Tag Archives: Възможното образование

Колко е трудно да се излезе от коловозите на образователната неадекватност

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kolko-e-trudno-da-se-izleze-ot-kolovozite-na-obrazovatelnata-neadekvatnost/

Колко е трудно да се излезе от коловозите на образователната неадекватност

Учебната година приключва. Учители, ученици и родители отдъхват, но в много случаи не със задоволство от свършената работа, а защото просто са избутали и тази година. Облекчението ще е кратко, но за сметка на това непълноценно за всички, които догодина трябва да започнат всичко отново, а някои от тях – и на ново място.

Основната концентрация в учебния процес е върху постиженията. Национални външни оценявания (НВО), входни и изходни нива, състезания, оценки, медали, кандидатстване и класиране. На първия учебен ден стоях до една майка, която не спираше да повтаря на детето си, че е в това училище само за малко, няма страшно, ще отиде след месец-два в желаното училище. Не разбрах дали детето искаше това, но майката истински страдаше заради по-ниската топка, която им беше подхвърлило класирането. Не съм я срещала повече, но често мисля за момичето, което (далеч преди заветния седми клас) беше дошло с разочарование още преди да опита вкуса на новото си училище. 

Мерим си децата според оценките и според това в кое училище са. Гордеем се с медалите, които влизат в новините дори. И тихо подминаваме всичко, което излиза извън отличното. Просто защото детето трябва да мине през всичко, независимо от щетата.

Откъде да започнем, когато говорим за децата извън класациите? 

Може би е подходящо да се обърнем към причините за това изпадане. За училището най-често има една причина – самото дете. Всяко съмнение за образователно или социално затруднение стига в най-добрия случай само до детето, причинило грижи на системата, без да се търси първопричината, нито пък начин за преодоляване на затруднението.

Още по-тъжно е, че тъкмо децата, за които училището или средата представляват затруднение, рядко получават разбиране и подкрепа и е по-вероятно да бъдат обявени за безнадеждни случаи и изключения. 

За да стане по-ясно, предлагам примери от живия живот. 

Дете 1

Дете 1 е в гимназиален курс. Интелигентно и самоуко в голяма степен, защото очевидно не функционира точно по начина, описан в учебниците. Системата го „изплюва“ регулярно и то прескача от училище в училище. Включително бива премествано между учебните срокове, само и само да се съхрани и да не изпадне от образователната система. 

Огромен плюс е силно подкрепящата го семейна среда (нещо, което обикновено не е така). В началото на втория срок на настоящата учебна година детето е преместено на ново място. Само по себе си това е знак – никой не би търсил убежище другаде, ако всичко му е наред. 

В геополитически смисъл това е бежанец. В образователната система това е товар. 

На него първо трябва да му покажем мястото. И така, Дете 1 започва втория срок с двойки по всички предмети, защото е третирано наравно с останалите, които вече познават средата си и функционират в нея с години. Без да му се даде време да се огледа. 

Обичам да правя паралел с живота на възрастните, защото често забравяме, че сме били деца. Представете си, че сте счетоводител и сте на ново работно място. Само че досега сте упражнявали професията си в търговия на едро, а сега ви се налага да сте счетоводител на производствено предприятие. Още първия месец ви режат половината заплата, защото не познавате из основи производствения процес на новата си фирма. И това е само началото – започват редовно да ви санкционират и никой повече не дава и знак, че е възможно да промени мнението си за вашите способности. 

Честито! Вие сте на мястото на Дете 1 – някак трябва да изкарате до момента на напускане, който явно е съвсем близък. Дете 1, за разлика от вас обаче, трябва да изкара до 12. клас.

Дете 2

Дете 2 е в прогимназия в обикновено квартално училище. Защото родителите му не залитат по кандидатстване преди гимназията и вярват, че общото образователно ниво би трябвало да бъде спазено еднакво, независимо дали училището е „елитно“, или „квартално“. 

След поредица от вандалски прояви на съученици спрямо вещите на детето родителите му подават сигнал за липсващата сигурност в училището. Директорът застава в отбранителна позиция и твърди, че това не се случва в неговото училище. При отговор на родителя „Ето, случва се, и сега?“ директорът пита: „А Вие вярвате ли на Вашето дете? Дали не преувеличава?“

Детето няма право на адвокат, то е per se виновно. То няма лоби, няма право да е право. Прави са единствено възрастните.

В същото време психолози и дидактически сътрудници разработват терапевтични програми за по-конкретна спецификация на срещаните затруднения и намиране на решения за тях. Също така тези програми дават ориентация за ресурсите, защото освен на проблемите се обръща внимание и на силните страни на детето и средата му, които се включват в справянето с трудностите. 

Най-общо проблемите могат да бъдат разделени на следните три групи:

Нарушения в самооценката

Включват погрешна представа за себе си, околната среда и бъдещето. Характеризират се с намалена активност и дисфорично-депресивен афект. Дисфорията е противоположността на еуфорията. Затова при нея наблюдаваме дискомфортно настроение и състояние, безпокойство, раздразнителност. Тя е болестно потиснато настроение, за което са характерни чувства като враждебност спрямо другите, раздразнителност, мрачност. Не е характерна за умствената изостаналост, но предизвиква агресия и честа поява на афективни състояния.

Възможно е нарушение на себеоценката и в обратната посока – завишаване.

Нарушения в представянето

Те не могат да бъдат обяснени единствено с дефицит на надареност, като например намалена интелигентност. Могат да се дължат на:

  • интелектуално претоварване – неуспех в много от изучаваните области;
  • отделни нарушения в развитието – частични по-ниски резултати в определена област;
  • психологически фактори – недостатъчна мотивация, ориентация към неуспех, липса на стратегии за учене.

Нарушения във взаимоотношенията

Правим разлика между нарушени отношения в семейната среда – хронични конфликти и спорове, и в средата с връстници – могат да обхванат целия диапазон от почти пълно социално оттегляне от контакти с връстници до агресивни взаимоотношения с чести спорове и силно нарушени отношения.

Детето като жертва на образователната система

Образователната система е несъвършена като всичко, което е измислено от човека. По-страшното е, че нейната постоянна жертва е ученикът.

Йерархичната подредба в училище – учителят е този, който знае, ученикът е този, който трябва да слуша – отдавна не е актуална. При цялата свободна информация учителите би трябвало да заемат позицията на придружаващи образователния процес, даващи посоката, помагащи при отклоняване на отделния ученик. Особено при засилващата се дигитализация на образованието двете страни имат какво да научат една от друга, защото са част от една и съща система.

Учителят отдавна не е просто посредник на знанието, който трябва да изчете урока си. Той може и трябва да бъде много повече – доверено лице, наставник, емоционален придружител на детето в порастването му. И трябва да е наясно, че процесът на учене може да е ползотворен единствено и само при създадена от него добра учебна среда. Защото знанието върви заедно със социалната си страна – влизане в разговор с ученика. А не с демонстрация на сила и власт. 

И ако има учители, които на това място ще възразят, че преподаването на междучовешки и социални умения не е част от отговорностите им, то те наистина не са разбрали какво представлява ученето. Защото учениците също са обект на уважение.

Зрелостта не настъпва в точен момент от човешкия живот като Нова година. Тя се гради от отношенията и от средата, в която растем, от подкрепата, която получаваме, от формирането на конструктивно и критично мислене. Всичко това се свежда до чисто човешките ни взаимоотношения, а по тях може да се работи постоянно. 

