Tag Archives: Европа

Най-накрая край или още от същото за Гърция

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gurtsiya-parlamentarni-izbori/

След четири години в опозиция гръцката Nea Dimokratia („Нова демокрация“) се върна във властта, като спечели убедително изборите на 7 юли 2019 г. с малко под 40% от подадените 5,8 млн. гласа. Резултатът не изненада социолозите, които прогнозираха сходна разлика между „Нова демокрация“ и СИРИЗА с тази на изборите за Европейски парламент през май. Още тогава името на новия министър-председател на Гърция бе предизвестено. Това е застаналият начело на дясноцентристката либералконсервативна партия бивш банкер и възпитаник на Бръшляновата лига Кириакос Мицотакис.

Разпределение на гласовете по избирателни райони. В синьо са районите с победа за „Нова демокрация“, в розово – за СИРИЗА. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За последните десет безкрайно трудни години гърците гласуваха на парламентарни избори шест пъти, предавайки властта последователно в ръцете на ПАСОК (2009), „Нова демокрация“ (два пъти в рамките на два месеца през 2012 г.) и СИРИЗА (два пъти през 2015 г.). Подобно на предишните шест, изборите на 7 юли се проведоха предсрочно – три месеца преди изтичането на мандата на 17-тия парламент, след като управляващата партия СИРИЗА на Алексис Ципрас понесе поражение и на изборите за Европейски парламент, и на местните избори, проведени едновременно на 26 май 2019 г.

Рестарт на системата

Това са първите парламентарни избори в Гърция след успешното приключване на програмата за подкрепа на стабилността през август 2018 г. и след ратификацията на историческия Преспански договор, с който бе сложен край на продължилият повече от 27 години спор за името на Северна Македония и бе отворена вратата към членството на страната в ЕС и НАТО. Тези постижения ще останат в актива на победения Ципрас. И докато в началото европейските лидери искаха да елиминират СИРИЗА поради антиевропейската постановка на възникналата като крайнолява партия на Ципрас, с течение на времето те „опитомиха“ СИРИЗА и Ципрас, които според някои анализатори сега са много по-удобни за ЕС от „Нова демокрация“, тъй като Мицотакис поема властта с нова визия и дръзки ходове за постигането ѝ.

Разпределение на гласовете по партии. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За 300-те места в еднокамарния гръцки парламент (50 от които се дават автоматично на партията победител, останалите се разпределят пропорционално) се състезаваха 20 партии. Само шест от тях преминаха 3-процентния изборен праг, в т.ч. крайнолявата Гръцка комунистическа партия (5,3%, или 15 депутати, колкото имаше и досега), левоцентристкото Движение за промяна, което увеличава броя на депутатите си от 17 на 22, и крайнодясната проруска партия „Гръцко решение“ (3,7%, или 10 депутати).

Новото лице на гръцкото крайнодясно

Сред шестте партии в новия гръцки парламент обаче не са неонацистите от „Златна зора“, които бяха трета сила с 18 депутати в предишния парламент, сформиран в пика на миграционната криза и популистката вълна през 2015 г. Неколцина от най-популярните членове на тази политическа формация са обвиняеми по дела за тежки криминални деяния, включително убийства – на известния гръцки хип-хоп артист и антифашист Павлос Фисас и на пакистански мигрант. Въпреки лошия изборен резултат на 7 юли обаче, малко вероятно е „Златна зора“ да се свие до предишния си маргинален статус, след като на европейските избори делът на партията от гласовете на гласоподавателите във възрастовата група 17–24 години бе около 13%.

Що се отнася до „Гръцко решение“ на Кириакос Велопулос, партията проповядва въвеждането на смъртно наказание и затваряне на границите на страната, а освен това участва в организирането на протестите срещу Преспанското споразумение. Самият Велопулос, избран за евродепутат през май, е бивш телевизионен водещ, продавал с еднакъв патос всичко – от лек за плешивост, през кремове за хемороиди, до „оригинални“ ръкописни писма от самия Исус Христос. „Еволюирайки“ в „политическо животно“ (по Р. П. Уорън), сегашният Велопулос е радетел на идеята срещу опитващите да влязат в Гърция мигранти да бъдат използвани пехотни мини – идея, за която може да се допусне, че се одобрява от около 200 000 гърци, колкото са гласувалите за „Гръцко решение“.

Завръщането на Варуфакис

Другата нова партия в 18-тия гръцки парламент е лявата „Мера 25“ на бившия финансов министър Янис Варуфакис с 3,44%, или 9 депутати. Смятан за едно от лицата на модерното прогресивно ляво, като министър (освободен след едва 7 месеца на поста от Ципрас) Варуфакис беше яростен противник на бюджетните икономии и остава отявлен критик на финансовата политика на ЕС (в частност германския бюджетен и търговски излишък), респективно на ЕЦБ и на еврозоната.

„Гласуването на избори веднъж на 4 години не е достатъчно за демокрацията. Демокрацията принадлежи само на онези, които имат куража да я защитават. Днес единственият начин да бъде защитена е чрез гласуването на базата на партийните програми“, заяви Варуфакис при излизането си от изборната секция в южната крайбрежна зона на Атина на 7 юли.

Новите министри

Сборът от местата на всичките 5 опозиционни партии в новия гръцки парламент е 142, което означава, че с 39,85% от гласовете на избирателите „Нова демокрация“ не просто спечели изборите, както го стори на 26 май (с рекордна разлика от 9,5% между първите две сили, откакто се провеждат избори за ЕП в Гърция). Партията си осигури абсолютно мнозинство и възможността да състави правителство самостоятелно, което вече е факт – ден след изборите на 7 юли Мицотакис представи своите 51 министри. В този забележителен брой още по-забележително е, че  само пет са жени, а 21 са хора без опит и доказани качества за подобна позиция. Някои от тях са технократи, други – представители на бизнеса, а има и политици с лявоцентристки корени.

45-годишният икономист Христос Стайкурас, който между 2012 и 2015 г. бе заместник-министър на финансите в консервативното правителство на „Нова демокрация“ преди идването на власт на Ципрас, се завръща като финансов министър и ще отговаря за изпълнението на икономическата програма на Мицотакис – козът в политическата му платформа, който в особена голяма степен му осигури подкрепата на изморените от финансови икономии представители на средната класа. В речта си след обявяването на резултатите новият министър-председател още веднъж обеща да намали корпоративните данъци, да деблокира приватизацията, да осъществи дигитална трансформация на икономиката, да привлече инвестиции, да увеличи заплатите, заетостта и ефективността публичния сектор.

Като „много опитен политик“, комуто предстоят „много трудни времена“ за външната политика на Гърция на фона на напрежението с Турция заради Кипърския въпрос, описва новия външен министър на Гърция кореспондентът на Euronews в Атина Фей Дулкери. 59-годишният Никос Дендиас е бивш адвокат, активист на „Нова демокрация“ почти от самото ѝ създаване, правосъден министър (за кратко през 2009 г.) и министър на отбраната, правосъдието и защитата на гражданите между 2012 и 2014 г.

В деня на встъпването си в длъжност Дендиас обяви, че в стратегията на новото правителство влиза междупартийният консенсус по въпросите на външната политика на страната, които лично според него не би трябвало да са поле на „партийна конфронтация“. Във връзка с „горещия картоф“ в кошницата на Мицотакис – Преспанския договор, в интервю за гръцката обществена телевизия ERT Дендиас заяви, че ще бъдат направени опити за предоговаряне на някои от разпоредбите от споразумението, но не и на целия договор. Самият Мицотакис беше гласовит противник на споразумението, договорено от Ципрас, който успя да го прокара в парламента въпреки силната съпротива от опозицията и масовите протести и размирици в страната.

„Преспанското споразумение изобщо не трябваше да бъде подписвано. Нито пък трябваше да влиза в парламента за ратификация. Това е едно национално поражение. То вече е невалидно в умовете на хората. Договорът е грешка, която нанася обида както на историческите факти, така и на нашата страна”, каза тогава Мицотакис. Месец по-късно Гърция ратифицира протоколa, който одобрява членството на Македония в НАТО, а Ципрас и Зоран Заев получиха номинация за Нобелова награда за мир за 2019 г. по предложение на ЕП. С това далеч не се изчерпват дивидентите от този ход на Ципрас, което Мицотакис добре разбира – той ще трябва да мисли за имиджа на Гърция, който би пострадал много при едно денонсиране на договора.

Щастливият губещ

Дали поради фактa, че след години на бюджетни дефицити гръцката икономика постепенно започна да се съвзема и отбелязва ръст, макар и съвсем слаб (под 2%); поради увеличаването на минималната работна заплата с 11% от 1 февруари и представения „пакет за средната класа“ (включващ данъчни облекчения и пенсионни бонуси); или в отговор на призива му към гърците да „гласуват с разума си, не водени от гнева“, но Ципрас все пак премина границата от 30% на тези избори.

Това може да се разглежда като доказателство за утвърждаването му на гръцката политическа сцена въпреки всичко, включително маневрата му след референдума от 2015-та за това дали да бъде приет проектът за споразумение на т.нар. „тройка“ – Европейската комисия, ЕЦБ и МВФ, който бе организиран в безпрецедентно кратки срокове. Самият Ципрас призова гърците да гласуват с „не“ само за да игнорира резултата от 61% срещу европейския спасителен план и ново споразумение с кредиторите при същите условия ден след обявяването му.

„Той е бил и е предател“, каза Зои Константопулу, бивша адвокатка на Ципрас и някога популярен политик от СИРИЗА, временно заемала председателския пост в гръцкия парламент. Тя бе сред мнозината членове на партията, които го обвиниха в измяна както спрямо партията, така и спрямо гръцките избиратели, наричайки го „перфектната марионетка“ на кредиторите.

След като няколко десетки членове на СИРИЗА напуснаха партията, Ципрас разпусна парламента и свика нови избори, а след спечелването им замени дисидентите с лоялисти, с което си осигури стабилен контрол над партията. Тази победа стана възможна благодарение на умерените членове в тогавашното гръцко правителство, чиято по-широка подкрепа Ципрас продължи да търси и в крайна сметка постигна, разширявайки СИРИЗА до т.нар. Алианс на прогресивните.

Сега, вече в опозиция (с 86 места в новия парламент), Ципрас, който според мнозина наблюдатели представлява вторичен продукт от сблъсъка на радикалната политика със суровата реалност, всъщност ще има още по-голяма свобода да реформира СИРИЗА, измествайки я наляво или надясно в политическия спектър.

Добрата новина на Европа

В своето поздравително съобщение към Мицотакис, комисарят на ЕС по икономически въпроси Пиер Московиси пожела успех на новия министър-председател на Гърция в „усилията му да изправи гръцката икономика отново на крака“ и изрази увереността си в неговите „персонални способности и способността на гръцките граждани да отворят една нова, по-светла страница в историята на своята страна“. Той обаче не пропусна да благодари на Ципрас за „многото, което стори за Гърция и Европа“. В своето писмо до Мицотакис Жан-Клод Юнкер пък изтъкна като едно от най-важните постижения на председателстваната от него Европейска комисия „помощта, оказана на Гърция, за да излезе от кризата и да си осигури бъдеще“ .

В анализа си от 8 юли, озаглавен „Гърция е добрата новина на Европа“ и публикуван от „Ню Йорк Таймс“ (с подзаглавие „Гръцката устойчивост на криза демонстрира, че твърденията за смъртта на демокрацията са преувеличени“), дългогодишният колумнист на медията Роджър Коен разчете победата на Мицотакис и като свидетелство за пълната промяна в „антиамериканските“ възгледи на гърците.

„Като помогнаха на Гърция да изживее своята агония, Съединените щати неутрализираха негодуванията във връзка с подкрепата за военната хунта между 1967 и 1974 г. Администрацията на Обама спечели Ципрас и го придърпа към центъра. Джо Байдън, като вицепрезидент, посъветва тогавашния министър-председател на Гърция да не взема безразсъдни и необратими решения, каквото би било напускането на еврозоната. Раздяла с еврозоната (т.нар. Грекзит – б.а.), която можеше да бъде последвана от други държави, бе избегната“, пише Коен, завършвайки с препратка към Брекзит: „Сега всичко, от което се нуждае ЕС, е британско салто (по примера на салтото на Ципрас след референдума през 2015-та) спрямо Брекзит.“

За страничния наблюдател как точно ще реализира програмата си Мицотакис с оглед на изискването за запазване на фискалната дисциплина, е, меко казано, интересно. В действителност обаче и Гърция, подобно на Великобритания, макар и в напълно различен контекст, се намира в сложна ситуация – илюстрация за смисъла на проклятието „Да живееш в интересни времена“, приписвано на Конфуций.

Заглавна снимка: Министерство на вътрешните работи на Гърция

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Идеята за обединена Европа: Зараждането

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/ideyata-za-obedinena-evropa-1/

Темата за обединена Европа е изключително актуална и е неразривна част от същината на модерните международни отношения. В същото време корените на концепцията за формиране на макроидентичност сред мултикултурното и силно национално диференцирано общество на Европа могат да бъдат открити още в най-ранното Средновековие, а в частни случаи – дори в Античността. Тя бива наблюдавана във всички по-нататъшни етапи от историческото развитие на Стария континент и както казва Джералд Деланти: „Всяко време преоткрива отново идеята за Европа в огледалото на собствената си идентичност.“

Темата ще бъде разгледана в поредица от три последователни статии. Тази седмица акцентът пада върху зараждането на Идеята и проявленията ѝ до началото на Първата световна война. Причината да обръщаме внимание на развитието на идеята за обединена Европа е същата като тази за изучаването на историята въобще – без нея не можем да осъзнаем настоящето и да се подготвим за бъдещето.

Нима бихме могли да анализираме компетентно Европейския съюз, ако не познаваме неговите корени?

За да могат постоянно воюващите народи на Стария континент, със своето силно изразено национално самосъзнание, да стигнат до идеята за обединение и общност, е необходимо в хода на цялостното им историческо развитие да са присъствали определени консолидиращи елементи. Като предпоставка и обосновка за развитието на политическото съюзяване следва да се разгледа европейската идентичност, която от своя страна се базира на унифициращата същност на общото културологично развитие.

Когато говорим за обединена Европа, особено в ранната ѝ история, трябва да обърнем внимание на трите фактора, формиращи теорията за единните устои: имперската традиция; християнството, латинския език и наследената антична култура и административна структура; единния интелектуален елит. Що се отнася до предпоставките от по-късното развитие на идеята, следва да споменем вече изграденото априорно усещане за единство на Европа, както и стремежът за установяване на мир и баланс на силите.

За най-ранен пример за обединение на Стария континент се счита Римската империя.

Причината, поради която тя се приема за първообраз на идеята, е в нейната същностна структура на единен организъм. В своя разцвет тя е заемала цяла Западна и Южна Европа, югозападната част от Централна Европа и е владяла изцяло Средиземноморието. Така обхватът на Империята (не само териториалният, но най-вече влиятелният) предначертава бъдещите граници на европейската общност.

На 25 декември 800 г., след като завладява цяла Западна и Централна Европа, Карл Велики е коронован от папа Лъв III за първи император на Свещената Римска империя. Императорската корона увенчава дългогодишните усилия на Карл Велики да възроди Imperium Romanum. (Той обаче използва не титлата Imperator Romanorum, а Imperator Christianorum, което предначертава и посоката на следващия етап от развитието на идеята.) Така той ще стъпи на солидните и изпитани основи на Рим, за да изгради върху тях своята нова и усъвършенствана империя.

Карл Велики изгражда административно разпределение, основаващо се на система от графства и маркграфства, отговарящи за местното управление, но подчинени на императора. Въвежда обща повсеместна законодателна, данъчна и монетарна система. Подсигурява политическото единство посредством единна армия и общо събрание. Счита за особено важно за просперитета на империята образователното и културното развитие. Зададените от него направления – административно, политическо и културно обединение – ще се превърнат в основни и на по-нататъшните проекти за обединениeна Европа.

Без съмнение, Средновековието е периодът, който се характеризира с най-силно религиозно влияние,

особено в Западна Европа. Поради тази причина не би могла да се разглежда идеята за обединена Европа към този момент, без да се обърне внимание на един от основните консолидиращи фактори. Макар и разделена на множество кралства, цяла Западна Европа се съобразява с един основен принцип – вярата. Католицизмът се явява в основата на средновековната идея за универсализъм. Кевин Уилсън дори обръща внимание на отъждествяването на Европа с целия християнски свят към XV век (при все взаимната изолация на Изтока и Запада).

Така се заражда идеята за християнски съюз – концепция за обединение на Европа, но не под хегемонията на един монарх, а под споделената власт на местните владетели. Тя има два основни проекта – на Пиер Дюбоа от 1306 г. и на Иржи Подебрадски от 1464 г. И двата се основават на нуждата от противопоставяне на ислямските завоеватели. Предвиждат се общоевропейски съвет/събрание, международен съд, обща армия и дори европейски бюджет.

Хуманизмът импулсира усещането за общност сред европейската интелигенция. Така и се заражда последното направление от границата Късно Средновековие – Ренесанс, а именно създаването на

Res Publica Literaria.

Според поддръжниците на тази теория мултиплицирането на държавите в Европа е неизбежен процес и обединението следва да бъде не политическо, а интелектуално. Това е неинституционализирана общност, която пропагандира завръщане към ранното християнство и мира сред братята християни, за да бъдат силни пред иноверния враг. Тук следва да се споменат имената на папа Пий ІІ, Еразъм Ротердамски и Хуан Луис Вивес.

Към ХVІ в. и особено ХVІІ в. религиозната концепция за Imperium Christianum е заменена от концепцията за Европа като съвкупност от суверенни държави. И ако се върнем към направленията на идеята, това е преломният момент, в който културната насоченост е заменена от политическата. Европейското обединение вече е поставено в контекста на политическо-административни и икономическо-търговските отношения между страните. Като причина за тази промяна на курса следва да се разглеждат Реформацията и последвалият разкол и религиозни войни, респективно нуждата от мир на друга основа.

Първият пример за ново обединение е проектът на Емерик Крюсе – Lenouveau Cynée. Той е опит за съобразяване с обществено-политическата реалност и в това отношение може да се определи като значително по-толерантен от предходните. И в тази връзка толерантността е именно това, на което ще се основе проектът. Провокиран от кръвопролитията поради религиозните различия, Крюсе обявява войната за „върховно зло“, а мира – за „висше добро“. За неговото опазване се предвижда създаването на международна общност. Организацията следва да гарантира религиозна търпимост и вътрешно- и външнополитически мир, както и свободна международна търговия, а за целта – и единна валута.

Grand Design на Максимилиан дьо Бетюн, дук Дьо Сюли, е друг подобен проект. Той предвижда създаване на ненарушимо статукво за европейските граници с цел запазване на мира, установяване на религиозна търпимост и институционална структура.

Оттук нататък идеите за обединение започват лавинообразно да се зараждат с необхватни темпове.

През 1738 г. абат Сен Пиер стига до заключението, че причина за непрестанните кръвопролития в Европа са временните мирни договори. Затова той създава проект за обединение, базиращ се на идеята за „вечен мир“ и дори не използва думата éternel („бидещ през годините“), а perpetuel („безкраен“).

В контекста на евроцентристкото виждане за света Европа започва да се отъждествява с „прогрес“. Това засилва усещането за общност сред интелектуалния елит, в резултат на което се появява идеята за

République des Lettres.

Подобно на Res Publica Literaria, République des Lettres е културно, а не политическо или икономическо обединение, стъпило на споделеното историческо минало на европейците и общия език, за какъвто вече се смята не латинският, а френският.

В този контекст и Монтескьо създава своя трактат De l’esprit des lois („За духа на законите“), в който разглежда политическото единство и административното устройство на Европа като резултат от културното и духовното ѝ развитие в комбинация с някои природни дадености на континента, сравнявайки го с Азия.

Тук се откриват и идеите на трима знаменити философи:

Волтер счита „нашата Европа“ за люлката на развитието на човечеството и проповядва идеите на хуманистичната Res Publica Literaria.

Жан-Жак Русо е критичен към идеите на Сен Пиер. Той смята, че за да се постигне обединението, първо трябва да се направят промени в политическите структури, и изказва теорията си за ползите от радикален федерализъм. За Русо насилственото унифициране на народите и търсенето на общи интереси сред владетелите в името на духовния прогрес не са в състояние да обединят воюващите страни. От друга страна обаче, един въоръжен съюз би гарантирал ненарушаването на сключените договори.

Една от най-значимите идеи за бъдещото достигане до Европейския съюз принадлежи на Имануел Кант. Теорията му „Към вечния мир“ е публикувана през 1795 г. и има оформлението на международен договор. В него Кант говори за суверенността на държавите членки и че те не би следвало да се придобиват една от друга, тъй като не са стоки, а общност от хора; за нуждата от разоръжаване; за опасността от външните дългове; за ненамесата във вътрешната политика и за необходимостта от неводене на войни.

Видно е, че Европейският съюз има изключително дълбоки корени.

Необходимостта от неговото съществуване и част от съвременните му характеристики и механизми са били осъзнати много преди създаването на Европейската общност за въглища и стомана в Париж на 18 април 1951 г.

Поради това, когато днес водим дебати, не бива никога да забравяме, че светът не започва от нас, а ние сме просто поредната бримка на историята.

С благодарности към доц. Даниел Вачков.

Заглавна снимка: Карта на Европа от 1650 г. на известния картограф Вилем Блау. Източник: LunchboxLarry / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клое и колелата, клоуните и културата. Под купола на „Пловдив Каравана“

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/chloe-romera-thomas-quinio/

1.

Когато човек се срещне с изкуството на уличните комедианти, го пронизва чувство на възхищение и завладяваща тъга […] защото изведнъж усеща пълната детска безкористност и куража на актьорите да играят пред случайната тълпа.

Това са думи на прочутия театрален художник Борис Месерер, след като наблюдавал спектакъла „Керван на мира“ преди 30 години в парка на Централния спортен клуб на армията в Москва. Оттам в началото на май 1989-та започва едно знаменателно петмесечно турне, което минава през Ленинград, Варшава, Прага, Западен Берлин, Копенхаген, Базел, Лозана, Блоа и завършва в парка „Тюйлери“ в Париж със спектакъла „Одисей – 89“ в рамките на честванията на 200-годишнината от Френската революция. По време на това пътешествие са изиграни 600 спектакъла, а в цялата авантюра са участвали 200 артисти и техници, 100 транспортни средства, 5 шатри и 8 театрални трупи (4 западни и 4 източни).

Онзи легендарен поход е първият международен, независим, истински европейски културен проект на актьори, които осъществяват своя замисъл въпреки геополитическия контекст – Берлинската стена си е все още на мястото и разделя не просто един град, не само цяла Европа, но и целия свят.

30 години по-късно Берлинската стена я няма. В Европейския съюз членуват 27 държави, инициативата на Мелина Меркури за „европейските столици на културата“ е факт с различна и доста противоречива биография, която най-вероятно не е достатъчно позната на тези, на които тепърва им предстои това изпитание.

Мълвата за пътешествието „Керван на мира“ 30 години продължила да се носи из средите на странстващи артисти и комедианти. Поколението на децата се размечтало това приключение да се повтори, в него отново да участват улични клоуни, илюзионисти, музиканти, акробати, певци и танцьори, които вярват, че изкуството и културата са незаменими, независимо от езика, държавата, националността; че те са истинските посланици на една обединена Европа.

30 години по-късно единственият начин отчасти да се финансира такъв проект се оказва онази идея на Мелина Меркури, наречена Европейска столица на културата.

„Когато Пловдив представи кандидатурата си за Европейска столица на културата, се обърна към Международното обединение на пътуващите театри CITI с молба за подкрепа. И след като градът получи титлата, беше някак очевидно, че ще включат проекта на CITI в своята програма“, разказват артистите от международното обединение.

Те са 200 души от 15 театъра, с 20 камиона, 35 каравани, 10 каруци с коне, тръгнали по различни пътища, за да се срещнат в Пловдив.

