Tag Archives: Гърция

След пожара в „Мория“

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/sled-pozhara-v-moriya/

От палатката си в Зона 12 на хълма Раид Алобейд вижда „Мория“ като на длан. Докато огънят се разпространява в най-големия бежански лагер в Европа в нощта на 10 септември, 45-годишният мъж, избягал от войната в родната си Сирия, бърза да организира евакуацията на съседните палатки, в които има предимно семейства с деца. „Слава богу, всички успяхме да избягаме от пламъците и дима и да се доберем до пътя“, разказва той пред „Тоест“.

Първият пожар унищожава една трета от лагера, принуждавайки хиляди хора да бягат само с дрехите на гърба. За пореден път в живота си. Огнищата, които възникват през следващите дни, изпепеляват и останалите контейнери и палатки, оставяйки 12 000 души, много от които деца, буквално без покрив.

Разговарям с Раид седмица след серията опустошителни пожари. Подслонил се е под сянката на дърво край пътя заедно с дъщеря си, зет си и четиримесечната си внучка Джуд, родена в „Мория“. Трудно говори за нея и чувството за достойнство не му позволява да опише как оцеляват дни наред край пътя с новородено. „Стотици други деца са в това положение. Много от тях се разболяват или развиват алергии заради комарите и липсата на хигиена. Представете си да спите на пътя – без палатка, без одеяло. Наистина е много трудно“, казва Раид.

Раид Алобейд живее на остров Лесбос от девет месеца, чакайки разрешение за убежище. Почти веднага след пристигането си основава „Бели каски Мория – независима група от бежанци доброволци от сирийската общност в лагера, която помага на обитателите в ежедневната им борба за оцеляване.

Click to view slideshow.

Построен с капацитет за 3100 души, „Мория“ и маслиновата гора около него към септември 2020 г. подслоняват около четири пъти повече хора. Те живеят в изключително лоши хигиенни условия, с ограничен достъп до тоалетни, душове и течаща вода, чакайки часове наред на опашки за дневна порция храна. И така – с месеци и дори години, заложници на тромава бюрократична система, която отлага за необозримото бъдеще решенията дали ще получат закрила.

Лагерът „Мория“ отдавна беше заслужил определението „адът на Земята“, когато пандемията от COVID-19 добавя още тъмни нюанси към мрачната картина. Първият случай на болестта в бежанския център е установен на 2 септември, но на обитателите му са наложени строги рестрикции още с настъпването на здравната криза през март – могат да излизат само в определени часове на деня, и то само за храна и посещение при лекар. Ежедневните призиви на Световната здравна организация за спазване на основни противоепидемични мерки – често миене на ръцете и спазване на социална дистанция – звучат цинично в претъпкания лагер, в който течащата вода е лукс.

Въпреки това месеци наред, преди COVID-19 да стигне до „Мория“, няколко бежанци обединяват усилия в доброволчески екип за осведомяване за коронавируса в лагера. Сред тях има учители, фармацевти и младежи от много националности, които разясняват реалностите на пандемията и мерките за ограничаването на заразата – ключова информационна кампания, особено на място с тежки условия и дефицити като „Мория“.

„Информирахме хората как да се пазят от коронавируса, как да носят маска и да си мият ръцете. Имахме и инициатива за събиране на боклук – срещу десет празни пластмасови бутилки давахме бутилка замразена вода“, разказва пред „Тоест“ Али Мустафа Бактяри, който е част от доброволческия екип. 20-годишният младеж от Афганистан е на остров Лесбос от декември 2019 г. „Беше много скучно просто да чакам решение по молбата си за убежище. Такъв съм си – където и да отида, се опитвам да намеря с какво да се занимавам“, обяснява Али Мустафа, който губи и малкото си вещи и дрехи в първата нощ на пожарите, когато огънят изпепелява палатката му.

Ясер Тахери от Афганистан е на 16 години и е най-младият ученик в курсовете по фотография на ReFOCUS Media Labs. Организацията осигурява достъп до инструменти и знания на представители на маргинализирани общности, за да придобият умения за работа в медии и да увеличат шансовете си за намиране на работа. Репортерите и фотографите от техните курсове традиционно документират живота в „Мория“ и в нощта на пожара също са първи на мястото на събитието.

Ясер Тахери (в центъра). Снимка: Скрийншот от репортаж на CNN

„Нашата палатка оцеля след първата нощ на пожари. Докато огънят наближаваше, успяхме да съберем малко дрехи и документите си и избягахме в гората. Останахме там до 5 сутринта, докато пожарникарите потушиха огъня“, разказва Ясер, който пристига на Лесбос с родителите си и брат си на 1 януари т.г.

Пожарът в „Мория“ може да изглежда като неочакван инцидент, но всъщност бедствието се разгръща от години, категорични са местни и международни анализатори, наблюдатели и активисти, които следят ситуацията на Лесбос от отдавна.

Тази трагедия не се случи за един ден. Трябва да погледнем голямата картина – пренаселването от години, карантинирането на лагера заради пандемията, липсата на добра храна, липсата на достатъчно тоалетни и душове. Така и не беше предоставена достатъчна и достатъчно добра помощ за тези хора. Вътре беше хаос и проблемите просто се натрупваха с години.

Това обобщава пред „Тоест“ Соня Нанджик, която е основателка на организацията ReFOCUS заедно с годеника си Дъглас Херман, режисьор и оператор от Ню Йорк. Двамата се срещат през 2016 г. на сръбско-унгарската граница, когато хиляди бежанци се оказват в ничия земя заради отказа на редица централноевропейски държави да приемат молбите им за убежище.

Целта на организацията им е да запълни празнината в хуманитарната помощ – развиването на умения за младежи, които нямат шанс да се върнат в училище. „Представете си 15-годишно момче, което тъкмо е влязло в гимназия в Сирия – прекарва известно време в Турция, след което идва в Гърция, живее година-две в „Мория“, евентуално получава убежище и изведнъж е на 18–19 години, пропуснало четири години от образованието си. В този момент е почти невъзможно да се върне в училище. Затова решихме да се фокусираме върху умения, които биха позволили на младежите да започнат работа, без да е задължително да имат диплома. Медиите са сфера, в която уменията и опитът са по-важни от дипломата“, разказва Соня.

Учениците им са първите репортери на мястото на събитието в нощта на пожара. Кадрите им се появяват в репортажи на Би Би Си, „Ал Джазира“, Си Би Ес Австралия и много международни издания. Преди седмица беше открита изложба с техни фотографии в полския град Вроцлав, а на 1 октомври в Берлин се състоя премиерата на документалния филм „Дори след смъртта“, в който сътрудничат и млади оператори от курсовете на ReFOCUS. Филмът разказва за хората, които погребват телата на загиналите бежанци и мигранти и търсят връзка със семействата им. Филмът ще бъде представен и пред българска публика в близките месеци.

Кадри на младия Ясер Тахери пък са използвани в документален филм на Би Би Си за кризата с коронавируса и бежанските лагери в Европа. „Като имигрант, дошъл само преди шест месеца, е невероятно да имам възможност да работя със световни медии като Би Би Си. Мога да кажа, че се гордея с това“, споделя младежът, който мечтае да стане режисьор.

В работата си в бежанския лагер Соня Нанджик и Дъглас Херман срещат предизвикателства, които разкриват сериозните дългогодишни проблеми с ограничения достъп до образование сред децата и младежите бежанци. „Имаме ученици, които са пропуснали големи периоди от образованието си, в които се полагат основни знания и умения. Сега те се учат как да монтират кратки филми в програми като Adobe Premier Pro, която се използва от почти всеки монтажист по света. Научават се да правят това, но изведнъж се оказва, че не могат да изпратят имейл“, обяснява Соня.

Учениците ѝ са първите и почти единствените журналисти с достъп до новия бежански лагер, който гръцкото правителство изгражда в дните след пожара. Той представлява дълги редици от десетместни палатки с логото на Върховния комисариат за бежанците на ООН, разположени на брега на морето, северно от административната столица на Лесбос Митилини.

Центърът веднага е наречен „Втора Мория“ – не просто не решава проблемите в първия лагер, а създава и по-сериозни. Душове няма, а тоалетните не са достатъчни за всички. Силният вятър вече създава проблеми за палатковите конструкции и буди още по-сериозни опасения за предстоящата зима. Освен това част от лагера е разположена върху площадката на някогашно военно стрелбище, по която все още има много следи от муниции, потенциално опасни за здравето заради замърсяването с олово.

Пожарът в „Мория“ възобнови трудния разговор за миграционната политика на Европейския съюз. Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис веднага обяви, че правителството му иска „да превърне проблема във възможност“, и използва случая да аргументира отдавнашната си идея за създаване на лагери от затворен тип на островите. Местните жители на Лесбос неведнъж са протестирали срещу идеята, с опасения, че островът им ще бъде превърнат в затвор. Бежанци и хуманитарни организации също се притесняват, че този подход само би задълбочил проблемите на система, която с години държи в неизвестност за бъдещето хиляди хора в условия, уронващи човешкото им достойнство.

„Европа трябва да участва много повече в управлението на новия лагер, където и да решим да го построим. Искам да уверя всички страни по темата, че с абсолютна сигурност това ще бъде постоянен център за настаняване на имигранти“, декларира Мицотакис дни след пожара.

Няколко държави обявиха, че ще приемат бежанци от Лесбос. През последната седмица 140 души – семейства с деца с нужда от специални здравни грижи и непридружени деца бежанци, бяха преселени в Германия. С това общият брой на релокираните бежанци от Гърция за 2020 г. надхвърли 1000 души, по данни на ООН. Броят на хората, търсещи убежище на територията на страната, остава над 120 000 – близо 28 000 на островите в Егейско море и близо 98 000 в континентална Гърция. Само непридружените деца бежанци са 4400.

„На останалите държави членки не би коствало много да приемат по няколкостотин души, но за Гърция такова общо усилие би било огромно облекчение“, коментира Соня Нанджик, която е родом от Полша – един от най-сериозните противници на солидарния принцип в европейската миграционна политика. Тя допълва:

Не разбирам липсата на солидарност, особено в посткомунистическите държави, като Полша, Унгария, Чехия. Толкова много хора са избягали от Полша по време на комунизма, така че би трябвало да можем да разберем хората, които бягат от държави като Афганистан и Ирак, където или има война, или талибаните не позволяват на хората да съществуват в собствената си страна. Не разбирам как си позволяваме да оспорваме техните причини да търсят убежище, докато ние някога сме бягали от комунизма. Наистина имаме много къса памет.

„Когато бях на 12, живеех със семейството си в едно малко село, но се преместихме в Херат. Баща ми беше отвлечен от талибаните, а мен заплашваха, защото сътрудничих на американска организация“, споделя Ясер Тахери.

Историята на Али Мустафа звучи подобно. „Талибаните, ИДИЛ и други терористични групи са активни в Афганистан. Не ни позволяват да живеем спокойно, да продължаваме образованието си например. Дойдоха при баща ми и поискаха аз да се присъединя към тях. Тогава семейството ми се премести в Кабул, но и там не се чувствахме сигурни, защото непрекъснато имаше атентати и убийства. Затова в името на по-добро бъдеще баща ми реши да ме изпрати в Европа“, споделя той.

Настанен в палатка с непознати хора в новия лагер на остров Лесбос, Али Мустафа подновява кампанията за осведомяване за коронавируса заедно с останалите от екипа. Доброволците от „Бели каски Мория“ дни наред разчистват след пожара и също вече организират дейностите си в условията на новия лагер.

„Преживели сме война, изгубили сме близки, преминали сме през Турция и сме стигнали до Европа в търсене на място, където да прекараме остатъка от живота си. Защото сме много уморени. Умираме всеки ден“, казва обаче лидерът на групата Раид Алобейд.

„Бъдещето ми остава несигурно. Аз губя младостта си в чакане, а това е времето, в което имам сили и енергия да уча и да работя. Но го губя – в чакане“, допълва 20-годишният Али Мустафа.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Vice

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Meduza: COVID-19 в Европа: Гърция се справя най-добре с коронавируса

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/covid-19-greece.html

вторник 12 май 2020


От началото на пандемията в Гърция са регистрирани по-малко от 3 000 заразени и 151 починали от коронавирус – това е един от най-ниските показатели в Европа. По препоръките на епидемиолога Сотирис Цодрас още в началото на март започна въвеждането на ограничителните мерки в страната. От 4 май Гърция постепенно сваля карантината.

Ето какво казват пред изданието „Медуза“ гръцки журналисти и учени – как те оценяват действията на правителството и от какви последствия от пандемията се опасяват.

Кириакос Соулиотис, доцент от катедрата по здравеопазване н Пелопонеския университет:

Няколко са причините за положителните тенденции в Гърция, в сравнение с други страни. Първо, и то е най-главното, Гърция започна да действа много рано, като изпълни указанията на местните експерти. Последвалата изолация позволи на системата на здравеопазването да инвестира в отделенията за интензивна терапия – появиха се повече легла и медицински персонал. Здравната система, която тъкмо излиза от периода на постоянното недофинансиране, прие предизвикателството. А медиите изиграха важната роля за информирането на гражданите. Епидемиологът проф. Сотирис Цодрас (на водещата снимка б. ред.), който е главен научен сътрудник по COVID-19 в здравното министерство, организира пресконференции всеки ден.

Второ, голямата роля се пада на решимостта на гръцкия народ да следва правилата, установени от държавата. Действията на гръцкото правителство се основават на научните данни – това вдъхнови хората да се присъединят към предлаганите мерки. В началото затвориха училищата, после магазините, а след това настъпи пълната изолация. И това е справедливо. Всичко, което се случваше в Италия, беше твърде близко до Гърция така, че нямаше място за някаква друга маневра. Наше изследване показва, че ако не бяхме приели никакви мерки, то загиналите щяха да бъдат над 4 000 души.

Неотдавна правителството обяви поетапно сваляне на ограниченията. Някои магазини вече възобновиха работата си, но има препоръка да се носят маски в закритите помещения. Списъкът на настоящите ограничителни мерки прилича на нещо като отслабване на твърдите правила, но ние сме длъжни да бъдем бдителни. Свалянето на всяко едно от ограниченията ще бъде последвано от скрит мониторинг на влиянието на това решение върху епидемиологическите показатели. Ако ние се уверим, че се справяме, то ще преминаваме към свалянето на следващото ограничение. Държавата има план – но важното е гражданите да го следват.
Досега все още не е ясно как ще се решава въпросът за задграничните пътувания. В значителна степен това зависи от епидемиологичните тенденции след отварянето на всички граници. Това е въпрос на трансграничното сътрудничество, не само Гърция ще взема решенията.

Сега ние приключваме първата фаза на пандемията и сме длъжни да бъдем готови за потенциалната втора вълна. Важно е да сме автоматизирали всички възможни процеси. Вече са дигитализирани нашите /на учените/ методи на работа, в училищата и университетите също се обучават през цифровите платформи.
Знанията си от първата вълна на коронавируса ние прилагаме в разработването на карта за управлението на бъдещи заплахи. Ние вече можем да изчислим колко време и ресурси са необходими за поддръжката на здравната система, макар да е много сложно поддържането на инвестициите в тази сфера.

Димитрис Ляцос, журналист:

Не, че в Гърция сме победили коронавируса, но в сравнение с много европейски страни ситуацията тук изглежда далеч по-добра. Ние имаме под 3 000 инфектирани и 151 загинали. Първите признаци на коронавируса в Гърция се появиха в началото на март – при хора, завърнали се от Италия. Някъде по това време в Гърция се върна автобус с поклонници от Йерусалим – половината от пътниците се оказаха заразени. И сред тях бяха първите смъртни случаи.

Гърция е страна, където всеки има собствено мнение. Това се отнася и за коронавируса. В първите дни на епидемията едни се смееха, други иронизираха, трети се възмущаваха. Но впоследствие абсолютното мнозинство възприе карантината като новата реалност – хората се загрижиха за своето здраве и живот. Когато в Гърция починаха 10 души, в Италия имаше 10-12 хиляди смъртни случая. Всички слушаха за това, страхуваха се от повторение и си стояха у дома.

В гръцкото правителство се намери човек, който знаеше какво трябва да се прави и оглави тази история. Това е лекарят, експерт по епидемиология Сотирис Цодрас. Преди никой не го знаеше, а сега името му звучи по-често от това на премиера. Цодрас не взема решения, но препоръчва мерки на правителството. В „Коммерсантъ“ имаше публикация, в която той бе представен като вълшебника, спасил страната. На руския човек, на задълбочения метафизик това може и да се харесва, но за всеки грък това е просто смешно. Разбира се, Цодрас си има положителните качества, но той не е месия.

