Tag Archives: гора

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

[![Първият брой на вестник Марица от 1878 година](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)
Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Тоест

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Оригинален линк: “Тоест” • Някои права запазени

За испанската съдебна независимост отвътре

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/spain-judiciary-independence/

За испанската съдебна независимост отвътре

Този текст е специално зa тези мои познати и приятели, които продължават да не разбират иронията, с която се отнасям към „независимата съдебна власт“ в Испания и намират паралелите, които правя с България, за прекалени и неуместни. Голяма част от тях ме обвиняват в пристрастия, на които гледам с насмешка не заради друго, а защото те самите отказват да вдигнат глава от собствената си романтична представа и клишета в главите си и да погледнат действителността, с различна нагласа от тази на фенщината към Реал Мадрид например. За разлика от повечето си критици, се старая да защитавам своите „пристрастия“ с факти, които сверявам през два, а понякога и повече канали, а когато източникът е медия, проверявам даже и собствеността и сондирам репутацията им, преди да се позовавам на нея.

Твърдото ми убеждение е, че испанската съдебна система често се ползва за репресии, когато политическата власт не иска да си намокри краката или не може да намери политическо решение. Аз лично съм потресен колко разследвания, арести, обвинения и запокитени в затвора (при това не за кратко време) има буквално ежемесечно в Испания, в които потърпевши са политически противници или критично настроени към властта обикновени хора. Включително за „провинения“ като шеги и вицове в хумористични издания или социални мрежи. Организират се показни съдебни процеси заради провокативни артистични инсталации – наскоро приключи едно такова дело, след което обвиненият в крайна сметка влезе в затвора (за тероризъм!).

Но да оставим моите впечатления и лично мнение настрана. Със сигурност обобщените мнения на 11%-ова извадка от испанските съдии към собственото им ежедневие би трябвало да тежи повече. Затова предлагам да разгледаме едно изследване, в което има доста данни. Предполагам, че някои хора вече са го чели, но са го направили от българска гледна точка. Нека да го погледнем и от испанска, а понеже е големичко, ще резюмирам само това, което мен лично ме стряска най-много.

Изследването е на European Network of Councils for the Judiciary, за периода 2016-2017 и е базирано на отговорите на въпросник, който е попълнен от 11712 съдии от 26 страни (22 от ЕС плюс Албания, Сърбия, Черна гора и Норвегия). Испанските съдии, които са участвали, са 718, или това са 11% от всички съдии в държавата. Числата по-долу са на база техните отговори и се отнасят за обследвания период от две години.

  • 18.1% считат, че през последните две години е имало дела, които са били разпределени към съдии по начин, различен от установената процедура, и с цел да се повлияе на изхода от делото. Испания е лидер в тази класация.
  • 64.3% считат, че съдии са назначавани по критерии, различни от тяхната пригодност и опит. Испания води и тази класация с цели 40% над средното ниво за всички държави в проучването.
  • 77.7% намират, че съдии са били повишавани на база критерии, различни от тяхната пригодност и опит. Испания води и тази черна класация, с повече от 40% над средното ниво.
  • 45% считат, че решения на съдии са били повлияни от действия на медиите (преса, телевизия и радио). Тук Испания отстъпва само на Италия, Хърватска, България и Словакия. А 17% смятат, че решения на съдии са били повлияни от социалните мрежи, като Испания е след Италия, Хърватска, Албания и България.
  • 27.7% считат, че правителството не зачита тяхната независимост като съдии. Това е десетият най-лош резултат. Тук води Полша (с над 70%), следвана от България (с над 50%). 15.5% отбелязват, че собствените им началници в съдилищата не уважават тяхната независимост. Това е вторият най-лош резултат след Португалия (21.7%). А 25.6% считат, че тяхната независимост не се уважава от Съдебния съвет. Испания е отново лидер с повече от 20% над средното ниво (като тук се отбелязва, че не всички държави имат такъв орган). България и Португалия следваме испанците плътно и в този срам.
  • 62.2% считат, че Съдебният съвет не разполага с нужните механизми и процедури да защити ефективно независимостта на съдебната власт. Това е вторият най-лош резултат в Европа (след Полша).
  • 10% признават, че през последните две години им е оказван неуместен натиск да вземат решение по дело по определен начин. Испания е петата страна по „натиск“ след Албания (24%), Хърватска (12%), Литва (12%) и Латвия (11%).
  • 10% признават, че са били санкционирани или са били заплашени, че ще бъдат санкционирани за това как са решили дадено дело. Испания е шеста по този критерий след Литва (19%), Латвия (18%), Полша (14%), Румъния (14%) и Италия (11%).
  • 25.6% са били притискани от администрацията на съда им да решат дадено дело в определен срок. Испания е четвърта след Хърватска, Полша и Словения.

Нямам коментар. Числата говорят.

За испанската съдебна независимост отвътре

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/spain-judiciary-independence/

За испанската съдебна независимост отвътре

Този текст е специално зa тези мои познати и приятели, които продължават да не разбират иронията, с която се отнасям към „независимата съдебна власт“ в Испания и намират паралелите, които правя с България, за прекалени и неуместни. Голяма част от тях ме обвиняват в пристрастия, на които гледам с насмешка не заради друго, а защото те самите отказват да вдигнат глава от собствената си романтична представа и клишета в главите си и да погледнат действителността, с различна нагласа от тази на фенщината към Реал Мадрид например. За разлика от повечето си критици, се старая да защитавам своите „пристрастия“ с факти, които сверявам през два, а понякога и повече канали, а когато източникът е медия, проверявам даже и собствеността и сондирам репутацията им, преди да се позовавам на нея.

Твърдото ми убеждение е, че испанската съдебна система често се ползва за репресии, когато политическата власт не иска да си намокри краката или не може да намери политическо решение. Аз лично съм потресен колко разследвания, арести, обвинения и запокитени в затвора (при това не за кратко време) има буквално ежемесечно в Испания, в които потърпевши са политически противници или критично настроени към властта обикновени хора. Включително за „провинения“ като шеги и вицове в хумористични издания или социални мрежи. Организират се показни съдебни процеси заради провокативни артистични инсталации – наскоро приключи едно такова дело, след което обвиненият в крайна сметка влезе в затвора (за тероризъм!).

Но да оставим моите впечатления и лично мнение настрана. Със сигурност обобщените мнения на 11%-ова извадка от испанските съдии към собственото им ежедневие би трябвало да тежи повече. Затова предлагам да разгледаме едно изследване, в което има доста данни. Предполагам, че някои хора вече са го чели, но са го направили от българска гледна точка. Нека да го погледнем и от испанска, а понеже е големичко, ще резюмирам само това, което мен лично ме стряска най-много.

Изследването е на European Network of Councils for the Judiciary, за периода 2016-2017 и е базирано на отговорите на въпросник, който е попълнен от 11712 съдии от 26 страни (22 от ЕС плюс Албания, Сърбия, Черна гора и Норвегия). Испанските съдии, които са участвали, са 718, или това са 11% от всички съдии в държавата. Числата по-долу са на база техните отговори и се отнасят за обследвания период от две години.

  • 18.1% считат, че през последните две години е имало дела, които са били разпределени към съдии по начин, различен от установената процедура, и с цел да се повлияе на изхода от делото. Испания е лидер в тази класация.
  • 64.3% считат, че съдии са назначавани по критерии, различни от тяхната пригодност и опит. Испания води и тази класация с цели 40% над средното ниво за всички държави в проучването.
  • 77.7% намират, че съдии са били повишавани на база критерии, различни от тяхната пригодност и опит. Испания води и тази черна класация, с повече от 40% над средното ниво.
  • 45% считат, че решения на съдии са били повлияни от действия на медиите (преса, телевизия и радио). Тук Испания отстъпва само на Италия, Хърватска, България и Словакия. А 17% смятат, че решения на съдии са били повлияни от социалните мрежи, като Испания е след Италия, Хърватска, Албания и България.
  • 27.7% считат, че правителството не зачита тяхната независимост като съдии. Това е десетият най-лош резултат. Тук води Полша (с над 70%), следвана от България (с над 50%). 15.5% отбелязват, че собствените им началници в съдилищата не уважават тяхната независимост. Това е вторият най-лош резултат след Португалия (21.7%). А 25.6% считат, че тяхната независимост не се уважава от Съдебния съвет. Испания е отново лидер с повече от 20% над средното ниво (като тук се отбелязва, че не всички държави имат такъв орган). България и Португалия следваме испанците плътно и в този срам.
  • 62.2% считат, че Съдебният съвет не разполага с нужните механизми и процедури да защити ефективно независимостта на съдебната власт. Това е вторият най-лош резултат в Европа (след Полша).
  • 10% признават, че през последните две години им е оказван неуместен натиск да вземат решение по дело по определен начин. Испания е петата страна по „натиск“ след Албания (24%), Хърватска (12%), Литва (12%) и Латвия (11%).
  • 10% признават, че са били санкционирани или са били заплашени, че ще бъдат санкционирани за това как са решили дадено дело. Испания е шеста по този критерий след Литва (19%), Латвия (18%), Полша (14%), Румъния (14%) и Италия (11%).
  • 25.6% са били притискани от администрацията на съда им да решат дадено дело в определен срок. Испания е четвърта след Хърватска, Полша и Словения.

Нямам коментар. Числата говорят.

За испанската съдебна независимост отвътре

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/spain-judiciary-independence/

Този текст е специално зa тези мои познати и приятели, които продължават да не разбират иронията, с която се отнасям към „независимата съдебна власт“ в Испания и намират паралелите, които правя с България, за прекалени и неуместни. Голяма част от тях ме обвиняват в пристрастия, на които гледам с насмешка не заради друго, а защото те самите отказват да вдигнат глава от собствената си романтична представа и клишета в главите си и да погледнат действителността, с различна нагласа от тази на фенщината към Реал Мадрид например. За разлика от повечето си критици, се старая да защитавам своите „пристрастия“ с факти, които сверявам през два, а понякога и повече канали, а когато източникът е медия, проверявам даже и собствеността и сондирам репутацията им, преди да се позовавам на нея.

Твърдото ми убеждение е, че испанската съдебна система често се ползва за репресии, когато политическата власт не иска да си намокри краката или не може да намери политическо решение. Аз лично съм потресен колко разследвания, арести, обвинения и запокитени в затвора (при това не за кратко време) има буквално ежемесечно в Испания, в които потърпевши са политически противници или критично настроени към властта обикновени хора. Включително за „провинения“ като шеги и вицове в хумористични издания или социални мрежи. Организират се показни съдебни процеси заради провокативни артистични инсталации – наскоро приключи едно такова дело, след което обвиненият в крайна сметка влезе в затвора (за тероризъм!).

Но да оставим моите впечатления и лично мнение настрана. Със сигурност обобщените мнения на 11%-ова извадка от испанските съдии към собственото им ежедневие би трябвало да тежи повече. Затова предлагам да разгледаме едно изследване, в което има доста данни. Предполагам, че някои хора вече са го чели, но са го направили от българска гледна точка. Нека да го погледнем и от испанска, а понеже е големичко, ще резюмирам само това, което мен лично ме стряска най-много.

