Tag Archives: външно

Осъдих Външно за данните за издръжката на консулствата ни

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/osadih-vanshno/

Преди точно две години пуснах заявление за достъп до обществена информация до Министерството на външните работи. С него исках данни за работата на дипломатическите ни представителства. Запитването включваше както колко хора работят с граждани в консулствата и какви приходи имат от такси, така и колко са разходите за издръжка на представителствата. Исках да видя колко Външно инвестира като хора и ресурси и колко пари получава обратно от предоставените услуги.

От 8-те въпроса, които зададох, ми беше отговорено само на половината – тези за броя служители в консулствата. На тяхна база показах колко крайно недостатъчни са хората, които работят с българите зад граница. В западна Европа, САЩ и Канада през 2016-та е имало 26 консулски служби със 70 служителя. Българите в тези региони са над милион. Това е все едно кметство в малко градче да поеме управлението на град като София. 2/3 от всички консулства са били с един или двама служителя. Такъв беше случая с консулството във Франкфурт, което отговаря за 100 хиляди българи.

europe

Резултатът е, че за някои хора излиза по-бързо и евтино да летят до България да извадят нужните им документи. Електронните услуги, за които бяха платени стотици хиляди, не са достъпни за всички, а и не работят съвсем, както сам се убедих. За доста обаче пътуването не е възможно, както свидетелстват редовните опашки пред консулствата ни. В щатите и Канада това довежда до по-малко деца получили български акт за раждане, въпреки, че имат право на това. Това е процедура, която по закон консулствата следва да правят дори сами, но отсъства от вътрешните указания и е практически невъзможно.

Броят на служителите е обаче само една страна от монетата. Натоварването на консулствата е друг съществен аспект и е много трудно да се оцени. Един начин да се сравни колко пари получават от консулски услуги и колко Външно инвестира обратно под формата на техника, заплати и други. Консулите далеч не са само чиновници подпечатващи пълномощни или молби за паспорти. Те имат ред други задължения включително с българските общности и ако нямат достатъчно ресурс, няма да могат да ги изпълняват адекватно.

Именно тези данни ми бяха отказани от Външно и реших да ги съдя. Подадох жалба до Административен съд София-град и през октомври 2016 той отсъди в моя полза. Защитата на постоянния секретар на Министерство на външните работи беше, че данните били вече на страницата на министерството и са ме насочили да си ги взема от там. В действителност в бюджетните им отчети бяха публикувани само общо приходи и разходи от всички дейности без разбивка по консулства. Отделно по закон дори информацията да е достъпна някъде, при запитване по ЗДОИ следва да ми я предоставят директно като отговор, а не да ме насочват „вижте ни сайта“.

Скоро след това Външно обжалва пред ВАС и делото беше насрочено за март 2018. Вчера излезе решението, което потвърждава долната инстанция. Това означава, че Външно трябва да ми предостави данните във вида, в който съм ги искал. Съдейки по опита ми с тях обаче, имам известни съмнения, че това няма да стане съвсем. Предполагам, че пак ще се налага да пускам жалби за неизпълнение на съдебно решение, за което в случая постоянният секретар ще носи лична финансова отговорност.

Интересното в това дело е, че направих всичко през интернет без адвокат или друг представител. Пуснах жалбите и последвалите становища по мейл с електронен подпис. Платих таксата с електронно банкиране. Нямах възможност да присъствам и реших да пробвам без адвокат. Отделих доста време да се ровя из нормативните актове определящи дейността на Външно, както и вътрешните им правила. В становищата си се аргументирах коя дирекция и защо следва да има информацията, която искам и то именно във вида, в който я очаквам. Опитах се да оборя тезите в заповедта и жалбата на Външно и свободните им интерпретации на ЗДОИ. Единственото ми притеснение беше, че Външно ще искат да покрия разходите им за юристконсулта по тарифи за частен адвокат (около 500 лв). Докато чаках заседанието обаче промениха закона, че може да искат само сума колкото за служебен защитник (около 150 лв). Не се наложи обаче.

Този пример всъщност ми дава увереност да гоня през съда повече министерства и агенции, които са ми отказвали отговори. Докато в някои случаи просто решават да не отговорят и дори да дадат входящ номер, в други отказват да коментират или споделят източници на твърдения, които са правили. Както съм споделял преди, системата работи, но има нужда от побутване. Трябва упорство, а и отнема време, което е донякъде нормално предвид вида жалба и натовареността на съда.

Днес ще припомня на Външно да ми изпратят данните и ще пусна ново запитване за същите данни от 2016-та насам. Когато ги предоставят, ще пусна обновен анализ на това как държавата ни общува с българите в чужбина. Заявки виждаме много, но на практика може да се окаже, че емиграцията ни не само е най-големият инвеститор в икономиката, а и че практически издържа дипломатическите ни представителства.

Ето данните, за които осъдих Външно:

  1. Справка за приходите от такси за издаване на документи, сключване на граждански брак, легализация и заверка на документи, както и други услуги извършвани в консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  2. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  3. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на всички останали дипломатически представителства (включително търговските представители в консулствата) разделена по представителства и години за последните 10 години
  4. Справка за разходите за ново техническо оборудване, поддържане или ремонт на съществуващото – компютри, телефони, копирни машини и друга техника необходима за извършване на консулски услуги – разделена по консулства и години за последните 10 години

Да поговорим за религията

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2937

Отдавна искам да напиша нещо по въпроса с религията, вярата, догматизма и атеизма. „Скандала“ с махнатите кръстове от Лидъл е добър повод. И не заради самото махане на кръстовете (странен маркетингов ход), а заради реакциите на двата „лагера“ – догматични християни от едната страна, и гласовити атеисти от другата.

Заради по-либералните ми възгледи човек може да реши, че съм атеист. Но всъщност съм (с известно приближение) теистичен агностик. Т.е. не приемам ритуалните елементи на нито една религия, смятам, че съществува висша сила/Бог, и също така, че това (към момента) е недоказуемо, но и не може да се отхвърли.

Съгласен съм с атеистичния лагер по много въпроси – че религиозният догматизъм е вреден и (буквално) убива, че хората използват религията като претекст за собствените си предразсъдъци, че част от религиозните организации са меркантилни и дори алчни на гърба вярващите, че религията често пречи на науката (не само чрез изгаряне на клада на учени). В момента религията и консерватизмът изглеждат вредни – най-вече заради бъркането им в политиката на светски (секуларни) държави, по отношение на права на сексуални малцинства, на жените (по темата с абортите), по отношение на преподаването на еволюцията и други. Най-гласовитите сред консервативните религиозни общности изглеждат като останки от миналото, които продължават да ни тровят настоящето.

