Tag Archives: Гърция

ЕСПЧ: прилагане на решенията

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/14/%D0%B5%D1%81%D0%BF%D1%87-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/

Съд за правата на човека:

10-те държави с най-голям брой на  решенията,  които все още очакват прилагане: Италия, Русия, Турция, Украйна, Румъния, Унгария, Гърция, България, Молдова и Полша.

Източник:

The implementation of judgments of the European Court of Human Rights (2018)

 

До Париж и назад… с влак (първа част)

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2018/02/24/do-paris-i-nazad-s-vlak-1-chast/

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно приключение, наречено пътуване до Париж с влак (или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
dsc07508Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1-2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване – не пътуване, ами цяло пътешествие… но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имdsc08777ат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че

пряк влак София – Париж няма.  🙂

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Как се организира такова нещо? Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.
За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.
Маршрутът на отиване: унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен) Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен, немски влак Мюнхен – Щутгарт, шест минути по-късно – немски влак стрела Щутгарт – Париж. Влак стрела, да! 🙂
На връщане: швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града, спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща, а оттам – руски спален влак до София. Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж. 🙂

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин. Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.
Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост).


Всичко прекрасно, напуснахме Видин с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща. Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе, най-красиви в Румъния бяха горите, както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.




Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до границата с Унгария, където нещо запецнахме.
Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака.

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на гара Будапеща – Келети (една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2-3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим. 🙂 Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.
Вътре за първи път попаднах в модерен европейски влак и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството… Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни. Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в Мюнхен се събудих отпочинала.



Оттук нататък закъснения нямаше. Дори подранихме с пет минути. Мюнхен най-малко разгледахме от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.




За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си. Вътре – фантастично! И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.
dsc07574А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца. По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.
Та, Германия… Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни. 🙂



Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.
Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме dsc07576време да се почудим колко дълъг е и този влак… влакът стрела за Париж!
Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна

318 км/ч

Четири (?) часа на изумление, през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.
Прекосихме Франция за отрицателно време и пристигнахме на гара Paris Est точно навреме…

DSC07600
Следва продължение…

EСПЧ: когато телевизията излъчи депутат, записан със скрита камера

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/02/23/echr_10-2/

ЕСПЧ се произнесе по делото Alpha Doryforiki Tileorasi Anonymi Etairia v. Greece.

Решението се отнася до прилагането на чл.10 ЕКПЧ в случаите на използване на скрита камера. Решението е интересно, защото частично признава правото на запис и излъчване и частично – не.

Дружеството-жалбоподател  е собственик на гръцкия телевизионен канал ALPHA. Телевизията излъчва  три клипа, заснети със скрита камера. В първия видеоклип А.С., след това член на Гръцкия парламент и председател на комисията по   хазарт, е показан да влиза в  зала за хазарт и да играе на две машини. Второто видео показва срещи на А.С. по повод заснетото първо видео.

Телевизията смята, че  използване на скрита камера е оправдано поради това, че А.С. е публична личност, има  обществен  интерес – доказан  и от факта, че излъчването е довело до освобождаването на А.С. от парламентарната група на съответната политическата партия – според телевизията това е резултат не само на хазартните игри на А. С., но и на факта, че той се е опитал да преговаря с репортерите. Използването на скрита камера   било изключително и служело за получаване на информация, която не би могла да бъде проверена по друг начин, тъй като никой нямало да повярва на твърденията на журналистите, ако са докладвали за проблема, без да излъчват  изображения. Медийният регулатор обаче санкционира телевизията.

ЕСПЧ прилага теста за пропорционалност и като начало намира, че е налице намеса в свободата на изразяване. Съдът отбелязва, че последователно е постановявал, че свободата на изразяване включва публикуването на снимки (Von Hannover)  и излъчването на видеоклипове (Haldimann).  Намеса в свободата на изразяване би нарушила Конвенцията, освен ако не отговаря на изискванията на член 10, параграф 2. Следователно Съдът трябва да определи дали намесата е “предвидена от закона”, дали “преследва една или повече от законните цели, изложени в чл.10.2”, и дали е “необходима в едно демократично общество” за постигането на тези цели.

Оспорваната намеса е “предписана от закона” в Гърция. Тя има законна цел да защити доброто име на засегнатото лице. Дали намесата в упражняването на правото на свобода на изразяване е “необходима в едно демократично общество” по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията?  Съдът отбелязва, че трябва да се вземе предвид необходимостта от постигане на точния баланс между различните интереси. Поради  наличието на пряк и постоянен контакт с реалностите на страната, съдилищата на държавата са в по-добра позиция от международния съд да определят как в определен момент може да бъде постигнат точният баланс. По тази причина по въпросите по член 10 от Конвенцията   държавите имат известна свобода на преценка при преценката на необходимостта и обхвата на всяка намеса в свободата на изразяване. Тази свобода обаче върви ръка за ръка с европейския надзор, обхващащ както законодателството, така и решенията, които го прилагат, дори тези, произнесени от независим съд. При упражняване на надзорната си функция задачата на Съда не е да замества националните съдилища, а да разгледа дали решенията, взети от тях в съответствие с правомощията си за преценка, са съвместими с разпоредбите на Конвенцията, на които се позовава. Ако  националните органи са предприели упражняването на баланс между две противоречащи си права в съответствие с критериите, установени в практиката на Съда, Съдът би изисквал сериозни основания, за  да замени становището  на националните съдилища.

Критериите при балансиране на конкурентните права: принос към дебати от обществен интерес; степента, в която засегнатото лице е известно; предмет  на новината; метод  за получаване на информацията и нейната достоверност; предходното поведение на съответното лице; съдържанието, формата и последствията от публикацията;  строгостта на наложената санкция (Couderc и Hachette Filipacchi Associés,  Axel Springer  и von Hannover  № 2). Освен това се взема предвид, че аудиовизуалните медии често имат много по-непосредствен и мощен ефект от печатните медии (вж. Jersild,  § 31, и Peck срещу Обединеното кралство, no. 44647/98, § 62). Съответно, въпреки че свободата на изразяване обхваща и публикуването на снимки, Съдът припомня, че това е област, в която защитата на правата на другите придобива особено значение, особено когато изображенията съдържат много лична и интимна  информация.  Факторите, които са от значение за оценката на баланса между конкуриращите се интереси, включват допълнителния принос от публикуването на фотографиите към дебатите от общ интерес, както и съдържанието на снимките.

Оосновен критерий е приносът на статиите в пресата за дебати  от обществен интерес. Съдът вече е признал съществуването на такъв интерес, когато публикацията засяга политически въпроси или престъпления.  В случая темата   е въпрос от обществен интерес.  Оспорва се само правото на жалбоподателя да излъчи видеоклиповете  в допълнение към самата новина. Съдът отбелязва по-специално, че разпространението на хазарта представлява въпрос от значителен обществен интерес. Отразява се поведението на депутат по отношение на електронните хазартни игри,  като освен това депутатът е председател на парламентарна комисия за електронните хазартни игри.

Съдът отново заявява, че ролята или функцията на заинтересованото лице и естеството на дейностите, които са предмет на новинарската публикация и / или фотографията, представляват друг важен критерий, който трябва да се има предвид (вж. Von Hannover (№ 2) § 110 и Axel Springer  § 91). Степента, в която дадено лице е известно, влияе върху защитата, която може да бъде предоставена на личния му живот. Обществеността има право да бъде информирана за някои аспекти на личния живот на обществени личности (Karhuvaara и Iltalehti). При определени обстоятелства обаче, дори когато дадено лице е известно на широката общественост, лицето може да се позовава на “оправдани   очаквания” за защита и зачитане на личния си живот – фактът, че дадено лице принадлежи към категорията на обществените личности, не може по никакъв начин, дори при лицата, изпълняващи официални функции, да разрешава на медиите да нарушават професионалните и етичните принципи, които трябва да ръководят действията им, или да легитимират навлизането в  личния живот.

В конкретния случай Съдът отбелязва, че А. С., като член на парламента  безспорно е видна политическа фигура. Според съда този елемент е бил взет предвид в достатъчна степен от местните власти при постигането на баланс между конкурентните интереси.

Новината може да се излъчва, но  се прави разграничение между излъчване на новината и излъчване на клиповете към нея, въпреки че несъмнено излъчването на видеото е довело до по-голямо доверие в  излъчената новина.

Начинът, по който е получена информацията, и истинността й, също са важни фактори. Съдът подчертава, че защитата, предоставена от член 10 от Конвенцията на журналистите, е подчинена на условието те да действат добросъвестно, за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с принципите на отговорната журналистика. Но понятието “отговорна журналистика” като професионална дейност, която се ползва от закрилата на член 10 от Конвенцията, не се ограничава до съдържанието на информацията, която се събира и / или разпространява чрез журналистически средства. Това понятие обхваща, inter alia, законосъобразността на поведението на журналиста  при упражняване на журналистически функции. Фактът, че   журналист  е нарушил закона, е  релевантно, макар и не решаващо, при определянето на това дали е действал отговорно.

Съдът отново подчертава в този контекст, че журналистите, които упражняват свободата си на изразяване, поемат “задължения и отговорности” – параграф 2 от член 10 не гарантира пълна свобода на изразяване, дори и по отношение на медийното отразяване на въпроси от сериозно обществено безпокойство. По-специално и независимо от жизненоважната роля на медиите в едно демократично общество, журналистите по принцип не могат да бъдат освободени от задължението да се подчиняват на обикновения наказателен закон . Журналистът не може да претендира за  имунитет от наказателна отговорност единствено поради това, че за разлика от другите лица, упражняващи правото на свобода на изразяване, въпросното престъпление е извършено по време на изпълнението на   журналистически функции.

Използването на скрита камера не е абсолютно забранено в националното право, то може да бъде прието при строги условия. Между страните не беше оспорено, че съгласно член 9, алинея 1 от Кодекса за етика в областта на журналистиката използването на тази техника е разрешено само при наличие на по-висш обществен интерес от разпространението на съответната информация, при условие че събирането на информацията не нарушава достойнството на дадено лице.

В първия видеоклип А. С. е бил заснет да влиза в хазартна зала и да играе на електронни игрални автомати – следователно на място, достъпно за всеки.

Що се отнася до второто и третото видео, Съдът смята, че A.C. има очакване за неприкосновеност на личния живот, когато влезе в частни пространства.

С оглед на гореизложеното, Съдът заключава, че при обстоятелствата по настоящото дело мотивите на гръцките власти са “релевантни” и “достатъчни”, за да оправдаят намесата (санкцията) по отношение на второто и третото видео. Като се има предвид свободата на преценка, която се ползва от националните съдилища при балансиране на конкурентните интереси, Съдът заключава, че няма сериозни основания да замести становището на местните органи и че съответно не е налице нарушение на Член 10 от Конвенцията по отношение на второто и третото видео.

Напротив, доколкото става въпрос за първото видео, Съдът приема, че  – независимо от факта, че е използвана скрита камера, записът не е в частни помещения и  намесата в правата на А.С. по член 8 е значително по-малко сериозна.  Съдът е на мнение, че  – когато влиза в зала за хазарт – A.C.   би трябвало да очаква, че поведението му е наблюдавано и дори записано с камера, особено с оглед на фактa, че той е публична фигура.

Следователно Съдът заключава, че  наложената санкция  за първото видео е намеса в нарушение на член 10 от Конвенцията.  Такова нарушение не е налице при налагане на санкция за второто и третото видео – които са заснети в частна зона и чието излъчване не е достатъчно обосновано.

За 2018 година без излишен оптимизъм

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/2018-without-optimism/

За 2018 година без излишен оптимизъм

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чрез притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

За жалост нищо не показва, че през 2018 година това ще се промени, а пропиляването на още една година във вегетативен комфорт отдалечава с много повече време реформите, възстановяването на репутацията на институциите и завръщането на смисъла в тях.

Ние не живеем в демокрация. Прекрачихме прага на опасен тоталитаризъм, който е прикриван зад формална многопартийна система и приватизирани институции. Държавата продължава да се управлява невидимо, с SMS-и, от клика с тежки икономическо-мафиотски взаимоотношения. Нашата корпоратокрация е по-опасна от всяка друга, защото кукловоди продължават да са старите ченгеджийски фамилии, независимо дали се крият зад уж леви, десни или либерални партии. Ако позволим на този нов тоталитаризъм да се установи като нова нормалност, накъдето вече сме се запътили, сме загубени. Заедно с няколко от бъдещите поколения, а най-големият срам ще е да ги обречем на нов преход.

Ключово е да осъзнаем, че сме напълно сами в тази битка. Европейският съюз е затънал в умопомрачително безсилие. Текущият европейски политически елит в последните няколко години не само показа, че трудно управлява кризи (Гърция, мигрантите), но не успява да разпознае и предотврати и задаващи се такива, които имат достатъчно лесни решения (Каталуния). Брюксел все повече изглежда като политическа кооперация, в която формално съкооператорите се събрали да се трудят заедно, но в действителност внимават единствено да не бъдат ощетени откъм права или блага, а малко се вълнуват от общите си задължения.

За съжаление, както писах вчера по друг повод, дали защото не сме заслужили с кой знае какво да сме част от ЕС и ни пуснаха да се шмугнем през задната врата само за да не объркаме маршрутката, сега нашите проблеми нямат особена стойност. Европа, вглъбена в далеч по-важните си грижи, е напълно доволна откъм нас да не се вдига много шум. Което съвпада напълно и с гледната точка на нашенеца в ролята на гратисчия, който се е качил без билетче в автобуса и трепери да не го спипа кондукторът.

