Политическата реч между безсмислицата и полезния популизъм. Разговор със Стефан Попов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/stefan-popov-interview/

Стефан Попов е професор по философия и социология в НБУ и директор на Института за публични политики „РискМонитор“. Неотдавна излезе книгата му „Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори“ (изд. Нов български университет, 2020). В нея той аналитично разглобява популярни езикови конструкции и защитава тезата, че всекидневният политически език е зарeден с безсмислици, с твърдения, които в същината си са напълно семантично празни.

Йовко Ламбрев разговаря със Стефан Попов за новата му книга, но интервюто търси допирни точки и с актуалните вътрешнополитически теми, които трудно могат да бъдат подминати.


Корицата на книгата „Животът на кухите фрази“Каква е Вашата дефиниция за безсмислица? 

„Безсмислица“ не е просто нещо глупаво, както често се изразяваме във всекидневния език – казваме „Не говори безсмислици“, но имаме предвид „Не дрънкай глупости“. Безсмислицата е важно понятие в съвременната философия на езика. Тя се свързва с ранния Витгенщайн, но може да се проследи до Кант, двама от най-големите мислители на модерността.

Накратко, безсмислицата е езикова форма – фраза, изречение, твърдение, дори система от твърдения, – на която не отговаря никакъв факт, обект, никакво състояние на нещата. Тя е така изградена, че създава привидност за значение, но всъщност не се отнася до нищо. Обичайно такива фрази са противоречията. Когато казваме „дървено желязо“, назоваваме точно това – нещо невъзможно. Друга форма са тавтологиите, които сякаш съобщават някаква информация, а всъщност нищо не казват – например „метално желязо“ е подобна безсмислица, отделена още при Кант.

Забележителна характеристика на съвременния политически живот е степента, в която в него доминира този тип фундаментални безсмислици. Например „война срещу терора“ е класическа безсмислица. Също и други програмни изрази, като „антикорупция“, „организирана престъпност“, „популизъм“, както и някои характерни български фрази с висока популярност, например „етнически модел“ или „твърд електорат“. Също и серия идеологически изрази от 90-те години на миналия век, като „национален капитал“, който, ако е национален, не е капитал, а ако е капитал, не е национален.

Безсмислени ли са метафорите на политическата реч?

Метафората никога не е безсмислена, доколкото функционира като метафора. Съвременната философия на езика клони към това да отъждествява метафората с работата на езика изобщо (за разлика от традиционната лингвистика, която вижда в нея специфична фигура). Така в известен смисъл метафора е самият език, той е работа по пренос на смисъл и разширяване на смисъл.

В политическата реч всичко е допустимо, а говоренето има статус на речево действие, което няма как да е безсмислено. Съвсем друг е въпросът, ако свободните метафори, с които си служи всяко политическо говорене, започнат да се буквализират, да бъдат разбирани като названия на действителни предмети, процеси, проекти и пр., тоест да претендират, че функционират като рационални схеми за бъдещи действия в управлението. Тогава те изискват една критическа инспекция за валидност. „Изискват“, доколкото самите претендират за рационалност.

Фразата „война срещу терора“ има подобна злочеста съдба. „Война“ се употребява като свободна метафора за мобилизация, решителност, упорита кампания, воля и пр. В САЩ често се водят някакви „войни“ – срещу престъпността, срещу „Коза ностра“, срещу дрогата и какво ли още не. Но когато „война срещу терора“ се схване буквално, тероризмът започва да се мисли по логиката на войната – търси се територия, граници, държави, армии и пр. Неоконсерваторите около Джордж Буш-младши така натурализират метафоричните значения и нахлуват в Ирак, където водят реална война в един класически смисъл по Клаузевиц. Но това не е акция срещу „терора“, самият тероризъм с нищо не е засегнат в резултат на войната в Ирак. Напротив, ислямският фундаментализъм намира в действията на САЩ допълнителна мотивация.

В това е голямата вреда от кухите фрази, които до един момент функционират като свободни метафори, но може да бъдат превърнати в програми за действие. Разбира се, тази промяна в статуса е стара история. Такъв е хилядолетният Райх, идеята за равенство при комунизма и т.н. Политическото така работи, то употребява езика и го насочва в произволни посоки. За съжаление, голяма част от съвременните програмни изрази – като „добро управление“, „човешка сигурност“, квалификацията „популист“ и други – функционират по аналогична схема.

Книгата Ви излиза в интересен от историческа гледна точка период – криза в управлението на държавата, воюващи институции, а улиците са изпълнени с протестиращи граждани. В последните години сякаш беше наложено едно особено плитко политическо говорене. Дали и то няма принос за всичко, което става напоследък? Не сме ли свикнали твърде много с кухите фрази?

