Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-bulgariia-tova-ne-se-sluchva/
Денят на жената е отбелязан официално за първи път през 1909 г. от Американската социалистическа партия. Той води началото си от протест на работничките в текстилни фабрики в Ню Йорк на 8 март 1857 г. срещу нечестното заплащане и неравноправието между жените и мъжете. С годините денят се чества във все повече страни, докато не се превръща в международен празник. В България се отбелязва за пръв път от социалистическата партия през 1915 г., но чак от 1944 г. се празнува масово. От 1960 г. 8 март е обявен и за ден на майката, което малко по малко го превръща в по-общоприет и харесван празник за изразяване на признание и благодарност, което пък заличава изначалния му политически характер.
Когато цял живот си писала картички на майка си, тичала си за цветя, от време на време си получавала по някой зюмбюл от съученик или приятел и изведнъж се озовеш в Мадрид, където преди пет години за първи път 350 000 манифестиращи, облечени в лилаво, блокираха и затвориха центъра за цял ден, а в метрото не можеше да се влезе от хора и лозунги, осъзнаваш, че тези два празника трудно могат да съжителстват на една и съща дата, тъй като отговарят на два различни образа на жената.
През 2006 г. афроамериканската активистка Тарана Бурке започва в социалните мрежи движението #MeToo (#AзСъщо) с цел да даде гласност на жертвите на сексуално насилие и да изгради солидарност помежду им. През 2017 г. американската актриса Алиса Милано призовава в Twitter всички жертви на сексуален тормоз да споделят #MeToo, за да бъде разкрит истинският мащаб на този световен, неназован дотогава проблем. Наскоро станаха
пет години от началото на движението #MeToo, на което в България се гледа като на нещо противоречиво и далечно.
Масово се коментират скандали в Холивуд, в университети в Белгия и в други европейски страни и някак не забелязваме, че постоянно се разкриват нови случаи навсякъде другаде, но не и у нас. Ние сме някакво щастливо изключение, в България това просто не се случва.
За да бъде 8 март съвсем „празничен“, миналия месец отново отхвърлихме Истанбулската конвенция заради „вратичките“, които някои партии виждат в нея и които биха довели до най-страшното според тях, а именно да бъдат защитени от закона жертви на насилие, които не са от биологичен женски пол. В това опасение може да прозрем и някои все още мъгляви нагласи, които за в бъдеще биха могли да формират идеи за забрана на аборта например – тема, особено актуална в САЩ.
Междувременно преди две седмици в Испания беше гласуван един от най-прогресивните закони в историята на страната, който позволява легалната смяна на пола, както и абортите, без да е нужно съгласие от родител на непълнолетни на 16 и 17 години. Разбира се, дясната партия Partido Popular реагира острo, като излезе с позиция, че абортът не спада към фундаменталните човешки права.
През май 2022 г., когато няколко републикански щата в САЩ гласуваха за забрана на аборта в Ню Йорк, станах свидетел на друга нова за мен ситуация, в която хиляди излязоха на протест, като най-впечатляващо беше колко голяма част от тях са ученици и тийнейджъри. Както всяка законова промяна, нарушаваща генерално човешките права, и тази беше посрещната с хаштагове, ентусиазъм, надвикване, докато интересът малко по малко не затихна. И в САЩ, както и в България, хората масово четат само заглавията и искат да им се каже какво да мислят, без да се налага сами да се информират.
Чия работа е справянето с домашното насилие?
В България основно за жертвите на домашно насилие и сексуален тормоз се грижи неправителственият сектор. Трудностите произтичат от липсата на ясно законодателство и от нежеланието на управляващите и на немалка част от обществото да участва с разбиране и готовност в разговор по проблема. Както винаги вниманието от основната тема се отвлича с измислената заплаха за половата осъзнатост на децата и младежите.
И в САЩ неправителствените организации са тези, които основно се грижат за жертвите на всякакъв вид насилие и дискриминация вместо държавните институции. Те обаче са с далеч по-широко поле за действие, по-добра репутация и по-голямо обществено признание в сравнение с подобни организации в България.
Другата основна разлика е, че
неправителствените организации в САЩ имат сериозни съюзници в лицето на университетите,
където студентите знаят, че могат да сигнализират за каквато и да е проява на насилие. Това е един вид перформативен прогрес, тъй като една от основните му цели е да създаде образ на университета като институция, грижеща се за всички психически, физически и духовни нужди на студентите си, гарантираща адекватна реакция при евентуални проблеми. Това дава важното усещане за сигурност и изгражда доверие. Студентите са постоянно информирани; случаите на насилие във и около кампуса се докладват ежедневно по имейл на всички в академичната общност. Разбира се, усъвършенстването на тези добри практики изисква време, в което да се изградят подходящите подходи и да се избегнат спекулации.
Как се говори за това?
Често усещането в България е, че липсва речник, за да се назоват определени феномени, и то не защото превод не съществува. Неправилното използване на терминология в обществения разговор е пример за нежеланието на отговорните държавни институции за разрешаване на проблема с насилието, основано на пола. Пример е терминът интерсекционалност (аналитичен подход, търсещ взаимовръзките между категории като пол, етнос, социална класа и сексуална ориентация; той изследва взаимодействието между расизма и сексизма например, което води до две различни застъпващи се нива на дискриминация), широко използван в повечето страни. Отказът да назоваваш нещо с истинското му и най-точно име е отказ да признаеш съществуването му – да отречеш, че всички убити от началото на годината жени са жертви именно на домашно насилие и че за тях трябва поне да има отделна статистика, а не отразяване като единични случаи в медиите.
