Tag Archives: Говори с Нева

Някакъв път

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/nyakakuv-put/

Здравей, Нева,

Мисля, че през последните години съм писала най-много писма на теб (и на Ник Кейв). Не си ги получавала, защото ги пиша наум, а в редките случаи, в които заставам зад екрана, се сещам за перфектно подредените думи във въпросите на други читатели и се сдухвам, че моят ще е разпилян и удавен в лирически отстъпления.

Престрашавам се днес, защото един въпрос упорито ме гложди от все повече ъгълчета на съзнанието ми. Не знам как работи любовта. В моята фантазия за любовта не би трябвало да можеш да дадеш точно обяснение защо обичаш някого. Събуждаш се всяка сутрин и съзнателно правиш избор да обичаш без необходимостта да знаеш защо. Може би погрешно разбирам любовта като едно от малкото неща, които трябва да са самоцелни. Като живота – an end in itself. Иначе излиза, че всичко почива на някакви икономически принципи, а свободата на човек е сведена до това да обслужва нужди, които невинаги са негови.

Затова ме боли, когато срещна хора, които избират опосредстваната, утилитарна любов. Например любов, защото имаме деца заедно. Или любов, която задоволява нуждата за сигурност. Или любов, която потиска страха от самотата. Няма значение, че именно така може да се чувстваме нереализирани, нещастни и дори по-самотни. Това ли е любовта? Това ли трябва да приема, за да не се събудя на петдесетата си годишнина сама, с издрани от хилядите си котки очи (за да стъпя върху популярното и несправедливо клише за жените в напреднала възраст без партньори)?

Възпитавайки разбирането, че любовта има цел, че е саможертва, не отглеждаме ли едни страхливи, несвободни и дълбоко нещастни хора? Къде е границата на това да запазиш удоволствието, без да се превръщаш в хедонистичен лакомник?

Ива

Картофът. Този неугледен братовчед на патладжана и домата, на татула и петунията. Този кротък южноамериканец, станал насъщен в хладна Европа. Този подземен герой на кулинарията, чието име толкова би паснало на някой подземен герой от деветдесетарска България. Причините да курдисам негова снимка над нашата кореспонденция за любовта, скъпа Ива, са три. Първо – онзи прекрасен, прекрасен филм на Аниес Варда, в който тя колекционира картофи с формата на сърце и заради който от години в супера не пропускам да грабна сърцевидните. Второ – народната „мъдрост“, която започва с „Любов, любов – варен картоф. Разрежеш го, а той – суров“. И трето – тръгнах да ти пиша от висока тържествена нота, усетих колко бъркам, и си харесах по-прашно начало.

За да говорим за нещото, предизвикало с появата, препъванията, отсъствието или края си най-дълги и масови заблуди, най-резки и болезнени промени, но и най-много бебета, произведения на изкуството и вдъхновяващи дела в полза на ближния, трябва някак да си уеднаквим понятията. Доколкото разбирам, в писмото си имаш предвид романтичната любов, партньорската, тази, която кара двама души да се изберат и поне в определен период да правят живота си заедно. Аз я намирам за подвид на приятелството – по-ритуален, по-рискован и на места все още вкостенен в нереалистични искания към себе си и Вселената. Приятелството пък намирам за подвид на естествената тяга на човек към човека. За да почувства, че съществува, че е персонаж, а не реквизит на историческата сцена, всеки от нас изпитва потребност да се открои – да бъде видян, проумян, харесан, защото е това, което е, и прави нещата, които прави. В едно добронамерено, спокойно семейство и общество за всеки има такава възможност; в едно искрено приятелство – дори повече и по-сигурно; а в една споделена любов шансът да се чувства значим и приет на този свят става огромен, почти гарантиран. Затова обичаме да обичаме и да ни обичат – колкото по-отблизо и дълго става това, толкова повече съществуваме. „В ледените часове на неизвестността да бъда в топлата прегръдка на любящия ти ум“, както пее Донован

Преди години моята приятелка Марина интервюира Аки Каурисмаки по електронната поща. Сред въпросите ѝ бил и този: „Съществува ли любовта?“. Каурисмаки отговорил: „А пеят ли птиците?“ Ами да. Явно съществува. Другото, което е явно, е, че не се получава задължително на всички, от раз и завинаги. (Нарочно не казвам „случва“, както не бих казала и „на трима учени им се случи Нобеловата награда за откриването на вирус“ – някои работи се градят и отвоюват, а любовта ми се вижда точно обратното на сляпата случайност.) Ако се получава, може би няма смисъл да разчепкваме механизмите ѝ. Но ако не се, как да разберем същината на проблема, без да го изследваме? Според мен да правиш съзнателен избор да не съзнаваш, докато обичаш (или каквото и да било друго), е възможно и здравословно само при крайно луксозни и редки обстоятелства: когато абсолютно разчиташ на другия и всичко между вас вече върви по мед и масло; когато никоя травма, слабост или културно или професионално изкривяване в теб или в него не диктува част от решенията ви (обслужването на чужди нужди, за което споменаваш)… Но възможно ли е въобще такова положение?

„Любовта е сложносъставна“, затова ни е трудно да я изведем като универсално правило, каза вчера моята приятелка Албена – дори ние самите сме променлив набор от дадености в различните етапи от живота си. Но отделните елементи на тази сложносъставност са части от нас и от отношенията ни със света, а там не би трябвало да има неясноти, нали? Ние сме дневни животни – осветляването на детайлите на близостта би трябвало да допринася за увереността ни, не да омаловажава радостта от нея. Кухите стени, скритите механизми, непосещаваните подземия, зазиданите стаички, закованите прозорци в която и да е наша житейска постройка могат само да ни притесняват. Съзнанието е единствената ни свръхсила – защо „Мисля, следователно съществувам“ да не е най-уместното мото за любовта? Ако видиш как работи твоят начин на обичане, няма ли да схванеш как да улесниш, разшириш и при нужда – да спасиш любовта? Ако не видиш как работи, няма ли да извършиш прегрешение спрямо основния ѝ принцип на действие, който сякаш е да ни изтегля от блатото на неопределеното и безличното? Свободата не е ли да избираш информирано?

Без цел не е същото като без причина. (И съвсем не е същото като без корист.) Да не говорим, че и безпричинността, и безцелността може да са добро или зло според контекста – ако не анализираш разликата, откъде ще си сигурна кое какво е и как да постъпваш? Ако не гледаш доколко съвпадат етичните ви системи, ако не включиш в наблюденията си нуждите и страховете на двамата, как ще знаеш къде си, къде сте и дали връзката ви е рожба на доверие, или друго? Нима ако разбираш емоциите си, това ги прави по-малко вълнуващи, а ако цениш „земното“ в партньора си и вашата връзка, превръща цялото в икономическа транзакция? (Икономиката впрочем не е мръсната противоположност на чувствата, възторзите и привързаностите: тя е начинът, по който стопанисваме бита си, а с него – и душата си; начинът, по който се грижим за домакинството си, а с него – и за бъдещето на общността; и в нея има мерзост и хлад само ако ги вложим там, а не по определение. Което впрочем важи и за чувствата, възторзите и привързаностите – те не са по определение благородни и щедри, а такива, каквито ги възпитаме и поддържаме.)

В една трогателна сцена от „Питър Пан“ Уенди казва на Питър, че ще му даде целувка. Той обаче е дете, което не е било целувано, и не я разбира, затова протяга ръка да вземе неизвестното нещо. Уенди е смутена и слага в дланта му първото, което ѝ попада – един напръстник. Питър е щастлив и също ѝ дава „целувка“ – едно от копчетата си, направено от жълъд. Тя го закачва на синджирче на врата си и няколко глави по-късно жълъдът ѝ спасява живота. Ето така си представям любовта: нещо семпло, което се дава и получава като подарък, добива все по-личен смисъл с времето и от един момент нататък може да ти спаси живота. И нищо от обикновеността, даже практичността на началния мъничък човешки обмен, описан тук, не пречи на величината на вълнението ми от него…

Никога не сме на мястото на другите, никога не ни е съвсем ясно по какви пътечки те се изкатерват или слизат до местата, до които ние сме се добрали, откъдето и както са ни позволили опитът, силата и съобразителността. Ако хората се събират, за да не са самотни, и успяват да го постигнат – чудесно. Ако прибират улични котки и спасяват тях от глад, а себе си от хлад – чудесно. Ако им е хубаво да имат деца и да си правят семейни сбирки и ваканции – чудесно. Ако им е най-добре да не влизат в трайно партньорство и с пот и сълзи да удържат положения, в които не вярват – чудесно. Ако се наслаждават на битието и не чувстват необходимост да се оправдават, че са „хедонистични лакомници“ – чудесно. Който както го вижда и може, стига да му е уютно и да не тормози и подвежда другите. (И пак – как да си почтен, ако не разсъждаваш кое какво е и как работи? Как да си навременен, уместен, адекватен? Как въобще да разбереш, че нещо прераства в друго, и да решиш какво ще е участието ти, и да формулираш благодарността си?)

Да се фиксира едно определение за любов и в него да се вкарат всички хора е вид насилие. Обречена работа. Ако си по-близо до моята възраст, отколкото до тази на Уенди, със сигурност си спомняш турските дъвки Love is и пъхнатите в опаковките им листчета с нарисувани момченце и момиченце, които – предполага се – илюстрират аспекти на любовта. Онлайн се намират големи сбирки от такива „късметчета“ с надписи на три езика (пълни с груби грешки) и не е трудно да си припомним какво гласят. Любовта е… „да изгубиш апетит“, „да мечтаеш за тропота на мънички крачета“, „да разбереш, че това е твоят човек, в момента, в който се срещнете“, „да не се ядосваш, че е изцапал там, където си почистила“, „да намериш букет на седалката на колата“. Намирам тези постановки на „любовта“ за ужасяващи, даже осакатяващи. Но те не идват от нищото. Има ли смисъл да ги изкореняваме от чуждите животи, без да сме наясно какво жизненоважно можем да изтръгнем заедно с тях, без да искаме? Не е ли най-разумно да мислим и прокарваме всеки своя начин за добруване в двойка, група или поединично, докато и те не станат естествен, приемлив вариант за всички?

„Вярвам в любовта, знам, че ти – също; вярвам и в някакъв път, по който можем да минем заедно“, казва Ник Кейв в една от най-красивите любовни песни, които съм чувала. Цитирам го по три причини. Първо – това ми се вижда най-изпълнимото уравнение за любов: двама, които вярват в нещо сходно и имат някакъв общ път (сговор, равенство, мир, посока). Второ – искам да ти кажа, че и на десет, и на петдесет, и на сто и три години за осъзнатия, любящ човек ще се намери компания по пътя, без нужда от саможертва или мъка, без нужда от обяснения и извинения. И трето – Ива, непременно пиши на Ник Кейв не само в главата си. Благодаря ти за писмото и прощавай, ако само умножавам въпросите ти с моите.

Заглавно изображение: © Нева Мичева
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Волтовата дъга на носталгията

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/voltovata-duga-na-nostalgiyata/

Здравей, Нева,

Ти също пътуваш често и се завръщаш ту у дома, ту в друг любим град, но случвало ли ти се е да се завърнеш някъде, където до болка ти липсват хората, имаш ограничено време и се налага да приоритизираш с кого точно да се видиш и кога, да правиш планове, да игнорираш други, които не са толкова близки…

Понякога, въпреки че съм казала на всички, че се връщам, се получава така, че трябва да напомням за себе си на хората, да ги ръчкам. Аз знам с кого мога да се видя вечер, през деня или само уикенда, а някои са апатични, отново ме питат докога съм тук, пишат твърде късно, което отлага виждането до следващото ми връщане.

Винаги си идвам с огромното желание да видя всички, за мен това е събитие, а понякога приятелите, затънали в ежедневието си, едва се сещат за мен. Натъжава ме и ме кара да се съмнявам дали да се обадя следващия път и да се чудя защо така се получава. Ти как мислиш?

dete

България е страна на емигранти. Ако носталгиите, копнежите и разните неудовлетворения покрай този факт имаха материално изражение, държавата сигурно щеше да прилича на кълбо от мятащи се, искрящи волтови дъги. Тези, свързващи детства на село с родителства на чужд език; не съвсем споделимо за едни минало с не съвсем обяснимо за други настояще; приятели тук с приятели там, които никога няма да образуват един дружески кръг. Твърде много емоции са това, твърде всеобхватна „семейна“ травма, за да не се отрази някак на дори най-мирните и некасаещи я ситуации.

Ако си траен емигрант или повечето време си на път, твоето присъствие където и да било, е отсъствие тук, в матрицата, в гнездото, в изходната точка, в породилата те ситуация. Във всеки момент тече нещо, което би трябвало (според всички плюс теб самата – колкото и да си убедена, че имаш право да бъдеш, където смяташ за добре) да е част от твоя живот, но от което си далеч. „Тебе те няма“, ако ще да развиваш най-полезната за родните си място и хора дейност; ако ще всеки друг вариант да спъва благоденствието ти; ако ще да си близка с най-отзивчивите и невинящи те хора.

Докато ядеш диня в мястото, където си избрала да живееш, по света някой прохожда, друг умира, изнасят се лекции, гледат се театрални представления, играе се на федербал, боядисват се стени, вдигат се революции и няма как да бъде другояче. Но има едно място – там, където си избрала да не живееш, – в което всичко случващо се е белязано от твоето неучастие и твоето ядене на диня другаде е някак в ущърб на прохождането, умирането и боядисването. Както и да го оборваме с разумни доводи и пораснали съждения, подобно неучастие съдържа доза вина.

Човекът е създание със съзнание, а съзнанието постоянно нещо мери и окачествява, и не се справя със задачите, които си поставя, затова е склонно към гузност. В България може и да няма достатъчно агресивна религия, която да насажда първородни грехове, или достатъчно нагла диктатура, която да вменява абсурдни задължения, но ето: тази почти мистична вина заради възможната близост, осуетена от емиграцията, успешно върши същата работа. Всички имаме роднини, съученици, съседи, любими и приятели, които са се преселили извън обсега ни (или са останали извън обсега ни, когато сме се преселили ние); всички имаме линии на общуване, които са рязко прекъснати или непоносимо накъсани (повече, отколкото другаде; повече, отколкото сме възпитани да мислим, че е нормално; повече, отколкото сме в състояние да тушираме и поддържаме). И всички страдаме малко или много от тази даденост, която, боя се, все още не отчитаме в цялата ѝ огромност.

Скъпо dete, разбирам тъгата, почудата и несигурността ти в това, което би трябвало да е главно източник на удоволствие: отдавна чаканите срещи с твоите хора. И ми се струва, че едно от средствата за справяне с този тип тревоги е да се замислиш над величината и болезнеността на емиграцията за България. Когато заживяваш другаде, неволно хлътваш във вече дълбоко изровени коловози: тези на гастрольора в живота на близките си, тези на човека във вечен оправдателен режим, тези на гарантираната недостатъчност. Много по-голямо е от отделната личност и причинява страдание от много преди ти конкретно да решиш да се изнесеш нанякъде. Затова и няма как да превъзмогнеш или да си обясниш цялото само в твоята отделна ситуация и с твоите лични средства. Част сме от масово явление; пукнатината минава през нас – когато го знаем, дискомфортът от определени избори или ограничения може да се поуталожи…

Била съм и в положението на човека, който чака с нетърпение великото лятно завръщане на приятелите от далечните чужбини и е готов всичко да размести за едното виждане и да не настоява за второ… и в това на човека, който се дразни, че трябва да е на пълно разположение на онзи, който му дава само един шанс. В положението на човека, който се явява след дълго отсъствие и носи подаръци и истории за радост на останалите… и в това на човека, който се явява и установява, че нито го чакат, нито го чуват. В положението на човека, който като теб се старае от малкото време да изкара много смисъл и стройно да подреди приоритетите си… и в това на този, който попада в групата на игнорираните по необходимост, на другия, който забравя датата на нечие отпътуване, и дори на онзи, който прескача единствената възможна среща от години, защото го е натиснал битът. Затова да кажа отново: по-голямо и старо е от нас и ако решим да го възприемаме драматично, ще си патим.

Вярвам, че всички форми на свободно движение и разселване по планетата са от полза за човечеството и са нужни на индивида; нямам съмнение в смисъла от миграцията. Но нямам и съмнение в специфичните поражения, които тя нанася там, където я предизвиква икономическа или друга принуда; там, където умовете още не са я приели за вид нормалност, а телата нямат възможност да се убедят колко е естествена. В България например. Хубаво е да го виждаме, за да не се тормозим лично за общите положения.

Съчувствам на желанието ти да се организираш възможно най-ефикасно и на фрустрацията от независещите от теб сривове, защото отдавна се боричкам с нея. Да речем, че в момента при мен следното дава приличен резултат (но с уговорката, че за най-любимите съм винаги готова да зарежа правилата). Ако много искам да се видя с някого, много настоявам. Това може да е неприемливо в делника и с бегли познати, но с приятели в странство е разбираемо. Правя срещите си тет-а-тет, а не в група, за да изкарам възможно най-много съдържание от тях и да се насладя най-пълно на събеседника си. Гледам да предвидя за всяка не по-малко от 3 ча̀са, да не определям повече от 2 на ден и да не запълвам повече от 3 последователни дни с наситени виждания (какъвто и да е капацитетът ти за общуване, идеята е да го планираш по начин, подобен на този, по който се планира трудът, и да си склонна да преглътнеш някои несполуки, типични за трудовия ден). Старая се да не влагам много допълнителен смисъл в срещите, преди да са започнали – така ако не се състоят, съжалявам по-малко и бързо мисля за алтернативи. И последно: ако с някого системно не ми се получават уговорките и самите разговори, си правя необходимия извод – че не сме си чак толкова нужни. Което не е непременно лошо.

Процес на наместване е, dete. Същият екзистенциален процес, в който непрестанно се опитваме да овладеем разминаването между това, което искаме, и това, което може да бъде; между това, което сме научени да очакваме, и това, което е. В него помага да напомняме на далечните за себе си и извън „времето за свиждане“ – чрез изпращане на картички, книги, вести в течение на цялата година, чрез обаждания и кафе във видеочат, чрез намисляне на излети или приключения заедно (били те и виртуални). Едно сериозно приятелство не вирее без допълнителни „захранвания“; едно блицвиждане през лятото няма как да понесе тежестта на очакванията и потребностите от останалите сезони.

Предполагам, че най-скъпите ти хора не изчезват задълго от твоя хоризонт, все едно къде си или са, и че с тях нещата се получават ведро и естествено. Може би поуката от трудните завръщания е в това: да видим с кои от близките ни времето и пространството са второстепенен детайл, и да наблегнем на връзките с повече лекота и по-малко вина.

Заглавно изображение: Част от серията „Хемограми“ (1998) на каталунския фотограф и мистификатор Жоан Фонткуберта (1955). Това, което прилича на глазирана керамична рибка, е всъщност капка кръв от приятел на автора с инициалите Р.Л. „Може ли да се вярва на фотографията? – пита се Фонткуберта в едно интервю. – Аз никога не съм ѝ вярвал. Както и никога не съм имал вяра на думите. Важното е в какъв смисъл са произнесени думите и с какво намерение е направено изображението… Въпросът не е дали може да се вярва на фотографията, а на фотографа.“
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Друго, другаде или другояче

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/drugo-drugade-drugoyache/

Скъпа Нева,

Била ли си в позиция на „но какво от това“? Тоест да полагаш за нещо всички усилия, на които си способна, но какво от това? В един от отговорите си до читател пишеш: „когато се почувствам обидно бедна например, дарявам пари“. А какво правиш, когато и това вече не можеш да си позволиш, въпреки ежедневните усилия, години наред, да не е така?

Професионалната ми област е такава, в която заплащането не е обидно малко, а почти не съществува. А междувременно доста учих, за да съм добра в работата си. Ето в последните три седмици работя по 8–9 часа върху поредния ангажимент, за който заплащането за целия период е 200 лева.

Казах си: ще продължа да уча, за да съм още по-добра. Ами вече качих академичната стълбичка четири пъти. Но какво от това? Междувременно откакто проработих преди 14 години, съм на минимум две места в моята си сфера, но резултатът е все този. От близките си – освен присвити устни за това, че съм глупава да работя за подобни суми и само си губя времето – чувам съвета да сменя сферата. Но тогава няма ли всички да сме ИТ специалисти, фитнес инструктори и консултанти?

Преди три години смених държавата. Мислех си: в тая страна работят осем милиона, не може да не намеря нормална работа тук. Да, ама не. Тук или съм „not trained to do that“, или „overqualified“. Та как се справяш ти с порочния кръг на 200-те лева?

Х. Х.

