Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/srebrenica-joca-borisov-vmz.html
Скандалът “Сребреница” се развихри след като служебния премиер и външен министър Димитър Главчев промени позицията на България при гласуването в ООН на резолюцията за геноцида в Сребреница. Опитите впоследствие да…
Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/miroluba-benatova-istinskiyat-razgovor-za-rolyata-na-ds-v-prehoda-nikoga-ne-e-zapochval/
Съвсем наскоро, в рамките на по-малко от месец, починаха Красимир Каменов – Къро и Ангел Христов, познат като единия от двамата Братя Галеви. Първият – жестоко убит в дома си в Кейптаун, вторият – починал от естествена смърт в родното си село. За Къро се смяташе, че иска да говори и така са му запушили устата. За Христов се смяташе, че е изчезнал и го няма в България ни жив, ни умрял. И както от години не се говореше за тези хора, изведнъж имената им отново влязоха в ефира, завъртяха се набързо за овации и отпаднаха пак от дневния ред на обществото.
Само че техните имена, както и имената (даже прякорите) на много други като тях, не може да са част от някаква хроника без контекст, защото тези герои на Прехода са пряко свързани с всичко, което ни се случва днес. Те са свързващото звено между близкото минало и настоящето. Вдигано години наред на техните рамене, миналото допълзява до креслото на настоящето, намества се нахално в него и кръвожадно гледа към бъдещето ни. И разчита на това, че няма да го видим, докато се крие в сенките, и няма да го разпознаем, дори да излезе на дневна светлина, защото това, че „нек’ви мутри“ са умрели, не би следвало да засяга никого. Но засяга всеки от нас, защото генезисът на тези хора е пряко свързан със състоянието на обществото и държавата ни.
Защо трябва да говорим за миналото, вместо да го замитаме под килима, и кои връзки между някои от силните днес и някои от силните вчера не бива да се забравят – за това е разговорът ни с Миролюба Бенатова, дългогодишен разследващ журналист и един от малкото хора, интервюирали Братя Галеви, Златомир Иванов – Баретата, емблематични членове от кръга „Монтерей“ и други знакови фигури от новата история на България.
Преди да прочетете интервюто, ви предлагаме да видите този материал на Миролюба Бенатова, в който преди години тя прави подробна хроника на възхода и залеза на някои от съществените играчи на Прехода. Ще си припомните имената на Емил Кюлев, Илия Павлов, Димитър Джамов, Младен Михалев – Маджо, Бай Миле, Маргините, Иван Тодоров – Доктора, Филип Найденов – Фатик, Стоил Славов, Димата Руснака, Георги Илиев, но и на кукловодите от „Монтерей“ – Любен Гоцев и Виктор Вълков.
Изгледайте видеото и докато четете Миролюба в интервюто ѝ за „Тоест“, имайте предвид казаното от Илия Павлов в нейния материал:
Обиждам се от думите, че бизнесът или държавата е бандитска. Тя е бандитска по две причини: първо, защото ние я направихме такава и трябва да я поправим; и втората причина е, че определено конкуренцията пък желае да е такава, защото по-лесно се продават активите.
Защо хората с прякори и техните връзки с властта не бива да се забравят? Ето например наскоро пак се заговори за Братя Галеви в контекста на това, че уж изчезналият Ангел Христов се появи в България, само че починал.
Не бива да се забравят, защото са анамнеза на Прехода. Показват поне част от трансформацията на паяжината от връзки и зависимости във власт и пари. Братя Галеви са известни още от 90-те години, както и други хора от „първия ешелон на Строители на съвременна България“, които бяха пуснати като пушечно месо и разсейваща маневра. Това са бивши служители на МВР и МО, сред които и спортисти, които се оказаха в един момент без спорт, кауза и пари. Хора с дисциплина, хора с умения, хора без работа, на които тогава им беше внушено, че могат да свършат нещо, че са важни, че „ще правят бизнес“. Те също са някакъв вид жертва, още повече че доста от тях вече не са живи.
В края на 80-те и началото на 90-те Братя Галеви са част от Отряда за борба с тероризма, по-известен като „Баретите“. Там са били заедно със Златомир Иванов – Баретата. Един от командирите им е бил Алексей Петров. Тогавашен техен ръководител е бил Красимир Петров – шеф на баретите по време на правителството „Виденов“, директор на „Гранична полиция“ по време на правителството на НДСВ, а в друг момент – шеф по сигурността на „Лукойл“. Всички тези хора помнят Галеви като много добри командоси. Всички изброени също са част от трансформацията на службите за сигурност в частни конгломерати, чийто инструментариум продължава да е и влияние с информация.
През 90-те „добрите барети“ Галеви са част от т.нар. Банда на офицерите, след като напускат отдела за борба с наркотрафика на ГДБОП. От този период датират около десетина дела срещу тях. Правят всичко типично за онези години, като част от тогавашната „екосистема“ – различни брънки на силовите структури, които диктуват правилата в цяла България с рекет, изнудване, тормоз, завладяване на бизнеси, отчисления.
По споменатите дела те са оправдани. Интервюирах ги през 2008 г., когато се бяха запътили към политиката с вече прекратени дела „поради липса на доказателства“. Когато посегнаха към политиката и се опълчиха срещу тогавашния кмет на Дупница, обяснението им беше:
Ние винаги сме плащали на политици. Искаме да го съкратим този разход и да влезем в политиката директно, без да се занимаваме с посредници.
Междувременно ги бяха проверявали от ГДБОП по подозрение, че са свързани с производство и международен трафик на наркотици. И тази проверка беше завършила с „липса на данни за престъпление“. Практически те си бяха презаверили печата от държавата, че всичко им е наред и че са просто „напредничави бизнесмени“, „новатори“, „лидери“, които имат „щедри работодатели от Сейшелите“ и с техните пари строят нещо, което прилича на Пентагона (имението на Братя Галеви в с. Ресилово – б.р.). На това държавата просто му беше дала зелена светлина. Галеви бяха изпрани от МВР и съдебната система. И те са просто един пример.
Защо се дава зелена светлина?
Предполагам, че те винаги са работили за службите. Този маниер беше използван по отношение на много като тях – да се водят агенти на службите за сигурност дори след 1989 г., с идеята, че биха могли да бъдат полезни като информатори за случващото се в престъпния свят. Да не забравяме и досието „Буда“, в което е Борисов. Той твърди, че не е бил информатор, но според сайта „Биволъ“, който извади досието му, това не е така.
Няма лошо такъв тип хора да бъдат ползвани за информатори, стига това да не се превърне в индулгенция и в безкрайно разпънат чадър за вършене на престъпна дейност, както стана в България.
През службите този тип хора си разчистваха сметките с конкуренти. Не службите да разследват на равна нога цялата престъпна дейност, ползвайки някакви агенти, а обратното – групировките ползват службите за собствено оръжие, като бухалки. Цялата система, която би трябвало да ни пази, всъщност е обслужвала определени интереси. Тогава са били мутренски, сега са олигархични. В началото беше МВР и службите, после основна роля на бухалка зае прокуратурата, а в някои случаи – и съдът.