Изследването е на European Network of Councils for the Judiciary, за периода 2016-2017 и е базирано на отговорите на въпросник, който е попълнен от 11712 съдии от 26 страни (22 от ЕС плюс Албания, Сърбия, Черна гора и Норвегия). Испанските съдии, които са участвали, са 718, или това са 11% от всички съдии в държавата. Числата по-долу са на база техните отговори и се отнасят за обследвания период от две години.

  • 18.1% считат, че през последните две години е имало дела, които са били разпределени към съдии по начин, различен от установената процедура, и с цел да се повлияе на изхода от делото. Испания е лидер в тази класация.
  • 64.3% считат, че съдии са назначавани по критерии, различни от тяхната пригодност и опит. Испания води и тази класация с цели 40% над средното ниво за всички държави в проучването.
  • 77.7% намират, че съдии са били повишавани на база критерии, различни от тяхната пригодност и опит. Испания води и тази черна класация, с повече от 40% над средното ниво.
  • 45% считат, че решения на съдии са били повлияни от действия на медиите (преса, телевизия и радио). Тук Испания отстъпва само на Италия, Хърватска, България и Словакия. А 17% смятат, че решения на съдии са били повлияни от социалните мрежи, като Испания е след Италия, Хърватска, Албания и България.
  • 27.7% считат, че правителството не зачита тяхната независимост като съдии. Това е десетият най-лош резултат. Тук води Полша (с над 70%), следвана от България (с над 50%). 15.5% отбелязват, че собствените им началници в съдилищата не уважават тяхната независимост. Това е вторият най-лош резултат след Португалия (21.7%). А 25.6% считат, че тяхната независимост не се уважава от Съдебния съвет. Испания е отново лидер с повече от 20% над средното ниво (като тук се отбелязва, че не всички държави имат такъв орган). България и Португалия следваме испанците плътно и в този срам.
  • 62.2% считат, че Съдебният съвет не разполага с нужните механизми и процедури да защити ефективно независимостта на съдебната власт. Това е вторият най-лош резултат в Европа (след Полша).
  • 10% признават, че през последните две години им е оказван неуместен натиск да вземат решение по дело по определен начин. Испания е петата страна по „натиск“ след Албания (24%), Хърватска (12%), Литва (12%) и Латвия (11%).
  • 10% признават, че са били санкционирани или са били заплашени, че ще бъдат санкционирани за това как са решили дадено дело. Испания е шеста по този критерий след Литва (19%), Латвия (18%), Полша (14%), Румъния (14%) и Италия (11%).
  • 25.6% са били притискани от администрацията на съда им да решат дадено дело в определен срок. Испания е четвърта след Хърватска, Полша и Словения.

Нямам коментар. Числата говорят.

Оригинален линк: “За испанската съдебна независимост отвътре” • Някои права запазени

ЕСПЧ: Видеокамери и видеозаписи в лекционни зали нарушават правото на личен живот на преподавателите

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/12/03/echr-art8-21/

 На 28 ноември 2017 г. ЕСПЧ оповести решението си по делото  Antović и Mirković v. Черна гора ( № 70838/13). С  четири гласа за  и три особени мнения Съдът реши, че има  нарушение на член 8 ЕКПЧ (право на зачитане на личния и семейния живот), като присъди съответно обезщетение.

Двама професори в университета на Черна гора, Невенка Антович и Йован Миркович, са жалбоподатели  по делото.  В университета са монтирали видеокамери.  Професорите са обжалвали решението, но националните съдилища приемат, че аудиториите, в които  Антович и Миркович  преподават, са публични пространства и няма неправомерна намеса в личния живот на преподавателите.

Съдът в Страсбург отхвърля доводите на правителството, че делото е недопустимо, тъй като аудиторията е публично пространство. Съдът преди всичко намира, че  – както вече е установил в други дела – личният живот може да включва професионални дейности. Следователно член 8 ЕКПЧ е приложим:

43.  Съдът  провери дали жалбоподателите имат оправдано очакване за неприкосновеност  на личния живот. […]

44. Що се отнася до настоящия случай, Съдът отбелязва, че университетските аудитории са работните места на преподавателите. Тайно видеонаблюдение на   работното място трябва да се разглежда като  значителна намеса в личния живот […] Това води до   възпроизводима документация  за поведението на човека в неговото работно място [...] Няма причина Съдът да се отклони от тази констатация, дори ако се отнася до случаите на явно видеонаблюдение на служител на  работното място […]   Правото на личен живот съществува, дори и да е ограничено, доколкото е необходимо (вж. Bărbulescu, § 80).

По същество:

59. според националния закон оборудването за видеонаблюдение  може да се инсталира в официални или търговски помещения, но само ако целите –  по-специално безопасността на хора или имущество или за защита на поверителни данни –  не могат да бъдат постигнати в по друг начин. Съдът отбелязва, че в настоящия случай е въведено видеонаблюдение, за да се гарантира безопасността на имуществото и хората, включително студентите, и за наблюдение на преподаването. Една от тези цели, а именно надзорът върху преподаването, изобщо не е предвидена от закона като основание за видеонаблюдение. Освен това  изрично е постановено, че няма доказателства, че  имущество или хората са били в опасност […]. От своя страна   правителството не предоставя никакво доказателство за противното в това отношение, нито пък показва, че  преди това е разглеждало други мерки като алтернатива.

Професорите смятат също, че  нямат ефективен контрол над събраната информация, поради което наблюдението е незаконно.

ЕСПЧ потвърди : наблюдението е неправомерна намеса в правото на личен живот, нарушение на чл.8 ЕКПЧ.

 В едното особено мнение се приема, че преподаването не е част от личния живот:

За  мнозинството е достатъчно, че  видеонаблюдението или мониторингът се провежда на  работното място – залата, където  професорите преподават и общуват   със студенти. Според нас това е много широко  разбиране на понятието “личен живот”.

В другите две особени мнения се приема, че чл. 8 е приложим и има нарушение, но с различна аргументация:

Настоящият случай не се отнася до камери за сигурност, поставени например на входовете и изходите на университетските сгради. Тя се отнася до видео наблюдението на аудиториите. Гарантиране на  безопасността на хората и имуществото  е  една от целите на мярката , другата цел е мониторингът на учебните дейности  –  фактът, че деканът е имал достъп до записите, изглежда потвърждава, че това наистина е преследвана цел.
Университетските аудитории не са нито частно, нито обществено място. Те са места, където преподавателите срещат своите студенти и взаимодействат с тях.  Струва ни се, че в такова взаимодействие преподавателят може да има очаквания за неприкосновеност на личния живот –  в смисъл, че   обикновено се очаква, че това, което се случва в класната стая,  може да се наблюдава само от тези, които са оправомощени да присъстват в клас  и действително   присъстват.  […]

Filed under: Media Law, Uncategorized Tagged: еспч, чл.8

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха никакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия само да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват в правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да противостои на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви душичката. Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Текстовете им са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре му.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени на около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Има и нови обвинения за 5.2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля и негов незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционният съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение да диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Открийте разликите 🙂

guardian

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа мълчи, защото основните европейски партии са обречени заради своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А европейците за пореден път виждат една куха бюрокрация, която не работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на глас и самоопределение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора – когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Граница

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/border/

Някои неща са не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи.

С Капка Касабова се оказваме връстници. По-голяма е от мен с едва няколко месеца. Съзнавам това, докато прелиствам първите страници на „Граница“ и откривам съпадения във времето и гледните точки към събитията от сходен с моя възрастов ракурс. Не вярвам обаче, че тази книга ме докосна толкова дълбоко само заради това.

Написана е виртуозно. Рядко може да се открие толкова много поезия в проза, която е само донякъде документалистика, само донякъде пътепис, но най-вече е съпреживяване… на онези балкански трагедии, които още кървят. Съпреживяването им по най-истинския възможен начин – като лични, човешки истории, които засядат в гърлото.

Корица на Граница от Капка Касабова

Не мисля че съм чел по-човеколюбива книга напоследък. С историите си за прокудените, заселените, избягалите и завърналите се заради световните и балканските военни сблъсъци или пък заради желязната завеса, с историите за убитите и убийците им, „Граница“ е учебник по човеколюбие. И трагедиите на загубилите своите любими хора и тези на техните палачи са разказани честно, без драма или стремеж за възмездие – произнасянето на присъдите е оставено в ръцете на времето, а то, оказва се, е суров съдник.

Границата формално е тази между България, Гърция и Турция, но книгата я мести и размива непрекъснато, защото хората от едната страна и от другата са толкова еднакви, че човек се пита колко много политическа жлъчка е разсипана върху ни, но тя пак не стига да спрем да бъдем хора и комшии… въпреки кръвопролитията, предателствата и… границите в собствените ни глави.

— Видях ги за малко, преди да ги покосим с картечниците — разказа ми граничарят. — Хубави момчета бяха, левенти. Най-лошото беше, че след това трябваше да ги разчистим от гората, от дърветата съм ги чистил, ти казвам, парче по парче. Оказа се, че не носят никакви гранати, просто са бягали. И докато чистех, не ми излизаше от главата майката.

Историята започва от Странджа, нестинарите, граничните застави на комунистическа България, пропълзява към Родопите, оттам през Гърция и Турция, за да завърши отново в Странджа. А по пътя разказва за бягащите от комунизма, от войните – от тогава до днес – за тогавашните бежанци и за днешните бежански лагери. За тогавашните изверги, и за днешната безчовечност. За добротата и за предателите. За легендите и преданията. За омразата и за любовта. За спасените и за пожертваните (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За прокудените и преселените (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За преименуваните насила… и по няколко пъти. За нас – вечните бежанци – балканците, каквито и иначе да се наричаме.

Прочетете тази книга! Когато и да го направите, ще бъде ужасно късно. Това, за което се разказва в „Граница“ така или иначе вече се е случило и не може да се промени, но не бива да се забравя. Защото към бъдещето можем да гледаме не с границите в главите ни, а само с безграничността на човеколюбието си – поне ако искаме различно бъдеще за идните поколения.

Местните я наричат Крейнеро, леко изкривяване на гръцките думи крио неро, студена вода… Върху камъка на чешмата все още личи съветска звезда, издялана и датирана 1971 година… Водата на Крейнеро е като името си: студена, вкусна и тежка като желязо. Колкото и да пиеш, не утолява, само натежава. Казват, че независимо откъде си, ако дойдеш да пиеш три пъти, ще продължиш да се връщаш в тази долина между България и Турция, при тази чешма с побългарено гръцко име, въпреки че усещането е за място без страна, без националност, място за всички и за никого.

Драмата по вадене на паспорт в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/dramata-pasport-v-chujbina/

През май се усетих, че ми изтича паспорта. До сега винаги съм го обновявал в България, но този път пропуснах. Изчетох изискванията на сайта на Външно, направих си час през online системата и зачаках. Беше за след два месеца, но имах време.