Русия ще се възползва максимално от ситуацията, за да държи в изкушение нашия политически картел в орбитата на вечната дружба. Те никога няма да се откажат от това. А той, картелът, така или иначе там му е пъпната връв. Не можем да разчитаме, че в Русия ще се случи нещо, което да ги преориентира към собствените им грижи, за да ни оставят на мира. Напротив. Евентуален нов руски икономически колапс вероятно ще бъде прикриван максимално дълго зад ескалации на замразени конфликти или създаване на нови (специалитет на Путин), а ние сме твърде интересни и твърде близо, за да ни е спокойно. Комшулукът с Ердоган не прави нещата по-розови. Докато Тръмп е в Белия дом, оттам ще се лее предимно непредвидимост. А в НАТО и ООН се отразява същата повсеместна посредственост, безсилие и липса на световно лидерство.

На този фон ние можем да проспим 2018 година и от кръчмите и кафенетата да наблюдаваме радикализацията и профанизацията по света, да сме безразлични към проблемите около нас, да спечелим безусловно световната титла по Facebook многознайство, да се делим и мразим едни други и да оставим да ни разиграват политици на дистанционно управление или журналисти с евтино купена съвест, докато всичко, което изстрадаха родителите ни и бабите и дядовците ни, отиде по дяволите.

Можем и друго – например да се съпротивляваме ежедневно, да задаваме неудобни въпроси, да изискваме отчетност и истинска политика, да не купуваме, гледаме или четем свински медии и да си върнем демокрацията и държавата, която час по-рано трябва да се преизгради като модерен и деен участник в един динамичен, различен и много свързан свят. Никой не може да ни спре да искаме по-добро бъдеще. Никой не може и да ни отнеме свободата, ако не се откажем сами от нея. Само от нас зависи да върнем обратно тази блудкава безвкусица, която ни сервират ежедневно, и да я плиснем във врата на некадърните готвачи и техните сервитьорчета. И никой не може да ни спре!

За 2018 година без излишен оптимизъм

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/2018-without-optimism/

За 2018 година без излишен оптимизъм

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чрез притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

За жалост нищо не показва, че през 2018 година това ще се промени, а пропиляването на още една година във вегетативен комфорт отдалечава с много повече време реформите, възстановяването на репутацията на институциите и завръщането на смисъла в тях.

Ние не живеем в демокрация. Прекрачихме прага на опасен тоталитаризъм, който е прикриван зад формална многопартийна система и приватизирани институции. Държавата продължава да се управлява невидимо, с SMS-и, от клика с тежки икономическо-мафиотски взаимоотношения. Нашата корпоратокрация е по-опасна от всяка друга, защото кукловоди продължават да са старите ченгеджийски фамилии, независимо дали се крият зад уж леви, десни или либерални партии. Ако позволим на този нов тоталитаризъм да се установи като нова нормалност, накъдето вече сме се запътили, сме загубени. Заедно с няколко от бъдещите поколения, а най-големият срам ще е да ги обречем на нов преход.

Ключово е да осъзнаем, че сме напълно сами в тази битка. Европейският съюз е затънал в умопомрачително безсилие. Текущият европейски политически елит в последните няколко години не само показа, че трудно управлява кризи (Гърция, мигрантите), но не успява да разпознае и предотврати и задаващи се такива, които имат достатъчно лесни решения (Каталуния). Брюксел все повече изглежда като политическа кооперация, в която формално съкооператорите се събрали да се трудят заедно, но в действителност внимават единствено да не бъдат ощетени откъм права или блага, а малко се вълнуват от общите си задължения.

За съжаление, както писах вчера по друг повод, дали защото не сме заслужили с кой знае какво да сме част от ЕС и ни пуснаха да се шмугнем през задната врата само за да не объркаме маршрутката, сега нашите проблеми нямат особена стойност. Европа, вглъбена в далеч по-важните си грижи, е напълно доволна откъм нас да не се вдига много шум. Което съвпада напълно и с гледната точка на нашенеца в ролята на гратисчия, който се е качил без билетче в автобуса и трепери да не го спипа кондукторът.

Русия ще се възползва максимално от ситуацията, за да държи в изкушение нашия политически картел в орбитата на вечната дружба. Те никога няма да се откажат от това. А той, картелът, така или иначе там му е пъпната връв. Не можем да разчитаме, че в Русия ще се случи нещо, което да ги преориентира към собствените им грижи, за да ни оставят на мира. Напротив. Евентуален нов руски икономически колапс вероятно ще бъде прикриван максимално дълго зад ескалации на замразени конфликти или създаване на нови (специалитет на Путин), а ние сме твърде интересни и твърде близо, за да ни е спокойно. Комшулукът с Ердоган не прави нещата по-розови. Докато Тръмп е в Белия дом, оттам ще се лее предимно непредвидимост. А в НАТО и ООН се отразява същата повсеместна посредственост, безсилие и липса на световно лидерство.

На този фон ние можем да проспим 2018 година и от кръчмите и кафенетата да наблюдаваме радикализацията и профанизацията по света, да сме безразлични към проблемите около нас, да спечелим безусловно световната титла по Facebook многознайство, да се делим и мразим едни други и да оставим да ни разиграват политици на дистанционно управление или журналисти с евтино купена съвест, докато всичко, което изстрадаха родителите ни и бабите и дядовците ни, отиде по дяволите.

Можем и друго – например да се съпротивляваме ежедневно, да задаваме неудобни въпроси, да изискваме отчетност и истинска политика, да не купуваме, гледаме или четем свински медии и да си върнем демокрацията и държавата, която час по-рано трябва да се преизгради като модерен и деен участник в един динамичен, различен и много свързан свят. Никой не може да ни спре да искаме по-добро бъдеще. Никой не може и да ни отнеме свободата, ако не се откажем сами от нея. Само от нас зависи да върнем обратно тази блудкава безвкусица, която ни сервират ежедневно, и да я плиснем във врата на некадърните готвачи и техните сервитьорчета. И никой не може да ни спре!

За 2018 година без излишен оптимизъм

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/2018-without-optimism/

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чриз притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

За жалост нищо не показва, че през 2018 година това ще се промени, а пропиляването на още една година във вегетативен комфорт отдалечава с много повече време реформите, възстановяването на репутацията на институциите и завръщането на смисъла в тях.

Ние не живеем в демокрация. Прекрачихме прага на опасен тоталитаризъм, който е прикриван зад формална многопартийна система и приватизирани институции. Държавата продължава да се управлява невидимо, с SMS-и, от клика с тежки икономическо-мафиотски взаимоотношения. Нашата корпоратокрация е по-опасна от всяка друга, защото кукловоди продължават да са старите ченгеджийски фамилии, независимо дали се крият зад уж леви, десни или либерални партии. Ако позволим на този нов тоталитаризъм да се установи като нова нормалност, накъдето вече сме се запътили, сме загубени. Заедно с няколко от бъдещите поколения, а най-големият срам ще е да ги обречем на нов преход.

Ключово е да осъзнаем, че сме напълно сами в тази битка. Европейският съюз е затънал в умопомрачително безсилие. Текущият европейски политически елит в последните няколко години не само показа, че трудно управлява кризи (Гърция, мигрантите), но не успява да разпознае и предотврати и задаващи се такива, които имат достатъчно лесни решения (Каталуния). Брюксел все повече изглежда като политическа кооперация, в която формално съкооператорите се събрали да се трудят заедно, но в действителност внимават единствено да не бъдат ощетени откъм права или блага, а малко се вълнуват от общите си задължения.

За съжаление, както писах вчера по друг повод, дали защото не сме заслужили с кой знае какво да сме част от ЕС и ни пуснаха да се шмугнем през задната врата само за да не объркаме маршрутката, сега нашите проблеми нямат особена стойност. Европа, вглъбена в далеч по-важните си грижи, е напълно доволна откъм нас да не се вдига много шум. Което съвпада напълно и с гледната точка на нашенеца в ролята на гратисчия, който се е качил без билетче в автобуса и трепери да не го спипа кондукторът.

Русия ще се възползва максимално от ситуацията, за да държи в изкушение нашия политически картел с орбитата на вечната дружба. Те никога няма да се откажат от това. А той, картелът, така или иначе там му е пъпната връв. Не можем да разчитаме, че в Русия ще се случи нещо, което да ги преориентира към собствените им грижи, за да ни оставят на мира. Напротив. Евентуален нов руски икономически колапс вероятно ще бъде прикриван максимално дълго зад ескалации на замразени конфликти или създаване на нови (специалитет на Путин), а ние сме твърде интересни и твърде близо, за да ни е спокойно. Комшулукът с Ердоган не прави нещата по-розови. Докато Тръмп е в Белия дом, оттам ще се лее предимно непредвидимост. А в НАТО и ООН се отразява същата повсеместна посредственост, безсилие и липса на световно лидерство.

На този фон ние можем да проспим 2018 година и от кръчмите и кафенетата да наблюдаваме радикализацията и профанизацията по света, да сме безразлични към проблемите около нас, да спечелим безусловно световната титла по Facebook многознайство, да се делим и мразим едни други и да оставим да ни разиграват политици на дистанционно управление или журналисти с евтино купена съвест, докато всичко, за което страдаха родителите ни и бабите и дядовците ни, отиде по дяволите.

Можем и друго – например да се съпротивляваме ежедневно, да задаваме неудобни въпроси, да изискваме отчетност и истинска политика, да не купуваме, гледаме или четем свински медии и да си върнем демокрацията и държавата, която час по-рано трябва да се преизгради като модерен и деен участник в един динамичен, различен и много свързан свят. Никой не може да ни спре да искаме по-добро бъдеще. Никой не може и да ни отнеме свободата, ако не се откажем сами от нея. Само от нас зависи да върнем обратно тази блудкава безвкусица, която ни сервират ежедневно, и да я плиснем във врата на некадърните готвачи и техните сервитьорчета. И никой не може да ни спре!

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2948

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците.

И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата.

Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита:

  • „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та:

    § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана.

    В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не се ползват с привилегиите по Закона за държавния служител.

    Т.е. не, администрацията не се увеличава. В най-лошия случай си стои колкото е била през 2012-та – около 120 хиляди души.

  • „Имаме най-голямата администрация в Европа“ – това е грешното схващане, че нашата администрация е огромна. Евростат обаче ни дава съвсем друга картинка. Тези данни са за размера на централната администрация. Можем да сметнем колко е тя спрямо населението, и да видим, че например Португалия и Гърция, които имат население с 2-3 милиона повече от нас, имат 2-3 пъти по-голяма администрация, и то след сериозните реформи, които проведоха през последните години (поне португалците, де). Общо взето, по численост на администрацията сме зад държавите от южна Европа. Тук разбира се е важно какво мерим – централна администрация или местна администрация; държавни служители или хора на държавна издръжка, в което влизат учители, лекари, полиция и т.н. Но нека се фокусираме върху администрацията, а не целия публичен сектор.

Не, не ги защитавам затова, че са неефективни. Просто поставям нещата в перспектива. И както отбелязах по-горе, админситрацията е огледало на обществото, не е изолирана прослойка. И там има нормални хора, има хора, които „толкова си могат“, има хора, които ги мързи, та две не виждат, има хора, които са толкова пияни, че две не виждат.

Но ако хванеш и уволниш няколко средностатистически, среднонекомпетентни, средномързеливи държавни служители… няма да промениш нищо. Нито ще спестиш кой знае колко бюджет, нито ще успееш да намериш някой по-адекватен да свърши работата. Най-много да назначиш някой роднина, че нали, обещал си…

Идеята ми е, че колкото и да плюем администрацията, това няма да промени нищо. Тя има определени от закон задължения, които трябва да върши, за което трябват определен брой хора. Сигурно ако заплатите бяха 5 хиляди лева, конкуренцията щеше да е прекрасна и най-добрите да вършат тая работа много ефективно. Но такива заплати са нереалистични.

А в администрацията всъщност има и такива хора, които не ги мързи (или поне не много), които имат желание нещата да стават както трябва и работят с желание. Може би не ми вярвате, ама аз съм ги виждал. Може би ще е леко преувеличение, но на тези хора се крепи държавата. Те вършат работата, която никой не вижда, но ако спрат да я вършат, всичко ще се разпадне. Въпреки средата, в която работят, въпреки шефа им, който е партийно назначен неграмотник, или корумпиран схемаджия, или и двете. Въпреки липсата на каквато и да е външна мотивация. Не, не са герои, това им е работата. Но трябва да отчетем, че такива хора има и да видим как да направим възможно кариерното им издигане.

Има и още един аспект, заради който трябва да сме по-малко негативни към администрацията – тя е единствения ни съюзник срещу политическото ръководство. Ако Пеевски си сложи министър, или главен секретар, или директор на агенция, именно администрацията може да бъде съюзник на гражданите. Тих, дори може би подмолен. Но администрацията е много добра в това да отлага, да забавя, да прави междуведомствени работни групи и да не върши нещата, които някоя марионетка ѝ нареди. И може да има аргументи за това. Не че винаги ще го направят – по-вероятно е да се „снишат“, но могат да създават и пречки пред глупостите на някой партиен герой.