Гърците бяха принудени да се изолират и заради продължителната криза в системата на здравеопазването – нямаше как да се разчита на медицината. Много от държавните болници вече 10 години са в упадък. Всеки втори, който е учил за лекар в Гърция, заминава в други европейски страни. Разболяха се под 3 000 души, ами ако бяха 15-20 хиляди, къде щяха да се лекуват? Какви услуги щяха да получат? Никой не знае. Във времето на коронавируса правителството на Гърция е принудено да подкрепя държавното здравеопазване, да дава пари на лекарите и клиниките, за да могат някак да спасяват хората. Новата реалност показва на гръцките буржоазни партии либералния тласък, че трябва да се поддържа държавното здравеопазване – защото медицината не би оцеляла само с частния сектор.

Макар и всичко да върви спокойно, има неофициални гласове в социалните медии, които уверяват, че ние не знаем броя на всички заразени, защото се правят съвсем малко тестове. В началото те струваха скъпо, а после главният епидемиолог Сотирис Цодрас препоръча да не се правят в големи количества.

От 4 май в Гърция са приети нови мерки – за поетапно сваляне на ограниченията. Ако преди с личния автомобил можеше да се пътува само с декларация за това къде и защо си тръгнал, то вече може свободно да се придвижваш в границите на своя регион. На 18 май ще бъде отменена забраната за преминаване от един регион в друг. Градският транспорт работи. Отвориха някои магазини, фризьорски салони, плажове, вече може да се къпем в морето. Всичко това е, за да може икономиката поне малко да заработи. Но трябва задължително да носиш маска, иначе има глоби. Ако се съпротивиш, ще платиш повече. А също по опашките не може да стоите близко един до друг.

Постепенно се отварят кафенетата. Таверните, баровете и кафетериите в Гърция, Италия и Испания са нашият начин на живот, културата ни. Сега в много от кафенетата по масите закрепват пластмасови стъкла, за да могат хората да са заедно, но на различните страни. Главният вносител на тази пластмаса казва, че когато станало ясно, че при определени условия ще отворят кафенетата, изчезнали всичките му запаси от този материал. Той просто не успява да осигури бързия му внос.

Докато частично сваля карантината, правителството се старае да разбере какво ще става после. Там се надяват, че климатът е сериозен фактор. Сега при нас е 25 градуса, по-нататък ще бъде още по-горещо, сухо и слънчево. Ако това влияе за понижаването на разпространението на коронавируса, то сега ние имаме идеални условия. В случай на втора вълна, отчитайки целия опит, специално се подготвят някои болници. Разбира се, у нас няма да е като в Китай, където строят нови изолационни болници. Китайците могат всичко, което им е изгодно. Но икономиката на Гърция не е създадена за това да приема хората за масово лечение.

В периода от 15 март до 30 април правителството даваше на хората, които не работят, по 800 евро. Сега всички се вълнуват колко ще им се даде от държавата за месец май. Търговията може да се отвори, за да не плати тези пари.

Ако от медицинска гледна точка на Гърция й провървя, то от гледната точка на икономиката всичко ще бъде далеч по-зле, отколкото в другите страни на Европа. Гърците се тревожат не за вируса, а за кризата. Как ще печелим, как ще живеем по-нататък? През последните 10 години много от отраслите на икономиката бяха разрушени. БВП на страната зависи 20% от туризма. Всички надежди за тази година бяха в туристическия сезон, но до края на юли Европа няма да отвори границите. В Гърция се надяват, че сезонът на международния туризъм ще се открие поне в края на август и се готвят да приемат вътрешни туристи.

От сегашната ситуация печели правителството. Малко болни, малко мъртви – пропагандата говори само за това. Но какво ще бъде после? Как ще работи икономиката? Тези въпроси също са обърнати към правителството, но за него това не е най-силната карта.

В Гърция няма държавни медии, но има частни компании, които притежават основните канали. Те се контролират от хора, които подкрепят правителството. Това е точно като съветското телевидение. Няма никакво разнообразие на позициите. Във Фейсбук и в другите социални медии могат да се намерят други мнения, но климатът се прави от централните телевизии. В началото на епидемията те казваха, че трябва да се изолираме – това е положителната страна. Но после дойде онова „Да живее правителството“. И това дразни всички.

Тассос Морфис, журналист и редактор на AthensLive:

Общественото мнение в Гърция е разделено по повод на това как правителството решава проблема с кризата. След месец и половина в карантина ние успяваме да спазваме ограничителните мерки. Защо у нас всичко е добре от гледна точка на коронавируса, но от гледната точка на готовността за утрешния ден всичко е зле? Европейската комисия даде прогноза за гръцката икономика. БВП ще падне на 9, 7%, което е много за страна, която вече 10 години е в криза. Настъпи времето да се борим с това.

Основният проблем в управлението на кризата е в това, че сегашният министерски кабинет прави това непрозрачно. Под предлога на извънредното положение се случиха много сенчести събития. Въпреки, че премиерът /Кириакос Мицотакис/ бе избран с обещанието за абсолютна прозрачност, ние не виждаме такова нещо. Един от скандалите е свързан с вложените 11 млн.евро в средствата за масова информация. Финансиране получиха телевизионни канали, вестници, сайтове, радио. Но опозиционните вестници бяха изключени от държавното финансиране. Поради това в медиите е трудно да се види каквато и да е опозиция.

От първия ден на управлението на новия премиер се говори само за това колко сегашното правителство е по-хубаво. В първите седмици на коронавируса гръцките медии възразяваха срещу носенето на маските, а сега по някаква причина призовават хората да си ги купуват. Една маска струва над едно евро, докато трябва да се дава безплатно.

Около сегашния правителствен кабинет се подреди кръг бизнесмени, които са въвлечени в държавното финансиране и създават криза. Тези хора извличат изгода от ситуацията. Вместо да предлагат стоки безплатно, те трупат пари.

В Гърция има държавна система на здравеопазване и частни клиники, но сега всички говорят за необходимостта от национална система. Всички лекари от първата линия дадоха да се разбере, че е необходимо да се възобнови дискусията за системата на националното здравеопазване. Но вместо да задължи частните клиники да помагат по време на коронавируса, гръцкото правителство им даде пари да открият отделения за интензивна терапия. Това е безумие, защото ние сме длъжни да поддържаме системата за националното здравеопазване.
Главният епидемиолог Сотирис Цодрас е много скромен учен, който знае за какво говори. Неговите съвети са изцяло научни. Ако го попитате дали е спасител на нацията, той ще каже, че лекарите на първа линия са истинските спасители и че всичко това е екипна работа. Всички негови действия и думи съзнателно подчертават, че справянето на Гърция с коронавируса е съвместно дело на гърците и работещите в болниците. Когато Сотирис Цодрас няма да бъде нужен, политиците ще го премахнат.

В рамките на два месеца ние ще можем да се върнем към нормалния живот, вече постепенно се отварят публичните места. Но повече от всичко хората се боят, че ще настъпи депресия – те знаят кризата от последните 10 години. Ние нямаме сили да се справим с нова криза. Хората говорят за проваления туристически сезон и вече мислят за 2021 година. Разбира се, гърците ще отидат на почивка, но не мисля, че ще пристигнат чуждестранните туристи.

Автор: Медуза
Екип на Биволъ

Най-накрая край или още от същото за Гърция

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gurtsiya-parlamentarni-izbori/

След четири години в опозиция гръцката Nea Dimokratia („Нова демокрация“) се върна във властта, като спечели убедително изборите на 7 юли 2019 г. с малко под 40% от подадените 5,8 млн. гласа. Резултатът не изненада социолозите, които прогнозираха сходна разлика между „Нова демокрация“ и СИРИЗА с тази на изборите за Европейски парламент през май. Още тогава името на новия министър-председател на Гърция бе предизвестено. Това е застаналият начело на дясноцентристката либералконсервативна партия бивш банкер и възпитаник на Бръшляновата лига Кириакос Мицотакис.

Разпределение на гласовете по избирателни райони. В синьо са районите с победа за „Нова демокрация“, в розово – за СИРИЗА. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За последните десет безкрайно трудни години гърците гласуваха на парламентарни избори шест пъти, предавайки властта последователно в ръцете на ПАСОК (2009), „Нова демокрация“ (два пъти в рамките на два месеца през 2012 г.) и СИРИЗА (два пъти през 2015 г.). Подобно на предишните шест, изборите на 7 юли се проведоха предсрочно – три месеца преди изтичането на мандата на 17-тия парламент, след като управляващата партия СИРИЗА на Алексис Ципрас понесе поражение и на изборите за Европейски парламент, и на местните избори, проведени едновременно на 26 май 2019 г.

Рестарт на системата

Това са първите парламентарни избори в Гърция след успешното приключване на програмата за подкрепа на стабилността през август 2018 г. и след ратификацията на историческия Преспански договор, с който бе сложен край на продължилият повече от 27 години спор за името на Северна Македония и бе отворена вратата към членството на страната в ЕС и НАТО. Тези постижения ще останат в актива на победения Ципрас. И докато в началото европейските лидери искаха да елиминират СИРИЗА поради антиевропейската постановка на възникналата като крайнолява партия на Ципрас, с течение на времето те „опитомиха“ СИРИЗА и Ципрас, които според някои анализатори сега са много по-удобни за ЕС от „Нова демокрация“, тъй като Мицотакис поема властта с нова визия и дръзки ходове за постигането ѝ.

Разпределение на гласовете по партии. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За 300-те места в еднокамарния гръцки парламент (50 от които се дават автоматично на партията победител, останалите се разпределят пропорционално) се състезаваха 20 партии. Само шест от тях преминаха 3-процентния изборен праг, в т.ч. крайнолявата Гръцка комунистическа партия (5,3%, или 15 депутати, колкото имаше и досега), левоцентристкото Движение за промяна, което увеличава броя на депутатите си от 17 на 22, и крайнодясната проруска партия „Гръцко решение“ (3,7%, или 10 депутати).

Новото лице на гръцкото крайнодясно

Сред шестте партии в новия гръцки парламент обаче не са неонацистите от „Златна зора“, които бяха трета сила с 18 депутати в предишния парламент, сформиран в пика на миграционната криза и популистката вълна през 2015 г. Неколцина от най-популярните членове на тази политическа формация са обвиняеми по дела за тежки криминални деяния, включително убийства – на известния гръцки хип-хоп артист и антифашист Павлос Фисас и на пакистански мигрант. Въпреки лошия изборен резултат на 7 юли обаче, малко вероятно е „Златна зора“ да се свие до предишния си маргинален статус, след като на европейските избори делът на партията от гласовете на гласоподавателите във възрастовата група 17–24 години бе около 13%.

Що се отнася до „Гръцко решение“ на Кириакос Велопулос, партията проповядва въвеждането на смъртно наказание и затваряне на границите на страната, а освен това участва в организирането на протестите срещу Преспанското споразумение. Самият Велопулос, избран за евродепутат през май, е бивш телевизионен водещ, продавал с еднакъв патос всичко – от лек за плешивост, през кремове за хемороиди, до „оригинални“ ръкописни писма от самия Исус Христос. „Еволюирайки“ в „политическо животно“ (по Р. П. Уорън), сегашният Велопулос е радетел на идеята срещу опитващите да влязат в Гърция мигранти да бъдат използвани пехотни мини – идея, за която може да се допусне, че се одобрява от около 200 000 гърци, колкото са гласувалите за „Гръцко решение“.

Завръщането на Варуфакис

Другата нова партия в 18-тия гръцки парламент е лявата „Мера 25“ на бившия финансов министър Янис Варуфакис с 3,44%, или 9 депутати. Смятан за едно от лицата на модерното прогресивно ляво, като министър (освободен след едва 7 месеца на поста от Ципрас) Варуфакис беше яростен противник на бюджетните икономии и остава отявлен критик на финансовата политика на ЕС (в частност германския бюджетен и търговски излишък), респективно на ЕЦБ и на еврозоната.

„Гласуването на избори веднъж на 4 години не е достатъчно за демокрацията. Демокрацията принадлежи само на онези, които имат куража да я защитават. Днес единственият начин да бъде защитена е чрез гласуването на базата на партийните програми“, заяви Варуфакис при излизането си от изборната секция в южната крайбрежна зона на Атина на 7 юли.

Новите министри

Сборът от местата на всичките 5 опозиционни партии в новия гръцки парламент е 142, което означава, че с 39,85% от гласовете на избирателите „Нова демокрация“ не просто спечели изборите, както го стори на 26 май (с рекордна разлика от 9,5% между първите две сили, откакто се провеждат избори за ЕП в Гърция). Партията си осигури абсолютно мнозинство и възможността да състави правителство самостоятелно, което вече е факт – ден след изборите на 7 юли Мицотакис представи своите 51 министри. В този забележителен брой още по-забележително е, че  само пет са жени, а 21 са хора без опит и доказани качества за подобна позиция. Някои от тях са технократи, други – представители на бизнеса, а има и политици с лявоцентристки корени.

45-годишният икономист Христос Стайкурас, който между 2012 и 2015 г. бе заместник-министър на финансите в консервативното правителство на „Нова демокрация“ преди идването на власт на Ципрас, се завръща като финансов министър и ще отговаря за изпълнението на икономическата програма на Мицотакис – козът в политическата му платформа, който в особена голяма степен му осигури подкрепата на изморените от финансови икономии представители на средната класа. В речта си след обявяването на резултатите новият министър-председател още веднъж обеща да намали корпоративните данъци, да деблокира приватизацията, да осъществи дигитална трансформация на икономиката, да привлече инвестиции, да увеличи заплатите, заетостта и ефективността публичния сектор.

Като „много опитен политик“, комуто предстоят „много трудни времена“ за външната политика на Гърция на фона на напрежението с Турция заради Кипърския въпрос, описва новия външен министър на Гърция кореспондентът на Euronews в Атина Фей Дулкери. 59-годишният Никос Дендиас е бивш адвокат, активист на „Нова демокрация“ почти от самото ѝ създаване, правосъден министър (за кратко през 2009 г.) и министър на отбраната, правосъдието и защитата на гражданите между 2012 и 2014 г.

В деня на встъпването си в длъжност Дендиас обяви, че в стратегията на новото правителство влиза междупартийният консенсус по въпросите на външната политика на страната, които лично според него не би трябвало да са поле на „партийна конфронтация“. Във връзка с „горещия картоф“ в кошницата на Мицотакис – Преспанския договор, в интервю за гръцката обществена телевизия ERT Дендиас заяви, че ще бъдат направени опити за предоговаряне на някои от разпоредбите от споразумението, но не и на целия договор. Самият Мицотакис беше гласовит противник на споразумението, договорено от Ципрас, който успя да го прокара в парламента въпреки силната съпротива от опозицията и масовите протести и размирици в страната.

„Преспанското споразумение изобщо не трябваше да бъде подписвано. Нито пък трябваше да влиза в парламента за ратификация. Това е едно национално поражение. То вече е невалидно в умовете на хората. Договорът е грешка, която нанася обида както на историческите факти, така и на нашата страна”, каза тогава Мицотакис. Месец по-късно Гърция ратифицира протоколa, който одобрява членството на Македония в НАТО, а Ципрас и Зоран Заев получиха номинация за Нобелова награда за мир за 2019 г. по предложение на ЕП. С това далеч не се изчерпват дивидентите от този ход на Ципрас, което Мицотакис добре разбира – той ще трябва да мисли за имиджа на Гърция, който би пострадал много при едно денонсиране на договора.

Щастливият губещ

Дали поради фактa, че след години на бюджетни дефицити гръцката икономика постепенно започна да се съвзема и отбелязва ръст, макар и съвсем слаб (под 2%); поради увеличаването на минималната работна заплата с 11% от 1 февруари и представения „пакет за средната класа“ (включващ данъчни облекчения и пенсионни бонуси); или в отговор на призива му към гърците да „гласуват с разума си, не водени от гнева“, но Ципрас все пак премина границата от 30% на тези избори.

Това може да се разглежда като доказателство за утвърждаването му на гръцката политическа сцена въпреки всичко, включително маневрата му след референдума от 2015-та за това дали да бъде приет проектът за споразумение на т.нар. „тройка“ – Европейската комисия, ЕЦБ и МВФ, който бе организиран в безпрецедентно кратки срокове. Самият Ципрас призова гърците да гласуват с „не“ само за да игнорира резултата от 61% срещу европейския спасителен план и ново споразумение с кредиторите при същите условия ден след обявяването му.

„Той е бил и е предател“, каза Зои Константопулу, бивша адвокатка на Ципрас и някога популярен политик от СИРИЗА, временно заемала председателския пост в гръцкия парламент. Тя бе сред мнозината членове на партията, които го обвиниха в измяна както спрямо партията, така и спрямо гръцките избиратели, наричайки го „перфектната марионетка“ на кредиторите.

