Приятелство без граници. Как Китай очарова Русия?

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/priyatelstvo-bez-granitsi-kak-kitaiu-ocharova-rusia/

Приятелство без граници. Как Китай очарова Русия?

Съществуват множество примери как държави с различна стратегическа култура се обединяват от идеята да наложат нов дневен ред в глобалната политика. В годините след края на Студената война Русия ревизира старите съветски доктрини и успява да изгради гъвкави механизми за влияние в системата на международните отношения, но тяхната ефективност едва ли щеше да е толкова очевидна без партньорството на Москва с Пекин. 

Ето защо си струва да си зададем въпроса дали съвременните тенденции в отношенията между Русия и Китай могат да бъдат възприети единствено през призмата на националния интерес, или съществуват споделени ценности, които карат Москва и Пекин да развиват сътрудничеството си?

Дали стремежът към многополюсен свят, така често присъстващ в речите на Владимир Путин и Си Дзинпин, не е просто външното лице на една доста по-грандиозна стратегия, целяща глобална подмяна на ценностите и правилата, на които стъпва системата на международните отношения след края на Студената война? И най-сетне, ще съумеят ли двете държави да начертаят червени линии помежду си, или наистина вярват, че тяхното сътрудничество може да се превърне в гарант за баланса на силите в глобалната архитектура за сигурност?

Русия и Китай – не един, а два свята

Слагането на знак за равенство между стратегическите култури на Москва и Пекин е сериозна теоретична и практическа грешка. Двете държави може и да имат сходна визия кои са техните стратегически опоненти, но политически и културно се различават съществено. Стратегическата култура на Китай вече беше засегната подробно в предишния материал, затова си заслужава да кажем малко повече по какво тя се отличава от руската, която възниква и се формира на няколко етапа. 

В началото следва да направим уточнението, че понятието „руска култура“ е неточно от научноисторическа гледна точка, защото авторите, които систематизират основните аспекти на руските културни образци, се идентифицират преди всичко като евразийци, а след това като руснаци.

Първите трудове, които систематизират последователно евразийството като идейно-философско учение, обясняващо Русия и нейната традиция, се появяват в България и са дело на руски белоемигранти, напуснали страната си след Октомврийската революция. Въпреки че много историци са склонни да търсят корените на руските идеи у автори като Константин Леонтиев, Николай Данилевски или Владимир Соловьов, класическата евразийска мисъл възниква с трудовете на Николай Трубецкой, Петър Сувчински и Пьотр Савицки. 

Така в първия етап на формиране на евразийската стратегическа култура нейното съдържание се свежда до три основни стълба. Първият е идеята, че самата Русия е Евразия – жив политически организъм, който е самобитен, защото не принадлежи нито към Европа, нито към Азия. В този смисъл ранното евразийство е идея, която категорично се противопоставя на това Русия да бъде причислявана към семейството на азиатските държави или към семейството на европейските. 

Вторият стълб е силно идеологизиран, тъй като той отрича Октомврийската революция, но хвърля вината за нея върху опитите на династията Романови да европеизира Русия. Ето защо евразийството в своята същност е отрицание както на азиатските, така и на европейските ценности. 

Третият стълб дефинира Русия като културно-политическо цяло, което съчетава строгата централизирана система на татарската Златна орда с православното наследство на Източната Римска империя (Византия). За евразийците външната политика на това културно-политическо цяло и на неговия исторически приемник СССР следва да бъде насочена към „месторазвитие“ – обединението на всички славянски народи в един огромен славяно-православен пояс под опеката на Москва. Тези идеи са ясно изразени в евразийските манифести от 20-те години на миналия век, а по-късно са подробно развити и от автори като Шахматов, Вернадски и Степанов.

Вторият етап във формирането на руската стратегическа култура е белязан от творчеството на съветския писател и философ Лев Гумильов, който в своя основен труд „Етногенезисът и биосферата на Земята“ създава теорията си за пасионариите, съгласно която легитимира съществуването на „евразийски суперетнос“, населяващ територията на тогавашния СССР. 

