Дигитализацията на публичния сектор с европейски средства става все по-труднa

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3653

В рамките на националния план за възстановяване и устойчивост дигитализацията на публичния сектор е слабо и откъслечно застъпена. Коментирахме темата с Христо Иванов, Иво Мирчев и Боян Юруков миналата седмица, но ми се ще да развия темата.

Първо, защо трябва дигитализацията на публичния сектор да бъде приоритетна инвестиция – защото тя е отключващ фактор. Намалява административната тежест, съответно прави бизнес климата по-благоприятен, а инвестициите – по-вероятни. В същото време намалява риска от корупция и увеличава прозрачността в управлението. Прави публичните системи по-ефективни, така че по-малко средства да „изтичат“. Всяка една система би спестила много пари и време и би повишила качеството си, ако процесите и услугите ѝ са дигитални. Това се превежда сравнително бързо, макар и индиректно, в по-добър живот.

Обаче има проблем ЕС да финансира електронното управление (което не е синоним на „дигитализация на публичния сектор“, но е близо). И проблемът е, че е малко вероятно ЕС да финансира отново нещата, които е финансирал вече няколко пъти.

След присъединяването ни към ЕС, има два програмни периода. В първия (2007-2013) програмата за е „Административен капацитет“, а във втория (2014-2020) – „Добро управление“. В рамките на тези оперативни програми са предвидени около милиард лева, като немалка част от тях са похарчени (макар реално усвоените по ОПДУ да са около 1/3 в последната година, в която може да се кандидатства за проекти, то остават три години за довършване на проекти и тяхното изплащане).

В рамките на тези два програмни периоди трябваше да сме направили много неща. Обаче не сме. Отчели сме ги проформа, или сме ги изградили системи, които не се използват, или са се използвали, но са изоставени. Или не сме направили неща, които сме обещали, че ще направим. И проблемът е в това, че ЕК няма основание да ни даде трети път пари за същото.

Но нека вляза в конкретика:

  • Електронизация на общински услуги – по ОПАК се изсипаха сума ти пари за това, а по ОПДУ трябваше да се развият и внедрят хоризонтални услуги в общините. И на места има услуги, които дори се ползват от време на време, но като цяло положението е зле.
  • Електронна идентификация – по ОПАК има пилотен проект, след това по ОПДУ се предвиден реален проект за национална схема. Той все още не е стартирал, но поне има шанс да стане до края на следващата година. Все още обаче електронна идентификация няма, камо ли пък услуги да са интегрирани с нея.
  • Регистрова реформа – електронизиране на регистри, отпадане на излишни регистри, използване на информационни системи и „свързване“ на регистри. По това има поне нещо направено, но твърде скъпо и твърде неефективно. На практика регистрите не предоставят интерфейси за машинна комуникация и много често са просто грозни интерфейси върху таблица в базата данни. Неслучайно има стратегически документ „Концепция за регистрова реформа“ за периода 2019-2023. Само че в двата програмни периода електронизацията на регистри трябваше да се е случила (да, реформата не е равно само на електронизация, но да не влизам в скучни подробности). Ключови регистри, като Национална база данни „Население“, например, трябваше да бъдат наградени или изградени наново, но не са.
  • Електронно здравеопазване – първото нещо, което ще видим след толкова години „мъки“ е след месец когато най-накрая надявам се да имаме електронна рецепта. Да, НЗОК има система, но и тя е доста ръчно-крачна и остаряла, а неща като „Единен здравен запис“ съществуват само в контекста на плащанията „по каса“, и дори там са непълни и некоректни. Малко цинично погледнато – „добре“ че дойде корона кризата, че МЗ поне малко да се задейства, макар и все още да предстои да видим резултат.
  • Електронно правосъдие – и в двата програмни периода има проекти и дори цяла ос за правосъдие. Системата за електронно правосъдие се въвежда тази година, с променлив успех, но все още не позволява реално електронно правосъдие – съдилища изискват подаване на заявления на хартия, за да можеш да ползваш системата, например.
  • Реинженеринг на процеси, функционални анализи и други анализи – такива „на килограм“ има, особено по ОПАК. Стоят по чекмеджета (или на нечий компютър в добрия случай). И остаряват по-бързо, отколкото някой може да се възползва от малкото полезна информация, която са открили.
  • Обучение на администрацията – администрацията трябва да може да управлява процеса по въвеждане на електронното управление. Нищо подобно не се случва (с малки изключения), и то е отчасти защото след два програмни периода администрацията все още не знае какво е електронно управление (пак, с изключения, разбира се).

Дори с нещата, които все пак са изградени, няма политика за поддръжка и устойчивост. До скоро нямаше отделен ИТ бюджет и след изтичането на гаранционната поддръжка нещата оставаха във въздуха. От няколко години (след измененията в ЗЕУ, в които участвах), в бюджетната процедура всяка година е включено и „перо“ за информационни технологии, така че администрацията да започне да мисли как да продължи да ползва системите си. Образно казано, Европа дава пари да си направим основен ремонт на апартамента, но не и дава пари за месечните сметки за ток, вода и телефон или за текущи ремонти и трябва да ги планираме от нашия бюджет.

Та от Европейския съюз сме взели вече пари за тези неща. По два пъти за повечето от тях. И затова е трудно те да влязат за трети път в документ, с който искаме пари от Европа. Защото там с право ще кажат „е стига толкова, де, нали вече го правихте това“.

Ако бяхме направили нещата дотук, щяхме да можем да поискаме пари за следващите стъпки. За отворени интерфейси и дори изграждане на частни услуги на база на публичната инфраструктура; за трансгранична електронна идентификация, така че граждани на целия ЕС да могат да ползват е-услуги у нас (и съответно български граждани в Европа); за проактивни услуги, като автоматично кандидатстване за детска градина, автоматично получаване на помощи при определени условия и др; за групиране на услуги като епизоди от живота и събития от бизнеса, така че „отваряне на магазин“ да бъде една услуга за бизнеса, а не десет, с различни институции, например (за това има пари по „Добро управление“, между другото, но мисля, че нещата са на нулата); за неща като естонското електронно гражданство, с което да привличаме чужди инвестиции; за провеждане на политики, базирани на данни и дори използване на изкуствен интелект за подпомагане на вземането на решения и извършването на оценка на въздействието на законодателството; за електронно гласуване (за което също има пари по Добро управление, но и там има само един анализ и едно техническо задание); за преминаване от киберсигурност (която нямаме) към киберустойчивост.

Само че всички неща от предния абзац няма върху какво да стъпят. Нещата, които сме „отчели“, ги няма на практика (или ги има в много малка степен и са разпокъсани).

И това прави задачата толкова трудна. Единственото решение е политическо – някой да убеди Европейската комисия, че този път наистина ще на правим нещата, които 13 години сме отчитали, че правим. Не си представям как управляващите правят такава заявка. Възможно и да „мине“, пак. Но трябва планът да е добре структуриран, обоснован и с известна доза самопризнания за неуспехите досега. Трябва да заложи визия, цели, проекти, индикатори и срокове, които да имат смисъл, а да не са колекция от нечии хрумвания. В противен случай продължаваме с мокрите печати, докато човечеството не колонизира други планети. А може би и след това.

Материалът Дигитализацията на публичния сектор с европейски средства става все по-труднa е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.