А трябва ли да намалим администрацията? Трябва, ама това минава през промяна на законите, които изискват определена работа от тази администрация. Между другото, електронното управление често се възприема като начин, по който администрацията изведнъж ще намалее и хиляди ще останат без работа. Това не е вярно – малка част от хората вършат изцяло „електронизируеми“ неща. Въвеждането на електронно управление ще направи работата им по-лесна и по-ефективна, но ще направи излишни само малка част от държавните служители. Поне в краткосрочен план.

Не казвам, че не можем да сме недоволни от някоя намръщена лелка (макар че аз в последната година почти не съм видял намръщена лелка – станали са доста отзивчиви, поне тези, на които попадам), или да си мълчим, когато някоя институция прави глупости. Даже напротив – аз съм „пръв трол“ на администрацията, заливам я с писма (като гражданин), и ѝ казвам колко не е права. Но не печелим нищо ако просто обявим администрацията за „вредна“. Не е. И ако колективно я смятаме за такава, намаляваме вероятността читави хора да попаднат там. Просто каквото обществото, такава и администрацията.

Какво искат каталунците? (Част 1)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-1/

Този текст няма как да е кратък, защото се налага да ви разходя из историята на Иберийския полуостров и да обърна внимание на няколко ключови факта, които ние, българите, или не сме учили в училище, или те са били споменати бегло, доколкото нямат отношение към нашата история, но имат тежест и значение за днешната ситуация в Каталуния. За мен простичкият отговор какво искат каталунците е наистина адски ясен, но за съжаление чувстителността на съвременния човек към непоколебимите принципи, около които е изградено общството ни, е твърде притъпена и тези прости и принципни отговори все не са ни достатъчни. Иначе казано някъде в последните абзаци на втората част на този текст ще споделя тези уж, очевидни неща, които проумяваме толкова трудно.

Пиша този текст, защото у нас (включително в уж реномирани издания) се публикува обикновено само част от истината и предимно тази на Кралство Испания. Това донякъде е обяснимо – за българите Испания е една от посоките, които олицетворяват Европа. Достатъчно българи говорят испански и следят испански медии, но каталунският у нас е екзотика и информация за другата гледна точка стига или чрез преразкази от испански медии, или другоезични такива. И тук е част от проблема – каталунската позиция рядко достига до националните испански медии в чист вид, а каталунските медии, които излизат на английски, испански или друг език, са с твърде скромна публика, за да бъдат забелязани.

Затова все по-често попадам на притеснени познати, които се питат “Какво точно се случва?” и “Какво толкова искат каталунците?”.

На 1 октомври предстои референдум за независимост, който Испания твърди, че е незаконен. Само че това не е точно така. Референдумът беше узаконен чрез сложен процес от закони и процедури през последната година и половина от Парламента на Автономната област Каталуния. Това, което е дискусионно, е дали целият този процес и новопретият закон за този референдум са ОК – и понеже той беше приет буквално преди дни, Конституционният съд на Испания го суспендира за неопределено време, докато успее да си изясни ситуацията (или поне това е официалната теза). И това е спор за юристи.

Оттук следват няколко проблема – референдумът е вече насрочен (и не е незаконен, а само суспендиран). Тезата, че е незаконен, е любима на испанските медии и на премиера на Испания, Мариано Рахой, който си я повтаря от години и при предишните опити за референдуми. Всички останали я папагалстват. По-големият проблем е, че Конституционният съд на Испания напоследък суспендира почти всичко, което излиза от Каталуния, включително суспендиран е основният закон на автономията от 2010 (по-точно поправките в него, нищо че те са гласувани както от Каталунския парламент, така и от Испанския). Но за това малко по-късно…

Каша има. Тя е голяма, но се обяснява простичко… Нека преди това обаче се разходим из историята на тази част на света.

Ако не си падате по историята и не държите да сте наясно с крайъгълните моменти в миналото на Каталуния можете да отскочите направо към съвремието и втората част.

Графство Барселона

На Иберийския полуостров след VII-VIII век, след постепенното отблъскване на маврите започват да се появяват множество кралства и графства. Във времето те са се обединявали (предимно след женитби между техните владетели), враждували са, влизали са в различни конфигурации под нечия корона, а някои са били едновременно и част от някакво обединение, но и са запазвали някаква независимост.

Историята на каталунците е свързана предимно с графство Барселона и Арагонската корона. Графството в най-близка степен отговаря на днешната територия на автономната област Каталуния. За времеви репер на появата му се счита 801 година (или началото на 9 век), което го прави една от най-старите частички от пъзела, които сглобяват днешна Испания. Само едно друго кралство е по-старо – Астурия – с едва около 80 години.

IХ – XI век

Отблъсквайки маврите (по това време днешната територия на Испания е била ислямска), Карл Велики (същият, който днес считаме за създател на френската и германската монархии и едва ли не прародител на Европа) се сдобива с Барселона през 801 година, а малко по-късно – и с Тарагона и Валенсия. Около столетие по-късно (през Х век) графовете на Барселона вече са независими и наследствени владетели и чрез множество бракове помежду си са успели да присъединят повечето каталунски графства и да разширят сериозно влиянието си в региона.

ХII век

Най-старото открито историческо писмено споменаване на каталунци (в смисъл на етнос) и Каталуния (като географско обозначение) е в документ, за който се счита, че е написан между 1117 и 1125 година.

През второто столетие на века Арагонската кралица се жени за графа на Барселона и така техният син наследява както графство Барселона, така и Кралство Арагон, и занапред историята на каталунците е свързана с т.нар. след този момент обединение Корона Арагон, което освен Арагон и Барселона, до ХVIII век ще включва и кралствата Валенсия и Майорка. Езиците, които са се говорели тогава там, са арагонски, каталунски и латински.

Днес най-вероятно бихме определили държавното устройство на формированието Арагонска корона като конфедерация, а постепенно то се превръща в нещо като средиземноморска империя, предвид че мореплаването се превръща в основен бизнес и военна мощ.

Междувременно между ХII и ХVIII век Кастилската корона ще обедини кралствата Астурия, Галисия, Леон и Кастилия.

ХIII век

Каталуния развива сложна институционална и политическа система за разпределение на властта между краля и интересите на съсловията. През 1283 г. в Каталуния законодателната власт преминава в нещо като първообраз на парламент (наричат го Corts Catalanes или Cort General de Catalunya) и действа в Барселона до ХVIII век, когато Каталуния губи автономията си.

Този орган реално твори законодателството (разписват го като Constitucions catalanes), по което се управляват Кралство Арагон и Графство Барселона. Обърнете внимание, че всичко това е само няколко десетилетия след Магна харта.

Първообразът на правителство пък се нарича Consell de Cent, което означава нещо като Съветът на стоте, защото толкова са били членовете му. Постепенно обаче този съвет губи тази роля, като му остава само ролята да избира членовете на общинското управление на Барселона.

ХIV век

През 1359 г. се появява следваща надстройка на политическата система в Каталуния, обусловена от необходимостта да се събират и разпределят данъците. Наричат я нещо като постоянно представителство или Diputació del General или Generalitat и към нея с времето се измества политическата власт. Днес така се нарича локалното правителство на автономната област Каталуния.

За да не прекалявам с всичко това, ще спра до тук, но ако ви е интересно, потърсете за Reial Audiència i Reial Consell de Catalunya, Conferència dels Tres Comuns, Junta de Braços, Tribunal de Contrafaccions и ще ви падне шапката, когато откриете зад тези институции първообразите на това, което днес бихме нарекли Върховен съд, да кажем съвещателни органи за съгласуване на действията на различните власти и дори нещо като първообраз на съд за гарантиране на индивидуални и граждански права. Забележително институционално строителство и то през ХIII-ХVIII век!

Разказвам всичко това не за друго, а защото една от адски популярните атаки по това имат ли или не основание каталунците да твърдят, че са имали собствена държава, е нещо като “Абе, мани ги тея, били са там някога едно племе пирати-разбойници!”…

ХV век

Кастилската корона и Арагонската корона се обединяват след брак между престолонаследника на Арагон и кралицата на Кастилия. Короната на Арагон през това време е в своя пик на могъщество като владее големи части от днешна източна Испания, южна Франция, Балеарските острови, Сицилия, Корсика, Сардиния, Малта, Южна Италия и части от Гърция (дори за кратко и Атина). Столицата по това време даже е била в Неапол, защото Сарагоса (днешната столица на област Арагон) е твърде встрани от центъра на владенията на тази средиземноморска “империя”.

Междувременно е написан (на каталунски) Consolat de mar, който представлява един от най-старите опити за установяване на юридическа рамка за морско и търговско право. Във Валенсия (която е част от Короната на Арагон) е отпечатана първата книга на Иберийския полустров.

ХVI век

Арагон и Кастилия присъединяват и кралство Навара (останало независимо до 1513 г.) и това се счита за началото на кралство Испания. Моля, обърнете внимание – едва тук в нашата сага на сцената се появи Испания, уважаеми зрители и скъпи радиослушатели!

През ХVI и ХVII век Испания е една от най-могъщите държави в света, но още в средата на ХVI век започва да зрее криза, свързана с проблемите на роднинските бракове, понеже първите владетели на все още новото кралство Испания са Хабсбургите, които се женят предмно за свои братовчеди и племенници, за да остава богатството във фамилията. Така веднага след царуването на Карлос I (известен още и като Карл V) и синът му Филип (или Фелипе II) започват няколко години на нестабилност освен в религиозно-политически контекст, но и за това кой да наследи короната, понеже първородният син на Фелипе II е с психични отклонения и е отстранен от власт (после и убит). Цели 4 други негови деца умират още като малки. Следващият му син е чак от четвъртата му жена и е толкова мекушав и невзрачен по характер, че придворните го превръщат в играчка на манипулациите помежду си. Неговият наследник е същата трагедия и реално властта е в ръцете на приближен нему граф. И така стигаме до Карлос II, който е толкова зле ментално и физически, че мисли бавно, ходи трудно и е трябвало да бъде привързван с колани към трона, за да може изобщо да стои изправен без да падне (неговият баща е на 56 години при раждането му, а майка му е с 30 години по-малка и е племенница на баща му). Въпреки че формално се жени два пъти (едната му съпруга е внучка на Луи XIII, а другата е негова австрийска братовчедка), Карлос II не може да има наследници и след неговата смърт няма кой да наследи кралството.

Така стигаме до ключов крайъгълен камък – войната за испанското наследство – и е важно да уточним, че то включва освен Испания, колониите ѝ в Америка и Филипините, също и Южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано и част от днешна Белгия (тогава наричана Южна Нидерландия) заедно с малко от Северна Африка. Очевидно мераците са били отявлено нескромни.

ХVIII век

Основните заподозрени за наследници са с корени от Австрия и от Франция, но Луи XIV действа най-пъргаво и, пренебрегвайки някоя друга честна дума и подписано споразумение с Англия, директно изпраща внука си в Мадрид, заявявайки, че “няма вече Пиренеи”. Това вбесява Австрия, но без съюзници не смее да предприеме нищо, докато само година и нещо по-късно французите не се оливат в своята алчност и не окупират крепости в Нидерландия, които са буферни за доставката на роби и от които Англия има ключов интерес. Така Австрия и Англия решават да не позволят на Франция да се превърне в нова доминираща държава в Европа, подобна на империята на Карл Велики, и обявяват война на Франция (и Испания, доколкото през тази около година и половина на колебания тя се води френска).

Така от една страна Франция е нападната от Англия и съюзническите войски, а от друга австрийският претендент за испанската корона Карл (наричан още и Карлос III) нахлува в Испания с австрийски и английски сили. Нашите приятели, каталунците и арагонците, застават на негова страна, което се оказва историческа грешка.

Войната е сложна – води се на много места и се развива на приливи и отливи и за двете страни. В крайна сметка обаче умира австрийският император и понеже и той няма наследници, същият Карл, който претендира за испанския престол, се сдобива с австрийския, а това пък разколебава подкрепата на англичаните за него. В крайна сметка войната вече е омръзнала на всички, французите са дали много човешки жертви, Карл си има друго кралство и примирието се случва, като Филип V (внукът на Луи XIV) запазва испанската корона, но е принуден да се откаже от френската. (И до ден днешен ще намерите както французи, така и испанци, които да считат, че това не било законно – пуста алчност и имперски бленувания!). Испания губи своята част от Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Гибралтар и официално до днес е владение на династията на Бурбоните.

Барселона не се дава до последно, заедно с Майорка тя остава последната страна, която защитава интереса на австрийския претендент, а след като е подписано примирието Corts Catalanes (онзи същият парламент) решава, че трябва да продължат войната, за да съхранят Каталунската конституция и институции! Тук е редно да признаем, че този момент се преекспонира от някои каталунски историци, които твърдят, че това вече е битка за независимост от Испания. Формално е така, но няма как да сме сигурни, че аргументацията е била такава (независимост). Това решение на парламента може да е било провокирано от чисто търговски, политически или други съображения, за които историците тепърва ще спорят.

Барселона преживява тежка обсада, продължила година и половина в периода 1713-1714 г., но когато през април 1714 г. Бурбоните струпват 20-хилядна армия и на 30 август успяват да пробият защитата и да влязат в града, на 11 септември Барселона капитулира, след като са убити ключовите военни, ръководещи съпротивата. Каталунските лидери едва тогава предлагат преговори. Филип V отлага преговорите с един ден, през който насъсква войниците си да колят, насилват и отмъщават, но неговият пълководец, уплашен това да не ескалира в партизанска война, го разубеждава и се ангажира да уважава загубилия противник.