Гумильов твърди, че този етнос е източник на т.нар. пасионарии – лидери, които се намират под влиянието на самобитните евразийски ценности и руското православие. Те естествено се утвърждават като противообразци на политическите режими в западните демокрации, където политиците се избират от гражданите. По същество тази теория легитимира идеята за съветския вождизъм и това е причината, поради която книгите на Гумильов срещат толкова голяма подкрепа в ръководните среди на СССР.

Последният етап, който доизгражда стратегическата култура на Русия такава, каквато я познаваме днес, настъпва с написването на трудовете на небезизвестния руски философ и политолог Александър Дугин. Дугин създава неоевразийската концепция, съгласно която системата на международните отношения се намира в естествено и неизбежно (както той го дефинира) геополитическо противопоставяне между „сухопътните“ цивилизации начело с Русия и „морските“ начело със САЩ и Британия. 

В контекста на този сблъсък неоевразийството целеполага като основен приоритет в руската външна политика създаването на многополюсен свят, в който Москва и нейните партньори да могат да преследват външната политика в своите сфери на влияние, а всяка държава да бъде свободна сама да избира какви ценности да преследва. По същество тези идеи представляват отрицание на глобалния либерален ред, установен от САЩ след края на Студената война, и предвиждат възстановяването на старите сфери на влияние на Москва от времето на СССР. Това следва да бъде крайната цел на руската външна политика, така както е залегнала в идейните основи на неоевразийската философия, която възприема тези процеси като приоритет само за Русия и затова не предвижда създаването на система от съюзи, подобно на западната.

От два различни свята към единна външна политика

След като Русия и Китай са толкова различни като стратегическа култура, то кое е онова, което ги обединява? Отговорът е очевиден – стремежът им да променят баланса на силите, установен след разпадането на СССР. Макар и единна по своя характер, тази външна политика се възприема много различно от Москва и Пекин и следователно едно толкова просто обяснение не би могло да ни даде отговор на въпроса какви действително са отношенията между двете държави. Отправна точка за по-ясното им разбиране е самата концепция за „приятелство без граници“, която се превърна в крайъгълен камък на руско-китайските отношения в последните години. 

Тук е редно да направим уточнението, че формулата очевидно е лансирана и изцяло изградена от Пекин поради една много проста причина – в китайската външнополитическа философия не присъства геополитическата категория „съюзници“. Китай не дефинира държавите като съюзници или врагове и никога не е оцветявал политиката си в черно и бяло, освен ако не става въпрос за териториалната цялост и суверенитета му. Конфуцианското разбиране, че Пекин е центърът на вселената, продължава да доминира политиката на Китайската комунистическа партия и в този смисъл значението на всяка държава се определя от това до каква степен тя допринася за увеличаването или намаляването на глобалното икономическо влияние на Китай. В духа на тази концепция Русия заема особено важно място заради огромните си залежи на ресурси и ядрения си арсенал, който може да послужи като сдържащ фактор пред САЩ, тъй като на този етап Пекин все още не е достигнал ядрен паритет с Вашингтон.

В същото време между Русия и Китай не съществуват никакви договорености, които да надхвърлят рамките на икономическото сътрудничество или да обвързват двете страни със задължения да се защитават една друга. Първата двустранна инициатива за сигурност беше съобщена символично на 4 юли тази година и тя предвижда създаването на Евразийски клуб за сигурност, който да гарантира неприкосновеността на сътрудничеството между двете държави и да работи за постигането на многополюсен свят в системата на международните отношения. Прави впечатление обаче, че границите на този клуб се фокусират върху Евразия и по всяка вероятност той просто ще формализира някои механизми за обмен на технологии между двете държави. 

Това ще бъде необходимо за следващите десетилетия, тъй като, както стана ясно от думите на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, Америка възнамерява да създаде специална програма за подкрепа на Украйна, която да позволи на Вашингтон да ѝ отпуска редовна помощ в следващите десет години. Казано с други думи, Евразийският клуб за сигурност, който по всяка вероятност ще включва държавите от настоящата Организация на Договора за колективна сигурност, по-скоро ще превърне Русия в поредния източник на геополитическо влияние за Китай. По този начин преходът от рускоцентрична към синоцентрична архитектура за сигурност в Евразия окончателно ще приключи.