Редица научни изследвания показват, че колкото повече време прекарваме с някого, толкова по-голямо е влиянието му върху бъдещето ни. А какво би могло да е това влияние върху бъдещето на децата, ако те прекарват дълго време в компанията на хора, които им показват, че мнението им е без значение, че нямат права, че послушанието се цени по-високо от инициативността. Децата са в центъра на образователните процеси, но нямат контрол върху тях. И доверието, което можем да им вдъхнем, е наша огромна отговорност. 

Трудно е да се създаде подходяща среда за всички, по-лошото е, че тези, които опитват, са малцинство. Образователна система, която се крепи на подчинение и на непременно пречупване на „неподходящите“, не възпитава. Тя прекършва свободната воля и учи, че ако посмееш да покажеш своя слабост, може да получиш само обвинение или наказание. Не и помощ. 

Инициативността и активността в по-късна възраст стават невъзможни, защото бившите деца вече знаят, че от тях нищо не зависи и няма кой да ги чуе. В голяма степен това се вижда и от скорошните изборни резултати, и от съвременния политически живот в България.

Тук е нужно да благодарим на онези учители, които излизат от коловозите на неадекватността. Които въпреки огромното си административно и емоционално натоварване остават хора. Които са станали доверени лица и пример за учениците си, дори и за тези с по-слаб успех. Които са разбрали и полагат неимоверни усилия не само да слушат децата, но и да ги чуват.

Дете 1 ще завърши тази учебна година. Не с удоволствие, но с много положени усилия – да научи уроците, да се напасне на средата, която го изритва. Ще завърши, защото цялото му семейство е зад него и получава доверие. Ще завърши не заради положените усилия на средата да го приеме, а въпреки липсата на такива усилия.

Дете 2 ще се пита дали в следващото училище ще има още от същото – недоверие, крясъци и асоциалност, усещане за несвойствена среда. Ще храни надеждата, че ще срещне повече от двама учители, които умеят да създават доверие. И дано тя да се оправдае.


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

От грозно по-грозно: Физическата среда в училища и детски градини

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ot-grozno-po-grozno-fizicheskata-sreda-v-uchilishta-i-detski-gradini/

От грозно по-грозно: Физическата среда в училища и детски градини

Ученето е активен процес, който може да протича навсякъде, по всяко време, при всякакъв климат, вербално и невербално, писмено, с повторения, чрез грешки, с интерес или досада… Тук можем да изброяваме до безкрай и пак няма да изчерпим всичко, което може да е ученето. Защо тогава го затваряме в еднотипна стая и то приключва с биене на звънец?

Физическата среда в учебната стая (от детската вкъщи, през помещението в детската градина, класната стая в училище, до аудиториите в университета) доказано влияе върху ученето и е важна не само за концентрацията по време на работа, но и за това участниците в учебния процес да се чувстват добре. Подборът и подредбата на мебелите, цветовете, светлината (естествена и изкуствена) – всичко това се отразява на поведението, настроението и постиженията.

Фронтално образование с гръб към бъдещето

Почти всички училищни сгради у нас са от миналия век – построени върху концепцията за фронтално преподаване, с дълги коридори, които се разнообразяват най-много от творчеството на учениците, някоя и друга саксия и портрети на едни и същи личности. Няма място за групова работа, за обмен между различните възрастови групи, за дигитализация. Да не говорим за абсолютния недостиг на пространства и ученето на смени, което прави невъзможно целодневното обучение. За съжаление, по-голямата част от съвременните училищни сгради не са места, на които се чувстваш добре и където желаеш да останеш.

Елементите в класната стая са съвкупност от компоненти, които заедно биха могли да допринесат за по-успешно, по-спокойно протичане на учебния процес. 

От подредбата на местата за сядане зависи какво искаме да инициираме: 

  • едностранна комуникация – на върха, или класическото заставане на учителя фронтално; 
  • работа в групи – т.нар. огнище, което осигурява място за учене, но и за социализация; 
  • езерце – широко място за движение в общи пространства; 
  • пещера – когато е нужно усамотяване и концентрация; 
  • преживяване – за работа с инструменти и на групи; 
  • движение – с уреди за движение в по-големи пространства (за които сегашните пусти коридори са много пригодни). 

Всеки учебен час само би спечелил, ако учителят си позволи свободата да промени поне фронталното преподаване. Учениците във всяка възраст копнеят за разнообразие и излизане от калъпа.

Естетическо възпитание на ученика

Изгледът на самата стая и обзавеждането ѝ влияят непосредствено на заинтересоваността на учащите. Удобните ергономични мебели карат седящия да се чувства добре, което означава, че той може по-успешно да се концентрира, което пък от своя страна спомага за по-висока мотивация и по-активно участие.

Обособяването на макар и минимално лично пространство, като собствен шкаф например, би създало усещане за участие и би повишило със сигурност отговорността към средата като цяло. 

Естетическото излъчване подканва и вдъхновява – светли цветове, интересни произведения на изкуството, подходящо обзавеждане. 

Да започнем с един от малкото добри примери, защото съществуват и такива. Има няколко смели училища, между които и 90. СУ в София. То се прослави като може би първото училище с модерна среда – внимателно обмислена и изключително добре осъществена. Това е резултатът, който се получава, когато се намери пресечната точка между необходимост, знания и желание. 

За съжаление, както ще видим от следващия пример, който е масов при изпълнението на модернизиране на учебната среда, водещите български интериорни дизайнери и архитекти са по-скоро изключени от процедурите за обновяване на учебни заведения и са заместени от общински и държавни служители, които не са специалисти в областта.

От грозно по-грозно: Физическата среда в училища и детски градини
Снимка: Община Пловдив

Това е снимка на актуален интериор в реновирана учебна стая в детска градина в голям български град. Освен липсата на вкус и за необученото око стават видни редица явни недомислици и грешки:

  • Подбор на възможно най-евтини материали.
  • Използване на обзавеждане, предназначено за други цели – офисни ламелни щори и LED таванни осветителни панели, излъчващи светлина в студения спектър.
  • Абсурден подбор на цветове, предизвикващ у нас непреодолимо желание поне за момент да сме далтонисти. Разбира се, че той е направен без каквото и да е, дори повърхностно проучване за възприятието на цветовете от децата, за цветовите гами и комбинации, утвърдени като подходящи за използване в подобни помещения.
  • Видно е, че ролята на интериорния дизайнер в случая е поета може би от фирмата доставчик на мебелите, които пък от своя страна са нефункционални, бидейки затворени, неудобни за използване от деца и скриващи всичко, което е в тях.

От цялостното произведение на строители и доставчици на обзавеждане лъха на късен социализъм, смесен с некачествени и евтини придобивки от ранната демокрация. Когато децата прекарват голяма част от деня си в подобна среда, съставена от безвкусни и евтини мебели и предмети, те нямат шанса да развият своя естетически вкус и усещане за качество още от малки. Това ги лишава в голяма степен от възможността да формират критично мислене и отношение към средата, която обитават и като възрастни. Последствията са видни за всички: грозни и нефункционални общи пространства, еклектични (за да не използваме по-тежка дума) фасади с висящи климатици, усвоени балкони и топлоизолация във всички възможни и невъзможни цветове, загуба на чувство за принадлежност към общност, която да пазим и развиваме. 

За съжаление, всички знаем защо тези помещения дори след ремонт изглеждат като от миналото. Причината, разбира се, се корени в повсеместната корупция. В България има прекрасни производители на обзавеждане (и за учебни заведения), които са ценени по-скоро в чужбина, отколкото у нас, тъй като критериите за подбор тук са различни. Много често обществените поръчки са направени така, че да елиминират истинската конкуренция при провеждането им.