„Пловдив Каравана“ е групов проект на CITI – мрежа, която обединява около 60 трупи от различни страни, предимно франкофонски – Франция, Белгия, Швейцария, но и италиански, марокански, унгарски, германски. Различни са театралните стилове – от пътуващи театри с каруци и коне до платноходки и велосипеди – общо е убеждението, че театралният спектакъл трябва да се случва извън салоните,че артистите трябва да отиват при публиката, а не да я викат при себе си; че това е техният начин „мъничко да променят света“.

2.

Наивно ли ви се струва?

Въпроса задава Клое.

Клое Ромера
Тома Кинио
Брошури и карти
Брошури и карти

Клое и Тома са най-малката от включените в проекта театрални формации. Те тръгнали преди 3 месеца от Франция с два велосипеда, снабдени с подвижно ремарке за техния 4-годишен син Елуан, движили се по протежението на Лоара, Рен и Дунав, пресекли Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия и пристигнали България. За да са част от „Пловдив Каравана“, за да изживеят това участие преди всичко като човешки опит.

Решихме да тръгнем с велосипеди, защото това привлича хората. Имаш непосредствен контакт с тях, минаваш през малки селища, можеш да спреш и да разговаряш с всеки – това не е възможно, когато си с голям камион или каравана. В продължение на три месеца, когато спирахме, за да пием кафе, да купим хляб или вода, най-малко един човек, а в повечето случаи четирима, петима, десетима се доближаваха до нас и започваха да ни разпитват.

– Откъде идвате?
– 
От Франция.
– Къде отивате?
– В Пловдив.

Никой не беше чувал за Пловдив. И като им казвахме „Пловдив“, те ни гледаха с изцъклени от недоумение очи. Самите ние никога преди не бяхме чували да се произнася името на този град, който се оказа доста голям…

– Какво ще правите там?
– 
Ще се съберем с още двеста пътуващи артисти.
– И защо?
– Защото искаме да докажем на света, че изкуството и културата нямат граници. И че живеем свободни и щастливи и можем да мечтаем.
– А защо се движите с колела?
– Защото имаме екологично съзнание. Добре е, че другите отиват с камиони, защото ние имаме нужда от шатра, за да играем, но това, че някои се движат с велосипеди или с коне, защото има и такива… това вече е повод да се говори за екология.

С всички хора, с които се срещнахме, говорихме за социални проблеми, за политика, за екология. И всички чуха името на Пловдив. Име, напълно непознато във Франция…

3.

Клое е била на две години, когато се е осъществил онзи знаменателен поход от Москва до Париж, легендите за който се разказват и до днес. Нито тя, нито някой друг от музикантите, клоуните и танцьорите, които бяха дошли в Пловдив през юни, не би могъл да има съзнателен спомен за онова време, за смисъла на културата и за границите на свободата в онези години.

Когато „Керванът на мира“ тръгнал из Европа, поканили чешкия театър „Дивадло на провазку“, а негов драматург бил Вацлав Хавел. Дисидентът бил под домашен арест по онова време. Когато актьорите влезли в Чехословакия, решили да намерят най-добрите адвокати, за да го освободят. Всички трупи играли своите представления и събрали приходите, за да платят адвокатските хонорари.

Хавел пише след това, че „Керванът на мира“ е бил нещо като генерална репетиция на Нежната революция.

Годината е 1989-та. Керванът тръгнал от Берлин през септември. Искали да минат през Бранденбургската врата от източната в западната част, но нито едните, нито другите им позволили. А през ноември, когато падна Стената, получили писмо: „Всички препятствия са отстранени, вече може да играете.“

30 години по-късно препятствията и границите са различни. Клоуните и културните оператори – също.

4.

Следва разказът на Клое:

За мен идеята за една социална Европа е прекрасна. Изграждането на мрежи, които да обединяват хората, е смислен, модерен начин за намаляване на отчуждението и стреса, с които живее днешният човек. Такава мрежа е Европейската федерация на велосипедистите, която ни помогна по пътя. Това е чудесен проект, който позволява да се създадат социални връзки: колелата минават пред къщите, хората надничат през прозорците, махат ти с ръка, спираш, поздравяваш, споделяш. Разпитват те – някои от тях никога не са напускали селището си, а ти им разказваш, че пресичаш с колелото целия континент, че от едната страна е Атлантика, от другата – Черно море.

Проектът „Европейска столица на културата“ би могъл да бъде от такава категория – събитие, което създава социални връзки… Но не. Отделят се пари за градовете – било за Марсилия (столица на културата през 2013 г. – б.р.) или за Пловдив, но има огромни проблеми с корупцията и тези пари не е ясно къде отиват. Което е жалко. От момента, в който те включват в програмата и ти дадат определена сума, ти казват: „Оправяйте се.“ Един вид, вече не се интересуваме от вас. Това не помага на града така, както би могло. Защото в идеята има потенциал – ето, тази година ние всички гледаме към Столицата на културата, нека видим заедно какво се случва там. Това е красиво като образ. Само дето европейските институции не го правят така, че да има истински ефект. И въпросите не опират само до финансирането.

(Всъщност малцина знаят, че ЕС участва във финансирането само с 1,5 млн. евро, което се равнява едва на 4% от общия бюджет на проекта „Пловдив – Европейска столица на културата“ според Апликационната книга; по-голямата част трябва да се осигури от общинския и от държавния бюджет, съответно 60% и 26% – б.р.)

Хората от Фондацията в Пловдив са затрупани от работа – има двеста неща, които се случват през годината. Те са малък и неопитен екип, не са свикнали да управляват такъв културен проект. Изобщо не усещаме каквато и да е подкрепа от тяхна страна. Това е очевидно. Всички го споделят. Тъпо е, защото когато човек види колко много артисти и асистенти, озвучители и музиканти, акробати и танцьори са пропътували всички тези километри, за да дойдат тук, си казваш: покажете поне малко отношение към нас.

Знаехме още в началото, че това е лошо организиран проект. Че европейските столици на културата са скапана работа. Някои от нас бяха потърпевши от Марсилия през 2013 г. Там имаше разни битки в ръководството, а онези, които бяха на терен и които вършеха същинската работа, не бяха оценявани по достойнство. Така че когато дойде ред на България – една от най-корумпираните страни в Европа и най-бедната, не можехме да очакваме друго. 

Всички трупи подписват договор с Фондацията в Пловдив. В бюджета ѝ нямаше достатъчно, за да се плати артистичната част. А понеже ние пътуваме с велосипеди, е сложно да се изчисли колко струва преходът. За да получим 2000 евро, трябваше да попълваме тонове документи – да пазим разписки, билети… Така че ние подписахме договор, в който срещу сумата, която трябва да получим, пишеше 0 евро. Малко абсурдно е, но тъй като официално сме част от проекта и точно защото там пише 0 евро, няма пред кого да се отчитаме.

Ние и двамата сме пътуващи артисти и този статут ни позволява да имаме финансова независимост. Всеки от нас печели по 1000 евро месечно и това ни е напълно достатъчно предвид начина на живот, който водим. За такава малка трупа като нашата това е възможно, но не така стоят нещата с големите компании. Не само че не ни се плаща, но тук, в Пловдив, от нас искат да си плащаме за вода, за електричество, за охрана… За наем на терена?! Което е немислимо. Във Франция кметството предоставя всичко това безплатно, освен че и на нас ни плащат. Тук е обратното – това е българската система.

Всички преживяхме моменти на съмнение, на отчаяние, на разочарование. Но на въпроса дали бих направила отново подобно пътуване, отговорът е „да“. Ето защо:

Първата ни среща с българската публика беше в Столипиново и беше незабравимо: много, много, много вълнуващо, защото публиката реагираше изключително живо, много по-бурно от това, на което сме свикнали – аплодираха, смееха се, бяха възторжени по начин, какъвто не бяхме виждали досега. Бяха като гейзер от емоции.

Столипиново е отделна тема – там се срещнахме с публика, която няма навика да вижда какъвто и да е културен проект в своя квартал, а именно това е един от козовете, използвани от Пловдив, за да спечели титлата. Това е най-големият ромски квартал в Европа. Градът е имал нужда от тази титла, за да направи нещо за интегрирането на това население. Само че новата велоалея спира до входа на квартала. Излиза, че това е било претекст… Има непреодолима граница между Пловдив и Столипиново. Столипиново е друг град. Усещането е смазващо.

5.

Същото изпитахме и когато влязохме в страната. След 3800 километра по европейските пътеки, реки и долини, след като си пресичал граници и градове, Северозападна България ти действа като шок – сякаш си в Индия. Има нещо като сегрегация между белите българи и ромите. Доста е жестоко и е доста стряскащо да видиш път, който разделя две различни кръчми – едната е заведението на белите българи, другата – на ромите. Именно там, във Видин, в първия ден, в който влязохме в България, празнувахме рождения ден на нашия четиригодишен син…





Елуан на бретонски означава „светлина“. За него цялата наша авантюра ще остане незабравима – с всички картини, които ден след се сменяха пред очите му. Всеки път, щом пристигнехме някъде, той питаше: „Тук как се казва „добър ден“?“ Два дни по-късно знаеше да казва „добър ден“, „благодаря“… Понякога, като играе, го чувам как брои на чуждия език, и понякога изведнъж пита: „Ама ние на кой език говорим сега?“ Смятам, че е много обогатяващо за едно дете да разбере, че всички сме човешки същества. Веднъж ни попита: „Ама защо всички да не говорим на един и същи език? Ще е много по-просто…“

Нямам отговор на този въпрос, но знам, че всички имаме едно и също сърце и ако сме внимателни едни с други, можем да се разбираме. Детският поглед е супер координатна система за връзки – когато по пътя спирахме в паркове, на пързалки, две секунди по-късно той вече си намираше приятели, а ние започвахме да говорим с родителите. И нямаше значение на какъв език става това.

6.

Ако преди 30 години покрай „Кервана на мира“ е имало екип от документалисти, вероятно е щял да заснеме следната сцена:

Тъй като пътешествието продължило почти половин година, вътре в кервана организирали детска градина. Когато спирали, покривали пода на шатрата със сено и там играели деца от 40 националности. А клоуните гледали как децата си общуват с езика на жестовете, и се учели от тях…

Снимки: © Еми Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гара разпределителна „Брюксел“

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gara-razpredelitelna-brussels/

Действащ министър на отбраната на Германия; действащ министър-председател на Белгия; бивш френски министър и настоящ председател на Международния валутен фонд; действащ испански външен министър, който между 2004 и 2007 г. е бил председател на Европейския парламент; бивш италиански журналист и от 10 години евродепутат. Две жени и трима мъже. Това са новите главни действащи лица на институционалната сцена на Европейския съюз, която вече може да претендира за равнопоставеност на половете.

Назначенията на двама вече са потвърдени. Това са белгийският либерал Шарл Мишел, който бе избран за председател на Европейския съвет и ще встъпи в длъжност на 1 декември 2019 г., и италианецът Давид Сасоли (С&Д) като председател на ЕП.

Останалите постове са за нови председатели на Европейската комисия и Европейската централна банка и нов върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, а спряганите лица са съответно Урсула фон дер Лайен, Кристин Лагард и Жозеп Борел Фонтелес. Формалното им избиране от новите членове на ЕП тепърва предстои.

Кандидатите за ръководни ЕС постове

Защо се вдига толкова (медиен) шум около номинирането и избирането на тези ключови за ЕС фигури?

Заради протакането („провала“, казано от устата на Макрон) на преговорите, започнали още на 28 май 2019 г. по време на неформална вечеря, продължили без стигане до решения на редовно заседание на Европейския съвет на 20 и 21 юни и приключили на 2 юли след тридневно извънредно заседание в Брюксел? Или заради резултатите от тях?

Деветият Европейски парламент вече заработи на 2 юли с нов председател. Давид Сасоли бе предпочетен – може да се каже неубедително, след гласуване на втори тур – пред Сира Рего (Европейска обединена левица, Испания), Ска Келер (Зелените/ЕСА, Германия) и Ян Захрадил (ЕКР, Чехия). Келер и Захрадил бяха водещи кандидати от своите партийни семейства за ръководния пост на ЕК.

За председател на ЕП бе спрягано и името на президента на ПЕС Сергей Станишев, който обяви, че сам се е отказал от номинацията в името на „интересите и единството на Социалистическото семейство и Голямата промяна в ЕС“. Що се отнася до Кристалина Георгиева, настоящата главна изпълнителна директорка на Световната банка и бивша заместник-председателка на ЕК не получи подкрепа от премиера Бойко Борисов като потенциална наследничка нито на Юнкер, нито на Туск, нито на Могерини. При друго развитие на този сюжет, освен равнопоставеност на половете и баланс между политическите сили, щеше да бъде постигната и третата цел на Европейския съвет – разпределение на водещите назначения по географски региони.

Но тъй като постът на председател на Европейската комисия има най-голяма тежест

от гледна точка на това, че именно в тази институция са съсредоточени изпълнителната власт, законодателната инициатива, а до голяма степен и определянето на политическия дневен ред, кандидатурата на Урсула фон дер Лайен се превърна във водеща тема, докато другите нови лица на европейските институции, заслужено или не, останаха на заден план.

Колаж на досегашните председатели на ЕК

Тринайсетте лица на ЕК в обратен хронологичен ред: Жан-Клод Юнкер (2014–2019, Люксембург), Жозе Мануел Барозо (2004–2014, Португалия), Романо Проди (1999–2004, Италия), Мануел Марин (1999, Испания), Жак Сантер (1995–1999, Люксембург), Жак Делор (1985–1995, Франция), Гастон Торн (1981–1985, Люксембург), Рой Дженкинс (1977–1981, Обединено кралство), Франсоа Ксавие Ортоли (1973–1977, Франция), Сико Мансхолт (1972–1973, Холандия), Франко Мария Малфати (1970–1972, Италия), Жан Рей (1967–1970, Белгия) и Валтер Халщайн (1958–1967, Германия). Колаж: Европейската комисия в България

До всички тези мъже се очакваше да се нареди още един – германецът Манфред Вебер или холандецът Франс Тимерманс – заместник-председателите на Юнкер в настоящата Европейска комисия. Двамата бяха фаворити за поста, тъй като бяха избрани и обявени за водещи кандидати (т.нар. Spitzenkandidaten) съответно от ЕНП и С&Д – европейските политически семейства, получили най-много места в Европейския парламент. Това е процедурата, по която бе номиниран и избран Жан Клод Юнкер, но тя не е официална и Европейският съвет не е длъжен и няма да се съобразява с нея, както декларира още в началото на миналата година. Европейският парламент обаче я лансира като „възможност за европейските граждани да участват в избора на кандидатите за председател на ЕК“, или иначе казано – като инструмент за демократичното му легитимиране.

В лицето на своя председател Доналд Туск, преизбран за втори мандат и една от най-ярките фигури в приключващия институционален цикъл,

Европейският съвет обаче заяви амбицията да даде два от четирите ръководни поста на жени.

Д. Туск: „Чудесно бе да се срещна днес с Урсула фон дер Лайен – една отлична кандидатка за председател на Комисията, приятелка на Централна и Източна Европа, посветена на върховенството на закона и с визия за запазване на Европейския съюз.“

Д. Туск: „За пръв път постигаме перфектен баланс между половете на топпозициите. Европа не само говори за жените, а избира жените. Надявам се, че това ще вдъхнови много момичета и жени да се борят за убежденията и страстите си. Надявам се, че ще вдъхнови Европейския парламент в неговите решения.“

Кандидатурата на Вебер, лидер на ЕНП в Европарламента, поначало бе считана за неубедителна, което се затвърди от представянето му на официалните дебати на водещите кандидати и от това на самата ЕНП на изборите за ЕП. Затова пък тази на Тимерманс стоеше солидно, въпреки че С&Д също изгуби места и остана втора политическа сила в новоизбрания ЕП.

Срещу Тимерманс обаче, който в настоящата Комисия отговаря за върховенството на закона и ръководи работата на комисаря по правосъдието, потребителите и равенството между половете и на комисаря по въпросите на миграцията и вътрешните работи, очаквано се обявиха Полша и Унгария. Очаквано, имайки предвид че това са първите и засега единствени две държави членки, срещу които ЕК задейства т.нар. ядрена опция за систематично нарушаване на демократичните принципи на ЕС (чл. 7 от ДЕС). Разбира се, към тях се присъединиха останалите от Вишеградската четворка – Чехия и Словакия.

Тимерманс имаше право на още само трима противници в Европейския съвет, или иначе казано – трябваше да получи подкрепата на 21 от 28-те европейски лидери. Това не се случи, след като и други премиери от ЕНП, като Лео Варадкар и Артурс Каринс, се противопоставиха на холандеца. (Затова пък Борисов, въпреки обявената подкрепа за Вебер преди вота през май, демонстрира политически опортюнизъм, представян за изкуство на компромиса, като заяви подкрепата си за Тимерманс.)

Така „влакът“ на ЕП с водещите кандидати дерайлира, въпреки че при други обстоятелства (друг изход от преговорите в Брюксел между 30 юни и 2 юли) своя шанс да оглави ЕК може би щеше да получи датчанката Маргрете Вестагер (АЛДЕ), понастоящем комисар по конкуренцията. Вместо на нея лидерите на 28-те заложиха на име, което като че ли се появи от нищото.

Жената чудо

Родена в Брюксел, в семейството на виден политик и служител на ЕК, отявлена федералистка, която подкрепя идеята за създаването на европейска армия, радетелка на идеята за близко сътрудничество с Великобритания след Брекзит, първата жена министър на отбраната на Германия, лекарка по образование (акушер-гинеколог по специализация) и „супермама“, както е наричана неведнъж от немските медии поради факта, че е майка на седем деца, Урсула фон дер Лайен е твърде интересна, за да бъде представена в няколко изречения. Тази задача се усложнява допълнително от факта, че през близо 20-те ѝ години в политиката е критикувана неведнъж и за възгледите, и за действията си – доказуеми или предполагаеми.

За да стане ясно до каква степен кандидатурата ѝ за поста председател на ЕК е противоречива, е достатъчно да се спомене, че докато за Емануел Макрон тя е „носител на ДНК-то на Европейската общност“, според бившия лидер на социалдемократите в Германия и бивш председател на ЕП Мартин Шулц номинацията ѝ е „безпрецедентен акт на политическа измама“. Нещо, което в комбинация с изненадващата ѝ поява на европейската политическа сцена може да се окаже непреодолимо препятствие за избирането ѝ от ЕП след по-малко от две седмици.

И все пак Урсула фон дер Лайен безспорно има забележителна политическа кариера и доказани качества като дипломат, а освен това е член на ЕНП, което, формално погледнато, означава, че

като издига кандидатурата ѝ, Европейският съвет „взема предвид резултатите от изборите“.

„Не бих могъл на този етап да кажа категорично дали има единно отношение към нейната кандидатура. За разлика от хората, които бяха водещи кандидати, няма как да знам към момента нейните послания, отношение и ангажименти по конкретни въпроси и политики. Искам да отбележа, че като цяло се усеща едно разочарование – аз напълно го споделям, – че компромисът сякаш се въртеше изцяло около лични перспективи и партиен баланс и естествено, много ясно заявени национални интереси. Поне на публично ниво в този компромис ние не чухме нищо за политиките, които следващата Комисия ще защитава, за законодателните приоритети, които тя ще прокарва през Парламента. Според мен е много рано дори да се оцени този компромис, преди да сме чули политическите ангажименти, които се включват в него“, коментира току-що започналият първия си мандат в ЕП евродепутат на „Демократична България“ и ЕНП Радан Кънев.

Като „кратка“ и „далеч не изчерпателна“ оцени той срещата на ЕНП с Фон дер Лайен, състояла се ден след издигането на кандидатурата ѝ, отправяйки критика за това, че Парламентът е бил поставен пред свършен факт и че целият процес на преговори е преминал без участието на парламентарните групи. Нещо, в което е упреквано и немското правителство както от социалдемократите (малкия партньор в коалицията на канцлерката Меркел), така и от опозицията във Федералната република.

При всички положения, да се говори за политическа криза е и преувеличено, и рано,

най-вече поради факта, че номинацията на Урсула фон дер Лайен за председател на ЕК все още е само това – номинация. Дали 60-годишната германка, която наред с министерските постове заема този на заместник-председател на Християндемократическия съюз (партията на Ангела Меркел), действително ще наследи Жан Клод Юнкер, ставайки първата жена и едва вторият германски председател на ЕК в историята, предстои да научим в средата на юли.

Съгласно чл. 17 от Договора за ЕС предложеният от Европейския съвет кандидат трябва да бъде избран от ЕП с мнозинството на членовете, които го съставляват (все така 751 до излизането на Великобритания от ЕС). В случай че Фон дер Лайен не събере необходимата подкрепа от ЕП, Европейският съвет трябва в срок от един месец да предложи нов кандидат, чието избиране ще мине през същата процедура.

Макар Европейският съвет да има значителна роля в определянето на най-важните функции на равнище ЕС, през годините обаче ЕП извоюва много повече реални правомощия отвъд чисто консултативните функции, които е изпълнявал в началото. Така например преди официалното им назначаване от Европейския съвет Урсула фон дер Лайен, Жозеп Борел Фонтелес и останалите членове на Комисията (т.нар. еврокомисари, номинирани от държавите) ще бъдат подложени колективно на гласуване за одобрение от ЕП.

А ЕП, от своя страна, заяви в решение още от 7 февруари 2018 г. относно преразглеждането на Рамковото споразумение за отношенията си с ЕК, че

има готовност да отхвърли всеки кандидат за председател на Комисията, който не е номиниран като „водещ кандидат“

на дадената европейска политическа партия преди европейските избори. Подобно развитие на сюжетната фабула вече би дало сериозно основание да се говори за криза, каквато Европейският съюз, изправен пред предизвикателството да се „разведе“ с Обединеното кралство без сделка след двете отсрочки (с които се целеше да се избегне именно това), надали би искал да допусне.

Заглавна снимка: Wiktor Dabkowski

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС е голям и дезинформация дебне отвсякъде

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/eu-disinformation-report/

В края на май т.г. в 28-те държави членки на Европейския съюз се проведоха деветите избори за Европейски парламент. С рекордна за последните 20 години избирателна активност (почти 51%) бе определен съставът на единствената пряко избираема от гражданите институция на ЕС. Като едно от големите предизвикателства бе посочена

опасността от манипулиране на информацията и респективно на обществения дебат, на чиято база имащите право на глас вземат решение кого да подкрепят.

Достатъчно е да се спомене докладът на Freedom House от 2017 г., според който над 30 държави си служат с различни техники за влияние чрез онлайн съдържание, в т.ч. дезинформация; или да се припомнят мащабите на случая Facebook/Cambridge Analytica, за да стане ясно защо това действително е една най-сериозните заплахи за демократичните процеси в ЕС и в частност за интегритета на проведените през май избори.

Дефинирана като „доказуемо невярна или подвеждаща информация, която се създава, представя и разпространява с цел да се извлече икономическа изгода или съзнателно да бъде подведена обществеността, като последиците от това могат да бъдат в ущърб на обществения интерес“, дезинформацията се привежда в действие по много и най-различни начини. Превземането на акаунти в социалните медии, мащабното внедряване на ботове, „фермите“ за фалшиви новини, микропрофилирането в разпространението на съобщения, касаещи партии или отделни кандидати, чрез незаконна употреба на лични данни, са само част от тях.

Дезинформация се разпространява и чрез традиционните медии, но социалните мрежи са средата с най-ниска защита,

най-слаби правила, както и с предпоставки за усилване на ефекта на информационния безпорядък поради „дефекти в дизайна“ и възприетия бизнес модел. По тази причина ограничаването на дезинформацията неминуемо минава през сътрудничеството с Google, Facebook и Twitter. Трите технологични гиганта едновременно станаха страни по Кодекса за добри практики от септември 2018 г., чрез който се ангажираха с проблема, и в периода януари–май 2019 г. всеки месец докладваха на ЕК за напредъка по предприетите мерки.

Този кодекс обаче е само един от компонентите на комплексната рамка за справяне с проблема, разработена от Европейската комисия и върховния представител на Съюза в плана за действие срещу дезинформацията. Дезинформацията стана обект на засилени координирани мерки от страна на европейските институции и държавите членки през 12-те месеца преди изборите за ЕП, но ЕС припознава и адресира опасността от онлайн дезинформационни кампании, и по-конкретно тези, провеждани от Русия, още през 2015 г., когато е сформирана Оперативната група на ЕС за стратегическа комуникация с Източното съседство (East StratCom Task Force).