На 10-ти юни в 8:50 бях пред консулството във Франкфурт. Часът ми беше за 9:00, когато отваря и консулството. Вече имаше опашка от към 40-тина души. Поне 5-6 бяха бебета, за които родителите се опитваха да извадят документи. Тъй като сградата е малка и никога не е била строена за консулство, опашката беше отвън и преливаше на тротоара. Естествено, минаващите на път за работа негодуваха.

Пробих си път през тълпата, тъй като бях един от малкото с час и се качих горе. Имаше две гишета. Тогава осъзнах, че съм забравил заявлението попълнено на сайта и го попълних наново за няколко минути. Когато го предадох на консулския служител, последва спор за детайли по заявлението, както защо не си нося стария паспорт. Оказа се, че въпреки практиката в България, написаното на сайта на Външно и на новия консулски портал, МВР изисквали паспортът да се предаде в консулството при подаването на заявлението. Абсурдно е, но „така искали и може да върнат заявлението, вие си знаете“. Като посочих, че в портала пише друго, последва отговор „Ако можеше през интернет, щяха всички да го правят там, нали?“ Отговорих, че по принцип може, ама…

Тогава ми светна, че всъщност има един друг портал, за който Външно похарчи стотици хиляди. Бях забравил за него (въобще много забравяне в тази история). Идеята му е да си подадеш заявлението изцяло online и така да олекоти работата на консулствата. Уловката е, че изисква електронен подпис, което е доста рядко все още.

Е, аз имам електронен подпис. Вече бях доста изнервен на служителката, събрах си документите и си тръгнах. Вечерта седнах и отворих e-services.mfa.bg. Прие електронния ми подпис и започнах да попълвам детайлите. Любопитно е, че ми показа снимката съхранявана от МВР, но се наложи на ръка да въведа почти всичко останало.

Пуснах заявлението и съвсем очаквано сайтът се счупи. Това всъщност е известно отдавана. Пробвах в случай, че имам някакъв късмет. Само един човек е успял да подаде заявление така малко след пускането на проекта. От тогава насам прескъпият портал просто не работи. Опитах се на няколко различни конфигурации, но резултатът беше същия.

Върнах се към консулския портал consulatebg.eu, попълних отново електронното заявление и си направих нов час за след месец и половина. Толкова се чака. Ако днес се опитате да си направите час във Франкфурт, най-скорошният е на 14-ти септември. Може да се пробвате в съседните консулства, но и там чакането не е по-малко. След като подадете заявлението, може да се наложи да чакате между един и шест месеца за самия паспорт. Зависи от натоварването и бързината на чиновниците в България.

Иронията тук е, че ако подам заявление за немско гражданство, процедурата може да мине дори по-бързо от обновяването на българския. Това, както и лошите консулски услуги са сред основните причини толкова българи да взимат немски паспорт. Аз съм решил, че просто не ми трябва. Същото, впрочем, важи и за децата на български родители родени в чужбина – процедурата е сравнително лесна, но трябва да се върнеш в България. Има разписан в закона вариант български акт за раждане да се вади и през консулствата. Според отговора, който получих от Външно, няма данни някой някога да го е правил. Консулите дори имат задължение да вадят служебно български акт за българчета, за които знаят, че са родени в региона им. Нямат обаче капацитета и също не се е случвало.

За нищо от това не виня хората работещи в консулството. Колкото и да ме изнерви отношението на служителката тогава, разбирам я напълно предвид наплива пред сградата и ѝ го казах. Истината е, че точно консулството във Франкфурт работи с 2-3-ма консулски служители. Още няколко помагат с възспирането на тълпата и организацията, макар да не им е това работата. Консулството отговаря вече за близо 120 хиляди българи в съседните провинции. Това е все едно град като Плевен или Стара Загора да бъде обслужван от кметството на малко родопско село.

За проблемите на консулствата ни и недостига на служители и материално осигуряване съм писал вече. Министерството на външните работи отказа да ми предостави данните за финансовите отчети на всяко от тях. Съдих ги, спечелих на първа инстанция, но те обжалваха пред ВАС. Делото е насрочено за средата на февруари. Опърничавостта им ме кара да мисля, че явно има резон в неофициалната информация, която имам от познати във Външно, че от такси и услуги министерството излиза на печалба, а не се инвестира почти нищо. Само данните ще покажат дали емиграцията ни не издържа дипломацията ни.

Целият процес е изнервящ за всички участници. Нищо ново за бюрокрацията ни, ще кажете. Интернет платформите, електронната идентичност, електронните услуги и гласуване ще олекотят много нещата, но няма да изместят нуждата от адекватни консулства. Дори да не подаваме ухо на фалшивите бомбастични твърдения за броя на българите в чужбина, емиграцията ни е доста голяма. Всички говорят как ще бъдат върнати с една или друга мярка, но никой не се сеща, че често допирът до държавата България са именно тези консулства. През тях всички виждат, че малко от причините да напуснат да се подобрили – бюрокрация, неясни изисквания, липса на обучен персонал, изнервени служители и опашки. Ако искаме да променим нещо, това е добро място да започнем.

А иначе, аз паспорт ще си изкарам. Ще ми излезе по-евтино и по-бързо да се вдигна на самолета и да изкарам по бързата процедура в Пловдив. Ще загубя ден-два отпуска, но не ми е проблем. За доста обаче това не е вариант. Особено, когато са с дете.

Защо четем за епидемия от аутизъм, но не за експлозия от новосъздадени планети?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/autism/

Замислете се над следното изказване. Какво не е наред в него?

„Към днешна дата знаем за повече от 1000 планети извън слънчевата ни система. В списъка има все повече с размерите на Земята и с възможност на живот. Това е истинска експлозия. Като си помисли човек, че до съвсем скоро тези планети не са съществували и се появяват точно в последните години.“

Нещо не е наред, нали? Дразни с наивността си.

Аналогични са изказванията за „епидемия“ от аутизъм. Все едно е болест или киста. Това, че виждаме съобщения за повече деца със състояние някъде в спектъра не означава, че има „епидемия“, а че не сме гледали до сега, не са получавали нужните грижи и напътствия. Това, че сега имаме знанията, разбирането и инструментите да диагностицираме аутизъм в повече деца и много по-рано не означава, че преди не са били също толкова. Просто сега не ги анатемосваме като овладяни от дявола, не ги пишем за шизофреници, олигофрени и идиотчета и не ги оставяме да умрат в гората или по домовете.

Тук не говоря за медицинската страна на нещата, а просто от гледна точка на процедурата и еволюцията на дефинициите. От първата дефиниция на понятието аутизъм са изминали повече от 70 години като в началото е била изключително тясна. Едва в последните 40 години се говори за спектър — за нещо, което обхваща множество състояния. От тогава спектъра се разширява все повече и обхваща неща, които смятаме дори за нормални в ежедневието си. В последните 20 години има широка методология, обучени специалисти и въобще възможност за масово тестване, от където излизат повече случаи и започва този мит.

Канър и Аспергер са започнали работа по аутизма с хуманна цел — да се спре насилието и унизителното отношение както към децата, така и срещу майките им. И двамата говорят за вроденост на тези състояния, за нуждата от търсене на генетични фактори и биомаркери за диагностика, а не наложеното тогава мнение, че липсата на адекватни грижи и любов от майката водят до това, което тогава се е казвало „бавно развиващо се“, а днес вече наричаме аутизъм.

В последно време се връщаме сякаш назад в това отношение. Налага се мнението, че аутизмът е нещо, което може да се предотврати, да не се „отключи“, дори да се излекува. Винят се родителите, че не харчат десетки хиляди за скъпи хотели брандирани като клиники. Виждалите sms кампаниите. Обещанията са грандиозни, а надеждата умира последна. В същото време все още има недостиг от специалисти, образованост и адекватна помощ за родители с деца в спектъра. Стигмата все още е там.

Върнете се към примера ми в началото и се замислете колко абсурдно е всичко това.

Препоръчвам това видео по темата:

Всъщност, мислех да започна с аналогия с рака и как диагностиката в последните десетилетия се е подобрила значително, но се отказах по няколко сериозни причини. Общото с аутизма се изчерпва с подобрената диагностика и разбиране и с това, че няма едно състояние „аутизъм“, както няма един „рак“. Работата обаче е там, че ракът е болест, а аутизмът не е и трябва да спрем да мислим за него като такова. Също така, макар да има силни генетични фактори при рака, немалка роля имат факторите на околната среда. При аутизма няма доказателства, че средата има каквато и да е роля.

Не на последно място, сетих се, че също толкова хора вярват, че рака е „модерна болест“ и пра-бабите ни не са страдали от него. Да, по-малко са умирали точно от рак, защото той най-често започва да става проблем в напреднала възраст, която малко са имали щастието да достигнат. Когато 40% от децата умират до 5 годишна възраст, а почти всички останали умират от насилие, инфекциозни болести, недохранване, по време на раждане или в окопите, някак дори да има начални статии на рак никой не е гледал. Но митовете продължават.

ЕП: медиен плурализъм в ЕС

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/07/13/med_pluralism_mpm2016/

На 11 юли 2017 г. в Европейския парламент се състоя изслушване по темата Медиен плурализъм. Домакин беше Комисията за граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE).

Видео от изслушването

Изслушването беше разделено на две части.

1

В първата част  беше представен доклад за анализа на Европейския университетски институт (Флоренция) за медийния плурализъм 2016 в ЕС (МРМ 2016). Това е вторият анализ,  първият е за 2014-2015 г.

Обзорът обхваща всички държави от ЕС, а за 2016 г. – и Турция и Черна гора (Орлин Спасов, Нели Огнянова, Николета Даскалова за България – МРМ2016 за България).

Предстои мониторинг за 2017 г.

МРМ 2016

2

Във втората част беше изслушан доклад за собствения анализ на LIBE, изготвен от  изследователи от Централноевропейския университет с помощта на национални докладчици от седем държави (Александър Кашъмов за България).

LIBE

 

 

Filed under: EU Law, Media Law

Мониторинг за медиен плурализъм MPM 2016

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/18/mpm-2016/

Центърът за медиен плурализъм и медийна свобода (CMPF) публикува Доклад за 2016 г. по проекта Мониторинг за медиен плурализъм (Media Pluralism Monitor, MPM 2016). С помощта на МРМ се идентифицират рисковете за медийния плурализъм в държавите от ЕС, Черна гора и Турция.

Резултати по области

Резултатите за България се виждат лесно на съответните карти  – ако отворите  областите, а след това за всяка област – и карти (резултатите) по индикатори) – или ако се запознаете с пълния текст на доклада.

Изучаването на медийния плурализъм се предполага да се провежда текущо. За предходното изследване МРМ2014 –  виж тук.

Проектът е финансиран от Европейската комисия, изпълнява се от Европейския университетски институт – Флоренция с помощта на национални екипи.

 

Filed under: EU Law, Media Law

КЗК и разпространението на програмите на бТВ Груп

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/03/20/btv_cabels/

Какво от това, че имаш вестник – ако нямаш канали за разпространение.

ПрасПрес – или поне първият брой –  показа какво значи в български условия коалицията Лафка плюс услужливи общини. Така е в София, така е в Стара Загора,  така е масово при кметовете (и мнозинствата в съветите) на ГЕРБ –  колкото и Борисов да отрича общи интереси с Пеевски.

