Tag Archives: Евромайдан

10 години Евромайдан. Революция и реакция

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaidan-revoliutsiya-i-reaktsiya/

<< Към първа част

10 години Евромайдан. Революция и реакция

На датата, на която се публикува настоящият текст (16 март 2024 г.), се навършват десет години от формалното начало на руската агресия срещу Украйна. Тя започва с прииждането на „малки зелени човечета“ и инсцениран референдум в Крим на 16 март 2014 г., служещ като параван за анексията на автономната република на следващия ден. Паралелно Кремъл подстрекава размирици в градове като Одеса, Харков, Донецк, Луганск в Югоизточна Украйна. Безредиците и неуспешната симулация на гражданска война прерастват впоследствие в зле прикрито руско военно вмешателство в Донбас. Международно забравената война, съсредоточена в тази част на Украйна, ескалира през 2022 г. в открита пълномащабна руска инвазия. 

Моментът, избран за начална точка на тези действия, не оставя никакво съмнение, че те са директна реакция на Кремъл срещу украинската революция, която започва през ноември 2013 г. и кулминира в края на февруари 2014-та. Самият Путин разказва в интервю, че е взел решението да анексира Крим в нощта срещу 23 февруари 2014 г., един ден след като украинският президент Виктор Янукович бяга заедно с покъщнината си от Украйна. Но тук причинно-следствената връзка се губи за много хора.

Какво толкова се случва на Майдана, че кремълският самодържец така да възненавиди цял един народ и цяла една страна?

Както причините, довели до протестите в Киев и описани в първата част на тази тема, така и самата революция са покрити с пластове от пропагандни наративи, опростено представяне и умишлено недоразбиране. Диференцираният разбор на събитията около Евромайдана по необходимост прилича на археологически разкопки, в които с фина четка трябва да се отстраняват натрупванията на времето, за да се стигне до самите артефакти. Трагедията на Украйна не е просто в това, че тя е жертва на агресия; най-печалното е, че агресорът зададе терминологията и маниера, с които светът говори и мисли за нея.

Митовете, култивирани по отношение на Евромайдана, са безчет и не могат да бъдат изчерпателно адресирани в един текст. Но най-главните са два и те по един издайнически начин са огледални един на друг, защото игнорират променливата динамика на революционните събития и представят кратки отрязъци от тях като цялостна картина. Първият мит се фокусира единствено върху началото на протестите и приписва на участниците в тях „геополитически“ мотиви: те уж са „против“ Русия и „за“ Европа. Вторият пък е фиксиран върху края на революцията и гласи, че Майданът е насилствен преврат на крайнодесни „бандеровци“. Тези два статични погледа на свой ред пък обслужват шаблонния медиен имидж на Украйна като страна, която езиково, етнически, и идеологически е разделена на „изток“ и „запад“.

Фазите на революцията 

Протестите на киевския „Майдан Незалежності“ („Площад на независимостта“) продължават три месеца и протичат през няколко фази на мобилизация. Тези фази, както показват детайлни изследвания, базирани на представителни извадки и интервюта с фокус групи, се различават една от друга по отношение на исканията и лозунгите, демографската си композиция и протестния си репертоар. 

Първата мобилизационна вълна започва на 21 ноември 2013 г., броени часове след като президентът Янукович обявява, че няма да подпише Споразумението за асоцииране с Европейския съюз. Тя се състои най-вече от млади хора, студенти, представители на творческите професии, ученици. Те развяват европейския флаг редом с украинския и скандират „Україна – це Європа“ („Украйна е Европа“), а мобилизацията в интернет се осъществява през хаштага #Євромайдан, откъдето протестите добиват международно популярното си название. 

Съществен първоначален организационен тласък е даден от широко споделяна публикация на активиста и журналиста от афганистански произход Мустафа Найем, който приканва съгражданите си да излязат на площада с напомнянето, че „лайковете не се броят“. Впрочем публикацията е написана на руски език.