Най-съществената разлика във визията на Русия и Китай обаче си остава представата им върху какви механизми трябва да стъпва многополюсният свят. За Москва такива не следва да има, защото Русия неведнъж е демонстрирала, че за нея важи правилото на по-силния. Привилегията да си ядрена сила не е чужда на нито една държава, която разполага с оръжия за масово унищожение, но идеята, че по-силният винаги печели, е особено силно застъпена в руската външна политика и във визията на Русия, че Москва следва да има своя сфера на влияние. 

Концепцията за многополюсен свят на Китай, от друга страна, е далеч по-изтънчена и в този смисъл става привлекателна за онези държави, които не желаят да бъдат част от семейството на либералните демокрации. Тук има и един много важен фактор, който често се подценява от Москва. И Русия, и Китай отстояват тезата, че всяка цивилизация трябва да има свободата сама да избира образците, по които да се развива, но само Пекин следва този принцип във външната си политика.

И това не е изненада, тъй като доктрините, с които работи Китай, все пак имат хилядолетна история, която дори Културната революция не успява да заличи, докато доктрините на Русия в повечето случаи или копират американските, или се опитват да подражават на френските. Или казано накратко, ако Китай иска свят, основан на правила, то Русия иска свят, основан на силата. Това може да създаде разцепление в приятелството без граници в дългосрочен план. Но като вземем предвид, че Китай има навика да планира стратегиите си едва ли не с хилядолетия напред, то в бъдеще Русия вероятно ще е доста слаба, за да задава правилата в Евразийския клуб за сигурност. 

И нека не забравяме, че накрая опираме до ултимативния фактор, дефиниращ ролята на всяка държава в глобалната архитектура за сигурност – наличието на ядрен арсенал. Ако има нещо, което сдържа Китай да не бъде по-категоричен в позицията си Русия, това са руските ядрени оръжия. Москва разполага с най-големия ядрен арсенал в света и въпреки че доста експерти спорят каква част от него е в оперативна готовност, всички все пак са обединени от мнението, че в една ядрена война не може да има победител. 

Само преди няколко месеца в изтекли руски секретни файлове се появи информация, че Москва се е подготвяла да отговори при евентуална военна интервенция от страна на Пекин. Наличието на толкова сериозна стратегия за отговор означава, че Русия няма доверие на Китай и ако възстанови сферите си на влияние от бившия СССР, едва ли ще гледа на Пекин като на безграничен приятел. 

Видимо е, че Пекин има сериозни резерви към стратегията на Русия и поради сближаването ѝ със Северна Корея. Китайското влияние в Пхенян е въпрос на чест за Пекин от времето на Мао, а ако Путин и Ким Чен Ун наистина изработят трайни механизми за сътрудничество в региона, това ще постави под въпрос ролята на Китай като балансьор в отношенията между Северна и Южна Корея. Китай винаги е спазвал рационална дистанция от режима в Пхенян. Китайската комунистическа партия не би рискувала да развали икономическите си отношения със Сеул в името на недвусмислена подкрепа за Северна Корея. По същия начин и Сеул не би жертвал отношенията си с Пекин в името на безусловна подкрепа за остров Тайван. 

И разбира се, следва да отчетем, че китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти спира руския си колега от това да натисне червеното копче – доказателство, че Китай няма да рискува сферите си на влияние в Европа по линия на „Един пояс – един път“ само за да легитимира ядрения шантаж на Русия. По-скоро ще използва Москва като буфер, за да отслаби позициите на Вашингтон на Стария континент.

Ще стане ли приятелството предателство?