Здравей, мила Х.,

Месеци наред разнасям твоето писмо в ума си и чувствам, че от една страна, е много важно да ти отговоря, а от друга, не съм в състояние да ти кажа нищо адекватно. Съчувствам с цялото си същество, познавам добре негодуванието в думите ти и съм твърдо убедена, че е задължително и възможно да няма нито една област, в която заплащането на труда да е (както казват лекарите за определени травми) „несъвместимо с живота“. Мога само да гадая с какво се занимаваш (нещо културно, педагогическо, социално или екологично?) и по косвени признаци да допускам защо си му толкова вярна. Твой имейл за обратна връзка нямам; опитах се да те намеря през профила на „Тоест“ във Facebook, но най-вероятно е да не си видяла молбата ми да се свържем.

Ясно ми е, че споделянето на по-конкретни детайли извън зачекнатите от теб, е твърде разголващо за публичното пространство, по простата причина, че колкото пъти сядам да ти пиша как аз се боричкам с вечния проблем „Но какво от това?“, тутакси нагазвам в най-личното, което не ми се иска да вадя на показ. Не ми се иска например хората да цъкат, като спомена, че в най-стабилните си моменти достигам стандарта на западна студентка от средната класа; не ми се иска да коментирам защо на 46 живея с родителите си; не ми се иска родителите ми да прочетат, че докато съм била на фестивал в чужбина, съм преживявала на бисквити, за да напиша репортаж, хонорарът от който ще ми плати половината път. Не ми се иска незапознати и неканени да ме окайват, нито „експертно“ да ми решават проблемите („Знаеш ли какво трябва да направиш!“).

Докато си говоря с теб наум, ти изреждам сто непропорционални на моята отдаденост работни случки, от чиято нередност ми се изправи косата, но те са толкова специфични или свързани с трети хора, че публичното им изреждане или няма особен смисъл, или не е приемливо. В този момент от живота си, когато се изтощя от вечния си студентски статус, аз наистина дарявам за каузи пари и време, които всъщност ми трябват за друго – споменах го, защото дори един човек да прочете и да прецени, че също може да си го позволи, все ще съм допринесла с нещо. Не съм споменала, че от безпаричие ми се е налагало да ходя пеша от „Младост“ до центъра, да речем, защото каква полза от това за човечеството?

Неловко ми е да говоря за някои от начините си за (не)справяне с моята непринадлежност към богато семейство, нормално устроена държава или бранш със справедливо възнаграждение, понеже в България на всяко споделено премеждие някой винаги с право може да приведе още по-голямо: „Ти ядеш бисквити на фестивал, а ето този човек трябва да разчита на непознати, за да яде въобще…“ Или: „Ти четири пъти качваш академичната стълбичка, а онзи младеж и гимназията не го оставят да изкара на спокойствие…“ Естественото сравнение твърде лесно добива тон на обвинение и ако не си във възможно най-тежкото положение, излизаш едва ли не глезльо… Да не говорим че всяка лична „поредица от злополучия“ от петото нататък зазвучава като тирада на някой от четиримата йоркширци (в един стар скеч на „Монти Пайтън“ четирима улегнали господа се надпреварват, все по-сюрреалистично, кой ще разкаже по-разтърсващ спомен за трудния си старт: „като бях малък, 150 души живеехме в кутия, захвърлена насред улицата…“, „работехме по 20 часа, а като се върнехме вкъщи, татко ни биеше със счупена бутилка“).

Като маргинал на свободна практика в областта на нематериалното аз, разбира се, живея ако не постоянно или често в обстоятелствата, които описваш, то в неизбежен контакт с тях. Минимум десет години от живота ми от университета нататък се губят в мътилката на „Добре де, уж всичко правя както трябва, а защо така зле се получава?“. Сто пъти съм започвала сътрудничества, които са потъвали пред очите ми поради сложността на независимите културни инициативи да оживеят в България. Бъдеще, което мога да предвидя, нямам. Случвало ми се е да плача от безсилие, когато от пет места едновременно забравят да ми пратят хонорар, а така ми се иска най-сетне поне отработеното да ми се полага. И съм пределно наясно, че ако тук имаше форум, под този текст веднага щеше да се появи коментар: „Ходи се хвани с нещо сериозно, какво мрънкаш“. Всичко важно, което мога да ти кажа за себе си в този план, е твърде лично и непредставително, а всичко по-конкретно, което ми се ще да обсъдим, разбираемо е останало извън твоето писмо. Боя се, че така ми остават само общи фрази от типа на „Горе главата!“ или „Не спирай да опитваш по пътя на пробата и грешката!“, а те могат да звучат ако не цинично, то най-малкото безразлично.

Чакай да ти разкажа една шантава история (и пътем да илюстрирам спонтанната и често спасителна тенденция на моя ум да скача в нещо съвършено различно, когато неизвестните в уравнението станат много – прилича на разсейване, а всъщност е вид съсредоточаване). Знаеш ли какво е общото между Пастернак и Че Гевара? Един италианец със страст към „трудните ръкописи“, който могъщо допринася за световната слава на тези двамата и така съкращава живота на първия и удължава този на втория.

Джанджакомо Фелтринели е син на заможен род – неспокоен дух, убеден, че историята може и трябва да се прави от индивида. И че той е този индивид. В края на Втората световна война става партизанин, за да се бори с местните фашисти и нацистките окупатори в Северна Италия, а след войната започва да събира и да публикува документи и произведения, свързани с работническото движение. Лека-полека необходимостта му да осведомява и да просвещава го довежда до основаването на издателство: през 1954 г., с публикуването на автобиографията на индийския социалист Джавахарлал Неру, започва дейност „Фелтринели“ – едно от най-важните издателства в Италия и Европа и до ден-днешен, покрай което изниква и голяма мрежа от книжарници.

Корицата на първото издание на „Доктор Живаго“ е на художника Ампелио Тетаманти

През 1956 г. в СССР талантливият поет и преводач Борис Пастернак завършва романа си „Доктор Живаго“ и го предлага за публикуване на няколко места. Получава остър отказ (според властите отношението му към Октомврийската революция не е достатъчно „правоверно“), затова през 1957 г. дава ръкописа си на познат италиански журналист, който го занася на Фелтринели. И ето как един от най-известните руски романи излиза за първи път в Милано, в превод на италиански. „Живаго“ предизвиква вълна от симпатия на Запад и през 1958 г. шведската академия удостоява автора му с „Нобел“ за литература. В отговор СССР не просто спира Пастернак от вземане на наградата, но и с типичните за тоталитарната машина методи за тормоз до пролетта на 1960-та му взема и живота.

По същото време аржентинецът Ернесто Гевара, медик по образование, връстник на Фелтринели и също от богато семейство, пътува хипарската из Латинска Америка и се ужасява все повече от хроничните несправедливост, насилие и дезинформация, в които тънат хората. Политическите му убеждения го отвеждат до Фидел Кастро и Кубинската революция, а оттам – до Боливия, където (с малко помощ от ЦРУ) е убит през 1967-ма. Фелтринели успява да се добере до боливийския дневник на Че (прякорът идва от частичката che – нещо като нашето „бе“ или „ей“, – много употребявана в аржентинския испански) и когато тръгва да го публикува, се отбива в Хавана да потърси подходяща фотография. Харесва една отпреди 7–8 години и не само я слага на корицата на изданието, но и я отпечатва на хиляди плакати – това изображение на Че Гевара се прочува до такава степен, че вече няма човек на планетата, който да не го разпознае.

Портретът на Че Гевара е известен с името „Героичен борец“ и е дело на кубинеца Алберто Корда

Тук идва шантавата част. Сутринта на 15 март 1972 г. един човек, който разхожда кучето си в Сеграте, малко градче недалеч от Милано, открива тялото на мъж в подножието на електрически стълб. В рамките на 24 часа полицията установява две неща: първо, че мъжът е загинал, докато е подготвял взривяването на стълба, и второ, че документите, открити в дрехите му, са фалшиви. Това е всъщност известният издател Джанджакомо Фелтринели, който, както се оказва, е основател и на тайна крайнолява групировка, готвеща саботаж на системата (или бог знае какво: догадките оттогава насам са всякакви).

Разказвам ти това по няколко причини. Първо, животът е разнообразен и рядко е като химична лаборатория, в която можеш да разчиташ познатите предпоставки да те изведат до очакваните резултати. Второ, нещо в твоето писмо ме хвърля в мисли за класова борба, за необходимост от синдикално действие, за богати и бедни, направени такива и противопоставени от остарели системи, които си просят взривяването. Трето, не исках да си тръгнеш от моето писмо с празната торба на очакването за нещо ако не съществено, то поне любопитно.

Друго, другаде и другояче – само тези „жокери“ ми хрумват в твоя-мой случай на работа (тоест втора житейска кожа), в която вярваме безрезервно, но която, поради специфичните и неподвластни нам tempora и mores, ни държи на ръба. Не се съмнявам, че си ги обмисляла многократно и имаш най-точните наблюдения за себе си. В моето битие аз ги прилагам така. Ако не мога да се пренасоча към друго, то поне се мъча да съчетавам с друго, така че да не умра от глад или тъга, докато на избраното си поприще трупам удовлетворение, опит и име, които да ме крепят (щом сборът от две работи в твоята сфера води до още от същото, може би една в твоята и една извън нея ще има по-търпим ефект?). Ако не мога да правя моето нещо тук, минавам другаде (макар че често „друг ад е“ – браво на твоята решимост да потърсиш вариант в чужбина: не мисля, че е лесно от раз да си намериш или направиш ниша, но съм убедена, че с времето е много вероятно да постигнеш нормалност). Ако не става по един начин, пробвам другояче в едно вечно и неудобно движение на донагласянето без почивка, което изпива енергията ми, но много пъти я и създава (ето това особено исках да те питам: какво в твоята работа храни нуждата ти от смисъл?).

За завършек ми се ще да добавя няколко разпокъсани наблюдения (общи, но от първа ръка) и понеже ми е едно такова марксистко, ще почна от следното: количествените натрупвания наистина водят до качествени промени. Няма начин за толкова години практика, учене и саморефлексия да не стигнеш до позиция, от която по-ясно да се вижда как можеш, вместо да понасяш всички негативи на професията си, поне някои от тях да разчистиш за себе си и за твоите колеги. Обсъждането на проблемите с хора, които не държат да упражняват върху теб снизхождението си, а сериозно са готови да си поблъскате главата заедно, реално ражда решения…

Много страхотни неща на този свят стават в отрязък от време – аз го наричам „благодатната скоба“: период на усилия и ентусиазъм, вложени в начинание, което по природата си или природата на всичко наоколо няма как да се закрепи задълго (вестник за култура, занималня за деца с аутизъм, пътуващ театър и какво ли още не, което днес в България стои екзотично и луксозно, а не би трябвало). След няколко месеца или години на всеотдайност и може би разцвет ти изгаряш, то изгаря, чувството е за крах, а истината е, че тази скоба в делника е оставила достатъчно материал за нечий баланс или развой и мисията е посвоему изпълнена.

Предпоследно: губиш си времето само ако имаш ясното усещане, че си губиш времето, а не ако някои (всички) така ти казват… И последно: фитнес инструкторите също плачат.

Не се давай! Пиши ми пак, ако прочетеш това, ще се радвам да поговорим по-конкретно.

Заглавно изображение: Детайл от „Плетеница“ на Ампелио Тетаманти (1914–1961)
Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Салутон: неща от последните дни

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/saluton-neshta-ot-poslednite-dni/

С баща ми решихме да отидем на концерт. Той изстуди вино в хладилника, намери Деветата симфония в YouTube, после се издокарахме, напълнихме си чашите и си пуснахме записа на големия телевизор. Накрая ръкопляскахме. Теб какво те радва напоследък?

Аня

YouTube е голяма работа. През ноември бравата на стаята ми отказа. След час и половина потене, в който с моята приятелка С. я развинтваме и завинтваме, ръчкаме с куки за плетене, фиби и силата на мисълта, С. намира един запис, в който образ с вид на рецидивист и балкански акцент показва как се отваря врата с банкова карта. „След първите пъти е наистина лесно“, казва окуражително той, в далечината писва полицейска сирена и със С. се търкулваме от смях.

Следващия път, когато влизам в YouTube за нагледни указания, светът е друго място, а човекът насреща е със сигурност бивш затворник. Това е защото търся prison workout, затворнически фитнес. От години се каня да започна йога, всички разумни преводачи това правят заради висенето над компютъра и болезненото вкоравяване на раменете. Сега обаче не ми е до йога, подът на стаята ми е заринат с книги, които няма къде да поместя (а и не искам: броят и преобладаващата им непрочетеност ми навяват тежки мисли за моята лакомия и краткостта на живота). Решена съм да си намеря упражнения като за карцерно пространство и да стана батка. Най-харесваният коментар под видеото е „Кой е тук заради карантината?“ Губя интерес.

Съзнанието понякога действа като автоимунно заболяване. Напада те с всички инструменти за отбрана и развой, с които си го снабдил – любопитство, скепсис, аналитичност, настървение срещу хаоса, нужда от контрол. Три седмици само чета и се опитвам да схвана; чета и се старая да си изработя стратегия; чета и се мъча да преразпределя тежестта на страховете си, да регулирам убежденията и тона си. Кое сега е правилно? Записвам се на онлайн курс в Йейл за „психологичните основи на моралния ни живот“ (заради евентуалния въпрос от бъдещето: „А ти какво смислено направи по време на Карантината?“). Не мога да се съсредоточа и го зарязвам – сядам да разучавам дванайсетте стъпки на „Анонимни алкохолици“, за да видя как да спра да зареждам по 30 пъти на ден една черна карта на света, където като пожари се разширяват червените петна на заразата.

Общувам много, никога не съм общувала повече. Гледам да участвам във всичко – хората се боят, аз съм хората, трескаво се гъчкаме едни в други в Мрежата: предавам нататък литературно верижно писмо, поствам седем любими книги, качвам снимка от бебешките си години, правя плейлист за рожден ден, включвам се във викторина (Магелан е умрял във Филипините; ларгото е по-бавно от адажиото – не знаех). Най-много обаче разговарям. Къси или дълги, онлайн или по телефона, разговорите са стотици. „Как си, вашите как са, бъдете здрави.“ И още хиляда неща, пръстите ме болят от писане, виждам двойно, сърцето ми прави странни движения.

„То е ясно къде ще ме намериш. Колко прости станаха нещата.“ (А.Ш.); „Не може ли просто една седмица на година всичко да спира?“ (М.Г.); „Много ми е мъчно, че целият свят страда.“ (А.Н.); „То сега ако не е времето за Достоевски, кога? Ще ида да направя малко течен шоколад!“ (А.Б.); „Системите се пренареждат бавно“ (С.С.); „Снощи унищожих едно лице в картината – удивително е как две-три грешни мазки могат да съсипят всичко умно, направено до момента…“ (С.К.); „Мисля, че това да се възторгваш е по-добро от някакво си обикновено паниране“ (Г.Р.); „Трябва да намеря извор на радост.“ (Е.А). Точно това е – докато всичко е наред в рамките на възможното, спешно трябва да си намеря изворите на радост. Нещата, които ме правят поне човек, ако не спокоен или дори щастлив човек.

„Апарте“ в театъра е, когато персонажът изведнъж се извръща към публиката и ѝ заговаря. Странно и чудесно средство за въздействие, при което преградата между фикция и реалност пада, героят за миг остава насаме със зрителите и пошушва тайни в стотиците им уши. Много от разговорите си напоследък изживявам като апартета: всички сме се извърнали встрани от сцената и си шепнем особено шумни тайни. Ето един от първите извори на радост, които различих ясно в тази непривична територия – обещанията за после, изречени от дивани, кухни и балкони по цял свят. Започнах да си ги записвам в една тетрадка: „с Оля да ходим на планина“, „сладко от кумкуат от Анна“, „селото на Майчето през лятото“…

И аз ръкоплясках пред екрана – преди няколко нощи, докато един перуанец и един швед с великолепни гласове крояха на италиански любовни козни около севилска красавица. Смея се с глас на моменти от „Обитаемият остров“ на Аркадий и Борис Стругацки – например когато военният, арестувал сърдечния другопланетянин Максим, описва с недоумение пътя им към базата: „През повалените дървета вървеше като по равно място, прескачаше рововете и после ме чакаше от другата страна, а на всичкото отгоре, кой знае защо, дали от юнащина, ме вдигаше на ръце и тичаше с мен по стотина крачки…“ И още радост: „Радиоградина“ (холандско начинание, което дава възможност да слушаш над 8000 радиостанции от всички страни); баницата със спанак на мама; снимката на биволичка в Animal Rescue Sofia

Но главата иска нещо по-структурирано, нещо по-последователно и стабилно. И тогава се сещам за доброто си старо намерение да овладея есперанто (нищо по-подреждащо от ученето на език) и за тъничката граматика, купена през 1999 г. и неотваряна досега. И влизам в Уикипедия да се взра в ясния лик на Лазар Людовик Заменхоф (аха, някои хора имат лица, а други – ясни ликове), лекар и създател на този „планов език“, на който сега говорят и пишат над 2 милиона по Земята. И се замислям, че „есперанто“ значи „изпълнен с надежда“; и се сещам за времената на соцкарантината ни, когато есперантистите притежаваха специална свобода на придвижване и мечтаене; и си припомням как аржентинският поет Хуан Хелман през 1963-та описва дивната красота на непрактичните начинания:

„с това стихотворение няма да вземеш властта – казва –
с тези стихове няма да вдигнеш Революция – казва –
нито с хиляди стихове ще я вдигнеш“ […]

няма да спечели пари от тях,
няма да го пуснат в киното срещу тях,
няма да му дадат дрехи за тях,
няма да получи тютюн или вино,
нито папагали, кораби или шалове,
нито бикове и чадъри ще вземе с тях…

Saluton (привет) – започвам възвание към многохилядната есперантистка група, която си харесвам в една от социалните мрежи. Обяснявам им на английски, че започвам да уча сега, ама не как да е, а с наблюдение над откритията по пътя, с бордови дневник, така да се каже, и с желание след шест месеца да съм в състояние да проведа сносен разговор на техния език. Затова поемам „понаучному“ – с кратко допитване до общността. Биха ли ми отговорили? Приключвам с dankon (благодаря) и препратка към анкета със седем въпроса.

За 48 часа ми отговарят 17 души, моят комитет по посрещането. Те са от Щатите, Бразилия, Мексико, Италия, Великобритания, Гърция, Германия, Дания и Швеция. Част от тях пишат на английски, а част не ме пестят и карат направо на есперанто. Новакът в групата е започнал преди 3 седмици, ветеранът – през 1967 г., а един 22-годишен младеж е роден в есперантистко семейство и е научен „по рождение“! Защо са се насочили към него? „Заради идеята за общ език, в който никой не е вътрешен за сметка на външните“; „Любопитно ми беше какво става отвъд желязната завеса“; „Стори ми се честна алтернатива“; „В Бразилия имаме едно религиозно движение, еспиритизмо, което е голям разпространител на есперантото, а аз съм техен сподвижник“; „Дядо го говореше“; „Скучаех“.

Какви са според тях хората, които се захващат с есперанто? „Зубрачи и хуманисти“; „добронамерени“; „романтици с широки хоризонти“; „странни птици, които искат да променят света“; „сърдити на есперантисткото движение хора над 50, присъединили се някога от идеалистични подбуди; такива с желание за причудливо хоби, които така и не го научават добре (често гей или въобще различни); книжни типове без много приятели – за да допълнят с нещо по-така другите 6 езика, които знаят; млади идеалисти от Азия, Африка и Бразилия; любознателни руснаци и иранци, които го говорят отлично (но още не знам защо го избират)“; „привърженици на идеала за човешко единство, за братство“.

Намерих местенце за радост, Аня. Ето какво ме радва тези дни. В групата на есперантистите, която съм си избрала, е винаги интересно. Няма начин да предположиш какво следва. Един споделя есперантистка шега: „Стой си вкъщи, докато не проговориш гладко волапюк!“ и останалите изсипваме смеещи се емотикони. Друг – дълбок анализ на песента „Варшава“ на Дейвид Боуи, където май личат следи от есперанто. Група ентусиасти от различни страни са записали Imagine на Бийтълс в превод: слушам трогната и зад гърба на една от жените виждам дебел том „Братя Стругацки“. Чувствам се у дома си. Всичко може да бъде наред и това сякаш стига.

Заглавна снимка: © Нева Мичева
Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Направи си сам

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/napravi-si-sam/

Здравей, Нева!

Харесвам рубриката ти, защото подтиква хората да задават въпроси, които живеят и в моята глава.