Демонстрациите бързо се разрастват след 29–30 ноември, когато специалните полицейски части „Беркут“ се нахвърлят върху протестиращите и ги пребиват. Втората мобилизационна вълна вече обхваща много по-широки възрастови и класови групи. На помощ на „студентския“ Майдан се притичва „родителският“: на площадите из цялата страна се стичат и хора на средна възраст с всякакви професии, които се обединяват срещу полицейския произвол. „Кои си въобразявате, че сте? Защо биете нашите деца?“, скандират те. 

Оттук нататък евроинтеграцията остава на заден план като мобилизационен мотив. Както констатира изследователката Олга Онух в серия от интервюта, „медианният“ демонстрант е най-разтревожен от нарастващото ниво на репресия и потъпкването на гражданските свободи, а не от мнимото сближаване с Русия. Това схващане се потвърждава в представително социологическо запитване в началото на февруари 2014 – най-големият дял от запитаните демонстранти (около 70%) посочват именно репресиите като една от трите си главни подбуди за участието в митинга, а отказа от Споразумението с ЕС – едва 53,5%. Тази нова фаза на протестите измества фокуса на мобилизационния дискурс към по-универсални категории: граждански права, прогрес и човешко достойнство. Именно тогава Евромайданът се ребрандира като Революция на достойнството – наименованието, с което ще остане в украинската колективна памет.

Режимът на Янукович реагира на протестите по репресивен, насилствен и същевременно непостоянен начин, който подклажда нови и нови вълни на мобилизация и радикализация. Масови арести се редуват с масови амнистии. Платени провокатори – т.нар. титушки (по фамилното име на Вадим Титушко, платен демонстрант, който през пролетта на 2013 г. пребива журналисти) – се смесват с тълпата и всячески се стремят да я тласнат към насилие. Полицията и други силови структури, работещи за режима, получават все по-често зелена светлина за побой над протестиращите. Маскирани мъже похищават ранени революционери от болниците и се налага доброволци да бдят над тях на смени. 

На 16 януари 2014 г. репресиите кулминират в пакет от „антипротестни“ закони, които имат за цел радикално да ограничат свободния печат и правото на демонстрация. Те са прокарани скорострелно през парламента и развързват ръцете на „Беркут“. Няколко дни по-късно следва втора вълна от побои и за първи път протестиращи загиват в резултат на полицейските действия.

„След първия изстрел вече нищо не беше същото“ 

Пролятата кръв маркира радикален нов период в историята на независима Украйна. Въпреки хаотичния мафиотски характер на прехода, украинският държавен апарат, за разлика от руския и беларуския, до този момент не си е позволявал да прибегне до масово насилие като инструмент за саморазправа със собствените си граждани. А те ясно показват, че не са склонни да търпят прекрачването на тази граница. 

Властта подценява масовия характер на протестите, както и капацитета на участниците в тях за иновация и самоорганизация. Първоначално протестният репертоар се състои предимно от символни и културни практики – концерти, джемсесии (някой е домъкнал пиано отнякъде), речи, открити лекции. Но след всяка проява на полицейщина той се обновява и допълва. Изграждат се барикади; кримските татари спретват полева кухня; организират се доброволчески медицински пунктове; пенсионери, бездомни хора, майки с малки деца, ветерани от войната в Афганистан окупират площада на смени, докато по-младите ходят на работа. Заражда се „Автомайдан“ – мобилно подразделение на протестите, което препречва пътя на полицията, блокира административни сгради, евакуира пострадали. Майданът се превръща в град в града, в карнавал на свободата, в паралелно измерение, където времето и пространството са кондензирани, а общоприетите практики за политика и социализация са преобърнати с главата надолу. Писателката Катерина Мишченко описва тези моменти на радикална солидарност така:

Майданът се роди от нуждата да даваш и да споделяш. В тези нови качества на взаимоотношенията се криеше подривният характер на нашия протест, неговият огромен потенциал, който нямаше нищо общо с партиите или опозиционните политици.

