Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nad-dve-sedmitsi-gladna-stachka-kogo-i-zashto-obvinyava-abdulrahman-al-halidi/

Абдулрахман ал-Халиди е саудитски дисидент, който кандидатства за убежище в България. В „Тоест“ публикувахме интервю с него през март 2024 г. Вече 32 месеца той е затворен в Центъра за задържане на чужденци в Бусманци. За Ал-Халиди се застъпват множество международни правозащитни организации.

В края на март 2024 г. той съобщи, че е бит от работещи в Бусманци полицейски служители. От МВР отрекоха – според Вътрешното министерство Ал-Халиди се е самопребил.

В края на юни Държавната агенция за бежанците (ДАБ) за втори път отказа да предостави статут на саудитския дисидент, след като Върховният административен съд (ВАС) реши, че първият отказ трябва да се преразгледа. Саудитецът обжалва.

Още през януари т.г. обаче ВАС е постановил, че Абдулрахман ал-Халиди трябва да бъде незабавно освободен. ДАБ отказа да се съобрази с това решение, защото според ДАНС той е заплаха за националната сигурност. Същата причина е посочена и като последно основание за второто отрицателно решение на ДАБ по неговия случай.

Важно е да се отбележи, че принудителното задържане и отказът за предоставяне на бежански или хуманитарен статут са различни неща и за тях си има отделни дела. Ако някой не е получил статут, това не е основание той да бъде държан затворен неограничено време. Дори ако институциите смятат, че този човек може да е заплаха за сигурността. Това постановява през 2009 г. Съдът на ЕС.

На 5 юли Ал-Халиди обяви гладна стачка, чиято цел е да бъде пуснат на свобода. Десет дни по-късно разпрати до медиите отворено писмо, в което разказва за своя случай. Тогава някои от тях написаха, че е започнал гладна стачка.  

За втори път вземам интервю от Абдулрахман ал-Халиди, защото смятам, че е важно хора в неговото положение да имат възможността да говорят със собствения си глас, вместо други да се изказват от тяхно име. Разговорът е кратък, защото с оглед на състоянието му сведох доуточняващите въпроси до минимум.

---

Не харесвам журналистическия въпрос „Как се чувствате?“, когато е насочен към пострадали, жертви и техните близки. В конкретната ситуация обаче за мен е важно да го задам. Как сте след повече от две седмици гладна стачка?

Докато се боря и се противопоставям на тази несправедливост и докато се стремя към свобода, съм добре. Несъмнено имам симптоми, свързани с гладуването, като рязка загуба на тегло, замаяност, болки в костите, но те не са нищо в сравнение с психическия ад, в който живея вече три години.

Как се отнасят с Вас служителите в Бусманци? Опитват ли се да Ви накарат да се храните?

Към момента показват безразличие. Не назначават например медицински прегледи. Преди седмица помолих за изследване на кръвната захар, но то не беше направено. Що се отнася до мен, и аз не се интересувам от реакциите им. Това, което има значение, е да стана свободен и да имам пълни права – като човешко същество. Иначе предпочитам да умра, вместо да търпя системно унижение.

Как е семейството Ви в тази ситуация?

Семейството ми, и по-специално баща ми, е част от властта [в Саудитска Арабия] и е много лоялно към монархията. Баща ми е генерален секретар на Върховния съд и на Висшия съдебен съвет. Той е назначен с кралска заповед лично от краля. Майка ми е смятана за една от [важните] фигури, работещи в академичния сектор в Кралството, а лица на такива позиции са много лоялни.

Преди не искахте да говорите за родителите си.

Да, не исках да ги въвличам. За съжаление, семейството ми заема позиция против мен, в полза на монархията.

Какъв е коментарът Ви за новия отказ на ДАБ за предоставяне на убежище?

Преди 126 години френският писател Емил Зола пише [отвореното си писмо до френския президент] „J’Accuse…!“  [„Аз обвинявам!“]. Причината за това писмо е несправедливото осъждане на капитан Алфред Драйфус по изфабрикувани обвинения, поради които той е пратен в затвор на Дяволския остров. Днес аз обвинявам ДАБ и ДАНС, че нарушават европейските разпоредби и законодателство, както и международни споразумения, като Женевската конвенция от 1951 г. и Директива 2013/33 на ЕС.

