Tag Archives: Европа

На източната граница на ЕС: Бежанци в руска рулетка

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/na-iztochnata-granitsa-na-es/

В чакалнята на малката гара в Тереспол на източната граница на Полша в тази септемврийска сутрин има само един търпелив посрещач – млада жена, облечена в тъмни дрехи. Като по сигнал тя се отправя към остъклената сграда на Гранична полиция: пристигнал е влакът от Брест, града от беларуската страна. Жената залепи лице за стъклото с шепи около очите, за да преодолее огледалния отблясък на тази прозрачна стена – граница на Полша и на Европейския съюз. Това е единствената ѝ възможност да се срещне със сестра си. Двете са разделени от месеци, откакто едната успява да поиска международна закрила в Полша, а другата продължава да се опитва ден след ден.

Скоро пространството зад сините стъкла се изпълва с хора, най-вече семейства с деца на всякакви възрасти, дошли с влака от Брест, за да потърсят убежище в Полша. В следващите няколко часа, след поредица от интервюта, полската Гранична полиция ще определи дали някой има право да поиска убежище или международна закрила в страната. В този ден никой няма право на това – всички се връщат обратно в Брест с обедния влак.

КПП „Брест – Тереспол“

Този граничен пункт между Беларус и Полша става част от традиционен маршрут за бежанците от Северен Кавказ още от Чеченските войни от средата и края на 90-те години на миналия век. През последните десетилетия много хора от този регион го използват заради необичайната възможност да се качат на влака „Брест – Тереспол“, без да имат виза, и да поискат закрила от Полша.

Според Енира Броницкая, юристка в беларуската правозащитна организация Human Constanta, проблемът за много бежанци е именно невъзможността да стигнат до властите на дадена държава, за да поискат убежище. „Никоя авиокомпания няма да ви позволи да се качите на самолет без виза, дори да имате билет. Брест и нашата граница са едно от уникалните места, където може да се качите на влака и никой няма да ви поиска виза за Полша. Затова хората използват този начин“, обяснява тя за „Тоест“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Все пак границата е ясна и тя преминава дори в този иначе специален граничен влак. „Ако отидете в Брест като гражданин на Европейския съюз със своя паспорт и хванете влака за Тереспол в 5:30 сутринта, ще бъдете настанени в различна част на влака. След пристигането ще го напуснете по-рано от останалите хора и ще минете през граничния контрол много по-бързо от тях. Те ще слязат от влака, когато вие напуснете гарата – след контрола ще бъдете помолени да излезете извън сградата. Тогава я затварят и пускат тези хора да влязат вътре. Така че няма да имате възможност да се срещнете с тях“, разказва пред „Тоест“ Марчин Сосняк, директор на отдел „Права на мигранти и малцинства“ към институцията на омбудсмана на Полша.

Според Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. всеки човек има право на убежище и международна закрила, което може да предяви пред граничните служители при влизане в дадена страна, а молбата му се разглежда от съответните компетентни органи. Когато първото правителство на „Право и справедливост“ идва на власт в Полша през 2015 г. на вълната на силна антиимигрантска реторика и твърд курс срещу бежанската политика на Европейския съюз, се ограничава и достъпът до процедурите за убежище и международна закрила.

Бежанците като икономически имигранти

В офиса на омбудсмана на Полша след 2015 г. постъпват хиляди жалби на хора от Чечения, Таджикистан и други републики от Северен Кавказ, които се опитват да преминат границата на Полша и да поискат статут на бежанци, но са били отхвърлени от граничните служители като икономически мигранти, обяснява Сосняк.

Той е наблюдавал как протичат интервютата на граничния пункт в Тереспол. „През 2016 г. описахме почти 20 случая на хора, които казаха нещо, което ги квалифицира като търсещи убежище, но граничните служители не го отбелязваха. Например случаи на насилие срещу семействата им в родните им страни. Въпросът, който следваше, беше: „Когато дойдете в Полша, ще искате ли да работите, или не?“ Хората отговаряха с „да“, защото в противен случай няма да могат да се издържат. Това обаче беше достатъчно, за да ги опишат като икономически мигранти. Единственото, което остава след такъв разговор, е една бележка – че този мъж, тази жена или това семейство са икономически мигранти, защото искат да работят в Полша. Всички истории за тормоз, преследване, домашно насилие и т.н. изчезват“, разказва Сосняк.

По време на първото си посещение през 2016 г. представителите на омбудсмана присъстват само като наблюдатели в малката стая, където граничните полицаи провеждат успоредно три интервюта на три съседни маси. При следващите посещения през 2018 г. и 2019 г. започват да обръщат внимание на служителите на Гранична полиция за онези подробности в историите на чужденците, които биха могли да попаднат в условията за получаване на международна закрила и следователно заслужават да бъдат разгледани. „Граничните служители са обучени. Проблемът не е в липсата на обучение или на знания“, подчертава Сосняк. Предвид ролята на омбудсмана като наблюдател обаче, окончателното решение за допускане на чужденец в Полша или връщането му в Беларус винаги е на Граничната полиция.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„В ситуациите, които наблюдавахме, изглеждаше, че целта на интервюто беше умишлено да се потърси информация, която би квалифицирала хората като икономически мигранти. Спомням си един случай, в който служителят попита млад мъж дали някой от семейството му е в Европа. Той отговори, че има роднини във Франция. Тази информация беше достатъчна, за да се заключи, че той е икономически имигрант, който иска да замине за Франция“, разказва Марчин Сосняк.

„Това е като руска рулетка“, обобщава Кирил Кофанов – юрист в Human Constanta, който работи на терен в Брест, съдействайки с правна помощ на чужденците. „Хората се опитват да обяснят, че са бежанци, че искат да кандидатстват за международна закрила, опитват се да приложат допълнителни доказателства – видеоклипове, снимки, документи. Но граничните полицаи, които провеждат интервютата, казват само: „Това не е за нас“ и отхвърлят молбите“, допълва той.

От какво бягат чеченците

Изтезания, преследвания, изнудване, кръвна вражда, домашно насилие – разказите на бежанците от този регион създават впечатление за непоносима комбинация между държавно спонсорирана репресия и оковите на консервативни патриархални разбирания, според които жените и децата са собственост.

„Най-голям е броят на хората, които бягат заради изтезания и преследвания, като обикновено тези неща са свързани – преживелите мъчения обикновено са били преследвани от властите“, разказва Кофанов, който освен юридическа помощ предоставя и хуманитарна подкрепа за хората в Брест.

След историите за ужасяващо домашно насилие – за регулярни побои до припадък, които чух от чеченски жени, търсещи закрила в Полша, се чудех колко от онези майки зад сините стъкла ще споделят подобни разкази пред граничните служители в този ден. „Сигурен съм, че е много трудно да се говори за сексуално или домашно насилие, особено когато ви разпитват мъже. Жените трябва да говорят с жени. Това обаче не е толкова очевидно за всички“, отбелязва Марчин Сосняк. В структурата на Гранична полиция обаче няма достатъчно служителки, така че да се осигури възможността на жените да бъдат интервюирани от жени.

В задълженията на граничните полицаи в Полша обаче е да попитат всяка жена дали иска да подаде отделна молба за предоставяне на убежище или международна закрила. Когато става въпрос за семейство, молбата обикновено е обща и се подава от името на съпруга. „Целта е да се идентифицират по-добре случаите на домашно насилие. Очевидно е, че ако може да подготви собствено заявление, една жена би описала ситуации, които може и да бъдат пропуснати в обща молба със съпруга ѝ“, обяснява Сосняк.

Убежище в Беларус?

В разговора за търсещите убежище в Европейския съюз в контекста на миграцията от Близкия Изток и Африка един от ключовите въпроси е за първата сигурна държава по пътя на бежанците. В същия контекст е и Беларус – първата сигурна държава за автономните републики в Северен Кавказ.

По силата на Договора за съюз между Русия и Беларус от 1997 г. между двете държави практически няма граници и държавните им органи функционират в много тясно сътрудничество. „От една страна, тази ситуация носи определени предимства – например режимът за престой в Беларус е много по-либерален за руски граждани в сравнение с този спрямо граждани от други националности. Те нямат нужда от визи, а след три месеца просто трябва да отидат в полицейското управление и да регистрират адреса, на който живеят“, посочва Енира Броницкая.

В същото време обаче липсата на граница създава и проблеми – например всеки от Русия може да влезе и просто да изведе някого от Беларус, без това да бъде документирано, защото никой на границата няма да контролира преминаването. „В един случай жена, която бягаше от домашно насилие в Чечения, беше издирена в Брест от свои роднини, които просто пристигнаха и практически я отвлякоха“, обяснява Броницкая.

Натиснете тук за да видите презентацията.

На теория руски граждани биха могли да поискат убежище в Беларус. Практиката обаче е друга. „От 2001 г., когато собствената ни система за международна закрила започна да работи, стотина руснаци са поискали убежище. Нито една от тези молби не беше одобрена. Ако страната ни даде убежище на руски гражданин, това означава признание, че в Русия има някакъв проблем, а това би било истинско политическо самоубийство за Беларус“, отбелязва юристката и допълва: „Хората, които бягат през Беларус, имат различни мотиви да го правят. Но ако по някакви причини руските власти търсят някого, за този човек не е безопасно да остане тук.“

Затова в организацията Human Constanta използват термина „преминаващи бежанци“. „Според международните стандарти за нас те биха били бежанци, ако поискат убежище тук, в Беларус. С тази формулировка ние просто се опитваме да подчертаем, че тези хора все пак са под заплаха, но в същото време просто преминават през нашата територия, без намерение да търсят закрила тук“, обяснява Броницкая.

Убийството на грузинския чеченец Селимхан Кангошвили в Берлин през август т.г. потвърди усещането на много чеченци, че не биха могли да се чувстват в безопасност дори в европейски държави. Убитият Кангошвили е участвал във Втората чеченска война срещу Русия, по-късно работил за грузинските и украинските антитерористични служби и кандидатствал за убежище в Германия след множество заплахи и опит за убийство.

Заклещени в Брест

Когато през 2016 г. Полша сменя подхода към бежанците и практически затваря границата си за тях, като спира приемането на молби за убежище, стотици хора се оказват буквално заклещени в Брест. Познавайки ситуацията, много бежанци размислят и изобщо не стигат до Брест. За други тази граница остава единственият възможен изход и те посвещават време, усилия, а и пари на опитите да потърсят закрила в Полша.

„Руската рулетка“ не дава възможност за прогнози, затова сутрешното пътуване с влака до Тереспол се превръща в изтощително ежедневие. Разказите на кандидатите за убежище в Полша се различават най-вече по броя на опитите – от десетки до стотици. „Тази седмица една жена заедно с внуците си успя да премине границата от 74-тия опит“, разказва Кирил Кофанов, отбелязвайки, че това е рекордът в неговата практика в Брест за повече от година.

В средата на септември и двамата правозащитници от Human Constanta са особено фокусирани върху началото на учебната година, което няма да се състои за децата бежанци в Брест. „Те са спрели да ходят на училище още в родината си, след това идват в Брест и остават извън образователната система. Когато родителите им най-накрая успеят да подадат документи за убежище, минава още поне половин година, преди децата да влязат в класна стая в Полша. Тази ситуация ги лишава от образование за най-малко една година“, обяснява Енира Броницкая. Затова освен правна помощ за родителите, Human Constanta организира и специални занимания за децата. „Те дори не знаят как да играят, много от тях никога не са имали играчки“, споделя още тя.

Възрастните са изтощени. „Стават в тъмни зори, отиват на гарата още преди изгрев слънце, опитват се да преминат границата и четири часа по-късно се връщат. Нямат възможност да планират нищо, не могат да организират занимания за децата, твърде изморени са, за да играят с тях – изобщо не могат да водят нормален живот. Имат сили само да чакат утрешния ден“, казва Енира Броницкая.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Заради физическата умора и психическото изтощение от неуспешните опити правозащитниците отбелязват увеличение на инцидентите по границата. „Един младеж се опита да се самоубие на границата, като си преряза вените. Пак го върнаха обратно, а и освен това го добавиха в черен списък – в системата името му вече се появява с печат Забрана за влизане в Европейския съюз“, разказва Броницкая. „Това е много дълбока и психологически сложна ситуация, която може да експлодира всеки момент. Разбира се, голяма част от тези хора се стараят да останат спокойни, защото знаят колко много зависи всичко от поведението им на границата. Във всеки случай, животът, който водят тук, не е нормален“, категорична е тя.

За бежанците, заседнали в „руската рулетка“ между Брест и Тереспол, преминаването на границата на Полша изглежда като щастлив край на тягостно пътуване. Всъщност обаче е началото на нелеко ново изпитание в среда, в която антиимигрантската реторика се подклажда от най-високо политическо ниво.

Но въпреки всичко има и истории с положителен край – в продължението на този разказ. Очаквайте го скоро.

Снимки: © Герго Лазар

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Каталуния сред гумени куршуми

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/catalunya-sred-gumeni-kurshumi/

Втора поредна седмица продължават гражданските протести в Каталуния, предизвикани от произнесените присъди над политиците, съдействали за организирането на референдума за независимост преди две години. Обвиненията в измяна не бяха доказани и отпаднаха, но тежките продължителни наказания (всяко между 9 и 13 години затвор) бяха присъдени за предизвикване на размирици и злоупотреба с обществени средства. Парадоксално е на фона на изключително мирния характер на каталунското движение за независимост и болезнените спомени за полицейското насилие от 1 октомври 2017 г. над гласоподавателите, в т.ч. и възрастни хора. Това нямаше как да не възпламени каталунците – при това не само тези, които лелеят за независимост.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

„Няма да забравим. Никога, никога.“

Веднага след произнасянето на присъдите хиляди откликнаха на призива на едно от най-новите граждански формирования „Демократично цунами“, което координира хората децентрализирано чрез Twitter, канал в Telegram и собствено мобилно приложение. Летището „Ел Прат“ край Барселона бе блокирано за повече от 10 часа, което наложи отмяната на повече от 100 полета. Полицията разпръсна блокадата с груба сила. Многохилядни манифестации се проведоха до късно през нощта из централните улици на Барселона и други каталунски градове. Демонстрациите продължиха и през следващите дни, като имаше и инциденти.

В четвъртък полицията допусна крайнодесни неонацистки групи да се сблъскат с протестиращи на две места в Барселона, а в петък, след грандиозна обща стачка, изкарала над половин милион души по улиците през деня, безредици и сблъсъци със силите на реда в нощта срещу събота доведоха ситуацията до хаос. Някои протестиращи са замеряли служители на реда с камъни, бутилки и раници. А полицията използва сълзотворен газ и стреля по хората с гумени куршуми (с приблизителна големина на тенис топки), които са забранени в Каталуния от години, но бяха използвани както през 2017 г., така и сега.

Четирима демонстранти през последните дни са загубили око заради гумени куршуми.

Двама души са в критично тежко състояние в болница: единият е полицай, а другият – протестиращ. След петъчната нощ службата за спешна медицинска помощ в Каталуния обяви, че е обслужила 182 пострадали, от които 18 полицаи.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

„Междувременно в Барселона: невиждано полицейско насилие над протестиращи.“

На площад „Уркинаона“ в Барселона беше арестуван и фоторепортерът на вестник „Ел Паис“ Албер Гарсия, докато снимал арест на друг демонстрант. Журналистът бе освободен на следващия ден, след като свидетели оспориха обвиненията срещу него, че е ударил служител на силите за сигурност. Полицейското насилие и атаките срещу журналисти бяха критикувани в декларация на комисаря по човешките права в Съвета на Европа Дуня Миятович, в която се цитират 37 посегателства над журналисти.

Испанската полиция обискира и жилището на Гонсало Бойе, адвокат на бившия премиер на Каталуния Карлес Пудждемон и на други бивши каталунски министри. Това предизвика реакция на Европейския център за конституционни и човешки права в Берлин (ECCHR), с която бе сезиран специалният представител за правата на човека към ООН. Тезата им е, че репресиите срещу адвоката целят дискредитирането му. В подкрепа на Бойе реагира и Едуард Сноудън.

Едва през уикенда напрежението започна да стихва, въпреки че хилядите хора по улиците на Каталуния и многолюдните демонстрации на солидарност в други области на Испания не намаляха. През отминалата втора седмица на непрестанни протести инцидентите са по-малко и демонстрациите протичат далеч по-спокойно.

Диалог между политическата власт в Каталуния и тази в Мадрид обаче няма.

Испанският премиер Педро Санчес упорито отказва дори да разговаря по телефона с каталунския си колега. А при посещението си на ранен полицай в барселонска болница демонстративно пренебрегна ранените демонстранти с извадени очи, които лежаха в същата болница.

Юлияна живее в Испания вече повече от четвърт век и се смята за каталунка от 2005 г., когато решава да се установи в Барселона. Била е на няколко демонстрации през последните дни и споделя наблюденията си за полицейското насилие от лична гледна точка. Според нея винаги разговорите на хората и полицията са били на по-висок тон, но палежите на контейнери и барикадите са дело на малки групи, които нямат общо с огромните тълпи демонстранти.

„Стоят отстрани, появяват се и изчезват бързо, а в два случая, когато манифестанти успяха да ги обкръжат и изолират, те бяха „спасени“ от полицейски патрули. Любопитно е също и че се появяват там, където снимат журналисти. На демонстрацията по бул. „Меридиана“, на която бях в петък например, е имало 550–600 000 души и нито един инцидент. Но в четвъртък привечер видях това, което описват и някои местни медии:

групи младежи с франкистки знамена да слизат от богаташките квартали „Бонанова“ и „Сариа̀“, полицията ги обкръжава, но като ескорт, а не за да ги арестува.

И когато стигат „Грасия“, се разпръсват на малки групички, за да „ловят индепендисти“. Полицията и Мосос (каталунската регионална полиция – б.р.) не ги възпрепятстват, нито спират, идентифицират, нищо такова.“

Според Юлияна подкрепата за Каталуния нараства и уточнява: „Не подкрепата за независимостта или за върлите ѝ защитници, а солидарността с хората, изразявана все по-видимо с многобройни мирни манифестации в Мадрид, Валенсия, Андалусия, Сан Себастиан, Билбао. Въпреки полицейските репресии и там – особено в Мадрид и Билбао, където е имало бити и ранени от полицейски палки демонстранти. Все повече хора открито подкрепят референдумите, свободното манифестиране и т.н. Макар и една част да искат да постигнат независимост, друга голяма част просто имаме граждански искания и нуждата да предупредим, че Испания се превръща в авторитарна, нискокачествена „демокрация“, която все повече потиска гражданите за сметка на абсолютно безочлива, но доста рафинирана и добре прикрита политическа корупция.“

Нейното мнение е, че политиците съзнателно нагнетяват разделение, за да спечелят по-радикалния вот, но това се обръща срещу тях. И едно от доказателствата е, че през последните две години и след три парламентарни избори не успява да се сформира управляваща коалиция. А в държава, в която 25% от работещите са под прага на бедността, това е политически безотговорно.

Според Юлияна изходът е в мирна политическа чистка на всичко възникнало след смъртта на Франко и последвалите амнистии.

Лиз Кастро е американка, която живее със семейството си в Барселона. През 2013 г. издава на английски и испански език сборник есета „Какво става с Каталуния?“ (книгата е преведена и на български език – б.р.). Лиз не крие симпатиите си към движението за независимост.

С нея коментираме, че в сравнение с преди две години правителствата в Мадрид и в Барселона са други, но разлика в отношенията помежду им няма. Според Лиз ситуацията е даже по-лоша, защото правителството на Педро Санчес само на пръв поглед изглежда отстъпчиво и диалогично, но в действителност не прави нищо. Обещанието на Санчес, че ако стане премиер, първото нещо, което ще направи, е да се обади на Карлес Пудждемон и да започне диалог, не е спазено, нито пък сега приема обажданията на новия премиер на Каталуния – Ким Тора.

Лиз заключава, че Испания се страхува, и обяснява защо: „Демонстрациите през тази седмица, организирани до голяма степен органично, но от десетки различни групи, се оказаха невъзможни за контрол и вероятно няма да спрат скоро. Показват ниво на предизвикателство, каквото не сме виждали след референдума от 1 октомври 2017 г. Много каталунци също са изморени от собственото си правителство, което не изглежда способно на полезна реакция или да поведе гражданите. Затова обикновените хора отново поемат нещата в свои ръце, настоявайки да имат думата за собственото си политическо бъдеще. Каталунците са много находчиви, много активни, много мобилизирани и много упорити. И им е писнало да не бъдат чувани.

От суровите присъди научихме, че законите в Испания не се прилагат еднакво, а следват политически зависимости, затова нямаме стимул да ги следваме.“

Според Лиз Кастро полицейското насилие не е случайно. „Полицаите са инструктирани да всяват страх и вярват, че са над закона. Заплашват младежите с убийства, с изтезания, използват една и съща снимка като доказателство, за да обвинят шестима различни души. Има задържани без присъда и без възможност да излязат под гаранция. Американец е бил задържан само защото си е поискал знамето, след което е обвинен в тероризъм, джихадизъм и трафик на хора и сега е заплашен от екстрадиране. А всичко това е наистина жалко, защото повечето хора са доста разумни и просто искат да могат да гласуват. В една демократична държава това е разумно очакване.“

Въпросът ми дали насилието на полицията не е провокирано от самите демонстранти, искрено я ядосва: „Мисля, че истинските провокации са тежките присъди над нашите лидери, които винаги – и имам предвид наистина винаги – са настоявали за абсолютно ненасилствено движение за независимост. И мисля, че по-голямата част от населението е съгласна с тази стратегия. Видяхме как полицията повдига обвинения на млади хора, които седят спокойно на земята – това ми се струва много провокативно. Виждали сме полицаи да насочват пушките с гумени куршуми директно към хората. Това също ми изглежда много провокативно. Искрено мисля, че Испания би искала ние, каталунците, да допуснем насилие, за да могат да ни смажат. Само така знаят да действат. И това е единствената територия, на която ще бъдат по-силни от нас. Докато не проявяваме насилие, те не могат да победят.“

Питам Лиз каква е стратегията сега и дали разчитат на помощ отвън? Отговаря ми, че целта им е да накарат Испания да преговаря и че настояват за политическо решение, което вероятно трябва да има три части: оттегляне на испанската полиция от Каталуния, освобождаване и амнистия за всички политически затворници и обвиняеми и накрая договорен референдум за независимост на Каталуния. „Само така можем да продължим напред. Имаме нужда хората по света да оказват натиск върху своите правителства да не приемат испанското отношение към мирно протестиращите.

В условията на демокрация е позволено да се мобилизираме, да протестираме и да искаме промени в правителството. Това не е престъпление и не може да бъде престъпление.

Би било полезно, ако други хора и техните правителства притиснат Испания да седне на масата за преговори и да изслуша жалбите на Каталуния. Един от основните хаштагове в Twitter е #SpainSitAndTalk.“

Според Лиз Кастро подкрепата сега е много по-голяма от преди две години, защото голяма част от хората казват: „Не знам дали искам Каталуния да е независима, но не можеш да пребиеш съседите ми, че искат да гласуват.“ Кой иска да живее в страна, в която хората са в затвора за десет или повече години за провеждане на референдум? Или за участие в мирна демонстрация?

Питам събеседничката си какво мисли за т.нар. „тихо мнозинство“, за което се твърди, че е против независимостта, но тя отговаря, че има по-скоро „тихо малцинство“ и доказателство за това са гласовете, които събират на изборите от 2012 г. насам, както и малките демонстрации, които са успели да организират. И допълва: „Често ще видите оценки за подкрепа на независимостта в масовите медии, които се колебаят около 50%, но всъщност никога не сме имали официален референдум (без полицейски саботаж). И има значение как задавате въпросите. Ако попитате хората в неофициална анкета или по телефона, не е същото, както ако ги питате на официален референдум. На въпрос: „Ако Каталуния и Испания са добри съседи, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“, ще получите много различен отговор в сравнение с въпроса „Ако ви изгонят от Европейския съюз, ако сте потопени в икономически хаос, ако има гражданска война или животът ви е заплашен, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“. Това е краен пример, но разбирате идеята.“

„Каталуния има икономика в размер на 200 милиарда евро и множество (некаталунски) икономисти настояват, че тя е напълно способна да съществува самостоятелно. Би желала дори да продължи да подкрепя Испания. Така че въпросът е дали можем да работим за решение, което е в полза на всички и отразява желанията на населението, а не само на един вкоренен (и често корумпиран) политически елит.“

Накрая питам Лиз дали хората в Каталуния като убедени привърженици на ЕС се чувстват предадени от европейските институции? И тя твърдо заявява: „Да, каталунците бяха изключително разочаровани от ЕС. На 2 октомври 2017 г., когато мнозинството в Европейския парламент застана на страната на Испания и заяви, че полицейското насилие пред урните по време на референдума е „вътрешна работа“, хората тук бяха шокирани. Не вярваха, че Европа ще ни обърне гръб. Когато Доналд Туск обеща преговори, ако се въздържим да обявяваме независимост, а после се отметна, хората отново бяха разочаровани. Имаше много европейски представители, които се застъпиха за Каталуния и на които ще бъдем вечно задължени. Те са истински демократи. Но много повече са онези, които са ни загърбили. Много каталунци смятат, че Европа не е нищо повече от клуб от държави, които защитават държавите, но не и народа. Европейският парламент и Съветът на Европа правят сериозна грешка, като не защитават демокрацията, свободата на изразяване, свободата на събранията и политическата свобода в Каталуния.“

Днес следобед в Барселона е свикана голяма демонстрация, а утре, 27 октомври, се навършват две години от едностранното прокламиране на независима република Каталуния в тогавашния каталунски парламент.