В същото време зачестяващите сблъсъци с държавните силови структури водят до поредна и този път предвидима промяна в композицията на протестиращите: рязко спада пропорционалният брой на жените, който дотогава е почти 50%. Увеличава се и сравнителният дял на националистическите организации и радикално настроените демонстранти, готови да използват насилие като ultima ratio (двете групи се припокриват само отчасти). Особено последните изиграват роля във финалните дни на революцията, макар че до самия край представляват много малка част от протестиращите.

От 18 до 21 февруари революцията излиза от контрол и на места се стига до екстремно насилие. В последната вълна на ескалация „Беркут“ и други специализирани части – „Алфа“, използват драстични методи на репресии срещу демонстрантите: бойни патрони, гранати и снайпери. Някои от радикалните демонстранти, които се самовъоръжават, отвръщат на огъня. Загиват около 90 души. Неколцина от тях са полицаи, а повечето са демонстранти под 25-годишна възраст. Стотици са ранени. Детайлите на този кървав епизод до ден днешен не са напълно изяснени от украинското правосъдие и дават повод за множество взаимни обвинения, както и за конспиративни теории през годините. „След първия изстрел, след първия коктейл „Молотов“ вече нищо не беше същото“, спомня си Сергий Жадан, писател и централна фигура на харковския Майдан.

През цялото време Янукович не показва ни най-малка готовност за пълноценен диалог или компромис. Това го превръща в най-одиозната фигура в украинската политика. Всеобщата непоносимост към неговата власт се превръща в основен мобилизационен мотив към края на протестите. „Банду геть!“ („Бандата вън!“) става доминиращият лозунг, отправен към Партията на регионите, която наистина е трудно различима от вертикално интегрирана криминална организация. 

Едва след февруарското клане и с посредничеството на външните министри на Германия, Полша и Франция Янукович склонява да подпише споразумение с лидерите на опозицията. То предполага служебно правителство и предсрочни президентски избори. Майданът обаче, неконтролируем и отчужден от официалните политически играчи, включително и от опозицията, спонтанно отхвърля споразумението. А Янукович… натоварва съществена част от имàнето си на хеликоптери и бяга от Киев, а впоследствие и от страната. 

Междувременно протестиращи и репортери щурмуват президентската резиденция в Межигирия, превърнала се в символ на вулгарния мафиозен материализъм. Резиденцията шокира със своя кич. Протестиращите се натъкват на всевъзможни реликви на мутробарока. „Каква логика може да се очаква от човек, който използва златна тоалетна?“, пише Сергий Жадан.

Както се оказва впоследствие, украинският президент е планирал бягството си още преди споразумението. Тази стъпка хвърля страната в конституционна криза, тъй като няма правна норма или прецедент, които да регулират такъв извънреден случай. Ново служебно правителство и предсрочни избори се назначават ad hoc заради странната фактическа абдикация на действащия президент.

Митът за разделената Украйна

Колективната памет за Майдана в много страни е доминирана от медийните изображения на насилие и десен радикализъм. Динамиката на протестите през 2013–2014 г. обаче не може да бъде описана от тези статични картини. Евромайданът се различава коренно и от предшестващата го Оранжева революция през 2004 г. Както показват количествените изследвания, оранжевият бунт е демографски доминиран от западните региони на страната, а национално-езиковите мотивации са по-широко застъпени от демократичните.

На фона на това Евромайданът е много по-плуралистичен и много по-граждански ориентиран. Протестиращите тълпи са изключително разнообразни – съставът им преминава през всякакви етнически, класови, политически, възрастови и географски граници. В революцията участват етнически украинци, руснаци, арменци, беларуси, грузинци, кримски татари, евреи, афганистанци. Автомонтьорът от Житомир гради барикади рамо до рамо с програмистите от Киев; пенсионери лагеруват до ученици и студенти; леви и десни активисти временно заравят томахавката. 

