„Склонни сме да прощаваме на „нашите“ и да си мълчим – така разбираме толерантността“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/kamen-alipiev-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. С нашите събеседници разговаря Александър Детев.

Със или без трудов договор, Камен Алипиев – Кедъра си остава един от най-емблематичните спортни журналисти в България в последните 30 години. Не се сетих за по-подходящ събеседник, с когото да изградим паралелите между кризата на гражданското общество в България и ситуацията с родния спорт. Защото спортът и културата са показатели за физическото и духовното здраве на нацията, а освен това те са основният източник на самочувствие и гордост за един народ.

И да, както многократно ни беше изтъкнато през изминалата седмица, футболни хулигани и расистки прояви има навсякъде. Но опитът за толкова елементарно подценяване на случилото се е лакмус за основния проблем – агресията, расизмът и ксенофобията у нас са очаквани и не шокират никого, защото „тука е така“. С Кедъра говорим за онези момчета на стадиона с качулките и маймунските звуци. За това защо ги виждаме и на протестите срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор и чия жертва са всъщност. Обсъждаме и ситуацията в родния спорт през последните 30 години – развитието или упадъка му. Говорим за тези успехи, които пораждат носталгия и до днес, както и за личностите, които не спират да ни правят горди въпреки всичко.

„Аз имам много свободно време“, ми каза Кедъра, щом го попитах кога е удобно да се срещнем за интервюто. Има и много какво да каже, бих допълнил.


Винаги в такива моменти, свързани с българския футбол, се появяват едни асоциации с 94-та. По темата за 94-та може би всичко е изговорено, но все пак ми се иска да разбера и твоята гледна точка: защо хаосът на 90-те роди онзи успех, а прословутата стабилност в момента води до все по-задълбочаваща се криза в българския футбол?

В хаоса на 90-те имаше още добре работещи футболни школи с много треньори, които обикаляха цялата държава и търсеха младите таланти. Този отбор от 94-та година нямаше да стигне доникъде без 17 ноември 1993 г. (победата на България над Франция на „Парк де Пренс“ с 2:1, която ни класира за Световното първенство в САЩ – б.р.). Ако не беше изключително благоприятното стечение на обстоятелствата там и на другите мачове, този отбор нямаше да се превърне в такава легенда.

Но той имаше и футболисти, които заслужават да бъдат отбелязани. Любо Пенев не можа да играе на Световното първенство, но беше изключително въвлечен. Емил Костадинов… Тогава имахме работещи школи на Левски, на ЦСКА – в ядрото на националния ни отбор бяха хора, създадени в тези школи. Христо Стоичков дойде от Пловдив, но се появи точно когато трябваше, за да може да се изстреля към международна кариера. В този тим нямаше слабо място. Странни характери, както се вижда и до днес, но обединени от Димитър Пенев, който не е завършил квантова механика и няма да вземе Нобелова награда, но очевидно познава играта много добре и беше успял да направи от тези момчета отбор.

Ако говорим за някаква носталгия по миналото, може би единственото нещо, в което загубихме страшно много позиции, е българският спорт, който се правеше с адски много дисциплина и работа и успяваше да селектира талантите, за да излязат те на преден план. Сега голяма част от хората от това поколение ръководят българския футбол, но те сякаш не разбраха, че не може да се лежи само на стари лаври – трябва да се работи. Футболът в световен мащаб се разви изключително много и виждайки дори как изглеждат футболистите от 80-те години в сравнение със сегашните, ни става ясно, че атлетизмът е различен, развиването на телата е различно, да не говорим за тактиката, за работата от най-ранна детска възраст и много сериозното усъвършенстване на талантите.

Ние сме много далече от това. В последните години успехите на българския клубен футбол се дължат предимно на отбори с чужденци, такава е цялостната концепция – много по-лесно е да се взема наготово, много по-трудно е да се гради. Това се отнася за целия български спорт. Не може да се говори само, че няма спорт, защото нямаме пари. В спорта, както и във всичко останало, парите са резултат. Те идват, след като си постигнал нещо.

Предстои да отбележим 30 години от началото на Прехода. Къде в прехода от старата към новата система на развитие на спорта се натрупаха тези дефицити, които продължават да избуяват?