Не съм съгласен с крайните мнения на Ричард Доукинс, Сам Харис и Кристофър Хитчънс, които са обявили „свещена война“ на религията и смятат, че религията е най-вредното нещо и всеки трябва да е атеист.

И не споделям ентусиазма на феновете на науката (много от които никога не са се занимавали с наука). Научният метод има своите ограничения, начините на прилагането му (чрез научни публикации и журнали) – също. В този ред на мисли, „религия срещу наука“ е фалшива дилема и превръщането на дебата в дебат дали науката е по-права или религията, пропуска общо взето…всичко. Разбира се, че науката е права. Разбира се, че има еволюция, гравитация, климатични промени, ваксините работят, а всеки път, когато сте болни, трябва да отидете първо на лекар, а след това евентуално при свещеник/врачка/шаман/имам/какволиощене.

Не съм съгласен с атеистите по два основни въпроса – философски и исторически. По историческият – не съм дочел още „Политически ред и политически упадък“ на Фукуяма, но добре аргументираната теза на автора е, че през годините религията и религиозните институции са имали доста позитивен ефект върху човешките общества. Да, знам, „кръстоносни походи“, „инквизиция“ и други. Обаче трябва да си представяме нещата в контекст – алтернативата на църквата тогава не са били либерални демокрации, а оядени феодали, необразовани крепостни селяни и сбирщина „диваци“. Дори правата на жените са започнали да се развиват в Европа благодарение на църквата, макар и по доста заобиколен и материално мотивиран начин. В по-ранни етапи пък алтернативата са просто междуплеменни и междукланови войни, а религиозните вярвания са служили за обединител. Така че да зачеркнем ролята на религията в изграждането на човешките общества би било грешно, и би било следствие от непознаване на историята.

Но разбираем би бил аргументът „окей, религията си е свършила работата в по-примитивните общества от миналото – време е да я разкараме, защото вече пречи“. За съжаление, не е толкова лесно. Това, което „пречи“ не е религията, а предразсъдъците и несигурностите, които хората „крият“ зад нея и които оправдават с нея. Религията отразява вижданията на този, който я тълкува (както отбелязва Реза Аслан). Аз номинално съм християнин, и мога да мина през цялата Библия и да построя една прекрасна, пацифистка и либерална филосософия за живота. Игнорирайки части от стария завет (които новият променя), и обяснявайки повечето кофти звучащи неща с метафори или исторически контекст. Депресираният американец от средните щати, в същата книга, намира причини да е против еволюция, гей-бракове, аборти, мюсюлмани, а сигурно и имигранти и цветнокожи. Затова и няма да се занимавам с въпроса „коя религия е по-вярна“, защото той няма смисъл – религията е и функция на тезите, които проектират върху нея последователите ѝ, а не (само) обратното. Ислямът не е по-войнстващ или по-мирен от другите религии, просто социо-културният и геополитическият контекст се различават от този на европейските деноминации на християнството.

Но ако „махнем“ религията, проблемите на обществата няма да изчезнат. Даже напротив – вече няма да има обединяващото, смиряващото, дори страхът от наказание. Ако живеехме в един идеален свят с едни идеални и напълно рационални и добре образовани хора, най-вероятно религията би била напълно излишна. Може би и затова комунизмът е атеистичен – защото е утопия.

Всеки вярва по своя причина и по свой начин. Дори, ако сме цинични, можем да разгледаме вярата като едно плацебо – чувстваме се по-добре, защото вярваме, че тя работи. И това е окей. И вярващият ще продължи да се чувства добре дори някой Кристофър Хитчънс да му обяснява колко е лош и как трябва да спре да вярва.

Философският аргумент го започнах малко по-нагоре – религията не е обратното на познанието (и науката). Двете могат да не си пречат и могат да са независими едно от друго. Тук е необходимо да направя прехода от „религия“ към „вяра“ – религията е формализирана и организирана форма на вяра, така че когато говорим за конкретния човек и неговите виждания, можем да говорим за вяра. Та, според фидеизма, вярата е независима от знанието и разума. Като агностик смятам, че към момента е невъзможно да докажем съществуването или липсата на по-висши същества, и също така нямаме нужда да го правим. Тя затова е вяра – защото не изисква доказателство. В тази връзка, любим цитат от Пътеводител на галактическия стопаджия:

— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.
— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.
— Олеле… — каза бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика.
— О, я виж колко лесно стана — казва си човекът и както е насъбрал инерция, решава да докаже, че черното е бяло, и бива прегазен на следващата зебра.

„Ама как така хем вяра, хем наука“? Не е толкова лесно, защото и религиозните институции държат да поставят двете в конфликт. Но те няма нужда да бъдат. Къде в библията се отрича теорията на еволюцията? Адам и Ева е напълно вероятно да са съществували – може би не точно „двама“, но като събирателен образ на малка група човешки прародители. Предвид, че 8% от населението на Азия са наследници на Чингис Хан, Адам и Ева не изглеждат толкова невероятни. И все пак – според библията Бог е създал човека, което би било в противоречие с еволюирането „от маймуни“. Не непременно. Знаем, че има еволюция, и горе-долу как работи тя, но детайлите все още се изследват. Съществуват т.нар. еволюционни скокове, за които има много възможности. Е, ако аз бяха религиозна институция, щях да поддържам тезата, че намесата на Бог в създаването на човека е външно стимулиран еволюционен скок. Има сериозна вероятност никога да не разберем с достатъчна доза сигурност какво е довело до всички еволюционни скокове по пътя, та това е добър компромис – и науката вярна, и религията неразклатена.

Нийл деГрас Тайсън в своя лекция казва „Ако вярата ти не ти пречи да откриваш нови хоризонти, аз съм окей с нея“. Дарвин пък казва „Никога не съм бил атеист, в смисъла на отричане на съществуването на Бог – мисля, че в общи линии „агностик“ би описало най-правилно позицията ми“. Така че няма нужда от тази фалшива дилема между наука и вяра, няма нужда от словесни престрелки и кръстоносни походи срещу вярващи или срещу атеисти. Най-вече защото „ти не си прав и (ще гориш в ада/си виновен за всичко)“ рядко успява да промени нечие мнение.

