Tag Archives: Европа

Градовете след пандемията

Post Syndicated from Георги Велев original https://toest.bg/gradovete-sled-pandemiyata/

През 90-те години на миналия век по Би Би Си се излъчва шоуто „Колата е звездата“ (The Car’s the Star), в което се разказва за емблематични модели класически автомобили, спрени от производство. Разгледано в по-широк контекст, заглавието на предаването отразява култовия статус на една вещ, цялостно преобразила западните общества през втората половина на ХХ век.

Масовото разпространение и конкурентната цена на автомобилите бързо ги превръща в основен начин за придвижване в градовете и дори в културна особеност в държави като САЩ. В забързаното и консуматорско ежедневие удобството и личната независимост се издигат на пиедестал, а предимствата на публичния транспорт остават на заден план. За дълъг период  местните власти погрешно смятат, че претовареният трафик и задръстванията в градовете могат да се решат с мерки като изграждане на по-широки пътища и кръстовища на няколко нива.

Едва през последните години изследователи, политици и архитекти стигат до общо разбиране относно негативните екологични и социални последствия от урбанистичното планиране, моделирано около колите. Масовото шофиране всъщност означава по-мръсен въздух, повече катастрофи с жертви и материални щети, както и увеличени разходи за поддръжка на транспортната инфраструктура. Градските управи по целия свят започват да променят публичните пространства по концептуален начин, който цели създаване на възможности за удобно придвижване, разходка или вършене на ежедневни задачи, без да се ползват автомобили.

Емблематичен е примерът на нидерландски градове като университетския център Гронинген, в който са изградени стотици километри удобни и сигурни велоалеи, ползващи се редовно от 55% от жителите.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Копенхаген пък е известен като най-приспособената за колоездачи европейска столица, в която жителите притежават пет пъти повече велосипеди, отколкото автомобили. Това постижение е плод на дългогодишни последователни усилия, чието начало датира от 1962 г., когато Общината превръща старата главна улица „Стрьогет“ в пешеходна зона с дължина 1,1 км. В емблематичния си труд „Градове за хората“ Ян Геел разказва как в продължение на пет десетилетия свободните от автомобили пространства в Копенхаген се увеличават от 15 000 кв.м на над 100 000 кв.м, което води до процъфтяване на пешеходното движение и градския живот.

Пример за успешна трансформация на публична зона при съобразяване с интересите на местните жители и търговците е реновирането на „Марияхилфер Щрасе“ (Mariahilfer Straße) във Виена, извършено между 2013 г. и 2015 г. Общината в австрийската столица решава, че следва да се преустанови приоритизирането на автомобилния трафик на дългата 1,6 км търговска улица, една от седемте главни артерии в града. Проектът на нидерландското архитектурно студио B+B Urbanism and Landscape залага на забрана за паркиране на автомобили и обособяване на две отделни споделени зони – вътрешна, в която се допуска ограничен трафик, и външна, чието пространство може да се използва едновременно от пешеходци, велосипедисти и превозни средства.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Първоначално собствениците на бизнеси по „Марияхилфер Щрасе“ се възпротивяват на предложените решения, защото се опасяват от намаляване на оборота на магазините. Общинските власти организират широки дискусии, изслушват различните мнения и в крайна сметка 53% от гласувалите на местен референдум, проведен през пролетта на 2014 г., одобряват предложения проект. Само след няколко години извършеното реновиране получава широка подкрепа, защото зоната се превръща в предпочитано място за пазаруване, прекарване на време на открито и срещи за местните жители и за туристите.

С колело срещу вируса

Пандемията от COVID-19 промени функционирането на обществото по неизброими начини, които ще бъдат анализирани от учените в продължениe на години. Здравните, икономическите и социалните аспекти на кризата, повечето от които са с подчертано негативен оттенък, разбираемо ни вълнуват най-силно и непосредствено. В същото време проблеми като необходимостта от спазване на социална дистанция и ограниченията във функционирането на публичния транспорт създават нови възможности.

Ползването на велосипед за стигане до работа или за пазаруване на храна носи сериозни здравни предимства при наложени ограничения на придвижване в града помага за преодоляване на обездвижването и липсата на физическа активност. Още повече, шансът за заразяване при пътуване с колело е минимален в сравнение с 30-минутен престой в градския транспорт със застоял въздух и множество потенциални носители на зараза. Намаляването на автомобилния трафик, когато повече хора работят от вкъщи, означава и по-сигурни улици за велосипедистите.

През последните два месеца градове по целия свят – от мегаполиси като Богота, Мексико сити и Сидни до средно големи населени места като калифорнийския Оукланд, като Будапеща и Уинипег – предприемат разнообразни мерки, с които целят да стимулират хората да карат колело и да се придвижват пеша. Ограничаване на паркирането по улици, които не се използват активно, разширяване на велоалеи чрез временна маркировка и затваряне на ключови градски зони за автомобили са само част от приетите решения. Действието на някои от тези схеми за градска мобилност вероятно ще бъде прекратено след овладяването на коронавируса, но има и местни власти, които отиват крачка напред и започват да чертаят планове за възстановяване, базирани на смели действия.

В Милано, един от най-тежко засегнатите от пандемията европейски градове, ще бъдат трансформирани улици с дължина от 35 км. Приетият от Общината план включва по-широки тротоари за пешеходците, допълнителни велоалеи на мястото на част от автомобилните платна и ограничаване на скоростта до 30 км/ч. Смята се, че по този начин ще се даде повече пространство за открити маси за барове и ресторанти, както и сигурност за всички жители, предпочели да се придвижват без автомобили. Рестартирането на икономиката след седмици тежки ограничения изисква бързи решения, отчитащи и дългосрочни предизвикателства като климатичните промени и неравенството. Милано има възможност да се превърне в лидер в промяната към по-устойчива градска среда, и то в краткосрочен план, а не след години обсъждания и протести за всяка затворена улица или премахнато паркомясто.

Пешеходен Пловдив?

Както северната провинция Ломбардия в Италия, така и София и Пловдив в България страдат от общ проблем със замърсяването на въздуха, което причинява десетки хиляди смъртни случаи годишно и води до сериозно влошаване на качеството на живота. Преобразяването на облика на градовете след пандемията може да даде импулс за развитие на малките бизнеси и в същото време да доведе до подобряване на здравния статус на жителите им. Накратко, повече пешеходни зони и велоалеи се равняват на по-чист въздух, подобрени възможности за движение и по-активни социални контакти.

В този контекст неприятно впечатление оставиха някои първоначални идеи на пловдивския кмет Здравко Димитров за справяне с коронавируса, като затварянето на велоалеите в града. Този план не се изпълни едва след възникване на обществено недоволство и осъзнаване от местната власт на факта, че подобна забрана не е включена в заповедите на здравния министър Кирил Ананиев. Хаотичните действия на управляващите и безкрайните спорове какво точно е разрешено да се прави от гражданите, изхабиха обществената енергия.

На фона на десетките километри улици, отворени за велосипедисти и пешеходци в градове по целия свят, в Пловдив продължава да липсва дебат за необходимостта от промяна в транспортната политика на Общината. Въпреки че бяха изгубени два месеца, все още не е късно да започне обсъждане по ключови теми, като изграждане на по-сигурна и обхващаща всички квартали мрежа от велоалеи, стартиране на публична услуга за наемане на колела и превръщане на зони от центъра в пешеходни пространства. Успешният пример със затварянето за автомобили на части от квартал „Капана“ и около Епископската базилика трябва да се мултиплицира, като един от подходящите райони е улица „Карловска“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Популяризирането на каузата за промяна на облика на старата занаятчийска улица и обявяването ѝ за недвижимо културно наследство от местна гражданска група съвпадна с епидемията, причинена от новия коронавирус. Бездействието на градската управа по знакови урбанистични проблеми и готовността да се унищожи вековната настилка от павета на улица „Карловска“ провокираха сериозна активност в обществеността и медиите. Общината се принуди да инициира онлайн анкета, с която да се допита до гражданите за бъдещето на квартала.

Все още няма яснота какво ще стане в крайна сметка и дали стерилният асфалт и паркиралите автомобили няма да унищожат мечтата за пешеходна зона на север от река Марица, в която да съжителстват занаятчийски ателиета, кафенета и галерии. Със сигурност обаче бъдещето на градовете няма да бъде така фокусирано около автомобилите, както през изминалите десетилетия и справянето с последствията от пандемията предоставя качествено различни възможности. Жителите на много населени места ще предпочетат да разполагат с повече пространство, свободно от автомобили.

Дали България ще се присъедини към тази глобална общност – колкото и банално да звучи, – зависи от всички нас.

Снимка: Kristoffer Trolle / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европа, кризата и новият нов световен ред 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evropa-krizata-i-noviyat-svetoven-red/

„Китай смята Европа за отпуснатото шкембе на Запада“, заяви френски експерт пред Politico в края на април. Въпросът за китайското влияние на Стария континент дойде на дневен ред поради две причини: кризата с коронавируса и последвалия дипломатически скандал, че европейски доклад за дезинформацията е редактиран под натиск от Китай.

Проучването върху „дезинформационните наративи“ около пандемията е публикувано със сериозни редакции в секциитe за координираните усилия на Китай да наложи своя версия за пандемията. Вместо това във финалната си версия докладът изважда на преден план Русия. В центъра на скандала е Жозеп Борел – испански политик, заместник-председател на Европейската комисия и върховен представител по външните работи на Европейския съюз в Комисията на Урсула фон дер Лайен. В имейл той нарежда връщането на доклада, което води до коментари от страна на европейски политици, че „топдипломатите на ЕС си налагат автоцензура, за да се харесат на Китайската комунистическа партия“.

Болен континент в болен свят

Европа си имаше достатъчно проблеми и преди коронавируса. Макар последните европейски избори да донесоха известна надежда, Комисията на Фон дер Лайен извади на показ най-тежките недостатъци на Съюза: неговия елитарен и бюрократичен характер, както и последствията върху усещането на избирателите за близостта им до Европа.

Изборите мобилизираха млади гласоподаватели, сред чиито основни причини да гласуват бе убеждението, че изборният процес ще доведе до качествени промени в политическия пейзаж. Вместо това те станаха свидетели на донякъде пирова победа, която доведе до компромис в лидерството: ново име без кой знае какъв опит в европейските структури. Име, което бе избрано след открити и недотам открити машинации, хазартна игра на национални интереси и по-скоро с негласната уговорка статуквото да бъде запазено, а промяната – ако въобще дойде – да е бавна.

След неимоверните усилия всички да са доволни стана ясно, че всъщност никой не е, тъй като изборът бе на косъм от отхвърляне. Междувременно бивши колеги на Фон дер Лайен в германските държавни структури изразиха задоволство пред медиите, че тя напуска националната власт.

Комисията „Фон дер Лайен“ не е в основата на гореизброените проблеми, а е по-скоро тяхно следствие. Тя няма как да има свобода на действието, при положение че държавите членки, включително ядрото на ЕС – Германия и Франция, трудно постигат консенсус по ключови въпроси, от които зависи бъдещето на блока, тъй като са все по-оплетени в националните интереси на принципа „всеки сам за себе си“. Европейската идея се е превърнала по-скоро в обща касичка, отколкото в проект с перспектива и глобална визия. И докато Урсула фон дер Лайен има не едно и две положителни качества, остава под въпрос дали държавите членки ще дадат на Комисията възможността да работи конструктивно, или ще продължават да губят ценно време в безкрайни преговори с неясни резултати.

През 2017 г., няколко месеца след встъпването на Доналд Тръмп в длъжност, Си Дзинпин заяви началото на нова ера, в която Китай се обръща към света. Ходът е тълкуван като заявка за влизане в ролята, играна доскоро от САЩ на международната сцена. Като най-голям търговски партньор на Китай, Европа е неделима част от тази стратегия. ЕС внася най-много от Китай, на свой ред втори по големина пазар за европейски стоки, а дневните транзакции възлизат на над 1 млрд. евро дневно по данни на Европейската комисия. В допълнение китайската инициатива „17 +1“ се надпреварва с Брюксел за влияние в Централна и Източна Европа, което играе ролята на мотиватор за присъединяването на Западните Балкани. От 2016 г. насам към този контекст се прибавя и откритата враждебност между САЩ и Китай, както и отказът на американското правителство да уважава стари дипломатически съюзи.

Коронавирусът като ускорител на кризи

Здравната криза тепърва ще разкрива разломите в политиката на национално, регионално и световно ниво. Добрата новина е, че Урсула фон дер Лайен не съветва европейците да пият или да си инжектират белина; лошата е, че коронавирусът се очертава като екстремно повторение на кризата отпреди десет години, която е в основата (и също изигра ролята на ускорител) на много от настоящите проблеми на Европа – от популизма до ерозията на европейските ценности.

Сред ключовите теми е формата на финансовата помощ за най-засегнатите страни, чийто ярък представител е Италия. Дебатът, който ще занимава европейците дълго време след като решението е взето, е дали помощта трябва да бъде във формата на заеми, които рискуват да утежнят положението в дългосрочен план, натоварвайки получателите с допълнителен дълг; или по-скоро да се помага чрез грантове. Отвъд очевидните икономически и политически проблеми, този въпрос ще постави на изпитание европейската солидарност и разделенията Север–Юг и Изток–Запад. Запознатите с гръцката криза – най-мащабната акция за спасяване на банкрутирала държава в историята – вероятно имат неприятно дежавю. Малцина помнят, че появата на „Алтернатива за Германия“ е свързана с икономически мерки в контекста на гръцката криза и в началото черпеше политическа енергия от недоволството на голяма част от германците по този въпрос.

Корупцията и върховенството на закона остават на дневен ред в този контекст. Как ще бъдат изразходвани средствата на Съюза и с каква ефективност, ако продължават да потъват в джобовете на политиците, станали представителни лица на източноевропейската псевдодемокрация? Същевременно наблюдаваме уронване на демократичните устои и на Запад, както и липса на воля за сериозни реформи в системи, неподготвени за предизвикателствата на утрешния ден. Всеобщото недоверие към демократичните структури отдавна не е запазена марка на бившите съветски сателити; именно това отхвърляне на демократичните механизми Китай цели да експлоатира, предлагайки своята алтернатива – високотехнологична автокрация.

Общественото недоверие към научно утвърдени практики като ваксинацията например се дължи не само на дезинформация, но и на хронично недоверие в институциите. Потенциалната злоупотреба с финансова помощ от страна на европейските политици на национално, регионално и европейско ниво във времена на безпрецедентна криза, поради която мнозина ще загубят препитание, има потенциала да бъде фатална не само за европейския проект, но и за демократичната идея като цяло.

Разделяй и владей

Ако до този момент антиевропейски популисти, руски тролове или просто групи с различни национални и европейски идеологии експлоатираха тези и други тежки проблеми на ЕС за своя политическа полза, коронавирусът драстично променя картината. От началото на кризата в Европа китайските власти предприеха масирана информационна кампания, чиято цел е да изкара на преден план помощта, предложена от Китай на страни членки на ЕС. Китайските акции са масово отразявани от медиите и организирани с публична церемониалност.

Докато обсипваше китайския флаг с целувки, сръбският президент Александър Вучич нарече европейската солидарност „приказка“; унгарският премиер Виктор Орбан заяви на всеослушание, че няма да иска никаква помощ от ЕС, защото това не било възможно; а италианският външен министър Луиджи Ди Майо използва аргумента за китайската помощ, за да поощри присъединяването на Италия към китайската икономическа инициатива „Един пояс и един път“ – основен лост за влияние на китайската геополитическа стратегия. Евроскептиците с радост подемат наративите, разпространявани от Китай, въпреки огромната солидарност между страните членки и координираната стратегия на Европа. Кампанията на ЕС закъсня и имаше по-скоро реактивен характер, което не спомогна за нейната убедителност.

Импровизационната външна политика на Доналд Тръмп не улеснява ситуацията. Докато американците и китайците си подхвърлят взаимни обвинения за това кой е пуснал болестта на територията на другия, Тръмп довършва каквото е останало от европейско-американските двустранни отношения: от налагането на забрана за пътувания (без консултация с европейските си партньори) и обвинения към ЕС за заразата, през дипломатически конфликти за маски, та чак до опасенията, че човешкото здраве ще бъде обект на пазарна конкуренция поради действията на американския президент. Разривът на Запад, разбира се, е посрещан с усмивка на Изток.

Трудният избор

Ако приемем, че човек се учи от историята, то настоящето дава на Европа огромен шанс. Европейската интеграция е реактивен процес в рамките на Студената война; отчасти този неин характер постави на изпитание съществуването ѝ във времена на просперитет, когато старите уроци бързо се забравят.

Смъртта на Сталин през 1953 г. и краят на войната в Корея дават самочувствие на французите да отхвърлят проекта за обща европейска отбрана поради страх за суверенитета на страната, което изстрелва Европа в орбитата на САЩ за десетилетия напред. Само три години по-късно кървавото нахлуване на съветските войски в Унгария и поредица дипломатически кризи водят до драстична промяна в политиката и до подписването на Римските договори, полагащи основите на единна Европа.

Огромният финансов стимул, който ще бъде инжектиран в идните месеци, може да постави основите на устойчива икономика, да заяви ясна позиция срещу данъчните убежища и да даде тласък на една Европа, която е център на иновациите, отстояването на човешките права и така прословутото „единство в многообразието“. Създаването и заздравяването на дипломатически връзки извън традиционната траектория също е възможно – примерът е Африка. Европа има потенциала да запълни моралния вакуум, оставен от САЩ още от края на миналия век; вакуум, в който Китай – със своите концентрационни лагери и репресии над инакомислещите – просто не може да се впише.

Това е възможна реалност, далеч от „приказката“; защото всъщност е обратното – приказки и миражи продават онези, които отричат сложността на битието. Ако Европа успее да се справи със собствените си вътрешни проблеми, тя може да избегне повторно разкъсване между Изтока и Запада. Нужна е визия, политическа смелост и не на последно място – външен стимул, който да припомни на държавите членки защо европейската солидарност е по-добрият вариант.

Геополитическите игри няма да приключат скоро. И е по-добре европейците да са господари на собствената си съдба. Защото алтернативата е обезпокоителна, независимо в коя посока на света гледаме.

Заглавна илюстрация: © Лина Кривошиева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как бежанците се превърнаха в политически инструмент за Ердоган

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/bezhantsite-politicheski-instrument-za-erdogan/

Автори: Йоанна Елми и Мария Бабикян

Севърският договор след Първата световна война обещава създаването на независима държава Кюрдистан, но години по-късно кюрдите се оказват разпръснати между териториите на Сирия, Иран, Турция и Ирак. Половината от тях пребивават в днешна Турция и съставляват около 20% от населението на страната. Турция от години се опитва да се противопоставя на Кюрдската работническа партия (Partiya Karkerên Kurdistanê, съкр. PKK), която редовно провежда атаки в цялата страна в името на кюрдския национализъм и независимост. Ердоган гледа на Отрядите за народна самоотбрана (YPG), част от Сирийските демократични сили, като клон на PKK.

След като ИДИЛ обсажда северносирийския град Кобани в провинция Роджава през 2014 г., кюрдските отряди го освобождават през 2015 г. Президентът Ердоган ги обявява за заплаха за националната сигурност на Турция и в отговор напада автономната кюрдска провинция. Турция се фокусира върху зоните, контролирани от кюрдските отряди в Северна Сирия, и иска да осуети формиращата се териториална цялост. Впоследствие това принуждава кюрдите да търсят съдействие от сирийската държава, срещу чиито сили са се сражавали години наред.

Кюрдско момиче от Отрядите за народна самоотбрана
Кюрдско момиче от Отрядите за народна самоотбрана. На нашивката е ликът на задържания лидер на PKK Абдула Йоджалан. Снимка: Kurdishstruggle (Flickr)
2011

Начало на конфликта в Сирия. Русия е на страната на режима на Башар Асад, а Турция – на бунтовническите сили. САЩ подкрепят кюрдските отряди, които са основен съдружник в коалицията срещу ИДИЛ.

2011
2012

Ердоган прави телевизионно изявление, с което обявява начало на мирните преговори с PKK. Впоследствие в периода около изборите през 2015 г., заради засилващите се ефекти от войната в Сирия, преговорите се разпадат със започването на турската офанзива в Иракски Кюрдистан и провинция Роджава в Сирия.

2012
2013 (25 октомври)

В рамките на 24 часа са задържани 111 души, нелегално преминали българо-турската граница. По данни на МВР 48 от тях са сирийци. От Министерството на отбраната съобщават, че започва строеж на гранична ограда по южната ни граница с Турция.

2013 (25 октомври)
2015 (януари)

В западните медии започват все по-често да се появяват заглавия, свързани с нови канали за транспорт на бежанци от Сирия и Близкия изток. Такъв е случаят с кораба „Езадийн“, изоставен от екипажа си край Италия с 450 сирийски бежанци на борда.

2015 (януари)
април

Европейският съвет свиква спешна среща след поредица от трагични инциденти с мигранти, загинали в опит да преминат Средиземно море. Случаите са многобройни и ще преобладават в новините през цялата предстояща година.

април
май

Европейската комисия очертава рамката на Европейската програма за миграцията. ЕК предлага гарантиране на „справедливо и балансирано участие на всички държави членки“ в общите усилия за справянето с кризата. В същия документ Комисията полага основите на сътрудничество в областта с държави извън ЕС, сред които и Турция, и предлага „3,6 млрд. евро хуманитарна помощ и помощ за стабилизиране и развитие, насочени към сирийците и сирийските бежанци в страни като Ливан, Йордания, Турция и Ирак“.

май
юни

Разпределяне на 40 000 мигранти в рамките на ЕС. Към този момент задължителните квоти не се прилагат. По същото време става ясно, че Унгария е взела решение да строи гранична ограда, която да предотврати влизането на мигранти в страната.

юни
август

В края на месеца Македония затваря южната си граница и обявява бедствено положение. У нас започва последният етап от строежа на оградата по южната ни граница с Турция. След завършването ѝ границата би трябвало да бъде непроходима. През февруари 2016 г. тогавашната министърка на вътрешните работи Румяна Бъчварова обявява, че оградата в крайна сметка няма да бъде довършена. През 2017 г. граничната ограда все още се строи, а цената ѝ продължава да се вдига.

август
септември

Унгария затваря жп гара „Келети“, за да предотврати достъпа на бежанци към Германия и Австрия. Хиляди протестират. Няколко дни по-късно Ангела Меркел съобщава, че Германия няма да налага ограничения на броя приети бежанци. Само седмица след това страната е принудена временно да затвори границата си с Австрия, за да се справи с наплива на хора. Унгария затваря границата си със Сърбия и започва строеж на ограда по границата си с Хърватия. Регистрирани са сблъсъци на мигранти с унгарските власти.

септември
Какво всъщност се крие зад думите „бежанска криза“?

Дори преди нейното начало изследвания сочат, че обществените възприятия за броя на мигрантите и бежанците на територията на страната се разминават драстично с реалността. През 2017 г. изследване на Европейската комисия стига до същото заключение за държавите членки на ЕС. Това разминаване се дължи на множество сложни предпоставки с определени социални последици. Като се има предвид съотношението на броя мигранти към населението на държавите приемници, думата „криза“ изглежда силно преувеличена. Въпреки това тя не може да бъде отхвърлена – напливът от хора по границите, трудностите да им бъдат предоставени социални услуги, бърз и ефективен административен процес, както и социокултурните последствия от феномена не могат и не бива да бъдат омаловажавани.

2015 (октомври)

Премиерът Бойко Борисов заявява подкрепа за обявеното от президента Реджеп Тайип Ердоган намерение за създаване на „зона за сигурност“ в Северна Сирия. Той обещава и да го представи на среща в Брюксел, където европейските лидери са неубедени и виждат мотив за разчистването на кюрдите по границата, което да възпрепятства оформянето на кюрдска държава от двете страни на Турция. Проведените през 2019 г. турски военни операции в района потвърдиха това опасение.

2015 (октомври)
ноември

ЕС обявява съвместен план за действие с Турция с цел намаляване на миграционния поток към Европа. Турция сваля руски боен самолет, в резултат на което Русия налага санкции, засягащи туризма и вноса на стоки между двете страни. Това е най-ниската точка във взаимоотношенията помежду им. Във Франция най-тежкият терористичен атентат в историята на страната взема над 100 жертви, а стотици са ранени – 13 ноември се превръща в символ, експлоатиран от крайните политически идеологии, и оказва огромно влияние върху общественото мнение в цяла Европа.

ноември
2016 (11 февруари)

Ердоган за първи път отправя заплахата, че ще изпрати милиони сирийски бежанци към Европейския съюз.

2016 (11 февруари)
26 февруари

Съветът за сигурност на ООН приема резолюция за прекратяване на военните действия в Сирия, съгласувана между САЩ и Русия.

26 февруари
18 март

След обявяването на общия план за действие през ноември 2015 г. Турция позволява на сирийците с временно защитен статут да имат достъп до пазара на труда. ЕС започва изплащането на 3 млрд. евро за изграждане на инфраструктура за приемане на бежанците.

18 март
19 април

Турция отново заплашва да се оттегли от споразумението за мигрантите. Последващи заплахи има през цялата година.

19 април
юли

След опит за преврат в Турция започва безмилостна чистка срещу опозицията на Реджеп Тайип Ердоган, която продължава и до днес.

