Tag Archives: есо

ЕСПЧ: Видеокамери и видеозаписи в лекционни зали нарушават правото на личен живот на преподавателите

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/12/03/echr-art8-21/

 На 28 ноември 2017 г. ЕСПЧ оповести решението си по делото  Antović и Mirković v. Черна гора ( № 70838/13). С  четири гласа за  и три особени мнения Съдът реши, че има  нарушение на член 8 ЕКПЧ (право на зачитане на личния и семейния живот), като присъди съответно обезщетение.

Двама професори в университета на Черна гора, Невенка Антович и Йован Миркович, са жалбоподатели  по делото.  В университета са монтирали видеокамери.  Професорите са обжалвали решението, но националните съдилища приемат, че аудиториите, в които  Антович и Миркович  преподават, са публични пространства и няма неправомерна намеса в личния живот на преподавателите.

Съдът в Страсбург отхвърля доводите на правителството, че делото е недопустимо, тъй като аудиторията е публично пространство. Съдът преди всичко намира, че  – както вече е установил в други дела – личният живот може да включва професионални дейности. Следователно член 8 ЕКПЧ е приложим:

43.  Съдът  провери дали жалбоподателите имат оправдано очакване за неприкосновеност  на личния живот. […]

44. Що се отнася до настоящия случай, Съдът отбелязва, че университетските аудитории са работните места на преподавателите. Тайно видеонаблюдение на   работното място трябва да се разглежда като  значителна намеса в личния живот […] Това води до   възпроизводима документация  за поведението на човека в неговото работно място [...] Няма причина Съдът да се отклони от тази констатация, дори ако се отнася до случаите на явно видеонаблюдение на служител на  работното място […]   Правото на личен живот съществува, дори и да е ограничено, доколкото е необходимо (вж. Bărbulescu, § 80).

По същество:

59. според националния закон оборудването за видеонаблюдение  може да се инсталира в официални или търговски помещения, но само ако целите –  по-специално безопасността на хора или имущество или за защита на поверителни данни –  не могат да бъдат постигнати в по друг начин. Съдът отбелязва, че в настоящия случай е въведено видеонаблюдение, за да се гарантира безопасността на имуществото и хората, включително студентите, и за наблюдение на преподаването. Една от тези цели, а именно надзорът върху преподаването, изобщо не е предвидена от закона като основание за видеонаблюдение. Освен това  изрично е постановено, че няма доказателства, че  имущество или хората са били в опасност […]. От своя страна   правителството не предоставя никакво доказателство за противното в това отношение, нито пък показва, че  преди това е разглеждало други мерки като алтернатива.

Професорите смятат също, че  нямат ефективен контрол над събраната информация, поради което наблюдението е незаконно.

ЕСПЧ потвърди : наблюдението е неправомерна намеса в правото на личен живот, нарушение на чл.8 ЕКПЧ.

 В едното особено мнение се приема, че преподаването не е част от личния живот:

За  мнозинството е достатъчно, че  видеонаблюдението или мониторингът се провежда на  работното място – залата, където  професорите преподават и общуват   със студенти. Според нас това е много широко  разбиране на понятието “личен живот”.

В другите две особени мнения се приема, че чл. 8 е приложим и има нарушение, но с различна аргументация:

Настоящият случай не се отнася до камери за сигурност, поставени например на входовете и изходите на университетските сгради. Тя се отнася до видео наблюдението на аудиториите. Гарантиране на  безопасността на хората и имуществото  е  една от целите на мярката , другата цел е мониторингът на учебните дейности  –  фактът, че деканът е имал достъп до записите, изглежда потвърждава, че това наистина е преследвана цел.
Университетските аудитории не са нито частно, нито обществено място. Те са места, където преподавателите срещат своите студенти и взаимодействат с тях.  Струва ни се, че в такова взаимодействие преподавателят може да има очаквания за неприкосновеност на личния живот –  в смисъл, че   обикновено се очаква, че това, което се случва в класната стая,  може да се наблюдава само от тези, които са оправомощени да присъстват в клас  и действително   присъстват.  […]

Filed under: Media Law, Uncategorized Tagged: еспч, чл.8

Мария Габриел в София: #AVMSD

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/12/02/avmsd-16/

Мария Габриел, член на Европейската комисия с ресор Цифрова икономика и цифрово общество, участва в кръгла маса на тема: “Предизвикателства пред медийния сектор в Европа“,  организирана от Представителството на Европейската комисия в България и Съветът за електронни медии. Бяха представени две теми:

  • актуалните въпроси по Директивата за аудиовизуалните медийни услуги и 
  • обявената обществена консултация по въпросите на фалшивите новини и дезинформацията.