Кухи фрази в смисъл на общо „празноговорене“ е характерна черта на политическото изобщо, на политическата реч. Нейната цел не е да съобщава истини, а да набави власт на говорещия. Ако истините набавят власт – тоест тежат на избори, носят гласове, – тогава политическата реч се рационализира, става по-чиста, рефлективна и отговорна. В развита, рационализирана среда, която традиционно асоциираме със Западна Европа, тази тенденция е по-силна. Но това е по-редкият случай. Масовата демокрация тласка напред изискването да се говори просто.

Дотук добре: трябва да се говори ясно, това означава просто. Но по-нататък – налага се да се говори все по-популярно и дори инфантилно или откровено примитивно (като чуем реч на Хитлер или Мусолини, не ни се вярва, че е възможно). Така радикалното опростяване води до това политическата реч да възпроизвежда говоренето на риалити шоу, на маркетинг и реклама на прах за пране или паста за зъби, на елементарна съблазън. Този тип празнота не е непременно фундаментална безсмислица, а просто бръщолевене или омайване на слушатели със забавно говорене.

Протестите също не са имунизирани, но в това е отчасти чарът им; те са негативни кампании срещу нещо, затова в тях е допустимо всякакво говорене. Не е така при формиране на представителство, това вече е – по идея, така ни се иска да е – политически отговорна форма.

В книгата си казвате, че политиците не трябва да забравят и ролята си на преводачи, разяснявайки експертните теми на обикновен език, за да стигат посланията им до хората. Иначе казано – полезната страна на популизма. Тогава политическите метафори не са ли полезен инструментариум в този контекст?

Да, тук границата понякога е много деликатна. Когато кажеш, че държавата не се управлява добре, имайки предвид определени аспекти в управлението, казваш нещо разбираемо, критично, по идея отговорно. Но когато от тази критика скочиш няколко нива нагоре в абстракциите и решиш да сглобиш самостойна, амбициозна, при това универсална програма за „добро управление“, правиш една трансформация, която обикновено води до прахосване на ресурс, човешко време, финанси и грешни посоки в политики.

Разбира се, политическото говорене е мощно метафорично, дори в по-тесния и по-традиционен смисъл на думата „метафора“. Политикът трябва да възбуди въображението на хората, те да привидят в него общо бъдеще. Това не става с експертни изказвания или научни програми. Става с поезия, с поетически език. Тази поезия може да бъде агресивна, политически некоректна, със силен утопичен момент, с настоятелна моралистична патетика, силно драматична и каква ли не. Но това не е речта на конкретните политики, които са рационални действия в управлението. Това е речта на политическото и директната амбиция към овластяване.

Моята критика е чувствителна към тази граница: важно е доколко едно политическо говорене целѝ мобилизация или върши терапевтична работа, както е „войната срещу терора“, и доколко се приема като проект и програма за буквално изпълнение.

Защитавате тезата, че популизмът не е еднозначно оцветен в моралния спектър. Колко невидима е границата между примитивния и „елегантния“ популизъм? И какви са рисковете?

Моята концепция за популизъм е развита на базата на предварителна критика на квалификацията и обвинението в популизъм. Най-съществено е да се знае, че тук има либерален парадокс. Либералната нагласа днес би настоявала на универсално право на глас за всички, безусловно. Това е добре, такава е и вътрешната логика, по която се развива идеята за правата от хиляда години насам. Те не признават външни ограничения. Но универсалните граждански и политически права водят до масовизиране на демокрацията.

В масовата демокрация популизмът е неизбежна възможност, той е неин продукт. В популизма няма нищо недемократично. Тъкмо обратното, той е безусловна демокрация в буквален смисъл – демокрация, над която не се поставя никакво ограничение, всеки и всички са участници. И трябва да си даваме сметка, че при тези условия популизмът не е характеристика на един или друг смахнат политик, интригант, фалшив магьосник, пореден Волен Сидеров или нещо подобно, което се схваща като отклонение.

Съвременната демократична политика е подложена на тежка и ускорена профанизация – това е практика, наблюдава се навсякъде. При такива условия популизмът се оформя като устойчива ситуация. И обратно: който решително не приема и бяга от популистката ситуация и нейните императиви за комуникация, има ниски шансове за успех в политическата сфера. Това, което казвам, не е нито съвет, нито одобрение – то е по-скоро тъжна констатация. Но зад нея стои концептуалното условие, че демокрацията е в основата си популистка – такава е била в Атина, после много повече в Рим, а днес това е цикъл, особено след разпадането на двуполюсния модел.