След като няколко десетки членове на СИРИЗА напуснаха партията, Ципрас разпусна парламента и свика нови избори, а след спечелването им замени дисидентите с лоялисти, с което си осигури стабилен контрол над партията. Тази победа стана възможна благодарение на умерените членове в тогавашното гръцко правителство, чиято по-широка подкрепа Ципрас продължи да търси и в крайна сметка постигна, разширявайки СИРИЗА до т.нар. Алианс на прогресивните.

Сега, вече в опозиция (с 86 места в новия парламент), Ципрас, който според мнозина наблюдатели представлява вторичен продукт от сблъсъка на радикалната политика със суровата реалност, всъщност ще има още по-голяма свобода да реформира СИРИЗА, измествайки я наляво или надясно в политическия спектър.

Добрата новина на Европа

В своето поздравително съобщение към Мицотакис, комисарят на ЕС по икономически въпроси Пиер Московиси пожела успех на новия министър-председател на Гърция в „усилията му да изправи гръцката икономика отново на крака“ и изрази увереността си в неговите „персонални способности и способността на гръцките граждани да отворят една нова, по-светла страница в историята на своята страна“. Той обаче не пропусна да благодари на Ципрас за „многото, което стори за Гърция и Европа“. В своето писмо до Мицотакис Жан-Клод Юнкер пък изтъкна като едно от най-важните постижения на председателстваната от него Европейска комисия „помощта, оказана на Гърция, за да излезе от кризата и да си осигури бъдеще“ .

В анализа си от 8 юли, озаглавен „Гърция е добрата новина на Европа“ и публикуван от „Ню Йорк Таймс“ (с подзаглавие „Гръцката устойчивост на криза демонстрира, че твърденията за смъртта на демокрацията са преувеличени“), дългогодишният колумнист на медията Роджър Коен разчете победата на Мицотакис и като свидетелство за пълната промяна в „антиамериканските“ възгледи на гърците.

„Като помогнаха на Гърция да изживее своята агония, Съединените щати неутрализираха негодуванията във връзка с подкрепата за военната хунта между 1967 и 1974 г. Администрацията на Обама спечели Ципрас и го придърпа към центъра. Джо Байдън, като вицепрезидент, посъветва тогавашния министър-председател на Гърция да не взема безразсъдни и необратими решения, каквото би било напускането на еврозоната. Раздяла с еврозоната (т.нар. Грекзит – б.а.), която можеше да бъде последвана от други държави, бе избегната“, пише Коен, завършвайки с препратка към Брекзит: „Сега всичко, от което се нуждае ЕС, е британско салто (по примера на салтото на Ципрас след референдума през 2015-та) спрямо Брекзит.“

За страничния наблюдател как точно ще реализира програмата си Мицотакис с оглед на изискването за запазване на фискалната дисциплина, е, меко казано, интересно. В действителност обаче и Гърция, подобно на Великобритания, макар и в напълно различен контекст, се намира в сложна ситуация – илюстрация за смисъла на проклятието „Да живееш в интересни времена“, приписвано на Конфуций.

Заглавна снимка: Министерство на вътрешните работи на Гърция

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕСПЧ: прилагане на решенията

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/14/%D0%B5%D1%81%D0%BF%D1%87-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/

Съд за правата на човека:

10-те държави с най-голям брой на  решенията,  които все още очакват прилагане: Италия, Русия, Турция, Украйна, Румъния, Унгария, Гърция, България, Молдова и Полша.

Източник:

The implementation of judgments of the European Court of Human Rights (2018)

 

До Париж и назад… с влак (първа част)

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2018/02/24/do-paris-i-nazad-s-vlak-1-chast/

Месецът беше октомври – месецът за сбъдването на една мечта. За едно невероятно приключение, наречено пътуване до Париж с влак (или по-скоро с много влакове, най-различни).
Мечтая си от малка да видя Париж. Когато времето дойде, назря и въпросът как да стигнем до там? След като заминавахме за Западна Европа, решихме, че искаме да видим още от нея, освен крайната точка на пътуването си. Затова избрахме най-добрия за нас начин за това – пътуване с влак.
dsc07508Влакът има много преимущества за мен и дава възможност за разглеждане на местата, през които преминава, повече от всеки друг транспорт – освен, разбира се, ако си с личен автомобил и можеш да спираш където и когато ти скимне лично на теб. Тогава обаче имаш други грижи. За разлика от самолета, от влака можеш да видиш всичко. Много по-комфортен е от автобус, с много повече пространство, възможност за разходки и т.н.
Колкото пъти споменавах на приятели с какво ще пътувам, бях посрещана от изумление и съчувствие. Има някаква преобладаваща настройка у нас срещу влаковете като тип транспорт, настройка, която не споделям и от години си пътувам с българските навсякъде из страната, където ми щукне (и където вървят). Да, много от влаковете ни са стари и прашни (макар че в последните 1-2 години пътувам и в доста нови и чисти), по-бавни, с невинаги удобно разписание. Колкото пъти обаче съм си преценявала плюсовете и минусите спрямо автобусите, плюсовете са били повече. А когато ми се е налагало да взимам автобус по липса на влак – например за морето в Гърция – не ми е доставяло особено удоволствие и сравнението никога не е било в полза на автобуса.
Та в общи линии избрахме любимия вид транспорт за мечтаното пътуване – не пътуване, ами цяло пътешествие… но и дотам ще стигна.
Когато се пътува с влак в чужбина, трябва да се имdsc08777ат предвид няколко неща. Първото и най-важно е, че, за разлика от в България, на запад това не е по-евтиният, а по-скъпият вид транспорт. За да не му излезе много скъпо на човек и да спести маса пари, е хубаво да си купи билетите отрано – при нас около месец предварително ни спести около 50% от цената и нещата се подредиха добре.
Второто е, че

пряк влак София – Париж няма.  🙂

Така че прекачванията са задължителна част от изживяването – и то във влакове на различни железници.
Как се организира такова нещо? Лично ние отидохме в офиса на БДЖ в подлеза на НДК. Един от популярните стереотипи е, че служителите на БДЖ са дебили, които си бъркат в носа, не си разбират от работата и грам не им пука за клиентите им. Е, за пореден път се убедих, че реалността е точно обратната. Служителите, при които отидохме, не само си разбират от работата, не само им пука за клиентите, ами и са страшно компетентни, услужливи и информирани хора. Те имат връзка с всички железници в Европа и в общи линии ни дадоха варианти за пътуването ни – с различни маршрути, часове, дължини на престой, типове билети и тарифи, всичко.
За различните влакове вземаха превес различни наши изисквания – цената на билета, типа спални места, времето на престой на дадена гара, скоростта на движение и т.н. И се получи един уникален маршрут, идеален конкретно за нас. Разбира се, имахме по-голям избор (и по-ниски цени), защото до заминаването оставаше цял месец.
Маршрутът на отиване: унгарски влак София – Будапеща спален вагон, който се трансформира в седалков през деня; престой час и петдесет минути в Будапеща; спален унгарски влак, но от друг тип (по-модерен) Будапеща – Мюнхен; три сутрешни часа в Мюнхен, немски влак Мюнхен – Щутгарт, шест минути по-късно – немски влак стрела Щутгарт – Париж. Влак стрела, да! 🙂
На връщане: швейцарски влак стрела Париж – Цюрих, пет часа престой в града, спален унгарски Цюрих – Будапеща, цял ден престой и обикаляне на Будапеща, а оттам – руски спален влак до София. Като цяло повечето свободно време за разходки из градовете остана за навръщане, защото така ни съвпадаха най-удобно влаковете, а и на отиване превес взе нетърпението да се стигне до Париж. 🙂

Пътуване с приключение

Бяхме предупредени, че руският влак често закъснява – затова и на отиване пътувахме не с него през Белград, а с унгарския през Видин. Хубавото при предварително закупените по този начин билети е, че ако някой влак по „веригата“ закъснее и не успеем да хванем следващия, железницата, която ни е забавила, ще ни върне всички пари – вкл. за новите билети. Разбира се, това доста би объркало плановете ни, затова избрахме руския влак само за връщане, когато не гоним никакви връзки.
Вагонът, в който се качихме, наистина ме впечатли – много ми заприлича на стария спален вагон, в който за първи път пътувах с влак в живота си, на тригодишна възраст. С килимите и пердетата, дори с легла от чисто дърво! Древен и същевременно искрящо чист и, вижда се, поддържан с пари и мерак. Явно не най-луксозният вариант, но както се оказа, пътувахме съвсем сами в него и това не беше еднократен случай – българите просто не пътуват с влак (понастоящем този влак е спрян именно поради ниската посещаемост).


Всичко прекрасно, напуснахме Видин с точно 5 минути закъснение и бяхме уверени, че нямаме проблем за Будапеща. Пътят продължи спокойно, през деня започнахме да се наслаждаваме на красиви гледки – там, където нямаше разпадащи се ръждясали съоръжения съвсем като в България. По някои неща си приличаме със съседката. :)) Иначе, най-красиви в Румъния бяха горите, както и времето, през което ЖП линията се движеше успоредно на един от притоците на Дунава.




Но в Румъния унгарският влак… започна да закъснява. И да закъснява. Час до границата с Унгария, където нещо запецнахме.
Отидох при шафнера на вагона (който едва се оправяше с английския, но въпреки това се разбирахме чудесно) с билета от следващия влак и го попитах ще стигнем ли навреме до Будапеща. Оказа се, че се очаква не само да не наваксаме закъснението, а то да се увеличи. Човекът извика началник влака – той говореше само унгарски и немски, но внимателно разгледа билетите ни, нареди да изчакаме и изчезна из вагоните.
Затаили дъх от тревога, зачакахме. След известно време той се върна и строго нареди на шафнера да ни съобщи нещо, усмихна ни се щастливо и пак изчезна. Оказа се, че

следващият влак ще ни изчака.

За наш щастлив шок влакът за Мюнхен чака 22 минути на гара Будапеща – Келети (една от четирите будапещенски гари) наша милост + още 2-3 души да пристигнем, да минем заедно с началник влака си на бегом пероните и да се качим. 🙂 Така на унгарската железница не й се наложи да ни обезщетява, а ние не изпуснахме безценно време и не объркахме плановете си.
Вътре за първи път попаднах в модерен европейски влак и онемях. Цветовете, дизайна, атмосферата, удобството… Купетата бяха кушет, т.е. шест легла по три на стена, но можеш да си платиш да си в купе с четири легла. Ако купуваш билет отрано, надценката не е голяма, а удобството си е. Тези купета са малко по-високи от българските, а прозорецът обхваща почти цялата стена и дава допълнително усещане за простор. Леглата са малко по-тесни от това, на което сме свикнали в нашите вагони, но въпреки това са удобни. Единственото, което не ми хареса, бе, че беше наистина студено, но може би именно благодарение на по-ниската температура спах много добре и в Мюнхен се събудих отпочинала.



Оттук нататък закъснения нямаше. Дори подранихме с пет минути. Мюнхен най-малко разгледахме от всички места, на които спирахме, защото нещо се размотахме из гарата, а после дойде моментът за немския влак.




За разлика от българите,

германците явно пътуват много с влакове.

Преброих 13 дълги вагона на влака Мюнхен – Щутгарт, може и да са били повече, но багажите тежаха, а ние бързахме да намерим местата си. Вътре – фантастично! И пълно. На екранчетата над местата ни пишеше докъде сме. Като гарата ни наближи, изникна дестинацията на следващите пътници, които ще заемат местата ни.
dsc07574А Германия… невероятно е да я гледаш, дори през прозореца. По принцип влаковете, за разлика от автобусите, се движат изключително гладко и равномерно (особено немските!), а светът се плъзга около теб като панорама. Допускат да ставаш, да се въртиш по коридорите, да обикаляш и снимаш… макар че има един момент, в който впечатленията са толкова силни, че забравяш за фотоапарата, защото просто искаш да усетиш света около себе си, без да мислиш за снимки.
Та, Германия… Разбира се, много различна архитектура. Разбира се, много различна природа. През сутрешните часове дърветата бяха обхванати от лека мъгла, която им придаваше магичен вид – като полека изпълзяващи от вълшебна пелена. Меки хълмове, меки дървета и меки храсти сред меката наситенозелена трева. Когато сред растителността имаше къщи, бяха скупчени близо едни до други и имаха високи керемидени покриви. В градските райони освен пословичната немска подреденост ми направиха впечатление и многото графити. Такъв имаше и на влака ни. 🙂



Шест минути на Щутгарт

По разписание най-кризисното ни прекачване беше на гара Щутгарт, защото имахме за него само шест минути. От БДЖ ни бяха уверили, че немските железници заковават минутата и няма как да закъснеем, а също така и че всичко на гарите им е така организирано, че няма губене. Още купувайки билетите, знаехме на кой перон ще спрем и до кой трябва да стигнем.
Все пак просто за всеки случай прекосихме тичешком наистина краткото разстояние и имахме dsc07576време да се почудим колко дълъг е и този влак… влакът стрела за Париж!
Той, разбира се, отново беше супермодерен като предишния. Вагоните бяха общи, а не разделени на купета, а в центъра им имаше екран, на който течеше последователно на немски, френски и и английски език интересна информация за пътуването, вкл. и скоростта на влака. А тя във втората половина на пътя, на френска земя, достигна

318 км/ч

Четири (?) часа на изумление, през които прекосихме невероятно много земя, гори, реки, езера, градове и села, спирахме на няколко гари, сред които и в Страсбург, където пак се сетих да извадя апарата.
Прекосихме Франция за отрицателно време и пристигнахме на гара Paris Est точно навреме…

DSC07600
Следва продължение…

EСПЧ: когато телевизията излъчи депутат, записан със скрита камера

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/02/23/echr_10-2/

ЕСПЧ се произнесе по делото Alpha Doryforiki Tileorasi Anonymi Etairia v. Greece.

Решението се отнася до прилагането на чл.10 ЕКПЧ в случаите на използване на скрита камера. Решението е интересно, защото частично признава правото на запис и излъчване и частично – не.

Дружеството-жалбоподател  е собственик на гръцкия телевизионен канал ALPHA. Телевизията излъчва  три клипа, заснети със скрита камера. В първия видеоклип А.С., след това член на Гръцкия парламент и председател на комисията по   хазарт, е показан да влиза в  зала за хазарт и да играе на две машини. Второто видео показва срещи на А.С. по повод заснетото първо видео.

Телевизията смята, че  използване на скрита камера е оправдано поради това, че А.С. е публична личност, има  обществен  интерес – доказан  и от факта, че излъчването е довело до освобождаването на А.С. от парламентарната група на съответната политическата партия – според телевизията това е резултат не само на хазартните игри на А. С., но и на факта, че той се е опитал да преговаря с репортерите. Използването на скрита камера   било изключително и служело за получаване на информация, която не би могла да бъде проверена по друг начин, тъй като никой нямало да повярва на твърденията на журналистите, ако са докладвали за проблема, без да излъчват  изображения. Медийният регулатор обаче санкционира телевизията.

ЕСПЧ прилага теста за пропорционалност и като начало намира, че е налице намеса в свободата на изразяване. Съдът отбелязва, че последователно е постановявал, че свободата на изразяване включва публикуването на снимки (Von Hannover)  и излъчването на видеоклипове (Haldimann).  Намеса в свободата на изразяване би нарушила Конвенцията, освен ако не отговаря на изискванията на член 10, параграф 2. Следователно Съдът трябва да определи дали намесата е “предвидена от закона”, дали “преследва една или повече от законните цели, изложени в чл.10.2”, и дали е “необходима в едно демократично общество” за постигането на тези цели.

Оспорваната намеса е “предписана от закона” в Гърция. Тя има законна цел да защити доброто име на засегнатото лице. Дали намесата в упражняването на правото на свобода на изразяване е “необходима в едно демократично общество” по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията?  Съдът отбелязва, че трябва да се вземе предвид необходимостта от постигане на точния баланс между различните интереси. Поради  наличието на пряк и постоянен контакт с реалностите на страната, съдилищата на държавата са в по-добра позиция от международния съд да определят как в определен момент може да бъде постигнат точният баланс. По тази причина по въпросите по член 10 от Конвенцията   държавите имат известна свобода на преценка при преценката на необходимостта и обхвата на всяка намеса в свободата на изразяване. Тази свобода обаче върви ръка за ръка с европейския надзор, обхващащ както законодателството, така и решенията, които го прилагат, дори тези, произнесени от независим съд. При упражняване на надзорната си функция задачата на Съда не е да замества националните съдилища, а да разгледа дали решенията, взети от тях в съответствие с правомощията си за преценка, са съвместими с разпоредбите на Конвенцията, на които се позовава. Ако  националните органи са предприели упражняването на баланс между две противоречащи си права в съответствие с критериите, установени в практиката на Съда, Съдът би изисквал сериозни основания, за  да замени становището  на националните съдилища.