Година по-късно е създадена и съвместна (на ЕК и върховния представител) рамка за борба с хибридните заплахи и за укрепване на устойчивостта на ЕС, неговите държави членки и партньорските страни, както и за активизиране на сътрудничеството с НАТО за противодействие на тези заплахи. Оперативната група обаче получава специални ресурси едва през 2018 г., когато ѝ е отпуснат бюджет от 1,1 млн. евро за противодействие на руската дезинформация. (През 2019 г. бюджетът ѝ е утроен и насочен към осигуряването на професионален медиен мониторинг, анализ на дезинформацията и на данните с цел получаване на по-цялостна и по-точна картина на руските кампании.)

Хронология на мерките за противодействие

Хронология на мерките за противодействие. Източник: информационен фиш на Европейската служба за външна дейност

Както се вижда и от горната инфографика, най-много действия, съсредоточени върху проблема за дезинформацията онлайн, бяха предприети през 2018 г. и достигнаха своята кулминация в самия ѝ край с обявения план за действие срещу дезинформацията. През юни 2019 г. ЕК публикува доклад във връзка с изпълнението на плана и ефективността на допълващия го пакет мерки за провеждане на свободни и честни избори за Европейски парламент. Въпреки че не са категорични и еднозначни, първоначалните изводи от доклада са, че предприетите мерки, включващи системни усилия за повишаване на осведомеността на журналисти, проверители на факти, платформи, национални органи, научни работници и членове на гражданското общество, са изиграли положителна роля.

В доклада се посочва, че макар да не е установена отделна трансгранична кампания за дезинформация от външни източници,

събраните доказателства свидетелстват за непрекъсната дезинформационна дейност от руски източници,

целяща популяризиране на крайни възгледи, поляризиране на дебатите на местно равнище, потискане на избирателната активност и повлияване върху предпочитанията на гласоподавателите.

Тя е била свързана с най-различни теми — от поставянето под въпрос на демократичната легитимност на Съюза до стимулирането на разединяващи обществени дебати по въпроси като миграцията и суверенитета. Злонамерени лица са използвали пожара в катедралата „Нотр Дам“ като илюстрация на предполагаемия залез на западните и християнските ценности в ЕС, а правителствената криза в Австрия е приписвана на „европейската държава в сянка“, на „германските и испанските служби за сигурност“ и на други лица, казва се още в доклада.

Анализаторите са установили, че вместо да провеждат широкомащабни операции, дезинформационните агенти се насочват към операции на местно равнище, които са по-трудни за откриване и разобличаване. Според FactCheckEU в периода преди европейските избори е имало по-малко дезинформация от очакваното и тя не е преобладавала в обсъжданията, какъвто бе случаят при последните избори в Бразилия, Обединеното кралство и САЩ.

Въпреки това в доклади от изследователи, проверители на факти и гражданското общество са били идентифицирани

редица примери за широкомащабни опити за манипулиране на поведението на избирателите в поне девет държави членки.

Така например за над 600 Facebook групи и страници във Франция, Германия, Италия, Обединеното кралство, Полша и Испания е съобщено, че разпространяват дезинформация и реч на омразата или че са използвали фалшиви профили, за да повишат изкуствено видимостта на съдържанието на партии или сайтове, които подкрепят.

Трудностите, свързани с достъпа на независими изследователи до данни от платформите, се изтъкват като едно от основните препятствия пред точното оценяване на обхвата и въздействието на кампаниите за дезинформация. В тази връзка ЕК призовава платформите да си сътрудничат с проверителите на факти във всички държави членки, да се погрижат потребителите да могат по-добре да откриват дезинформация и да предоставят реален достъп до данни на изследователската общност.

Както вече стана дума по-горе, през първите пет месеца от 2019 г. ЕК изиска отчетност и съвместно с Групата на европейските регулатори за аудио-визуални медийни услуги анализира действията, предприети от Facebook, Google и Twitter въз основа на месечните доклади, предоставени от тези платформи. Налице е подобряване на прозрачността и контрола върху рекламното позициониране с цел ограничаване на злонамерените практики от типа „кликбейт“ и намаляване на приходите от реклами на лицата, публикуващи дезинформация, осуетено е манипулативното поведение, целящо повишаване на видимостта на съдържанието чрез координирани операции, както и злоупотребите с ботове и фалшиви профили.

Дезактивирани са 3,39 млн. YouTube канала и 2,19 млрд. фалшиви Facebook профила

Google докладва, че е премахнал над 3,39 млн. YouTube канала заради нарушения на неговите политики за спам и използването на чужда самоличност. Facebook е дезактивирал 2,19 млрд. фалшиви профила само през първото тримесечие на 2019 г. и е предприел специфични действия срещу над 1700 (едва 168 от които базирани в ЕС) страници, групи и профили с неавтентично поведение, насочено към държавите от ЕС. Фалшивите и разпространяващи спам профили, засечени от Twitter, са 77 млн. (в световен мащаб).

Това е равносметката от партньорството между ЕС и най-големите онлайн платформи, които заедно със софтуерни компании и органи, представляващи рекламната индустрия, приеха кодекс за поведение във връзка с дезинформацията. Неговата ефективност ще бъде оценена от ЕК наесен, 12 месеца след началото на изпълнението, а ако резултатите от оценката са незадоволителни, Комисията ще преразгледа саморегулаторния подход и би могла да предложи решения от регулаторен характер.

Специален акцент в доклада е поставен върху системата за ранно предупреждение,

внедрена най-късно от всички изброени по-горе мерки (вж. инфографиката). Създадена с по-дългосрочна цел от тази да допринесе за координацията между държавите членки в навечерието на изборите, когато се очакват „масирани дезинформационни кампании“, тя заработи само месец преди провеждането им. Тогава еврокомисарят по цифровото общество Мария Габриел разясни, че ЕК е решила да даде „свободата на всяка държава членка сама да избере националната си контактна точка в зависимост от това къде тя прецени, че е звеното, което би било най-адекватно за реакция“. Също така едва тогава бе потвърдено, че в България за въпросната контактна точка отговаря вицепремиерът Томислав Дончев.

Въпреки това в доклада на ЕК се изтъква, че системата за бързо предупреждение е доказала своята ефективност и се е превърнала в ключово средство за борба с дезинформацията, поради което и е планирано засилване на сътрудничеството в нейните рамки, включително чрез разработване на обща методология за анализ и изобличаване на кампаниите за дезинформация и по-силни партньорства с международни партньори като Г-7 и НАТО.

Противодействието на хибридните заплахи и киберсигурността са сред областите на сътрудничество между ЕС и НАТО,

а през юни 2018 г. в Шарлевоа, Канада, държавите от Г-7 приеха декларация за защита на демокрацията от чуждестранни заплахи, набелязвайки сходни на предприетите от Европейския съюз мерки, с които да се гарантират „свободата, независимостта и плурализмът на медиите, базираната на факти информация и свободата на изразяване“.

При толкова много планове, пътни карти, стратегии, кодекси, споразумения за сътрудничество и прочее е очевидно, че правовите държави, и в частност тези от ЕС, търсят решение на проблема с дезинформацията онлайн. Доколко работещо е това решение обаче, е много трудно да се изчисли, въпреки че щетите от дезинформацията почти винаги са и материални. Още по-трудно е да се изчисли

до каква степен потърпевша от мерките е свободата на изразяване.

Инструменти като Google Analytics и Facebook Insights измерват почти всичко друго, но не и това…

Заглавна снимка: © Tumisu

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Албания в сянката на корупцията и наркотрафика

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/albania-v-syankata-na-korupstsiyata-i-narkotrafika/

Енвер Ходжа управлява Албания 44 години. Режимът му се характеризира с изолационизъм и репресии – по време на неговото управление над 100 000 души са пратени в трудови лагери, 20 000 – в затвори, а около 6000 са убити или изчезват. От държавите от бившия Източен блок Албания последна се освобождава от комунистическия режим през 1992 г., а икономическата и социалната ѝ изостаналост отварят вратите за корупцията и престъпността и създават големия проблем на албанското общество до ден днешен – производството и разпространението на наркотици.

Днес, 34 години след смъртта на Енвер Ходжа и 27 години след първите демократични избори в страната, Албания продължава да е сред четирите най-бедни държави в Европа. По данни на Световната банка брутният ѝ вътрешен продукт към 2017 г. е по-малко от 5000 долара на глава от населението. За сравнение, към същата година в България това число е малко над 8300 долара, а средно за ЕС – 36 700 долара. Въпреки това икономиката на Албания в последните години бележи подем, дължащ се основно на туризма. Близо 4 млн. туристи посещават страната ежегодно. През 2014 г. „Ню Йорк Таймс“ я постави на четвърто място в класацията си за 52 дестинации, които трябва да бъдат посетени.

Несъмнен принос към туристическия ръст в страната има премиерът и бивш кмет на Тирана – Еди Рама. Рама е художник и отношението му към изкуството и цветовете беше един от акцентите на градоначалството му. Той инициира озеленяването на Тирана, премахването на незаконни постройки и оцветяването и реновирането на множество сгради в албанската столица. През 2013 г. Рама участва в TED Talks в Солун по тази тема.

Наркотиците

През последните години властите в Тирана се хвалят, че залавят тонове наркотици всяка година и водят безпрецедентна война срещу производителите и разпространителите в страната. Според някои източници обаче до ден днешен през Албания минават близо 70% от дрогата, разпространявана в Европа, а през последните две години двама министри на страната бяха обвинени, че са обвързани с наркомафията.

През 2017 г. името на тогавашния вътрешен министър Саймир Тахири попадна в записи на италианската полиция, довели до ареста на трафиканти на наркотици и оръжия от Албания, които се оказаха… негови братовчеди. Година и половина след оставката на Тахири наследникът на поста му Фатмир Джафай също подаде оставка. Причините не станаха ясни, но опозицията му оказваше сериозен натиск за това, че брат му е осъден за трафик на дрога в Италия през 2000 г. Няколко седмици след като Фатмир Джафай встъпи в длъжност, Агрон Джафай отиде в Италия, за да излежи присъдата си.

Борбата с организираната престъпност и наркотрафика, или по-скоро обвиненията за липса на такава са и част от причините за протестите, които разклащат правителството в страната в последните години. Опозицията, в лицето на дясноцентристката Демократическа партия, обвинява премиера Еди Рама и представителите на неговата Социалистическа партия във връзки с мафиотските структури и толерирането на трафика на дрога и оръжия.

Преди парламентарните избори през 2017 г. темата за разрастването на бизнеса с наркотици и особено с канабис беше в основата на започнатите от Демократическата партия протести. Саймир Тахири беше обвиняван в обвързаност с престъпните организации, стоящи зад разпространението на наркотици, а Рама – в толерирането им. Друго обвинение към него беше за готвена изборна манипулация.

Обвиненията продължиха и след вота и поредната им кулминация беше през февруари 2019 г., когато опозицията обяви, че отново напуска парламента. Демократическата партия го бойкотира и през декември 2018 г., но депутатите ѝ се върнаха в пленарната зала. В парламента обаче нормален тон на разговор не беше установен, стигна се до нова ескалация, а един представител на опозицията дори замери Рама с яйце.

Записите

В основата на последните критики на опозицията и общественото недоволство стоят аудиозаписи, публикувани от немския таблоид „Билд“. В материал, озаглавен „Как мафията манипулира изборите в Албания“, изданието обвинява партията на Рама, че е манипулирала парламентарните избори през 2017 г., и то с подкрепата на престъпни структури. Записаната комуникация е между двама кметове от Социалистическата партия и арестувания през октомври 2018 г. за наркотрафик престъпен бос Астрит Авдилай, в която те обсъждат предстоящите (през юни 2017 г.) парламентарни избори. Социалистическата партия на Рама обвини опозицията, че е поръчала материала и вреди на икономиката и туризма в страната.

Публикацията обаче наля още масло в огъня. Президентът Илир Мета реши да отмени постановлението, с което насрочва местни избори на 30 юни т.г. – с аргумента, че има „необходимост от успокояване на ситуацията и риск от непредсказуема ескалация на конфликта в страната“ и че „ако само управляващата партия ще участва в тези избори, това е ясно посегателство срещу принципите на плурализма“.

Министър-председателят Еди Рама от своя страна отговори, че президентът има задължение да насрочва избори, но няма право да ги отменя. Премиерът настоява, че вотът в края на юни ще се проведе. Социалистическата партия реши също така да стартира процедура по импийчмънт на държавния глава.

Дори социалистите да успеят да съберат нужните 94 гласа в 140-местния албански парламент, нужни за процедурата по отстраняване на президента, последното решение е на Конституционния съд. Той обаче не функционира от около година, след като повечето от съдиите в него бяха уволнени, защото не можаха да издържат антикорупционните проверки, въведени от правителството на Рама. Тези проверки бяха част от мерките за борба с корупцията и реформирането на съдебната система, които правителството в Тирана предприе, за да може страната да се присъедини към Европейския съюз.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Химерата ЕС

Хоризонтът пред Албания изглежда неясен както във вътрешен, така и във външнополитически план. По улиците на Тирана от месеци наред има протести с искания за оставката на Рама. Те често ескалират – демонстрантите хвърлят коктейли „Молотов“ по органите на реда, а през март се опитаха да щурмуват и парламента. Конституционният съд е напълно блокиран, тъй като в него е останал само един съдия. Опозицията отказва да е част от парламента, а управляващите се опитват да свалят президента.

На фона на това в четвъртък холандският парламент прие резолюция, с която се обяви срещу започването на преговори за присъединяването на Албания в Европейския съюз. Въпреки това парламентът в Хага даде зелена светлина на преговорите със Северна Македония, което е знак, че пътят на двете държави към членство в ЕС може да бъде разглеждан поотделно от Брюксел занапред. Нещо, което ще навреди основно на Албания в тежката ситуация, в която се намира.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Euronews

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лесбос: Смъртта по пътя към Европа

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-smartta-po-patya-kam-evropa/

Това е едно от най-тихите и най-тъжни места, които някога съм виждала. На поляната, заградена с телена ограда, сред тревата, позеленяла от влажния средиземноморски климат на Лесбос през януари, личат контурите на нечии гробове, подредени в правилни редици. Малките надгробни камъни лаконично съобщават датата на смъртта и понякога възрастта на човека, погребан отдолу. Само на малцина са изписани и имената. Това е гробището за бежанците, чиито истории никога няма да бъдат разказани. Тук погребват хората, които никога не изминават пътя към Европа.

До един от гробовете стоят две плочи – на 31-годишната Галия и нейното бебе на едва годинка. Двете са загинали в морето на 18 юли 2016 г. До тях намирам гробовете на Ахмад и Фатима – и двамата също на по една година. Зана на 3 години. Стигам до безименен гроб на 5-годишно дете. Прилежно подредени камъни ограждат малките елипсовидни купчини пръст – някой се грижи за реда на това място с упорита методичност, издръжлива на неразбиране, негодувание и бюрократични препятствия.

Най-новите гробове все още нямат надгробни плочи: край един стои бетонна тухла, край друг – изсъхнал клон от маслиново дърво. Мястото се запълва бързо.

Тази картина изплува с новината от ранните часове на 11 юни за пластмасова лодка с 64 бежанци на борда, преобърнала се в морето на път от Турция към бреговете на гръцкия остров Лесбос. Общо седмина – две деца, четири жени и един мъж – са загинали. Други 57 души бяха спасени от гръцката брегова охрана с помощта на патрулен кораб на европейската гранична агенция „Фронтекс“.

Тази новина намери място в дневния ред на световните медии, за разлика от много други подобни случаи по-рано – според Световната организация по миграцията от началото на тази година 41 души, опитали да потърсят убежище в Европа по източносредиземноморския маршрут, са загинали или се смятат за безследно изчезнали.

Това гробище съществува от 2015 г., когато на остров Лесбос пристигат рекорден брой бежанци – над 860 000 души според данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН. Оттогава е и статистиката за най-много смъртни случаи – близо 800.

„Онова лято организирахме погребения почти всеки ден“,

спомня си Ефи Лацуди, която стои в основата на много местни инициативи за солидарност, включително лагера „Пикпа“, където се грижат за най-уязвимите хора.

Първите погребения на бежанци, загинали по пътя към Лесбос, датират от 2001–2002 г. Организирани от местните власти, церемониите са сведени до кратки бюрократични процедури – „нетипични за общество с много по-емоционално отношение към смъртта“, отбелязва Ефи. През 2009 г. няколко местни хора започват да дават гласност на тези случаи – с присъствието си на погребенията настояват за достойно изпращане на безименните жертви на опасното пътуване.

„Така едно декемврийско утро през 2012 г. се събудихме с новината за нова трагедия край източния бряг на острова – на брега бяха открити повече от 20 тела. От потъналата лодка беше оцелял само един човек, който лежеше в болница в безсъзнание. Беше ужасяващо. Тогава местните се мобилизирахме – от години бяхме свидетели на такива неща, но никога не говорехме за тях“, разказва Ефи Лацуди.

Погребали мъртвите в едно затънтено кътче на общинското гробище, отредено за бездомници, бедняци без роднини и хора, които не принадлежат към християнската вяра. „За бежанците поставяха надгробни плочи, на които не пишеше нищо – нямаше и дума, която да упоменава кой почива в тези гробове. Там имаше гробове от 2007 г. насам, което означава, че загиналите по-рано или не са били погребани, или са погребани съвсем анонимно“, обяснява гъркинята. През 2012 г. обаче присъства и кметът на административния център Митилини, както и малката общност от бежанци на острова –

трагедиите в морето вече не са безгласно подминавана тема.

Ковчег © Karol Grygoruk

„Смятам, че е много опасно, когато някой умре, да не приемаме смъртта му за нещо важно. Това означава да приемем, че някои хора имат по-малко право на живот и по-малко заслужават уважение в смъртта. За мен това е висша форма на несправедливост“, казва Ефи. Другата опасност, която тя вижда, е превръщането на такива трагедии в нормална част от ежедневието. „Дори гледайки мъртъв човек, продължаваме да мислим за него с етикети – нелегален имигрант, бежанец, удавник, сириец. Философията на фашизма слиза чак до това ниво – да смяташ, че нечия смърт е маловажна и няма значение“, категорична е тя и пита: „Колко голяма новина щеше да бъде, ако морето изхвърлеше на плажа на някой гръцки остров телата на 23 европейци?“

„Представете си да се събудите някоя сутрин и във вашия град да открият мъртвите тела на 23 души. Би трябвало всички да бъдат потресени.

Реакцията обаче се изчерпва с въздишка: „О, горките хора“ и толкоз“, разказва още Ефи.

С всяка следваща година трагедиите зачестяват, а жертвите стават все повече на брой. При потъването на една лодка през 2014 г. загива почти цяло семейство. „Беше оцелял само синът, който загуби майка си, баща си, баба си и двете си малки братчета“, пояснява Ефи. Заедно с малка местна общност тя настоява погребенията да се извършват по начин, който да уважава човека, историята и културата му.

Критичната 2015 година обаче е различна – през онова дълго лято не минава и ден без нов случай с потънала лодка. Морето изхвърля мъртви тела по плажовете – някои с паспорти и установена самоличност, други – завинаги останали безименни. „Никога не можем да сглобим целия пъзел. Ако никой роднина не потърси тялото или от корабокрушението няма оцелели, никога не можем да разберем кои са тези хора и какво се е случило“, обяснява Ефи Лацуди, според която

жертвите са поне два пъти повече от официалната статистика, просто много хора изчезват безследно.

Ефи Лацуди © Десислава Микова

На острова също умират бежанци. Когато бях там през януари, последният случай беше с бежанец от Камерун, починал в палатката си в регистрационния център „Мория“ няколко седмици по-рано, чакайки решение по молбата си за убежище. „Страдал е от сърдечно заболяване, от което е починал. Не е починал от студ, както беше съобщено в медиите“, твърди Патрик Мансур, който работи в администрацията на „Мория“.

„Защо обаче човек със сърдечен проблем е настанен в палатка в „Мория“ в началото на зимата?

Нима това е нормално? Ако човекът е бежанец, явно е нормално“, възмущава се Ефи Лацуди.

Той е погребан в неформалното гробище за бежанци, пръстта на гроба му още не беше слегнала, когато го откривам. Купчина камъни стои там, където може и никога да няма надгробна плоча – това е скъпо усилие, което среща все по-голяма съпротива.

„В болницата има процедура за такива случаи – опитват да се свържат със семейството на починалия, за да информират близките за смъртта, а и за да идентифицират тялото със снимки и видео. Семействата обикновено настояват за това“, обяснява Патрик Мансур. В този случай други бежанци от Камерун са помогнали за връзката със семейството. „Оттам нататък това е работа на полицията. „Мория“ няма нищо общо. Правим само кратко неофициално възпоменание с общността и сънародниците на починалия“, допълва Мансур.

Отскоро гръцкото законодателство определя като уязвими и хората, преживели корабокрушение или загубили близки при прекосяването на морето до европейските брегове. Затова и Ефи Лацуди не приема

студената последователност на процедурата по регистрация, през която преминават хората минути след като са били извадени от морето.

„Миналата година в „Пикпа“ приехме жена, която беше загубила детето си в морето. В отчаянието си искаше да се хвърли от лодката на бреговата охрана. Властите, без да проявят достатъчно чувствителност, настояваха тя първо да премине през процедурата по регистрация. Бързо обаче установиха, че няма да могат да се справят със случая, затова все пак ни извикаха да го поемем“, обяснява Ефи.

Гробището за бежанци на о. Лесбос

Гробището за бежанци на о. Лесбос © Karol Grygoruk

Бюрокрацията получава приоритет и при последния случай. Роднините на загиналите и оцелелите при потъването на лодката са закарани до пристанището и оттам – за регистрация в „Мория“. Без право на време за скръб и утеха.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: © Karol Grygoruk

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Илиян Василев: „Ще съмне и без специални отношения с руската газова компания“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/iliyan-vasilev-interview/

Илиян Василев е дипломат и енергиен експерт, член на Управителните съвети на Антикорупционния фонд и на Центъра за балкански и черноморски изследвания. От 1997 до 2000 г. е председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции, а от 2000 до 2006 г. – посланик на България в Русия. Бил е председател на „Делойт България“. В ролята си на енергиен консултант е съветвал няколко български правителства. Пред „Тоест“ Илиян Василев коментира срещата на българския президент Румен Радев в Санкт Петербург с руския му колега Владимир Путин.


Венелина Попова: Отношението на президента Румен Радев към Русия обикновено се определя или като тежнение към евразийския проект, или като разумен прагматизъм. Каква е Вашата оценка за опитите на държавния ни глава да възстанови добрите отношения с Русия? Има ли някакъв резултат от срещата в Санкт Петербург, който да си струва анализа?

Илиян Василев: Не мисля, че има нещо забележително в тази среща. Пълномощията на президента са толкова ограничени, че освен за някаква символика, за друго не можем да говорим. Прагматично погледнато, той повтаря това, което вече е казано от правителството, от премиера или от министъра на енергетиката във връзка с енергийните проекти. Не е ново и настояването на Радев за предоговаряне на по-ниски цени на природния газ, защото цената на „Газпром“ е абсолютно неконкурентна спрямо цените на останалите доставчици и разликата е вече прекалено голяма, за да не бъде забелязвана.

ВП: Румен Радев каза на Путин днес, че България вече реализира първи доставки на втечнен газ от САЩ през Гърция на значително по-ниски цени от руския. Но някои оспорват тези по-ниски цени.

ИВ: Има хора, които отказват да признаят очевидното. Няма за какво да се спори. Има осем или девет газови борси в Европа, всеки може да види цените. Формулата, по която ние вкарваме газ от „Газпром“, е привързана към нефта, а в момента цената му е с над 60% по-висока, отколкото е на борсите в Германия, Холандия, Белгия, Италия и Чехия например.

ВП: На срещата с Владимир Путин българският държавен глава призова българското правителство да не бъде толкова срамежливо и да започне преговори с „Газпром“ за предоговаряне и намаляване на цената на природния газ. В същото време обаче България не е постигнала изискването за диверсификация на енергийните източници. От тази гледна точка разширяването на газопреносната мрежа или изграждането на газоразпределителен център и интерконектори със съседните ни държави, за които Румен Радев говори в Санкт Петербург, имат ли някакво значение, след като ние продължаваме да транзитираме и вкарваме само руски природен газ?

