Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/etgar-keret-inbal-pinto-outside-interview/

В началото на юли The New York Times Magazine публикува „Проект Декамерон“: 29 истории за по-леко изкарване на пандемичната изолация под мотото „Когато реалността е сюрреалистична, единствено изкуството може да я осмисли“. Сред разказите на Маргарет Атууд, Мия Коту, Томи Ориндж беше и „Навън“ на Етгар Керет. Не след дълго неговият сюжет за човека, отвикнал да излиза сред другите, се въплъти и в красив късометражен филм с двама танцьори в главните роли и под общата режисура на самия Керет и Инбал Пинто, израелска хореографка с опит в инсценирането на литература. Голямата международна премиера на 7-минутния им филм се състоя именно навън – на екрани на открито в центъра на Тел Авив и Токио и на „Таймс Скуеър“ в Ню Йорк.

През април вече имахме случай да си поговорим с Етгар покрай друга „коронавременна“ история, „Маслини“, а сега се връщаме към него и Инбал Пинто с въпроси за изтеклата година и ползите от намерената или изгубената рутина. Поводът е колкото тяхната късометражка „Навън“, която ви представяме с български субтитри, толкова и излизането в България на най-новия сборник на писателя – „Авария на края на Галактиката“.

Какво е най-ценното, което ви остави тази странна година?

Етгар: Откритието колко много обичам да съм вкъщи със семейството си. Преди пандемията хвърчах по фестивали и литературни събития поне 20 пъти годишно и всичко, свързано с каквато и да била рутина, ми се струваше скучно и потискащо. А сега изведнъж се озовах на едно място, където всяка сутрин играя с домашния заек на килима в хола, а вечер си правя разходка като пенсионер на село. И видях, че тази стабилна, непретенциозна делничност, от която винаги съм се мъчил да избягам, е всъщност точно каквото ми е било нужно.

Инбал: Отклонението от досегашната рутина. Срещата с Етгар се дължи именно на него. Един ден през май ми се обади израелският културен аташе в Япония, на когото му беше хрумнала идеята за това сътрудничество. Точно когато цялата културна дейност замря напълно. Шансът да създам нещо с такъв вдъхновяващ партньор ми се видя изключителен, при това в област, за която не знаех достатъчно. Благодарение на коронавируса започнах да се занимавам с кино. И сега имам чувството, че вече не мога да спра.

Нали се сещате за безкрайните вариации на въпроса: ако се озовеш на пустинен остров, какво би…? Е, ако се озовете изолирани вътре, какво и кого бихте взели със себе си?

Инбал: Моливи, хартия и моите деца, с които строим цели светове със силата на въображението си.

Етгар: Всеки човек, с когото мога да си партнирам в написването на пиеса, сценарий, комикс. Странно е, но моят най-естествен начин да влизам в диалог с хората, които наистина ценя и обичам, е като създавам нещо с тях.

Прегръдките изведнъж станаха рисковани, а заразителният смях зазвуча като проблем. Как виждате физическото общуване през последните месеци?

Етгар: Не мисля, че пандемията ще изкорени прегръдките и смеха – те са насъщни. Мисля обаче, че ще ни отърве от формалните прегръдки и престорения смях сега, когато живеем в реалност, в която винаги имаме извинение да не се докосваме взаимно. Всяка прегръдка или всяко разсмиване вече има определена цена, което ще рече, че тепърва ще си заслужава да се смеем само на най-хубавите шеги и да прегръщаме само онези, които искрено обичаме.

Инбал: Не съм се отказала от прегръдките, няма и да се откажа. Но в танца например има безброй разновидности на допира и те ми липсват. Както и да създавам движение, да измислям пресечни точки между телата. Или да прегръщам родителите си без страх.

Направили сте прекрасен филмов етюд, в който частните светове започват заплашително да се свиват, докато малко спомени, нежност и общуване не превръщат отделните кутийки отново в обитаеми пространства. Но светове кутийки има отпреди пандемията. Трябва ли да ги разширяваме и как?

Етгар: Човекът живее в настоящето, но е обсебен от бъдещето. Все искаме да спестим пари, да напреднем, да се преместим в нов апартамент, да си родим дете. С пространството е същото – заемаме много малко място, но държим да се чувстваме, сякаш обитаваме целия свят. Във времената на пандемията ми се струва, че понятия като „дом“ и „семейство“ придобиха по-голяма тежест, и онези от нас, които са извадили късмета да имат дом и семейство, най-вероятно са намерили огромна утеха в тях.

Инбал: Мисля, че спирането на обичайния ход на света беше наистина важно събитие. Извън навика бихме могли да изпробваме и да променим някои съществени елементи от възприятието си за живота; начина, по който творим; отговорността си към парливи въпроси като климатичната криза. Реалността ни показа, че широкообхватните промени са възможни. Иначе, аз съм убедена, че всяко „свиване“ ни приближава до нас самите. Интимността и събирането в една точка ни позволяват да видим по-добре голямата картина на действителността, в която живеем.

Разкажете ни как работихте по „Навън“.

Инбал: Когато дойде поканата от Япония, се опитахме да навържем идеите си в стройно израелско-японско начинание. Снимачният процес тръгна успоредно в двете страни с два екипа – с Етгар водехме репетициите и самите снимки през Zoom. Неведнъж съм работила в Япония и познавам много талантливи хора там. Фактът, че светът спря, се оказа в наша полза, защото всички, които искахме да поканим, бяха на разположение. Моран Мюлер беше очевидният избор – сътруднича си с нея от години, тя за мен е чисто вдъхновение. А Мирай Морияма е даровит и добре познат японски актьор и танцьор, участвал в много от спектаклите ми… Мисля, че макар да течеше в различни страни, подготовката на филма породи особена човешка близост около нуждата ни да се занимаваме с изкуство. Това му е хубавото на произведението на изкуството – способността да разкрие съществуващата емоция и да ѝ даде нова форма.

Етгар: От години исках да направим нещо с Инбал и когато най-сетне се получи, стана в момент, когато филмите и въобще изкуството бяха последна грижа, та се чувствах, все едно сме повели партизански арт отряд. По време на всеобщото затваряне най-силно ми липсваше артистичното сътрудничество, затова работата по „Навън“, в който впрочем повечето участници се включиха като доброволци, ми припомни, че изкуството не е предмет за потребление, а властна необходимост. И че колкото по-трудно е да го създаваш, толкова по-значимо и неотложно става то.

Заглавна снимка: Моран Мюлер и Мирай Морияма в кадър от филма „Навън“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.