Заглавна снимка: © Нева Мичева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В „Берлемон“ всичко се обърка

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-berlaimont-vsichko-se-oburka/

Добра или лоша е новината от 18 октомври, че Борис Джонсън в крайна сметка изкопчи своята сделка за излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз?

„Добрата новина е, че имаме сделка, лошата – че Великобритания ще излезе от Европейския съюз.“ Така отговори на този въпрос Жан-Клод Юнкер. Отговорът на въпроса обаче би трябвало да е: „Ще видим.“ Много възли има за разплитане, най-стегнатият – предстоящото гласуване в Парламента на Обединеното кралство, който три пъти отхвърли сделката с ЕС, договорена от предшественичката на Джонсън – Тереза Мей. Остава все така несигурно дали и този път датата, фиксирана за Брекзит – 31 октомври, ще бъде спазена.

Затова пък е сигурно, че новата Европейска комисия – тази на Урсула фон дер Лайен, няма за започне работа на следващия ден, 1 ноември, както се очакваше. Защото за разлика от Джонсън, който успя да стигне до финала, Фон дер Лайен се препъна на квалификациите, получавайки не един, а цели три червени картона.

Не тази румънка. И не този унгарец.

Сериозно препятствие възникна пред сформирането на следващата колегия на Европейската комисия – институцията, която упражнява изпълнителната власт в ЕС и в която е съсредоточена законодателната инициатива. Това само по себе си не е прецедент в скорошната ѝ история, но надали може да бъде подминато само с въздишка и снизходителното „Е, случва се“. Защото е важно не само какво се случва, а и в какъв момент и контекст.

Отлагането ще бъде най-малко с месец, а решението за него бе взето от лидерите на политическите групи в Европейския парламент и обявено на конференция на 16 октомври. Причината –

кандидатурите за еврокомисари на Франция, Унгария и Румъния бяха отхвърлени на етапа на изслушванията пред ресорните комисии на Европейския парламент.

Всъщност румънката Рована Плумб и унгарецът Ласло Трочани изобщо не стигнаха до изслушвания – Правната комисия в ЕП блокира и двете кандидатури поради опасения за конфликт на интереси.

Подкрепена от Групата на социалистите и демократите в ЕП, Плумб трябваше да стане комисар по транспорта. Критиката към нея бе съсредоточена върху два заема на стойност близо 1 милион евро, които тя не е включила в първоначалната си финансова декларация, разгледана от евродепутатите.

Трочани, зад когото стоеше Европейската народна партия (ЕНП), бе предложен от Унгария за портфолиото „Съседство и разширяване“. Доскоро министър на правосъдието, той се оказа уязвим заради връзките между основаната от него адвокатска кантора и работата, която тя извършва за унгарското правителство. Кабинетът „Орбан“ обвини Правната комисия, че е отхвърлила кандидатурата на Трочани заради твърдата линия на Будапеща срещу миграцията от страни извън ЕС, а самият Трочани заклейми този ход като „политическо решение, което не стъпва на фактическа основа“. От Правната комисия обаче бяха категорични, че нито той, нито Плумб са съумели да разсеят съмненията за конфликт на интереси.

Така двамата станаха „жертви“ на въведените през 2016 г. нови, по-строги правила за контрол за конфликт на интереси, създавайки прецедент –

първи случаи на отхвърлени номинации преди изслушванията пред съответните ресорни комисии.

По правилник становището на Правната комисия не слага край на шансовете на кандидатите за еврокомисари да станат такива. Номинациите на Плумб и Трочани бяха обсъдени още веднъж на извънредно заседание на Комисията, свикано по молба на председателя на ЕП Давид Сасоли след разговор с Фон дер Лайен. И бяха отхвърлени още по-категорично. И окончателно.

В резултат на това унгарският премиер и румънската му колежка Виорика Данчила бяха принудени да предложат на Брюксел нови имена за еврокомисари, което Орбан побърза да направи. С коментар, че не би могъл да се съгласи на сценарий, при който „някой друг, например ЕП, избира между унгарски политици вместо унгарския народ“, той номинира Оливер Вархели, представяйки го като „технократ“ и „някой, който познава Европейския съюз много добре“. Четирийсет и седем годишният Вархели действително би трябвало да е такъв, имайки предвид, че оглавяваше дипломатическата мисия на Унгария в Брюксел. Но едно е извън съмнение – подобно на Трочани, Вархели е от кръга приближени на Орбан, независимо че нито единият, нито другият има официална партийна принадлежност.

Румъния също излъчи нов кандидат, или по-точно един основен и една резерва – евродепутата Дан Ника (от Социалдемократическата партия), който бе предложен на Урсула фон дер Лайен още при първите номинации, но тогава тя предпочете Плумб; и държавния секретар по европейските въпроси Мелания-Габриела Чиот. Кандидатурата на Ника обаче също бе проблемна: той бе обвинен от румънските прокурори за злоупотреба със служебно положение в качеството си на министър на комуникациите между 2003 и 2004 г. – за това, че не е спазил процедурата за възлагане на обществени поръчки, както се изисква от закона. Освен това Фон дер Лайен иска румънският комисар да е жена. Същевременно на 10 октомври правителството на Данчила падна с вот на недоверие, с което грижите на румънския президент Клаус Йоханис се увеличиха заедно с политическата дестабилизация в страната.

Око за око, Гулар за Вебер

Не без предварителни очаквания в този смисъл французойката Силви Гулар – бивша евродепутатка от либералите, не получи необходимата подкрепа за утвърждаване на номинацията си в комисиите по вътрешен пазар и по промишленост и на свой ред произведе прецедент. По подобен начин през 2009 г. бе отхвърлена кандидатурата на Румяна Желева (заменена впоследствие от Кристалина Георгиева), заради което стартът на втората Еврокомисия на Барозу бе отложен до февруари 2010 г.

Гулар обаче ще бъде запомнена като първата отхвърлена номинация на Франция.

Бивш евродепутат, а за кратко и министър на отбраната в кабинета на Макрон, Силви Гулар се сблъска с враждебни въпроси от страна на членовете на ЕП относно твърденията, че партията ѝ (центристкото Демократично движение, или „Модем“) е злоупотребявала със средствата на ЕП, както и във връзка с работата ѝ за базирания в Лос Анджелис тинк-танк институт „Берггрюн“. Става дума за период от около две години – между октомври 2013 г. и 2015 г., когато Гулар е получавала повече от 10 000 евро на месец, докато е работила като евродепутат. Освен това тя е обект на съдебно разследване във връзка с фиктивни назначения за сътрудници на евродепутати от „Модем“ и е разследвана от Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ).

След като отговаря на четири различни езика на въпросите на комисиите в рамките на тричасово изслушване, при това не веднъж, а два пъти (бе ѝ даден шанс да се яви на „поправителен“), и допълнително трябваше да разяснява писмените отговори, които е дала, тя заяви, че заслужава презумпцията за невинност по обвиненията, които никога не са били тествани в съда. И изрази съжаление, че с работата си за американския институт е посяла съмнения относно своя „интегритет и независимост“, тъй като за нея това са ценности от „изключително значение“.

В крайна сметка 89 евродепутати от три различни парламентарни комисии гласуваха срещу нея, а само 29 я подкрепиха, при това едва 12 от тях не са част от групата на Гулар – центристката „Обнови Европа“. Тя бе създадена в началото на настоящия мандат на ЕП като наследник на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ) и със 108 депутати от 22 държави е третата по големина група в ЕП. От „Обнови Европа“ са трима измежду 20-те председатели на парламентарни комисии.

Някои евродепутати изразиха подозрението, че ЕНП е целяла да отмъсти на френския президент Еманюел Макрон за провала на кандидатурата на нейния лидер Манфред Вебер. Според други отмъщението е не само на ЕНП, но и на социалдемократите, които също имаха амбиции за поста на Урсула фон дер Лайен, издигайки кандидатурата на Франс Тимерманс. Френското издание на Euraktiv съобщава за туит на ЕНП, който е бил изтрит скоро след публикуването му, тъй като не е бил предназначен за широката публика:

„Момчета, ще я убием при гласуването по-късно, но си трайте дотогава.“

„Считаме това за отмъщение на ЕП спрямо Европейския съвет. Но е жалко, защото тя беше отличен кандидат “, каза Себастиан Майлар, директор на Института Notre Europe в Париж. Френското правителство също реагира, като посочи, че кандидатът му е станал жертва на „политическа игра, която засяга Европейската комисия като цяло“, опитвайки се да отрече факта, че недоверието идва от всички политически партии. Зелените, радикалната левица и Групата на социалистите и демократите (S&D) са също толкова отговорни за тази ситуация и нападнаха френския кандидат по етични причини, а според французите – и по политически.

Издавайки фрустрацията на самия Макрон, Амели де Мончалин – френската министърка по европейските въпроси, обяви поражението на Гулар за „голяма институционална криза“ и „европейски провал“. Френският президент пък публично поиска от Фон дер Лайен обяснение за случилото се, изтъквайки, че тя самата го е уверила, че Гулар ще има подкрепата на трите основни проевропейски политически групи в ЕП. По-хладнокръвна в този случай се оказа Фон дер Лайен, която до момента демонстрира завидно спокойствие в напрегнати ситуации.

След бурята

Типично в духа на високата дипломация, само няколко дни по-късно страстите започнаха да се успокояват. На 13 октомври Еманюел Макрон прие Ангела Меркел на работна вечеря, въпреки че двамата трябваше да се срещнат отново в Тулуза три дни по-късно за френско-германския Министерски съвет.

„ЕС не може да си позволи лукса на отмъщението и малките спорове

или да додава с вътрешни кризи към напрежението на света, което вече изпитваме върху себе си“, каза френският президент, добавяйки: „Бих искал да знаете, че можем да работим за създаването на силна Комисия, основана на солидно мнозинство, която носим отговорността да изградим и укрепим.“ На 14 октомври Урсула фон дер Лaйен на свой ред посети Елисейския дворец, а за разлика от обикновено, Макрон реши да присъства и на срещите на „Обнови Европа“ между държавните и правителствените ръководители преди Европейския съвет на 17 и 18 октомври в Брюксел, за да продължи дискусиите с европейските си колеги.

След като споразумение с Обединеното кралство все пак бе постигнато и след като смекчи тона по повод дисквалификацията на Гулар, Макрон вече може да съсредоточи вниманието и усилията си върху издигането на подходяща номинация за Европейската комисия. С това обаче въпросителните около новата Комисия и подхода на Урсула фон дер Лайен не се превръщат в точки, а при евентуални нови спънки в Правната комисия или при изслушванията в ЕП биха могли да се превърнат в удивителни, видими и с невъоръжено око.

* „Берлемон“ – името на сградата, която е седалище на Европейската комисия в Брюксел.

Заглавна снимка: Европейски парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Българският преход започна на 10 януари 1997 година, а не на 10 ноември 1989 година“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/ivaylo-noisy-tsvetkov-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Надали има по-добър начин да анонсирам разговора си с Ивайло Нойзи Цветков от това да цитирам любимия му Хайдегер, който казва: „Езикът е домът на истината за Битието“. Започнах тази поредица от разговори, за да потърся един въвеждащ (или пък обобщаващ) философски поглед към политиката, обществото и медиите – сфери, в които Нойзи е участвал и пряко.

Интересно ми беше да разбера как един човек, за когото висотата на езика и комплексността на изказа са на толкова високо ниво в ценностната система, че с придържането към тях е готов понякога да звучи неразбираемо за мнозина, възприема тенденцията все повече високи постове в държавата да бъдат заемани от хора, които са неспособни да формират дори едно сложно кохерентно изречение. Чудех се не води ли до отчаяние това да се уповаваш на философски тези в общество, в което отказът от популизъм и от опростяване на изказа, поведението, маниерите дори при воденето на политика все по-често биват определяни като елитаризъм, „жълтопаветничество“, платен активизъм или просто отживелица.

След разговора ми с Нойзи със сигурност не мога да заключа, че той е удовлетворен от заобикалящата го среда или от развитието на така бленуваните свобода и демокрация, но ме изненада колко жива е надеждата у него. След тезата, че за да достигне Мойсеевото ни странство своя щастлив завършек, явно трябва да се смени още едно поколение, контрирах с въпроса „Наистина ли решението е да чакаме?“, той категорично ми каза „не“ и колкото и неоптимистично да описваше сегашната ситуация, желанието да се действа все пак се прокрадваше в думите му.


Как се промени начинът, по който създаваме герои и злодеи в нашето общество? Как премина еволюцията на това изграждане?

Аз не наблюдавам кой знае каква еволюция и това е проблемът. Ако не броим дигиталната революция. Същите неща, които ни измъчваха в социокултурен план в късния социализъм, според мен до някаква степен ни измъчват и в момента. Говоря за това, че ние си оставаме колективистична култура, тоест градивен индивидуализъм по-рядко се наблюдава. Работи се, разбира се, има някаква прогрес в тази посока, но това са дълбоко вкоренени културни кодове, които ние дори за 30 години не можем да избегнем. Това пък съответно се отразява на целия ни светоглед, който е източен от вертикален тип. Като наследници на източни империи или живели в близост, или пък пъшкали под тях, няма как да не сме възприели тоя модел на отношение към властта отгоре надолу. Властта дава, тя разпределя, тя стои над нас и съответно вътре в себе си не я смятаме за инструмент, който да ни служи, още по-малко за нещо, което да ни връща към принципите на Просвещението – един от тях е именно равенството.

Същите неща, които бих ги казал през ноември 1989 г., и сега в някаква степен важат. Ще прибавя само нещо важно – ако в началото, поне на хартия, нашата свръхзадача като нация беше да съградим демокрация (която тогава още не се наричаше либерална)… Тук ще припомня прибързаната радост на Фукуяма1 за това, че историята е свършила и либералната демокрация е победила – днес виждаме, че все по-малко е така… Та ако тогава това ни беше някаква свръхзадача, дори и на думи, донякъде може да се каже, че сме успели да я постигнем, и то най-вече след 1997 г. Смятам, че т.нар. български преход започна на 10 януари 1997 г., а не на 10 ноември 1989 г. Това бяха едни загубени седем години, които бяха като агония на постсоца или нещо подобно. За съжаление, след това ние не можахме да надградим над първото реално демократично правителство на Обединените демократични сили. (Не броим това на Филип Димитров, то беше за много кратко.)

Правителството на ОДС имаше серия постижения, но разбира се, имаше и много неща, за които също трябва да отговаря. Но ако приемем, че там бяха първите ни истински демократични постижения, то след това някак си не надградихме над тях поради ред девиации не само на мисленето, но и на цялата все по-олигархично-властова система, която създадохме. Говоря за последните петнайсетина години.

Като дефицит на самочувствие разбирам това, което описваш – диагнозата на отношението към властта. Чия е грешката, че не се възпита това самочувствие? 

Не може да се персонализира вината. Тук можем да говорим за трупани от векове наред културни кодове, толкова вече вкоренени на рудиментарно ниво в мисленето, че няма как за 30 години да бъдат премахнати. Има как, ако трябва да дадем някаква надежда – ако най-младите, поколението, което сега навлиза в живота, в някаква степен поради космополитността си, поради пак дигиталната революция, се включи. Друг е въпросът за каква част от това поколение говорим и дали те са някаква критична маса. Иначе по отношение на поколенията, които са вече по-възрастни, там се видя, че няма критична маса и че те се оказаха твърде лесно манипулируеми.

Ако отговорът е да чакаме, това чакане вече продължава 30 години…

Никога не съм бил за това да чакаме и доколкото ми е било възможно, основно чрез медиите, съм се опитвал насила да доведа модерността в България. Много често казвам, може би малко пресилено, че всичките тези усилия са били почти пълен провал, гледайки в момента какво е положението….

В никакъв случай не твърдя, че трябва да се чака, но няма необходимото ниво на съзряване за процесите и за това какво трябва да се направи. Необходимото ниво на самоорганизация, което пък е свързано с липсата на нужното ниво на гражданско мислене и гражданска активност, както и съзнанието, че ти не трябва да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото трябва от живота. То това е разликата между вертикалния и хоризонталния модел, който е по-протестантски, по-северноевропейски.

Уж мечтахме за това дълги години, а ето че след влизането в Европейския съюз вече има, за съжаление, едно крайно неприятно разомагьосване на идеята за Европа в съзнанието на повечето българи, особено от средното поколение. Защото те отново поради вертикалното си мислене са очаквали, че ЕС ще е новата власт, която ще дойде, ще им напълни хладилниците и ще им оправи живота. А това няма как да стане. Разбира се, че не трябва да се чака, разбира се, че човек трябва да е проактивен, да държи юздите в свои ръце, а не да се носи по течението, обезверен от общия тедиум2.

Спомена Европейския съюз. Нека поговорим за него – преди 30 години бяха бутнати едни стени, физически, но и ментални. Една част от тях отново ги градим, а за други сякаш сме живели с илюзията, че са били съборени. В Европейския съюз има два лагера, които трудно си говорят помежду си. Какъв е пътят нататък? Какви са стените от нашето време?

Да започнем оттам, че проектът „Европейски съюз“ е, шеговито казано, каролингски проект3, тоест проект на Франция и Германия, и едва тогава на всички останали. Разбира се, сътресенията са налице. То е като всяка жива система. Видяхме какво стана с Брекзит. Тук пак шеговито може да се каже, че англичаните имат инсуларно4 мислене – те така или иначе никога не са смятали, че са част от Европа. Те и физически не са, защото живеят на остров. При тях отстоянието е „ние тук“ и „те оттатък, на континента“. Така че това, което се случи, въпреки че беше извършено с една според мен сериозна манипулация, някак си намества Великобритания там, където и тя самата се мисли, че е.

Сега остава въпросът да видим какво правим с континенталния проект, с разширяването на този проект, защото се видя, че нито България, нито Румъния, които влязоха последни, ако не броим Хърватия, бяха готови. Те според мен и досега не са готови. Ние географски сме в Европа, но манталитетно и като умствен софтуер сме ако не в Ориента, то разкрачени между тези два свята и това не се променя през последните 30 години. Прочутата интеграция на Западните Балкани… според мен Европейският съюз, макар и доста силен, не е готов да се разширява. По-скоро ще има вид капсулиране. Особено при националпопулистко-ксенофобската вълна, усещането за мигрантска заплаха и т.н. Вероятно това ще се случи инстинктивно, тъй като предстои някакъв период, в който дори Европейският съюз, този най-модернистичен проект, трябва да премине през период на оцеляване.

Според теб защо в България не се случи този процес на образуване на десни, леви, либерални и консервативни партии, които да се позиционират в политическия спектър? 

Има едно неразбиране на понятията в България. Либералното се бори за групови права, а не за индивидуални, следователно то е ляво априори. А ние се наричаме дясно-либералната общност. Това е, защото под „дясно“ в България се разбира ти да си обратното на етатист5, тоест твоят Господ да е свободният пазар, лесе-фер, както казват в икономиката. Доказа се, че нито едното, нито другото е добре. Нито държавата трябва да се меси твърде много, нито нещата могат да бъдат оставени на естествен пазарен процес. Повечето хора не са длъжни да разбират в дълбочина от тази материя. Въпросът е какви послания се отправят – дясното трябва да отправя послания за градивен индивидуализъм, за предприемачество; господът на дясното трябва да е частната собственост, а не толкова свободният пазар, въпреки че и той е важен, разбира се. Дясното трябва да е консервативно – ако не крайно, то донякъде, защото трябва да стъпва върху традициите, религията, семейството, персонализма. Затова и Християндемократическият съюз в Германия е архипримерът за дясно.

ГЕРБ не е никакво дясно, това е някакъв националпопулистко-селски проект, който метастазира в цялата държава. За лявото съм изумен, че така и не се създаде лява партия, която да апелира към младите. На лявото му отива да е по-младо, да иска да променя системата, да търси нови модели за развитие и в крайна сметка да се бори за едно по-справедливо разпределение на благата. В този смисъл БСП също е едно нищо, някакъв кракен, чудовище от миналото, което също не знае какво е. И там е пълно с олигарси. Говоря с отвращение за БСП, така че ще спра дотук.

Накрая да завършим с едно пожелание за теб, България и Европа.

Една и съща дума би трябвало да важи и в трите случая и тя е смелост.

1. В книгата си „Краят на историята и последният човек“ (1992) американският политолог Франсис Фукуяма развива тезата, че либералната демокрация е крайната точка на развитието на управленските системи. – Б.р. ↩

2. От англ. tedium – отегчение, монотонност, еднообразие. – Б.р. ↩

3. Династията на Каролингите управлява Франкската империя в продължение на близо три века. В нея попадат териториите на днешна Франция и Германия. – Б.р. ↩

4. От англ. insular – ограничен, тесногръд. – Б.р. ↩

5. Eтатизъм – разбиране, че държавата трябва да се намесва активно в икономиката. – Б.р. ↩

Заглавна снимка: © Евгени Димитров, „Булфото“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

1989-та през европейското историческо наследство. Къде е България?

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/1989-europeana-bulgaria/

Случила ли се 1989-та в България?

Случила ли се е, ако няма кой да си спомня и да разказва за нея? Защо не знаем как да назовем 10 ноември – Ден на края (на комунизма) или на началото (на Прехода)? Защо тази дата като че ли все повече се изпразва от съдържанието, което влагахме… преди? И защо не сме ѝ издигнали паметник – паметници на противоречиви събития и личности, без обяснителни бележки, стърчат накъдето и да се обърне човек. Защо няма къде да я пипнем, видим и помиришем – музей на комунизма, с все края му, у нас така и не се появи, макар от години да се говори за него. Още по-малко вероятно е да построим мост, пък бил той и символичен, скромен. Мост „10 ноември“ над Перловската или Владайската река например.

И така, с всяка изминала година 1989-та става все по-абстрактна, а веществените доказателства за нея, разпилени нейде по знайни и незнайни тавани, капсули на времето и универсални указатели на ресурси в мрежата, за които някой трябва да плаща хостинг, избледняват като образа на Марти Макфлай от собствените му снимки.

*

Кане Танака е студент последна година в Училището по юридически и политологични изследвания към Токийския университет, в специалност „Европейска политическа история“. Възнамерява да пише дипломна работа на тема падането на желязната завеса и в тази връзка прави предварително проучване на динамиката на политическите процеси във всички бивши комунистически държави през съдбоносната 1989 година. Танака не е бил в Европа, но е гледал европейски документални продукции и търси допълнителни ресурси онлайн, които да го пренесат в онази действителност, която му е напълно чужда – не само защото се е случила на другия край на света, а защото той дори не е бил роден по това време.

През институционалните сайтове на Европейския съюз Танака се озовава в платформата за европейско културно наследство Europeana и по-конкретно в колекцията Europeana 1989, където открива над 7000 файла – предимно фотографии, предоставени от осем държави. Тук могат да се открият дигитализирани страници от вестници, пощенски картички, купони за храна, банкноти, книги, плакати, агитационни листовки, снимки на дрехи, значки, лични документи, знамена, телефонни апарати, радиокасетофони, грамофонни плочи и всякакви други битови предмети. Най-голям принос за колекцията има Германия с над 5500 файла. Останалите малко над 20% са поделени между Полша, Унгария, Чехия, Румъния, Литва, Латвия и Естония.

Кане Танака е отличник – знае, че през 1989 година е паднал комунистическият режим в още една държава, станала по-късно член на Европейския съюз. Къде е България?

Натиснете тук за да видите презентацията.

Да, през 1989-та българските граждани нито събарят физическа преграда, отделящата ги от свободна Европа, подобно на унгарците или немците; нито изграждат жива верига по протежение на 675 километрa, хванати за ръце, подобно на жителите на Прибалтика; нито пък прибягват до крайна форма на физическо насилие като румънците, които навръх Коледа осъдиха на смърт и екзекутираха публично семейство Чаушеску – може би най-идиосинкратичната реликва от сталинистките времена.

„Наистина в България т.нар. дисиденти бяха изключително малобройни (и поради това безсилни), а „народът“ нямаше куража, както в Полша, Чехословакия и Унгария, да си поиска свободата от фалиралите просъветски администрации сам. Това обаче не означава, че комунизма у нас и в Източна Европа „отмениха“ Горбачов и Андропов. Той чисто и просто рухна, спомина се, оставяйки ни куп ментални и материални руини“, пише в поредната си статия по темата в портал „Култура“ Калин Янакиев. Озаглавена „Кой ни освободи от комунизма през 1989 г.?“, публикацията на проф. Янакиев е своеобразна негова реплика на мнението на Валери Найденов за процесите, довели до падането на режима у нас, според чиято постистинна теория „Москва ни освободи и от фашизма, и от комунизма“.