Какво от това, че имаш телевизия – ако нямаш разпространение. Докато наземното цифрово разпространение стоеше запазено за олигарсите, кабелните мрежи достигнаха сериозно покритие. Преди няколко години БТВ се постара да продава пакетираните си програми на кабелните мрежи. – но те не одобриха нито пакета, нито цената. Регулаторите казаха, че не им е работа да се намесват в търговски отношения. И стана ясно, че това ще продължава да бъде проблем, който трябва да намери решение.

Към картината се добавя и преценката на държавата за обществен интерес – съответно правните фигури must carry rule  (задължение за разпространение на програми) u must offer rule (задължение за предоставяне на програми за разпространение). В аналоговото време ЗРТ уреждаше само задължения за предоставяне, съответно за разпространение на програмата на БНТ, но в цифровото време се появи т.нар. цифрово  must carry rule, където общественият интерес нито беше обоснован (законът го предвиди например заради корпоративен интерес – казусът с ТВ2), нито беше защитен с must offer rule.

И ето, години по-късно, по искане на кабелни оператори е образувано производство в КЗК срещу „БТВ Медиа Груп” EАД и „Нова Броудкастинг Груп“ АД за установяване на евентуално извършени нарушения по чл. 37а от ЗЗК.

Твърди се, че предприятията „БТВ Медиа Груп“ ЕАД (БТВ) и „Нова Броудкастинг Груп“ АД (Нова) безспорно имат по-силна позиция при договаряне на правата за разпространението на притежаваните от тях телевизионни програми, тъй като се явяват единствени доставчици на това медийно съдържание. Това обективно положение ги поставя в по-благоприятна позиция при договаряне, от която ответните дружества се възползват в противоречие с изискванията за добросъвестна търговска практика, което довежда до увреждане на по-слабите страни – в случая молителите. Предмет на договорите е неизключителното право, което БТВ и Нова предоставят на кабелните оператори да препредават техните програми в мрежите си.

Досега компетентният орган КЗК не е сезиран, тъй като е липсвала правна база за подобно искане. Процесният период е от 24.07.2015 г. (когато е приета Глава VIIА от ЗЗК) до настоящия момент. Недобросъвестното поведение се обективира чрез следните действия на БТВ и Нова при сключване на договори за разпространение на съответните телевизионни програми: налице е поставяне от страна на БТВ и Нова на ултимативно изискване кабелните оператори задължително да включат по-нискорейтинговите програми bTV Action, bTV Lady, Кино Нова, Диема Фемили и др. в основните си програмни пакети, като условие за сключване на договор. Евентуален отказ на оператор да приеме този ултиматум е въздиган в основание за прекратяване на всякакви делови отношения с него. В същото време на сателитните оператори „Булсатком“, БТК (Виваком) и М-тел, както и на кабелните Нет 1 и Близу, е позволявано да включват тези програми в допълнителните (второстепенните) си програмни пакети, което е доказателство за прилагане на различни условия от страна на БТВ и Нова към отделните оператори. Поемането на предварително задължение от страна на кабелните оператори при бъдещо стартиране на нови програми, автоматично да се стартират търговски преговори, включително за цена и същите да бъдат включени в основния им програмен пакет, като предпоставка за продължаване на договорните отношения, е индикация за оказван натиск. Задължително „пакетиране“ на всички програми на БТВ и Нова и невъзможност правата за отделни програми да се закупуват самостоятелно от кабелните оператори, включително за националните ефирни телевизии BTV и Nova, които са със статут от КРС must carry и се разпространяват задължително е prima facie доказателство за оказван натиск и т.н.

Според КЗК – АКТ-220-28.02.2017:

Двете ответни предприятия – доставчици на телевизионно съдържание – разпространяват следните програми:
– „БТВ Медия Груп“ ЕАД – bTV, bTV International – с политематичен профил, bTV Action, bTV Cinema, bTV Comedy, bTV Lady, bTV Novella и Ring.BG
със специализиран (филмов, спортен, развлекателен и др.) профил;
– „Нова Броудкастинг Груп“ АД – „Нова ТВ“ – с политематичен профил, „Кино Нова“, Диема Фемили“, Нова спорт“, Диема спорт“ и „Диема спорт 2“ със
специализиран (спортен и филмов) профил.

Наличните данни сочат, че двете ответни предприятия се ползват с най-високи рейтинги на по-голямата част от телевизионните си програми, което е един от
основните индикатори за наличие на пазарна мощ на съответния пазар и предполага наличие у тези предприятия на възможности да влияят върху този пазар, включително върху условията за продажба и цените.

Според КЗК „Нова Броудкастинг Груп“ АД не е допуснала злоупотреба с по-силна позиция на договаряне.

Комисията счита, че поведението на bTV в конкретното му правоотношение с кабелния оператор „Вайтъл- И“ ЕООД във връзка с начина на определяне на реалния брой абонати на оператора, заявените предложени цени на база увеличения брой и отказа да се извърши одит от страна на медията, представлява злоупотреба с по-силната позиция, изразяваща се в налагане на необосновано тежки условия на платформения оператор, което уврежда неговите интереси като по-слаба страна в правоотношението, а така също и интересите на крайните потребители, клиенти на предоставяната от платформения оператор услуга. Подобни нарушения се установяват и по отношение на “Цифрова кабелна телевизия” ООД и  “Кабел Сат-Запад” ООД.

Налагат се имушествени санкции на bTV, решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Filed under: BG Media, Media Law

„Тръмп, Путин и новата студена война“

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2040

Това е статия във вестник „New Yorker“. Може да бъде прочетена тук.

И си струва да бъде прочетена. Американците често са ме изумявали с наивността си към света. Авторите на статията обаче май са много наясно с реалността, и в същото време са се опитали да бъдат максимално точни и реални.

Една от причините да си струва статията да бъде прочетена е именно това, което е описано в нея. Част от войната на такива като Путин срещу съвременния свят е сеенето в демократичните държави на недоверие към истината – и изобщо към идеята, че обективна истина съществува. Затова е много важно да знаем откъде идва философията, че не можеш да вярваш на никого, и че всеки има своя истина. Откъдето и философията, че добро няма и всеки има свое добро.

Истински умелите лъжи са полуистините – лъжите, скрити зад перде от внимателно подбрана истина. И с тази за доброто е така. Каквото е добро за сърната не е добро за вълка, и обратното. Каквото е добро за един бизнес не е добро за конкуренцията му, и обратното. Ако месторабота плаща повече на един, тя ще има по-малко пари за другите. Каквото е добро за един, е зло за другите. Нали?

Да, ама не. При конкуренцията наистина е така. Но светът е комбинация от конкуренция и кооперация – а при кооперацията доброто дори само за един е добро за всички. И кооперацията е много, много повече от конкуренцията. Колкото по-близки сме, толкова повече е кооперацията и по-малко конкуренцията.

Да, интересите на вълка и сърната често са противоположни. Но зад тази завеска са скрити Хималаи от общи интереси. И вълкът, и сърната имат нужда от гора – голяма, девствена, с намеса на човека само колкото да ги подхранва зиме. От чист въздух, вода, почва. От мек климат, липса на природни бедствия… Продължа ли този списък, ще стане километричен. И списъкът на противоположностите в интересите им ще се изгуби на фона му.

А хората сме много по-близки помежду си от вълка и сърната. Кооперацията, общото, ни е още повече – конкуренцията, противоположностите, са още по-малко. Където се делим или ни разделят, съотношението се измества към по-лошо, но пак общата изгода е смазващо повече от конкуренцията… И където имаме общо, доброто ни е общо – така че е несравнимо повече от това добро, което е различно за всеки и противоположно на това на другите.

(Отделно от това, конкуренцията не само ни разделя – тя и ни движи напред, и така ни носи огромно общо добро. Нека бъдем по-мъдри от съветника Кнут от Андерсеновата приказка за галошите на щастието и го разберем. Затова сме хора, а не сърни и вълци – за да знаем, че доброто е несравнимо повече и по-могъщо от злото.)

За истината това важи много повече, отколкото за доброто. Почти винаги, когато някой казва „Аз си имам своя истина“, той всъщност има предвид или че си има свое добро, или че си има свой собствен свят, различен от реалния. „Алтернативни истини“ няма – „алтернативни факти“, които съответстват на реалността, се наричат просто факти.

(Една подробност: в статията се споменава терминът „whataboutism“. Груб превод на български би бил „аувасбиятнегрите-изъм“. От стария виц какво отговорило радио Ереван, когато от Америка го попитали колко е заплатата на съветския инженер. Един от най-типичните подходи, с които се опитват да ни лъжат, или ние се опитваме да се лъжем сами, когато истинският отговор на някой въпрос не е приятен.)

Рецепта за бисквитки

Не става дума за захарни изделия, а за информационни технологии. Терминът е заимстван с директен превод от английския език, където се използва думата cookies (въпреки, че буквалният превод е курабийки, а не бисквитки).

И все пак, каква е целта на бисквитките? Бисквитките представляват порции структурирана информация, която съдържа различни параметри. Те се създават от сървърите, които предоставят достъп до уеб страници. Предава се чрез служебните части на HTTP протокола (т. нар. HTTP headers) – това е трансферен протокол, който се използва от браузърите за обмен на информация със сървърите. Бисквитките са добавени в спецификацията на HTTP протокола във версия 1.0 в началото на 90те години. По това време Интернет не беше толкова развит, колкото е в момента и затова HTTP протоколът има някои специфични особености. Протоколът е базиран на заявки (от клиента) и отговори (от сървъра), като всяка двойка заявка и отговор се правят в отделна връзка (socket) към между клиента и сървъра. Тази схема на работа е изключително удобна, тъй като не изисква постоянна и стабилна връзка с Интернет, тъй като всъщност връзката се използва само за кратък момент. За съжаление, заради тази особеност често HTTP протоколът е наричан state less протокол (протокол без запазване на състоянието). А именно – сървърът няма как да знае, че редица от последователни заявки са изпратени от един и същи клиент. За разлика от IRC, SMTP, FTP и други протоколи създадени през същите години, които отварят една връзка и предават и приемат данни двупосочно. При такива протоколи комуникацията започва с hand shake или аутентикация между участниците в комуникацията, след което и за двете страни е ясно, че докато връзката остава отворена, комуникацията тече с конкретен участник.

За да бъде преодолян този недостатък на протокола, след версия 0.9 (първата версия навлязла в реална експлоатация), във версия 1.0 създават механизма на бисквитките. Кръщават технологията cookies заради приказката на братя Грим за Хенцел и Гретел, които маркират пътя, по който са минали пре тъмната гора, като поръсват трохи. В повечето български преводи в приказката се използват трохи от хляб (bread crumbs) термин, който намира друго място в IT сферата и уеб, но в действителност приказката е германска народна приказка с много различни версии през годините. Сравнението е очевидно – cookies позволяват да се проследи пътя на потребителя в тъмната гора на state less протокола HTTP.