юли
август

Българската държава демонстрира подкрепа за Анкара с екстрадицията на гюлениста Абдуллах Бююк, когото българският съд двукратно отказва да върне в Турция, тъй като това представлява опасност за живота му. С напредването на конфликта в Сирия фокусът на Ердоган се премества основно към кюрдския въпрос.

август
28 декември

Преговорите между Турция, Иран и Русия в Астана водят до съгласуване за посредничество за прекратяване на огъня, което трябва да започне в полунощ на 30 декември.

28 декември
2017 (февруари)

ИДИЛ започва офанзивата в Дараа в Югозападна Сирия. Силите на Турция, Иран и Русия се връщат на фронта.

2017 (февруари)
17 март

Конституционен референдум в Турция и консолидация на властта на Ердоган. Изправен пред критика от страна на Западна Европа, Ердоган отново отправя заплахи за изпращане на бежанци към Европа.

17 март
4 май

Русия, Иран и Турция подписват споразумение в Астана за създаване на зони на сигурност в Сирия. Те включват провинция Идлиб, северната част на Хомс, Източна Гута и границата между Йордания и Сирия. 

4 май
2018 (януари)

Турция провежда операция „Маслинова клонка“, насочена срещу кюрдските сили в провинция Африн.

2018 (януари)
септември

Ердоган и Путин постигат съгласие за създаването на буферна зона в Идлиб на среща в Сочи.

септември
декември

Американският президент Доналд Тръмп обявява победа над ИДИЛ в Сирия.

декември
Надигането на крайнодясното – свързано с имиграцията?

През септември 2017 г. Германската крайнодясна партия „Алтернатива за Германия“ влиза в Бундестага. Според изследване на Bertelsmann Stiftung германското общество възприема, че „единствената област, където „Алтернатива за Германия“ има някаква експертност, е имиграцията“. В началото на 2018 г. популистите в Чехия и Унгария печелят избори с програми, насочени срещу имиграцията. През юни италианският вицепремиер Матео Салвини отказва да приеме кораба „Акуариус“ със 141 мигранти на борда. За Европа бежанците вече са наболял проблем, който дестабилизира Съюза и разделя членките по идеологически линии както помежду им, така и вътрешнополитически. Този проблем може да бъде експлоатиран от външни сили.
Политолозите наблюдават изместването на вота към крайнодесни партии в Европа като феномен много преди пристигането на бежанците на европейска земя. Това се дължи на множество фактори. Тенденцията е видна в резултатите на европейските избори през 2014 г. И ако бежанската вълна подсили реториката на тези партии и им осигури външен „враг“, то тя далеч не е основната причина, нито началото на надигането на крайнодясното в Европа.

2019 (януари)

Европа отчита спад в имиграцията, най-ниски нива за последните пет години. 

2019 (януари)
юни

Турция дава заявка за закупуване на противоракетната система S-400 земя–въздух от Русия, въпреки че е член на НАТО.

юни
август

САЩ и Турция подписват съгласие за буферна зона в Северна Сирия, с която САЩ целят да предотвратят атака на турските сили над кюрдските в района.

август
октомври

Доналд Тръмп изтегля американските войски от района и разчиства пътя за турската военна операция „Извор на мира“, с която Турция настъпва в Северна Сирия. В резултат САЩ настояват за договорка с Анкара, която дава на кюрдите 5 дни да се изтеглят на 30 км от „зоната на сигурност“ по границата с Турция.

октомври
23 октомври

Ердоган и Путин се договарят в Сочи да допуснат руска военна полиция и сирийски гранични сили да настъпят в сирийската част на границата с Турция, извън зоната на операция „Извор на мира“, за да изтеглят частите на Отрядите за народна самоотбрана и PKK. Сделката е повратна точка за затоплянето на взаимоотношенията между двете страни, които разпределят своите зони на влияние в Сирия и именно така Турция успява да отблъсне кюрдските сили далеч от границата си. Ердоган отново заявява на Европа, че ще „пусне бежанците“.

23 октомври
ноември

Нови заплахи към Европа от страна на Ердоган.

ноември
декември

Турция, Иран и Русия затвърждават необходимостта от съгласие относно Североизточна Сирия в Нур-Султан, Казахстан. В доклад на ООН се посочва, че 900 000 души са „вътрешно разселени лица“ в Североизточна Сирия, от които 60% са деца.

декември
2020 (20 февруари)

Турция иска зенитно-ракетна система „Патриот“ от САЩ, за да защити позициите си в Идлиб след поражение, в което са убити двама турски войници и са ранени още петима.

2020 (20 февруари)
27 февруари

33 турски войници са убити и 36 са ранени в провинция Идлиб при сирийско-руски атаки по време на напредването на войските на Асад към провинцията срещу изтеглящите се турски сили от района.

27 февруари
28 февруари

Ердоган „пуска“ бежанците към Европа.

28 февруари
2 март

Първа жертва след „отварянето“ на границата – 4-годишно дете се удави край остров Лесбос. Бойко Борисов е на посещение при турския президент Ердоган, в което двамата поставят въпроса за финансовата помощ, обещана от ЕС. ООН обвинява Русия в извършване на военни престъпления в Сирия заради „безразборните въздушни удари по цивилни цели през 2019 година“.

2 март
5 март

Предстои среща между Реджеп Тайип Ердоган и Владимир Путин в Русия.

5 март

 

Шокиращи кадри как гръцката брегова охрана тероризира лодка, пълна с бежанци. Европа през 2020 г.

Идлиб е последната гореща зона в Сирия. Според споразумението в Сочи Русия трябва да спре военните операции в района, но вместо това руските части настъпват срещу бунтовниците. Ходът на Ердоган срещу съюзниците му в НАТО се оказа губещ и сега той отново се обръща към тях, след кратка и горчива авантюра с Русия. Остава основната му грижа кюрдите от двете страни на сирийската граница да не създадат собствена държава. Но Турция, на чиято територия вече има над 3,5 млн. мигранти, трябва да се справя и с бежанските вълни, резултат от руските атаки в провинция Идлиб. А Европа продължава да е в капана на криза на общественото мнение, тъй като бежанците все още представляват сериозна разделителна линия в европейското пространство. В този контекст играта на „пускане на бежанците“ придобива своя политически смисъл, макар да е морално неприемлива. Остава въпросът какъв ще бъде нейният край.

Заглавна снимка: Бежанци на граничния пункт „Гевгели“, (Северна) Македония, 24 август 2015 г. Фотограф: Драган Татич

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако Борисов иска да се запише в историята

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-borisov-iska-da-se-zapishe-v-istoriyata/

Всяко от последните няколко правителства, управлявали България, има в актива си поне една постигната стратегическа цел. За кабинета на Иван Костов това беше валутният борд и приватизацията, за правителството на Симеон Сакскобургготски – членството в НАТО, за оглавяваното от Сергей Станишев – присъединяването към ЕС. Какво остава за Бойко Борисов, който при това управлява не един, а вече трети мандат? Целите са две – да стане част от шенгенското пространство и от европейския монетарен съюз.

Приемането в Шенген беше намерение, заявено от Борисов и някогашния Втори – Цветан Цветанов, още в първия кабинет на ГЕРБ. По онова време Борисов също така казваше, че влизането в еврозоната е дългосрочна цел и начин България да избегне опасните последици от Европа на две скорости.

Десетина години по-късно сме още в чакалнята на зоната, свободна от граничен контрол, а в чакалнята за еврото дори не сме пристъпили.

Правителството декларира, че България ще бъде приета в Механизма на обменните курсове (ERM II) в края на април 2020 г. Тази седмица премиерът Борисов заяви, че забавяме темпото, докато не се получи „абсолютен консенсус“ в обществото по темата за еврото. Изявлението му бе разчетено като опит да се прикрие неподготвеността на България, в частност и на две банки с български собственици да покрият изискванията за капиталова адекватност.

За тези обстоятелства беше намекнато в няколко интервюта, дадени от еврокомисаря Валдис Домбровскис, заместник-председател на Еврокомисията, пред български медии. В изпълнение на своя план за увеличаване на капитала едната от двете банки – ПИБ, обяви в края на миналата година, че планира да набере 200 млн. лв. от Българската фондова борса. Тези дни обаче Комисията за финансов надзор отказа да потвърди проспекта ѝ. Усилията на втората банка – „Инвестбанк“, в опит да осигури и поддържа допълнителни капиталови буфери не са известни.

Зависимостта на БНБ от политическата система в България е другото притеснение в Брюксел и Франкфурт.

Тези притеснения не са публично декларирани, но управляващите са запознати с тях.

Друго препятствие за преодоляване е от значение както за Шенген, така и за еврозоната. Става дума за отпадналия, но не съвсем Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП). Окончателната отмяна на мониторинга на правосъдието и вътрешните работи, наложен при членството на България в ЕС, още не е осъществена, въпреки че в края на декември Европейският парламент одобри да бъде премахнат. Но последната дума е на правителствата на държавите в Съвета на ЕС.

Важността на реформите в съдебната система, борбата с корупцията и с организираната престъпност за „стабилността и целостта на финансовата система“ бе отбелязвана официално и неофициално и от Еврогрупата, и от представители на Европейската централна банка (ЕЦБ) и Европейската комисия. Така че поведената от главния прокурор Иван Гешев „битка с олигарси“ има и други измерения. Присъединяването на България към „чакалнята на еврото“ изисква съгласието на всички 19 страни, приели еврото, плюс Дания, която е в ERM II, макар да не е в еврозоната. Освен от ЕЦБ, необходимо е и одобрението на Еврокомисията.

Защо е толкова важно за България да поеме необратимо по пътя към единната европейска валута и членството в Европейския банков надзор,

каквото допълнително изискване е поставено към страната? Добре е основните предимства да се припомнят, предвид липсата на каквато и да е комуникационна кампания от страна на властта за най-важната цел на страната в средносрочен план.

Първо, този акт ще елиминира външни геополитически заплахи. Означава „сбогом на Евразия“ и по-висока степен на интеграция в европейското ядро, каквото е еврозоната.

Второ, ще допринесе за развитието на икономиката и финансовата система. Отпадат таксите за превалутиране при пътувания в европейски страни, до символични суми ще намалеят таксите за преводи, тъй като ще има пряк достъп до платежните системи. Ще спаднат лихвите по кредитите – и за граждани, и за фирми. Сега те са обременени от рискова надбавка, която търговските банки добавят към съответния референтен лихвен процент – за България тя е от най-високите.

Трето, членството в Банковия съюз, изисквано за първи път от страна кандидат за еврозоната, ще гарантира, че няма да има КТБ-2. Гаранцията са проверките на ЕЦБ за първите четири или пет най-големи банки и изобщо надзор за местния ни банков надзор, сериозно компрометиран заради фалита на някога четвъртата по размер банка в България.

И четвърто, което може да стане първо.

Да, консенсус е необходим, но не за еврозоната, а за намеренията на управляващите, свързани с по-голямата част от резерва, който няма да е необходим след влизането в еврозоната.

Това са 18 милиарда евро, свръхпокритие в момента на левовете в обращение. Част от тях ще заминат за Франкфурт, но останалите ще бъдат освободени за харчене. Дали ще отидат за погасяване на външен дълг, както предлагат някои финансисти, или за инфраструктура, както иска Борисов? Ето това е тема за консенсус, за нова декларация за национално съгласие.

Ако до края на годината България не влезе в ERM II, известен и като „чакалнята на еврозоната“, това ще е истински провал за премиера, управлявал най-дълго в историята на 30-годишния Преход, всъщност в една трета от него. Членството в еврозоната, а не проверката на приватизацията ще сложи естествения край на Прехода.

Изглежда, като че ли всички правилни и перспективни за България решения са налагани „отвън“. Без необходимата за осъществяването им политическа воля „отвътре“ обаче те не биха били реализирани. Валутният борд и мащабното раздържавяване бяха отхвърлени от социалистическата партия и нейния кабинет „Виденов“, но националната катастрофа през 1996–1997 г. и стендбай споразумението с МВФ, сключено от реформаторското правителство на Иван Костов, ги наложи.

В последната година от правителството на Жан Виденов екипите на МВФ настойчиво убеждаваха премиера и съветниците му колко важно е за България да наложи паричен съвет, да прекрати дотациите за губещите предприятия и рефинансирането на банки, за да спре срутването по нанадолнището. Но Виденов така и не събра воля да предприеме тези стъпки, изоставен от собствената си партия. Членството в ЕС и НАТО, станали факт при следващите две правителства, бяха заложени като приоритети в Декларацията за национално съгласие от май 1997 г.

Една от американските грами, изтекли през WikiLeaks, датирана от декември 2009 г., гласи:

Като изтъква някои предварителни успехи в икономиката и върховенството на закона – две сфери, където премиерът смята, че получава твърде малко помощ от Брюксел, – (Бойко) Борисов иска допълнително признание от ЕС и смята членството в еврозоната като най-подходящата форма за това.

После стремежът към еврото се обвързва с желанието на Борисов и „финансово ограниченото му правителство“ да отвори резерва. Наистина, складираните там милиарди евро са апетитна цел за всеки управляващ. Но оттогава минаха повече от 10 години и днешният Борисов вече изглежда повече уморен и гневен – и е наясно, че други ще ги харчат.

Несъмнено неизказаната на глас мечта на управника е да запише името си в историята на държавата. Българското общество е дало имената на премиери на особено тежки периоди от най-новата си история – „Лукановата зима“, кабинетът „Мултигруп“ (за правителството на Любен Беров – б.а.), „Виденовата криза“… Със сигурност нито една от трите довършени („Тракия“, „Марица“ и „Люлин“) и двете продължени магистрали („Хемус“ и „Струма“) няма да отреди на Борисов място в историята. Още по-малко санираните панелки или АЕЦ „Белене“, ако изобщо се построи.

Но виж, еврото, е друга работа, лавров венец за последния му мандат.

Заглавна снимка: © ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мъгла над Ламанша – континентът е откъснат от нас

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/brexit/

В полунощ на 1 февруари 2020 година (централноевропейско време) Брекзит стана факт. Има известна ирония в обстоятелството, че поради разликата в часовите пояси за британците това се случи още предния ден, в 23:00 часа. Някой би казал, че нямат търпение да „си върнат контрола“, каквото и да означава това.

Широко разпространено е схващането, че британците винаги са били с единия крак извън Европейския съюз. В тази странна поза Обединеното кралство прекара 43 години до момента, в който малко повече от 17 милиона от гражданите му – англичани, уелсци, шотландци и северноирландци – декларираха нежеланието си страната им да продължи да бъде членка на ЕС. Решение, което пряко засяга 66 млн. души, или близо 13% от гражданите на Съюза.

От 23 юни 2016 година насам, когато се проведе историческият референдум за Брекзит, темата доминира в политическия дневен ред на всички заинтересовани страни. Това надали ще се промени в скоро време – със сигурност не преди края на 2020 година.

Отношенията между Европейския съюз и Обединеното кралство вероятно ще останат сложни. Те обаче са такива от много по-отдавна – неслучайно Брекзит най-често е сравняван с развод, а петте десетилетия, които го предшестват – с труден брак между Кралството и ЕС. Към всичко това се прибавят множество други фактори, закодирани в географията и историята на Острова. Междувременно светът се променя, а паралелно с това и представата, която Обединеното кралство и Европейският съюз имат за себе си и за мястото си. Заедно. Или поотделно.

Но нека заедно проследим историята на тази сложна любовна връзка.

1946

Реч на Чърчил в Цюрих

Британският държавник Уинстън Чърчил е смятан за един от пионерите на европейската идея. Година след края на Втората световна война и първия си мандат като премиер на Великобритания, Чърчил ще каже в своята реч пред академичната младеж в университета в Цюрих:

„Има средство, което след няколко години би направило цяла Европа свободна и щастлива. И то е да се възстанови европейското семейство или колкото е възможно по-голяма част от него чрез структура, осигуряваща възможността да се живее в мир, сигурност и свобода. Ние трябва да изградим нещо като Съединени европейски щати.“

1946
1949

Лондонска декларация

Поставено е началото на днешната Общност на нациите, наричана в миналото и Британска общност. Международната организация включва 53 държави, бивши колонии на Британската империя, в т.ч. Кипър и Малта.

1949
1950

Декларация на Робер Шуман

На 9 май 1950 г. френският министър на външните работи Робер Шуман предлага създаването на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС). Към онзи момент обединяване тъкмо на тези производства на страните участнички би направило войната между исторически съперници като Франция и Германия „не само немислима, но и практически невъзможна“.

С подписването на Парижкия договор година по-късно Франция, Западна Германия, Италия, Нидерландия, Белгия и Люксембург поставят началото на европейската интеграция. Имайки различна политическа и конституционна система, различна роля във Втората световна война, различни културни връзки (с англоговорещия свят), Обединеното кралство не е сред учредителите на ЕОВС.

1950
1957

Договорите от Рим

На 25 март 1957 г. шестте държави, основали ЕОВС, подписват Договора за създаване на Европейската икономическа общност (ЕИО) и Договора за създаване на Европейската общност за атомна енергия (Евратом).

1957
1963

Първи опит за присъединяване

В средата на 1961 година най-напред Ирландия, а след няколко дни и Обединеното кралство официално подават молби за присъединяване към Европейските общности. В първите дни на 1963 година обаче френският президент Шарл де Гол заявява, че Франция се съмнява в политическото желание на Обединеното кралство да се присъедини към тях, след което преговорите с всички държави кандидатки (тук са още Дания и Норвегия) са преустановени.

„Великобритания изгуби империя и все още не е намерила своята роля. Опитът да играе самостоятелна властова роля, отделно от Европа – роля, основаваща се на „специални взаимоотношения“ с Щатите и на лидерство на една „общност на нациите“, която няма политическа структура, единение или сила, – тази роля вече е изиграна“, казва Дийн Ачесън, държавен секретар на САЩ в кабинета на президента Хари Труман.

1963
1967

Втори опит за присъединяване

Сценарият отпреди четири години се повтаря. Де Гол заявява, че британският възглед за европейската конструкция се характеризира с дълбока враждебност и че Обединеното кралство би изисквало радикална трансформация, ако някога му бъде разрешено да се присъедини към Общия пазар.

1967
1973

Brexin

През 1969 година Де Гол подава оставка, президент на Франция става Жорж Помпиду. През 1973 година Обединеното кралство най-после се присъединява към Европейските общности, заедно с Дания и Ирландия.

1973
1975

Референдум за оставане в Европейските общности

Решението за присъединяване на Обединеното кралство е взето от правителството на консерватора Едуард Хийт, смятан за един от британските политици с най-проевропейска политическа линия.

През 1974 година обаче Хийт изненадващо отстъпва премиерския пост на Харолд Уилсън, а Лейбъристката партия, на която той е лидер, е разединена по отношение на Европа. Затова в своя манифест партията обещава референдум относно оставането на страната в Европейските общности.

Маргарет Тачър, като лидер на Консервативната партия, провежда активна кампания за оставане. Изходът от първия национален референдум във Великобритания е 2:1 в полза на оставане.

1975
1979

Маргарет Тачър става министър-председател

1979

„Във Великобритания трябва из основи да преоценим взаимоотношенията си с останалите членове на Европейския съюз и да ги предоговорим в името на националните интереси и суверенитета на държавата си. […] Не трябва да изключваме никакъв вариант, стига той да отговаря на декларираните цели. […] Търгуваме в световен мащаб, трябва и да мислим в такъв мащаб – не бива да се ограничаваме в тесните рамки на Европа.“

Подобни възгледи биха могли да бъдат приписани както на Борис Джонсън, така и на неговата предшественичка Тереза Мей, която така и не успя „да доведе Брекзит докрай“ – лозунгът, с който Джонсън убедително спечели извънредните избори в Обединеното кралство през декември м.г. Но всъщност това са думи на бившата министър-председателка на Великобритания Маргарет Тачър, взети от книгата ѝ „Изкуството на държавника. Стратегии за един променящ се свят“, издадена през 2003 година.

Не точно такава – или поне не толкова радикална – е позицията на Желязната лейди през 70-те години на ХХ век. Тогава тя подкрепя британското членство в Европейската икономическа общност и допринася за развитието на вътрешния пазар по времето, когато ръководи страната. През цялото време обаче Тачър е резервирана към задълбочаването на икономическата интеграция в политическа, като опозицията ѝ става особено ясно изразена през третия ѝ мандат. А това, от своя страна, засилва обструкцията срещу водената от нея политика вътре в Консервативната партия, където през 80-те години на миналия век се загнездва евроскептицизмът. „Не свихме границите на държавната намеса само за да бъде заменена тя на eвропейско равнище от супердържава, която да господства от Брюксел“, заявява Тачър през 1988 година по време на историческата си реч в Брюж.

Междувременно начело на Европейската комисия застава френският социалист Жак Делор, в чиято амбиция за създаване на единна валута и европейска централна банка и за увеличаване на правомощията на Брюксел Тачър вижда посегателство срещу суверенитета на националните държави за определяне на икономическите им политики. Противопоставяйки се на всяка подобна „заплаха“, Обединеното кралство отказва да се присъедини към останалите държави членки, като договаря клауза за неучастие в икономическия и паричен съюз.

С цел да се избегне положение на безизходица, в общностното право е предвидена възможността за неучастие в законодателството или в определени договори на Европейския съюз. Обединеното кралство договаря още три такива изключения – по отношение на споразумението от Шенген, на Хартата на основните права и на пространството на свобода, сигурност и правосъдие. „Гейм, сет и мач за Великобритания“, възкликва наследилият премиерския пост от Тачър Джон Мейджър след срещата в холандския град Маастрихт през 1991 г., когато договаря неучастието на страната в приемането на еврото и социалните разпоредби на блока.

Въпреки че при избирането на Тони Блеър за премиер през 1997-ма евроскептицизмът изглежда притъпен, 2,6% от гласувалите на тези избори дават гласа си на Партията на референдума (RP), основана от английско-френския мултимилионер Джеймс Голдсмит почти едновременно с Партията на независимостта (UKIP) през 1994-та. И двете партии не успяват да вкарат нито един свой депутат в Долната камара, но за RP гласуват над 800 000 души, или осем пъти повече избиратели, отколкото за UKIP. За този резултат допринася мощната медийна кампания, в която Голдсмит инвестира по-голям рекламен бюджет от тези на двете водещи политически партии. Този медиен шум обаче съвсем не е изолиран случай.

Британската таблоидна преса има дълга традиция на евроскептични и еврофобски редакционни позиции, включително в популяризирането на „кръстоносни походи“ около различни митове за ЕС и скандални заглавия, отбелязва Франко Запетини – лектор по комуникация и медии в Ливърпулския университет. От години издания като Daily Mail, The Sun и Daily Express са особено активни в представянето на Обединеното кралство като жертва на Брюксел чрез антиевропейска реторика и конспиративни инсинуации. Тези издания, които са и едни от най-четените, до голяма степен са отговорни за банализирането (или „таблоидизацията“) на европейската политика и произвеждането на врагове, заплашващи британския суверенитет и начин на живот, дълго преди социалните мрежи да станат един от предпочитаните източници на новини за британците.

2010

Дейвид Камерън става министър-председател

2010

„За съжаление, във Великобритания доминира този едностранчив поглед към Европа – за нас тя започва и свършва с общия пазар. Това е пътят към изолацията и може би в крайна сметка – към излизането от ЕС“, отбелязва през 2011 година анализаторът от лондонския офис на Европейския съвет по външна политика Ник Уитни в коментар по повод наложеното от Дейвид Камерън вето за нов европейски договор за справяне с финансовата криза и спасяване на еврото. Още тогава решението на британския премиер консерватор, който обеща референдум за излизане или оставане на Обединеното кралство в ЕС, ако спечели изборите през 2015 година, бе сметнато за повратна точка в отношения на Великобритания с останалата част от Европа.

2016 (23 юни)

Референдум за членство в ЕС

2016 (23 юни)

„Англия си остава единствената европейска страна, в която видимо интелигентни хора казват „присъединяването към Европа беше грешка“ или „трябва да излезем от Европа“, като че можем да се откъснем от съюза, като че ли можем да си откачаме и закачаме Европа като ремарке към каравана.“

Така британският журналист, писател и емблематичен водещ на Би Би Си Джеръми Паксман, описва отношението на британците към Европейския съюз в книгата „Англичаните. Портрет на един народ“, издадена в края на миналия век. В същата глава, озаглавена „Смешните чужденци“, Паксман разглежда въпроса за прочутото английско презрение към французите („всички се нуждаят от врагове, а на нас французите са ни толкова удобни“), както и ролята, която има географското местоположение за историята и националната психология на британците – и в частност на англичаните, които за разлика от шотландци или уелсци, „нямат алтернативна идентичност, която да ги спаси“. Обстоятелство, което може да се разглежда като една от причините да приемат рухването на британската мощ по-трудно от другите народности в империята, още повече от позицията на моралния капитал, натрупан в хода на Втората световна война.

2016

Тереза Мей става министър-председател

Мей поема ръководната роля в Консервативната партия и британското правителство след оттеглянето на Камерън, последвало референдума за излизане от ЕС. Тя самата гласува за оставане в Съюза, но декларира, че „Брекзит означава Брекзит“ и обещава да изгради „една по-добра Великобритания“.

2016
2017 (29 март)

Задействан е чл. 50 от Договора за Европейския съюз по повод намерението на Обединеното кралство да се оттегли от ЕС. Чл. 50 е въведен с Лисабонския договор и регламентира официалната процедура, която да бъде следвана от държави членки, които желаят да се оттеглят от ЕС в съответствие със своите конституционни изисквания.