Значи за 1989-та и 10 ноември все пак се говори и пише, та даже горните два примера са доказателство, че (поне привидно) у нас медиен плурализъм има?

„През ноември 1989 г., в деня след падането на Берлинската стена, Политбюро принуди г-н Живков да подаде оставка „по здравословни причини“. Имаше масови улични демонстрации и през декември 1989 г. беше създаден Съюзът на демократичните сили (СДС), организация от групи, противопоставящи се на правителството. БКП направи отстъпки. Параграфите в Конституцията, утвърждаващи политическия монопол на БКП, бяха отменени; БКП се преименува на Българска социалистическа партия; беше съставено правителство от Андрей Луканов, а опозицията участва в дискусии на „кръгла маса“.“

Това е абзацът, посветен на 1989-та, в тематичния брифинг „България и разширяването на Европейския съюз“ от 2000 г., изготвен от Генералната дирекция по изследванията към Европейския парламент и публикуван в оригиналния уебсайт на ЕП за разширяването на ЕС.

България вече е член на Европейския съюз, когато през 2008 г. стартира първият прототип на Europeana с около 2 милиона записа.

Europeana е европейска платформа за многоезичен онлайн достъп до цифровизирано културно съдържание от цяла Европа, създадена по инициатива на Европейския съюз и финансирана от механизма Connecting Europe и министерствата на културата (и образованието) на държавите членки на ЕС. Целта на дигитализирането и централизирането на европейското културно наследство, освен да бъде по-надеждно съхранено, е да бъде по-достъпно за изучаващите го. Същевременно както в началото, така и 11 години по-късно, организацията на съдържанието в Europeana е неинтуитивна и за аудиторията е трудно да се ориентира какво и къде (например в коя колекция) може да намери.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Днес Europeana събира на едно място повече от 57 млн. дигитални обекта (книги, вестници, фотографии, кинематографични и аудио-визуални произведения, архивни документи, музейни експонати, архитектурни и археологически ценности и т.н.) от над 3500 музея, библиотеки, архиви и галерии от 36 държави в Европа.

От тези 57 млн. единици едва 131 988 минават през „ситото“ при търсене по ключова дума „България“, а от тях само 60 000 са предоставени от български източници –

в т.ч. агрегатори и отделни институции като Централната библиотека и Института за изследване на изкуствата към БАН, Националната библиотека и отделни регионални библиотеки, Института за балканистика с център по тракология и др.

Съхраняването на културната памет и историческо наследство и дигитализирането на културното съдържание са сред шестте приоритета на културната политика на България, включени в Стратегията за развитие на българската култура за периода 2019-2029 г. А „засиленото участие в различни европейски инициативи, свързани с културното наследство, една от които е дигиталната библиотека Europeana, е маркирано в актуалното състояние на Програма „Опазване на движимото културно наследство“ към 2011 г. в предходната Стратегия. Създаването на регистър на движимите културни ценности е едно от изискванията на Закона за културното наследство, но „процесът по дигитализация на музейните фондове като цяло значително изостава спрямо другите сектори поради липса на обучени експерти и най-вече липсата на финансов ресурс“, отбелязва се още в работния документ за развитието на българската култура през следващите 10 години.

Преди пет години нито една българска институция нe прояви интерес към кампанията на Europeana и не направи усилието да събере и публикува на едно място визуални, текстови или звукови спомени от българската 89-та.

„За съжаление, макар че България категорично беше в нашия списък, по онова време не съумяхме да намерим българска институция, която да е способна или да иска да се присъедини към нашите инициативи. Този проект вече официално е приключен, а #remember1989 не представлява формално многостранно сътрудничество по същия начин, както предишния проект Europeana 1989“, каза за „Тоест“ Ад Поле, старши координатор проекти в Europeana.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Инициативата #remember1989 стартира през август 2019 г. Поканени за участие са „хора, които се интересуват от тази тема и поддържат блог или са активни в социалните медии“, които чрез своите публикации с хаштаг #remember1989 в Twitter, Facebook, Instagram или изпращайки текст на адрес [email protected], „ще допринесат за по-добро разбиране на 1989 г. и събитията от тази година“. Една част от тях ще бъдат обобщени в публикация и промотирани чрез профилите на Europeana в социалните мрежи, като до момента в страницата на инициативата няма българско участие. Предложени са и седем примерни въпроса, на които участниците в инициативата да се опитат да отговорят чрез своите публикации:

„Какво означават събитията от 1989 г. за теб? Как си спомняш 1989-та – беше ли участник или наблюдател? Живееш ли/живял ли си в държава, която е видяла как комунизмът пада? Какво означава това за теб? По какъв начин те засяга 1989-та? Какво е твоето икономическо състояние, образование, политически възгледи, социален живот, празници? Какви ефекти от 1989-та все още усещаме днес? Каква роля играеха изкуствата и културата през 1989-та? От твоя гледна точка какво трябва да се помни за 1989-та? Как го помним днес?“

*

Кане Танака се колебае какви изводи може да направи от пълното отсъствие на България от Europeana в контекста на 1989-та. Решава все пак да потърси блогове по темата. Не без помощта на Google Translate, защото никой от сайтовете, изброени по-долу, няма версия на английски, а още по-малко на друг език.

Така се озовава в сайта „Изгубени в прехода“ на фоторепортера Георги Георгиев – Джони, където са публикувани повече от 50 000 снимки, документиращи периода от 1971 до 2010 г., тоест преди, по време на и след промените. В него е обособена отделна категория от 20 галерии със снимки от 89-та, най-вече от протестни шествия и митинги през ноември и декември, но и от алтернативния форум на „Екогласност“ в читалище „Петър Берон“ през октомври.

Танака попада на статия, в която се споменава за инициативата „Аз живях социализма“ – „пространство за разказване на спомени и истории, видяно, чуто, преживяно от времето на социализма“, създадено от Фондацията за нова култура и Българското общество за индивидуална свобода по идея на журналистката Диана Иванова, психиатъра Румен Петров, писателя Георги Господинов и журналиста Калин Манолов. „Аз живях социализма“ стартира като страница в интернет през 2004 г. и просъществува до 2009 г., като все още е достъпен през архиватора Wayback Machine. За тези пет години в него са публикувани повече от 200 истории. 171 от тях са включени в едноименната книга, съставена от същите четирима инициатори.

За 1989-та и процесите, довели до падането на комунизма у нас, разказва и журналистът Христо Христов в поредица от статии („Как се стигна до 10 ноември 1989 г.“ – част 1, част 2, част 3, част 4), публикувани в сайта „Държавна сигурност“ („независим специализиран сайт за чисто минало и прозрачно настояще“).

Създателите на емблематичното радио предаване „12+3“ по програма „Хозиронт“, което прави своята премиера на 4 януари 1989 г., на свой ред се връщат към годините на началото, за да представят своя прочит на историята на предаването и на България от „драматичните времена на края на комунизма и началото на демократичните промени“ в проекта Приключението „12+3“. Автори на историите, поместени там, са създателите на предаването, първите му водещи и редактори: Йордан Лозанов, Чавдар Стефанов, Георги Папакочев, Петко Георгиев, Галина Спасова, Гита Минкова и Маргарита Шапкарова.

*

Значи българската 1989-та все пак е опредметена. И дигитализирана.

Но това не променя факта, че я няма там, където ѝ е мястото – в общия европейски разказ за края на разделението и началото на интеграцията. Според служител на една от независимите културни институции, които доставят съдържание в Europeana, сред причините за маргиналното присъствие (0,21%) на българско културно наследство в платформата е фактът, че това съдържание не се монетизира, нито е ясно кой и как впоследствие използва предоставените чрез нея материали.

Според Филип Димитров обаче „мнозина българи в неудовлетвореността си се самоунижават, като отказват да се чувстват това, което са“, тоест европейци. Преди няколко дни бившият премиер на България каза, че онези, които „ги тегли към балканска неопределеност – онова, което достойните българи още през XIX век са отхвърляли“, работят „целенасочено, за да стимулират такива чувства, и едновременно с това разказват небивалици за времето на комунизма“. И предупреждава, че на младите хора, които не са живели през онова време, „комунистическото минало им се привижда с всичко, което имат днес, благодарение на демокрацията, плюс някакви твърдени „удобства“, които били загубени“.

Именно с тях трябва да говорим за 1989-та – за българската 89-та в късния следобед на „Есента на нациите“, в който България бе извадена от кувьоза на комунизма и започна да диша свободата.

Заглавна снимка: Lee / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Най-накрая край или още от същото за Гърция

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gurtsiya-parlamentarni-izbori/

След четири години в опозиция гръцката Nea Dimokratia („Нова демокрация“) се върна във властта, като спечели убедително изборите на 7 юли 2019 г. с малко под 40% от подадените 5,8 млн. гласа. Резултатът не изненада социолозите, които прогнозираха сходна разлика между „Нова демокрация“ и СИРИЗА с тази на изборите за Европейски парламент през май. Още тогава името на новия министър-председател на Гърция бе предизвестено. Това е застаналият начело на дясноцентристката либералконсервативна партия бивш банкер и възпитаник на Бръшляновата лига Кириакос Мицотакис.

Разпределение на гласовете по избирателни райони. В синьо са районите с победа за „Нова демокрация“, в розово – за СИРИЗА. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За последните десет безкрайно трудни години гърците гласуваха на парламентарни избори шест пъти, предавайки властта последователно в ръцете на ПАСОК (2009), „Нова демокрация“ (два пъти в рамките на два месеца през 2012 г.) и СИРИЗА (два пъти през 2015 г.). Подобно на предишните шест, изборите на 7 юли се проведоха предсрочно – три месеца преди изтичането на мандата на 17-тия парламент, след като управляващата партия СИРИЗА на Алексис Ципрас понесе поражение и на изборите за Европейски парламент, и на местните избори, проведени едновременно на 26 май 2019 г.

Рестарт на системата

Това са първите парламентарни избори в Гърция след успешното приключване на програмата за подкрепа на стабилността през август 2018 г. и след ратификацията на историческия Преспански договор, с който бе сложен край на продължилият повече от 27 години спор за името на Северна Македония и бе отворена вратата към членството на страната в ЕС и НАТО. Тези постижения ще останат в актива на победения Ципрас. И докато в началото европейските лидери искаха да елиминират СИРИЗА поради антиевропейската постановка на възникналата като крайнолява партия на Ципрас, с течение на времето те „опитомиха“ СИРИЗА и Ципрас, които според някои анализатори сега са много по-удобни за ЕС от „Нова демокрация“, тъй като Мицотакис поема властта с нова визия и дръзки ходове за постигането ѝ.

Разпределение на гласовете по партии. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За 300-те места в еднокамарния гръцки парламент (50 от които се дават автоматично на партията победител, останалите се разпределят пропорционално) се състезаваха 20 партии. Само шест от тях преминаха 3-процентния изборен праг, в т.ч. крайнолявата Гръцка комунистическа партия (5,3%, или 15 депутати, колкото имаше и досега), левоцентристкото Движение за промяна, което увеличава броя на депутатите си от 17 на 22, и крайнодясната проруска партия „Гръцко решение“ (3,7%, или 10 депутати).

Новото лице на гръцкото крайнодясно

Сред шестте партии в новия гръцки парламент обаче не са неонацистите от „Златна зора“, които бяха трета сила с 18 депутати в предишния парламент, сформиран в пика на миграционната криза и популистката вълна през 2015 г. Неколцина от най-популярните членове на тази политическа формация са обвиняеми по дела за тежки криминални деяния, включително убийства – на известния гръцки хип-хоп артист и антифашист Павлос Фисас и на пакистански мигрант. Въпреки лошия изборен резултат на 7 юли обаче, малко вероятно е „Златна зора“ да се свие до предишния си маргинален статус, след като на европейските избори делът на партията от гласовете на гласоподавателите във възрастовата група 17–24 години бе около 13%.

Що се отнася до „Гръцко решение“ на Кириакос Велопулос, партията проповядва въвеждането на смъртно наказание и затваряне на границите на страната, а освен това участва в организирането на протестите срещу Преспанското споразумение. Самият Велопулос, избран за евродепутат през май, е бивш телевизионен водещ, продавал с еднакъв патос всичко – от лек за плешивост, през кремове за хемороиди, до „оригинални“ ръкописни писма от самия Исус Христос. „Еволюирайки“ в „политическо животно“ (по Р. П. Уорън), сегашният Велопулос е радетел на идеята срещу опитващите да влязат в Гърция мигранти да бъдат използвани пехотни мини – идея, за която може да се допусне, че се одобрява от около 200 000 гърци, колкото са гласувалите за „Гръцко решение“.

Завръщането на Варуфакис

Другата нова партия в 18-тия гръцки парламент е лявата „Мера 25“ на бившия финансов министър Янис Варуфакис с 3,44%, или 9 депутати. Смятан за едно от лицата на модерното прогресивно ляво, като министър (освободен след едва 7 месеца на поста от Ципрас) Варуфакис беше яростен противник на бюджетните икономии и остава отявлен критик на финансовата политика на ЕС (в частност германския бюджетен и търговски излишък), респективно на ЕЦБ и на еврозоната.

„Гласуването на избори веднъж на 4 години не е достатъчно за демокрацията. Демокрацията принадлежи само на онези, които имат куража да я защитават. Днес единственият начин да бъде защитена е чрез гласуването на базата на партийните програми“, заяви Варуфакис при излизането си от изборната секция в южната крайбрежна зона на Атина на 7 юли.

Новите министри

Сборът от местата на всичките 5 опозиционни партии в новия гръцки парламент е 142, което означава, че с 39,85% от гласовете на избирателите „Нова демокрация“ не просто спечели изборите, както го стори на 26 май (с рекордна разлика от 9,5% между първите две сили, откакто се провеждат избори за ЕП в Гърция). Партията си осигури абсолютно мнозинство и възможността да състави правителство самостоятелно, което вече е факт – ден след изборите на 7 юли Мицотакис представи своите 51 министри. В този забележителен брой още по-забележително е, че  само пет са жени, а 21 са хора без опит и доказани качества за подобна позиция. Някои от тях са технократи, други – представители на бизнеса, а има и политици с лявоцентристки корени.

45-годишният икономист Христос Стайкурас, който между 2012 и 2015 г. бе заместник-министър на финансите в консервативното правителство на „Нова демокрация“ преди идването на власт на Ципрас, се завръща като финансов министър и ще отговаря за изпълнението на икономическата програма на Мицотакис – козът в политическата му платформа, който в особена голяма степен му осигури подкрепата на изморените от финансови икономии представители на средната класа. В речта си след обявяването на резултатите новият министър-председател още веднъж обеща да намали корпоративните данъци, да деблокира приватизацията, да осъществи дигитална трансформация на икономиката, да привлече инвестиции, да увеличи заплатите, заетостта и ефективността публичния сектор.

Като „много опитен политик“, комуто предстоят „много трудни времена“ за външната политика на Гърция на фона на напрежението с Турция заради Кипърския въпрос, описва новия външен министър на Гърция кореспондентът на Euronews в Атина Фей Дулкери. 59-годишният Никос Дендиас е бивш адвокат, активист на „Нова демокрация“ почти от самото ѝ създаване, правосъден министър (за кратко през 2009 г.) и министър на отбраната, правосъдието и защитата на гражданите между 2012 и 2014 г.

В деня на встъпването си в длъжност Дендиас обяви, че в стратегията на новото правителство влиза междупартийният консенсус по въпросите на външната политика на страната, които лично според него не би трябвало да са поле на „партийна конфронтация“. Във връзка с „горещия картоф“ в кошницата на Мицотакис – Преспанския договор, в интервю за гръцката обществена телевизия ERT Дендиас заяви, че ще бъдат направени опити за предоговаряне на някои от разпоредбите от споразумението, но не и на целия договор. Самият Мицотакис беше гласовит противник на споразумението, договорено от Ципрас, който успя да го прокара в парламента въпреки силната съпротива от опозицията и масовите протести и размирици в страната.

„Преспанското споразумение изобщо не трябваше да бъде подписвано. Нито пък трябваше да влиза в парламента за ратификация. Това е едно национално поражение. То вече е невалидно в умовете на хората. Договорът е грешка, която нанася обида както на историческите факти, така и на нашата страна”, каза тогава Мицотакис. Месец по-късно Гърция ратифицира протоколa, който одобрява членството на Македония в НАТО, а Ципрас и Зоран Заев получиха номинация за Нобелова награда за мир за 2019 г. по предложение на ЕП. С това далеч не се изчерпват дивидентите от този ход на Ципрас, което Мицотакис добре разбира – той ще трябва да мисли за имиджа на Гърция, който би пострадал много при едно денонсиране на договора.

Щастливият губещ

Дали поради фактa, че след години на бюджетни дефицити гръцката икономика постепенно започна да се съвзема и отбелязва ръст, макар и съвсем слаб (под 2%); поради увеличаването на минималната работна заплата с 11% от 1 февруари и представения „пакет за средната класа“ (включващ данъчни облекчения и пенсионни бонуси); или в отговор на призива му към гърците да „гласуват с разума си, не водени от гнева“, но Ципрас все пак премина границата от 30% на тези избори.

Това може да се разглежда като доказателство за утвърждаването му на гръцката политическа сцена въпреки всичко, включително маневрата му след референдума от 2015-та за това дали да бъде приет проектът за споразумение на т.нар. „тройка“ – Европейската комисия, ЕЦБ и МВФ, който бе организиран в безпрецедентно кратки срокове. Самият Ципрас призова гърците да гласуват с „не“ само за да игнорира резултата от 61% срещу европейския спасителен план и ново споразумение с кредиторите при същите условия ден след обявяването му.

„Той е бил и е предател“, каза Зои Константопулу, бивша адвокатка на Ципрас и някога популярен политик от СИРИЗА, временно заемала председателския пост в гръцкия парламент. Тя бе сред мнозината членове на партията, които го обвиниха в измяна както спрямо партията, така и спрямо гръцките избиратели, наричайки го „перфектната марионетка“ на кредиторите.

След като няколко десетки членове на СИРИЗА напуснаха партията, Ципрас разпусна парламента и свика нови избори, а след спечелването им замени дисидентите с лоялисти, с което си осигури стабилен контрол над партията. Тази победа стана възможна благодарение на умерените членове в тогавашното гръцко правителство, чиято по-широка подкрепа Ципрас продължи да търси и в крайна сметка постигна, разширявайки СИРИЗА до т.нар. Алианс на прогресивните.

Сега, вече в опозиция (с 86 места в новия парламент), Ципрас, който според мнозина наблюдатели представлява вторичен продукт от сблъсъка на радикалната политика със суровата реалност, всъщност ще има още по-голяма свобода да реформира СИРИЗА, измествайки я наляво или надясно в политическия спектър.

Добрата новина на Европа

В своето поздравително съобщение към Мицотакис, комисарят на ЕС по икономически въпроси Пиер Московиси пожела успех на новия министър-председател на Гърция в „усилията му да изправи гръцката икономика отново на крака“ и изрази увереността си в неговите „персонални способности и способността на гръцките граждани да отворят една нова, по-светла страница в историята на своята страна“. Той обаче не пропусна да благодари на Ципрас за „многото, което стори за Гърция и Европа“. В своето писмо до Мицотакис Жан-Клод Юнкер пък изтъкна като едно от най-важните постижения на председателстваната от него Европейска комисия „помощта, оказана на Гърция, за да излезе от кризата и да си осигури бъдеще“ .

В анализа си от 8 юли, озаглавен „Гърция е добрата новина на Европа“ и публикуван от „Ню Йорк Таймс“ (с подзаглавие „Гръцката устойчивост на криза демонстрира, че твърденията за смъртта на демокрацията са преувеличени“), дългогодишният колумнист на медията Роджър Коен разчете победата на Мицотакис и като свидетелство за пълната промяна в „антиамериканските“ възгледи на гърците.

„Като помогнаха на Гърция да изживее своята агония, Съединените щати неутрализираха негодуванията във връзка с подкрепата за военната хунта между 1967 и 1974 г. Администрацията на Обама спечели Ципрас и го придърпа към центъра. Джо Байдън, като вицепрезидент, посъветва тогавашния министър-председател на Гърция да не взема безразсъдни и необратими решения, каквото би било напускането на еврозоната. Раздяла с еврозоната (т.нар. Грекзит – б.а.), която можеше да бъде последвана от други държави, бе избегната“, пише Коен, завършвайки с препратка към Брекзит: „Сега всичко, от което се нуждае ЕС, е британско салто (по примера на салтото на Ципрас след референдума през 2015-та) спрямо Брекзит.“

За страничния наблюдател как точно ще реализира програмата си Мицотакис с оглед на изискването за запазване на фискалната дисциплина, е, меко казано, интересно. В действителност обаче и Гърция, подобно на Великобритания, макар и в напълно различен контекст, се намира в сложна ситуация – илюстрация за смисъла на проклятието „Да живееш в интересни времена“, приписвано на Конфуций.

Заглавна снимка: Министерство на вътрешните работи на Гърция

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Идеята за обединена Европа: Зараждането

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/ideyata-za-obedinena-evropa-1/

Темата за обединена Европа е изключително актуална и е неразривна част от същината на модерните международни отношения. В същото време корените на концепцията за формиране на макроидентичност сред мултикултурното и силно национално диференцирано общество на Европа могат да бъдат открити още в най-ранното Средновековие, а в частни случаи – дори в Античността. Тя бива наблюдавана във всички по-нататъшни етапи от историческото развитие на Стария континент и както казва Джералд Деланти: „Всяко време преоткрива отново идеята за Европа в огледалото на собствената си идентичност.“

Темата ще бъде разгледана в поредица от три последователни статии. Тази седмица акцентът пада върху зараждането на Идеята и проявленията ѝ до началото на Първата световна война. Причината да обръщаме внимание на развитието на идеята за обединена Европа е същата като тази за изучаването на историята въобще – без нея не можем да осъзнаем настоящето и да се подготвим за бъдещето.

Нима бихме могли да анализираме компетентно Европейския съюз, ако не познаваме неговите корени?

За да могат постоянно воюващите народи на Стария континент, със своето силно изразено национално самосъзнание, да стигнат до идеята за обединение и общност, е необходимо в хода на цялостното им историческо развитие да са присъствали определени консолидиращи елементи. Като предпоставка и обосновка за развитието на политическото съюзяване следва да се разгледа европейската идентичност, която от своя страна се базира на унифициращата същност на общото културологично развитие.

Когато говорим за обединена Европа, особено в ранната ѝ история, трябва да обърнем внимание на трите фактора, формиращи теорията за единните устои: имперската традиция; християнството, латинския език и наследената антична култура и административна структура; единния интелектуален елит. Що се отнася до предпоставките от по-късното развитие на идеята, следва да споменем вече изграденото априорно усещане за единство на Европа, както и стремежът за установяване на мир и баланс на силите.

За най-ранен пример за обединение на Стария континент се счита Римската империя.

Причината, поради която тя се приема за първообраз на идеята, е в нейната същностна структура на единен организъм. В своя разцвет тя е заемала цяла Западна и Южна Европа, югозападната част от Централна Европа и е владяла изцяло Средиземноморието. Така обхватът на Империята (не само териториалният, но най-вече влиятелният) предначертава бъдещите граници на европейската общност.

На 25 декември 800 г., след като завладява цяла Западна и Централна Европа, Карл Велики е коронован от папа Лъв III за първи император на Свещената Римска империя. Императорската корона увенчава дългогодишните усилия на Карл Велики да възроди Imperium Romanum. (Той обаче използва не титлата Imperator Romanorum, а Imperator Christianorum, което предначертава и посоката на следващия етап от развитието на идеята.) Така той ще стъпи на солидните и изпитани основи на Рим, за да изгради върху тях своята нова и усъвършенствана империя.

Карл Велики изгражда административно разпределение, основаващо се на система от графства и маркграфства, отговарящи за местното управление, но подчинени на императора. Въвежда обща повсеместна законодателна, данъчна и монетарна система. Подсигурява политическото единство посредством единна армия и общо събрание. Счита за особено важно за просперитета на империята образователното и културното развитие. Зададените от него направления – административно, политическо и културно обединение – ще се превърнат в основни и на по-нататъшните проекти за обединениeна Европа.

Без съмнение, Средновековието е периодът, който се характеризира с най-силно религиозно влияние,

особено в Западна Европа. Поради тази причина не би могла да се разглежда идеята за обединена Европа към този момент, без да се обърне внимание на един от основните консолидиращи фактори. Макар и разделена на множество кралства, цяла Западна Европа се съобразява с един основен принцип – вярата. Католицизмът се явява в основата на средновековната идея за универсализъм. Кевин Уилсън дори обръща внимание на отъждествяването на Европа с целия християнски свят към XV век (при все взаимната изолация на Изтока и Запада).

Така се заражда идеята за християнски съюз – концепция за обединение на Европа, но не под хегемонията на един монарх, а под споделената власт на местните владетели. Тя има два основни проекта – на Пиер Дюбоа от 1306 г. и на Иржи Подебрадски от 1464 г. И двата се основават на нуждата от противопоставяне на ислямските завоеватели. Предвиждат се общоевропейски съвет/събрание, международен съд, обща армия и дори европейски бюджет.