Разбирането ни за обновяване на учебна среда се свежда до подмяна на дограма, мазилки, подови настилки, врати и поставяне на дразнещи очите лампи със студена светлина – и всичко това изпълнено по възможност с най-евтини материали. 

И също както се питахме за учебниците – Защо трябва да е толкова грозно? – може би след години ще установим, че нищо не се е променило и във физическата учебна среда. Със сигурност част от читателите ще се запитат колко пък да е важно това на фона на цялата недъгавост на образователната система. Много е важно, уважаеми читатели, защото всеки от нас, съгласен или несъгласен, плаща за това с данъците си, изпраща децата си точно в тази среда, която е неразривно свързана с развитието им. А уж всички им желаем само доброто. Някак нелогично. Като да очакваме тържество, когато наоколо всичко спи. В грозно мебелирани стаи, в които не ти се празнува, а ти се реве.


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Оценките – (не)нужното зло

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otsenkite-ne-nuzhnoto-zlo/

Оценките – (не)нужното зло

Много от темите, засягащи образователната система и нейното актуализиране, тепърва се промъкват в България. Смесването на различни възрасти в едно занятие, блоковото разпределение на часовете с цел по-качествено научаване, преминаването в полудигитална среда с електронни учебници – все неща, за които чуваме, но не виждаме в действие. На фона на тази стагнация и нежелание за модернизация да говорим за оценките в училище е чиста революция, но все някога тази дискусия трябва да започне.

В различните държави оценките могат не само да бъдат изразени различно (българската шестица в Съединените щати е оценка А), но и да са разделени на различни степени – еквивалент на нашата уж шестобална система във Франция например е 20-точкова система с много по-детайлно разделение на оценяването. Общото между всички тези различни системи обаче са количествените и качествените показатели, които се съдържат във всяка оценка.

Дали оценките се пишат с букви или цифри, няма значение – те служат за рационализиране на комуникационния процес между учебните институции или между техните части и участници. Това, което не правят обаче, е да служат на отделния учещ и да допринасят за неговия напредък. Защото основаващата се на сравнение и съревнование учебна система търси единствено количествения израз на постиженията и напълно изключва качествения. 

Актуално състояние

Оценките и начините на оценяване са поредният инструмент, който не се е променял поне от времето на родителите ни. Ако имате дете в училищна възраст, може да го разпитате как го изпитват. 

Все още, през 2024 г., разполагаме с прилично количество авторитарни учители, които изправят ученика до бюрото си и се държат с него като на разпит. 

Все още (понякога оправданото) безсилие на учителите се изразява в класическото наказание: „Извадете по един двоен лист“ (все едно някой някога е можел да изпише два листа, докато се намира в ступор от рязкото прекъсване на някое забавление в клас).

Все още учителите са просто хора и е съвсем естествено да са субективни и да дават предимство на ученици, към които изпитват симпатия, както и да им е трудно да признаят макар и минимална положителна промяна у някой ученик, когото не харесват толкова.

Колкото и правилници за оценяване да бъдат съставени и въведени, като например Наредба № 11 от 1 септември 2016 г. за оценяване на резултатите от обучението на учениците, никой от тях няма да може да намали щетите от субективното оценяване, от гоненето на успех (от родители и учители), от безкрайните уроци и курсове, целящи да вкарат поредното дете в „хубаво“ училище.

Ако все пак се примирим с неизбежността на оценките, е хубаво да си дадем сметка, че имаме шестобална система, която реално не е шестобална, защото оценките в нея са от слаб 2 до отличен 6. Двойката в тази система се използва най-често за наказание, а не като инструмент, който води до включването на изработени механизми за помощ. Защото в реалността вместо двойка и помощ идва тройката – за запазване на броя на учениците и за изпълнението на квотите. Ученикът научава, че няма кой да му помогне, но същевременно се научава, че независимо какво прави, той просто ще премине нататък. Поне до 12. клас – за след това не е нужно да се мисли.

Съвсем умишлено няма да говоря за безумието на националното външно оценяване, защото то е достойно за поредица анализи на всеки от участниците в него – от създателите му до последния изтерзан родител, напълнил още няколко джоба в сферата на частните уроци и школи и изпразнил и последните резерви от желание и любопитство на детето, което тепърва ще има още поне пет години гимназиален курс пред себе си. 

Ако трябва да съберем настоящето в две думи, те биха били несправедливо и насилствено.

Как може да бъде

Откакто има оценки, се смята, че те са инструмент за мотивация учещият да се представя по-добре, а ако ги няма, ще липсва стимул за постигане на целите. Научно погледнато обаче, има нищожно малко доказателства, че оценките карат учениците да са по-трудолюбиви и да учат повече. За сметка на това има огромно количество доказателства, че точно оценките възпрепятстват успешното представяне при изпитване и влияят негативно на мотивацията за учене.

Психологията отдавна е доказала, че ако изживяваме поражение и негативни чувства в дадена ситуация, ние съзнателно и несъзнателно ще се опитваме да избегнем попадането в нея. Така например, ако всяко изпитване по предмет Х е свързано с унизителното изкарване пред целия клас и демонстрирането на силната позиция на учителя, а в същото време имаме ученик, който среща затруднения по дадения предмет, то не би трябвало да се чудим, когато този ученик не може да насмогне със знанията си и постепенно започне да избягва не само ученето по предмета, но и самите часове. 

Обръщаме се към мотивационната психология за отговор, която прави разлика между вътрешна и външна мотивация. Външната мотивация са оценките – всяка оценка ни поставя етикет и ни отрежда мястото, което сме „заслужили“. Много по-важна обаче е вътрешната мотивация, която има три основни изграждащи я елемента: самостоятелност, компетентност и свързаност. 

Самостоятелността е правото на избор, свободата да поемеш контрол. Всеки ученик в момента е обект на обучението си; не участва по никакъв начин във формирането на нито една от задачите, които трябва да изпълни. Дори самостоятелните задачи, като презентация или проект, са изкривени и се използват като инструмент за повишаване на същата тази оценка и учениците знаят това. Ако позволим на децата да изберат темата си, да се задълбочат в посоката, която ги влече заради личния им интерес, а не заради постижението, ще постигнем много повече от добър успех. 

Под компетентност тук разбираме възможността да се усвояват нови умения. Дали 12-годишното еднотипно заучаване на предварително зададено съдържание развива нови умения? Може би, особено умения да се заобиколи всячески скуката. Да научим децата да общуват, да си сътрудничат и да мислят критично са само първите стъпки. Много по-важно е да бъдат развити умения – тогава знанието самò ще намери пътя си.

Свързаността е емоционалната част, чувството да си част от нещо. Всеки от нас има спомен за онзи учител, който го е вдъхновил да открие повече за себе си и света и е отворил нова врата към бъдещето. Да бъдеш приет и да бъдеш уважаван като отделен човек винаги води до желание да отвърнеш със същото. Да поставим децата над оценките им е подкрепата, от която се нуждаят. И няма нищо страшно плануваният урок понякога да отпадне заради тема, която силно е повлияла върху децата и те се нуждаят да говорят по нея.

Оценката е само израз на моментно състояние. Тя не показва колко сме добри, дали сме умни, дали сме успешни. Тя показва кои сме в точно този час – разсеяни, притеснени и паникьосани или спокойни, съсредоточени и подкрепени. По-важни от оценката са умението и желанието да учим през целия си живот, без да го приемаме като тегоба.