2017 (29 март)
Тереза ​​Мей и Джеръми Корбин в сблъсък с Джеръми Паксман преди предсрочните парламентарни избори през 2017 г., спечелени от Мей
2018–2019

През ноември 2018 г. е постигнато споразумение за напускане между лидерите на ЕС и Тереза Мей, което обаче е отхвърлено на три последователни гласувания в британския парламент между януари и март 2019 година

2018–2019
2019

Борис Джонсън става министър-председател, постига ново, ревизирано споразумение с ЕС, печели свиканите извънредни парламентарни избори и подкрепата на Британския парламент за споразумението с мнозинство от 124 гласа.

2019
2020

31 януари, 23:00 часа по Гринуич – начало на преходен период

Обединеното кралство излиза от ЕС. Европейският парламент остава със 73 евродепутати по-малко. Занапред единственият начин за връщане на Кралството в ЕС е чрез нова молба за членство. Притежателите на британски паспорти ще продължат да могат да пътуват и да работят в ЕС, тъй като страната остава в единния пазар за преходния период до 31 декември и четирите свободи на движение – на стоки, хора, услуги и капитали – се прилагат дотогава. С други думи, Обединеното кралство ще продължи да следва правилата на ЕС, но вече няма никаква дума при определянето им.

2020
2020

31 декември – край на преходния период

Правото на ЕС спира да се прилага. Ако междувременно не са успели да достигнат до търговско споразумение, което да гарантира трансфер на стоки между ЕС и Обединеното кралство без митнически тарифи и квоти, търговията между тях ще се осъществява съгласно условията на Световната търговска организация.

2020

„Мъгла над Ламанша – континентът е откъснат от нас“. Това анекдотично английско вестникарско заглавие според Джеръми Паксман „обяснява всичко, което има да се казва по отношение на връзките на страната с останалата част от Европа“. Като последица от факта, че единствената позната за тях граница е морето, англичаните развиват това, което Елиас Канети определя през 1960 година като „най-стабилното национално самочувствие в света“.

„Англичаните. Портрет на един народ“ излиза от печат през 1998-ма – в годината на подписване на Мирното споразумението от Разпети петък, когато министър-председател на страната е Тони Блеър. По това време ЕС е обединение на 15 държави, сред които най-новите членки са Австрия, Финландия и Швеция. България вече е подала официална молба за пълноправно членство, но ще минат шест години преди първата вълна на голямото източно разширяване. 

Евроскептицизмът на част от британските политици и големи слоеве от населението на Острова не е централна тема на книгата на Паксман, а по-скоро лайтмотив, който обаче е достатъчно устойчив, за да създаде определено впечатление у четящия. Или може би очакване за закономерна развръзка, което намери своето потвърждение в резултатите от референдума през 2016 година, без това да изключва ролята на манипулацията на общественото мнение чрез дезинформация и пропаганда в социалните медии.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато светът си сменя кожата

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kogato-svetut-si-smenya-kozhata/

Времето: някъде между 1886 и 1888 година. Мястото: унижената от Бисмарк и изолирана от Европа Франция. От републиканския либерален национализъм, родил се стотина години по-рано с Френската революция, е останало много малко; конструктивният период на този национализъм приключва след 1850 г., асимилиран от старите структури на монарси и земевладелци, за които е инструмент за постигане на лични политически цели. Във Франция витае само споменът за демократичните идеали на революционерите републиканци (макар и днес да обвързваме либерализма с демокрацията, те далеч не са еквиваленти). На тяхно място през 80-те години на ХIХ в. национализмът търси своята идентичност или като изолационизъм и реваншизъм, или като колониален експанзионизъм, който под маската на „цивилизоването“ търси икономическа облага.

Нещо повече: от 70-те години на ХIХ в. нататък Европа страда от тежка икономическа криза. Тя обаче е по-различна от селскостопанските кризи през 30-те или 40-те години, когато лошата реколта e била сред причините за недоимъка и избухването на революции, подхранвани от либералните среди. Новата криза носи първите белези на глобализацията и индустриализацията. Но и революции също не липсват: това е златната ера на печатната преса. Информацията е по-достъпна от всякога, а четирите най-популярни вестника във Франция могат да се похвалят с тираж от над милион екземпляра всеки. Съвременната политическа система се ражда вследствие на нарастващите възможности за пътуване и образование, на индустриализацията и нейните предизвикателства (например лошите условия на труд за работниците), на преселването на все повече хора от провинцията в градовете, както и на икономическите кризи и подеми. Тъй като все повече хора имат право на глас (разбира се, все още става въпрос единствено за мъже), се появяват масовите партии;

на мястото на благородниците и земевладелците се формира зародишът на съвременния идеологически спектър.

Тези феномени не протичат изолирано един от друг, напротив. Подобно на магнити, те се привличат или отблъскват. В тези бързо променящи се времена национализмът преминава от ляво вдясно; от идеята за народа, за гражданите като суверен, за националната идея като обединяваща и съзидателна – към националното като превъзходство и омраза към другия, чуждия. Кулминацията, разбира се, е печално позната на всички: две световни войни, милиони загинали. Последствията продължаваме да живеем и днес, макар и често да не си даваме сметка за това.

Но нека за секунда надникнем отново в тази Франция в залеза на ХIХ в. Интелектуалци и политически фигури като Шарл Морас и генерал Жорж Буланже смятат, че Републиката е предала Родината. Отговорът на проблемите на настоящето според тях се намира в миналото: нужно е завръщане към традиционните френски ценности – централизираната власт на абсолютната монархия и морално изкупление на греховете с помощта на Католическата църква. Морас (четен в наши дни между другото не от кого да е, а от идеолога на „културната война“ на алт-райта Стивън Банън) смята, че френската нация е под заплаха от четири страни: протестантите, франкмасоните, евреите и чужденците. Струва си да се спомене, че от другата страна на границата Бисмарк води война с католиците с подобни аргументи.

Генерал Буланже пък е в центъра на вероятно един от първите култове на личността в съвременната епоха. Популярността на „генерал Реванш“, както го наричат, му коства поста на военен министър. Въпреки това той продължава да се радва на подкрепата на работниците, монархистите и католиците в малките и големите градове; държавата е опасно близо до преврат и диктатура през 1889-та. Провалът на пуча се дължи колкото на неорганизираността на Буланже, толкова и на факта, че политическото статукво се обединява в общ фронт, ужасено от популярността на генерала сред масите. Процесът обаче е факт: кризата, експлоатирането на националистическите идеи от страна на пресата с цел големи тиражи, както и политизирането на сериозен брой хора могат напълно да сринат установените механизми.

Превъртаме напред към края на второто десетилетие на ХХI в. В рамките на двайсетина години начинът, по който комуникираме със света, се е променил из основи.

Подбираме новините според предпочитанията си за това как би трябвало да изглежда реалността, удобно забравяйки, че човешката ни природа винаги пречупва събитията през призмата на емоциите и убежденията ни. Вместо вестници и списания консумираме далеч по-фино от психологическа гледна точка съдържание: то мига, невинно и шарено, докато държи юздите на допамина, серотонина и адреналина, правейки ни по-скоро зависими, отколкото информирани. Пътуваме все по-бързо и навсякъде, ала сме все по-отдалечени един от друг, затворени в реален и виртуален сапунен мехур, в чиито стени се отразяват себеподобните, с които избираме да общуваме. Блокирането на инакомислието е рефлекс, бутонът – или на един клик разстояние, или посредством агресия там, където липсват аргументи в реалността. След края на двуполюсната епоха на Студената война ни е все по-трудно да живеем в многополюсен свят, в който разделенията са по-скоро идеологически, отколкото национални. Към този коктейл се прибавят нестабилен пазар на труда, израждане на икономиката в олигополи в световен план и климатична криза.

Традиционно протестиращата Франция е разтърсвана от необичайни бунтове, зародили се в социалните мрежи; синдикатите пък се борят за опазване на държавата на всеобщото благоденствие, без да признават, че обезопасителните механизми на социалната политика често са употребявани злонамерено – включително от самите тях, и в известна степен забавят така нужния прогрес в определени сектори. Във Великобритания на Брекзит – апотеоз на съвременния национализъм и изолационизъм, Работническата партия претърпя най-тежката си загуба от 1935 г. насам. Френските традиционни ляво и дясно бяха сринати с победата на Еманюел Макрон през 2017 г. (негова реална опозиция в момента е крайнодясното на Льо Пен, ако се придържаме към статистиката), а крайнодясното е във възход в цяла Европа. Симбиозата на политика и бизнес в САЩ, започнала през 70-те години на ХХ в., достига невиждани размери; както американците, така и французите заявяват рекордни нива на недоверие към политическата система.

Възраждането на крайния национализъм, инструментализиран от популистите през последните десетина години, не означава по-силна национална държава.

Напротив – разделенията и неравенствата продължават да се задълбочават в развитите страни, а икономическите и политическите проблеми остават неразрешени в основата си. В най-добрия случай се лекуват симптоми, а в най-лошия врагоманията скрива истинските виновници за несигурността и влошаващите се условия на живот, поставяйки на тяхно място най-слабите. На международната сцена декларациите и преговорите си остават символични, а престъпването на граници, смятани някога за червени линии, се превръща в ежедневие. Причината за липса на значими пробиви в международните отношения през последното десетилетие е именно отсъствието на националната държава (забележете, не националистическата), която е градивна единица за мултилатерализма. Когато тя е сведена до кампаниен слоган с цел концентрация на власт и когато реалните проблеми се отричат и вниманието се отклонява в името на консолидацията на тази власт, независимо дали става дума за политика или петрол – в крайна сметка всички губят поравно.

Всички признаци сочат, че се намираме в навечерието на огромна еволюция в политическата и социалната структура. Болежките на ХХI в. няма как да бъдат лекувани с церове от предходните столетия.

Трусовете в политическите системи на най-старите демокрации в света са индикатор за това. Как ще изглежда светът на бъдещето? Такъв въпрос са си задавали философи, дипломати, политолози и историци от ранга на Хенри Кисинджър, Самюел Хънтингтън, Бенджамин Барбър, Ювал Ноа Харари и други. Световете, рисувани от тях, имат нещо общо помежду си: всички те са невероятно сложни и многопластови, а пълното идентифициране с национализма не е достатъчно, за да отрази тези натрупвания. Напротив – те са съвкупност от история, идеология, политически „ген“ и културна идентичност. Последните трудно се затварят в граници; същевременно държавата като структура е единствената, която може да ги осмисли и насочи в положителна посока, поне засега.

Разбира се, подобни промени пораждат страх. У едни това е страхът от новото, независимо дали става въпрос за хора или традиции, политики или професии: страх от онези, чийто език не разбираме; страх за сигурността ни, за сигурността на близките ни; страх, че занаятът ни вече е ненужен, че самите ние сме отхвърлени от света. За други това е страхът, че човешката слабост коства невинни животи, независимо дали говорим за безкрайни военни конфликти, или за давещи се бежанци в Средиземноморието; че ценности като свободата, солидарността и толерантността ще бъдат погубени в името на авторитарна сигурност; че хладнокръвието на времето, нужно за вземане на реални решения за човешкото бъдеще, ще отстъпи пред простотата на агресивната първичност, която ще го погуби.

Само глупаците не се тревожат.

Ако останем верни на архетипните символи, светът е змия, захапала опашката си – уроборос. Историците доказват неговото съществуване с огромно количество данни, които ни показват цикличността на историята, нейния привиден кръговрат. Надеждата е в пътуването през измеренията: кръгът е кръг само в двуизмерната вселена – в триизмерната реалност е вероятно да се окаже спирала. Изправени пред поредния цикъл на промяна, имаме шанс за друга колективна реакция, ако си спомним уроците на миналото.

Какво да правим, когато светът сменя кожата си? Както е казал Оруел, най-успешният начин да унищожиш хората е да отречеш и заличиш собственото им разбиране за миналото. Като за начало – да не допускаме забравата и страха. После, по Твен, да си спомним, че историята не се повтаря, но се римува. От нас зависи каква ще е римата.

Заглавна илюстрация: Уроборос, изобразен в началото на ХVII в. от Майкъл Майер – лекар, алхимик и съветник на римския император Рудолф II. Източник: Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Корупция, конспирации, предразсъдъци: Кинонаградата „Лукс“ за 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/lux-film-prize-2019/

Наградата

В Европейския съюз си разменяме основно финансови средства, политически стратегии, икономически решения и като че ли по-рядко – истории. Познаваме статистиката, но не и ежедневието си; чуваме за повече едри решения, отколкото виждаме дребни детайли; приближаваме се бързо, но се приобщаваме бавно. Един от институционалните опити да се намали този дисбаланс между макро- и микрообщуването ни е ежегодната филмова награда „Лукс“, основана през 2007 г. от Комисията по култура и образование на Европейския парламент.

Като единствена награда, гласувана от политици, очевидно тя се концентрира повече върху съдържанието, отколкото върху художествените качества на филмите – според регламента си „Лукс“ отличава произведения, които илюстрират универсалността на европейските ценности и разнообразието от култури и повдигат теми, които насърчават обществения дебат върху процеса по европейския строеж. Чести мотиви в подбираните през последните години филми са кризите на малцинствата, били те етнически, социални или сексуални; сблъсъците между култури; терзанията на непривилегированите; премеждията на личността, увредена от системата… В последната категория могат да се впишат и двата български участника досега – „Урок“ и „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

Накратко процедурата по присъждането на наградата е следната. Комисията по култура и образование на ЕП назначава специална група от филмови дейци (продуценти, програматори, критици и т.н.), която всяка година избира десет филма, (ко)продуцирани от някоя от 28-те членки на Европейския съюз или Исландия, Албания, Норвегия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Филмите са документални, игрални или анимационни, с дължина над 60 минути. Десеторката се обявява на фестивала в Карлови Вари през юли, след което през септември във Венеция членовете на групата обявяват трите финалиста. Оттам нататък победителят е в ръцете на членовете на ЕП – през следващите два месеца всичките 751 евродепутати могат да изгледат филмите в специална зала в Парламента и да гласуват за фаворита си, който се обявява в края на ноември.

Междувременно ЕС спонсорира превода на трите отличени филма на 24 езика, както и филмовите дни „Лукс“ – прожекции в различни градове в страните членки, като тази година в инициативата участват киносалони в София, Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Стара Загора, Благоевград и Търговище.

Финалистите

И през 2019 г. финалната тройка е доволно шарена – в общия контекст на европейската интеграция са поставени филми със съвсем различна география, тематика и стилистика.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Испанско-френската копродукция Кралството“ на Родриго Сорогойен прави опит за задълбаване в големия проблем с отклоняването и присвояването на земеделски субсидии в Европейския съюз, в частност в Испания. Макар че разказът следи отблизо един-единствен участник, политика Мануел Лопес-Видал, множеството странични персонажи, в комбинация с бързото темпо на разказването и напрегнатата електронна музика, пораждат главозамайване, което не спира до края. Така през цялото време остава чувството, че все нещо не сме разбрали – както за ситуацията, така и за хората. Това прави филма труден за гледане, но може би верен на намерението си да изобрази или поне да пресъздаде усещането за задкулисна схема с невъобразими мащаби.

В крайна сметка може би тъкмо корупцията, а не Мануел, е главният герой във филма. С развитието на историята и ние, и самият Мануел осъзнаваме, че той е само малка брънка в една ужасно оплетена система, особено когато системата изведнъж решава да се отърве от него и да го принуди да опере пешкира.

На запознатите със сходните случаи в българското пространство някои детайли навярно ще се сторят интересно познати, например наличието на тайни тефтери с инициали или изпращането на провален партиен кадър на висока служба в чужбина, докато „темата започне да писва на медиите“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още по-усукан разказ предлага документалният Нерешеният случай „Хамаршьолд“, копродукция на Дания, Норвегия, Швеция и Белгия. В своето шестгодишно проучване датският журналист и режисьор Мадс Брюгер се връща към самолетната катастрофа, в която през 1961 г. загива тогавашният генерален секретар на ООН Даг Хамаршьолд. Филмът разглежда смъртта му като вероятно предумишлено убийство, а по средата прави остър завой и поема по дирите на все още недобре забравената конспиративна теория, че в средата на XX в. СПИН е разработен като биологично оръжие за унищожението на чернокожите в Африка.

С поставянето на себе си в центъра на собствения си филм Мадс Брюгер извежда и самия процес на разследването на преден план – ексцентричната му персона и увлечението му по ровичкането правят от филма вълнуващо пътешествие между съмнителни типове и странни документи. Меракът му си личи от всяка сцена и наистина е увличащо да разследваме плетеницата от тайни заедно с него. В случая обаче играта на разследващ журналист си остава само игра. Въпреки всичката свършена работа равносметката е, че събраните от Брюгер материали не стигат по-далеч от „един човек каза“, не разкриват повече от няколко мръсни гардероба (истина, да, но нужна кому?) и не предлагат задоволителна подплата за никоя от теориите.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Далеч по-ясен в повествованието и посланието си е Господ съществува, името ѝ е Петруния“ на северномакедонската режисьорка Теона Митевска, тазгодишната носителка на наградата „Лукс“. Копродукцията на Северна Македония, Белгия, Словения, Франция и Хърватия разказва едно денонощие от живота на Петруния, 32-годишна безработна историчка, която в обърквацията си след особено неуспешно интервю за работа се мята с дрехите в реката и хваща богоявленския кръст.

Тази случка (според някои минувачи – незначителна дреболия, според централните новини – безпрецедентен скандал) отприщва поредица от показателни ситуации, разказани от Митевска с лекота, убедителен сценарий и добре вместени хумористични отдъхвания. Виждаме ксенофобията сред младите, цинизма у полицията, безпомощността на журналистиката, разрива между поколенията, бавната борба на разума, правото и закона срещу предразсъдъците („Нарушила съм правило на Църквата, но не и закон“), закостенялостта на обществената норма („Ако следваме само традициите, никога няма да постигнем прогрес“), неуредените отношения между църковните и държавните власти („Ако съм нарушила църковните правила, какво правя в полицията? Ако съм нарушила законите, какво прави попът тук?“)… Всичко това показва колко неподготвено е обществото за дискусии в посока към постигането на цивилизационен консенсус, докато все пак редките моменти на широта и топлина дават надеждата, че такъв е възможен.

Ефектите

Според информационната брошура за наградата, изготвена от Генерална дирекция „Комуникация“ на ЕП, „Лукс“ (от латинската дума за светлина) цели да осветява филми, които илюстрират търсенето ни на отговори, както и нуждата ни от утеха в трудни времена; които ни карат да осъзнаем своята действителност, както и тази на другите; които ни помагат да разберем живота на съседите си и ни приканват да си зададем въпроси относно идентичността си.

При подходяща настройка тази рамка може да ни предизвика да гледаме историите не като чужди, а като наши. Така познавателната функция неусетно става самопознавателна, ако действително направим малката, но важна стъпка, при която Испания, Дания, Северна Македония и т.н. претърпяват фината трансформация от „те“ към „ние“.

Наред с културно-просветителския ефект, тази дейност на ЕП разширява показването на европейските филми извън държавата на продуцирането им – необходимо усилие на фона на неблагоприятната за това пазарна среда. А и понякога въпросите, повдигнати във филмите, не остават само в прожекционната зала, а се прехвърлят и в заседателната.

Ще завърша с няколко забележки по повод превода на филмите. При всяка от трите прожекции в Дома на киното, които посетих, в началото на финалните надписи виждахме информацията, че субтитрите са изготвени от лондонската компания „Суб-ти“. Възлагането на тази задача на професионалисти, разбира се, е чудесно. Преводът обаче по всички разбирания и закони е авторска дейност и моето очакване е да се отдаде заслуженото на човека или хората, изпълнили тази нелека задача. Бих искал да знам например на кого точно да държа сметка, че в испанския и северномакедонския филм хвърчаха каруцарски ругатни на поразия, а в българските субтитри най-мръсното, което прочетохме, беше „курва“. Съзнавайки, че преводът на вулгаризми е немалко предизвикателство, засега ще оставя настрана дискусията за автоцензурата и пуританизма в българското преводачество, която иначе си струва да се проведе.

В момента в сайта на наградата се събират зрителски гласове за трите финалиста. Фаворитът на публиката за 2019 г. ще бъде обявен догодина на Фестивала в Карлови Вари, заедно с огласяването на следващия дълъг списък от десет филма.

Заглавна снимка: от сайта на Европейския парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Американски пай за Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/amerikanski-pay-za-borisov/

Изглежда, че Бойко Борисов може да реши задачката за руския газ и втората АЕЦ в Белия дом. С американски жокер.

Сигурно е, че енергетиката ще бъде основната тема на първата му официална среща на 25 ноември с президента на САЩ Доналд Тръмп. Но във Вашингтон Борисов идва на крилете на изтребителите F-16 Block 70. Нека просто кажем, че тази сделка за 1,2 млрд. долара, платени накуп, му отвори вратата.

Енергетика, енергетика и пак енергетика

За всичко това се постара да научим американската посланичка в България Нейно превъзходителство Херо Мустафа, която буквално от момента на пристигането си разви невиждана досега публична активност. Даде няколко интервюта, срещна се с патриарха, с министрите на енергетиката и на икономиката и се остави да бъде показана как е прегръщана от Борисов и се вози в премиерския джип. Посолството на САЩ се постара да покаже и човешкото лице на Херо Мустафа – като майка и съпруга, прегърнала дъщерите си, как играе хоро, как се разхожда из столичния център и обикаля Рилския манастир. Дали тази open-minded политика ще се запази и по време на мандата?

Това, което вече знаем, е, че Херо Мустафа се постара да даде гласност на темите, които ще бъдат обсъдени в Белия дом: България да се превърне в истински енергиен хъб; алтернативите за ядрената енергетика; eнергийната сигурност чрез диверсификация; военната модернизация и F16; програмата за безвизово пътуване до САЩ.

Газовият пазар вече не е същият

Във Вашингтон номерът на Борисов с двете тръби, от които по едната щял да тече американски, а по другата руски газ, няма да мине. В Белия дом се интересуват само от едната – газовата връзка с Гърция, която Херо Мустафа подчерта в поне три от срещите си. В последните няколко седмици и българският премиер зачести с употребата на „диверсификацията“ в публичните си изяви и с обещанията „от догодина да доставяме втечнен газ от пет страни“.

Откакто България внесе тази година първите количества втечнен природен газ от Гърция на цени, по-ниски от газпромските, руското синьо гориво вече не изглежда така безалтернативно за най-бедната и най-зависима от него страна в ЕС. За 2019 г. общият внос на втечнен газ, предназначен главно за битови нужди, е близо 400 милиона куб. м. Това надвишава с малко над 10% от годишното потребление на България, което е около 3 млрд. куб. м. Но пробивът е направен.

Американската компания Cheniere е производител на близо половината от доставения втечнен газ и пак тя проявява интерес към резервиране на капацитет от интерконектора между Гърция и България, чието строителство най-сетне започна. През него догодина в България трябва да постъпват договорените 1 млрд. кубика азерски газ годишно, а по-късно – и със средиземноморски произход.

Освен това Cheniere прояви интерес да захранва бъдещия терминал за втечнен газ край Александруполис, в който акционер с 20% ще е и „Булгартрансгаз“. Борисов го гарантира пред американския посланик в Гърция Джефри Пайът по-рано този месец в Солун.

Капацитетът на действащия сега терминал Ревитуса в Гърция е за 5 млрд. куб. м годишно, а на бъдещото съоръжение край някогашния Дедеагач – 5,5 млрд., като заявеният от фирми интерес за резервиране двукратно го надхвърля.

Дадена дума – хвърлен камък

На Борисов най-вероятно ще му се наложи да даде гаранции, че проектите, осигуряващи доставки на газ, различен от руския, ще бъдат с приоритет пред тръби като „Турски поток“, наричан „Балкански поток“ eдинствено от българските управляващи. Защото досега изглеждаше, че е обратното. За да „спечели“ транзит на руски газ през своя територия, държавната компания се задейства в рамките на броени месеци, построени бяха 11 км газопровод до границата с Турция, който да свърже българската газова система с „Турски поток“, и се намериха 75 млн. евро за компресорната станция „Странджа“.

Гаранциите от страна на Борисов в Белия дом ще изискват и определени действия. „Булгартрансгаз“ трудно ще се справи хем с финансиране на тръбата за руския газ, хем с осигуряване на средства за акционерна вноска в компанията за терминала в Александруполис. Държавната фирма вече изтегли 200 млн. евро кредити заради „Турски поток 2“, макар да не е напълно сигурно захранването му с газ, нито зелената светлина от ЕК. „Шапката“ на държавната енергетика – Българският енергиен холдинг, е достатъчно обременен със задължения, за да поеме нов дълг.

И в тая енергийна шарада – Украйна

Украйна е другият невидим играч, освен Русия, който ще присъства на разговорите в Белия дом. От една страна, Европейската комисия, посредник в газовите преговори между Киев и Москва, се стреми към запазване на транзита на руски газ за Европа през Украйна – или поне на част от него, тъй като украинският бюджет би изгубил значителни приходи.

Със сигурност до края на декември вариант ще се намери. Дали ще бъде този на „Газпром“, който предлага директни покупки на 15 млрд. куб. м синьо гориво и транзит за една година, или украинското предложение за по-дълъг срок на договора – още не е ясно. Но в края на декември изтича транзитният договор за руски газ през Украйна, който пълни със синьо гориво и Трансбалканския газопровод през България. Има някакви шансове този транзит да продължи.