Така на 11 септември 1714 г. Каталуния престава да съществува, институциите ѝ са разпуснати и забранени, отнети са привилегиите и титлите на каталунския елит, забранени са събиранията и всякакви форми на обществени организации. Каталунският език е изцяло забранен не само в Испания, но и във Франция. Забранено е не просто да се ползва в официални документи, но и да се преподава. Филип V установява абсолютна монархия от френски тип и ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Каталуния, Валенсия и Арагон).

Днес този ден е Национален празник на Катауния (Diada Nacional de Catalunya) или просто La Diada. Странно е някак денят, в който си загубил независимостта си, да е националният ти празник, но ако попитате каталунците защо, много от тях ще се усмихнат многозначително и ще отговорят – за да помним, че имаме несвършена работа…

ХIХ век

Още през втората половина на ХVIII век в Каталуния започва сериозно развитие на индустрията, а в началото на ХIХ век и културен ренесанс около каталунският език. И до днес Каталуния е най-развитата индустриална и предприемаческа област в Испания.

След кралска абдикация испанският парламент провъзгласява Първата испанска република, просъществувала малко по-малко от две години, когато военнен преврат възстановява отново монархията на Бурбоните.

ХХ век

През 1931 г. резултатите от местните избори в Испания показват грандиозен успех за републиканските партии. Два дни по-късно е провъзгласена Втората испанска република, а кралят бяга в изгнание. Новата конституция установява свобода на словото и сдружаването, увеличава правата на жените, позволява разводите и ограничава ролята на Католическата църква в образованието и държавното управление. Знамето на Испания е сменено с трикольор от червено, жълто и виолетово, а испанските региони получават право на автономно управление. Каталуния първа договаря своята още през следващата година, Баските успяват през 1936 г., но останалите нямат този шанс заради започналата междувременно гражданска война.

Изборите през 1933 г. са спечелени от дясно-центристки и крайнодесни партии не без помощта и манипулациите на църквата, използвайки влиянието си сред силно религиозните испанци. Новата дясна коалиция, наречена Национален фронт, суспендира започнатите реформи. Левичарите са бесни и на 6 октомври 1934 огранизират обща стачка, покрай която нещата излизат извън контрол, след като миньори окупират столицата на Астурия, избиват местната власт и палят театрите и университета. Две седмици по-късно стачката е потушена от армията толкова жестоко, че са разрушени огромни части от града и са избити толкова хора, че командващият операцията генерал Франциско Франко се сдобива с прозвището “Касапинът на Астурия”.

На същия 6 октомври 1934 г. президентът на Каталуния Lluís Companys, юрист и лидер на партията ERC (Републиканска левица на Каталуния) повежда Каталунско национално въстание и провъзгласява Estat Català (Каталунска държава) в рамките на Испанската федерална република. Въстанието е потушено жестоко, с много арестувани и осъдени. Възприето е от дясното правителство в Мадрид като подкрепа на миньорите в Астурия и като опит за преврат. Lluís Companys е осъден на 30 години затвор, но излиза от затвора през 1936, когато поредните избори в Испания са спечелени този път от лява коалиция, нарекла се Frente Popular (Народен фронт), която възстановява и каталунското правителство. 

Политическата конфронтация в Испания обаче е безумна. Двете коалици вляво и вдясно нямат желание за сближаване на позиците, а центристи-балансьори не са останали. Отгоре на това вече е възникнала вдъхновената от идеологията на фашизма Falange Española – малка националистическа партия, която успява да спечели по-малко от 1% на изборите, но има над 40 хиляди членове.

Скоро се случва така, че фалангист убива антифашист, а като отмъщение неговата организация отвлича лидер на крайнодясно формирование, известен с това, че призовава “армията да спаси Испания от болшевиките, след като политиците не могат”. Десните обвиняват правителството за отвличането и в тази гмеж от политическа неразбория, поляризация и популизъм се случва планиран военен преврат, който започва с военно въстание в Мароко. Това е началото на испанската гражданска война между републиканците и националистите. Същият онзи “касапин” генерал Франко ще поведе разбунтувалите се срещу републиката генерали и с подкрепата на нацистка Германия, фашистка Италия и Португалия ще спечели войната. Само през първите няколко дни са избити над 50-хиляди души, озовали се от грешната страна на барикадата. Националистите избиват верните на републиката с обвинения, че са болшевики и комунисти. Левичарите и анархистите пък убиват заможни хора, свещеници и по-консервативно настроени с аргументите, че са “буржоа” и десни.

 Барселона е “лява” и прорепубликански настроена. Само през лятото и есента на 1936-та се счита, че там са загинали повече от 8000 души. Lluís Companys не успява да контролира града и след края на войната през 1939 бяга във Франция, но е арестуван през 1940 г. и нацистите го връщат на Франко. Изтезаван е жестоко със седмици, физически и психически. Осъден е на смърт в скалъпен процес, продължил по-малко от час. Разстрелян е на 15 октомври 1940 в замъка Montjuïc в Барселона като отказва превръзка на очите и успява преди изстрелите да извика “Per Catalunya!” (За Каталуния!). В смъртния му акт е записана като причина за смъртта “травматичен вътрешен кръвоизлив”.

Lluís Companys е със статут на национален символ в Каталуния и за каталунците. Той е единственият действащ демократично избран президент в европейската история, който е бил екзекутиран и вече 77 години по-късно още не е реабилитиран.

Продължение – втора част

ЕСПЧ: за забраната за огласяване на резултатите от електорални проучвания

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/13/echr_exitpolls/

Съдът за правата на човека се произнесе по жалбите на гръцки граждани срещу прието в Гърция законодателно решение, според което  публикуването и разпространението от медиите на резултатите от  проучвания на намеренията за гласуване са забранени за определен срок преди избори и референдуми.  Законът предвижда  глоби в размер от 30 000 до 300 000 евро (EUR) за неспазване на тези разпоредби.

 В решението си по делото Dimitras and others v Greece ( 59573/09 и 65211/09) Съдът   единодушно обявява жалбите за недопустими.  Решението е окончателно.
 
Жалбоподателите, в качеството им на избиратели, твърдят, че забраната за разпространение на проучвания на общественото мнение е  в нарушение на правото им   да получават информация. Предвид продължителността на забраната, те  се оплакват, че са били лишени от свободен достъп до информация, която им позволява да упражнят правото си на ефективно гласуване. На последно място, те заявяват, че в Гърция не са  налице ефективни средства за компенсиране на  нарушаването на свободата им да получават информация.

Според решението:  за да се счита, че жалбоподателите са пряко засегнати от разглежданото законодателство, не е достатъчно самото съществуване на законодателство, засягащо всеки гръцки гражданин с избирателни права.   Въпросната правна уредба не е насочена лично към жалбоподателите и че те са били засегнати по същия начин, както и всички избиратели  – никой от които не е имал достъп до проучванията на общественото мнение.  Същевременно жалбоподателите имат право ефективно да гласуват. 

Следователно според ЕСПЧ те не могат да претендират за нарушение на член 10 от Конвенцията. 

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Граница

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/border/

Някои неща са не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи.

С Капка Касабова се оказваме връстници. По-голяма е от мен с едва няколко месеца. Съзнавам това, докато прелиствам първите страници на „Граница“ и откривам съпадения във времето и гледните точки към събитията от сходен с моя възрастов ракурс. Не вярвам обаче, че тази книга ме докосна толкова дълбоко само заради това.

Написана е виртуозно. Рядко може да се открие толкова много поезия в проза, която е само донякъде документалистика, само донякъде пътепис, но най-вече е съпреживяване… на онези балкански трагедии, които още кървят. Съпреживяването им по най-истинския възможен начин – като лични, човешки истории, които засядат в гърлото.

Корица на Граница от Капка Касабова

Не мисля че съм чел по-човеколюбива книга напоследък. С историите си за прокудените, заселените, избягалите и завърналите се заради световните и балканските военни сблъсъци или пък заради желязната завеса, с историите за убитите и убийците им, „Граница“ е учебник по човеколюбие. И трагедиите на загубилите своите любими хора и тези на техните палачи са разказани честно, без драма или стремеж за възмездие – произнасянето на присъдите е оставено в ръцете на времето, а то, оказва се, е суров съдник.

Границата формално е тази между България, Гърция и Турция, но книгата я мести и размива непрекъснато, защото хората от едната страна и от другата са толкова еднакви, че човек се пита колко много политическа жлъчка е разсипана върху ни, но тя пак не стига да спрем да бъдем хора и комшии… въпреки кръвопролитията, предателствата и… границите в собствените ни глави.

— Видях ги за малко, преди да ги покосим с картечниците — разказа ми граничарят. — Хубави момчета бяха, левенти. Най-лошото беше, че след това трябваше да ги разчистим от гората, от дърветата съм ги чистил, ти казвам, парче по парче. Оказа се, че не носят никакви гранати, просто са бягали. И докато чистех, не ми излизаше от главата майката.

Историята започва от Странджа, нестинарите, граничните застави на комунистическа България, пропълзява към Родопите, оттам през Гърция и Турция, за да завърши отново в Странджа. А по пътя разказва за бягащите от комунизма, от войните – от тогава до днес – за тогавашните бежанци и за днешните бежански лагери. За тогавашните изверги, и за днешната безчовечност. За добротата и за предателите. За легендите и преданията. За омразата и за любовта. За спасените и за пожертваните (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За прокудените и преселените (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За преименуваните насила… и по няколко пъти. За нас – вечните бежанци – балканците, каквито и иначе да се наричаме.

Прочетете тази книга! Когато и да го направите, ще бъде ужасно късно. Това, за което се разказва в „Граница“ така или иначе вече се е случило и не може да се промени, но не бива да се забравя. Защото към бъдещето можем да гледаме не с границите в главите ни, а само с безграничността на човеколюбието си – поне ако искаме различно бъдеще за идните поколения.

Местните я наричат Крейнеро, леко изкривяване на гръцките думи крио неро, студена вода… Върху камъка на чешмата все още личи съветска звезда, издялана и датирана 1971 година… Водата на Крейнеро е като името си: студена, вкусна и тежка като желязо. Колкото и да пиеш, не утолява, само натежава. Казват, че независимо откъде си, ако дойдеш да пиеш три пъти, ще продължиш да се връщаш в тази долина между България и Турция, при тази чешма с побългарено гръцко име, въпреки че усещането е за място без страна, без националност, място за всички и за никого.

Съобщение от “DHL”

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2076

Subject: Моля, потвърдете и коригирайте незабавно адреса си за доставка / офис
From: “DHL Delivery”
Date: Wed, August 16, 2017 1:32 pm
To: undisclosed-recipients:;
Priority: Normal

Уважаеми клиенти,

Опитахме се да ви изпратим артикула ви в 08:57 днес 16 август 2017 г.
(Вижте прикачения файл)
Опитът за показване е неуспешен, тъй като никой не присъства на адреса
за доставка, който ни е даден, така че уведомлението автоматично се
изпраща.

Ако парцелът не е насрочен за повторно проектиране или получаване в
рамките на 72 часа през делничните дни, той ще бъде върнат на подателя.

Етикет номер: DB0011622801 / 17BA
Очаквана дата на доставка: 16 август 2017
Пакетни услуги
Агенция (и): Потвърждение за доставка
Статус: Мисията е изпратена
Изпращач: KAIN TRADING & SHIPPING COMPANY
Пакетът ви не е доставен.
Време за доставка: 08:57 ч

За подробности вижте прикачения файл и коригирайте адреса си.

Извиняваме се и ви благодарим за увереността ви.

Благодаря,

Обслужване на клиенти на DHL.
2017 (c) DHL Greece International GmbH. Всички права запазени.

————————————————– ——————–
Това съобщение е сканирано за вируси и вредно съдържание от MailScanner
и се смята, че е чисто.

—-

Както вероятно се досещате, произходът на това съобщение няма нищо общо с DHL. Прикаченият файл съдържа, естествено, вирус. (И то нелош – разпознава дали е отворен на компютър или на телефон, и заразява и двете по съответен начин.)

Това, към което искам да привлека вниманието ви, е сравнително приличният български език. (Има малко грешчици – „парцелът“ и подобни – но човек лесно може да ги пропусне.) Доскоро „въдичарските“ съобщения бяха или на английски, или на доста лош (Google Translate) български. От нещо време насам обаче все по-често ги срещам на приличен български, по-добър от този на Google Translate. Очевидно за киберпрестъпниците вече работят наети преводачи.

Как да разпознаем „въдичарското“ съобщение:

– Очаквате ли пратка по DHL? Ако не – единственият, който ще ви я изпрати неочаквано, е онзи нигерийски принц, дето няма търпение да сподели с вас милионите си. Стига, естествено, първо да му платите дребна сума, после и още малко, после и малко повече, и т.н… Държите ли да си имате вземане-даване с него?

– Ако очаквате пратка по DHL, очаквате ли я именно и точно от KAIN TRADING & SHIPPING COMPANY? Ако не, вашият събеседник всъщност е същият щедър нигерийски принц. И т.н.

– Давали ли сте на DHL точния си адрес и е-майла си? Те (както и която и да е друга читава компания) не събират тази информация от Интернет – могат да я получат само от вас. Ако не сте, вече знаете кой всъщност е вашият събеседник, и т.н.

– Имате ли електронен акаунт в DHL, чрез който да можете да коригирате адреса, който сте им дали? Те не са идиоти, за да ви предлагат да го направите, ако не можете. Ако нямате такъв акаунт, вече знаете кой всъщност е вашият събеседник, и т.н.