А това се случва, защото говорим за корупция на изключително високо ниво, или за нещо още по-дълбоко, за някакъв изначален замисъл да е точно така?
Ще се върна още малко по-назад. В началото на 90-те години излязоха разни доклади какво са работили комунистическите служби. И стана ясно, че тогава едно от направленията на Държавна сигурност е било контрабанда на каптагон (вид амфетамин) и на оръжие. Това са били „официални“ държавни канали, създадени по поръчка на ръководството на БКП. Според официалния замисъл на цялата работа по този начин са се осигурявали валутни постъпления за бюджета на България. Създадени са много задгранични дружества – параван на всякакъв вид дейност, включително и незаконна. Парите, с които са оперирали назначените за бизнесмени агенти, са държавни.
След промените тези държавни (частни на хартия) дружества минават в частни ръце, както и контрабандните канали, както и парите в сметките. Всъщност групировките се ръководят от различни служители на високо ниво в Държавна сигурност, които си приватизират тези канали. Дейността продължава, но вече не се отчитат на държавата, а на себе си. Ето как се раждат групировките и първите олигарси. Всъщност червените пари не са митични, те са съществуващи пари, които просто минават в частни ръце. Някои ги пропиляват, други успяват да ги трансформират в истински частен капитал, който да се превърти, да се умножи, да продължи нататък. Накрая някои даже ги препират, част от тях превръщайки се в сериозни строителни предприемачи например.
2008 г. беше много типична в това отношение. Тогава външните частни инвестиции в България бяха в пик. Помня, че Сергей Станишев много се гордееше с тази статистика. Но анализаторите от Центъра за изследване на демокрацията направиха уговорката, че голяма част от тези т.нар. външни инвестиции са всъщност препрани пари от престъпна дейност, които се връщат в България през чужди дружества, решили да инвестират. Примерно в строителство.
Тогава всъщност беше и най-големият бум на строителството.
Да. Това са всъщност едни добре завъртени и препрани пари, които се трансформираха в бетон. И това е само една от проследимите брънки на тези мрежи.
Същото се случи с предприятия и с тяхната приватизация. Малко неща, независимо легални или нелегални, са попаднали в случайни хора, които не са свързани под някаква форма с комунистическия елит на службите или на Партията.
Попадането на случаен принцип не е ли пак по някакъв начин контролирано, за да не са всички уязвими по комунистическа линия?
Те не се броят за уязвими. Над 40% от досиетата са унищожени още през 1990 г. Това с уязвимостта е силно надценено. Виктор Вълков – един от митичните хора от кръга „Монтерей“, бивш външен министър, дългогодишен дипломат, работил като търговски аташе в няколко държави, сред които най-важна е Турция, и който 90-та беше едно от предложенията за първи демократичен президент – много обичаше да се шегува, че два пъти е проверяван от Комисията по досиетата и винаги е излизало, че няма досие. В крайна сметка му излезе картонче и се оказа, че има два псевдонима. А по негови думи – нещо, което липсва в досието – той е бил двоен агент.
За тези хора това не е уязвимост, но покрай срещите си като журналист с кръга „Монтерей“, където ме бяха допуснали, съм видяла как се поддържа тази мрежа от връзки и контакти. С много хора и фирми, чиито имена не знаем.
Пеевски оттам ли тръгна?
Така изглежда. Но не той, а майка му. Той е страничен ефект. Всъщност ние в момента живеем във времето на страничните ефекти, които вече дори и най-големите стратези и кадровици на Държавна сигурност не са изчислили. Те са изчислили до майката на Пеевски. След това Пеевски, неговите деца и така нататък – те за тях не отговарят. Покрай службите, задграничните дружества, търговските представителства остават връзките и контактите от миналото и тези хора продължаваха да възпроизвеждат по модела на Държавна сигурност бизнес мрежите си – с доверени лица, с конспиративност, с благодарност.
А как изглежда в този контекст Васил Терзиев – кандидатът за кмет на София от ПП–ДБ, „Спаси София“ и „Екипът на София“, чиито дядо, чичо и баща са били висши офицери в ДС? (Позволяваме си да добавим този въпрос, който не съществуваше, когато е проведен разговорът за интервюто, тъй като и кандидатурата на Терзиев не беше обявена официално, а темата е в същия контекст – б.р.)
Васил Терзиев истински вярва, че не е бил подпомогнат и привилегирован, въпреки че като дете е живял и учил в САЩ, което ние, които можехме да стигнем само до Румъния, преценяваме като привилегия. Вероятно и по-добре за него е, че не знае какво е да имаш избор само между бели и сини гуменки, и затова недоумява кое не е ясно в разбирането по отношение на предимствата, получени чрез неговия произход. Те не са битови толкова, колкото образователни и социални.
Извън бита, Терзиев е категоричен, че връзките на неговите роднини и роднините на съдружниците му нямат отношение към успеха му в ИТ сектора. Той разказва, че с приятели от студентските години и лични спестявания са си измислили, изградили и продали всичко сами. Факт е, че сферата е сложна и не е като да приватизираш завод и да го продадеш на скрап, както направиха стотици партийни и комсомолски функционери. Но разузнаването по време на соца се е занимавало и с технологии.
Мимоходом Терзиев сподели в подкаста „Говори интернет“, че баща му е работил за т.нар. научно-техническо разузнаване към Първо главно управление на ДС (бил е на мисия в САЩ – б.р.). Васил Терзиев не каза повече. Това, което неизкушените от темата „Държавна сигурност“ не знаят, е, че научно-техническото разузнаване се е занимавало с крадене (копиране или купуване) на западни технологии. Даже проф. Вили Лилков, изследовател на социализма и службите, каза в предаването „Въпросите“, че българските разузнавачи в това направление са били гордостта на соцлагера. Лилков твърди, че цели индустрии в България са изградени с технологии, донесени от научно-техническото разузнаване. Не казвам, че случаят на Терзиев и съдружниците му е такъв, но давам повече информация за научно-техническото разузнаване.
Терзиев вероятно е добър организатор – това, че обедини толкова различни интереси и личности, го показва. Но според мен той подцени темата за ДС и собственото си осмисляне на миналото. Терзиев е повод този разговор да започне. Разговорът за децата на Политбюро, номенклатурата и ДС, които и до днес не слизат от обществения живот във всички сфери. Те са старите нови звезди на Прехода, към които винаги е имало уважение, дори страхопочитание.
Шофьорите на Политбюро станаха капиталисти опозиционери (нека вземем един Спас Русев, бивш шофьор на Стоян Марков), децата им са вече изучени в елитни университети и готови да са управленците на бъдещето. Това дразни, без задължително да сме от род на репресирани. Терзиев натисна този бутон – напомни за неравенството, което няма наваксване, напомни, че никой не е искал прошка за издевателствата по време на режима, напомни за всичко, което обсъждахме в предните редове. Напомни за неслучилия се преход. А явно същите ДС мрежи няма да му простят, че вместо да е поредният червен принц, той се опитва да се откъсне. Дори да се извини.