И понеже поставянето на оценка е неизбежно, нека поне се прави с обратна връзка. Уважителна, човешка и индивидуална обратна връзка в едно или няколко изречения. Когато е нужно – и в разговор. 

Английската думата education, която означава и „образование“, и „възпитание“, произлиза от латинското educo, educare, което освен всичко друго означава и „отглеждам“. Отглеждането е сред процесите, през които минаваме, за да станем пълноценни членове на заобикалящия ни свят, за да можем един ден самостоятелно да поемем отговорност за себе си и околните и да разкрием и развием потенциала си. Често цитираната поговорка, че е нужно цяло село, за да се отгледа едно дете, всъщност е вярна. Освен на родителите си, детето разчита на останалите членове на семейството си, на учителите – в детската градина, в началното училище, в следващите степени, на треньорите си, на подкрепящите го във всеки негов интерес обучители, на професори, на колеги, ръководители и много, много още. 

Не е ли абсурдно все още да смятаме, че образованието трябва да се състои от дългогодишно изсипване на факти върху деца, които нямат търпение да открият света и мястото си в него, и проверяването на степента на запомняне на тези факти под строг поглед? Дали слагането на етикет на всяко дете може да го мотивира и ако да – как и колко? За това дори не ни е нужна генерална реформа, а просто повече човечност. Защото не е задължително добрите оценки и успешният живот да вървят ръка за ръка.

Когато виждаме хората такива, каквито са, ги правим по-лоши. Но ако се отнасяме с тях, сякаш са това, което трябва да бъдат, тогава ги отвеждаме там, където трябва да отидат.

Йохан Волфганг фон Гьоте


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Малкият голям човек – детето

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/malkiyat-golyam-chovek-deteto/

Малкият голям човек – детето

Според Конвенцията за правата на детето всяко човешко същество под 18 години е дете. Със сигурност обаче всяко човешко същество под 18 години не получава същото човешко отношение, което би получило, ако е над тази възраст. Защо детето е буквално и преносно „малък човек“ и има ли надежда то да стане равноправен член на общността си?

Предварителна бележка: Настоящият текст е наблюдение, а не генерализация. Изключениe от това наблюдение са всички родители и учители, които успешно са преодолели „изконните ценности“, включващи физически наказания, психическо насилие и поколенческа травма. Със сигурност обаче има още много задачи пред настоящите и бъдещите педагози и родители. Усеща се силна нужда от подобряване не само на учебната, но и на обществената среда, включваща всички аспекти на социализирането на децата.

Демонстрация на сила

Отдавна под насилие разбираме не само физическото. УНИЦЕФ, детският фонд на ООН, различава следните видове насилие:

  • физическо: всяко неслучайно физическо посегателство над дете от възрастен;
  • психическо и емоционално: системно критикуване, засрамване, унижаване, порицаване, заплахи, подигравки, предизвикване на страх и безпокойство, постоянно недоволство от неговото поведение, както и неспособност за подсигуряването на грижа за детето, която да е адекватна за възрастта му; емоционално насилие е включително когато липсва подкрепяща и развиваща среда;
  • сексуално насилие;
  • неглижиране: действие или бездействие, което лишава детето от грижи за основни нужди, като здраве, образование, емоционална стимулация, адекватно за възрастта му хранене, подсигуряване на дом и условия за живеене, които не застрашават неговото здраве, живот и развитие;
  • тормоз (булинг): посегателство през интернет чрез съобщения, обаждания и т.н., които засягат достойнството на жертвата;
  • трафик и експлоатация на детски труд.

При съмнение дали дадено поведение или постъпка по отношение на дете е насилие, можем да си зададем въпроса дали бихме си позволили да се държим така с възрастен, или не. Най-често не можем. Не бихме се развикали на подчинен, а бихме опитали с разговор, не бихме обидили директно някого, а бихме му обяснили още веднъж. Бихме потиснали първичната си ярост, за да запазим достойнството на отсрещната страна.

Защо тогава си позволяваме нещо по-различно с децата? Защото са малки. Защото трябва да бъдат възпитани.

Ако си дадем сметка, че всяка негативна реакция на детето е отражение на нещо, случващо се с него, и ѝ отговорим зряло – с търпение и разговор, е много по-вероятно да стигнем до първопричината за тази реакция. 

Физическото насилие не е изчезнало въпреки всички регламенти. Единственият начин да го отстраним напълно е да възпитаме и образоваме ново поколение, което се разграничава от методите му.

Емоционалното насилие може да бъде избегнато чрез взаимодействие и комуникация между хората. Както се научаваме да говорим, така възприемаме и тона на общуване на заобикалящите ни. Начинът, по който комуникират родителите и учителите с децата, се попива от самите деца. Така те свикват, че могат да кажат на всеки всичко в лицето, без да се замислят, че не е нужно да са внимателни или да се владеят. Примерът, който получават, е инструментът, с който се сдобиват.

Ефикасност

Неоспоримо е доказано, че добрата среда, спокойствието и приемането водят до много по-успешно усвояване и запаметяване на информация и като цяло – до личностен растеж. 

Защо тогава заплахите и наказанията са първичната реакция, която някои възрастни, било то родителите или учители, не могат да превъзмогнат и все още смятат за единствен изход в „напечена“ ситуация?

Възрастните прибягват до тези методи, когато са претоварени и нямат капацитет (време, сили, знания) да реагират по друг начин. Често обаче този тип реакция е резултат от личния им опит, когато са били деца. Всъщност възрастният в този момент действа като детето, което бива наказано. Под стрес родителят/учителят реагира агресивно, което е направило и детето само малко преди това. 

Резултатът от поставянето на условия от типа „Ако Х, тогава Y“, в най-добрия случай имат кратко въздействие. „Ако говориш в час, ще получиш забележка!“ Добре, може би час-два или ден-два детето няма да говори. След което поведението дори може да зачести. Това, което се случва обаче, е пълното отписване на детето като непокорно. А всъщност причините за поведението му може да са безброй – като започнем от липсата на концентрация, която може да се корени например в невронетипично поведение, или липсата на интерес поради начина на преподаване, и стигнем до личностни проблеми, които в повечето случаи детето носи от дома си или от приятелската си среда. 

Във всички случаи преминаването от забележки към посещения на педагогическия кабинет и въвличане на родителите може да има успех, но само ако зад тези действия стоят адекватни мерки в търсене на първоизточника за поведението, а не да се стига до заклеймяване на детето или отписването му. Дори буквалното отписване – „Търсете друго училище“ са чули не един и двама родители, изправяйки се пред проблеми с детето си, с които дори обучени педагози, изглежда, не могат да се справят. За съжаление обаче, се оказва, че учителите често не могат да превъзмогнат проблемното поведение и дори при положителна промяна ученикът остава черната овца. Друга трудност е и нежеланието на родителите да признаят, че детето им среща препятствия, защото това признание ще ги накара да се сблъскат челно с тези предизвикателства.

Децата от своя страна показват много по-голяма готовност да съдействат, когато разполагат с повече свобода на действие и когато имат правото да участват в процесите, а не да са просто изпълнители или наблюдатели. Обучителният процес в училище често е чисто лекционен. Дори когато учениците не разбират добре нов урок, те не смеят да задават въпроси, с които да си улеснят научаването, защото се страхуват от критика, от лоша оценка или от последващо преднамерено отношение на учителя. Ако ученикът не разбира урока, автоматично в повечето случаи вината пада върху него – не е внимавал, не е учил. Не е рядкост и унижението му пред целия клас с думи като „Ти, ако разбираше, нямаше да си отново в пети клас!“.