– Случайно името ви да е “undisclosed recipients”? Ако DHL изобщо пращат е-майли, те ще са до точно определен човек, с името му и т.н. (Умелите киберпрестъпници нагласят и това, но тези очевидно не са чак толкова умели.) Ако случайно не се казвате така, вече знаете кой всъщност
е вашият събеседник, и т.н. (А ако ви се иска да получите пратка, предназначена за някой друг, си заслужавате вируса.)

– В България доставя пратки DHL България (dhl.bg). DHL Гърция (dhl.gr) няма какво да прави тук. Ако случайно са ви го пратили наистина те, писмото ще е на гръцки, по понятни причини. Сума сумарум, пак вече знаете кой всъщност е вашият събеседник…

– Случайно в 08:57 ч. у вас да е нямало никой? Ако да, това все още не означава нищо – шансът да ви мамят не изчезва. Ако обаче е имало някой, вече знаете кой всъщност е вашият събеседник…

– Ако DHL ви изпращат реална информация за забавяне, тя ще бъде направо в съобщението – няма да бъде като прикачен файл, безкрайно глупаво е да затрудняват и клиента, и себе си. Дори да не разбирате от типове файлове и да не знаете, че този тип файл е изпълнима програма, а не документ, пак би трябвало да се досетите кой всъщност е вашият събеседник…

Човек с добри ИТ познания с лекота ще изброи още десетки други начини да разпознаете измамата. Ограничих се само до разбираемите и за най-некомпютърните хора – те са, които най-често биват излъгвани от киберпрестъпниците.

Колко от тези (и други подобни) признаци е нужно да има в едно съобщение, за да се усъмните? Ако има един, вероятността то да е измама е 99% (за поне половината – 100%). Ако има два или повече, вероятността е 100%.

При каква вероятност за измама е добра идея да проверите съобщението въпреки това? При под 10%.

Изводите са си за вас. Предупредени сте. Или си опичайте акъла, или си плащайте като попове за чистене на вируси от устройствата ви (ако се отървете само с това). Който не си опича акъла, трябва да си плаща, отново и отново, докато не поумнее.

И, моля ви, не бъркайте директността ми с грубост. Ако предпочитате пред навременните предупреждения сладки лъжи, аз съм грешният събеседник – верният за вас е споменатият по-горе.

17000 българи са взели немски паспорт за 16 години. 4000 са скъсали българския

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/nemsko-grajdanstvo-otkaz/

За последните 16 години, близо 17000 българи са получили немски паспорт. 4000 от тях са се отказали от българското си гражданство – почти всички преди 2007-ма, когато влизаме в ЕС. След това по 30-40 души на година се отказват от Българския си паспорт, независимо, че няма нужда да го правят.

Около 70% от натурализираните в Германия са били поне 8 години в страната. На още 7-8% се е полагало заради дете родено и живяло достатъчно време в Германия.

Към началото на миналата година в Германия е имало 230000 българи В това число не включваме взелите немско гражданство и децата родени в Германия с поне един родител българин. Очаква се от тогава да са станали 250000. Според немският статистически институт, мнозинството от българите пристигнали в Германия в последните няколко години са се преместили от страни като Испания, Италия и Гърция.

Данните за разпределението на българите из Германия от 2014-та ще намерите тук. През 2015-та пък писах за перипетите в получаването на българско гражданство за дете родено в чужбина. Преди 4 години проведох анкета сред българи в Германия защо взимат немско гражданство. Отговорите им обясняват доста добре тази статистика. От друга страна, има притеснителни данни за нивото на бедност сред българите в Германия – 25% получават социални, а между 30 и 40% имат проблем да покрият елементарни нужни.

Източник: Destatis

За народните добродетели

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2050

Има вече близо сто години от лекциите на доктор Никола Кръстников, изнасяни през 1919-1920 година и публикувани през 1921 година. Прочетете ги – сякаш са писани вчера.

И може би най-актуалното в тях е описаното противоречие между обществената неангажираност и личната ангажираност на българина. Ние сме може би най-безхаберната към обществото и страната си нация. И в същото време може би най-ангажираната с личното си. Сякаш не е един и същи народ това… А е. Защо ли тъй?

Заселете човек в къща с един счупен прозорец, под за премитане, капеща чешма в кухнята и таван за пребоядисване. Какво ще направи той? Ще измете пода веднага. Ще смени стъклото на прозореца до ден-два. Чешмата ще стане и по-бързо, особено ако е сръчен. И вероятно до месец-два ще пребоядиса и тавана. Ще си направи дома за чудо и приказ.

Заселете го вместо това в къща, където всички прозорци и врати са счупени, боклукът е до коляно, мебелите са строшени, стените – за измазване, тръбите са запушени, ток има само в един контакт… Какво ще направи той? Ще си разчисти леглото и една пътечка до него, да има къде да спи, докато си намери друг дом. И ще е прав – това е по-разумното. А ако друг дом няма, ще се пропие – и това е по-постижимото, отколкото да оправи този.

И без теория на счупените прозорци е ясно – човек се бори, когато има надежда, че ще успее. Няма ли я, би било глупаво да пробва, нали? Където има един счупен прозорец, той е нещото, което не се връзва – и се оправя. Където всички прозорци са счупени, невръзващото се нещо е желанието да бъдат оправяни – то е, което трябва да си отиде.

От много столетия българинът живее в страна, където са счупени всички прозорци. Не само в държавата ни буквално няма нещо, което да е наред, но и дори просто в обществото ни. Каква е масовата реакция, когато някой реши да мете улицата просто за да е чиста? Или когато някой се опита да направи наистина антикорупционна политическа партия, или да протестира срещу политическото мутрафонство и политченгеджийство?… Хубава е природата ни, където не сме успели още да я унищожим. Каквото ние сме създали или успели да пипнем по-обстойно е… това, за което пиша.

(За момент погледнете нещата от обратната страна – на политическия престъпник, който иска всичко да е разградено, че да му е най-лесно да граби. И да са хората твърде отчаяни, за да се обединят и да го накажат… За него тук е страната на здравите прозорци. И ако има случайно някой прозорец счупен – тоест, нещо дето да е както трябва и да му пречи – той ще го „ремонтира“. Познайте какъв е резултатът, когато цялата власт и всички лостове са в ръцете на „успелите млади мъже“, или по-точно на кукловодите им. Познайте и защо ЕС толкова натиска да си оправим – което май вече клони към лустрираме – съдебната система.)

Какво остава при това положение на обикновения човек? Единственото, което е предимно под негов си контрол, е неговата собственост. Къщата, дворчето, евентуално нивицата. Там той излива цялата си грижа, стопанственост, работливост и умения. Затова и е толкова жертвоготовен и ангажиран, когато опира до личното му – за разлика от общественото, където всички прозорци са изпочупени, и той се чувства безсилен да ги оправи.

(Което идва да ни каже нещо важно – той е невероятно упорит. Политическите престъпници от всички времена са успели да ограничат дълбоко и пренасочат трайно грижовността му, но не са успели да я унищожат напълно.)

… Откога българинът живее така? Трудно е да се каже. Още през Второто българско царство по-високопоставените са си позволявали на практика всичко с тези под тях. Както болярите с обикновените хора, така и царят с болярите. (Затова много от българските боляри с радост са приемали, когато зараждащата се Османска империя им е предлагала васалитет. Свобода от царската „диктатура“ срещу помощ в битка срещу този цар – кой болярин не би бил щастлив?) По време на византийците подтисничеството отгоре и безправието на по-долните надали е било по-малко. За Първото българско царство не зная, то май е било мъничко по-различно, но също не особено търпимо към по-ниските в стълбицата. Като се има предвид, че е било през 8-10 век…

През повечето от времето на Османската империя също няма как да е било иначе. Все пак е била ислямска теокрация – християните са били защитавани от външни врагове, доколкото са били рая – стадо. Забогатели българи започват да се появяват по-осезаемо едва след Гюлханския хатишериф от 1839 година, когато е провъзгласено официално равенство на всички поданици на империята, без значение на религия и националност. Уви, доста от забогателите са чорбаджии в най-лошия смисъл на думата – израсли като роби, те искат да са не свободни, а робовладелци.

След Освобождението, когато тези чорбаджии и подобните им се оказват на власт, това си казва думата с пълна сила. Чудесно е показано във филма „Капитан Петко войвода“ – ако случайно сте го изпуснали, гледайте го, струва си! Думите на Антон Страшимиров за събитията около Септемврийското въстание „клаха народа си както турчин не го е клал“ с пълна сила важат за цялото време от Освобождението нататък. Нещата започват да се цивилизоват поне мъничко чак след 1934-35 г., когато реално се установява царска диктатура. Очевидно при всичките си недостатъци Борис III е бил просветен цар и патриот. Чак тогава безчовечността на чорбаджиите почва мъничко по мъничко да влиза в някакви рамки и граници.

Левичарско мислене ли е това? За обременени от идеология – може би. За такива, които имат представа от бизнес, то е нормалното. Кой бизнесмен иска съсипани, изцедени и мразещи работата си и него служители? Който си е получил парите в куфарче и не знае как се изкарват, и не му и трябва, понеже в куфарчето винаги ще има нови за пране. Защо в Германия производителността на труда е несравнимо по-висока от гръцката, при положение че в Гърция се работи повече часове и при по-голямо изцеждане? Контрастът с Китай е още по-голям – там производителността на труда е висока предимно в най-големите заводи, където е най-високата специализация. (А най-често и 12-14-16-часови работни смени при 1 почивен ден в месеца.) На истинския бизнесмен му трябват отпочинали, доволни и обичащи работата си служители. Те са, които произвеждат ефективно и с ниска себестойност, въпреки по-високите си заплати и бонусите.

(И е така не само със служителите в бизнеса. Доброто обикновено е по-силно от злото – но не защото е по-морално, а защото е по-ефективно и успява по-добре. Всъщност, ако не беше така, самите понятия за добро и морал нямаше изобщо да възникнат.)

След 1944 г. комунизмът лиши хората от почти всичката им собственост. Тя се оказа под контрол – тоест, де факто собственост – на хора предимно без понятие от управление на собственост. Пак роби, мечтаещи да станат робовладелци. Резултатът беше предсказуем… Но от това последва и нещо още по-лошо. Робовладелството – за объркване на умовете кръстено „народна република“ – стана част от държавната система. Прословутата Държавна сигурност беше създадена именно с целта да го опазва. Структурите ѝ бяха изградени да са подходящи за тази цел. Техният персонал беше подбран, обучен и възпитан да е подходящ за тази цел. Властническа каста, създадена да служи на робовладелците (ака Политбюро на ЦК), като опазва робовладелството като институция.

След 10 ноември 1989 г. парите на България попаднаха в ръцете именно на тази каста. А когато президент стана Георги Първанов, той я организира и вгради във властта, в услуга на Русия. (Която държи изцяло контрола върху нея, включително Първанов, чрез досиетата ѝ. Помните ли как Димитър Йончев ги изнесе спешно в СССР веднага след промените?) Тази каста знае само един начин да управлява – като държи в ръцете си всичко и контролира всекиго.

Преди няколко месеца проф. Гарабед Минасян направи прословутото си сравнение – между собствениците и управници на активни фирми в България и публично достъпният списък на кадрите на ДС. Оказа се, че 70% от първия списък са във втория. При положение, че най-влиятелните в ДС (които сега са и най-големите собственици) са били изпрани от списъка ѝ още при съставянето му. Че бизнесите на много от тях се водят на имената на децата им (които са твърде млади, за да са били в ДС). И че на много други от тях бизнесите се водят на името на подставени лица, или на прословутата „група физически лица“… Вероятно под 10% от фирмите в България (като бройка – вероятно като оборот под 1%, а като печалба под 0.1%) не са собственост на тази каста.

Това води до един интересен извод – има точно две възможности. Едната е, че в ДС са подбирали не по разузнавателни умения или вкус към доносничество, а по бизнес-качества, и са го правили толкова добре, че са подбрали поне 90% от бизнес-таланта на страната. (Включително този, който е влязъл в активна възраст след 1989 г., вероятно чрез машина на времето.) Другата е, че ДС продължава да е не по-малко организирана, отколкото преди 10 ноември, и старателно изтиква от бизнеса всеки, който не е неин член – вече не като държавна организация, а като мафия. Трети вариант просто няма.

Ако случайно вариантът е вторият, какъв е резултатът на ниво хора? За ДС-бизнесмените обществото като цяло не е тяхната социална група – тя е другите ДС-ари. То е стадо, което е едновременно тяхна собственост и техният враг. Като тяхна собственост, то трябва да бъде доено и стригано колкото се може повече. Като техен враг, в него трябва да не се инвестира абсолютно нищо, понеже то ще се опитва да използва инвестираните в него ресурси срещу тяхната каста.

Затова ДС-бизнесмените няма да се научат на отговорност пред обществото и грижа за него никога, независимо колко поколения ще продължи царуването им. Съответно подходът на българския бизнес (който ще се състои на практика само от тях) към служителите си никога няма да стане различен от мачкане и изцеждане. И подходът на тази мафия като цяло към страната никога няма да стане различен от поддържане на всички възможни прозорци счупени. (По критериите на не-мафиотите. По критериите на ДС това е поддържане на всички прозорци здрави. Те могат да оперират по нормалния за тях и обединяващ ги начин единствено в такива условия.)