Но Украйна стана актуална и поради друга причина. Според противниците на Тръмп – демократите, той е предложил на избрания т.г. държавен глава Владимир Зеленски да разследва какви ги е вършил бившият вицепрезидент Джо Байдън в Украйна в замяна на деблокиране на военна помощ от 400 млн. долара за Киев. Байдън е един от кандидатите на Демократическата партия за президентската кампания догодина. През май 2014 г. Хънтър Байдън, най-малкият син на вицепрезидента на САЩ, е бил назначен за член на Борда на директорите на най-големия частен производител на газ в Украйна – Burisma Holdings. По-рано същата година прозападно правителство начело с милионера Петро Порошенко взе властта в бившата съветска република.

Зеленски е пред труден избор, а дори не са изтекли първите двеста дни от мандата му. Засега 41-годишният актьор, нашумял с телевизионния сериал „Слуга на народа“, където играеше президент на Украйна, се пази да бъде въвлечен в президентската кампания в САЩ, като същевременно се опитва да балансира отношенията с друг хегемон – Русия.

С „Турски поток“, с неслучилия „Южен поток“ и „Северен поток 2“ Русия се опитва да игнорира Украйна като основен транзитьор за руския газ към Европа. В момента това е неприемливо и за Брюксел, и за Вашингтон. Но българските управляващи май играят за руската команда.

ТАСС съобщи тази седмица, че пускът на „Северен поток 2“ се премества за средата на 2020 г., след като за целта първоначално бе обявен за края на тази. Новината дойде, след като американският сенатор републиканец Тед Круз обяви, че Съединените щати могат да задържат влизането в експлоатация на тръбата поне с година заради санкции срещу компаниите в проекта. Става въпрос за една конкретна компания – Allseas, осигуряваща дълбоководен кораб за полагане на тръби по дъното на морето. Ако Вашингтон не успее да спре тръбата, след три месеца газопроводът ще е завършен. Подобни заплахи от американска страна бяха отправяни и към „Турски поток“. Според Круз „Северен поток 2“ представлява „сериозна заплаха за националната сигурност на САЩ и нашите европейски съюзници“.

Договорът на България с „Газпром“ е за доставки на 2,9 млрд. куб. м до 2022 г. с клауза take or pay – тоест длъжни сме да платим цялото количество, независимо колко от него използваме. Големият въпрос е какво ще направят сега българските управляващи. Едва ли ще се осмелят да постъпят като Полша, чиято газова компания обяви, че се отказва от руския газ след изтичането на договора с „Газпром“ също през 2022 г. Надяваме се да разберем след американската визита на Борисов.

На среща с Американската търговска камара вчера посланик Херо Мустафа обяви, че очаква президентът Тръмп и българският премиер да си говорят и за „върховенството на закона“, наред с изброените вече приоритети.

Ще работя с българското правителство и гражданското общество в борбата с корупцията и за подобряването на върховенството на закона… Изграждането на силна демокрация изисква постоянна работа в защита на върховенството на закона и свободата на медиите. Само когато могат да бъдат чути всички гласове, когато гражданите вярват в своето правителство и неговите институции, една държава и една икономика могат да постигнат пълния си потенциал,

заяви посланик Херо Мустафа пред Камарата.

Покрай визитата на Борисов в САЩ излезе една лека задявка с бившия Втори в ГЕРБ Цветан Цветанов, известен с чести визити отвъд Океана, понастоящем глава на Евроатлантически център за сигурност. На 1 ноември в интервю по bTV премиерът, уж на шега, каза, че „той [Цветан Цветанов, б.р.] сега е в САЩ – като се срещна с президент Тръмп на 25 ноември, ще разбера какво е правил в Щатите“.

На бас, че няма да попита.

Заглана снимка: © Arno Mikkor

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Доналд Туск и троянският кон в крепостта на популизма

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/donald-tusk-i-troyanskiyat-kon/

Последното нещо, което искам, е да ви отегча. Особено когато една от най-големите заплахи, пред които сме изправени, са нашите изтъркани номера, новговор, липсата на емоции и скуката. […] След пет години се чувствам преситен с това да бъда главният европейски бюрократ. Готов съм за битка. И се надявам, че вие също сте.

На 20 и 21 ноември т.г. в Загреб се проведе годишният конгрес на Европейската народна партия (ЕНП), най-голямото и най-влиятелно политическо семейство в ЕС. Ключова точка в дневния ред на конгреса бе избирането на нов председател на дясноцентристката партия, чиито представители са лидерите на Европейската комисия и Европейския съвет, а също така съставляват най-голямата група в Европейския парламент.

С 491 гласа „за“, или 93% от всички гласове, за ръководния пост на ЕНП бе избран Доналд Туск – председателят на Европейския съвет в периода 2014–2019 г. (два мандата от по 2 години и половина) и най-дълго управлявалият министър-председател на демократична Полша (2007–2014). Той поема поста от френския политик Жозеф Дол (2013–2019) и трябва да встъпи в длъжност на 1 декември, едновременно със старта на работата на новата ЕК, която обаче най-напред трябва да събере необходимата подкрепа при гласуването на 27 октомври в ЕП. За заместничка на Туск в ЕНП бе избрана Мария Габриел, до 2017 г. евродепутат, а оттогава насам еврокомисар с ресори „Цифрова икономика и общество“ (2017–2019) и „Иновации и младеж“ (2019–2024). Тя събра 422 положителни гласа и освен с Туск ще работи заедно с още девет заместник-председатели на ЕНП.

„Тъй като бях единствен кандидат, няма да се преструвам, че водя предизборна кампания, което би ме накарало да представя позиции по всеки въпрос и да отговоря прецизно на всяко очакване от дългия списък с желания. Затова отправям молба към вас да ми позволите да се фокусирам само върху едно, но по мое мнение най-важното от всички предизвикателства пред нашето политическо семейство“, каза Туск в речта си пред делегатите на ЕНП и участниците в конгреса в Загреб.

Познат като един от най-проевропейските политици в ЕС, той е първият представител на държава членка от Източна Европа, който застава начело на ЕНП от основаването на партията през 1976 г. досега. И като такъв обещава да се противопостави на „популистите, манипулаторите и автократите“.

„Няма да принасяме в жертва ценности като граждански свободи, върховенство на закона и порядъчност на обществения живот на олтара на сигурността и реда, защото това просто не се налага. Защото това не са взаимноизключващи се неща. И който не е способен да го приеме, де факто се позиционира извън нашето семейство“, каза Туск, заявявайки позицията си във връзка с „вътрешния дебат в ЕНП“ по повод трудния баланс между сигурност и свобода.

Говорейки за „популисти, манипулатори и автократи“, Туск не споменава конкретни имена, но с репликата за това как „някои работиха здраво, но само върху своя разказ и самоосъществяване, издигайки огради и билбордове с антиимигрантска пропаганда“, отхвърля всякакви съмнения относно адресата на посланието си. Членството на партията на унгарския министър-председател Виктор Орбан в ЕНП бе суспендирано в началото на годината, след като същата проведе дезинформационна кампания срещу ЕК и миграционната политика на ЕС; делегатите на „Фидес“ не бяха поканени да вземат участие в конгреса в Загреб.

Дали партията на Орбан ще остане в ЕНП, или ще бъде изключена, ще стане ясно в края на януари 2020 г., заяви самият Туск ден след избирането му на председателския пост. Междувременно през декември трябва да се състои поредната среща на унгарския премиер с т.нар. „мъдреци“, чийто лидер е бившият белгийски министър-председател и предшественик на Туск на председателския пост в Европейския съвет Херман Ван Ромпой. След тази среща тричленният комитет ще излезе с цялостна оценка за състоянието на демокрацията и върховенството на закона в Унгария. Критериите, на базата на които се извършва този мониторинг, са заложени в резолюцията на ЕНП за защитата на ценностите на ЕС и опазването на демокрацията. През лятото на 2019-та Ван Ромпой определи позициите на Орбан, декларирани в писмо до ЕНП, като „проблематични“.

„Днес, дори в по-голяма степен, отколкото в миналото, страхът е този, който играе най-голяма роля в политиката“, отбелязва Туск, назовавайки онзи основен и неизчерпаем ресурс, заложен в човешката природа, който прави днешния популизъм възможен. Той прави възможен и антиутопичния свят на „1984“ на Оруел, алюзия към който е сравнението на Туск за политическата реторика на бюрократите с т.нар. „новговор“.

„Повечето хора все още са по-загрижени за сигурността си, отколкото за нещо друго. Така например в моменти, когато сме свидетели на миграционна криза и на нова вълна на тероризъм, именно страхът доминира над други социални емоции. „Дайте ни чувство за сигурност и защитеност!“ – това са призивите, които чуваме в Европа през последните години, и онзи, който отговори по най-добрия начин на тези призиви, получава подкрепата на публиката.“

„Във времена на несигурност, а най-вероятно други времена няма да настъпят, когато всичко около нас се променя и поема във всякакви възможни посоки, хората искат да се чувстват сигурни, че тези, у които е властта, няма да ги изоставят, няма им обърнат гръб. […] Те – или може би трябва да кажа ние сме гладни за признание, достойнство и усещане за значимост и всички ние изпитваме необходимост да бъдем част от по-голяма общност. И да се гордеем с това. Ето защо е толкова лесно сърцата на хората да бъдат печелени от онези, които викат на висок глас: „Изправете се, направете страната си отново велика, върнете си контрола.“ С други думи, онези, които напипат вярната струна – тази на достойнството, ще спечелят гласовете на хората.“

Туск не за пръв път изразява подобен възглед относно политическото говорене. Това е една от темите и на речта му от края на 2018 г. в Техническия университет в Дортмунд във връзка с удостояването му с почетна докторска титла по политически науки. „Синтезът между емоции и разум, синтезът между мит и план, синтезът между символи и прагматизъм е това, което донесе победата. […] Хората няма да се борят с пълно убеждение за начини на действие или за абстрактни идеи. Те ще бъдат готови да бъдат въвлечени в обществените дела и да жертват много само ако емоциите ги озаряват“, каза тогава той в своя разказ за триумфа на „Солидарност“.

В самия край на своята реч 11 месеца по-късно, в деня, в който за пореден път бе избран на лидерски пост, Туск споделя какво му е казал преди време легендарният фронтмен на U2 – Боно: „Бихме загубили, ако разказът ни не е поне толкова мелодраматичен, колкото този на популистите.“ Собственият му коментар за този възглед е, че в политиката впечатленията понякога са по-важни от фактите, което се потвърждава от обстоятелството, че макар да имаме достъп до повече информация от всякога, живеем в ерата на постистината, характеризираща се с политическа култура, в която дебатите са оформени до голяма степен от призив към емоциите на хората. И докато нечии държавни граници като че ли се удебеляват, тази между факт и мнение се размива или просто престава да има значение.

Трябва да сложим край на това. В политическата битка истината и почтеността не може да са напълно безпомощни срещу фалшивите новини, манипулацията и омразата. Трябва да вярвате в себе си и в силата на своите аргументи. Не се страхувайте да изразявате публично онова, което действително чувствате (дори ако понякога гледате на това като на опасен експеримент), и бъдете сигурни, че ще предизвикате емоционална реакция и ще грабнете вниманието на хората.

Възможно ли е някой да разчете погрешно онова, което Туск иска да каже? Да сбърка стратегията на троянския кон със залитане към популизма, чиито представители полският историк, който повече от 40 години неизменно защитава идеите на икономическия либерализъм и правилата на либералната демокрация, не се колебае да изобличава дори когато са в собствените му редици? Защото, както пише Вонегът (в „Майка нощ“, 1962), „ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим“. И защото в тясното пространство между populismo и popolarismo всеки ход трябва да бъде премерен, подобно на изпълнението на въжеиграч.

Дотук Туск умело влиза в тази роля. Сега обаче, когато съветът му отпреди година „да се вслушваме в Касандрите, но да избираме лидери като Одисей“ бе последван от съпартийците му в ЕНП със собственото му избиране, все ще се намира някой, който да клати въжето под краката му.

Това е въпросното предизвикателство, върху което Туск иска да се фокусира: „Нека всички заедно застанем един до друг на това най-важно политическо бойно поле, на което от едната страна са партиите на безотговорния популизъм, а от другата – нашата партия на отговорен популяризъм.“

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на речта на Доналд Туск пред ЕНП, Загреб, 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Марина, която поправя света

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/marina-koyato-popravya-sveta/

В град Бяла Подласка, по пътя от Тереспол на източната полска граница към столицата Варшава, се намира един от двата регистрационни приемателни центъра за бежанци в Полша. Макар че е място за временно настаняване и медицински прегледи на търсещите убежище, които са преминали през беларуско-полската граница и са успели да подадат молби за закрила, заради тромавата процедура обитателите на центъра засядат в еднообразието на дните в чакане на решение за по-нататъшната си съдба.

Миналата седмица монотонността се разчупи от едно неочаквано посещение – на група доброволци, също бежанци, от Варшава, които донесоха храна, дрехи и подаръци за децата. Макар и необичайно за Бяла Подласка, това посещение е част от инициативите на бежанците и на Марина Хулия – жена с неизчерпаема енергия, безброй идеи и вечна нотка на оптимизъм в гласа. Дъщеря на руснак и беларуска, Марина израства в централната част на Съветска Украйна. Като емигрантка в Полша от близо 25 години, тя не остава безразлична към бежанците, които търсят убежище в страната по време на Чеченските войни от 90-те години на миналия век. Изцяло на доброволни начала тя продължава да се грижи за много хора, които нарича „моите семейства“, и да се опитва да промени системата, в която бежанците попадат в Полша.

По данни на Агенцията за чужденците, която предоставя административни услуги на всички имигранти в Полша, през 2018 г. над 4100 души са поискали международна закрила в страната – около стотина от тях в момента са настанени в центъра в Бяла Подласка. По наблюдения на Марина много от тях вероятно ще чакат повече от година решението по молбата си.

Милана бяга от Чечения след Втората чеченска война. Тя живее в Полша от десет години, но чака цели седем, докато получи статут, който ѝ позволява да остане. Други жени от групата доброволки все още чакат решенията на властите и също живеят в бежански центрове – знаят през какво са преминали настанените в центъра в Бяла Подласка и какво вероятно им предстои.

Мадина е в Полша от 2017 г. Заедно с петте си деца прекарва пет месеца в Брест – от другата страна на полската граница, в опит да поискат убежище в Полша. Успяват от 22-рия път. „Познавам Марина от Брест. Всичките ми деца ходиха на училище при нея на гарата в Брест, тя ги научи на полски език и на толкова много други неща“, споделя Мадина.

Училище на релсите

Когато през 2016 г. първото правителство на партията „Право и справедливост“ налага антибежанския възглед в миграционната политика, източната граница на Полша се затваря за бежанците, които се опитват да влязат и да потърсят закрила през граничния пункт на Тереспол. Тогава от другата страна – в беларуския град Брест, стотици хора, предимно майки с деца, се оказват заклещени в бюрократичен рубикон.

Марина, учителка по професия и по призвание, която помага на чеченски бежанци повече от 20 години, веднага отива в Брест. „Мрамор и деца – представете си внушителната мраморна сграда на гарата в Брест, пълна с деца“, разказва тя. След рязката промяна на ситуацията на границата тази гара приютява стотици семейства с деца, които продължават ден след ден с опитите да подадат молби за убежище в Полша.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Видях много болка и много сълзи. В 2 часа сутринта децата спяха по твърдите пейки, завити само с якетата на майките си или с хавлиени кърпи. Имаше и възрастни хора, които седяха безнадеждни в салона. Една от служителките на гарата от време на време сръчкваше спящите по пейките със забележката, че това е обществено място, и ги караше да се изправят“, разказва Марина.

Тогава тя решава да постави началото на Демократичното училище на гарата в Брест. Също като мен, а вероятно и като много от читателите – и родителите тогава попитали изненадано: „Как ще функционира училище без пространство, чинове, учебници и тетрадки?“ В отговор Марина пита какво всъщност е необходимо за създаването на едно училище.

„Учители и ученици – целият смисъл на училището се съдържа между тях“, категорична е тя, позовавайки се на идеите на известния полски лекар и педагог с еврейски произход Януш Корчак. Преди да бъде убит през 1942 г. в концентрационния лагер Треблинка, той разработва новаторска концепция за възпитанието и образованието на децата, според която те са водещи в тези процеси като напълно равноправни с възрастните.

„Това не беше нормално училище и аз нямаше как да преподавам по същия начин като в нормално училище. Исках децата да се чувстват в безопасност, сякаш са отново в класната стая в Чечения“, обяснява Марина и допълва с усмивка, че като единствен кандидат е била избрана за директор на Демократичното училище с пълно мнозинство. По традиция от чеченските училища децата пеят сури от Корана, преминават към народни песни, песни на руски език. Чрез песни, танци, игри и рисуване постепенно стигат и до изучаване на полския език.

„Толкова бързо получих повишение, че съвсем скоро открих училище и за майките“, продължава шеговито Марина. Песните и уроците по полски език не са единствените им занимания – жените започват да шият торби и парцалени кукли с материали, купени с помощта на дарители във Варшава. Освен че им помага да се откъснат от суровата реалност, за някои това е единственият доход, с който да останат в Брест и да продължат с опитите за подаване на молби за убежище в Полша.

„Нейната подкрепа беше много важна за нас в Брест. Благодарение на нея успявахме да изкарваме пари, за да останем и да се опитваме отново и отново да преминем границата и да поискаме закрила. След всеки неуспех трябваше да се върнем обратно, отново да изкараме пари и да опитаме пак“, обяснява Мадина. „Митничарите ме пускаха с по 120 кг багаж – куфарите ми бяха пълни с парцалените кукли на чеченските бежанки“, отбелязва Марина.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Не всички обаче устояват. Марина разказва за Зарима и нейните пет деца, които се отказали след 54 неуспешни опита и били принудени да се върнат в Русия въпреки рисковете за сигурността си. „За тях беше непосилно физически, психически, но и финансово“, обяснява Марина.

Друга майка, избягала от съпруга си алкохолик и насилник, също била принудена да се върне в Чечения след година в Брест. „На 16 години най-големият ѝ син отиде за първи път на кино в Брест. От малък вършел тежка работа в семейното стопанство, а баща му пропилявал всички пари за алкохол“, разказва Марина.

Сеща се и за един от любимите си ученици, който веднъж я попитал: „Какво ще стане, ако убият всички чеченци по света и аз остана единственият? Ще бъда ли тогава застрашен вид?“ „За мен всеки един от тях е такъв и се старая да им го показвам“, казва Марина.

От другата страна на границата

Спокойствието е най-важното нещо, което жените бежанки получават в Полша. „Това е на първо място, всичко останало е на заден план“, казва Милана. „За мен и за децата най-важното е да се чувстваме в безопасност“, категорична е Мадина, без да споделя много за проблемите, които произтичат от несигурността на чакането. Заедно с Марина и с други бежанци от тяхната общност, двете жени участват в много инициативи, чрез които се включват в обществения живот на Варшава, за да излязат от капсулираната среда на бежанския център.

Уважението към възрастните хора е ключов аспект в чеченската култура и това е причината в Чечения да няма домове за стари хора, подчертават бежанките. „Много ми е мъчно за тези хора, защото те са на ръба на своя живот. В Чечения възрастните остават при семействата си до края“, обяснява Мадина. „В Полша има старчески домове, които никой не посещава“, отбелязва Марина, представяйки първата от своите идеи за включването на бежанци в социалния живот на Полша. Заедно с група жени и деца тя организира посещения при възрастни хора, превърнали се в традиция през последните три години.

Милана се включва във всички инициативи, но най-много харесва именно тези посещения. „Когато отидем, винаги настава радост и всички се усмихват“, споделя тя. По думите на Марина, това е програма, която не се нуждае от никакво финансиране, а „само от сърце“ – благодарение на тази инициатива „една полска баба получава чеченско внуче и едно чеченско дете се сдобива с полска баба“. „Прегръщаме се, готвим, чистим, масажираме ръцете на възрастните – те ни обичат и ние ги обичаме. Вече сме изградили връзка и те знаят, че не идваме само за празници“, разказва Марина.

Бежанците са и доброволци в един от приютите за бездомни животни във Варшава. Малкият Рамзан занесъл всички наденички, които майка му приготвила за семейството, на любимото си куче там. „Няма значение дали ще се нахраня, щом кучето се е нахранило“, казал той на Марина.

Децата имат водеща роля и в другата инициатива на Марина и бежанците – в помощ на бездомните хора във Варшава. През последните три години организират работилници, в които бежанците приготвят храна за бездомните и им помагат да постегнат импровизираните си къщи. В отговор децата научават полезни умения: един от бездомните хора например – Кажик, изработва заедно с тях къщички за птици.

„Всички се радваме, когато се чувстваме полезни. Ние сме щастливи не само да получаваме, но и да даваме“, подчертава Марина. Тя организира и готварски уроци по чеченска кухня с бежанци и полски ученици, както и групови посещения в музеи и галерии във Варшава. Посещавали са и градове в цяла Полша по покана на местни хора и организации.

Бежанците често участват в културни събития с чеченски песни и танци. Заедно с Мадина и Милана, Марина подготвя театрална пиеса със заглавие „Проба“, което на полски означава „репетиция“ и „опит“. „Пиесата разказва за ситуацията на границата Брест–Тереспол. Показваме на света колко силни са тези жени. Мадина например е учила само до четвърти клас, защото по време на Втората чеченска война училището ѝ било опасано с експлозиви. Тези жени практически не са имали никакви възможности в живота си и сега правят всичко по силите си, за да се справят“, казва Марина и продължава: „Искрено съжалявам, че хората, които управляват страната днес, не разбират какво богатство са тези жени – с тяхната сила, непоколебимост и мъдрост.“

Марина Хулия е лауреат на наградата на Министерството на външните работи на Полша на името на Ирена Сендлерова – медицинска сестра, която спасява повече от 2500 еврейски деца по време на Втората световна война. Наградата се връчва на учители, които преподават на учениците в духа на толерантността и грижите за другия – по примера на нейния патрон Сендлерова, според която раса, националност и религия нямат значение пред човечността.

Неслучайно наградата се връчва „за поправяне на света“. Хора като Марина може и да имат малък шанс да променят системата или политиката, но е важно, че ги има.

Заглавна снимка: …

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На източната граница на ЕС: Бежанци в руска рулетка

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/na-iztochnata-granitsa-na-es/

В чакалнята на малката гара в Тереспол на източната граница на Полша в тази септемврийска сутрин има само един търпелив посрещач – млада жена, облечена в тъмни дрехи. Като по сигнал тя се отправя към остъклената сграда на Гранична полиция: пристигнал е влакът от Брест, града от беларуската страна. Жената залепи лице за стъклото с шепи около очите, за да преодолее огледалния отблясък на тази прозрачна стена – граница на Полша и на Европейския съюз. Това е единствената ѝ възможност да се срещне със сестра си. Двете са разделени от месеци, откакто едната успява да поиска международна закрила в Полша, а другата продължава да се опитва ден след ден.

Скоро пространството зад сините стъкла се изпълва с хора, най-вече семейства с деца на всякакви възрасти, дошли с влака от Брест, за да потърсят убежище в Полша. В следващите няколко часа, след поредица от интервюта, полската Гранична полиция ще определи дали някой има право да поиска убежище или международна закрила в страната. В този ден никой няма право на това – всички се връщат обратно в Брест с обедния влак.

КПП „Брест – Тереспол“

Този граничен пункт между Беларус и Полша става част от традиционен маршрут за бежанците от Северен Кавказ още от Чеченските войни от средата и края на 90-те години на миналия век. През последните десетилетия много хора от този регион го използват заради необичайната възможност да се качат на влака „Брест – Тереспол“, без да имат виза, и да поискат закрила от Полша.

Според Енира Броницкая, юристка в беларуската правозащитна организация Human Constanta, проблемът за много бежанци е именно невъзможността да стигнат до властите на дадена държава, за да поискат убежище. „Никоя авиокомпания няма да ви позволи да се качите на самолет без виза, дори да имате билет. Брест и нашата граница са едно от уникалните места, където може да се качите на влака и никой няма да ви поиска виза за Полша. Затова хората използват този начин“, обяснява тя за „Тоест“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Все пак границата е ясна и тя преминава дори в този иначе специален граничен влак. „Ако отидете в Брест като гражданин на Европейския съюз със своя паспорт и хванете влака за Тереспол в 5:30 сутринта, ще бъдете настанени в различна част на влака. След пристигането ще го напуснете по-рано от останалите хора и ще минете през граничния контрол много по-бързо от тях. Те ще слязат от влака, когато вие напуснете гарата – след контрола ще бъдете помолени да излезете извън сградата. Тогава я затварят и пускат тези хора да влязат вътре. Така че няма да имате възможност да се срещнете с тях“, разказва пред „Тоест“ Марчин Сосняк, директор на отдел „Права на мигранти и малцинства“ към институцията на омбудсмана на Полша.

Според Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. всеки човек има право на убежище и международна закрила, което може да предяви пред граничните служители при влизане в дадена страна, а молбата му се разглежда от съответните компетентни органи. Когато първото правителство на „Право и справедливост“ идва на власт в Полша през 2015 г. на вълната на силна антиимигрантска реторика и твърд курс срещу бежанската политика на Европейския съюз, се ограничава и достъпът до процедурите за убежище и международна закрила.