Хуманизмът импулсира усещането за общност сред европейската интелигенция. Така и се заражда последното направление от границата Късно Средновековие – Ренесанс, а именно създаването на

Res Publica Literaria.

Според поддръжниците на тази теория мултиплицирането на държавите в Европа е неизбежен процес и обединението следва да бъде не политическо, а интелектуално. Това е неинституционализирана общност, която пропагандира завръщане към ранното християнство и мира сред братята християни, за да бъдат силни пред иноверния враг. Тук следва да се споменат имената на папа Пий ІІ, Еразъм Ротердамски и Хуан Луис Вивес.

Към ХVІ в. и особено ХVІІ в. религиозната концепция за Imperium Christianum е заменена от концепцията за Европа като съвкупност от суверенни държави. И ако се върнем към направленията на идеята, това е преломният момент, в който културната насоченост е заменена от политическата. Европейското обединение вече е поставено в контекста на политическо-административни и икономическо-търговските отношения между страните. Като причина за тази промяна на курса следва да се разглеждат Реформацията и последвалият разкол и религиозни войни, респективно нуждата от мир на друга основа.

Първият пример за ново обединение е проектът на Емерик Крюсе – Lenouveau Cynée. Той е опит за съобразяване с обществено-политическата реалност и в това отношение може да се определи като значително по-толерантен от предходните. И в тази връзка толерантността е именно това, на което ще се основе проектът. Провокиран от кръвопролитията поради религиозните различия, Крюсе обявява войната за „върховно зло“, а мира – за „висше добро“. За неговото опазване се предвижда създаването на международна общност. Организацията следва да гарантира религиозна търпимост и вътрешно- и външнополитически мир, както и свободна международна търговия, а за целта – и единна валута.

Grand Design на Максимилиан дьо Бетюн, дук Дьо Сюли, е друг подобен проект. Той предвижда създаване на ненарушимо статукво за европейските граници с цел запазване на мира, установяване на религиозна търпимост и институционална структура.

Оттук нататък идеите за обединение започват лавинообразно да се зараждат с необхватни темпове.

През 1738 г. абат Сен Пиер стига до заключението, че причина за непрестанните кръвопролития в Европа са временните мирни договори. Затова той създава проект за обединение, базиращ се на идеята за „вечен мир“ и дори не използва думата éternel („бидещ през годините“), а perpetuel („безкраен“).

В контекста на евроцентристкото виждане за света Европа започва да се отъждествява с „прогрес“. Това засилва усещането за общност сред интелектуалния елит, в резултат на което се появява идеята за

République des Lettres.

Подобно на Res Publica Literaria, République des Lettres е културно, а не политическо или икономическо обединение, стъпило на споделеното историческо минало на европейците и общия език, за какъвто вече се смята не латинският, а френският.

В този контекст и Монтескьо създава своя трактат De l’esprit des lois („За духа на законите“), в който разглежда политическото единство и административното устройство на Европа като резултат от културното и духовното ѝ развитие в комбинация с някои природни дадености на континента, сравнявайки го с Азия.

Тук се откриват и идеите на трима знаменити философи:

Волтер счита „нашата Европа“ за люлката на развитието на човечеството и проповядва идеите на хуманистичната Res Publica Literaria.

Жан-Жак Русо е критичен към идеите на Сен Пиер. Той смята, че за да се постигне обединението, първо трябва да се направят промени в политическите структури, и изказва теорията си за ползите от радикален федерализъм. За Русо насилственото унифициране на народите и търсенето на общи интереси сред владетелите в името на духовния прогрес не са в състояние да обединят воюващите страни. От друга страна обаче, един въоръжен съюз би гарантирал ненарушаването на сключените договори.

Една от най-значимите идеи за бъдещото достигане до Европейския съюз принадлежи на Имануел Кант. Теорията му „Към вечния мир“ е публикувана през 1795 г. и има оформлението на международен договор. В него Кант говори за суверенността на държавите членки и че те не би следвало да се придобиват една от друга, тъй като не са стоки, а общност от хора; за нуждата от разоръжаване; за опасността от външните дългове; за ненамесата във вътрешната политика и за необходимостта от неводене на войни.

Видно е, че Европейският съюз има изключително дълбоки корени.

Необходимостта от неговото съществуване и част от съвременните му характеристики и механизми са били осъзнати много преди създаването на Европейската общност за въглища и стомана в Париж на 18 април 1951 г.

Поради това, когато днес водим дебати, не бива никога да забравяме, че светът не започва от нас, а ние сме просто поредната бримка на историята.

С благодарности към доц. Даниел Вачков.

Заглавна снимка: Карта на Европа от 1650 г. на известния картограф Вилем Блау. Източник: LunchboxLarry / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клое и колелата, клоуните и културата. Под купола на „Пловдив Каравана“

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/chloe-romera-thomas-quinio/

1.

Когато човек се срещне с изкуството на уличните комедианти, го пронизва чувство на възхищение и завладяваща тъга […] защото изведнъж усеща пълната детска безкористност и куража на актьорите да играят пред случайната тълпа.

Това са думи на прочутия театрален художник Борис Месерер, след като наблюдавал спектакъла „Керван на мира“ преди 30 години в парка на Централния спортен клуб на армията в Москва. Оттам в началото на май 1989-та започва едно знаменателно петмесечно турне, което минава през Ленинград, Варшава, Прага, Западен Берлин, Копенхаген, Базел, Лозана, Блоа и завършва в парка „Тюйлери“ в Париж със спектакъла „Одисей – 89“ в рамките на честванията на 200-годишнината от Френската революция. По време на това пътешествие са изиграни 600 спектакъла, а в цялата авантюра са участвали 200 артисти и техници, 100 транспортни средства, 5 шатри и 8 театрални трупи (4 западни и 4 източни).

Онзи легендарен поход е първият международен, независим, истински европейски културен проект на актьори, които осъществяват своя замисъл въпреки геополитическия контекст – Берлинската стена си е все още на мястото и разделя не просто един град, не само цяла Европа, но и целия свят.

30 години по-късно Берлинската стена я няма. В Европейския съюз членуват 27 държави, инициативата на Мелина Меркури за „европейските столици на културата“ е факт с различна и доста противоречива биография, която най-вероятно не е достатъчно позната на тези, на които тепърва им предстои това изпитание.

Мълвата за пътешествието „Керван на мира“ 30 години продължила да се носи из средите на странстващи артисти и комедианти. Поколението на децата се размечтало това приключение да се повтори, в него отново да участват улични клоуни, илюзионисти, музиканти, акробати, певци и танцьори, които вярват, че изкуството и културата са незаменими, независимо от езика, държавата, националността; че те са истинските посланици на една обединена Европа.

30 години по-късно единственият начин отчасти да се финансира такъв проект се оказва онази идея на Мелина Меркури, наречена Европейска столица на културата.

„Когато Пловдив представи кандидатурата си за Европейска столица на културата, се обърна към Международното обединение на пътуващите театри CITI с молба за подкрепа. И след като градът получи титлата, беше някак очевидно, че ще включат проекта на CITI в своята програма“, разказват артистите от международното обединение.

Те са 200 души от 15 театъра, с 20 камиона, 35 каравани, 10 каруци с коне, тръгнали по различни пътища, за да се срещнат в Пловдив.

„Пловдив Каравана“ е групов проект на CITI – мрежа, която обединява около 60 трупи от различни страни, предимно франкофонски – Франция, Белгия, Швейцария, но и италиански, марокански, унгарски, германски. Различни са театралните стилове – от пътуващи театри с каруци и коне до платноходки и велосипеди – общо е убеждението, че театралният спектакъл трябва да се случва извън салоните,че артистите трябва да отиват при публиката, а не да я викат при себе си; че това е техният начин „мъничко да променят света“.

2.

Наивно ли ви се струва?

Въпроса задава Клое.

Клое Ромера
Тома Кинио
Брошури и карти
Брошури и карти

Клое и Тома са най-малката от включените в проекта театрални формации. Те тръгнали преди 3 месеца от Франция с два велосипеда, снабдени с подвижно ремарке за техния 4-годишен син Елуан, движили се по протежението на Лоара, Рен и Дунав, пресекли Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия и пристигнали България. За да са част от „Пловдив Каравана“, за да изживеят това участие преди всичко като човешки опит.

Решихме да тръгнем с велосипеди, защото това привлича хората. Имаш непосредствен контакт с тях, минаваш през малки селища, можеш да спреш и да разговаряш с всеки – това не е възможно, когато си с голям камион или каравана. В продължение на три месеца, когато спирахме, за да пием кафе, да купим хляб или вода, най-малко един човек, а в повечето случаи четирима, петима, десетима се доближаваха до нас и започваха да ни разпитват.

– Откъде идвате?
– 
От Франция.
– Къде отивате?
– В Пловдив.

Никой не беше чувал за Пловдив. И като им казвахме „Пловдив“, те ни гледаха с изцъклени от недоумение очи. Самите ние никога преди не бяхме чували да се произнася името на този град, който се оказа доста голям…

– Какво ще правите там?
– 
Ще се съберем с още двеста пътуващи артисти.
– И защо?
– Защото искаме да докажем на света, че изкуството и културата нямат граници. И че живеем свободни и щастливи и можем да мечтаем.
– А защо се движите с колела?
– Защото имаме екологично съзнание. Добре е, че другите отиват с камиони, защото ние имаме нужда от шатра, за да играем, но това, че някои се движат с велосипеди или с коне, защото има и такива… това вече е повод да се говори за екология.

С всички хора, с които се срещнахме, говорихме за социални проблеми, за политика, за екология. И всички чуха името на Пловдив. Име, напълно непознато във Франция…

3.

Клое е била на две години, когато се е осъществил онзи знаменателен поход от Москва до Париж, легендите за който се разказват и до днес. Нито тя, нито някой друг от музикантите, клоуните и танцьорите, които бяха дошли в Пловдив през юни, не би могъл да има съзнателен спомен за онова време, за смисъла на културата и за границите на свободата в онези години.

Когато „Керванът на мира“ тръгнал из Европа, поканили чешкия театър „Дивадло на провазку“, а негов драматург бил Вацлав Хавел. Дисидентът бил под домашен арест по онова време. Когато актьорите влезли в Чехословакия, решили да намерят най-добрите адвокати, за да го освободят. Всички трупи играли своите представления и събрали приходите, за да платят адвокатските хонорари.

Хавел пише след това, че „Керванът на мира“ е бил нещо като генерална репетиция на Нежната революция.

Годината е 1989-та. Керванът тръгнал от Берлин през септември. Искали да минат през Бранденбургската врата от източната в западната част, но нито едните, нито другите им позволили. А през ноември, когато падна Стената, получили писмо: „Всички препятствия са отстранени, вече може да играете.“

30 години по-късно препятствията и границите са различни. Клоуните и културните оператори – също.

4.

Следва разказът на Клое:

За мен идеята за една социална Европа е прекрасна. Изграждането на мрежи, които да обединяват хората, е смислен, модерен начин за намаляване на отчуждението и стреса, с които живее днешният човек. Такава мрежа е Европейската федерация на велосипедистите, която ни помогна по пътя. Това е чудесен проект, който позволява да се създадат социални връзки: колелата минават пред къщите, хората надничат през прозорците, махат ти с ръка, спираш, поздравяваш, споделяш. Разпитват те – някои от тях никога не са напускали селището си, а ти им разказваш, че пресичаш с колелото целия континент, че от едната страна е Атлантика, от другата – Черно море.

Проектът „Европейска столица на културата“ би могъл да бъде от такава категория – събитие, което създава социални връзки… Но не. Отделят се пари за градовете – било за Марсилия (столица на културата през 2013 г. – б.р.) или за Пловдив, но има огромни проблеми с корупцията и тези пари не е ясно къде отиват. Което е жалко. От момента, в който те включват в програмата и ти дадат определена сума, ти казват: „Оправяйте се.“ Един вид, вече не се интересуваме от вас. Това не помага на града така, както би могло. Защото в идеята има потенциал – ето, тази година ние всички гледаме към Столицата на културата, нека видим заедно какво се случва там. Това е красиво като образ. Само дето европейските институции не го правят така, че да има истински ефект. И въпросите не опират само до финансирането.

(Всъщност малцина знаят, че ЕС участва във финансирането само с 1,5 млн. евро, което се равнява едва на 4% от общия бюджет на проекта „Пловдив – Европейска столица на културата“ според Апликационната книга; по-голямата част трябва да се осигури от общинския и от държавния бюджет, съответно 60% и 26% – б.р.)

Хората от Фондацията в Пловдив са затрупани от работа – има двеста неща, които се случват през годината. Те са малък и неопитен екип, не са свикнали да управляват такъв културен проект. Изобщо не усещаме каквато и да е подкрепа от тяхна страна. Това е очевидно. Всички го споделят. Тъпо е, защото когато човек види колко много артисти и асистенти, озвучители и музиканти, акробати и танцьори са пропътували всички тези километри, за да дойдат тук, си казваш: покажете поне малко отношение към нас.

Знаехме още в началото, че това е лошо организиран проект. Че европейските столици на културата са скапана работа. Някои от нас бяха потърпевши от Марсилия през 2013 г. Там имаше разни битки в ръководството, а онези, които бяха на терен и които вършеха същинската работа, не бяха оценявани по достойнство. Така че когато дойде ред на България – една от най-корумпираните страни в Европа и най-бедната, не можехме да очакваме друго. 

Всички трупи подписват договор с Фондацията в Пловдив. В бюджета ѝ нямаше достатъчно, за да се плати артистичната част. А понеже ние пътуваме с велосипеди, е сложно да се изчисли колко струва преходът. За да получим 2000 евро, трябваше да попълваме тонове документи – да пазим разписки, билети… Така че ние подписахме договор, в който срещу сумата, която трябва да получим, пишеше 0 евро. Малко абсурдно е, но тъй като официално сме част от проекта и точно защото там пише 0 евро, няма пред кого да се отчитаме.

Ние и двамата сме пътуващи артисти и този статут ни позволява да имаме финансова независимост. Всеки от нас печели по 1000 евро месечно и това ни е напълно достатъчно предвид начина на живот, който водим. За такава малка трупа като нашата това е възможно, но не така стоят нещата с големите компании. Не само че не ни се плаща, но тук, в Пловдив, от нас искат да си плащаме за вода, за електричество, за охрана… За наем на терена?! Което е немислимо. Във Франция кметството предоставя всичко това безплатно, освен че и на нас ни плащат. Тук е обратното – това е българската система.

Всички преживяхме моменти на съмнение, на отчаяние, на разочарование. Но на въпроса дали бих направила отново подобно пътуване, отговорът е „да“. Ето защо:

Първата ни среща с българската публика беше в Столипиново и беше незабравимо: много, много, много вълнуващо, защото публиката реагираше изключително живо, много по-бурно от това, на което сме свикнали – аплодираха, смееха се, бяха възторжени по начин, какъвто не бяхме виждали досега. Бяха като гейзер от емоции.

Столипиново е отделна тема – там се срещнахме с публика, която няма навика да вижда какъвто и да е културен проект в своя квартал, а именно това е един от козовете, използвани от Пловдив, за да спечели титлата. Това е най-големият ромски квартал в Европа. Градът е имал нужда от тази титла, за да направи нещо за интегрирането на това население. Само че новата велоалея спира до входа на квартала. Излиза, че това е било претекст… Има непреодолима граница между Пловдив и Столипиново. Столипиново е друг град. Усещането е смазващо.

5.

Същото изпитахме и когато влязохме в страната. След 3800 километра по европейските пътеки, реки и долини, след като си пресичал граници и градове, Северозападна България ти действа като шок – сякаш си в Индия. Има нещо като сегрегация между белите българи и ромите. Доста е жестоко и е доста стряскащо да видиш път, който разделя две различни кръчми – едната е заведението на белите българи, другата – на ромите. Именно там, във Видин, в първия ден, в който влязохме в България, празнувахме рождения ден на нашия четиригодишен син…





Елуан на бретонски означава „светлина“. За него цялата наша авантюра ще остане незабравима – с всички картини, които ден след се сменяха пред очите му. Всеки път, щом пристигнехме някъде, той питаше: „Тук как се казва „добър ден“?“ Два дни по-късно знаеше да казва „добър ден“, „благодаря“… Понякога, като играе, го чувам как брои на чуждия език, и понякога изведнъж пита: „Ама ние на кой език говорим сега?“ Смятам, че е много обогатяващо за едно дете да разбере, че всички сме човешки същества. Веднъж ни попита: „Ама защо всички да не говорим на един и същи език? Ще е много по-просто…“

Нямам отговор на този въпрос, но знам, че всички имаме едно и също сърце и ако сме внимателни едни с други, можем да се разбираме. Детският поглед е супер координатна система за връзки – когато по пътя спирахме в паркове, на пързалки, две секунди по-късно той вече си намираше приятели, а ние започвахме да говорим с родителите. И нямаше значение на какъв език става това.

6.

Ако преди 30 години покрай „Кервана на мира“ е имало екип от документалисти, вероятно е щял да заснеме следната сцена:

Тъй като пътешествието продължило почти половин година, вътре в кервана организирали детска градина. Когато спирали, покривали пода на шатрата със сено и там играели деца от 40 националности. А клоуните гледали как децата си общуват с езика на жестовете, и се учели от тях…

Снимки: © Еми Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гара разпределителна „Брюксел“

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gara-razpredelitelna-brussels/

Действащ министър на отбраната на Германия; действащ министър-председател на Белгия; бивш френски министър и настоящ председател на Международния валутен фонд; действащ испански външен министър, който между 2004 и 2007 г. е бил председател на Европейския парламент; бивш италиански журналист и от 10 години евродепутат. Две жени и трима мъже. Това са новите главни действащи лица на институционалната сцена на Европейския съюз, която вече може да претендира за равнопоставеност на половете.

Назначенията на двама вече са потвърдени. Това са белгийският либерал Шарл Мишел, който бе избран за председател на Европейския съвет и ще встъпи в длъжност на 1 декември 2019 г., и италианецът Давид Сасоли (С&Д) като председател на ЕП.

Останалите постове са за нови председатели на Европейската комисия и Европейската централна банка и нов върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, а спряганите лица са съответно Урсула фон дер Лайен, Кристин Лагард и Жозеп Борел Фонтелес. Формалното им избиране от новите членове на ЕП тепърва предстои.

Кандидатите за ръководни ЕС постове

Защо се вдига толкова (медиен) шум около номинирането и избирането на тези ключови за ЕС фигури?

Заради протакането („провала“, казано от устата на Макрон) на преговорите, започнали още на 28 май 2019 г. по време на неформална вечеря, продължили без стигане до решения на редовно заседание на Европейския съвет на 20 и 21 юни и приключили на 2 юли след тридневно извънредно заседание в Брюксел? Или заради резултатите от тях?

Деветият Европейски парламент вече заработи на 2 юли с нов председател. Давид Сасоли бе предпочетен – може да се каже неубедително, след гласуване на втори тур – пред Сира Рего (Европейска обединена левица, Испания), Ска Келер (Зелените/ЕСА, Германия) и Ян Захрадил (ЕКР, Чехия). Келер и Захрадил бяха водещи кандидати от своите партийни семейства за ръководния пост на ЕК.

За председател на ЕП бе спрягано и името на президента на ПЕС Сергей Станишев, който обяви, че сам се е отказал от номинацията в името на „интересите и единството на Социалистическото семейство и Голямата промяна в ЕС“. Що се отнася до Кристалина Георгиева, настоящата главна изпълнителна директорка на Световната банка и бивша заместник-председателка на ЕК не получи подкрепа от премиера Бойко Борисов като потенциална наследничка нито на Юнкер, нито на Туск, нито на Могерини. При друго развитие на този сюжет, освен равнопоставеност на половете и баланс между политическите сили, щеше да бъде постигната и третата цел на Европейския съвет – разпределение на водещите назначения по географски региони.

Но тъй като постът на председател на Европейската комисия има най-голяма тежест

от гледна точка на това, че именно в тази институция са съсредоточени изпълнителната власт, законодателната инициатива, а до голяма степен и определянето на политическия дневен ред, кандидатурата на Урсула фон дер Лайен се превърна във водеща тема, докато другите нови лица на европейските институции, заслужено или не, останаха на заден план.

Колаж на досегашните председатели на ЕК

Тринайсетте лица на ЕК в обратен хронологичен ред: Жан-Клод Юнкер (2014–2019, Люксембург), Жозе Мануел Барозо (2004–2014, Португалия), Романо Проди (1999–2004, Италия), Мануел Марин (1999, Испания), Жак Сантер (1995–1999, Люксембург), Жак Делор (1985–1995, Франция), Гастон Торн (1981–1985, Люксембург), Рой Дженкинс (1977–1981, Обединено кралство), Франсоа Ксавие Ортоли (1973–1977, Франция), Сико Мансхолт (1972–1973, Холандия), Франко Мария Малфати (1970–1972, Италия), Жан Рей (1967–1970, Белгия) и Валтер Халщайн (1958–1967, Германия). Колаж: Европейската комисия в България

До всички тези мъже се очакваше да се нареди още един – германецът Манфред Вебер или холандецът Франс Тимерманс – заместник-председателите на Юнкер в настоящата Европейска комисия. Двамата бяха фаворити за поста, тъй като бяха избрани и обявени за водещи кандидати (т.нар. Spitzenkandidaten) съответно от ЕНП и С&Д – европейските политически семейства, получили най-много места в Европейския парламент. Това е процедурата, по която бе номиниран и избран Жан Клод Юнкер, но тя не е официална и Европейският съвет не е длъжен и няма да се съобразява с нея, както декларира още в началото на миналата година. Европейският парламент обаче я лансира като „възможност за европейските граждани да участват в избора на кандидатите за председател на ЕК“, или иначе казано – като инструмент за демократичното му легитимиране.

В лицето на своя председател Доналд Туск, преизбран за втори мандат и една от най-ярките фигури в приключващия институционален цикъл,

Европейският съвет обаче заяви амбицията да даде два от четирите ръководни поста на жени.

Д. Туск: „Чудесно бе да се срещна днес с Урсула фон дер Лайен – една отлична кандидатка за председател на Комисията, приятелка на Централна и Източна Европа, посветена на върховенството на закона и с визия за запазване на Европейския съюз.“

Д. Туск: „За пръв път постигаме перфектен баланс между половете на топпозициите. Европа не само говори за жените, а избира жените. Надявам се, че това ще вдъхнови много момичета и жени да се борят за убежденията и страстите си. Надявам се, че ще вдъхнови Европейския парламент в неговите решения.“

Кандидатурата на Вебер, лидер на ЕНП в Европарламента, поначало бе считана за неубедителна, което се затвърди от представянето му на официалните дебати на водещите кандидати и от това на самата ЕНП на изборите за ЕП. Затова пък тази на Тимерманс стоеше солидно, въпреки че С&Д също изгуби места и остана втора политическа сила в новоизбрания ЕП.

Срещу Тимерманс обаче, който в настоящата Комисия отговаря за върховенството на закона и ръководи работата на комисаря по правосъдието, потребителите и равенството между половете и на комисаря по въпросите на миграцията и вътрешните работи, очаквано се обявиха Полша и Унгария. Очаквано, имайки предвид че това са първите и засега единствени две държави членки, срещу които ЕК задейства т.нар. ядрена опция за систематично нарушаване на демократичните принципи на ЕС (чл. 7 от ДЕС). Разбира се, към тях се присъединиха останалите от Вишеградската четворка – Чехия и Словакия.

Тимерманс имаше право на още само трима противници в Европейския съвет, или иначе казано – трябваше да получи подкрепата на 21 от 28-те европейски лидери. Това не се случи, след като и други премиери от ЕНП, като Лео Варадкар и Артурс Каринс, се противопоставиха на холандеца. (Затова пък Борисов, въпреки обявената подкрепа за Вебер преди вота през май, демонстрира политически опортюнизъм, представян за изкуство на компромиса, като заяви подкрепата си за Тимерманс.)

Така „влакът“ на ЕП с водещите кандидати дерайлира, въпреки че при други обстоятелства (друг изход от преговорите в Брюксел между 30 юни и 2 юли) своя шанс да оглави ЕК може би щеше да получи датчанката Маргрете Вестагер (АЛДЕ), понастоящем комисар по конкуренцията. Вместо на нея лидерите на 28-те заложиха на име, което като че ли се появи от нищото.

Жената чудо

Родена в Брюксел, в семейството на виден политик и служител на ЕК, отявлена федералистка, която подкрепя идеята за създаването на европейска армия, радетелка на идеята за близко сътрудничество с Великобритания след Брекзит, първата жена министър на отбраната на Германия, лекарка по образование (акушер-гинеколог по специализация) и „супермама“, както е наричана неведнъж от немските медии поради факта, че е майка на седем деца, Урсула фон дер Лайен е твърде интересна, за да бъде представена в няколко изречения. Тази задача се усложнява допълнително от факта, че през близо 20-те ѝ години в политиката е критикувана неведнъж и за възгледите, и за действията си – доказуеми или предполагаеми.

