Модерният популизъм

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2119

Всички сме чували как политиците се замерят един друг с думата „популизъм“ в ролята на обида. Повечето обаче имаме само смътна представа какво толкова и защо е обидна.

Също, напоследък популизмът претърпя сериозна политическа еволюция. Повечето не се интересуваме професионално от политика и не знаем за нея, затова рискуваме да ни изненада.

Затова мисля да драсна няколко реда по въпроса.

—-

Определението

По начало в политиката се наричат популизъм две неща:

– казването на хората на нещата, които им харесва да чуят, без значение дали са истина
– обещаването на хората на нещата, които те искат, без значение дали са реално изпълними

Както следва да се очаква, популистите обикновено са измамници, които търсят власт заради лична изгода. Успеят ли, те търсят как да запазят властта. Тъй като не могат да изпълнят обещанията си, в демократични условия избирателите ги свалят от власт. Затова популистите като правило търсят начини за подмяна на изборните видове управление с (тяхна) диктатура, или начини за зомбиране на избирателите да ги подкрепят безусловно въпреки очевидните им лъжи, или и двете.

Лявото и дясното

Традиционно гласоподавателите на лявото – бедните хора – са по-глуповати, лековерни, имащи нужда от дори лъжлива надежда и с по-ограничен достъп до информация от богатите. Затова традиционно популизмът е ляв. Почти всички политици, дошли на власт чрез популизъм – Хитлер, Сталин, Пол Пот… – идват с леви обещания.

Напоследък обаче нещата се промениха сериозно, най-вече чрез навлизането на Интернет. Той даде на хората широк избор на източници за информация. Това на практика изравни способността да се информират на левите и десните гласоподаватели. В същото време се оказа, че хората с „дясно“ мислене са много по-склонни да подбират единствено приятни им източници на информация, да избягват контактите с другомислещи и да се изолират в „мехур“ от угоден им светоглед.

(Често се смята, че „левият мехур“ и „десният мехур“ са сходни по размер (в развитите страни – по около 20-25% от гласоподавателите), ако и противоположни по възгледи. На практика се оказа, че не е така. Гласоподавателите от „левия мехур“ обикновено се информират в някаква степен за възгледите и тезите на опонентите си; не повече от 2-3% се изолират напълно. При гласоподавателите от „десния мехур“ е обратното: не повече от 2-3% от тях се информират за възгледите и тезите на опонентите си, останалите се изолират напълно.)

Така се създаде ситуация, в която в развитите страни стабилна опора на левите популисти се оказаха само 2-3% от гласоподавателите – недостатъчно за печелене на избори. Стабилната опора на десните популисти обаче се оказа около 20%, което често е достатъчно за печелене на избори. Затова съвременният успешен популизъм в развитите страни като правило е десен.

Десният популизъм

Десният популизъм обикновено издига тезата, че обществото е разделено на две групи – „народът“ и „корумпираният елит“. Популистът представя себе си като „човекът от народа“, „говорителят на народа“, „водачът на народа“. Той твърди, че традиционната управляваща класа – „истаблишментът“ си е присвоила властта и я използва срещу „народа“, и така е враг на този народ.

Приликата с левите тези е ясно видима. Разликата е, че левите популисти обикновено обявяват за членове и поддръжници на „истаблишмента“ така наречените „експроприатори“ – различните паразити-капиталисти. Десните популисти обикновено обявяват за членове и поддръжници на „истаблишмента“ така наречените „леви интелектуалци“, „очилати чантаджии“, „политкоректна мафия“, „извратени джендъри“, „агенти на ислямизма“ и т.н.

Както левите популисти сеят сред хората страх и недоверие, така го правят и десните. Левите плашат с „агентите на капитализма“, „мръсните експлоататори“, „лакеите на МВФ“, „копоите на САЩ“, „кръвопийците на народа“ и т.н. Десните плашат с „имигрантите-джихадисти“, „джендърите, които ще ви извратят децата“, „лакеите на Сорос“, „копоите на политкоректността“ и разбира се „кръвопийците на народа“. Целта е плашливите да бъдат сплашени до загуба на способност за рационална преценка и сляпа нужда да бъдат „спасени“. (Разбира се, от популиста.)

Има и изключения. Когато например се намери удобен „враг“ в страната или извън нея, популистът обявява война на този „враг“. Той въвежда военно положение или създава негов неофициален еквивалент, в който правата на хората са сериозно ограничени. В тази ситуация той унищожава законодателните, социални и технологични механизми за защита на свободата и информираността на хората.

Ключов елемент от стратегията на почти всеки популист е войната с масмедиите, а напоследък често и с Интернет. Светлината е силен дезинфектант и пречи на лъжите на популиста. Затова той насочва усилията си срещу източниците на светлина. Където има съответната власт, той блокира достъпа до масмедии „временно“, или ги забранява, или ги затваря, или ги сплашва икономически или физически. Където я няма, той залива медиите, пряко или чрез нает или създаден за целта апарат, с порои от лъжи, които целят да ги компрометират. Целта му е да остане единственият приеман източник на информация за хората.

В тази ситуация популистът „повежда народа“ срещу „корумпирания елит“. Той обещава „да ги вкара в затвора“, „да пресуши блатото“, и т.н. Обещанията му задължително съдържат подробни обяснения как точно това ще възроди хората, ще им даде охолство, самочувствие, защита от враговете и т.н. Характерно на този етап е, че той изважда себе си извън социалните правила и ограничения, предвидени да отсяват измамниците – отказва да разкрие ключова информация за себе си, или използва неприемливи поради разрушителността си избирателни прийоми, и т.н.

Нерядко популистът успява да спечели властта чрез законни средства, например избори, и/или (само)ескалация на правомощия. В тези случаи обикновено първата му задача е да стимулира икономиката, за да създаде на избирателите усещането, че се грижи за тях. Обикновено го прави по начини, които водят до бум в краткосрочен план за сметка на спад или дори катастрофа в дългосрочен. (Като мошеник с опит, популистът обикновено смята, че в дългосрочен план или ще е станал вече диктатор и няма да зависи от гласоподавателите, или ще намери някой друг начин да ги измами.)

По-нататъшната съдба на популиста зависи най-вече от способността му да разруши законовите, политически и социални пречки пред измамниците да удържат властта. Тази способност обикновено зависи от механизмите на държавата му повече, отколкото от уменията на популиста. Държави с висока степен на децентрализираност, силна демократична традиция и закони, които категорично ограничават властта, обикновено устояват на всички или почти всички популисти. Централизирани държави с авторитарни традиции най-често падат жертва на всеки популист, освен на най-некадърните.

Ако не успее да разруши защитните механизми на държавата си, популистът стига до нови избори, на които се оказва в зависимост от интелигентността, зрялостта и активността на гласоподавателите. (Реално във всяка държава има както „зомбита“, така и политически ориентирани хора, но съотношението им е твърде различно. Също, колкото е по-висока политическата активност в държавата, толкова по-трудно популистът удържа властта чрез измами.)

Та, това е накратко. Дано съм бил полезен някому.