Разговор с Георги Господинов малко преди шест вечерта

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://toest.bg/georgi-gospodinov-vremeubezhishte-interview/

Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Меланхолия“? Спомняте ли си онази студена, синкаво-златиста, не съвсем реална светлина, която струи от екрана и създава усещане за катастрофичност? През подобен филтър продължих да виждам света много часове след като затворих последната страница от новия роман на Георги Господинов „Времеубежище“ – мрачна и безкомпромисна книга. В нея любимото на писателя следобедно слънце прехожда в тревожен сумрак, а остатъчната светлина е оскъдна и насъщна, крехко оръдие за оцеляване.

Ако перифразирам един от любимите си моменти в романа, светлината ни се дава като че ли, на първо място, за да пропъждаме зверовете, чудовищата, всичко онова, което изригва от мрака на приспания разум. Именно от тази зона на тревожност излиза и първият ми въпрос към Георги Господинов, позоваващ се на негово предишно заглавие – „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“.


Колко е часът в романа „Времеубежище“? Не наближава ли 6? Има ли още време и място за надежда?

Часът винаги е 6 без 5. Като стане 6, няма да можем да го коментираме. Първият ден на апокалипсиса е обречен да остане вън от медиите, което е хубава ирония. И струва ми се, едно четене и с ирония би могло да ни спаси от известна претенция. Доста от прочелите вече романа ми казаха, че са се смели много на отделни части. Та така, апокалипсисът може да е и доста смешен понякога.

Един стар твой „познайник“, Гаустин – герой, с когото си заедно от много години и много страници, – се завръща във „Времеубежище“ доста променен. Вече не е съвсем лесно да му симпатизираме… И разказвачът е сякаш объркан, накърнен, поставен пред изпитание, за което бягството в миналото като че ли не е решение. Питаме се, опитваме се да си припомним дали сме получили някакво предупреждение за този обрат в предишните ти книги. Или нещо се е случило в света извън литературната хартия? Откъде идва Гаустин в новия ти роман? Какво се е случило в света му, в нашия свят?

Всъщност Гаустин се появи за първи път като автор на епиграф към стихотворение в „Черешата на един народ“. Написах три стиха, които нито можех да продължа, нито ми стояха някак в моето писане, бяха като от друго време. Тогава реших да останат като епиграф и съчиних Гаустин, който да ги подпише. Един ден пред Народната библиотека видях проф. Богданов, който излизаше оттам и тръгна към мен. „Не открих такъв Гаустин от ХIII век – каза той, – цял следобед съм го търсил“. Беше много хубаво и разбрах, че Гаустин се е родил. После той мина в разказите, в „Естествен роман“ го нямаше, прескочи направо във „Физика на тъгата“ като леко страничен герой. Във „Времеубежище“ взема нещата в свои ръце.

Всъщност той винаги е бил леко странен и отместен във времето. Непринадлежащ е думата, която го описва най-добре. Такива хора никога не са съвсем топли. И все пак „Физика на тъгата“ е мястото, в което леко демоничното у него започна да се проявява. Последната среща с Гаустин в предишния роман е, когато разказвачът го вижда на едно летище, облечен в бяло шейсетарско поло с вдигната яка и четящ „Тайм“ от 1968-ма. Гаустин тогава не разпознава приятеля си. Това е първият знак. Във „Времеубежище“ Гаустин ще се появи тъкмо с това поло и списанията от 68-ма. Като всеки човек с обсесия, в него дреме чудовище. Но смея да кажа, че през цялото време той се бори с това и в повечето случаи успява да го овладее. За разлика от капитан Ахав в „Моби Дик“, Гаустин е движен от добро намерение поне до средата на книгата. Да направиш от миналото дом, в който губещите памет се чувстват в синхрон с времето, което тече в тях – това е началната идея.

Но във „Времеубежище“ се появява и един друг герой, повече трикстер, или обърнат двойник на Гаустин – Демби. Дилърът на минало. Него познавам по-отблизо. Гаустин е в някакъв смисъл надвременен, чезнещ непрекъснато, не можеш да бъдеш истински приятел с него. В този смисъл на част от въпроса ти – зад него не стои опитът ми с колеги и читатели. В самото начало негов далечен прототип беше човек, който все така продължавам да обичам. Демби е друг, тук има реални хора, с него можеш и да си приятел, ако му простиш номерата.