Още по-важно е, че революцията изхвърля през прозореца медийните клишета за „разделената между изток и запад Украйна“. Дихотомията между „русофони“ и „украиноговорещи“ не играе никаква роля в протестите. Руският и т.нар. суржик – битово наречие на украинския, лексикално доминирано от руски заемки – са точно толкова lingua franca на демонстрантите, колкото и книжовният украински. Регионалните различия също играят много по-малка роля в сравнение с предишните протести, въпреки че протестната активност е по-ниска на юг и на югоизток. Донецк и Луганск също имат своите по-малки Майдани, както и градове като Харков, Суми, Днипро, Полтава, Одеса, дори кримските Севастопол и Симферопол.

Разбира се, всяка революция по дефиниция е поляризиращо събитие и тази не прави изключение. Далеч не всички в Украйна я подкрепят. Много хора, особено в Донбас, също изпитват неприязън към Янукович, но гледат скептично на Майдана, не споделят лозунгите му, не разбират целите му или пък просто са отблъснати от атмосферата на хаос и противопоставяне. Равнодушните, дори негативните нагласи към промяната са разбираеми с оглед на колективните травми в паметта на региона, страдащ от болезнена деиндустриализация, престъпна приватизация и всекидневие в патримониални структури, доминирани от местни олигарси. 

Този скептицизъм в Донбас обаче не трябва да се бърка със сепаратистки настроения, които тогава, както и в предходните години, не са широко разпространени. Представителни запитвания от март 2014 г. показват, че исканията за „присъединяване“ към Русия в страната остават в едно ограничено малцинство при все регионалните вариации. Дори в Крим, регион със специфична история и демографски състав, изменен от столетия на русификация и етнически чистки на коренното население – кримските татари, такова желание изразява около 1/3 от населението – далеч от нарисуваните по-късно на псевдореферендума 96,57%.

Реакция и последствия

„Геополитическият“ елемент в цялата история в крайна сметка се привнася от Путин и неговия антураж, които от самото начало привиждат в Майдана антируска конспирация и системен конфликт между „Запада“ и „Изтока“, който се възпроизвежда в миниатюра на украинска територия, мислено разделена по поречието на Днепър. Идеята за народно въстание за тях е оксиморон: ако някъде по света избухват размирици, те по дефиниция трябва да са контролирани от „нечий щаб“. Тук не мога да се изразя по-добре от беларуския журналист Артьом Шрайбман

Тези хора не могат и да си представят, че някакви групи от хора са способни да взаимодействат хоризонтално, да живеят без пастир. За тях има само вертикал, само казарма. Само елитите и стадото овце под тях. Щом сме свикнали да живеем в такова общество и да го управляваме, значи всички общества са такива.

Владимир Владимирович дотолкова се опиянява от геополитическите си фантазии, че пристъпва към възможно най-крайните политически действия – военно насилие, инсцениране на спонтанен сепаратизъм, инвазия. Речта, която той държи на 18 март 2014 г. по повод анексирането на Крим, е пълна със злостни коментари за „управляеми“ революции, „неонацисти, русофоби и антисемити“, както и с мракобесни исторически спекулации – дословно същите тропи, с които светът ще бъде облъчен още веднъж на сутринта на 24 февруари 2022 г. 

В този момент вече въобще не става дума за икономическите интереси на Русия – евразийският интеграционен проект, а и самата Украйна имат ограничено значение за руската външна търговия. Основната мотивация е за реванш срещу украинския народ и решението на голямата част от него да се опълчи на плячкосването на страната и затягането на авторитарните гайки.