Бежанците като икономически имигранти

В офиса на омбудсмана на Полша след 2015 г. постъпват хиляди жалби на хора от Чечения, Таджикистан и други републики от Северен Кавказ, които се опитват да преминат границата на Полша и да поискат статут на бежанци, но са били отхвърлени от граничните служители като икономически мигранти, обяснява Сосняк.

Той е наблюдавал как протичат интервютата на граничния пункт в Тереспол. „През 2016 г. описахме почти 20 случая на хора, които казаха нещо, което ги квалифицира като търсещи убежище, но граничните служители не го отбелязваха. Например случаи на насилие срещу семействата им в родните им страни. Въпросът, който следваше, беше: „Когато дойдете в Полша, ще искате ли да работите, или не?“ Хората отговаряха с „да“, защото в противен случай няма да могат да се издържат. Това обаче беше достатъчно, за да ги опишат като икономически мигранти. Единственото, което остава след такъв разговор, е една бележка – че този мъж, тази жена или това семейство са икономически мигранти, защото искат да работят в Полша. Всички истории за тормоз, преследване, домашно насилие и т.н. изчезват“, разказва Сосняк.

По време на първото си посещение през 2016 г. представителите на омбудсмана присъстват само като наблюдатели в малката стая, където граничните полицаи провеждат успоредно три интервюта на три съседни маси. При следващите посещения през 2018 г. и 2019 г. започват да обръщат внимание на служителите на Гранична полиция за онези подробности в историите на чужденците, които биха могли да попаднат в условията за получаване на международна закрила и следователно заслужават да бъдат разгледани. „Граничните служители са обучени. Проблемът не е в липсата на обучение или на знания“, подчертава Сосняк. Предвид ролята на омбудсмана като наблюдател обаче, окончателното решение за допускане на чужденец в Полша или връщането му в Беларус винаги е на Граничната полиция.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„В ситуациите, които наблюдавахме, изглеждаше, че целта на интервюто беше умишлено да се потърси информация, която би квалифицирала хората като икономически мигранти. Спомням си един случай, в който служителят попита млад мъж дали някой от семейството му е в Европа. Той отговори, че има роднини във Франция. Тази информация беше достатъчна, за да се заключи, че той е икономически имигрант, който иска да замине за Франция“, разказва Марчин Сосняк.

„Това е като руска рулетка“, обобщава Кирил Кофанов – юрист в Human Constanta, който работи на терен в Брест, съдействайки с правна помощ на чужденците. „Хората се опитват да обяснят, че са бежанци, че искат да кандидатстват за международна закрила, опитват се да приложат допълнителни доказателства – видеоклипове, снимки, документи. Но граничните полицаи, които провеждат интервютата, казват само: „Това не е за нас“ и отхвърлят молбите“, допълва той.

От какво бягат чеченците

Изтезания, преследвания, изнудване, кръвна вражда, домашно насилие – разказите на бежанците от този регион създават впечатление за непоносима комбинация между държавно спонсорирана репресия и оковите на консервативни патриархални разбирания, според които жените и децата са собственост.

„Най-голям е броят на хората, които бягат заради изтезания и преследвания, като обикновено тези неща са свързани – преживелите мъчения обикновено са били преследвани от властите“, разказва Кофанов, който освен юридическа помощ предоставя и хуманитарна подкрепа за хората в Брест.

След историите за ужасяващо домашно насилие – за регулярни побои до припадък, които чух от чеченски жени, търсещи закрила в Полша, се чудех колко от онези майки зад сините стъкла ще споделят подобни разкази пред граничните служители в този ден. „Сигурен съм, че е много трудно да се говори за сексуално или домашно насилие, особено когато ви разпитват мъже. Жените трябва да говорят с жени. Това обаче не е толкова очевидно за всички“, отбелязва Марчин Сосняк. В структурата на Гранична полиция обаче няма достатъчно служителки, така че да се осигури възможността на жените да бъдат интервюирани от жени.

В задълженията на граничните полицаи в Полша обаче е да попитат всяка жена дали иска да подаде отделна молба за предоставяне на убежище или международна закрила. Когато става въпрос за семейство, молбата обикновено е обща и се подава от името на съпруга. „Целта е да се идентифицират по-добре случаите на домашно насилие. Очевидно е, че ако може да подготви собствено заявление, една жена би описала ситуации, които може и да бъдат пропуснати в обща молба със съпруга ѝ“, обяснява Сосняк.

Убежище в Беларус?

В разговора за търсещите убежище в Европейския съюз в контекста на миграцията от Близкия Изток и Африка един от ключовите въпроси е за първата сигурна държава по пътя на бежанците. В същия контекст е и Беларус – първата сигурна държава за автономните републики в Северен Кавказ.

По силата на Договора за съюз между Русия и Беларус от 1997 г. между двете държави практически няма граници и държавните им органи функционират в много тясно сътрудничество. „От една страна, тази ситуация носи определени предимства – например режимът за престой в Беларус е много по-либерален за руски граждани в сравнение с този спрямо граждани от други националности. Те нямат нужда от визи, а след три месеца просто трябва да отидат в полицейското управление и да регистрират адреса, на който живеят“, посочва Енира Броницкая.

В същото време обаче липсата на граница създава и проблеми – например всеки от Русия може да влезе и просто да изведе някого от Беларус, без това да бъде документирано, защото никой на границата няма да контролира преминаването. „В един случай жена, която бягаше от домашно насилие в Чечения, беше издирена в Брест от свои роднини, които просто пристигнаха и практически я отвлякоха“, обяснява Броницкая.

Натиснете тук за да видите презентацията.

На теория руски граждани биха могли да поискат убежище в Беларус. Практиката обаче е друга. „От 2001 г., когато собствената ни система за международна закрила започна да работи, стотина руснаци са поискали убежище. Нито една от тези молби не беше одобрена. Ако страната ни даде убежище на руски гражданин, това означава признание, че в Русия има някакъв проблем, а това би било истинско политическо самоубийство за Беларус“, отбелязва юристката и допълва: „Хората, които бягат през Беларус, имат различни мотиви да го правят. Но ако по някакви причини руските власти търсят някого, за този човек не е безопасно да остане тук.“

Затова в организацията Human Constanta използват термина „преминаващи бежанци“. „Според международните стандарти за нас те биха били бежанци, ако поискат убежище тук, в Беларус. С тази формулировка ние просто се опитваме да подчертаем, че тези хора все пак са под заплаха, но в същото време просто преминават през нашата територия, без намерение да търсят закрила тук“, обяснява Броницкая.

Убийството на грузинския чеченец Селимхан Кангошвили в Берлин през август т.г. потвърди усещането на много чеченци, че не биха могли да се чувстват в безопасност дори в европейски държави. Убитият Кангошвили е участвал във Втората чеченска война срещу Русия, по-късно работил за грузинските и украинските антитерористични служби и кандидатствал за убежище в Германия след множество заплахи и опит за убийство.

Заклещени в Брест

Когато през 2016 г. Полша сменя подхода към бежанците и практически затваря границата си за тях, като спира приемането на молби за убежище, стотици хора се оказват буквално заклещени в Брест. Познавайки ситуацията, много бежанци размислят и изобщо не стигат до Брест. За други тази граница остава единственият възможен изход и те посвещават време, усилия, а и пари на опитите да потърсят закрила в Полша.

„Руската рулетка“ не дава възможност за прогнози, затова сутрешното пътуване с влака до Тереспол се превръща в изтощително ежедневие. Разказите на кандидатите за убежище в Полша се различават най-вече по броя на опитите – от десетки до стотици. „Тази седмица една жена заедно с внуците си успя да премине границата от 74-тия опит“, разказва Кирил Кофанов, отбелязвайки, че това е рекордът в неговата практика в Брест за повече от година.

В средата на септември и двамата правозащитници от Human Constanta са особено фокусирани върху началото на учебната година, което няма да се състои за децата бежанци в Брест. „Те са спрели да ходят на училище още в родината си, след това идват в Брест и остават извън образователната система. Когато родителите им най-накрая успеят да подадат документи за убежище, минава още поне половин година, преди децата да влязат в класна стая в Полша. Тази ситуация ги лишава от образование за най-малко една година“, обяснява Енира Броницкая. Затова освен правна помощ за родителите, Human Constanta организира и специални занимания за децата. „Те дори не знаят как да играят, много от тях никога не са имали играчки“, споделя още тя.

Възрастните са изтощени. „Стават в тъмни зори, отиват на гарата още преди изгрев слънце, опитват се да преминат границата и четири часа по-късно се връщат. Нямат възможност да планират нищо, не могат да организират занимания за децата, твърде изморени са, за да играят с тях – изобщо не могат да водят нормален живот. Имат сили само да чакат утрешния ден“, казва Енира Броницкая.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Заради физическата умора и психическото изтощение от неуспешните опити правозащитниците отбелязват увеличение на инцидентите по границата. „Един младеж се опита да се самоубие на границата, като си преряза вените. Пак го върнаха обратно, а и освен това го добавиха в черен списък – в системата името му вече се появява с печат Забрана за влизане в Европейския съюз“, разказва Броницкая. „Това е много дълбока и психологически сложна ситуация, която може да експлодира всеки момент. Разбира се, голяма част от тези хора се стараят да останат спокойни, защото знаят колко много зависи всичко от поведението им на границата. Във всеки случай, животът, който водят тук, не е нормален“, категорична е тя.

За бежанците, заседнали в „руската рулетка“ между Брест и Тереспол, преминаването на границата на Полша изглежда като щастлив край на тягостно пътуване. Всъщност обаче е началото на нелеко ново изпитание в среда, в която антиимигрантската реторика се подклажда от най-високо политическо ниво.

Но въпреки всичко има и истории с положителен край – в продължението на този разказ. Очаквайте го скоро.

Снимки: © Герго Лазар

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Каталуния сред гумени куршуми

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/catalunya-sred-gumeni-kurshumi/

Втора поредна седмица продължават гражданските протести в Каталуния, предизвикани от произнесените присъди над политиците, съдействали за организирането на референдума за независимост преди две години. Обвиненията в измяна не бяха доказани и отпаднаха, но тежките продължителни наказания (всяко между 9 и 13 години затвор) бяха присъдени за предизвикване на размирици и злоупотреба с обществени средства. Парадоксално е на фона на изключително мирния характер на каталунското движение за независимост и болезнените спомени за полицейското насилие от 1 октомври 2017 г. над гласоподавателите, в т.ч. и възрастни хора. Това нямаше как да не възпламени каталунците – при това не само тези, които лелеят за независимост.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

„Няма да забравим. Никога, никога.“

Веднага след произнасянето на присъдите хиляди откликнаха на призива на едно от най-новите граждански формирования „Демократично цунами“, което координира хората децентрализирано чрез Twitter, канал в Telegram и собствено мобилно приложение. Летището „Ел Прат“ край Барселона бе блокирано за повече от 10 часа, което наложи отмяната на повече от 100 полета. Полицията разпръсна блокадата с груба сила. Многохилядни манифестации се проведоха до късно през нощта из централните улици на Барселона и други каталунски градове. Демонстрациите продължиха и през следващите дни, като имаше и инциденти.

В четвъртък полицията допусна крайнодесни неонацистки групи да се сблъскат с протестиращи на две места в Барселона, а в петък, след грандиозна обща стачка, изкарала над половин милион души по улиците през деня, безредици и сблъсъци със силите на реда в нощта срещу събота доведоха ситуацията до хаос. Някои протестиращи са замеряли служители на реда с камъни, бутилки и раници. А полицията използва сълзотворен газ и стреля по хората с гумени куршуми (с приблизителна големина на тенис топки), които са забранени в Каталуния от години, но бяха използвани както през 2017 г., така и сега.

Четирима демонстранти през последните дни са загубили око заради гумени куршуми.

Двама души са в критично тежко състояние в болница: единият е полицай, а другият – протестиращ. След петъчната нощ службата за спешна медицинска помощ в Каталуния обяви, че е обслужила 182 пострадали, от които 18 полицаи.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

„Междувременно в Барселона: невиждано полицейско насилие над протестиращи.“

На площад „Уркинаона“ в Барселона беше арестуван и фоторепортерът на вестник „Ел Паис“ Албер Гарсия, докато снимал арест на друг демонстрант. Журналистът бе освободен на следващия ден, след като свидетели оспориха обвиненията срещу него, че е ударил служител на силите за сигурност. Полицейското насилие и атаките срещу журналисти бяха критикувани в декларация на комисаря по човешките права в Съвета на Европа Дуня Миятович, в която се цитират 37 посегателства над журналисти.

Испанската полиция обискира и жилището на Гонсало Бойе, адвокат на бившия премиер на Каталуния Карлес Пудждемон и на други бивши каталунски министри. Това предизвика реакция на Европейския център за конституционни и човешки права в Берлин (ECCHR), с която бе сезиран специалният представител за правата на човека към ООН. Тезата им е, че репресиите срещу адвоката целят дискредитирането му. В подкрепа на Бойе реагира и Едуард Сноудън.

Едва през уикенда напрежението започна да стихва, въпреки че хилядите хора по улиците на Каталуния и многолюдните демонстрации на солидарност в други области на Испания не намаляха. През отминалата втора седмица на непрестанни протести инцидентите са по-малко и демонстрациите протичат далеч по-спокойно.

Диалог между политическата власт в Каталуния и тази в Мадрид обаче няма.

Испанският премиер Педро Санчес упорито отказва дори да разговаря по телефона с каталунския си колега. А при посещението си на ранен полицай в барселонска болница демонстративно пренебрегна ранените демонстранти с извадени очи, които лежаха в същата болница.

Юлияна живее в Испания вече повече от четвърт век и се смята за каталунка от 2005 г., когато решава да се установи в Барселона. Била е на няколко демонстрации през последните дни и споделя наблюденията си за полицейското насилие от лична гледна точка. Според нея винаги разговорите на хората и полицията са били на по-висок тон, но палежите на контейнери и барикадите са дело на малки групи, които нямат общо с огромните тълпи демонстранти.

„Стоят отстрани, появяват се и изчезват бързо, а в два случая, когато манифестанти успяха да ги обкръжат и изолират, те бяха „спасени“ от полицейски патрули. Любопитно е също и че се появяват там, където снимат журналисти. На демонстрацията по бул. „Меридиана“, на която бях в петък например, е имало 550–600 000 души и нито един инцидент. Но в четвъртък привечер видях това, което описват и някои местни медии:

групи младежи с франкистки знамена да слизат от богаташките квартали „Бонанова“ и „Сариа̀“, полицията ги обкръжава, но като ескорт, а не за да ги арестува.

И когато стигат „Грасия“, се разпръсват на малки групички, за да „ловят индепендисти“. Полицията и Мосос (каталунската регионална полиция – б.р.) не ги възпрепятстват, нито спират, идентифицират, нищо такова.“

Според Юлияна подкрепата за Каталуния нараства и уточнява: „Не подкрепата за независимостта или за върлите ѝ защитници, а солидарността с хората, изразявана все по-видимо с многобройни мирни манифестации в Мадрид, Валенсия, Андалусия, Сан Себастиан, Билбао. Въпреки полицейските репресии и там – особено в Мадрид и Билбао, където е имало бити и ранени от полицейски палки демонстранти. Все повече хора открито подкрепят референдумите, свободното манифестиране и т.н. Макар и една част да искат да постигнат независимост, друга голяма част просто имаме граждански искания и нуждата да предупредим, че Испания се превръща в авторитарна, нискокачествена „демокрация“, която все повече потиска гражданите за сметка на абсолютно безочлива, но доста рафинирана и добре прикрита политическа корупция.“

Нейното мнение е, че политиците съзнателно нагнетяват разделение, за да спечелят по-радикалния вот, но това се обръща срещу тях. И едно от доказателствата е, че през последните две години и след три парламентарни избори не успява да се сформира управляваща коалиция. А в държава, в която 25% от работещите са под прага на бедността, това е политически безотговорно.

Според Юлияна изходът е в мирна политическа чистка на всичко възникнало след смъртта на Франко и последвалите амнистии.

Лиз Кастро е американка, която живее със семейството си в Барселона. През 2013 г. издава на английски и испански език сборник есета „Какво става с Каталуния?“ (книгата е преведена и на български език – б.р.). Лиз не крие симпатиите си към движението за независимост.

С нея коментираме, че в сравнение с преди две години правителствата в Мадрид и в Барселона са други, но разлика в отношенията помежду им няма. Според Лиз ситуацията е даже по-лоша, защото правителството на Педро Санчес само на пръв поглед изглежда отстъпчиво и диалогично, но в действителност не прави нищо. Обещанието на Санчес, че ако стане премиер, първото нещо, което ще направи, е да се обади на Карлес Пудждемон и да започне диалог, не е спазено, нито пък сега приема обажданията на новия премиер на Каталуния – Ким Тора.

Лиз заключава, че Испания се страхува, и обяснява защо: „Демонстрациите през тази седмица, организирани до голяма степен органично, но от десетки различни групи, се оказаха невъзможни за контрол и вероятно няма да спрат скоро. Показват ниво на предизвикателство, каквото не сме виждали след референдума от 1 октомври 2017 г. Много каталунци също са изморени от собственото си правителство, което не изглежда способно на полезна реакция или да поведе гражданите. Затова обикновените хора отново поемат нещата в свои ръце, настоявайки да имат думата за собственото си политическо бъдеще. Каталунците са много находчиви, много активни, много мобилизирани и много упорити. И им е писнало да не бъдат чувани.

От суровите присъди научихме, че законите в Испания не се прилагат еднакво, а следват политически зависимости, затова нямаме стимул да ги следваме.“

Според Лиз Кастро полицейското насилие не е случайно. „Полицаите са инструктирани да всяват страх и вярват, че са над закона. Заплашват младежите с убийства, с изтезания, използват една и съща снимка като доказателство, за да обвинят шестима различни души. Има задържани без присъда и без възможност да излязат под гаранция. Американец е бил задържан само защото си е поискал знамето, след което е обвинен в тероризъм, джихадизъм и трафик на хора и сега е заплашен от екстрадиране. А всичко това е наистина жалко, защото повечето хора са доста разумни и просто искат да могат да гласуват. В една демократична държава това е разумно очакване.“

Въпросът ми дали насилието на полицията не е провокирано от самите демонстранти, искрено я ядосва: „Мисля, че истинските провокации са тежките присъди над нашите лидери, които винаги – и имам предвид наистина винаги – са настоявали за абсолютно ненасилствено движение за независимост. И мисля, че по-голямата част от населението е съгласна с тази стратегия. Видяхме как полицията повдига обвинения на млади хора, които седят спокойно на земята – това ми се струва много провокативно. Виждали сме полицаи да насочват пушките с гумени куршуми директно към хората. Това също ми изглежда много провокативно. Искрено мисля, че Испания би искала ние, каталунците, да допуснем насилие, за да могат да ни смажат. Само така знаят да действат. И това е единствената територия, на която ще бъдат по-силни от нас. Докато не проявяваме насилие, те не могат да победят.“

Питам Лиз каква е стратегията сега и дали разчитат на помощ отвън? Отговаря ми, че целта им е да накарат Испания да преговаря и че настояват за политическо решение, което вероятно трябва да има три части: оттегляне на испанската полиция от Каталуния, освобождаване и амнистия за всички политически затворници и обвиняеми и накрая договорен референдум за независимост на Каталуния. „Само така можем да продължим напред. Имаме нужда хората по света да оказват натиск върху своите правителства да не приемат испанското отношение към мирно протестиращите.

В условията на демокрация е позволено да се мобилизираме, да протестираме и да искаме промени в правителството. Това не е престъпление и не може да бъде престъпление.

Би било полезно, ако други хора и техните правителства притиснат Испания да седне на масата за преговори и да изслуша жалбите на Каталуния. Един от основните хаштагове в Twitter е #SpainSitAndTalk.“

Според Лиз Кастро подкрепата сега е много по-голяма от преди две години, защото голяма част от хората казват: „Не знам дали искам Каталуния да е независима, но не можеш да пребиеш съседите ми, че искат да гласуват.“ Кой иска да живее в страна, в която хората са в затвора за десет или повече години за провеждане на референдум? Или за участие в мирна демонстрация?

Питам събеседничката си какво мисли за т.нар. „тихо мнозинство“, за което се твърди, че е против независимостта, но тя отговаря, че има по-скоро „тихо малцинство“ и доказателство за това са гласовете, които събират на изборите от 2012 г. насам, както и малките демонстрации, които са успели да организират. И допълва: „Често ще видите оценки за подкрепа на независимостта в масовите медии, които се колебаят около 50%, но всъщност никога не сме имали официален референдум (без полицейски саботаж). И има значение как задавате въпросите. Ако попитате хората в неофициална анкета или по телефона, не е същото, както ако ги питате на официален референдум. На въпрос: „Ако Каталуния и Испания са добри съседи, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“, ще получите много различен отговор в сравнение с въпроса „Ако ви изгонят от Европейския съюз, ако сте потопени в икономически хаос, ако има гражданска война или животът ви е заплашен, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“. Това е краен пример, но разбирате идеята.“

„Каталуния има икономика в размер на 200 милиарда евро и множество (некаталунски) икономисти настояват, че тя е напълно способна да съществува самостоятелно. Би желала дори да продължи да подкрепя Испания. Така че въпросът е дали можем да работим за решение, което е в полза на всички и отразява желанията на населението, а не само на един вкоренен (и често корумпиран) политически елит.“

Накрая питам Лиз дали хората в Каталуния като убедени привърженици на ЕС се чувстват предадени от европейските институции? И тя твърдо заявява: „Да, каталунците бяха изключително разочаровани от ЕС. На 2 октомври 2017 г., когато мнозинството в Европейския парламент застана на страната на Испания и заяви, че полицейското насилие пред урните по време на референдума е „вътрешна работа“, хората тук бяха шокирани. Не вярваха, че Европа ще ни обърне гръб. Когато Доналд Туск обеща преговори, ако се въздържим да обявяваме независимост, а после се отметна, хората отново бяха разочаровани. Имаше много европейски представители, които се застъпиха за Каталуния и на които ще бъдем вечно задължени. Те са истински демократи. Но много повече са онези, които са ни загърбили. Много каталунци смятат, че Европа не е нищо повече от клуб от държави, които защитават държавите, но не и народа. Европейският парламент и Съветът на Европа правят сериозна грешка, като не защитават демокрацията, свободата на изразяване, свободата на събранията и политическата свобода в Каталуния.“

Днес следобед в Барселона е свикана голяма демонстрация, а утре, 27 октомври, се навършват две години от едностранното прокламиране на независима република Каталуния в тогавашния каталунски парламент.

Заглавна снимка: © Нева Мичева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В „Берлемон“ всичко се обърка

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-berlaimont-vsichko-se-oburka/

Добра или лоша е новината от 18 октомври, че Борис Джонсън в крайна сметка изкопчи своята сделка за излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз?

„Добрата новина е, че имаме сделка, лошата – че Великобритания ще излезе от Европейския съюз.“ Така отговори на този въпрос Жан-Клод Юнкер. Отговорът на въпроса обаче би трябвало да е: „Ще видим.“ Много възли има за разплитане, най-стегнатият – предстоящото гласуване в Парламента на Обединеното кралство, който три пъти отхвърли сделката с ЕС, договорена от предшественичката на Джонсън – Тереза Мей. Остава все така несигурно дали и този път датата, фиксирана за Брекзит – 31 октомври, ще бъде спазена.

Затова пък е сигурно, че новата Европейска комисия – тази на Урсула фон дер Лайен, няма за започне работа на следващия ден, 1 ноември, както се очакваше. Защото за разлика от Джонсън, който успя да стигне до финала, Фон дер Лайен се препъна на квалификациите, получавайки не един, а цели три червени картона.

Не тази румънка. И не този унгарец.

Сериозно препятствие възникна пред сформирането на следващата колегия на Европейската комисия – институцията, която упражнява изпълнителната власт в ЕС и в която е съсредоточена законодателната инициатива. Това само по себе си не е прецедент в скорошната ѝ история, но надали може да бъде подминато само с въздишка и снизходителното „Е, случва се“. Защото е важно не само какво се случва, а и в какъв момент и контекст.

Отлагането ще бъде най-малко с месец, а решението за него бе взето от лидерите на политическите групи в Европейския парламент и обявено на конференция на 16 октомври. Причината –

кандидатурите за еврокомисари на Франция, Унгария и Румъния бяха отхвърлени на етапа на изслушванията пред ресорните комисии на Европейския парламент.

Всъщност румънката Рована Плумб и унгарецът Ласло Трочани изобщо не стигнаха до изслушвания – Правната комисия в ЕП блокира и двете кандидатури поради опасения за конфликт на интереси.

Подкрепена от Групата на социалистите и демократите в ЕП, Плумб трябваше да стане комисар по транспорта. Критиката към нея бе съсредоточена върху два заема на стойност близо 1 милион евро, които тя не е включила в първоначалната си финансова декларация, разгледана от евродепутатите.