В САЩ, както и в Испания, има алтернативно пространство, различно от медийното, където тези теми намират място и възможност за интерпретация, а именно полето на културата и изкуствата. Почти всяка институция, без значение дали е културен център, театър, концертна или изложбена зала, би изглеждала странно, ако няма
отделна програма от разнообразни събития през месеца на жената.
Те, разбира се, варират според профила и концепцията на институцията.
У нас такива целенасочени програми в големите театри и галерии не съществуват, но още по-важният въпрос е означава ли това, че въпросните институции нямат мнение по темите, които пряко засягат развитието на обществото ни, а ако имат такива, защо не изразяват позиция за Истанбулската конвенция например.
Откога не е работа на изкуството да се занимава със социални въпроси?!
Театърът като пространство за съпротива
Социално ангажираният театър се практикува в сферата на образованието, терапията, социалната справедливост и общественото развитие. Той се основава на работа с различни общности и служи за адресиране на техните проблеми. Академичната дисциплина „Приложен театър“ изследва хибридно артистични, културни и социални практики, тяхната ефикасност и етика. Тя е свързана с постоянното развиване на различни подходи спрямо групите, с които работи, и поставените цели във всеки конкретен случай. Понякога фокусът на този вид театър е повече върху процеса, отколкото върху крайния продукт. Това обаче не означава, че художествената стойност на представленията е пожертвана за сметка на съдържанието.
Съществуват множество жанрове, като например театъра на потиснатите, създаден от бразилския режисьор, педагог и активист Аугусто Боал през 1960 г. В него се представя история, близка до тази на зрителите, и те трябва да заменят актьорите, за да помогнат на персонажите да променят хода на историята си, да намерят по-добър изход от нея, като по този начин търсят алтернативи на своята собствена.
Друг подход е този на документалния театър. В испанското представление La Jauría („Глутницата“) например дословно се пресъздава съдебното дело срещу петима млади мъже, изнасилили 18-годишно момиче през 2016 г.
У нас през 2018 г. Паник Бутон Театър с режисьор Василена Радева, създаде пърформанса „Синята брада – брак без приказка“. В него едноименната приказка на Шарл Перо се превръща в кошмар от истински истории на жени, станали жертви на домашен тормоз. В представлението се говори за пределите на поносимост към насилието и търсенето на подходящ език за споделяне на тези истории чрез театрални похвати. Пърформансът се игра до 2021 г. в Театрална работилница „Сфумато“, което показва огромната нужда от повече такива постановки.
Понякога самите потърпевши участват в представленията. Пример за това е имерсивния спектакъл The Jungle („Джунглата“) на британската трупа Good Chance Theatre, в който се пресъздава истински бежански лагер във Франция преди и по време на разрушаването му през 2016 г. В него всеки зрител получава различна националност и става свидетел на предизвикателствата в съжителството на различни култури в условия на нищета и заплаха.
Същата театрална група създава проекта „Малката Амал“, огромна 3,5-метрова кукла на сирийско дете бежанец, което от години обикаля целия свят, носейки послание за мир.
В България хората, работещи в тези жанрове, занимаващи се с актуални теми, са малко и обикновено поставят на камерна сцена в избрани държавни театри или работят независимо в алтернативни пространства. Те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият всички проблеми на обществото, които изискват спешна реакция от страна на културния сектор. Работата им все още е възприемана като нещо различно от театъра, който сме свикнали да гледаме на голяма сцена, и все още не е заслужила място сред ежегодните награди за сценични изкуства.
Как тогава този вид изкуство да стигне до хората, които упражняват насилие или пък са жертва или свидетели на такова? Или то е предназначено само за онези, които вече са отдадени на каузата?
И изобщо кой ходи на театър в България, когато става дума за представления със социален характер?
Как се стига до пространствата, в които той се случва? Напълно несъвместима ли е халтурата със социалната ангажираност?
Много театрали в Ню Йорк смятат, че спектаклите на „Бродуей“, чиято функция в повечето случаи е предимно да забавлява, не са достатъчно социално ангажирани. Въпреки това нерядко може да се гледат представления, които повдигат, макар и частично, теми като хомофобия, расизъм и всякакъв вид дискриминация. Публиката също не е особено разнообразна, както и у нас, въпреки че основната причина за недостъпността там са високите цени на билетите, а не различните представи за това какво би могло да включва понятието „театър“ и как то се отнася към живота ни тук и сега.
Идеята на социално ангажирания театър е не да шокира, а да провокира и да подтикне към диалог, да покаже част от реалността, до която обикновено нямаме достъп. Създаването му изисква както артистите, така и публиката да бъдат подготвени. Нужни са опит и традиции, точно както и във всички изразни форми. За да работим по толкова големи и важни теми, е необходима
промяна на парадигмата за театър,
осъзнаване, че актуалността би трябвало да е в ядрото на изкуството, вместо да бъде системно изключвана от него.
Работата с теми като насилие, дискриминация и социално неравенство изисква емпатия, активно вслушване в света, както и грижа за публиката. Този процес крие много капани, в които дори опитни артисти често попадат. Примери за това са превръщането на произведението в самотерапевтично преживяване или пък в схематична тезисност, при което не е трудно да изгубиш публиката. Освен всичко друго, социално ангажираното изкуство не се изчерпва единствено с пресъздаването на травмата или с гола демонстрация на активизъм – все елементи, с които трудно се печелят вниманието и доверието на зрителите. То е изтъкано от въпроси, върху които публиката разсъждава заедно с артистите.
Какво бих могъл да направя аз? Как мога да помогна? Не е ли тази конкретна ситуация всъщност част и от моя живот?
И не на последно място, социално ангажираното изкуство би изгубило смисъла си, ако го има само един месец в годината, по случай някакъв празник, пък бил той и с вековна история.