На 27 години съм и мисля, че имам безвременната младежка болест на изострената чувствителност. Често си мисля за този туптящ проблем – както казва Радой Ралин, „хем да бъда откровен, хем да бъда симпатичен“. Все по-често се чувствам като в менгеме между това да правя неща, които просто ще ми донесат пари, но ще изискват да се примирявам и да мълча, или да правя такива, които искам, но няма да ме удовлетворят финансово. Искам да работя онова, което ми носи смисъл и което – вярвам, в една по-добре конструирана (политически и социално) общност – би трябвало да бъде полезно на малкия ни общ свят. И колкото повече раста, толкова повече виждам, че не мога да върша никому ненужни неща просто за да симулирам смислена дейност.

Възхищавам се на онези, които са намерили баланса – да хранят стомасите и душите си едновременно. Смятам, че ти и хората, с които си се обградила, чувствате и действате в смислената посока. И се чудя – как успявате да не губите вяра?

С пожелание за сила,
Я.

Здравей, Я.,

Благодаря за възможността да надникна в твоята глава и за търпението да изчакаш да те поканя на гости в моята. Неотдавна се опитвах да обясня на важен за мен човек какво по-точно става там и колко съм се оплела в кълчищата на мисли, съмнения, фантазии, страхове и спомени, но понеже не се справих с думи, пратих снимка на мъглявина. После прочетох за „звездните ясли“, порових се из космическите фотографии на НАСА и се обадих на най-скъпия ми астрофизик в галактиката да го питам прав ли е бил Карл Сейгън да разправя, че „сме направени от звезден прах“. „Ами да – каза той, – повечето атоми, от които са молекулите, клетките, веществата в твоето тяло, са синтезирани в ядрата на звездите…“

Ето откъде ми се ще да започна: ти, аз и всичките ни земни съжители сме роднини с шарената феерия на картинката по-горе и на нейния фон сме толкова миниатюрни и ефимерни (така де, прах!), че в първия момент, в който осъзнаем това, най-разумното е да го превърнем в едно от централните си основания. Гигантско количество проблеми, притеснения и съображения се изпаряват от само себе си, поставени в такава перспектива, заедно с не по-малко количество ненужни нужди, несигурни сигурности и безцелни цели. Времето е крайно кратко и необратимо, а неизбежната ни обвързаност с нашите „материални носители“ (тела, общества, култури) е твърде обременяваща по често неуправляеми от нас начини, та ми се струва очевидно: добрият избор е да бъдем час по-скоро, и то най-осъзнато.

Откакто се грижа за тази рубрика, забелязвам, че всички хубави въпроси, откъдето и да идват, бързо отвеждат до големия въпрос за смисъла на битието. На него нямам сигурен отговор (макар да вярвам, че смисъл не се намира, а евентуално създава, придава и предава) и ако трябва да формулирам нещо приблизително, то ще е с въпросителна накрая: да се намали страданието? Целенасочено и систематично, в рамките на самите себе си или на света, човекът и човечеството да полагат усилия да ограничат болестите, скръбта, гнева, непригодността за самостоятелен живот, недостига на всичко, което е наша безусловна потребност. А именно: храна, подслон, мир, близост, изява на талантите и волята плюс гъвкава структура за общо живеене, която да позволява свобода на движенията и промените…

Човек има нужда да бъде неповторима личност, да създава, да играе, да доизмисля реалността, да се смее. Всички тези неща имат различни степени, шансове за сбъдване и жизнеспособност в многото контексти на този свят, но са валидни и постижими – ако не с огромен размах, то по трошичка на година. Може би това е смисълът, преследването им? (Не е ли цялата ни история дотук потвърждение, че единствено в тази посока благоденствието се разширява и укрепва?) Преди да решиш, че съм се отнесла на няколко парсека от твоето писмо, бързам да ти кажа, че мисля тъкмо за „по-добре конструираната общност“ и за ползата (твоя и чужда) от поприща, където дейността не е пасивна симулация, а желано себеосъществяване и общуване.

Не се заблуждавам, че има вариант всички да зарежем „купищата неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход, които ни правят възрастни по тегавия начин, и да се отдадем на любимото си хоби в някаква самостопанисваща се анархия, където не ни досажда дори гравитацията. Но съм сигурна, че няма да е трудно да се отървем поне от част от неприятните работи или глупавите дрехи; че данъците могат да отиват за общото добруване; че тегобите и несъвършенствата, с които се сдобиваме по рождение, са най-малкото облекчими. Не мога да си представя свят, в който коефициентът на полезно действие на добрите ни намерения да е толкова висок, че повечето им енергия да не се разпилява в непредвидени усложнения. Но от опит знам, че удовлетворението от едно чистосърдечно положено усилие е способно да ни преведе през трудностите, дори самото усилие да се провали.

Парите са една от многото спорни конвенции, на които сме подчинени, защото сме се родили тук и сега. Правя си сметката така: като се знам, ако влагам основната част от времето си в правене на пари, с които в остатъчната част от времето да си купувам радост и смисъл, ще живея в постоянен остър недостиг. Значи е по-добре да влагам основната част в радост и смисъл, а в остатъчната да правя салтоморталета, за да си осигуря прехраната. Тази формула някак сработва в специфичните за мен обстоятелства, но с падания от трапеца, буквално изгладуване на някои елементи и отказ от такива, за които на друг може да му е много мъчно, та не мога да я препоръчам и разхваля. Но ето какво намирам за универсално. Влагането на живот в „никому ненужни неща“ е разхищение; търсенето на задоволително приложение на собствената личност е част от човешката природа; парите са по-наивна илюзия от най-наивния идеализъм.

Не обичам вицовете и нито ги помня, нито умея да ги разказвам, но има един фрагмент от стар виц, който се търкаля из паметта ми отдавна: влак пуфти по късо железопътно трасе – стигне ли до края му, пътниците слизат, събират релсите, по които са пристигнали, и ги наставят отпред, така че влакът да продължи още малко. Понякога е така: бавно, кално и абсурдно. А понякога е другояче. Но винаги е „направи си сам“. Знаеш ли кой оформя и направлява съществуването ти? А това на семейството ти? Града? Страната? Живота на Земята? Ти. С куп уговорки и нюанси, но ти. Това е едно от най-травмиращите открития при прехода от детство към зрели години: няма някакви „те“, които да носят малките и големите отговорности; ти правиш света в рамките на възможностите си… чието разширяване също зависи от теб.

За да прецениш какво е смислено, и да тръгнеш нататък, трябва да си избистриш какво е от значение за теб и от загубата на кое ще те боли повече. Да видиш с кого и какво искаш да се съотнасяш. Да имаш готовност да пробиваш пъртина, ако няма утъпкан път. Не е речено да избираш веднъж завинаги – може да пробваш уклон към пълното портмоне и уклон към възторженото съзнание, за да видиш кое ти е по-драго. Не е речено стомахът и душата да се изключват взаимно, тъкмо напротив – важи и за други фалшиви дихотомии, като комфорта и борбата за справедливост, въображението и знанието, любовта към красивите вещи и любовта към живите създания. Не е речено примиряването и премълчаването да са в нечий ущърб. Не е речено откровеността и симпатията да са скарани – чрез откровеността се печелят най-хубавите симпатии и да не ти пука от колко почитатели на фасадното общуване ще се лишиш заради нея. Въпросът е: какво искаш всъщност?

„Всеки петък си мисля: да върви всичко по дяволите, не мога повече“ – това е заглавието, което един руски сайт сложи на интервюто си с двама от основателите на „Тоест“. То е реплика на Ан Фам и нейно редовно изживяване (в петък се „затваря“ броят и главният редактор се претрепва от работа по закъснелите материали – тогава е най-лесно да го нагазят и всичките му опасения и недоволства от останалите дни). То е и мое редовно изживяване, нищо че го изразявам с други думи и патос в други моменти. Не успяваме да не губим вяра, Я., успяваме да си я връщаме. Когато излезеш от руслото за малко „направи си сам“ (смисъл, опит и каквото друго ти е необходимо), понякога се чувстваш чудовищно самотен, почти винаги – преуморен, нерядко смисълът се олюлява, а опитът минава през ямите на провала, огорчението и дългото, дълго буксуване…

Случва се обаче и да постигнеш нещата, които си възнамерявал, както и някои, за които не си и мечтал; виждаш плодовете на труда ти да зареждат със свежест и сила непознати и да ги побутват натам, където им е по-добре; влизаш в родство по избор с впечатляващи, смели личности; някой от твоите хора периодично ти дръпва утешителна реч и те уверява, че си на прав път. И рано или късно се обръщаш назад и виждаш извървяното, и мъглата заприличва на мъглявина, и е вълнуващо, и в гърдите ти се надига един тихичък смях.

Желая ти прозорливост и ентусиазъм, Я.!

Заглавно изображение: Мъглявината Трифида ражда рой звезди. Източник: NASA
Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Възхвала на въпроса

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/vuzhvala-na-vuprosa/

Здравей, мила Нева,

Отдавна ми се искаше да ти пиша, но нали, за да получиш отговора, от който се нуждаеш, трябвало да зададеш точно въпроса, с който да го провокираш – не бях сигурна как, кога и кое. И ето че днес ми казаха нещо, което изведнъж ми се стори подходящо. Казаха ми: „Много въпроси задаваш.“ Домъчня ми и се замислих: какво значи „много въпроси“? Това и искам да те питам. Какво е отношението ти към въпросите и кога човек „превишава“ правилното им количество, минавайки в неучтивост или досадност?

Желая ти нужните отговори,
поздрав: Сабина

Обожавам въпросите, скъпа Сабина. На тях дължа личността си. Ако бях пунктуационен знак, нямаше да прекъсвам или да усилвам – щях да съм въпросителна (и то от испанските, които идват с главата надолу в началото на изречението, за да се разбере отрано, че тука ще се пита). Един от най-големите комплименти, които съм получавала, беше под формата на пожелание: „Остани си любопитна.“ Като преводачка и журналистка живея сред и от истории, но в причинно-следствената връзка между двете неща историите идват първи – изборът ми на работа, местопребиваване и разговори е постоянно повлиян от възможността да се зареждам с въпроси към себе си и другите.

Въпросът е един от най-успешните инструменти на общуването – чрез него се събираме и осветляваме, сортираме намереното, напредваме. Проправяме нови пътища, събаряме погрешни уверености, отваряме капаци, врати, ковчези. Въпросът е бързата ни връзка с другите и шансът ни за добиране до истината. Може би си чувала за базовото вестникарско правило на петте W (с буквата W на английски започват „какво“, „къде“, „кога“, „как“ и „защо“): ако искаш да разкажеш адекватно каквото и да било, още в самото начало си длъжен да дадеш макар и кратък отговор на тези въпроси. В разместванията (или всъщност наместванията?), които въпросите предизвикват, е голяма част от смисъла на масовата комуникация. Но и на комуникацията изобщо.

Знаеш ли кой е първият въпрос в Библията? Той е в самото начало на „Битие“: „Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“ Малко по-късно ябълката е вече нахапана, нещата в рая драматично са се променили и следва вторият въпрос, леко гневен: „И извика Господ Бог на Адама и му рече: (Адаме,) где си? / Той каза: чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих…“

След толкова перипетии на човека дотук, някои въпроси са не само сечива, но и завръзки, кулминации, развръзки, цели истории в миниатюра. „Защо аз?“, „Как можа?“, „Кой там?“, „На кого ме оставяш?“, „Защо не?“, „Ти знаеш ли аз кой съм?“… Хващаш световната култура, тръсваш я, и изпада самият живот във въпроси: „Да бъдеш или не?“, „Какво да се прави?“, „Защо ти са толкова големи зъбите?“… или най-дружелюбната философия, майевтиката… или what if („Какво би станало, ако…“) – повествователен жанр, който се храни с горивото, движещо мислителите, изследователите, експериментаторите.

Интересно е, че на български въпросът е етимологически свързан с просенето: и двете са, така да се каже, молба за действие, насочено към облагодетелстването на молителя. Питането, на свой ред, е от един корен с изпитанието (тоест с мисленето, преценяването и разграничаването), а на руски в компанията влиза и изтезанието (пытка). Ами да, въпросът с отговор е едно от най-удовлетворителните преживявания, дори да минава през неприятни изненади, този без отговор – от най-мъчителните (питай онези, които си имат вземане-даване с наука или с лъжци).

„Слуги аз имам шест на брой / от странно естество. / Наричат се Защо, Как, Кой, / Кога, Къде, Какво…“ – в прекрасното си стихотворение (в превод на Валери Петров) Ръдиард Киплинг говори с любов за разликата между броя „слуги“ на възрастния и на детето – детските са хиляди. И неслучайно: местата и ситуациите, в които отправяме най-охотно и много въпроси, са най-хубавите, най-конструктивните. У дома в детството, в училище и университета, при опознаването на хората, с които ни е добре.

Опитвам се, от друга страна, да си представя положение, в което да пасва „Много въпроси задаваш“, и ми хрумват главно филми за мафията. И филми за лоши полицаи – „Тук аз задавам въпросите!“. (И чудното стихотворение, посветено от Константин Павлов на гневното защокане на лошите милиционери – онова за рибата крон-жиг, която веднъж на сто и няколко години изплува от дъното на океана, за да изкрещи името си и да помъчи мъчителите на своя автор.) Все натегнати, неравни отношения, в които единият зависи от снизхождението на другия…

Застигали са ме различни варианти на фразата за многото въпроси и да ти кажа, смятам ги, в най-добрия случай, за излишна самоотбрана, а в най-лошия – за откровена обида. Така че и на мен ми домъчня, както на теб, макар че сигурно съм далеч от твоите конкретни обстоятелства… Много е показателно как другите посрещат въпросите ни. Ако сме ги задали с искрен интерес и отговорите не накърняват фриволно дълбокия личен мир на питания, не се сещам за добра причина да бъдат отклонявани. Още по-малко с агресия или безразличие.

Преди години из социалните мрежи се завъртя късометражката на Константин Пилавиос „Какво е това?“ – сантиментална малка сцена, не кой знае колко майсторски осъществена, но много ефикасна. Възрастен баща и разсеян син седят на пейка, долита врабче, бащата пита многократно какво е то, а синът отговаря „врабче“ с нарастващо раздразнение. Точно тогава му се налага да осъзнае, че вече е бил в тази ситуация, и то в ролята на питащия, в най-уязвимото си време – когато е бил едва проговорило дете и баща му е имал търпението да повтаря до безкрай „врабче“.

В семейната ми лексика има дума за въпрос, който рискува да позвучи глуповато – „възпрост“. Употребяваме я в рамките на шегата, естествено. Аз всъщност си мисля, че няма лоши въпроси, има лоши отговори. Или лоши събеседници. Ако някой не намира време и желание да формулира нещо, за което го моля по каквато и да било причина, този някой явно не ме отчита като достатъчно важна, за да се постарае. Или иска да скрие някаква липса на яснота или знание (както често казват физиците – това, което не си в състояние да обясниш, сам не си разбрал).

Никой не се е родил научен, а и надали някой е умрял научен. В превода и журналистиката повечето време газя из минните полета на пълното си невежество – там, където ходя, рутинни пътеки няма. Спасяват ме само въпросите. Дори да знаеш, някой винаги знае по-добре… След години проби и грешки, ми се избистри следното: за да зададеш хубав въпрос, необходимият минимум е да имаш уважение към непознатия си осведомител (да се поровиш достатъчно, за да добиеш понятие за ситуацията и да не питаш неща, на които не можеш сам да си отговориш) и да получиш ответното уважение от него (дали е мастит учен, телевизионна звезда, богат индустриалец, произволен минувач – няма значение, ако се ангажира да отговаря на въпроси, в които си вложил душата и времето си).

Един от любимите примери в личната ми практика е израелският писател Етгар Керет, който не просто откликва на питания, но и допълва до нещо по-добро. Интервюирала съм го него няколко пъти и съм чела и присъствала на десетки негови публични изяви. Принципът му е: ако ми зададат въпрос, който не е добре подготвен или ми е поставян безброй други пъти, от мен зависи да изведа разговора до нещо смислено. И Керет отговаря независимо от качеството на въпросите – сърдечно, интересно, всеки път различно и според собственото си чувство за дълг към хората, които ще четат и слушат.

„Ами ваша милост кой е и защо ни безпокои?“ е въпросът, с който дядовата ръкавичка се пълни до приказни размери, без да се пръсне на парченца – вероятно защото всеки новодошъл чинно отговаря, преди да се скрие от дъжда. Не че влагам специален смисъл в него – просто той е първият, който ми дойде на ум, като се замислих по въпроса за въпросите. Обичам и тях, и начина, по който са способни да променят даденостите и да размърдват застоя; и абордажните куки, с които ни прехвърлят на чуждите палуби; и толкова човешката надежда за нещо по-смислено, която самото им задаване съдържа; и усърдието за добър отговор, което понякога е най-добрият отговор.

Заглавно изображение: Първият въпрос от „Битие“ в холандска Библия на латински от 1148 г. (притежание на Британската библиотека). Смята се, че въпросителният знак е въведен през VIII в. от Алкуин от Йорк, съветник на Карл Велики
Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кръстословици

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/krustoslovitsi/

Здравей, Нева!

Ще ми бъде любопитно да прочета твои размисли относно общуването. Цял живот се измъчвам, че не съм достатъчно общителна, че не съм непринудена в комуникацията си с другите, че съм скована и скучна. Недолюбвам т.нар. small talk, но и не умея да го прескачам, за да достигна до по-вълнуващ и удовлетворяващ разговор. А обичам да съм сред хора.

Добре че имам общителна сестра да ми „прокарва път“ в близки и далечни компании. От друга страна, осъзнавам, че това ми е попречило да развия тази си способност, наясно съм, че и това се учи! От трета страна (дръж се), често ме мързи да говоря и избягвам срещи, за да не ми се налага…

Чисто и просто не ми остава енергия от толкова опасения как ли се справям… ха-ха, не ми е лесно, знам. А според мен една от основите на хубавия живот е способността да общуваш. Много пътища може да ти отвори, много положителни преживявания да ти донесе! Темата има много нюанси, които няма как да откроя, ще стане прекалено дълго. Това са моите лъкатушещи размишления, надявам се да прочета и твоите!

Боряна

„Вие италианка ли сте, или чужденка?“, пита младежът на съседната седалка, което, макар и да излитаме от Италия, е странен въпрос за самолет. „Аз съм българка, значи вие сте чужденец“, отговарям и се усмихвам, за да види, че не е с лошо. „А откъде сте?“, продължава той. „От България?“, отговарям уж озадачена от недосетливостта му и пак се усмихвам, за да види, че е на шега. Чужденецът също се усмихва, следва бърза размяна на биографичен минимум и пет минути по-късно дружно потъваме в неговото „бартедзàги“, което уплътнява половината ни полет.

Сега, аз може да не съм италианка, но съм италианистка и за мен откриването на „бартедзаги“ от професионална гледна точка е златна жилка. През 1949 г. един милански господин, Пиеро Бартедзаги, започва да съставя кръстословици за La Settimana Enigmistica – седмичник за главоблъсканици, който излиза до ден днешен. Публикува ги четири десетилетия (до смъртта си), винаги на с. 41 и подписани само с „П. Бартедзаги“, и фамилията му става нарицателно за трудна кръстословица. От 90-те години в списанието застъпва синът му Алесандро (той е съвременният автор на „бартедзагита“), а другият му син Стефано става теоретик на ребуси, гатанки, анаграми.

Е, мила Боряна, идната седмица чакам по пощата 400-страничната история на кръстословиците, написана от Стефано Бартедзаги и красиво озаглавена „Вертикален хоризонт“. Дали от моето запознанство с тази материя може да произлезе нещо интересно за някого – нямам представа. Но честно казано, нямам представа и дали нещо смислено произлиза непременно от чието и да било запознанство с химията или икономиката, да речем. Така че си запазвам правото на добро изкарване и на добро очакване. Едно ми е ясно: изключително съм благодарна на Борха и на прошарените си коси за възможността да си говоря с почти всички без някогашното напрежение.

Борха беше прекият ми шеф, докато стажувах в elmundo.es – пращаше ме да събирам сведения по непознати теми на моя кекав испански. Шест месеца плюене в пазвата и леки световъртежи преди всяка мисия – и станах нов човек, скло̀нен да влиза в несвойствени обсъждания и да се наслаждава на случайни събеседници. Възрастта се оказа друг коз – нали си забелязала как най-малките и най-големите някак усещат, че имат право да са извън протокола и да питат по същество, да надничат, където не са ги канили, и да се държат с останалите като с роднини?