Трочани, зад когото стоеше Европейската народна партия (ЕНП), бе предложен от Унгария за портфолиото „Съседство и разширяване“. Доскоро министър на правосъдието, той се оказа уязвим заради връзките между основаната от него адвокатска кантора и работата, която тя извършва за унгарското правителство. Кабинетът „Орбан“ обвини Правната комисия, че е отхвърлила кандидатурата на Трочани заради твърдата линия на Будапеща срещу миграцията от страни извън ЕС, а самият Трочани заклейми този ход като „политическо решение, което не стъпва на фактическа основа“. От Правната комисия обаче бяха категорични, че нито той, нито Плумб са съумели да разсеят съмненията за конфликт на интереси.

Така двамата станаха „жертви“ на въведените през 2016 г. нови, по-строги правила за контрол за конфликт на интереси, създавайки прецедент –

първи случаи на отхвърлени номинации преди изслушванията пред съответните ресорни комисии.

По правилник становището на Правната комисия не слага край на шансовете на кандидатите за еврокомисари да станат такива. Номинациите на Плумб и Трочани бяха обсъдени още веднъж на извънредно заседание на Комисията, свикано по молба на председателя на ЕП Давид Сасоли след разговор с Фон дер Лайен. И бяха отхвърлени още по-категорично. И окончателно.

В резултат на това унгарският премиер и румънската му колежка Виорика Данчила бяха принудени да предложат на Брюксел нови имена за еврокомисари, което Орбан побърза да направи. С коментар, че не би могъл да се съгласи на сценарий, при който „някой друг, например ЕП, избира между унгарски политици вместо унгарския народ“, той номинира Оливер Вархели, представяйки го като „технократ“ и „някой, който познава Европейския съюз много добре“. Четирийсет и седем годишният Вархели действително би трябвало да е такъв, имайки предвид, че оглавяваше дипломатическата мисия на Унгария в Брюксел. Но едно е извън съмнение – подобно на Трочани, Вархели е от кръга приближени на Орбан, независимо че нито единият, нито другият има официална партийна принадлежност.

Румъния също излъчи нов кандидат, или по-точно един основен и една резерва – евродепутата Дан Ника (от Социалдемократическата партия), който бе предложен на Урсула фон дер Лайен още при първите номинации, но тогава тя предпочете Плумб; и държавния секретар по европейските въпроси Мелания-Габриела Чиот. Кандидатурата на Ника обаче също бе проблемна: той бе обвинен от румънските прокурори за злоупотреба със служебно положение в качеството си на министър на комуникациите между 2003 и 2004 г. – за това, че не е спазил процедурата за възлагане на обществени поръчки, както се изисква от закона. Освен това Фон дер Лайен иска румънският комисар да е жена. Същевременно на 10 октомври правителството на Данчила падна с вот на недоверие, с което грижите на румънския президент Клаус Йоханис се увеличиха заедно с политическата дестабилизация в страната.

Око за око, Гулар за Вебер

Не без предварителни очаквания в този смисъл французойката Силви Гулар – бивша евродепутатка от либералите, не получи необходимата подкрепа за утвърждаване на номинацията си в комисиите по вътрешен пазар и по промишленост и на свой ред произведе прецедент. По подобен начин през 2009 г. бе отхвърлена кандидатурата на Румяна Желева (заменена впоследствие от Кристалина Георгиева), заради което стартът на втората Еврокомисия на Барозу бе отложен до февруари 2010 г.

Гулар обаче ще бъде запомнена като първата отхвърлена номинация на Франция.

Бивш евродепутат, а за кратко и министър на отбраната в кабинета на Макрон, Силви Гулар се сблъска с враждебни въпроси от страна на членовете на ЕП относно твърденията, че партията ѝ (центристкото Демократично движение, или „Модем“) е злоупотребявала със средствата на ЕП, както и във връзка с работата ѝ за базирания в Лос Анджелис тинк-танк институт „Берггрюн“. Става дума за период от около две години – между октомври 2013 г. и 2015 г., когато Гулар е получавала повече от 10 000 евро на месец, докато е работила като евродепутат. Освен това тя е обект на съдебно разследване във връзка с фиктивни назначения за сътрудници на евродепутати от „Модем“ и е разследвана от Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ).

След като отговаря на четири различни езика на въпросите на комисиите в рамките на тричасово изслушване, при това не веднъж, а два пъти (бе ѝ даден шанс да се яви на „поправителен“), и допълнително трябваше да разяснява писмените отговори, които е дала, тя заяви, че заслужава презумпцията за невинност по обвиненията, които никога не са били тествани в съда. И изрази съжаление, че с работата си за американския институт е посяла съмнения относно своя „интегритет и независимост“, тъй като за нея това са ценности от „изключително значение“.

В крайна сметка 89 евродепутати от три различни парламентарни комисии гласуваха срещу нея, а само 29 я подкрепиха, при това едва 12 от тях не са част от групата на Гулар – центристката „Обнови Европа“. Тя бе създадена в началото на настоящия мандат на ЕП като наследник на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ) и със 108 депутати от 22 държави е третата по големина група в ЕП. От „Обнови Европа“ са трима измежду 20-те председатели на парламентарни комисии.

Някои евродепутати изразиха подозрението, че ЕНП е целяла да отмъсти на френския президент Еманюел Макрон за провала на кандидатурата на нейния лидер Манфред Вебер. Според други отмъщението е не само на ЕНП, но и на социалдемократите, които също имаха амбиции за поста на Урсула фон дер Лайен, издигайки кандидатурата на Франс Тимерманс. Френското издание на Euraktiv съобщава за туит на ЕНП, който е бил изтрит скоро след публикуването му, тъй като не е бил предназначен за широката публика:

„Момчета, ще я убием при гласуването по-късно, но си трайте дотогава.“

„Считаме това за отмъщение на ЕП спрямо Европейския съвет. Но е жалко, защото тя беше отличен кандидат “, каза Себастиан Майлар, директор на Института Notre Europe в Париж. Френското правителство също реагира, като посочи, че кандидатът му е станал жертва на „политическа игра, която засяга Европейската комисия като цяло“, опитвайки се да отрече факта, че недоверието идва от всички политически партии. Зелените, радикалната левица и Групата на социалистите и демократите (S&D) са също толкова отговорни за тази ситуация и нападнаха френския кандидат по етични причини, а според французите – и по политически.

Издавайки фрустрацията на самия Макрон, Амели де Мончалин – френската министърка по европейските въпроси, обяви поражението на Гулар за „голяма институционална криза“ и „европейски провал“. Френският президент пък публично поиска от Фон дер Лайен обяснение за случилото се, изтъквайки, че тя самата го е уверила, че Гулар ще има подкрепата на трите основни проевропейски политически групи в ЕП. По-хладнокръвна в този случай се оказа Фон дер Лайен, която до момента демонстрира завидно спокойствие в напрегнати ситуации.

След бурята

Типично в духа на високата дипломация, само няколко дни по-късно страстите започнаха да се успокояват. На 13 октомври Еманюел Макрон прие Ангела Меркел на работна вечеря, въпреки че двамата трябваше да се срещнат отново в Тулуза три дни по-късно за френско-германския Министерски съвет.

„ЕС не може да си позволи лукса на отмъщението и малките спорове

или да додава с вътрешни кризи към напрежението на света, което вече изпитваме върху себе си“, каза френският президент, добавяйки: „Бих искал да знаете, че можем да работим за създаването на силна Комисия, основана на солидно мнозинство, която носим отговорността да изградим и укрепим.“ На 14 октомври Урсула фон дер Лaйен на свой ред посети Елисейския дворец, а за разлика от обикновено, Макрон реши да присъства и на срещите на „Обнови Европа“ между държавните и правителствените ръководители преди Европейския съвет на 17 и 18 октомври в Брюксел, за да продължи дискусиите с европейските си колеги.

След като споразумение с Обединеното кралство все пак бе постигнато и след като смекчи тона по повод дисквалификацията на Гулар, Макрон вече може да съсредоточи вниманието и усилията си върху издигането на подходяща номинация за Европейската комисия. С това обаче въпросителните около новата Комисия и подхода на Урсула фон дер Лайен не се превръщат в точки, а при евентуални нови спънки в Правната комисия или при изслушванията в ЕП биха могли да се превърнат в удивителни, видими и с невъоръжено око.

* „Берлемон“ – името на сградата, която е седалище на Европейската комисия в Брюксел.

Заглавна снимка: Европейски парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Българският преход започна на 10 януари 1997 година, а не на 10 ноември 1989 година“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/ivaylo-noisy-tsvetkov-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Надали има по-добър начин да анонсирам разговора си с Ивайло Нойзи Цветков от това да цитирам любимия му Хайдегер, който казва: „Езикът е домът на истината за Битието“. Започнах тази поредица от разговори, за да потърся един въвеждащ (или пък обобщаващ) философски поглед към политиката, обществото и медиите – сфери, в които Нойзи е участвал и пряко.

Интересно ми беше да разбера как един човек, за когото висотата на езика и комплексността на изказа са на толкова високо ниво в ценностната система, че с придържането към тях е готов понякога да звучи неразбираемо за мнозина, възприема тенденцията все повече високи постове в държавата да бъдат заемани от хора, които са неспособни да формират дори едно сложно кохерентно изречение. Чудех се не води ли до отчаяние това да се уповаваш на философски тези в общество, в което отказът от популизъм и от опростяване на изказа, поведението, маниерите дори при воденето на политика все по-често биват определяни като елитаризъм, „жълтопаветничество“, платен активизъм или просто отживелица.

След разговора ми с Нойзи със сигурност не мога да заключа, че той е удовлетворен от заобикалящата го среда или от развитието на така бленуваните свобода и демокрация, но ме изненада колко жива е надеждата у него. След тезата, че за да достигне Мойсеевото ни странство своя щастлив завършек, явно трябва да се смени още едно поколение, контрирах с въпроса „Наистина ли решението е да чакаме?“, той категорично ми каза „не“ и колкото и неоптимистично да описваше сегашната ситуация, желанието да се действа все пак се прокрадваше в думите му.


Как се промени начинът, по който създаваме герои и злодеи в нашето общество? Как премина еволюцията на това изграждане?

Аз не наблюдавам кой знае каква еволюция и това е проблемът. Ако не броим дигиталната революция. Същите неща, които ни измъчваха в социокултурен план в късния социализъм, според мен до някаква степен ни измъчват и в момента. Говоря за това, че ние си оставаме колективистична култура, тоест градивен индивидуализъм по-рядко се наблюдава. Работи се, разбира се, има някаква прогрес в тази посока, но това са дълбоко вкоренени културни кодове, които ние дори за 30 години не можем да избегнем. Това пък съответно се отразява на целия ни светоглед, който е източен от вертикален тип. Като наследници на източни империи или живели в близост, или пък пъшкали под тях, няма как да не сме възприели тоя модел на отношение към властта отгоре надолу. Властта дава, тя разпределя, тя стои над нас и съответно вътре в себе си не я смятаме за инструмент, който да ни служи, още по-малко за нещо, което да ни връща към принципите на Просвещението – един от тях е именно равенството.

Същите неща, които бих ги казал през ноември 1989 г., и сега в някаква степен важат. Ще прибавя само нещо важно – ако в началото, поне на хартия, нашата свръхзадача като нация беше да съградим демокрация (която тогава още не се наричаше либерална)… Тук ще припомня прибързаната радост на Фукуяма1 за това, че историята е свършила и либералната демокрация е победила – днес виждаме, че все по-малко е така… Та ако тогава това ни беше някаква свръхзадача, дори и на думи, донякъде може да се каже, че сме успели да я постигнем, и то най-вече след 1997 г. Смятам, че т.нар. български преход започна на 10 януари 1997 г., а не на 10 ноември 1989 г. Това бяха едни загубени седем години, които бяха като агония на постсоца или нещо подобно. За съжаление, след това ние не можахме да надградим над първото реално демократично правителство на Обединените демократични сили. (Не броим това на Филип Димитров, то беше за много кратко.)

Правителството на ОДС имаше серия постижения, но разбира се, имаше и много неща, за които също трябва да отговаря. Но ако приемем, че там бяха първите ни истински демократични постижения, то след това някак си не надградихме над тях поради ред девиации не само на мисленето, но и на цялата все по-олигархично-властова система, която създадохме. Говоря за последните петнайсетина години.

Като дефицит на самочувствие разбирам това, което описваш – диагнозата на отношението към властта. Чия е грешката, че не се възпита това самочувствие? 

Не може да се персонализира вината. Тук можем да говорим за трупани от векове наред културни кодове, толкова вече вкоренени на рудиментарно ниво в мисленето, че няма как за 30 години да бъдат премахнати. Има как, ако трябва да дадем някаква надежда – ако най-младите, поколението, което сега навлиза в живота, в някаква степен поради космополитността си, поради пак дигиталната революция, се включи. Друг е въпросът за каква част от това поколение говорим и дали те са някаква критична маса. Иначе по отношение на поколенията, които са вече по-възрастни, там се видя, че няма критична маса и че те се оказаха твърде лесно манипулируеми.

Ако отговорът е да чакаме, това чакане вече продължава 30 години…

Никога не съм бил за това да чакаме и доколкото ми е било възможно, основно чрез медиите, съм се опитвал насила да доведа модерността в България. Много често казвам, може би малко пресилено, че всичките тези усилия са били почти пълен провал, гледайки в момента какво е положението….

В никакъв случай не твърдя, че трябва да се чака, но няма необходимото ниво на съзряване за процесите и за това какво трябва да се направи. Необходимото ниво на самоорганизация, което пък е свързано с липсата на нужното ниво на гражданско мислене и гражданска активност, както и съзнанието, че ти не трябва да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото трябва от живота. То това е разликата между вертикалния и хоризонталния модел, който е по-протестантски, по-северноевропейски.

Уж мечтахме за това дълги години, а ето че след влизането в Европейския съюз вече има, за съжаление, едно крайно неприятно разомагьосване на идеята за Европа в съзнанието на повечето българи, особено от средното поколение. Защото те отново поради вертикалното си мислене са очаквали, че ЕС ще е новата власт, която ще дойде, ще им напълни хладилниците и ще им оправи живота. А това няма как да стане. Разбира се, че не трябва да се чака, разбира се, че човек трябва да е проактивен, да държи юздите в свои ръце, а не да се носи по течението, обезверен от общия тедиум2.

Спомена Европейския съюз. Нека поговорим за него – преди 30 години бяха бутнати едни стени, физически, но и ментални. Една част от тях отново ги градим, а за други сякаш сме живели с илюзията, че са били съборени. В Европейския съюз има два лагера, които трудно си говорят помежду си. Какъв е пътят нататък? Какви са стените от нашето време?

Да започнем оттам, че проектът „Европейски съюз“ е, шеговито казано, каролингски проект3, тоест проект на Франция и Германия, и едва тогава на всички останали. Разбира се, сътресенията са налице. То е като всяка жива система. Видяхме какво стана с Брекзит. Тук пак шеговито може да се каже, че англичаните имат инсуларно4 мислене – те така или иначе никога не са смятали, че са част от Европа. Те и физически не са, защото живеят на остров. При тях отстоянието е „ние тук“ и „те оттатък, на континента“. Така че това, което се случи, въпреки че беше извършено с една според мен сериозна манипулация, някак си намества Великобритания там, където и тя самата се мисли, че е.

Сега остава въпросът да видим какво правим с континенталния проект, с разширяването на този проект, защото се видя, че нито България, нито Румъния, които влязоха последни, ако не броим Хърватия, бяха готови. Те според мен и досега не са готови. Ние географски сме в Европа, но манталитетно и като умствен софтуер сме ако не в Ориента, то разкрачени между тези два свята и това не се променя през последните 30 години. Прочутата интеграция на Западните Балкани… според мен Европейският съюз, макар и доста силен, не е готов да се разширява. По-скоро ще има вид капсулиране. Особено при националпопулистко-ксенофобската вълна, усещането за мигрантска заплаха и т.н. Вероятно това ще се случи инстинктивно, тъй като предстои някакъв период, в който дори Европейският съюз, този най-модернистичен проект, трябва да премине през период на оцеляване.

Според теб защо в България не се случи този процес на образуване на десни, леви, либерални и консервативни партии, които да се позиционират в политическия спектър? 

Има едно неразбиране на понятията в България. Либералното се бори за групови права, а не за индивидуални, следователно то е ляво априори. А ние се наричаме дясно-либералната общност. Това е, защото под „дясно“ в България се разбира ти да си обратното на етатист5, тоест твоят Господ да е свободният пазар, лесе-фер, както казват в икономиката. Доказа се, че нито едното, нито другото е добре. Нито държавата трябва да се меси твърде много, нито нещата могат да бъдат оставени на естествен пазарен процес. Повечето хора не са длъжни да разбират в дълбочина от тази материя. Въпросът е какви послания се отправят – дясното трябва да отправя послания за градивен индивидуализъм, за предприемачество; господът на дясното трябва да е частната собственост, а не толкова свободният пазар, въпреки че и той е важен, разбира се. Дясното трябва да е консервативно – ако не крайно, то донякъде, защото трябва да стъпва върху традициите, религията, семейството, персонализма. Затова и Християндемократическият съюз в Германия е архипримерът за дясно.

ГЕРБ не е никакво дясно, това е някакъв националпопулистко-селски проект, който метастазира в цялата държава. За лявото съм изумен, че така и не се създаде лява партия, която да апелира към младите. На лявото му отива да е по-младо, да иска да променя системата, да търси нови модели за развитие и в крайна сметка да се бори за едно по-справедливо разпределение на благата. В този смисъл БСП също е едно нищо, някакъв кракен, чудовище от миналото, което също не знае какво е. И там е пълно с олигарси. Говоря с отвращение за БСП, така че ще спра дотук.

Накрая да завършим с едно пожелание за теб, България и Европа.

Една и съща дума би трябвало да важи и в трите случая и тя е смелост.

1. В книгата си „Краят на историята и последният човек“ (1992) американският политолог Франсис Фукуяма развива тезата, че либералната демокрация е крайната точка на развитието на управленските системи. – Б.р. ↩

2. От англ. tedium – отегчение, монотонност, еднообразие. – Б.р. ↩

3. Династията на Каролингите управлява Франкската империя в продължение на близо три века. В нея попадат териториите на днешна Франция и Германия. – Б.р. ↩

4. От англ. insular – ограничен, тесногръд. – Б.р. ↩

5. Eтатизъм – разбиране, че държавата трябва да се намесва активно в икономиката. – Б.р. ↩

Заглавна снимка: © Евгени Димитров, „Булфото“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

1989-та през европейското историческо наследство. Къде е България?

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/1989-europeana-bulgaria/

Случила ли се 1989-та в България?

Случила ли се е, ако няма кой да си спомня и да разказва за нея? Защо не знаем как да назовем 10 ноември – Ден на края (на комунизма) или на началото (на Прехода)? Защо тази дата като че ли все повече се изпразва от съдържанието, което влагахме… преди? И защо не сме ѝ издигнали паметник – паметници на противоречиви събития и личности, без обяснителни бележки, стърчат накъдето и да се обърне човек. Защо няма къде да я пипнем, видим и помиришем – музей на комунизма, с все края му, у нас така и не се появи, макар от години да се говори за него. Още по-малко вероятно е да построим мост, пък бил той и символичен, скромен. Мост „10 ноември“ над Перловската или Владайската река например.

И така, с всяка изминала година 1989-та става все по-абстрактна, а веществените доказателства за нея, разпилени нейде по знайни и незнайни тавани, капсули на времето и универсални указатели на ресурси в мрежата, за които някой трябва да плаща хостинг, избледняват като образа на Марти Макфлай от собствените му снимки.

*

Кане Танака е студент последна година в Училището по юридически и политологични изследвания към Токийския университет, в специалност „Европейска политическа история“. Възнамерява да пише дипломна работа на тема падането на желязната завеса и в тази връзка прави предварително проучване на динамиката на политическите процеси във всички бивши комунистически държави през съдбоносната 1989 година. Танака не е бил в Европа, но е гледал европейски документални продукции и търси допълнителни ресурси онлайн, които да го пренесат в онази действителност, която му е напълно чужда – не само защото се е случила на другия край на света, а защото той дори не е бил роден по това време.

През институционалните сайтове на Европейския съюз Танака се озовава в платформата за европейско културно наследство Europeana и по-конкретно в колекцията Europeana 1989, където открива над 7000 файла – предимно фотографии, предоставени от осем държави. Тук могат да се открият дигитализирани страници от вестници, пощенски картички, купони за храна, банкноти, книги, плакати, агитационни листовки, снимки на дрехи, значки, лични документи, знамена, телефонни апарати, радиокасетофони, грамофонни плочи и всякакви други битови предмети. Най-голям принос за колекцията има Германия с над 5500 файла. Останалите малко над 20% са поделени между Полша, Унгария, Чехия, Румъния, Литва, Латвия и Естония.

Кане Танака е отличник – знае, че през 1989 година е паднал комунистическият режим в още една държава, станала по-късно член на Европейския съюз. Къде е България?

Натиснете тук за да видите презентацията.

Да, през 1989-та българските граждани нито събарят физическа преграда, отделящата ги от свободна Европа, подобно на унгарците или немците; нито изграждат жива верига по протежение на 675 километрa, хванати за ръце, подобно на жителите на Прибалтика; нито пък прибягват до крайна форма на физическо насилие като румънците, които навръх Коледа осъдиха на смърт и екзекутираха публично семейство Чаушеску – може би най-идиосинкратичната реликва от сталинистките времена.

„Наистина в България т.нар. дисиденти бяха изключително малобройни (и поради това безсилни), а „народът“ нямаше куража, както в Полша, Чехословакия и Унгария, да си поиска свободата от фалиралите просъветски администрации сам. Това обаче не означава, че комунизма у нас и в Източна Европа „отмениха“ Горбачов и Андропов. Той чисто и просто рухна, спомина се, оставяйки ни куп ментални и материални руини“, пише в поредната си статия по темата в портал „Култура“ Калин Янакиев. Озаглавена „Кой ни освободи от комунизма през 1989 г.?“, публикацията на проф. Янакиев е своеобразна негова реплика на мнението на Валери Найденов за процесите, довели до падането на режима у нас, според чиято постистинна теория „Москва ни освободи и от фашизма, и от комунизма“.

Значи за 1989-та и 10 ноември все пак се говори и пише, та даже горните два примера са доказателство, че (поне привидно) у нас медиен плурализъм има?

„През ноември 1989 г., в деня след падането на Берлинската стена, Политбюро принуди г-н Живков да подаде оставка „по здравословни причини“. Имаше масови улични демонстрации и през декември 1989 г. беше създаден Съюзът на демократичните сили (СДС), организация от групи, противопоставящи се на правителството. БКП направи отстъпки. Параграфите в Конституцията, утвърждаващи политическия монопол на БКП, бяха отменени; БКП се преименува на Българска социалистическа партия; беше съставено правителство от Андрей Луканов, а опозицията участва в дискусии на „кръгла маса“.“

Това е абзацът, посветен на 1989-та, в тематичния брифинг „България и разширяването на Европейския съюз“ от 2000 г., изготвен от Генералната дирекция по изследванията към Европейския парламент и публикуван в оригиналния уебсайт на ЕП за разширяването на ЕС.

България вече е член на Европейския съюз, когато през 2008 г. стартира първият прототип на Europeana с около 2 милиона записа.

Europeana е европейска платформа за многоезичен онлайн достъп до цифровизирано културно съдържание от цяла Европа, създадена по инициатива на Европейския съюз и финансирана от механизма Connecting Europe и министерствата на културата (и образованието) на държавите членки на ЕС. Целта на дигитализирането и централизирането на европейското културно наследство, освен да бъде по-надеждно съхранено, е да бъде по-достъпно за изучаващите го. Същевременно както в началото, така и 11 години по-късно, организацията на съдържанието в Europeana е неинтуитивна и за аудиторията е трудно да се ориентира какво и къде (например в коя колекция) може да намери.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Днес Europeana събира на едно място повече от 57 млн. дигитални обекта (книги, вестници, фотографии, кинематографични и аудио-визуални произведения, архивни документи, музейни експонати, архитектурни и археологически ценности и т.н.) от над 3500 музея, библиотеки, архиви и галерии от 36 държави в Европа.

От тези 57 млн. единици едва 131 988 минават през „ситото“ при търсене по ключова дума „България“, а от тях само 60 000 са предоставени от български източници –

в т.ч. агрегатори и отделни институции като Централната библиотека и Института за изследване на изкуствата към БАН, Националната библиотека и отделни регионални библиотеки, Института за балканистика с център по тракология и др.

Съхраняването на културната памет и историческо наследство и дигитализирането на културното съдържание са сред шестте приоритета на културната политика на България, включени в Стратегията за развитие на българската култура за периода 2019-2029 г. А „засиленото участие в различни европейски инициативи, свързани с културното наследство, една от които е дигиталната библиотека Europeana, е маркирано в актуалното състояние на Програма „Опазване на движимото културно наследство“ към 2011 г. в предходната Стратегия. Създаването на регистър на движимите културни ценности е едно от изискванията на Закона за културното наследство, но „процесът по дигитализация на музейните фондове като цяло значително изостава спрямо другите сектори поради липса на обучени експерти и най-вече липсата на финансов ресурс“, отбелязва се още в работния документ за развитието на българската култура през следващите 10 години.

Преди пет години нито една българска институция нe прояви интерес към кампанията на Europeana и не направи усилието да събере и публикува на едно място визуални, текстови или звукови спомени от българската 89-та.