Има нужда от повече диалог и сближаване в името на общи цели – а такива има предостатъчно. И организираната вяра – т.е. религията – е удобен канал, чрез който можем да стигаме до консенсуси. Да се съгласим, че вярваме в различни неща, да се съгласим, че никой не е напълно рационален, да приемем ограниченията на научния метод. Да отхвърлим догматизма, буквализма и абсолютизирането на метафорични текстове, да спрем да използваме религията като оправдание за ограничаване на нечии права.

Не звучи толкова трудно, но на практика е. И вместо това водим изтощителни спорове колко обидно били опаковките на хранителни стоки.

За религиозността на няколко хиляди в социалките и защо повечето такива изследвания са счупени

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/religia-i-schupeni-anketi/

Постоянно сме облъчвани от анкети и социологически проучвания. Особено когато става дума за избори, политика и мнения по актуални за деня въпроси. През май излезе едно такова изследване на Pew Research засягащо отношението на религията в източна Европа. То, както и няколко често споделяни мемета в социалните мрежи, ме накараха да направя свой експеримент преди месец. Пуснах анкета за „религиозността на българите“.

Преди да задълбая в резултатите, има няколко важни детайла, които трябва да обсъдим. Първият е, че анкетата ми в никакъв случай не претендира за представителност. Не съм започвал анкетата с тази идея и нямам илюзии, че може да е. Причините за това е важно да се разберат, ако искаме да разпознаваме лошата „статистика“ и ще ги обсъдя подробно по-долу.

Въпреки това, интересно и до голяма степен неочаквано е, че беше попълнена от 3120 души, 2400 от които в първите 24 часа. Това само по себе си показва, че темата за религията занимава много хора от всички страни на дебата и определено е нещо, за което трябва да говорим повече. В този смисъл, самата дискусия и активност около анкетата може да е дори по-показателна от самите данни.

Също така, някои обърнаха внимание на някои странни въпроси като този за църковния данък. Целта му, както и подборът на отговорите на повечето въпроси, беше да илюстрирам същността на критиката ми към изследването на Pew Research. Тезата ми не е, че умишлено са подправили данните, а че липсата на разбиране за културните различния ги обезсмисля.

Не на последно място, дори взимайки предвид всички условности, резултатите от тези няколко хиляди отговора си остават интересни и с доста уговорки може да ни покажат позициите и самоопределянето ако не на друго, то поне на балона от познати и техни приятели, които има около мен в социалките.

Самоопределяне, политика и изучаване на религия

След като отметнахме всичко това, мисля да започна отзад напред. Не заради друго, а просто защото отговорите са интересни.

В следващите няколко графики съм обединил всички самоопределящи се към някоя религия в една група и всички, които не се самоопределят – в друга. Знам, че това ще раздразни някои, но за по-кратко ще ги наричам „религиозни“ и „нерелигиозни“. Разпределението впрочем е съответно 51.4% „религиозни“ срещу 44.7% с още 3.9% отговорили „друго“. Разбивка на отговорите им ще видите вдясно, а вляво е средното за всички анкетирани. Скрил съм колебаещите се. В червено са отворите „вярно“, а в лилаво – „невярно“.

При първия въпрос няма изненади – 91% от „нерелигиозните“ са отговорили, че религията не е важна за тях. Интересно е, че 20% от „религиозните“ са отговорили по същия начин. Значително повече хора и от двете групи отговарят обаче, че религията е (предимно) важна част от българската идентичност – 71% и 26%. 50% от всички отговорили са дали този отговор срещу 30% отговорили с „не“. Това съвпада с изводите на Pew.

Разминаване идва обаче при следващите въпроси. Едва 17% от отговорилите са казали, че религията влияе на религиозните им убеждения, а 19% – че трябва да играе роля в политическия живот. Дори сред отговорилите, че религията е определено важна за тях, едва половината казват, че тя им влияе политически. В България някак този въпрос е естествен – „вържи попа … да ти е мирно селото“, както се казваше в приказката. В доста държави обаче не е така и щатите определено са сред тях. В анализите на Pew се опитват да направят връзка между религиозността на източна Европа и мнението за Русия. Внушават също, че увеличаване на религиозността би имала някакъв осезаем ефект във външнополитическите ни взаимоотношенията с тях. Макар за отделни маргинални групи това да е вярно, то определено не е сериозен фактор в политиката ни, най-малкото заради мястото на официалната църква.

Следващият въпрос също не изненадва – почти половината от самоопределящите се с някоя религия смятат, че религиозният канон трябва да се изучава в училище, докато 90% от „нерелигиозните“ не са съгласни. Интересно е обаче единодушието по последния въпрос – да се изучава историята на всички религии в час. Над 60% от анкетираните отговарят така и само 24% са против.

Религиозни, религиозни, колкото да сме религиозни

Така, нека да обясня. Чест проблем при съставянето на анкетите е приемането, че всички ще възприемат концепциите по един и същ начин. Мона Чалаби от The Guardian дава един интересен пример с нашумяло изследване за мнението на мюсюлманите във Великобритания за джихада. Мнозинството са отговорили, че го подкрепят и точно тези няколко думи обикалят световните медии. Не става ясно обаче, че повечето анкетирани също отговарят, че възприемат дефиницията за „джихад“ като „мирна вътрешна борба за лично израстване“.

Аналогично, въпросът за самоопределянето с дадена религия може да има доста различен смисъл. Именно на база това направихме разбивка на данните до сега. В следващите въпроси се вижда, че дори „религиозните“ се възпротивяват срещу въвеждането на църковен данък. Едва 15% от „религиозните“ смятат, че трябва да се въведе, а 20% биха го плащали, ако се наложи. 74% от „религиозните“, които смятат, че трябва да се въведе, биха се регистрирали и плащали.

Изборът на точно тази сума не е случайна. Взимам за пример Германия, където такъв църковен данък има отдавна и е процент от заплатата. Този процент варира, но съпоставен със средните доходи там, би се равнявал на около 25 лв. месечно у нас. В Германия този данък се плаща единствено, ако се регистрираш като принадлежащ към някоя от църквите. Доста емигрирали българи правят грешката да се пишат просто „християни“ и още с първата си заплата осъзнават, че вече спонсорират деноминацията на църквата, към която конкретният данъчен служител принадлежи. Лесно е да се отрегистрираш и немалко немци го правят като станат на 18 години. Тогава обаче нямат право на църковна сватба, кръщене или погребение с поп. Общо взето или си в клуба и плащаш, или не си. Затова много немци плащат църковен данък и годишно той генерира около 17 млрд. евро разпределени най-вече между католическата и евангелистката църква.