А можеш ли наистина да простиш номерата на „приятел“ като Демби? Имам усещането, че в този „лес тъмен“, в който разказвачът (в известна степен протагонист на автора) стъпка по стъпка навлиза, няма вълшебни помощници, а по-скоро лъжегерои, лъжливи претенденти. Неслучайно накрая разказвачът и главен герой в романа е сам с остатъка думи и световете, капсулирани в тях. Но тези светове имат все по-малко общо с настоящия, с бъдещите.

Много хубаво го казваш, може би накрая вълшебните помощници се оказват лъжливи или това е смъртта на вълшебните помощници. Но и двамата, Гаустин и Демби, са били невинни някога. Всички сме били невинни някога. Когато имаш споделено минало с някого, е много трудно – поне за мен, поне за разказвача – да се разделиш с тези хора. Защото разделяш минало, живи отрязъци от време. „Миналото се свири само на четири ръце, единствено на четири ръце.“ И в някакъв смисъл Гаустин и Демби помагат в това изсвирване на миналото.

Клиниките за минало – метафори за несправянето ни във и със настоящето, но и за изтощения ни и инертен захват на личните и общите ни истории и биографии. Ако и в романа да са дистопични конструкти, струва ми се, че в едно близко бъдеще тези клиники са неизбежни. 2020-та е трудна година за целия свят. Какво би променил, за да се връщат хората от бъдещето в тази част от своето минало без страх и тревога? Изобщо какво променят писателите в света?

Твърде скоро съвсем няма да са метафори. Подобен вид клиники, без да се наричат така и не в такава степен посветени на миналото, започват да се появяват. Психиатър, който отива на работа с ретро мотор, изведнъж забелязва, че неговите пациенти с проблеми с паметта започват да се въртят около мотора и оживено да си спомнят някакви неща, свързани с този модел и с времето, от което е. Подобни случаи се описват все по-често в последните години. Гаустин развива, уголемява тази идея до цели денонощни места за минало, изградени в дадено десетилетие, после до градове, докато се стигне до държавите на миналото.

Мисля, че е само въпрос на време да имаме скоро цели градове в 1968-ма, да речем, или в 50-те години на миналия век, където ще започнат да приемат не само пациенти с деменция и алцхаймер, а и хора, отчаяни от настоящето. Докато Гаустин правеше това, още не подозирахме за бъдещата пандемия. Сега вирусът, струва ми се, съвсем ще спеши ситуацията. И този роман, който е уж леко дистопичен, ще трябва да се чете като реалистичен. Ние вече сме в миналото.

Инсталацията FUTURE CANCELLED на Георги Господинов в софийската галерия „Кредо Бонум“ през 2018 г.
© Личен архив

А какво от миналото на България (а и на Европа) смяташ, че най-застрашително се реставрира, оценностява, преживява в настоящето?

Само по себе си миналото е прекрасно нещо, аз съм първият, който ще се бие за правото на минало. Но правото да помниш това минало, да го разказваш и мислиш. Миналото е добро за спомен и убийствено, ако се опиташ да живееш отново в него. Можем да видим тази реставрация по посока на здравата ръка и изобретяването на враг, насаждането на омраза към другия, който все ни е виновен. Това се връща на политическо и всекидневно ниво в цяла Европа. Неслучайно в книгата едната ключова година е 1939-та.

У нас нещата имат, разбира се, своите специфики. Кроткото нищонеставане на късния социализъм в едно проядено от подозрения общество се ашладисва с доведена до кич новонагласена патриотарщина. Това е накъсо, което наблюдаваме в последните години.

Все пак България продължава да бъде изненадваща страна за живеене. Вижда се в специалната глава, посветена ѝ във „Времеубежище“. Защо искаш (и продължаваш) да живееш в България? Защо не искаш да живееш в България (и от време на време успяваш да го постигнеш)?