Смелостта да задаваме въпроси не се появява от нищото. Можем да я придобием единствено ако се чувстваме сигурни или поне незастрашени от негативни последици.

Уважителни причини

В основата на успешната комуникация стои взаимното уважение. Децата научават в детската градина как да се обръщат към учителите си, минават през периода, в който се учат да употребяват учтивата форма. Следващите нива – начално училище, среден и гимназиален етап, могат постепенно да ги въвеждат в света на възрастните, като им се гласува все по-голямо доверие. Неслучайно от първи до четвърти клас децата биват обгрижвани от малко учители – в идеалния случай преминаването в учебна среда е плавно, на базата на игра и повече внимание. 

Натоварването рязко се покачва в пети клас, а отношението към децата става съвсем различно. Автоматично след лятната ваканцията между четвърти и пети клас се очаква да са се сдобили със способността да овладяват множество нови предмети, да могат да разказват, да учат почти академично. Изведнъж изискванията и отношението към тях са станали много по-строги и дори да са се приспособили добре към училищния живот, нерядко децата се задъхват и остават без сили още в първия срок на пети клас. Уви, освен нови отговорности те не са стигнали ново ниво на общуване – остават си същите изпълнители на норми без право на диалогично участие в учебния процес.

Идва зрялата младежка възраст, а с нея и всички предизвикателства на порастването. Бушуват чувства, времето е все по-малко, защото е заето от уроци и извънкласни занимания, а там някъде трябва да има място и за приятели, и за последния училищен етап. Имам ярък спомен за първия път, в който се обърнаха към мен на Вие – точно в гимназията, първата ми учителка по история. Няма място за сравнение с мъчителните часове по химия, в които ме наричаха „момиче“ и никога не чух дори името си. Уважението беше двупосочно, също като неуважението. Училищният ми успех по двата предмета беше най-яркото доказателство за това.

За съжаление, днес дори в университета младите хора не получават нужното уважение. Учтивата форма е изчезнала, заповедният тон (за който в средното училище директорката обяснява, че „учителката така си говори“) е масов и може би единствено профилирането в една наука е разликата със средното образование. 

Кога точно децата стават възрастни? В пети клас, когато се научават да са изпълнителни като войници, или в университета, когато вече са пречупени и са се научили, че ако мълчат и правят всичко, което им е казано, ще минат най-лесно между капките? И какви точно възрастни са станали? Уверени, креативни и внимателни?

Последици

Всяка форма на унижение е сравнима с физическа травма. Тя може да доведе до трайно увреждане на нервната, ендокринната и имунната система. Дете, преминало през психически (или физически) тормоз, е предразположено към тревожност, депресия, посттравматично стресово разстройство, разстройство на съня или храненето, та дори към суицидно поведение

Да не говорим за дългосрочните последици. Същото дете като възрастен ще е неуверен и непълноценен участник в работния и социалния живот, тоест ще сме предначертали неуспешния му професионален и личен път.

Редовно чуваме от учители, че класовете са големи и те нямат възможност за индивидуална работа с учениците. Тук не говорим обаче за извънреден труд или време, а за адекватна и уважителна комуникация. За човешка среда, зачитане, внимание и доверие. Защото децата пропадат, когато не се грижат за тях. Отделените минути за личен разговор както от учител, така и от родител могат да са от ключово значение за по-нататъшното развитие на конфликтна ситуация. Липсата на вяра, че ще бъдат чути, че няма да бъдат съдени за личностните си качества, че ще бъдат оценени като слаби или ще бъдат наказани, е това, което обезсърчава децата и ги убеждава, че ще се провалят. 

От позицията на възрастта си имаме привилегията да ни изслушват. Децата, за съжаление, не разполагат с нея. И това трябва да се промени. Ако се почувстват ценени, ще могат да ценят и останалите.

Най-големият комуникационен проблем е, че не слушаме, за да разберем, а слушаме, за да отговорим.

Стивън Кови, педагог, писател и лектор


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Училище за родители

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchilishte-za-roditeli/

Училище за родители

Тази тема пристига при вас с активното съдействие на едно обикновено градско училище в България, наричащо само̀ себе си „иновативно“. Училище, разполагащо с учебна база, на която биха завидели почти всички останали училища, дори и частните. В същото време то, въпреки всички възможности, не допуска дори вероятността да стане част от толкова нужната промяна не просто в материалната среда, а в реалното обновяване на междучовешките отношения. 

Първите учители на всеки човек са неговите родители. Отглеждането на дете е задача, която изисква умения и желание. Немалко родители, за щастие, се подготвят за новите си отговорности, посещавайки някой от многобройните курсове, в които научават доста за кърменето, здравето, хигиената, съня и общо взето, всичко, което спада към родителските грижи за новороденото.

Родителството не приключва с този много интензивен етап, но пък мнозина спират дотук с обучението си как да бъдат родители и каква е образователната им роля в живота на детето. А тепърва предстоят години с предизвикателства, каквито неизбежно се появяват в образователните периоди, през които преминава детето.

Една от първите промени е усещането, че с влизането на детето в образователната система преставаш да си родител и се превръщаш в обслужващ персонал, отговарящ за битовите нужди на ученика. И като обслужващ персонал родителите, оказва се, нямат място в учебния процес. За някого това твърдение може да е пресилено, но не са екзотика предупрежденията „Родителите дотук“, разпечатани на А4 и залепени на входната врата я на детска градина, я на училище.

Образователните институции

Първата спирка в обществените образователни институции е детската ясла. Едно от най-важните условия, на които трябва да отговорите при кандидатстването за място в нея, е детето да има навършени 10 месеца. На тригодишна възраст то преминава в следващия етап – детска градина. Училището е след още три години – на навършени шест или седем години детето започва първи клас.

Когато и да встъпите официално в системата на образованието в качеството си на родител, много бързо ще установите как оставате пред вратата, до която завеждате детето. Буквално.

Гранична полиция

Всеобща практика в България е учебното заведение да има строг контрол на допускане на външни лица – каквито са и родителите. Като родител дори нямате право да влезете в двора, да не говорим за допускане до сградата. Там се влиза само при изискана от вас извънредна среща (факт е, че в днешно време почти няма учебно заведение, което да ви откаже) или за насрочена според всички правилници и наредби родителско-учителска среща.

Въпреки това сме много далече от страни като Германия например, където са широко разпространени два модела на преход към новата среда на детето. И в берлинския, и в мюнхенския модел се залага на плавното и емоционално подкрепено преминаване на детето към новите важни хора в живота му, в случая – учителите или обгрижващия го персонал. В продължение на седмици родителите съпътстват детето в опознаването и свикването с предизвикателствата на новата среда.

Щом още от яслената възраст на децата ни не можем да разчитаме на подкрепа и достъп, то не трябва да очакваме да ни допускат и в следващите важни етапи от образователното развитие, например в първи, пети и осми клас. Отговорността ни се свежда до изхранване, осигуряване на подслон и чисти дрехи и заплащане на нужните такси и учебни материали. Връзката с образованието е прекъсната и тя остава двупосочна: дете–учител. 

Не е чудно тогава колко незаинтересовани са повечето родители от учебния процес, след като те под никаква форма не са включени, нито дори допуснати до него.

Образование, възпитание и отглеждане

Закон за предучилищното и училищното образование

Чл. 3. (1) Образованието като процес включва обучение, възпитание и социализация.
(2) Образованието е национален приоритет и се реализира в съответствие със следните принципи:
[…]
11. ангажираност на държавата, общините и юридическите лица с нестопанска цел, работодателите, родителите и други заинтересовани страни и диалог между тях по въпросите на образованието.

