На Източния фронт нищо ново

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/na-iztochniya-front-nishto-novo/

С края на епидемичната част от настоящата криза (или усещането за край – предстои да видим) три смели прогнози само отпреди месец вече са опровергани. Същественото от това опровергаване е не просто че експертите и анализаторите за пореден път сгрешиха, а че зад тези грешки стои повсеместно неразбиране как вървим към съвършената консолидация на един автократичен и насилнически режим.

Завръщането на държавата

Всичко, което се отваря и става достъпно в последната седмица като вид разхлабване на противоепидемичните мерки, е само това, което е ориентирано към печалба – съвсем недвусмислено и неприкрито, – защото явно икономиката трябва да се задвижи, без значение в какво състояние е обществото. Който се дразни, че в парка не може каквото може в заведението, отказва да види тази простичка зависимост. Но проблемът, който трябва да излезе на фокус, е далеч по-дълбок.

Мнозина – някои с надежда, някои в ужас – доскоро провиждаха как настоящата глобална криза очертава края на неолиберализма. Понятието „неолиберализъм“, за разлика от по-голямата част от света, у нас е табу вероятно защото нищо не описва доминиращия режим в България по-добре: заместване на всички държавни и обществени институции с пазарни механизми, съответно – измерване на абсолютно всичко според пазарната му стойност и потенциала му за увеличаване на печалбата. На ниво държавна политика, както е съвсем ясно най-малко от последната глобална финансова криза насам, това значи държавата активно да съдейства за подчиняването на всеки обществен сектор на пазарния принцип, като в хода на това социализира загубите от тези трансформации и приватизира печалбите.

Подобни системи имат и незаобиколима склонност към създаването на олигархия и сливане на държавна и корпоративна власт, защото по този начин се гарантират по-високи печалби. В този смисъл дали мерките за подкрепа на бизнеса в настоящата ситуация са били адекватни – зависи кого питаме: Домусчиев или местния хлебопроизводител например. Ясният отговор доказва и характера на режима на управление. А същият въпрос в социалната сфера е напълно излишен. Неслучайно вицепремиерът Томислав Дончев каза, че „темата не е дали да се оказва подкрепа за бизнеса, а как“, докато подобни изречения в социалното поле не бяха чути. За сметка на това разбрахме категорично за „маргиналите“ и че „не може за всички“.

Рядко се подчертава, че „не може за всички“ по същество значи „трябва за някои“.

За да затвърди, че неолиберализмът у нас не само не е в упадък, а е в период на вероятно безпрецедентно втвърдяване, Дончев посочи и морално-психическата му страна (без която той не би бил идеология) – че благоденствието ни е зависимо от моловете и консумацията. В изказването си Дончев е ясен, че моловете са не просто бизнес, а институция и затова могат да битуват с детските градини в едно изречение, посветено на обществените нужди. Ако някой има съмнения дали съществува такова животно като неолиберализъм и ако да, дали то вирее у нас, е добре да свери речниците тъкмо спрямо това изказване.

Така че държавата се завърна, да, както Иван Кръстев например настоя, но основно за да помогне още повече и специално на бизнеса – при това съвсем открито. В България поне със сигурност. И този път бяхме по̀ католици от папата, а докато се дивихме на социалните мерки в бастионите на богатия Запад, у нас лабораторията за тестване на практическите граници на неолибералната доктрина си работеше и продължава да работи на пълни обороти – и демонстрира отлични резултати. ДДС беше смъкнат, но експлицитно заради определен бизнес сектор, докато далеч по-спешни, включително данъчни социални мерки, бяха за пореден път унизително пренебрегнати въпреки обяснимото недоволство.

Добре е да се помни, че тенденцията в последните години е държавната хазна да се пълни все повече от косвени данъци и от данъка върху доходите и все по-малко – от печалбите на бизнеса. Въпросът действително е първо морален и идеологически, тоест какво общество искаме, и после има директно следствие върху икономиката – още повече вземане от бедните мнозинства, още по-малко от богатите малцинства, вследствие на което разширяване на ножицата на неравенствата в и без това първата по този показател страна в Европа и още по-малко приходи в бюджета, които да отидат за съответните критично важни сектори.