ИВ: Румен Радев е абсолютно прав, защото ние отдавна можехме да предоговорим цената на газа и да вкараме по-гъвкави репери за ценообразуване, за да не висим само с нефтената индексация.

ВП: А защо правителството не го направи?

ИВ: Правителството е в някакъв ступор, защото управляващите залагат на стратегическа игра от гледна точка на това „Газпром“ да транзитира през България големи количества природен газ. И за да не се излагат на риск от възможни усложнения или от излишна скромност ли, не правят очевидни неща, които направиха други страни от Централна и Източна Европа. Но това не е ново. „Булгаргаз“ беше единствената компания, която прие без промени и с „ура“ предложението на руската газова компания за разрешаване на спора с Европейската комисия. Всички други компании имаха резерви и поставиха условия.

ВП: Това не е ли просто стил на управляващите, който работи срещу националните ни интереси?

ИВ: Ами как да не работи против националните интереси? Само за една година заради разликите в цените (примерно между регулираната цена в момента, която е много близко до цената на „Газпром“, и цената на борсите) ние надплащаме между 250 и 300 млн. долара. Тези суми отиват при акционерите на „Газпром“, които тази седмица се похвалиха с най-голямата печалба и дивиденти от четири години насам.

ВП: А тези пари излизат от джоба на българския бизнес и на гражданите…

ИВ: Още по-лошо. Неблагоприятният ефект се измерва не само със сумите, които ние надплащаме, а в това, че тъй като цената на природния газ не е конкурентна на цените, на които се купува, да кажем, в Румъния, Словакия и Турция, от това настъпват вторични вреди – продукцията, стоките, услугите се оскъпяват и там също има негативен ефект.

ВП: Пред Путин Румен Радев обяви проекта за АЕЦ „Белене“ като неизбежен, защото на България са необходими надеждни източници на електроенергия за развитие на промишлеността ни. Как така навремето спрян като ненадежден, абсолютно същият проект стана надежден и беше реанимиран от правителството? И второ – в цял свят модерната промишленост използва за нуждите си все по-малко електроенергия, а ние не вървим в тази посока…

ИВ: Това е големият проблем на нашите хора от върховете, които отиват в Русия – че имат все по-малко теми, които да обсъждат с руските ръководители. Търговията ни е в застой, от десет години не е мръднало нищо.

ВП: Е, Путин говори за ръст от 2,8%, което звучи смешно.

ИВ: Не само че е смешно, но винаги между данните на Росстат (Федералната служба за държавна статистика на Русия) и на българската статистика има разминавания, тоест по-скоро някой е гледал насила да измъкне някоя добра новина. А и нашите компании вече са вдигнали ръце от т.нар. приятелски пазар и предпочитат да работят с по-малки, но сигурни райони, отколкото постоянно да изпитват проблемите на нестабилната валута, на тарифни и нетарифни ограничения и всичко, което е характерно за руския пазар. От друга страна, онова, което Русия внася от България, е също достатъчно тривиално – и президентите, като нямат нещо ново, пак притоплят манджата с АЕЦ „Белене“. И двете страни знаят, че този проект не може да стане, тъй като не е тайна, че още през 2006 г. „Росатом“ заяви, че иска да инвестира, иска мажоритарен дял, не миноритарен,…

По силата на Виенската и Парижката конвенция и по договора за Евратом държавата е ултимативният гарант за всичко, което се прави от частни фирми [в контекста на ядрената енергетика]. Пред света тя е тази, която гарантира безопасната експлоатация, включително и обезщетяването в случай на ядрена авария във всички страни, независимо от собствеността върху съответната АЕЦ. И сега ние знаем, че не можем да дадем на Русия мажоритарен дял, тя пък знае, че не може да инвестира без държавни гаранции, които ние знаем, че не можем да дадем. Лошото е, че сметката расте, сутринта (в четвъртък) тя беше достигнала 3 милиарда и 267 милиона долара.

ВП: Путин заяви, че има резерви за активизиране на двустранните ни отношения. За какви резерви говори руският държавен глава?

ИВ: Има резерви. Примерно собствениците на ТЕЦ „Варна“ преговарят с „Газпром“ за директни договори за реализация на газова централа.

ВП: Говорим за господата Ахмед Доган и Делян Пеевски, нали?

ИВ: Да, те искат да се намесят в посредничеството за руския газ. Има и други проекти с увеличение на газовата консумация, например руската страна отдавна обикаля и оглежда възможността да участва в „Топлофикация София“, но това е повече от същото. Иначе, както виждате, Русия предлага все по-малко внос дори в традиционни области.

ВП: На България, като бивш сателит на Съветска Русия, днес ѝ е трудно да постигне едни прагматични отношения, каквито има, да речем, между Германия и Русия. Не съм убедена и в това, че може да бъде преодоляно както руското имперско високомерие, така и нашите комплекси за малоценност. И отношенията ни да стъпят на здрава основа.

ИВ: Сигурно има и комплекси за малоценност. Но вижте, днес президентът Радев каза нещо, което не е нормално за държавен глава на страна от ЕС, а именно, че правителството ни трябва да преговаря с „Газпром“. Това е разковничето на тоталния анахронизъм, изостаналост и антикварност на българската политика. Отдавна правителствата не преговарят с „Газпром“.

Отделно, докато се мъчим да постигнем конкурентна цена, направихме една много странна сделка с американски газ. Тя тръгва от „Чениър“ – една от известните фирми в САЩ, но за разлика от случая, в който тя изнесе газ за Полша, където вносителят беше полската държавна компания PGNIG, в нашия случай докато природният газ стигне до „Булгаргаз“, премина през една холандска и една гръцка фирма, а след това – и през още един посредник. На всичко отгоре „Булгаргаз“ не обявява открит търг, на който могат всички да се състезават, а просто си решава с кого да сключи договор. И поради тази причина дори и добрата новина за вноса на американски втечнен природен газ не е доказателство, че България иска да разгръща либерализацията и да усилва конкуренцията, тоест много хора да се конкурират за правото да доставят газ.

От другата страна, имате „Газпром“, който никога не се е конкурирал и президентът Радев казва на това отгоре, че правителството трябва да преговаря. Извинявайте, но нека „Газпром“ да участва в търгове, да се бори за българския потребител – и ще съмне и без специални отношения с руската газова компания. Тя се конкурира и на пазарите в Германия, и на пазарите в Западна Европа. Дори в Гърция делът на „Газпром“ падна под 50%.

ВП: Владимир Путин каза ясно на президента Радев, че не може да се намесва в преговорите за цената, на която ние ще купуваме от „Газпром“.

ИВ: Путин е много повече в час, защото от гледна точка на факта, че „Газпром“ е търгувана на борсата компания, ако каже, че той преговаря, това вкарва акционерите в питанката дали преговорите не са политически. С руската газова компания се преговаря на пазарни принципи. Вярно е, че и нефтено индексираните цени са също пазарни, но ние сме избрали някаква друга писта – най-лошата, бих казал. И не „Газпром“ ни е виновен.

ВП: Може ли да обобщим, че срещата между президентите на Русия и България не произведе някаква новина?

ИВ: Абсолютно нищо не може да произведе, защото българо-руските отношения, особено в търговията и енергетиката, не са функция на това какво ръководителите на двете страни ще се договорят, или не. Пазарът определя. Лошото е, че нашите държавни мъже още не могат да приемат, че нещата не зависят от тях. Ще им трябва още време.

ВП: Последен въпрос: президентът Радев каза на срещата си с Путин, че България ще продължи да поддържа старата съветска бойна техника в армията ни до пълното ѝ преоборудване и модернизация. Това в какъв контекст беше казано и какъв смисъл имаше?

ИВ: Ами президентът и той иска нещо да каже, в което да се провиди някаква негова лична намеса, права и възможности. Но проблемът е, че Радев не е първият, който се опитва да се справи с невъзможното уравнение да се ремонтира съветска бойна техника. Досега потрошихме огромни суми за модернизацията на МИГ-29, преди да се изясни, че това просто няма как да стане, защото тези самолети, ако бъдат модернизирани, ще трябва да защитават България от руските самолети.

Разговарял съм с различни хора в Русия и те казват: „Разберете, когато вие сте в друг стратегически военен съюз, няма как да ви ремонтираме техника, която утре може да бъде насочена срещу нас, нали?“ Затова ремонтът на техниката започна да се прави в Украйна, след това се разбра, че не става, след това в Беларус – пак не става. И няма да стане, колкото и господин Радев да обещава. Но аз го разбирам просто по човешки. Отишъл е на среща с един от големите световни лидери и нещо трябва да каже и да се види, че зад думите му стоят възможности. А няма!

Заглавна снимка: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В Прага пак е пролет

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-praga-pak-e-prolet/

Po bitvě je každý generálem, или „След битката всеки е генерал“, казват чехите. Всъщност и според поговорката, и според конкретната ситуация самопровъзгласилият се за „генерал“, който заслужава да бъде окичен с лаврови венци, или най-малкото да стане следващия министър-председател на Чехия, няма да е само един. При парламент, съставен от девет политически сили, шест от които опозиционни, кандидати надали ще липсват. Но първо битката трябва да бъде спечелена – премиерът Андрей Бабиш да бъде свален. За това се борят днес 120 000 души, които излизат по централните улици на Прага и изпълват емблематичния Вацлавски площад в едни от най-многолюдните демонстрации в страната от Нежната революция през 1989 г., довела до края на комунистическия режим.

Пролет, започнала още през есента на миналата година

50 години след драматичните събития от 1968-ма, когато съветските танкове влизат в чешката столица и слагат край на опитите за политическа либерализация на страната, през ноември 2018 г. в Прага се проведоха многохилядни протести срещу Бабиш във връзка с неправомерно усвоените от него европейски субсидии, което стана причина и за гласуване на вот на недоверие в чешкия парламент.

Половин година по-късно настояващите за оставката на чешкия премиер са в пъти повече, след като проведеното от чешките служби разследване по случая с въпросните европейски средства завърши с препоръка за изправянето на Бабиш пред съда, основанието за което се потвърждава и от предварителните констатации от одита на Европейската комисия по случая. По същество бизнес империята на Бабиш, който е вторият по богатство човек в Чехия, не би трябвало да има какъвто и да било достъп до фондовете за развитие на ЕС през последните години. Усвоявайки субсидия от 2 млн. евро за ферма и конгресен център, Бабиш е нарушил закона, тъй като въпреки извършеното от него прехвърляне на конгломерата му „Агроферт“ в доверителни фондове, е бил в конфликт на интереси, казва се в заключенията на ЕК. Изправен пред угрозата да му бъдат предявени обвинения в криминални престъпления,

Бабиш побърза да смени правосъдния министър в страната, с което само наля бензин в протестния огън.

„Това, което е написано в доклада [на ЕК], е сериозно и може да стане основание за подозрение в криминално деяние“, коментира пред Чешката национална телевизия главният прокурор на страната Павел Земан. От изявлението му става ясно, че върховната държавна прокуратура подготвя собствен анализ на доклада, публикуван от чешките медии на 30 май, и ще стигне до заключения след две до три седмици. Каквито и да са тези заключения обаче, Бабиш е категоричен, че няма никакво намерение да подава оставка. Министър-председателят отрича да е извършил каквито и да било злоупотреби, наричайки случая „политическа маневра“.

„Този одит е много съмнителен и аз го възприемам като атака срещу Република Чехия и нейните интереси, като дестабилизация на Чешката република“, заяви 64-годишният лидер на управляващата популистка партия АНО (Движение на недоволните граждани), застанал начело на страната през 2017-та, след три години на министерски постове (като министър на финансите и заместник министър-председател по икономиката). Междувременно опозицията успя да прокара искане за пълно поемане на отговорност от страна на Бабиш в случай на финансови щети за страната (връщане на получени от ЕС средства), така че потърпевши от измамата да не бъдат данъкоплатците.

„Не искаме Бабиштан“, „Стига толкова“

„Стига лъжи! Подай оставка, ще бъде по-добре!“, скандират протестиращите чешки граждани, които – противно на твърденията на някои от поддръжниците на Бабиш, че демонстрантите в столицата са изключително „градски либерали“ – се стичат от всички краища на страната, носейки плакати с имената на местата, от които идват.




„От големите регионални градове пристигат пълни влакове, но освен това и пълни автобуси с хора идват от селища като Сушице. Невероятно е!“, коментира за общественото Радио „Прага“ Микулаш Минар – председател на неправителствената организация „Милион моменти за демокрация“, която организира демонстрациите. Тези твърдения се потвърждават и от интервютата на чешкото радио с над 130 души, в това число тийнейджъри и хора над 80-годишна възраст, избрани на случаен принцип измежду десетките хиляди на Вацлавския площад. Много от интервюираните пенсионери заявяват, че няма да се оставят да бъдат купени чрез повишаване на пенсиите, защото мислят за бъдещето на своите внуци. Именно хората от тази възрастова група традиционно са припознавани като основен електорат на Бабиш и неговата партия.

Кой е Андрей Бабиш?

Наричан „Бабишкони“ и „Чешкия Тръмп“, с нетно богатство в размер на 3,7 млрд. долара, министър-председателят на Чехия е един от най-преуспелите предприемачи в бившата комунистическа държава. Започнал от търговия с торове, през годините Бабиш се превръща в крупен индустриалец, собственик на повече от 210 предприятия, в т.ч. селскостопански, енергийни и медийни компании, обединени в конгломерата „Агроферт“.

Той е сред чешките олигарси със значителна медийна собственост, включително и два от най-големите и влиятелни ежедневника в страната, посочва докладът на „Репортери без граници“, в чийто индекс за медийна свобода Чехия заема 40-то място (загуба от 6 места спрямо 2018 г.). От организацията припомнят, че през април 2018 г. трима чешки разследващи журналисти са били заплашвани от полицията във връзка с медийното отразяване по теми, свързани с Бабиш. Както и че след 27 години лоялна служба в един от вестниците, купени от него, през септември м.г. военната кореспондентка Петра Прохазкова подаде оставка „поради намесата му в редакционна политика“.

Или иначе казано, за разлика от президента Милош Земан, който от години атакува чешките медии в стил Тръмп или собственик на български футболен отбор, Бабиш борави с инструментариума на Орбан и Пеевски, търсейки начини да разширява медийното си влияние.

А колко силен е Бабиш в чешкия парламент?

„Чешкият парламент е много фрагментиран. Теоретично опозицията е много силна и чисто аритметично са възможни правителства и без участието на партията на Бабиш“, коментира за „Тоест“ д-р Константин Павлов, преподавател в Софийския университет. Павлов е чешки възпитаник, следи политическата ситуация в страната, а през 2016 г. взе обширно интервю от бившия кмет на Прага Ян Касъл, което хвърля светлина върху социално-политическите процеси в новата история на страната. „Останалите политически сили дебнат всяка грешка на Бабиш, за да се възползват от нея. Със сигурност ще има вълнения и нестабилност при оставка на Бабиш, с опити от другите партии да заемат освободеното пространство. […] Ситуацията, в която Земан е основната опозиция на Бабиш, е възможно най-изгодната за Бабиш – по същия начин, по който БСП е най-удобната опозиция за ГЕРБ в България.“ Според Павлов „загубата на управляващата партия в столицата Прага [на изборите за ЕП] е директна последица от протестите“.

Въпреки това към момента е трудно да се измери потенциалът на опозиционните сили в страната да съставят ново правителство, след като през ноември 2018 г. внесеният от шестте опозиционни партии вот на недоверие не успя да мине (не достигнаха 9 гласа). Конкретният повод за вота беше разкритието, направено от сина на министър-председателя – Андрей Бабиш-младши – в интервю за онлайн изданието Seznam.cz, че е бил отвлечен и отведен против желанието му в Крим, за да не може да даде показания в разследването за незаконното усвояване на европейски субсидии от баща му. Версията бе отхвърлена от Бабиш-старши с аргумента, че синът му страда от шизофрения, заради която е на медикаментозно лечение: „Всички, които си помислите, че бих отвлякъл собствения си син, да не сте си изгубили ума? За човека няма нищо по-ценно от децата. Или поне за мен.“

Ключов елемент за неуспешния вот на недоверие

беше стратегията на коалиционния партньор на АНО – лявоцентристката Чешка социалдемократическа партия – да се въздържи при гласуването. Позицията на лидера на партията и президент на Чехия Милош Земан бе, че дори правителството да загуби вота, той отново би дал мандат на Бабиш за съставяне на ново правителство. Както направи впрочем в средата на миналата година, след като ръководеният от Бабиш служебен еднопартиен кабинет загуби вот на доверие в долната камара на парламента. Още тогава решението на Бабиш да се коалира с комунистите провокира многохилядни протести, а ситуацията се повтори при замразяването на финансиране за 4,46 млрд. евро от страна на Европейската комисия във връзка с установените от Европейската служба за борба с измамите (OLAF) нарушения.

„Чехите се интересуват много повече от политика, отколкото българите, и имат по-дълга модерна политическа традиция, още от времето на Австро-Унгарската империя, въпреки че чешката национална държава е по-млада от българската. Чешкото гражданско общество е по-силно от българското. За ефекта върху властта тепърва ще се съди, тъй като и Бабиш е изключително силен и притежава огромно медийно влияние. Все пак аз съм по-скоро оптимист за изхода от протестите, но не мога да се ангажирам със срок“, обяснява още Константин Павлов.

На въпроса дали заемайки 71 позиции пред България в индекса на „Репортери без граници“, чешките медии са достатъчно независими, Павлов отговаря: „Част от чешките медии произвеждат качествено съдържание и критикуват властта. И в България има добросъвестни медии. Мястото в класацията означава, че делът на добросъвестните медии в Чехия все още е по-висок от този в България.“

При тази медийна картина и при подобна вълна на гражданско недоволство

има ли политическо бъдеще пред Бабиш?

Въпреки поводите за оптимизъм няма как да се пренебрегне фактът, че макар и трудно, през 2018 г. Милош Земан бе преизбран за президент на Чехия – въпреки всевъзможните начини, по които се компрометира, и токсичния дух на предизборната му кампания. По този повод Ан Епълбаум написа, че „чешката политическа и медийна култура са силно повлияни от популярни (и анонимни) уебсайтове, които заливат с постоянен поток от проруска, антинатовска пропаганда; произвеждат страх и омраза към мюсюлманските имигранти и недоволство от предполагаем „елит“, който е далеч по-слаб от корумпираната бизнес класа и руските субекти, които подкрепиха кампанията на президента“.

Подобна е констатацията на Константин Павлов, който обобщава ситуацията, в която се намираме: „Изглежда, наблюдаваме ускорена деградация на националните държави в ЕС и като единствената възможна и ефективна контрамярка изглежда засилването на европейските институции и на федералния характер на Съюза, включително и на Европейската прокуратура. И политическите системи, и институциите в страните членки изглеждат все по-неадекватни на вътрешните предизвикателства, пред които са изправени – преди всичко пред националпопулизма, който по дефиниция стоварва всички вини върху Брюксел.“

Заглавна снимка: Martin2035

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„От Батак съм, чичо“, или тенденциите, които евроизборите показаха

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/batak-i-tendentsiite-na-evroizborite/

Странна работа са изборите. А мотивите за гласуване никога не са съвсем ясни нито на социолозите, нито на политолозите, защото са колкото логични, толкова и ирационални. Спомняте ли си онзи виц от времето на соца, който обобщава образно живота в тоталитарната ни държава: не работят, а получават заплати; магазините им празни, масите им пълни; недоволни, а гласуват „за“. Е, днес има една съществена разлика – магазините са пълни, но на доста хора масите са празни. И днес сме недоволни от политическото ни представителство и управляващите, но мнозинството от избирателите подкрепиха отново статуквото и системните партии.

По странен начин и партиите тълкуват своето представяне на избори. В приключилия преди дни вот за Европейския парламент

управляващата партия ГЕРБ излезе победителка, нищо че губи близо 75 хиляди гласа

в сравнение с резултата си на евроизборите през 2014 г. и получава доверието на едва 10 на сто от гражданите с право на глас у нас. Тези малко над 600 хиляди българи са предимно членове на партията и техните семейства, представители на държавната и местните администрации, както и на фирмите, които печелят големите обществени поръчки и усвояват милионите от еврофондовете. При това Борисов разшири електоралната подкрепа за партията си, като включи на избираеми места в листата Асим Адемов, който му донесе десетки хиляди гласове от турско-мюсюлманската общност, и Александър Йорданов от СДС – партията, която с името си даде на ГЕРБ повече нова легитимност, отколкото десни гласове.

Но премиерът много добре осъзнава печалността на тази победа и предчувства, че тенденцията на спад на доверие към партията му през следващите години може да се засили. И затова ще се опита да я задържи, като продължи да се освобождава от изхабените и дискредитирани лица в ГЕРБ. Като Цветан Цветанов например – втория човек в партията, когото изпрати с благодарности в забвение. Едноличният самодържец на властта ще потърси сметка и от кметовете на общини, в които партията изгуби евроизборите от БСП. И най-вероятно ще ги подмени с нови лица на местните избори тази есен. Но на фона на тоталната корупция, бедност и социално изключване на огромни групи от обществото, той все по-трудно ще убеждава обществото, че партията му има сили за постоянно самопречистване. Омерзението от бруталната употреба на властта девалвира и ерозира общественото доверие в ГЕРБ и цялата политическа система, затова краят на това управление не е далеч. А първият тест за това в какво организационно здраве е партията без Цветанов ще бъдат изборите за местна власт през октомври.

БСП изгуби битката с ГЕРБ за Европейския парламент,

но взе 50 хиляди гласа и един депутатски мандат повече в сравнение с 2014 г. И е единствената партия, вдигнала резултата си на сегашните евроизбори.

Можеше ли столетницата да не претърпи поредния крах? Разбира се, за него ѝ помогнаха фактори като вътрешната опозиция в партията; изборът на лицата в листата и подредбата ѝ, и напрежението около включването на Сергей Станишев в нея; лошата тактика или по-скоро липсата на такава в предизборната кампания; кресчендото в обсъждането на имотните скандали и неприятният фалцет (преминаващ към фалшив тон) на посланията, отправени от Нинова и Йончева към обществото; „прегряването“, както го наричат самите социалисти, от превъзбудата от предвкусването на властта и т.н.

Но дори БСП да беше направила много по-успешна кампания с умерени послания и тон, тя пак нямаше да спечели тези избори. Просто защото си остава посткомунистическа партия, приела цялото наследство на БКП като свое, отрекла се с половин уста от тоталитарното си минало и идеология и горда с постиженията на режима на Тодор Живков, който управлява България 33 години, заедно с нейния партиен апарат и репресивни служби. Не можаха да припознаят БСП като изразител на техните очаквания за по-социална Европа и една голяма част от българите, които живеят на ръба на оцеляването със заплати и пенсии, които ни държат стабилно на последното място по доходи в ЕС. Затоваикономистката Ваня Григорова заяви в интервю по БНР след вота, че ако БСП беше направила заявки за такъв тип политика в бъдещия европарламент, тя щеше да я подкрепи и не би се явила като независим кандидат в тези избори. И тук неизбежно възниква въпросът за процесите, които ще се развиват в тази партия и за необходимостта от появата на нова политическа формация в център-ляво, която да запълни този вакуум.

Най-интересно е представянето на ДПС на тези избори.

Партията запази позицията си на трета политическа сила, но електоралната ѝ подкрепа намалява с около 60 хиляди гласа, затова ще изпрати в новия Европейски парламент трима вместо четирима депутати, които излъчи на изборите през 2014 г. Създадена като проект на Москва и на ДС, за да неутрализира влиянието на демократичните партии в годините на прехода върху българските турци и мюсюлмани и да монополизира техния вот, днес, 30 години след насилствената смяна на имената на това население и прогонването на над 300 хиляди души в Турция, партията на Ахмед Доган губи влияние сред електората си. И основната причина за това е, че младите хора от етноса не са наследили страховете на своите бащи и дядовци от т.нар. Възродителен процес, които ДПС съживява периодично и винаги с манипулативни цели.