Как работят бисквитките? Бисквитките се създават от сървърите и се изпращат на потребителите. При всяка следваща заявка от потребителя към същия сървър, той трябва да изпраща обратно копие на получените от сървъра бисквитки. По този начин, сървърът получава механизъм по който да проследи потребителя по пътя му, т.е. да знае, когато един и същи потребител е направил поредица от множество, иначе несвързани, заявки.

Представете си, че изпращате първа заявка към сървъра и той ви връща отговор, че иска да се аутентикирате – да посочите потребителско име и парола. Вие ги изпращате и сървърът верифицира, че това наистина сте вие. Но заради особеностите на HTTP протокола, след като изпратите името и паролата, връзката между вас и сървъра се прекъсва. По-късно изпращате нова заявка. Сървърът няма как да знае, че това отново сте вие, тъй като за новата заявка е направена нова връзка.

Сега си представете същата схема, но с добавена технологията на бисквитите. Изпращате заявката към сървъра, той ви връща отговор, че иска име и парола. Изпращате име и парола и сървърът ви връща бисквитка в която записва че собственикът на тази бисквитка вече е дал име и парола. Връзката прекъсва. По-късно изпращате нова заявка и тъй като тя е към същия сървър, клиентът трябва да върне обратно копие на получените от сървъра бисквитки. Тогава новата заявка съдържа и бисквитката, в която пише, че по-рано сте предоставили име и парола, които са били валидни.

И така, бисквитките се създават от сървърите, като данните се изпращат от уеб сървъра заедно с отговора на заявка за достъп до ресурс (например отделна уеб страница, текст, картинка или друг файл). Бисквитката се връща като част от служебната информация на протокола. Когато клиент (клиентският софтуер – браузър) получи отговор от сървър, който съдържа бисквитка, той следва да я обработи. Ако клиентът вече разполага с подобна бисквитка – следва да си обнови информацията за нея, ако не разполага с нея, следва да я създаде. Ако срокът на бисквитката е изтекъл – следва да я унищожи и т.н.

Често се споменава, че бисквитките са малки текстови файлове, които се съхраняват на компютъра на потребителя. Това не винаги е вярно – бисквитките представляваха отделни текстови файлове в ранните версии на някои браузъри (например в Internet Explorer и Netscape Navigator), повечето съвременни браузъри съхраняват бисквитките по различен начин. Например съвременните версии на браузърите Mozilla Firefox и Google Chrome съхранява всички бисквитки в един файл, който представлява sqlite база данни. Подходът с база данни е доста подходящ, тъй като бисквитките представляват структурирана информация, която е удобно да се съхранява в база, а достъпът до информацията е доста по ефективен. Въпреки това, браузърът Microsoft Edge продължава да съхранява бисквитките във вид на текстови файлове в AppData директорията.

Какви параметри съдържат бисквитките, които сървърите изпращат? Всяка бисквитка може да съдържа: име, стойност, домейн, адрес (път), срок на варидност и някои параметри за сигурност (да важат само по https и да бъдат достъпни само от трансфертия протокол, т.е. на не бъдат достъпни за javascript и други приложни слоеве при клиента). Името и стойността са задължителни за всяка бисквитка – те задават името на променливата, в която ще се съхранява информацията и съответната стойност – съхранената информация.

Домейнът е основната част от адреса на интернет сайта, който изпраща бисквитката – частта, която идентифицира машината (сървъра) в мрежата. Според техническите спецификации домейнът на бисквитката задължително трябва да съвпада с домейна на сървъра, който ги изпраща, но има някои изключения. Първото изключение е, чекогато се използват няколко нива домейни, те могат да създават бисквитки за различни части от нивата. Например отговорът на заявка към домейна example.com може да създаде бисквитка само за домейна example.com, както и бисквитка валидна за същия домейн и всички негови поддомейни. Ако бисквитката е валидна за всички поддомейни, изписването става с точка пред името на домейна или .example.com. Второто изключение е валидно, когато бисквитката не се създава от сървъра, а от приложен слой при клиента (например от javascript). Тогава е възможно js файлът да е зареден от един домейн, но в html страница от друг домейн – сървърът, който изпраща бисквитка може да я изпрати от името на домейна където е js файлът, но самият js, докато е зареден в страница от друг домейн може да създаде (и прочете) бисквитка от домейна на html страницата.

Адресът (или пътят) е останалата част от URL адреса. По подризбиране бисквитките са валидни за път / (т.е. за корена на уеб сайта). Това означава, че бисквитката е валидна за всички възможни адреси на сървъра. Въпреки това, има възможност изрично да се укаже конкретен адрес, за който да бъдат валидни бисквитките.По идея, адресите са репрезентация на път в йерархична файлова структура върху сървъра (въпреки, че не е задължително). Затова и адресите на бисквитките представят мястото на тяхното създаване в йерархична файлова система. Например ако пътят на бисквитката е /dir/ – това означава, че тя е валидна в директорията с име dir, включително и всички нейни поддиректории.

Да дадем малко по-реалистичен пример, ако имаме бисквитки, които използваме за съпраняване на информация за аутентикацията на потребителите в администраторски панел на уеб сайт, който е разположен в директория /admin/ – можем да посочим, че дадената бисквитка е валидна само за адрес /admin/, по този начин бисквитките създадени от сървъра за нуждите на администраторския панел няма да се използват при заявки за други ресурси от същия сървър.

Срокът на валидност определя колко време потребителят трябва да пази бисквитката при себе си и да я връща с всяка следваща заявка към същия сървър и адрес (път). Когато сървърът иска да изтрие бисквитка при потребителя, той трябва да я изпрати със срок на валидност в миналото, по този начин предизвиква изтичане и автоматично изтриване на бисквитката при потребителя.

Бисквитките имат и параметри, които имат грижата да осигурят сигурността на предаваните данни. Това включва два булеви параметъра – единият определя, дали бисквитката да бъде достъпна (както за четене, така и за писане) само от http протокола или да бъде достъпна и за приложния слой при клиента (например за javascript). Вторият параметър определя, дали бисквитката да се предава по всички протоколи или само по https (защитен http).

Както се досещате, в рамките на една и съща комуникация може да има повече от една бисквитка. Както сървърът може да създаде повече от една бисквитка едновременно, така и клиентът може да върне повече от една бисквитка обратно към сървъра. Именно затова освен домейни и адреси, бисквитките имат и имена.

В допълнение бисквитките имат и редица ограничения. Повечето браузъри не позволяват да има повече от 20 едновременно валидни бисквитки за един и същи домейн. Във Mozilla Firefox това ограничение е 50 броя, а в Opera 30 броя. Също така е ограничен и размерът на всяка отделна бисквитка – не повече от 4KB (4096 Bytes). В спецификациите за бисквитки RFC2109 от 1997 г. е посочено че клиентът може да съхранява до 300 бисквитки по 20 за един и същи домейн и всяка с размер до 4KB. В по-късната спецификация Rfc6265 от 2011 г. лимитите са увеличение до 3000 броя общо и 50 броя за един домейн. Все пак, не трябва да се забравя, че всяка бисквитка се изпраща от клиента при всяка следваща заявка към сървъра, ако чукнем тавана на лимитите и имаме 50 бисквитки по 4KB, това означава, че с всяка заявка ще пътуват близо 200KB само под формата на бисквитки, което може да се окаже сериозен товар за трафика, дори и при техническите възможности на съвременния достъп до Интернет.

Разбира се, по-рано приведеният пример, при който запазваме успешната аутентикация на потребителя в бисквитка има множество особености свързани с гарантиране на сигурността. На първо място – не е добра идея да запазим потребителското име и паролата на потребителя в бисквитка, тъй като тя се запазва на неговия компютър. Това означава, че по всяко време, ако злонамерено лице получи достъп до компютъра на потребителя, може да прочете потребителското име и паролата от записаните там бисквитки. От друга страна, ако в бисквитката съхраним само името на потребителя, без неговата парола – няма как да се предпазим от фалшиви бисквитки – всяко злонамерено лице може да създаде фалшива бисквитка, в която да посочи произволно (чуждо) потребителско име и да се представи пред сървъра от чуждо име.

Затова най-често използваният механизъм е, че при всяка аутентикация с име и парола пред сървъра, след като той ги верифицира, създава някакъв временно валиден идентификатор, който изпраща като бисквитка. В различните технологии този идентификатор може да се намери с различни имена, one time password (OTP), token, session или по друг начин. При тази схема сървърът съхранява за ограничено време (живот на сесията) информация за потребителя. Всяка такава информация (често наричана сесия) получава идентификационен номер, който се изпраща като бисквитка на потребителя. Тъй като той ще връща този идентификатор с всяка следваща заявка, сървърът ще може да възстановява съхранената информация за потребителя и тя да бъде достъпна при всяка следваща заявка. В същото време, информацията е съхранена на сървъра, а не при клиента, което не позволява на злонамерен потребител да я модифицира или фалшифицира. Освен това, идентификаторът е валиден за ограничен период от време (например за 30 минути). Дори и бисквитката с идентификатора да остане на компютъра на потребителя, заисаният в нея идентификатор няма да върши работа след половин час. Не на последно място, при натискане на бутона за изход съхранените на сървъра данни за потребителя се изтриват дори и да не е изтекъл срокът от 30 минути. Именно затова е важно винаги да се използват бутоните за изход при излизане от онлайн системи.

Какво друго се съхранява в бисквитки? На практика всичко! Много често бисквитките се използват за съхраняване на информация за индивидуални настройки на потребителя. Когато потребителят промени някоя настройка сървърът му изпраща бисквитка със съответната настройка и дълъг срок на валидност. При всяко следващо посещение на същия потребител на същия сайт, той ще изпраща запазената в бисквитка настройка, заедно със заявката към сървъра. Сървърът ще знае за желаната настройка и ще я приложи при връщането на отговор на изпратената заявка. Пример за такава настройка е броят на записите които се показват на страница. Ако веднъж промените този брой, избраната стойност може да се запази в бисквитка и при всяка следваща заявка сървърът винаги ще знае за настройката и ще връща правилен отговор.

В бисквитки се съхранява и друга информация, например поръчани стоки в пазарската кошница на онлайн магазин, статистическа информация кога сте посетили даден сайт за последно, колко пъти сте го посетили, кои страници сте посещавали, колко време сте се задържали на всяка от страниците и т.н.