Не знам дали е готов да осмисли и понесе автентичното недоволство, не политически дирижираното. Разбира се, Васил Терзиев е хубаво да прочете папките за своите роднини, даже щеше да е най-добре вече да ги е прочел, за да може да разкаже нещо от свое име, а не да отговаря на статии, които го замерят анонимно и му иззеха инициативата. Но с него вероятно никога няма да видим в читалнята наследниците на Политбюро и сие – Станишев, Йончева, Живкови, Малееви и т.н. Някои от тях добре се реализираха и в демокрацията, и в европейските институции. Важно е да се знае, че по закон Васил Терзиев не може да прочете нищо, без всички наследници да са съгласни, а ако човекът е жив, не може да отвори досието му без съгласието на конкретната личност. Така че в случая прочитът на родовото минало трябва да се приема като метафора и по-скоро вътрешна работа.
Но парадоксите не стигат дотук. Част от перверзията на неслучилия се анализ се състои във факта, че в един момент Цветан Цветанов (бивш втори в ГЕРБ и син на служител от ДС) беше лицето на говоренето за тоталитарния режим и той „превзе“ темата за репресиите и Комисията по досиетата. Не се посвени да сложи и жертвите на режима пред себе си като жив щит. Нито Цветанов, нито Борисов могат да са лицето на антикомунизма и на евроатлантизма. Няма как. Всъщност всички тези политически играчи са част от голямата подмяна. Лошото е, че ние като общество сме жертва на такива инсталирани фалшиви герои, през които не можем да стигнем до истината. И така законът за омертата продължава да властва.
Всъщност човек като погледне по-голямата картина от дистанцията на времето, излиза, че докато ние сме се занимавали с престрелки по улиците, докато „играчите“ са били реално пушечно месо, пуснати да парадират със скъпи коли, с големи телефони, с лъскави костюми от пясъчна коприна, там някъде в сенките се е случвало истинското разграбване на България.
Някои от тези „играчи“, за които говорим, еманципираха ли се?
Най-вероятно всички под някаква форма са се еманципирали и са си повярвали, че са истински. На много голяма част от тях не им се получи. Пропиляха шанса. Някои успяха да влязат в крачка и наистина да реализират нещо. Други просто изядоха и изпиха всичко и го продадоха за скрап. Но за това е говорено по-малко, отколкото за стрелбата на „Мария Луиза“ например. (Стрелбата до басейн „Мария Луиза“ на 5 юли 2001 г. Тогава с гранатомет е стреляно по джип, в който се предполагало, че е Георги Пехливанов, шеф на силовата групировка СИК и съсобственик на „Интергруп“. Действието се развива посред бял ден, докато басейнът е пълен с хора – б.р.)
Друго важно крило е и това около Илия Павлов. Него вече го няма, но контрабандните канали и туризмът, на който беше сложил ръка, са си тук, само че преминаха нататък. Например почти не се говори за начина, по който банката на Славчо Христов мина в ръцете на Цветелина Бориславова.
Славчо Христов е сред героите, които сме забравили – осветител от БНТ, сервитьор в ресторант „Олимп“, говореше се, че бил доверено лице на Иван Костов. И като дойде на власт Сакскобургготски, банката тихомълком, кротко и полека беше „издадена“. Славчо Христов може би разбра знаците и се оттегли. Има хора от онези времена, които не са от спорта и за които по-малко се говори, но те са живи, здрави и богати.
В самото начало на Прехода се твърдеше, че имало две крила: на Андрей Луканов и на Огнян Дойнов. Единият по̀ бизнес ориентиран, технократ, другият – с тесни руски връзки. Но реално цялата руска мрежа никога не е прекъсвала съществуването си тук именно покрай бизнес връзките, оплетени със службите, чиито кадри винаги са били свързани със Съветския съюз и КГБ, въпреки че това е дълбоко покрито. За някои хора изобщо не си личи на пръв поглед.
Понякога на хората, успяващи да навържат нещата и да обърнат внимание не на фокуса, който се прави за пред зрителите, а на това, което се случва отзад, се гледа особено.
То звучи параноично. Всъщност никой, на който не му се налага професионално или някак си животът не го е насочил в такава посока, не може да го види. То е даже страшно да го видиш. Нека не забравяме кога например беше продаден „Нефтохим Бургас“ – пак по времето на Костов, който казва, че това е бил най-добрият вариант. Но е факт, че не се прекрати зависимостта на България от Русия. Години наред. Всъщност тези енергийни връзки са сериозната част, за която най-малко се говори и най-малко хората разбират от нея. Защото от криминален свят всеки може да каже, че разбира. Всички са чели „Кръстникът“.
Между убийството на Красимир Каменов – Къро и смъртта на Ангел Христов имаше много кратък период и някак си изведнъж ефирът се насити отново с тези имена. Защо говорим например кой е Къро, когато Къро умря?
Таки и Къро се смятаха за наследници на Васил и Георги Илиеви и бяха неразделни във всичко, с което се занимаваха. Имали са някакво разделение на бизнесите, но още от миналото десетилетие се знаеше, че например борсата в „Слатина“ е на Къро и на жена му. Таки беше разследван като лидер на организирана престъпна група, свързана с наркоразпространение, но така и не беше осъден. Къро никога не е бил разследван за такива работи. До момента, в който не се заговори, че всъщност всички гьолове на „Капитан Андреево“ – и санитарният контрол, и всичко останало – са свързани с него. А за това също се знаеше през годините.
Но сякаш започна да се говори през миналата година повече?
Когато се оказва, че Таки и Къро вече са били врагове. Точно какво е станало, никой не знае, или поне аз не знам. Но знам със сигурност, че в един момент Таки започва да превзема бизнеса на Къро – легалните неща, които са с много голямо участие на държавата. Всички „хранилки“ са взети за „управление“ от тези хора с благословията на ГЕРБ през последните десетина и повече години. Твърди се, че е имало покровителство на много високо ниво.
Когато Таки и Къро се скарват по някаква причина и Таки прави опити да изземе този бизнес, Къро се обръща срещу него и започва да работи със службите, за да уязви бившия си партньор. И ако Къро е бил готов да говори за цялата обвързаност „престъпност–бизнес–политика“, не му стигна времето.
Имената на Къро и Таки изплуваха покрай странна докладна записка, намерена в документацията на един убит бивш полицай – Любомир Иванов. Всъщност в тази анонимна докладна от човек, смятан за агент на въпросния бивш полицай, пише, че има информация, че по поръчение на Таки Ружа Игнатова е убита и пусната някъде из Йонийско море.
Вероятно и за тези неща е можел Къро да говори, като обаче в момента, в който неговото име беше осветено, а не това на Таки, му се приписаха няколко убийства и заговор срещу държавата. След това го убиха.
Спомена Ружа Игнатова. Как точно са преплетени тези взаимоотношения в нейната история?
Отново говорим за чадър от службите. Според мен тя е продукт на сериозни заинтересовани кръгове. Преди да изчезне, всички капитали, които бяха откраднати от хората от целия свят – не само пари, но и имоти, преминаха в други ръце. Реално тя беше прехвърлила всичко, когато изчезна. Твърди се, че всичко се води на съхранение при финансиста Емил Хърсев. Той обича да казва, че няма нищо общо, просто го ползват за чекмедже – финансов уредник за различни клиенти. Тези активи са под някакво попечителство с други собственици. Тя вече нямаше нищо, когато замина за последен път.