Независимо дали си даваме сметка, или не, тъкмо през данъчната справедливост се вижда какво общество правим – стои въпросът дали го искаме.

Кризата се яви перфектният мотив за още една несанкционирана стъпка, която доскоро се избягваше. Борисов правилно каза, че решението за ДДС е „политически риск“, но това касае цялото управление на ГЕРБ, и сигурно затова наскоро настоя, че трябва да сме благодарни как сме случили тъкмо на тях като управляващи. Дали рискът си е струвал, ще покаже или преизбирането на ГЕРБ, или някоя наистина катастрофална социална експлозия – към днешна дата и двете възможности изглеждат еднакво вероятни, но се изключват взаимно. Бедата е, че и двете могат да се случат в отсъствието на каквито и да е било нови идеи, но за това – по-надолу.

Завръщането на експертността

Някои сметнаха, че поради характера на тази криза, тоест пандемия, пряко застрашаваща живота на всеки от нас, доверието в експертността и професионализма се завръща, защото хората усещат колко зависими са от тях. И да, доверието в експертите се завърна, но само за да се срине повече и от преди. Дали поради непредвидимостта на стихията, дали поради неадекватна политика, или поради двете, шансът експертността да значи нещо беше бързо проигран.

Ако преди – поради всички добри причини за това – недоверието беше запазено изключително за анализаторите на обществените и политически събития (социолози, политолози и икономисти) и за тези, занимаващи се с технологията на добрата държава, сега вече то се разрасна незаличимо и спрямо тези, занимаващи се с „твърда наука“, особено в сферата на медицината и биологията. Развръзката е тъкмо обратна на прогнозата и това е закономерно.

У нас специален принос има двубоят „Мангъров–Мутафчийски“, който с помощта на съответните им клакьори от всякакъв тип стана отличният пример как доверието в държавата е неотделимо от доверието в експертността. Двата лагера са по същество лагер на тези, които искат, и лагер на тези, които не искат да се осланят на официалната власт, независимо от критичността на ситуацията. След като страстите в това дерби поутихнаха, закономерно беше на ринга да излязат по-широките и аморфни субекти на генерално вярващите в науката и рационалността срещу вярващите в конспирациите. Този вече обществен сблъсък е в момента на дневен ред, при това не само в България, но и в САЩ, Великобритания, Германия, Гърция, Румъния, тъкмо като свидетелство как експертността – но като знание и вяра в ценността му – е окончателно убита.

Защото действително не може да вярваш в рационалността, без да вярваш в държавата –

държавата не непременно като студена потисническа машина, а като организирано общество, което си излъчва институции, включително такива, които да се грижат за знанието – академията, изкуствата, журналистиката. Обратно, когато тези институции са системно смазвани с недофинансиране, хищническа конкуренция, оплитане в олигархични зависимости и непрестанна сензационност, тъкмо насред криза съвършената ирационалност и омраза към знанието няма как да не избият с все сила. Експертите са просто видимите пионки на тези процеси, движени действително само от това дали някой им вярва, или не.

Залогът е неописуемо висок. Пример: публичното доверие към медицинската експертност няма да възникне просто така, докато медицинските специалисти биват третирани по този начин от държавата дори в сегашния кризисен период – с унизително ниско заплащане и скандални условия на труд. Всичко това кореспондира съвършено с онези, които викат срещу ваксините пред парламента.

Нещо повече – обществената роля на експерта не е, както често се представя, да води. Неговата роля е да съветва при изпълнението на едно или друго действие и да предлага възможни действия. Отличителна черта в политическото поведение на управляващите вече дълго време е арогантното настояване, че винаги има само един ход на действие и той просто зависи от това дали те ще го предприемат. Това не е среда, в която експертността и каквото и да е доверие може да се появи, а напротив – белег е за консолидация на един автократичен режим.