Критериите при балансиране на конкурентните права: принос към дебати от обществен интерес; степента, в която засегнатото лице е известно; предмет  на новината; метод  за получаване на информацията и нейната достоверност; предходното поведение на съответното лице; съдържанието, формата и последствията от публикацията;  строгостта на наложената санкция (Couderc и Hachette Filipacchi Associés,  Axel Springer  и von Hannover  № 2). Освен това се взема предвид, че аудиовизуалните медии често имат много по-непосредствен и мощен ефект от печатните медии (вж. Jersild,  § 31, и Peck срещу Обединеното кралство, no. 44647/98, § 62). Съответно, въпреки че свободата на изразяване обхваща и публикуването на снимки, Съдът припомня, че това е област, в която защитата на правата на другите придобива особено значение, особено когато изображенията съдържат много лична и интимна  информация.  Факторите, които са от значение за оценката на баланса между конкуриращите се интереси, включват допълнителния принос от публикуването на фотографиите към дебатите от общ интерес, както и съдържанието на снимките.

Оосновен критерий е приносът на статиите в пресата за дебати  от обществен интерес. Съдът вече е признал съществуването на такъв интерес, когато публикацията засяга политически въпроси или престъпления.  В случая темата   е въпрос от обществен интерес.  Оспорва се само правото на жалбоподателя да излъчи видеоклиповете  в допълнение към самата новина. Съдът отбелязва по-специално, че разпространението на хазарта представлява въпрос от значителен обществен интерес. Отразява се поведението на депутат по отношение на електронните хазартни игри,  като освен това депутатът е председател на парламентарна комисия за електронните хазартни игри.

Съдът отново заявява, че ролята или функцията на заинтересованото лице и естеството на дейностите, които са предмет на новинарската публикация и / или фотографията, представляват друг важен критерий, който трябва да се има предвид (вж. Von Hannover (№ 2) § 110 и Axel Springer  § 91). Степента, в която дадено лице е известно, влияе върху защитата, която може да бъде предоставена на личния му живот. Обществеността има право да бъде информирана за някои аспекти на личния живот на обществени личности (Karhuvaara и Iltalehti). При определени обстоятелства обаче, дори когато дадено лице е известно на широката общественост, лицето може да се позовава на “оправдани   очаквания” за защита и зачитане на личния си живот – фактът, че дадено лице принадлежи към категорията на обществените личности, не може по никакъв начин, дори при лицата, изпълняващи официални функции, да разрешава на медиите да нарушават професионалните и етичните принципи, които трябва да ръководят действията им, или да легитимират навлизането в  личния живот.

В конкретния случай Съдът отбелязва, че А. С., като член на парламента  безспорно е видна политическа фигура. Според съда този елемент е бил взет предвид в достатъчна степен от местните власти при постигането на баланс между конкурентните интереси.

Новината може да се излъчва, но  се прави разграничение между излъчване на новината и излъчване на клиповете към нея, въпреки че несъмнено излъчването на видеото е довело до по-голямо доверие в  излъчената новина.

Начинът, по който е получена информацията, и истинността й, също са важни фактори. Съдът подчертава, че защитата, предоставена от член 10 от Конвенцията на журналистите, е подчинена на условието те да действат добросъвестно, за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с принципите на отговорната журналистика. Но понятието “отговорна журналистика” като професионална дейност, която се ползва от закрилата на член 10 от Конвенцията, не се ограничава до съдържанието на информацията, която се събира и / или разпространява чрез журналистически средства. Това понятие обхваща, inter alia, законосъобразността на поведението на журналиста  при упражняване на журналистически функции. Фактът, че   журналист  е нарушил закона, е  релевантно, макар и не решаващо, при определянето на това дали е действал отговорно.

Съдът отново подчертава в този контекст, че журналистите, които упражняват свободата си на изразяване, поемат “задължения и отговорности” – параграф 2 от член 10 не гарантира пълна свобода на изразяване, дори и по отношение на медийното отразяване на въпроси от сериозно обществено безпокойство. По-специално и независимо от жизненоважната роля на медиите в едно демократично общество, журналистите по принцип не могат да бъдат освободени от задължението да се подчиняват на обикновения наказателен закон . Журналистът не може да претендира за  имунитет от наказателна отговорност единствено поради това, че за разлика от другите лица, упражняващи правото на свобода на изразяване, въпросното престъпление е извършено по време на изпълнението на   журналистически функции.

Използването на скрита камера не е абсолютно забранено в националното право, то може да бъде прието при строги условия. Между страните не беше оспорено, че съгласно член 9, алинея 1 от Кодекса за етика в областта на журналистиката използването на тази техника е разрешено само при наличие на по-висш обществен интерес от разпространението на съответната информация, при условие че събирането на информацията не нарушава достойнството на дадено лице.

В първия видеоклип А. С. е бил заснет да влиза в хазартна зала и да играе на електронни игрални автомати – следователно на място, достъпно за всеки.

Що се отнася до второто и третото видео, Съдът смята, че A.C. има очакване за неприкосновеност на личния живот, когато влезе в частни пространства.

С оглед на гореизложеното, Съдът заключава, че при обстоятелствата по настоящото дело мотивите на гръцките власти са “релевантни” и “достатъчни”, за да оправдаят намесата (санкцията) по отношение на второто и третото видео. Като се има предвид свободата на преценка, която се ползва от националните съдилища при балансиране на конкурентните интереси, Съдът заключава, че няма сериозни основания да замести становището на местните органи и че съответно не е налице нарушение на Член 10 от Конвенцията по отношение на второто и третото видео.

Напротив, доколкото става въпрос за първото видео, Съдът приема, че  – независимо от факта, че е използвана скрита камера, записът не е в частни помещения и  намесата в правата на А.С. по член 8 е значително по-малко сериозна.  Съдът е на мнение, че  – когато влиза в зала за хазарт – A.C.   би трябвало да очаква, че поведението му е наблюдавано и дори записано с камера, особено с оглед на фактa, че той е публична фигура.

Следователно Съдът заключава, че  наложената санкция  за първото видео е намеса в нарушение на член 10 от Конвенцията.  Такова нарушение не е налице при налагане на санкция за второто и третото видео – които са заснети в частна зона и чието излъчване не е достатъчно обосновано.

За 2018 година без излишен оптимизъм

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/2018-without-optimism/

За 2018 година без излишен оптимизъм

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чрез притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

За жалост нищо не показва, че през 2018 година това ще се промени, а пропиляването на още една година във вегетативен комфорт отдалечава с много повече време реформите, възстановяването на репутацията на институциите и завръщането на смисъла в тях.

Ние не живеем в демокрация. Прекрачихме прага на опасен тоталитаризъм, който е прикриван зад формална многопартийна система и приватизирани институции. Държавата продължава да се управлява невидимо, с SMS-и, от клика с тежки икономическо-мафиотски взаимоотношения. Нашата корпоратокрация е по-опасна от всяка друга, защото кукловоди продължават да са старите ченгеджийски фамилии, независимо дали се крият зад уж леви, десни или либерални партии. Ако позволим на този нов тоталитаризъм да се установи като нова нормалност, накъдето вече сме се запътили, сме загубени. Заедно с няколко от бъдещите поколения, а най-големият срам ще е да ги обречем на нов преход.

Ключово е да осъзнаем, че сме напълно сами в тази битка. Европейският съюз е затънал в умопомрачително безсилие. Текущият европейски политически елит в последните няколко години не само показа, че трудно управлява кризи (Гърция, мигрантите), но не успява да разпознае и предотврати и задаващи се такива, които имат достатъчно лесни решения (Каталуния). Брюксел все повече изглежда като политическа кооперация, в която формално съкооператорите се събрали да се трудят заедно, но в действителност внимават единствено да не бъдат ощетени откъм права или блага, а малко се вълнуват от общите си задължения.

За съжаление, както писах вчера по друг повод, дали защото не сме заслужили с кой знае какво да сме част от ЕС и ни пуснаха да се шмугнем през задната врата само за да не объркаме маршрутката, сега нашите проблеми нямат особена стойност. Европа, вглъбена в далеч по-важните си грижи, е напълно доволна откъм нас да не се вдига много шум. Което съвпада напълно и с гледната точка на нашенеца в ролята на гратисчия, който се е качил без билетче в автобуса и трепери да не го спипа кондукторът.

Русия ще се възползва максимално от ситуацията, за да държи в изкушение нашия политически картел в орбитата на вечната дружба. Те никога няма да се откажат от това. А той, картелът, така или иначе там му е пъпната връв. Не можем да разчитаме, че в Русия ще се случи нещо, което да ги преориентира към собствените им грижи, за да ни оставят на мира. Напротив. Евентуален нов руски икономически колапс вероятно ще бъде прикриван максимално дълго зад ескалации на замразени конфликти или създаване на нови (специалитет на Путин), а ние сме твърде интересни и твърде близо, за да ни е спокойно. Комшулукът с Ердоган не прави нещата по-розови. Докато Тръмп е в Белия дом, оттам ще се лее предимно непредвидимост. А в НАТО и ООН се отразява същата повсеместна посредственост, безсилие и липса на световно лидерство.

На този фон ние можем да проспим 2018 година и от кръчмите и кафенетата да наблюдаваме радикализацията и профанизацията по света, да сме безразлични към проблемите около нас, да спечелим безусловно световната титла по Facebook многознайство, да се делим и мразим едни други и да оставим да ни разиграват политици на дистанционно управление или журналисти с евтино купена съвест, докато всичко, което изстрадаха родителите ни и бабите и дядовците ни, отиде по дяволите.

Можем и друго – например да се съпротивляваме ежедневно, да задаваме неудобни въпроси, да изискваме отчетност и истинска политика, да не купуваме, гледаме или четем свински медии и да си върнем демокрацията и държавата, която час по-рано трябва да се преизгради като модерен и деен участник в един динамичен, различен и много свързан свят. Никой не може да ни спре да искаме по-добро бъдеще. Никой не може и да ни отнеме свободата, ако не се откажем сами от нея. Само от нас зависи да върнем обратно тази блудкава безвкусица, която ни сервират ежедневно, и да я плиснем във врата на некадърните готвачи и техните сервитьорчета. И никой не може да ни спре!

За 2018 година без излишен оптимизъм

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/2018-without-optimism/

За 2018 година без излишен оптимизъм

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чрез притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

За жалост нищо не показва, че през 2018 година това ще се промени, а пропиляването на още една година във вегетативен комфорт отдалечава с много повече време реформите, възстановяването на репутацията на институциите и завръщането на смисъла в тях.

Ние не живеем в демокрация. Прекрачихме прага на опасен тоталитаризъм, който е прикриван зад формална многопартийна система и приватизирани институции. Държавата продължава да се управлява невидимо, с SMS-и, от клика с тежки икономическо-мафиотски взаимоотношения. Нашата корпоратокрация е по-опасна от всяка друга, защото кукловоди продължават да са старите ченгеджийски фамилии, независимо дали се крият зад уж леви, десни или либерални партии. Ако позволим на този нов тоталитаризъм да се установи като нова нормалност, накъдето вече сме се запътили, сме загубени. Заедно с няколко от бъдещите поколения, а най-големият срам ще е да ги обречем на нов преход.

Ключово е да осъзнаем, че сме напълно сами в тази битка. Европейският съюз е затънал в умопомрачително безсилие. Текущият европейски политически елит в последните няколко години не само показа, че трудно управлява кризи (Гърция, мигрантите), но не успява да разпознае и предотврати и задаващи се такива, които имат достатъчно лесни решения (Каталуния). Брюксел все повече изглежда като политическа кооперация, в която формално съкооператорите се събрали да се трудят заедно, но в действителност внимават единствено да не бъдат ощетени откъм права или блага, а малко се вълнуват от общите си задължения.

За съжаление, както писах вчера по друг повод, дали защото не сме заслужили с кой знае какво да сме част от ЕС и ни пуснаха да се шмугнем през задната врата само за да не объркаме маршрутката, сега нашите проблеми нямат особена стойност. Европа, вглъбена в далеч по-важните си грижи, е напълно доволна откъм нас да не се вдига много шум. Което съвпада напълно и с гледната точка на нашенеца в ролята на гратисчия, който се е качил без билетче в автобуса и трепери да не го спипа кондукторът.

Русия ще се възползва максимално от ситуацията, за да държи в изкушение нашия политически картел в орбитата на вечната дружба. Те никога няма да се откажат от това. А той, картелът, така или иначе там му е пъпната връв. Не можем да разчитаме, че в Русия ще се случи нещо, което да ги преориентира към собствените им грижи, за да ни оставят на мира. Напротив. Евентуален нов руски икономически колапс вероятно ще бъде прикриван максимално дълго зад ескалации на замразени конфликти или създаване на нови (специалитет на Путин), а ние сме твърде интересни и твърде близо, за да ни е спокойно. Комшулукът с Ердоган не прави нещата по-розови. Докато Тръмп е в Белия дом, оттам ще се лее предимно непредвидимост. А в НАТО и ООН се отразява същата повсеместна посредственост, безсилие и липса на световно лидерство.

На този фон ние можем да проспим 2018 година и от кръчмите и кафенетата да наблюдаваме радикализацията и профанизацията по света, да сме безразлични към проблемите около нас, да спечелим безусловно световната титла по Facebook многознайство, да се делим и мразим едни други и да оставим да ни разиграват политици на дистанционно управление или журналисти с евтино купена съвест, докато всичко, което изстрадаха родителите ни и бабите и дядовците ни, отиде по дяволите.

Можем и друго – например да се съпротивляваме ежедневно, да задаваме неудобни въпроси, да изискваме отчетност и истинска политика, да не купуваме, гледаме или четем свински медии и да си върнем демокрацията и държавата, която час по-рано трябва да се преизгради като модерен и деен участник в един динамичен, различен и много свързан свят. Никой не може да ни спре да искаме по-добро бъдеще. Никой не може и да ни отнеме свободата, ако не се откажем сами от нея. Само от нас зависи да върнем обратно тази блудкава безвкусица, която ни сервират ежедневно, и да я плиснем във врата на некадърните готвачи и техните сервитьорчета. И никой не може да ни спре!

За 2018 година без излишен оптимизъм

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/2018-without-optimism/

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чриз притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

За жалост нищо не показва, че през 2018 година това ще се промени, а пропиляването на още една година във вегетативен комфорт отдалечава с много повече време реформите, възстановяването на репутацията на институциите и завръщането на смисъла в тях.

Ние не живеем в демокрация. Прекрачихме прага на опасен тоталитаризъм, който е прикриван зад формална многопартийна система и приватизирани институции. Държавата продължава да се управлява невидимо, с SMS-и, от клика с тежки икономическо-мафиотски взаимоотношения. Нашата корпоратокрация е по-опасна от всяка друга, защото кукловоди продължават да са старите ченгеджийски фамилии, независимо дали се крият зад уж леви, десни или либерални партии. Ако позволим на този нов тоталитаризъм да се установи като нова нормалност, накъдето вече сме се запътили, сме загубени. Заедно с няколко от бъдещите поколения, а най-големият срам ще е да ги обречем на нов преход.

Ключово е да осъзнаем, че сме напълно сами в тази битка. Европейският съюз е затънал в умопомрачително безсилие. Текущият европейски политически елит в последните няколко години не само показа, че трудно управлява кризи (Гърция, мигрантите), но не успява да разпознае и предотврати и задаващи се такива, които имат достатъчно лесни решения (Каталуния). Брюксел все повече изглежда като политическа кооперация, в която формално съкооператорите се събрали да се трудят заедно, но в действителност внимават единствено да не бъдат ощетени откъм права или блага, а малко се вълнуват от общите си задължения.

За съжаление, както писах вчера по друг повод, дали защото не сме заслужили с кой знае какво да сме част от ЕС и ни пуснаха да се шмугнем през задната врата само за да не объркаме маршрутката, сега нашите проблеми нямат особена стойност. Европа, вглъбена в далеч по-важните си грижи, е напълно доволна откъм нас да не се вдига много шум. Което съвпада напълно и с гледната точка на нашенеца в ролята на гратисчия, който се е качил без билетче в автобуса и трепери да не го спипа кондукторът.