И българската Конституция постановява: „Република България дава убежище на чужденци, преследвани заради техните убеждения или дейност в защита на международно признати права и свободи.“ Злоупотребата с правомощия и манипулативното тълкуване на ясни закони с умишлената цел да се създадат страдания за бежанците – това е осъждано няколко пъти от Върховния [административен] съд и Европейския съд.

Може ли да конкретизирате: какви са основанията за критиките Ви към ДАБ и ДАНС?

ВАС е постановил, че решенията на ДАБ трябва да са независими от тези на ДАНС. Вместо това ДАБ [позовавайки се на ДАНС, за да обоснове решенията си] няколко пъти нарочно нарушава и погрешно тълкува закона, вместо да го прилага.

Обвинявам и ДАНС, че с претенцията си за „защита на националната сигурност“ [де факто] се включва в транснационални репресивни действия. [Аргументът за] „защитата на националната сигурност“ изобщо не е [нещо] равносилно на обвинение в престъпление!

Обвинявам също МВР и прокуратурата, че манипулират и прикриват фактите, за да защитят корумпираните и замесените лица. И че са на страната на полицейското насилие срещу мен, а не на неутрална позиция за постигане на справедливост и сигурност.

---

Лято е. Много хора са на почивка. България се е запътила към поредни парламентарни избори наесен, президентът Байдън реши да не се кандидатира за втори мандат, а на Историческия парк му се вижда краят. В този наситен със събития период е разбираемо, че малцина биха се заинтересували от гладната стачка на един саудитски бежанец. И все пак става дума за човешки живот. Както и за функционирането на българските институции, които демонстрират „избирателна пропускливост“ не само спрямо чужденците, а и към българските граждани. 

Затова има смисъл да се напомня за подобни случаи.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tuk-mozhem-da-budem-svobodni/

С Оксана Глазунова и Елена Санина се срещаме онлайн. Те имаха готовност да говорят на български език, но по предложение на „Тоест“ използваха предимно родния си език. Преводът от руски е на Светла Енчева.

Първо бих ви помолила да се представите накратко.

О: Аз съм Оксана Глазунова, театрална режисьорка от Русия.

Е: Аз съм Елена Санина, актриса и преподавателка от Русия.

В Русия сте имали проблеми заради политическите ви позиции. Може ли да разкажете повече за това?

О: И с политическите ни позиции, и със сексуалната ни ориентация. Напуснахме Русия през 2021 г. Сега много ни е страх за приятелите ни, които са в Русия, защото законодателството става по-репресивно. Във Върховния съд на Русия ще се гледа иск на Правосъдното министерство за признаване на ЛГБТ движението за екстремистка организация [няколко дни след интервюто Върховният съд на Русия действително обяви ЛГБТ за екстремистка организация – б.а.]. Вече не се изненадваме от ожесточението…

Занимаваме се професионално не само с театър и спектакли, работим също като педагози – и с деца, и с възрастни. Когато заминахме, по закон не можехме да работим с деца. Защото в Русия вече съществуваше законът за ЛГБТ пропагандата, който забранява на хората, отнасящи се към нашата социална група, да работят с деца. А когато вече бяхме тук, беше приет закон, по силата на който вече е забранено да работим и с възрастни – заради „ЛГБТ пропаганда“.

Открити ли бяхте за сексуалната си ориентация?

О: Криехме се, разбира се. Но имахме снимки в социалните мрежи… Когато подадохме молби за убежище за първи път и отидохме в съда в Бургас, събрахме всички наши снимки в социалните мрежи за последните десет години и ги предоставихме като доказателство, че сме двойка. Но в Русия, естествено, ни се налагаше да се крием. Много често работим заедно. И дори да казваме, че сме просто колеги или роднини, хората виждат, че идваме и си тръгваме заедно. Трудно е да го скрием, защото в Русия нещата с личните граници са много зле. Много е трудно в женски колектив, защото всички питат защо не си омъжена, защо нямаш деца…

И тук питат…

О: Не (смеят се). В България за първи път мога открито да говоря за сексуалната си ориентация.

Да, в България ЛГБТ хората могат да са открити, аз например съм. Имах предвид обаче, че и тук хората питат защо нямаш семейство и деца. Но да се върна към темата – може ли да дадете примери, когато сте били репресирани в Русия?