За да стане ясно до каква степен кандидатурата ѝ за поста председател на ЕК е противоречива, е достатъчно да се спомене, че докато за Емануел Макрон тя е „носител на ДНК-то на Европейската общност“, според бившия лидер на социалдемократите в Германия и бивш председател на ЕП Мартин Шулц номинацията ѝ е „безпрецедентен акт на политическа измама“. Нещо, което в комбинация с изненадващата ѝ поява на европейската политическа сцена може да се окаже непреодолимо препятствие за избирането ѝ от ЕП след по-малко от две седмици.

И все пак Урсула фон дер Лайен безспорно има забележителна политическа кариера и доказани качества като дипломат, а освен това е член на ЕНП, което, формално погледнато, означава, че

като издига кандидатурата ѝ, Европейският съвет „взема предвид резултатите от изборите“.

„Не бих могъл на този етап да кажа категорично дали има единно отношение към нейната кандидатура. За разлика от хората, които бяха водещи кандидати, няма как да знам към момента нейните послания, отношение и ангажименти по конкретни въпроси и политики. Искам да отбележа, че като цяло се усеща едно разочарование – аз напълно го споделям, – че компромисът сякаш се въртеше изцяло около лични перспективи и партиен баланс и естествено, много ясно заявени национални интереси. Поне на публично ниво в този компромис ние не чухме нищо за политиките, които следващата Комисия ще защитава, за законодателните приоритети, които тя ще прокарва през Парламента. Според мен е много рано дори да се оцени този компромис, преди да сме чули политическите ангажименти, които се включват в него“, коментира току-що започналият първия си мандат в ЕП евродепутат на „Демократична България“ и ЕНП Радан Кънев.

Като „кратка“ и „далеч не изчерпателна“ оцени той срещата на ЕНП с Фон дер Лайен, състояла се ден след издигането на кандидатурата ѝ, отправяйки критика за това, че Парламентът е бил поставен пред свършен факт и че целият процес на преговори е преминал без участието на парламентарните групи. Нещо, в което е упреквано и немското правителство както от социалдемократите (малкия партньор в коалицията на канцлерката Меркел), така и от опозицията във Федералната република.

При всички положения, да се говори за политическа криза е и преувеличено, и рано,

най-вече поради факта, че номинацията на Урсула фон дер Лайен за председател на ЕК все още е само това – номинация. Дали 60-годишната германка, която наред с министерските постове заема този на заместник-председател на Християндемократическия съюз (партията на Ангела Меркел), действително ще наследи Жан Клод Юнкер, ставайки първата жена и едва вторият германски председател на ЕК в историята, предстои да научим в средата на юли.

Съгласно чл. 17 от Договора за ЕС предложеният от Европейския съвет кандидат трябва да бъде избран от ЕП с мнозинството на членовете, които го съставляват (все така 751 до излизането на Великобритания от ЕС). В случай че Фон дер Лайен не събере необходимата подкрепа от ЕП, Европейският съвет трябва в срок от един месец да предложи нов кандидат, чието избиране ще мине през същата процедура.

Макар Европейският съвет да има значителна роля в определянето на най-важните функции на равнище ЕС, през годините обаче ЕП извоюва много повече реални правомощия отвъд чисто консултативните функции, които е изпълнявал в началото. Така например преди официалното им назначаване от Европейския съвет Урсула фон дер Лайен, Жозеп Борел Фонтелес и останалите членове на Комисията (т.нар. еврокомисари, номинирани от държавите) ще бъдат подложени колективно на гласуване за одобрение от ЕП.

А ЕП, от своя страна, заяви в решение още от 7 февруари 2018 г. относно преразглеждането на Рамковото споразумение за отношенията си с ЕК, че

има готовност да отхвърли всеки кандидат за председател на Комисията, който не е номиниран като „водещ кандидат“

на дадената европейска политическа партия преди европейските избори. Подобно развитие на сюжетната фабула вече би дало сериозно основание да се говори за криза, каквато Европейският съюз, изправен пред предизвикателството да се „разведе“ с Обединеното кралство без сделка след двете отсрочки (с които се целеше да се избегне именно това), надали би искал да допусне.

Заглавна снимка: Wiktor Dabkowski

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС е голям и дезинформация дебне отвсякъде

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/eu-disinformation-report/

В края на май т.г. в 28-те държави членки на Европейския съюз се проведоха деветите избори за Европейски парламент. С рекордна за последните 20 години избирателна активност (почти 51%) бе определен съставът на единствената пряко избираема от гражданите институция на ЕС. Като едно от големите предизвикателства бе посочена

опасността от манипулиране на информацията и респективно на обществения дебат, на чиято база имащите право на глас вземат решение кого да подкрепят.

Достатъчно е да се спомене докладът на Freedom House от 2017 г., според който над 30 държави си служат с различни техники за влияние чрез онлайн съдържание, в т.ч. дезинформация; или да се припомнят мащабите на случая Facebook/Cambridge Analytica, за да стане ясно защо това действително е една най-сериозните заплахи за демократичните процеси в ЕС и в частност за интегритета на проведените през май избори.

Дефинирана като „доказуемо невярна или подвеждаща информация, която се създава, представя и разпространява с цел да се извлече икономическа изгода или съзнателно да бъде подведена обществеността, като последиците от това могат да бъдат в ущърб на обществения интерес“, дезинформацията се привежда в действие по много и най-различни начини. Превземането на акаунти в социалните медии, мащабното внедряване на ботове, „фермите“ за фалшиви новини, микропрофилирането в разпространението на съобщения, касаещи партии или отделни кандидати, чрез незаконна употреба на лични данни, са само част от тях.

Дезинформация се разпространява и чрез традиционните медии, но социалните мрежи са средата с най-ниска защита,

най-слаби правила, както и с предпоставки за усилване на ефекта на информационния безпорядък поради „дефекти в дизайна“ и възприетия бизнес модел. По тази причина ограничаването на дезинформацията неминуемо минава през сътрудничеството с Google, Facebook и Twitter. Трите технологични гиганта едновременно станаха страни по Кодекса за добри практики от септември 2018 г., чрез който се ангажираха с проблема, и в периода януари–май 2019 г. всеки месец докладваха на ЕК за напредъка по предприетите мерки.

Този кодекс обаче е само един от компонентите на комплексната рамка за справяне с проблема, разработена от Европейската комисия и върховния представител на Съюза в плана за действие срещу дезинформацията. Дезинформацията стана обект на засилени координирани мерки от страна на европейските институции и държавите членки през 12-те месеца преди изборите за ЕП, но ЕС припознава и адресира опасността от онлайн дезинформационни кампании, и по-конкретно тези, провеждани от Русия, още през 2015 г., когато е сформирана Оперативната група на ЕС за стратегическа комуникация с Източното съседство (East StratCom Task Force).

Година по-късно е създадена и съвместна (на ЕК и върховния представител) рамка за борба с хибридните заплахи и за укрепване на устойчивостта на ЕС, неговите държави членки и партньорските страни, както и за активизиране на сътрудничеството с НАТО за противодействие на тези заплахи. Оперативната група обаче получава специални ресурси едва през 2018 г., когато ѝ е отпуснат бюджет от 1,1 млн. евро за противодействие на руската дезинформация. (През 2019 г. бюджетът ѝ е утроен и насочен към осигуряването на професионален медиен мониторинг, анализ на дезинформацията и на данните с цел получаване на по-цялостна и по-точна картина на руските кампании.)

Хронология на мерките за противодействие

Хронология на мерките за противодействие. Източник: информационен фиш на Европейската служба за външна дейност

Както се вижда и от горната инфографика, най-много действия, съсредоточени върху проблема за дезинформацията онлайн, бяха предприети през 2018 г. и достигнаха своята кулминация в самия ѝ край с обявения план за действие срещу дезинформацията. През юни 2019 г. ЕК публикува доклад във връзка с изпълнението на плана и ефективността на допълващия го пакет мерки за провеждане на свободни и честни избори за Европейски парламент. Въпреки че не са категорични и еднозначни, първоначалните изводи от доклада са, че предприетите мерки, включващи системни усилия за повишаване на осведомеността на журналисти, проверители на факти, платформи, национални органи, научни работници и членове на гражданското общество, са изиграли положителна роля.

В доклада се посочва, че макар да не е установена отделна трансгранична кампания за дезинформация от външни източници,

събраните доказателства свидетелстват за непрекъсната дезинформационна дейност от руски източници,

целяща популяризиране на крайни възгледи, поляризиране на дебатите на местно равнище, потискане на избирателната активност и повлияване върху предпочитанията на гласоподавателите.

Тя е била свързана с най-различни теми — от поставянето под въпрос на демократичната легитимност на Съюза до стимулирането на разединяващи обществени дебати по въпроси като миграцията и суверенитета. Злонамерени лица са използвали пожара в катедралата „Нотр Дам“ като илюстрация на предполагаемия залез на западните и християнските ценности в ЕС, а правителствената криза в Австрия е приписвана на „европейската държава в сянка“, на „германските и испанските служби за сигурност“ и на други лица, казва се още в доклада.

Анализаторите са установили, че вместо да провеждат широкомащабни операции, дезинформационните агенти се насочват към операции на местно равнище, които са по-трудни за откриване и разобличаване. Според FactCheckEU в периода преди европейските избори е имало по-малко дезинформация от очакваното и тя не е преобладавала в обсъжданията, какъвто бе случаят при последните избори в Бразилия, Обединеното кралство и САЩ.

Въпреки това в доклади от изследователи, проверители на факти и гражданското общество са били идентифицирани

редица примери за широкомащабни опити за манипулиране на поведението на избирателите в поне девет държави членки.

Така например за над 600 Facebook групи и страници във Франция, Германия, Италия, Обединеното кралство, Полша и Испания е съобщено, че разпространяват дезинформация и реч на омразата или че са използвали фалшиви профили, за да повишат изкуствено видимостта на съдържанието на партии или сайтове, които подкрепят.

Трудностите, свързани с достъпа на независими изследователи до данни от платформите, се изтъкват като едно от основните препятствия пред точното оценяване на обхвата и въздействието на кампаниите за дезинформация. В тази връзка ЕК призовава платформите да си сътрудничат с проверителите на факти във всички държави членки, да се погрижат потребителите да могат по-добре да откриват дезинформация и да предоставят реален достъп до данни на изследователската общност.

Както вече стана дума по-горе, през първите пет месеца от 2019 г. ЕК изиска отчетност и съвместно с Групата на европейските регулатори за аудио-визуални медийни услуги анализира действията, предприети от Facebook, Google и Twitter въз основа на месечните доклади, предоставени от тези платформи. Налице е подобряване на прозрачността и контрола върху рекламното позициониране с цел ограничаване на злонамерените практики от типа „кликбейт“ и намаляване на приходите от реклами на лицата, публикуващи дезинформация, осуетено е манипулативното поведение, целящо повишаване на видимостта на съдържанието чрез координирани операции, както и злоупотребите с ботове и фалшиви профили.

Дезактивирани са 3,39 млн. YouTube канала и 2,19 млрд. фалшиви Facebook профила

Google докладва, че е премахнал над 3,39 млн. YouTube канала заради нарушения на неговите политики за спам и използването на чужда самоличност. Facebook е дезактивирал 2,19 млрд. фалшиви профила само през първото тримесечие на 2019 г. и е предприел специфични действия срещу над 1700 (едва 168 от които базирани в ЕС) страници, групи и профили с неавтентично поведение, насочено към държавите от ЕС. Фалшивите и разпространяващи спам профили, засечени от Twitter, са 77 млн. (в световен мащаб).

Това е равносметката от партньорството между ЕС и най-големите онлайн платформи, които заедно със софтуерни компании и органи, представляващи рекламната индустрия, приеха кодекс за поведение във връзка с дезинформацията. Неговата ефективност ще бъде оценена от ЕК наесен, 12 месеца след началото на изпълнението, а ако резултатите от оценката са незадоволителни, Комисията ще преразгледа саморегулаторния подход и би могла да предложи решения от регулаторен характер.

Специален акцент в доклада е поставен върху системата за ранно предупреждение,

внедрена най-късно от всички изброени по-горе мерки (вж. инфографиката). Създадена с по-дългосрочна цел от тази да допринесе за координацията между държавите членки в навечерието на изборите, когато се очакват „масирани дезинформационни кампании“, тя заработи само месец преди провеждането им. Тогава еврокомисарят по цифровото общество Мария Габриел разясни, че ЕК е решила да даде „свободата на всяка държава членка сама да избере националната си контактна точка в зависимост от това къде тя прецени, че е звеното, което би било най-адекватно за реакция“. Също така едва тогава бе потвърдено, че в България за въпросната контактна точка отговаря вицепремиерът Томислав Дончев.

Въпреки това в доклада на ЕК се изтъква, че системата за бързо предупреждение е доказала своята ефективност и се е превърнала в ключово средство за борба с дезинформацията, поради което и е планирано засилване на сътрудничеството в нейните рамки, включително чрез разработване на обща методология за анализ и изобличаване на кампаниите за дезинформация и по-силни партньорства с международни партньори като Г-7 и НАТО.

Противодействието на хибридните заплахи и киберсигурността са сред областите на сътрудничество между ЕС и НАТО,

а през юни 2018 г. в Шарлевоа, Канада, държавите от Г-7 приеха декларация за защита на демокрацията от чуждестранни заплахи, набелязвайки сходни на предприетите от Европейския съюз мерки, с които да се гарантират „свободата, независимостта и плурализмът на медиите, базираната на факти информация и свободата на изразяване“.

При толкова много планове, пътни карти, стратегии, кодекси, споразумения за сътрудничество и прочее е очевидно, че правовите държави, и в частност тези от ЕС, търсят решение на проблема с дезинформацията онлайн. Доколко работещо е това решение обаче, е много трудно да се изчисли, въпреки че щетите от дезинформацията почти винаги са и материални. Още по-трудно е да се изчисли

до каква степен потърпевша от мерките е свободата на изразяване.

Инструменти като Google Analytics и Facebook Insights измерват почти всичко друго, но не и това…

Заглавна снимка: © Tumisu

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Албания в сянката на корупцията и наркотрафика

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/albania-v-syankata-na-korupstsiyata-i-narkotrafika/

Енвер Ходжа управлява Албания 44 години. Режимът му се характеризира с изолационизъм и репресии – по време на неговото управление над 100 000 души са пратени в трудови лагери, 20 000 – в затвори, а около 6000 са убити или изчезват. От държавите от бившия Източен блок Албания последна се освобождава от комунистическия режим през 1992 г., а икономическата и социалната ѝ изостаналост отварят вратите за корупцията и престъпността и създават големия проблем на албанското общество до ден днешен – производството и разпространението на наркотици.

Днес, 34 години след смъртта на Енвер Ходжа и 27 години след първите демократични избори в страната, Албания продължава да е сред четирите най-бедни държави в Европа. По данни на Световната банка брутният ѝ вътрешен продукт към 2017 г. е по-малко от 5000 долара на глава от населението. За сравнение, към същата година в България това число е малко над 8300 долара, а средно за ЕС – 36 700 долара. Въпреки това икономиката на Албания в последните години бележи подем, дължащ се основно на туризма. Близо 4 млн. туристи посещават страната ежегодно. През 2014 г. „Ню Йорк Таймс“ я постави на четвърто място в класацията си за 52 дестинации, които трябва да бъдат посетени.

Несъмнен принос към туристическия ръст в страната има премиерът и бивш кмет на Тирана – Еди Рама. Рама е художник и отношението му към изкуството и цветовете беше един от акцентите на градоначалството му. Той инициира озеленяването на Тирана, премахването на незаконни постройки и оцветяването и реновирането на множество сгради в албанската столица. През 2013 г. Рама участва в TED Talks в Солун по тази тема.

Наркотиците

През последните години властите в Тирана се хвалят, че залавят тонове наркотици всяка година и водят безпрецедентна война срещу производителите и разпространителите в страната. Според някои източници обаче до ден днешен през Албания минават близо 70% от дрогата, разпространявана в Европа, а през последните две години двама министри на страната бяха обвинени, че са обвързани с наркомафията.

През 2017 г. името на тогавашния вътрешен министър Саймир Тахири попадна в записи на италианската полиция, довели до ареста на трафиканти на наркотици и оръжия от Албания, които се оказаха… негови братовчеди. Година и половина след оставката на Тахири наследникът на поста му Фатмир Джафай също подаде оставка. Причините не станаха ясни, но опозицията му оказваше сериозен натиск за това, че брат му е осъден за трафик на дрога в Италия през 2000 г. Няколко седмици след като Фатмир Джафай встъпи в длъжност, Агрон Джафай отиде в Италия, за да излежи присъдата си.

Борбата с организираната престъпност и наркотрафика, или по-скоро обвиненията за липса на такава са и част от причините за протестите, които разклащат правителството в страната в последните години. Опозицията, в лицето на дясноцентристката Демократическа партия, обвинява премиера Еди Рама и представителите на неговата Социалистическа партия във връзки с мафиотските структури и толерирането на трафика на дрога и оръжия.

Преди парламентарните избори през 2017 г. темата за разрастването на бизнеса с наркотици и особено с канабис беше в основата на започнатите от Демократическата партия протести. Саймир Тахири беше обвиняван в обвързаност с престъпните организации, стоящи зад разпространението на наркотици, а Рама – в толерирането им. Друго обвинение към него беше за готвена изборна манипулация.

Обвиненията продължиха и след вота и поредната им кулминация беше през февруари 2019 г., когато опозицията обяви, че отново напуска парламента. Демократическата партия го бойкотира и през декември 2018 г., но депутатите ѝ се върнаха в пленарната зала. В парламента обаче нормален тон на разговор не беше установен, стигна се до нова ескалация, а един представител на опозицията дори замери Рама с яйце.

Записите

В основата на последните критики на опозицията и общественото недоволство стоят аудиозаписи, публикувани от немския таблоид „Билд“. В материал, озаглавен „Как мафията манипулира изборите в Албания“, изданието обвинява партията на Рама, че е манипулирала парламентарните избори през 2017 г., и то с подкрепата на престъпни структури. Записаната комуникация е между двама кметове от Социалистическата партия и арестувания през октомври 2018 г. за наркотрафик престъпен бос Астрит Авдилай, в която те обсъждат предстоящите (през юни 2017 г.) парламентарни избори. Социалистическата партия на Рама обвини опозицията, че е поръчала материала и вреди на икономиката и туризма в страната.

Публикацията обаче наля още масло в огъня. Президентът Илир Мета реши да отмени постановлението, с което насрочва местни избори на 30 юни т.г. – с аргумента, че има „необходимост от успокояване на ситуацията и риск от непредсказуема ескалация на конфликта в страната“ и че „ако само управляващата партия ще участва в тези избори, това е ясно посегателство срещу принципите на плурализма“.

Министър-председателят Еди Рама от своя страна отговори, че президентът има задължение да насрочва избори, но няма право да ги отменя. Премиерът настоява, че вотът в края на юни ще се проведе. Социалистическата партия реши също така да стартира процедура по импийчмънт на държавния глава.

Дори социалистите да успеят да съберат нужните 94 гласа в 140-местния албански парламент, нужни за процедурата по отстраняване на президента, последното решение е на Конституционния съд. Той обаче не функционира от около година, след като повечето от съдиите в него бяха уволнени, защото не можаха да издържат антикорупционните проверки, въведени от правителството на Рама. Тези проверки бяха част от мерките за борба с корупцията и реформирането на съдебната система, които правителството в Тирана предприе, за да може страната да се присъедини към Европейския съюз.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Химерата ЕС

Хоризонтът пред Албания изглежда неясен както във вътрешен, така и във външнополитически план. По улиците на Тирана от месеци наред има протести с искания за оставката на Рама. Те често ескалират – демонстрантите хвърлят коктейли „Молотов“ по органите на реда, а през март се опитаха да щурмуват и парламента. Конституционният съд е напълно блокиран, тъй като в него е останал само един съдия. Опозицията отказва да е част от парламента, а управляващите се опитват да свалят президента.

На фона на това в четвъртък холандският парламент прие резолюция, с която се обяви срещу започването на преговори за присъединяването на Албания в Европейския съюз. Въпреки това парламентът в Хага даде зелена светлина на преговорите със Северна Македония, което е знак, че пътят на двете държави към членство в ЕС може да бъде разглеждан поотделно от Брюксел занапред. Нещо, което ще навреди основно на Албания в тежката ситуация, в която се намира.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Euronews

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лесбос: Смъртта по пътя към Европа

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-smartta-po-patya-kam-evropa/

Това е едно от най-тихите и най-тъжни места, които някога съм виждала. На поляната, заградена с телена ограда, сред тревата, позеленяла от влажния средиземноморски климат на Лесбос през януари, личат контурите на нечии гробове, подредени в правилни редици. Малките надгробни камъни лаконично съобщават датата на смъртта и понякога възрастта на човека, погребан отдолу. Само на малцина са изписани и имената. Това е гробището за бежанците, чиито истории никога няма да бъдат разказани. Тук погребват хората, които никога не изминават пътя към Европа.

До един от гробовете стоят две плочи – на 31-годишната Галия и нейното бебе на едва годинка. Двете са загинали в морето на 18 юли 2016 г. До тях намирам гробовете на Ахмад и Фатима – и двамата също на по една година. Зана на 3 години. Стигам до безименен гроб на 5-годишно дете. Прилежно подредени камъни ограждат малките елипсовидни купчини пръст – някой се грижи за реда на това място с упорита методичност, издръжлива на неразбиране, негодувание и бюрократични препятствия.

Най-новите гробове все още нямат надгробни плочи: край един стои бетонна тухла, край друг – изсъхнал клон от маслиново дърво. Мястото се запълва бързо.

Тази картина изплува с новината от ранните часове на 11 юни за пластмасова лодка с 64 бежанци на борда, преобърнала се в морето на път от Турция към бреговете на гръцкия остров Лесбос. Общо седмина – две деца, четири жени и един мъж – са загинали. Други 57 души бяха спасени от гръцката брегова охрана с помощта на патрулен кораб на европейската гранична агенция „Фронтекс“.

Тази новина намери място в дневния ред на световните медии, за разлика от много други подобни случаи по-рано – според Световната организация по миграцията от началото на тази година 41 души, опитали да потърсят убежище в Европа по източносредиземноморския маршрут, са загинали или се смятат за безследно изчезнали.

Това гробище съществува от 2015 г., когато на остров Лесбос пристигат рекорден брой бежанци – над 860 000 души според данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН. Оттогава е и статистиката за най-много смъртни случаи – близо 800.

„Онова лято организирахме погребения почти всеки ден“,

спомня си Ефи Лацуди, която стои в основата на много местни инициативи за солидарност, включително лагера „Пикпа“, където се грижат за най-уязвимите хора.

Първите погребения на бежанци, загинали по пътя към Лесбос, датират от 2001–2002 г. Организирани от местните власти, церемониите са сведени до кратки бюрократични процедури – „нетипични за общество с много по-емоционално отношение към смъртта“, отбелязва Ефи. През 2009 г. няколко местни хора започват да дават гласност на тези случаи – с присъствието си на погребенията настояват за достойно изпращане на безименните жертви на опасното пътуване.

„Така едно декемврийско утро през 2012 г. се събудихме с новината за нова трагедия край източния бряг на острова – на брега бяха открити повече от 20 тела. От потъналата лодка беше оцелял само един човек, който лежеше в болница в безсъзнание. Беше ужасяващо. Тогава местните се мобилизирахме – от години бяхме свидетели на такива неща, но никога не говорехме за тях“, разказва Ефи Лацуди.

Погребали мъртвите в едно затънтено кътче на общинското гробище, отредено за бездомници, бедняци без роднини и хора, които не принадлежат към християнската вяра. „За бежанците поставяха надгробни плочи, на които не пишеше нищо – нямаше и дума, която да упоменава кой почива в тези гробове. Там имаше гробове от 2007 г. насам, което означава, че загиналите по-рано или не са били погребани, или са погребани съвсем анонимно“, обяснява гъркинята. През 2012 г. обаче присъства и кметът на административния център Митилини, както и малката общност от бежанци на острова –

трагедиите в морето вече не са безгласно подминавана тема.

Ковчег © Karol Grygoruk

„Смятам, че е много опасно, когато някой умре, да не приемаме смъртта му за нещо важно. Това означава да приемем, че някои хора имат по-малко право на живот и по-малко заслужават уважение в смъртта. За мен това е висша форма на несправедливост“, казва Ефи. Другата опасност, която тя вижда, е превръщането на такива трагедии в нормална част от ежедневието. „Дори гледайки мъртъв човек, продължаваме да мислим за него с етикети – нелегален имигрант, бежанец, удавник, сириец. Философията на фашизма слиза чак до това ниво – да смяташ, че нечия смърт е маловажна и няма значение“, категорична е тя и пита: „Колко голяма новина щеше да бъде, ако морето изхвърлеше на плажа на някой гръцки остров телата на 23 европейци?“

„Представете си да се събудите някоя сутрин и във вашия град да открият мъртвите тела на 23 души. Би трябвало всички да бъдат потресени.

Реакцията обаче се изчерпва с въздишка: „О, горките хора“ и толкоз“, разказва още Ефи.