Този принцип е толкова залегнал в разбирането им за религиозност, че ако зададеш въпрос на немец дали е религиозен, почти сигурно е да отговори с „не“, ако не плаща данъка. Онези, които плащат данъци пък са особено религиозни. Всъщност Германия въпреки либералния си облик е доста религиозна държава. Едва наскоро научих, че в петъка преди Великден всички клубове са затворени и партита забранени. Стига се до викане на полиция и глоби. Това идва изцяло от християнския канон. Все още общините са разделени по линиите католици/евангелисти и гледат да се придържат към общностите си. За празничните паради да не обяснявам. Не мислете и че думата „християн-“ в името на партията на Меркел е просто така – религията има сериозна роля в политиките и кампаниите им.

В същото време, поне съдейки по тези данни, ако в България бъде въведен такъв данък, 4/5 от идентифициращите се с някоя религия и 2/3 от отговорилите, че религията е важна за тях ще „окапят“. Причината да посочвам това, че различни мемета в мрежата показват колко по-религиозни сме от тях. Едно такова нарежда Германия сред атеистичните държави, които са и мирни и прави връзка между тези неща. Някои посочват като източник изследвания като това на Галъп, където наистина се твърди, че Германия има драстично повече атеисти. Ако и в България се налага да плащаш колкото месечна винетка за отговора „религиозен“, съвсем лесно ще ги задминем в атеизма.

В графиката горе ще забележите и че с 50% повече „нерелигиозни“ смятат, че трябва да се въведе данъка, в сравнение с „религиозните“. Причината може би е, че държавата отдели 4.5 млн. лв от бюджета за 2016-та за субсидии на вероизповеданията. През годините има тенденция на увеличаване и повечето пари отиват за ремонти. Няколко стотин хиляди са за подпомагане на български църкви зад граница. Ако се въведе данък и наистина онези 7.7% отговорили с твърдо „да“ се регистрират, то субсидията ще набъбне на поне 60 млн. Това би разтоварило останалите данъкоплатци с поне няколко милиона, с което си обяснявам отговорите на „нерелигиозните“. Разбира се, всичко това е условно, защото анкетата далеч не е представителна за всички работещи.

Социо-стъкмистика

Въпросът за представителността на анкетата беше засегнат още от самото ѝ пускане. Навсякъде коментирах, че целта въобще не е представителност и че нямам намерение да правя обобщения за „религиозността на нацията“. Изводите, които описах до тук, идват с много условности и уговорки. Похвално е, че толкова много хора ги забелязаха от рано и това ми дава надежда, че все пак критичното мислене не е залязло толкова, колкото си мислим.

Най-очевиднияt проблем с анкетата ми е, че се провежда в мрежата. Това само по себе си силно ограничава качеството, защото не покрива представителна извадка от населението. Отделно, анкетата беше разпространяване в социалките от човек на човек, което още повече предполага затвореност на кръга на хора, които я попълват. Най-ясно изразеният белег за това се вижда в активността и групирането на отговарящите през времето. Тази графика показва точно това – в синьо са попълнилите на час, а в червено – дялът самоопределящи се с някоя религия. Вижда се ясно, че в 9 до 11 сутринта е имало много попълващи „нерелигиозни“, докато тенденцията се обръща около 14 часа и вечерта. Това съвпада като време със споделянията на групи на тема атеизъм и религия.

Представителността е най-ключовото понятие, за което трябва да внимаваме. Белезите за „счупена“ представителност са много – анкети в интернет, само пред стационарен телефон или друго ограничено средство за комуникация, концентриране само върху градовете или дори центъра им и прочие. Най-ясен пример за такива дефекти се виждат в социологическите проучвания около изборите. Почти без изключение те са безсмислени като данни, но за сметка на това имат огромно влияние върху общественото мнение. Няма по-известен пример от провала на прогнозите за изборите през 2016-та в щатите. Сайтът FiveThirtyEight има доста добро обяснение защо се случи това. Сред основните причини е именно пропускането на цели демографски групи в допитванията.

Друг фактор в мащабът. Тук всъщност той говори в моя полза, тъй като дори големите социологически агенции боравят с няколко хиляди анкетирани. Ако се вгледате в доклада на Pew Research, техните изводи за България се основават на само 1619 души. Разбира се, броят няма значение, когато в извадката няма представителност. Те твърдят, че са използвали методи осигуряващи такава. Това обаче трябва да се докаже. Обикновено сред въпросите се поставя такъв, резултатите от които може да се сравнят с обективна статистика. Например – възрастовото разпределение на населението, броят женени или брой деца в домакинството. Ако средните стойности по възрастови групи или местоживеене не отговарят на средното за страната, то извадката не е представителна. Именно такъв сериозен дефект илюстрирах с едно друго нашумяло изследване разглеждащо отлагането на деца и брака сред младите в България. Pew още не са публикували данните си, за да сравним. 1600 души обаче не са много. Вчера Инфограф предупреди, че привидното повишаване на дяла бедни българи може да се дължи на увеличената извадка в анкетата на НСИ – от 7300 на 8600 домакинства. Това може да е индикация, че старата извадка е била твърде малка или недостатъчно представителна. Разликата между анкетираните от НСИ и Pew e 4.5 пъти.

Дефект на всяка една подобна анкета е, че разчита на субективни фактори. В повечето случаи, като етническото и религиозното самоопределяне, това е неизбежно. Ако не сме внимателни обаче, това може да доведе до сериозни проблеми. Чалаби посочва, че онази анкета за мюсюлманите и джихада също е била през интернет и отговорилите са били доста малко предвид голямото мюсюлманско население на Великобритания. По-важното обаче е, че е нямало абсолютно никакъв начин да се потвърди, че някой не е попълвал анкетата без да е мюсюлманин просто така – за да изкриви резултата. Това съвсем не е за пренебрегване предвид медийният отзвук, който такива „изследвания“ привличат. Бихте се учудили колко от сензационните новини, които четем, всъщност се осланят именно на изследвания като цитираното от Чалаби и това, което аз направих. Разликата е, че там не говорят за условностите, а дори сериозни медии скачат на бомбастични изводи без да направят критична проверка.