Тези дефицити започнаха да се образуват постепенно, за да се стигне до сегашните натрупвания и до това да нямаме златен олимпийски медал от 2008 г. Просто през всичките тези години направеното в миналото се отричаше тотално. Ако говорим за политическа система, за липсата на свободи, за цензурата – това е ясно, че трябва да бъде отречено и забравено възможно най-бързо. Но моделът на спорта беше разрушен изцяло и година след година се стигна до това жалене.

Успехите в спорта се постигат, когато знаеш какво правиш, когато треньорите са компетентни, а спортистите – отдадени. Ние направихме много грешки. Едната от тях беше още по времето на социализма, когато колективните спортове бяха на втори план заради мисленето на спортните ръководители, които се интересуваха много повече от това дали ще вземат медали, а не дали ще развият колективните спортове като култура на нацията. Женският баскетбол започва своя възход в края на 50-те години, стига до върховете си на Олимпийските игри в Монреал с бронзов медал при първото си участие на олимпиада, сребърни медали в Москва, пето място в Сеул през 1988 г. Женският и мъжкият волейбол също имат успехи. Баскетболът има медали от европейски първенства. Но „прагматичната теория“ на чугунените глави в Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт казва: „Един човек – един медал, един отбор – един медал.“ Затова ние ще развиваме борба, щанги, художествена гимнастика, бокс. Не че тези спортове са лоши, но се губи колективният дух.

Страните от бивша Югославия – Сърбия, Хърватия, Северна Македония, Словения, дори Босна и Херцеговина, – всички те развиват чудесен колективен спорт и това им помага да се чувстват обединени. Тези успехи карат хората да се чувстват горди. Хората от бивша Югославия в любимия ми спорт – баскетбола, да не говорим за футбола, волейбола, водната топка и т.н., са едни от най-високо котираните в света. Техните агенти, като Мишко Ражнатович, който има десетки играчи в NBA, са много сериозни професионалисти. Ние сме в периферията и продължаваме да живеем в някакви оправдания. Прецакваме се сами. Допинг скандалите във вдигането на тежести са поредното доказателство за това.

В България статутът на треньора беше много принизен и всеки, който можеше да отиде да работи в чужбина, го направи. Причините са много, това е натрупване на грешни стъпки една след друга, които те вадят от пътя. Спортът трябва да е част от културата на една държава. Като си имал легендарни спортисти, не трябва да ги забравяш, трябва да ги използваш за пример на младите.

Какво последно те зарадва като спортна новина?

Това, че Ивет Лалова се класира за Олимпийските игри в Токио и стана седма на 200 метра на Световното първенство в Доха. За съжаление, дотолкова сме се откъснали от реалността в света на спорта, че славословим за неща, които никой друг освен хората в България не знае. Няма как да обясним на никого, излизайки от Калотина, коя е Станка Златева. Без да искам да подценявам нейните успехи, разбира се.

Освен Григор Димитров нямаме разпознаваем спортен посланик в света. Ивет я споменах. А Григор го правим на нищо, въпреки че това е най-популярният български спортист в обозримото бъдеще и минало, редом със Стоичков и Бербатов. Не ги оценяваме тези неща. За което сме виновни и ние от медиите, но е много трудно да се бориш срещу журналистика, която се превръща все повече и повече в репродуциране на пиар съобщения.

Говорейки именно за това как не можем да оценим нещата правилно, силно впечатление направи отсъствието на първоначална реакция и подценяването на това, което се случи по трибуните на мача на България срещу Англия. Българските медии в случая по-скоро се явяват отражение на обществото, защото реакцията на расистки и агресивни прояви обикновено е „тука е така“. Кога тези граници на допустимото бяха преминати и след кой момент пречупените кръстове, хитлеристките знаци и откровеният расизъм и ксенофобия станаха нещо, което очакваме?

Аз също не мога да ти кажа кога е мината границата. Навремето ходенето на мач в агитките на някой отбор беше едва ли не демонстрация на гражданска позиция. Нас са ни налагали с палки, без да правим абсолютно нищо, само защото се разхождаме след мача по улиците, а това беше някак си недопустимо – да има голяма сбирка от хора по улиците на София.