С всяка следваща година трагедиите зачестяват, а жертвите стават все повече на брой. При потъването на една лодка през 2014 г. загива почти цяло семейство. „Беше оцелял само синът, който загуби майка си, баща си, баба си и двете си малки братчета“, пояснява Ефи. Заедно с малка местна общност тя настоява погребенията да се извършват по начин, който да уважава човека, историята и културата му.

Критичната 2015 година обаче е различна – през онова дълго лято не минава и ден без нов случай с потънала лодка. Морето изхвърля мъртви тела по плажовете – някои с паспорти и установена самоличност, други – завинаги останали безименни. „Никога не можем да сглобим целия пъзел. Ако никой роднина не потърси тялото или от корабокрушението няма оцелели, никога не можем да разберем кои са тези хора и какво се е случило“, обяснява Ефи Лацуди, според която

жертвите са поне два пъти повече от официалната статистика, просто много хора изчезват безследно.

Ефи Лацуди © Десислава Микова

На острова също умират бежанци. Когато бях там през януари, последният случай беше с бежанец от Камерун, починал в палатката си в регистрационния център „Мория“ няколко седмици по-рано, чакайки решение по молбата си за убежище. „Страдал е от сърдечно заболяване, от което е починал. Не е починал от студ, както беше съобщено в медиите“, твърди Патрик Мансур, който работи в администрацията на „Мория“.

„Защо обаче човек със сърдечен проблем е настанен в палатка в „Мория“ в началото на зимата?

Нима това е нормално? Ако човекът е бежанец, явно е нормално“, възмущава се Ефи Лацуди.

Той е погребан в неформалното гробище за бежанци, пръстта на гроба му още не беше слегнала, когато го откривам. Купчина камъни стои там, където може и никога да няма надгробна плоча – това е скъпо усилие, което среща все по-голяма съпротива.

„В болницата има процедура за такива случаи – опитват да се свържат със семейството на починалия, за да информират близките за смъртта, а и за да идентифицират тялото със снимки и видео. Семействата обикновено настояват за това“, обяснява Патрик Мансур. В този случай други бежанци от Камерун са помогнали за връзката със семейството. „Оттам нататък това е работа на полицията. „Мория“ няма нищо общо. Правим само кратко неофициално възпоменание с общността и сънародниците на починалия“, допълва Мансур.

Отскоро гръцкото законодателство определя като уязвими и хората, преживели корабокрушение или загубили близки при прекосяването на морето до европейските брегове. Затова и Ефи Лацуди не приема

студената последователност на процедурата по регистрация, през която преминават хората минути след като са били извадени от морето.

„Миналата година в „Пикпа“ приехме жена, която беше загубила детето си в морето. В отчаянието си искаше да се хвърли от лодката на бреговата охрана. Властите, без да проявят достатъчно чувствителност, настояваха тя първо да премине през процедурата по регистрация. Бързо обаче установиха, че няма да могат да се справят със случая, затова все пак ни извикаха да го поемем“, обяснява Ефи.

Гробището за бежанци на о. Лесбос

Гробището за бежанци на о. Лесбос © Karol Grygoruk

Бюрокрацията получава приоритет и при последния случай. Роднините на загиналите и оцелелите при потъването на лодката са закарани до пристанището и оттам – за регистрация в „Мория“. Без право на време за скръб и утеха.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: © Karol Grygoruk

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Илиян Василев: „Ще съмне и без специални отношения с руската газова компания“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/iliyan-vasilev-interview/

Илиян Василев е дипломат и енергиен експерт, член на Управителните съвети на Антикорупционния фонд и на Центъра за балкански и черноморски изследвания. От 1997 до 2000 г. е председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции, а от 2000 до 2006 г. – посланик на България в Русия. Бил е председател на „Делойт България“. В ролята си на енергиен консултант е съветвал няколко български правителства. Пред „Тоест“ Илиян Василев коментира срещата на българския президент Румен Радев в Санкт Петербург с руския му колега Владимир Путин.


Венелина Попова: Отношението на президента Румен Радев към Русия обикновено се определя или като тежнение към евразийския проект, или като разумен прагматизъм. Каква е Вашата оценка за опитите на държавния ни глава да възстанови добрите отношения с Русия? Има ли някакъв резултат от срещата в Санкт Петербург, който да си струва анализа?

Илиян Василев: Не мисля, че има нещо забележително в тази среща. Пълномощията на президента са толкова ограничени, че освен за някаква символика, за друго не можем да говорим. Прагматично погледнато, той повтаря това, което вече е казано от правителството, от премиера или от министъра на енергетиката във връзка с енергийните проекти. Не е ново и настояването на Радев за предоговаряне на по-ниски цени на природния газ, защото цената на „Газпром“ е абсолютно неконкурентна спрямо цените на останалите доставчици и разликата е вече прекалено голяма, за да не бъде забелязвана.

ВП: Румен Радев каза на Путин днес, че България вече реализира първи доставки на втечнен газ от САЩ през Гърция на значително по-ниски цени от руския. Но някои оспорват тези по-ниски цени.

ИВ: Има хора, които отказват да признаят очевидното. Няма за какво да се спори. Има осем или девет газови борси в Европа, всеки може да види цените. Формулата, по която ние вкарваме газ от „Газпром“, е привързана към нефта, а в момента цената му е с над 60% по-висока, отколкото е на борсите в Германия, Холандия, Белгия, Италия и Чехия например.

ВП: На срещата с Владимир Путин българският държавен глава призова българското правителство да не бъде толкова срамежливо и да започне преговори с „Газпром“ за предоговаряне и намаляване на цената на природния газ. В същото време обаче България не е постигнала изискването за диверсификация на енергийните източници. От тази гледна точка разширяването на газопреносната мрежа или изграждането на газоразпределителен център и интерконектори със съседните ни държави, за които Румен Радев говори в Санкт Петербург, имат ли някакво значение, след като ние продължаваме да транзитираме и вкарваме само руски природен газ?

ИВ: Румен Радев е абсолютно прав, защото ние отдавна можехме да предоговорим цената на газа и да вкараме по-гъвкави репери за ценообразуване, за да не висим само с нефтената индексация.

ВП: А защо правителството не го направи?

ИВ: Правителството е в някакъв ступор, защото управляващите залагат на стратегическа игра от гледна точка на това „Газпром“ да транзитира през България големи количества природен газ. И за да не се излагат на риск от възможни усложнения или от излишна скромност ли, не правят очевидни неща, които направиха други страни от Централна и Източна Европа. Но това не е ново. „Булгаргаз“ беше единствената компания, която прие без промени и с „ура“ предложението на руската газова компания за разрешаване на спора с Европейската комисия. Всички други компании имаха резерви и поставиха условия.

ВП: Това не е ли просто стил на управляващите, който работи срещу националните ни интереси?

ИВ: Ами как да не работи против националните интереси? Само за една година заради разликите в цените (примерно между регулираната цена в момента, която е много близко до цената на „Газпром“, и цената на борсите) ние надплащаме между 250 и 300 млн. долара. Тези суми отиват при акционерите на „Газпром“, които тази седмица се похвалиха с най-голямата печалба и дивиденти от четири години насам.

ВП: А тези пари излизат от джоба на българския бизнес и на гражданите…

ИВ: Още по-лошо. Неблагоприятният ефект се измерва не само със сумите, които ние надплащаме, а в това, че тъй като цената на природния газ не е конкурентна на цените, на които се купува, да кажем, в Румъния, Словакия и Турция, от това настъпват вторични вреди – продукцията, стоките, услугите се оскъпяват и там също има негативен ефект.

ВП: Пред Путин Румен Радев обяви проекта за АЕЦ „Белене“ като неизбежен, защото на България са необходими надеждни източници на електроенергия за развитие на промишлеността ни. Как така навремето спрян като ненадежден, абсолютно същият проект стана надежден и беше реанимиран от правителството? И второ – в цял свят модерната промишленост използва за нуждите си все по-малко електроенергия, а ние не вървим в тази посока…

ИВ: Това е големият проблем на нашите хора от върховете, които отиват в Русия – че имат все по-малко теми, които да обсъждат с руските ръководители. Търговията ни е в застой, от десет години не е мръднало нищо.

ВП: Е, Путин говори за ръст от 2,8%, което звучи смешно.

ИВ: Не само че е смешно, но винаги между данните на Росстат (Федералната служба за държавна статистика на Русия) и на българската статистика има разминавания, тоест по-скоро някой е гледал насила да измъкне някоя добра новина. А и нашите компании вече са вдигнали ръце от т.нар. приятелски пазар и предпочитат да работят с по-малки, но сигурни райони, отколкото постоянно да изпитват проблемите на нестабилната валута, на тарифни и нетарифни ограничения и всичко, което е характерно за руския пазар. От друга страна, онова, което Русия внася от България, е също достатъчно тривиално – и президентите, като нямат нещо ново, пак притоплят манджата с АЕЦ „Белене“. И двете страни знаят, че този проект не може да стане, тъй като не е тайна, че още през 2006 г. „Росатом“ заяви, че иска да инвестира, иска мажоритарен дял, не миноритарен,…

По силата на Виенската и Парижката конвенция и по договора за Евратом държавата е ултимативният гарант за всичко, което се прави от частни фирми [в контекста на ядрената енергетика]. Пред света тя е тази, която гарантира безопасната експлоатация, включително и обезщетяването в случай на ядрена авария във всички страни, независимо от собствеността върху съответната АЕЦ. И сега ние знаем, че не можем да дадем на Русия мажоритарен дял, тя пък знае, че не може да инвестира без държавни гаранции, които ние знаем, че не можем да дадем. Лошото е, че сметката расте, сутринта (в четвъртък) тя беше достигнала 3 милиарда и 267 милиона долара.

ВП: Путин заяви, че има резерви за активизиране на двустранните ни отношения. За какви резерви говори руският държавен глава?

ИВ: Има резерви. Примерно собствениците на ТЕЦ „Варна“ преговарят с „Газпром“ за директни договори за реализация на газова централа.

ВП: Говорим за господата Ахмед Доган и Делян Пеевски, нали?

ИВ: Да, те искат да се намесят в посредничеството за руския газ. Има и други проекти с увеличение на газовата консумация, например руската страна отдавна обикаля и оглежда възможността да участва в „Топлофикация София“, но това е повече от същото. Иначе, както виждате, Русия предлага все по-малко внос дори в традиционни области.

ВП: На България, като бивш сателит на Съветска Русия, днес ѝ е трудно да постигне едни прагматични отношения, каквито има, да речем, между Германия и Русия. Не съм убедена и в това, че може да бъде преодоляно както руското имперско високомерие, така и нашите комплекси за малоценност. И отношенията ни да стъпят на здрава основа.

ИВ: Сигурно има и комплекси за малоценност. Но вижте, днес президентът Радев каза нещо, което не е нормално за държавен глава на страна от ЕС, а именно, че правителството ни трябва да преговаря с „Газпром“. Това е разковничето на тоталния анахронизъм, изостаналост и антикварност на българската политика. Отдавна правителствата не преговарят с „Газпром“.

Отделно, докато се мъчим да постигнем конкурентна цена, направихме една много странна сделка с американски газ. Тя тръгва от „Чениър“ – една от известните фирми в САЩ, но за разлика от случая, в който тя изнесе газ за Полша, където вносителят беше полската държавна компания PGNIG, в нашия случай докато природният газ стигне до „Булгаргаз“, премина през една холандска и една гръцка фирма, а след това – и през още един посредник. На всичко отгоре „Булгаргаз“ не обявява открит търг, на който могат всички да се състезават, а просто си решава с кого да сключи договор. И поради тази причина дори и добрата новина за вноса на американски втечнен природен газ не е доказателство, че България иска да разгръща либерализацията и да усилва конкуренцията, тоест много хора да се конкурират за правото да доставят газ.

От другата страна, имате „Газпром“, който никога не се е конкурирал и президентът Радев казва на това отгоре, че правителството трябва да преговаря. Извинявайте, но нека „Газпром“ да участва в търгове, да се бори за българския потребител – и ще съмне и без специални отношения с руската газова компания. Тя се конкурира и на пазарите в Германия, и на пазарите в Западна Европа. Дори в Гърция делът на „Газпром“ падна под 50%.

ВП: Владимир Путин каза ясно на президента Радев, че не може да се намесва в преговорите за цената, на която ние ще купуваме от „Газпром“.

ИВ: Путин е много повече в час, защото от гледна точка на факта, че „Газпром“ е търгувана на борсата компания, ако каже, че той преговаря, това вкарва акционерите в питанката дали преговорите не са политически. С руската газова компания се преговаря на пазарни принципи. Вярно е, че и нефтено индексираните цени са също пазарни, но ние сме избрали някаква друга писта – най-лошата, бих казал. И не „Газпром“ ни е виновен.

ВП: Може ли да обобщим, че срещата между президентите на Русия и България не произведе някаква новина?

ИВ: Абсолютно нищо не може да произведе, защото българо-руските отношения, особено в търговията и енергетиката, не са функция на това какво ръководителите на двете страни ще се договорят, или не. Пазарът определя. Лошото е, че нашите държавни мъже още не могат да приемат, че нещата не зависят от тях. Ще им трябва още време.

ВП: Последен въпрос: президентът Радев каза на срещата си с Путин, че България ще продължи да поддържа старата съветска бойна техника в армията ни до пълното ѝ преоборудване и модернизация. Това в какъв контекст беше казано и какъв смисъл имаше?

ИВ: Ами президентът и той иска нещо да каже, в което да се провиди някаква негова лична намеса, права и възможности. Но проблемът е, че Радев не е първият, който се опитва да се справи с невъзможното уравнение да се ремонтира съветска бойна техника. Досега потрошихме огромни суми за модернизацията на МИГ-29, преди да се изясни, че това просто няма как да стане, защото тези самолети, ако бъдат модернизирани, ще трябва да защитават България от руските самолети.

Разговарял съм с различни хора в Русия и те казват: „Разберете, когато вие сте в друг стратегически военен съюз, няма как да ви ремонтираме техника, която утре може да бъде насочена срещу нас, нали?“ Затова ремонтът на техниката започна да се прави в Украйна, след това се разбра, че не става, след това в Беларус – пак не става. И няма да стане, колкото и господин Радев да обещава. Но аз го разбирам просто по човешки. Отишъл е на среща с един от големите световни лидери и нещо трябва да каже и да се види, че зад думите му стоят възможности. А няма!

Заглавна снимка: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В Прага пак е пролет

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-praga-pak-e-prolet/

Po bitvě je každý generálem, или „След битката всеки е генерал“, казват чехите. Всъщност и според поговорката, и според конкретната ситуация самопровъзгласилият се за „генерал“, който заслужава да бъде окичен с лаврови венци, или най-малкото да стане следващия министър-председател на Чехия, няма да е само един. При парламент, съставен от девет политически сили, шест от които опозиционни, кандидати надали ще липсват. Но първо битката трябва да бъде спечелена – премиерът Андрей Бабиш да бъде свален. За това се борят днес 120 000 души, които излизат по централните улици на Прага и изпълват емблематичния Вацлавски площад в едни от най-многолюдните демонстрации в страната от Нежната революция през 1989 г., довела до края на комунистическия режим.

Пролет, започнала още през есента на миналата година

50 години след драматичните събития от 1968-ма, когато съветските танкове влизат в чешката столица и слагат край на опитите за политическа либерализация на страната, през ноември 2018 г. в Прага се проведоха многохилядни протести срещу Бабиш във връзка с неправомерно усвоените от него европейски субсидии, което стана причина и за гласуване на вот на недоверие в чешкия парламент.

Половин година по-късно настояващите за оставката на чешкия премиер са в пъти повече, след като проведеното от чешките служби разследване по случая с въпросните европейски средства завърши с препоръка за изправянето на Бабиш пред съда, основанието за което се потвърждава и от предварителните констатации от одита на Европейската комисия по случая. По същество бизнес империята на Бабиш, който е вторият по богатство човек в Чехия, не би трябвало да има какъвто и да било достъп до фондовете за развитие на ЕС през последните години. Усвоявайки субсидия от 2 млн. евро за ферма и конгресен център, Бабиш е нарушил закона, тъй като въпреки извършеното от него прехвърляне на конгломерата му „Агроферт“ в доверителни фондове, е бил в конфликт на интереси, казва се в заключенията на ЕК. Изправен пред угрозата да му бъдат предявени обвинения в криминални престъпления,

Бабиш побърза да смени правосъдния министър в страната, с което само наля бензин в протестния огън.

„Това, което е написано в доклада [на ЕК], е сериозно и може да стане основание за подозрение в криминално деяние“, коментира пред Чешката национална телевизия главният прокурор на страната Павел Земан. От изявлението му става ясно, че върховната държавна прокуратура подготвя собствен анализ на доклада, публикуван от чешките медии на 30 май, и ще стигне до заключения след две до три седмици. Каквито и да са тези заключения обаче, Бабиш е категоричен, че няма никакво намерение да подава оставка. Министър-председателят отрича да е извършил каквито и да било злоупотреби, наричайки случая „политическа маневра“.

„Този одит е много съмнителен и аз го възприемам като атака срещу Република Чехия и нейните интереси, като дестабилизация на Чешката република“, заяви 64-годишният лидер на управляващата популистка партия АНО (Движение на недоволните граждани), застанал начело на страната през 2017-та, след три години на министерски постове (като министър на финансите и заместник министър-председател по икономиката). Междувременно опозицията успя да прокара искане за пълно поемане на отговорност от страна на Бабиш в случай на финансови щети за страната (връщане на получени от ЕС средства), така че потърпевши от измамата да не бъдат данъкоплатците.

„Не искаме Бабиштан“, „Стига толкова“

„Стига лъжи! Подай оставка, ще бъде по-добре!“, скандират протестиращите чешки граждани, които – противно на твърденията на някои от поддръжниците на Бабиш, че демонстрантите в столицата са изключително „градски либерали“ – се стичат от всички краища на страната, носейки плакати с имената на местата, от които идват.




„От големите регионални градове пристигат пълни влакове, но освен това и пълни автобуси с хора идват от селища като Сушице. Невероятно е!“, коментира за общественото Радио „Прага“ Микулаш Минар – председател на неправителствената организация „Милион моменти за демокрация“, която организира демонстрациите. Тези твърдения се потвърждават и от интервютата на чешкото радио с над 130 души, в това число тийнейджъри и хора над 80-годишна възраст, избрани на случаен принцип измежду десетките хиляди на Вацлавския площад. Много от интервюираните пенсионери заявяват, че няма да се оставят да бъдат купени чрез повишаване на пенсиите, защото мислят за бъдещето на своите внуци. Именно хората от тази възрастова група традиционно са припознавани като основен електорат на Бабиш и неговата партия.

Кой е Андрей Бабиш?

Наричан „Бабишкони“ и „Чешкия Тръмп“, с нетно богатство в размер на 3,7 млрд. долара, министър-председателят на Чехия е един от най-преуспелите предприемачи в бившата комунистическа държава. Започнал от търговия с торове, през годините Бабиш се превръща в крупен индустриалец, собственик на повече от 210 предприятия, в т.ч. селскостопански, енергийни и медийни компании, обединени в конгломерата „Агроферт“.

Той е сред чешките олигарси със значителна медийна собственост, включително и два от най-големите и влиятелни ежедневника в страната, посочва докладът на „Репортери без граници“, в чийто индекс за медийна свобода Чехия заема 40-то място (загуба от 6 места спрямо 2018 г.). От организацията припомнят, че през април 2018 г. трима чешки разследващи журналисти са били заплашвани от полицията във връзка с медийното отразяване по теми, свързани с Бабиш. Както и че след 27 години лоялна служба в един от вестниците, купени от него, през септември м.г. военната кореспондентка Петра Прохазкова подаде оставка „поради намесата му в редакционна политика“.

Или иначе казано, за разлика от президента Милош Земан, който от години атакува чешките медии в стил Тръмп или собственик на български футболен отбор, Бабиш борави с инструментариума на Орбан и Пеевски, търсейки начини да разширява медийното си влияние.

А колко силен е Бабиш в чешкия парламент?

„Чешкият парламент е много фрагментиран. Теоретично опозицията е много силна и чисто аритметично са възможни правителства и без участието на партията на Бабиш“, коментира за „Тоест“ д-р Константин Павлов, преподавател в Софийския университет. Павлов е чешки възпитаник, следи политическата ситуация в страната, а през 2016 г. взе обширно интервю от бившия кмет на Прага Ян Касъл, което хвърля светлина върху социално-политическите процеси в новата история на страната. „Останалите политически сили дебнат всяка грешка на Бабиш, за да се възползват от нея. Със сигурност ще има вълнения и нестабилност при оставка на Бабиш, с опити от другите партии да заемат освободеното пространство. […] Ситуацията, в която Земан е основната опозиция на Бабиш, е възможно най-изгодната за Бабиш – по същия начин, по който БСП е най-удобната опозиция за ГЕРБ в България.“ Според Павлов „загубата на управляващата партия в столицата Прага [на изборите за ЕП] е директна последица от протестите“.

Въпреки това към момента е трудно да се измери потенциалът на опозиционните сили в страната да съставят ново правителство, след като през ноември 2018 г. внесеният от шестте опозиционни партии вот на недоверие не успя да мине (не достигнаха 9 гласа). Конкретният повод за вота беше разкритието, направено от сина на министър-председателя – Андрей Бабиш-младши – в интервю за онлайн изданието Seznam.cz, че е бил отвлечен и отведен против желанието му в Крим, за да не може да даде показания в разследването за незаконното усвояване на европейски субсидии от баща му. Версията бе отхвърлена от Бабиш-старши с аргумента, че синът му страда от шизофрения, заради която е на медикаментозно лечение: „Всички, които си помислите, че бих отвлякъл собствения си син, да не сте си изгубили ума? За човека няма нищо по-ценно от децата. Или поне за мен.“

Ключов елемент за неуспешния вот на недоверие

беше стратегията на коалиционния партньор на АНО – лявоцентристката Чешка социалдемократическа партия – да се въздържи при гласуването. Позицията на лидера на партията и президент на Чехия Милош Земан бе, че дори правителството да загуби вота, той отново би дал мандат на Бабиш за съставяне на ново правителство. Както направи впрочем в средата на миналата година, след като ръководеният от Бабиш служебен еднопартиен кабинет загуби вот на доверие в долната камара на парламента. Още тогава решението на Бабиш да се коалира с комунистите провокира многохилядни протести, а ситуацията се повтори при замразяването на финансиране за 4,46 млрд. евро от страна на Европейската комисия във връзка с установените от Европейската служба за борба с измамите (OLAF) нарушения.

„Чехите се интересуват много повече от политика, отколкото българите, и имат по-дълга модерна политическа традиция, още от времето на Австро-Унгарската империя, въпреки че чешката национална държава е по-млада от българската. Чешкото гражданско общество е по-силно от българското. За ефекта върху властта тепърва ще се съди, тъй като и Бабиш е изключително силен и притежава огромно медийно влияние. Все пак аз съм по-скоро оптимист за изхода от протестите, но не мога да се ангажирам със срок“, обяснява още Константин Павлов.

На въпроса дали заемайки 71 позиции пред България в индекса на „Репортери без граници“, чешките медии са достатъчно независими, Павлов отговаря: „Част от чешките медии произвеждат качествено съдържание и критикуват властта. И в България има добросъвестни медии. Мястото в класацията означава, че делът на добросъвестните медии в Чехия все още е по-висок от този в България.“

При тази медийна картина и при подобна вълна на гражданско недоволство

има ли политическо бъдеще пред Бабиш?

Въпреки поводите за оптимизъм няма как да се пренебрегне фактът, че макар и трудно, през 2018 г. Милош Земан бе преизбран за президент на Чехия – въпреки всевъзможните начини, по които се компрометира, и токсичния дух на предизборната му кампания. По този повод Ан Епълбаум написа, че „чешката политическа и медийна култура са силно повлияни от популярни (и анонимни) уебсайтове, които заливат с постоянен поток от проруска, антинатовска пропаганда; произвеждат страх и омраза към мюсюлманските имигранти и недоволство от предполагаем „елит“, който е далеч по-слаб от корумпираната бизнес класа и руските субекти, които подкрепиха кампанията на президента“.

Подобна е констатацията на Константин Павлов, който обобщава ситуацията, в която се намираме: „Изглежда, наблюдаваме ускорена деградация на националните държави в ЕС и като единствената възможна и ефективна контрамярка изглежда засилването на европейските институции и на федералния характер на Съюза, включително и на Европейската прокуратура. И политическите системи, и институциите в страните членки изглеждат все по-неадекватни на вътрешните предизвикателства, пред които са изправени – преди всичко пред националпопулизма, който по дефиниция стоварва всички вини върху Брюксел.“

Заглавна снимка: Martin2035

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„От Батак съм, чичо“, или тенденциите, които евроизборите показаха

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/batak-i-tendentsiite-na-evroizborite/

Странна работа са изборите. А мотивите за гласуване никога не са съвсем ясни нито на социолозите, нито на политолозите, защото са колкото логични, толкова и ирационални. Спомняте ли си онзи виц от времето на соца, който обобщава образно живота в тоталитарната ни държава: не работят, а получават заплати; магазините им празни, масите им пълни; недоволни, а гласуват „за“. Е, днес има една съществена разлика – магазините са пълни, но на доста хора масите са празни. И днес сме недоволни от политическото ни представителство и управляващите, но мнозинството от избирателите подкрепиха отново статуквото и системните партии.