Човек не бива да е самотен – на такова мнение съм аз. Човек трябва да се отдава на хората дори и ако не искат да го вземат. А ако все пак е самотен, трябва да мине през вагоните. Трябва да намери хора и да им каже: „Ето. Аз съм самотен. Отдавам ви се без остатък.“

Венедикт Ерофеев

Попадала ли си на репортажи за деца, отгледани от животни? Винаги става въпрос за трагични обстоятелства и нещастни съдби: Маугли е само в книгите, Ромул и Рем – в легендите. „Ранното взаимодействие с онези, които се грижат за нас – казва една страхотна статия за установяването на връзки с хората, – може драматично да се отрази на бъдещото ни себевъзприятие, на очакванията ни към другите и на начина, по който обработваме информацията, справяме се със стреса и владеем емоциите си като възрастни…“

Общуването за човека е като дишането – някъде му е леко и радостно, другаде го трови или обръща в бягство, веднъж е привилегия, друг път тегоба, но без него няма как. За самотата специалистите говорят като за епидемия и ускорител на всякакви болести, защото сме „задължително стадни“ и по природа устремени към игри (а игрите искат партньори). И понеже не става въпрос за избор да бъде или да не бъде, единственото, което ни остава, е да потърсим правилната доза и качество общуване за своите потребности…

Както всяка стара дума, „общ“ може да значи много неща, включително противоположни („общата култура“ е нещо, от което се иска повечко, „общите приказки“ – такова, от което е добре по-малко). Струва ми се, че „общ“ в „общуване“ е равносилно на „несам“. И ми се струва, че в трите абзаца на твоето писмо говориш за поне три вида комуникация, за които приемаш, че не ти достига я талант, я енергия, я мотивация. Аз обаче имам някои съмнения.

Ако общителността например е охота за група, за глъч, за постоянно взаимно моделиране и зареждане, защо да я изпитваш в по-малка степен да значи, че си ощетена? Може вече да имаш това, което по-общителните си набавят по своя начин; може да усещаш вкуса на социалната „храна“ по-фино, ако е в по-малки количества… Неангажиращото бъбрене, което разбираме под small talk, често може да е обратното на заедност – то е по-скоро ритуална форма със съдържание главно за пълнеж. Може би не трябва да търсиш в себе си сили да го прескачаш, а събеседници, с които въобще да не минаваш оттам?

Да обичаш да си сред хора не е непременно да обичаш да разговаряш. Понякога общуваме чрез гледане. Чрез мимика. Чрез начина, по който се обличаме; чрез чистотата на мястото, което зависи от нас; чрез цветята на балкона. Чрез оказване на анонимна помощ. Чрез изкуство или наука – през вековете и границите. Чрез неподвижност, покашляне, избор на цвят. Има толкова начини да не сме сами или да изразим себе си… и за всички ще се намерят хора, които да отговорят с ентусиазъм, с враждебност или с обикновен камилски „хръп“.

И там някъде, на хиляди мили оттук, в една южна страна, в една кантора, в една от сградите на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болка се напрягаше да чуе следващите звуци. Отваряне на прозорец. „Ах“ – облекчено въздъхна старецът.

Рей Бредбъри

В тази сцена от „Вино от глухарчета“ един бивш военен в инвалидна количка звъни от Щатите на приятел, който знае какво да направи – отива до прозореца и оставя в слушалката да нахлуе град Мексико. И въпреки че всичко в описанието – от телефона до града – е станало възможно благодарение на натрупването и размяната на думи, ето ти общуване без среща и разговор. (Не съм чела романа – помнех само този момент, за който някой ми е разказал. Докато издирвах източника, попаднах на блог, в който една жена на име Лидия отвори прозореца и за мен. Ето ти общуване и без познанство…)

Наскоро прочетох някъде, че свенливостта в общуването може да се тълкува и като нежелание за поемане на отговорност. Всяко отваряне на устата, всяко излизане от очертанията на собствените ни разбирания, всяко привличане на погледите е възможност да се изложим… Ще ти задам един въпрос, който съм си задавала безброй пъти и чак когато взе да ми става смешно да си отговарям, почувствах, че е имало смисъл. Какво е най-лошото, което може да стане, ако ти се прище нещо да кажеш или да изтанцуваш пред хора? Да се покажеш скучна или тромава? Да се разочароват от теб, защото не си по-така или по-иначе? Но как това може да е по-лошо, отколкото да се снишаваш от страх?

Заповядай още малко от собствените ми „тренировъчни“ въпроси относно общуването (най-много да се изложа, но поемам тази отговорност). Длъжна ли си да си интересна? Не. Длъжна си да си почтена. Възможно ли е да изглеждаш и звучиш добре по всяко време и от всички страни? Не. Може би само за онези, които те обичат. Очаква ли се от теб да си спонтанна, бърза и остроумна? Не. Освен ако не се занимаваш с импровизационен театър. Нужно ли е да си дейна, бодра и вездесъща? Не. Достатъчно е да си спокойна и последователна. Трябва ли да се притесняваш и самонаказваш, ако отсреща те погледнат със снизхождение, защото не си доразбрала, или те нагрубят, защото не си угодила? Не. Но честито: вече знаеш с кого да не общуваш.

Напълно съм съгласна, че в основата на хубавия живот е успешното общуване и че способността за това се развива. Несамотата е определяща за здравето ни, обменът с другите – част от естеството ни. Но всеки си има степени и способи – до по-широко общуване не бива да се стига през насилване на даденостите и паническо препускане към неясно какви постижения. Общуването става по-лесно, когато си изясним ние кои сме и какви ни се падат останалите. Ако допуснем, че сме равни и добронамерени, хубавата изненада е, че ще получим многократни потвърждения за правотата си.

Мисля, че човекът има възхитителен потенциал, а съм любопитна, лакома за истории и идеи. Това е двигателят, който ме изкарва от саможивост и срамежливост. Твоят вероятно е друг, но ето една „рампа“, по която да го пробваш: повечето хора са като нас и се боят от същите неща, а нуждата им от топлота или разбиране е сходна. И още една: навън има повече дружелюбност, отколкото в представите ни за навън. И още: ти може би си единственият шанс на даден човек в даден момент да се свърже със света. И накрая: светът ни е дом, а човечеството – семейство, така че имаме и правото, и задължението да се осведомяваме как е.

Тази есен проектът Humans of New York ще стане на 10 години: един младеж с фотоапарат, Брандън Стантън, ходи по улиците, снима минувачи, убеждава ги да му разправят нещичко за себе си и публикува фотография плюс текст онлайн. Отначало е само Ню Йорк, а последователите са няколко хиляди, после Стантън започва да гастролира по същия модел и в чужбина – Мексико, Уганда, Германия, Ирак. В момента над осемнайсет милиона почитатели чакат новите му човешки етюди. Искам да завърша със семплата стратегия на Стантън в заговарянето на непознати по улицата: не се приближавай откъм гърба, гледай да не звучиш заплашително, питай за нещо трудно в живота им. „Колкото повече го правиш, толкова повече се получава.“

Заглавно изображение: „Безкрайното опознаване“ (фрагмент), Рене Магрит, 1963 г.
Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Странни работи III

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/stranni-raboti-3/

„Човек трябва да има сетива – каза моята скъпа приятелка Русанка, когато я попитах какво е най-странното в живота ѝ, – за да долови мига, в който му се случва чудо. За съжаление, аз нямам подобен тип чувствителност. В това отношение любим ми е един от разказите на Радослав Петкович, в който двама спорят на спирката дали в днешно време има чудеса. В същия момент в непосредствена близост един човек левитира, но те не го виждат, защото не търсят и не очакват да го видят. Да уловиш чудо е като да чуеш нова дума – не я ли знаеш, най-вероятно няма да я чуеш правилно, освен ако не си надарен с прекрасен слух и изострен усет към новите думи…“

Съхранените в главата ми чудеса и чудатости са немного, но от всякакъв порядък: врабчето, което влезе под шапитото на цирка във Варна преди 30 години, направи няколко кръга над зарадваната публика и кацна на моята глава; дочутият между другото факт, че трицветните котки са преобладаващо женски; онова известие от вестниците, в което се търсеше информация за издъхнал в българско село ням мъж, за когото се знае само, че тялото му е покрито с татуировки на името Роза

Потърсих за пореден път приятели, познати и читатели с подобаващ „слух и усет“, за да добавим още няколко щриха към предишните ни колекции от „Странни работи“ и „Странни работи II“. Не задължително чудеса или разтърсващи открития, а някои от малките пресечни точки между очевидността на делника и безбрежната необяснимост извън него. Ето седем-осем от най-озадачаващите преживявания на няколко души от Севера, Изтока, Запада и Юга, чиито житейски и професионални пътища няма как да са по-различни.


Съучениците са като роднините – не си ги избираш, а ти се падат по случайност. Бях на двайсетина години и откакто бях завършил гимназията, старателно отбягвах най-големите идиоти сред бившите си съученици. Виждах се само с двама-трима от другите, които още чувствах близки. Между тези два полюса – приятели и идиоти – оставаше широко междинно пространство, пълно с хора, които помнех със симпатия, макар и не чак такава, че да си направя труда да ги търся – на 20 години човек има други апетити и любопитства.

Един от „междинните“ беше Диего С. – никога не го бях смятал за близък, при все че много ми допадаше чувството му за хумор, начинът, по който никога нищо не взема на сериозно (особено себе си), способността му винаги да си намира повод за смях. Зад лесните му прихвания се криеше някаква меланхолия, с която се чувствах на една вълна… Така или иначе, с Диего не си звъняхме по телефона, нито си определяхме срещи. От общи познати бях чул само, че сега живее в Щатите и следва музика.

На тази възраст все още живеех у нашите и зависех финансово от тях: уж учех и периодично се хващах на работа ту тук, ту там, но бързо губех интерес и си намирах извинение да напусна. С две думи: бях лентяй. И обичах да си поспивам следобед. Така един ден легнах, заспах дълбоко и колкото и да е странно, сънувах Диего С. Бяхме на плажа на морски курорт, разговаряхме и си чакахме питиетата пред едно капанче, сглобено криво-ляво от дъски на самия пясък. В момента, в който ни подадоха питиетата, стана нещо крайно смешно – не помня какво, – но и двамата избухнахме в смях както в училищните времена, направо се запревивахме.

Тогава именно ме събуди пронизителният звук на – както осъзнах след няколкоминутна дезориентация – звънецът на входната врата. Бях сам вкъщи, облякох се набързо и хукнах по стълбите надолу – допуснах, че е поща за баща ми. Какво беше удивлението ми, когато през шпионката видях ухилената физиономия на Диего С.! И той не успя да ми обясни, като отворих, защо му е хрумнало да се отбие. Продължавал да следва в САЩ, в Буенос Айрес се върнал за ваканция със семейството си. Този следобед излязъл да се поразходи безцелно из квартала и внезапно си рекъл: „Я да видя Ариел Д. още ли е там, където живееше преди…“ Това беше последната ни среща. Повече от трийсет години минаха оттогава.

A.Д.

Трябва да е било в края на гимназията или в първите ми години в университета. Споменът за контекста е доста мъгляв, но ми се струва, че беше почивен ден (по-скоро събота, но може и да е било неделя), между 7:30 и 9:00 часа сутринта. Късна есен или първа пролет, един от тези сивкави, безвкусни и безслънчеви, студени дни по това време на годината. Отивайки някъде рано-рано, се озовах на Орлов мост, на спирката на автобусите към НДК. Живея в района, та ми е позната като място, околности и прочее.

Изведнъж обаче в онзи ден, както си стоя и чакам автобуса, виждам едно момиче, чисто голо, което върви устремено, заболо очи пред себе си, без да вдига поглед от земята. Идваше от „Гурко“ в посока към подлеза, който минава под „Царя“. Гледката извънредно ме смути и стресна както поради самата женска голота, така и заради абсурдността и тлеещото подозрение за нередност, та извърнах очи и дори не разбрах накъде отиде момичето. До ден днешен се случва да си го спомня, докато чакам рейса: невисоко, с къса коса и малки гърди, с бърза, ситнеща походка, изпънало ръце пред тялото си в опит да го скрие. И досега се чудя какво се криеше зад случката… Загубен бас? Или нещо по-мрачно? Надали ще разбера.

А.М.

Преди няколко години бях на гости в Мюнхен на моя най-добър приятел Лукас. Той току-що беше купил надуваема лодка за рафтинг, за да се пуснем от къщата на техните по течението на Изар, студената река, която слиза от Алпите и минава през града. Един чудесен ден отплавахме – колкото гребяхме, толкова и спирахме по малките островчета, за да ги изследваме, да полежим в тревата, да поговорим и да се насмеем. След 4–5 часа обаче времето взе да се разваля, и то в участък, където течението е силно, а островчетата – десетки (някои буквално представляват един по-едър камък и плавеят, заседнал около него).

И тогава, насред сложните маневри между многото препятствия, Лукас изведнъж възкликна: „Ох, веслото ми се счупи!“ Точно там с едно весло нямаше да се справим, затова се добрахме до първото възможно островче и се заоглеждахме за дъска или нещо друго, което да ни позволи да се придвижим. Пет минути по-късно Лукас извика: „Ела, ела, няма да повярваш!“ Изтичах, погледнах: в довлечените от реката парчетии – весло. Но не какво да е, а същото като нашето. Същата марка. Същият цвят. Цяло.

С.К.

Преди няколко години направих много, ама много лош избор на човек, с когото да си споделям живота. Странността се случи първия път, когато предложих никой от нас да не си тръгва след вечеря… Минути след „десерта“ получих пет последователни обаждания от близки и по-далечни хора, които директно, след „здравей“, ме попитаха дали съм добре. Просто ей така. Сякаш беше предупреждение, че правя грешка, и тяхната грижа към мен се обажда, за да ме предпази. Прави бяха, както споменах.

К.Х.

Веднъж сънувах, че тръгвам да излизам от къщи, поглеждам от прага навън и виждам да минава камион, след който въздухът вибрира като в пустинен мираж и кара сградите отсреща да потръпват. Като се събудих, облякох се и закусих, тръгнах да излизам от вкъщи, отворих вратата и видях видяното насън: същото време, същия отминаващ камион, „миража“ с потръпващите сгради…

Но сред най-странните неща, които помня отчетливо, е всъщност едно бълнуване. Бях млад и много болен, с висока температура и напълно дезориентиран. Тогава видях стените да се отварят, сякаш от повърхността им се смъква хартиена опаковка, и да разкриват множество ужасно ядосани хора, които се карат и крещят с цяло гърло. Не виждах хората, само сенките им в стените зад свлечената хартия…

Й.Г.

Най-странната ми случка засега е отпреди 9 години: татко получи исхемичен инсулт една неделя по обед – тъкмо се беше облякъл да излизат с майка ми. Откараха го – безмълвен и неподвижен – в болницата. В следващите часове ме налегна ужас, че този хубав, голям и до този момент здрав човек може да се превърне в жив труп. Аз самата съм здрава и май имам панически страх от изпадане в такава зависимост. Знам, че когато сме в тежка ситуация, имаме право да се помолим от сърце на своето ангелче: „Нека стане най-доброто“ – понеже не ни е дадено да знаем кое е това най-добро, твърде дребни сме…

Така и направих – помолих се на моя ангел да се застъпи пред неговия и „да стане най-доброто за него“. Не след дълго ме обзе разкъсваща продължителна болка – все едно се откъсват от гръдната ми кост всички тъкани, закрепени там. Когато отидохме в болницата на следващия ден – обадили се бяха, че е починал призори, – майка ми, лекар пенсионер, разговаря с дежурния си колега от спешното отделение. Казаха, че не е починал от инсулта и всъщност не знаят защо здравото му сърце е спряло. Най-накрая трябваше да го разкажа, може пък да е полезно някому.

Г.В.

Беше февруари, най-студеният месец в Монреал, и ми предстоеше вернисаж в SPAG. Обадих се на моя скъп приятел Мохс, за да го поканя, но той не беше сигурен, че му се идва. Към пет следобед звънна да откаже, понеже е в „мрачно настроение“. Вечерта след откриването на изложбата на мен пък ми прилоша и вместо да ида да отпразнувам събитието, просто се прибрах и заспах.

В шест сутринта ме събуди телефонът. Щом чух сестрата на Мохс, веднага се досетих, че нещо не е наред. Мохс се е самоубил, съобщи печално тя, днес ще го погребват: „Ти би ли казал няколко думи пред хората?“ Глътнах си езика. И тогава в ума ми изплува ясен образ. Мохс произнася „шарбат азади“, което на фарси значи „сироп на свободата“. Питам го какво е това и може ли да го опитам, а той отвръща: „Не, ти още не си свободен.“ Казах на сестрата на Мохс, че ще ида на погребението, и затворихме.

Написах кратко надгробно слово, което всъщност беше само за Мохс, стария ми приятел, затова и като го прочетох, надали някой го разбра. В него се казваше, че той сега се смее на всички ни от своите Свободни селения, и след погребението сестра му дойде да попита какво съм имал предвид. Идеше ми да потъна в земята, не можех повече да остана, въздухът за дишане не стигаше.

По средата на пътя към къщи качих в колата си четирима стопаджии, които ми помахаха. Те благодариха – не отивали  далеч, но било твърде студено, за да продължат пеша. До мен седеше единствената жена от групичката: „Как е?“, попита. Отговорих: „Трудно.“ „Знам“, каза тя. Не разбрах защо, нямах сили да се ровя. Първи слязоха двама от мъжете, а жената и нейният съпруг помолиха да ги оставя малко по-нататък. Когато стигнахме, тя ме покани вътре: „Ела с нас, ще се погрижим за теб.“

Отказах веднъж и втори път, но накрая някак се озовах в хола им, насаме с жената, седнал в един хамак, с чаша и бутилка портвайн между нас. „Ти страдаш – каза тя, – не искаш ли да ми разправиш?“ И аз започнах. Докато свърша да говоря за Мохс, стана 6 сутринта. Бутилката беше празна, а лицето на жената – бяло като сняг. „Друг път няма да се видим“, каза. После свали часовника от стената, захлупи го на масата, прегърна ме и излезе от стаята.

Б.С.

Заглавно изображение: „Последният войник“ (2018) на Гим Тиò Саралуки, Барселона
Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пет начина за борба с борбата

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/pet-nachina-za-borba-s-borbata/

Здравей, Нева,

Какво правиш, когато всичко загуби смисъл и никъде не се чувстваш на мястото си, дори пътуванията, които обичаш, вече не ти носят тази наслада? Или когато осъзнаеш, че те е страх да си направиш план за бъдещето сама – само защото това означава да приемеш възможността, че може да останеш сама до края…

Де

Имам един приятел от Саламанка, който ме научи на „или не“. Едно „или не“, добавено с въпросителен тон в края на най-уверените твърдения, което пука всякакви балони – и тези на еуфорията, и тези на тъгата, и дребните плюски на лъжите, и гигантския мехур на рутината. Откакто го чух за първи път и взех да го прилагам, ми върши чудесна работа.

„Всичко, което не те убива, те прави по-силен… Или не?“
„Две плюс две е четири… Или не?“
„Побързай, побързай, на спиртника прашен / тури тенекийно джезве – / на винени пари под пристъпа страшен, / свари си горчиво кафе… Или не?“

От тази „подправка“ може изведнъж да ти стане по-смешно или по-страшно, можеш да се обнадеждиш или отрезвиш, да се разсееш или концентрираш и т.н., и т.н. – важното е, че чрез нея изведнъж се оказваш извън сигурността, в полето на непредвиденото, където виреят страхът и свободата. И това често е за добро – особено когато, както казваш ти, всичко изгуби смисъл. Щом го е изгубило, значи го е имало, а щом го е имало, значи пак ще го има, само трябва да прецениш как да се случи това.

Психолозите, по силата на своето образование и опит, казват, че една добра стратегия в случай на генерална неудовлетвореност е да се върнеш назад до моментите, в които си била удовлетворена, за да видиш основните разлики и да си направиш изводите. Към крачката назад аз искам да добавя (най-вече по силата на това, че съм на 46, а за толкова години „и магаре да вържеш – както казва майка ми, – все на нещо ще се научи“) и крачката встрани, която помага да добиеш по-спокойна представа за размерите на проблема, както и за малко да се отървеш от тормоза му… Или не?

Вън

Ето, значи, какво ми помага да се наместя поне частично, когато спра да разпознавам себе си или средата. Да изкарам грижата си навън, ако е формулируема в думи, и да я повтарям пред различни хора – от приятели до приятелски настроени непознати, – докато не ѝ изстискам отровата. Ползите, най-общо казано, са две: да назовеш е поне донякъде да опитомиш, а да споделиш е врата към неочаквани решения. Всички имат трудности и начини за справяне с тях, за които ще чуеш в отговор – първото е утешително, второто е практично.