Но знаеше прекалено много.
Вероятно и тя си е вярвала, че е истинска и че е измислила тази игра. Смята се, че голяма част от т.нар. престъпен свят също е инвестирала пари в OneCoin.
Тоест те също са ужилени?
И ужилени, и може би не съвсем, защото може да са си върнали част от инвестициите междувременно. А и според онзи агент Ружа е някъде из Йонийско море по поръчение на Таки. Не знаем дали е така. И в този, и в други случаи трябва да се знае, че не гърмят истинските играчи, а бушоните, които, дори в публичното пространство да са изглеждали влиятелни и на високо ниво, всъщност не са.
За какво си говорим, когато си говорим за някой с прякор, който е изчезнал или са го убили?
Винаги има друг сериозен, добре образован, умен човек, на когото никой не знае името, който седи в опушен кабинет, пуши пура и дава наставления. Може и никога да не стигнем до този в опушения кабинет. Знам за няколко, които си починаха на сериозна възраст от естествена смърт.
Но го има и другото – разследвания, в които, като тръгнеш да разнищваш брънка по брънка, свидетел по свидетел, схема по схема, накрая опираш до някой мъртвец и всичко свършва там. Или пък много неща, които се знаят, но се вадят на показ, когато някой реши, че определени хора вече не са нужни.
Убийството на Къро може да е поръчано от много страни, защото той е бил замесен в международна престъпна мрежа, но е убит в един момент, в който, ако тръгнем все пак по конкретната сюжетна линия, която ни интересува в България, той беше решил да говори за неща, засягащи българския политически елит.
За кого в българския политически елит в момента той можеше да говори евентуално?
Както казахме, страничните ефекти на кадровия подбор на Държавна сигурност, метастазите или въобще – неизчислените. Защото те вече са хора, които никой не ги е смятал. Нито Борисов е изчислен, че ще стигне толкова далече, нито Пеевски, нито други хора.
Защо е важно тези хора, чиито имена споменахме в разговора, а и много други от т.нар. герои на Прехода, да не се забравят, както и техните връзки един с друг?
Защото истинският публичен разговор за ролята на Държавна сигурност в Прехода никога не е започвал в България. Това се смята за някаква параноична, паразитна тема и тя съвсем нарочно е профанизирана. Всъщност най-шумните и най-постоянните гласове в медиите са хората, свързани с Държавна сигурност и номенклатурата от миналото.
Не е започвал никога и истинският разговор за жертвите на комунизма. Това също се смята за тема, която не засяга никого. И пак нарочно се вменява подобно схващане. Този разговор е обидно маргинализиран. Нашето общество изобщо не е стигнало до момента на осъзнаване. Голяма част от него е с широко затворени очи и за терора, и за кражбите, и за последствията. Трябва да си дадем сметка, че бяхме доволни, когато получихме банани, бяла техника и възможност да пътуваме в чужбина, но никога не си признахме, че сме част от режим, който ни е осакатил. Това признание си го дължим, за да продължим напред.
Ние сме жертва на колективна травма и ако не започнем да се виждаме като такива, ще ни се случват все по-страшни неща. Обезчувствили сме се. От страх да не би да ни заболи, като погледнем какво ни се е случило, сме калцирали болката. А така сме заплашени от тежки рецидиви или от самоунищожение. В обществото никой не е признал болката на другия. Няма никаква емпатия, има само лозунги, плакати, комунистическа пропаганда, а след нея – нищо. А това нищо води до голямо объркване по всякакви теми и съответно до голямо обществено разделение. Имаме 30 пропилени години, превзети от онези кръгове, за които говорихме. По-страшното е, че не са превзели само заводите и парите, а и разказа за това, което ни се е случило.
А ако все пак съумеем да разкажем историята, какво ще стане?
Тогава ще боли, ще има гняв, ще има обвинения. Но болката ще излезе на повърхността, което ще даде възможност на раната да се излекува.
Post Syndicated from Асен Йорданов original https://bivol.bg/nexo-trenchev-ds-borisov.html
Антони Панайотов Тренчев е баща на основателя на криптобанката Nexo Антоний Тренчев. Последният вероятно ще стане обвиняем в близките дни за създаването на поредната схема с криптовалути за милиарди. Тренчев-баща…
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ekaterina-boncheva-interview/
Екатерина Бончева е журналистка, в периода 1992–2006 г. води политически предавания в радиостанциите „Свободна Европа“ и „Нова Европа“ и в телевизия „Европа“. През 2007 г. е избрана от Народното събрание за член на Комисията по досиетата, в чийто състав е и досега. По повод приетите наскоро промени в Закона за досиетата Венелина Попова разговаря с Екатерина Бончева за ролята на Държавна сигурност в Българския преход, за несъстоялата се лустрация и резултатите от това, за мръсните тайни на бившия режим и за мрежата на репресивните му служби, обхванала цялата държава.
С приетите на първо четене промени в Закона за досиетата, принадлежността към Държавна сигурност на лица, които кандидатстват за публична длъжност, ще се обявява всеки път. Такава беше и нормата на закона до 2021 г., когато Върховният административен съд излезе с решение, според което Комисията по досиетата няма компетентност да обявява втори път вече установена и обявена принадлежност към ДС. Какво е значението на тази поправка?
Петнайсет години след началото на прилагането на закона ВАС се опита с тази противоречива практика фактически да цензурира дейността на Комисията и да ограничи правото на хората да получават информация от обществена значимост. Казвам „противоречива практика“, защото този проблем се появи някак неочаквано, и то при един точно определен състав на ВАС.
След като десет години имаше последователна съдебна практика да се спазва този текст от закона, който гласи, че едно лице, което е на публична длъжност или извършва публична дейност, се обявява толкова пъти, колкото различни позиции заема то, ВАС се опита за осакати закона. Той прегази едно решение на Конституционния съд, което ни задължаваше да обявяваме лицата по начина, определен в закона. Има и друго решение – на Европейския съд по правата на човека от 15 февруари 2017 г. по делото „Анчев срещу България“. То потвърди десетгодишната практика на Комисията, че лицата с установена принадлежност към ДС подлежат на проверка и публично осветяване всеки път, когато попадат в задължителната норма на закона, независимо дали има, или няма нови доказателства за тях.
Ето един много показателен пример: „честният“ частник Валентин Моллов, собственик на Първа частна банка, е обявяван като кредитен милионер от Комисията по досиетата 13 пъти. Има ли значение дали ще покажем един път колко пари е окрал и не е върнал на държавата, образно казано, или 13 пъти? Необезпечените кредити от банките, които е вземал, са нашите пари. Аз се надявам парламентът да потвърди на второ четене приетите в сряда поправки в закона, иначе гражданите щяха да знаят, че Моллов е взел пари без обезпечение само от една банка. То и от една банка да вземеш кредит, който после не връщаш, е престъпление, представете си какво е от 13 банки. Велизар Енчев сме го обявявали 17 пъти, Красимир Каракачанов – 13 пъти. Става дума за хора, които формират политики и имат обвързаност по някакъв начин.