Какъв ще е крайният резултат ли? Най-вероятно българинът като цяло ще успее да опази грижата си към своето, и дори ще я засили. Съществуването в такова общество е, което той е правил в течение на последните поне 30 поколения. В същото време обаче способността му да се грижи за обществото и за другите, да е отговорен и активен социално, може да бъде унищожена напълно и окончателно.

Поне тази на българите в България – тези в чужбина вероятно ще успеят да я опазят, а на много места вероятно дори ще я доразвият. Но дали ще искат повече да имат нещо общо с българите в България е под въпрос.

… Толкова по въпроса за народните добродетели.

Заслужаваме ли цветя за 8 март?

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2017/03/08/zaslujavame-li-cvetya-za-8-mart/

Осми март е. В офиса ни посрещат с цветя. Става ми радостно от милия жест.
cvetiaМайка ми винаги се е мръщила на този празник – изглежда й кух, лишен от съдържание. Само един ден в годината ли жената е уважавана, останалите дни – какво, пита тя. Мъжете пък мърморят, че те си нямат свой ден в годината. И всъщност наистина е странно – че един ден в годината трябва да се чувстваме суперспециални по причина, че… ами, че сме част от половината човечество.
Всъщност 8 март е друго. Нещо, което покрай букетите и картичките сме забравили. 8 март е денят на хората, които преди поколения са се борили да имаме ние живота, който имаме сега. Приемаме този живот за даденост просто защото е логично и справедливо да е устроен по този начин. Но светът не е справедлив поначало. А с времето се подобрява малко по малко заради хората, отдадени на това.
Всички хубави неща, които приемаме сега за даденост, съществуват, защото други хора преди нас са се борили да ни ги извоюват. Премахването на робството в световен план, утвърждаването на свободата на личността, на независимостта на държавата ни, въвеждането на всички видове човешки права, на равноправието – в това число и на половете. Колко помним за тези хора?
8 март е още нещо – ден на хората, които продължават да се борят за равноправие и справедливост днес. Защото дори сега, в ХХІ век, дори тук, в Европа, равноправието не е универсално. Тези, които живеем цял живот в комфорта на извоюваното още много преди раждането ни, не осъзнаваме, че около нас продължават да съществуват много несправедливости.
Преди малко бях на премиерата на „Нейната изповед“ – филм за една истински велика личност, и то наша съвременничка. За човек, за когото не чуваме по новините и когото не обсъждаме. Българка, отишла да работи като чистачка в Гърция, за да може да спаси от смърт с помощта на гръцкото здравеопазване своя малък син.
И решила да помогне на още хора – ако трябва, с цената на собствения си живот.
kostadinka_kunevaЧистачка, която воюва с години срещу тоталното безправие на чистачките – работата по 18 часа на денонощие при заплащане на 6 е само част от страшната картина. За награда е залята от работодателите си с киселина. Но вместо да бъде оставена да умре безименна и неизвестна, тя е издигната в символ на свободата. Лекувана е с даренията на стотици хиляди гърци. А после с вота на същите тези хора е избрана за депутат в Европарламента.
8 март е денят на един такъв човек – жертвал живота и здравето си за правата на онеправданите.
8 март е празник на всички – независимо жени или мъже, – които са се борили и се борят за равноправие за онеправданите. Днес, когато несправедливостта вече обхваща доста по-малко хора, но (за съжаление) често е съвсем извън полезрението на незасегнатите.
Така че не, ние не сме суперспециални на 8 март. Суперспециалните хора обикновено не получават цветя.
Дали ние заслужаваме да получаваме цветя?
Да, разбира се. Защото е мил, човешки жест, носещ радост и на човека, който го прави, и на човека, за когото е. Защото сплотява и стопля, носи усмивка на колежката, на приятелката.
Но не защото е 8 март.

Сюжети на филми – в едно изречение

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1995

(Превод е, от няколко различни места, поне две вече не ги помня.)

Малко зелено човече убеждава младеж да убие баща си
(„Звездни войни“)

Група хора връща в продължение на 9 часа изгубено бижу
(„Властелинът на пръстените“)

Току-що започналата кариера на млад художник отива на дъното
(„Титаник“)

Бял скинхед юрка черни да убиват джуджета
(„Хобитът: Битката на Петте армии“)

Момък се учи да обича девойка без филтри в Инстаграм
(„Шрек“)

Леонардо ди Каприо броди из замръзнала пустош в търсене на „Оскара“
(„Завръщането“)

Наркоманка лъже умствено изостанал младеж в продължение на 30 години
(„Форест Гъмп“)

Момък излиза от виртуалната реалност и веднага си намира гадже
(„Матрицата“)

Мъж се крие зад библиотечен шкаф, за да не работи във ферма
(„Интерстелар“)

Мъж отлита на друга планета, за да работи във ферма
(„Марсианецът“)

Мъж посинява в опит да почувства нещо под пояса
(„Аватар“)

Девойка се събужда от целувката на неизвестен, но всичко е наред – той е секси
(„Спящата красавица“)

Малолетен маргинал, пациентка от лудница и културист-ексхибиционист протестират срещу техническия прогрес
(„Терминатор 2“)

Момченце-социопат се опитва да убие двама бездомници
(„Сам вкъщи“)

Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха
(„Мълчанието на агнетата“)

Таксиметров шофьор излекува оперна певица от камъни в бъбреците
(„Петият елемент“)

Сирийски бежанци се опитват да попаднат в Европа през Гърция
(„300“)

Неуспелият преврат в Турция и поуките от него

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1961

Когато превратът започна – вчера вечерта – се изненадах. Не го очаквах.

Точно сега Турция си пооправи отношенията със съседите – каква е изгодата на военните да развалят нещата? Турските военни нямат какво да спечелят от война с Русия, тя е противник свръх техните сили, войната ще завърши с унищожаването на турската армия (и вероятно и не само). Война с Израел също ще означава поражение, защото реално ще е война със САЩ. (И загуба на подкрепата на НАТО, което пък ще е директна покана за Русия да се възползва да оправи отношенията си с Израел за сметка на Турция. Може би дори да наложи в Турция проруски режим…)

Нито пък в момента има някакво видимо развитие в Турция, което да провокира остро военните. Те мируваха, когато Ердоган им съсипа и подмени командването, та сега ли? Обратното – точно сега той е силен, най-рискованото време да се опънат срещу него е.

За момент се усмихнах на идеята, че превратът може да е оркестриран от Франция, като отговор на атентата в Ница. Ислямска държава се държи икономически на продажбата на петрол – без нея е лесна плячка за противниците си. А петрола го продават начесто, но в малки количества, които не биха могли да захранват рафинерия. Пък и коя рафинерия би искала да работи с тях без много сериозни политически гаранции, че няма да носи отговорност? Почти 100% от петрола на ИД се купуваше от турски клиенти – няма как да не е очевидно, че са имали гаранциите. Което пък прави ясно защо ИД атакува толкова насочено кюрдите, въпреки че са сунити и „братя по вяра“ – очевидно има договорка с Турция…

Френското разузнаване и специални служби са по-добри дори от израелските. Напълно им е по силите да организират такъв преврат. Но не за ден или дори за седмица. Правят ли го, те ще го направят така, че да не се провалят, а това иска поне няколко месеца. Да, нещата може да са се движили под повърхността, без да го знам. Но толкова много допускания вече почват да вкарват една хипотеза в категорията „световни конспирации“. Дори да се окаже вярна, засега не знам достатъчно, за да имам право да го допусна. Така че само се усмихвам на идеята.

Друг странен момент са показваните от Турция снимки как народът масово се надига срещу военните и едва ли не ги спира с голи гърди. Чакайте малко, това е същият народ, дето се съдра да протестира срещу Ердоган предишните години! Да, той има голяма подкрепа, но предимно в малките градчета на Анадола. Истанбул и Анкара са бастиони на опозицията срещу него, заради ислямизма му. А превратаджиите още в първата си декларация се обявиха за секуларисти. Как така масовата реакция в Истанбул и Анкара е срещу тях, а не в тяхна подкрепа? Хм.

Трети странен момент е, че хотелът на Ердоган бил бомбардиран, след като той научил за преврата и тръгнал за Анкара. Чакайте малко! Не съм експерт по превратаджийство, но ако организирам преврат срещу силен държавен глава, ликвидирането му ще е първата задача в списъка. Блокирането на мостовете над Босфора и атаката на медиите ще е чак след това. Тъкмо ще е по-лесна в бъркотията в първоначалния момент. Като минимум всички държавни органи ще си мислят, че това са логичните мерки за сигурност – докато разберат, че не са, ще мине ценно време за действие. И надали ще му бомбардирам хотела, това е доста несигурен начин да го премахна – ако в момента е на плажа или в някой бар наоколо? Щом имам ресурсите да блокирам Истанбул, все ще мога да заделя няколкостотин автоматчици и няколко изтребителя за задача номер едно… Що за странна глупост? Турските военни чак такива идиоти ли са?! Хм.

Четвърти странен момент излезе в новините преди буквално два-три часа. Оказва се, че покрай преврата Ердоган е арестувал към 3000 военни… и 2700 съдии. Съдиите какво, участвали са с оръжие в преврата ли? Или масово са направили за тези няколко часа купища съдебни процеси в негова полза? Толкова ни в клин, ни в ръкав нещо е много голяма червена лампа. Че Ердоган има проблеми с правосъдието, което не винаги му козирува, е факт – всеки кандидат-диктатор ги има. Но в момент, в който се разправя с преврат, арестуването на съдии да му е приоритет наравно с това на превратаджиите? И да е в състояние да арестува колкото превратаджии, толкова и съдии, при положение че съдиите надали са се събрали на едно място? Това също няма как да бъде подготвено за часове или дори за дни, иска поне месец организиране… Дори без първите две странни неща, човек би трябвало да се замисли над това сериозно.

Като се замисля, си спомням последните избори в Турция. Как Ердоган беше на път да ги загуби, и изведнъж точно преди тях Кюрдската работническа партия направи свръх-кървав и опустошителен атентат. (За който официалните ѝ представители категорично отрекоха участие.) Турците съответно се мобилизираха зад Ердоган и той не изгуби изборите… Още тогава си зададох стандартния за всеки параноик въпрос – абе много удобно и навреме му дойде този атентат, КРП толкова ли са глупави?…

Та, сега се чудя – дали този „преврат“ не е всъщност инспириран от Ердоган, за да разчисти и последните препятствия пред диктатурата си? Правосъдната система на първо място, но сигурно не само тя?… Нямам достатъчно информация, за да го обявя за сигурният извод. Но от досега наученото ми изглежда доста по-вероятно от всички други хипотези, които имам.

… Ако е така, какво да очакваме после? Има ли опасност за България?

Според мен – не. НАТО вече е вдигнало мерника на Турция, въпреки че тя му е член. Великобритания – по принцип, през последните 20 години. Франция и САЩ – напоследък сериозно, заради заигравките с Ислямска държава. А напоследък и Германия подава сигнали, че Турция ѝ идва твърде много (и германските турци като цяло хич не са фенове на Ердоган). Така че опита ли се той да мръдне с военна сила срещу България (или, далеч по-вероятно, срещу Гърция – с нея има много повече какво Турция да дели), моментално ще се окаже противопоставен на НАТО, вместо защитаван от него срещу Русия. Това му положение няма да се промени скоро. А сгази ли турската демокрация до такава степен, Франция и прочее наистина ще му спретнат някой преврат. Този път истински – от тези, които взимат правилните мерки в правилния ред.

Иначе казано, в момента виждаме ползата си от членството ни в НАТО. Не за пръв път.

Или поне тези от нас, на които не им се плаща да не я виждат.

Попитайте лекаря си дали тази прозрачност е подходяща за вас

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/prozrachnost-lekari/

Публичната сфера често и с право отнася критика, че е раздута, тромава и неефективна. Иновациите в администрацията обикновено изостават с години от тези, които използваме в ежедневието или работата си – електронно банкиране, планиране на бизнес процеси, управление на човешки ресурси, комуникацията и откритостта пред обществото. Всичко това е до такава степен различимо, че се е превърнало в аксиома.

Ще разберете тогава интереса ми към случаи, които по-скоро показват обратното. Особено когато става въпрос за данни. Може би сте подминали тази новина:

Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители (ARPharM) публикува данни за финансовите взаимоотношения на индустрията с лекари.

В асоциацията членуват 22 от най-големите световни фармацевтични компании разработващи нови лекарства и в рамките на европейска инициатива са решили да повишат прозрачността в сферата. Към тях догодина ще се включат онези произвеждащи генерични лекарства, сред които има доста български. 60% от българските лекари получили някаква форма на финансиране са дали разрешение да се осветят плащанията към тях. Справките включват кога, колко пари и за какво са дадени – научни трудове, лекции, участия в семинари и прочие.

Докторите и “big pharma”

Първо трябва да разберем защо всичко това е важно. Топлата връзка между лекарското съсловие и фармацевтичната индустрия е обвита в скандали и съмнения. У нас темата остава встрани от новините окупирани с поредната здравна реформа, положителни лекарствени списъци и някоя друга скандална болница. Темата въобще не е нова в други държави. John Oliver в Last Week Tonight направи интересен сегмент за ситуацията в щатите. В него описва как компании и посредници буквално подкупват лекари да предписват определени лекарства повече от други. В някои случаи лекарствата дори не са били нужни. Дори когато са подходящи за диагнозата, разкритията поставят под съмнение преценката на тези лекари. Честа практика е кабинетите да получават безплатен обяд, а някои специалисти – хонорари за несъществуващи лекции.

medicine-thermometer-tablets-pills

В Германия това също е проблем. Личният ми лекар, например, членува в организация казваща се буквално “Плащам сам обяда си“. Всички в нея декларират, че ще отказват всякакъв контакт с представители на фармацевтичната индустрия. В Германия обаче здравната система и предписването на лекарства е принципно различно от това в България. Фармацевтите и здравните каси са най-често обекти на “ухажване” от компаниите. Нерядко се случва да получиш някаква разновидност на лекарството предписаното в рецептата не защото само него имат в аптеката, а защото някой по веригата решава така. Макар активното вещество да е същото, ефективността и страничните ефекти често са различни, а понякога не ти оставят дори избор.