Алтернатива на споменатото е да изкарам себе си навън и да ходя, ходя, ходя. Разходката, освен че е от явна и неявна полза за здравето, е и начин, „като забравиш за миг ограниченията на гравитацията, логиката и условностите, да оставиш магията да се случи“, както казва американският математик Дан Рокмор, докато обяснява защо най-добрите идеи му хрумват, докато въобще не се опитва да ги произведе. Но не само. Да си способен да се движиш самостоятелно и да има къде да повървиш мирно са огромни привилегии, недостъпни за мнозина на тази земя – заслужава си да се възползваш от тях, ако ще да е леко неохотно. Функциониращото тяло, щедрата природа, възможността да разполагаш със себе си – това е чиста благодат.

Кротко

Когато бях малка, баща ми каза, че животът е борба, а от часовете по биология и литература аз вече знаех, че борбата е за съществуване и е „безмилостно жестока“, та нищо след това (дори „ранъта прави борбъта“) не можа да ме успокои достатъчно по този въпрос. И все пак дълбокото ми лично чувство, дори след десетилетия по-преки и по-косвени отношения с мъчителните измерения на живота, е, че той е търсене и създаване на наслада (и ако не е, може да стане). Което ме връща към твоето писмо.

Да, има моменти, даже цели периоди, в които достъпът до насладата е ограничен или несъществуващ. За мен такъв беше от края на тийнейджърските ми години почти до 30: чувствах се нелепо в обкръжението и в кожата си (бяха 90-те на „промените“, това блато на вечната воня), работех залудо; почти никоя от причинно-следствените връзки между усилие и резултат, които ми подсказваха логиката и образованието, не работеше; смисълът беше далечен лукс. И все пак нещата се промениха.

Научих следното. Умората е закономерно състояние, идва в пакет с всичко останало. Тъгата е вид умора; разочарованието, пренасищането с безсмислие, безсилието пред непрогледното бъдеще – също. Въпрос на живот и смърт е да не се вцепеня там, където ми е зле, но и да не се разбързам да се махна до такава степен, че да изпотроша себе си и близките си околности. Ако няма друг изход обаче, между болезненото срутване на познати или дори желани сегменти от живота ми и срутването на цялата ми личност, да избера по-малкото разрушение. Излизането от умората е осъществимо, но е процес, така че гледам да не се впечатлявам от бавността му, а да се движа първо в педята овладяно пространство, която ми е останала, а после и по-надалеч. Чувството понякога е като в кошмар, в който не можеш да помръднеш. Но кошмарите свършват с утрото.

Напук

Има и такива моменти, даже цели периоди, в които човек се чувства като част от масовката в собствения си сюжет. По-горе споменах разрушението, но истината е, че не ми е известен нито един сполучлив начин за връщане на насладата, който да е изцяло основан на разрушение. Единственият изпитан способ да реанимирам илюзията, че нещо зависи от мен, е да се поставя в ситуация, в която със сигурност нещо зависи от мен. И дори да съм изгубила усещането за смисъл, да действам в посока, в която независимо от моите усещания, направеното ще е от полза.

Когато се почувствам обидно бедна например, дарявам пари (най-често на „Лекари без граници“). Когато са се отнесли грубо с мен, утроявам произволно разхвърляните жестове на симпатия към света. Има още куп варианти за „захващане“ в тъканта на цялото, които могат да се практикуват и без душевни сили, но с ясното съзнание за уместност, напук на даденостите: да четеш художествени произведения за библиотеката на незрящите, да чистиш планината, да даряваш кръв, да разхождаш кучета от приют и прочее, и прочее. Някъде по тези пътища човек може да си преоткрие любопитството, желанието за игра, усещането за част от витално цяло. Но и да не си ги възстанови така, когато в крайна сметка успее, от прехода ще са му останали не махмурлук и рани, а ред поводи за мир със себе си.

Картофи

Беленето на картофи страшно ме успокоява. Като прочетох писмото ти, Де, това беше първото, което ми се дощя да ти кажа. Единствената причина, поради която не отговарям само с това изречение, е, че както понякога е нужно да се успокоиш, така и друг път се налага да се доразстроиш, да се разсипеш на части, за да видиш какво вече не работи и какво никога не е работило. И да го отстраниш.

Някой веднъж ме обвини, че мисля „апокалиптично“, защото му обърнах внимание, че на този свят да си горе-долу здрав и горе-долу независим в зона, където хората не умират от насилие и глад, е вече печалба от тотото. Разбира се, че трябва да се иска и да се прави повече от минимума. Но когато човек загуби хъс за всичко, е хубаво да си спомни именно него и от тази тънка първа бримка да се опита да си заплете причините за радост.

Ето и още една бримка. Не мисля, че при нашите обстоятелства (приблизително европейски, повече или по-малко свободни, почти в ХХI век, макар и с типично закъснение) някой може да остане абсолютно сам. Самотен – да, но това е друга тема, която никакви планове и никакви обкръжения не могат да направят по-сигурна или по-сладка. Човекът с късмет има семейство, приятели, учители, колеги, съседи и/или сънародници, на които може да разчита и да се възхищава. Но и съвсем да не е случил на спътници, бъди уверена, че някъде наоколо има непознат, на когото ще му пука за нашия хипотетичен кутсузлия – просто защото сме хора.

Рибка

Всеки път, като мина по коридора на старата къща, виждам в ъгъла, закачен с тясното нагоре и с леко открехната тъмна вътрешност, оранжевия спален чувал на моята съквартирантка, художничка от Финландия. И всеки път си мисля: „А, пашкулът на Суви!“ – защото той точно на това прилича, на гигантски пашкул, от който преди малко е излетяла странстваща пеперуда.

Седим от двете страни на дървената маса сред трохи от кекс и заглъхващи откъслеци от разговор, когато тя се обажда: „Ще ти разкажа една история, която не е точно история… Когато бях малка, у баба и дядо, на езерото, веднъж отидох до края на мостика, легнах на дъските, потопих ръцете си във водата и зачаках в шепите ми да влезе рибка… И тя влезе.“

Скъпа Де, начините, разбира се, не са само пет, и за теб най-вероятно няма да са точно по-горните, да не говорим че може да обичаш да се бориш, та липсата на надпревара, риск и мускулести отношения, която на мен ми е толкова уютна, за теб да е загуба на време. Каквото и да е – желая ти да го размърдаш натам, накъдето ти е добре. И ти желая доверието и търпението на детенцето от мостика.

Заглавна снимка: © Таря Карялайнен, семеен архив

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пикник

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/picnic/

Мила Нева,

Срещнах невероятен човек – най-благото и добро същество в живота си. Уравновесен, спокоен, грижлив и способен на обич – който през последните три месеца неизменно ми дарява цялото си внимание и време.

Дребни детайли: на улицата ме хваща първи за ръката, целува ме в автобуса пред хората, а като минаваме край счупени плочки, капчуци и други препятствия, инстинктивно ме придърпва към себе си, за да ме предпази. Снощи за първи път, откакто сме заедно, почувствах, че се разболявам, и той, въпреки опитите ми да го отдалеча, остана до мен – с лекарство, одеяло и прегръдка.

По-отдавна с приятелите си и по-отскоро с родителите си той говори за себе си като за „нас“, а и аз се улавям, че все по-често говоря за квартирата му като за „вкъщи“. И изобщо, толкова бързо и неусетно отвори дома и сърцето си за мен, че чак започнах леко да се плаша: това, което уж започна като лятна забивка в сайт за секс запознанства, взе да се превръща в нещо с чувства… Понякога се улавям, че се „щипя“ наум, защото чак ме ми се вярва, че е истина.

Имам чувството, че гледам отстрани, отвисоко, че това не съм аз, защото е твърде хубаво, за да съм аз и наистина да ми се случва на мен. И ме е страх и да го обговоря, да попитам какво се случва, да попитам какво следва напред, дали следва нещо изобщо. Страхувам се дори да го мисля по-дълго, за да не разваля вълшебството. Плаша се, че с тези розови очила на носа може би не виждам големите червени предупредителни надписи насреща си.

Изобщо, Нева, как разбираш, че човекът до теб в момента е човекът, с когото искаш да бъдеш до последния ден на живота си?

В.

Веднъж бях болна и уморена. Работех седнала в леглото си, мъчех се да свърша нещо все по-непосилно, но най-много се мъчех да се убедя, че то или каквото и да е друго има грам смисъл. Един от онези „продънени“ моменти, в които изпадаш като в кладенец с гладки стени. На вратата се почука и вътре прекрачи Н. – мълчаливият Н., с когото ми отне години да почна да разменям по три реплики и за когото моето обичайно бърборене и ръкомахане са по определение в повече, вечно заетият, самовглъбен, резервиран Н. – с поднос, върху който се поклащаха две паници димяща супа. „Пикник!“, обяви, сложи подноса върху леглото, седна срещу мен, и тихичко загребахме с лъжиците. Това е един от най-щастливите спомени в живота ми. Не защото близки и далечни не са били щедри и добри с мен, а защото в него нямам никакво съмнение.

Боя се, че в отношенията си съм екстремист – ако не се е получило, не се е и случило. Във важните си връзки (говоря за всичко – от роднинства и съседства, през дружби и любови, до професия и национална принадлежност) влагам колкото имам време и чувства, а понякога и отгоре; с години, нокти и зъби се боря с предчувствието за провал на добрите намерения, но връхлети ли ме то веднъж, последва ли го убедеността, че няма продължение, всичко читаво от миналото заприличва на фалшификат и трябва да изчезне. И докато главата ми отсява плявата от зърното и във всеки момент е готова да произведе прилична екселска таблица с какво, защо и колко, сърцето ми грабва огнехвъргачката и емва всичко наред. Неволно и неизбежно. Ако ме попиташ за връзки и поуки, единственото, което ми идва, е да се огледам: който и каквото е все още наоколо – то е истината; останалото е било (само)залъгване.

В този смисъл, скъпа В., мога само да ти кажа очевидното: че спътниците – все едно откъде започвате, кой колко е мотивиран и на какво е способен – се разкриват като подходящи или не чак с напредването и усложняването на пътя. Ужасно ми се иска да заявя от опит, че това и това е сигурен знак, а онова и онова най-вероятно не е на добро. Но като се обърна назад, пожарищата са твърде пространни, за да си вярвам на преценката, а като се огледам, виждам хора, дошли до мен откъде ли не по най-разнообразни начини. Така че ще се опитам да ти отговоря с основното, което ми се струва, че върши работа: прокъсана мрежа от впечатления без претенция за окончателност.

Да е лично. Ще ми се да цитирам Далай Лама или Тукидид, но – това е положението – ще започна с канадския актьор Райън Гослинг, чиято съпруга е американската актриса Ева Мендес. На въпроса какво търси у една жена Гослинг отвърна: „Да е Ева Мендес.“ И ако някога е имало правилен отговор в любовта, ето ти го. На всяко друго условие биха подхождали хиляди жени, но това е само за тази, защото идва поради, не преди нея. Ако сърдечното партньорство се мисли като работна позиция („кандидатът“ да съответства на определени изисквания за мястото и „производителността“ му да не спада под даден праг), то единственият възможен уют ще е офисен, а в текучеството няма да има нищо странно. Разбира се, че връзките започват от някаква неопределена положителност (другият да е мил и интересен, да мисли сходно за важните неща, да е готов на промяна и договаряне), но същественото настава в мига, в който тя тръгне да се превръща във възможно най-персонализирана определеност.

Да е за двама. Мисля, че „човек, с когото искаш да бъдеш до последния ден на живота си“ е идея, която може да се пълни и празни от съдържание до въпросния ден, но няма как да се обезпечи със сигурност, освен с дейно усилие от двете страни, съобразено с всеки нов етап на връзката. Във всички езици, с които съм си имала вземане-даване, модалният глагол „искам“ върви със своите събратя „мога“ и „трябва“ и е удивително как това трио действа като могъща координатна система далеч извън лингвистиката. Дали ще можеш да си с някого и дали трябва (от което ще стане ясно и доколко искаш), ще се изясни в крачка, но нямаш друг начин да разбереш, освен да крачиш и същевременно да разсъждаваш и обсъждаш. Едно е сигурно: асиметричните отношения са обречени в дългосрочен план. Отменянето, носенето на гръб и деликатното пристъпване на пръсти около някого са за моментите на болест на човека или връзката, но не бива да са обичайната програма. Единствената самота, която е порок, е тази в ситуации, създадени за несамота. Работещото партньорство удължава живота, неработещото го скъсява и в наше време няма никаква добра причина второто да се поддържа зорлем.

Да не гадаеш. Нали знаеш как казват, че „точността е учтивостта на кралете“? Бих рекла, че в една връзка предвидимостта е най-висшата форма на учтивост. Не говоря за скуката от механичното повторение и липсата на ангажираност и въображение, а за яснотата, търсена и отстоявана. Няма нищо романтично в неизвестността, нищо живително в питанията без отговор, нищо здравословно в „неизвинените отсъствия“ – тези работи са навярно занимателни в тийнейджърска възраст и приложими в по-кичозните места от романите отпреди сто-двеста години, но в действителността на зрелите хора са чиста загуба на ресурс и почва за бурени. Ако имаш партньор, трябва да знаеш в какво вярва, къде е, кога ще се обади, защо казва и прави нещата, които казва и прави. Да се четете взаимно, да сте си връчили един на друг „инструкциите за употреба“ и да се опитвате да ги съвместите. Надали в началния момент някой от двама ви е в състояние да знае какво всъщност следва, но за три месеца и в благотворния климат, който описваш, вероятно и двамата имате желания и предположения по въпроса. Разговаряйте.

Да е ва банк. Залагай, В. Ако е хубаво и изглежда обещаващо, давай смело. По-добре е да пострадаш, защото от въодушевление си повярвала в неистина, отколкото от опасения да не повярваш в истина и да пострадате и двамата. От щипането наум стават синини наяве. „Твърде е хубаво, за да ми се случва на мен“ е една от тях: защо лишаваш ставащото от реалност, а себе си – от право? Радвай му се, твое е, дръж го. Няма степен на интелигентност, която да ти гарантира взаимност, нито степен на душевен развой, физическа примамливост, лична харизма, рационално действие – самотата е сигурно най-населеното място на планетата. Това, че заслужаваш, не значи, че ще получиш. И обратното. Така че когато нещо щастливо се случва, скачай с двата крака и – без да си затваряш очите! – не напрягай поглед в търсене на пречки. Не оставяй миналото да ти яде настоящето, не оставяй и бъдещето да го прави. И не робувай на заучени положения: имаме твърде кратко време под небето и твърде малко шансове за качествено партньорство, за да ги пилеем в хипотетични катастрофи.

Да е спокойно. Много ми хареса това, което казваш за „нас“, „вкъщи“ и за грижовността на твоя приятел, а най-обнадеждаващо ми прозвуча „уравновесен“. Равновесието е чудесна база за всичко и няма страст, която да превъзхожда трепетите и възторзите, родени от добре отгледания мир. Наивно е да очакваме все безбурни дни, но е задължително да се стараем да ги подготвим и поддържаме. Спокойствието е нужно, за да имаш къде да мислиш, да искаш и да се смееш, да се отдалечаваш и да се приближаваш на воля, да модулираш фино решенията си, да се определяш и съобразяваш, да се наслаждаваш на компанията и на съществуването.

Да е признателно. Много по-често съм чувала хора да говорят с възхита за хобито си или за домашния си любимец, отколкото за партньора си. За мен това е объркващ признак за дълбок дисбаланс, все едно дали личен, обществен или на цялото човечество. Струва ми се, че да получиш – от съдбата и съответната личност – привилегирован достъп до планинските пейзажи, южните плодове и северните сияния на ближния си и да не се възторгнеш от тях, да не се впуснеш да ги опознаваш, да не изпиташ благодарност и желание да я изразиш, показва такава липса на реална преценка за нещата, че оттам нататък всяко злополучие е обяснимо. Бих рекла, че поощряването на радостта от другия у самия себе си и у другия е крайно време да се превърне в самостоятелен жанр и да получи повече от вниманието ни.

Защо се сетих за пикника на леглото с Н., като прочетох писмото ти? Може би защото тогава чувствах с всичка сила, че точно там ми е мястото, точно така ми е добре и съм такава късметлийка. Желая и на двете ни по много от същото… „Това са моите принципи! А ако не ви харесват… имам и други“, уж казва Граучо Маркс. За разлика от него аз други нямам, та ето ти вече описано почти всичко относно родствата по избор, изричането на „обичам те“ и разделите (като най-красноречив негатив на събиранията), в което изпитвам някаква убеденост. Виж статията на Марк Менсън, цитирана в първия текст – рядко съм попадала на по-добро и меродавно обобщение на „добри практики“ в градежа на връзка. Попътен вятър, В.!

Заглавно изображение: Британски текстил от началото на ХIХ век, част от колекцията на нюйоркския музей „Метрополитън“

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ами ако не гледаме внимателно?

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/ami-ako-ne-gledame-vnimatelno/

Здрасти, Нева!

Понеже се познаваме, ще се подпиша с псевдоним, но това, защото… „какво тук значи някаква си личност“?! Макар да искам да те побутна към размишления именно за личностите и авторитетите.

Съвременният свят все повече пренебрегва меритокрацията. Популярните лица на съвремието често са такива не заради репутация, градена с години, а защото са се прочули с нещо скандално или провокативно. И тази тенденция не е нова. Някак подценихме мащаба на симптомите ѝ и сега въпросните посредствени хора започнаха да стават премиери и президенти.

Обясненията защо се случва всичко, сякаш са по-лесни от един друг въпрос: защо малцинството истински авторитети и хора с репутация притихнаха в тежък ступор? Нима активната съпротива на всичко това не е именно словото? За да има противостоене на антинаучните и античовешките тенденции, които протягат пипала навсякъде, е нужно точно това – упорита съпротива. А не примирение. Къде са онези избликвания на рязка (но справедлива и стряскаща) критика? Къде са думите, които събуждат заспалата маса? И кой ще събуди будителите?

Гъливер

Клод Моне казвал, че смята своята градина за най-добрата си творба. Това по-горе е изглед от последната градина на Сесар Манрике, който обичал да цитира въпросните думи на Моне – тук, в очертанията на бивша каменоломна на о. Лансароте, сега виреят 450 различни вида кактуси, сред които всеки ден се стичат стотици туристи. А Манрике, роден преди век на канарския остров и загинал в пътно произшествие през 1992-ра, е човекът – художник, скулптор, екоактивист и буден гражданин, – благодарение на когото Лансароте е едно от най-популярните места за посещение в Испания, без да е прегазено от туризма.

Вулканичният пейзаж, осеян с бели градчета от ниски кубистични къщи и тук-таме зелени петна на палми, араукарии и кактуси, е оцелял в хубостта и мира си именно вследствие от звучно заявената позиция на артиста през 70-те и 80-те – неговите манифести („Да не позволяваме ламтежът за печалба и злонамереността на строителната спекула да направят от нашата среда стандартния масифициран ад…“), интервюта („властите трябва да мислят за човека, не за автомобила“, „най-големият лукс са просторът и тишината“), сплотяването на местната общност, заставането телом пред напиращи багери… Тук няма гигантски реклами, небостъргачи, кресливи извращения на курортната индустрия, а традиция, изкуство и природа във все още спокойно съжителство. Всички големи забележителности на острова са направени или съхранени по проект на Сесар Манрике. Няма местен човек, който да не знае за него и битките му и да не съжалява за осиротяването на повечето му каузи преди 27 години. Засега няма и кой да го замени.

По нещо такова си представих, че тъгуваш, когато прочетох писмото ти, драги Гъливер – неслучайната личност пред поредния багер. „Авторитет“ – прочетох – идва от корена на „автор“, което пък идва от латинския глагол „увеличавам“: лидерът умножава доброто и се грижи за него, той е творец и родител. И аз тъгувам по същото, така че се опитах да си представя какво пречи в ей този миг десетки просветлени индивиди да се хвърлят да спасяват десетки острови, увличайки хиляди последователи.

Може би следното: колкото по-конкретна и вписана в обозрими граници е една цел, толкова е по-разбираема и изпълнима (едно е да схванеш защо и как да защитиш парче земя, друго е да обемеш в мисълта и действията си цялата Земя); колкото по-назрял е моментът, толкова е „по-уловим“; в случая на Манрике симпатичният му характер, свой за хората от Лансароте, е намерил като по чудо както пролука във враждебните интереси и инерции (недостатъчно силни тогава, за да го унищожат морално или физически), така и съмишленици в местното управление.