Е: Работехме в културния дом и – ако може да го кажа меко – не се вписвахме в колектива. Наши колеги ни агитираха, доколкото културният дом също е държавна институция, да ходим на митинги за Путин, за „Единна Русия“, за [Сергей] Собянин. Собянин е кметът на Москва. Защото работещите в културни учреждения просто са длъжни да го правят. Съответно ние всячески се опитвахме да изклинчим, защото е в противоречие с нашите политически позиции.

Разбраха и че сме двойка и живеем заедно. Невъзможно е да скриеш принципите си. За нас не е важно каква е ориентацията ти, важен е животът ти и зад какво стоиш. Когато все пак разбраха за нас, ни извикаха в кабинета и казаха: „Не сте подходящи за нашето учреждение, вие сте ЛГБТ, опозиционери. Напишете, че напускате по собствено желание.“ Сега не можем да докажем, че са ни принудили да напуснем, защото в трудовата книжка пише „Напуснала по собствено желание“.

О: Нашия театър го закриха от пожарната инспекция заради несъответствие с правилата за пожарна безопасност. Наложиха ни огромна глоба, защото сме имали много тесни врати. Но вратите нямаше как да се сменят, защото бяхме наели помещение в сграда – паметник на културата.

Заради всички тези неща ли решихте да напуснете Русия?

О: Да, защото ситуацията ставаше все по-лоша и по-лоша. През цялото време се сблъсквахме с цензура – и в театралните постановки, и в работата с учениците… Последните години се стигна дотам, че искаха да одобряват текстовете на спектаклите ни. Затова решението назря. А след избухването на войната не успяхме да тръгнем по друг път, освен да станем бежанци.

Е: Пристигнахме в България преди войната, купихме си жилище. Но за да получиш виза за България – за обучение или работа, – трябва разрешение от Русия. Когато дойдохме, се опитахме да останем на законно основание с помощта на брат ми, но избухна войната. Брат ми загуби целия си бизнес и нищо не стана с документите. Разбрахме, че не можем да се върнем в Русия, защото за един месец от 24 февруари 2022 г., докато подадохме молби за убежище на 25 март, Русия прие огромно количество репресивни закони, в т.ч. и за ЛГБТ.

О: И се въведе военна цензура.

Е: Просто разбрахме, че ни грози опасност. Защото открито се изказвахме против войната в социалните мрежи. Работехме с украински бежанци, с деца. Разбрахме, че ако се върнем, ще бъдем преследвани.

О: А тук можем да бъдем свободни. Беше много приятно откритие да отидем на митинг и полицията да е там, за да ни пази. Защото в Русия, ако отидеш на митинг, полицията идва да те бие и да те арестува.

Имам един може би странен въпрос: защо решихте да кандидатствате за убежище точно в България? България не е много добра страна за бежанци. И за ЛГБТ хора не е добра страна, но за бежанци – особено.

О: Когато подавахме молбите си за убежище, не знаехме това. (Смеят се.)

Е: Когато преди войната се подготвяхме да дойдем в България – защото в Русия стана просто невъзможно да творим, а творчеството е огромна част от живота и от нас самите, – се влюбихме в страната. Защото останахме с впечатлението, че тук има хора, които много се интересуват и разбират от култура. Приветливи, добри, хубави хора. За първи път дойдохме през 2019 г. и се влюбихме в Бургас. Бяхме на прайд в София същата година…

О: Първият ни прайд!

Е: И независимо че там [във връзка с прайда – б.а.] също имаше някакви вълнения, все пак вярваме, че страната ви върви по демократичен път, макар и бавно. Вярваме, че България няма да тръгне след Русия, защото Русия върви към пропаст.

На прайда в София видях огромен радостен флаг, висящ на сграда, мисля, че беше сграда на институт [знамето на прайда беше закачено на сградата на Френския културен институт – б.а.]. Емоциите ме изпълниха, защото в Русия това е невъзможно.

Може ли да разкажете за делата си в Държавната агенция за бежанците (ДАБ)?

Е: За първи път подадохме молба за убежище през 2022 г. Много дълго чакахме за интервю. Нямахме адвокат, защото просто не намерихме. Всички адвокати в Бургас се занимавали с недвижими имоти, а с бежанци – никой. Тръгнахме сами. Много дълго чакахме за интервю, защото ДАБ в Баня [регистрационно-приемателния център на ДАБ в село Баня край Нова Загора – б.а.] не можеше да намери преводач.

