Няма консервативна вълна?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3156

В своя статия тези дни, д-р Петър Николов (зам.министър на образованието и кандидат за народен представител на патриотите) направи опит да затвърди разпространената теза, че има консервативна вълна в света. Аз, обаче, не съм съгласен.

И да, не съм политолог, историк, социолог, културолог, анализатор или „говореща глава“, затова мнението ми вероятно е по-неподготвено, но целта ми е да дам един алтернативен поглед – пък бил той и не напълно коректен.

Първо трябва да знаем за какво говорим – какво е „консерватизъм“ (и „либерализъм“). Понятия, които носят конкретен смисъл в достатъчно академични среди, но са натоварени с всевъзможни значения извън тях. В публичния дебат общо взето няма значение какво значи консерватизъм – той значи това, което хората смятат, че значи. И можем да го обобщим като „придържане към традиционни ценности, обичаи и уповаване на миналото и силен скептицизъм спрямо нови или променящи се обществени норми“. Не твърдя, че това е пълна или коректна дефиниция, но рядко работим с конкретни дефиниции в често повърхностните дебати, с които разполагаме.

И макар да обичам „закачки“ с консерватизма, като например: „Логиката на консерватизма: всичко ще стане по-добре, ако остане както си е било винаги.“, истината е, че консерватизмът има своите ползи за обществото – идеята, че ако нещата останат както са, няма да станат по-зле (което е риск при промяната); хората имат нужда от идентичност и общност, към която да се придържат, и традициите определено са нещо, което помага в това отношение.

Искам също да отбележа, че за разлика от д-р Николов, не мога да кажа, че „харесвам“ или „не харесвам“ консерватори или либерали. Не си изграждам мнение за хората на база на някакъв етикет, който някой (или те самите) са си поставили. Имам приятели – консерватори, с които водим много продуктивни и интересни дискусии. Хора, които следват традициите (Християнските, родовите, националните). Няма как да кажа, че не ги харесвам – живеят по начин, който те смятат за правилен, това ги прави щастливи и им дава спокойствие. Нямам нито един аргумент срещу тях.

Имам аргумент обаче срещу тези, които изхождайки от своите виждания казват как трябва да живеят всички останали. Или как да НЕ живеят. Аз не съм традиционалист, но докато някой не ми каже, че като по-либерален „съсипвам всичко ценно в нашия свят и разрушавам всичко красиво“, нямам спор с традиционалистите.

Съвсем естествен е сблъсъкът на консервативните и либералните тези в контекста на това „кое е по-добро за дългосрочното развитие на обществото“ и отговорът най-вероятно е „по малко и от двете“. Твърде бързата промяна носи рискове, твърде бавната промяна носи изоставане. Но какво общо има това с консервативната вълна, каквато аз твърдя, че няма?

Консерватизмът в Европа се възприема чрез изборните победи на консервативни партии в Австрия, Полша, Унгария, Италия, както и Брекзит и високия резултат на националистите във Франция и Германия. Местните специфики настрана, какво е общото между изредените? Антимигрантската реторика. Всяка от консервативтните партии, спечелили или засилили влиянието си през последните години разчита именно на това – да капитализира неспряването с мигрантската криза. Пикът на тази криза беше 2015-та и оттогава намалява, но не намалява усещането за нея, отчасти благодарение на използването ѝ като политическо послание.

Мигрантската криза пък е обвързана с терористичните атентати и заплахи. Атентатите във Франция и Белгия създадоха страх и обвинени, разбира се, бяха мигрантите. По-скоро несправедливо, но така или иначе ислямският тероризъм е факт. Не можем да кажем, че го няма. Паленето на свещи и съпричастността не могат да разсеят този страх. Етикетирани като консервативни партии, обаче, могат да се възползват от него.

А провалът на европейските правоохранителни органи и служби е виден. И той не е заради „твърде либерална политика“ – колкото и либерална да е една политика, заподозрените в тероризъм най-много да бъдат прибрани в по-лъскав затвор. Само че службите и полицията не можаха да се справят с тези заплахи и това не е идеологически проблем. Това е технически и организационен проблем. Може би ще прозвучи странно, но нашето МВР е по-подготвено от гледна точна на информационните технологии отколкото доста западноевропейски партньори.