Поправката връща справедливостта на закона. Но защо според Вас три десетилетия не се събра достатъчно политическа и законодателна воля да се приемат лустрационни текстове в закона, които да спрат инфилтрирането на бивши щатни служители на ДС и на тяхната агентура във всички публични сфери?
След толкова години аз вече мисля, че не ставаше дума толкова за воля, колкото за желание този оздравителен процес, наречен „лустрация“, да бъде задействан и в България. Не искам да генерализирам нещата и трябва да кажа, че в началото на Прехода депутати от СДС внесоха такъв законопроект в парламента. Тогава президентът Петър Стоянов се опита да убеди парламентарната група, че лустрация не трябва да има, защото ще ни попречи да привлечем комунистите на своя страна. Въпреки това президентът подписа закона, но Конституционният съд, в който имаше доста лица с агентурно минало, го „поряза“. В мандата на президента Росен Плевнелиев аз отново поставих въпроса за лустрацията и тогава той ми каза: „Катя, има решение на КС.“ Така е, но всяко решение на КС може да бъде прегласувано и променено, не казвам заобиколено. Връщам се към тези събития, които подкрепят тезата ми, че политическата ни класа нямаше желание да скъса пъпната си връв с комунистическия режим.
Съпротивата срещу разкриването на архивите на ДС в България е огромна, особено в средите на БСП, и продължава през всичките години на Прехода и до днес. Видяхме в сряда кои групи гласуваха против внесените от „Демократична България“ промени в Закона за досиетата. Колко пъти през тези години имаше опити за затваряне на достъпа до архивите на ДС и за закриване на Комисията по досиетата, която започна работа през 2007 г.?
Тринайсет опита имаше за закриване на Комисията или за саботиране на нейната дейност през всичките тези години. Що се отнася до затварянето на архивите, Симеон Сакскобургготски чрез едно изменение и допълнение на Закона за класифицираната информация закри тогавашната Комисия по досиетата с председател Методи Андреев. Но след това под вътрешен и външен натиск, най-вече от ЕС, беше създадена нашата комисия. Тя също не живя безметежно, защото имаше множество опити да бъде саботирана, осакатена и дори закрита – слава богу, до този момент винаги са били неуспешни.
За петнайсет години успя ли Комисията да събере архивите от всички ведомства и да ги прочете? И съдействаха ли ви службите и институциите с предоставянето на информация, както изисква законът?
Ако използваме българската поговорка, ще отговоря „со кротце, со благо и со малко кьотек“, макар че мина без пердах. Истината е, че не всички служби предадоха с желание своите архиви, но тъй като по закон са задължени да го направят, успяхме да съберем този огромен архив в Комисията. Единствените документи, които все още не са при нас, са тези на Военния архив във Велико Търново. Разбира се, имаме проблеми и с Българската православна църква и нейния висш клир, който в лицето на сегашния патриарх отказва да ни предостави списъци с имена на служители, които подлежат на проверка. Така че аз не знам къде е вярата в България…
Да, БПЦ беше една от първите превзети от ДС институции, а свещениците, които са отказвали да сътрудничат, са били подлагани на нечовешки издевателства. Подобно репресивно отношение е имала тоталитарната държава и към останалите деноминации у нас.
Така е. Разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България. А някои от тях са все още живи клетки.
Можем ли да предположим каква част от досиетата е била унищожена от ДС преди и след 10 ноември 1989 г. и можем ли без тях да подредим пъзела, наречен Български преход? Всъщност като човек, който е прочел много от мръсните тайни на бившия режим, можете ли да кажете до каква степен Преходът у нас беше зависим от ДС?
Не мога да се ангажирам с точна цифра относно унищожените досиета, някои казват, че са около 40%. Но със сигурност мога да посоча, че до този момент в нашия архив на хартиен носител се намират около 15 км документи и 2,5 млн. регистрационни картона, които са най-ясното доказателство за принадлежност към ДС. Обявили сме над 20 000 сътрудници и вече имаме 2,6 млн. страници дигитализирани документи. Всичко това ни дава ясна картина за какво става дума и възможност да си представим образа на ДС, която, разбира се, е била изцяло подчинена на БКП, на Съветския съюз и на братовчедите от КГБ. Така че пъзелът е подреден, остават някои детайли, но каквито и други документи да дойдат при нас, едва ли ще се промени представата за тази зловеща машина за следене, преследване и репресии.
От статистиката, която посочвате, излиза, че едва ли не всеки трети пълнолетен българин по време на режима на Тодор Живков е бил свързан с ДС – или като щатен служител, или като агент.
Не съм силна в математиката, но мога да кажа, че лицата, които нашата комисия обявява по закон – такива, които са заемали публични длъжности, или хората, вземащи решения и определящи политиките в България, – са само горният, видимият пласт на айсберга. За тези надолу, които не подлежат на проверка, не знаем нищо. Но вярвайте ми, почти всеки около себе си има човек, свързан със службите. Искам да подчертая, че агентите, които са били вербувани след 9 септември 1944 г. с натиск, заплахи за живота, затвори, лагери, също са били жертви на службите. Но те са един малък процент от агентурата на ДС.
Не отговорихте на въпроса ми: щеше ли да изглежда Преходът по друг начин без активната роля на ДС?
Категорично. Обвързаностите на Държавна сигурност (макар и не във вида, в който е съществувала) с политиката, бизнеса, медиите и пр. са много ясни. Затова казвам, че една от най-големите грешки на Прехода е липсата на лустрация. Днес нямаше да водим този разговор, ако тя се беше състояла в България, и то още в самото начало на т.нар. Преход. Затова е и толкова важен Законът за досиетата, защото показва кой кой е в държавата. Когато се проследи кариерното развитие на един човек, заемащ високи публични позиции и свързан с ДС, както и хората, с които се заобикаля, се разбира каква мрежа представляват все още остатъците от комунистическите тайни служби.
Не останаха ли щатните офицери в ДС пощадени от заклеймяване и в сянката на агентурата, част от която сама е жертва на тези служби? И трябваше ли да има различен подход в обявяването на агентурата на политическата полиция и на хората, работили в разузнавателните служби на комунистическата държава, за какъвто настояваха някои?
Митът, че политическата полиция е била само в Шести отдел на ДС, е една от опорните точки на самите служби. Ако говорим за щатните служители и за сътрудници в различните битности, в закона те са равнопоставени. Но медийно и публично документите на агентите са по-интересни, защото в тях има лични истории. Докато документите на щатните служители представят само кариерното им развитие. Но ако то бъде проследено и ако се погледне като цяло кои хора са ставали офицери и служители в ДС, ще станат ясни самите принципи на тези служби. В книгата на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева „Държавна сигурност – предимство по наследство“ те са показани много добре. Тогава ще се проникне дълбоко и във връзките на ДС с КГБ.
Да, но ние продължаваме да не знаем агентурата на КГБ у нас.
Да, не знаем агентурата на КГБ, но знаем (и това винаги излиза в решенията на Комисията) школите, в които са били изпращани служителите на Първо главно управление – тези на ГРУ, на КГБ, които са били 10-месечни и повече. Това е също една нишка, по която тази агентура може да бъде проследена.