Завръщането на солидарността

Според мнозина (сред които и аз самият до неотдавна) началната обществена реакция към кризата вещаеше и началото на едно по-солидарно общество. Сякаш за момент хората започнаха да се държат като граждани, които са способни да поемат нещата в свои ръце и не са напълно слети с решенията на властта – било то от подкрепяща, критична или безразлична позиция. Небивалата вълна на спонтанна самоорганизация в помощ на всякакви нуждаещи се и уязвими хора и общности беше действително обнадеждаваща в подобна посока.

Но бедата със солидарността, както с всяка друга подобна овехтяла ценност, на която почива демокрацията, е, че или важи винаги и за всички, особено когато трябва да бъдат подкрепени в трудни ситуации, или е просто празни приказки. И съответно – или се практикува като предизвикателство към всяка противостояща сила, била тя и самата държава, или е просто планински бриз. Подобно на знанието, ако не идва от известна споделеност и централизираност, ако не се вижда като ценност в общото ѝ практикуване, тя неизменно става избирателна в своето значение и приложение. И понеже тъкмо това е в крайна сметка случаят, не се наложи от устата на официалната власт – дори и като дума – солидарността да бъде произнесена, камо ли пък някак превърната в действия. Затова и към днешна дата е трудно да се каже

дали сме повече солидарни с ресторантьорите, по-малко солидарни с медицинските специалисти, или просто сме еднакво равнодушни към всички.

Но освен вече едногодишното равнодушие към борбите на медицинските специалисти (и дори на моменти откритата подкрепа за унижението им от страна на властите), безразличието към преживяваното от две други групи хора през изминалите седмици недвусмислено показва, че за завръщане на солидарността и дума не може да става.

През март медиите съобщиха за 200 000 души, завърнали се в България било поради прекратяване на работата, било поради търсене на някаква сигурност или подкрепа за близките им вкъщи. Скоро след това обаче външният министър обяви, че рязко са се увеличили въпросите на много от завърналите се как могат да се върнат обратно на работа в съответните страни. И каква беше реакцията на това, че някой преминава през особено тежка ситуация на опасно пътуване и несигурен труд? Взаимно следене дали завръщащите се са достатъчно дисциплинирани, и репликата „Ако не бяха тези, щяхме да се движим 20–30 на ден – тея ни привнесоха“ от страна на премиера.

Другата група са, разбира се, ромите.

Само преди месец Борисов ги наричаше нашите братя роми“, докато паралелно една вече завършено фашистка политика спрямо тях протича напълно невъзмутимо. Никой не разбра, но и не искаше да разбере има ли сериозни основания за поголовното затваряне специално на ромските квартали из цялата страна. Не стана ясно какви здравни и социални мерки се предприемат, за да може вече веднъж затворените хора да бъдат предпазени вместо оставени на стихията далеч от очите на мнозинството. Не избухна скандал за това, че те биват мерени отдалеч с дронове, а отскоро и пръскани отвисоко със самолет на фона на епична музика – действия, които могат да се свържат само с отглеждането на животни или с концентрационен лагер.

Никой не разбра за полицейското насилие, например във „Факултета“, и всички счетоха, че там хората просто са недисциплинирани и затова се бунтуват, та заслужават още бой. Както никой не разбра, че след Габрово явно вече е напълно възможно полицията да извършва погроми над ромски махали и да бие наред. И накрая, обяснимо, подробното и юридически издържано писмо, в което гражданска инициатива пита Радев, Борисов и Гешев дали управляващите от ВМРО са изобщо съвместими със закона като партия, не получи широка гласност.