Останалите партии и политици у нас (с изключение на Иван Костов) така и не видяха протегната ръка на българските турци, които искаха през годините да се еманципират от Доган и от създадената от него партийно-религиозна клика. На тези избори беше регистриран голям отлив на гласове за ДПС от турско-мюсюлманската общност в България и нулев интерес от страна на изселническата ни общност в Турция. И една от най-важните причини за това е присъствието на одиозния Делян Пеевски в листата. В същото време в нея без свое представителство останаха регионите, определяни като бастиони на Ахмед Доган и партията му, което няма как да не е разгневило актива в Кърджали и Делиормана и да не е се отразило на резултатите от етническия вот.

Мустафа Карадайъ и Делян Пеевски се отказаха да бъдат евродепутати с мотива, че искат да дадат шанс на младите в листата. И затова изпращат в следващия Европарламента 63-годишната Искра Михайлова, бивша министърка на околната среда и водите в кабинета „Орешарски“, и Атидже Алиева-Вели – зам.-шефка на Държавния фонд „Земеделие“, отговаряща за прилагането на Програмата за развитие на селските райони, с която бяха финансирани скандалните къщи за гости. Тези лица бяха избрани не от Доган, а от Пеевски, който вече разпределя порциите в държавата със санкцията на задкулисната власт, която го създаде.

Този контекст прави разбираемо и предизборното извинение на Доган към българските турци, част от които вече няма да намират политическо представителство в ДПС. Защото след тихия преврат в партията, на практика тя се оказа овладяна от олигархичния кръг, от същите обръчи от фирми, които Доган създаде, а сега те му отнеха властта, като го компенсираха с един ТЕЦ. Сега Движението за права и свободи ще се опита да се легитимира като партия с нов профил, като независима от етническия вот, а всъщност ще се развива като корпоративно-политически хибрид от латиноамерикански тип, което ще разврати още повече и без това нездравата политическа среда в България.

С тактиката си да се обърне към най-маргиналните и социално слаби групи в обществото, освен да си осигури между 300 и 400 хиляди гласа на избори, Пеевски търси и нов имидж както за партията, така и за себе. На тези избори либералната формация стана трета политическа сила в региони без етнически турци. А в други, като Пазарджишка област, изпревари по резултати БСП. В община Батак например ДПС е безспорен победител с 1419 гласа. В Пещера етнически турци са гласували за БСП, а в Септември – етнически българи за ДПС. Фактически в България етническият вот е разбит, а ДПС чрез модела #Кой започва за измества БСП от традиционната ѝ роля на социална партия. С една дума, отрочето е почнало да подяжда майка си. И ако успее да си гарантира тази подкрепа и в бъдеще (включително и с купен вот и законодателни инициативи като намаляването на ДДС върху хляба и лекарствата), не е изключено в бъдеще партията да стане втора политическа сила в България, а Ахмед Доган да остане само спомен и брошка на ревера на Пеевски и генерал Решетников. Тази тенденция е най-важната, откроила се на тези избори, и заслужава специален анализ и внимание.

Националистическия вот на 26 май (два пъти по-нисък, отколкото през 2014-та) обра ВМРО.

Основно заради гръмката антиромска и антибежанска риторика на Каракачанов, Джамбазки и техните подгласници, която напълно измести от фокуса Волен Сидеров, Валери Симеонов и техните партии, които едва спечелиха по един процент и малко. Провали се и другият претендент за този вот – Веселин Марешки, който като лисицата, на която гроздето е кисело, рече, че остава в нашия парламент, защото българите го искали тук.

Градската десница успя да изпрати Радан Кънев в Европарламента чрез „Демократична България“, като премина изборната граница с под 0,20%.

На ръба, както се казва, въпреки злостната и клеветническа кампания, организирана срещу коалицията от олигархията и нелегитимната власт в България. Това е безспорен успех, макар резултатът в сравнение с вота, който събра Реформаторският блок на предишните евроизбори, да е по-нисък. Но не може да бъде основание за особена гордост, защото рисковете ДБ да се превърне в малка бутикова партия на избраници (по подобие на други десни формации) без шансове да управлява, са големи. Затова трябва да намери нови коалиционни съюзници и да разшири електоралната си база, и без това малка в страни като България.

На настоящите избори за Европарламент е регистрирана най-високата избирателна активност от изборите през 1994 г. насам.

В Германия и Дания има увеличение отнад 10%, в Испания – над 20, в Австрия – близо 15 на сто спрямо предишните избори през 2014-та. Дори в Обединеното кралство, което се кани през октомври да излезе от ЕС, има ръст, макар и минимален. Положителна е тенденцията и в страните от бившия Съветски блок, където традиционно към европейските избори има слаб интерес. В Унгария, Полша и Румъния ръстът на избирателната активност спрямо предишните евроизбори е между 14 и 21 процента, а в Словения, Словакия и Хърватия, които остават в класацията зад България, активността се е повишила между 4 и 10 на сто.

У нас 66 на всеки 100 души с избирателни права не са се доверили на политическата класа и не са участвали в изборите.

Дали това е класически протестен вот, или е друга тенденцията, да кажат социолозите. Фактите са такива. И те показват загуба на представителство за политическата класа. Показват отвращението на българите към този „елит“ и нежелание повече да го възпроизвеждат с гласовете си.

Ще се акумулира ли достатъчно гражданска енергия за промяна, ще покаже времето. Ще е победа за демокрацията, ако обществото се самоорганизира и създаде само̀ нов политически проект. Всеки друг, появил се с акуширането на чужди държави и служби, може да свали от власт една партия. И да я даде в ръцете на друга. Но това ще бъде поредният политически фарс във фасадната ни демокрация.

Заглавна снимка: Стопкадър от пресконференция през 2014 г., когато Делян Пеевски обявява, че се оттегля от евродепутатското място и пита кой ще му се извини на него

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европейски избори 2019: Краят на началото

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evropeyski-izbori-2019-krayat-na-nachaloto/

„Най-страшното мина“ или „Много шум за нищо“. Това си помислиха много европейци в неделя вечер, когато стана ясно, че популисткият прилив не се е превърнал в цунами, но за сметка на това Европа е залята от зелена вълна. Множество анализатори побързаха да обявят победа за едни или други ценности. Ала изводите от европейските избори са значително по-умерени и по-сложни, част от голяма картина, която задава повече въпроси, отколкото дава отговори. Акцентите от евровота могат да бъдат резюмирани в няколко ключови думи, които със сигурност ще дефинират политическото бъдеще на Европа както на наднационално, така и на вътрешно ниво. Те са: нови политически и идеологически разделения; пренасочване и отлив на избиратели от традиционните партии към нови сили; популизъм и фрагментация.

Европа – огледало на еволюцията в политиката през XXI в.

За да видим как ключовите ни думи се проявяват на наднационално ниво, трябва първо да разберем как се проявяват те на национално. Франция е добър пример. Републиканците и социалистите отбелязаха изключително ниски резултати, съответно 8,48% и 6,19%, което остави двете някога доминиращи партии на четвърто и на шесто място. Още през 2014 г. над 70% от французите посочват, че не се идентифицират с ценностите нито на лявото, нито на дясното. Отливът на избиратели от двете традиционни сили захранва крайнодесния „Национален сбор“ (23,31%), центристката „Република, напред“ (22,41%) на президента Еманюел Макрон, както и френските „Зелени“ (13,47%). Това добре илюстрира новите идеологически разделения на ХХI в. – по линия на глобализацията, изолационизма и национализма, равенството на половете, екологичната криза.

Освен по специфични проблеми, разделенията могат да бъдат обобщени и като либертарни – в полза на умерена до по-голяма държавна намеса (в зависимост от партията) в икономически план и либерализъм в социален; и авторитарни, които са за либерализъм в икономически план и консервативни, що се отнася до обществените порядки. С оглед на това, че традиционното ляво и дясно, за които сме свикнали да говорим, са остатък от индустриалната революция и формирането на националната държава, техният срок на годност с оглед на настоящите обществени проблеми изтича.

Друг пример за това политическо пренареждане е Обединеното кралство, където традиционните лейбъристи и консерватори също отбелязаха слаб резултат – 13,72% за работническата партия и 8,85% за торите. Партията „Брекзит“ на Найджъл Фараж и либералните демократи са съответно на първо и на второ място, а зелените – на четвърто, преди управляващите консерватори. В Германия социалдемократите също са зад зелените, а християндемократите понесоха значителни загуби.

Популизмът е на мода, независимо дали е крайнодесен, крайноляв или дори центристки (френският президент Еманюел Макрон също спечели президентската надпревара с отчасти популистки дискурс, като антисистемен кандидат срещу установените партии). Преобладаващи в Европа остават крайнодесните партии, като в Испания крайнолевите „Подемос“ се явиха в коалиция и спечелиха 10% от вота, което ги остави на четвърто място. В Гърция управляващата СИРИЗА падна на второ място след консервативната „Нова демокрация“, което предизвика предсрочни избори.

Крайнодесните постигнаха големия си успех в Италия, където „Лига“ на Салвини убедително победи с над 34% от вота. Макар „Национален сбор“ на Льо Пен да е първа политическа сила на европейските избори във Франция, техният резултат е по-слаб спрямо 2014 г. при по-висока избирателна активност на настоящите избори, а разликата им с „Република, напред“ е под 1%. Крайнодесните от „Алтернатива за Германия“ отбелязаха по-слаб резултат спрямо последните избори в страната с тяхно участие и обявиха „Зелените“ за свой враг. Последните имаха изключителен резултат от 20,5%. Евроскептиците спечелиха и в Полша и Унгария, където няма изненади.

Шарен Европарламент

Фрагментацията е логична: щом на национално ниво традиционните партии се представят по-слабо, европейските семейства, които споделяха властта в ЕП през последните четири десетилетия – Европейската народна партия (ЕНП) и Прогресивният алианс на социалистите и демократите (С&Д), – губят своето мнозинство. Отсега нататък предстои работа със зелените и либералите, но и с евроскептичните популисти, които все пак успяха да спечелят повече места. За мнозинство в 751-местния ЕП са нужни 376 депутати, а според прогнозите ЕНП и С&Д ще имат общо 332.

Европейските консерватори и реформисти, към които принадлежат ВМРО и полската „Право и справедливост“, имат прогнозно 63 места, докато зелените имат 69. „Европа на нациите и свободите“, където са „Национален сбор“ на Льо Пен и „Лига“ на Салвини, ще разполага с 58 места. Партията „Брекзит“ на Фараж се оттегли към европейското семейство на „Европа на свободата и пряката демокрация“, където са конкурентите и настоящи коалиционни партньори на Матео Салвини – Движение „5 звезди“. Прогнозно те ще заемат 54 места в новия Европарламент. Това означава, че популистите и евроскептиците са силно фрагментирани в общо три различни европейски семейства. Тези три различни евроскептични семейства биха имали обща тежест от 175 места, и то само в случай че постигнат консенсус помежду си. Следователно трудно биха могли да повлияят на политическия процес в ЕП. А различията между евроскептичните партии са големи и в областта на ключови въпроси, което още повече затруднява коалирането.

Двете семейства на Алианс на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ) и зелените прогнозно вземат 174 места, или с едно по-малко от евроскептиците, но те далеч не са единствените проевропейци.

Същевременно ЕП трябва да излъчи нова Европейска комисия и нов председател. След като държавните ръководители на 28-те държави членки стигнат до консенсус за кандидат с оглед на резултатите от изборите, Парламентът трябва да подкрепи избора. Настоящата Комисия има мандат до края на октомври т.г. „И четиримата водещи кандидати се обединиха около схващането, че е нужна институционална реформа, която да засили ролята на ЕК и ЕП за сметка на Съвета на ЕС. В тази връзка фаворитът за председателския пост в ЕК Манфред Вебер декларира намерението си да превърне всяко предложение на ЕП в законодателна инициатива“, писа Иглика Иванова в своя обзор на основните лица в надпреварата за един от най-важните постове в ЕС.

Но разногласията в преговорите са големи. Френският президент Еманюел Макрон не подкрепя Манфред Вебер, нито процедурата за избор на кандидат, според която водачът на най-голямото мнозинство в Парламента става председател на ЕК. „За мен е ключово хората на най-деликатните позиции в ЕС да споделят нашите ценности и да са възможно най-харизматичните, изобретателни и компетентни. Важно е и да имаме баланс между половете – да предложим двама мъже и две жени“, заяви Макрон. В настоящия момент Манфред Вебер е подкрепян от Ангела Меркел, както и представителите на Ирландия и Хърватия, докато Франс Тимерманс е фаворит на Испания и Швеция. Преговорите ще бъдат дълги, а финалът се очаква чак през юли.

Европа е важна

Избирателната активност в целия Европейски съюз стигна до най-високите си нива от петнайсет години насам – над 50%. Това са първите избори в историята на ЕС, в които активността не отчита спад спрямо предходните избори. Във Франция повече избиратели отидоха до урните за европейския вот, отколкото за парламентарните избори през 2017 г. Мнозинството от държавите отчитат ръст на гласувалите, а вотът засяга не само национални, но и наднационални проблеми, като европейската интеграция и идентичност, както става ясно от платформите на много от спечелилите партии. Макар националните въпроси да остават решаващи за гласоподавателите, много от изборните програми и гласувалите за тях показват, че европейският вот може би е на път да се превърне в нещо повече от наказателен вот за партиите на власт или лакмус за изборните настроения в държавите. На Обединеното кралство може да се гледа като на парадоксално потвърждение на тази теза, тъй като, макар резултатът да е в полза на евроскептична партия, а гласуването да се ориентира около националния въпрос за Брекзит, този казус е свързан директно с Европейския съюз и европейското бъдеще.

Новият ЕП ще бъде много по-представителен от идеологическа и политическа гледна точка. Очакват се промени в приоритетите на Съюза, като зелените например вече заявиха, че тяхното съдействие си има цена и тя е прокарването на политики, свързани със справяне с климатичните промени. През юни ще стане ясно как ще бъдат формирани политическите семейства в ЕП, и дотогава всичко остава на ниво спекулации и прогнози. Дали евроскептиците ще успеят да постигнат консенсус за обединение, каквито са амбициите на Матео Салвини и Марин Льо Пен, ще стане ясно също в следващия месец. Срещата на ЕС ще се проведе на 20 и 21 юни, а встъпителната сесия на новоизбрания ЕП е предвидена за 2 юли, като скоро след това ще бъде направен изборът за председател на ЕК и изслушванията за европейски комисари.

Макар още да не можем да говорим за европейски избори около изцяло европейски въпроси и разделения, вотът от 2019 г. ще остане в историята като прецедент в множество аспекти – форматът, в който протече кампанията за европейските избори, инициативите, поощряващи гласуването, както и отразяването от страна на европейските медии, показват по-висок интерес и желание за задълбочаване и европеизация на изборните процеси. Задачата на новоизбрания Парламент не е лека – структурите на ЕС се нуждаят от сериозни реформи, за да се адресират умерено и практично проблемите, на които евроскептиците предлагат радикални и често неприложими решения. Остават въпросите за бъдещето на ЕС; обвързването на еврофондовете с върховенството на правото; корупцията и изоставащите държави, сред които и България; поощряването на иновациите и развиването на конкурентоспособността на Съюза в една дигитална епоха; защитата на правата, свободите и неприкосновеността на европейските граждани онлайн и офлайн.

Затова, ако трябва да обобщим европейския вот с един цитат, най-подходящи биха били думите на Уинстън Чърчил от ноември 1942 г., в разгара на Втората световна война:

Това не е краят. Това не е дори началото на края. Но може би е краят на началото.

Заглавна снимка: © Jakob Braun

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС като своеобразен политически борд

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/es-kato-svoeobrazen-politicheski-bord/

Утре ще гласуваме за състава на новия Европейски парламент. Поне тези от нас, които ще си направят труда до отидат до избирателните секции. Няма да сме много. Защото голяма част от българите са убедени, че каквито и да са резултатите, тези избори няма да променят начина им на живот, нито доходите им; нито ще гарантират по-добро бъдеще на децата им, справедливо правораздаване, равни шансове за кариера или сигурност за работните им места. Те не вярват и в това, че 17-те български евродепутати отиват в Брюксел, за да работят в синхрон за интересите на България, независимо към кое европейско политическо семейство принадлежат. И най-важното – никой от участниците в предизборната кампания не се опита да ги убеди в обратното.

Сигурна съм, че малцина са следили кампанията внимателно. И тези, които наблюдават политическите процеси, едва ли са били заинтригувани от медийните изяви на кандидатите, дори и само на основните опоненти в тези избори. Не вярвам някой да е запомнил поне едно от посланията на големите играчи. Защото такива отсъстваха.

Кампанията беше вяла, скучна и изцяло изместена от имотните скандали и опитите на Борисов да запази властта – своята и на ГЕРБ.

Кампании като тази за европейските избори трудно могат да бъдат проведени така, че да са особено интересни за публиката. Защото политиките на ЕС и неговото право с договорите, регламентите, директивите и тяхното прилагане са сложна материя. Но не е сложно да се обясни на хората кога в Брюксел се вземат определени решения, които не са благоприятни за нашия бизнес или икономика. Особено ако се използват конкретни казуси, като например Пакета за мобилност I, известен в България повече като пакета „Макрон“, или законодателството за въглищните централи: първият е показателен за липсата на гъвкавост на българското правителството, вторият – за пълното му безхаберие, което рискува да доведе до колапс енергийната ни система.

Но вместо да посочат провалите на управляващите в отстояването на националните ни интереси и да кажат как те като бъдещи депутати в ЕП биха работили за тях, участниците в предизборната кампания не можаха да направят един смислен дебат за това как трябва да участваме в изработването на общите европейски политики, свързани с екологията, енергетиката, земеделието, качеството на храните и др.

Така че да не се чувстваме втора ръка европейци. И най-важното – партньорите ни в Съюза да не гледат на нас, българите, по този начин.

Но за каквото и да ставаше дума в предизборната битка, то беше изговорено толкова банално, скучно и пропагандно, че нямаше как да предизвика интереса на аудиторията, още по-малко да го задържи. И както отбелязва Георги Лозанов, в кампанията не бяха спазени елементарни изисквания за всяка комуникация, като това да не повтаряш вече казани преди теб неща и да говориш с остроумие и ирония. Но за това, разбира се, трябва и добър пиар, какъвто очевидно нито една от партиите и коалициите – участници в европейските избори, нямат.

Бяха лишени от възможност да вдигнат нивото на кампанията и журналистите в обществените медии, защото законът е силно рестриктивен спрямо участието им в предизборните дебати. Въпреки че този факт неведнъж е посочван като недемократичен, партиите не желаят да променят Изборния кодекс, защото очевидно не искат техните кандидати да бъдат поставяни в ситуации, от които могат да излязат победители само с необходимата експертност по дискутираните теми и с умението да спорят, без да свалят нивото до това на махленски свади. Уви, с малки изключения, диспутите в тази кампания обичайно излизаха от важната европейска проблематика и от разговора за това как трябва да се развива Съюзът в следващите години, а се свеждаха главно до напомнянето на стари управленски грехове на един или друг участник в тях.

Надпреварата за европейските избори в България приличаше повече на кампания за парламентарни избори.

Защото най-често управляващите говореха за успехите си във вътрешнополитически план, а опонентите им – за корупцията във всички власти, особено в изпълнителната и съдебната. Но извън краткотрайния ефект от медийните разкрития на имотните измами, темата не предизвика особени обществени реакции. За разлика от Австрия, където скандал с участието на лидера на националистическата партия на свободата Хайнц-Кристиян Щрахе доведе до трусове в правителството на Себастиан Курц, разпадане на управляващата коалиция и обявяване на предсрочни избори от президента Александър Ван дер Белен. У нас премиерът Борисов продължава да сменя министри и зам.-министри в кабинета си (по думите му, „докато трябва“), но не подава оставката на целия кабинет, който вече е доста по-различен от гласувания в Народното събрание преди две години. Той заяви, че няма намерение да го направи, даже и ГЕРБ да изгуби европейските избори.

Най-важните въпроси за всеки избирател, дори и в едни европейски избори, остават тези, свързани с неговия стандарт на живот, с достъпа му до качествено образование и здравеопазване, с гарантиране на основните му права и свободи, както и на живота и собствеността му от независима съдебна система. Затова нямаше как дебатът за бъдещето на Европа да изключи проблемите, свързани със състоянието на демокрацията, медиите, здравеопазването, икономиката.

Няма как да се игнорира фактът, че сме най-корумпираната и най-бедната държава в Евросъюза,

с най-висок дял на сивата икономика; че сме на последно място в ЕС по доходи и БВП на глава от населението; че сме сред страните с най-ясно изразено неравенство в доходите и с най-висок дял на хора в риск от бедност; както и сред страните с най-ниска продължителност на живот и най-висока смъртност, най-ниска раждаемост и най-бързо стопяващо се население, най-висок брой на самоубийствата и на изоставените деца и т.н.

Последното мащабно проучване на „Отворено общество“ показва, че България остава на дъното в ЕС и по новия „индекс на настигането“ (The Catch Up Index), за разлика от страни като Чехия, Словения и Естония, които се развиват на пета предавка и вече са в средата на класацията, далеч пред държави като Италия, Испания и Гърция. А ние продължаваме да мислим в клишето „Европа на две скорости“.

За всички тези тенденции, разбира се, не можем да обвиняваме нито ЕС, нито неговите политики или законодателство. Обратно, някои от кандидатите за депутати в новия ЕП (за жалост, единици) посочиха, че за десетгодишния ни период на членство в ЕС, който съвпада с управлението на ГЕРБ, в България с европейските субсидии се създаде земеделие от латифундистки тип, вместо да бъдат подпомогнати дребните производители, особено преференциално тези, които произвеждат висококачествени и здравословни храни с висока добавена стойност и които опазват природата и биоразнообразието.

През този десетгодишен период парите от европейската солидарност не помогнаха за развитие на изоставащите региони, нито стигнаха до дребните фермери, земеделски стопани и до българите с креативен ум, но без финансови възможности да реализират идеите си. Вместо това парите от еврофондовете бяха разпределяни към големите фирми и компании в топла връзка с властта, а писането на проекти за европейско финансиране се превърна в доходоносен бизнес. И българите продължиха да напускат страната в търсене на по-добър живот за семействата си. По принуда и без желание.

Въпреки това евроскептицизмът у нас не расте,

показва скорошно изследване на обществените нагласи. За разлика от страни като Франция, Гърция и Италия, където две трети от хората смятат, че не работи нито националната им, нито европейската система, то в България, Румъния и Унгария повечето избиратели възприемат Брюксел като гарант за спазването на базисни правила и ценности в националните им държави. И още – обратно на очакванията, че Брекзит ще подейства демобилизиращо на гражданите на страните членки на тези избори, социолозите отчитат рекордна подкрепа за проекта ЕС в общността.

Това обяснява и факта защо българите гледат на Евросъюза като на своеобразен политически борд, който чрез механизми като мониторинга на съдебната власт е способен ако не да се справи напълно с мафията, поне да я озаптява.

Остава само да гласуват и да мислят кого изпращат в новия Европейски парламент.

Заглавна снимка: © David Iliff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Възходът на европейското крайнодясно – заплаха или шанс за промяна?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/vuzhodut-na-evropeyskoto-krayno-dyasno/

На 18 май в Милано се събраха представители на десетина националистически крайнодесни европейски партии. Националистите, сред които лидерката на френската крайна десница Марин Льо Пен и италианският вицепремиер Матео Салвини, искат да направят своя европейска група, именувана Европейски алианс на хората и нациите. Разбира се, мигрантите, Макрон, Меркел и Сорос плътно присъстват в предизборните програми там, където други политици предлагат политики и проекти за справяне с различните реални кризи, пред които са изправени съвременните ни общества.

Срещата на популистите и крайнодесните се проведе в сянката на скандал, който лиши Салвини от най-верния му съюзник, след като стана ясно, че вицеканцлерът и лидер на крайнодясната Партия на свободата на Австрия Хайнц-Кристиян Щрахе е бил готов да приеме политическа и финансова подкрепа от потенциален руски инвеститор в замяна на държавни поръчки. За сметка на това партията на Веселин Марешки „Воля“ се отчете на срещата, въпреки че има малък шанс да вкара депутати в Европарламента.