Защо искам да живея в нея? Защото пиша на този език и ми е радостно да го говоря, да влизам надълбоко в него, да си играя с думите, да търся смисъл, да слушам как го говорят – тези от града, тези от югоизтока, тези от северозапада, младите и старите, да бълбука наоколо, това е такъв кеф, такава радост. Защото, като писател, тук са моите читатели от трийсет години, когато издадох първата си книга. Тук са неколцината останали приятели. Тук е цялото ми минало и по-голямата част от живота ми. Затова където и да съм бил, винаги съм се връщал. Признавам, че всеки път съм имал колебания дали да не остана някъде другаде. Много е смешно, че като наближи време да се връщам, един стар приятел от филологията неизменно вдига телефона и ми казва: да не си посмял да се върнеш. И всеки път не го слушам.

Да отвърна и на втория въпрос: защо не искам. Има два стиха на Далчев: „Врази ти стават старите другари / и опустява медлено света.“ Има и на Геров: „Да си самотен в този град, / където всичко е нетрайно, / където хората дружат / без искреност, без скръб, без тайна.“ Има и на Яворов – че тук убиват директно с топора… Знаеш ли, като четем българските поети от миналия век, ние, кой знае защо, ги четем като канонични холограми, като нереални хора без тела. Тези хора всъщност са страдали и са се чувствали самотни и чужденци като всички нас. Твърде малко неща са се променили в България екзистенциално.

Случвало се е на всеки острото усещане, че в един момент интригата надделява над смисленото. Губиш мотивация, свикваш да правиш нещата ей така, усещаш враждебност. Преценяваш дали да посветиш остатъка от дните си да се бориш с омразите, или да спестиш тази енергия за нещо смислено. И накрая разбираш, че единственото, което можеш да направиш, е да обърнеш гръб и да си тръгнеш. И ако можеш, да продължиш да вършиш онова, което вършиш. Средата е толкова тясна, че ако някой кихне, заразява всички. Толкова тясна, че ако някой оклевети друг, това виси и трови въздуха, скапва и всява страх. Разговорът е спрял.

Мислех, че всичко, което ни се стовари с този вирус, ще ни накара поне да започнем да си говорим – смислено, дълбоко, сериозно. Не стана. Как се развива толкова голямо его при толкова малко реални неща, които сме свършили… Накрая ще останат само книгите, филмите, картините. То е като да намериш лекарство, което ще е лечебно за друг, но в това е смисълът. А ти ще си умреш от свойта рана, както пише Вутимски в едно прекрасно стихотворение.

Какво четеше, докато пишеше „Времеубежище“? Епиграфите и цитатите в романа вероятно дават следи, но все пак те са част от художествен текст и в този смисъл имат спекулативна (в добрия смисъл) роля.

Когато започнах да мисля и чета около този роман, бях за година в Нюйоркската библиотека. И човек се поддава на обсесиите си към книги, усетих как поръчвам безразборно, една книга водеше към друга и общо взето, нищо от това, което четох там, нямаше пряка връзка с романа. Но там е такъв рай от книги и ръкописи, че е неизбежно.

Четох дневници на хора от Втората световна, записки на деца от онова време, то беше свързано и с една друга идея за роман, който остана за после. Четох и гледах ръкописи на Одън, той влезе във „Времеубежище“. Препрочитах „Вълшебната планина“. Четох като Гаустин стари вестници, „Ню Йорк Таймс“ от 30-те и 40-те може да се чете безкрайно. Трябваше да вляза по-дълбоко в темата за алцхаймера, болести на старостта, нови терапии. Това отне доста време. Четох много поезия, както си личи и от епиграфите. Трябваше ми поне година и нещо четене, преди да седна да пиша.

А доколко съвпадаше и се разминаваше прочетеното през последните години с местата, на които живя? Как лекуваш среза между прочетената, написаната и живяната реалност?

Започнах в Ню Йорк, но истинското писане беше в Европа. Живях близо до една геронтологична клиника на Хелиосщрасе в Цюрих, която пък беше близо до къщата на Макс Фриш, после се върнах в София и не написах нито ред, завърших романа с редакциите в Берлин. Част от тези места влязоха в романа. Като пишеш, неизбежно идва това особено и леко налудно пресичане между прочетено, написано и живяно. Има моменти, в които ходиш по улиците на един град, но си съвсем на друго място и в друго време. И в главата ти текат съвсем други разговори. Затова самотността на този занаят е абсолютно оправдана. Нямате какво много да си говорите с писател, който пише романа си, той не е много там, където е. Разсеяността е само следствие на друг вид концентрация.