Русия ще се възползва максимално от ситуацията, за да държи в изкушение нашия политически картел с орбитата на вечната дружба. Те никога няма да се откажат от това. А той, картелът, така или иначе там му е пъпната връв. Не можем да разчитаме, че в Русия ще се случи нещо, което да ги преориентира към собствените им грижи, за да ни оставят на мира. Напротив. Евентуален нов руски икономически колапс вероятно ще бъде прикриван максимално дълго зад ескалации на замразени конфликти или създаване на нови (специалитет на Путин), а ние сме твърде интересни и твърде близо, за да ни е спокойно. Комшулукът с Ердоган не прави нещата по-розови. Докато Тръмп е в Белия дом, оттам ще се лее предимно непредвидимост. А в НАТО и ООН се отразява същата повсеместна посредственост, безсилие и липса на световно лидерство.

На този фон ние можем да проспим 2018 година и от кръчмите и кафенетата да наблюдаваме радикализацията и профанизацията по света, да сме безразлични към проблемите около нас, да спечелим безусловно световната титла по Facebook многознайство, да се делим и мразим едни други и да оставим да ни разиграват политици на дистанционно управление или журналисти с евтино купена съвест, докато всичко, за което страдаха родителите ни и бабите и дядовците ни, отиде по дяволите.

Можем и друго – например да се съпротивляваме ежедневно, да задаваме неудобни въпроси, да изискваме отчетност и истинска политика, да не купуваме, гледаме или четем свински медии и да си върнем демокрацията и държавата, която час по-рано трябва да се преизгради като модерен и деен участник в един динамичен, различен и много свързан свят. Никой не може да ни спре да искаме по-добро бъдеще. Никой не може и да ни отнеме свободата, ако не се откажем сами от нея. Само от нас зависи да върнем обратно тази блудкава безвкусица, която ни сервират ежедневно, и да я плиснем във врата на некадърните готвачи и техните сервитьорчета. И никой не може да ни спре!

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2948

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците.

И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата.

Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита:

  • „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та:

    § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана.

    В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не се ползват с привилегиите по Закона за държавния служител.

    Т.е. не, администрацията не се увеличава. В най-лошия случай си стои колкото е била през 2012-та – около 120 хиляди души.

  • „Имаме най-голямата администрация в Европа“ – това е грешното схващане, че нашата администрация е огромна. Евростат обаче ни дава съвсем друга картинка. Тези данни са за размера на централната администрация. Можем да сметнем колко е тя спрямо населението, и да видим, че например Португалия и Гърция, които имат население с 2-3 милиона повече от нас, имат 2-3 пъти по-голяма администрация, и то след сериозните реформи, които проведоха през последните години (поне португалците, де). Общо взето, по численост на администрацията сме зад държавите от южна Европа. Тук разбира се е важно какво мерим – централна администрация или местна администрация; държавни служители или хора на държавна издръжка, в което влизат учители, лекари, полиция и т.н. Но нека се фокусираме върху администрацията, а не целия публичен сектор.

Не, не ги защитавам затова, че са неефективни. Просто поставям нещата в перспектива. И както отбелязах по-горе, админситрацията е огледало на обществото, не е изолирана прослойка. И там има нормални хора, има хора, които „толкова си могат“, има хора, които ги мързи, та две не виждат, има хора, които са толкова пияни, че две не виждат.

Но ако хванеш и уволниш няколко средностатистически, среднонекомпетентни, средномързеливи държавни служители… няма да промениш нищо. Нито ще спестиш кой знае колко бюджет, нито ще успееш да намериш някой по-адекватен да свърши работата. Най-много да назначиш някой роднина, че нали, обещал си…

Идеята ми е, че колкото и да плюем администрацията, това няма да промени нищо. Тя има определени от закон задължения, които трябва да върши, за което трябват определен брой хора. Сигурно ако заплатите бяха 5 хиляди лева, конкуренцията щеше да е прекрасна и най-добрите да вършат тая работа много ефективно. Но такива заплати са нереалистични.

А в администрацията всъщност има и такива хора, които не ги мързи (или поне не много), които имат желание нещата да стават както трябва и работят с желание. Може би не ми вярвате, ама аз съм ги виждал. Може би ще е леко преувеличение, но на тези хора се крепи държавата. Те вършат работата, която никой не вижда, но ако спрат да я вършат, всичко ще се разпадне. Въпреки средата, в която работят, въпреки шефа им, който е партийно назначен неграмотник, или корумпиран схемаджия, или и двете. Въпреки липсата на каквато и да е външна мотивация. Не, не са герои, това им е работата. Но трябва да отчетем, че такива хора има и да видим как да направим възможно кариерното им издигане.

Има и още един аспект, заради който трябва да сме по-малко негативни към администрацията – тя е единствения ни съюзник срещу политическото ръководство. Ако Пеевски си сложи министър, или главен секретар, или директор на агенция, именно администрацията може да бъде съюзник на гражданите. Тих, дори може би подмолен. Но администрацията е много добра в това да отлага, да забавя, да прави междуведомствени работни групи и да не върши нещата, които някоя марионетка ѝ нареди. И може да има аргументи за това. Не че винаги ще го направят – по-вероятно е да се „снишат“, но могат да създават и пречки пред глупостите на някой партиен герой.

А трябва ли да намалим администрацията? Трябва, ама това минава през промяна на законите, които изискват определена работа от тази администрация. Между другото, електронното управление често се възприема като начин, по който администрацията изведнъж ще намалее и хиляди ще останат без работа. Това не е вярно – малка част от хората вършат изцяло „електронизируеми“ неща. Въвеждането на електронно управление ще направи работата им по-лесна и по-ефективна, но ще направи излишни само малка част от държавните служители. Поне в краткосрочен план.

Не казвам, че не можем да сме недоволни от някоя намръщена лелка (макар че аз в последната година почти не съм видял намръщена лелка – станали са доста отзивчиви, поне тези, на които попадам), или да си мълчим, когато някоя институция прави глупости. Даже напротив – аз съм „пръв трол“ на администрацията, заливам я с писма (като гражданин), и ѝ казвам колко не е права. Но не печелим нищо ако просто обявим администрацията за „вредна“. Не е. И ако колективно я смятаме за такава, намаляваме вероятността читави хора да попаднат там. Просто каквото обществото, такава и администрацията.

Какво искат каталунците? (Част 1)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-1/

Този текст няма как да е кратък, защото се налага да ви разходя из историята на Иберийския полуостров и да обърна внимание на няколко ключови факта, които ние, българите, или не сме учили в училище, или те са били споменати бегло, доколкото нямат отношение към нашата история, но имат тежест и значение за днешната ситуация в Каталуния. За мен простичкият отговор какво искат каталунците е наистина адски ясен, но за съжаление чувстителността на съвременния човек към непоколебимите принципи, около които е изградено общството ни, е твърде притъпена и тези прости и принципни отговори все не са ни достатъчни. Иначе казано някъде в последните абзаци на втората част на този текст ще споделя тези уж, очевидни неща, които проумяваме толкова трудно.

Пиша този текст, защото у нас (включително в уж реномирани издания) се публикува обикновено само част от истината и предимно тази на Кралство Испания. Това донякъде е обяснимо – за българите Испания е една от посоките, които олицетворяват Европа. Достатъчно българи говорят испански и следят испански медии, но каталунският у нас е екзотика и информация за другата гледна точка стига или чрез преразкази от испански медии, или другоезични такива. И тук е част от проблема – каталунската позиция рядко достига до националните испански медии в чист вид, а каталунските медии, които излизат на английски, испански или друг език, са с твърде скромна публика, за да бъдат забелязани.

Затова все по-често попадам на притеснени познати, които се питат “Какво точно се случва?” и “Какво толкова искат каталунците?”.

На 1 октомври предстои референдум за независимост, който Испания твърди, че е незаконен. Само че това не е точно така. Референдумът беше узаконен чрез сложен процес от закони и процедури през последната година и половина от Парламента на Автономната област Каталуния. Това, което е дискусионно, е дали целият този процес и новопретият закон за този референдум са ОК – и понеже той беше приет буквално преди дни, Конституционният съд на Испания го суспендира за неопределено време, докато успее да си изясни ситуацията (или поне това е официалната теза). И това е спор за юристи.

Оттук следват няколко проблема – референдумът е вече насрочен (и не е незаконен, а само суспендиран). Тезата, че е незаконен, е любима на испанските медии и на премиера на Испания, Мариано Рахой, който си я повтаря от години и при предишните опити за референдуми. Всички останали я папагалстват. По-големият проблем е, че Конституционният съд на Испания напоследък суспендира почти всичко, което излиза от Каталуния, включително суспендиран е основният закон на автономията от 2010 (по-точно поправките в него, нищо че те са гласувани както от Каталунския парламент, така и от Испанския). Но за това малко по-късно…

Каша има. Тя е голяма, но се обяснява простичко… Нека преди това обаче се разходим из историята на тази част на света.

Ако не си падате по историята и не държите да сте наясно с крайъгълните моменти в миналото на Каталуния можете да отскочите направо към съвремието и втората част.

Графство Барселона

На Иберийския полуостров след VII-VIII век, след постепенното отблъскване на маврите започват да се появяват множество кралства и графства. Във времето те са се обединявали (предимно след женитби между техните владетели), враждували са, влизали са в различни конфигурации под нечия корона, а някои са били едновременно и част от някакво обединение, но и са запазвали някаква независимост.

Историята на каталунците е свързана предимно с графство Барселона и Арагонската корона. Графството в най-близка степен отговаря на днешната територия на автономната област Каталуния. За времеви репер на появата му се счита 801 година (или началото на 9 век), което го прави една от най-старите частички от пъзела, които сглобяват днешна Испания. Само едно друго кралство е по-старо – Астурия – с едва около 80 години.

IХ – XI век

Отблъсквайки маврите (по това време днешната територия на Испания е била ислямска), Карл Велики (същият, който днес считаме за създател на френската и германската монархии и едва ли не прародител на Европа) се сдобива с Барселона през 801 година, а малко по-късно – и с Тарагона и Валенсия. Около столетие по-късно (през Х век) графовете на Барселона вече са независими и наследствени владетели и чрез множество бракове помежду си са успели да присъединят повечето каталунски графства и да разширят сериозно влиянието си в региона.

ХII век

Най-старото открито историческо писмено споменаване на каталунци (в смисъл на етнос) и Каталуния (като географско обозначение) е в документ, за който се счита, че е написан между 1117 и 1125 година.

През второто столетие на века Арагонската кралица се жени за графа на Барселона и така техният син наследява както графство Барселона, така и Кралство Арагон, и занапред историята на каталунците е свързана с т.нар. след този момент обединение Корона Арагон, което освен Арагон и Барселона, до ХVIII век ще включва и кралствата Валенсия и Майорка. Езиците, които са се говорели тогава там, са арагонски, каталунски и латински.

Днес най-вероятно бихме определили държавното устройство на формированието Арагонска корона като конфедерация, а постепенно то се превръща в нещо като средиземноморска империя, предвид че мореплаването се превръща в основен бизнес и военна мощ.

Междувременно между ХII и ХVIII век Кастилската корона ще обедини кралствата Астурия, Галисия, Леон и Кастилия.

ХIII век

Каталуния развива сложна институционална и политическа система за разпределение на властта между краля и интересите на съсловията. През 1283 г. в Каталуния законодателната власт преминава в нещо като първообраз на парламент (наричат го Corts Catalanes или Cort General de Catalunya) и действа в Барселона до ХVIII век, когато Каталуния губи автономията си.

Този орган реално твори законодателството (разписват го като Constitucions catalanes), по което се управляват Кралство Арагон и Графство Барселона. Обърнете внимание, че всичко това е само няколко десетилетия след Магна харта.

Първообразът на правителство пък се нарича Consell de Cent, което означава нещо като Съветът на стоте, защото толкова са били членовете му. Постепенно обаче този съвет губи тази роля, като му остава само ролята да избира членовете на общинското управление на Барселона.

ХIV век

През 1359 г. се появява следваща надстройка на политическата система в Каталуния, обусловена от необходимостта да се събират и разпределят данъците. Наричат я нещо като постоянно представителство или Diputació del General или Generalitat и към нея с времето се измества политическата власт. Днес така се нарича локалното правителство на автономната област Каталуния.

За да не прекалявам с всичко това, ще спра до тук, но ако ви е интересно, потърсете за Reial Audiència i Reial Consell de Catalunya, Conferència dels Tres Comuns, Junta de Braços, Tribunal de Contrafaccions и ще ви падне шапката, когато откриете зад тези институции първообразите на това, което днес бихме нарекли Върховен съд, да кажем съвещателни органи за съгласуване на действията на различните власти и дори нещо като първообраз на съд за гарантиране на индивидуални и граждански права. Забележително институционално строителство и то през ХIII-ХVIII век!

Разказвам всичко това не за друго, а защото една от адски популярните атаки по това имат ли или не основание каталунците да твърдят, че са имали собствена държава, е нещо като “Абе, мани ги тея, били са там някога едно племе пирати-разбойници!”…

ХV век

Кастилската корона и Арагонската корона се обединяват след брак между престолонаследника на Арагон и кралицата на Кастилия. Короната на Арагон през това време е в своя пик на могъщество като владее големи части от днешна източна Испания, южна Франция, Балеарските острови, Сицилия, Корсика, Сардиния, Малта, Южна Италия и части от Гърция (дори за кратко и Атина). Столицата по това време даже е била в Неапол, защото Сарагоса (днешната столица на област Арагон) е твърде встрани от центъра на владенията на тази средиземноморска “империя”.

Междувременно е написан (на каталунски) Consolat de mar, който представлява един от най-старите опити за установяване на юридическа рамка за морско и търговско право. Във Валенсия (която е част от Короната на Арагон) е отпечатана първата книга на Иберийския полустров.

ХVI век

Арагон и Кастилия присъединяват и кралство Навара (останало независимо до 1513 г.) и това се счита за началото на кралство Испания. Моля, обърнете внимание – едва тук в нашата сага на сцената се появи Испания, уважаеми зрители и скъпи радиослушатели!

През ХVI и ХVII век Испания е една от най-могъщите държави в света, но още в средата на ХVI век започва да зрее криза, свързана с проблемите на роднинските бракове, понеже първите владетели на все още новото кралство Испания са Хабсбургите, които се женят предмно за свои братовчеди и племенници, за да остава богатството във фамилията. Така веднага след царуването на Карлос I (известен още и като Карл V) и синът му Филип (или Фелипе II) започват няколко години на нестабилност освен в религиозно-политически контекст, но и за това кой да наследи короната, понеже първородният син на Фелипе II е с психични отклонения и е отстранен от власт (после и убит). Цели 4 други негови деца умират още като малки. Следващият му син е чак от четвъртата му жена и е толкова мекушав и невзрачен по характер, че придворните го превръщат в играчка на манипулациите помежду си. Неговият наследник е същата трагедия и реално властта е в ръцете на приближен нему граф. И така стигаме до Карлос II, който е толкова зле ментално и физически, че мисли бавно, ходи трудно и е трябвало да бъде привързван с колани към трона, за да може изобщо да стои изправен без да падне (неговият баща е на 56 години при раждането му, а майка му е с 30 години по-малка и е племенница на баща му). Въпреки че формално се жени два пъти (едната му съпруга е внучка на Луи XIII, а другата е негова австрийска братовчедка), Карлос II не може да има наследници и след неговата смърт няма кой да наследи кралството.

Така стигаме до ключов крайъгълен камък – войната за испанското наследство – и е важно да уточним, че то включва освен Испания, колониите ѝ в Америка и Филипините, също и Южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано и част от днешна Белгия (тогава наричана Южна Нидерландия) заедно с малко от Северна Африка. Очевидно мераците са били отявлено нескромни.

ХVIII век

Основните заподозрени за наследници са с корени от Австрия и от Франция, но Луи XIV действа най-пъргаво и, пренебрегвайки някоя друга честна дума и подписано споразумение с Англия, директно изпраща внука си в Мадрид, заявявайки, че “няма вече Пиренеи”. Това вбесява Австрия, но без съюзници не смее да предприеме нищо, докато само година и нещо по-късно французите не се оливат в своята алчност и не окупират крепости в Нидерландия, които са буферни за доставката на роби и от които Англия има ключов интерес. Така Австрия и Англия решават да не позволят на Франция да се превърне в нова доминираща държава в Европа, подобна на империята на Карл Велики, и обявяват война на Франция (и Испания, доколкото през тази около година и половина на колебания тя се води френска).

Така от една страна Франция е нападната от Англия и съюзническите войски, а от друга австрийският претендент за испанската корона Карл (наричан още и Карлос III) нахлува в Испания с австрийски и английски сили. Нашите приятели, каталунците и арагонците, застават на негова страна, което се оказва историческа грешка.