Трябва ли да продължи да съществува Комисията по досиетата и с какви правомощия? И среща ли обществена и политическа подкрепа идеята, която с Вас лансираме от години – за създаването на Институт за национална памет, каквито има в повечето страни от бившия Съветски блок?
Най-логичното развитие на дейността на Комисията е превръщането ѝ в Институт за национална памет и това е не само мое желание, а и на цялата Комисия. В него може да има примерно два департамента – един, който да се занимава с научноизследователска и популяризаторска дейност, каквато ние и досега извършваме, но не в такъв обем, и друг, който да продължи с проверката и обявяването на хората, свързани с ДС и военното разузнаване.
За съжаление, не съм оптимист, че това може да се случи в мандата на този парламент, макар че има четири законопроекта, които съм изпратила и на депутати от ДБ. При тази конфигурация в Народното събрание няма да се събере политическа воля за подкрепа на такъв проект. Но нов състав на Комисията така или иначе ще има. Въпросът е хората, които ще дойдат след нас, да имат същото отношение и същата мотивация, каквито имаме ние към ДС и към архивите на бившите тайни комунистически служби през тези 15 години. Резултатът от нашия труд са всички публикувани документи, 55-те сборника и цялата информация, предоставена на журналисти и анализатори. Този труд не бива да бъде похабен и напразен. Ето, виждате, че дори и днес във всеки политически скандал излиза ДС.
Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/mihail-ivanov-interview/
Михаил Иванов е инициатор и един от основателите на Комитета за национално помирение, съветник на президента Желю Желев по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990–1997) и секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет (2001–2005). Преподавател по етническа политика и права на човека в Нов български университет.
Венелина Попова разговаря с доц. Иванов за декемврийските събития през 1989 г., с които започва процесът по връщане на имената на българските мюсюлмани, за ДПС от създаването му до днес и за ролята на Ахмед Доган в българската политика.
На 29 декември 1989 г. на извънреден пленум ЦК на БКП взе решение за връщане на имената на мюсюлманите. Фактически до решението се стигна след силни граждански протести на това население. Има ли събитие от онези месеци, което е важно, но някак остава неизвестно на широката публика?
Хората у нас вече нямат памет за онова време. „Широката“ публика сме ние, свидетелите и участниците в тези събития. А ние, за съжаление, вече остаряхме, мнозина си и отидоха.
До решенията от 29 декември се стигна след един процес вътре в комунистическата партия, когато нейната хомогенност беше нарушена. Тя престана да бъде така монолитна, като в нея се оформиха три крила. Крилото начело с Александър Лилов – на тези, които искаха социалистическата система да се запази, но да се реформира – искаше да се възстановят правата на мюсюлманите у нас. Срещу него имаше силна опозиция, която се ръководеше от Георги Атанасов. А той имаше всички основания да е против, защото беше оперативното лице, което Тодор Живков беше натоварил да отговаря за провеждането на цялата репресивна политика, свързана с т.нар. Възродителен процес.
Крилото на Андрей Луканов зае междинна позиция. Неговата цел беше осъществяването на преход от социализъм към капитализъм, но по начин, при който довчерашните комунисти да запазят икономическата власт в ръцете си, като временно отстъпят политическата. Луканов лавираше между двете противоборстващи крила. Той флиртуваше, от една страна, с току-що излезлите от затвора турски политически затворници, а от друга – с участниците в националистическите митинги, които „избухнаха“ през януари, след решението на 29 декември, в районите със смесено население.
Първоначално позицията на СДС беше изключително категорична и тя беше изразена на митинга на 10 декември, на който Желю Желев прочете програмата на Съюза и в нея имаше категорично мнение, че правата на мюсюлманите трябва да се възстановят в целия им обем. В края на декември мюсюлманите и особено помаците от Родопите дойдоха в София и в продължение на няколко дни в много голям студ организираха денонощна вахта около Народното събрание. Този протест трябва да бъде запомнен в нашата история.
След решението на пленума на ЦК на БКП с прякото участие на крилото на Георги Атанасов се вдигна мощна националистическа вълна и се създадоха масови организации, като Общонародния комитет за защита на националните интереси начело с Димитър Арнаудов и щатния служител на Държавна сигурност Минчо Минчев, както и родопското дружество „Родолюбие“. Тези националкомунистически формации организираха масови митинги в София и в районите със смесено население срещу връщането на имената и възстановяването на другите права на мюсюлманите.
Разгоря се борба във връзка с т.нар. закон за имената, който да гарантира правото на свободен избор на име. Законът беше приет чак на 5 март 1990 г. В него обаче останаха неща, които мюсюлманите не одобряваха по никакъв начин – едно от тях беше презимената и фамилиите на всички български граждани задължително да завършват с –ов(а) и –ев(а), включително на арменци и евреи. Второто беше имената да се връщат по съдебен ред, на което хората отговориха: „Не са ни ги взели имената със съд, че със съд да ни ги връщат!“
Това даде мощен импулс на току-що възникналото ДПС, което построи своята предизборна тактика върху борбата за отстраняването на тези два пункта от закона (това стана чак през октомври във Великото народно събрание). От една страна, Ахмед Доган прие закона от 5 март, но в същото време каза на хората по села и градове: „Не си връщайте имената, не подавайте документи, вие ще ни изберете, ние ще влезем в парламента и тогава ще променя закона.“
Да, на един от митингите в София Ахмед Доган от един милиционерски автомобил се обърна с микрофон към мюсюлманите на площада с обещание да им върне имената. Каква беше неговата роля към онзи момент?
Поведението на Доган тогава беше гротескно. В навечерието на приемането на закона за имената властите и МВР, оглавено от ген. Атанас Семерджиев, се страхуваха от сблъсък в София. Това беше имитиран страх. Тогава се говореше, че мюсюлманите са дошли в София, за да си искат имената, а същевременно към столицата прииждат колони от националисти. Тогава от МВР се получи нареждане да бъдат изведени мюсюлманите от площада около храм-паметника „Александър Невски (зад задния вход на Народното събрание). Е, този, който трябваше да свърши тази работа, беше Ахмед Доган.
Беше вечерта на 4 срещу 5 март, Доган пристигна с една милиционерска кола заедно с един зам.-министър на МВР – ген. Красимир Саманджиев, и започна да убеждава помаците, които бяха дошли на своята втора вахта, да напуснат площада. Да, но те го освиркаха. Тогава ние от Комитета за национално помирение трябваше да кажем на Саманджиев, че поемаме пълната отговорност да няма никакви ексцесии; че ние сме приятели с тези хора, поддържаме връзка с тях и цяла нощ ще бъдем заедно на площада. Така и стана.
Познавахте ли се с Ахмед Доган, докато той беше в затвора, или се срещнахте по-късно? И участва ли той в създаването на Движението за права и свободи, или се появи в един по-късен етап, за да го оглави?