Макар въздигането на крайнодясното да дойде като гръм от ясно небе за повечето европейци още през 2014 г., всъщност ставаме свидетели на процес, който протича от десетилетие насам. Причините за него са много, но могат да бъдат сведени до три основни групи: спечелилите срещу загубилите от глобализацията от 80-те години насам; появата на нови идеологически разделения и преориентирането на електората към нови партии, които да го представляват; поредицата от икономически и социални кризи, сполетели Европа през последните две десетилетия.

Представянето на евроскептични партии на изборите за ЕП през 2014 г. © Statista

Повечето социологически проучвания предвиждат, че от партийните семейства Европейската народна партия ще запази първата си позиция в ЕП, докато други, макар и по-малко, сочат победа за Прогресивния алианс на социалистите и демократите. Важното е, че двете доминиращи групи запазват своята позиция. Трети по сила в ЕП ще бъде Алиансът на либералите и демократите за Европа. Прогнозите сочат, че Европейските консерватори и реформисти се надпреварват за четвърта сила в ЕП с Европейската обединена левица/Северна зелена левица. Europe Elects прогнозира за първите 8%, а за вторите – 7,3%.

Тъй като популистите и крайнодесните партии са разпределени в различни групи в ЕП, Салвини и Льо Пен търсят обединен фронт и създаване на нова европейска група, която да има повече тежест. Ако Европейският алианс на хората и нациите успее и се оформи като група в ЕП, за момента се предвижда те да имат 84 места, което би ги направило четвърта политическа сила.

Съмнителни лекове за тежки болести

Крайнодесните евроскептични партии в момента имат представителство в 23 от общо 28-те държави членки на ЕС. Единствените държави в Съюза, които нямат крайнодесни сили в националните парламенти, са Ирландия, Малта, Португалия, Румъния и Хърватия, сочи Statista. Най-голям дял от вота крайнодясното печели в Полша, където „Право и справедливост“ води с 37,6% на последните парламентарни избори, проведени през 2015 г. Най-слабо се представя британското крайнодясно с едва 1,8% резултат на изборите през 2017 г.

Представянето на крайнодесните партии на национални парламентарни избори в последните години © Statista

Във Франция предизборната програма на Марин Льо Пен предлага премахване на Европейската комисия, връщане на границите, защита на френския бизнес и земеделие в една „Европа на нациите“. Льо Пен, която бе осъдена да възстанови 300 000 евро на ЕП, след като стана ясно, че е назначила фиктивни парламентарни асистенти, прекара последните две години в преработване на образа на партията си, която вече се казва „Национален сбор“ и не агитира за излизане от ЕС, както преди. В предизборния манифест на партията не се казва по какъв начин предлаганите мерки ще повлияят на икономиката на страната, нито как точно ще бъдат изпълнени. Манифестът е изпълнен с парадокси, например: въпреки че проповядва за „Европа на нациите“, той е адресиран „до французите и до всички европейски граждани“, набляга се на богатата култура на всяка нация, съставляваща Европа, а няколко страници по-късно пък, обратно, се заклеймява мултикултурализмът.

Италианецът Матео Салвини, който е лидер на националистическото крайнодясно обединение, описва ЕС като враг на италианските фермери, а мигрантите – като основен виновник за болежките на Европа. Според анализатори Салвини ще използва евровота като лакмус, за да провери потенциала си да свика предсрочни избори у дома, в Италия, където коалицията му с друга популистка партия – Движение „5 звезди“, е разтърсвана от конфликти и противоречия. Салвини обещава на италианците да ядат само италианска храна, така както Льо Пен обещава на французите само френска.

Сред други кампанийни предложения на Салвини е химическата кастрация. И макар това да е интересен комплекс от мерки, практиката на Салвини куца. Той прекарва средно по-малко от 10 дни в кабинета си и гласува в Сената по-малко от 2% от времето, или в едва 57 от общо 3286 възможни гласувания. Междувременно множество снимки го показват на политически митинги, в басейн или на плажа, дори яхнал кон. А коалиционният му партньор Луиджи Ди Майо го критикува за това, че защитава правителствени служители, обвинени в корупция, и че легитимира екстремизма. Всичко това – докато италианската икономика продължава да се влошава. Но дори там, където някои виждат провал, Салвини вижда възможност да обвини Брюксел.

Популисткият дискурс, използван от Льо Пен и Салвини, както и от повечето националисти, традиционно е дискурс „срещу“, който мобилизира натрупаните негативни настроения в електората. През последните 20 години икономическата криза, кризата в Близкия изток, трансформацията на традиционните политически партии, ефектите от глобализацията и дълбоката промяна на начина, по който хората получават информацията си, разпалиха нови обществени разделения. Тези разделения трудно се вписват в рамките на националната държава, затова се наблюдават както в Италия, така и във Франция, Испания, България и отвъд океана. И макар политиките на крайнодясното там, където то вече е на власт, да внасят повече хаос, отколкото ред и обещаната промяна, множество избиратели продължават да виждат в тях единствената алтернатива на един свят, в който се чувстват разочаровани, непредставени или заплашени от сложни глобални промени.

В навечерието на изборите мрежи от крайнодесни акаунти разпространяват дезинформация и пропаганда в социалните мрежи. „Гардиън“ съобщава за над 500 заподозрени групи и страници във Facebook, опериращи във Франция, Германия, Италия, Великобритания, Полша и Испания. Повечето или разпространяват дезинформация, или използват фалшиви профили и страници, за да подсилят изкуствено споделянето на публикации на политически партии, което нарушава правилата на платформата, пише изданието. В Италия пък много от Facebook страниците са създадени като общности на футболни фенове или за съвети за красота например и веднъж привлекли достатъчно последователи, се превръщат в рупори на пропаганда.

Два свята

От една страна, популисткият вот или вотът за крайнодясното може да бъде наказателен, санкциониращ традиционните партии на власт. Друга форма на протест може да е и въздържането от участие в избори, което също играе роля в победата на крайнодясното.

По-интересно е обаче да се съсредоточим върху избирателите, които гласуват за крайнодясното като платформа, в която вярват и подкрепят. Ако вземем за пример четири европейски държави, виждаме, че крайнодясното рядко има подкрепа в големите градове, както и в региони, които се радват на добро икономическо развитие и ниска безработица, а голям процент от населението има висше образование. Често цитиран е примерът с Обединеното кралство и вота за Брекзит: вероятността хора с основно образование да са гласували в полза на напускането на ЕС е 70%, докато за висшистите тя е едва 32%. Резултатите от проучвания сочат, че гласувалите в полза на раздялата с ЕС са по-често възрастни хора с по-ниска степен на образование, безработни или работещи в сферата на производствената индустрия, които живеят в региони с ниско качество на публични услуги.

Резултатите от референдума за Брекзит през 2016 г. © Wikipedia

Във Франция работниците също избират Льо Пен, като вероятността избирателите с основно образование да гласуват за крайнодясното е 45%, в сравнение с едва 19% сред висшистите. По-бедните французи също избират Льо Пен. В Германия пък гласувалите за „Алтернатива за Германия“ чертаят карта, която разпознаваме като ГДР и ФРГ отпреди 1989 г. Източна Германия все още настига Запада в много отношения и именно на изток се срещат по-високо ниво на безработица и повече бедност. През 2017 г. БВП на глава от населението в Източна Германия е с 27% по-нисък от този на жител на Западна. Провинцията и селата изостават от ритъма на развитие на големите градове. И в случая с Германия, както в този с Франция, се говори за „периферията“ на големите градове и хората, които живеят в нея, като за изостанали от мълниеносно развиващата се глобализация.

Резултатите от изборите във Франция през 2017 г.
В тъмносиньо са гласовете за Льо Пен, а в жълто – за Макрон © Wikipedia

Гласовете за „Алтернатива за Германия“ на парламентарните избори през 2017 г.
© Идея: M. Neutze, wahlatlas.net 2017 © Данни и карта: Bundeswahlleiter 2017

Докато хуманитарните науки говорят за „спечелилите“ и „загубилите“ от глобализацията като за новото ляво и дясно, писателката Елиф Шафак обобщава настоящето по-малко технически и с повече поезия: „Светът не преживява „война на цивилизации“. Изправени сме пред нещо много по-сложно и това е ерата на хиляди културни сблъсъци, които се случват вътре в границите на държавите ни, не между нациите. Те раздират обществата ни и поляризират политиката до такава степен, че тя е променена завинаги.“

Ако факторите около въздигането на крайнодясното предизвикват загриженост и съпричастност, то политиката на множество от крайнодесните партии и формации плаши. Антиимигрантски настроените „Шведски демократи“ имат неонацистки корен, който, подобно на доскоро отричащия Холокоста френски „Национален сбор“, се опитва да ребрандира. Испанската „Вокс“ заплашва с отхвърляне на закони срещу насилието, основано на пола, като партията е първата крайнодясна сила в парламента от края на диктатурата на Франсиско Франко насам. Унгария и Полша продължават да застрашават сериозно върховенството на правото и свободата на словото. Повечето от крайнодесните сили разчитат на реторика, която атакува малцинствата и имигрантите, както и жените. Много от тях разпространяват дезинформация и манипулации с цел привличане на гласоподаватели. Както Салвини, така и Льо Пен има история и изобличени връзки с Русия.

Съзвездие от уебсайтове и профили в социалните мрежи, свързани с Русия или с крайнодесни фракции, разпространява дезинформация и влошава качеството на обществения дебат преди европейския вот, пише „Ню Йорк Таймс“. И сякаш това не е достатъчно, бившият политически стратег на Доналд Тръмп Стивън Банън поведе популистки бунт из Европа.

Резултатите от парламентарните избори в Австрия, 2017 г. © Wikipedia
ÖVP = Австрийска народна партия; SPÖ = Социалдемократическа партия на Австрия; FPÖ = Партия на свободата на Австрия

А сега накъде?

За момента двама от основните играчи на популистката и крайнодясна дъска – Полша и Унгария, отказват да се асоциират с Льо Пен и Салвини, в частност поради благосклонността им към Русия и връзките с нея. Скандалът, обхванал крайнодясното в Австрия и също свързан с руски интереси, е сериозен удар по репутацията на Партията на свободата на Австрия седмица преди изборите, като канцлерът на страната Себастиан Курц обяви и предсрочни избори. „Тази афера разкрива как наистина мислят крайнодесните популисти – за тях политиката е бизнес модел и зад кулисите те правят точно обратното на онова, с което примамват избирателите“, заяви лидерът на „Свободните демократи“ Кристиян Линднер, цитиран от „Дневник“.

Но това са само част от проблемите. Повечето от партиите, които имат амбиции да влязат в новосъздадената група Европейски алианс на хората и нациите, имат изключително различни програми и цели, което ще доведе до трудности при оформянето на кохерентни политики и тяхното прилагане. Лозунгът на много от тях е нещо подобно на „[име на държава] на първо място“, което по очевидни причини затруднява съвместната работа в една наднационална институция като ЕП.

Възходът на крайнодясното е не само заплаха, но и шанс за Европа да погледне сериозно на дефицитите, които доведоха до тази вълна. Защото е ясно, че проблемът на Стария континент не са бежанците – така както проблемът на САЩ не са мексиканците, а проблемът на България не са норвежците. През периода 2014–2019 г. структурните, външнополитическите и вътрешнополитическите кризи не бяха разрешени ефективно. За сметка на това се наблюдават усилия за справяне с дезинформацията, обвързване на еврофондовете с върховенството на правото, предприемане на стъпки към единна обща политика за отбрана.

След тези европейски избори предстои решаващ петгодишен период за Съюза, когато ще стане ясно дали европейското общество ще се опита да се справи с трудностите, пред които са изправени общностите от цял свят: разделения вследствие на глобализацията, климатичните промени, изкуствения интелект, автоматизацията и други безпрецедентни предизвикателства.

Едно е сигурно – до момента крайнодесният популизъм не е предложил работещи на практика решения. А Европа се нуждае от политики, които да бъдат от полза за всеки европеец. В противен случай всички губим.

Заглавна снимка: Демонстранти на „Луковмарш“, 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Климатичната криза и Европа, която искаме

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-zemyata-interview-klimatichni-promeni/

Европа е на кръстопът и предстоят пет решаващи за Съюза години. Обсъдихме дезинформацията, проблемите на Европейския съюз и политическата надпревара, ала е важно да се спрем и на въпроса защо е важно да гласуваме и как вотът ни ще предопредели бъдещето, в което ще бъдем изправени пред безпрецедентни предизвикателства.

Може би най-значимото от тях са климатичните промени. В началото на месеца ООН предупреди, че антропогенното влияние върху природата застрашава над милион растителни и животински вида, което представлява заплаха за оцеляването на екосистемите и човечеството. Множество демонстрации се провеждат по цял свят от началото на годината, докато личности като Бил Гейтс призовават за активни мерки за борба с последствията от промените в климата: „Колкото повече научавам за новите идеи за справяне с тези предизвикателства, толкова повече вярвам, че с правилната комбинация от незабавни решения и иновации можем да поемем по пътя към безвъглеродното бъдеще“, пише той за World Economic Forum.

Каква е ролята на Европа в това бъдеще и къде стои България в голямата картина? Заедно с още 300 организации от цяла Европа „За Земята“ се включва в кампания, която иска да вдъхнови европейците да гласуват. Йоанна Елми разговаря с четирима представители на инициативата: Данита Заричинова, Петко Ковачев, Тодор Тодоров и Регина Колева.




В своята кампания казвате, че сме изправени пред нови предизвикателства, като нарастващото неравенство, замърсяването, климатичната криза, и е нужно да намерим нови решения. Много специалисти твърдят, че промените в климата са най-важният и единствен проблем, който заслужава дискусия в момента. Как протича тази дискусия у нас?

Тодор Тодоров: В световен мащаб политиците не слушат учените – доклади излизат, обясняват ситуацията, дават срокове, има и икономически анализи, но никой не се съобразява с тях. Основният проблем е късият хоризонт на политиците, които мислят само за следващите избори. Много е трудно да стигнем до консенсус, въпреки нашите усилия и срещи с профсъюзи, бизнес, администрация. Специално за България мерките са ясни и от години са заложени в програмите. Свързани са преди всичко с енергийната ефективност, ако говорим за енергетика, а не със създаването на нови мастодонти и енергийни предприятия. По същия начин това се отнася и за развитието на сектора на възобновяемите енергийни източници, който да е на ниво малки производители. Старата теза е, че икономическото развитие непременно е свързано с повишени емисии – напротив, икономическото развитие е напълно възможно в цяла Европа и с намалени емисии.

Петко Ковачев: Аз свързвам темата и с кампанията за бъдещето на ЕС. Нито една от 28-те членки не може сама да направи нищо съществено за политиките за климата, дори най-големите, да не говорим за средните и малките държави като България. Ако искаме да се постигне някакъв обрат в глобален мащаб, Европейският съюз трябва да действа заедно и има всички възможности на базата на досегашни политики и амбиции да бъде лидер по темата и занапред.

Изненадан съм, че най-сетне в България и в Министерството на околната среда и водите някой е заговорил, че климатичните промени дават шанс за нов тип икономика, нов тип развитие. Когато в следосвобожденска България навлиза индустрията, тя помита занаятчийството. Във всички български ежедневници от онова време четем за негативните последици, но това е обичайната съпротива към всяко ново нещо, което идва. И сега някои хора имат същия подход, същата съпротива. Но новият тип развитие, който зачита климатичните промени, ще помете старите индустрии. И като казвам помете, трябва да е ясно, че това не е ситуация, в която всички ще спечелят.

Данита Заричинова: Климатичните промени са следствие от много проблеми, за които трябва да се говори по-конкретно. Дали ще са въглищните централи, изгарянето на отпадъци, пластмасовото замърсяване, незаконната сеч – всичко това се случва и в България, и в Европа. И ние трябва да говорим за него открито.

Регина Колева: Както спомена Петко, самият термин „климатични промени“ много рядко се чува от нашите политици и много рядко е фактор в политиката на страната ни. България се разглежда като остров, на който нищо от това не ни засяга. И затова в сферата на екологичното законодателство можем да кажем, че без рамката, която идва от Европейския съюз, е много съмнително какво би се случило в България.

Защо според вас европейският вот е важен, с какво и как той ще допринесе за адекватни политики във връзка с всичко това, за което говорим?

ПК: Препоръчвам на всички книгата на Хосе Ортега и Гасет „Европа и идеята за нация“. Защото някой веднага ще каже – ние тук не сме Европа. Ами не е вярно. Връзката на България с Европа не е спорадична, както се учи в училище – България е част от историята на Европа в много широк смисъл. Според проучване от 2018 г. 90% от младежите в България се определят като българи, но и над 50% се чувстват европейци, без тези неща да са в конфликт. В този смисъл ние трябва – и поотделно като представители на нациите си, и като европейци – да приемем предстоящите избори като начало на голям дебат каква Европа искаме. Кога някой българин се е сетил, че може да предизвика нещо със собствените си усилия за 500 милиона граждани?

ДЗ: Обичам да давам този пример от миналата година – пластмасовото законодателство. Беше направено мащабно проучване кои продукти да бъдат забранени, така че да има силно положително влияние. Индустрията претендира, че много работници ще останат без работа, но всъщност това отваря нови перспективи – вече започва производството на алтернативни продукти за еднократна употреба, развитие на нови бизнеси, нещата се балансират. И това бе плод на усилията на гражданите, неправителствените организации и Европейската комисия. Когато се свързахме с евродепутатите от България, беше лесно да се срещнем с голяма част от тях в Брюксел. Мога да кажа, че евродепутатите са по-достъпни, отколкото тези в парламента в София. От нас зависи кой ще бъде там и с кого ще комуникираме, за да представяме своите виждания.

ТТ: За мен един от основните проблеми, когато говорим за Европейския съюз, е неистовият стремеж на политиците да оправдават липсата си на визия и решителност с „лошия Брюксел“. Брюксел ни натиска въздухът да е чист, Брюксел ни натиска за емисиите на централите, за пластмасите… А всъщност става въпрос за качеството на живот на българското население. С това непрекъснато обвинение към Брюксел за всяко решение, което трябва да се вземе на местно ниво, и с тази липса на лидерство всъщност се насажда грешно впечатление (разбира се, подпомагано и от дезинформация с много преувеличения) за това какви точно са ограниченията. Но тактиката на Андрешко, която българските правителства провеждат спрямо политиките на Брюксел, изиграва отрицателна роля и са необходими повече усилия, за да обясним какви са конкретните ползи за нас от тези политики. Политиците трябва да знаят, че имат стол и микрофон в Брюксел точно както евродепутатите от останалите страни. И трябва да ги използват.

Можем ли да дадем конкретни примери за резултатите от членството в ЕС за България, що се отнася до качеството на живот?

РК: Законодателството за чистотата на атмосферния въздух е изцяло възприето от ЕС. През 2017 г. Съдът на ЕС потвърди, че България е в нарушение на нормите. Сега се приема национална програма за качеството на атмосферния въздух, говори се за мерки за подмяна на стари печки и т.н. Щеше ли това да стане, ако нямахме европейското законодателство и натиска от ЕС? Друг пример е законодателството за оценката за въздействие върху околната среда, също възприето от ЕС. Виждаме тук и противоборството – как се опитваме на национално ниво да заобикаляме тези стълбове на екологичното законодателство.

ДЗ: Аз веднага се сещам за ГМО и забраните, свързани с тях. Както и за отпадъците – рециклирането им, отделянето на хранителни отпадъци, конкретните мерки за пластмасовите торбички, електрическото и електронното оборудване. Много пъти съм се чудила какво щеше да се случва тук без това европейско законодателство.

ПК: Щяха да останат всички незаконни сметища в България. Щеше да продължи изхвърлянето на боклуци в пещери, в карстови дупки, къде ли не. Водите щяха да са мръсни, горите щяха да се секат много повече, нямаше да има зони НАТУРА. Цялото законодателство за защита на природата и околната среда е дадено в компетентността на Съюза и страни като България, които са безхаберни и разрушават природата, всъщност имат полза от такава централизация.

Мотото на кампанията ви е „Европа, която искаме“. Каква Европа иска индивидуално всеки от вас?

ДЗ: Обединена. С кръгова икономика, нулеви отпадъци, чиста енергия, запазени диви гори и реки.

ТТ: С работещ енергиен съюз, който да води преговори от името на 500 милиона потребители с трети страни – Китай, Русия, САЩ. Това ще допринесе и до много ясното разбиране на предимствата на общия съюз от всеки европейски потребител.

ПК: Разумна Европа. С отговорни лидери, а не бюрократи, играещи по свирката на партийни семейства… Без ишиас (смее се). Европа на регионите – цитирам отново един известен писател – Дени дьо Ружмон, че между Европа на отечествата и федералната Европа стои идеята за Европа на регионите, която дава по-добри възможности за самоуправление и излъчване на представителство към централните европейски институции, така че гражданите да прескачат междинните си политически звена. Европа, която не забравя. Забравата на миналото води до губене на посоката и наученото досега.

РК: Искаме Европа, която е готова да вземе правилните решения за климатичната криза. Европа, която върви към устойчиво развитие и приема политики, които се основават на науката и не лишават идните поколения от бъдеще.

Заглавна снимка: В петък, 24 май, ученици от над 1800 града по цял свят протестираха и призоваха правителствата да вземат мерки относно климатичните промени. Около 10 000 бяха протестиращите в Берлин © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европа утре?

Post Syndicated from Христо Христев original https://toest.bg/evropa-utre/

В условията на противоречивото време, в което живеем, и предвид предизвикателствата, които това време поставя, все по-често чуваме гласове, които ни казват, че нямаме нужда от Обединена Европа. Че ще живеем по-добре, без да сме свързани в тази обща система. Като върнем границите между нас и вдигнем отново високи стени. Или като премахнем всякаква регулация на икономическите отношения, всякакви правила на социална защита.

Тези гласове са песента на сирените. Предвид всички достижения и възможности, които европейската интеграция позволи през изминалите 70 години, но и предвид трудностите, които ЕС среща днес, не трябва да допускаме да станем лесна жертва на лъжепророци и измамни лечители. Трябва да си дадем ясна сметка защо европейското обединение ни е необходимо, но и да потърсим отговор на въпроса каква може да бъде Обединена Европа утре.

ЕС е необходимa и към настоящия етап единствена възможна форма, в която европейските народи могат да запазят това привилегировано място в развитието на света, което имаха досега. Европейската интеграция е най-адекватният отговор на въпроса как да бъде запазен този фин баланс между свобода и сигурност, между частната икономическа инициатива и умереното публично регулиране и мерки за социална защита, които ни позволяват да живеем в свободно общество, основано на човешкото достойнство. Общество, което не се превръща в джунгла на лични и материални интереси, реализирани на всяка цена. Общество, в което нашите права могат да бъдат действително упражнени, без да останат мъртви букви поради липсата на необходимите материални условия за действителното им упражняване или поради това, че няма формално установени механизми за тяхната защита или те не работят ефективно.

Европа като федерално обединение

Съзнателното и отговорно отношение към нашето собствено бъдеще предполага да помислим разумно как да бъдат преодолени слабостите, които ЕС има днес, и как да запазим и развием достиженията, които европейската интеграция позволява. За мен логичният отговор на тези въпроси е задълбочаване на европейското обединение и утвърждаване на ЕС като нов вид федерално формирование. Това се предполага и от факта, че една голяма част от проблемите, които имаме днес, произтичат именно от липсата на достатъчно ефективна обща регулация в определени области, като икономическата политика или социалната сфера, управлението на сигурността, външната политика или отбраната.

Действително днес в Европа сме обединили пазарите и икономическите си интереси, създали сме общи основни условия за развитие на нашите икономики, но същевременно не сме създали необходимия инструментариум за ефикасно преодоляване на икономически кризи или социални проблеми. Нито за решаването на общи проблеми в други области, които не могат да бъдат управлявани на национално ниво, защото икономиките ни са слети или защото проблемите в съответните области обективно вече не познават национални граници.

