Михаил Мирчев като социологическа система

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mihail-mirchev-kato-sotsiologicheska-sistema/

Професорът по социология от УНСС и политик от БСП Михаил Мирчев за пореден път стана медийна звезда. Повод за това бяха негови лекции, изнесени пред студенти от Софийския университет и публикувани в канала му в YouTube. По-точно – реакцията на Студентското за равенство по отношение на лекциите след позиция на ромската активистка Лиляна Ковачева. Покрай това станаха известни определени публично отстоявани възгледи на професора по социология в УНСС.

Така например според него афганистанците живеят съгласно културни норми от VII век; професорът нарича бежанците „агресивни, нежелаещи да се интегрират“, „дълбоко необразовани хора […], годни само за някакъв много примитивен ръчен труд“. Подобни са възгледите му и по отношение на ромите, които той нарича „цигани“ и за които мисли, че нямат свой език. Смята, че може да ги „оправи“ единствено „диктатурка“. Антисемитизмът също не му е чужд – опасява се, че може да стане „еврейска държава“, защото евреите, макар да са под 1% у нас, „владеят държавата и капитала, медиите и изкуството“.

На такива неща учи проф. Мирчев бъдещите социални работници, които един ден ще работят с представители на уязвими групи.

Преподавателят по социология доразви идеите си пред водещата от bTV Мария Цънцарова, която, изглежда, го беше поканила с цел да го изобличи и да го „постави на място“. Резултатът беше обаче, че по-скоро Цънцарова, станала известна с безкомпромисните си критични въпроси, накрая „си намери майстора“. Журналистката не успя да изплува от потока слово на омразата и призиви към диктатура на Мирчев, който накрая даже ѝ благодари „за коректния разговор“. Така, вместо да го изобличи с въпросите си, тя му даде трибуна.

Предаването предизвика гнева на ромски студенти, които призоваха за отстраняването на професора от длъжностите, които той заема в УНСС и СУ.

Междувременно се разпространиха и позиции в негова защита,

като например на Студентския клуб „Спаичъ“ и на ВМРО, лично подписана от евродепутата Ангел Джамбазки. Последният се включи и в отворено писмо в защита на Мирчев, подкрепено от някои ултраконсервативни, клонящи към крайнодясното или откровено крайнодесни личности и организации, като Кристиян Шкварек, Петър Москов, Ирини Зикидис, Звездомир Андронов, Младежкия консервативен клуб.

Прави впечатление, че критиките срещу Михаил Мирчев са с преобладаващо леви аргументи (според Студентското общество за равенство например той „разгръща крайнодесни и фашистки теории“), докато защитата му в името на академичната свобода на словото идват отдясно. Някои от критикуващите са на съвсем различни позиции по въпроса за академичната свобода, ако става въпрос за думата „джендър“ например.

До този момент УНСС няма позиция по темата.

Етичната комисия на СУ проверява случая. Етичният кодекс на СУ квалифицира като недопустима за академичното достойнство дискриминацията „въз основа на етнически, полови, религиозни, политически или други признаци“. По силата му академичната свобода не трябва да нарушава „чуждото достойнство или личното пространство“. В Кодекса не става дума за недопускане на омраза, но въпреки това предоставя основа за изработване на адекватна позиция, стига да има воля за такава.

Междувременно Общото събрание на СУ прие декларация по повод лекциите на Михаил Мирчев, но без да споменава името му. В нея се казва: „Пагубно не само за академизма, но и за обществото ни е да превръщаме свободата на словото в алиби за словесна агресия.“ Членовете на Общото събрание акцентират върху частта за ненарушаването на човешкото достойнство в Етичния кодекс и подчертават, че стандартите на университета „изключват превръщането на университетската катедра в трибуна за стигматизация на индивиди или цели групи“.

Всякакви дискриминационни, расистки и отричащи равноправието послания противоречат на ангажимента към демокрацията. Но те също така рушат нашите традиции и така подкопават основите, върху които сме изградили съвместното ни съжителство.

В края на декларацията се осъждат претендиращите за академичност послания, които подриват ценностите на равноправието.

Лекциите на професора по социология станаха повод Комисията за защита от дискриминация да се самосезира.

Въпреки институционалните реакции, публичните позиции, в които се критикуват лекциите на Михаил Мирчев, стават все повече. Студенти и преподаватели от чужбина също разпространиха до медиите отворено писмо, озаглавено „Не на расизма в Софийския университет“.

И така, Михаил Мирчев се оказва възлюбен от чужди и непризнат от свои.