Това, разбира се, е съкровената мечта на повечето западни политици. В първите месеци след войната в Украйна Китай беше поставен под огромен международен натиск да осъди действията на Русия и да се разграничи от нея. Западът сякаш не разбира, че китайците нямат интерес Москва нито да спечели, нито да загуби тази война. Ако спечели, това ще обърне баланса на силите в Евразия. Ако загуби, Китай би останал сам срещу САЩ и техните съюзници в Пасифика. Удължаването на войната, от друга страна, би изтощило Америка и Европа, а неутралната позиция на Китай му гарантира образа на трета страна, която, както по-късно беше оповестено в китайското предложение за мир, призовава за мир и взаимно зачитане на суверенитета и на двете страни. 

И все пак нито един западен политик не успя да „вкара“ Китай в руската схема или да „изкара“ Русия от сметките на Пекин поради един много просто факт – триъгълната дипломация на Хенри Кисинджър вече е мъртва. В годините след Студената война неговата парадигма беше последователно отричана от политици като бившия американски президент Барак Обама и бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, които пренебрегнаха съветите на Кисинджър, че поучаването на Китай на тема „човешки права“ само ще го дистанцира от САЩ.

В този смисъл представите как Москва и Пекин се обръщат един срещу друг или как Си Дзинпин се скарва с Путин, са също толкова илюзорни (поне докато и двамата са на власт), колкото и схващането, че Западът може да спечели ядрена война с Русия. Най-малкото защото за Китай войната в Украйна е възможност Америка да бъде сдържана, без Пекин директно да участва в конфликт с нея. А за Русия различията между САЩ и Китай са възможност тя да сбъдне неоевразийската мечта на Александър Дугин за многополюсен свят. 

Краят на триъгълната дипломация всъщност полага и началото на преход от глобален либерален ред към двуполюсен модел, в който Китай остава сам срещу Запада и се насочва към приятелство без граници с Русия. За Русия това е добре дошло, тъй като в края на 2022 г. Украйна изглеждаше като победител, но в момента, в който Си Дзинпин кацна в Москва, нещата се промениха коренно. Путин придоби увереност, че не е сам, а диалогът със Си Дзинпин привлече още партньори, като Иран и Северна Корея.

Европа се раздели, тъй като част от нея не искаше да обръща гръб на Пекин, а и защото много европейски политици изразиха съмнение, че САЩ биха могли да спечелят стратегическа надпревара срещу втората икономика в света и нейния ядрен щит. Макар и този въпрос все още да остава отворен, е ясно, че без подкрепата на Китай Русия не може да спечели срещу Запада. И още: ако Вашингтон и неговите съюзници искат да надделеят в тази надпревара, те трябва да се върнат към стратегиите си от времето на Студената война или да извадят нов заек от шапката. 

За Русия това има огромно значение, тъй като, ако САЩ възродят триъгълната дипломация в един момент, а управлението в Китай се смени, тогава бъдещето на Евразийския клуб за сигурност определено може да се промени в посока по-голямо влияние за Пекин. Факт е обаче, че на този етап в най-удобна позиция се намира Китай, защото той няма да загуби в нито един от двата сценария за изхода от войната в Украйна, освен ако не излезе в директен сблъсък със САЩ, което ще доведе до Трета световна война. Пред Китай стои перспективата или да наследи огромния ядрен арсенал на Русия и нейните природни ресурси, или да се върне към доброто старо време, когато изигра ролята на доброто ченге срещу СССР. 

И все пак как ще завърши приятелството без граници? Не и като онова между Германия и СССР. Защото, както изяснихме, стратегическите култури на двете страни са различни, макар дългосрочната им външнополитическа цел да е единна. За Русия това приятелство по-скоро ще бъде една геополитическа епитафия, предшестваща постепенния упадък, към който ще тръгне страната след края на войната в Украйна. Това се обуславя от много фактори, като демографския срив в страната, жертвите, които тя даде във войната срещу Украйна, и изолацията ѝ в глобален план. От друга страна, възходът на Азия – не просто на Китай – е необратим, освен ако ядрените сили не загубят рационалното си мислене и не решат да впрегнат арсенала си в една последна, безсмислена война. Така че да, приятелството без граници ще продължи, но както обикновено става и в най-добрите приятелства, единият приятел надживява другия.