Всичко това съвсем разбираемо хвърля сянка върху медицинската професия. Често компаниите имат нужда от медицински специалисти работещи с пациенти за научната си дейност. Има много легитимни причини лекар да получави пари, апаратура и дори безплатни лекарства. Понякога тези неща са дори регламентирани нормативно. Изброените взаимоотношения не предполагат непременно корупция, но определено са съмнителни. Именно затова усилията към някаква прозрачност са толкова важни. Всеки трябва да може да провери дали лекарят му е приемал подаръци или хонорари от фармацевтични компании и да прецени сам.

Именно това виждаме в щатите, където т.н. ObamaCare въвежда нормативно изискване да се осветлят плащания от компании към лекари. В Европа индустрията явно е решила да се саморегулира и от тази година публикува данните без законово задължение за това. Това е изключително похвално и фактът, че България е част от инициативата ще ни даде възможност да надникнем в тези взаимоотношения.

Прочетете внимателно листовката

До тук добре. Какво обаче виждам като проблем? В този блог доста говоря за отворени данни и нуждата информацията да е достъпна във вид лесен за обработка и анализ. Веднага след като излезе новината, писах на PR-ите на асоциацията и попитах в какъв формат ще бъдат публикувани справките, може ли да ги свалим наедно и да ги съпоставим с други данни. След известно увещаване признаха, че макар да има препоръчан формат в кодекса им, всяка компания решава как да ги публикува. Повечето са в PDF формат и са пръснати по сайтовете на членките. Ето три примера от компании синонимни на big pharma.

m3

m2

m1

Веднага се сетих за финансовите отчети на общините, които Министерството на финансите отказа да ми даде. “Гонете си ги по сайтовете им”, ми отговориха. Сетих се и за старите PDF справки за гласовете на депутатите в пленарна зала. Сетих се и за “регистъра” за изкупена ВЕИ енергия, който макар в Excel формат, напомня силно на докладите на компаниите като използваемост. С други думи, прозрачността обявена тези дни от фармацевтичната индустрия е на нивото, което администрацията ни вече беше преди 5-6 години. От тогава насам много от регистрите и справките в публичната сфера бяха отворени. Вече година те се публикуват в правителствения портал за отворени данни и сферата на информацията се разширява постоянно.

Ако тези и други компании искат да бъдат прозрачни, трябва да вземат пример от държавните институции. Осъзнавам колко абсурдно звучи това като изречение, но е факт. Публично достъпната информация помага както за засичане на неефективности и корупция в системата, така и за откриване на нови възможности за бизнес и сътрудничество. Публичната сфера има един вид “монопол” над отворените данни и е крайно време принципът да се “приватизира”. Компаниите имат много данни, които са ключови за бизнеса им и представляват търговска тайна. Има обаче и такива, публикуването на които не само няма да им навреди, но и ще помогне на бизнес екосистемата около тях.

Гледай, но не пипай

Публикуването обаче далеч не е достатъчно. Важен аспект от отворените данни е това да може да ги използваме. Независимо колко съм се борил с държавни регистри, никой не ми е казвал, че не мога да отварям данните. В конкретния случаи, бях изрично предупреден от асоциацията, че нямам право да обработвам извадките за плащанията към лекари. Тоест нямам право да обобщавам данните и да ви показвам доста интересната статистика по градове и специалности. Данните са собственост на съответните компании и не може да се използват промерно в мобилен APP за улеснение на пациентите. Всеки от нас поотделно трябва да прерови сайтовете на фармацевтичните компании, да отвори документа и да търси конкретен лекар. Сами разбирате защо имам проблем с това. В щатите, където тази прозрачност е наложена от закон, има портал с всички данни във възможно най-достъпен и свободен за използване формат. Затова има толкова статии, анализи и подробни разследвания. У нас си оставаме с няколко препечатани новини и жълти парцали овикващи света, че лекарите взимали пари от big pharma.

Тази прозрачност е изцяло за ПР цели и когато е фалшива постига обратен ефект. Често държавата заставя бизнеса да е прозрачен с финансовите си отчети, собствеността и други аспекти от работата си. Дори тогава някои компании правят всичко възможно справките да са трудни за намиране и използване. Аналогично, когато говорим за социална отговорност се сещаме за детски площадки и обучение на безработни от малцинствата. Компаниите наричащи се “социално отговорни” налагат тази дефиниция, защото е евтина и има малък ефект. Истинската социална отговорност е отвореността към обществото. В 21 век това означава прозрачност, отворени процеси и данни както за публичната, така и за частната сфера.

И все пак… алтернативните

Критиката ми може да изглежда дребнава, но е важна, ако искаме някаква прозрачност. Въпреки това, не мога да не призная, че направеното е стъпка напред. Надявам се повече лекари и фармацевтични компании да се включат. Тези справки ще открехнат вратата към взаимоотношенията с лекарското съсловие и навярно ще създадат конструктивен дебат. Ако не, то поне някой с рецепта в ръка може да се сети да попита лекаря си “Абе, тия тук давали ли са ти пари?”

Това, което няма да видите обаче е подобна прозрачност в сферата на т.н. “алтернативна медицина” – хомеопатия, натурални добавки, билкови таблетки и прочие. Преди няколко месеца започнах разговор с около 60 дипломирани фармацевта. След като първите отказваха всякакъв коментар, започнах да се представям за “организатор на семинари по алтернативна медицина”. Почти никой сред фармацевтите не отказа да бъде изпратен на семинар в Банско или Шварцвалд с всички платени разходи, дори когато уточних, че “очакваме” да зареждат от “хомеопатията ни” и да я препоръчват. Трима все още ми пишат мейли “какво стана със семинара”. Ще публикувам резултатите когато събера всички отговори.

хомеопатия измама

В това няма нищо незаконно, а навярно дори и принципно лошо – заплатите са ниски, почивката е безплатна и никой не може да ги задължи да продават точно въпросния мехлем. Когато обаче влезете в аптека или посетите лекаря си, не бихте ли желали да знаете дали някой не го праща всяка година на почивка, преди да ви препоръча “ей тука едни много работещи захарни топчета”? Лекари и фармацевти, с които говорих вече в лично качество, признаха, че практиката е масова. Често аптеките зареждат и пробутват на клиентите си определени билкови хапчета, тинктури и хомеопатия точно защото при определени резултати очакват пак да бъдат “поканени”. Публикуваните от ARPharM данни показват също, че повечето лекари са взимали от тях до 300-400 лв. за посещение на семинар, например. Тридневна екскурзия до курорт в Германия и Гърция излиза доста повече.

Иронията тук е, че производителите на тези “алтернативни лекарства” са също големи корпорации с многомилионна печалба. Докато само няколко процента от приходите им отиват за “разработка” на нови продукти, между 40 и 60% отиват за реклама, лобизъм и подобни “семинари”. Прозрачност в тази сфера няма да видим, защото е срамно за тях. Твърдението на “натуропатите” е, че лекарите са подкупвани от фармацевтичните компании да тровят хората. Публичността, за която говорих горе, ще осветли колко истина има в това. Фактите обаче са, че същите проблеми има и в “алтернативната медицина”. Аз лично бих искал да разбера дали и колко са получили професорите включили курсове по хомеопатия в медицинските ни университети. Най-вече ми е интересен фармацевтичният факултет в МУ Пловдив, чийто декан изглежда от 13 г. се занимава почти изцяло с хомеопатия.

Ако искаме прозрачност за едното, защо не и за другото? Ако очакваме отворени данни от управниците и администрацията, защо не и от ключови за живота ни организации и компании?

Сегашният мигрантски поток е deja-vu за Европа и предишния път мигрантите бяхме ние

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1933


Румен Петров e консул на Република България в посолството във Великобритания от 2000 до 2003 г. Това е неговият поглед по темата „мигранти“, публикуван в разкошния сайт Терминал 3. Позволявам си да го изпиратствам в пълнота – такива неща трябва да ги има на повече места, за да не изчезват лесно.

—-

С всяко изостряне на мигрантската криза в Европа обществената дискусия в България става все по-шизофренична. Повтарят се сакрални есхатологични формули. Предрича се (и дори се констатира) преждевременният край на: а) Шенгенското споразумение (винаги с известно злорадство – „Хак да им е, като не ни приеха!“), б) ерата “Меркел” в германската политика, в) самия Европейски съюз.

В това надвикване типичната къса българска обществена памет пропуска една много важна аналогия на тази с друга една мигрантска вълна към Западна Европа – източноевропейците след падането на Берлинската стена. А аналогията е просто очевадна. Беше съвсем неотдавна – преди малко повече от 20 години и приликите й със сегашната са много повече от разликите.

Има няколко особено устойчиви опорни точки в изявите на публичните заклинатели срещу допускането на мигрантите на територията на ЕС.

Основнa опорна точка на апологетите на тезата “Европа без бежанци” днес е, че приемането на мигрантите в ЕС е “сблъсък на култури”. Вярно било, че и при демократичните промени в Източна и Централна Европа след 1989 г. имало “мигранти” от изток на запад, но тогава нямало “сблъсък на култури”.

Тази теза има един-единствен недостатък – просто не отговаря на действителността.

В началото на 90-те години на миналия век 20-годишните автобуси на български фирми с екзотични имена като “ЕТ Малина-Кръстев”, “Леонардус”, “Бохемия”, “Калея” и др. (повечето, от които не трябваше дори да влизат на територията на тогавашния ЕС заради вредните емисии в изгорелите им газове) изсипваха в западноевропейските градове тълпи от българи, които външно по нищо не се различават от днешните мигранти от Близкия Изток и Северна Африка. Задължителен аксесоар на тези хора бяха анцузите, торбите от зебло, пълни с лютеница, туршии, хляб и суджуци (или който каквото друго намери за проджба или замяна). Речниковият запас на тези хора се изчерпваше с “Айнцу, цвайн, цудрйан, дрън!”. Ако някой германски бюрократ се беше сетил тогава да въведе изпит по немски език и култура за кандидат-заселниците, можеше да изпълни с “бисери” цели годишни издания за хумор, сатира и забава. Подобни мигрантски потоци имаше от всяка една страна от Източна Европа. Как тези хора обогатиха европейската култура и допринесоха за “мултикултурализма”, либерализма и капитализма на Европейския съюз ли? Това и до днес остава мистерия.

Тогава обаче тези понятия не бяха мръсна дума, а напротив – източноевропейците разчитаха изцяло на мултикултурализма, либерализма и толерантността на западноевропееца. Източноевропейците бяха типични икономически мигранти (а не бежанци, нали…). Не бягаха от война, а запълваха вакантните места на строежите, в пицариите, дюнерджийниците, в таксиметровите коли, домовете за стари хора (като санитари) и т.н., създавайки невиждано от години напрежение и тревога на пазара на труда в страните-домакини. Но дори тази роля на мигрантите не беше най-страшната за гражданите на Западна Европа. Най-зловещият страничен ефект на преселението бе, че едри момчета с анцузи от цяла Източна Европа бързо създадоха ударни групи за стройна система от автокражби, наркотрафик и проституция в цяла Западна Европа, като изместиха местните, доказвайки се като по-жестоки, по-енергични, по-изобретателни и по-арогантни към местните обичаи и порядки.

И до ден днешен домашният адрес на този криминалитет в Германия, Холандия, Франция, Испания, Италия, Великобритания е някъде в Източна Европа. Доказан факт е, че първоначалното натрупване на капитала на организираната престъпност в нашите страни се случи поради това, че челните отряди на източната миграция, облечени в нови анцузи, извършваха именно тези престъпления през 90-те. Дори през 1995 г. един познат се пошегува така: “Логично е зад покушението над Васил Илиев да стоят не негови конкуренти в България, а Германския съюз на автозастрахователите”.

Автокражбите и другите престъпления на източноевропейците в Западна Европа не бяха мъгляви и неконкретизирани опасения като тези на жителите на Кресна днес, че “сирийците ще им оберат градините”, а съвсем ясни и зловещи промени в бита на всички граждани на западните държави като непосредствена последица от бума на цели нови видове престъпност (например рекет).

Добре е да не се забравя също така, че първоначално всички българи се опитваха да останат в Обетованата земя (Германия, Великобритания, Франция, Белгия, Холандия и т.н.) като „политически бежанци“. Броят на тези кандидати за политическо убежище в Западна Европа можеше спокойно да запълни още две-три СДС-та и ДПС-та едновременно само в България. Всички те бягаха от “политически репресии” в България след 10 ноември 1989 година. Историите, които бяха представяни на имиграционните власти в тези държави ги оставяха в пълно недоумение за това, което се случва на Изток. Напълно логични съмнения – след като е имало толкова дисиденти и репресирани в Източна Европа и в България, в частност, не трябваше ли комунистическият режим да бъде свален още през 50-те години на XX в.?! Домакините се усетиха навреме и започнаха да отказват заявленията на българи (а и роми, и мюсюлмани), които иначе убедително твърдяха, че “бягат от комунистическия режим в България”. Това съвсем не обезкуражи нашите сънародници, които използваха всяка друга пролука в законодателството на страните от Западна Европа, за да останат там.