Разликата в сегашното време на светкавична и свръхобилна, но несигурна информация вероятно е, че вече нищо не изглежда съвсем конкретно, назряло и свое, та усещането за безпомощност и дезориентация е много по-силно. Големите икономически интереси са бетонирали позициите си или поне успешно са ни убедили в това; политиката рядко влиза в новините с най-разумните си проявления. А и по нашите ширини идеализмът и социалното мислене, колективното усилие, съпричастието и толерантността са дискредитирани от десетилетия подигравки с тях и размиване на същността им. „Етично измерение, под което имам предвид човешко измерение“ – така завършва една от фразите във великолепната книга, която чета (курсивът е на автора). Подчертала съм си я двойно: извадиш ли етиката от човека и околностите му, остава наеженият хаос, за който споменаваш. И все пак…

Писателят Зола, който обвинява. Юристът Ганди, който гладува. Индустриалецът Шиндлер, който фалшифицира документи. Работничката Роза Паркс, която сяда. Такива личности имаш предвид, нали? Които залагат себе си и отварят врати, дават подслон, създават бъдеще за другите. „Да правиш добро е да създаваш щастие“, казва Сесар Манрике… Като се вгледаме обаче, и делата им, и признанието за тях са се състояли с различни ритми и през куп съпротиви – сега те са икони, но животът им е бил реално застрашен сред техните съвременници, които със сигурност не са ги разбирали в огромната си маса, подлагали са ги на съмнение или просто не са ги отчитали.

Доброто име и общественото влияние са групово изживяване: не стига едната личност с цялото ѝ положително действие, трябва някой да я гледа и мисли, и одобрява, при това дейно, публично, иначе багерите ще я сгазят. Какво пречи повече хора да се обединят около младата Грета Тунберг например? Ето, има я, действа, говори смислено, след време ще е символ и аргумент… Може би проблемът е, че тя е днес. Може би е съвсем нормално в момента толкова народ с греда в окото да се е вторачил в нея с надеждата да намери сламка в нейното. А може би няма как повече хора да се обединят около нещо ново. Убедена съм, че с малко замисляне и ти, и аз сме в състояние да изредим още много личности, заети с кауза, която се простира извън собствените им предели – поправят света, пазят светлината, прокарват пътеки. За да ги видим в пълния им блясък и значение, навярно ни е нужно отстояние. Ами ако засечката е в нас и в глада ни за невъзможни сигурности? Ами ако не гледаме внимателно?

Човек има нужда от идоли и митове – тези синтезирани идеи или преживявания, този опит на „хапчета“, с който се борави много по-лесно, отколкото с мътния потоп на битието. Естествено е да ги иска хубавки и разпознаваеми: космонавтът да е Юри Гагарин, революционерът – Че Гевара. Да стават за отпечатване на тениски или залепване на стената. Да, ясно ни е, че Алберт Айнщайн е важен за съвременната наука, но не защото сме проумели какво е открил, а защото така са ни казали и защото, нека си признаем, прочутата му снимка с рошава коса и оплезен език е разбираема и „цитируема“, и съизмерима с нас. (Ако кажа примерно „Денис Габор“, надали някой неспециалист ще се сети за този друг Нобелов лауреат по физика, нищо че той се е изявявал мъдро и извън научната си сфера.) Гагарин е плакат, Ганди е двигател – те илюстрират различни явления и въплъщават различни потребности и предполагам, че са нужни, както са нужни и футболните герои или телевизионните еднодневки… всеки за своето нещо. Достатъчно е да не бъркаме популярното с насъщното и да не очакваме от едното да е непременно другото. Как става това ли? Вероятно както всичко останало в обществото: чрез постоянен общ разговор, в който нещата се наричат със собствените им имена.

Имало ли е епоха без кумири, част от които – фалшиви? Едва ли. А епоха, в която дълго трупаната компетентност да е била преобладаващо основание за позицията в обществото? Съмнявам се. Меритокрацията е „власт на заслужилите“ и звучи примамливо за нас, родените в диктатурата на посредствеността и връзкарството, които вече трето десетилетие под етикета „демокрация“ получаваме повече плутокрация, порнокрация, клептокрация и идейна констипация, отколкото друго. Но и обвързването на влиянието със заслугите е принцип, който може да се опорочи както всеки друг – заслугата е твърде разтегливо понятие.

„Да си получиш заслуженото“ може да значи какво ли не. Както преди няколко века да те убият с камъни, ако си селянка с рижа коса, така и днес да ти се подиграват в социалните мрежи, ако си расист с инфантилен „хумор“ на президентското място в една от най-могъщите страни в света. Заслугата предполага пригодност към определени ценности, затова, ако се заровиш в списъците със „заслужили деятели“ на соца, ще попаднеш на цялата гама от чудесно до отвратително. При определени обстоятелства добрият ученик е онзи, който зубри безкритично, при други – способният да оборва тези. Да не говорим, че заслугите често се трупат единствено от позиция на някаква привилегия: я се опитай да станеш харизматичен правист, ако си роден в гето, или виж как ще ти повярват околните, ако си в общество, където полът или сексуалните ти предпочитания омаловажават и най-разумните съображения, които изказваш. (Неотдавна „Гардиън“ публикува прекрасен анализ на меритокрацията, който се спира именно на осъществимото ѝ само донякъде намерение да премахва дискриминацията чрез формулата „интелигентност + усърдие“, както и на тенденцията на „механизмите за [социална] мобилност да се превръщат в крепости на привилегията“.)

Който не работи, не трябва да ядеАко четем старите мъдрости както дяволът евангелието (винаги се намира и такъв прочит), току-виж излезе, че децата не заслужават особено вложение на ресурси, защото не са имали време да се проявят по полезен начин, а хората с различни степени на физическа и умствена непригодност за работа нямат същите права като останалите… Има много области от живота, в които обществото функционира „на кредит“: начинаещите в дадена професия никога няма да станат напреднали, ако не им се поверят задължения, които често се оказват твърде голяма лъжица за устите им; науката няма да стигне до верни отговори, ако не мине през грешните; културата има нужда от много активна среда, в която голям дял от съставляващите я прояви са окачествими само като „несполуки“…

Извинявай, че ти отговарям с месеци закъснение, Гъливер. Твоето писмо ме вкара в затруднение, от което така и не мога да изляза с увереност: постави ме пред необходимостта да отхвърля като неосъществима една добронамерена система (меритокрацията) и да дам мой вариант за възможна, без да си намечтавам поредната утопия… Ето какво си мисля (но нищо не е издялано в камък, както се казва на други езици – всичко подлежи на корекции в крачка). Йерархичните постройки разчитат на неподвижността на нещата – всеки да си знае мястото и всяко място да е заето, – затова и включването в йерархиите е абсолютно, както и изключването. В моето желано възможно общество: никой да не е напълно вън и напълно сам; действат ядро от основни принципи плюс гъвкаво разнообразие от възможности за прилагането им при минимум насилие и максимум солидарност; заложено е бъдеще (при ясно формулирани критерии за качеството на живот и достъпни цели); грешките служат за минаване на следващ етап и отговорностите се поемат задължително (без да остават да висят в анонимно небитие, както често наблюдаваме наоколо); будителите се будят взаимно; ясно е, че винаги ще има отклонения, защото сме хора, но по същата причина и винаги ще има изход.

Личната ми теория е, че всички елементи на доброто и полезното са налични през цялото време – в това число и авторитетите, – и ако внимаваме в картинката, можем да ги различим за себе си и откроим за другите. Който се усети, че може да направи нещо добро, да започва. И да мисли на глас, да обяснява, да увлича. „Красотата е сиянието на истината“ – да цитирам пак Манрике… Красотата е фактор, истината съществува, етиката определя човека, бъдещето е възможно по достойни начини. За да бъде личността от значение, някой трябва да зачете и подкрепи това значение и този някой сме ти и аз.

Заглавна снимка: Кактусовата градина на Сесар Манрике © Нева Мичева

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Домашният Танатос

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/domashniyat-thanatos/

Здравей, Нева!

Слизам си на спирката и си вървя към нас. В далечината ясен и отчетлив мъжки глас споделя на някого по телефона (предполагам) колко време бил стоял в тоалетната и как имал, цитирам, „уникален запек“. И така пак се сетих за проблема с храносмилането на част от модерното човечество. И как, въпреки че нашата храносмилателна система обработва огромно разнообразие от храни, ние все пак успяваме да я повредим.

Малко преди да се кача на автобуса, открих рубриката ти и се ентусиазирах да ти пиша. А какво по-добро начало на моето писмо от темата със запека. Само че аз ще направя следното уточнение. За физическия запек не ми е интересно да говорим, интересен ми е психическият – как се справяме с преяждането с информация. На мен лично малко ми дойде нагорно. Пак ще ти пиша да ти споделя и други неща. Засега това от мен.

Поздрави и зрели плодове!
К.З.

„Есхатология“ е една от думите, които никога не съм сигурна дали ще употребя правилно, затова винаги първо я поглеждам в речника, след което не я употребявам. С нея, да го кажем така, се нарича начинът, по който определена култура си представя края. Например: като умрем, ще влезем обратно в кръговрата на природата с всеки свой атом; или като умрем, според заслугите ще попаднем в рая или в ада; или като умрем, ако не сме били почти съвършени, ще се родим отново (не задължително като хора) за пореден опит да си оправим кармата.

Когато за първи път чух как на испански наричат вулгарните шеги или изрази, в които има газове и изпражнения – escatológicos, – дори не успях да се учудя: пак нещо не съм разбрала, казах си, и отидох да погледна в речника. Испанската фонетика не търпи нечисто „с“ в началото на думите и прави от схема – ескема, от спринт – еспринт и от Стоичков – Естойкоф, затова, оказа се, скатологията (наука, разбиране за изпражненията) на испански е зазвучала като есхатологията: и двете са escatología. А аз и досега не мога да се отърва от усещането, че скатологичното говорене на хората съдържа нещо есхатологично, а есхатологичните перспективи на човечеството – нещо скатологично. Покрай твоето писмо, К.З., ми хрумва, че бидейки край на цикъл, всяко ходене по голяма нужда е всъщност малко напомняне за Края. Мрак, разложение, финално гравитационно устремяване към земята. Домашен Танатос.

„Мама бе потресена от предложението на Лари да кръстим палетата Пикльо и Посерко, но всички започнаха да ги наричат така и те си останаха с тези имена…“

Из „Моето семейство и други животни“, Джералд Даръл
(прев. Огняна Иванова)

Разбирам, че телесният аспект не те интересува, но ми се ще да се спра на говоренето за него, което е малко по-различно. Чувала съм да казват, че за филолога нямало мръсни, криви думи – всички били равни пред окото му: където едното съществително, там и другото, същото и с прилагателните. Знаеш ли на какво ми прилича това? На типичния довод в полза на свободния достъп до оръжия: „Няма лоши оръжия, има лоши хора.“ Ама разбира се, че има лоши оръжия и мръсни думи, кого заблуждаваме? Съществуването, възжелаването или притежаването на нещо, чието единствено предназначение е за секунди да отнема живота и целостта на десетки хора, няма как да е изцяло невинно. И няма достатъчно кротък и мил контекст, който да уталожи изцяло беса, заложен в псувнята на майка, прилагателното „лайнян“ и специфичната употреба на глагола в „да ти пикая на…“

Думите притежават фантастичното качество не просто да регистрират наличието на нещо, но и да го овладяват (точно назованата емоция, да речем), да го променят (лъжата, художественото въображение), да го призовават. Всеки средночувствителен човек – ей така, както си седи в автобуса – може да настръхне от споменаването на момент от детството, на тежка болест, на любим сладкиш. Думите бележат парчета от реалността, буквално ги заместват. Едно от основните им предназначения е да направят възможно оперирането с фактите в тяхно отсъствие, така че който борави с думите, борави с реалността. Разбира се, че да наречеш някого „свиня“ или да му се заканиш с „Ще те смачкам!“ не променя физическата му форма. Но променя отношенията и отваря врати към техни по-долни етажи.

За мен непознатият, който тръби по телефона за своя запек, е толкова „естествен и приемлив“, колкото един ексхибиционист в парка. Не по-различен от онзи, който зарязва публичната тоалетна в безобразен вид или с разкрачен седеж заема по половин седалка от съседните в транспорта. Някой, който насила вкарва своята телесност в мястото ми за дишане. Сещаш ли се за онзи бисер на глобалния фолклор, който гласи: „Мненията са като задниците – всеки си има“? Смешен е, защото събира горето с долуто и отнема от сериозността на ситуацията. Жалко, че не е и верен. Не всеки има мнение. Само задникът е гарантиран тук и нито в него, нито в приключенията му има нещо „уникално“, тъкмо обратното. Затова именно е толкова впечатляващо, когато срещнем човек, който има и мнение, и всичко необходимо, за да си го създаде.

„Да си спомним, че етимологично „псувам“ на осетински означава „отходно място“, т.е. псуването е символична дефекация. […] Разцветът на псувнята във времето на Прехода отговаря на периода на първоначално натрупване на капитал, на чалга обществото с неговите мутри и мутреси, на липсата на авторитети или на отречените авторитети. Табутата падат, обществото се профанизира и псуването се възприема едновременно като форма на протест, на отрицание, на превъзходство и на свобода. Псувнята процъфтява в общества с обърната скàла на ценностите, каквото, за съжаление, е нашето.“

Из „Еротични нецензурни фолклорни изрази в съвременно обращение“,
Татяна Цанкова („Еротичното в историята“)

Знам, че искаш да говорим за пренасищането с информация, но ето нà, не мога да се отдалеча от началото на писмото ти. Мисля, че то ме уцели в някаква стара интровертска мъка по минимума лична територия, в която друг да не призовава неканен чужди гледки, звуци или аромати. Има ред неизбежни ситуации, когато мирисът на уморена подмишница или на прясно повръщано са разбираемо следствие от всевалидни причини. Какво обаче е неизбежно, всевалидно и разбираемо в умирисването на повечето разговори? Елегантността не вони. Цивилизацията – също: пътят ѝ, при все естествените си криволичения, върви доста право в посока, обратна на вонята. Никое овладяно и замислено за общо ползване пространство не търпи смрад. Защо това да не важи за пространството на думите?

Първото, което прави онзи, който иска да те унижи, пороби или унищожи (като се започне с училищните насилници и непочтените опоненти и се свърши с лагерите на смъртта), е да те сведе до сàмо тяло. Или даже част от тялото: ти си утроба, ти си работна ръка, ти си мутра, ти си нищо. Забравѝ „Мисля, следователно съществувам“, забравѝ „горници“ и „надстройки“, история, фантазия, дискусия, личност, финес, култура. Тялото е най-видимо уязвимата част от нас, мястото на непосредствен, материален, моментално нарушим контакт със света и с другите. За какъв дявол някой ще иска свеждането до това да му се случва и в мирно време, без принуда? Дори животните и растенията не се равняват само на физическия си носител, камо ли хората. Говоря за нарочното стесняване на хоризонта, за доброволната бедност на езика, за грозноговора (пак), за неуважението, което е, в крайна сметка, да се натрапваш на останалите.

Против телата нямам нищо против: те са наша базова даденост, толкова възхитително съвършена при цялата си крехкост; толкова достойна за обич и разбиране във всичките си форми. Против съм те да се ползват като тарани за насилствено проникване в мира на другите. Твоето тяло е моя грижа само по наша договорка. А и за всяко нещо си има място и време. Японската книжка „Всички акат“ е световен хит сред родителите с малки деца и аз живо приветствам тези има-няма 30 страници с фъшкии, гремки и курешки. Галерия „Тейт“ с право се гордее, че притежава една Merda d’artista (кутия с „лайната на артиста“) – прочутата закачка на Пиеро Мандзони с превземките в изкуството.  Намирам за много полезна неаполитанската пернакия – пърдящ звук с уста, възможно най-кратката форма да се разкритикува нещо възмутително (може да я чуете минута и 43 секунди след началото на тази славна филмова сцена, в която комикът Тотò изразява с нея отношението си към двама кресливи фашисти).

Merda d’artista. Пиеро Мандзони (1933–1963) затваря 90 метални кутии с нещо вътре и на няколко езика указва следното на етикетите им: „Лайната на артиста. Съдържание: 30 г нето. Прясно съхранени. Произведени и опаковани през май 1961 г.“ Една от тези кутии в момента върви на цени над 200 000 евро.

Както зверски ми е омръзнало в погледа ми да се навират – от драсканици по стени и рекламни пана до „смели“ сцени във филми – първични и вторични полови белези и ни в клин, ни в ръкав да слушам позовавания на техните функции, така съм във възторг от делото на английската фотографка Лора Додсуърт например. В нейните фотографии на мъжки и женски гениталии, придружени със съответните истории, има просветителство и човещина – защото в тези неща стандарт не съществува“… и защото е идиотско да научаваме прости истини за себе си и останалите от недомлъвки вкъщи, хихикане на улицата, абстрактни анатомични чертежи или отровени извори като порното. Мисля, че е наложително през подходящи канали да трошим вехти табута като менструацията или раждането, остаряването или болестите; да обменяме опит, да (се) информираме, да дресираме слоновете в стъкларските магазини. Струва ми се хубаво и нужно всичко, свързано с тялото или съзнанието за тялото ни, да подлежи на почтително обсъждане, артистично отражение или комично преувеличение. Това обаче винаги е свързано със свободен избор.

Рано пиле рано пее. Късното си дупце дèре.

Из великолепния речник на Найден Геров

В сферата на народното или на семейното говорене малко закачлива грубоватост може да е добре дошла – „блажни гатанки“, силни сравнения, пиперливи добавки. Какво по-изразително от „дупе и гащи“, „да си изпърдиш късмета“, „пече ми се яйце на задника“ (както виждаш, К.З., придържам се към асоциативната пътека, започната от твоя човек с телефона). В балканското село на баща ми наричат плода на шипката „сърбогъзка“, което успява едновременно да ме умили и разсмее; от майка ми съм научила „патешки дрисък“ – превъзходно описание на жълто-зеленикавия цвят. Помита ме простичката ефикасност на сръбското „Не сèри“ вместо „Стига глупости“. Но силните подправки не бива да се сипват с черпак.

Преди двайсет години в Болоня гледах една от най-тачените тогава трупи за експериментален театър – „Сочиетас Рафаело Санцио“. Представлението се казваше „Генезис“ и беше впечатляващо, но след толкова време от него ми е останало само онова, което искрено възненавидях: писъците. По някое време в звуковата му картина бяха включени човешки вопли, които буквално побъркаха тялото ми – има такива честоти и продължителности, които отключват примитивната ти нужда да тичаш да (се) спасяваш. Знаех, че съм на театър, знаех, че е условност, знаех, че никой не страда, и все пак цялото ми същество се гърчеше. За мен говоренето, което не си мери думите, е къде по-тихо, къде по-силно крещене. Грубите думи неслучайно се знаят като такива: те служат за груби ситуации. Нещо повече, те създават груби ситуации, а неутралните замърсяват с излишен шум. Лъжат като овчарчето, дето вика за помощ, когато няма нужда. Говоря и за ругаенето, и за обиждането, и за откровениченето, от което тръгнахме…

К.З., обещаваш, че ще пишеш пак, а аз ти благодаря и обещавам, че ако ми разкажеш повече за твоите виждания за информационното преяждане и психологическия блокаж от него, ще се постарая да отговоря на това, вместо почти неволно да го илюстрирам. Дотогава: здраве и радостни срещи!

Заглавна снимка: Адриа̀ Гарсия. Класическият каганè (caganer – „серач“) е дребна фигурка на каталунски селянин с бяла риза и смъкнати панталони, който се облекчава – обичаят е да се слага по краищата на рождественската възстановка на поклонението на влъхвите. Идеята е да посмали всеобщата тържественост и да вкара елемент на човещина – така де, в храстите на всяка ситуация на този свят някой тихо клечи с гол задник… В днешно време, подобно на матрьошките и други традиционни кукли, caganers вече се намират във всякакъв облик: на политически и религиозни дейци, на актьори, спортисти, певци, на герои от филми (от смърф до Чубака), на Мона Лиза или Салвадор Дали…

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо такова

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/neshto-takova/

Здравей, Нева,

От известно време се събуждам и заспивам с един въпрос – що е то качество на живот? Пари ли е, време ли е, здраве ли е, свобода ли е.

Ще ми е любопитно да науча какво е за теб, защото харесвам рубриката и смисъла, който предаваш през думите.

Благодаря,
Мария Ч.