Не по-малко важни са и предложените отговори. Вече обсъдихме как въпросите може да се разбират различно в различните държави и култури. Изборът на отговори също може да изкриви значително резултата. Нарочно добавих отговор „други религии“ и „други“ при въпроса за самоопределянето. Идеята какво е религия доста се разминава между хората. Аз, например се самоопределям като православен християнин, но в никакъв случай не бих се самоопределил с БПЦ. Също така вярванията ми са много по-близки до агностиците, отколкото до религиозните. Това разминаване между възприятие за религия, традиции, празници и спиритуалност трудно се вписва в която и да е от кутийките, които сам дадох като отговори. Съвсем естествено липсата на „атеист“ и различни степени от спектъра на вярващите раздразни някои хора. Отново обаче повтарям – целта ми не беше да изследвам религиозността, което е невъзможно предвид вложените дефекти описани тук. Основната ми цел е да илюстрирам тези дефекти.

Другите въпроси

В анкетата имаше още няколко точки, които добавих просто, защото бяха интересни и присъстваха в оригиналното изследване на Pew. Малко над 22% от отговорилите и около 41% от религиозните казват, че ходят поне веднъж месечно в храм. 57% от всички или посещават църкви, джамии и синагоги като туристи, или не ходят въобще. Интересно е, че едва 25% посещаващите храм всяка седмица, казват, че са съгласни с въвеждането на църковен данък. Ако се въведе, по-малко от половината от тях (45%) казват, че биха го плащали. Струва ми се, че това показва друг интересен аспект на връзката между религиозност и църква поне сред балона ни от познати в мрежата.

В следващите отговори се забелязва относително единодушие. Разделени сме дали възрастните са повече или по-малко религиозни от соца насам. За религиозността на младите има известно разминаване между двата лагера, но мнозинството не смята, че се е увеличила. Това се разминава и с резултатите на Pew. Над 60% от всички групи смятат, че религията има място само в семейни традиции и празници. Това пък потвърждава голямото мнозинство отговорили, че религията няма място в политиката. Все пак, също толкова смятат, че политиците се опитват и навярно успяват да я използват в кампаниите си.

Тук виждате разбивката по възрасти. Не се различава драстично от разпределението на населението на страната, но това не го прави приложимо към населението. Също така, 75% от попълнилите живеят в град на 100 хиляди души, а 10% са в чужбина. Това говори повече за социалния ми балон, отколкото за религиозността на българите като цяло.

Тук съм показал религиозността по възрасти. Вижда се ясна пропорционална корелация между възрастта и самоопределянието с някоя религия. Отрязал съм графиката на 50 години, защото попълнилите посочили над тази възраст са по 10-20, което не позволява да се правят изводи.

Всъщност, именно затова не направих сравнение на отговорите по възрастови групи. Тъй като анкетата е проведена в интернет, се вижда ясно практическата липса на отговорили над 65 години. Така не мога да сравнявам „млади“ и „стари“. Това не означава, че доста „изследвания“ го правят – взима се извадка от 1000 души, 10 от тях са в пенсионна възраст и на тяхна база се съди за всички 1.4 млн. българи в тази група.

Данни и препратки

Статиите на Pew Research заедно с въпросниците и целият доклад за религията в източна Европа ще намерите на страницата им. Данните от моята анкета ще може да свалите като Excel файл. Може да го използвате както намерите за добре, но ще се радвам, ако сложите обратна връзка.

Други подобни анализи са разяснението ми за смъртността и как не разбираме тази метрика, раждаемостта и как е пълно с фалшиви новини, броя на работещите българи в чужбина и как тази статистика е просто измислена и не на последно място – защо не разбираме данните за бедността.

Тръмпутинизмът

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2018

Понякога ми се случва най-нагло да открадна отнякъде текст, който смятам за особено важен, и да го пусна тук. Има случаи, когато важността на написаното е над тази на законите за авторските права.

Такъв е според мен случаят и с тази статия на Джон Суини, журналист в BBC Panorama. Оригиналното ѝ заглавие е “Who are the figures that push Donald Trump and Vladimir Putin together?” („Кои са хората, които сближават Доналд Тръмп и Владимир Путин?“), и е публикувана на новинарския сайт на BBC. Тя е почти единственият материал, който не само отбелязва много точно приликата между двамата, но и обръща внимание на един друг човек – Александр Дугин – чието влияние не е за подценяване. Малко мислене върху тази статия дава много разбиране на много неща в съвременния свят.

(Може би е добре да седна да напиша някой запис и за истината и лъжата в съвременния свят… Ех, да имах времето да пиша всичко, което смятам за важно!)

—-

Въпросът дали руският лидер Владимир Путин има материал, с който да изнудва Доналд Тръмп, засега няма отговор. По-важното обаче е, че той е много настрани от истински важното – че двамата мислят твърде подобно.

Вярата на г-н Тръмп в американския традиционализъм и омразата му към сверки с истината повтаря музиката на Кремъл. Нацията, властта и непоносимостта към критики са новият (и много руски) световен ред.

Можете да наречете този начин на мислене Тръмпутинизъм.

Чуваемостта между Кремъл и Тръмп Тауър е силна, става все по-силна и е много, много добра новина за г-н Путин.

Както Тръмп заяви пред Майкъл Гоув в понеделник, нов договор за съкращение на ядрените оръжия може би ще предложи свързано с него преразглеждане на санкциите срещу Русия.

Оглушителната тишина в случая и странната липса на критичност на г-н Тръмп към г-н Путин, например заради руското хакерстване срещу американската демокрация, присвояването с военна сила на Крим и руската роля в продължаващата война в Донбас.

Странно е, че г-н Тръмп в туитовете си подкрепя руската теза, а не примерно тази на ЦРУ и другите разузнавателни служби на САЩ.

Че защо е нужно да критикуваш световен лидер, с който си предимно съгласен?

Покрай тръмпутинизма в общественото внимание се появиха трима други: Найджъл Фарадж, за когото ЕС е далеч по-голяма опасност за световния мир от Русия; неговият приятел Стив Банън, който към момента е главен стратег на Тръмп, и руският философ Александр Дугин.

С дългите си коси и класическа славянска външност, г-н Дугин бива описван като „мозъкът на Путин“ и „Путиновият Распутин“. Той има собствено про-кремълско шоу, което разпространява тезата за руско-православното превъзходство във всичко, в любопитна смес от риторика подобна на Гьобелсовата и религиозни химни.

Много хора смятат, че гласът на Дугин се чува в Кремъл.

Също така той е обект на западни санкции, заради разпалеността на изказването му в подкрепа на руската инвазия в Украйна, която до момента е коствала живота на около 10 000 души.

Господата Фарадж, Банън и Дугин са обединени от тезата, че най-страшната опасност за западната цивилизация е ислямският екстремизъм.