По странен начин и партиите тълкуват своето представяне на избори. В приключилия преди дни вот за Европейския парламент

управляващата партия ГЕРБ излезе победителка, нищо че губи близо 75 хиляди гласа

в сравнение с резултата си на евроизборите през 2014 г. и получава доверието на едва 10 на сто от гражданите с право на глас у нас. Тези малко над 600 хиляди българи са предимно членове на партията и техните семейства, представители на държавната и местните администрации, както и на фирмите, които печелят големите обществени поръчки и усвояват милионите от еврофондовете. При това Борисов разшири електоралната подкрепа за партията си, като включи на избираеми места в листата Асим Адемов, който му донесе десетки хиляди гласове от турско-мюсюлманската общност, и Александър Йорданов от СДС – партията, която с името си даде на ГЕРБ повече нова легитимност, отколкото десни гласове.

Но премиерът много добре осъзнава печалността на тази победа и предчувства, че тенденцията на спад на доверие към партията му през следващите години може да се засили. И затова ще се опита да я задържи, като продължи да се освобождава от изхабените и дискредитирани лица в ГЕРБ. Като Цветан Цветанов например – втория човек в партията, когото изпрати с благодарности в забвение. Едноличният самодържец на властта ще потърси сметка и от кметовете на общини, в които партията изгуби евроизборите от БСП. И най-вероятно ще ги подмени с нови лица на местните избори тази есен. Но на фона на тоталната корупция, бедност и социално изключване на огромни групи от обществото, той все по-трудно ще убеждава обществото, че партията му има сили за постоянно самопречистване. Омерзението от бруталната употреба на властта девалвира и ерозира общественото доверие в ГЕРБ и цялата политическа система, затова краят на това управление не е далеч. А първият тест за това в какво организационно здраве е партията без Цветанов ще бъдат изборите за местна власт през октомври.

БСП изгуби битката с ГЕРБ за Европейския парламент,

но взе 50 хиляди гласа и един депутатски мандат повече в сравнение с 2014 г. И е единствената партия, вдигнала резултата си на сегашните евроизбори.

Можеше ли столетницата да не претърпи поредния крах? Разбира се, за него ѝ помогнаха фактори като вътрешната опозиция в партията; изборът на лицата в листата и подредбата ѝ, и напрежението около включването на Сергей Станишев в нея; лошата тактика или по-скоро липсата на такава в предизборната кампания; кресчендото в обсъждането на имотните скандали и неприятният фалцет (преминаващ към фалшив тон) на посланията, отправени от Нинова и Йончева към обществото; „прегряването“, както го наричат самите социалисти, от превъзбудата от предвкусването на властта и т.н.

Но дори БСП да беше направила много по-успешна кампания с умерени послания и тон, тя пак нямаше да спечели тези избори. Просто защото си остава посткомунистическа партия, приела цялото наследство на БКП като свое, отрекла се с половин уста от тоталитарното си минало и идеология и горда с постиженията на режима на Тодор Живков, който управлява България 33 години, заедно с нейния партиен апарат и репресивни служби. Не можаха да припознаят БСП като изразител на техните очаквания за по-социална Европа и една голяма част от българите, които живеят на ръба на оцеляването със заплати и пенсии, които ни държат стабилно на последното място по доходи в ЕС. Затоваикономистката Ваня Григорова заяви в интервю по БНР след вота, че ако БСП беше направила заявки за такъв тип политика в бъдещия европарламент, тя щеше да я подкрепи и не би се явила като независим кандидат в тези избори. И тук неизбежно възниква въпросът за процесите, които ще се развиват в тази партия и за необходимостта от появата на нова политическа формация в център-ляво, която да запълни този вакуум.

Най-интересно е представянето на ДПС на тези избори.

Партията запази позицията си на трета политическа сила, но електоралната ѝ подкрепа намалява с около 60 хиляди гласа, затова ще изпрати в новия Европейски парламент трима вместо четирима депутати, които излъчи на изборите през 2014 г. Създадена като проект на Москва и на ДС, за да неутрализира влиянието на демократичните партии в годините на прехода върху българските турци и мюсюлмани и да монополизира техния вот, днес, 30 години след насилствената смяна на имената на това население и прогонването на над 300 хиляди души в Турция, партията на Ахмед Доган губи влияние сред електората си. И основната причина за това е, че младите хора от етноса не са наследили страховете на своите бащи и дядовци от т.нар. Възродителен процес, които ДПС съживява периодично и винаги с манипулативни цели.

Останалите партии и политици у нас (с изключение на Иван Костов) така и не видяха протегната ръка на българските турци, които искаха през годините да се еманципират от Доган и от създадената от него партийно-религиозна клика. На тези избори беше регистриран голям отлив на гласове за ДПС от турско-мюсюлманската общност в България и нулев интерес от страна на изселническата ни общност в Турция. И една от най-важните причини за това е присъствието на одиозния Делян Пеевски в листата. В същото време в нея без свое представителство останаха регионите, определяни като бастиони на Ахмед Доган и партията му, което няма как да не е разгневило актива в Кърджали и Делиормана и да не е се отразило на резултатите от етническия вот.

Мустафа Карадайъ и Делян Пеевски се отказаха да бъдат евродепутати с мотива, че искат да дадат шанс на младите в листата. И затова изпращат в следващия Европарламента 63-годишната Искра Михайлова, бивша министърка на околната среда и водите в кабинета „Орешарски“, и Атидже Алиева-Вели – зам.-шефка на Държавния фонд „Земеделие“, отговаряща за прилагането на Програмата за развитие на селските райони, с която бяха финансирани скандалните къщи за гости. Тези лица бяха избрани не от Доган, а от Пеевски, който вече разпределя порциите в държавата със санкцията на задкулисната власт, която го създаде.

Този контекст прави разбираемо и предизборното извинение на Доган към българските турци, част от които вече няма да намират политическо представителство в ДПС. Защото след тихия преврат в партията, на практика тя се оказа овладяна от олигархичния кръг, от същите обръчи от фирми, които Доган създаде, а сега те му отнеха властта, като го компенсираха с един ТЕЦ. Сега Движението за права и свободи ще се опита да се легитимира като партия с нов профил, като независима от етническия вот, а всъщност ще се развива като корпоративно-политически хибрид от латиноамерикански тип, което ще разврати още повече и без това нездравата политическа среда в България.

С тактиката си да се обърне към най-маргиналните и социално слаби групи в обществото, освен да си осигури между 300 и 400 хиляди гласа на избори, Пеевски търси и нов имидж както за партията, така и за себе. На тези избори либералната формация стана трета политическа сила в региони без етнически турци. А в други, като Пазарджишка област, изпревари по резултати БСП. В община Батак например ДПС е безспорен победител с 1419 гласа. В Пещера етнически турци са гласували за БСП, а в Септември – етнически българи за ДПС. Фактически в България етническият вот е разбит, а ДПС чрез модела #Кой започва за измества БСП от традиционната ѝ роля на социална партия. С една дума, отрочето е почнало да подяжда майка си. И ако успее да си гарантира тази подкрепа и в бъдеще (включително и с купен вот и законодателни инициативи като намаляването на ДДС върху хляба и лекарствата), не е изключено в бъдеще партията да стане втора политическа сила в България, а Ахмед Доган да остане само спомен и брошка на ревера на Пеевски и генерал Решетников. Тази тенденция е най-важната, откроила се на тези избори, и заслужава специален анализ и внимание.

Националистическия вот на 26 май (два пъти по-нисък, отколкото през 2014-та) обра ВМРО.

Основно заради гръмката антиромска и антибежанска риторика на Каракачанов, Джамбазки и техните подгласници, която напълно измести от фокуса Волен Сидеров, Валери Симеонов и техните партии, които едва спечелиха по един процент и малко. Провали се и другият претендент за този вот – Веселин Марешки, който като лисицата, на която гроздето е кисело, рече, че остава в нашия парламент, защото българите го искали тук.

Градската десница успя да изпрати Радан Кънев в Европарламента чрез „Демократична България“, като премина изборната граница с под 0,20%.

На ръба, както се казва, въпреки злостната и клеветническа кампания, организирана срещу коалицията от олигархията и нелегитимната власт в България. Това е безспорен успех, макар резултатът в сравнение с вота, който събра Реформаторският блок на предишните евроизбори, да е по-нисък. Но не може да бъде основание за особена гордост, защото рисковете ДБ да се превърне в малка бутикова партия на избраници (по подобие на други десни формации) без шансове да управлява, са големи. Затова трябва да намери нови коалиционни съюзници и да разшири електоралната си база, и без това малка в страни като България.

На настоящите избори за Европарламент е регистрирана най-високата избирателна активност от изборите през 1994 г. насам.

В Германия и Дания има увеличение отнад 10%, в Испания – над 20, в Австрия – близо 15 на сто спрямо предишните избори през 2014-та. Дори в Обединеното кралство, което се кани през октомври да излезе от ЕС, има ръст, макар и минимален. Положителна е тенденцията и в страните от бившия Съветски блок, където традиционно към европейските избори има слаб интерес. В Унгария, Полша и Румъния ръстът на избирателната активност спрямо предишните евроизбори е между 14 и 21 процента, а в Словения, Словакия и Хърватия, които остават в класацията зад България, активността се е повишила между 4 и 10 на сто.

У нас 66 на всеки 100 души с избирателни права не са се доверили на политическата класа и не са участвали в изборите.

Дали това е класически протестен вот, или е друга тенденцията, да кажат социолозите. Фактите са такива. И те показват загуба на представителство за политическата класа. Показват отвращението на българите към този „елит“ и нежелание повече да го възпроизвеждат с гласовете си.

Ще се акумулира ли достатъчно гражданска енергия за промяна, ще покаже времето. Ще е победа за демокрацията, ако обществото се самоорганизира и създаде само̀ нов политически проект. Всеки друг, появил се с акуширането на чужди държави и служби, може да свали от власт една партия. И да я даде в ръцете на друга. Но това ще бъде поредният политически фарс във фасадната ни демокрация.

Заглавна снимка: Стопкадър от пресконференция през 2014 г., когато Делян Пеевски обявява, че се оттегля от евродепутатското място и пита кой ще му се извини на него

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европейски избори 2019: Краят на началото

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evropeyski-izbori-2019-krayat-na-nachaloto/

„Най-страшното мина“ или „Много шум за нищо“. Това си помислиха много европейци в неделя вечер, когато стана ясно, че популисткият прилив не се е превърнал в цунами, но за сметка на това Европа е залята от зелена вълна. Множество анализатори побързаха да обявят победа за едни или други ценности. Ала изводите от европейските избори са значително по-умерени и по-сложни, част от голяма картина, която задава повече въпроси, отколкото дава отговори. Акцентите от евровота могат да бъдат резюмирани в няколко ключови думи, които със сигурност ще дефинират политическото бъдеще на Европа както на наднационално, така и на вътрешно ниво. Те са: нови политически и идеологически разделения; пренасочване и отлив на избиратели от традиционните партии към нови сили; популизъм и фрагментация.

Европа – огледало на еволюцията в политиката през XXI в.

За да видим как ключовите ни думи се проявяват на наднационално ниво, трябва първо да разберем как се проявяват те на национално. Франция е добър пример. Републиканците и социалистите отбелязаха изключително ниски резултати, съответно 8,48% и 6,19%, което остави двете някога доминиращи партии на четвърто и на шесто място. Още през 2014 г. над 70% от французите посочват, че не се идентифицират с ценностите нито на лявото, нито на дясното. Отливът на избиратели от двете традиционни сили захранва крайнодесния „Национален сбор“ (23,31%), центристката „Република, напред“ (22,41%) на президента Еманюел Макрон, както и френските „Зелени“ (13,47%). Това добре илюстрира новите идеологически разделения на ХХI в. – по линия на глобализацията, изолационизма и национализма, равенството на половете, екологичната криза.

Освен по специфични проблеми, разделенията могат да бъдат обобщени и като либертарни – в полза на умерена до по-голяма държавна намеса (в зависимост от партията) в икономически план и либерализъм в социален; и авторитарни, които са за либерализъм в икономически план и консервативни, що се отнася до обществените порядки. С оглед на това, че традиционното ляво и дясно, за които сме свикнали да говорим, са остатък от индустриалната революция и формирането на националната държава, техният срок на годност с оглед на настоящите обществени проблеми изтича.

Друг пример за това политическо пренареждане е Обединеното кралство, където традиционните лейбъристи и консерватори също отбелязаха слаб резултат – 13,72% за работническата партия и 8,85% за торите. Партията „Брекзит“ на Найджъл Фараж и либералните демократи са съответно на първо и на второ място, а зелените – на четвърто, преди управляващите консерватори. В Германия социалдемократите също са зад зелените, а християндемократите понесоха значителни загуби.

Популизмът е на мода, независимо дали е крайнодесен, крайноляв или дори центристки (френският президент Еманюел Макрон също спечели президентската надпревара с отчасти популистки дискурс, като антисистемен кандидат срещу установените партии). Преобладаващи в Европа остават крайнодесните партии, като в Испания крайнолевите „Подемос“ се явиха в коалиция и спечелиха 10% от вота, което ги остави на четвърто място. В Гърция управляващата СИРИЗА падна на второ място след консервативната „Нова демокрация“, което предизвика предсрочни избори.

Крайнодесните постигнаха големия си успех в Италия, където „Лига“ на Салвини убедително победи с над 34% от вота. Макар „Национален сбор“ на Льо Пен да е първа политическа сила на европейските избори във Франция, техният резултат е по-слаб спрямо 2014 г. при по-висока избирателна активност на настоящите избори, а разликата им с „Република, напред“ е под 1%. Крайнодесните от „Алтернатива за Германия“ отбелязаха по-слаб резултат спрямо последните избори в страната с тяхно участие и обявиха „Зелените“ за свой враг. Последните имаха изключителен резултат от 20,5%. Евроскептиците спечелиха и в Полша и Унгария, където няма изненади.

Шарен Европарламент

Фрагментацията е логична: щом на национално ниво традиционните партии се представят по-слабо, европейските семейства, които споделяха властта в ЕП през последните четири десетилетия – Европейската народна партия (ЕНП) и Прогресивният алианс на социалистите и демократите (С&Д), – губят своето мнозинство. Отсега нататък предстои работа със зелените и либералите, но и с евроскептичните популисти, които все пак успяха да спечелят повече места. За мнозинство в 751-местния ЕП са нужни 376 депутати, а според прогнозите ЕНП и С&Д ще имат общо 332.

Европейските консерватори и реформисти, към които принадлежат ВМРО и полската „Право и справедливост“, имат прогнозно 63 места, докато зелените имат 69. „Европа на нациите и свободите“, където са „Национален сбор“ на Льо Пен и „Лига“ на Салвини, ще разполага с 58 места. Партията „Брекзит“ на Фараж се оттегли към европейското семейство на „Европа на свободата и пряката демокрация“, където са конкурентите и настоящи коалиционни партньори на Матео Салвини – Движение „5 звезди“. Прогнозно те ще заемат 54 места в новия Европарламент. Това означава, че популистите и евроскептиците са силно фрагментирани в общо три различни европейски семейства. Тези три различни евроскептични семейства биха имали обща тежест от 175 места, и то само в случай че постигнат консенсус помежду си. Следователно трудно биха могли да повлияят на политическия процес в ЕП. А различията между евроскептичните партии са големи и в областта на ключови въпроси, което още повече затруднява коалирането.

Двете семейства на Алианс на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ) и зелените прогнозно вземат 174 места, или с едно по-малко от евроскептиците, но те далеч не са единствените проевропейци.

Същевременно ЕП трябва да излъчи нова Европейска комисия и нов председател. След като държавните ръководители на 28-те държави членки стигнат до консенсус за кандидат с оглед на резултатите от изборите, Парламентът трябва да подкрепи избора. Настоящата Комисия има мандат до края на октомври т.г. „И четиримата водещи кандидати се обединиха около схващането, че е нужна институционална реформа, която да засили ролята на ЕК и ЕП за сметка на Съвета на ЕС. В тази връзка фаворитът за председателския пост в ЕК Манфред Вебер декларира намерението си да превърне всяко предложение на ЕП в законодателна инициатива“, писа Иглика Иванова в своя обзор на основните лица в надпреварата за един от най-важните постове в ЕС.

Но разногласията в преговорите са големи. Френският президент Еманюел Макрон не подкрепя Манфред Вебер, нито процедурата за избор на кандидат, според която водачът на най-голямото мнозинство в Парламента става председател на ЕК. „За мен е ключово хората на най-деликатните позиции в ЕС да споделят нашите ценности и да са възможно най-харизматичните, изобретателни и компетентни. Важно е и да имаме баланс между половете – да предложим двама мъже и две жени“, заяви Макрон. В настоящия момент Манфред Вебер е подкрепян от Ангела Меркел, както и представителите на Ирландия и Хърватия, докато Франс Тимерманс е фаворит на Испания и Швеция. Преговорите ще бъдат дълги, а финалът се очаква чак през юли.

Европа е важна

Избирателната активност в целия Европейски съюз стигна до най-високите си нива от петнайсет години насам – над 50%. Това са първите избори в историята на ЕС, в които активността не отчита спад спрямо предходните избори. Във Франция повече избиратели отидоха до урните за европейския вот, отколкото за парламентарните избори през 2017 г. Мнозинството от държавите отчитат ръст на гласувалите, а вотът засяга не само национални, но и наднационални проблеми, като европейската интеграция и идентичност, както става ясно от платформите на много от спечелилите партии. Макар националните въпроси да остават решаващи за гласоподавателите, много от изборните програми и гласувалите за тях показват, че европейският вот може би е на път да се превърне в нещо повече от наказателен вот за партиите на власт или лакмус за изборните настроения в държавите. На Обединеното кралство може да се гледа като на парадоксално потвърждение на тази теза, тъй като, макар резултатът да е в полза на евроскептична партия, а гласуването да се ориентира около националния въпрос за Брекзит, този казус е свързан директно с Европейския съюз и европейското бъдеще.

Новият ЕП ще бъде много по-представителен от идеологическа и политическа гледна точка. Очакват се промени в приоритетите на Съюза, като зелените например вече заявиха, че тяхното съдействие си има цена и тя е прокарването на политики, свързани със справяне с климатичните промени. През юни ще стане ясно как ще бъдат формирани политическите семейства в ЕП, и дотогава всичко остава на ниво спекулации и прогнози. Дали евроскептиците ще успеят да постигнат консенсус за обединение, каквито са амбициите на Матео Салвини и Марин Льо Пен, ще стане ясно също в следващия месец. Срещата на ЕС ще се проведе на 20 и 21 юни, а встъпителната сесия на новоизбрания ЕП е предвидена за 2 юли, като скоро след това ще бъде направен изборът за председател на ЕК и изслушванията за европейски комисари.

Макар още да не можем да говорим за европейски избори около изцяло европейски въпроси и разделения, вотът от 2019 г. ще остане в историята като прецедент в множество аспекти – форматът, в който протече кампанията за европейските избори, инициативите, поощряващи гласуването, както и отразяването от страна на европейските медии, показват по-висок интерес и желание за задълбочаване и европеизация на изборните процеси. Задачата на новоизбрания Парламент не е лека – структурите на ЕС се нуждаят от сериозни реформи, за да се адресират умерено и практично проблемите, на които евроскептиците предлагат радикални и често неприложими решения. Остават въпросите за бъдещето на ЕС; обвързването на еврофондовете с върховенството на правото; корупцията и изоставащите държави, сред които и България; поощряването на иновациите и развиването на конкурентоспособността на Съюза в една дигитална епоха; защитата на правата, свободите и неприкосновеността на европейските граждани онлайн и офлайн.

Затова, ако трябва да обобщим европейския вот с един цитат, най-подходящи биха били думите на Уинстън Чърчил от ноември 1942 г., в разгара на Втората световна война:

Това не е краят. Това не е дори началото на края. Но може би е краят на началото.

Заглавна снимка: © Jakob Braun

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС като своеобразен политически борд

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/es-kato-svoeobrazen-politicheski-bord/

Утре ще гласуваме за състава на новия Европейски парламент. Поне тези от нас, които ще си направят труда до отидат до избирателните секции. Няма да сме много. Защото голяма част от българите са убедени, че каквито и да са резултатите, тези избори няма да променят начина им на живот, нито доходите им; нито ще гарантират по-добро бъдеще на децата им, справедливо правораздаване, равни шансове за кариера или сигурност за работните им места. Те не вярват и в това, че 17-те български евродепутати отиват в Брюксел, за да работят в синхрон за интересите на България, независимо към кое европейско политическо семейство принадлежат. И най-важното – никой от участниците в предизборната кампания не се опита да ги убеди в обратното.

Сигурна съм, че малцина са следили кампанията внимателно. И тези, които наблюдават политическите процеси, едва ли са били заинтригувани от медийните изяви на кандидатите, дори и само на основните опоненти в тези избори. Не вярвам някой да е запомнил поне едно от посланията на големите играчи. Защото такива отсъстваха.

Кампанията беше вяла, скучна и изцяло изместена от имотните скандали и опитите на Борисов да запази властта – своята и на ГЕРБ.

Кампании като тази за европейските избори трудно могат да бъдат проведени така, че да са особено интересни за публиката. Защото политиките на ЕС и неговото право с договорите, регламентите, директивите и тяхното прилагане са сложна материя. Но не е сложно да се обясни на хората кога в Брюксел се вземат определени решения, които не са благоприятни за нашия бизнес или икономика. Особено ако се използват конкретни казуси, като например Пакета за мобилност I, известен в България повече като пакета „Макрон“, или законодателството за въглищните централи: първият е показателен за липсата на гъвкавост на българското правителството, вторият – за пълното му безхаберие, което рискува да доведе до колапс енергийната ни система.

Но вместо да посочат провалите на управляващите в отстояването на националните ни интереси и да кажат как те като бъдещи депутати в ЕП биха работили за тях, участниците в предизборната кампания не можаха да направят един смислен дебат за това как трябва да участваме в изработването на общите европейски политики, свързани с екологията, енергетиката, земеделието, качеството на храните и др.

Така че да не се чувстваме втора ръка европейци. И най-важното – партньорите ни в Съюза да не гледат на нас, българите, по този начин.

Но за каквото и да ставаше дума в предизборната битка, то беше изговорено толкова банално, скучно и пропагандно, че нямаше как да предизвика интереса на аудиторията, още по-малко да го задържи. И както отбелязва Георги Лозанов, в кампанията не бяха спазени елементарни изисквания за всяка комуникация, като това да не повтаряш вече казани преди теб неща и да говориш с остроумие и ирония. Но за това, разбира се, трябва и добър пиар, какъвто очевидно нито една от партиите и коалициите – участници в европейските избори, нямат.

Бяха лишени от възможност да вдигнат нивото на кампанията и журналистите в обществените медии, защото законът е силно рестриктивен спрямо участието им в предизборните дебати. Въпреки че този факт неведнъж е посочван като недемократичен, партиите не желаят да променят Изборния кодекс, защото очевидно не искат техните кандидати да бъдат поставяни в ситуации, от които могат да излязат победители само с необходимата експертност по дискутираните теми и с умението да спорят, без да свалят нивото до това на махленски свади. Уви, с малки изключения, диспутите в тази кампания обичайно излизаха от важната европейска проблематика и от разговора за това как трябва да се развива Съюзът в следващите години, а се свеждаха главно до напомнянето на стари управленски грехове на един или друг участник в тях.

Надпреварата за европейските избори в България приличаше повече на кампания за парламентарни избори.

Защото най-често управляващите говореха за успехите си във вътрешнополитически план, а опонентите им – за корупцията във всички власти, особено в изпълнителната и съдебната. Но извън краткотрайния ефект от медийните разкрития на имотните измами, темата не предизвика особени обществени реакции. За разлика от Австрия, където скандал с участието на лидера на националистическата партия на свободата Хайнц-Кристиян Щрахе доведе до трусове в правителството на Себастиан Курц, разпадане на управляващата коалиция и обявяване на предсрочни избори от президента Александър Ван дер Белен. У нас премиерът Борисов продължава да сменя министри и зам.-министри в кабинета си (по думите му, „докато трябва“), но не подава оставката на целия кабинет, който вече е доста по-различен от гласувания в Народното събрание преди две години. Той заяви, че няма намерение да го направи, даже и ГЕРБ да изгуби европейските избори.

Най-важните въпроси за всеки избирател, дори и в едни европейски избори, остават тези, свързани с неговия стандарт на живот, с достъпа му до качествено образование и здравеопазване, с гарантиране на основните му права и свободи, както и на живота и собствеността му от независима съдебна система. Затова нямаше как дебатът за бъдещето на Европа да изключи проблемите, свързани със състоянието на демокрацията, медиите, здравеопазването, икономиката.