Скъпа Мария,

Благодаря ти аз. Преди няколко дни ме досмеша от един коментар в YouTube: „А ние в Швеция благодарим, че са ни благодарили…“ Коментарът беше под клип с разговор между Стивън Колбер (човека, който веднъж каза, че вярва в Бог от нужда не да си обясни света, а да въплъти благодарността си към него) и шведа с холивудска кариера Александър Скарсгард. Актьорът обясняваше колко му е трудно да се впише в американския канон на тупането в гърдите и амбицията да си отгоре: това е така, каза, понеже в Швеция сме свикнали с Jantelagen – „Закона на Янте“, според който никой не е по-специален от другите. Естествено, веднага се разрових да разуча какво-що и така попаднах на материал за датчаните, който отдава тяхното вечно първенство в класациите за най-щастливи хора на доброто им материално и социално положение, но и на фамозния им усет за уют (hygge), и на въпросния Закон на Янте…

Световният доклад за щастието се публикува по инициатива на ООН от 2012-та насам – тазгодишният, оповестен през март, е едва седмият дотук. Данните набира и обработва Gallup World Poll чрез допитване до представителни извадки от населението на 156 държави, а шестте области, в които отговарящите трябва да съобщят доколко са доволни, са: доходи, продължителност на здравия живот, социална подкрепа, свобода, доверие и щедрост. Ако трябва да обобщя набързо резултатите дотук, ето: на предни позиции по удовлетвореност редовно излизат северните страни плюс Швейцария, а през годините България се катери от 129-то място към стотното място, но така и не изпреварва Косово и Сомалия. (Любопитна подробност: докладът разглежда и настроенията сред мигрантите… Не е трудно да се сетим, че най-щастливи те се чувстват в приемните страни с щастливо местно население. Казано иначе: в работещите общества има място и за своите, и за чуждите, което прави всички свои… В останалите и своите са чужди.) Най-доволните страни не са непременно най-богатите, а най-уютно устроените в социален план – върховенство на индивида с неговите права и задължения, без излишни ритуалности, по същество. Каквото и да приемем, че е „качество на живота“, то не опира само до количеството (материалната задоволеност не пречи, но тя е по-скоро логичен резултат от смислената уредба на отношенията, не нейна водеща предпоставка).

Преди години моята приятелка Лисет била на студентска среща с Нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц и се добрала до микрофона с право на един въпрос. Попитала: „Кой според Вас е най-добрият обществен строй, щом всички досега са се проваляли?“ Стиглиц отговорил с една дума – и моля за извинение познатите и непознатите, на които повтарям сценката от години – „Образованието.“ Тази година чух едно необходимо допълнение към отговора на Стиглиц от младия икономист Рутгер Брегман, който нашумя, когато развали купона на богатите в Давос, като им каза да не го играят загрижени за климата, щом са пристигнали с частните си самолети, и да не се правят на ангажирани с генералното благоденствие, щом поддържат извращения като офшорките. В своята TED лекция, озаглавена „Бедността е не липса на характер, а на пари“, Брегман, привърженик на безусловния базов доход и автор на книгата „Утопия за реалисти“, казва нещо от сорта на: да, образованието е насъщно, но трябва да се види контекстът. Да образоваш човек в контекст на всеобща мизерия и да го оставиш да се оправя сам е като да го научиш да плува и да го хвърлиш в открито море по време на буря – никаква полза, освен да потъне осъзнато…

Радвам се, мила Мария, че намираш време и спокойствие да се опиташ да формулираш собствена идея за съдържанието на качествения живот – самата възможност за такова замисляне е вече знак за качество. Жалко само, че не си написала повече за нещата, които пресяваш в главата си, щеше да ми е много интересно да ги прочета. За себе си мога да кажа следното: от години насам всеки път, когато изпращам на някого пожелания за празник, най-важното, което ми идва, е здраве, мир, свобода и време, сладки сънища, обични хора и много смях… Което, ако се вгледаш, е нещо като превод в бъдеще време и в позитивни измерения на същото, което казва Световната здравна организация на по-административен език: качество на живота е „усещането на отделния човек за това, къде се намира в живота спрямо контекста на културата и ценностната система, в които пребивава, както и спрямо личните си цели, очаквания, стандарти и грижи“. (Впрочем много ми харесва, че СЗО включва в понятието за „здраве“ физическите, психическите и социалните аспекти на добруването на човека, тоест разглежда индивида не само като тяло или изолирана в себе си единица.)

От друга страна, ако качественият живот е възможността на отделния човек да просперира в унисон със себеподобните си и с цялата планета, то имам и някои очаквания какво да не съдържа… Неотдавна живях шест месеца в малък швейцарски град близо до Цюрих. Една нощ, докато се прибирах от Цюрихската опера през потънала в мрак градинка, чух зад себе си тежките стъпки на тичащ човек. Отместих се да мине, казахме си „Грюеци!“, продължих си по пътя и чак метри и минути по-нататък осъзнах, че не съм се изплашила. Аз съм от софийския квартал „Младост“, където една зима скимтящо бездомно куче се бухна в краката ми, за да избегне цяла преследваща го глутница – не са ми чужди първобитните опасения от зверове в тъмнината. От тийнейджърските си години уча и работя в страни, в които са ме преджобвали, обирали със заплаха, налитали с искания или коментари и стотици нежелани ситуации са тренирали тялото ми самò да превключва на адреналинен протокол за самосъхранение при среща с непознат… Не казвам, че в Швейцария няма лоши неща и хора. Казвам, че тамошната ми нормалност за малко заличи обичайната и забравих да се страхувам. Усещането е великолепно: човек рядко е така цял, както когато енергията му не изтича в ужас. И не мога да не го включа в идеята си за хубав живот.

Защо съществува безумното глобално неравенство; защо хората произвеждат и продават оръжия за убиване на хора; защо през ХХI век продължава да има гета и лагери; защо управлението на България в цялост и на градове или институции в частност, вместо да се развива и усъвършенства, се срива все по-надолу към все по-очебийна некомпетентност и порочност? „Привилегията, по определение, брани и закриля привилегията“, казва в книгата, която превеждам в момента, моят герой Примо Леви (на 31 юли се навършват 100 години от неговото рождение). „Издигането на привилегированите, не само в лагерите, но и във всички видове човешко съжителство, е притеснително, но редовно явление: тях ги няма само в утопиите. Задача на справедливия човек е да се бори с всяка незаслужена привилегия, като не бива да забравяме, че тази война е без край. Там, където съществува власт, упражнявана от малцина или от един човек за сметка на многото, привилегията се ражда и множи дори против волята на самата власт. От друга страна, нормално е властта да толерира или насърчава това…“ Представям си качествения живот без системно неравенство по белези като пол, раса, произход, възраст, здравословно състояние, лични убеждения, професионални и културни предпочитания. Без тоталитаризми и фашизми под каквото и да е име. Без пропасти между хората, все едно дали говорим за пари или общуване.

Преди да се опитам да събера в един абзац всичко, което асоциирам с „качество на живот“, ми се иска да добавя – като задължителна съставка на смисленото съществуване – желанието за по-добро. Всички сме чували, че „по-доброто убива доброто“, тоест че с нереалистични претенции убиваме врабчето в ръката, докато се пресягаме за орела в небето. Това може да е вярно, когато нещата вървят, но е безкрайно подвеждащо, когато те буксуват или пропадат. Между умерените очаквания, съобразени с възможностите на средата, и занижените стандарти, произведени от дефектите в средата, няма знак на равенство, тъкмо напротив. В България един човек с „цели, очаквания и стандарти“ (по СЗО), които рязко се отличават от царуващата „ценностна система“, е не просто прав, а и длъжен да не се нагажда, а да мисли, да иска друго и да се бори за постигането му. Който разправя, че стремежът към по-качествено съществуване е наивен и безплоден, нито е песимист, нито е реалист – просто лъже.

За да се постигнат, целите първо трябва да се определят – заложеното преди 70 години във Всеобщата декларация за правата на човека например в момента не е приложено или дори приложимо навсякъде… само че сме много по-близо до него от преди 70 години и това е най-важното. Някои от нещата по-долу (всички взаимносвързани, струва ми се, ако не и произтичащи едно от друго; едни материални, други духовни; едни за лична употреба, други за групово прилагане) вероятно са въпрос на късмет или талант, но истината е, че повечето се развиват с практиката, като някакви мускули на щастието.

Та какво е качество на живот ли? Свобода. Спокойствие. Здраве. Възможност за информиран избор, за движение, за усядане, за цивилизован диалог, спор, поправка и промяна. Възможност за работещо настояще, което се поражда във всеки момент на живия вододел между трезво осмисленото минало и разнообразните варианти на бъдещето в развой. Възможност да искаш за себе си и другите нещо по-ефикасно и да бъдеш чут; да се опиташ да го постигнеш и да получиш подкрепа. Възможност да изследваш и да създаваш, и да се възползваш най-пълно от достиженията на науката и изкуството. Равни шансове. Работа. Справедливост. Мяра. Отговорност. Солидарност. Образование. Култура. Съзнание, че не сме сами. Щедрост. Гостоприемство. Благодарност. Наслада… Нещо такова.

Заглавна снимка: Кадър от английския павилион на Експо Милано 2015 © Нева Мичева

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сборна касетка с песни за сбогом

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/sborna-kasetka-pesni-za-sbogom/

Мила Нева, 

Разделихме се с човек, с когото държахме един на друг. Не е важно какъв ми е бил: важното е, че не сме се предавали, а някак си не можахме да се разберем, разминахме се. Оплетено е, но и да се разплете, вече едва ли ще стане по-добре. Ясно ми е, че след година или пет няма да ми тежи чак толкова. Сега обаче нагарча. И ето какво ми се иска да те питам. Тебе като те удари някоя раздяла, каква музика слушаш – весела, за да ти мине, или тъжна, за да се гмурнеш до долу и да се оттласнеш?

С.

Хей, С., записах ти касетка. Не знам мъж ли си, или жена, не знам приятел, роднина или любим се е изгубил по пътя ти, не знам сърдит(а) ли си, или облекчен(а), озадачен(а) или огорчен(а) зад тези овладени редове, не знам „не сме се предавали“ за предателства ли се отнася, или за онези моменти, в които на човек му се отщява да прощава и да гради. Обаче знам колко са фрустриращи разминаванията, особено когато хората се стараят да ги избегнат, затова ето: седях цяла нощ, прослушах си запасите от песни, които свързвам с края на близостта, и ти направих сборна касетка, както си му е редът – по моя вкус, но за твоето ухо, с пукоти между парче и парче и надпис с флумастер „За С. от Н.“.

За да нарека нещо „раздяла“, трябва да съм го усещала като органична част от живота си, а за да съм го приела толкова навътре, трябва да е било двупосочно и взаимно важно (не вярвам в едноличните изпълнения на програмите за двама и в теориите от типа „във всяка връзка има обичан и обичащ“ – или равнопоставеност, или прав ни път в различни посоки). Невзаимните и неважните отношения не заслужават да ги коментираме, но другите, в моя опит, се разпадат главно по две причини: разочарование или отстиване. И в двата случая се опитвам да се боря (да разбера, да се реванширам, да реагирам), а ако не успея, започвам да си събирам парчетиите. Мъча се да го правя с надежда и хъс, затова ще ти отговоря еднозначно: когато ме хване унинието, искам музиката да е весела, даже буйна.

I got another plan, one that requires me to stand – заради тази фраза от много, ама много богатия списък с искания на Соул Уилямс, която ми харесва да си превеждам като „Имам друг план, такъв, в който оставам на крака“, ще започна именно оттук. В тази песен всичко е бъдеще, нищо че началото ѝ звучи като нападение на хеликоптери, а желанията са изкрещени. Когато човек иска и знае какво, има шанс да го бъде: чуй я внимателно, тя има хубавото качество винаги да казва съществени неща, все едно кой и кога я слуша.

Енергичният бийт най-добре ме събира, така че рапът ми е любимият жанр за сумрачни настроения – възмутен или присмехулен, но винаги боен. Вял рап няма. Или пък твърде абстрактен, релативистично отвеян, примирен или нестъпил здраво на тротоара. Затова след Соул Уилямс идват няколко парчета, които ползвам за първа помощ: ремиксът на White Panda Hell Neva Eva, Push It на Salt-N-Pepa, Paul Revere на Beastie Boys и It’s Like That на Run DMC (това също си заслужава вслушването: „животът е кратък… защо следващия път, когато някой на нещо те учи, не вземеш да се поучиш?“).

Един от химните на съкрушителната раздяла, който не бих записала за нищо на света нито дори от Б-страна, е Ne me quitte pas на белгиеца Жак Брел. За своите 60 години той сигурно е натрупал милион изпълнения на всякакви езици, но аз не понасям нищичко в тона и кахърните увещания на лирическия герой да не го напускат: „позволи ми – моли се той – да стана сянка на твоето куче“. Този стих ужасно ме гложди: ти хубаво искаш да си това, но вярно ли предлагаш на човека, когото обичаш, да участваш в живота му колкото сянка на куче?… Като ще е „не ме оставяй“, да е Don’t Leave Me This Way на The Communards – хем лично, хем жизнерадостно, хем с очакване отсрещната страна да си поеме задълженията по катастрофата („ти подпали огъня в душата ми, сега не виждаш ли – гори неуправляемо“).

Има няколко магнетични песни за сбогуване от испаноезичния свят, които слагам тук със специална уговорка. Много обичам Piensa en mí („Мисли за мен“) на прочутия мексиканец Агустин Лара, която за първи път чух с гласа на Лус Касал във „Високи токчета“ на Алмодовар – малко като мантра: „ако те налегне дълбока мъка, мисли за мен, ако ти се доплаче, мисли за мен…“ Уговорката е заради поантата: „ако пожелаеш да ми отнемеш живота – не го искам, за нищо не ми трябва без теб“ – това ми идва в повече дори за болеро от 1935 година… Друга песен за сбогуване, която стигна върха на своята известност през филм („Да отгледаш гарвани“ на Саура), е Porque te vas („Защото си отиваш“). Текстът ѝ е учудващо интересен за естраден хит от 70-те, но и той прекалява с дозата апокалиптичност: „До стрелките на часовника ще чакат всички часове, останали за изживяване… защото си отиваш.“

Сборната ти касетка не можеше да мине без новичката Death Is Not The End на талантливата Конча Буйка (родителите ѝ са от испаноговореща Екваториална Гвинея, тя е родена на Майорка, а е сред най-добрите фламенко изпълнители…). Тук глас и тромпет щастливо си пасват в разказ за нещастна любов и този парадокс ми действа ободряващо въпреки излишния драматизъм: „смъртта не е краят – краят е да не съм с теб“… С „посланието“ на Me voy (2006) на Хулиета Венегас се отъждествявам далеч повече. Хайде най-сетне главният герой да си отиде и да го изпее: „понеже не съумя да разбереш какво има в сърцето ми и не събра смелост да видиш коя съм, понеже не слушаш каквото е близо до теб, а само шума отвън… няма да плача и да казвам, че не заслужавам това – може и да го заслужавам, обаче не го искам, така че жалко, но чао, сбогувам се с теб и си тръгвам“.

Сърце не ми дава да вкарам тук безотрадната плачливост на Nothing Compares To You или мрачната младежка поза на Love Will Tear Us Apart (любовта пази, не разкъсва – вж. Соломон и жените, които не могат да си поделят детето). Вместо тези двете ще включа No More I Love Yous, и то в оригиналната версия на The Lover Speaks, за по-интересно („доскоро в стаята ми нощем имаше демони: отчаяние, желание, отчаяние – толкова много чудовища“) и The End на Сибиле Байер („животът е кратък, а любовта – стара“). Освен спокойната мъдрост на Байер много ми харесва и историята на тази песен: тя, заедно с другите от единствения ѝ, половинчасов албум, е записана през 70-те на магнетофон вкъщи – нещо като акустичен „дневник“ за лично ползване а ла Емили Дикинсън. Трийсет години по-късно един от синовете на загадъчната германка открива записите и ги публикува за див възторг на такива като нас…

Следващите три парчета са за в случай че ти се иска да си поплачеш, без да се заподозреш в лесна сантименталност: винаги можеш да припишеш сълзите на вълнението си от музиката или думите (и трите го позволяват). „Прегърни ме тази нощ – се казва в Pasión („Страст“) на португалеца Родриго Леао, – дори да не ти се иска, по-добре ме излъжи… тъжен и кратък е животът“. Самбата Preciso me encontrar („Трябва да се намеря“) на Антонио Кандея, изпята от харизматичния Картола, е приложима за всякакви раздели – между партньори, приятели, деца и родители, емигранти и отечества: „пусни ме да си ида, трябва да си вървя… искам да присъствам на изгрева, да видя как извират реките, да чуя птиците да пеят, искам да се родя и да живея… ще се върна, като се намеря“. И накрая – Midnight на Yazoo – песента, която ми въздейства безпощадно всеки път, откакто я чух преди трийсетина години, и в която отговорният за раздялата се опомня и призовава: „научих, че като си играеш с огъня, изгаряш – аз още горя“.

Има две песни от средата на 60-те, които непременно трябваше да са на тази касетка заради бодрото осъзнаване в тях на „разминаването“, както го наричаш ти. „Ние с теб – пеят Stone Poneys в Different Drum – се движим в ритъма на различни барабани… затова прощавай, аз ще си ходя – не виждам смисъл в плакането и тъгуването, и двамата ще живеем по-дълго, ако си без мен“. Не е ли освежаващо? Или It Ain’t Me Babe – макар че е на Нобеловия лауреат за литература Боб Дилан, повече я харесвам в изпълнението на Джони Кеш и Джун Картър: „Върви си от прозореца ми, тръгни си с каквато скорост избереш… ти казваш, че ти трябва човек, който да умре за теб, но аз не съм такъв, не мене търсиш, скъпа моя.“ В случая с Кеш и Картър животът опровергава това, което пеят: двамата стават двойка напук на пречките, работят и живеят заедно и умират в рамките на една и съща година. Много обичам опроверганите невъзможности.

Което ме подсеща за един от най-големите хитове на Уитни Хюстън, I Will Always Love You, част от саундтрака на „Бодигард“ (1992). Не е тайна, че това изстрадано „Винаги ще те обичам“ всъщност се ражда като кънтри песен през 70-те и влиза в саундтрака на чудесния, макар и вече морално остарял филм „Най-хубавият малък бардак в Тексас“ (1982). Там една съдържателка на публичен дом (в ролята – авторката на парчето Доли Партън) го изпява на местния шериф (Бърт Рейнолдс), за да му обясни защо не бива да са заедно… Нещото, което не е особено известно в цялата работа, е, че шерифът не се съгласява, двамата се женят и заживяват в разбирателство. Записвам ти и този стар „сълзоизстисквач“, защото „винаги ще те обичам“ може да е тъжна безсмислица в една доброволна раздяла, но си е съвсем осъществимо обещание, ако бъде избрано друго.

Последната песен – от 1937 г., на Айра и Джордж Гершуин – е едно от най-лъчезарните неща, на които някога съм попадала, и я включвам като пожелание: Let’s Call the Whole Thing Off. В нея Фред Астер и Джинджър Роджърс сравняват колко са различни, разсъждават колко невъзможно изглежда да се споразумеят, замислят се дали да не се откажат един от друг, но тази възможност така ги стряска, че решават „да се откажат от отказването“. Ей така си представям лепилото, което държи някои хора заедно: осмисляне, разговор, смях (и евентуално танц на кънки – отдавна подозирам, че този елемент е задължителен, и си патя главно заради неговата липса).

Заглавно изображение: Преработено от снимка на Ubcule/Wikipedia

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

И лицето, и опакото

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/i-litseto-i-opakoto/

Мила Нева,

Страхувам се, че остарявам, че не съм направила нещата, които исках да направя, или не съм ги направила както трябва. Страхувам се, че може би не ме бива. Или че ме е бивало, но съм си пропиляла способностите. Като в онзи разказ на Селинджър, в който Есме пожелава на войника „да остане с непокътнати способности“. Правя нещо и поглеждам – а можеше… Или не е могло?

Страхувам се и да вложа всичко в нещата, които правя. Че така ще навредя на децата си, които искат внимание (най-естественото на света). Страхувам се, че ще жертвам нещо важно за тях заради един талант, дето може и да го няма. Че съм просто суетна. Мъчно ми е, че не мога да им осигуря елементарни неща.

Страхувам се, че когато се усмихвам, единият ъгъл на устата ми все отива надолу. Искам да бъда весела и стабилна, за да давам кураж на хората покрай мен. Дълго време го можех, какво стана? Страхувам се да не стана мрачна и огорчена бабичка.

Криво ми е, когато работата ми не получи признание, тогава мисля, че въобще не е трябвало да се хващам. А когато получи, все едно не е за мен, все едно хората го казват от учтивост или са се объркали и със следващия си ход ще ги разочаровам.

Чувствам се виновна, когато ми помагат. Като просяк се чувствам – или като бездомник, на когото му оставят подаяние, докато спи. Не понасям да ме съжаляват. Мислех, че съм силна. Че мога. Че съм сторила нещо добро. Гледам как по-добри и по-кадърни хора от мен си отиват, а направеното от тях отминава като хляб по водите. Че моето ли?