Още тогава беше видимо с просто око, че всъщност официалната идеология на Кремъл е тази, която залита в крайнодясното, неумело маскирайки империалисткия си милитаризъм с псевдолява антизападна реторика. Но през 2014 г. за мнозина в Европа беше по-удобно безкритично да се възприемат великоруската гледна точка и путинският разказ за „управляемата революция“. Когато не знаеш почти нищо за една страна, най-лесно е да я гледаш през призмата на имперската арогантност и да смяташ нейните граждани за същества без собствена воля, за пешки в геополитическия шахмат. 

Така украинският народ се превърна в проекционно поле за всякакви постимперски шовинизми, национални комплекси и идеологически клишета. Политически предприемачи от всякакъв тип – десни, леви, прогресивни, консерватори, самодоволни моралисти и обикновени циници – вкупом се втурнаха да заклеймяват жертвата и да амнистират насилника. И от българска страна имаше много такива гласове. Но тези необуздани инсинуации по адрес на украинската революция говорят много повече за самите нас, отколкото за нея.


Авторът благодари на Елен Будинова за полезните коментари и подобрения по текста. 

10 години Евромайдан. Политическа икономия на безхаберието

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaydan-chast-1/

Част първа

10 години Евромайдан. Политическа икономия на безхаберието

„Всички неща, които живеят дълго, постепенно дотолкова се пропиват с разум, че произходът им от неразума започва да изглежда неправдоподобен“, пише Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“. Един век по-късно психологията ще назове този феномен „ретроспективна рационализация“ – механизъм, който ни помага да правим по-приемливи за самите себе си трудни за разбиране или преработване събития от миналото, тълкувайки ги като по-рационални, праволинейни и еднородни, отколкото всъщност са били.

Евромайданът, или украинската Революция на достойнството, която през 2024 г. отбелязва десетата си годишнина насред война и разруха, е пример за комплексно и поляризиращо събитие, което лесно се поддава на изкривяваща рационализация. От дистанцията на времето е лесно да бъде представено като логичен низ от калкулирани решения, взети в „нечий щаб“ – един вид, геополитически шахмат. Такава трактовка широко резонира с битовото политиканстване. Но тя е несъвместима с изконните черти на революцията – стихийност на събитията, липса на координация, преобръщане на утвърдения порядък. И не на последно място – със сивата реалност, че полезрението на политическите актьори често е ограничено, действията им – недообмислени или въобще ирационални, а последствията от тях – непредвидени.

Една стандартна опростенческа интерпретация, популяризирана от хора с голям социален капитал и тесен кръгозор, разглежда началото на Майдана в геополитически контекст. Накратко тази версия гласи: Западът тласка Украйна в своята орбита („Всичко е по вина на НАТО!“), „проруският“ ѝ президент се противопоставя на това, а „прозападната“ част от населението на Украйна въстава срещу него, тласкайки и бездруго разделената страна към гражданска война.

Реалните събития, които предшестват Евромайдана, нямат нищо общо с подобна карикатурна картина. Янукович съвсем не е толкова „проруски“, колкото го рисува популярното въображение, а евроинтеграцията в крайна сметка не е доминиращият мотив на протестите. Разделението между „Изток“ и „Запад“ вътре в самата Украйна е в голямата си част медийна проекция. НАТО пък няма съвсем никакво отношение към тези събития – централният външен актьор в случая е ЕС, но към този момент неговият „геополитически“ интерес към Украйна е, меко казано, хром. Една по-удачна реконструкция на събитията, които водят до революцията, изисква повече внимание към самата Украйна, към ограничената рационалност на политическите актьори и политико-икономическите взаимовръзки между тях.

„Престъпността беше получила своя президент“

След проваления опит за електорална манипулация през 2004 г. Виктор Янукович се завръща в украинската политика с гръм и трясък шест години по-късно и печели президентските избори, този път в открито и конкурентно съревнование. По ирония на съдбата кампанията му е менажирана от Пол Манафорт – онзи, който по-късно ще ръководи кампанията на Доналд Тръмп в САЩ.