Г-н Банън беше оповестил възгледите си на среща на крайно десни близо до Ватикана през 2014 г.

Той твърди, че т.нар. Ислямска държава има акаунт в Туитър, чиято цел е „да превърне Съединените щати в река от кръв“.

„Вярвайте ми, това ще дойде и в Европа“, добави той. „В добавка към това според мен ние в момента сме в началните стадии на световна война срещу ислямския фашизъм.“

Под риск ли са демократичните ценности?

Опасността тук е, че когато подкрепяте начина, по който Кремъл се бори срещу „ислямския фашизъм“ примерно в Алепо, вие се присъединявате към това, което някои наричат „руски фашизъм“. Или поне към загърбването на демократичните ценности и на правилата за водене на война. А с това се превръщате във висококачествен рекрутьор на Ислямска държава.

Това е риск, на който г-н Дугин изглежда не придава значение. Интервюто ми с него в Москва не протече добре.

Александр Дугин, 20 декември, 9:35

Днес изритах кореспондентите на BBC. Не бях срещал толкова гнусни ****** от много време. Водеше ги Джон Суини. Както виждате по фамилията му, той е глобалист и мръсна свиня. Съчиняват лъжливи новини, че Русия била помогнала на Тръмп да стане президент. Доказателствата им: Путин бил работил преди за КГБ. Пълни кретени! Професионалното им ниво е нула. Чиста проба съветски пропагандисти. Не съветвам никого да се доближава до тях.

Още в началото на интервюто ни той категорично определи шансовете Русия да е хакерствала срещу американците като „кръгла нула“.

Попитах го доколко е привързан г-н Путин към демокрацията.

– Моля, внимавайте – беше отговорът му. – Не можете да ни учите на демокрация, защото се опитвате да наложите на всеки народ, всяка държава и всяко общество, вашата западна, американска или така наречена американска система от ценности, без да питате… И това е расизъм. Вие сте расисти.

Доста от критиците на г-н Путин бяха убити – поне 20 откакто той пое властта през 2000 г. Срещал съм се и съм се възхищавал на трима: Анна Политковская, Наташа Естемирова и Борис Немцов. Който беше застрелян току пред стените на Кремъл.

Попитах г-н Дугин какво говори смъртта му за руската демокрация.

– При вас пък, ако сте свързани с Уикилийкс, могат да ви убият – контрира ме той.

Тогава помолих г-н Дугин да ми покаже списък на американските журналисти, които са били убити покрай Барак Обама. Той отговори, че това е „абсолютно глупав разговор“, и напусна интервюто.

Малко по-късно пусна запис в блога си, пред 20 000 (по неговите думи) последователи, илюстриран със снимката ми. С обвинението, че „съчинявам лъжливи новини“ и че съм „пълен кретен“ и „глобалистка свиня“.

Това е езикът на новия световен ред.

Няколко дни по-късно гледах пресконференцията, на която г-н Тръмп отказа да отговори на въпрос от репортер на CNN, като го обвини, че те „съчиняват лъжливи новини“.

При тръмпутинизма ехото между Русия и Америка става все по-силно от ден на ден.

—-

И малко коментари от мен:

Мой познат, изключително интелигентен човек, преди време беше казал: „Следете кога в Русия ще се заговори за фашизъм в България. Това ще е заповедта за подготовка на руска агресия тук.“

(Ако изразът „руска агресия“ не ви харесва, запитайте се дали предизвиква у вас същите чувства като примерно „турска агресия“. Ако не, си задайте въпроса на коя държава сте патриот… или зомби.)

Затова ми е странно, когато Банън говори за „ислямски фашизъм“. Възгледът, че фашизмът може да е религиозен или пък десен, е популярен на само едно място на света – бившия соц-лагер. СССР имаше отчаяна нужда да прикрие приликата между националистическия социализъм и комунистическия социализъм. Затова насила нарече немския нацизъм „фашизъм“, умишлено обърквайки го с останалия в сянката му италиански… Така че да направи точно същите грешки американец навежда на размисли – откъде е попил този начин на мислене, и какви изводи следват от това.

За Дугин – в статията е казано достатъчно. Ще добавя само, че очевидно той отлично знае коя е най-гнусната форма на възможен пропагандизъм. Сравнете го обаче с оценките му на съветската система. Как да не си припомни човек нашичките „реформирани“ комунисти, които хем прехвалват комунизма при всяка възможност, хем „комунист“ е най-страшната обида в устата им.

Ако бях примерно възторжен почитател на християнството, щеше ли „християнин“ да е най-лютата обида, която мога да измисля?! Според мен това е възможно само за човек, напълно изгубил представа за разликата между добро и зло. Или дори понятието, че това са две различни неща… Което пък еднозначно идентифицира слугите на злото.

(Да, не вярвам в божества. Но доброто и злото според мен съществуват, въпреки че не могат да се пипнат. Точно както не можете да пипнете числата, но те съществуват – или пък не можете да пипнете нечия личност или спомен, но те безспорно съществуват… Но това е друга, много дълга тема.)

За Найджъл Фарадж не смятам да се разпростирам. Времето ще разкаже кой, какъв и защо за него по-добре от мен.

Колкото до Тръмп и Путин… В САЩ демокрацията все още е изключително силна. Нищо чудно да успеят да се отърват с една по-сериозна катастрофа в най-различни области. С малко повече късмет може дори да не изгубят водещата си роля в света. Но още отначало “Make America great again!” ми звучеше подозрително подобно на “Deutschland, Deutschland uber alles!”

Но гледката в какво се превръщат обикновените руснаци под Путиновата пропаганда е ужасяваща. Доскоро извикваше в паметта ми сцени от „Обикновен фашизъм“ – сега те бледнеят пред това, което виждам и научавам за там. Точно както великоруският нацизъм на Дугин слага Хитлеровия нацизъм в джоба си. И неговите химни звучат подозрително познато… Страх ме е руският народ да не се превърне в язва на човечеството, която да е много трудна за излекуване.

Ново решение на Комисията по досиетата за БНТ

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/09/27/bnt-10/

Публикация “Осветени са неизвестни досега агенти в БНТ” в сайта desebg.com, автор Христо Христов: 

Комисията по досиетата освети неизвестни до момента сътрудници на тоталитарните комунистически служби в Българската национална телевизия (решение №2-716 от 27 септември 2016 г.).

Обявени са имената на общо 32 лица, заемали следните ръководни длъжности в БНТ от 10 ноември 1989 г. насам: директори, заместник-директори, главни редактори, заместник главни редактори, членове на редакционните съвети, политически коментатори, водещи на предавания или водещи на рубрики. Проверката е обхванала общо 514 лица на тези ръководни постове.