Забранява ли Европейският съюз бисквитките? Бисквитеното чудовище от улица Сезам би било доста разстроено, ако разбере, че ЕС иска да ограничи използването на бисквитки. В действителност истината е доста по-различна, но информацията е масово грешно интепретирана. Да излезем от технологичната сфера и да навлезем малко в юридическата. На първо място, кои са нормативните документи в тази връзка? Масово се цитира европейската Директива 2009/136/ЕО от 25 ноември 2009 г. Истината е, че тази директива не засяга директно бисквитките. Директивата внася изменения в друга Директива 2002/22/ЕО от 7 март 2002 г. относно универсалната услуга (час от която е и достъпът до Интернет) и правата на потребителите. Изменението от директивата от 2009 г. гласи следното (чл. 5, стр. 30):

5. Член 5, параграф 3 се заменя със следния текст:

„3. Държавите-членки гарантират, че съхраняването на информация или получаването на достъп до информация, вече съхранявана в крайното оборудване на абоната или ползвателя, е позволено само при условие, че съответният абонат или ползвател е дал своето съгласие след получаване на предоставена ясна и изчерпателна информация в съответствие с Директива 95/46/ЕО, inter alia, относно целите на обработката. Това не пречи на всякакво техническо съхранение или достъп с единствена цел осъществяване на предаването на съобщение по електронна съобщителна мрежа или доколкото е строго необходимо, за да може доставчикът да предостави услуга на информационното общество, изрично поискана от абоната или ползвателя.“

Също така, в увода на същата директива се споменава още:

(66) Трети страни може да желаят да съхраняват информация върху оборудване на даден ползвател или да получат достъп до вече съхраняваната информация за различни цели, които варират от легитимни (някои видове „бисквитки“ (cookies) до такива, включващи непозволено навлизане в личната сфера (като шпионски софтуер или вируси). Следователно е от първостепенно значение ползвателите да получат ясна и всеобхватна информация при извършване на дейност, която би могла да доведе до подобно съхраняване или получаване на достъп. Методите на предоставяне на информация и на предоставяне на правото на отказ следва да се направят колкото може по-удобни за ползване. Изключенията от задължението за предоставяне на информация и на право на отказ следва да се ограничават до такива ситуации, в които техническото съхранение или достъп е стриктно необходимо за легитимната цел на даване възможност за ползване на специфична услуга, изрично поискана от абоната или ползвателя. Когато е технически възможно и ефективно, съгласно приложимите разпоредби на Директива 95/46/ЕО, съгласието на ползвателя с обработката може да бъде изразено чрез използване на съответните настройки на браузер или друго приложение. Прилагането на тези изисквания следва да се направи по-ефективно чрез разширените правомощия, дадени на съответните национални органи.

От двете цитирания следва да обърнем внамание и на още нещо – цитира се и Директива 95/46/ЕО от 24 октомври 1995 г, която пък третира защитата на физическите лица при обработването на лични данни. Разбира се, трудно е да се каже, че директивата от средата на 90те години засяга директно функционирането на Интернет, който по това време е доста слабо разпространен, а технологията на бисквитките – появила се само преди няколко години, все още изключително нова и рядко използвана.

Преди да продължим с анализа нататък, трябва да отбележим, че и трите цитирани директиви, по отношение на защитата на потребителите от бисквитки, засега не са транспонирани в националното законодателство (поне не в Закона за електронното управление, Закона за електронните съобщения и Закона за защита на личните данни). Слава богу, механизмът на директивите в Европейския съюз е така създаден, че ги прави задължителни за спазване от всички държави-членки, независимо дали има национално законодателство за съответната сфера или не.

И все пак – защо ЕС иска да ограничи използването на бисквитките? Сред изброените множество приложения на технологията – за съхраняване на аутентикация, за съхраняване на настройки, за следене на поведението на потребителя, за следене на статистика за потребителя, за маркетингови анализи, за съхраняване на данни за пазарски колички и др. (някои от изброените се припокриват или допълват), бисквитките още може да се използват и за сериозно навлизане в личното пространство на потребителите, като се извършват различни форми на следене и анализ на потреблението и поведението на потребителите в Интернет с цел предоставяне на таргетирана реклама или с други, дори и незаконни, цели.

Да разгледаме един по-реалистичен пример на базата на вече разгледаната по-рано технология. Имаме прост информационен сайт с автомобилна тематика, който няма никакви специфични функции, не предоставя услуги или нещо друго. Сайтът обаче използва Google Analytics (безплатен инструмент за събиране на статистика за посетителите, предоставят от Google), също така, собственикът на сайта, с цел да монетизира поне в някаква минимална степен събраната на сайта си информация е пуснал и Google Adwords (услуга за публикуване на рекламни банери предоставяна от Google). Също така имаме и потребител, който търси в Google информация за ремонт на спукана автомобилна гума. Потребителят открива цитирания по-горе сайт в Google, където кликва линк и отива на сайта. Същият потребител има и email в Gmail (безплатна email услуга предоставяна от Google). Както забелязвате, до момента имаме един неизменно преследващ ни по целия път общ знаменател – Google. В случая това далеч не е единствения голям играч на този пазар, просто примерът с него е най-достъпен за широката публика. Всъщност Google едновременно има достъп до писмата, които потребителят е изпращал и получавал, до това какво е търсил, до това в кой сайт е влязъл, какво е чел там (точно кои страници), колко време е прекарал на този сайт, също така и информация за всеки друг сайт, който същият потребител е посещавал в миналото, независимо дали ги е посещавал от същия компютър или от друг, достатъчно е всички сайтове да използват Google Analytics за статистиката си. Ако потребителят има служебен и домашен компютър и е влизал в Gmail пощата си и от двата компютъра, тогава Google Analytics е в състояние да направи връзка, че сайтовете, които сапосещавани на двата компютъра, които иначе нямат никаква друга връзка помежду си, са посещавани от един и същи потребител. Тогава, потребителят не трябва да се учудва, ако отиде на трето място, несвързано по никакъв начин с предишните две (домашния и служебния компютър), влезе си в пощата и по-късно посети произволен сайт, на който види реклама за продажба на нови автомобилни гуми.

Проследяването на всичко описано до момента е възможно именно чрез механизмите на бисквитките. Неслучайно те се наричат механизъм за запазване на състоянието и са създадени за „следене на потребителите на протокола”. Разбира се – следене в позитивния и чисто технологичен смисъл на термина, но все пак следене, което в ръцете на недобронамерени лица може да придобие съвсем различни мащаби и да се извършва със съвсем различни цели.

Всичко това може (и се) комбинира и с други данни, които се събират за потребителите – IP гео локация, информация за интернет връзката, използваното устройство, размер на дисплея, операционна система, използван софтуер и много други данни, които се предоставят автоматизирано, докато браузваме в мрежата.

Отново, сама по себе си, технологията на функциониране на бисквитките има предвидени защитни механизми. Например бисквитките от един уеб сайт не могат да бъдат прочетени от друг сайт. Но тук цялата схема се чупи поради факта, че бисквитките са достъпни за приложния слой на клиента (javascript), като в същото време милиони сайтове по света се възползват от иначе безплатната услуга за събиране на статистика за посещенията от един и същи доставчик. Именно този доставчик е свързващото звено в цялата схема. Всеки от сайтовете и всеки от потребителите поотделно не разполагат с особено полезна информация, но свързващото звено разполага с цялата информация и при добро желание, а повярвайте ми, за да бъдат безплатни всички тези услуги, желанието е преминало в нужда, тази натрупана информация може да бъде анализирана, обработена и използвана за всякакви нужди.

И тъй като често тези действия могат да навлязат доста надълбоко в личния живот на хората, Европейският съюз е предприел необходимите мерки, да задължи доставчиците на услуги в Интернет (собствениците на уеб сайтове), да информират потребителите за това какви данни се съхраняват за тях на крайните устройства (т.е. на самите компютри на клиентите) и за какви цели се използват тези данни.

Тук е много важно да уточним няколко аспекта. На първо място – използването на бисквитки, както и проследяването като процес не са забранени, просто се изисква потребителите да бъдат информирани какво се прави и с каква цел, както и потребителят изрично да е дал съгласието си за това. Другата важна подробност е, че бисквитките не са единственят механизъм за съхраняване на информация на крайните устройства и европейското законодателство не се ограничава до използването именно на бисквитки. Local Storage е съвременна алтернатива на бисквитките и въпреки, че функционира по различен начин и предоставя съвсем различни възможности, но също съхранява информация на крайните устройства и реално може да бъде използвана за следене на потребителите и може да засегне правата им по отношение на обработка на личните им данни. В този смисъл европейските директиви засягат всяка форма на съхраняване на информация на устройствата на потребителите, а не само бисквитките. Също така – директивите разглеждат съхраняването на данни за проследяване на потребителите отделно от бисквитките необходими за технологичното функциониране на системите в Интернет. Също така се прави и разлика между бисквитки от трети страни и бисквитки от собствениците на сайтовете, като в примера с бисквитките оставяни от Google Analytics, Google е трета страна.

Когато съхраняването на данните (били те бисквитки или други) се извършва от трети страни (различни от доставчика на услугата и крайния потребител), това не отменя ангажиментите на доставчика на услугата да информира потребителите, както и да им иска съгласието. Казано накратко, ако имам сайт, който използва Google Analytics, ангажиментът да информирам потребителите на сайта, както и да поискам тяхното съгласие, си остава мой (т.е. на собственика на сайта – лицето, което предоставя услугата), а не на третата страна (т.е. не е ангажимент на Google.

Също интересен факт е, че директивата разглежда като допустимо, съгласието на потребителя да бъде получено и чрез настройка на браузъра или друго приложение. Тук можем обратно да се върнем към технологиите. Преди време имаше P3P (пи три пи като Platform for Privacy Preferences, не ръ зъ ръ)– технология, която започна обещаващо, но в последствие беше имплементирана единствено от Internet Explorer и в крайна сметка разработката на спецификацията беше прекратена от W3C. Една от сочените причини е, че планираната технология беше относително сложна за имплементиране. Към днешна дата повечето браузъри поддържат Do Not Track (DNT), което представлява един HTTP header с име DNT, който ако присъства в заявката на клиента със стойност 1, посочва, че потребителят не е съгласен да бъде проследяван. Разбира се, проследяването, което се визира от DNT и запазването и достъпването на информация на крайните устройства на потребителите, което се визира в европейските директиви на се едно и също. Може да записваш и четеш информация на клиента, без да го проследяваш, което би нарушило европейските директиви, както и можеш да проследиш клиента, без да му записваш и четеш данни локално (например чрез Browser Fingerprint и с дънни съхранявани изцяло на сървъра).

Накрая, нека обобщим:

  1. Европейският съюз не забранява бисквитките;
  2. Европейският съюз предвижда мерки за защита на личните данни, като налага правила за искане на позволение от потребителите, когато се записват и достъпват данни на крайните им устройства, когато тези данни;
  3. Изискването за информирано съгласие не се ограничава единствено до бисквитките, а покрива всички съществуващи и евентуално бъдещи технологии позволяващи записване и достъпване на информация на крайните устройства на потребителите;
  4. Информиране на потребителите следва да има, както и трябва да им се поиска, независимо дали данните се записват или достъпват директно от доставчика на услугата или чрез услугите на трета страна. Или по-просто казано, ако използваме Google Analytics, ние трябва да предупредим потребителя и да му поискаме съгласието, а не Google. В този случай доставчикът на услугата (самият сайт) се явява като оператор на лични данни (не по смисъла на българския ЗЗЛД, но по смисъла на европейските директиви, а Google се явява трета страна оторизирана от администратора да управлява тези данни от негово име и за негова сметка – ерго отговорността е на администратора;
  5. Информиране на потребителя и искане на съгласие не е необходимо, когато записваните и четените данни се използват за технологични нужди и това е свързано с предоставянето на услугата, която потребителят изрично е поискал да използва. Бих казал, че когато случаят е такъв, лично аз бих избрал да информирам потребителя какво и защо се записва и чете, без обаче да му искам съгласието;
  6. Според Европейските директиви съгласието може да се изрази от потребителите и чрез специфични технологии създадени за тази цел, но използването на технологиите не отменя необходимостта от информиране на потребителя относно това какви данни се съхраняват и с каква цел се обработват;
  7. Европейската нормативна уредба в това отношение изглежда не е траспонирана в националното законодателство на България, което не означава, че може да не се спазва;

Галошите на щастието

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1931


Обичам да си припомням тази чудесна приказка от Ханс Кристиян Андерсен. И понякога си мисля, че и други биха ѝ се радвали.

