За умните хора, глупавия народ и реалността

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1914

Преди повече от 15 години станах свидетел на следната случка:

Беше 24 май, минавах по „Витошка“ покрай парка пред НДК и отведнъж забелязах пред себе си телевизионен екип. Момиче с микрофон и момче с камера спираха минувачите:

– Добър ден! Какво ще кажете за българския народ?
– Добър ден! Кажете нещо за българския народ!

Буквално на три метра пред мен спряха някакъв старец. Висок, слаб, с костюм, очила и бастун.

– Добър ден! Какво мислите за българския народ?

Дядото се подпря на бастуна с две ръце, изгледа ги над очилата и заяви с провлачен старчески глас:

– България е една слаба държава!

– Ама господине, за българския народ ви питаме какво мислите!

– България е една МНОГО слаба държава!

– Господине, не ви питаме за страната! За народа ви питаме!

– България е една УМОНЕПОБИРАЕМО слаба държава! – Още по-провлачено и хрипкаво. Околните вече се подсмиваха на очевидната склероза. Аз, да си призная – също.

– Ама господине, за народа ви питаме! Не за страната! За народа, за народа кажете какво мислите!

– Ами деца, нали и аз това ви казвам – за народа какво мисля. Просто малко по-заобиколно. По-учтиво, така да се каже. Като за пред телевизия…

Всички физиономии наоколо моментално се изпънаха. Моята също. Хем обидно до болка, хем копче не можеш да кажеш… Старецът май хич не беше склеротик.

… Оттогава мина много време. Не спирах да се чудя как така става. Уж не сме толкова глупави хора – или поне тогава бяхме по-малко глупави от сега. Как тогава е възможно да сме толкова безнадеждно тъп народ? Противоречието е… умонепобираемо.

Вчера един познат ми показа отговора. Много нагледно и простичко. Както и може да се очаква от психолог.

Бяхме седнали у тях на петнайсет минути сладка приказка. Неволно стигнахме до темата. Когато споменах какво противоречие ме измъчва, той само се усмихна. Стана, измъкна от един шкаф неголяма кутия и я отвори.

– На кое от тези картончета има нарисувано чудовище?

В кутията имаше към трийсетина картончета с картинки по тях. Пейзажи, нарисувани в характерен стил – само с големи цветови петна. Въпреки това нарисуваното си личеше отлично – къде ливада и небе над нея, къде отляво водопад а отдясно скала, къде полянка с гора отзад… Прегледах ги много внимателно, няколко пъти. Обърнах ги наобратно. Гледах ги под ъгъл към светлината…

– Не виждам чудовище на никое.

– Нима? Съвсем просто е. – Той заподрежда картончетата като парчета от пъзел. Когато привърши, на пода между нас лежеше картинка на нещо, излязло сигурно от детски кошмар.

– Виждаш ли какви красиви елементи какво ужасно цяло могат да дадат? Същото е и с народа. Дори ако всеки поотделно е умен, цялото може да е изумително тъпо… И обратното е възможно – много необразовани и глупави хора могат да съставят умен и читав народ. Ние обаче сме на първия вариант.

… Седя и се чудя. За годините от случката с телевизионния екип хората около мен изглупяха направо умонепобираемо. Колекцията тук, тук и тук е смешно бедна и постна на фона на реалността, дори само на медицинската ѝ част – а останалите не са по-добре. Очаквам много скоро някой духовен наследник на Тодор Колев да запее „Кога ще ги стигнем централноафриканците“. И, както преди за американците, всеки да си мисли „Ако ще срещу нас да тичат, пак няма да ги стигнем“… Има ли какво да направим, за да спасим народа си от самоунищожение на всички възможни нива, от лично та до всенародно? Можем ли въобще да го направим?

… През януари 1990 г. съседи ме помолиха за помощ. Имали роднина, избягал в Щатите още през седемдесетте години. Получили от него писмо – имал „Интернет адрес“ (е-майл), писма до него нямало как да ги спрат в пощата. Знаели, че аз се занимавам с такива работи – не може ли да помогна?

Бяха чудесни хора, така че с удоволствие се съгласих. Взех старателно облепения с марки плик, разпечатах го, отидох където ползвах Нета (и до момента никой не ме е освободил от обещанието да не казвам къде) и набрах писмото на ръка. На следващия ден имаше отговор – преписах го на ръка от екрана и го занесох на съседите ми. Те бяха смаяни – как така за само три дни до Щатите и обратно?! Поусъмниха се, че почеркът не приличал на този на роднината им, но съдържанието ги убеди, че е той.

Писмата зациркулираха всяка седмица. Пътем се запознах и сприятелих с роднината. Започнах и аз да си пиша с него. И един ден го попитах дали не смята да се върне в България, след като вече бай Тошо не е на власт. Отговорът ме попари – помня го и до днес:

Момче, не си разбрал най-важното. Ние, дето бягаме от България, не бягаме от бай Тошо. Бягаме от вас, дето оставате в нея… Изглеждаш свестен момък. Дано го разбереш по-бързо, че да се спасиш и ти.

Оттогава вече има 25 години, че и повече, и още не съм го разбрал напълно. Че е голата истина – така е, няма как да си затворя очите пред фактите. Но не искам да го приема. Толкова прекрасни, свестни, истински хора тук в България познавам! Да, преди бяха двойно повече и половината от тях вече са по света, без никакво намерение да се връщат. Но и така тук има останали предостатъчно. Хора, които заслужават грижа, и подкрепа, и помощ. И това някак да успеем да изтръгнем народа си от умонепобираемата глупост, простотия, егоизъм, лайнодушие, дребнавост… да не продължавам, че ми се реве.

Разбирам колко трудно е, да не кажа невъзможно. Как докато шепичка хора събираме народните добродетели прашинка по прашинка, банда взели реалната власт престъпници ги разсипва и тъпче в калта с роторни екскаватори, умишлено и целенасочено. А угоеното стадо нехае, грухти и ги достъпква… Но въпреки това не мога и не искам да приема това, което виждат очите ми. И най-вече мисълта, че няма какво да направя.

Затова и оглеждам честичко напоследък българския Нет, да търся нещо позитивно. Признаци, че някой се бори да върне интелекта на който може, както може. Ако сте забелязали такива, драснете по някой линк. Сигурно ще е полезен не само на мен.