Янукович заменя на президентския пост един друг Виктор – Юшченко, който по ред причини се оказа провалена реформаторска надежда. Новият Виктор символизира приемственост вместо промяна. А освен това е стереотипна посткомунистическа мутра. Той е двукратен затворник и издънка на олигархичните кланове от Донецк, а използването на бандитски прийоми в политиката му иде отръки. По време на неговата администрация корпоративният рейд достига небивали размери – според неправителствени организации около 7000 бизнеса стават жертва на изнудване или принудително изземване. 

Близки до президента субекти натрупват приказно богатство за рекордни срокове. Синът на Янукович – Олександър, дипломиран стоматолог с нито един излекуван зъб през живота си, се нарежда сред най-богатите хора в страната и само в периода между април и октомври 2013 г. магически утроява състоянието си от 187 на 510 млн. долара. Плячкосването на държавния бюджет достига такива размери, че международната платежоспособност на страната е под въпрос.

В същото време администрацията на президента започва да затяга обръча около съдебната власт, на практика анулирайки всички политически свободи, извоювани от гражданския сектор в периода 2004–2010 г. На 1 октомври 2010 г. Конституционният съд на Украйна отменя конституционната реформа от 2004 г., която значително ограничава компетенциите на президента и засилва ролята на парламента. През октомври 2011 г. Юлия Тимошенко, някогашната премиерка и основният политически конкурент на Янукович, набързо е осъдена на 7 години затвор. Политиката на Украйна е доминирана от омраза и противопоставяне. „Престъпността беше получила своя президент… По онова време Украйна ми изглеждаше като една голяма противна рана“, спомня си писателката Таня Малярчук в сборник с есета от 2014 г.

ЕС срещу ЕврАзЭС

Трагично съвпадение е, че отговорността за ключови външнополитически решения пада именно върху най-безотговорния и некомпетентен президент, който независима Украйна е имала. От 2009 г. нататък ЕС води нова политика, с която да регулира отношенията си със страните на изток от границите на Съюза след двата големи рунда на разширяване – т.нар. Източно партньорство. Тази политика официално цели да изгради „кръг от държави, които споделят основните ценности и цели на ЕС“. Неофициално това е опит да се тегли чертата на разширяването и да се намери по-минималистична форма на сътрудничество с европейски страни, смятани за неспособни да се реформират и да станат пълноправни членове на Съюза – Армения, Грузия, Молдова, Украйна. 

Тази минималистична рамка включва подписване на т.нар. двустранни споразумения за асоцииране, които обхващат свободна търговия, регулаторно напасване и по-тясно сътрудничество в определени ключови области. Но в нея няма почти нищо от дълбокото взаимно обвързване, характерно за предприсъединителния процес, през който минават България и другите страни. Дори обемът на Споразумението говори сам за себе си: документът е под 1000 страници, докато пълноправното членство в ЕС предполага приемането на законова рамка, надхвърляща 80 000 страници (т.нар. acquis communautaire). И най-важното, при асоциирането изрично липсва перспективата за членство.

Няколко години по-късно Русия лансира собствен проект за регионална интеграция – Евразийски икономически съюз (ЕврАзЭС), първата стъпка от който е Митнически съюз. По думите на самия Путин, този съюз е частично проектиран по модела на ЕС и е насочен към страните от бившия СССР, в това число и Украйна. За нея обаче обвързването с такъв проект е неатрактивно и проблемно. Външнотърговското салдо на Украйна с много от другите бивши съветски републики и без отпадане на митата е отрицателно, а делът на двустранната търговия с Руската федерация (РФ) стремглаво пада от десетилетия без каквато и да е политическа намеса. С други думи, като относителна тежест двете страни стават икономически все по-малко важни една за друга. 