Непризнат в библейския смисъл – както Свети Петър три пъти се отрича от Христос, казвайки, че не го познава.

Българската социологическа асоциация (БСА) например излезе с много витиевата позиция по повод изявите на професора. В нея името му не се споменава, а се говори общо „за етническа толерантност и за недопускане на прояви на стигматизиране на групи от хора в българското общество“.

Става ясно, че БСА е против стигматизирането, но и не вижда „никакви основания да реагира институционално на изказвания на социолози, които не са членове на организацията“. Формално погледнато, още в началото на Етичния кодекс на професионалната асоциация на социолозите се уточнява, че той се отнася само за нейните членове. Само че Михаил Мирчев не е някакъв маргинален социолог, изолиран от гилдията.

Той дори е бил председател на БСА – от края на 2012 г. до края на 2014 г.

И в качеството си на такъв е бил публичното ѝ лице, имал е редица публични изяви от нейно име. Изглежда непоследователно една организация хем да държи на историята си, хем да „забравя“ онези периоди от нея, които не ѝ изнасят.

БСП, от своя страна, на този етап запазва мълчание за изявите на Мирчев, който през 2015 г. е кандидатът на „столетницата“ за кмет на София. Било защото чака „бурята да отмине“, било защото възгледите на Мирчев по редица въпроси не са принципно различни от тези на председателката на партията Корнелия Нинова, било защото синът му – Стоян Мирчев – е депутат от БСП.

Като кандидат за кмет Михаил Мирчев не постигна особен успех, но се прочу със статусите си във Facebook, графично оформени като бели стихове, както и с дадаистко отношение към използването на главните и малките букви. Чрез тях той разпространяваше политическите си възгледи, като сееше национализъм и путинофилия и не на последно място громеше бежанците. В един от статусите си той изразява задоволство от убийството на бежанец от граничен полицай у нас, като нарича убития „нашественик“.

Дадаисткият правопис на Мирчев е запазен и в онлайн лекциите му. Например: „Лекция ЧЕТвърта. ВПЛитане или СЕГрегиране на МАЛцинствата. Социална ДИСТанция“. Презентациите към лекциите са решени в същия стил.

Като споменахме сина му Стоян Мирчев –

не можем да разберем феномена Михаил Мирчев, без да знаем нищо за фамилната му история.

От една страна, не можем да съдим за един човек единствено по роднините. От друга страна обаче, в рода на Мирчев съществува забележителен континуитет на ценностна ориентация, теоретични възгледи и кариерно развитие.

Бащата на Михаил Мирчев – Стоян Михайлов Мирчев (по-известен с бащиното си име Михайлов) почина неотдавна на 90-годишна възраст. Той също е социолог. Дори може да се каже, че десетилетия наред е официалният български социолог. Михайлов е сред основателите и председателите на Института по социология към БАН (който днес е част от Института по философия и социология). Заедно с проф. Живко Ошавков той е един от създателите на т.нар. Българска социологическа школа.

Най-характерното за „Българската социологическа школа“ е схващането, че обществото е социологическа система.

Какво ще рече това? Ами че социологията не е просто наука, която разработва свои методи за разбиране на обществото, а е част от структурата му. Така че на социолозите не им се налага да се мъчат как да го проумеят. Дали по този начин не излиза, че представителите на .школата свеждат разбирането си за обществото до собствената си идеология и собствените си предразсъдъци? Всъщност да. По тази причина „Българската социологическа школа“ се оказва много удобна за официална партийна социология – защото не прави разлика между социалния свят и начина, по който тоталитарната система иска да го види.

Тук ще си позволя да разкажа единствения си личен спомен от Стоян Михайлов. Преди двайсетина години той беше гост на социологическа конференция, в която участвах. В доклада си между другото отправих критика към „Българската социологическа школа“. След това Стоян Михайлов взе думата и рече само: „В България има 4–5 души, които са против моята социология.“ Ами да – колко могат да бъдат неразумните, които отказват да видят „истината“ за обществото?

Освен в академичната йерархия, Михайлов се изкачва и в партийната. Член е на БКП още от края на 50-те, от 1976 до 1988 г. е член на Централния комитет (ЦК) на партията, като през по-голямата част от този период е неин секретар. Бидейки част от партийния елит, живее в лукс, като почнем от черната волга.

Стоян Михайлов е и един от инициаторите на т.нар. Възродителен процес и е част от специалната комисия, която координира осъществяването му.