Вероятно да се очаква солидарност в едно смазано от несигурност и страх общество е неоснователно. Но сякаш сме преминали и точката на равнодушието към ближния и единствената солидарност е тази със силния. Сякаш достатъчно други тенденции не помагат за това, но май и открито все повече хора предпочитат издигането на авторитарната държава, дори и произлязла от едно провалено по всички критерии управление. Това е, по същество, белег за пълно сдаване на властта от народа.

На Източния фронт нещо ново?

Както гласи известният цитат от „Капитализъм и свобода“ на Милтън Фридман, един от теоретиците на неолибералната доктрина, „само криза – истинска или въобразена – може да предизвика действителна промяна. Когато тази криза възникне, предприеманите действия зависят от идеите, които са на разположение наоколо“. Тъкмо в настоящата криза изглежда, че идеите на разположение в България са си едни и същи, доста хомогенни, и властта просто ги използва, за да укрепне още повече.

Трябва да се има предвид, че това беше първото извънредно положение, в което България се озовава от Втората световна война насам. Същото важи и за много страни в Европа, така че метафорите за настоящата криза като за „война“ (срещу „невидим враг“) са разбираеми. Политически в голяма част от света войната е една и съща и тя по същество е за укрепването чрез видоизменяне на неолибералната в отчетливо авторитарна власт. В този смисъл, противно на дълбоко провинциалния комплекс на българската публичност, има значение какво се случва в тази част на Европа, пък било то и като знак за съществените тенденции другаде.

Идеологическата обработка на хората е съвсем видима. Много пъти беше обръщано внимание, че ръководителят на Националния оперативен щаб се явява с униформа, но това е съществено не единствено самò по себе си, но и защото не беше в лекарска престилка. Лекарят полага грижи, военният командва.

Кабинетът не управлява кризата в името на населението, а управлява населението в името на кризата,

защото е наясно, че след серията си от драматични провали само така може да извлече трайна и значима печалба – за себе си като властници и за околните си олигарси. Оттук и заместването на извънредното положение с извънредна обстановка, в пълен разрез с конституционните и международните норми. Това е начин за удължаване на кризисното управление, който, макар и да не се съгласува с иначе чудесното справяне по собствените думи на правителството, ще позволи, както каза Борисов, „да не се стресират хората“ – да се чете „да свикват“.

Защото тъкмо където не се допускат разнообразни гласове и опозицията от всякакъв тип е съвършено умъртвена, където доминиращата идеология и механизми на властта не срещат никаква критична реакция и съпротива от гражданите – тъкмо там „ще трябва да се научим да живеем с вируса“ означава „ще се научите да живеете под нашето управление“. Едно участие на ГЕРБ в правителството и след идните избори, което засега изглежда съвсем вероятно, ще го докаже окончателно.

Анализаторите ще продължават да грешат, докато отказват да назовават нещата с истинските им имена и се опитват да привличат призраци от миналото. Показателно е, че гледаме и четем все по-ограничен набор от лица от все по-ограничени и монополизирани медии.

Ако има нещо ново, то е, че дори една истинска глобална криза не може да донесе нищо ново в България.

Защото паралелно с изоставянето на всякаква демократична претенция, нашата държава, нагазила чрез ГЕРБ с двата крака в неолибералното блато,  няма накъде другаде да върви, освен към увековечаване на своя режим. Крайно време е да видим колко опасно е това, и да се противопоставим активно – със слушане и даване на глас на безгласните, с насърчаване на идеите и на разнообразието, и на всяка сила, която може да раздвижи обществения живот и да създаде предпоставки за промяна.

В отсъствието на идеи и на пълноценна гражданска опозиция не е случайно, че единственото раздвижване идва от фашизоидни групировки с конспиративна програма като „Възраждане“, които се отличават от управляващите единствено по мащаба си и по това, че крещят: „Ние сме народът“ (което ГЕРБ нямат интерес да правят). Протестиращите на жълтите павета тези дни не са просто шепа хора с екстравагантни идеи, а обществото, което ще бъдем утре, ако не направим нищо.

Заглавна снимка: © Станислав Додов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.