Прегръдки,
Нуша

Скъпа Нуша,

Прегръдки и от мен и благодаря за това писмо. От него ми се иска да възкликна както онзи мой приятел психолог, пред когото веднъж надълго и нашироко правих печална житейска равносметка и изливах пълното си объркване и крайното си неудовлетворение, а когато млъкнах, той каза: „Ах, колко си здрава!“

Ами да: признак на добро здраве е да се съмняваш, да негодуваш, да се луташ, да се връщаш пет стъпки назад и да не знаеш сега накъде, да се самобичуваш и периодично да се питаш „Това ли било всичко?“, и да си сигурна, че не е, без да си сигурна какво е „това“ и какво – „всичко“. Единственият проблем, който виждам тук, е, че смущаващите въпроси те връхлитат наведнъж. Защото наведнъж е проблем и при онова, което традиционно приемаме за хубаво: признак на добро здраве е да се смееш, да се храниш редовно, да спортуваш, да разговаряш с близките си… само дето, опиташ ли се да го направиш едновременно, най-малкото ще се задавиш. Бих рекла: първо виж на какво се дължи масовото активиране на безпокойствата, а после пробвай да ги атакуваш с пощипване по фланговете. Генералните житейски неуверености сякаш нямат побеждаване накуп и фронтално, да не говорим пък завинаги – опитай да ги отслабиш с партизански маневри…

Естествената ми реакция – неудържима и вероятно досадна за повечето ми събеседници – е на мига да започна да обръщам тревогите, които споделят с мен, от другата страна. Опакото винаги е интересно и рядко без значение… Щом остаряваш, значи си извадила повече късмет от хората в Мозамбик и Бурунди, чийто шанс да надхвърлят 50 години е почти нулев. Щом имаш деца, за които се вълнуваш, значи успешно си стигнала дотам, където други само копнеят да надникнат (майчинството, семейството, изгледът да се увековечиш в следващи поколения). Щом не си постоянно стабилна, значи няма опасност да се превърнеш в „много стабилен гений“. Ако си правила не съвсем както трябва нещата, които си искала… кой като теб – да прави нещата, които иска? Ако се чувстваш виновна, когато ти помагат, и смутена, когато те хвалят, то около теб има добронамерени хора, които те ценят…

Преди да си помислила (ако си още в настроение да се съмняваш в пълния набор от личните си причини, дадености и следствия), че ето, на всичкото отгоре изглежда, сякаш си неблагодарна за чудесния си живот, бързам да ти кажа, че не изглежда. Не знам какъв е животът ти, но знам, че на никого не му е постоянно лесно и прозрачно; знам, че ако нещо не върви, всичко, което върви, може да помръкне и натежи; знам, че камъчето обръща колата не по-рядко, отколкото сламката спасява удавника. От друга страна, знам също, че няма как хорът на онова, което съставлява твоята личност, да постигне красив многоглас без боботещите усти на бодливите мисли, угризенията и опасенията. И знам, че ти си диригентът на този хор. (Пиша от Латвия, където тази аналогия ми идва първа: в прибалтийските държави периодично се правят най-мащабните хорови срещи и е забележително как един води хиляди в нещо толкова благотворно…)

Всичко, което се боиш, че не се е получило, може и да не се е получило. Нищо чудно да си несъвършена простосмъртна, на която няма да кръстят улица или астероид и чиито най-добри намерения ще постелят път, по който никой не минава. Но не сме ли всички такива от космическа гледна точка? И какво от това? Ако живееш, за да се обезсмъртиш в някакъв вид паметник, не бива да забравяш, че и паметниците са смъртни. Виж, ако живееш, за да се наслаждаваш на живота, е достатъчно просто да помниш, че не си сама. Част от безпокойствата, които изреждаш, биха били огромен проблем, ако светът беше стадион, на който се състезаваме за предно място пред безпристрастно жури. Но журито е непостоянна тълпа от още по-неподготвени участници и всеки тича, скача или плува в своите обстоятелства и по твърде частен сбор от правила…

Мисля си за нещата, които плашат най-много и теб, и мен, и хората изобщо. Миналото и бъдещето са важни, доколкото с опита си от миналото захранваме представата си за малката част от бъдещето, която е под прекия ни контрол. Лошото е, че и двете лесно излизат от тази своя практична употреба и се превръщат в луксозни инструменти за самоизмъчване (луксозни, защото човек трябва да разполага с материално и душевно спокойствие, за да се върти на шишовете им… а и обективността им е илюзорна). Чуждото съжаление може да е проява на така нужната на всички ни емпатия, а може да е и подличко средство да бъдем принизени. Добре са дошли и двете: тъкмо да отсеем приятелите от имитациите и да се облекчим от баласт. Тревогата за децата (и въобще за близките хора) и готовността ни да се жертваме, за да им е по-леко, е тази, която най ме занимава.

В прогимназията ни караха да четем „Клетниците“. Единственото, което се запечата в тогавашното ми 11–12-годишно съзнание, беше майката на Козет, която, за да осигури пари за по-доброто бъдеще на детето си, не само проституира, но и продава косата и предните си зъби. Името ѝ не съм запомнила, но ваденето на зъбите – завинаги. Освен като излишна жестокост от страна на Юго и на соцобразованието, сега го виждам и като символ на жертва, при която средството опропастява целта. Как ще живее Козет с майчината си трагедия на плещите? Моето допускане е, че който желае благото на своите обични, бива да се раздава само до границата, под която спира да съществува като отделно функционираща цялост. И то не само за да опази себе си. Неотдавна научих, че като засадиш дърво, не е добре да го поливаш след първия път – за да могат корените му да се разпрострат в търсене на вода и да го закрепят право. Нещо такова и с любимите хора – винаги може и още, но дали трябва?

Що се отнася до приноса ни към всеобщото добруване, мисля, че си посочила най-добрия. „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“ са думи от Еклисиаста, същата прекрасна част от Стария завет, в която се казва, че нищо не е ново под слънцето, всичко е суета и има време колкото за игра, толкова и за тъгуване. Хлябът по водите всъщност никога не отминава току-така – някой винаги се нуждае от него и възможността да го намери пуснат по течението от непознат благодетел е сред най-възхитителните неща, които прави човекът. Всичко от любезната усмивка, през изграждането на каменната чешма или написването на богата на идеи книга, или научното откритие, чак до смислено уреденото общество е хляб по водите. И не е толкова важно с какво сме успели да се включим – с троха или сто самуна, – той непременно ще стигне до някого и ще извърши чудото си.

През 1983 г. „галактическият стопаджия“ Дъглас Адамс публикува със своя приятел Джон Лойд речника The Meaning of Liff (самото „liff“ е обяснено вътре като „широко разпространен предмет или преживяване, за които още не съществува дума“). Принципът му е да вземе някой чудато звучащ топоним и с него да назове познати ситуации и чувства, останали без име досега. Така „чикаго“ е „зловонният повей, който предшества появата на подземната железница“; „мофат“ е „частта от палтото, замислена върху нея да сяда съседът ни в автобуса“; „загреб“ е „непознат, който с изненада сграбчва интимна част от телосложението ни и се преструва, че го е направил, за да не падне“; а „плевен“ е „едно повече или по-малко от изискуемия брой“.

Тръгнах да пиша за речника на Адамс и Лойд, за да ти препоръчам в премислянето на живота си да се пазиш от тяхното „соле“„да счупиш нещо на две, докато проверяваш дали си го залепила добре“. Но после, за да те разсея и ободря (понеже миналата година по същото време вече изредих повечето си трикове против тревожност, понеже вярвам само на мъдреците, които се смеят, и понеже мисълта ми е една скоклива коза), реших на изпроводяк да добавя още две британски вдъхновения от любимите си извори. А именно: репортажа на Джон Оливър за Далай Лама, в който незабравимо се смесват първокласна журналистика, сърдечност и хумор и се говори за превръщането на „гнева, подозрението и недоверието в търпение, търпимост и състрадание“. И края на Монти-Пайтъновия филм The Meaning of Life, в който телевизионна водеща делово прочита смисъла на живота: „Ами нищо кой знае какво. Опитайте се да бъдете мили с другите, избягвайте да ядете тлъсто, от време на време четете по някоя хубава книга, гледайте да се разхождате и се помъчете да живеете в мир и разбирателство с хора от всякакви вери и нации.“

Заглавно изображение: © Ан Фам. Защото в плетките лицето и опакото са равностойни участници в крайния резултат – толкова по-топъл, пъстър и интересен, колкото по-малко се свеним творчески да ползваме и двете.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Колкото поеме

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/kolkoto-poeme/

Здравей, Нева!

Още преди да стигна края на последната тема разговор, ме нападнаха с усещане за неотложност и мен едни въпроси за думите и мълчанието, действието и бездействието… Много често ми се случва напоследък дълбоко да се възмутя. И все по-трудно ми става да си замълча, „да преброя до 10“ и да бъда „политически коректна“. Може би е свързано с това, че всеки момент ще навърша 30 и като млад и мислещ човек, чувствам нужда да реагирам, да изговоря неща, за които е прието да се мълчи, да отстоявам ценностите си, да предложа някоя смела идея и да я осъществя и т.н. И най-хубавото е, че усещам как има значение, че съм тук (работя в провинцията), виждам резултатите от работата си и това ми носи всичкия смисъл на света.

Често обаче се сблъсквам с някоя стена – „не може“, „няма как да стане“, „тука е така“… И имам едно много тъжно усещане, че значителна част от предишните поколения, не едно или две, са мълчали, когато са били на 30, пък после са вдигнали рамене, пратили са децата в чужбина, понаместили са се удобно и са се приготвили да мрат. Та съм в искрено недоумение… Как така изборът е мълчание? Как се живее живот без съвест? Все си мисля, че аз по-скоро бих умряла, отколкото сама да сложа тухла в стената, която ми пречи да мина… Но понякога ме хваща страх дали тези „изгубени души“ някога не са били като мен?…

И още нещо се чудя… повечето хора веднага биха казали, че такава ни е държавата и без да се замислят, биха ме изгонили и мен надалеч. Случва се да отговарям на въпроси като „Какво правиш още тука, няма ли вече да заминаваш нанякъде?“ или да получа направо заповедното „Не ти е тука мястото, заминавай, докато си млада!“. Имаш ли обяснение за това? Защо?

Много мрачно звучи сега, като препрочитам. Подтикът ми да ти пиша обаче беше озадачаващо силен и спонтанен, затова все пак ще изпратя писмото. В моя защита ще кажа, че това е временно настроение.

Калина

Мила Калина, много се радвам на твоя подтик и благодаря, че си избрала по-трудоемкия път, а именно – да ми пишеш. Понеже с малко казваш много, ответният ми подтик е да започна от три места едновременно… което и ще направя.

Човешките сълзи

са различни по състав според това, дали се проливат по команда от мозъка (емоция), или заради външен дразнител (нарязан лук например), но при всички положения са необходими. Мълчанието сигурно също е различно по състав, ако занемееш от възторг, ако стискаш зъби от болка, ако си хапеш езика, за да не издадеш приятел, или се правиш, че те няма, когато издевателстват над някого. И макар да съм убедена, че не всяко мълчание е необходимо, не бих бързала да отсъдя кое е хубаво и кое – лошо. Ами ако възторгът е на Нерон пред горящия Рим, а стискането на зъби – заради болка, която си причиняваме сами? Какво, колко и кога да се каже или не, са подвъпроси на голямото питане за смисъла на живота и са до човека, момента и средата – нямат окончателни отговори.

Мълчанието е злато, ако нямаш ясна представа за ситуацията и не можеш да я подобриш с адекватно включване. Но всеки психолог ще потвърди, че мълчанието е отрова, ако трябва да се градят връзки и да се модулират заварени отношения – от семейството и работата до международната търговия и дипломацията: няма как да съществуваш, ако не формулираш кой си, какво искаш, какво предлагаш, какво те радва. В Библията светът започва със словото и то е Бог, а „мълчание“ се използва като синоним на „смърт“. В науката словото (езикът) определя човека като такъв – без четене, писане и преговори той е обречен да бъде статист дори в собствената си история. Но да живееш и да участваш е колкото привилегия, толкова и бреме, та аз отново не бих бързала да отсъдя кое е хубаво и кое – лошо.

Тези, които обикновено бързат, са децата. Затова и когато всички мълчат угодливо в приказката, едно дете извиква: „Царят е гол!“ и събаря статуквото. Сещам се обаче и за случката с петокласника, която разказва Примо Леви, един от най-разумните гласове на ХХ век, химик по професия, бивш лагерист в Аушвиц, мъдрец. Леви отива в едно училище да говори за нечовешките изпитания в лагера и за човешката природа, направила ги възможни, а накрая едно будно дете взема думата, пита го защо не е избягал, чертае му схема как това е можело да стане, и му препоръчва следващия път да действа по-умно.

В уютна ситуация е лесно да се вземат решения от името на хора, чиито страдания не сме способни дори да си представим. И е забавно през 2019-та да се шегуваме с феминистките например, нищо че ако не си бяха залагали главите през последния век, нямаше да ни е до шеги. И е възможно сега, когато само рядко и заобиколно ме унижават заради моята принадлежност към определени малцинства (източноевропейка, разведена, физически нееднаква с „нормалния“ модел), дори аз понякога да възприемам „политическата коректност“ като синоним на лицемерие вместо като нещото, което е: инструмент за опазване на по-слабия…

„Методичен, ежедневен героизъм“

проповядва футуристът Филипо Томазо Маринети преди век. И в стотиците манифести, които пише и публикува със своите съмишленици между двете световни войни, за да громи миналото в полза на някакво атлетично, механизирано и милитаризирано бъдеще, въпросният „ежедневен героизъм“ се появява редовно. Мислила съм го много не само защото дипломната ми работа беше за футуристите, а и защото това ми се вижда едно от най-нереалистичните им искания.

Защо жената, дето я бият, просто не си тръгне? Защо детето, на което посягат, просто не иде в полицията? Защо мъжът, когото унижават в службата му, просто не се изправи да каже какво не е наред? Защо интровертът просто не се престраши да общува? Защо лагеристите във всички извратени режими просто не въстанат срещу надзирателите си? Защо родените в гетото просто не се изучат и не се хванат на хубава работа? Защо хората просто не престанат да се държат безотговорно и не започнат да се образоват, да гласуват информирано, да доброволстват? Защо просто не престанем да унищожаваме планетата? Защото дори да е наложително, не е просто.

Аз съм поколение по-голяма от теб и също минах през фазата (ще видиш, че е фаза) на: добре де, предните поколения защо така са забатачили нещата? Защото не е просто. Първо си дете и светът е отговорен за теб, докато се мъчиш да го разбереш и да си намериш мястото. После изневиделица осъзнаваш, че ти си светът и носиш всякакви отговорности, само дето, ако идваш от дисфункционална общност, нямаш идея как да ги упражняваш. Нашите родители са от затвора на тоталитаризма, моето поколение – от калния хаос на 90-те. Участвали сме в купища нередности, без въобще да си дадем сметка колко са нередни, камо ли да подозираме за изход – и това е само едно от многото обстоятелства, които следва да се отчетат. Единствените живи българи, отгледани в що-годе свободни и неистерични обстоятелства, сте вие, хората под 30. Променяйте, правете по-доброто, избирайте смело. Но ако не знаете как или не смогвате, аз не бих бързала да се разсърдя.

В един силен като бомба текст Веселина Седларска каза веднъж, че България не е място, а местопрестъпление. Това е факт и той е на общата ни сметка, все едно кой колко ял и пил: родени сме с бремето му, остава да го осмислим и надживеем. Но не е просто. И точно както никого не бих винила, че не е ежедневно героичен, така и никого не виня, че не е вдигнал революция, че изпада в паника пред промените, че не вярва в почтеността на политиците и в своята значимост за света. Или че не избира саможертвата на родна почва, ако има шанс да изживее единствения си живот по-спокойно зад граница (що за вина е да разполагаш със себе си?). В интервю по повод „Мълчанието на другите“ – филм за последиците от франкизма, плашещо приложим и към нашите условия – режисьорката Алмудена Караседо каза по повод бавното асимилиране на травмите: „След годините страдание на хората им се живееше.“ Разбирам.

С всичко дотук не искам да ти кажа: и това става, и онова е ОК, и всичко самò ще се нареди. Нито ще се нареди самò, нито всякак бива. Но обстоятелствата са нюансирани и насред тяхната многотия най-важното е да си избистриш ти коя си, къде си и какво и доколко си струва да правиш оттам… Блазе ти, че се занимаваш с нещо, което те удовлетворява. Значи няма какво да търсиш другаде – работата, която ти храни душата и не убива тялото ти от глад, е най-доброто местопребиваване. Ако обаче решиш да търсиш другаде, ти си си господар. Ако възмущението ти е дълбоко, брой до 10, за да си поемеш дъх, и говорѝ, Калина. Говорѝ, за да те чуят и да ги чуеш, и има много сериозна вероятност нещо да се промени, дори да не е за теб лично, а за тези от следващото поколение. А на ужасяващото „Тука е така“, което не е просто констатация, а закана за още от същото, кажи: „Да, ама не.“

Това за младите, които могат, но не умеят, и старите, които умеят, но не могат, е виц. Има хора, които искат, могат и цял живот прокарват път за себе си и за другите. Има млади циници и стари ентусиасти. На всяка възраст се намират глупаци, които мечтаят за всеобщо оглупяване, и добряци, които не знаят къде им е далакът, но гостоприемно отварят сърцето си. Хората зреят с различно темпо – едни стигат до активност на възраст, на която втори се оттеглят, докато трети се намесват веднъж, но в най-точния момент. Разучи себе си, виж къде си приложима, приложи се толкова всеотдайно, колкото можеш да понесеш, и бъди уверена, че така след 30 или 40 години няма да си се превърнала в нещо, което сега те ужасява. Участието в живота е като брашното в хляба – основна съставка. Но струва ми се, и то като брашното трябва да е „колкото поеме“: според даденостите. Виж колко смяташ, че си длъжна да кажеш и да сториш, за да си в мир със себе си, и направи колкото успееш.

„Бели стени – ням народ“

е надпис със спрей, който съм виждала по сгради в Испания и Португалия. Опитах да издиря кога и къде се е появил за първи път, но не успях: най-ранното споменаване, на което попаднах, е във връзка с Революцията на карамфилите през 70-те. Смисълът: градските стени без графити са сред най-явните симптоми на диктатурата, която не понася нито изблиците на спонтанна индивидуалност, нито несъгласуваните с нея покани за разговор. Твоето „тухла в стената“ неизбежно ме препрати към музиката, откъдето стигнах до „думите на пророците са написани по стените на метрото“ и се сетих с какво искам да завърша. Три момента от последните години, в които нечие младо мислене в България ме е карало да се разсмея, да си кажа: „Фиииу, браво!“ и да разправям със задоволство на приятелите си от чужбина; три арт акции под открито небе с политическо съдържание, които за мен са от една порода: ангажирани и иронични, безкрайно красноречиви, макар и всъщност безмълвни.

През 2011 г. Румяна Кирова, млада правистка, живяла в чужбина, минава пред Софийската джамия, където едни хора се молят, а други шумно се опитват да осквернят изживяването им от разположена наблизо кола (за техните зулуми по-късно България беше осъдена в Страсбург). Омерзена от идиотизма на гледката, жената се отбива в Халите, купува яйца и започва да ги мята по колата на грубияните. Полицай ѝ взема последните две, тя възразява, че са ѝ за лично ползване, той ги връща, тя хвърля и тях по колата, полицаят разочаровано пита защо така, тя отговаря: „А за какво съм ги купила?“ Елегантна работа.

Пак през 2011 г. една юнска сутрин Паметникът на съветската армия – най-щръкналият монумент в столицата, издигнат десетина години след предизвикания от СССР преврат в България – осъмна нашарен със спрейове. Концептуално осъвременен, „преведен“ в духа на времето от групата Distructive Creation. Анонимните сиви герои на войнолюбивото соцвъображение от едната страна на Паметника се оказаха преобразени в американски свръхгерои: уродливи в своята инфантилност и красиви в ярката си утопичност символи на личната свобода. Спокойно може да се каже, че откакто Студената война свърши, нищо, свързано с България, не е предизвиквало подобен жив интерес зад граница, колкото трансформациите на паметника.

През 2013 г. Гери Георгиева, българска артистка във Великобритания, изтанцува Single Ladies с точните движения на Бионсе, но без музика и с родопска носия върху планински сняг. Клипът пожъна симпатия по света и очакваните смесени реакции в България, където някои се потресоха, че „тука не е така“. Ами не е, както е било, и няма да бъде, слава богу, а ако младите хора си търсят идентичността, като събират каквото обичат, вместо да избират между едното и другото, толкова по-добре.

Заглавно изображение: „Пейзажни силови линии + усещане за аметист“, Джакомо Бала, 1918 г. (Национална галерия за модерно и съвременно изкуство, Рим)

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.