Във Великобритания например можеше да подават искания до Министерството на вътрешните работи като т.нар. “самонаемащи се”. Казано по-просто, през 90-те години на миналия век всеки българин, стъпил на британска територия по законен начин (дори с туристичека виза или виза за частно или бизнес посещение с няколко дни валидност), рязко решаваше, че си заслужава да прави бизнес във Великобритания и буквално на следващия ден подаваше заявление в британското Министверство на вътрешните работи за разрешение за оставане на територията на страната като самонаемащ се бизнесмен. Качваха се на самолета за Лондон, уж за да гледат мача Челси -Левски на Стамфорд Бридж с виза само за два дни, а на следващия ден самолетът на връщане към София беше празен. Такива кандидати трябваше да представят бизнес-план за фирмата си и го правеха напълно еднотипно. За мъжете – строителна фирма, а за жените – фирма за чистене. На практика ставаха еднолични търговци, наемани на строителните обекти (мъжете) и в частни домове като чистачки (жените), сключвайки договори като “изпълнители” със собствените си регистрирани еднолични търговци. Още в края на 90-те българите във Великобритания надминаха 50,000, а тези в Германия – 200,000. Днес са в пъти повече и на двете места.

Единици бяха тези българи, завършили добри училища в Западна Европа или САЩ и намерили подобаващо и достойно място в консултантски компании, международни организации и инвестиционни банки, наред с други източноевропейци. Масата български мигранти заеха местата на местната работна сила и ги изместиха в строителството и професионалното почистване, в обслужването в ресторанти и заведения, в транспорта и в още много други браншове в Западна Европа. Създаде се дори регионална концентрация на земляци по страни. Имиграционните служители на летище Хийтроу в Лондон много скоро разбраха, че ако в българския ти паспорт е записано като месторождение Карлово или Сопот, вероятността да се прибереш, преди да ти е изтекла визата, е много малка. Концентрацията пък на русенци и плевенчани в Германия е също много по-голяма, отколкото например на пловдивчани.

На Запад не се организираха протести, германските Динковци не се качиха по ATV-тата, за да ловят български момчета в горите на Шварцвалд, макар да беше пределно ясно, че Западна Европа очевидно не държи на културното многообразие, състоящо се в появилите се миячи на прозорци на автомобили по улиците на градовете и катунари в градските паркове. Нямаше обвинения в това, че са “завоеватели”, въпреки завоюваните автомобили от автокрадците и мъже от румънските и унгарски проститутки.

Мигрантите от Източна Европа днес са милиони във всяка една от големите западноевропейска държава – Великобритания, Франция, Испания, Италия, Германия. Общо 2 млн. са само във Великобритания с днешна дата. Присъединяването на България към ЕС (през 2007 г.) и на другите държави от Източна Европа през 2004 г. стана не с издигането на стени и огради, а напротив – с разрушаването им. Поне 2 млн. българи са потърсили по-добър живот в “либералния”, “толерантен” и “загниващ” Запад от 1989 г. до днес.

Поставете се на мястото на западноевропейците. След 1989 година към подредените им и богати страни тръгнаха десетки и стотици хиляди довчерашни комсомолци и комунисти, които само до онзи ден са се клели да унищожат “класовия враг”, където го срещнат. Сблъсък на култури имаше, и то титаничен.

Обективният анализ на сегашната мигрантска вълна и тази на източноевропейците, започнала преди двайсетина години, убедително доказва, че двете имат удивителни прилики. И в двата случая западноевропейците реагират по един и същи начин – без истерия и зачитайки правата на личността и гражданина. В Източна Европа, обаче, отношението към сегашния мигрантски поток е коренно различно и днес става ясно, че тук не е възприето много от това, заради което гражданите избраха преди повече от 25 г. демокрацията и стремежът към присъединяване към ЕС.

—-

След текста прочетох и коментарите в terminal3.bg. И си припомних сакралната фраза „България е една УМОНЕПОБИРАЕМО слаба държава“… В записа с нея се чудех как така има толкова много умни българи, а като цяло сме толкова глупав народ. Отговорът май е очевиден – има и много други българи…

Още когато миграцията започна и от коментарите във вестникарските форуми потече ксенофобска помия, си зададох въпроса – това същите хора ли са, които най се тупат в гърдите колко гостоприемен е българинът? И се кланят на Търновската конституция, понеже в нея пише „Който роб стъпи на българска земя, свободен става“?… Твърде много пъти се уверих, че да, именно те са. Известно време мислех, че просто не осъзнават шизофренията си. Все повече обаче разбирам, че не само я осъзнават, но и се гордеят с нея.

За последния четвърт век от България емигрираха около 2 милиона души. Всичките – към либерастния, толерастен и загниващ Запад. Емигрирал в Русия, Иран, Куба, Северна Корея и други „здрави“ общества не ми е известен. Спомням си стария соц-виц как върнатите от Гърция наши бежанци отивали в затвора, а върнатите от Румъния – в лудницата. И съвременния виц как на митинг на „Атака“ били изгорени 100 американски знамена и нито една американска зелена карта…

Малко хора в България имат повече контакти от мен с такива от напусналите 2 милиона. Личното ми впечатление, че около 200-250 000 от тях са утайка, но останалите са цветът на българския народ. Че от този цвят в България са останали я има 50 000, я не – и почти всички те оцеляват, като работят особено нископлатени работи. Малка шепичка, може би две-три хиляди, са успели да постигнат нещо по-добро за себе си, и тази шепичка непрекъснато намалява. А царува и изпълва обществената атмосфера със смрадта си останалата тук утайка, и лумпенизира всичко около себе си. Превръща обикновените, масовите българи в свои подобия. И показва все по-нагледно защо шепичката успели свестни намалява…

И се чудя какво мога да направя. Сигурно началото е в мъдрите думи на абат Фариа: „Запитай се кому е изгодно, и ще разбереш кой го е сторил.“ Но за да има смисъл да си абат Фариа, трябва да има наоколо Едмон Дантес. А у нас дантесовците са все по-малко – прескачат се дангларовци, фернановци и вилфоровци.

Но макар и малко, дантесовци има. И за тях ще кажа открито: изгодно е на който ни смята за членове на своя основен политически и икономически враг. За който всички и навсякъде, освен българите в България, знаят че стои зад #КОЙ и му дърпа конците. Който ни обяснява как Западът са либерасти, толерасти и педераси, и гният и ще се разпаднат. (И старателно премълчава, че същият този Запад усвои не само десетки милиони турци, араби, африканци и прочее, а и над 2 милиона българи, и само все повече процъфтява. Че вместо него изгни и се разпадна империята на обясняващия – нагледно доказателство чия рецепта до какво води.)

А за българските му клакьори… толкова са жалки, че даже не са смешни. Напомнят ми брилянтната сцена от филма „Кучешко сърце“. (По памет: „Тоя пък какво се е надул като пуяк. Все едно не е същия боклук като метачите. Отпадък долен… Какво носи? Салам?! Господине, дайте ми го!“ Перчат се какви велики патриоти са и какви безродници са тези като теб. Кажеш ли им „Добър ден“, ще ти отговорят с биене в гърдите: „Булгар! Булгар!“ Но никога няма да ги видиш доброволно да чистят природата, да помагат на пострадали от бедствие или да се грижат за бедните. Патриотизмът им е дотам.

Някои от тях лаят по форумите, защото за това им се плаща. Немалко обаче искрено и от сърце мразят всеки кадърен, работлив и дори малко успяващ с честен труд. Западните страни – понеже там честно успяващите задават тона в обществото… Защото честно успяващите им показват непрекъснато, просто със съществуването си, какви отпадъци са и как нищо не струват. Дай им властта – ще избият не хиляди, а стотици хиляди. От пред-деветосептемврийските комунисти доста ставаха поне за горски партизани, някои даже вярваха в някакви идеали. Днешната ни утайка не става за нищо и не вярва в нищо. Тя е, да цитирам Солженицин, изпитана трупна отрова за всяко общество. Перфектният инструмент на #КОЙ и унищожител на България…

Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин?

Но може би докато има кой да чуе Румен Петров и да се замисли, ще има защо.

Вирусът Зика, комарите и климатичните промени

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/a1YkDyjK38c/

Паниката около вируса Zika започна да набира сила в последната седмица, но за измеренията на проблема се знае от много месеци. От две години се следи пренасянето му през океана, а в края на 2015-та имаше скок на малформациите сред родените в Бразилия – по-спрециално микроцефалията, случаите на която скочи от 150 на година до 4500 само за няколко месеца. Затова вече съвсем сериозно се говори за възможността това да стане глобална пандемия.
Все още не е установена сигурна връзката между Зика, микроцефалията, синдрома на Гилен Баре и други неврологични заболявания. Открита е обаче достатъчно силна корелация – почти всички родилки с деца с микроцефалия са били заразени с вируса. Има много неясни неща около самата болест, дали и как е мутирал вируса, за да се стигне до това. Знаят се обаче няколко важни неща.
Първото е, че трябва да се избягват пътувания в централна и Южна Америка. Особено от бременни или жени, които искат имат деца. В растящ брой страни дори има препоръки местното население да отложи планираните бременности с 6 до 24 месеца. Ако все пак се пътува, трябва да се взимат всички мерки за предпазване от ухапване на комари – мрежи, препарати, добре покриващи дрехи.
Вирусът се предава чрез ухапване от комари от род Aedes. Не е ясно все още дали е възможен пренос по кръвен и сексуален път. За да се зарази човек, трябва да е физически в популация на хора, които са заразени, защото комарите не живеят дълго и изминават малки разстояния. Затова, за да се стигне до епидемия където и да е, трябва да има две условия – заразени пътуващи да внесат вируса и голяма популация комари, които да го пренасят между хората.
Вчера беше съобщен първият диагностициран случай в Европа – турист връщащ се в Дания. Важно е да се разбере, че той се е заразил някъде в централа или Южна Америка, а не в Европа. Ако обаче заразен не бъде диагностициран при пристигането си, бъде ухапан от комар и комарът пренесе болестта на други, то тогава вече би имало местно заразяване. Също вчера излязоха данните на НСИ за пътуванията на българи в чужбина и посещенията на чужденци у нас. От тях може да си направим извод, че поне няколко хиляди всяка година пристигат от региони, които страдат от вируса. Не е задължително обаче внасянето да е диркетно – ако се потвърди местно заразяване където и да е в Европа, въпрос на време е да се случи и в България.
Видът комари преносители на вируса е Aedes albopictus или азиатския тигров комар и е все по-разпространен в Европа. У нас е потвърден официално от няколко години в Бургаска област, но към януари 2016-та вече има данни за разпространението му и в селища до 200 м. в области Благоевград, Враца, Монтана, Пловдив и Стара Загора. Не е изключено разпространение и в други селища в Дунавската равнина, Горнотракийската низина и долините на реките Струма и Места. Тази карта показва уязвимите зони:
bg
В рамките на Европа към октомври 2015-та се вижда, че е вече разпространен (в червено) в цяла Италия и Албания, части от Гърция и средиземноморското крайбрежие на Франция и Испания.
Aedes albopictus - current known distribution - October 2015
Тук се намесват и промените на климата. Оказва се, че в следващите десетилетия условията за комарите от този вид ще стават все по-добри в почти цяла Европа. Така има потенциал да завладее цяла Германия и Франция. В България вече присъства, но не е ясно как ще се развие. Третирането с препарати има ефект, но не се пръска навсякъде, а и комарите бързо стават резистентни и трябват сериозни инвестиции в нови разработки.
Fischer_fig1
Fischer_fig2
Така има съвсем сериозен риск промените на климата да помогнат на една доста сериозна епидемия в Европа. Това не е задължително да е дори Зика – треските денга и Чикунгуня също се пренасят с този вид комари и заедно с маларията взимат много повече жертви всяка година. Това, което прави Зика страшен, е друго – повечето заразени ще я прекарат като лек грип и затова не биха се обърнали към лекар. Липсата на диагностика означава, че измеренията на заразата може да останат скрити доста преди първите случаи на увредени деца или да забележим рязък скок в неврологичните заболявания. Както виждаме в Бразилия, където има епидемия от Зика, такива има много. Най-страшното е, че лечение и ваксина за Зика няма – т.е. веднъж заразен, човек би могъл да го предава неизвестно колко дълго.
Трябва внимателно да следим как ще се развият нещата. Не трябва да забравяме, че идва лято, а с него и комарите в южна Европа и източна България. Ако пътувате към южна и централна Америка, запознайте се със симптомите и правете всичко, за да се предпазите от комари. При най-малки съмнения се консултирайте с лекар.
Повече информация:

Вчерашното съобщение на Националния център по заразни и паразитни болести
Предупреждение на Министерството на здравеопазването от днес
Aedes albopictus в Европа сега
Анализ на разпространението на Aedes albopictus в бъдеще
Информация на ECDC
Информация на CDC


Задължителният вот в Гърция…

Post Syndicated from Delian Delchev original http://feedproxy.google.com/~r/delian/~3/-9Rt7BoQQ8w/blog-post_45.html

За почитателите на задължителният вот – в Гърция гласуването е задължително, но на последните избори са гласували по малко отколкото у нас

Posted by Delian Delchev on Monday, September 21, 2015