Не познавах Доган от преди. На 1 декември 1989 г. се запознах с Таня Желязкова, неговата партньорка тогава и майка на сина му Демир. След срещата с нея, на която тя ни разказа за борбата на турците, аз, силно мотивиран, на събрание на Клуба за гласност предложих създаването на Комитет за национално помирение като организация, в която българи, турци, роми, арменци, евреи, християни и мюсюлмани – всички заедно да търсим пътища за решаването на етническите проблеми. В комитета се включиха редица представители на нашата интелигенция – Блага Димитрова, Радой Ралин, акад. Румен Цанев, Йълдъз Ибрахимова, Сюлейман Гавазов, проф. Чавдар Кюранов, Искра Панова, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Кязим Мемиш, Дончо Папазов, Сабри Алагьоз, Мануш Романов, Еди Шварц, Антонина Желязкова (да не ги изброявам всички, какви имена само!).
С Доган се запознахме след излизането му от затвора. Първото нещо, което му казах, беше, че всички искаме той да влезе в ръководството на нашия комитет. Той категорично отказа. На събранието, на което избирахме ръководните си органи, някои хора, не знаейки за неговия отказ, настойчиво предложиха той бъде един от ръководителите. Тогава Доган стана и каза: „Аз току-що съм излязъл от затвора и ми трябва време, за да се убедя във вашите благородни намерения.“ И малко след това напусна.
Да, но тогава всъщност никой не е знаел, че Ахмед Доган е вербуван от Държавна сигурност…
За пръв път прочетох в националистическия вестник „Български глас“ на д-р Иван Георгиев от Българската национална радикална партия, че Доган е агент на ДС – агент Сава. Но това все пак беше една вестникарска публикация, на която не можеше да се разчита. Когато станах съветник на президента Желев, по силата на своите задължения установих сътрудничество с нашите специални служби и по-конкретно с тогавашната Национална служба за защита на Конституцията. В резултат на това вече бях много добре информиран кой е Доган.
Като говорител на Комитета за национално помирение бяхте на Кръглата маса и при подписването на споразумението по основните идеи и принципи на законопроекта за политическите партии. Интересно е да чуем мнението Ви: беше ли правилно създаването на етно-религиозна партия, каквато беше към онзи исторически момент, а и сега продължава да е ДПС?
Наистина ДПС възникна като етническа организация и по-късно партия. След преживяната асимилационна политика турците и помаците в България не искаха да имат своя партия, те бяха изгубили вяра, че чрез другите партии ще намерят защита на своите права. Спомням си, когато попитах Халим Пасажов – първия зам.-председател на ДПС, с когото станахме близки приятели –защо се делят, той ми отговори: „Ние не се делим. Ние пак ще бъдем с вас, но в затвора сме се клели да направим своя партия.“ (Друг е въпросът, че Халим много скоро беше изхвърлен най-безцеремонно от Доган като член на ръководството.)
За такава партия настояваха и отвън, включително американците и международните организации, като Съвета на Европа например. Смяташе се, че така напрежението в резултат на преживяното сред турската общност ще спадне. Като цяло в БСП бяха против, но от друга страна, ДПС намери активна поддръжка за своето създаване от крилото на Андрей Луканов. Това доведе до мигновеното регистриране на ДПС – най-напред като партия, а после и за изборите за ВНС(само за една седмица). В същото време на Кръглата маса СДС беше против легитимирането на ДПС и затова Доган не беше допуснат да участва на масата. В ДС и МВР имаше разделение. От една страна, някои влиятелни фигури съдействаха за създаването на ДПС, но от друга, сред голяма част от състава имаше недоволство. Това може да се види в спомени на Веселин Божков, шефа на турския отдел в ДС по онова време.
Има и още нещо – след тежката националистическа вълна през януари 1990 г., предизвикана от решението на пленума на ЦК на 29 декември предишната година, част от избирателите на СДС също се обявиха против възстановяването на правата на турците. Страхувайки се, че така може да се изгубят избиратели, някои от ръководителите на Съюза се отдръпнаха от тази проблематика и някак си им беше добре дошло, че се появява такава партия у нас – ето, за тези неща ще отговаря ДПС. Голяма част от поддръжниците на БСП беше против връщането на имената. Парадоксалното е, че в същото време отнемането на имената противоречеше на здравия разум и толерантност на друга голяма част от българското население. Трябва да Ви кажа, че при първия рейтинг на политически партии и организации през януари 1990 г. Комитетът за национално помирение с над 50% одобрение беше на второ място след „Екогласност“. Много от хората искаха политика на толерантност и взаимно зачитане.
В нашия комитет също имаше три становища, застъпени от нас – тримата говорители. Едното се изразяваше от Антонина Желязкова, която подкрепяше идеята да има отделна партия като един отдушник, с който турците да се успокоят. Сюлейман Гавазов, другият говорител, беше тогава категорично против такава партия. И повтаряше многократно, че това ще ни донесе само беди. Моята позиция беше, че не можем да се противопоставяме и да искаме такава партия да бъде забранена, защото самите хора я искат, но трябва да се води политика на демотивация. Това означава другите партии да поемат тази проблематика и защитата на тези интереси, да поемат представителството с включването на турци в избирателните листи за депутати и общински съветници и със залагане на съответни елементи в програмите си. Нашият Комитет за национално помирение отиде и в СДС, и в БСП със списък от имена на турци, които да бъдат включени в техните избирателни листи преди изборите за ВНС. Но без успех.
А защо това не стана, защо останалите партии не само не отвориха листите си за българските мюсюлмани, но и не заложиха нищо в програмите си за тяхното приобщаване и за разрешаването на техните проблеми?
Причините бяха много, но една от тях беше да не загубят националистическите си избиратели. Това се случва и сега. Ако се върнем към днешния ден, ще видим, че в турската общност има голяма съпротива срещу ДПС. Просто хората се стабилизираха, голяма част от тях материално си стъпиха на краката, отидоха в чужбина, изпращат пари тук – с една дума, мюсюлманите днес са много по-независими. Много от тях ми се обаждаха, искаха да подкрепят „Демократична България“. Но от коалицията трябваше да кажат нещо много просто: „Подаваме ви ръка. Ние сме едно общо, едно цяло, имаме общи интереси, ние сме еднакво потърпевши от олигархията.“ Ето това трябваше да се каже. Но никой не го каза на всичките избори през тази година.
Това преди години го каза Иван Костов, и то пред изселническата ни общност в Турция. И щеше да го направи, ако не беше се върнал царят.
Аз говоря за днешния ден. Но ако се връщате към Иван Костов, неговата позиция беше противоречива. Той направи един много знаков жест, когато отиде в Бурса – на митинг в голямата зала там поднесе извинение от името на българската държава за „Възродителния процес“. Но тогава влиянието на ДПС в турската и помашката общност беше много силно, а Костов каза една фраза, която, освен всичко друго, беше изтълкувана и тиражирана превратно – че ДПС е проклятието на България. Всъщност точните му думи бяха: „Етническият модел, който е свързан с участие в управлението на тази партия, е проклятие за България.“ В крайна сметка изказването му отблъсна турците и помаците от СДС по онова време.
Но не се ли оказаха пророчески тези думи, изречени преди 20 години, преди още ДПС да беше влязло реално във властта?