Войната е сложна – води се на много места и се развива на приливи и отливи и за двете страни. В крайна сметка обаче умира австрийският император и понеже и той няма наследници, същият Карл, който претендира за испанския престол, се сдобива с австрийския, а това пък разколебава подкрепата на англичаните за него. В крайна сметка войната вече е омръзнала на всички, французите са дали много човешки жертви, Карл си има друго кралство и примирието се случва, като Филип V (внукът на Луи XIV) запазва испанската корона, но е принуден да се откаже от френската. (И до ден днешен ще намерите както французи, така и испанци, които да считат, че това не било законно – пуста алчност и имперски бленувания!). Испания губи своята част от Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Гибралтар и официално до днес е владение на династията на Бурбоните.

Барселона не се дава до последно, заедно с Майорка тя остава последната страна, която защитава интереса на австрийския претендент, а след като е подписано примирието Corts Catalanes (онзи същият парламент) решава, че трябва да продължат войната, за да съхранят Каталунската конституция и институции! Тук е редно да признаем, че този момент се преекспонира от някои каталунски историци, които твърдят, че това вече е битка за независимост от Испания. Формално е така, но няма как да сме сигурни, че аргументацията е била такава (независимост). Това решение на парламента може да е било провокирано от чисто търговски, политически или други съображения, за които историците тепърва ще спорят.

Барселона преживява тежка обсада, продължила година и половина в периода 1713-1714 г., но когато през април 1714 г. Бурбоните струпват 20-хилядна армия и на 30 август успяват да пробият защитата и да влязат в града, на 11 септември Барселона капитулира, след като са убити ключовите военни, ръководещи съпротивата. Каталунските лидери едва тогава предлагат преговори. Филип V отлага преговорите с един ден, през който насъсква войниците си да колят, насилват и отмъщават, но неговият пълководец, уплашен това да не ескалира в партизанска война, го разубеждава и се ангажира да уважава загубилия противник.

Така на 11 септември 1714 г. Каталуния престава да съществува, институциите ѝ са разпуснати и забранени, отнети са привилегиите и титлите на каталунския елит, забранени са събиранията и всякакви форми на обществени организации. Каталунският език е изцяло забранен не само в Испания, но и във Франция. Забранено е не просто да се ползва в официални документи, но и да се преподава. Филип V установява абсолютна монархия от френски тип и ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Каталуния, Валенсия и Арагон).

Днес този ден е Национален празник на Катауния (Diada Nacional de Catalunya) или просто La Diada. Странно е някак денят, в който си загубил независимостта си, да е националният ти празник, но ако попитате каталунците защо, много от тях ще се усмихнат многозначително и ще отговорят – за да помним, че имаме несвършена работа…

ХIХ век

Още през втората половина на ХVIII век в Каталуния започва сериозно развитие на индустрията, а в началото на ХIХ век и културен ренесанс около каталунският език. И до днес Каталуния е най-развитата индустриална и предприемаческа област в Испания.

След кралска абдикация испанският парламент провъзгласява Първата испанска република, просъществувала малко по-малко от две години, когато военнен преврат възстановява отново монархията на Бурбоните.

ХХ век

През 1931 г. резултатите от местните избори в Испания показват грандиозен успех за републиканските партии. Два дни по-късно е провъзгласена Втората испанска република, а кралят бяга в изгнание. Новата конституция установява свобода на словото и сдружаването, увеличава правата на жените, позволява разводите и ограничава ролята на Католическата църква в образованието и държавното управление. Знамето на Испания е сменено с трикольор от червено, жълто и виолетово, а испанските региони получават право на автономно управление. Каталуния първа договаря своята още през следващата година, Баските успяват през 1936 г., но останалите нямат този шанс заради започналата междувременно гражданска война.

Изборите през 1933 г. са спечелени от дясно-центристки и крайнодесни партии не без помощта и манипулациите на църквата, използвайки влиянието си сред силно религиозните испанци. Новата дясна коалиция, наречена Национален фронт, суспендира започнатите реформи. Левичарите са бесни и на 6 октомври 1934 огранизират обща стачка, покрай която нещата излизат извън контрол, след като миньори окупират столицата на Астурия, избиват местната власт и палят театрите и университета. Две седмици по-късно стачката е потушена от армията толкова жестоко, че са разрушени огромни части от града и са избити толкова хора, че командващият операцията генерал Франциско Франко се сдобива с прозвището “Касапинът на Астурия”.

На същия 6 октомври 1934 г. президентът на Каталуния Lluís Companys, юрист и лидер на партията ERC (Републиканска левица на Каталуния) повежда Каталунско национално въстание и провъзгласява Estat Català (Каталунска държава) в рамките на Испанската федерална република. Въстанието е потушено жестоко, с много арестувани и осъдени. Възприето е от дясното правителство в Мадрид като подкрепа на миньорите в Астурия и като опит за преврат. Lluís Companys е осъден на 30 години затвор, но излиза от затвора през 1936, когато поредните избори в Испания са спечелени този път от лява коалиция, нарекла се Frente Popular (Народен фронт), която възстановява и каталунското правителство. 

Политическата конфронтация в Испания обаче е безумна. Двете коалици вляво и вдясно нямат желание за сближаване на позиците, а центристи-балансьори не са останали. Отгоре на това вече е възникнала вдъхновената от идеологията на фашизма Falange Española – малка националистическа партия, която успява да спечели по-малко от 1% на изборите, но има над 40 хиляди членове.

Скоро се случва така, че фалангист убива антифашист, а като отмъщение неговата организация отвлича лидер на крайнодясно формирование, известен с това, че призовава “армията да спаси Испания от болшевиките, след като политиците не могат”. Десните обвиняват правителството за отвличането и в тази гмеж от политическа неразбория, поляризация и популизъм се случва планиран военен преврат, който започва с военно въстание в Мароко. Това е началото на испанската гражданска война между републиканците и националистите. Същият онзи “касапин” генерал Франко ще поведе разбунтувалите се срещу републиката генерали и с подкрепата на нацистка Германия, фашистка Италия и Португалия ще спечели войната. Само през първите няколко дни са избити над 50-хиляди души, озовали се от грешната страна на барикадата. Националистите избиват верните на републиката с обвинения, че са болшевики и комунисти. Левичарите и анархистите пък убиват заможни хора, свещеници и по-консервативно настроени с аргументите, че са “буржоа” и десни.

 Барселона е “лява” и прорепубликански настроена. Само през лятото и есента на 1936-та се счита, че там са загинали повече от 8000 души. Lluís Companys не успява да контролира града и след края на войната през 1939 бяга във Франция, но е арестуван през 1940 г. и нацистите го връщат на Франко. Изтезаван е жестоко със седмици, физически и психически. Осъден е на смърт в скалъпен процес, продължил по-малко от час. Разстрелян е на 15 октомври 1940 в замъка Montjuïc в Барселона като отказва превръзка на очите и успява преди изстрелите да извика “Per Catalunya!” (За Каталуния!). В смъртния му акт е записана като причина за смъртта “травматичен вътрешен кръвоизлив”.

Lluís Companys е със статут на национален символ в Каталуния и за каталунците. Той е единственият действащ демократично избран президент в европейската история, който е бил екзекутиран и вече 77 години по-късно още не е реабилитиран.

Продължение – втора част

ЕСПЧ: за забраната за огласяване на резултатите от електорални проучвания

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/13/echr_exitpolls/

Съдът за правата на човека се произнесе по жалбите на гръцки граждани срещу прието в Гърция законодателно решение, според което  публикуването и разпространението от медиите на резултатите от  проучвания на намеренията за гласуване са забранени за определен срок преди избори и референдуми.  Законът предвижда  глоби в размер от 30 000 до 300 000 евро (EUR) за неспазване на тези разпоредби.

 В решението си по делото Dimitras and others v Greece ( 59573/09 и 65211/09) Съдът   единодушно обявява жалбите за недопустими.  Решението е окончателно.
 
Жалбоподателите, в качеството им на избиратели, твърдят, че забраната за разпространение на проучвания на общественото мнение е  в нарушение на правото им   да получават информация. Предвид продължителността на забраната, те  се оплакват, че са били лишени от свободен достъп до информация, която им позволява да упражнят правото си на ефективно гласуване. На последно място, те заявяват, че в Гърция не са  налице ефективни средства за компенсиране на  нарушаването на свободата им да получават информация.

Според решението:  за да се счита, че жалбоподателите са пряко засегнати от разглежданото законодателство, не е достатъчно самото съществуване на законодателство, засягащо всеки гръцки гражданин с избирателни права.   Въпросната правна уредба не е насочена лично към жалбоподателите и че те са били засегнати по същия начин, както и всички избиратели  – никой от които не е имал достъп до проучванията на общественото мнение.  Същевременно жалбоподателите имат право ефективно да гласуват. 

Следователно според ЕСПЧ те не могат да претендират за нарушение на член 10 от Конвенцията. 

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Граница

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/border/

Някои неща са не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи.

С Капка Касабова се оказваме връстници. По-голяма е от мен с едва няколко месеца. Съзнавам това, докато прелиствам първите страници на „Граница“ и откривам съпадения във времето и гледните точки към събитията от сходен с моя възрастов ракурс. Не вярвам обаче, че тази книга ме докосна толкова дълбоко само заради това.

Написана е виртуозно. Рядко може да се открие толкова много поезия в проза, която е само донякъде документалистика, само донякъде пътепис, но най-вече е съпреживяване… на онези балкански трагедии, които още кървят. Съпреживяването им по най-истинския възможен начин – като лични, човешки истории, които засядат в гърлото.

Корица на Граница от Капка Касабова

Не мисля че съм чел по-човеколюбива книга напоследък. С историите си за прокудените, заселените, избягалите и завърналите се заради световните и балканските военни сблъсъци или пък заради желязната завеса, с историите за убитите и убийците им, „Граница“ е учебник по човеколюбие. И трагедиите на загубилите своите любими хора и тези на техните палачи са разказани честно, без драма или стремеж за възмездие – произнасянето на присъдите е оставено в ръцете на времето, а то, оказва се, е суров съдник.

Границата формално е тази между България, Гърция и Турция, но книгата я мести и размива непрекъснато, защото хората от едната страна и от другата са толкова еднакви, че човек се пита колко много политическа жлъчка е разсипана върху ни, но тя пак не стига да спрем да бъдем хора и комшии… въпреки кръвопролитията, предателствата и… границите в собствените ни глави.

— Видях ги за малко, преди да ги покосим с картечниците — разказа ми граничарят. — Хубави момчета бяха, левенти. Най-лошото беше, че след това трябваше да ги разчистим от гората, от дърветата съм ги чистил, ти казвам, парче по парче. Оказа се, че не носят никакви гранати, просто са бягали. И докато чистех, не ми излизаше от главата майката.

Историята започва от Странджа, нестинарите, граничните застави на комунистическа България, пропълзява към Родопите, оттам през Гърция и Турция, за да завърши отново в Странджа. А по пътя разказва за бягащите от комунизма, от войните – от тогава до днес – за тогавашните бежанци и за днешните бежански лагери. За тогавашните изверги, и за днешната безчовечност. За добротата и за предателите. За легендите и преданията. За омразата и за любовта. За спасените и за пожертваните (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За прокудените и преселените (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За преименуваните насила… и по няколко пъти. За нас – вечните бежанци – балканците, каквито и иначе да се наричаме.

Прочетете тази книга! Когато и да го направите, ще бъде ужасно късно. Това, за което се разказва в „Граница“ така или иначе вече се е случило и не може да се промени, но не бива да се забравя. Защото към бъдещето можем да гледаме не с границите в главите ни, а само с безграничността на човеколюбието си – поне ако искаме различно бъдеще за идните поколения.

Местните я наричат Крейнеро, леко изкривяване на гръцките думи крио неро, студена вода… Върху камъка на чешмата все още личи съветска звезда, издялана и датирана 1971 година… Водата на Крейнеро е като името си: студена, вкусна и тежка като желязо. Колкото и да пиеш, не утолява, само натежава. Казват, че независимо откъде си, ако дойдеш да пиеш три пъти, ще продължиш да се връщаш в тази долина между България и Турция, при тази чешма с побългарено гръцко име, въпреки че усещането е за място без страна, без националност, място за всички и за никого.

Съобщение от “DHL”

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2076

Subject: Моля, потвърдете и коригирайте незабавно адреса си за доставка / офис
From: “DHL Delivery”
Date: Wed, August 16, 2017 1:32 pm
To: undisclosed-recipients:;
Priority: Normal

Уважаеми клиенти,

Опитахме се да ви изпратим артикула ви в 08:57 днес 16 август 2017 г.
(Вижте прикачения файл)
Опитът за показване е неуспешен, тъй като никой не присъства на адреса
за доставка, който ни е даден, така че уведомлението автоматично се
изпраща.

Ако парцелът не е насрочен за повторно проектиране или получаване в
рамките на 72 часа през делничните дни, той ще бъде върнат на подателя.

Етикет номер: DB0011622801 / 17BA
Очаквана дата на доставка: 16 август 2017
Пакетни услуги
Агенция (и): Потвърждение за доставка
Статус: Мисията е изпратена
Изпращач: KAIN TRADING & SHIPPING COMPANY
Пакетът ви не е доставен.
Време за доставка: 08:57 ч

За подробности вижте прикачения файл и коригирайте адреса си.

Извиняваме се и ви благодарим за увереността ви.

Благодаря,

Обслужване на клиенти на DHL.
2017 (c) DHL Greece International GmbH. Всички права запазени.

————————————————– ——————–
Това съобщение е сканирано за вируси и вредно съдържание от MailScanner
и се смята, че е чисто.

—-

Както вероятно се досещате, произходът на това съобщение няма нищо общо с DHL. Прикаченият файл съдържа, естествено, вирус. (И то нелош – разпознава дали е отворен на компютър или на телефон, и заразява и двете по съответен начин.)

Това, към което искам да привлека вниманието ви, е сравнително приличният български език. (Има малко грешчици – „парцелът“ и подобни – но човек лесно може да ги пропусне.) Доскоро „въдичарските“ съобщения бяха или на английски, или на доста лош (Google Translate) български. От нещо време насам обаче все по-често ги срещам на приличен български, по-добър от този на Google Translate. Очевидно за киберпрестъпниците вече работят наети преводачи.

Как да разпознаем „въдичарското“ съобщение:

– Очаквате ли пратка по DHL? Ако не – единственият, който ще ви я изпрати неочаквано, е онзи нигерийски принц, дето няма търпение да сподели с вас милионите си. Стига, естествено, първо да му платите дребна сума, после и още малко, после и малко повече, и т.н… Държите ли да си имате вземане-даване с него?

– Ако очаквате пратка по DHL, очаквате ли я именно и точно от KAIN TRADING & SHIPPING COMPANY? Ако не, вашият събеседник всъщност е същият щедър нигерийски принц. И т.н.

– Давали ли сте на DHL точния си адрес и е-майла си? Те (както и която и да е друга читава компания) не събират тази информация от Интернет – могат да я получат само от вас. Ако не сте, вече знаете кой всъщност е вашият събеседник, и т.н.

– Имате ли електронен акаунт в DHL, чрез който да можете да коригирате адреса, който сте им дали? Те не са идиоти, за да ви предлагат да го направите, ако не можете. Ако нямате такъв акаунт, вече знаете кой всъщност е вашият събеседник, и т.н.

– Случайно името ви да е “undisclosed recipients”? Ако DHL изобщо пращат е-майли, те ще са до точно определен човек, с името му и т.н. (Умелите киберпрестъпници нагласят и това, но тези очевидно не са чак толкова умели.) Ако случайно не се казвате така, вече знаете кой всъщност
е вашият събеседник, и т.н. (А ако ви се иска да получите пратка, предназначена за някой друг, си заслужавате вируса.)

– В България доставя пратки DHL България (dhl.bg). DHL Гърция (dhl.gr) няма какво да прави тук. Ако случайно са ви го пратили наистина те, писмото ще е на гръцки, по понятни причини. Сума сумарум, пак вече знаете кой всъщност е вашият събеседник…

– Случайно в 08:57 ч. у вас да е нямало никой? Ако да, това все още не означава нищо – шансът да ви мамят не изчезва. Ако обаче е имало някой, вече знаете кой всъщност е вашият събеседник…

– Ако DHL ви изпращат реална информация за забавяне, тя ще бъде направо в съобщението – няма да бъде като прикачен файл, безкрайно глупаво е да затрудняват и клиента, и себе си. Дори да не разбирате от типове файлове и да не знаете, че този тип файл е изпълнима програма, а не документ, пак би трябвало да се досетите кой всъщност е вашият събеседник…

Човек с добри ИТ познания с лекота ще изброи още десетки други начини да разпознаете измамата. Ограничих се само до разбираемите и за най-некомпютърните хора – те са, които най-често биват излъгвани от киберпрестъпниците.

