Какво правим или не правим сега? Това е въпросът

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%BC-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%BC-%D1%81%D0%B5%D0%B3%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B5.html

вторник 11 август 2020


Да кажете, че за тия десетина-дванайсет години във властта не съм свикнал на протести, ще си изкривите душата. То не бяха полицаи пият кафета, еколози защитават разни буренаци и пясък, щото бил вълнообразен и растели разни редки треволяци връз него, то не бяха медици, медицински сестри, разтурахме учителски седенки, фермери искаха някакви плащания, на заемите ми се противопоставяха, във връзки с организираната престъпност и чадър, дето съм бил опънал над нея ме обвиняваха, къщи в Барселона, моите десни ръце и там разни момчета за всичко в обкръжението ми опънали гиздави тераси по покривите на луксозните кооперации, в които живеят, тъщите им, синовете им с жълто покрай човката, нощното ми шкафче… Има още стотици, аз си имам достатъчно държавнически дела, за да помня такива щуротии.

Знам обаче, че къде со кротце, къде со благо, къде со малко кютек, успявах винаги да се измъкна от ситуация, без да се стига до особени сътресения на стабилността. Безспорно най-големия кос, който държах в ръкава си, разбира се беше да спусна на моите хора в медиите, че протестиращите са платени. Това имаше минимум двоен ефект. От една страна обезсърчаваше евентуални нови участници в демонстрациите и те се прибираха по домовете си, вместо да преграждат пътни артерии и да опъват вигвами в центъра на модерна европейска столица, а от друга показваха на цялото общество, че аз алтернатива нямам. Поне докато не построя автомагистрала “Хемус”, не метна доброволно оставка (кой знае; дотогава може и да е петнайста, те все ще си ме преизбират).

На второ място винаги можех да изкарам протеста политически. “Виждате  ли каква ви е алтернативата, ако ги изберете? Знаят само да крещят, да влачат букети и да ядат кебапчета на Бузлуджа? А, и да праят безброй пленуми, на които да се боричкат помежду си. При нас в ГЕРБ е различно. ГЕРБ това съм аз”.

Ако и това не помогнеше, какво ми пречеше да уволня някой шеф на агенция, заместник министър или дори министър, за да го използвам като клапа и да избия напрежението, така че отново да изляза добрия дядо Мраз, който изпълнява желанията на сърдитото хлапе.

Имаше и други подходи. Превърна се в традиция да не си спомняме дружно кой е предложил това или онова скандално решение на Министерски съвет и своевременно да го оттеглим  на принципа на сервитьорската логика от времената на Балкантурист “Ако мине”.

Все нещо сработваше. Сега обаче вече усещам как губя почва под краката си. Тия на Орлов мост са сбирщина. От кол и въже. Има и умни и красиви, и бачкатори, и леви, и десни, и либерали, и консерватори, и доказали се бизнесмени с безупречен имидж, и обикновени бачкатори, и мъже, и жени… Всякакви. Разбирате ли накъде води мисълта ми? Невъзможно е да ги поставиш под общ знаменател,  и да кажеш, те стоят на пек и студ, на дъжд и засуха, защото са платени, защото са от опозицията, защото си нямат друга работа и са чули, че нещо се случва там, та са отишли на сеир. Те ясно и недвусмислено показват, че не са срещу мен персонално и ГЕРБ, а срещу цялата политическа класа, срещу цялата политическа система, която ние и без това едва крепим, лепейки по краката ѝ нови и нови пластове глина, за да не рухне като безвъзвратен анахронизъм, какъвто, между нас казано, си е.

Те искат ново и без колебание са готови да рискуват и модерното малко, което имат, за да ни сринат. Мисля, че ни мразят наистина. Другото, което много ме притеснява, е поведението на моите хора от ГЕРБ. Задължих ги да се съберат от цяла България на една ливада пред София Тек Парк, за да им пръсне канчетата трийсет и няколкото градусова жега и да им припомня за пореден път успехите на ПП ГЕРБ и да ги успокоя, че няма да подавам оставка.  Да, спор няма. Ръкопляскаха ми, дюдюкаха, ама я нямаше оная еуфория. Поне това не можете да ми отречете. Добър съм с психологията на масите, та няма как да съм се излъгал. Още повече, че не дойдоха и много от поканените. Добре че успяхме да постигнем кворум, като пак привикахме редовите подкрепления от индобългари.

Накрая на коалиционния съвет (пак не си спомням кой го предложи) решихме да бутнем и затрием лагера на протестърите. Жандармерия и полиция в едно. Злите езици твърдят, че органите на реда далеч надвишили правата си (те със самото си влизане в лагера е нарушение на Конституцията, доколкото разбрах), тъпкали, разрушавали имущество, вземали си каквото им харесва (включително и тестени закуски, а останалото изнесли от мястото, без дори да направят елементарен опис). Не знам дали е така, не съм бил там. Само знам, че на толкова упорити и искрени в яростта си противници на управлението не съм попадал.

На следващата вечер се върнаха пак, мъкнейки пейки, палети, циментови саксии и какво ли още не. Правят си барикада убавците! На другата сутрин смотолевихме, че не сме разтурили и тази барикада само заради жените, защото ние жени не бием. С което си навлякохме нова серия остри критики и даже започнаха да наричат ерата ни на стабилността “режим на терора”. Надявам се да изглеждам уверен в медийните си изяви, макар че ми се струва, че и това не е точно така.

Не знам какво да правя. Успокоява ме само мисълта, че палките все още са на моя страна…

Стоян Николов-Торлака