През 1988 г. е изключен от ЦК, след като последователно изразява несъгласие с политиката на Тодор Живков. В някои среди това му създава ореола на дисидент, но всъщност това, което Михайлов не може да приеме, е „преустройството“ – политиката на смекчаване на тоталитарния режим. Той смята Горбачов за предател и напуска партията, когато тя се преименува в социалистическа, защото е изневерила на комунистическия идеал.

Михаил Мирчев е верен последовател на теоретичната школа на баща си – смята, че всичко, което го има в главата му, съществува и в обществото. Затова не си прави труда да доказва твърденията си, немалка част от които представляват конспиративни теории. Така например в седмата си лекция пред студенти от СУ, още в заглавието на която се намеква, че кризата от COVID-19 e „изкуствена“, професорът говори как ще бъдем чипирани чрез ваксиниране, за да станем политически управляеми. Твърди, че с коронавирусът не е нещо сериозно и че у нас едва няколкостотин са заболели по-сериозно, а смъртни случаи почти няма. Прави внушения против носенето на маски.

В интервю за сайта „Правен свят“, в което определя критиките срещу себе си като „атака“, професорът изразява гордост от неверния факт, че „ние сме единствената нация, която каза, че не иска Истанбулската конвенция“, и разказва:

Вчера четох, че някъде в Европа е направен официален търг за дечица, които се осиновяват, но всъщност се продават, защото се дават срещу голяма сума пари, което на практика означава, че се купуват. Това се случва в ХХI в. в уж най-цивилизованата част от света и Европа. Имате търг на дечица и хомодвойки, които наддават – все едно картина си купуват или куфар, все едно кола си купуват. Наддават и взимат детето, отнасяйки го като родители. Моето морално и човешко съзнание това не може да го възприеме. Декември месец пък на друго място, пак в цивилизованата Европа, пак ще има такъв публичен търг.

Щом го е чел, значи трябва да е истина – няма нужда от емпирични доказателства, нито дори от подробности къде се случват тези „официални търгове“, кой ги организира.

За разлика от баща си и дядо си, Стоян Мирчев не е социолог, но пък е завършил университета, в който работи баща му – УНСС. И е наследил както партийната им ориентация, така и крайно антидемократичните им възгледи. Например заклеймява „джендър идеологията“, която определя като „неспецифични и нестандартни социални ориентации“. По силата на семейната социологическа школа, ако той не прави разлика между „социално“ и „сексуално“, значи такава няма. Освен това твърди, че gender based violence (насилие, основано на пола) означава „насилие на основата на сексуална ориентация“.

Крайнодесен ли е Михаил Мирчев?

Според левите си критици – очевидно. Крайнодесните му защитници го смятат за един от своите. В същото време, поне до този момент, БСП толерира (или най-малкото търпи) расистките, ксенофобските, хомофобските и сексистките му изяви, както и разпространението на конспиративни теории от негова страна.

По отношение на словото на омразата и дискриминацията Мирчев впрочем изобщо не е прецедент в партията. Достатъчно е да си спомним за друг професор по социология и депутат от БСП – Иво Христов. Той нарича бежанците и имигрантите в Европа от Африка и ислямските страни „скакалци“, които идват да „опоскат“ Европа и смятат, че нашите жени са техни. И това съвсем не е единственото му скандално изказване. Струва си да си припомним и отношението на БСП към Истанбулската конвенция, сравнимо по съдържание и интензитет на омразата с откровено крайнодесни послания.

Възможна е и друга линия на разсъждение –

Михаил Мирчев е последователен продължител на една антидемократична, националистическа, ксенофобска и отхвърляща човешките права традиция,

съществуваща още по времето на социализма. Отношението му към малцинствата и уязвимите групи не е по-различно от това на баща му към българските турци. Разликата е, че не разполага с власт да организира етническо прочистване и изобщо – да прогони или затвори в концлагери всички, които не му харесват. Нито да спретне няколко тайни процеса срещу хомосексуални мъже и да ги осъди да работят в тухларни, както е направила социалистическата държава.

Скандалът с Михаил Мирчев за пореден път показва колко важно е да се опитаме да проведем неслучилия се разговор за античовешките измерения на тоталитарното ни минало. Вместо носталгично да въздишаме по „соца“ или еднозначно да го осъждаме, без да виждаме аналогиите му с редица практики от времето на нацизма, някои от които междувременно се завръщат – и на Изток, и на Запад.

Чак след това бихме могли смислено да говорим за ляво и дясно в България.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Михаил Мирчев в предаването „Беновска пита“ на тема „Коронавирусът или политиците – кой е по-силен?“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.