Колко от тези (и други подобни) признаци е нужно да има в едно съобщение, за да се усъмните? Ако има един, вероятността то да е измама е 99% (за поне половината – 100%). Ако има два или повече, вероятността е 100%.

При каква вероятност за измама е добра идея да проверите съобщението въпреки това? При под 10%.

Изводите са си за вас. Предупредени сте. Или си опичайте акъла, или си плащайте като попове за чистене на вируси от устройствата ви (ако се отървете само с това). Който не си опича акъла, трябва да си плаща, отново и отново, докато не поумнее.

И, моля ви, не бъркайте директността ми с грубост. Ако предпочитате пред навременните предупреждения сладки лъжи, аз съм грешният събеседник – верният за вас е споменатият по-горе.

17000 българи са взели немски паспорт за 16 години. 4000 са скъсали българския

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/nemsko-grajdanstvo-otkaz/

За последните 16 години, близо 17000 българи са получили немски паспорт. 4000 от тях са се отказали от българското си гражданство – почти всички преди 2007-ма, когато влизаме в ЕС. След това по 30-40 души на година се отказват от Българския си паспорт, независимо, че няма нужда да го правят.

Около 70% от натурализираните в Германия са били поне 8 години в страната. На още 7-8% се е полагало заради дете родено и живяло достатъчно време в Германия.

Към началото на миналата година в Германия е имало 230000 българи В това число не включваме взелите немско гражданство и децата родени в Германия с поне един родител българин. Очаква се от тогава да са станали 250000. Според немският статистически институт, мнозинството от българите пристигнали в Германия в последните няколко години са се преместили от страни като Испания, Италия и Гърция.

Данните за разпределението на българите из Германия от 2014-та ще намерите тук. През 2015-та пък писах за перипетите в получаването на българско гражданство за дете родено в чужбина. Преди 4 години проведох анкета сред българи в Германия защо взимат немско гражданство. Отговорите им обясняват доста добре тази статистика. От друга страна, има притеснителни данни за нивото на бедност сред българите в Германия – 25% получават социални, а между 30 и 40% имат проблем да покрият елементарни нужни.

Източник: Destatis

За народните добродетели

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2050

Има вече близо сто години от лекциите на доктор Никола Кръстников, изнасяни през 1919-1920 година и публикувани през 1921 година. Прочетете ги – сякаш са писани вчера.

И може би най-актуалното в тях е описаното противоречие между обществената неангажираност и личната ангажираност на българина. Ние сме може би най-безхаберната към обществото и страната си нация. И в същото време може би най-ангажираната с личното си. Сякаш не е един и същи народ това… А е. Защо ли тъй?

Заселете човек в къща с един счупен прозорец, под за премитане, капеща чешма в кухнята и таван за пребоядисване. Какво ще направи той? Ще измете пода веднага. Ще смени стъклото на прозореца до ден-два. Чешмата ще стане и по-бързо, особено ако е сръчен. И вероятно до месец-два ще пребоядиса и тавана. Ще си направи дома за чудо и приказ.

Заселете го вместо това в къща, където всички прозорци и врати са счупени, боклукът е до коляно, мебелите са строшени, стените – за измазване, тръбите са запушени, ток има само в един контакт… Какво ще направи той? Ще си разчисти леглото и една пътечка до него, да има къде да спи, докато си намери друг дом. И ще е прав – това е по-разумното. А ако друг дом няма, ще се пропие – и това е по-постижимото, отколкото да оправи този.

И без теория на счупените прозорци е ясно – човек се бори, когато има надежда, че ще успее. Няма ли я, би било глупаво да пробва, нали? Където има един счупен прозорец, той е нещото, което не се връзва – и се оправя. Където всички прозорци са счупени, невръзващото се нещо е желанието да бъдат оправяни – то е, което трябва да си отиде.

От много столетия българинът живее в страна, където са счупени всички прозорци. Не само в държавата ни буквално няма нещо, което да е наред, но и дори просто в обществото ни. Каква е масовата реакция, когато някой реши да мете улицата просто за да е чиста? Или когато някой се опита да направи наистина антикорупционна политическа партия, или да протестира срещу политическото мутрафонство и политченгеджийство?… Хубава е природата ни, където не сме успели още да я унищожим. Каквото ние сме създали или успели да пипнем по-обстойно е… това, за което пиша.

(За момент погледнете нещата от обратната страна – на политическия престъпник, който иска всичко да е разградено, че да му е най-лесно да граби. И да са хората твърде отчаяни, за да се обединят и да го накажат… За него тук е страната на здравите прозорци. И ако има случайно някой прозорец счупен – тоест, нещо дето да е както трябва и да му пречи – той ще го „ремонтира“. Познайте какъв е резултатът, когато цялата власт и всички лостове са в ръцете на „успелите млади мъже“, или по-точно на кукловодите им. Познайте и защо ЕС толкова натиска да си оправим – което май вече клони към лустрираме – съдебната система.)

Какво остава при това положение на обикновения човек? Единственото, което е предимно под негов си контрол, е неговата собственост. Къщата, дворчето, евентуално нивицата. Там той излива цялата си грижа, стопанственост, работливост и умения. Затова и е толкова жертвоготовен и ангажиран, когато опира до личното му – за разлика от общественото, където всички прозорци са изпочупени, и той се чувства безсилен да ги оправи.

(Което идва да ни каже нещо важно – той е невероятно упорит. Политическите престъпници от всички времена са успели да ограничат дълбоко и пренасочат трайно грижовността му, но не са успели да я унищожат напълно.)

… Откога българинът живее така? Трудно е да се каже. Още през Второто българско царство по-високопоставените са си позволявали на практика всичко с тези под тях. Както болярите с обикновените хора, така и царят с болярите. (Затова много от българските боляри с радост са приемали, когато зараждащата се Османска империя им е предлагала васалитет. Свобода от царската „диктатура“ срещу помощ в битка срещу този цар – кой болярин не би бил щастлив?) По време на византийците подтисничеството отгоре и безправието на по-долните надали е било по-малко. За Първото българско царство не зная, то май е било мъничко по-различно, но също не особено търпимо към по-ниските в стълбицата. Като се има предвид, че е било през 8-10 век…

През повечето от времето на Османската империя също няма как да е било иначе. Все пак е била ислямска теокрация – християните са били защитавани от външни врагове, доколкото са били рая – стадо. Забогатели българи започват да се появяват по-осезаемо едва след Гюлханския хатишериф от 1839 година, когато е провъзгласено официално равенство на всички поданици на империята, без значение на религия и националност. Уви, доста от забогателите са чорбаджии в най-лошия смисъл на думата – израсли като роби, те искат да са не свободни, а робовладелци.

След Освобождението, когато тези чорбаджии и подобните им се оказват на власт, това си казва думата с пълна сила. Чудесно е показано във филма „Капитан Петко войвода“ – ако случайно сте го изпуснали, гледайте го, струва си! Думите на Антон Страшимиров за събитията около Септемврийското въстание „клаха народа си както турчин не го е клал“ с пълна сила важат за цялото време от Освобождението нататък. Нещата започват да се цивилизоват поне мъничко чак след 1934-35 г., когато реално се установява царска диктатура. Очевидно при всичките си недостатъци Борис III е бил просветен цар и патриот. Чак тогава безчовечността на чорбаджиите почва мъничко по мъничко да влиза в някакви рамки и граници.

Левичарско мислене ли е това? За обременени от идеология – може би. За такива, които имат представа от бизнес, то е нормалното. Кой бизнесмен иска съсипани, изцедени и мразещи работата си и него служители? Който си е получил парите в куфарче и не знае как се изкарват, и не му и трябва, понеже в куфарчето винаги ще има нови за пране. Защо в Германия производителността на труда е несравнимо по-висока от гръцката, при положение че в Гърция се работи повече часове и при по-голямо изцеждане? Контрастът с Китай е още по-голям – там производителността на труда е висока предимно в най-големите заводи, където е най-високата специализация. (А най-често и 12-14-16-часови работни смени при 1 почивен ден в месеца.) На истинския бизнесмен му трябват отпочинали, доволни и обичащи работата си служители. Те са, които произвеждат ефективно и с ниска себестойност, въпреки по-високите си заплати и бонусите.

(И е така не само със служителите в бизнеса. Доброто обикновено е по-силно от злото – но не защото е по-морално, а защото е по-ефективно и успява по-добре. Всъщност, ако не беше така, самите понятия за добро и морал нямаше изобщо да възникнат.)

След 1944 г. комунизмът лиши хората от почти всичката им собственост. Тя се оказа под контрол – тоест, де факто собственост – на хора предимно без понятие от управление на собственост. Пак роби, мечтаещи да станат робовладелци. Резултатът беше предсказуем… Но от това последва и нещо още по-лошо. Робовладелството – за объркване на умовете кръстено „народна република“ – стана част от държавната система. Прословутата Държавна сигурност беше създадена именно с целта да го опазва. Структурите ѝ бяха изградени да са подходящи за тази цел. Техният персонал беше подбран, обучен и възпитан да е подходящ за тази цел. Властническа каста, създадена да служи на робовладелците (ака Политбюро на ЦК), като опазва робовладелството като институция.

След 10 ноември 1989 г. парите на България попаднаха в ръцете именно на тази каста. А когато президент стана Георги Първанов, той я организира и вгради във властта, в услуга на Русия. (Която държи изцяло контрола върху нея, включително Първанов, чрез досиетата ѝ. Помните ли как Димитър Йончев ги изнесе спешно в СССР веднага след промените?) Тази каста знае само един начин да управлява – като държи в ръцете си всичко и контролира всекиго.

Преди няколко месеца проф. Гарабед Минасян направи прословутото си сравнение – между собствениците и управници на активни фирми в България и публично достъпният списък на кадрите на ДС. Оказа се, че 70% от първия списък са във втория. При положение, че най-влиятелните в ДС (които сега са и най-големите собственици) са били изпрани от списъка ѝ още при съставянето му. Че бизнесите на много от тях се водят на имената на децата им (които са твърде млади, за да са били в ДС). И че на много други от тях бизнесите се водят на името на подставени лица, или на прословутата „група физически лица“… Вероятно под 10% от фирмите в България (като бройка – вероятно като оборот под 1%, а като печалба под 0.1%) не са собственост на тази каста.

Това води до един интересен извод – има точно две възможности. Едната е, че в ДС са подбирали не по разузнавателни умения или вкус към доносничество, а по бизнес-качества, и са го правили толкова добре, че са подбрали поне 90% от бизнес-таланта на страната. (Включително този, който е влязъл в активна възраст след 1989 г., вероятно чрез машина на времето.) Другата е, че ДС продължава да е не по-малко организирана, отколкото преди 10 ноември, и старателно изтиква от бизнеса всеки, който не е неин член – вече не като държавна организация, а като мафия. Трети вариант просто няма.

Ако случайно вариантът е вторият, какъв е резултатът на ниво хора? За ДС-бизнесмените обществото като цяло не е тяхната социална група – тя е другите ДС-ари. То е стадо, което е едновременно тяхна собственост и техният враг. Като тяхна собственост, то трябва да бъде доено и стригано колкото се може повече. Като техен враг, в него трябва да не се инвестира абсолютно нищо, понеже то ще се опитва да използва инвестираните в него ресурси срещу тяхната каста.

Затова ДС-бизнесмените няма да се научат на отговорност пред обществото и грижа за него никога, независимо колко поколения ще продължи царуването им. Съответно подходът на българския бизнес (който ще се състои на практика само от тях) към служителите си никога няма да стане различен от мачкане и изцеждане. И подходът на тази мафия като цяло към страната никога няма да стане различен от поддържане на всички възможни прозорци счупени. (По критериите на не-мафиотите. По критериите на ДС това е поддържане на всички прозорци здрави. Те могат да оперират по нормалния за тях и обединяващ ги начин единствено в такива условия.)

Какъв ще е крайният резултат ли? Най-вероятно българинът като цяло ще успее да опази грижата си към своето, и дори ще я засили. Съществуването в такова общество е, което той е правил в течение на последните поне 30 поколения. В същото време обаче способността му да се грижи за обществото и за другите, да е отговорен и активен социално, може да бъде унищожена напълно и окончателно.

Поне тази на българите в България – тези в чужбина вероятно ще успеят да я опазят, а на много места вероятно дори ще я доразвият. Но дали ще искат повече да имат нещо общо с българите в България е под въпрос.

… Толкова по въпроса за народните добродетели.

Заслужаваме ли цветя за 8 март?

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2017/03/08/zaslujavame-li-cvetya-za-8-mart/

Осми март е. В офиса ни посрещат с цветя. Става ми радостно от милия жест.
cvetiaМайка ми винаги се е мръщила на този празник – изглежда й кух, лишен от съдържание. Само един ден в годината ли жената е уважавана, останалите дни – какво, пита тя. Мъжете пък мърморят, че те си нямат свой ден в годината. И всъщност наистина е странно – че един ден в годината трябва да се чувстваме суперспециални по причина, че… ами, че сме част от половината човечество.
Всъщност 8 март е друго. Нещо, което покрай букетите и картичките сме забравили. 8 март е денят на хората, които преди поколения са се борили да имаме ние живота, който имаме сега. Приемаме този живот за даденост просто защото е логично и справедливо да е устроен по този начин. Но светът не е справедлив поначало. А с времето се подобрява малко по малко заради хората, отдадени на това.
Всички хубави неща, които приемаме сега за даденост, съществуват, защото други хора преди нас са се борили да ни ги извоюват. Премахването на робството в световен план, утвърждаването на свободата на личността, на независимостта на държавата ни, въвеждането на всички видове човешки права, на равноправието – в това число и на половете. Колко помним за тези хора?
8 март е още нещо – ден на хората, които продължават да се борят за равноправие и справедливост днес. Защото дори сега, в ХХІ век, дори тук, в Европа, равноправието не е универсално. Тези, които живеем цял живот в комфорта на извоюваното още много преди раждането ни, не осъзнаваме, че около нас продължават да съществуват много несправедливости.
Преди малко бях на премиерата на „Нейната изповед“ – филм за една истински велика личност, и то наша съвременничка. За човек, за когото не чуваме по новините и когото не обсъждаме. Българка, отишла да работи като чистачка в Гърция, за да може да спаси от смърт с помощта на гръцкото здравеопазване своя малък син.
И решила да помогне на още хора – ако трябва, с цената на собствения си живот.
kostadinka_kunevaЧистачка, която воюва с години срещу тоталното безправие на чистачките – работата по 18 часа на денонощие при заплащане на 6 е само част от страшната картина. За награда е залята от работодателите си с киселина. Но вместо да бъде оставена да умре безименна и неизвестна, тя е издигната в символ на свободата. Лекувана е с даренията на стотици хиляди гърци. А после с вота на същите тези хора е избрана за депутат в Европарламента.
8 март е денят на един такъв човек – жертвал живота и здравето си за правата на онеправданите.
8 март е празник на всички – независимо жени или мъже, – които са се борили и се борят за равноправие за онеправданите. Днес, когато несправедливостта вече обхваща доста по-малко хора, но (за съжаление) често е съвсем извън полезрението на незасегнатите.
Така че не, ние не сме суперспециални на 8 март. Суперспециалните хора обикновено не получават цветя.
Дали ние заслужаваме да получаваме цветя?
Да, разбира се. Защото е мил, човешки жест, носещ радост и на човека, който го прави, и на човека, за когото е. Защото сплотява и стопля, носи усмивка на колежката, на приятелката.
Но не защото е 8 март.

Сюжети на филми – в едно изречение

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1995

(Превод е, от няколко различни места, поне две вече не ги помня.)

Малко зелено човече убеждава младеж да убие баща си
(„Звездни войни“)

Група хора връща в продължение на 9 часа изгубено бижу
(„Властелинът на пръстените“)

Току-що започналата кариера на млад художник отива на дъното
(„Титаник“)

Бял скинхед юрка черни да убиват джуджета
(„Хобитът: Битката на Петте армии“)

Момък се учи да обича девойка без филтри в Инстаграм
(„Шрек“)

Леонардо ди Каприо броди из замръзнала пустош в търсене на „Оскара“
(„Завръщането“)

Наркоманка лъже умствено изостанал младеж в продължение на 30 години
(„Форест Гъмп“)

Момък излиза от виртуалната реалност и веднага си намира гадже
(„Матрицата“)

Мъж се крие зад библиотечен шкаф, за да не работи във ферма
(„Интерстелар“)

Мъж отлита на друга планета, за да работи във ферма
(„Марсианецът“)

Мъж посинява в опит да почувства нещо под пояса
(„Аватар“)

Девойка се събужда от целувката на неизвестен, но всичко е наред – той е секси
(„Спящата красавица“)

Малолетен маргинал, пациентка от лудница и културист-ексхибиционист протестират срещу техническия прогрес
(„Терминатор 2“)

Момченце-социопат се опитва да убие двама бездомници
(„Сам вкъщи“)

Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха
(„Мълчанието на агнетата“)

Таксиметров шофьор излекува оперна певица от камъни в бъбреците
(„Петият елемент“)

Сирийски бежанци се опитват да попаднат в Европа през Гърция
(„300“)

Неуспелият преврат в Турция и поуките от него

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1961

Когато превратът започна – вчера вечерта – се изненадах. Не го очаквах.