Ние живеем в свят, надхвърлил отдавна националните граници. С глобални икономически тенденции и зависимости, с глобални комуникации и глобални услуги във виртуалното пространство. Но се оказва, че не можем да консолидираме своята воля, за да си осигурим необходимите инструменти за пълноценно и навременно решаване на общите трудности, които имат нашите общества: все така големия дял на хора в бедност, неравенство и положение на маргинализация; все по-тежките проблеми на околната среда, прерастващи в екологична катастрофа, която заплашва бъдещето на планетата; рисковете за законността и сигурността, произтичащи от разгръщането на глобални престъпни мрежи; новите вълни на преселение на милиони хора поради военни конфликти, крайна бедност, а утре вероятно и поради климатична криза; проблемите на нашите съседи, които живеят в безкраен низ от трудности, несправедливост, в ежедневна опасност за своя живот. Ние сме все там, около онази известна формула от 80-те години на миналия век, описваща Обединена Европа като „икономически гигант и политическо джудже“.

Забавянето на европейската интеграция в области, в които нуждата от общо действие стои отдавна, ни поставя в положение на обективно противоречие, което започва да вреди все повече. От това положение трябва да бъде намерен изход. В идеен план този изход е свързан със засилването на ЕС чрез същински съвместни политики в областта на външните работи и отбраната, в областта на вътрешните работи и правосъдието, в активното регулиране на развитието на икономиката в еврозоната, в преодоляването на основните социални проблеми чрез общи решения.

Обективният анализ на ситуацията в различните държави от ЕС днес обаче изисква да се признае, че подобен изчистен и концентриран подход на намирането на общ отговор за бъдещето на ЕС едва ли е изцяло възможен. Особено между 20 и повече държави членки, в определена част от които очевидно идеята за същинска европейска федерация не среща достатъчно подкрепа.

В опита да се намери реалистична формула, която позволява да запазим възможно най-много от постигнатото досега и да продължим пътя напред, трябва да стъпим на фактите и да търсим напредък в реалността.

Европа на повече скорости

Колкото и да се опитваме да не признаваме това, Европа на две или повече скорости съществува. И то не от вчера. Диференцирането на интеграционния процес започва да придобива ясни измерения още през 80-те години на ХХ век чрез създаването на Шенгенската уредба за пълно премахване на вътрешните граници, в която не участват всички държави членки. Или чрез създаването на единната парична единица на вътрешния пазар на ЕС, в която също не участват всички държави от Съюза. Диференцирането на интеграцията придобива официална форма с формалната уредба на т.нар. засилено сътрудничество, въведена с Договора от Амстердам през 1997 г., която позволява да се приема обща европейска уредба по отношение на част от държавите от Съюза. И ако през първите години тази особена процедура не беше често използвана, то понастоящем все повече актове на ЕС се приемат именно като форми на засилено сътрудничество.

Затова реалистичният подход към развитието на европейската интеграция предполага да приемем, че занапред ще има области, в които част от държавите членки ще търсят и установяват общи решения. В едни случаи това ще са държави, за които определен проблем има особена значимост. В други случаи – такива, които могат да консолидират обща визия за определена политика. Може да наречем този модел на интеграция Европа на две или множество скорости, диференцирана интеграция, Европа на клубовете по интереси. Както и да го наречем обаче, той ще се характеризира с това, че ако досега приемането на общи решения между част от държавите от ЕС е било изключение, а общата уредба – правило, то занапред приемането на решения между и по отношение на част от държавите очевидно ще стане общо положение.

В същото време подобен модел на интеграция в различни измерения не може да съществува успешно, без да бъде запазен определен кръг от общи елементи на обединение и без да бъде съхранена общата институционална рамка и правен ред на европейската интеграция. Затова е от особено значение да се прецени внимателно в кои области всички държави членки остават заедно, за да бъде запазена общността, и по кои въпроси напред могат да вървят тези, които са достигнали по-високо ниво на развитие или които имат волята да приемат решения, макар зад тези решения да не стоят всички държави от Съюза.

Общи елементи на интеграция

Несъмнено на първо място, това е единният вътрешен пазар на ЕС. Защото европейската интеграция започва и завършва със сливането на националните пазари на държавите членки чрез възможността за свободно движение на стоки, хора, услуги и капитали, за свободна икономическа дейност в целия мащаб на ЕС. Съществуването на вътрешен пазар, при който търговията със стоки, предоставянето на услуги, трудовата дейност и операциите с капитали протичат в целия ЕС, все едно се извършват в една държава, предполага още запазването и развитието на хармонизирано законодателство по редица въпроси. Такива са изискванията към стоките и условията на тяхната продажба, защитата на потребителите, основни елементи на трудовото и осигурителното законодателство, социалната защита на работещите, признаването на професионалната квалификация, изискванията към регулираните професии, основни елементи на дружественото право, регулирането на услугите, банковото и застрахователното законодателство.

Единният вътрешен пазар на ЕС е немислим и без запазване на общата външнотърговска политика, която позволява Европа да действа като единен търговски блок в отношенията си с трети страни. Нито без общия режим за защита на конкуренцията, който осигурява равни правила на играта за компаниите от различните държави членки на ЕС. Наред със съществуването му като единна пазарна система, европейското обединение трябва и да формира съвместни решения по изключително значими проблеми и въпроси от взаимен интерес, които са надхвърлили националните граници – като опазването на околната среда, противодействието на трансграничната престъпност и на глобалните заплахи за сигурността, технологичното развитие и иновациите. Приемането и прилагането на общи мерки по тези въпроси трябва да бъде още един от елементите, с които са обвързани всички държави от Съюза.

Трябва също така ясно да си дадем сметка, че нито съществуването на общ пазар, нито формирането и провеждането на ефективни политики по споделените ни проблеми може да съществува без запазване на интеграционния правен ред с неговата специфична институционална система, пряко регулиране на обществени отношения чрез приемане и пряко прилагане на общата европейска уредба по единни правила във всички държави членки. Няма как да решаваме ефикасно каквито и да е проблеми дори в различни скорости, групи или клубове, ако изгубим най-ценното достижение на европейската интеграция – единното европейско право, много по-ефикасно от класическата международноправна уредба.

А тази обща европейска правна уредба няма как да съществува и да действа ефективно, без да е налице взаимно доверие между държавите членки, между техните органи на публична власт, между техните граждани и частноправни субекти. Без да е налице един общ стандарт за европейска демокрация и законност, за защита на правата на частните лица, с гаранции и контрол на законността на актовете и действията на институциите във всички държави. Иначе казано, Обединена Европа не е възможна без действително спазване на прокламирания в чл. 2 от Договора за Европейския съюз модел на европейска демокрация, основана на зачитането на достойнството на човешката личност, свободата, равенството, правовата държава, правата на човека, идейния плурализъм, толерантността, справедливостта и солидарността.

Запазването на този общ модел предполага да осъзнаем, че различните елементи на европейската демокрация не са даденост, нито са безвъзвратно осъществени. Простото прокламиране на тези положения като ценности на ЕС не е достатъчно, за да бъдат те ефективно гарантирани. Развитието на отношенията в редица държави от Съюза, като Полша, Унгария, Румъния, България, а днес дори Италия или Франция, показва, че държавите членки не са имунизирани срещу отслабването, ерозирането или целенасочените действия за разграждане на европейската демокрация отвътре. Затова каквито и форми да има процесът на интеграция занапред, преди всичко трябва да бъдат намерени нови работещи решения, които да гарантират действителното спазване на общите стандарти за европейска демокрация във всички държави членки. Тези нови решения трябва да отговорят на въпроса как да се установяват и санкционират съществени нарушения на европейската демокрация.

––

Преодоляването на проблемите, пред които е изправен днес ЕС, не е лесна, но не е и невъзможна задача. Развитието на европейската интеграция позволи осъществяването на множество достижения и даде на отделните граждани във всички държави на Стария континент права и възможности, каквито не сме имали никога преди. Затова е въпрос на здрав разум и отговорност пред поколенията, които идват след нас, да намерим необходимите решения на дефицитите, които разкрива европейската интеграция днес. Да запазим и развием това голямо творение на човешката мисъл и порив към прогрес, основан на разума, правото и справедливия порядък на човешките отношения, което Обединена Европа представлява.

Ако успеем в тази задача, ще имаме шанса утре да живеем не по-зле, отколкото днес. Ще можем да съхраним начина си на живот понастоящем. Ако не успеем, Европа неминуемо ще се превърне в бледа сянка на всичко това, което я прави неповторимо средище на развитието на човешката цивилизация в продължение на векове.

Заглавна снимка: Jacek Dylag

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Остров Лесбос: Европейците, които протягат ръка към бежанците

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-evropeytsite-koito-protyagat-ruka-kum-bezhantsite/

Малко след визитата на папа Франциск в България и дълбоко символичното му посещение в бежанския център във „Враждебна“, все по-далечно става ехото от призива му към българите – като народ, познал драмата на емиграцията, да не затваря очите, сърцата и обятията си за онези, които чукат на вратата.

Днес ще ви разкажа за няколко души с широко отворени очи, сърца и обятия, които не остават безучастни пред човешките трагедии на бежанския поток към Стария континент. Те идват от различни точки на Европа на гръцкия остров Лесбос, където и досега пристига голяма част от бежанците, предприели опасното пътуване по море от Турция. На това райско място в Източното Средиземноморие се намира и бежанският център „Мория“. Наред с местните хора, които предприемат много инициативи в подкрепа на търсещите убежище, доброволци от цяла Европа дават пример за солидарност, за каквато държавите членки на Европейския съюз години наред не намират воля и път, и тяхната помощ понякога се оказва безценна.

Доброволката Лус и бежанецът от Афганистан Муса на остров Лесбос © Личен архив на Лус Кармона

Муса, бежанец от Афганистан на 70 години, бяга от преследванията на талибаните в родината си и изминава сам целия път до Лесбос. Спи в еднослойна лятна палатка в маслиновата гора около „Мория“, обитавана от всички, за които няма място в официалния лагер. Подгизнал и премръзнал в зимните дъждове, без да се храни добре, Муса страда и от диабет, който се обостря и стига до нива, почти несъвместими с живота. В това състояние го намира испанката Лус Кармона, докато раздава одеяла на бежанците през зимата на 2018 г. С помощта на Върховния комисариат за бежанците към ООН, тя организира настаняването му в квартира в административния център на Лесбос – Митилини.

„Вдъхновението ми идва от примера на Майка Тереза, която казва: „Ако не можеш да вършиш големи дела, върши малките с любов“ – споделя доброволката от Барселона. – „Крайната ми цел е чрез системата за събиране на семейства да му помогна да отиде при дъщеря си, която живее в Германия“, казва Лус. Докато тече дългата процедура, тя посещава Муса няколко пъти в седмицата, уверява се, че се храни добре, води го на лекар и се старае да го разведри. Понякога двамата се разхождат по брега на морето. „Много се страхува от морето, но се опитва да преодолее страха си. Той е много силен и смел човек. Представете си да видите морето за първи път и да трябва да прекосите бурните му води в малка претоварена гумена лодка посред нощ.“

„Всичко, за което този човек мечтае, е един ден отново да види дъщеря си и да успее да прегърне внука си“, разказва Лус, която го нарича папа и споделя, че го чувства като собствен баща. Тя не говори фарси, а той не говори английски. „Говорим с езика на сърцето – най-универсалния език. Любовта и грижата нямат нужда от превод“, казва Лус.

Лус Кармона, доброволка от Испания © Личен архив на Лус Кармона

На испански името ѝ означава „светлина“ и местните вече я наричат с гръцкия му еквивалент – Фотисмо. Вече близо три години тя осигурява офталмологични прегледи и очила за бежанци чрез организацията си „Светлина без граници“. Пристига сама с малката си кола, натоварена с 1000 чифта очила. Избира точно този тип медицинска помощ като продължение на благотворителен проект, който развивала в Тибет, Индия и Латинска Америка. На Лесбос намира съмишленик в лицето на местен офталмолог, който поема най-сериозните случаи. С по-леките се занимават офталмолози доброволци в полева клиника край „Мория“. „Най-трудното е да намерим специалисти, за да доброволстват в клиниката“, обяснява Лус, която координира цялата дейност на организацията.

Д-р Иван Уртадо, доброволец от Испания © Десислава Микова

С един-единствен щатен лекар в „Мория“, където живеят близо 5000 души, специализираните медицински грижи са сред най-важните и най-трудните за осигуряване. Доктор Иван Уртадо е 33-годишен гинеколог от Барселона. Когато го срещам на Лесбос през януари 2019 г., той е взел две седмици отпуск от частната клиника, където работи, за да дойде като доброволец в полевата клиника на испанската неправителствена организация Rowing Together, която осигурява гинекологични грижи на жените в регистрационния център „Мория“.

„Медицинската работа тук не е по-различна, но предизвикателството е да се справиш с емоциите по време на работния ден. Пациентките тук идват не само със здравословните си проблеми, но и с историите, които са ги превърнали в бежанки“, разказва лекарят. Той преглежда по около 30 жени на ден, много от които са преживели сексуално насилие – в родината си или по пътя до остров Лесбос, изминали са дълги разстояния по суша от Африка и Азия и са оцелели в несигурното пътуване по море от турския бряг.

„Никога не можеш да се подготвиш достатъчно добре за това, което ще чуеш и видиш тук, но трябва да знаеш достатъчно, за да избегнеш шока при първоначалния сблъсък с тази действителност“, казва доктор Уртадо, който е черпил от опита на своя колежка от Испания. Вместо да се съсредоточава върху лошите условия в лагера и начина на живот на бежанците на острова, той търси положителните примери. „Тук има хора, които са били щастливи в родината си, имали са всичко там. Изведнъж се е наложило да бягат и практически са останали без нищо. Тук обаче животът продължава – сред бежанците има много инженери, компютърни специалисти, хора, владеещи много езици. Те се опитват да намерят нов път за себе си и е чудесно да ги видиш усмихнати“, разказва лекарят доброволец и добавя: „След като помислиш за това, преставаш да се оплакваш от всевъзможни неща.“

„Днес на преглед дойде жена, която се оказа бременна. Съпругът ѝ чакаше отвън – това се налага, защото кабинетът ни е много малък. Съобщих му новината и той се зарадва много. Каза, че отдавна се опитват да имат дете. Бяха изключително щастливи. Така че… животът продължава дори тук“, споделя д-р Уртадо. Въпреки че много от пациентките му на Лесбос идват от консервативни традиционни общества и религиозни общности, досега никоя не е отказала преглед само защото гинекологът е мъж: „Ако обясниш добре какъв е проблемът и защо се налага някоя процедура, обикновено се съгласяват.“

Доброволчеството не е нещо ново в професионалната среда на доктор Уртадо в Барселона. Много негови колеги са помагали на Rowing Together и на организации с подобна насоченост. „Всички много ме окуражаваха. Директорът на клиниката, в която работя, осигури материали, които да донеса тук. Дойдох с два куфара консумативи, така че нямаше място за много лични вещи в багажа“, усмихва се лекарят.

Доктор Уртадо е доброволец само за две седмици. Много организации имат условия към доброволците да останат поне три месеца, но Rowing Together са по-гъвкави заради специфичната квалификация на техните помощници. „В моя случай и колегите, и шефовете ми се постараха да ми помогнат да замина, но определено трябва да бъде по-лесно да отделяш професионално време за доброволчество. Две седмици може и да не са много, но ако повече хора в нашата гилдия отделят по толкова, организацията ще има списък на чакащи доброволци. В момента не е така, затова се надявам да вдъхновим повече лекари да помагат безвъзмездно като доброволци“, казва доктор Уртадо. По думите му това е много ценно преживяване не само за лекари. „Каквото и да правите, винаги можете да окажете помощ на някого в нужда. Не е необходимо да е тук, може да е в собствения ви град – винаги е важно“, допълва той.

Лиз Хакеборд, доброволка от Холандия © Десислава Микова

Студентката Лиз Хакеборд идва от Холандия, където отделя много от свободното си време за доброволчество в помощ на деца бежанци. Педагог по специалност, тя следва магистърски програми по специална педагогика и клинична психология. „За първата програма интервюирах близо 30 самотни малолетни бежанци – предимно от Сирия и Еритрея, но също и от Ирак, Иран, Афганистан, Судан. Чувала съм всякакви истории. По втората програма изследвам как различни психични проблеми, като психоза и посттравматичен стрес, се проявяват при бежанците. Освен това приятелят ми е от Сирия и знам какво е преживял като бежанец. Дойдох на Лесбос, защото исках да видя със собствените си очи какво се случва. Исках да направя нещо на място, защото у дома се чувствам абсолютно безсилна“, казва Лиз.

По данни на Върховния комисариат за бежанците към ООН, в „Мория“ са настанени около 340 самотни малолетни. „Почти със сигурност това оставя травма за цял живот. Има обаче и деца, които са много силни и гъвкави и успяват да се справят с немислими проблеми“, коментира Лиз.

Срещам я в ресторанта, наречен „У дома за един ден“, където местната двойка Никос и Катерина предлагат безплатна храна за бежанци. За двете седмици, в които е тук, холандката помага за приготвянето на храната, сервирането и почистването на ресторанта, както и за организирането на различни забавления. Това е втората ѝ доброволческа мисия на острова. „Когато се прибрах след първата мисия, си помислих, че никога повече не трябва да се оплаквам от нищо – такова преживяване определено променя светогледа ти. Оттогава няма ден, в който да не мисля за Лесбос – за лагера, за палатките, за хората. Затова знам, че не идвам тук за последен път“, категорична е Лиз.

Куентин, доброволец от Франция © Десислава Микова

Някои доброволци идват за кратко, но остават с години. Куентин е един от координаторите на независимия бежански лагер „Пикпа“, управляван от местни и международни доброволци. Пристига за първи път с идеята да остане шест седмици, а го срещам в края на втората му година на острова.

В родния си град Тулуза е работил за компания за соларни панели и е сътрудничил на благотворителна организация, като приютява в дома си самотни малолетни бежанци, превърнали се в бездомници, след като системата за търсене на убежище ги е изхвърлила. „Когато чух историите на хората и научих как са стигнали дотук, реших да напусна работа и да заявя по-сериозна позиция“, казва младият французин. Избира да бъде доброволец в „Пикпа“ заради независимостта на организацията, която движи лагера. „Не одобрявам принципа на хуманитарната помощ и не исках да бъда част от система, която само слага малко мехлем върху раната, без да стига до същината на проблема“, обяснява Куентин.

Той вече е част от екипа на лагера „Пикпа“ и получава символична заплата, която стига за покриването на основните му разходи. Неговата роля е да координира регулярни срещи между всички, които участват в процедурата по предоставяне на закрила – лекари, юристи, социални работници. „Заедно преценяваме кои са най-уязвимите хора, които спешно трябва да бъдат изведени от „Мория“. В зависимост от капацитета си в момента преценяваме кои случаи можем да поемем“, разказва Куентин, който също придвижва документите и трансферите на хора в „Пикпа“.

Най-важни за преценката му са ресурсите на лагера. „Ако имаме само една медицинска сестра, не бихме могли да поемем случаи на тежки заболявания. Ако в момента нямаме психолог, не можем да приемем човек със суицидни мисли“, уточнява той.

Когато го питам защо го прави, Куентин ме изненадва с отговора, че тази работа облекчава чувството му за вина. „Работя предимно с хора от френскоговорещите държави в Африка. Като гражданин на Франция нося огромна вина за ситуацията, в която се намират – заради колониалната епоха и наследството от нея“, обяснява той. Справя се благодарение на силната подкрепа на екипа на „Пикпа“. „Имаме и щастливи моменти – когато някой получи убежище или се събере със семейството си в Германия например“, допълва младежът.

Тжарда, доброволка от Холандия © Десислава Микова

За доброволчеството няма възраст. Срещам 66-годишната холандка Тжарда след нощната ѝ смяна на североизточния бряг на Лесбос. Тя е от доброволците, които наблюдават морето за идващи лодки, уведомяват властите, за да бъде организирана спасителна операция, преди положението да е станало бедствено, и екип на брега да се насочи към мястото на акостиране със сухи дрехи. „Дойдох тук за първи път през 2016 г. и останах два месеца. Върнах се в Португалия, където живеех по онова време, но бях много неспокойна. Изобщо не разбирах какво правя там. Идвах и се връщах още два пъти, а сега живея тук“, разказва тя. На това място има и екипи, които правят същото, но Тжарда го прави сама, без да е част от по-голяма организация. „Живея толкова близо до морето, че мога да го наблюдавам с бинокъл от градината си“, уточнява тя.

Тжарда има много лична причина да бъде доброволка на Лесбос. „Имаше период от живота ми, в който ми беше изключително трудно, но винаги бях обградена от хора, които ме подкрепяха. Сега и аз искам да направя нещо подобно. Не е кой знае какво, но знам, че трябва да го сторя, защото всичко е толкова нечестно, че често се ядосвам, натъжавам се и се чувствам безсилна. А знам, че човек може да разреши само проблема, пред който е изправен непосредствено. Не мога да променя света, мога да направя само малкото, което е по силите ми“, смята тя.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Младият ирландец Бари Лайсът е страстен фен на футбола и вярва в магията на великата игра. Когато един от най-добрите му приятели и съотборник отива на Лесбос през 2015 г. като доброволец, който спасява хората от лодките край бреговете на острова, се заражда идеята за първия футболен турнир за деца бежанци, който се провежда през септември 2016 г. с участието на над 150 момчета и момичета. „Наехме игрище за турнира и автобуси, с които децата да стигат до него. Подготвихме плакати на гръцки, английски, арабски и фарси. Организирахме доброволци, които да помагат за тренировките и състезанията. Събрахме дарения от бутонки, маратонки, топки, конуси и пренесохме всичко в багажа си“, изрежда Бари, който към онзи момент работи във ФИФА и колегите му правят голяма част от даренията за турнира.

„Имахме и проблеми – децата настояваха да се разделят в отбори по националности и да играят Сирия срещу Ирак. Това изобщо не беше добра идея, защото само задълбочаваше разделенията. Наложихме разделение само по цветовете на екипа и всичко потръгна в добра посока. Когато хората се отдадат на играта, бързо забравят кой откъде идва – все пак футболът е игра с два отбора и съдия, когото никой не харесва“, смее се Бари.

Отборът от общинския бежански лагер „Каратепе Юнайтед“ има свой екип, емблема и дори химн © Football for Refugees

В резултат на тази инициатива в общинския бежански лагер „Каратепе“ е основан футболният отбор „Каратепе Юнайтед“ – с бял екип, собствена емблема и дори песен. В края на турнира той се изправя срещу местния отбор на „Олимпиакос“ и финалът се превръща в голям футболен празник за Лесбос. Година по-късно турнирът се разраства, получава подкрепа и от каталунския ФК „Барселона“.

Този път се включват много повече момичета. „Има една картина, която никога няма да забравя – споделя Бари. – Имаше едно малко момиче с белези от много сериозни изгаряния по лицето и главата. Винаги носеше шапка. Беше прекрасно да го видя да тича и да се радва! Имаше и други деца с белези – от шрапнели и взривове, а това са само видимите белези, които те носят. Затова е безценно да ги видиш да се впуснат в игра и отново да имат нормално детство“, допълва ирландецът.

„Бежанците не са бедни хора, към които трябва да изпитваме съжаление. Има много примери за световноизвестни футболисти, които са били бежанци. Като ирландец не мога да не припомня, че и моят народ е бил принуден да бяга. Всичко това трябва да ни припомня непрекъснато, че бежанците са хора като нас“, смята Бари Лайсът.

Лус и папа Муса отпътуват за Атина © Личен архив на Лус Кармона

Междувременно от Лесбос пристигат и добри новини – в началото на април Муса получава разрешение да замине за Атина и да се срещне с дъщеря си и внука си – за първи път от четири дълги години.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: Лус и папа Муса отпътуват за Атина © Десислава Микова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Символичният жест на едно писмо и реалната сила на всеки глас

Post Syndicated from Емилия Славова original https://toest.bg/simvolichniyat-zhest-na-edno-pismo-i-realnata-sila-na-vseki-glas/

„Влизат в една сладкарница филолог, социолог, психолог и юрист…“ Така, почти на шега, започва историята на Отвореното писмо за 24 май, което само за няколко дни събра огромна подкрепа от над 500 души. Сред тях има много изтъкнати български писатели, поети, преводачи, художници, карикатуристи, режисьори, актьори, музиканти, журналисти, психолози, университетски преподаватели, социолози, културолози, филолози, юристи, лекари, стоматолози, инженери, физици, общественици, правозащитници, спортисти и много други граждани.