Няма как да се игнорира фактът, че сме най-корумпираната и най-бедната държава в Евросъюза,

с най-висок дял на сивата икономика; че сме на последно място в ЕС по доходи и БВП на глава от населението; че сме сред страните с най-ясно изразено неравенство в доходите и с най-висок дял на хора в риск от бедност; както и сред страните с най-ниска продължителност на живот и най-висока смъртност, най-ниска раждаемост и най-бързо стопяващо се население, най-висок брой на самоубийствата и на изоставените деца и т.н.

Последното мащабно проучване на „Отворено общество“ показва, че България остава на дъното в ЕС и по новия „индекс на настигането“ (The Catch Up Index), за разлика от страни като Чехия, Словения и Естония, които се развиват на пета предавка и вече са в средата на класацията, далеч пред държави като Италия, Испания и Гърция. А ние продължаваме да мислим в клишето „Европа на две скорости“.

За всички тези тенденции, разбира се, не можем да обвиняваме нито ЕС, нито неговите политики или законодателство. Обратно, някои от кандидатите за депутати в новия ЕП (за жалост, единици) посочиха, че за десетгодишния ни период на членство в ЕС, който съвпада с управлението на ГЕРБ, в България с европейските субсидии се създаде земеделие от латифундистки тип, вместо да бъдат подпомогнати дребните производители, особено преференциално тези, които произвеждат висококачествени и здравословни храни с висока добавена стойност и които опазват природата и биоразнообразието.

През този десетгодишен период парите от европейската солидарност не помогнаха за развитие на изоставащите региони, нито стигнаха до дребните фермери, земеделски стопани и до българите с креативен ум, но без финансови възможности да реализират идеите си. Вместо това парите от еврофондовете бяха разпределяни към големите фирми и компании в топла връзка с властта, а писането на проекти за европейско финансиране се превърна в доходоносен бизнес. И българите продължиха да напускат страната в търсене на по-добър живот за семействата си. По принуда и без желание.

Въпреки това евроскептицизмът у нас не расте,

показва скорошно изследване на обществените нагласи. За разлика от страни като Франция, Гърция и Италия, където две трети от хората смятат, че не работи нито националната им, нито европейската система, то в България, Румъния и Унгария повечето избиратели възприемат Брюксел като гарант за спазването на базисни правила и ценности в националните им държави. И още – обратно на очакванията, че Брекзит ще подейства демобилизиращо на гражданите на страните членки на тези избори, социолозите отчитат рекордна подкрепа за проекта ЕС в общността.

Това обяснява и факта защо българите гледат на Евросъюза като на своеобразен политически борд, който чрез механизми като мониторинга на съдебната власт е способен ако не да се справи напълно с мафията, поне да я озаптява.

Остава само да гласуват и да мислят кого изпращат в новия Европейски парламент.

Заглавна снимка: © David Iliff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Възходът на европейското крайнодясно – заплаха или шанс за промяна?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/vuzhodut-na-evropeyskoto-krayno-dyasno/

На 18 май в Милано се събраха представители на десетина националистически крайнодесни европейски партии. Националистите, сред които лидерката на френската крайна десница Марин Льо Пен и италианският вицепремиер Матео Салвини, искат да направят своя европейска група, именувана Европейски алианс на хората и нациите. Разбира се, мигрантите, Макрон, Меркел и Сорос плътно присъстват в предизборните програми там, където други политици предлагат политики и проекти за справяне с различните реални кризи, пред които са изправени съвременните ни общества.

Срещата на популистите и крайнодесните се проведе в сянката на скандал, който лиши Салвини от най-верния му съюзник, след като стана ясно, че вицеканцлерът и лидер на крайнодясната Партия на свободата на Австрия Хайнц-Кристиян Щрахе е бил готов да приеме политическа и финансова подкрепа от потенциален руски инвеститор в замяна на държавни поръчки. За сметка на това партията на Веселин Марешки „Воля“ се отчете на срещата, въпреки че има малък шанс да вкара депутати в Европарламента.

Макар въздигането на крайнодясното да дойде като гръм от ясно небе за повечето европейци още през 2014 г., всъщност ставаме свидетели на процес, който протича от десетилетие насам. Причините за него са много, но могат да бъдат сведени до три основни групи: спечелилите срещу загубилите от глобализацията от 80-те години насам; появата на нови идеологически разделения и преориентирането на електората към нови партии, които да го представляват; поредицата от икономически и социални кризи, сполетели Европа през последните две десетилетия.

Представянето на евроскептични партии на изборите за ЕП през 2014 г. © Statista

Повечето социологически проучвания предвиждат, че от партийните семейства Европейската народна партия ще запази първата си позиция в ЕП, докато други, макар и по-малко, сочат победа за Прогресивния алианс на социалистите и демократите. Важното е, че двете доминиращи групи запазват своята позиция. Трети по сила в ЕП ще бъде Алиансът на либералите и демократите за Европа. Прогнозите сочат, че Европейските консерватори и реформисти се надпреварват за четвърта сила в ЕП с Европейската обединена левица/Северна зелена левица. Europe Elects прогнозира за първите 8%, а за вторите – 7,3%.

Тъй като популистите и крайнодесните партии са разпределени в различни групи в ЕП, Салвини и Льо Пен търсят обединен фронт и създаване на нова европейска група, която да има повече тежест. Ако Европейският алианс на хората и нациите успее и се оформи като група в ЕП, за момента се предвижда те да имат 84 места, което би ги направило четвърта политическа сила.

Съмнителни лекове за тежки болести

Крайнодесните евроскептични партии в момента имат представителство в 23 от общо 28-те държави членки на ЕС. Единствените държави в Съюза, които нямат крайнодесни сили в националните парламенти, са Ирландия, Малта, Португалия, Румъния и Хърватия, сочи Statista. Най-голям дял от вота крайнодясното печели в Полша, където „Право и справедливост“ води с 37,6% на последните парламентарни избори, проведени през 2015 г. Най-слабо се представя британското крайнодясно с едва 1,8% резултат на изборите през 2017 г.

Представянето на крайнодесните партии на национални парламентарни избори в последните години © Statista

Във Франция предизборната програма на Марин Льо Пен предлага премахване на Европейската комисия, връщане на границите, защита на френския бизнес и земеделие в една „Европа на нациите“. Льо Пен, която бе осъдена да възстанови 300 000 евро на ЕП, след като стана ясно, че е назначила фиктивни парламентарни асистенти, прекара последните две години в преработване на образа на партията си, която вече се казва „Национален сбор“ и не агитира за излизане от ЕС, както преди. В предизборния манифест на партията не се казва по какъв начин предлаганите мерки ще повлияят на икономиката на страната, нито как точно ще бъдат изпълнени. Манифестът е изпълнен с парадокси, например: въпреки че проповядва за „Европа на нациите“, той е адресиран „до французите и до всички европейски граждани“, набляга се на богатата култура на всяка нация, съставляваща Европа, а няколко страници по-късно пък, обратно, се заклеймява мултикултурализмът.

Италианецът Матео Салвини, който е лидер на националистическото крайнодясно обединение, описва ЕС като враг на италианските фермери, а мигрантите – като основен виновник за болежките на Европа. Според анализатори Салвини ще използва евровота като лакмус, за да провери потенциала си да свика предсрочни избори у дома, в Италия, където коалицията му с друга популистка партия – Движение „5 звезди“, е разтърсвана от конфликти и противоречия. Салвини обещава на италианците да ядат само италианска храна, така както Льо Пен обещава на французите само френска.

Сред други кампанийни предложения на Салвини е химическата кастрация. И макар това да е интересен комплекс от мерки, практиката на Салвини куца. Той прекарва средно по-малко от 10 дни в кабинета си и гласува в Сената по-малко от 2% от времето, или в едва 57 от общо 3286 възможни гласувания. Междувременно множество снимки го показват на политически митинги, в басейн или на плажа, дори яхнал кон. А коалиционният му партньор Луиджи Ди Майо го критикува за това, че защитава правителствени служители, обвинени в корупция, и че легитимира екстремизма. Всичко това – докато италианската икономика продължава да се влошава. Но дори там, където някои виждат провал, Салвини вижда възможност да обвини Брюксел.

Популисткият дискурс, използван от Льо Пен и Салвини, както и от повечето националисти, традиционно е дискурс „срещу“, който мобилизира натрупаните негативни настроения в електората. През последните 20 години икономическата криза, кризата в Близкия изток, трансформацията на традиционните политически партии, ефектите от глобализацията и дълбоката промяна на начина, по който хората получават информацията си, разпалиха нови обществени разделения. Тези разделения трудно се вписват в рамките на националната държава, затова се наблюдават както в Италия, така и във Франция, Испания, България и отвъд океана. И макар политиките на крайнодясното там, където то вече е на власт, да внасят повече хаос, отколкото ред и обещаната промяна, множество избиратели продължават да виждат в тях единствената алтернатива на един свят, в който се чувстват разочаровани, непредставени или заплашени от сложни глобални промени.

В навечерието на изборите мрежи от крайнодесни акаунти разпространяват дезинформация и пропаганда в социалните мрежи. „Гардиън“ съобщава за над 500 заподозрени групи и страници във Facebook, опериращи във Франция, Германия, Италия, Великобритания, Полша и Испания. Повечето или разпространяват дезинформация, или използват фалшиви профили и страници, за да подсилят изкуствено споделянето на публикации на политически партии, което нарушава правилата на платформата, пише изданието. В Италия пък много от Facebook страниците са създадени като общности на футболни фенове или за съвети за красота например и веднъж привлекли достатъчно последователи, се превръщат в рупори на пропаганда.

Два свята

От една страна, популисткият вот или вотът за крайнодясното може да бъде наказателен, санкциониращ традиционните партии на власт. Друга форма на протест може да е и въздържането от участие в избори, което също играе роля в победата на крайнодясното.

По-интересно е обаче да се съсредоточим върху избирателите, които гласуват за крайнодясното като платформа, в която вярват и подкрепят. Ако вземем за пример четири европейски държави, виждаме, че крайнодясното рядко има подкрепа в големите градове, както и в региони, които се радват на добро икономическо развитие и ниска безработица, а голям процент от населението има висше образование. Често цитиран е примерът с Обединеното кралство и вота за Брекзит: вероятността хора с основно образование да са гласували в полза на напускането на ЕС е 70%, докато за висшистите тя е едва 32%. Резултатите от проучвания сочат, че гласувалите в полза на раздялата с ЕС са по-често възрастни хора с по-ниска степен на образование, безработни или работещи в сферата на производствената индустрия, които живеят в региони с ниско качество на публични услуги.

Резултатите от референдума за Брекзит през 2016 г. © Wikipedia

Във Франция работниците също избират Льо Пен, като вероятността избирателите с основно образование да гласуват за крайнодясното е 45%, в сравнение с едва 19% сред висшистите. По-бедните французи също избират Льо Пен. В Германия пък гласувалите за „Алтернатива за Германия“ чертаят карта, която разпознаваме като ГДР и ФРГ отпреди 1989 г. Източна Германия все още настига Запада в много отношения и именно на изток се срещат по-високо ниво на безработица и повече бедност. През 2017 г. БВП на глава от населението в Източна Германия е с 27% по-нисък от този на жител на Западна. Провинцията и селата изостават от ритъма на развитие на големите градове. И в случая с Германия, както в този с Франция, се говори за „периферията“ на големите градове и хората, които живеят в нея, като за изостанали от мълниеносно развиващата се глобализация.

Резултатите от изборите във Франция през 2017 г.
В тъмносиньо са гласовете за Льо Пен, а в жълто – за Макрон © Wikipedia

Гласовете за „Алтернатива за Германия“ на парламентарните избори през 2017 г.
© Идея: M. Neutze, wahlatlas.net 2017 © Данни и карта: Bundeswahlleiter 2017

Докато хуманитарните науки говорят за „спечелилите“ и „загубилите“ от глобализацията като за новото ляво и дясно, писателката Елиф Шафак обобщава настоящето по-малко технически и с повече поезия: „Светът не преживява „война на цивилизации“. Изправени сме пред нещо много по-сложно и това е ерата на хиляди културни сблъсъци, които се случват вътре в границите на държавите ни, не между нациите. Те раздират обществата ни и поляризират политиката до такава степен, че тя е променена завинаги.“

Ако факторите около въздигането на крайнодясното предизвикват загриженост и съпричастност, то политиката на множество от крайнодесните партии и формации плаши. Антиимигрантски настроените „Шведски демократи“ имат неонацистки корен, който, подобно на доскоро отричащия Холокоста френски „Национален сбор“, се опитва да ребрандира. Испанската „Вокс“ заплашва с отхвърляне на закони срещу насилието, основано на пола, като партията е първата крайнодясна сила в парламента от края на диктатурата на Франсиско Франко насам. Унгария и Полша продължават да застрашават сериозно върховенството на правото и свободата на словото. Повечето от крайнодесните сили разчитат на реторика, която атакува малцинствата и имигрантите, както и жените. Много от тях разпространяват дезинформация и манипулации с цел привличане на гласоподаватели. Както Салвини, така и Льо Пен има история и изобличени връзки с Русия.

Съзвездие от уебсайтове и профили в социалните мрежи, свързани с Русия или с крайнодесни фракции, разпространява дезинформация и влошава качеството на обществения дебат преди европейския вот, пише „Ню Йорк Таймс“. И сякаш това не е достатъчно, бившият политически стратег на Доналд Тръмп Стивън Банън поведе популистки бунт из Европа.

Резултатите от парламентарните избори в Австрия, 2017 г. © Wikipedia
ÖVP = Австрийска народна партия; SPÖ = Социалдемократическа партия на Австрия; FPÖ = Партия на свободата на Австрия

А сега накъде?

За момента двама от основните играчи на популистката и крайнодясна дъска – Полша и Унгария, отказват да се асоциират с Льо Пен и Салвини, в частност поради благосклонността им към Русия и връзките с нея. Скандалът, обхванал крайнодясното в Австрия и също свързан с руски интереси, е сериозен удар по репутацията на Партията на свободата на Австрия седмица преди изборите, като канцлерът на страната Себастиан Курц обяви и предсрочни избори. „Тази афера разкрива как наистина мислят крайнодесните популисти – за тях политиката е бизнес модел и зад кулисите те правят точно обратното на онова, с което примамват избирателите“, заяви лидерът на „Свободните демократи“ Кристиян Линднер, цитиран от „Дневник“.

Но това са само част от проблемите. Повечето от партиите, които имат амбиции да влязат в новосъздадената група Европейски алианс на хората и нациите, имат изключително различни програми и цели, което ще доведе до трудности при оформянето на кохерентни политики и тяхното прилагане. Лозунгът на много от тях е нещо подобно на „[име на държава] на първо място“, което по очевидни причини затруднява съвместната работа в една наднационална институция като ЕП.

Възходът на крайнодясното е не само заплаха, но и шанс за Европа да погледне сериозно на дефицитите, които доведоха до тази вълна. Защото е ясно, че проблемът на Стария континент не са бежанците – така както проблемът на САЩ не са мексиканците, а проблемът на България не са норвежците. През периода 2014–2019 г. структурните, външнополитическите и вътрешнополитическите кризи не бяха разрешени ефективно. За сметка на това се наблюдават усилия за справяне с дезинформацията, обвързване на еврофондовете с върховенството на правото, предприемане на стъпки към единна обща политика за отбрана.

След тези европейски избори предстои решаващ петгодишен период за Съюза, когато ще стане ясно дали европейското общество ще се опита да се справи с трудностите, пред които са изправени общностите от цял свят: разделения вследствие на глобализацията, климатичните промени, изкуствения интелект, автоматизацията и други безпрецедентни предизвикателства.

Едно е сигурно – до момента крайнодесният популизъм не е предложил работещи на практика решения. А Европа се нуждае от политики, които да бъдат от полза за всеки европеец. В противен случай всички губим.

Заглавна снимка: Демонстранти на „Луковмарш“, 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Климатичната криза и Европа, която искаме

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-zemyata-interview-klimatichni-promeni/

Европа е на кръстопът и предстоят пет решаващи за Съюза години. Обсъдихме дезинформацията, проблемите на Европейския съюз и политическата надпревара, ала е важно да се спрем и на въпроса защо е важно да гласуваме и как вотът ни ще предопредели бъдещето, в което ще бъдем изправени пред безпрецедентни предизвикателства.

Може би най-значимото от тях са климатичните промени. В началото на месеца ООН предупреди, че антропогенното влияние върху природата застрашава над милион растителни и животински вида, което представлява заплаха за оцеляването на екосистемите и човечеството. Множество демонстрации се провеждат по цял свят от началото на годината, докато личности като Бил Гейтс призовават за активни мерки за борба с последствията от промените в климата: „Колкото повече научавам за новите идеи за справяне с тези предизвикателства, толкова повече вярвам, че с правилната комбинация от незабавни решения и иновации можем да поемем по пътя към безвъглеродното бъдеще“, пише той за World Economic Forum.

Каква е ролята на Европа в това бъдеще и къде стои България в голямата картина? Заедно с още 300 организации от цяла Европа „За Земята“ се включва в кампания, която иска да вдъхнови европейците да гласуват. Йоанна Елми разговаря с четирима представители на инициативата: Данита Заричинова, Петко Ковачев, Тодор Тодоров и Регина Колева.




В своята кампания казвате, че сме изправени пред нови предизвикателства, като нарастващото неравенство, замърсяването, климатичната криза, и е нужно да намерим нови решения. Много специалисти твърдят, че промените в климата са най-важният и единствен проблем, който заслужава дискусия в момента. Как протича тази дискусия у нас?

Тодор Тодоров: В световен мащаб политиците не слушат учените – доклади излизат, обясняват ситуацията, дават срокове, има и икономически анализи, но никой не се съобразява с тях. Основният проблем е късият хоризонт на политиците, които мислят само за следващите избори. Много е трудно да стигнем до консенсус, въпреки нашите усилия и срещи с профсъюзи, бизнес, администрация. Специално за България мерките са ясни и от години са заложени в програмите. Свързани са преди всичко с енергийната ефективност, ако говорим за енергетика, а не със създаването на нови мастодонти и енергийни предприятия. По същия начин това се отнася и за развитието на сектора на възобновяемите енергийни източници, който да е на ниво малки производители. Старата теза е, че икономическото развитие непременно е свързано с повишени емисии – напротив, икономическото развитие е напълно възможно в цяла Европа и с намалени емисии.

Петко Ковачев: Аз свързвам темата и с кампанията за бъдещето на ЕС. Нито една от 28-те членки не може сама да направи нищо съществено за политиките за климата, дори най-големите, да не говорим за средните и малките държави като България. Ако искаме да се постигне някакъв обрат в глобален мащаб, Европейският съюз трябва да действа заедно и има всички възможности на базата на досегашни политики и амбиции да бъде лидер по темата и занапред.

Изненадан съм, че най-сетне в България и в Министерството на околната среда и водите някой е заговорил, че климатичните промени дават шанс за нов тип икономика, нов тип развитие. Когато в следосвобожденска България навлиза индустрията, тя помита занаятчийството. Във всички български ежедневници от онова време четем за негативните последици, но това е обичайната съпротива към всяко ново нещо, което идва. И сега някои хора имат същия подход, същата съпротива. Но новият тип развитие, който зачита климатичните промени, ще помете старите индустрии. И като казвам помете, трябва да е ясно, че това не е ситуация, в която всички ще спечелят.

Данита Заричинова: Климатичните промени са следствие от много проблеми, за които трябва да се говори по-конкретно. Дали ще са въглищните централи, изгарянето на отпадъци, пластмасовото замърсяване, незаконната сеч – всичко това се случва и в България, и в Европа. И ние трябва да говорим за него открито.

Регина Колева: Както спомена Петко, самият термин „климатични промени“ много рядко се чува от нашите политици и много рядко е фактор в политиката на страната ни. България се разглежда като остров, на който нищо от това не ни засяга. И затова в сферата на екологичното законодателство можем да кажем, че без рамката, която идва от Европейския съюз, е много съмнително какво би се случило в България.

Защо според вас европейският вот е важен, с какво и как той ще допринесе за адекватни политики във връзка с всичко това, за което говорим?

ПК: Препоръчвам на всички книгата на Хосе Ортега и Гасет „Европа и идеята за нация“. Защото някой веднага ще каже – ние тук не сме Европа. Ами не е вярно. Връзката на България с Европа не е спорадична, както се учи в училище – България е част от историята на Европа в много широк смисъл. Според проучване от 2018 г. 90% от младежите в България се определят като българи, но и над 50% се чувстват европейци, без тези неща да са в конфликт. В този смисъл ние трябва – и поотделно като представители на нациите си, и като европейци – да приемем предстоящите избори като начало на голям дебат каква Европа искаме. Кога някой българин се е сетил, че може да предизвика нещо със собствените си усилия за 500 милиона граждани?

ДЗ: Обичам да давам този пример от миналата година – пластмасовото законодателство. Беше направено мащабно проучване кои продукти да бъдат забранени, така че да има силно положително влияние. Индустрията претендира, че много работници ще останат без работа, но всъщност това отваря нови перспективи – вече започва производството на алтернативни продукти за еднократна употреба, развитие на нови бизнеси, нещата се балансират. И това бе плод на усилията на гражданите, неправителствените организации и Европейската комисия. Когато се свързахме с евродепутатите от България, беше лесно да се срещнем с голяма част от тях в Брюксел. Мога да кажа, че евродепутатите са по-достъпни, отколкото тези в парламента в София. От нас зависи кой ще бъде там и с кого ще комуникираме, за да представяме своите виждания.

ТТ: За мен един от основните проблеми, когато говорим за Европейския съюз, е неистовият стремеж на политиците да оправдават липсата си на визия и решителност с „лошия Брюксел“. Брюксел ни натиска въздухът да е чист, Брюксел ни натиска за емисиите на централите, за пластмасите… А всъщност става въпрос за качеството на живот на българското население. С това непрекъснато обвинение към Брюксел за всяко решение, което трябва да се вземе на местно ниво, и с тази липса на лидерство всъщност се насажда грешно впечатление (разбира се, подпомагано и от дезинформация с много преувеличения) за това какви точно са ограниченията. Но тактиката на Андрешко, която българските правителства провеждат спрямо политиките на Брюксел, изиграва отрицателна роля и са необходими повече усилия, за да обясним какви са конкретните ползи за нас от тези политики. Политиците трябва да знаят, че имат стол и микрофон в Брюксел точно както евродепутатите от останалите страни. И трябва да ги използват.

Можем ли да дадем конкретни примери за резултатите от членството в ЕС за България, що се отнася до качеството на живот?

РК: Законодателството за чистотата на атмосферния въздух е изцяло възприето от ЕС. През 2017 г. Съдът на ЕС потвърди, че България е в нарушение на нормите. Сега се приема национална програма за качеството на атмосферния въздух, говори се за мерки за подмяна на стари печки и т.н. Щеше ли това да стане, ако нямахме европейското законодателство и натиска от ЕС? Друг пример е законодателството за оценката за въздействие върху околната среда, също възприето от ЕС. Виждаме тук и противоборството – как се опитваме на национално ниво да заобикаляме тези стълбове на екологичното законодателство.

ДЗ: Аз веднага се сещам за ГМО и забраните, свързани с тях. Както и за отпадъците – рециклирането им, отделянето на хранителни отпадъци, конкретните мерки за пластмасовите торбички, електрическото и електронното оборудване. Много пъти съм се чудила какво щеше да се случва тук без това европейско законодателство.

ПК: Щяха да останат всички незаконни сметища в България. Щеше да продължи изхвърлянето на боклуци в пещери, в карстови дупки, къде ли не. Водите щяха да са мръсни, горите щяха да се секат много повече, нямаше да има зони НАТУРА. Цялото законодателство за защита на природата и околната среда е дадено в компетентността на Съюза и страни като България, които са безхаберни и разрушават природата, всъщност имат полза от такава централизация.

Мотото на кампанията ви е „Европа, която искаме“. Каква Европа иска индивидуално всеки от вас?

ДЗ: Обединена. С кръгова икономика, нулеви отпадъци, чиста енергия, запазени диви гори и реки.

ТТ: С работещ енергиен съюз, който да води преговори от името на 500 милиона потребители с трети страни – Китай, Русия, САЩ. Това ще допринесе и до много ясното разбиране на предимствата на общия съюз от всеки европейски потребител.

ПК: Разумна Европа. С отговорни лидери, а не бюрократи, играещи по свирката на партийни семейства… Без ишиас (смее се). Европа на регионите – цитирам отново един известен писател – Дени дьо Ружмон, че между Европа на отечествата и федералната Европа стои идеята за Европа на регионите, която дава по-добри възможности за самоуправление и излъчване на представителство към централните европейски институции, така че гражданите да прескачат междинните си политически звена. Европа, която не забравя. Забравата на миналото води до губене на посоката и наученото досега.

РК: Искаме Европа, която е готова да вземе правилните решения за климатичната криза. Европа, която върви към устойчиво развитие и приема политики, които се основават на науката и не лишават идните поколения от бъдеще.

Заглавна снимка: В петък, 24 май, ученици от над 1800 града по цял свят протестираха и призоваха правителствата да вземат мерки относно климатичните промени. Около 10 000 бяха протестиращите в Берлин © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.