Пълният текст е достъпен на https://chitanka.info/text/4811-galoshite-na-shtastieto , във великолепния превод на Светослав Минков. Тук съм привел само началото ѝ – мисля, че напомнянето му ще е особено полезно за някои хора.

За кои – решавайте сами.

—-

1. НАЧАЛО

В една къща на Източната улица в Копенхаген, недалеч от Новия кралски площад, се бяха събрали много гости. Домакинята ги беше поканила у дома си, за да може после и тя да получи покана от тях. Половината от гостите бяха започнали вече да играят на карти, а останалите чакаха да чуят от устата на домакинята: „Трябва и ние да измислим нещо!“ — и в същото време разговаряха помежду си за всевъзможни неща. Между другото стана дума за Средните векове. Някои от гостите намираха, че тия времена били много по-интересни от днешните; особено горещо поддържаше това гледище съветникът Кнап, към чието мнение се присъедини веднага и домакинята. Според съветника, времената на крал Ханс били най-хубавата и най-щастлива епоха в историята на Дания.

Докато гостите се забавляваха с тия разговори, прекъснати само за миг от появата на вечерния вестник, който впрочем не съдържаше никакви интересни новини, нека ние надникнем в коридора, дето имаше много балтони, бастуни, чадъри и галоши. Тук седяха две девойки: едната — млада, другата — по-възрастна. На пръв поглед човек можеше да ги помисли за прислужнички, които чакат някоя стара мома или бабичка, за да я заведат в къщи. Но тоя, който се вглеждаше по-внимателно в тях, щеше да забележи, че това не бяха обикновени прислужнички: техният вид беше твърде благороден, ръцете им — твърде нежни, а кройката на дрехите им — царствена. Това бяха две феи. По-младата, макар и да не беше самото Щастие, все пак бе прислужница на една от неговите придворни дами, която раздаваше на хората малките дарове на щастието. По-старата имаше твърде загрижен вид: тя пък беше феята на Скръбта, която трябваше да върши сама всичката си работа, за да бъде уверена, че ще я изпълни както трябва.

Феите си разправяха една на друга къде са ходили през деня. Прислужницата на придворната дама на Щастието беше изпълнила само няколко дребни поръчки: беше спасила една нова шапка от проливен дъжд, беше удостоила един скромен човечец с поздрава на едно важно нищожество и други такива. Но туй, което тя трябваше още да свърши, беше нещо съвсем необикновено.

— Знаеш ли що? — разказваше тя. — Днес е моят рожден ден и по тоя случай съм получила един чифт галоши, които трябва да подаря на хората. Тия галоши притежават чудно свойство: всеки, който ги обуе, се пренася мигом на онова място и в онова време, които той най-много харесва. Всяко желание на човека за мястото, в което той иска да бъде, и времето, в което иска да живее, се изпълнява веднага; по такъв начин човек може да стане напълно щастлив.

— Не е вярно! — рече Скръбта. — Твоите галоши ще му донесат истинско нещастие и той ще благославя минутата, когато се избави от тях.

— Ще видим — каза младата фея. — Ето, аз ще ги оставя тук, пред вратата. Някой ще ги обуе по погрешка вместо своите и ще стане щастлив човек.

Така си приказваха двете феи.

2. КАКВО СЕ СЛУЧИ СЪС СЪВЕТНИКА

Беше вече късно. Съветникът Кнап, потънал в мисли за времето на крал Ханс, се приготви да си върви. Случи се тъй, че вместо своите галоши той обу галошите на Щастието и излезе с тях на Източната улица. И ето, вълшебната сила на галошите го пренесе мигом във времето на крал Ханс, тъй че нозете му затънаха в непроходима кал, защото по онова време нямаше още плочени настилки по улиците.

— Гледай ти каква кал! Но това е ужасно! — рече съветникът. — Настилката е сякаш изчезнала. Не се вижда нито един фенер!

Месецът още не беше изгрял. Из въздуха плуваше гъста мъгла и всичко наоколо тънеше в мрак. На близкия ъгъл наистина блещукаше кандило пред иконата на света Богородица, но пламъчето беше тъй мъждиво, че нищо не можеше да се види. Съветникът забеляза кандилото едва когато застана пред него. Погледът му падна върху образа на светата майка с младенеца в ръце.

— Тук сигурно има паноптикум и стопанинът е забравил да прибере рекламата — помисли си той.

В това време край него минаха няколко души в средновековна носия.

— Какво чудно облекло имат! Навярно се връщат от маскарад! — каза съветникът. Изведнъж се разнесоха барабанни удари и звуци от тръба. Улицата се освети от много факли. Съветникът се спря съвсем учуден: пред него минаваше някакво странно шествие. Отпред вървеше отред от барабанчици, които биеха силно барабаните си; зад тях маршируваха войници с лъкове и самострелки. Цялата тая свита придружаваше някакво знатно духовно лице. Изуменият съветник попита какво означава всичко туй и кое е това духовно лице.

— Зеландският епископ! — отговориха му.

— Господи помилуй, какво ли му е хрумнало на епископа? — рече с въздишка съветникът и поклати глава. — Не, не, тоя човек не може да бъде епископ!

Потънал в мисли за това, което току-що бе видял, и без да се оглежда наоколо, съветникът премина цялата улица и тръгна към площада на Високия мост. Ала моста, който водеше за тоя площад, го нямаше. Съветникът видя пред себе си само някакво поточе подобно на локва и най-сетне се натъкна на двама души, които седяха в една лодка.

— Господинът иска да премине в Холм? — попитаха те.

— Да премина в Холм? — повтори съветникът, без да подозира, че е пренесен в Средните векове. — Аз искам да изляза на Християнсхафен, в малката Пазарска улица.

Лодкарите ококориха очи.

— Кажете ми само де е мостът! — продължаваше съветникът. — Какво е това безобразие, тук не свети нито един фенер! Такава кал не съм виждал — същинско тресавище!

Но колкото повече се разправяше той с лодкарите, толкова по-малко разбираше какво му говорят те.

— Не разбирам вашето борнхолмско наречие! — разсърди се най-после съветникът и им обърна гръб. Но все пак той не можа да намери моста; каналът нямаше и ограда.

— Какви безобразни порядки! — бъбреше съветникът.

Нито веднъж досега нашият век не беше му изглеждал тъй жалък, както тая вечер.

„Да, най-добре ще бъде да вземеш файтон — помисли си той. — Но де са се загубили тия файтони? Не се вижда нито един! Чакай да се върна на Новия кралски площад, там има винаги коли. Иначе аз никога не ще си отида в къщи!“

Той се върна отново на Източната улица и почти я беше изминал, когато над главата му изплува пълният месец.

— Боже господи, какви са тия огради тук! — извика съветникът, като видя пред себе си Източните градски врати, с които свършваше по онова време Източната улица.

Най-сетне той намери една вратичка и излезе на днешния Нов пазар, който тогава беше голяма ливада. Тук-там стърчеха храсти, през средата течеше широка река или канал. На отсрещния бряг се виждаха няколко жалки дървени колиби на холандски гемиджии и затова самото място се наричаше Холандският нос.

— Или очите ми виждат някаква фата Моргана, или пък аз съм пиян! — изохка съветникът. — Какво е това? Да, какво е това?

Той се върна пак назад с пълната увереност, че е болен. Но тоя път той вървеше близо до къщите и видя, че повечето от тях бяха сковани от прости дъски, а покривите на някои бяха дори сламени.

— Не, аз съм болен! — въздъхна той. — А пък изпих всичко на всичко само една чаша пунш! Но и това е много за мен. Гледай ги ти — ще гощават хората с пунш и с гореща сьомга. Ще направя забележка на домакинята. Дали да се върна при тях и да им разправя какво ми се е случило? Но туй ще им се види смешно! Пък може и да са си легнали вече.
Той затърси къщата, но не можа да я намери.

— Но това е ужасно! Аз просто не мога да позная нашата Източна улица. Няма нито едно дюкянче. Все стари, жалки, схлупени хижи, сякаш се намирам в някакво провинциално градче. О, аз съм болен! Няма защо да се стеснявам… Ще се върна при тях. Но дявол да го вземе, де ли е къщата на агента? Ето, струва ми се, че беше тук, но сега изглежда съвсем друга. Слава богу, тук още не са заспали! Ах, аз наистина съм болен!

Той се натъкна на една полуотворена врата, през чийто процеп блещукаше светлина Това беше средновековна странноприемница, нещо като днешните наши пивници Вътрешността и приличаше на холандска кръчмичка. Неколцина моряци, копенхагенски граждани и двама учени водеха оживен разговор при чаша бира и не обръщаха никакво внимание на влезлия.

— Извинете! — рече съветникът на стопанката, която го посрещна. — Стана ми изведнъж лошо! Не можете ли да изпратите някого за файтон, та да си ида у дома в Християнсхафен?

Стопанката го погледна и поклати глава, сетне заговори с него по немски. Съветникът помисли, че тя не разбира датски, и повтори молбата си на немски език. Това обстоятелство, а така също и чудната кройка на дрехите му накараха стопанката да помисли, че той е чужденец. Че му беше зле — тя разбра това веднага и затуй му донесе чаша вода, която имаше солен морски вкус, макар че бе гребната от кладенеца.

Съветникът подпря главата си с ръце, въздъхна дълбоко и се замисли над чудесата, които беше видял.

— Това днешният брой на вестник „Ден“ ли е? — попита той, за да каже нещо, като видя, че стопанката сложи настрана един голям лист хартия.

Стопанката не разбра въпроса му, но му подаде листа. Това беше една рисунка, която изобразяваше някакво небесно сияние, забелязано по онова време в града Кьолн.

— Това е много стара рисунка! — каза съветникът, който се оживи при вида на тая рядкост. — Откъде сте взели тоя лист? Туй е твърде интересно, макар, разбира се, да е измислица. Подобни въздушни явления днес се смятат за северни сияния и се дължат, както изглежда, на електричеството.

Като чуха думите на съветника, най-близките му съседи го изгледаха учудено. Един от тях дори стана от мястото си, сне със страхопочитание шапката си и каза с най-сериозен вид:

— Вие навярно сте голям учен, господине?

— О, не! — отвърна съветникът. — Аз мога само да побеседвам за туй, за онуй като всеки начетен човек.

— Скромността е най-прекрасната добродетел! — каза събеседникът. — Впрочем в отговор на вашите думи трябва да забележа, че аз съм на друго мнение, ала сега не бих желал да ви досаждам със съжденията си.