Ако имате снимки от първите митинги на ДПС, ще видите, че на трибуната до Ахмед Доган стои Илия Павлов. Сватовете на симбиозата между капитала и тази партия бяха хора като Андрей Луканов и Любен Гоцев. Доган и Павлов вероятно са се запознали след промените на 10 ноември 1989 г. Аз съм присъствал на конференции на ДПС, на които се отправяха приветствия от „Мултигруп“. У нас всички партии се развиха като олигархични, но най-видим и най-ерозиращ за обществото ни беше именно олигархизмът на ДПС. И това започна от първите години. Тогава дейността на партията беше противоречива. Същевременно тя се бореше за включването на турския език в образователната система, за по-голяма етнокултурна дейност. Макар и не особено активно, защото неправителствените организации в онези години вършеха много повече работа в тази посока.
Това беше по-скоро мимикрия, защото Доган никога не се е интересувал от правата на българските мюсюлмани. Но използваше религиозните водачи на общността и заставаше редом до тях не само на празници на вероизповеданието, но и на предизборни митинги и прояви.
На ДПС не се гледаше тогава като на нещо хомогенно. Не трябва да забравяме за конференцията в края на 1993 г., когато стана тежък конфликт с хасковско-кърджалийската група. Тогава Доган стана причина за напускането на над 100 души от залата. Конфликтът беше за това, че създалата се тогава вътрешна опозиция начело с Мехмед Ходжа искаше в ръководството на партията да няма агенти на ДС. А Ахмед Доган настоя в него да влязат хора като Юнал Лютви и Осман Октай, за които всички вече знаеха, че са свързани с ДС.
Освен това в турската общност, включително и сред актива на ДПС, имаше хора, които искаха да се провежда активна етнокултурна политика. Този, който много бързо напусна тази кауза, беше Доган – той се концентрира върху връзките с икономическите групировки.
Щеше ли Преходът да изглежда по-различно без партията на Доган?
Тази дума „ако“ в историята не съществува. Аз имам статия, която излезе в един сборник на издателство „Колибри“ по повод 30 години от началото на промените. У нас няма автентични партии. След Великото народно събрание се получи едно обединение по интереси между БСП и дясното крило на СДС, които не желаеха силна социалдемократическа партия. А партията на Петър Дертлиев имаше огромно влияние и към нея се присъединяваха и бивши комунисти.
Затова беше и най-опасната. Затова не направиха и Дертлиев президент, не мислите ли?
Да, затова не направиха Дертлиев президент, затова се случиха и други неща, които фактически доведоха до съсипването на социалдемократическата партия и до лишаване на политическото пространство в България от автентична лява партия. Българинът излезе от комунизма, от соца ляв и затова автентичните леви идеи имаха почва в обществото. Много по-трудно беше да се прокарат десните идеи.
Що се отнасяше до дясното, то в началото нямаше икономическа основа, нямаше критична маса от средни собственици. Отгоре на всичко роля изиграха и личностни неразбирателства между лидерите. Случиха се много неща, включително и „Боянските ливади“, за което президентът Желев е силно критикуван.
Вие тогава бяхте съветник на президента. Преди да направи своето изявление в градината на резиденцията си в Бояна, Желю Желев посъветва ли се с Вас?
Не, той не беше се съветвал с никого за това, което смята да каже.
Днес ДПС е част от либералния алианс в ЕС и елитът на партията живее добре и с европейски стандарти. А българските мюсюлмани, макар и с върнати имена, чувстват ли се днес приобщени, част от нацията ни, и имат ли нужда от конкретна партия, която да защитава само техните права и свободи?
Както вече казах, в България се развиха не автентични, а олигархични партии. Олигархизма го разбирам така: с властта се правят пари, с пари се прави власт. Най-ерозиращата обществото олигархична партия е ДПС, която изразява интересите на една богата върхушка с вота на едни относително бедни избиратели. Тя експлоатира бедния етнически вот за интересите на етнически безцветни олигарси. Парите нямат етническа принадлежност. За Ахмед Доган или Делян Пеевски, или който и да е друг от елита на тази партия са важни преди всичко икономическите интереси.
В отговора на Вашия въпрос има два момента. Първият е трябва ли да има етническа партия. Според Конституцията – не. Но днес ДПС не е етническа партия и Конституционният съд се е произнесъл ясно за това. Документите на партията се отнасят до общонационалните проблеми. На някои парламентарни избори за нея са гласували над 100 000 етнически българи. В ръководството и в депутатската група също има българи. Бих определил ДПС като олигархична партия с твърдо и достатъчно голямо етническо ядро.
Политически това трябва да се преодолее. Турците, помаците, или по-общо мюсюлманите у нас трябва да излязат от своето политическо гето и единственият начин да се направи това е техните интереси да бъдат припознати от другите партии като свои. Проблемът не е нито в избирателите на ДПС, нито даже толкова в ръководството му. Проблемът е в другите партии, които не желаят да си отворят очите за тази проблематика. В този смисъл аз съм противник на етническите партии. Трябва да се направи всичко възможно интересите на малцинствата у нас да влязат в общите програми и цели на всички партии. Нещо, което не виждаме да се случва и няма дори шанс скоро да се случи.
Днес, когато отношенията между ДПС и останалите политически субекти в страната не са в най-добро състояние, има ли опасност да се направи опит за радикализация на мюсюлманското малцинство?
Не. Лютви Местан публикува анализ за електоралните параметри на участието на ДПС в последните избори. То има сериозен спад в подкрепата си и получи под 260 000 гласа в България. В Северозападна България се използва много корпоративният вот, евфемистично казано. Или простичко: „Аз гласувам, защото моите материални интереси изискват това“. Това означава, че не искам да изгубя работата си или че ще отпуснат примката на заема, който дължа на някого. Има много начини освен директното купуване на вота. Но голяма част от турците и помаците в България са се отдръпнали от ДПС. Аз не съм пропагандатор на ДОСТ – те допуснаха големи грешки, но данните за участието на обединението между ДОСТ и НПСД на парламентарните избори през 2017 г. показват, че тогава над 100 000 души не пожелаха да гласуват за ДПС.
В отговор на Вашия въпрос има ли опасност от радикализация на това население, ще кажа „не“. Има опасност от силно отчуждение и тази тенденция се засилва все повече и повече. Има отчуждение от политиката, от обществените проблеми и от българската национална общност, от българска държава. Което не значи, че те се отчуждават от етническите българи на индивидуално равнище. Наше изследване на нагласите на мюсюлманите в България през 2016 г. показа, че 70% от тях имат приятели българи. Тези хора стават все по-независими, те имат собствено мнение и все повече не одобряват Ахмед Доган и върхушката на ДПС, но са попаднали в това гето и няма за кого да гласуват. Те ми се обаждат, питат за кого да гласуват и казват: „А твоите направиха ли нещо, една дума не казват.“ Така ми говорят.
Как си обяснявате факта, че в новото Народно събрание олигархът Делян Пеевски стои на първия ред между Мустафа Карадайъ и Йордан Цонев? И това знак ли е, че Ахмед Доган е вече минало?
Не знам. Този въпрос е многопластов. Делян Пеевски е олигарх. Той символизира сливането на икономическата с политическата власт. Не е единственият олигарх в България, такъв олигарх е Васил Божков, могат да бъдат изброени още няколко души, които имат икономическа мощ и оказват силно влияние върху политическите процеси. Но Пеевски действително символизира симбиозата между власт и пари.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.