Социализацията, особено на по-малките деца, преминава основно по две оси – на семейството и на училището. Въпреки това двете страни, свързани чрез най-малкото си общо кратно – детето – поддържат по-скоро декларативни отношения. Често се стига до опити да се отделят едно от друго трите предизвикателства и основни цели на учители и родители – обучение, възпитание и социализация. 

Чуваме възмущението на учителите как възпитанието е домашна работа, те не можели да обучават невъзпитани деца. Чуваме и недоволството на родителите, че образованието в училище е крайно недостатъчно за реалния живот извън него. А всъщност няма как да бъде сложена граница между обучение и възпитание, те взаимно изграждат конструкта на образованието.

Но ако се съгласим с най-всеобхватната дефиниция за образование – че то е процес, който трае през целия ни живот, – може би е добре да си дадем сметка, че годините в училище наистина са прекалено малко, за да ограничим образованието само до случващото се в този период. И че може би най-важната цел на престоя в училище е не научаването и рецитирането на факти, а именно придобиването на умения да създаваме общност и да живеем в нея. Да се научим на търпение, диалог и сътрудничество. Няма как да стане, ако трите страни в тези отношения – учител, родител, ученик – не намерят общ език.

Образованието като активен процес, при който индивидът се развива самостоятелно чрез социалните си контакти, има за главна цел да стимулира развитието на отделния ученик. В същото време образователните процеси не се ограничават до място или време, защото освен в училище те протичат и в семейството, в социалните заведения, в групи с връстници, в дейности през свободното време. Защо тогава формалното, неформалното и информалното образование нямат допирни точки?

Социалното, емоционалното, телесното и духовното развитие на детето са продукт на предадените му ценности и правила. А не са ли точно те пресечната точка между родители и учители?

Приобщаващо образование за всички

Може би сте чували за приобщаващото образование, което така щедро се споделя като ценност от много училища и живее главно в нормативните актове на общините и на Министерството на образованието и науката. Приобщаващо образование е осигуряването на достъп до качествено образование на всички деца, включително и на изоставащите ученици, на живеещите в отдалечени райони, на децата с увреждания и т.н. Но нека да вземем произволен клас, за да онагледим какво би могло да означава приобщаващо образование в буквалния смисъл. Нито ще открием топлата вода, нито би отнело много време и ресурси. 

Ако в класа са записани 25 ученици, а една учебна година има приблизително 30 учебни седмици, то се открива възможност поне по един родител от семейство да гостува на децата всяка седмица. За учебен час не е нужно да е дълго. Един клас е извадка на обществото и сред родителите на учениците в него може да се намерят специалисти и служители от най-различни области и изпълнителски нива. Няма ли да е окриляващо за децата да видят в действие знанието, което трупат? Няма ли да се отвори пред тях врата, виждайки как върви животът в другите семейства с други професии?

Ако неуверената художничка в шести клас, идваща от семейство, в което не е имало творец преди нея, се запознае с историята на някой като себе си, вече минал по неутъпканата пътека? Или пък увлеченият по кулинарията деветокласник, който не знае дали точно това е призванието му, отиде на учебно посещение в семейния ресторант на родителите на свой съученик? Дали няма поне малко да изравним разликите в произхода, социалния статус и най-вече във възможността за по-добро бъдеще? 

Всяка учебна година МОН обявява „Национален календар за изяви по интереси на децата и учениците за учебната [конкретна] година“. В сух табличен вид са изброени всички изяви със срок и място на провеждане, както и с организаторите им. В случай че не сте от амбициозните родители, които търсят целенасочено всяка възможност за обиране на награди и медали, е много малко вероятно да попаднете на този календар.

Ако разговорът с учителите обаче започне по-рано, например в началото на учебната година, с една неформална опознавателна среща, излизаща извън рамката на оценките и изпитванията, то е много вероятно общото ви дело – детето – да тръгне уверено и ориентирано по пътя на собствените си интереси и силни страни. И като нищо накрая ще се поздравим с по-доволен и щастлив бъдещ член на обществото, който участва активно в развитието му в демократично, социално и културно отношение.

Едва когато смелите станат разумни и разумните – смели, наистина ще се почувства онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.

Второ подразделение на предговора към „Хвърчащата класна стая“ на Ерих Кестнер, превод Владимир Мусаков


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Уча се да уча

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ucha-se-da-ucha/

Уча се да уча

През XXI век най-нормалният въпрос, който може да си зададем, е „Защо трябва да уча каквото и да било, като мога да го намеря за секунди в Google?“ Дали не трябва да обърнем цялата си концепция за ученето и оттук нататък да учим само практически неща, които са ни нужни за живота, работата и хобитата ни, защото цялата останала информация и без това я има на един клик разстояние?

Разбира се, че няма да е адекватно да го направим, но тръгвайки в тази посока, отваряме пътя за въпроса не какво да учим, а как да учим предвид факта, че разполагаме с целия свят в телефона си.

Компютърът в главата ни

Ако извървим пътя на всяка информация, която достига до нас, не само че ще разберем как функционира ученето, но и съвсем логично след това сами ще се сетим как може да бъде подобрен процесът при нас. Всяка секунда до мозъка ни достигат тонове информация. И огромна част изчезва от него след съвсем кратко време. В краткосрочната ни памет остава само това, което може да се „закачи“ за вече съществуващо знание. Но дори и закачилите се късчета данни не оцеляват дълго – след около 20 минути повечето от тях също за забравени. От новопостъпилите факти след час ще помним онова, което е отишло в дългосрочната памет. Този процес можем да направляваме сами при активно учене, стига да знаем как.

Когато ми се налага да обясня на дете какво е ученето, винаги му казвам да си представи невроните в мозъка си като безброй приятели (всъщност са милиони), които живеят там. Те се свързват различно – подават си ръце, пращат си писма, опъват простор един между друг, строят си обща улица и какво ли още не. По всички тези връзки протича нашето знание, защото някакво наше преживяване или нова информация са ги накарали да ги изградят. 

Или иначе казано, сетивните стимули, които получаваме чрез гледане, слушане или четене, стартират дейността на синапсите в мозъка. Информацията се предава от една на друга нервна клетка чрез точките им на свързване. Броят на активните синапси и нервни клетки е определящ за успеха на ученето – колкото повече са те, толкова по-дълбоко в мозъка ни се намира търсената информация. Ако повтаряме чрез преразказване или си припомняме чрез препрочитане дадена информация, ние ѝ помагаме да остане по-дълго и ефективно в паметта ни, защото реактивираме създадените връзки между нервните клетки.

Класическото учене не е складиране на знания в отделни папки и на точно определени места в мозъка ни. По-скоро мозъкът ни разполага с временен склад, в който отива цялата нова информация и който играе ролята на разпределителна гара за пренасочване на информацията. Този склад се нарича хипокампус. Когато си спомняме нещо, не отваряме четвъртата папка от трети рафт на шестата етажерка, а активираме всички нервни клетки и техните взаимовръзки, участвали в запомнянето на точно тази информация. Запомнената от нас информация е плетеницата, която хипокампусът предава на мозъчната кора.

Само че хипокампусът не пуска всичко наведнъж, а предава малко по малко най-важното от деня към главния мозък, предимно през нощта. Докато спим, хипокампусът активира важните според него пътища между нервните клетки, които скрепяват новите взаимовръзки в главния мозък. Това от своя страна е основата на дългосрочната памет. Ето ви научно обосновано оправдание да си полегнете след час-два учене, защото иначе току-що наученото няма да намери пътя до главния мозък.