„За съжаление, макар че България категорично беше в нашия списък, по онова време не съумяхме да намерим българска институция, която да е способна или да иска да се присъедини към нашите инициативи. Този проект вече официално е приключен, а #remember1989 не представлява формално многостранно сътрудничество по същия начин, както предишния проект Europeana 1989“, каза за „Тоест“ Ад Поле, старши координатор проекти в Europeana.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Инициативата #remember1989 стартира през август 2019 г. Поканени за участие са „хора, които се интересуват от тази тема и поддържат блог или са активни в социалните медии“, които чрез своите публикации с хаштаг #remember1989 в Twitter, Facebook, Instagram или изпращайки текст на адрес [email protected], „ще допринесат за по-добро разбиране на 1989 г. и събитията от тази година“. Една част от тях ще бъдат обобщени в публикация и промотирани чрез профилите на Europeana в социалните мрежи, като до момента в страницата на инициативата няма българско участие. Предложени са и седем примерни въпроса, на които участниците в инициативата да се опитат да отговорят чрез своите публикации:

„Какво означават събитията от 1989 г. за теб? Как си спомняш 1989-та – беше ли участник или наблюдател? Живееш ли/живял ли си в държава, която е видяла как комунизмът пада? Какво означава това за теб? По какъв начин те засяга 1989-та? Какво е твоето икономическо състояние, образование, политически възгледи, социален живот, празници? Какви ефекти от 1989-та все още усещаме днес? Каква роля играеха изкуствата и културата през 1989-та? От твоя гледна точка какво трябва да се помни за 1989-та? Как го помним днес?“

*

Кане Танака се колебае какви изводи може да направи от пълното отсъствие на България от Europeana в контекста на 1989-та. Решава все пак да потърси блогове по темата. Не без помощта на Google Translate, защото никой от сайтовете, изброени по-долу, няма версия на английски, а още по-малко на друг език.

Така се озовава в сайта „Изгубени в прехода“ на фоторепортера Георги Георгиев – Джони, където са публикувани повече от 50 000 снимки, документиращи периода от 1971 до 2010 г., тоест преди, по време на и след промените. В него е обособена отделна категория от 20 галерии със снимки от 89-та, най-вече от протестни шествия и митинги през ноември и декември, но и от алтернативния форум на „Екогласност“ в читалище „Петър Берон“ през октомври.

Танака попада на статия, в която се споменава за инициативата „Аз живях социализма“ – „пространство за разказване на спомени и истории, видяно, чуто, преживяно от времето на социализма“, създадено от Фондацията за нова култура и Българското общество за индивидуална свобода по идея на журналистката Диана Иванова, психиатъра Румен Петров, писателя Георги Господинов и журналиста Калин Манолов. „Аз живях социализма“ стартира като страница в интернет през 2004 г. и просъществува до 2009 г., като все още е достъпен през архиватора Wayback Machine. За тези пет години в него са публикувани повече от 200 истории. 171 от тях са включени в едноименната книга, съставена от същите четирима инициатори.

За 1989-та и процесите, довели до падането на комунизма у нас, разказва и журналистът Христо Христов в поредица от статии („Как се стигна до 10 ноември 1989 г.“ – част 1, част 2, част 3, част 4), публикувани в сайта „Държавна сигурност“ („независим специализиран сайт за чисто минало и прозрачно настояще“).

Създателите на емблематичното радио предаване „12+3“ по програма „Хозиронт“, което прави своята премиера на 4 януари 1989 г., на свой ред се връщат към годините на началото, за да представят своя прочит на историята на предаването и на България от „драматичните времена на края на комунизма и началото на демократичните промени“ в проекта Приключението „12+3“. Автори на историите, поместени там, са създателите на предаването, първите му водещи и редактори: Йордан Лозанов, Чавдар Стефанов, Георги Папакочев, Петко Георгиев, Галина Спасова, Гита Минкова и Маргарита Шапкарова.

*

Значи българската 1989-та все пак е опредметена. И дигитализирана.

Но това не променя факта, че я няма там, където ѝ е мястото – в общия европейски разказ за края на разделението и началото на интеграцията. Според служител на една от независимите културни институции, които доставят съдържание в Europeana, сред причините за маргиналното присъствие (0,21%) на българско културно наследство в платформата е фактът, че това съдържание не се монетизира, нито е ясно кой и как впоследствие използва предоставените чрез нея материали.

Според Филип Димитров обаче „мнозина българи в неудовлетвореността си се самоунижават, като отказват да се чувстват това, което са“, тоест европейци. Преди няколко дни бившият премиер на България каза, че онези, които „ги тегли към балканска неопределеност – онова, което достойните българи още през XIX век са отхвърляли“, работят „целенасочено, за да стимулират такива чувства, и едновременно с това разказват небивалици за времето на комунизма“. И предупреждава, че на младите хора, които не са живели през онова време, „комунистическото минало им се привижда с всичко, което имат днес, благодарение на демокрацията, плюс някакви твърдени „удобства“, които били загубени“.

Именно с тях трябва да говорим за 1989-та – за българската 89-та в късния следобед на „Есента на нациите“, в който България бе извадена от кувьоза на комунизма и започна да диша свободата.

Заглавна снимка: Lee / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Най-накрая край или още от същото за Гърция

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gurtsiya-parlamentarni-izbori/

След четири години в опозиция гръцката Nea Dimokratia („Нова демокрация“) се върна във властта, като спечели убедително изборите на 7 юли 2019 г. с малко под 40% от подадените 5,8 млн. гласа. Резултатът не изненада социолозите, които прогнозираха сходна разлика между „Нова демокрация“ и СИРИЗА с тази на изборите за Европейски парламент през май. Още тогава името на новия министър-председател на Гърция бе предизвестено. Това е застаналият начело на дясноцентристката либералконсервативна партия бивш банкер и възпитаник на Бръшляновата лига Кириакос Мицотакис.

Разпределение на гласовете по избирателни райони. В синьо са районите с победа за „Нова демокрация“, в розово – за СИРИЗА. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За последните десет безкрайно трудни години гърците гласуваха на парламентарни избори шест пъти, предавайки властта последователно в ръцете на ПАСОК (2009), „Нова демокрация“ (два пъти в рамките на два месеца през 2012 г.) и СИРИЗА (два пъти през 2015 г.). Подобно на предишните шест, изборите на 7 юли се проведоха предсрочно – три месеца преди изтичането на мандата на 17-тия парламент, след като управляващата партия СИРИЗА на Алексис Ципрас понесе поражение и на изборите за Европейски парламент, и на местните избори, проведени едновременно на 26 май 2019 г.

Рестарт на системата

Това са първите парламентарни избори в Гърция след успешното приключване на програмата за подкрепа на стабилността през август 2018 г. и след ратификацията на историческия Преспански договор, с който бе сложен край на продължилият повече от 27 години спор за името на Северна Македония и бе отворена вратата към членството на страната в ЕС и НАТО. Тези постижения ще останат в актива на победения Ципрас. И докато в началото европейските лидери искаха да елиминират СИРИЗА поради антиевропейската постановка на възникналата като крайнолява партия на Ципрас, с течение на времето те „опитомиха“ СИРИЗА и Ципрас, които според някои анализатори сега са много по-удобни за ЕС от „Нова демокрация“, тъй като Мицотакис поема властта с нова визия и дръзки ходове за постигането ѝ.

Разпределение на гласовете по партии. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За 300-те места в еднокамарния гръцки парламент (50 от които се дават автоматично на партията победител, останалите се разпределят пропорционално) се състезаваха 20 партии. Само шест от тях преминаха 3-процентния изборен праг, в т.ч. крайнолявата Гръцка комунистическа партия (5,3%, или 15 депутати, колкото имаше и досега), левоцентристкото Движение за промяна, което увеличава броя на депутатите си от 17 на 22, и крайнодясната проруска партия „Гръцко решение“ (3,7%, или 10 депутати).

Новото лице на гръцкото крайнодясно

Сред шестте партии в новия гръцки парламент обаче не са неонацистите от „Златна зора“, които бяха трета сила с 18 депутати в предишния парламент, сформиран в пика на миграционната криза и популистката вълна през 2015 г. Неколцина от най-популярните членове на тази политическа формация са обвиняеми по дела за тежки криминални деяния, включително убийства – на известния гръцки хип-хоп артист и антифашист Павлос Фисас и на пакистански мигрант. Въпреки лошия изборен резултат на 7 юли обаче, малко вероятно е „Златна зора“ да се свие до предишния си маргинален статус, след като на европейските избори делът на партията от гласовете на гласоподавателите във възрастовата група 17–24 години бе около 13%.

Що се отнася до „Гръцко решение“ на Кириакос Велопулос, партията проповядва въвеждането на смъртно наказание и затваряне на границите на страната, а освен това участва в организирането на протестите срещу Преспанското споразумение. Самият Велопулос, избран за евродепутат през май, е бивш телевизионен водещ, продавал с еднакъв патос всичко – от лек за плешивост, през кремове за хемороиди, до „оригинални“ ръкописни писма от самия Исус Христос. „Еволюирайки“ в „политическо животно“ (по Р. П. Уорън), сегашният Велопулос е радетел на идеята срещу опитващите да влязат в Гърция мигранти да бъдат използвани пехотни мини – идея, за която може да се допусне, че се одобрява от около 200 000 гърци, колкото са гласувалите за „Гръцко решение“.

Завръщането на Варуфакис

Другата нова партия в 18-тия гръцки парламент е лявата „Мера 25“ на бившия финансов министър Янис Варуфакис с 3,44%, или 9 депутати. Смятан за едно от лицата на модерното прогресивно ляво, като министър (освободен след едва 7 месеца на поста от Ципрас) Варуфакис беше яростен противник на бюджетните икономии и остава отявлен критик на финансовата политика на ЕС (в частност германския бюджетен и търговски излишък), респективно на ЕЦБ и на еврозоната.

„Гласуването на избори веднъж на 4 години не е достатъчно за демокрацията. Демокрацията принадлежи само на онези, които имат куража да я защитават. Днес единственият начин да бъде защитена е чрез гласуването на базата на партийните програми“, заяви Варуфакис при излизането си от изборната секция в южната крайбрежна зона на Атина на 7 юли.

Новите министри

Сборът от местата на всичките 5 опозиционни партии в новия гръцки парламент е 142, което означава, че с 39,85% от гласовете на избирателите „Нова демокрация“ не просто спечели изборите, както го стори на 26 май (с рекордна разлика от 9,5% между първите две сили, откакто се провеждат избори за ЕП в Гърция). Партията си осигури абсолютно мнозинство и възможността да състави правителство самостоятелно, което вече е факт – ден след изборите на 7 юли Мицотакис представи своите 51 министри. В този забележителен брой още по-забележително е, че  само пет са жени, а 21 са хора без опит и доказани качества за подобна позиция. Някои от тях са технократи, други – представители на бизнеса, а има и политици с лявоцентристки корени.

45-годишният икономист Христос Стайкурас, който между 2012 и 2015 г. бе заместник-министър на финансите в консервативното правителство на „Нова демокрация“ преди идването на власт на Ципрас, се завръща като финансов министър и ще отговаря за изпълнението на икономическата програма на Мицотакис – козът в политическата му платформа, който в особена голяма степен му осигури подкрепата на изморените от финансови икономии представители на средната класа. В речта си след обявяването на резултатите новият министър-председател още веднъж обеща да намали корпоративните данъци, да деблокира приватизацията, да осъществи дигитална трансформация на икономиката, да привлече инвестиции, да увеличи заплатите, заетостта и ефективността публичния сектор.

Като „много опитен политик“, комуто предстоят „много трудни времена“ за външната политика на Гърция на фона на напрежението с Турция заради Кипърския въпрос, описва новия външен министър на Гърция кореспондентът на Euronews в Атина Фей Дулкери. 59-годишният Никос Дендиас е бивш адвокат, активист на „Нова демокрация“ почти от самото ѝ създаване, правосъден министър (за кратко през 2009 г.) и министър на отбраната, правосъдието и защитата на гражданите между 2012 и 2014 г.

В деня на встъпването си в длъжност Дендиас обяви, че в стратегията на новото правителство влиза междупартийният консенсус по въпросите на външната политика на страната, които лично според него не би трябвало да са поле на „партийна конфронтация“. Във връзка с „горещия картоф“ в кошницата на Мицотакис – Преспанския договор, в интервю за гръцката обществена телевизия ERT Дендиас заяви, че ще бъдат направени опити за предоговаряне на някои от разпоредбите от споразумението, но не и на целия договор. Самият Мицотакис беше гласовит противник на споразумението, договорено от Ципрас, който успя да го прокара в парламента въпреки силната съпротива от опозицията и масовите протести и размирици в страната.

„Преспанското споразумение изобщо не трябваше да бъде подписвано. Нито пък трябваше да влиза в парламента за ратификация. Това е едно национално поражение. То вече е невалидно в умовете на хората. Договорът е грешка, която нанася обида както на историческите факти, така и на нашата страна”, каза тогава Мицотакис. Месец по-късно Гърция ратифицира протоколa, който одобрява членството на Македония в НАТО, а Ципрас и Зоран Заев получиха номинация за Нобелова награда за мир за 2019 г. по предложение на ЕП. С това далеч не се изчерпват дивидентите от този ход на Ципрас, което Мицотакис добре разбира – той ще трябва да мисли за имиджа на Гърция, който би пострадал много при едно денонсиране на договора.

Щастливият губещ

Дали поради фактa, че след години на бюджетни дефицити гръцката икономика постепенно започна да се съвзема и отбелязва ръст, макар и съвсем слаб (под 2%); поради увеличаването на минималната работна заплата с 11% от 1 февруари и представения „пакет за средната класа“ (включващ данъчни облекчения и пенсионни бонуси); или в отговор на призива му към гърците да „гласуват с разума си, не водени от гнева“, но Ципрас все пак премина границата от 30% на тези избори.

Това може да се разглежда като доказателство за утвърждаването му на гръцката политическа сцена въпреки всичко, включително маневрата му след референдума от 2015-та за това дали да бъде приет проектът за споразумение на т.нар. „тройка“ – Европейската комисия, ЕЦБ и МВФ, който бе организиран в безпрецедентно кратки срокове. Самият Ципрас призова гърците да гласуват с „не“ само за да игнорира резултата от 61% срещу европейския спасителен план и ново споразумение с кредиторите при същите условия ден след обявяването му.

„Той е бил и е предател“, каза Зои Константопулу, бивша адвокатка на Ципрас и някога популярен политик от СИРИЗА, временно заемала председателския пост в гръцкия парламент. Тя бе сред мнозината членове на партията, които го обвиниха в измяна както спрямо партията, така и спрямо гръцките избиратели, наричайки го „перфектната марионетка“ на кредиторите.

След като няколко десетки членове на СИРИЗА напуснаха партията, Ципрас разпусна парламента и свика нови избори, а след спечелването им замени дисидентите с лоялисти, с което си осигури стабилен контрол над партията. Тази победа стана възможна благодарение на умерените членове в тогавашното гръцко правителство, чиято по-широка подкрепа Ципрас продължи да търси и в крайна сметка постигна, разширявайки СИРИЗА до т.нар. Алианс на прогресивните.

Сега, вече в опозиция (с 86 места в новия парламент), Ципрас, който според мнозина наблюдатели представлява вторичен продукт от сблъсъка на радикалната политика със суровата реалност, всъщност ще има още по-голяма свобода да реформира СИРИЗА, измествайки я наляво или надясно в политическия спектър.

Добрата новина на Европа

В своето поздравително съобщение към Мицотакис, комисарят на ЕС по икономически въпроси Пиер Московиси пожела успех на новия министър-председател на Гърция в „усилията му да изправи гръцката икономика отново на крака“ и изрази увереността си в неговите „персонални способности и способността на гръцките граждани да отворят една нова, по-светла страница в историята на своята страна“. Той обаче не пропусна да благодари на Ципрас за „многото, което стори за Гърция и Европа“. В своето писмо до Мицотакис Жан-Клод Юнкер пък изтъкна като едно от най-важните постижения на председателстваната от него Европейска комисия „помощта, оказана на Гърция, за да излезе от кризата и да си осигури бъдеще“ .

В анализа си от 8 юли, озаглавен „Гърция е добрата новина на Европа“ и публикуван от „Ню Йорк Таймс“ (с подзаглавие „Гръцката устойчивост на криза демонстрира, че твърденията за смъртта на демокрацията са преувеличени“), дългогодишният колумнист на медията Роджър Коен разчете победата на Мицотакис и като свидетелство за пълната промяна в „антиамериканските“ възгледи на гърците.

„Като помогнаха на Гърция да изживее своята агония, Съединените щати неутрализираха негодуванията във връзка с подкрепата за военната хунта между 1967 и 1974 г. Администрацията на Обама спечели Ципрас и го придърпа към центъра. Джо Байдън, като вицепрезидент, посъветва тогавашния министър-председател на Гърция да не взема безразсъдни и необратими решения, каквото би било напускането на еврозоната. Раздяла с еврозоната (т.нар. Грекзит – б.а.), която можеше да бъде последвана от други държави, бе избегната“, пише Коен, завършвайки с препратка към Брекзит: „Сега всичко, от което се нуждае ЕС, е британско салто (по примера на салтото на Ципрас след референдума през 2015-та) спрямо Брекзит.“

За страничния наблюдател как точно ще реализира програмата си Мицотакис с оглед на изискването за запазване на фискалната дисциплина, е, меко казано, интересно. В действителност обаче и Гърция, подобно на Великобритания, макар и в напълно различен контекст, се намира в сложна ситуация – илюстрация за смисъла на проклятието „Да живееш в интересни времена“, приписвано на Конфуций.

Заглавна снимка: Министерство на вътрешните работи на Гърция

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Идеята за обединена Европа: Зараждането

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/ideyata-za-obedinena-evropa-1/

Темата за обединена Европа е изключително актуална и е неразривна част от същината на модерните международни отношения. В същото време корените на концепцията за формиране на макроидентичност сред мултикултурното и силно национално диференцирано общество на Европа могат да бъдат открити още в най-ранното Средновековие, а в частни случаи – дори в Античността. Тя бива наблюдавана във всички по-нататъшни етапи от историческото развитие на Стария континент и както казва Джералд Деланти: „Всяко време преоткрива отново идеята за Европа в огледалото на собствената си идентичност.“

Темата ще бъде разгледана в поредица от три последователни статии. Тази седмица акцентът пада върху зараждането на Идеята и проявленията ѝ до началото на Първата световна война. Причината да обръщаме внимание на развитието на идеята за обединена Европа е същата като тази за изучаването на историята въобще – без нея не можем да осъзнаем настоящето и да се подготвим за бъдещето.

Нима бихме могли да анализираме компетентно Европейския съюз, ако не познаваме неговите корени?

За да могат постоянно воюващите народи на Стария континент, със своето силно изразено национално самосъзнание, да стигнат до идеята за обединение и общност, е необходимо в хода на цялостното им историческо развитие да са присъствали определени консолидиращи елементи. Като предпоставка и обосновка за развитието на политическото съюзяване следва да се разгледа европейската идентичност, която от своя страна се базира на унифициращата същност на общото културологично развитие.

Когато говорим за обединена Европа, особено в ранната ѝ история, трябва да обърнем внимание на трите фактора, формиращи теорията за единните устои: имперската традиция; християнството, латинския език и наследената антична култура и административна структура; единния интелектуален елит. Що се отнася до предпоставките от по-късното развитие на идеята, следва да споменем вече изграденото априорно усещане за единство на Европа, както и стремежът за установяване на мир и баланс на силите.

За най-ранен пример за обединение на Стария континент се счита Римската империя.

Причината, поради която тя се приема за първообраз на идеята, е в нейната същностна структура на единен организъм. В своя разцвет тя е заемала цяла Западна и Южна Европа, югозападната част от Централна Европа и е владяла изцяло Средиземноморието. Така обхватът на Империята (не само териториалният, но най-вече влиятелният) предначертава бъдещите граници на европейската общност.

На 25 декември 800 г., след като завладява цяла Западна и Централна Европа, Карл Велики е коронован от папа Лъв III за първи император на Свещената Римска империя. Императорската корона увенчава дългогодишните усилия на Карл Велики да възроди Imperium Romanum. (Той обаче използва не титлата Imperator Romanorum, а Imperator Christianorum, което предначертава и посоката на следващия етап от развитието на идеята.) Така той ще стъпи на солидните и изпитани основи на Рим, за да изгради върху тях своята нова и усъвършенствана империя.

Карл Велики изгражда административно разпределение, основаващо се на система от графства и маркграфства, отговарящи за местното управление, но подчинени на императора. Въвежда обща повсеместна законодателна, данъчна и монетарна система. Подсигурява политическото единство посредством единна армия и общо събрание. Счита за особено важно за просперитета на империята образователното и културното развитие. Зададените от него направления – административно, политическо и културно обединение – ще се превърнат в основни и на по-нататъшните проекти за обединениeна Европа.

Без съмнение, Средновековието е периодът, който се характеризира с най-силно религиозно влияние,

особено в Западна Европа. Поради тази причина не би могла да се разглежда идеята за обединена Европа към този момент, без да се обърне внимание на един от основните консолидиращи фактори. Макар и разделена на множество кралства, цяла Западна Европа се съобразява с един основен принцип – вярата. Католицизмът се явява в основата на средновековната идея за универсализъм. Кевин Уилсън дори обръща внимание на отъждествяването на Европа с целия християнски свят към XV век (при все взаимната изолация на Изтока и Запада).

Така се заражда идеята за християнски съюз – концепция за обединение на Европа, но не под хегемонията на един монарх, а под споделената власт на местните владетели. Тя има два основни проекта – на Пиер Дюбоа от 1306 г. и на Иржи Подебрадски от 1464 г. И двата се основават на нуждата от противопоставяне на ислямските завоеватели. Предвиждат се общоевропейски съвет/събрание, международен съд, обща армия и дори европейски бюджет.

Хуманизмът импулсира усещането за общност сред европейската интелигенция. Така и се заражда последното направление от границата Късно Средновековие – Ренесанс, а именно създаването на

Res Publica Literaria.

Според поддръжниците на тази теория мултиплицирането на държавите в Европа е неизбежен процес и обединението следва да бъде не политическо, а интелектуално. Това е неинституционализирана общност, която пропагандира завръщане към ранното християнство и мира сред братята християни, за да бъдат силни пред иноверния враг. Тук следва да се споменат имената на папа Пий ІІ, Еразъм Ротердамски и Хуан Луис Вивес.

Към ХVІ в. и особено ХVІІ в. религиозната концепция за Imperium Christianum е заменена от концепцията за Европа като съвкупност от суверенни държави. И ако се върнем към направленията на идеята, това е преломният момент, в който културната насоченост е заменена от политическата. Европейското обединение вече е поставено в контекста на политическо-административни и икономическо-търговските отношения между страните. Като причина за тази промяна на курса следва да се разглеждат Реформацията и последвалият разкол и религиозни войни, респективно нуждата от мир на друга основа.

Първият пример за ново обединение е проектът на Емерик Крюсе – Lenouveau Cynée. Той е опит за съобразяване с обществено-политическата реалност и в това отношение може да се определи като значително по-толерантен от предходните. И в тази връзка толерантността е именно това, на което ще се основе проектът. Провокиран от кръвопролитията поради религиозните различия, Крюсе обявява войната за „върховно зло“, а мира – за „висше добро“. За неговото опазване се предвижда създаването на международна общност. Организацията следва да гарантира религиозна търпимост и вътрешно- и външнополитически мир, както и свободна международна търговия, а за целта – и единна валута.

Grand Design на Максимилиан дьо Бетюн, дук Дьо Сюли, е друг подобен проект. Той предвижда създаване на ненарушимо статукво за европейските граници с цел запазване на мира, установяване на религиозна търпимост и институционална структура.

Оттук нататък идеите за обединение започват лавинообразно да се зараждат с необхватни темпове.

През 1738 г. абат Сен Пиер стига до заключението, че причина за непрестанните кръвопролития в Европа са временните мирни договори. Затова той създава проект за обединение, базиращ се на идеята за „вечен мир“ и дори не използва думата éternel („бидещ през годините“), а perpetuel („безкраен“).

В контекста на евроцентристкото виждане за света Европа започва да се отъждествява с „прогрес“. Това засилва усещането за общност сред интелектуалния елит, в резултат на което се появява идеята за

République des Lettres.

Подобно на Res Publica Literaria, République des Lettres е културно, а не политическо или икономическо обединение, стъпило на споделеното историческо минало на европейците и общия език, за какъвто вече се смята не латинският, а френският.

В този контекст и Монтескьо създава своя трактат De l’esprit des lois („За духа на законите“), в който разглежда политическото единство и административното устройство на Европа като резултат от културното и духовното ѝ развитие в комбинация с някои природни дадености на континента, сравнявайки го с Азия.

Тук се откриват и идеите на трима знаменити философи:

Волтер счита „нашата Европа“ за люлката на развитието на човечеството и проповядва идеите на хуманистичната Res Publica Literaria.

Жан-Жак Русо е критичен към идеите на Сен Пиер. Той смята, че за да се постигне обединението, първо трябва да се направят промени в политическите структури, и изказва теорията си за ползите от радикален федерализъм. За Русо насилственото унифициране на народите и търсенето на общи интереси сред владетелите в името на духовния прогрес не са в състояние да обединят воюващите страни. От друга страна обаче, един въоръжен съюз би гарантирал ненарушаването на сключените договори.