Ключовият внос на Украйна от Русия – енергийните ресурси, може безпроблемно да продължава и без по-тясно търговско обвързване. На всичко отгоре руската икономика има сериозни структурни дефицити, произтичащи от огромната тежест на въглеводородите. Валутата ѝ е нестабилна по същата причина. Русия няма потенциала да бъде пълноценен интеграционен център за региона, затова ЕврАзЭС е движен най-вече от хроничното самонадценяване на кремълските властелини. В официалната външнополитическа концепция на РФ от 2012 г. те нескромно се самоопределят като представители на „един от най-влиятелните и конкурентоспособни центрове на съвременния свят“.

На този фон дори повърхностното обвързване с огромния европейски пазар, предвидено в Споразумението за асоцииране, е значително по-привлекателно от украинска гледна точка. В Москва въпреки това смятат, че в Киев на власт е „нашият кучи син“, както се изразява анонимен представител на Кремъл. Квалификацията е точна, доколкото Янукович е персонаж, много близък и разбираем за руската върхушка – социализиран в късния СССР, издигнал се в анархичния криминален свят на 90-те, циничен, алчен, безскрупулен, смятащ държавните институции за частна собственост, а демокрацията – за куха фасада. Украинските институции пък са пълни с руски колаборационисти и агенти. Освен това Янукович прави съществени отстъпки на Русия още в първите месеци на президентството си: през пролетта на 2010 г. подписва с Дмитрий Медведев споразумение, което автоматично удължава стационирането на Руския черноморски флот в Севастопол до 2042 г.

В Кремъл обаче не отчитат, че от самото си стъпване на власт администрацията на Янукович няма каквото и да било намерение да се присъединява към Митническия съюз на Русия, макар и да избягва открити изявления в тази посока. А двустранната работа с ЕС върви на пълни обороти въпреки многото опасения от европейска страна. В Брюксел с основание смятат, че интересът на украинските управляващи към асоциирането е единствено от финансово естество, а институционалното сътрудничество и правовата държава са им последна грижа. Но все пак Украйна е държавата, която най-бързо изпълнява техническите критерии. След пет години преговори споразумението е готово за подписване на планираното заседание на Европейския съвет във Вилнюс в края на ноември 2013 г.

В месеците преди заседанието Москва засилва натиска върху Янукович, използвайки смесица от икономически шантаж, импортни ограничения, внезапни проверки на товари, заплахи и опити за подкупване. Реториката на Кремъл ескалира. В редица драстични обвинения, традиционно съдържащи резервираност към НАТО, руският дипломатически корпус представя Източното партньорство като мащабна геополитическа интрига, насочена срещу Русия и поставяща пред свършен факт страни като Украйна.

Тази реторика, меко казано, не отговаря на истината, като се има предвид тогавашната липса на задълбочен интерес към Украйна от страна на ЕС. Съюзът си има достатъчно главоболия заради катастрофалните асиметрични ефекти, които еврото създава между страните от Северна и Южна Европа, и заради грешната стратегия за справянето с тях. На този фон отношенията с Украйна и постсъветското пространство изглеждат като третостепенен проблем. Източното партньорство и бездруго не е амбициозен проект: бюджетът му е малък, посветен му е ограничен административен капацитет, а имплементацията му изцяло зависи от политическата воля на местните правителства в целевите държави. Това е един бавен, бюрократичен и дългосрочен инструмент, който няма потенциал да бъде използван за натиск в кризисни ситуации.

Непредвидените последствия на „бързите пари“

Междувременно Украйна е в тежка икономическа ситуация. Годините на некомпетентно управление и плячкосване са довели страната до тежки бюджетни проблеми. Балансът по текущата сметка е алармиращ, а външнотърговският баланс допълнително се влошава заради наложените от Русия ограничителни мерки. Янукович спешно трябва да попълни бюджета, за да си осигури нов мандат на президентските избори през 2015 г. Бавната, дългосрочна и изпълнена с условия политика на Брюксел започва да му дотяга, както и Международният валутен фонд. Организацията предлага на Украйна кредит от 15–20 млрд. долара, който в краткосрочен план да подсигури ликвидност на държавния бюджет, но също го обвързва с провеждането на отдавна належащи реформи в енергийния и банковия сектор. Освен това „краткосрочно“ в речника на Вашингтон означава месеци, дори тримесечия, а в представите на Янукович това е далечно бъдеще с оглед на субективната му нужда от „бърз кеш“.