От огласените 32 души 17 се обявяват за първи път от Комисията обявява, като сред по-известните имена са тези на журналистите Тома Томов, Даниела Кънева и Величко Скорчев.

  • Тома Томов, който е известен с интервютата си с редица световни лидери и документални филми, а в периода 1986-1989 г. е външнополитически наблюдател във в. „Труд” е разкрит като агент/секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС от 1970 г. по линия на секретния щат под псевдонима „ТОДОРОВ”.
  • Популярната телевизионна журналистка Даниела Кънева е разкрита като агент/секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС от 1966 г. под псевдонима „ИСКРА”.
  • Величко Скорчев, определян като „бащата” на сутрешните блокове на малкия екран е разкрит като осведомител на Шесто управление на ДС от 1974 г. под псевдонима „ВАСИЛ”.

Сайтът desebg.com публикува пълния списък на имената, които Комисията разкрива за първи път:

  • Ахилеас Асенов Лилов, редактор-водещ от 01.10.1992 г. до 06.07.2000 г.;
  • Боян Ганчев Върбанов, зам. главен редактор до 01.07.1991 г.;
  • Васил Петров Марков, главен редактор от 01.04.1990 г. до 13.05.1991 г.;
  • Величко Йорданов Скорчев, отговорен редактор (член на редакционен съвет) от 01.11.1990 г. до 01.10.1997 г.;
  • Владислав Николаев Детистов, редактор (член на редакционен съвет) и водещ до 15.07.1992 г.;
  • Георги Тодоров Начев, отговорен редактор (член на редакционен съвет) от 01.08.2004 г. до 01.03.2010 г.;
  • Даниела Данаилова Кънева, редактор (член на редакционен съвет) и водещ до 01.08.1997 г.;
  • Иван Дончев Ангелов, зам. главен редактор от 01.11.1990 г. до 01.05.1991 г.;
  • Искра Живкова Сотирова, водещ в РТВЦ-Варна от 29.12.2003 г. до 10.06.2006 г. и от 10.07.2006 г. до 21.12.2006 г.;
  • Лъчезар Герасимов Младенов, зам. програмен директор от 25.11.1998 г. до 14.06.1999 г.;
  • Людмила Стефанова Григорова-Кондова, редактор (член на редакционен съвет) до 01.01.1995 г. и от 01.09.1998 г. до 31.10.2010 г.;
  • Петър Димитров Карагьозов, коментатор до 27.12.1998 г.;
  • Стефан Киров Ранов, програмен редактор (член на редакционен съвет) от 01.08.2006 г. до 01.07.2011 г.;
  • Теодорка Паскалева Паскалева, зам. главен редактор до 01.11.1991 г.;
  • Тодор Алексиев Алексиев, водещ и коментатор от 07.10.1993 г. до 07.09.1999 г.;
  • Тодор Георгиев Кендеров, зам. главен редактор до 01.11.1991 г.;
  • Тома Николов Томов, зам. главен редактор до 01.09.1990 г., редактор (член на редакционен съвет) от 30.04.1992 г. до 01.06.1992 г., коментатор от 01.06.1992 г. до 22.06.1993 г.

Комисията е установила и агентурната принадлежност на още 9 журналисти, заемали ръководни постове в БНТ, но те са починали и законът не разрешава оповестяването на информацията в тези случаи.

Новата проверка в БНТ е извършено от Комисията на променените обстоятелства в закона за досиетата от края на 2012 г. Тогава ГЕРБ и Синята коалиция приеха проверките за лицата извършващи публични дейности, сред които и лицата с ръководни постове в медиите, да бъдат проверявани за принадлежност към ДС от 10 ноември 1989 г. насам, както това важи за лицата, заемащи публични длъжности (изпълнителната, законодателната и съдебната власти).

Дотогава всички категории от публичната дейност следваше да се проверяват от влизането в сила на закона за досиетата, тоест от декември 2006 г., като по този начин тройната коалиция (БСП, ДПС и НДСВ) скриха агентите от първите 16 години от прехода в много области, сред които и в медиите.

През 2008 г. Комисията по досиетата обяви имената на общо 37 агенти в БНТ, сред които бяха Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов, Нидал Алгафари, Александър Авджиев, Явор Цаков, Иван Гранитски, Хачо Бояджиев и др.

 

Filed under: BG Media, Media Law

Държавата България далеч извън границите на България

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/konsulstva/

Нека поговорим за консулствата. Чуваме за тях най-вече при кризисна ситуация или когато политик получи удобна служба. За българите зад граница нещата стоят доста различно. Според различни оценки, между един и два милиона български граждани живеят в чужбина. Рано или късно повечето ще се сблъскат с тази част от държавната машина. Било то за лични документи, за легализация или по време на избори. Отделно има над половин милион българи пътуващи в чужбина за почивка или в командировка всяка година.

България е там, където има и един българин.

Политиците обичат този цитат с неизвестен автор. Наистина, България има дипломатически представителства почти навсякъде, където има българи. Откакто сме в Европейския съюз, при спешност може да се обърнем и към тези на други членки. Тук обаче ще обсъдим специфичните услуги, които българските консулства предлагат и по-специално възможността им да го правят адекватно.

Представете си следната ситуация: губя личните си документи. Живея във Франкфурт и трябва да си изкарам нов. Дават ми обаче час за чак след 3-4 месеца. Прозвънявам близките консулства – Берлин, Мюнхен, Брюксел, Берн, Париж. Всички са свободни след октомври. Единствено Париж имат след две седмици. За целта обаче трябва да пътувам 6 часа на посока при подаването и отново при получаването след 4 до 6 месеца. Тъй като съм в Европа, по-евтино и бързо ще ми е да взема отпуска, да се кача на самолета до България и да си извадя експресно документи.

Бесен съм и съвсем основателно. Този случай не е изключение, а правило при консулства, където има повече българи.

Хора няма, действайте

Съвсем разбираемо, служителите в консулствата си отнасят доста гняв и псувни. От години се опитвам да се докопам до данните за работата им и наскоро Външно най-накрая ми предостави част след запитване по ЗДОИ. Ето най-важните числа от тях:

  • През 2016-та България има 77 консулства и консулски служби
  • Общо служителите обслужващи граждани са 191 души
  • За последните 10 години най-малко са били през 2010-та 173
  • Най-голямото консулство с 14 служители е това в Москва. На второ място е Истанбул с 6
  • 65% от консулствата имат един или двама служителя
  • В западна Европа, САЩ и Канада има 26 консулски служби с общо 70 служителя

Поне 85% от българите в чужбина учат или работят в западна Европа и Северна Америка. Това са между 800 хиляди и 1.6 милиона души. За тях Външно е определило 70 души. Това би било аналогично на кметство в малко градче да поеме управлението на град като София.