Интервюто се състоя в най-горещия ден от лятото. Преди нас имаше момиче, което интервюираха четири часа, а ние чакахме. За интервюто с нас вече нямаше достатъчно време и само казваха: „Хайде по-бързо, хайде по същество.“ Преводачката беше страшно уморена. Стаята беше малка и много задушна.

О: Сега вече знаем някои неща. Разбираме, че имаше нарушения от интервюиращите, но и ние много неща казвахме с неправилни термини, защото нямахме адвокат.

Е: И защото ни подвеждаха.

О: След това все пак намерихме адвокат в Бургас, който се занимава с бежанци, и обжалвахме. Той направи всичко, което можа, но нито моят съдия, нито съдията на Елена застана на наша страна. В съда се държаха странно – на моето дело практически нямах възможност да кажа нищо, а Елена я разпитваха половин час. На нея ѝ стана лошо.

Е: Съдийката на Оксана не знаеше какво се случва в Русия. Тя не разбираше какви документи ѝ даваме, изобщо не беше в час. Затова Оксана не можа да каже и дума в своя защита. А мен ме разпитваха дълго. Въпросите, които съдийката задаваше, просто се губеха. Тя задава въпрос, започвам да отговарям, но не разбира нищо и задава още един въпрос.

О: Елена толкова се уплаши на моето дело, че щеше да загуби съзнание.

Е: Малко като паническа атака. Защото изпитвах чувство за отговорност – аз говорех и заради нея на нейното дело. И това, което щях да кажа, беше много важно. Адвокатът каза, че просто ще ме разпитат като свидетел, ще отговоря на два въпроса. А толкова дълго ме разпитваха! Аз изобщо бях за първи път в съд в живота си.

На моето дело всичко изглеждаше добре. Съдийката много ми съчувстваше, по човешки. Попита ме: „Искате ли да отменя решението на ДАБ?“ Аз отговорих: „Да“. Тя разбираше всичко, което казвам, и беше в течение какво се случва в Русия. Говорих много добре и по същество. Но за съжаление, получихме отказ, макар да бяхме убедени, че ще спечелим.

После беше Върховният съд [Върховният административен съд, ВАС – б.а.]. На делото дойде и нашата адвокатка, която се занимава конкретно с ЛГБТ – Деница Любенова, забележителна адвокатка. Тя ни каза, че в началото не сме направили нещата правилно. Делото беше само по документи – дадохме ги на съдията и толкова, буквално за 5 минути. 

Но най-интересното беше, че делото във ВАС на Оксана протече без нито тя, нито адвокатът да бъдат уведомени. Тоест те сами са проверили нещо и са отказали. Когато имахме дело в Административния съд в Бургас, бяхме получили на адреса си уведомление от съда кога ще се гледа то. От София не получихме никакво официално уведомление. Не бяхме и информирани, че вече има решение на ВАС.

Отидохме в ДАБ след съда за удължаване на документите ни [временни документи за хора, търсещи убежище – б.а.]. Оказа се, че от половин година има решение на ВАС за отказ. И когато отидохме за втори път след три месеца, ни съобщиха, че делото е загубено, производството е прекратено. Тогава Деница [Любенова] каза, че ще подадем [молба за убежище] за втори път, тъй като обстоятелствата са се променили. За тази година [в Русия] бяха приети нови репресивни закони, в това число политически и за ЛГБТ. 

Подготвихме второто заявление. Но този път от ДАБ в София много дълго не искаха да приемат документите ни. Изпращаха ни ту в „Овча купел“, ту във „Враждебна“. И все пак в „Овча купел“ приеха документите ни от втория път, когато вече позвънихме в централния офис. Приеха ги, издадоха ни входящи номера и след това… ни отказаха.

Помня деня, когато отидохме да вземем решението. Към нас дойдоха веднага три жени. Застанаха като стена: „Разбирате ли български?“ Отговорих [на български]: „Аз мога да разбера думичката „не“.

Връчиха ни отказите. Беше напълно ясно, че разбират, че не са прави. Ние сме актриси, наблюдателни хора сме. Една от жените попита Оксана: „Искате ли да знаете причините за отказа?“ „Но защо? Аз знам, че съм права.“ „Ами тогава пак ще се срещнем“, казаха те, а ние отговорихме: „Да, да, да.“

О: Приложихме нотариалния акт за апартамента, защото той е на името на двете. Тоест парите бяха мои – от продажбата на апартамента ми в Москва. Но го купихме на името и на двете като доказателство, че сме двойка. В моя случай ДАБ изобщо не спомена това в отказа. А в решението на Елена написа, че наличието на собственост върху апартамент не е повод за искане на убежище (смее се). 