Дотук е ясно как да запомним нещо наизуст – повтаряме го, докато не стане автоматично. 

Но това означава ли задължително, че го разбираме? 

В училище и в университета пътят на ученето е начертан – имаме учебници, конспекти, планове, класически учебни стаи с учител отпред. Нищо чудно, че все още много учители смятат повторението за единствения начин за запаметяване на информация – „Прочетете урока пет пъти“ или „Напишете всяка непозната дума по три реда“. През стандартното устно или писмено изпитване се преминава изключително лесно, ако просто се наизустят уроците. 

Но не трябва ли знанието да добие още едно изражение – да се превърне в умение? Към това всеки сам намира път. Умението да учиш може да бъде придобито. Дори с не толкова големи усилия или инвестиция на време. И е крайно нужно, защото учениците в голяма степен са изоставени на собствения си усет как да боравят с количеството информация, което ги залива ежедневно в учебния процес. 

Затова и ученето не трябва да е процес на запаметяване на факти, които по-късно мозъкът ни ще „изплюе“. Ученето трябва да е разбиране, изграждане на мисловни модели, с помощта на които да сме в състояние да намерим сами решение. Наученото трябва да ни направи способни да приложим знанието извън рамката му и да го надградим, да ни направи критично мислещи, самостоятелни, комуникативни и търсещи предизвикателството. Пасивното консумиране на предварително зададена информация не може да постигне това. 

Пример как може да се разчупи сухото цитиране на факти, е да се обърне поредността и новият материал да се представи под формата на проблем, който трябва да бъде разрешен. Доказано е, че придобиваме знания най-добре, когато сме изправени пред препятствие, което не можем да преодолеем с наученото досега. Правилният отговор трябва да бъде оставен за накрая. Тогава ефективността (например колко нов материал е взет) ще отстъпи място на любопитството. Крайният резултат ще е всеобхватен: ще сме установили къде сме, ще сме добавили нови знания, но и ще имаме похват, който ще можем да приложим в друга сфера при различни обстоятелства.

Да раздвижим ученето

Учим навсякъде и по всяко време. Учебният процес в учебните заведения е структуриран така, че не предполага свободно да изберем работното си място. В най-добрия случай можем да изберем редицата, в която да седнем. 

На нас всъщност не са ни необходими задължително стол и бюро, за да разбере мозъкът ни, че е време да работи. Напротив, особено при децата е нужно движение и разнообразие вместо специално работно място. Затова когато учат вкъщи, ги оставете да седнат под масата, защо не и във ваната, да стоят прави и да пишат със специален маркер по прозореца, да скачат на батута, да лежат на земята. 

Друга особеност при децата е, че те не обичат да са сами, докато учат. Затова и толкова ги привлича да са около вас във всекидневната или в кухнята с всичките си тетрадки и учебници. Отделете си време, в което сядате заедно да работите: те – по домашните си, а вие – по нещо, което позволява детето да ви прекъсва. 

Работно време

Не е задължително количеството време, което изразходваме за научаването на даден обем информация – например когато учим за изпит, да отговаря на качеството на наученото. Може да прекараме седмици наред в усърдно учене, а накрая оценката да не отразява по никакъв начин усилията ни. В този случай е хубаво да обърнем внимание на целите си – дългосрочни и краткосрочни. „Да науча немски език“ звучи чудесно като желание, но не и като план. Разбиването на целта на по-малки части с междинни успехи, както и предварителна оценка на настоящото ниво и реалистична представа какво и за колко време може да бъде постигнато, биха улеснили неимоверно процеса.

Към работното време спадат и почивките. Не само че не трябва да ги делим от ученето, а следва да обърнем внимание как точно се почива. Не бива нито да се прекалява, нито да ги пестим, защото и в двата случая понижаваме качеството на наученото.

Още дълго може да се изброяват факторите, които влияят върху качеството на ученето. Има и безброй учебни техники, типове учене и хакове за тях, на които е важно да се обърне внимание и които са обект на работа от страна на психолози, учебни терапевти и учители, прозрели нуждата от промяна в учебния процес.

Може би бих поставила в основата им теорията за фиксирания и развиващ се майндсет, или на български език – умствена нагласа.

Ако сте родители на дете в ученическа възраст, сигурно ви е втръснало да чувате от него: „НЕ МОГААА!“

Просто добавете: „Все още.“

Типичен пример за фиксиран майндсет е някой, който не желае дори да се пробва с дадена задача, защото „аз и без това не мога“. Или пък някой, който не може да борави с поражения. Или най-общо – човек, който смята, че потенциалът му е предопределен от способностите му и интелигентността му, които са толкова, колкото са. 

Умствената ни нагласа, за наше щастие, подлежи на промяна. Дали с помощта на учител или родител, или пък със собствени сили, ние можем да развиваме нагласата си постоянно и така да преминем към развиващ се майндсет. Да станем хора, които се учат от грешките си. Които обичат предизвикателствата не само заради състезателния им характер. Които знаят какво да правят с обратната връзка дори когато тя не е много позитивна. И които са наясно, че успехът им зависи от собствените им усилия и нагласи.

Развиващата се умствена нагласа е много повече от която и да било мотивация, защото тя става стил на живот и се прехвърля върху всички области на живота ни.

Мозъкът ни е като мускул. Можем да го тренираме така, че дори малко да боли – като при мускулната треска. Редовното правилно трениране води до натрупване на мускулна маса, или в случая с мозъка ни – до повече взаимовръзки. Не може и не трябва да отписваме традиционното общо образование, колкото и остаряло и неадекватно да се струва на някои от нас. Но задължително трябва да го преустроим – със силна връзка с настоящата реалност и напредък. Познаването на фактите трябва да даде по-голямо предимство на познаването на процесите и взаимовръзките между тях. Защото за суровите факти винаги ще имаме интернет, но за навременното разпознаване и адекватното планиране на процесите, произтичащи от тях, не можем да разчитаме на която и да било търсачка. А ключът към ученето остава вниманието – но вече не само към детайла, а и един към друг.


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Традиции в образованието, или урок в минало време

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/traditsii-v-obrazovanieto-ili-urok-v-minalo-vreme/

Традиции в образованието, или урок в минало време

Представете си, че сега сте на 9 години и е 15 септември. В днешно време това би означавало, че сте на прага на трети клас. Предстои ви да учите за частите на речта, видове морфеми, трицифрени числа, умножение и деление. Започвате да трупате първоначални знания по география, история, гражданско образование, нищо че още не ги наричате така. Ще чуете за живата и неживата природа, за здравословното хранене, ще работите с дигитални устройства, файлове, ще прохождате в програмирането. 

А сега да се върнем към спомените: какво учеше всеки от нас в трети клас? Със сигурност учехме същата математика и същия български език, но не в трети, а в по-горен клас. Предметът човекът и обществото не съществуваше. Никога не е намирала място в учебната ми програма в начален и в прогимназиален етап и една от настоящите му основни „компетентности като очаквани резултати от обучението“, според която ученикът

разбира, че обществото се състои от различни по състав групи от хора. 

За файлове или здравословно хранене в днешния му вид не бяхме чували.

Може да се върнем още 30 години назад и да сравним, после още 50, после още и още. Ще вървим по все по-изтъняваща нишка, която ще ни води до предшественика на днешен предмет, урок, факт. Колкото и да изтънява, тази нишка няма да се скъса, защото ученето е в основата на човешката природа и то ни съпътства от първия ден на човечеството.