Къде може да имате проблем?

Тези две карти са изготвени на база данните за служителите във всяко консулство, региона, за който отговарят и приблизителното разпределение на българите в чужбина. Последното взех от събраната информация от общностите, както и от активността в последните вотове.

europe

Вижда се ясно къде са дупките в покритието. Южна Италия, скандинавските страни, Шотландия и цяла Франция извън Париж. За тях съм отбелязал, че ако имате нужда от каквото и да е, по-добре да си хванете самолета към България. Други региони са близо до консулства, но заради голямата концентрация на българи натоварването им е значително. Такива са Лондон, Париж, Франкфурт, Брюксел и други. От тях единствено Лондон има 5 служителя. Франкфурт и Париж има по два, а Брюксел – 3. Франкфурт, например, отговаря за регион с поне 100 хиляди българи.

Следващата карта показва каква е ситуацията в щатите. Вижда се ясно струпването на консулствата и малкото покритие. В Чикаго има 4 служители отговарящи за около 200 хиляди българи. NY, LA, Вашингтон и Торонто имат по 3-ма, а Отава – 1.

us

В края на статията ще намерите подробна карта и таблица с всички консулства и броя служители в тях.

Консулски совалки

Министерството на външните работи изглежда оценява натовареността на консулствата и затова командирова хора да помагат. През 2015-та са изпратили 10-ма в Москва за 3 месеца през лятото. По четирима в Минск и Истанбул и по един в Грузия, Иран и Ливан. Нямало е нито един командирован в държава с голяма концентрация на български граждани. За последните 10 години са изключение случаите когато е изпращан човек в Западна Европа да помага. Дъблин, Мадрид и Валенсия са били удостоени с това внимание през 2007-ма и 2009-та с по един човек.

Обяснението за тези приоритети е просто – консулството в Москва издава туристически визи. Облекчените условия и кратките срокове предполагат доста чиновническа работа в летните месеци. Фокусирането върху Русия и бившите съветски републики по този начин обаче е странен. Според туристическата статистика на НСИ, руските туристи са приблизително 0.5% от всички посетили страната ни. За Външно обаче визите и таксите от тях са важен източник на приходи. Изглежда това натежава.

Последвай парите

Тук стигаме до финансовия въпрос. Колко са разходите и приходите на консулствата? В разходната част влизат заплатите, издръжката, местни данъци, техника, сметки, бюджет за събития и прочие. Приходите включват такси от различни услуги, наеми и други. От отчета на Министерството за 2015-та става ясно, че са събрали 54.5 млн. лв. от такси. Това е половината от цялата издръжка и заплати на ведомството. В тази графа обаче влиза всичко от дейността на Външно в страната и чужбина. Липсва всякаква прозрачност за дейността дипломатическите представителства.

Това, което ни трябва, е финансовите отчети на всяко дипломатическо представителство поотделно. Именно тях поисках от Външно със запитване по ЗДОИ, но отказаха да ми ги дадат. Насочиха ме към обобщения отчет, който споменах преди малко. Тъй като той очевидно не отговаря на въпросите ми, заведох дело в Административен съд София-град. Делото е насрочено за 16. септември.

Имаме нужда от тази информация, за да преценим до колко обезпечени са отделните консулства. Броят служители е само една част от историята. Състоянието на техниката, разходите за транспорт, ремонти, наемането на местни лица или стажанти е от критично значение за качеството на услугите и възможността да реагират в кризисни ситуации. Ще стане ясно и колко бюджет се отпуска на консулите за участие и организиране на културни събития, информационни кампании и изборни секции. Не на последно място, ще видим кои консулства внасят в бюджета повече, отколкото е реално получават. По неофициална информация, приходите от българите зад граница практически издържат външната ни политика. В същото време не се инвестира достатъчно нито в хора, нито в техника.

Едно поредно и последно разочарование

Това, че едно консулство има малко служители или лоша техника, не означава, че не обслужва добре българските граждани. Обратното също е вярно – при калпав консул добрата обезпеченост не означава нищо. Играта на нерви с месеците чакане, често неясните процедури и тромавата държавна машина обаче обезкуражават. Задълженията на консулските служители далеч не се изчерпват с издаването на паспорти и подпечатване на документи. Присъстват при предаване на затворници, работят с местните власти при издирване на изчезнали или близки на починали. През тях често минава и дипломатическата комуникация и организирането на визити.

Външно министерство има цял списък какво може да очакваме от консулствата. Докато някои услуги като заверката на документи става бързо, други въобще не се изпълняват. По-натоварените предимно отказват сключване на граждански брак. Въпреки, че е възможно консулът да организира цялата регистрация на българче родено в чужбина, по думите на Външно няма данни някой някога да го е правил. Процедурата за взимане на български акт за раждане не е сложна, стига да успееш да се прибереш в България за достатъчно време. Навярно затова доста от съгражданите ни не регистрират децата си като български граждани. Някои посочват тези затруднения сред причините да вземат чуждо гражданство.

Обичаме си страната, но мразим държавата.

Това ще чуете от много българи и то не само в чужбина. Когато сме далеч от България, консулствата и посолствата са държавата за нас. Всеки вижда в тях същите дефекти, заради които повечето са заминали. Фрустриращото в случая е, че Министерството на външните работи всъщност печели от българите в чужбина предоставяйки услуга с много лошо качество.

Въобще не помага и това, че консулите на практика нямат право да комуникират с българските общности. Нямат контрол над официалните си интернет страници, от няколко години е забранено да имат официални страници в социалните мрежи и да говорят с журналисти. С тези си правомощия консулите са нищо повече от касиери с печат в ръката. Толкова им позволява Външно. Това обаче не е известно на обществото и затова отнасят цялата критика, за която би трябвало да отговаря външният ни министър.

Подробни данни

На тази графика ще видите промяната на броя служители през годините. Разделил съм ги на консулства в западна Европа, САЩ и Канада, други консулства и съм добавил колко помощници са били командировани.

chart1

Тази карта показва служителите работещи с граждани през 2016-та. Таблицата след нея дава подробна разбивка по консулства за последните 10 години.