Не знам как се лекува това, този срез. Мисля, че не се лекува. След края на една книга обикновено изпадаш в дълго безвремие. Някои го наричат депресия, особен вид тъга, не знам, но има нещо такова.

В едно свое есе Сюзан Зонтаг пише, че „времето съществува, за да не се случва всичко едновременно… а пространството съществува, за да не се случва всичко на теб“. Не е ли това обаче проклятието на писателското „времеубежище“ – като че ли всичко се случва на теб, всичко се случва сега, а в крайна сметка, веднъж отпечатана, книгата ти се превръща в убежище за други, не и за теб?

Да, и Филип Ларкин казва в един прекрасен стих, който сложих между епиграфите: „Ако не са дните, в какво ще живеем.“ Но дните и месеците са човешко изобретение, Гаустин по-скоро вярва, че има само един ден и една нощ и те се повтарят вечно. Всъщност апокалипсисът не е краят на света, както си го мислим, а краят на времето. И по-точно онзи момент, в който времената се смесват и всичко се случва сега. Така става накрая в романа.

Права си, че всеки от нас, докато пише, е такъв съд на смесващи се времена, всичко се случва в теб. Затова накрая си малко опустошен и както казваше дядо ми, вън от пътя. Между този роман и предишния ми има почти десет години, трябва известно време, за да се върнеш. Но веднъж излязла, книгата си има наистина свой живот. В други стаи и други градове, убежище за други хора, които никога няма да срещнеш. Е, понякога срещаш – и това са наистина щастливи моменти. Хората ти разказват какви истории са имали с твоята книга. Но най-често книгата е там, където не сме. И това не е толкова лошо. Някой ден, ако има време, ще разкажа какво се случва подир сенките на една книга. Трябва да призная известно щастие и късмет в срещите си с непознати читатели.

А какво е да си известен писател в днешна Европа на свръхоценностяване на тясната експертност, на опасно фосилизиране в националното, на ускорена носталгия по миналото, която в едно свое интервю Иван Кръстев определя като симптом на застаряващото население?

Не знам. Трябва да питаме Джулиан Барнс, Иън Маккюън, Орхан Памук, Петер Надаш или Олга Токарчук… Предполагам, че е голям кахър. Срещал съм и петимата, но познавам повече Олга Токарчук и от разговорите ни мога да кажа, че това е човек, който и преди наградата е бил под натиск, политически провокации, беше атакувана от консервативни кръгове в Полша за позициите си. Ако си придобил публичност поради книгите си, какъвто е случаят с писателите, а не поради някакъв пост или институция, трябва да продължиш да имаш каузи и позиция. Включително да помагаш на по-млади автори, на хора в нужда, да си готов да понесеш всичко, което това ще ти донесе.

Всичко това – в контекста на Европа. За щастие, тук да си популярен не значи да не пишеш сложно и смислено, затова обичам Европа. Имената, които изброих горе, не са лесносмилаеми. Дали това се дължи на стари, или млади читатели, може да се дискутира също. Но предполагам, така е и другаде. Вижте известните американски писатели днес – Джонатан Франзен, Дейв Егърс, Дженифър Игън. Да не говорим за отишлите си Роберто Боланьо или Кларис Лиспектор (ако влезем в други езици) – при тях известността изобщо не е синоним на лесно писане и лесно четене.

Георги Господинов с полската писателка и носителка на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук
© Личен архив

Напоследък превеждам мемоарните записки на Силвия Плат, част от по-голям том, съдържащ кратката ѝ проза. От описаното ежедневие на двамата поети – Плат и Хюз – става ясно, че в определен период от живота си те отглеждат и продават нарциси, за кратко се посвещават на пчеларство и пр. И то сякаш не единствено по финансови причини… Има ли нещо, което мечтаеш да правиш освен писането, нещо „нелитературно“, в което би се впуснал с – така да се каже – писателски ентусиазъм?