Бяхме приложили и документ, че сме се занимавали с благотворителна дейност. Помагахме да се събират пари за украинските бежанци и провеждахме събития с деца бежанци от Украйна. Проектът на фондацията, която организира това, е екологичен – хората да слязат от автомобилите и да се качат на велосипеди. И това стои в заглавието. Въпреки че документите ни с Елена бяха еднакви, в нейния отказ бяха реагирали, сякаш нищо подобно не е правила, а в моя пишеше, че пропагандата на здравословен живот чрез каране на велосипед също не е основание за убежище и не се преследва в Русия.

Всъщност това, което правят [от ДАБ – б.а.] не само по отношение на нас, а и на други наши приятели, търсещи политическо убежище, е, ако нещо могат да оспорят, да го оспорят, а това, което не могат да оспорят, просто го игнорират.

Е: Или го преиначават по някакъв начин.

Ако ви депортират в Русия, какво ще ви се случи?

О: Надявам се, че няма.

Аз също. Но ако все пак ви върнат в Русия, какво ви очаква там?

О: Мисля, че затвор. Несъмнено. Много показателен и ужасен е случаят с художничката Александра Скочиленко. Тя прекара половин година в ареста и сега я осъдиха на седем години и половина затвор. Александра също е против войната и е ЛГБТ, има приятелка и двете открито са заявявали сексуалната си ориентация. Мисля, че това също е повлияло на присъдата.

Изобщо, оставам с впечатлението, че понастоящем руските власти нарочно провеждат такива дела, за да се изплашат останалите и да си мълчат. 

С какво се занимавате в България?

Е: Продължаваме артистичната си дейност в читалище, правим малки представления за рускоговорещи. Привличаме и пълнолетни българоговорещи, които се интересуват от театър.

О: Имаме огромен професионален и педагогически опит. Успях да заснема клип онлайн за артрок група в Русия. Антивоенен клип. Те [членовете на групата – б.а.] също се страхуват, но се опитват да направят нещо. Казах им да не обявяват, че аз съм режисьорът, защото тук давам интервюта, ходя по митинги. Ако не ги свързват с мен, ще бъдат в по-голяма безопасност. За първи път през живота си снимах клип онлайн (смее се). Но много ни харесва да работим и в България.

Е: Скоро ще има дебют на нашата група. Ще четем сонети на Шекспир на български.

О: Миналата година работихме с деца. Имахме група рускоговорещи деца, сред които и украинчета. Мисля, че това е много важно, защото, когато периодично между тях възникват спорове или някакви обяснения кой от каква националност е, кой откъде е, ние се опитваме да балансираме всичко и да покажем, че има творчество, има мирен живот, всички хора са индивидуалности, не трябва никой да бъде съден по етнически признак и т.н.

Имате ли вече приятели в България?

И двете: Да, да.

О: Запознахме се с много хора. Участвахме в мастърклас по имерсивен театър. Запознахме се с хора на изкуството в България. Беше наистина страхотно, много приятно. И сега си общуваме и може би ще създадем нещо интересно и творческо.

Искате ли да добавите нещо, за което не съм ви попитала?

О: Вярвам, че всичко ще бъде наред с правата и свободите в България, защото България е много хубава държава. Сега тук има много бежанци от Русия и Украйна, които могат да бъдат полезни, защото истински са обикнали тази страна и искат да имат принос. Да не бъдат в тежест, да не използват ресурсите ѝ, а да дадат нещо на хората.

Е: Усещаме ценността си, понеже призванието ни е да говорим с хората, да им помагаме. Преподавателската дейност чрез театър, чрез актьорски тренинги много помага да бъдеш вътрешно свободен и по-разкрепостен. Иска ни се да продължаваме да правим това.

О: Вече не можем да впишем тези ценности в Русия, но можем да го направим тук, без да бъдем преследвани. Мисля, че от това трябва да последва нещо хубаво. Защото Русия няма да успее да убие всичко добро, което е съществувало в нея. То може да се съхрани и преумножи – ако не в Русия, то извън границите ѝ.