— Смея ли да попитам с кого имам удоволствието да говоря? — попита съветникът.

— Аз съм дипломиран богослов! — отвърна събеседникът.

Тоя отговор задоволи съветника. Званието на непознатия отговаряше напълно на облеклото му. „Това навярно е някой стар селски даскал — помисли си съветникът, — един от ония чудаци, които се срещат тук-там из Ютландия.“

— Тук, разбира се, не е място за научни разговори — започна отново събеседникът, — но все пак аз ви моля да продължите речта си. Вие, както изглежда, познавате твърде добре древните автори?

— О, да! — отвърна съветникът. — Аз чета с удоволствие старите полезни книги, но обичам тъй също и новите, с изключение на „обикновените истории“, с които и без това е пълен всекидневният ни живот.

— Обикновени истории? — попита учудено богословът.

— Да, аз говоря за днешните романи.

— О, те са твърде остроумни и имат голям успех в двореца! — усмихна се богословът.
— На краля особено се харесват романите на господата Ифвен и Гаудиан, в които се разправя за крал Артур и за рицарите на Кръглата маса. Казват, че кралят дори се шегувал за това в кръга на своите велможи.

— Тоя роман аз още не съм чел — каза съветникът. — Тая книга сигурно е нещо съвсем ново, издадено от Хайберг.

— Не, не от Хайберг, а от Готфрид фон Гемен — отвърна богословът.

— А, значи той е авторът! — каза съветникът. — Това име е много старо. Тъй се е наричал, струва ми се, първият печатар в Дания?

— Да, той е първият наш печатар! — рече богословът.

До тоя миг разговорът вървеше благополучно. После един от гражданите заговори за страшната чума, която свирепствуваше преди няколко години, сиреч през 1484 година. Съветникът помисли, че става дума за неотдавнашната холера и разговорът продължи. Войната в 1490 година с пиратите се беше свършила наскоро и разговорът, естествено, засегна и нея. Някой разказваше как английски пирати завзели един кораб в пристанището и съветникът, който беше преживял събитията през 1801 година, поддържаше от все сърце събеседниците, които проклинаха англичаните. Но по-нататък разговорът тръгна не тъй гладко: на всяка дума започваха да изникват взаимни недоразумения. Добрият богослов беше голям невежа и най-простите изрази и забележки на съветника му се струваха прекомерно смели и фантастични. Двамата се гледаха учудено един друг и когато най-сетне съвсем престанаха да се разбират, богословът заговори на латински с надежда, че разговорът ще вземе друг обрат. Ала и това не помогна.

— Е, как се чувствувате? — попита стопанката и дръпна съветника за ръката. Едва тогава той се опомни. Унесен в разговора, той бе съвсем забравил къде се намира и какво става с него.

— Господи, де съм попаднал? — извика той и главата му се завъртя само от тая мисъл.

— Донесете ни мед и бременско пиво! — извика един от гостите. — И вие ще пиете с нас, нали?

Влязоха две момичета: едното имаше на главата си двуцветна шапчица. Те започнаха да поднасят с поклони напитки. По гърба на съветника полазиха тръпки.

— Но какво е това? — бъбреше той и все пак трябваше да пие заедно с другите. Те му досаждаха тъй много, че той изпадна в пълно отчаяние, а когато един от компанията му каза, че е пиян, съветникът ни най-малко не се усъмни в думите му и само помоли да му доведат кола. Ала събеседниците помислиха, че той им говори на китайски.

Нито веднъж досега съветникът не бе попадал сред такова просто и грубо общество. „Човек наистина би помислил, че хората са се върнали към езическите времена — мислеше си той. — Това е най-ужасната минута в живота ми!“

В тоя миг му мина през главата да се мушне под масата и после да допълзи незабелязано да вратата. Така и направи. Ала тъкмо когато стигна до изхода, останалите гости схванаха намерението му и го уловиха за краката. За щастие галошите му се изуха и … с тях изчезна и всичката магия!

Съветникът видя съвсем ясно пред себе си един запален фенер, а зад фенера — една голяма къща. Всичко изглеждаше тъй познато и тъй хубаво. Да, това беше Източната улица — такава, каквато я знаеше. Сам той пък лежеше на уличния плочник, опрял нозете си о някаква врата, а срещу него седеше и хъркаше нощният пазач.

— Боже мой, та аз съм спал на улицата! — каза съветникът. — Да, да това е Източната улица! Колко е светло и хубаво тук! Ах, ужасна беше наистина тая чаша пунш!

След две минути той вече седеше във файтон, който го возеше към къщи, в Християнсхафен. Той си припомняше всички преживени ужаси и от все сърце възхваляваше щастливата действителност — днешното време, което с всичките си недостатъци е все пак много по-хубаво от онова, в което той току-що се бе пренесъл. Да, сега съветникът съзнаваше това и ние не можем да не отбележим, че туй беше твърде благоразумно от негова страна.

За умните хора, глупавия народ и реалността

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1914

Преди повече от 15 години станах свидетел на следната случка:

Беше 24 май, минавах по „Витошка“ покрай парка пред НДК и отведнъж забелязах пред себе си телевизионен екип. Момиче с микрофон и момче с камера спираха минувачите:

– Добър ден! Какво ще кажете за българския народ?
– Добър ден! Кажете нещо за българския народ!

Буквално на три метра пред мен спряха някакъв старец. Висок, слаб, с костюм, очила и бастун.

– Добър ден! Какво мислите за българския народ?

Дядото се подпря на бастуна с две ръце, изгледа ги над очилата и заяви с провлачен старчески глас:

– България е една слаба държава!

– Ама господине, за българския народ ви питаме какво мислите!

– България е една МНОГО слаба държава!

– Господине, не ви питаме за страната! За народа ви питаме!

– България е една УМОНЕПОБИРАЕМО слаба държава! – Още по-провлачено и хрипкаво. Околните вече се подсмиваха на очевидната склероза. Аз, да си призная – също.

– Ама господине, за народа ви питаме! Не за страната! За народа, за народа кажете какво мислите!

– Ами деца, нали и аз това ви казвам – за народа какво мисля. Просто малко по-заобиколно. По-учтиво, така да се каже. Като за пред телевизия…

Всички физиономии наоколо моментално се изпънаха. Моята също. Хем обидно до болка, хем копче не можеш да кажеш… Старецът май хич не беше склеротик.

… Оттогава мина много време. Не спирах да се чудя как така става. Уж не сме толкова глупави хора – или поне тогава бяхме по-малко глупави от сега. Как тогава е възможно да сме толкова безнадеждно тъп народ? Противоречието е… умонепобираемо.

Вчера един познат ми показа отговора. Много нагледно и простичко. Както и може да се очаква от психолог.

Бяхме седнали у тях на петнайсет минути сладка приказка. Неволно стигнахме до темата. Когато споменах какво противоречие ме измъчва, той само се усмихна. Стана, измъкна от един шкаф неголяма кутия и я отвори.

– На кое от тези картончета има нарисувано чудовище?

В кутията имаше към трийсетина картончета с картинки по тях. Пейзажи, нарисувани в характерен стил – само с големи цветови петна. Въпреки това нарисуваното си личеше отлично – къде ливада и небе над нея, къде отляво водопад а отдясно скала, къде полянка с гора отзад… Прегледах ги много внимателно, няколко пъти. Обърнах ги наобратно. Гледах ги под ъгъл към светлината…

– Не виждам чудовище на никое.

– Нима? Съвсем просто е. – Той заподрежда картончетата като парчета от пъзел. Когато привърши, на пода между нас лежеше картинка на нещо, излязло сигурно от детски кошмар.

– Виждаш ли какви красиви елементи какво ужасно цяло могат да дадат? Същото е и с народа. Дори ако всеки поотделно е умен, цялото може да е изумително тъпо… И обратното е възможно – много необразовани и глупави хора могат да съставят умен и читав народ. Ние обаче сме на първия вариант.

… Седя и се чудя. За годините от случката с телевизионния екип хората около мен изглупяха направо умонепобираемо. Колекцията тук, тук и тук е смешно бедна и постна на фона на реалността, дори само на медицинската ѝ част – а останалите не са по-добре. Очаквам много скоро някой духовен наследник на Тодор Колев да запее „Кога ще ги стигнем централноафриканците“. И, както преди за американците, всеки да си мисли „Ако ще срещу нас да тичат, пак няма да ги стигнем“… Има ли какво да направим, за да спасим народа си от самоунищожение на всички възможни нива, от лично та до всенародно? Можем ли въобще да го направим?

… През януари 1990 г. съседи ме помолиха за помощ. Имали роднина, избягал в Щатите още през седемдесетте години. Получили от него писмо – имал „Интернет адрес“ (е-майл), писма до него нямало как да ги спрат в пощата. Знаели, че аз се занимавам с такива работи – не може ли да помогна?

Бяха чудесни хора, така че с удоволствие се съгласих. Взех старателно облепения с марки плик, разпечатах го, отидох където ползвах Нета (и до момента никой не ме е освободил от обещанието да не казвам къде) и набрах писмото на ръка. На следващия ден имаше отговор – преписах го на ръка от екрана и го занесох на съседите ми. Те бяха смаяни – как така за само три дни до Щатите и обратно?! Поусъмниха се, че почеркът не приличал на този на роднината им, но съдържанието ги убеди, че е той.

Писмата зациркулираха всяка седмица. Пътем се запознах и сприятелих с роднината. Започнах и аз да си пиша с него. И един ден го попитах дали не смята да се върне в България, след като вече бай Тошо не е на власт. Отговорът ме попари – помня го и до днес:

Момче, не си разбрал най-важното. Ние, дето бягаме от България, не бягаме от бай Тошо. Бягаме от вас, дето оставате в нея… Изглеждаш свестен момък. Дано го разбереш по-бързо, че да се спасиш и ти.

Оттогава вече има 25 години, че и повече, и още не съм го разбрал напълно. Че е голата истина – така е, няма как да си затворя очите пред фактите. Но не искам да го приема. Толкова прекрасни, свестни, истински хора тук в България познавам! Да, преди бяха двойно повече и половината от тях вече са по света, без никакво намерение да се връщат. Но и така тук има останали предостатъчно. Хора, които заслужават грижа, и подкрепа, и помощ. И това някак да успеем да изтръгнем народа си от умонепобираемата глупост, простотия, егоизъм, лайнодушие, дребнавост… да не продължавам, че ми се реве.

Разбирам колко трудно е, да не кажа невъзможно. Как докато шепичка хора събираме народните добродетели прашинка по прашинка, банда взели реалната власт престъпници ги разсипва и тъпче в калта с роторни екскаватори, умишлено и целенасочено. А угоеното стадо нехае, грухти и ги достъпква… Но въпреки това не мога и не искам да приема това, което виждат очите ми. И най-вече мисълта, че няма какво да направя.

Затова и оглеждам честичко напоследък българския Нет, да търся нещо позитивно. Признаци, че някой се бори да върне интелекта на който може, както може. Ако сте забелязали такива, драснете по някой линк. Сигурно ще е полезен не само на мен.