Точно сега Турция си пооправи отношенията със съседите – каква е изгодата на военните да развалят нещата? Турските военни нямат какво да спечелят от война с Русия, тя е противник свръх техните сили, войната ще завърши с унищожаването на турската армия (и вероятно и не само). Война с Израел също ще означава поражение, защото реално ще е война със САЩ. (И загуба на подкрепата на НАТО, което пък ще е директна покана за Русия да се възползва да оправи отношенията си с Израел за сметка на Турция. Може би дори да наложи в Турция проруски режим…)

Нито пък в момента има някакво видимо развитие в Турция, което да провокира остро военните. Те мируваха, когато Ердоган им съсипа и подмени командването, та сега ли? Обратното – точно сега той е силен, най-рискованото време да се опънат срещу него е.

За момент се усмихнах на идеята, че превратът може да е оркестриран от Франция, като отговор на атентата в Ница. Ислямска държава се държи икономически на продажбата на петрол – без нея е лесна плячка за противниците си. А петрола го продават начесто, но в малки количества, които не биха могли да захранват рафинерия. Пък и коя рафинерия би искала да работи с тях без много сериозни политически гаранции, че няма да носи отговорност? Почти 100% от петрола на ИД се купуваше от турски клиенти – няма как да не е очевидно, че са имали гаранциите. Което пък прави ясно защо ИД атакува толкова насочено кюрдите, въпреки че са сунити и „братя по вяра“ – очевидно има договорка с Турция…

Френското разузнаване и специални служби са по-добри дори от израелските. Напълно им е по силите да организират такъв преврат. Но не за ден или дори за седмица. Правят ли го, те ще го направят така, че да не се провалят, а това иска поне няколко месеца. Да, нещата може да са се движили под повърхността, без да го знам. Но толкова много допускания вече почват да вкарват една хипотеза в категорията „световни конспирации“. Дори да се окаже вярна, засега не знам достатъчно, за да имам право да го допусна. Така че само се усмихвам на идеята.

Друг странен момент са показваните от Турция снимки как народът масово се надига срещу военните и едва ли не ги спира с голи гърди. Чакайте малко, това е същият народ, дето се съдра да протестира срещу Ердоган предишните години! Да, той има голяма подкрепа, но предимно в малките градчета на Анадола. Истанбул и Анкара са бастиони на опозицията срещу него, заради ислямизма му. А превратаджиите още в първата си декларация се обявиха за секуларисти. Как така масовата реакция в Истанбул и Анкара е срещу тях, а не в тяхна подкрепа? Хм.

Трети странен момент е, че хотелът на Ердоган бил бомбардиран, след като той научил за преврата и тръгнал за Анкара. Чакайте малко! Не съм експерт по превратаджийство, но ако организирам преврат срещу силен държавен глава, ликвидирането му ще е първата задача в списъка. Блокирането на мостовете над Босфора и атаката на медиите ще е чак след това. Тъкмо ще е по-лесна в бъркотията в първоначалния момент. Като минимум всички държавни органи ще си мислят, че това са логичните мерки за сигурност – докато разберат, че не са, ще мине ценно време за действие. И надали ще му бомбардирам хотела, това е доста несигурен начин да го премахна – ако в момента е на плажа или в някой бар наоколо? Щом имам ресурсите да блокирам Истанбул, все ще мога да заделя няколкостотин автоматчици и няколко изтребителя за задача номер едно… Що за странна глупост? Турските военни чак такива идиоти ли са?! Хм.

Четвърти странен момент излезе в новините преди буквално два-три часа. Оказва се, че покрай преврата Ердоган е арестувал към 3000 военни… и 2700 съдии. Съдиите какво, участвали са с оръжие в преврата ли? Или масово са направили за тези няколко часа купища съдебни процеси в негова полза? Толкова ни в клин, ни в ръкав нещо е много голяма червена лампа. Че Ердоган има проблеми с правосъдието, което не винаги му козирува, е факт – всеки кандидат-диктатор ги има. Но в момент, в който се разправя с преврат, арестуването на съдии да му е приоритет наравно с това на превратаджиите? И да е в състояние да арестува колкото превратаджии, толкова и съдии, при положение че съдиите надали са се събрали на едно място? Това също няма как да бъде подготвено за часове или дори за дни, иска поне месец организиране… Дори без първите две странни неща, човек би трябвало да се замисли над това сериозно.

Като се замисля, си спомням последните избори в Турция. Как Ердоган беше на път да ги загуби, и изведнъж точно преди тях Кюрдската работническа партия направи свръх-кървав и опустошителен атентат. (За който официалните ѝ представители категорично отрекоха участие.) Турците съответно се мобилизираха зад Ердоган и той не изгуби изборите… Още тогава си зададох стандартния за всеки параноик въпрос – абе много удобно и навреме му дойде този атентат, КРП толкова ли са глупави?…

Та, сега се чудя – дали този „преврат“ не е всъщност инспириран от Ердоган, за да разчисти и последните препятствия пред диктатурата си? Правосъдната система на първо място, но сигурно не само тя?… Нямам достатъчно информация, за да го обявя за сигурният извод. Но от досега наученото ми изглежда доста по-вероятно от всички други хипотези, които имам.

… Ако е така, какво да очакваме после? Има ли опасност за България?

Според мен – не. НАТО вече е вдигнало мерника на Турция, въпреки че тя му е член. Великобритания – по принцип, през последните 20 години. Франция и САЩ – напоследък сериозно, заради заигравките с Ислямска държава. А напоследък и Германия подава сигнали, че Турция ѝ идва твърде много (и германските турци като цяло хич не са фенове на Ердоган). Така че опита ли се той да мръдне с военна сила срещу България (или, далеч по-вероятно, срещу Гърция – с нея има много повече какво Турция да дели), моментално ще се окаже противопоставен на НАТО, вместо защитаван от него срещу Русия. Това му положение няма да се промени скоро. А сгази ли турската демокрация до такава степен, Франция и прочее наистина ще му спретнат някой преврат. Този път истински – от тези, които взимат правилните мерки в правилния ред.

Иначе казано, в момента виждаме ползата си от членството ни в НАТО. Не за пръв път.

Или поне тези от нас, на които не им се плаща да не я виждат.

Попитайте лекаря си дали тази прозрачност е подходяща за вас

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/prozrachnost-lekari/

Публичната сфера често и с право отнася критика, че е раздута, тромава и неефективна. Иновациите в администрацията обикновено изостават с години от тези, които използваме в ежедневието или работата си – електронно банкиране, планиране на бизнес процеси, управление на човешки ресурси, комуникацията и откритостта пред обществото. Всичко това е до такава степен различимо, че се е превърнало в аксиома.

Ще разберете тогава интереса ми към случаи, които по-скоро показват обратното. Особено когато става въпрос за данни. Може би сте подминали тази новина:

Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители (ARPharM) публикува данни за финансовите взаимоотношения на индустрията с лекари.

В асоциацията членуват 22 от най-големите световни фармацевтични компании разработващи нови лекарства и в рамките на европейска инициатива са решили да повишат прозрачността в сферата. Към тях догодина ще се включат онези произвеждащи генерични лекарства, сред които има доста български. 60% от българските лекари получили някаква форма на финансиране са дали разрешение да се осветят плащанията към тях. Справките включват кога, колко пари и за какво са дадени – научни трудове, лекции, участия в семинари и прочие.

Докторите и “big pharma”

Първо трябва да разберем защо всичко това е важно. Топлата връзка между лекарското съсловие и фармацевтичната индустрия е обвита в скандали и съмнения. У нас темата остава встрани от новините окупирани с поредната здравна реформа, положителни лекарствени списъци и някоя друга скандална болница. Темата въобще не е нова в други държави. John Oliver в Last Week Tonight направи интересен сегмент за ситуацията в щатите. В него описва как компании и посредници буквално подкупват лекари да предписват определени лекарства повече от други. В някои случаи лекарствата дори не са били нужни. Дори когато са подходящи за диагнозата, разкритията поставят под съмнение преценката на тези лекари. Честа практика е кабинетите да получават безплатен обяд, а някои специалисти – хонорари за несъществуващи лекции.

medicine-thermometer-tablets-pills

В Германия това също е проблем. Личният ми лекар, например, членува в организация казваща се буквално “Плащам сам обяда си“. Всички в нея декларират, че ще отказват всякакъв контакт с представители на фармацевтичната индустрия. В Германия обаче здравната система и предписването на лекарства е принципно различно от това в България. Фармацевтите и здравните каси са най-често обекти на “ухажване” от компаниите. Нерядко се случва да получиш някаква разновидност на лекарството предписаното в рецептата не защото само него имат в аптеката, а защото някой по веригата решава така. Макар активното вещество да е същото, ефективността и страничните ефекти често са различни, а понякога не ти оставят дори избор.

Всичко това съвсем разбираемо хвърля сянка върху медицинската професия. Често компаниите имат нужда от медицински специалисти работещи с пациенти за научната си дейност. Има много легитимни причини лекар да получави пари, апаратура и дори безплатни лекарства. Понякога тези неща са дори регламентирани нормативно. Изброените взаимоотношения не предполагат непременно корупция, но определено са съмнителни. Именно затова усилията към някаква прозрачност са толкова важни. Всеки трябва да може да провери дали лекарят му е приемал подаръци или хонорари от фармацевтични компании и да прецени сам.

Именно това виждаме в щатите, където т.н. ObamaCare въвежда нормативно изискване да се осветлят плащания от компании към лекари. В Европа индустрията явно е решила да се саморегулира и от тази година публикува данните без законово задължение за това. Това е изключително похвално и фактът, че България е част от инициативата ще ни даде възможност да надникнем в тези взаимоотношения.

Прочетете внимателно листовката

До тук добре. Какво обаче виждам като проблем? В този блог доста говоря за отворени данни и нуждата информацията да е достъпна във вид лесен за обработка и анализ. Веднага след като излезе новината, писах на PR-ите на асоциацията и попитах в какъв формат ще бъдат публикувани справките, може ли да ги свалим наедно и да ги съпоставим с други данни. След известно увещаване признаха, че макар да има препоръчан формат в кодекса им, всяка компания решава как да ги публикува. Повечето са в PDF формат и са пръснати по сайтовете на членките. Ето три примера от компании синонимни на big pharma.

m3

m2

m1

Веднага се сетих за финансовите отчети на общините, които Министерството на финансите отказа да ми даде. “Гонете си ги по сайтовете им”, ми отговориха. Сетих се и за старите PDF справки за гласовете на депутатите в пленарна зала. Сетих се и за “регистъра” за изкупена ВЕИ енергия, който макар в Excel формат, напомня силно на докладите на компаниите като използваемост. С други думи, прозрачността обявена тези дни от фармацевтичната индустрия е на нивото, което администрацията ни вече беше преди 5-6 години. От тогава насам много от регистрите и справките в публичната сфера бяха отворени. Вече година те се публикуват в правителствения портал за отворени данни и сферата на информацията се разширява постоянно.

Ако тези и други компании искат да бъдат прозрачни, трябва да вземат пример от държавните институции. Осъзнавам колко абсурдно звучи това като изречение, но е факт. Публично достъпната информация помага както за засичане на неефективности и корупция в системата, така и за откриване на нови възможности за бизнес и сътрудничество. Публичната сфера има един вид “монопол” над отворените данни и е крайно време принципът да се “приватизира”. Компаниите имат много данни, които са ключови за бизнеса им и представляват търговска тайна. Има обаче и такива, публикуването на които не само няма да им навреди, но и ще помогне на бизнес екосистемата около тях.

Гледай, но не пипай

Публикуването обаче далеч не е достатъчно. Важен аспект от отворените данни е това да може да ги използваме. Независимо колко съм се борил с държавни регистри, никой не ми е казвал, че не мога да отварям данните. В конкретния случаи, бях изрично предупреден от асоциацията, че нямам право да обработвам извадките за плащанията към лекари. Тоест нямам право да обобщавам данните и да ви показвам доста интересната статистика по градове и специалности. Данните са собственост на съответните компании и не може да се използват промерно в мобилен APP за улеснение на пациентите. Всеки от нас поотделно трябва да прерови сайтовете на фармацевтичните компании, да отвори документа и да търси конкретен лекар. Сами разбирате защо имам проблем с това. В щатите, където тази прозрачност е наложена от закон, има портал с всички данни във възможно най-достъпен и свободен за използване формат. Затова има толкова статии, анализи и подробни разследвания. У нас си оставаме с няколко препечатани новини и жълти парцали овикващи света, че лекарите взимали пари от big pharma.

Тази прозрачност е изцяло за ПР цели и когато е фалшива постига обратен ефект. Често държавата заставя бизнеса да е прозрачен с финансовите си отчети, собствеността и други аспекти от работата си. Дори тогава някои компании правят всичко възможно справките да са трудни за намиране и използване. Аналогично, когато говорим за социална отговорност се сещаме за детски площадки и обучение на безработни от малцинствата. Компаниите наричащи се “социално отговорни” налагат тази дефиниция, защото е евтина и има малък ефект. Истинската социална отговорност е отвореността към обществото. В 21 век това означава прозрачност, отворени процеси и данни както за публичната, така и за частната сфера.

И все пак… алтернативните

Критиката ми може да изглежда дребнава, но е важна, ако искаме някаква прозрачност. Въпреки това, не мога да не призная, че направеното е стъпка напред. Надявам се повече лекари и фармацевтични компании да се включат. Тези справки ще открехнат вратата към взаимоотношенията с лекарското съсловие и навярно ще създадат конструктивен дебат. Ако не, то поне някой с рецепта в ръка може да се сети да попита лекаря си “Абе, тия тук давали ли са ти пари?”

Това, което няма да видите обаче е подобна прозрачност в сферата на т.н. “алтернативна медицина” – хомеопатия, натурални добавки, билкови таблетки и прочие. Преди няколко месеца започнах разговор с около 60 дипломирани фармацевта. След като първите отказваха всякакъв коментар, започнах да се представям за “организатор на семинари по алтернативна медицина”. Почти никой сред фармацевтите не отказа да бъде изпратен на семинар в Банско или Шварцвалд с всички платени разходи, дори когато уточних, че “очакваме” да зареждат от “хомеопатията ни” и да я препоръчват. Трима все още ми пишат мейли “какво стана със семинара”. Ще публикувам резултатите когато събера всички отговори.

хомеопатия измама

В това няма нищо незаконно, а навярно дори и принципно лошо – заплатите са ниски, почивката е безплатна и никой не може да ги задължи да продават точно въпросния мехлем. Когато обаче влезете в аптека или посетите лекаря си, не бихте ли желали да знаете дали някой не го праща всяка година на почивка, преди да ви препоръча “ей тука едни много работещи захарни топчета”? Лекари и фармацевти, с които говорих вече в лично качество, признаха, че практиката е масова. Често аптеките зареждат и пробутват на клиентите си определени билкови хапчета, тинктури и хомеопатия точно защото при определени резултати очакват пак да бъдат “поканени”. Публикуваните от ARPharM данни показват също, че повечето лекари са взимали от тях до 300-400 лв. за посещение на семинар, например. Тридневна екскурзия до курорт в Германия и Гърция излиза доста повече.

Иронията тук е, че производителите на тези “алтернативни лекарства” са също големи корпорации с многомилионна печалба. Докато само няколко процента от приходите им отиват за “разработка” на нови продукти, между 40 и 60% отиват за реклама, лобизъм и подобни “семинари”. Прозрачност в тази сфера няма да видим, защото е срамно за тях. Твърдението на “натуропатите” е, че лекарите са подкупвани от фармацевтичните компании да тровят хората. Публичността, за която говорих горе, ще осветли колко истина има в това. Фактите обаче са, че същите проблеми има и в “алтернативната медицина”. Аз лично бих искал да разбера дали и колко са получили професорите включили курсове по хомеопатия в медицинските ни университети. Най-вече ми е интересен фармацевтичният факултет в МУ Пловдив, чийто декан изглежда от 13 г. се занимава почти изцяло с хомеопатия.

Ако искаме прозрачност за едното, защо не и за другото? Ако очакваме отворени данни от управниците и администрацията, защо не и от ключови за живота ни организации и компании?