Преди няколко години Microsoft представиха в МВР свое решение за консолидиране на източниците на информация с цел разкриване и превенция на престъпления, в т.ч. атентати. Това, което отбелязаха в презентацията си е, че след анализ през 2001-ва година е станало ясно, че правоохранителните органи в САЩ са имали цялата необходима информация за предотвратяване на атентата от 11-ти септември. Просто информацията е била пръсната между федерални, щатски и общински служби и органи, които не са я обменяли помежду си. Атентатът подейства отрезвително и администрацията на Буш реформира тази система, така че да е по-ефективна и по-информирана. Да, в щатите това носи със себе си „орязване“ на някои граждански свободи, но според мен и според експерти постиганият резултат е възможен и без масовото следене.

Ако службите работеха по-добре и използваха новите технологии по-адекватно, може би атентати нямаше да има? Знам, че това е просто хипотеза, но понякога в историята на пръв поглед малки грешки водят след себе си големи промени и проблеми.

Свързано със страха от мигранти и тероризъм е и друг обединяващ фактор – протекционизмът. И в САЩ и в Европа, етикетираните като консервативни партии и лидери говорят за затваряне на граници, за защита на „местното“. Силна „опорна точка“ и в кампанията на Тръмп, Орбан, Курц, и в тази за Брекзит, бяха границите. Стената. „Да си върнем контрола на границите“.

Всички тези неща – антиимигрантската реторика, протекционизмът, са основните фактори за успеха на консерваторите в Европа. Да, те имат и други, реални консервативни тези. Но според мен те не бяха и няма да бъдат определящи. Да, най-естествено е да закачиш национализма и популизма за консервативните партии, но не мисля, че вълната е консервативна.

Вълната е резултат не несправянето на традиционните парии и лидери с кризите и като цяло липсата на лидерство и визионерство в Европа в момента.

Франция избра либерал за президент; Ирландия, силно религиозна, католическа страна, гласува за гей браковете и абортите; в Германия най-голямо увеличение в гласовете получиха националистите, но веднага след тях е либералната партия; в Чехия пиратската партия е трета в парламента с 8% ръст; на последните местни избори в Холандия най-голям ръст имат Зелените и либералната партия (част от ALDE в Европейския парламент). Португалия продължава вече почти 20 години с успешната си политика за декриминализиране на наркотиците и няма изгледи това да се промени. Дали има консервативна вълна в европейските общества е много спорно.

Не е спорно обаче, че има опортюнистична вълна. Или както е казал Бай Ганьо:

„А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра… Знайш, алъш-вериш е то, не е шега… Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли… Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам…“

В западна Европа, където държавите имат демократични традиции, този политически опортюнизъм може да има позитивни резултати – В Астрия Курц изглежда доста подготвен и грамотен и може да направи необходимите реформи. Не така обаче стоят нещата в бившия социалистически блок. В Полша и в Унгария управляващите отдалечават страните си от идеалите на либералната демокрация. Няма да е преувеличение ако кажем, че създават условия за диктатура – и в Унгария и в Полша върви подмяна на кадри по всички структури на властта и особено в съдебната власт.

У нас нещата са по-спокойни, а за яхване на тази уж консервативна вълна се борят почти всички – и БСП, и патриотите, и все още безформени извънпарламентарни „групички“. И тук ще се съглася с Петър Николов – хората не са глупави. И ще видят байганьовщината, колкото и усилена да е консервативната медийна кампания, умело използваща неща като Истанбулската конвенция, за създаване на разделения.

Хората не са глупави, но при толкова опити да бъдат манипулирани и етикетирани, плашени и екстремизирани, могат да бъдат подведени към друга крилата фраза на Бай Ганьо – „всички са маскари“. Но краткосрочните политически „интрижки“ не са големият проблем. Големият проблем е, че малка група опортюнисти искат да набутат хората в кутийки, да им сложат етикетчета, и да си ги „приберат“ електорално. Да ги плашат с бежанци и „джендъри“, да ги разделят.

Хората имат да управляват своя живот, своята работа, своя бизнес. И рядко са крайни в позициите си. Да, имат различен начин на живот, различна степен на традиционализъм и различно ежедневие, но когато седнат „на маса“ да си говорят, могат да се разберат. Опитът на политическите опортюнисти е това да не е така – да издърпат нормалните, умерени хора в крайностите. И да има кажат „другите са врагът, другите са виновни, другите разрушават всичко красиво“.

Това не е консервативно или либерално, това е просто безотговорно.