Поводът беше ужасът ни от развилата се през последните седмици истерия срещу Стратегията за детето, добре координирана да удави обществения дебат в откровени лъжи, ирационални страхове и антиевропейска реторика точно преди европейските избори. Същата истерия беше дирижирана и миналата година около „джендъра“ и злополучната Истанбулска конвенция. Със сигурност ще избухне отново, по друг повод, във важен за обществото момент. За да го разедини, да създаде измислени конфликти, да нажежи до червено страстите, да запуши устата на разума – и така, малко по малко, да откъсне страната ни от нейния европейски път на развитие. Поради това решихме да атакуваме причината, а не конкретното проявление.

Първоначално идеята беше да се обърнем към хората на духа, чийто глас, макар и значително по-тих от този на кресливите популисти, се чува. Искахме да ги помолим да излязат с обръщение към българските граждани, подобно на онова, отправено от европейските интелектуалци. Направихме списък с имена, към които самите ние изпитваме дълбоко уважение. Но осъзнахме, че времето е твърде кратко, за да стигнем до тях и да ги убедим за колективно действие. Затова написахме писмото сами.

Споделихме текста в по-широка група, обсъждахме, редактирахме. Покрай дигиталната комуникация почти не забелязахме, че една част от групата са хора извън България – Лондон, Будапеща, Карлсруе, Стокхолм, Амстердам. С някои дори не се бяхме виждали на живо. След това започнахме да разпращаме писмото на кръга от познати. Отначало малко плахо, но постепенно все по-уверено започнахме да добавяме имена в списъка. Някои имаха забележки към текста, така че се наложи отново да редактираме и изчистим посланието. В този смисъл писмото е истински колективен труд и принадлежи на много хора, не само на шепата ентусиасти, от които тръгна. На интернет език това се казва краудсорсинг. Искахме поне част от тези имена да са на българи в чужбина, защото в днешния глобален свят не вярваме в твърдите национални граници и знаем, че България е навсякъде, където живее българският дух.

След това се случи чудото. Хора, до които бяхме изпратили писмото, ни питаха дали може да го разпространят нататък. И заваляха имена, които в един момент едва успявахме да запишем. Водехме разговори помежду си и с други хора в няколко паралелни чата. Получавахме въпроси, предложения, откази, но най-вече благодарност за възможността да се присъединят към подобно послание. В последния ден преди разпращането на писмото до медиите поставихме чертата след 525-тото име. Това беше пет пъти повече от първоначално поставената цел. Бяхме удивени и окрилени от огромната подкрепа, която получи нашата инициатива. Решихме да направим Facebook страница, за да следим отразяването в медиите и да оповестим развитието на идеята.

Някои хора ни питаха какъв е смисълът. Смисълът, разбира се, е чисто символичен. Във все по-тягостната и обострена атмосфера на публичното говорене у нас явно много хора се чувстват непредставени и нечути. И едно подобно послание им казва, че не са сами и че в обществото ни все още са останали съпротивителни сили срещу надигащата се антилиберална и антиевропейска вълна. Символичният жест обаче може лесно да бъде трансформиран в конкретно действие, ако достатъчен брой хора откликнат и извършат друг един символичен жест пред урните на 26 май. От този жест ще има много реални последствия за всички нас. Така че всеки един глас, колкото и да е символичен, има реална сила.

Питат ни още какво следва. Нямаме готов отговор на този въпрос. Надяваме се тази инициатива да даде импулс на други хора да търсят обединение около общи идеи и ценности, да бъдат активни граждани и да не се примиряват с това, което не могат да приемат. Готови сме да отразим някои от тези инициативи чрез нашата страница. Искаме също да стимулираме солидарността между различни групи от хора. Подкрепяйте чуждите каузи дори когато не се припознавате напълно в тях. Защото само така ще получите подкрепа един ден, когато самите вие имате страхотна идея. И бъдете смели. След като ние, никому неизвестни филолог, социолог, психолог и юрист, успяхме – и вие можете. Хайде! Действайте!

Емилия Славова, Светла Енчева, Бойко Ценков и Росица Атанасова,
инициатори на писмото

Отворено писмо към българските граждани по повод Празника на българската култура и изборите за Европейския парламент

22.05.2019 г.

Ние сме граждани, обединени от ценностите на либералната демокрация и защитата на човешките права.

В навечерието на 24 май, Празника на българската просвета и култура, и на изборите за Европейски парламент на 26.05.2019 г. се обръщаме към нашите съграждани:

Да се обединим категорично около демократичните принципи и либералните ценности на свободата, равенството, зачитането на гражданските и човешките права, толерантността, солидарността, опазването на околната среда и грижата за всички членове на обществото, залегнали в основните документи на Европейския съюз!

С огромна загриженост отбелязваме все по-голямата поляризация в обществото както у нас, така и в глобален мащаб. Надига се краен национализъм, очертаващ нови фронтови линии. Правят се активни опити да се размие границата между религията и светската държава. Излива се огромен финансов ресурс в подкрепа на ултраконсервативни и популистки движения. Полагат се активни усилия да се върнат назад достиженията в сферата на човешките права и демократичните свободи, постигнати през последните години: отричат се утвърдени научни изследвания и се правят опити да бъдат подменени с пропагандни доктрини; атакуват се неправителствени организации, преподаватели, журналисти, правозащитници и представители на гражданското общество; поставят се под въпрос базисни международни документи за правата на човека и детето, които България отдавна е приела.

Новите медии се използват за манипулиране на общественото мнение, разпространяване на фалшиви новини и всяване на параноични страхове. Армии от тролове и ботове налагат екстремни позиции, маскирани като „глас на гражданското общество“. Подкопава се доверието в авторитети и в основни източници на информация. Общественото пространство се залива с дезинформационни кампании до степен на пълна дезориентация и масови истерии.

В публичния дискурс нарастват уклоните към екстремизъм. Спокойните и рационални гласове се давят в блато от шумни, скандални изказвания, които провокират чисто емоционални реакции. От екрана свободно и необезпокоявано се лее реч на омразата, а от словото до реалното действие крачката понякога е твърде кратка.

България все повече се откъсва от цивилизационния си избор, направен през последните години, от демократичния път на развитие и от проевропейската си ориентация. Парадоксалното е, че именно тези, които най-активно атакуват доверието в общите европейски ценности, са първи в партийните листи за евродепутати и заплашват да разрушат нашия общ европейски дом отвътре.

Всичко това е част от глобален процес, очертан в Отвореното писмо на тридесет световни интелектуалци. Те алармират, че Европа стои пред най-голямата заплаха за съществуването си от 30-те години на XX век насам, и призовават активно да отстояваме принципите на либералната демокрация и европейските ценности.

Присъединяваме се към апела на интелектуалците и призоваваме нашите съграждани: бъдете активни, информирайте се и дайте гласа си за партии и кандидати, които ясно заявяват проевропейска, продемократична и пролиберална ориентация! Нашата европейска идентичност допълва и обогатява, а не се противопоставя на националната ни идентичност. Българската култура винаги е процъфтявала в периоди на отваряне и активен обмен с европейските и световните традиции. А Европейският съюз е най-сигурният гарант, че нашият език и нашата култура ще бъдат съхранени и ще оставят трайна следа в европейското и световното културно наследство.

На всички, които предстои да ни представляват в Европейския парламент през следващия му мандат, напомняме, че той е общност, основана на споделени ценности: зачитане на човешкото достойнство, човешките права, свободата, демокрацията, равенството и принципите на правовата държава. Тези ценности изискват да отстояваме плурализма, недискриминацията, толерантността, справедливостта и солидарността в обществото.

Пълен списък на подписалите писмото >>

Заглавна снимка: maxpixel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В три минути: Защо е важно да гласуваме на 26 май

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/zashto-e-vazhno-da-glasuvame-video/

• Какво представлява Европейският парламент?
• Какви са функциите на другите ключови институции на Европейския съюз – Съветът на ЕС и Европейската комисия?
• Как работят евродепутатите?
• Защо всеки глас на предстоящите европейски избори е важен?

Видео и анимация: Александра Димитрова и Лина Кривошиева
Редакция: Ан Фам, Йовко Ламбрев и Иглика Иванова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво е Европа за гражданите?

Post Syndicated from Христо Христев original https://toest.bg/kakvo-e-evropa-za-grazhdanite/

<< Към част първа

Ако трябва да потърсим отговор на въпроса има ли защо да търсим заедно преодоляването на трудностите, пред които е изправен днес Европейският съюз, вероятно най-убедителните аргументи в подкрепа на това процесът на европейска интеграция да продължи, са свързани с всичко, което Обединена Европа даде и дава на гражданите от своето възникване и развитие до наши дни. И в това отношение трябва да се подчертае, че особено значим е приносът на ЕС за страните от Централна и Източна Европа.

Безпрецедентен период на мир, свобода, социален прогрес и възходящо икономическо развитие

Европейският съюз е част от нашия живот от десетилетия. Дори в „новите“ държави членки от Централна и Източна Европа вече има поколение, което не си спомня или не знае нищо от времето преди присъединяването на държавите ни към ЕС – от целия процес на преговори, сближаване на законодателствата, от всички усилия, които обществата ни осъществиха, за да постигнат историческата цел да станат част от европейската интеграция. Забравени са ограниченията за пътуване в друга държава и дългите опашки пред посолствата на държавите от ЕС, на които се чакаше от ранни зори за виза, за да се отиде за няколко дни до свободното общо европейско пространство. Необходимостта да получиш разрешително, за да пребиваваш, учиш или работиш в друга държава, която съществуваше, преди да бъдем част от европейската интеграция.

Пътуването за уикенд или почивка до друга държава в Европа вече е част от нашето ежедневие. Финансирането, предоставяно от фондовете на ЕС за цели от обществен интерес, е по-познато и по-достъпно за частни субекти от финансирането от националния бюджет, доколкото такова изобщо съществува. Общият бюджет на Съюза подкрепя и допълва националните политики в много области, като земеделие, регионално развитие, транспорт, научни изследвания и иновации, висше образование, социална проблематика, което е от особено значение за по-бедните държави в Съюза.

И въпреки всичко това въпросът какво прави Европа за нас продължава да се поставя. Затова, в навечерието на изборите за Европейския парламент, които несъмнено представляват най-значимият момент на формиране на обща воля за развитието на ЕС и с оглед на всички трудности, пред които европейското обединение е изправено, все пак си струва да си дадем ясна сметка за най-същественото, което ЕС е дал и дава на всеки от нас, гражданите на Европа.

Макар да е казано много пъти, никога не трябва да забравяме и да се уморяваме да напомняме, че европейската интеграция осигури на гражданите на всички държави в Европа, които днес са и граждани на ЕС, най-дългия период на мир, който историята на нашия континент познава от векове. Без този траен мир изключителното икономическо развитие, благоприятните условия на живот и всички останали предпоставки за запазване на европейския модел общество, основан на върховенството на правото, плурализма на идеите и демокрацията, не биха били възможни.

Европейското обединение и връщането на държавите от Източна Европа в Европа

За страните от Централна и Източна Европа, които в продължение на почти половин век бяха подчинени на тоталитарен модел на управление, доминиран от режима на съветския комунизъм, и откъснати от общите тенденции на развитие на Европа и свободния свят, европейската интеграция даде дори повече. Присъединяването на държавите от тази част на континента към ЕС беше мощен, основен и определящ фактор на демократизация, икономически растеж и излизане от мъртвата зона на влияние на Москва.

Ресурсите, отделени от европейския бюджет за реформиране на икономиките, институциите, публичната система и гражданското общество на бившите комунистически държави, бяха основен фактор за промяната в нашите общества, за установяването на необходимите условия за изграждане на пазарна икономика и постигане на висок и устойчив икономически растеж. Без помощта на ЕС историческият скок, който Централна и Източна Европа направи в своето развитие спрямо десетилетията преди това, не би бил възможен.

Различните възможности за свободно движениe, гарантирани на гражданите на ЕС, за да учим, работим и живеем в страна, която изберем, за да се радваме на нещата, които харесваме и докосват сърцата ни, са станали естествена и неразривна част от нашия живот. Без дори да се замисляме как бихме живeли, ако между нашите държави се издигнат граници, ако загубим правото да пътуваме свободно между тях.

Социалният капитал, който свободното движение в Европа създава, е изключително значим фактор за развитието на отделните страни в ЕС, особено на тези държави от Съюза, които са по-назад от общото ниво на развитие. Именно това свободно движение и в двете посоки и обвързване на обществата е най-ценното нещо, което европейската интеграция дава. Без това взаимно свързване на хората, което европейското обединение позволи, бившите комунистически държави не биха могли действително да преодолеят неофеодалния модел на общество на институционализирана несвобода, който Москва наложи след края на Втората световна война, откъсвайки държавите от Централна и Източна Европа от естествения им път на развитие, от мястото, което обективно имат в Европа.

Членството на държавите от Централна и Източна Европа в ЕС е също така мощен фактор за еволюция и израстване в юридически план, за сближаване на правните системи на нашите държави и установяването на правен порядък и модел на публично регулиране, който почива на защитата на правата на човека, правната сигурност, равенството на гражданите; на действителни ефективни гаранции, че публичната власт няма да бъде упражнявана произволно, държавата няма да се държи като феодален собственик на своите граждани, обществените ресурси няма да облагодетелстват основно тези, в чиито ръце в даден момент се намира кормилото на управлението.

Запазване и развитие на европейския обществен модел

В този контекст, въпреки всички дефицити и трудности, които ЕС има, и отвъд пропагандата, развивана от крайните политически и обществени кръгове в Европа с помощта на външни сили, които целят да отслабят и разпаднат европейското обединение – не трябва да губим ясната представа, че европейската интеграция е най-важното средство, с което разполагаме, за да запазим и развием този модел на общество, който позволи на Европа да има изключителната си роля и място в израстването на човешката цивилизация. Обществен модел на свобода, ефективно гарантирани и приложими основни права, плурализъм на идеите, частна собственост и свобода на икономическа инициатива, толерантност и ефективно равенство пред закона, но също така включващ премерена публична регулация, основана на солидарността и съвместното решаване на общите проблеми. Този модел на общество, който дава собственият облик на Европа и европейската демокрация спрямо всички други свободни общества извън нашия континент.

Запазването и развиването на европейския обществен модел е невъзможно без общо действие в рамките на ЕС. Както поради външните фактори и рискове, които го поставят под въпрос – враждебна и агресивна политика на трети страни, икономическа експанзия на държави и икономики, които конкурират европейския бизнес, обективни проблеми, които надхвърлят националните граници, като очертаващата се климатична криза или масовите миграционни потоци; така и поради „вътрешни“ фактори, като генерализирането на корупцията в някои държави от ЕС, проблемите на бедността и маргинализацията на големи групи граждани, ерозирането на гражданската и демократична култура, абсолютното преследване на печалба, съчетано с нежелание да се носи каквато и да е отговорност към обществото, да се спазват установените мерки на защита на слабите страни в икономическите отношения и в обществото – потребители, работници и служители, болни хора и лица с увреждания.

Илюзорно е да се смята, че дори големите държави в Европа, като Германия, Франция или Италия, могат да запазят самостоятелно европейския модел общество. Да запазят и развият витална обществена система, която просперира в глобализирания свят. Още по-опасно е да се вярва на сирените, които пеят, че това може да стане чрез връщането на границите, издигането на стени, изолирането ни от другите в Европа или от света.

И ако все още се съмняваме какво ни дава и защо ни е необходима Обединена Европа, добре е да си поставим честно въпросите:

Как отделните държави на европейския континент, сами и без мащаба и възможностите за консолидирано общо действие, които осигурява ЕС, ще преодолеят проблемите, които надхвърлят националните граници или дори границите на един континент? Как точно ще успеем чрез национален егоизъм и високомерие, граници, визи и изолирани до отделни страни решения да вървим напред във време, когато икономиката, комуникациите, но и проблемите, които заплашват бъдещето, не познават национални граници?

Честният отговор на този въпрос е, че такъв път напред не съществува.


Настоящата публикация е втората част от лекцията „Европа под въпрос(и)?“, изнесена от автора в Университета на Лотарингия по покана на Европейския университетски център и Градската агломерация на Нанси.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новата парижка революция

Post Syndicated from Георги Велев original https://toest.bg/novata-parizhka-revolyutsiya/

Със своите около 11 милиона жители агломерацията на Париж е най-голямата в Европейския съюз, като изпреварва Лондон, района Рур в Германия и Мадрид. Звучи логично всички тези хора да имат ежедневна необходимост да ползват автомобилите си – за да стигнат до работа, да се видят с приятели или да гледат театрално представление в центъра на града. Неслучайно и премиерът на Франция от 1962 г. до 1968 г. Жорж Помпиду е твърдял разпалено, че les Français aiment leurs bagnoles („французите обичат колите си“), докато под негово ръководство 13 километра стари пътища и кейове по десния бряг на Сена се превръщат в шестлентов булевард.

Както и много от останалите световни мегаполиси, Париж преживява сериозна трансформация през 60-те и 70-те години на XX век, когато водеща тенденция в градското планиране е приоритизацията на автомобилния трафик пред нуждите на пешеходците и велосипедистите. Освен булеварда край Сена се изгражда и дългият 35 км, обикалящ центъра околовръстен път, известен като Boulevard périphérique de Paris, който цели по-лесното придвижване между отделните части на метрополията. Едва десетилетия по-късно и след множество емпирични проучвания урбанистите стигат до извода, че повече пътища с подобрена пропускливост всъщност водят до нарастващо ползване на автомобили в градовете, което пък спомага за увеличаването на задръстванията.

За щастие на туристите и гражданските групи, защитаващи културното наследство, и в онази епоха центърът на Париж е считан за твърде красив и осеян със забележителни сгради, така че новите автомобилни артерии до голяма степен го заобикалят. Този факт съдържа в себе си доза историческа ирония, защото емблематичните широки булеварди, около които са подредени неокласически сгради с фасади с цвят на слонова кост, са творение на една предходна градска революция.

През втората половина на XIX век, по време на управлението на Наполеон III, историята на френската столица е белязана от радикалните идеи на Жорж-Южѐн Осман. Администраторът от немски произход e избран за префект на регион Сена и преобразява Париж, като събаря почти 20 000 сгради и изгражда 34 000 нови на тяхно място. Извън чистата статистика, старите къщи са били ниски, схлупени и непроменени от Средновековието, а масивните сгради от времето на Осман са именно това, което изниква в съзнанието, когато говорим за „парижка архитектура“. Благодарение на неговата амбиция и упорство, се превръщат в реалност мащабни проекти като Северната и Източната гара (Gare du Nord и Gare de l’Est), Централните хали (Halles de Paris), някои от най-известните площади и паркове в града, в т.ч. Булонският и Венсенският лес (Bois de Boulogne и Bois de Vincennes), Операта (Palais Garnier) и десетки булеварди.

Радикалните идеи и методи на Осман му създават множество врагове и когато е принуден да напусне длъжността си през 1870 г., след 18 години начело на Париж, яростният му противник – републиканецът Жул Фери, възкликва: „Ние плачем с очи, пълни със сълзи, за стария Париж, за Париж на Волтер, на Демулен, за Париж от 1830 г. и 1848 г., когато виждаме гигантските, неприемливи сгради, скъпоструващото объркване, триумфалната вулгарност, ужасния материализъм, които ще завещаем на наследниците си.“

Сто и четирийсет години след Жорж-Южèн Осман, Париж претърпява нова урбанистична революция, макар и в по-скромни мащаби и с далеч по-деликатни средства. В опит да се пребори с километричните задръствания и пословично мръсния въздух, първата жена кмет на столичния град Ан Идалго предприема твърда и последователна политика. В нейната визия колите в центъра на мегаполиса трябва да намалеят, хората да имат повече място за разходка, игра и прекарване на време на открито, а велосипедистите се превръщат във важен участник в трафика. Концепцията на Идалго поставя на водещо място проблеми като необходимостта от трансформация на знакови градски пространства, адаптацията към климатичните промени в урбанистични условия и намаляването на заболяванията, причинени от автомобилния трафик чрез отделяне на фини прахови частици и азотни оксиди. Дори само няколко дни, прекарани в пешеходни обиколки из централните части на Париж, демонстрират нагледно предимствата на иновативните ѝ идеи, изпреварващи по смелост политиките в градове като Лондон и Ню Йорк.

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ се намира в близост до десния бряг на Сена и представлява лабиринт от тесни, виещи се улички и малки площади с градини, между които са разположени сгради с вековна аристократична история или магазини, принадлежащи на местното еврейско общество. Градоустройствените промени на Наполеон III пропускат района и след период на упадък, продължил до края на 60-те години на XX век, днес Марѐ е известен със своите галерии, музеи, кафенета и ресторанти.

За да бъде освободено повече пространство за туристи, колоездачи и улични артисти, в неделя и на официални празници улиците в квартала се затварят за движение. Мярката не изисква инвестиция на сериозни суми, като пешеходните зони се обособяват с временни знаци, поставят се кашпи с цветя или саксии с ниски дръвчета. През работните дни улиците отново се освобождават за движение, а от мнението на жителите на Париж зависи дали в бъдеще „Марѐ“ ще се превърне в споделена или изцяло пешеходна зона. Концепцията „Париж диша“ (Parisrespire) включва създаването на временни пешеходни зони и в други централни градски части, като улиците около известния канал „Сен Мартен“ и почти целия артистичен квартал „Монмартър“.

Канал „Сен Мартен“

Канал „Сен Мартен“

Улица „Мормартр“

Улица „Мормартър“

Седем километра от историческите кейове покрай река Сена, защитени от Конвенцията за опазване на световното наследство на ЮНЕСКО, вече втора година са зона, обособена за пешеходци, велосипеди и скутери (т.нар. лек трафик). През топлите пролетни дни крайречните алеи са прекрасно място за бягство от забързаното ежедневие и са изпълнени с желаещи за пикник, джогинг или йога.

Забраната за движение на автомобили по някогашните транзитни артерии е посрещната от асоциации на автомобилистите с яростна съпротива и поредица от съдебни дела, но през октомври 2018 г. администрацията на Идалго постига победа след окончателно решение на Административния съд в Париж. Трансформацията на кейовете, вече брандирани от градската управа като „парковете на река Сена“, представлява емблематична победа на съвременна устройствена визия над политиките на Помпиду. И в този случай водеща е концепцията, че градовете трябва да са максимално приятни и удобни за хората, а не за автомобилите.

Източния бряг на р. Сена

Пешеходният източен бряг на р. Сена

Млади хора на брега на Сена

В топлите вечери брегът се изпълва с млади хора

Градската управа е твърдо решена да продължи новаторския си подход и по отношение на емблематичния булевард „Шанз-Елизе“. Въпреки че през годините е смятан за една от най-красивите градски зони в света, всъщност голяма част от пространството е заето от осемте ленти за движение, по които ежедневно преминават десетки хиляди автомобили. До 2025 г. е планирано разширяване на пешеходното пространство, намаляване на пътните ленти и отделяне на обособена зона за трамваи и електрически автобуси. Изглежда, че след няколко години „Шанз-Елизе“ ще бъде по-тиха и зелена улица, а по този начин и още по-приятно място за разходка, кафе с приятели или просто наблюдаване на нескончаемия поток от туристи с фотоапарати.

Бул. „Шанз-Елизе“

Булевард „Шанз-Елизе“

Парк „Андре Ситроен“

Парк „Андре Ситроен“

Политиките на Идалго изглеждат крайно смели, почти революционни, но разгледани в перспектива представляват логична последица от опитите на предишни парижки кметове, като Жак Ширак, Жан Тибери и Бертран Делано, да върнат публичните пространства обратно на гражданите. От създаването на един от най-големите паркове в южната част на Париж на мястото на стария завод на „Ситроен“ през 1992 г., през забраните и ограниченията за движение на автомобили през знакови площади като „Конкорд“, до построяването на стотици километри нови велоалеи, в рамките на последните две десетилетия Париж се трансформира в устойчив зелен град, предизвикващ адмирации с иновативните си методи.

Снимки: © Георги Велев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.