Споделяте ли тезата, че напоследък поляризацията в обществото ни (и сякаш не само у нас) е твърде остра, а оценките за едно или друго – твърде черно-бели? Общуването с клишета не опростява ли прекомерно разговора помежду ни? Как да върнем значението и смисъла на нюансите?

Клишетата са за това – да опростяват и да чертаят графични картини. Но аз не мисля, че в цари поляризация. Напротив, има спокойно приемане на процеси на криминализация на държавата. ГЕРБ управлява над десетилетие. Парламентът има малък брой предвидими партии, основно три. Тежките дефекти на конституционната система деформират институциите, но хората подминават това. Бойко Борисов май е най-дълго управлявалият премиер в историята на страната ни в несоциалистически режим. Съдебната система е в перманентна криза и скандали, но и това не влияе на избори. Има много фактори за поляризация, но редки избухвания на протестни движения. има силни протести през 1990 г., през 1996–1997 г., след това през 2013–2014 г. и сега. Каква толкова поляризация? При това протестите са мирни и по-спокойни в сравнение с други места по света.

Куха фраза ли е „градска десница“?

Съвременната политика е градска работа, така че „градска десница“ е порядъчно безсмислена конструкция поради тавтологията в нея. Тя сякаш обозначава привидно конкретна десница, а именно градската. Но „селска десница“ няма – нещо, което съм разказал с известна доза ирония в книгата – в главата за аграрните партии.

В България обаче се има предвид едно културно различаване. Традиционният градски човек – най-вече в София, но и в Пловдив, Варна и т.н. – се смята за непредставен. Той смята, гласно или повече неявно, че държавната власт е завзета от една слабо еманципирана простащина. И не е далеч от истината. Равнището на съвременния политик на власт, особено силно при ГЕРБ, е обидно за образования градски човек. В този смисъл аз разбирам израза като скрито културно дистанциране.

Той има и по-пряк полемичен смисъл – традиционното дясно не приема ГЕРБ за автентична дясна партия. Към подобна полемика можем да се отнасяме многозначно, има различни аспекти в нея. Преди всичко ГЕРБ не може да бъде квалифицирана като обикновена традиционна партия, та да говорим за нея в термини ляво–дясно. ГЕРБ е партия на властта и без властта от нея нищо няма да остане. Подобно беше положението с НДСВ.

Каква част от днешната криза според Вас се корени в конституционния модел? И къде виждате решението на проблемите, свързани с прокуратурата и безконтролната власт на главния прокурор?

Конституцията наглед е документ на позитивното право – нещо писано, четат го посветени. Но не е така. В нея са заложени няколко дефектни конструкции, които в разумна среда биха били коригирани без отлагане.

Първо, има неимоверна диспропорция между директния избор на президент и неговите представителни функции. Второ, съдебната власт е объркана – тя е пасивна и не е точно власт, тъй като властите са сили, те инициират, действат, изпълняват, експанзивни са. Трето, прокуратурата не е ограничена от нормалните за светската държавност механизми за контрол. Четвърто, режимът на служебно правителство всъщност сменя парламентарния с временен президентски модел – това е крайно нередно и има ред злокачествени следствия. Пето, идеята за Велико народно събрание е абсурдна, тя блокира конституционния процес и връща държавата в предмодерни, теократични форми.

Що се отнася конкретно до прокуратурата, тя не е съдебна власт, а в Конституцията е определена така. Няма основание обвинението да се смесва със съда. Но това е общ, концептуален въпрос за отношението между властите. По-важни са контролните механизми, формирането на мандата, възможността за импийчмънт и т.н. Тези въпроси имат различни и доста оспорвани решения. Затова водещата идея трябва да се сведе до контролните механизми, а не да се пита постоянно за структурни въпроси. Номинално прокуратурата може да бъде навсякъде, може и да се заличи от Конституцията, тъй като не е класическа трета власт – такава е само съдът.

Ако се върнем към сегашната политическа ситуация, напомня ли Ви тя с нещо на 90-те години на ХХ в.? И къде намирате важните разлики?

Общото е, че има енергия, има порив. Но днес няма ясен проект, няма я голямата надежда. Дори протестът и най-оптимистичните му участници не си въобразяват, че страната ще бъде излекувана от основните си дефекти в сферата на институциите. Протестните движения сега имат по-нисък утопичен коефициент. От друга страна, днес е много по-ясно какво трябва да се направи, каква схема на държавност е нужна. Но няма големи надежди, че ще се структурира силен субект, който да я осъществи.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Стефан Попов в предаването „Денят с Веселин Дремждиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.