Ако изключим най-очевидните разлики, като тези в наименованията на предметите и допълването на съвременни технологии и факти, не знам дали ще намерим значителни промени. Стандартният учебен час все още масово е с продължителност 40 или 45 минути. Оценките все още са единственият критерий за приемане на даден учебен материал за научен. Въпреки модерните помагала рецитирането на уроците е търсената форма за изразяване на напредъка. Да не говорим за тъжната действителност, с която се сблъсках само преди няколко месеца в едно от най-желаните държавни училища в Пловдив – в повечето стаи стояха същите разбити и грозни чинове и столове, на които са учили моите връстници от това училище преди повече от 20 години.

Изобщо – традицията е жива.

Законът за предучилищно и училищно образование твърди в отделни алинеи на чл. 3, че образованието се реализира в съответствие с (ал. 5) „принципите на запазване на българската образователна традиция“ и (ал. 8) „иновативност и ефективност в педагогическите практики и в организацията на образователния процес“. Българската образователна традиция може и да не е строго дефинирана в методики или структура, но е видима дори за неучастващите в нея.

Образователната ни система, останала в далечното минало и правеща плахи опити за преминаване към модерност, които са по-скоро по задължение, все още не обръща внимание на единствения си продукт – собствените си ученици. И въпреки че в правилниците на повечето училища може да прочетем, че учителят е свободен сам да прецени и приложи методите и средствата за провеждане на образователния процес, стига крайният резултат да покрива изискванията, поставени от Министерството на образованието, традиционно се подкрепят твърдата ръка, класическото писмено/устно изпитване и морално остарелият подход към учениците като към послушници. 

Всеки има право на (задължително) образование

Чл. 53 [от Конституцията на Република България]
(1) Всеки има право на образование. 
(2) Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.

Времето, което прекарват децата в образователната система в България, възлиза на около 15 години, включва предучилищно и училищно образование и обхваща периода от 4-годишна до 19-годишна възраст. Това са 12 училищни учебни години, всяка от които средно по 10 месеца, или 40 седмици, по 5 учебни дни, по 7 учебни часа на ден. Това прави близо 17 000 учебни часа, без да броим извънкласните форми или заниманията по интереси. 

Въпросът, който си задаваме най-рядко като родители, е какво очакваме да получи един ученик през това време. Или другояче: кое в моето собствено образование беше толкова полезно, че е запазило непреходната си стойност и трябва да е част от обучението на децата в наши дни? 

Когато заговорим за „традиционно образование“, имаме предвид начина на преподаване и учебното съдържание, конструкцията на учебния ден, йерархията и дори материалната среда, в която се намира учещият. Традиция, в чиято основа стоят дидактическите принципи, формулирани през XVII век от Ян Амос Коменски. 

Традиционно децата: 

  • започват училище между шестата и седмата си година; 
  • са разделени стриктно по възраст в групи, наричани класове, от приблизително 26 деца;
  • посещават часове, имат учебници и помагала; 
  • седят на чинове, а учителят е пред тях; 
  • биват изпитвани устно и писмено;
  • получават част от възпитанието си точно в училище, развиват характера си и се подготвят за самостоятелно съществуване като членове на обществото.

Коменски си е представял образованието по подобен начин преди четири века. Днес на много места в българските класни стаи то продължава да изглежда горе-долу в рамките на неговите представи. Може би е време да помислим за промяна.

Културно наследство

Аналогично и почти автоматично се замисляме за опазване на културното наследство, когато говорим за традиции в образованието. Да предадем на децата знанието за собствената ни култура е изключително важно, но какво можем да постигнем, ако всяка година в часа по изобразително изкуство подготовката за Деня на будителите включва задачата „Нарисувайте картина за празника на будителите“. И в първи, и във втори, та дори и в пети клас! 

Колко по-удачно, запомнящо се и полезно би било този час да е извън класната стая – в музей, галерия, та дори и на улицата, наречена на някой заслужил мястото си в празника. Няма как да очакваме различен резултат, когато действието ни е едно и също. Винаги ще получаваме от децата опит за портрет на някой будител, вместо да ги запознаем с човешката страна на будителите и да ги потърсим в наши дни.

Мястото на обучение

Излизането извън класната стая е наложително. Независимо по кой предмет. Отдавна учителят не стои само на подиум и не е единственият, който притежава книга. Затвореното и подредено класически помещение с учителя най-отпред не предполага свободна дискусия, взаимодействие и комуникация, а чисто психологически създава дистанцираност и контрапродуктивност. 

Приложение на предметите във всекидневието

Математиката не свършва със звънеца за междучасие, защото в него отиваме до закусвалнята, където трябва да си платим, и е добре да можем да преценим дали имаме пари за всичко, което искаме. Ако сме по-големи, може би ще е полезно, освен в урока в шести клас за изчисляване на ДДС, да сме чували от кого и за какви цели се дължи то. Ето как лесно се прави връзката между гражданско, математическо и икономическо образование.

Изучаването на чужд език отдавна не включва само безкрайни граматически текстове. На фона на всички модерни учебници не е адекватно на някои места децата да получават лошо ксерокопиран лист от поне 30-годишен учебник. Културата, нравите и порядките в чуждото общество, чийто език изучаваме, ще ни улеснят да запомним падеж или склонение. При наличието на толкова много заселили се по една или друга причина тук чужденци защо да не проведем часа по немски или френски при някого от тях или заедно с него?

Учебници и изпити

И като говорим за учебници – колко точно адекватен в днешно време е възпроизвеждащият характер на традиционния учебен процес? Факти и информация, които се преподават и после трябва да бъдат предадени от изпитвания в писмена или устна форма.

С малки изключения ученикът изобщо няма възможността да оформи критична мисъл, да бъде предизвикан да намери собствено решение или да сътвори нещо самостоятелно. Ако имате късмет да сте с добре развита визуална памет, ще се справите отлично, дори и да не разбирате добре какво точно учите. Но то сигурно и не е толкова важно, щом няма досег до реалния живот.

Минало незабравимо

Образованието е изцяло фиксирано в миналото. История, предания, творци, традиции – изучаваме само това, което е било. При скоростните промени, които съпътстват живота ни и засягат модела на модерното семейство, видовете професии, структурата на целия свят, а и самите деца, които не са същите, каквито са били преди, е абсолютно необясним отказът на образователната система да погледне отвъд вчерашния ден. 

Ако искаме да имаме подготвени за бъдещето специалисти, които са конкурентоспособни, и им гласуваме доверието си отсега, трябва спешно да актуализираме образователните си стандарти. Няма значение дали децата ни ще са работодатели, или служители, те ще се нуждаят от адаптивност, за да се справят с неизвестни за нас предизвикателства, ще трябва да са креативни, ще трябва да могат да работят в екип. Нито едно от тези качества не може да бъде придобито, ако теорията продължи да е по-важна от практиката, ако все така се поощряват конформизмът и конкуренцията за оценки, нито пък ако миналото продължи да е по-важно от настоящето и бъдещето.

Никога в историята на човечеството не е имало толкова много образовани хора, колкото има сега. Образованието днес е широко достъпно и обхваща почти всички групи на обществото. Това, за съжаление, не го прави по-качествено и по-градивно. Традициите могат да са корен на сигурност и стабилност, който да бъде подхранен с нуждите и интересите на разнородни по възраст и интереси деца. Така те ще могат да минат сигурно по пътя си в училище и да се развият като неповторимите хора, които знаем, че имат потенциала да бъдат. А това би било възможно само ако започнем да мислим какво е важно и според тях.


Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.