Една от най-значимите идеи за бъдещото достигане до Европейския съюз принадлежи на Имануел Кант. Теорията му „Към вечния мир“ е публикувана през 1795 г. и има оформлението на международен договор. В него Кант говори за суверенността на държавите членки и че те не би следвало да се придобиват една от друга, тъй като не са стоки, а общност от хора; за нуждата от разоръжаване; за опасността от външните дългове; за ненамесата във вътрешната политика и за необходимостта от неводене на войни.

Видно е, че Европейският съюз има изключително дълбоки корени.

Необходимостта от неговото съществуване и част от съвременните му характеристики и механизми са били осъзнати много преди създаването на Европейската общност за въглища и стомана в Париж на 18 април 1951 г.

Поради това, когато днес водим дебати, не бива никога да забравяме, че светът не започва от нас, а ние сме просто поредната бримка на историята.

С благодарности към доц. Даниел Вачков.

Заглавна снимка: Карта на Европа от 1650 г. на известния картограф Вилем Блау. Източник: LunchboxLarry / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клое и колелата, клоуните и културата. Под купола на „Пловдив Каравана“

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/chloe-romera-thomas-quinio/

1.

Когато човек се срещне с изкуството на уличните комедианти, го пронизва чувство на възхищение и завладяваща тъга […] защото изведнъж усеща пълната детска безкористност и куража на актьорите да играят пред случайната тълпа.

Това са думи на прочутия театрален художник Борис Месерер, след като наблюдавал спектакъла „Керван на мира“ преди 30 години в парка на Централния спортен клуб на армията в Москва. Оттам в началото на май 1989-та започва едно знаменателно петмесечно турне, което минава през Ленинград, Варшава, Прага, Западен Берлин, Копенхаген, Базел, Лозана, Блоа и завършва в парка „Тюйлери“ в Париж със спектакъла „Одисей – 89“ в рамките на честванията на 200-годишнината от Френската революция. По време на това пътешествие са изиграни 600 спектакъла, а в цялата авантюра са участвали 200 артисти и техници, 100 транспортни средства, 5 шатри и 8 театрални трупи (4 западни и 4 източни).

Онзи легендарен поход е първият международен, независим, истински европейски културен проект на актьори, които осъществяват своя замисъл въпреки геополитическия контекст – Берлинската стена си е все още на мястото и разделя не просто един град, не само цяла Европа, но и целия свят.

30 години по-късно Берлинската стена я няма. В Европейския съюз членуват 27 държави, инициативата на Мелина Меркури за „европейските столици на културата“ е факт с различна и доста противоречива биография, която най-вероятно не е достатъчно позната на тези, на които тепърва им предстои това изпитание.

Мълвата за пътешествието „Керван на мира“ 30 години продължила да се носи из средите на странстващи артисти и комедианти. Поколението на децата се размечтало това приключение да се повтори, в него отново да участват улични клоуни, илюзионисти, музиканти, акробати, певци и танцьори, които вярват, че изкуството и културата са незаменими, независимо от езика, държавата, националността; че те са истинските посланици на една обединена Европа.

30 години по-късно единственият начин отчасти да се финансира такъв проект се оказва онази идея на Мелина Меркури, наречена Европейска столица на културата.

„Когато Пловдив представи кандидатурата си за Европейска столица на културата, се обърна към Международното обединение на пътуващите театри CITI с молба за подкрепа. И след като градът получи титлата, беше някак очевидно, че ще включат проекта на CITI в своята програма“, разказват артистите от международното обединение.

Те са 200 души от 15 театъра, с 20 камиона, 35 каравани, 10 каруци с коне, тръгнали по различни пътища, за да се срещнат в Пловдив.

„Пловдив Каравана“ е групов проект на CITI – мрежа, която обединява около 60 трупи от различни страни, предимно франкофонски – Франция, Белгия, Швейцария, но и италиански, марокански, унгарски, германски. Различни са театралните стилове – от пътуващи театри с каруци и коне до платноходки и велосипеди – общо е убеждението, че театралният спектакъл трябва да се случва извън салоните,че артистите трябва да отиват при публиката, а не да я викат при себе си; че това е техният начин „мъничко да променят света“.

2.

Наивно ли ви се струва?

Въпроса задава Клое.

Клое Ромера
Тома Кинио
Брошури и карти
Брошури и карти

Клое и Тома са най-малката от включените в проекта театрални формации. Те тръгнали преди 3 месеца от Франция с два велосипеда, снабдени с подвижно ремарке за техния 4-годишен син Елуан, движили се по протежението на Лоара, Рен и Дунав, пресекли Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия и пристигнали България. За да са част от „Пловдив Каравана“, за да изживеят това участие преди всичко като човешки опит.

Решихме да тръгнем с велосипеди, защото това привлича хората. Имаш непосредствен контакт с тях, минаваш през малки селища, можеш да спреш и да разговаряш с всеки – това не е възможно, когато си с голям камион или каравана. В продължение на три месеца, когато спирахме, за да пием кафе, да купим хляб или вода, най-малко един човек, а в повечето случаи четирима, петима, десетима се доближаваха до нас и започваха да ни разпитват.

– Откъде идвате?
– 
От Франция.
– Къде отивате?
– В Пловдив.

Никой не беше чувал за Пловдив. И като им казвахме „Пловдив“, те ни гледаха с изцъклени от недоумение очи. Самите ние никога преди не бяхме чували да се произнася името на този град, който се оказа доста голям…

– Какво ще правите там?
– 
Ще се съберем с още двеста пътуващи артисти.
– И защо?
– Защото искаме да докажем на света, че изкуството и културата нямат граници. И че живеем свободни и щастливи и можем да мечтаем.
– А защо се движите с колела?
– Защото имаме екологично съзнание. Добре е, че другите отиват с камиони, защото ние имаме нужда от шатра, за да играем, но това, че някои се движат с велосипеди или с коне, защото има и такива… това вече е повод да се говори за екология.

С всички хора, с които се срещнахме, говорихме за социални проблеми, за политика, за екология. И всички чуха името на Пловдив. Име, напълно непознато във Франция…

3.

Клое е била на две години, когато се е осъществил онзи знаменателен поход от Москва до Париж, легендите за който се разказват и до днес. Нито тя, нито някой друг от музикантите, клоуните и танцьорите, които бяха дошли в Пловдив през юни, не би могъл да има съзнателен спомен за онова време, за смисъла на културата и за границите на свободата в онези години.

Когато „Керванът на мира“ тръгнал из Европа, поканили чешкия театър „Дивадло на провазку“, а негов драматург бил Вацлав Хавел. Дисидентът бил под домашен арест по онова време. Когато актьорите влезли в Чехословакия, решили да намерят най-добрите адвокати, за да го освободят. Всички трупи играли своите представления и събрали приходите, за да платят адвокатските хонорари.

Хавел пише след това, че „Керванът на мира“ е бил нещо като генерална репетиция на Нежната революция.

Годината е 1989-та. Керванът тръгнал от Берлин през септември. Искали да минат през Бранденбургската врата от източната в западната част, но нито едните, нито другите им позволили. А през ноември, когато падна Стената, получили писмо: „Всички препятствия са отстранени, вече може да играете.“

30 години по-късно препятствията и границите са различни. Клоуните и културните оператори – също.

4.

Следва разказът на Клое:

За мен идеята за една социална Европа е прекрасна. Изграждането на мрежи, които да обединяват хората, е смислен, модерен начин за намаляване на отчуждението и стреса, с които живее днешният човек. Такава мрежа е Европейската федерация на велосипедистите, която ни помогна по пътя. Това е чудесен проект, който позволява да се създадат социални връзки: колелата минават пред къщите, хората надничат през прозорците, махат ти с ръка, спираш, поздравяваш, споделяш. Разпитват те – някои от тях никога не са напускали селището си, а ти им разказваш, че пресичаш с колелото целия континент, че от едната страна е Атлантика, от другата – Черно море.

Проектът „Европейска столица на културата“ би могъл да бъде от такава категория – събитие, което създава социални връзки… Но не. Отделят се пари за градовете – било за Марсилия (столица на културата през 2013 г. – б.р.) или за Пловдив, но има огромни проблеми с корупцията и тези пари не е ясно къде отиват. Което е жалко. От момента, в който те включват в програмата и ти дадат определена сума, ти казват: „Оправяйте се.“ Един вид, вече не се интересуваме от вас. Това не помага на града така, както би могло. Защото в идеята има потенциал – ето, тази година ние всички гледаме към Столицата на културата, нека видим заедно какво се случва там. Това е красиво като образ. Само дето европейските институции не го правят така, че да има истински ефект. И въпросите не опират само до финансирането.

(Всъщност малцина знаят, че ЕС участва във финансирането само с 1,5 млн. евро, което се равнява едва на 4% от общия бюджет на проекта „Пловдив – Европейска столица на културата“ според Апликационната книга; по-голямата част трябва да се осигури от общинския и от държавния бюджет, съответно 60% и 26% – б.р.)

Хората от Фондацията в Пловдив са затрупани от работа – има двеста неща, които се случват през годината. Те са малък и неопитен екип, не са свикнали да управляват такъв културен проект. Изобщо не усещаме каквато и да е подкрепа от тяхна страна. Това е очевидно. Всички го споделят. Тъпо е, защото когато човек види колко много артисти и асистенти, озвучители и музиканти, акробати и танцьори са пропътували всички тези километри, за да дойдат тук, си казваш: покажете поне малко отношение към нас.

Знаехме още в началото, че това е лошо организиран проект. Че европейските столици на културата са скапана работа. Някои от нас бяха потърпевши от Марсилия през 2013 г. Там имаше разни битки в ръководството, а онези, които бяха на терен и които вършеха същинската работа, не бяха оценявани по достойнство. Така че когато дойде ред на България – една от най-корумпираните страни в Европа и най-бедната, не можехме да очакваме друго. 

Всички трупи подписват договор с Фондацията в Пловдив. В бюджета ѝ нямаше достатъчно, за да се плати артистичната част. А понеже ние пътуваме с велосипеди, е сложно да се изчисли колко струва преходът. За да получим 2000 евро, трябваше да попълваме тонове документи – да пазим разписки, билети… Така че ние подписахме договор, в който срещу сумата, която трябва да получим, пишеше 0 евро. Малко абсурдно е, но тъй като официално сме част от проекта и точно защото там пише 0 евро, няма пред кого да се отчитаме.

Ние и двамата сме пътуващи артисти и този статут ни позволява да имаме финансова независимост. Всеки от нас печели по 1000 евро месечно и това ни е напълно достатъчно предвид начина на живот, който водим. За такава малка трупа като нашата това е възможно, но не така стоят нещата с големите компании. Не само че не ни се плаща, но тук, в Пловдив, от нас искат да си плащаме за вода, за електричество, за охрана… За наем на терена?! Което е немислимо. Във Франция кметството предоставя всичко това безплатно, освен че и на нас ни плащат. Тук е обратното – това е българската система.

Всички преживяхме моменти на съмнение, на отчаяние, на разочарование. Но на въпроса дали бих направила отново подобно пътуване, отговорът е „да“. Ето защо:

Първата ни среща с българската публика беше в Столипиново и беше незабравимо: много, много, много вълнуващо, защото публиката реагираше изключително живо, много по-бурно от това, на което сме свикнали – аплодираха, смееха се, бяха възторжени по начин, какъвто не бяхме виждали досега. Бяха като гейзер от емоции.

Столипиново е отделна тема – там се срещнахме с публика, която няма навика да вижда какъвто и да е културен проект в своя квартал, а именно това е един от козовете, използвани от Пловдив, за да спечели титлата. Това е най-големият ромски квартал в Европа. Градът е имал нужда от тази титла, за да направи нещо за интегрирането на това население. Само че новата велоалея спира до входа на квартала. Излиза, че това е било претекст… Има непреодолима граница между Пловдив и Столипиново. Столипиново е друг град. Усещането е смазващо.

5.

Същото изпитахме и когато влязохме в страната. След 3800 километра по европейските пътеки, реки и долини, след като си пресичал граници и градове, Северозападна България ти действа като шок – сякаш си в Индия. Има нещо като сегрегация между белите българи и ромите. Доста е жестоко и е доста стряскащо да видиш път, който разделя две различни кръчми – едната е заведението на белите българи, другата – на ромите. Именно там, във Видин, в първия ден, в който влязохме в България, празнувахме рождения ден на нашия четиригодишен син…





Елуан на бретонски означава „светлина“. За него цялата наша авантюра ще остане незабравима – с всички картини, които ден след се сменяха пред очите му. Всеки път, щом пристигнехме някъде, той питаше: „Тук как се казва „добър ден“?“ Два дни по-късно знаеше да казва „добър ден“, „благодаря“… Понякога, като играе, го чувам как брои на чуждия език, и понякога изведнъж пита: „Ама ние на кой език говорим сега?“ Смятам, че е много обогатяващо за едно дете да разбере, че всички сме човешки същества. Веднъж ни попита: „Ама защо всички да не говорим на един и същи език? Ще е много по-просто…“

Нямам отговор на този въпрос, но знам, че всички имаме едно и също сърце и ако сме внимателни едни с други, можем да се разбираме. Детският поглед е супер координатна система за връзки – когато по пътя спирахме в паркове, на пързалки, две секунди по-късно той вече си намираше приятели, а ние започвахме да говорим с родителите. И нямаше значение на какъв език става това.

6.

Ако преди 30 години покрай „Кервана на мира“ е имало екип от документалисти, вероятно е щял да заснеме следната сцена:

Тъй като пътешествието продължило почти половин година, вътре в кервана организирали детска градина. Когато спирали, покривали пода на шатрата със сено и там играели деца от 40 националности. А клоуните гледали как децата си общуват с езика на жестовете, и се учели от тях…

Снимки: © Еми Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гара разпределителна „Брюксел“

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gara-razpredelitelna-brussels/

Действащ министър на отбраната на Германия; действащ министър-председател на Белгия; бивш френски министър и настоящ председател на Международния валутен фонд; действащ испански външен министър, който между 2004 и 2007 г. е бил председател на Европейския парламент; бивш италиански журналист и от 10 години евродепутат. Две жени и трима мъже. Това са новите главни действащи лица на институционалната сцена на Европейския съюз, която вече може да претендира за равнопоставеност на половете.

Назначенията на двама вече са потвърдени. Това са белгийският либерал Шарл Мишел, който бе избран за председател на Европейския съвет и ще встъпи в длъжност на 1 декември 2019 г., и италианецът Давид Сасоли (С&Д) като председател на ЕП.

Останалите постове са за нови председатели на Европейската комисия и Европейската централна банка и нов върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, а спряганите лица са съответно Урсула фон дер Лайен, Кристин Лагард и Жозеп Борел Фонтелес. Формалното им избиране от новите членове на ЕП тепърва предстои.

Кандидатите за ръководни ЕС постове

Защо се вдига толкова (медиен) шум около номинирането и избирането на тези ключови за ЕС фигури?

Заради протакането („провала“, казано от устата на Макрон) на преговорите, започнали още на 28 май 2019 г. по време на неформална вечеря, продължили без стигане до решения на редовно заседание на Европейския съвет на 20 и 21 юни и приключили на 2 юли след тридневно извънредно заседание в Брюксел? Или заради резултатите от тях?

Деветият Европейски парламент вече заработи на 2 юли с нов председател. Давид Сасоли бе предпочетен – може да се каже неубедително, след гласуване на втори тур – пред Сира Рего (Европейска обединена левица, Испания), Ска Келер (Зелените/ЕСА, Германия) и Ян Захрадил (ЕКР, Чехия). Келер и Захрадил бяха водещи кандидати от своите партийни семейства за ръководния пост на ЕК.

За председател на ЕП бе спрягано и името на президента на ПЕС Сергей Станишев, който обяви, че сам се е отказал от номинацията в името на „интересите и единството на Социалистическото семейство и Голямата промяна в ЕС“. Що се отнася до Кристалина Георгиева, настоящата главна изпълнителна директорка на Световната банка и бивша заместник-председателка на ЕК не получи подкрепа от премиера Бойко Борисов като потенциална наследничка нито на Юнкер, нито на Туск, нито на Могерини. При друго развитие на този сюжет, освен равнопоставеност на половете и баланс между политическите сили, щеше да бъде постигната и третата цел на Европейския съвет – разпределение на водещите назначения по географски региони.

Но тъй като постът на председател на Европейската комисия има най-голяма тежест

от гледна точка на това, че именно в тази институция са съсредоточени изпълнителната власт, законодателната инициатива, а до голяма степен и определянето на политическия дневен ред, кандидатурата на Урсула фон дер Лайен се превърна във водеща тема, докато другите нови лица на европейските институции, заслужено или не, останаха на заден план.

Колаж на досегашните председатели на ЕК

Тринайсетте лица на ЕК в обратен хронологичен ред: Жан-Клод Юнкер (2014–2019, Люксембург), Жозе Мануел Барозо (2004–2014, Португалия), Романо Проди (1999–2004, Италия), Мануел Марин (1999, Испания), Жак Сантер (1995–1999, Люксембург), Жак Делор (1985–1995, Франция), Гастон Торн (1981–1985, Люксембург), Рой Дженкинс (1977–1981, Обединено кралство), Франсоа Ксавие Ортоли (1973–1977, Франция), Сико Мансхолт (1972–1973, Холандия), Франко Мария Малфати (1970–1972, Италия), Жан Рей (1967–1970, Белгия) и Валтер Халщайн (1958–1967, Германия). Колаж: Европейската комисия в България

До всички тези мъже се очакваше да се нареди още един – германецът Манфред Вебер или холандецът Франс Тимерманс – заместник-председателите на Юнкер в настоящата Европейска комисия. Двамата бяха фаворити за поста, тъй като бяха избрани и обявени за водещи кандидати (т.нар. Spitzenkandidaten) съответно от ЕНП и С&Д – европейските политически семейства, получили най-много места в Европейския парламент. Това е процедурата, по която бе номиниран и избран Жан Клод Юнкер, но тя не е официална и Европейският съвет не е длъжен и няма да се съобразява с нея, както декларира още в началото на миналата година. Европейският парламент обаче я лансира като „възможност за европейските граждани да участват в избора на кандидатите за председател на ЕК“, или иначе казано – като инструмент за демократичното му легитимиране.

В лицето на своя председател Доналд Туск, преизбран за втори мандат и една от най-ярките фигури в приключващия институционален цикъл,

Европейският съвет обаче заяви амбицията да даде два от четирите ръководни поста на жени.

Д. Туск: „Чудесно бе да се срещна днес с Урсула фон дер Лайен – една отлична кандидатка за председател на Комисията, приятелка на Централна и Източна Европа, посветена на върховенството на закона и с визия за запазване на Европейския съюз.“

Д. Туск: „За пръв път постигаме перфектен баланс между половете на топпозициите. Европа не само говори за жените, а избира жените. Надявам се, че това ще вдъхнови много момичета и жени да се борят за убежденията и страстите си. Надявам се, че ще вдъхнови Европейския парламент в неговите решения.“

Кандидатурата на Вебер, лидер на ЕНП в Европарламента, поначало бе считана за неубедителна, което се затвърди от представянето му на официалните дебати на водещите кандидати и от това на самата ЕНП на изборите за ЕП. Затова пък тази на Тимерманс стоеше солидно, въпреки че С&Д също изгуби места и остана втора политическа сила в новоизбрания ЕП.

Срещу Тимерманс обаче, който в настоящата Комисия отговаря за върховенството на закона и ръководи работата на комисаря по правосъдието, потребителите и равенството между половете и на комисаря по въпросите на миграцията и вътрешните работи, очаквано се обявиха Полша и Унгария. Очаквано, имайки предвид че това са първите и засега единствени две държави членки, срещу които ЕК задейства т.нар. ядрена опция за систематично нарушаване на демократичните принципи на ЕС (чл. 7 от ДЕС). Разбира се, към тях се присъединиха останалите от Вишеградската четворка – Чехия и Словакия.

Тимерманс имаше право на още само трима противници в Европейския съвет, или иначе казано – трябваше да получи подкрепата на 21 от 28-те европейски лидери. Това не се случи, след като и други премиери от ЕНП, като Лео Варадкар и Артурс Каринс, се противопоставиха на холандеца. (Затова пък Борисов, въпреки обявената подкрепа за Вебер преди вота през май, демонстрира политически опортюнизъм, представян за изкуство на компромиса, като заяви подкрепата си за Тимерманс.)

Така „влакът“ на ЕП с водещите кандидати дерайлира, въпреки че при други обстоятелства (друг изход от преговорите в Брюксел между 30 юни и 2 юли) своя шанс да оглави ЕК може би щеше да получи датчанката Маргрете Вестагер (АЛДЕ), понастоящем комисар по конкуренцията. Вместо на нея лидерите на 28-те заложиха на име, което като че ли се появи от нищото.

Жената чудо

Родена в Брюксел, в семейството на виден политик и служител на ЕК, отявлена федералистка, която подкрепя идеята за създаването на европейска армия, радетелка на идеята за близко сътрудничество с Великобритания след Брекзит, първата жена министър на отбраната на Германия, лекарка по образование (акушер-гинеколог по специализация) и „супермама“, както е наричана неведнъж от немските медии поради факта, че е майка на седем деца, Урсула фон дер Лайен е твърде интересна, за да бъде представена в няколко изречения. Тази задача се усложнява допълнително от факта, че през близо 20-те ѝ години в политиката е критикувана неведнъж и за възгледите, и за действията си – доказуеми или предполагаеми.

За да стане ясно до каква степен кандидатурата ѝ за поста председател на ЕК е противоречива, е достатъчно да се спомене, че докато за Емануел Макрон тя е „носител на ДНК-то на Европейската общност“, според бившия лидер на социалдемократите в Германия и бивш председател на ЕП Мартин Шулц номинацията ѝ е „безпрецедентен акт на политическа измама“. Нещо, което в комбинация с изненадващата ѝ поява на европейската политическа сцена може да се окаже непреодолимо препятствие за избирането ѝ от ЕП след по-малко от две седмици.

И все пак Урсула фон дер Лайен безспорно има забележителна политическа кариера и доказани качества като дипломат, а освен това е член на ЕНП, което, формално погледнато, означава, че

като издига кандидатурата ѝ, Европейският съвет „взема предвид резултатите от изборите“.

„Не бих могъл на този етап да кажа категорично дали има единно отношение към нейната кандидатура. За разлика от хората, които бяха водещи кандидати, няма как да знам към момента нейните послания, отношение и ангажименти по конкретни въпроси и политики. Искам да отбележа, че като цяло се усеща едно разочарование – аз напълно го споделям, – че компромисът сякаш се въртеше изцяло около лични перспективи и партиен баланс и естествено, много ясно заявени национални интереси. Поне на публично ниво в този компромис ние не чухме нищо за политиките, които следващата Комисия ще защитава, за законодателните приоритети, които тя ще прокарва през Парламента. Според мен е много рано дори да се оцени този компромис, преди да сме чули политическите ангажименти, които се включват в него“, коментира току-що започналият първия си мандат в ЕП евродепутат на „Демократична България“ и ЕНП Радан Кънев.

Като „кратка“ и „далеч не изчерпателна“ оцени той срещата на ЕНП с Фон дер Лайен, състояла се ден след издигането на кандидатурата ѝ, отправяйки критика за това, че Парламентът е бил поставен пред свършен факт и че целият процес на преговори е преминал без участието на парламентарните групи. Нещо, в което е упреквано и немското правителство както от социалдемократите (малкия партньор в коалицията на канцлерката Меркел), така и от опозицията във Федералната република.

При всички положения, да се говори за политическа криза е и преувеличено, и рано,

най-вече поради факта, че номинацията на Урсула фон дер Лайен за председател на ЕК все още е само това – номинация. Дали 60-годишната германка, която наред с министерските постове заема този на заместник-председател на Християндемократическия съюз (партията на Ангела Меркел), действително ще наследи Жан Клод Юнкер, ставайки първата жена и едва вторият германски председател на ЕК в историята, предстои да научим в средата на юли.

Съгласно чл. 17 от Договора за ЕС предложеният от Европейския съвет кандидат трябва да бъде избран от ЕП с мнозинството на членовете, които го съставляват (все така 751 до излизането на Великобритания от ЕС). В случай че Фон дер Лайен не събере необходимата подкрепа от ЕП, Европейският съвет трябва в срок от един месец да предложи нов кандидат, чието избиране ще мине през същата процедура.

Макар Европейският съвет да има значителна роля в определянето на най-важните функции на равнище ЕС, през годините обаче ЕП извоюва много повече реални правомощия отвъд чисто консултативните функции, които е изпълнявал в началото. Така например преди официалното им назначаване от Европейския съвет Урсула фон дер Лайен, Жозеп Борел Фонтелес и останалите членове на Комисията (т.нар. еврокомисари, номинирани от държавите) ще бъдат подложени колективно на гласуване за одобрение от ЕП.

А ЕП, от своя страна, заяви в решение още от 7 февруари 2018 г. относно преразглеждането на Рамковото споразумение за отношенията си с ЕК, че

има готовност да отхвърли всеки кандидат за председател на Комисията, който не е номиниран като „водещ кандидат“

на дадената европейска политическа партия преди европейските избори. Подобно развитие на сюжетната фабула вече би дало сериозно основание да се говори за криза, каквато Европейският съюз, изправен пред предизвикателството да се „разведе“ с Обединеното кралство без сделка след двете отсрочки (с които се целеше да се избегне именно това), надали би искал да допусне.

Заглавна снимка: Wiktor Dabkowski

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.