Ние разбираме толерантността по някакъв странен начин – склонни сме да прощаваме на „нашите“, а също така и да си мълчим за всичко. Всеки така се е свил в собствената си черупка, толкова рядко дръзва да си изкаже мнението, че сме забравили много важни неща. Затова в момента ни е трудно да асимилираме реакцията на британците. Българският национален отбор и български клубни отбори са получавали наказания заради маймунските подвиквания, заради прояви на расизъм и нетолерантност. Това никой не го смята за проблем, то минава, няма човешки жертви – и слава богу, разбира се.

Голяма част от тези типове с голи глави, татуирани свастики и т.н. са много лесно манипулируеми. Те отиват, част от тях дори не се интересуват какво става на терена, свършват си работата. Някои си свършват работата и на протеста срещу назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, получавайки пари, за да провокират реалния протест. Тази безнаказаност води до ескалиране на подобни прояви.

Още повече че имаме примери – точно британските запалянковци са част от някои от най-големите трагедии по европейските стадиони. Стана ясно, че това е проблем. След трагедията с „Ювентус“ през 1985 г. всичко беше прекроено – започнаха да им забраняват да ходят по стадиони, вкараха се средства за наблюдение, не остана един ненаказан за действията си. Работи се години наред за това. И ние трябва да осъзнаем тези проблеми. Те няма да се разрешат, като Бойко Борисов каже на Боби Михайлов да си подаде оставката.

Причина или следствие е Боби Михайлов?

Следствие. Той може да бъде винен, че не е направил някои неща, но в никакъв случай не може да бъде смятан за причина за разпада във футбола. Боби Михайлов не беше готов за тази роля според мен.

Спомена протестите. Не сме заклеймили расизма, ксенофобията, неонацизма, но заклеймихме протестите и изразяването на гражданска позиция. Къде виждаш лъча светлина за гражданското общество? И въобще виждаш ли гражданското общество?

Опитвах се да бъда част от това гражданско общество. Виждах много повече обществена енергия през 2013 г., отколкото сега. Много ми е мъчно да го кажа. Това е, защото и ние, които се правим на „умни и красиви“ (без да съм твърдял никога такова нещо за себе си), не разбрахме, че хората имат нужда от убеждаване, от лични разговори, от това да могат да те разберат. Много хора от провинцията, които са вкарани под властта на местните деребеи и се страхуват свободно да си дадат гласа, защото трябва да си пазят хляба, не разбират смисъла на протеста за справедлива правосъдна система, за това да има обективен и политически независим главен прокурор. Ако не им го обясниш лично, ако не намериш правилния подход, тогава може да се сърдиш само на себе си. А онези, които се занимават с пропаганда и за съжаление, владеят голяма част от българските медии, не спят. Те са доста добре организирани. И съответно се постараха всички, които протестират и искат да изявят някаква гражданска позиция, да бъдат компрометирани.

Много е тъжно това за мен. Но очевидно наивността и вярата в светлото бъдеще, които съм имал, не работят. Така че се чувствам доста разочарован от липсата на обществена енергия. Ходих на последния протест; стори ми се, че сме малко хора. Все ми се иска да сме повече – да сме колкото в Румъния или в Гърция.

Кога ще свърши Преходът?

Не знам, трябваше отдавна да е свършил. При положение че доста неща в България все още се ръководят от бивши членове на Държавна сигурност и не беше направена лустрация, скоро може и да не свърши.

Все пак, ако се огледаме и сравним какво е било през 1989 г. и какво е сега, можем да видим много положителни промени. Доста от българските градове изглеждат различно. Има някакъв бизнес, концентриран в София, по-голямата част чужд, който предлага някакви нормални условия за работа на младите хора.

Но аз съм си казал, колкото и грубо да звучи, че има шанс нещата трайно да вървят по възходяща линия, когато родените преди 1989 г. умрем и отнесем в гроба всички опити да бъдем манипулирани десетилетия наред – от детската градина до университета и след това. Тези години на социалистически режим в България са разрушили толкова много от общочовешките неща, върху които е градила тази страна, че стигнахме дотам толерантността, с която са приети арменските бежанци в началото на ХХ век от много по-бедно българско население, да се превърне в омраза към бежанците, които сега могат да стъпят в България, макар и те да не искат да идват тук.

Заглавна снимка: © Петър Димов, „Пощенска кутия за приказки“

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.