Не знаех, че са правили и това, чакам с нетърпение да чета. Значи оттам това знание в стихотворението с кошера.

Ами аз отдавна съм си казал, че един ден искам да бъда градинар и пчелар. Дядо ми беше градинар, баща ми също сега има прекрасна градина. Помня как баба ми мамеше пчелата майка с роя и викаше „Мааать – Мать – Мааать“. Някога писах, че тя ще да е била последният жив човек на земята, говорил индоевропейски. Ако не друго, всеки, който се е посветил на писането, истински се е посветил, го чака жестока самота, и той трябва да се научи да живее с нея. И да се спасява в реални неща. Градинарството е едно от тях. Неслучайно имаше един луд градинар в „Естествен роман“. Като селско дете знам как се копае, как се правят лехи, как се садят домати и чушки, садил съм черешови дървета с дядо ми. Бих опитал пак. Това си мечтая. Ще трябва да си намеря двор и къща. Ако пчелите дотогава не изчезнат съвсем.

Значи писателите и поетите, казваш, са по-скоро от страната на Авел? Ами Каин? Какво според теб предизвиква завистта и ревността на един съвременен Каин в свят, в който учим децата си от самото им раждане, че конкуренцията, всекидневното състезаване с другите и със самия себе си е въпрос на оцеляване, движеща сила, базисно гориво?

Не бях се замислял, но сигурно има и от страната на Авел, и от тази на Каин. А най-вероятно всеки от нас в някакъв момент от съществуването си е бил Каин, в друг – Авел, убиецът и убитият, вървящият подир стадото и останалият при земята. Тези неща могат да се случат и в един човешки живот. Любимият ми Борхес има една късна кратка притча за това как много години по-късно Каин и Авел се срещат и Каин моли ужасѐн да му бъде простено. А Авел отвръща: ти ли ме уби, или аз теб, вече не помня. Значи наистина си ми простил, отвръща Каин.

Всеки е изпитвал завист, аз също. Въпросът е да намериш онази точка на преобръщане, или философския камък, който превръща завистта към другия в радост. При мен това стана с редакторската работа, която имах в продължение на 25 години в „Литературен вестник“. Виждаш, че някой е написал един страхотен ред или цяло стихотворение. Имаш по-малко от секунда, в която да избереш – ще му завидиш ли, или ще си кажеш: ами това е толкова хубаво. Искам и аз да го направя така, че и по-хубаво. Най-трудно е тези, които са в едно поле, пишещите в случая, да разберат, че другият не им е враг и нищо не може да им открадне – нито таланта, нито славата, нито хубавото стихотворение или роман. Тогава вместо състезание имаме взаимно вдъхновяване и окуражаване. Тогава чак имаме и истински литературен процес, общуване, „изкуството на разговора“, по Цветан Стоянов, тогава се чува онзи „веселий на работата шум“, по Вазов.

Какви четива препоръчваш на дъщеря си Рая? Какви четива ти препоръчва тя? Вслушвате ли се във взаимните си препоръки? Кои са книгите, в които се срещате?

Рая вече чете много повече от мен. На нейните години аз също четях повече от себе си днес. Признавам го с голямо неудобство. Ангелът на непрочетените книги непрекъснато кръжи около мен. На възрастта, в която е, тя чете Мери Шели, Джейн Остин, „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд… Препоръчва ми ги заедно с Хари Потър и книгите на Джералд Даръл. Обещал съм ѝ, че ще започна с Даръл. Иначе се срещаме в романите на Ерих Кестнер например. Сега ѝ препоръчах Лермонтов с „Герой на нашето време“. Като гимназист съм чел тази книга поне седем пъти. Но в крайна сметка всеки сам си стига до книгите.

Писателят с дъщеря си Рая © Катерина Калваджиева

Мислил ли си за какво ще бъде следващата ти книга, ако все още ни остава някакво време до 6 вечерта?

Не знам. Вероятно романът за страховете, който отложих, пишейки този. Или нещо съвсем различно.

Заглавна снимка: © Дафинка Стоилова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.