В същото време Путин прави контраоферта: 15 млрд. долара незабавен кредит от руски банки директно към украинската държава, както и „промоционално намаление“ на цената на газа с 268,50 долара за всеки 1000 куб.м. Това предложение сякаш е сервирано на сребърен поднос, защото липсват каквито и да е искания за дълбоки вътрешни реформи. Но разбира се, има и дребен шрифт. 

Първо, сделката предпоставя, че редица стратегически обекти в Украйна ще бъдат приватизирани от руска страна – излишно е да се казва – с участие на „правилните хора“. Второ, Украйна трябва незабавно да се откаже от асоциирането с Европейския съюз. Тези условия са далеч по-драконовски, отколкото на Международния валутен фонд, но Янукович, заинтересован единствено от опазването на собствената си власт, приема. След две потайни срещи с руския президент при закрити врата реториката на управляващата Партия на регионите прави обратен завой от проевропейска към евроскептична. На 21 ноември 2013 г., само една седмица преди заседанието във Вилнюс, на което Украйна по план трябва да подпише споразумението, украинското правителство обявява, че се оттегля от процеса.

С това Партията на регионите подписва собствената си присъда. Протестите срещу оттеглянето от споразумението започват броени часове след обявяването на решението и в следващите месеци се разрастват и ескалират, а партията де факто се саморазпуска. Украйна е доведена до най-тежката държавна криза в новата си история. Най-трагичното е, че всичко това се случва като непредвидено последствие от безхаберната двойна игра, която украинският президент се опитва да играе, за да извлече краткосрочна политическа изгода, както и от патологичната му неспособност да взема стратегически решения. Защото оттеглянето от преговорите с ЕС само по себе си не е водено от „геополитически“ съображения. Украинската върхушка не изгаря от желание да влиза във васално съглашение с Москва. Дори след ноември 2013 г. Янукович е пределно внимателен да не дава на Путин никакви конкретни обещания. През следващите месеци той всячески се опитва да отклонява натиска от Кремъл и да протака разговорите за присъединяване към Митническия съюз с нонсенс предложения, двузначни изказвания и недомлъвки.

Европейският съюз пък остава в пасивна роля чак до февруари 2014 г. Отказът на Янукович хваща ЕС неподготвен. Единствената обратна връзка, която Брюксел първоначално дава на Киев, е, че „при добро желание вратите остават отворени“. В кулоарите на европейските институции не един и двама смятат, че отпадането на споразумението е неочакван подарък въпреки пропилените пет години, прекарани в преговори. Защо му е всъщност на Съюза да се обвързва с гангстер като Янукович, бил той и легитимно избран президент? Натискът от Москва и радикализирането на реториката ѝ пък се приемат с повдигане на рамене и с типичните за ЕС формални декларации.

Самата Русия ясно заявява намеренията си да откаже Янукович от ЕС, каквато и да е цената. Но московската политика спрямо Украйна не е ръководена от стратегически или икономически съображения, а от традиционната имперска арогантност на центъра към бившата периферия. Русия надценява собствената си притегателна сила и отказва да види нежеланието на киевските елити да се обвържат с неблагонадеждните ѝ проекти. А на всичкото отгоре Кремъл се увлича от собствената си пропаганда и започва да привижда в плахите европейски политики агресивна конспирация срещу собствените си интереси.

Накратко, прелюдията към Евромайдана е една трагикомедия от грешки, най-сполучливо обяснима като политикономия на безхаберието и късогледството.

(Следва продължение)