I

Първата тема – ход на ревизията на Директивата за аудиовизуални медийни услуги.

Първоначалният проект и развитията по 2016/0151(COD) могат да се следят тук.

Според Стратегическата 18-месечна програма на Съвета (председателство Естония, България, Австрия) трите председателства ще приключат работата по ключови инициативи, свързани с цифровия единен пазар, включително

улесняване на свързаността и постигане на напредък в развитието на конкурентоспособен и справедлив цифров единен пазар чрез насърчаване на трансграничната електронна търговия (онлайн продажба на стоки, предоставяне на цифрово съдържание, реформа на авторското право, аудиовизуални медийни услуги, доставяне на колетни пратки) и чрез преход към интелигентна икономика (свободно движение на данни, преглед на регулаторната рамка в областта на далекосъобщенията, инициативи в областта на дружественото право) и укрепване на доверието и сигурността в сферата на цифровите услуги (нов пакет за защита на данните)

Работата по  медийната директива (впрочем и по директивата за авторското право) продължават по време на Българското председателство – в този дух е съобщението на посланика на Естония в ЕС:

https://platform.twitter.com/widgets.js

 

От изложението на г-жа Габриел стана ясно, че е тази седмица е проведен  пети триалог, в който тя участва лично. Работата продължава (“финализиране се очаква”) по време на Българското председателство. Като открити бяха посочени три тематични области:

(1) разширяване на обхвата на директивата, включване на стрийминга в услугите,  нови адресати – социалните медии и платформите за видеосподеляне;

(2) квотата на произведенията, създадени от европейски продуценти – и празмерът на квотата (предложения: 20 на сто –  ЕК, 30 на сто –  ЕП), и дефинициите са дискусионни;

(3) търговските съобщения – и правилата (почасова продължителност и продължителност за денонощие), и разполагането (предложение: двоен лимит за светло и тъмно време), и прекъсването (предложение: 20-минутно правило) са още предмет на обсъждане.

По повод откритите въпроси:

  • Директивата разширява обхвата си с всяка ревизия. Все пак, когато се обсъжда отговорност на платформите, да бъде в контекста на Директивата за електронната търговия – защото има риск да се стигне  до мълчаливо преуреждане или отмяна на нейните принципи.  В допълнение практиката на ЕСПЧ (решението Делфи за отговорността за съобщения във форумите) илюстрира проблемите, възникващи при нееднозначно разбиране на отговорността в правото на ЕС и в международното право.  По подобни съображения е важна обсъжданата Директива за авторското право, в частност чл.13 – който (споделям позицията на EDRI) трябва да бъде заличен, а нови права не следва да бъдат създавани (чл.11 проекта).
  • Квотата на европейските произведения съществува реално на по-високи нива от предвиденото в директивата. В тази област проблем  е отношението европейска – национална  квота, защото местните индустрии  настояват именно за национална квота – а това би било мярка със съвсем различни цели от   европейската квота (единен пазар).
  • Уредбата на електронните търговски съобщения се либерализира (в България  – и дерегулира) непрекъснато. Все някъде е добре този процес да спре, за да не се превърне телевизията в поредица търговски съобщения, прекъсвани с основно съдържание. Слушаме уверенията на доставчиците, че потребителите  са най-голямата им ценност и телевизиите не биха програмирали против интересите на зрителите, но все пак нека останат и правни гаранции срещу океаните от търговски съобщения.

Ключови за регулацията остават балансите:

  • индустрии / аудитории – както обикновено, натискът на индустриите е мощен и организиран, докато аудиториите са слабо организирани и слабо представени в диалога – дано ЕП  защити интересите на гражданите;
  • гъвкавост / недопускане на фрагментиране – съвсем точно наблюдение: неслучайно при предната ревизия ЕК обърна внимание, че гъвкавост и свобода е добре, но не и свобода при  дефинициите – защото различните дефиниции в националните мерки компрометират ефективното прилагане;
  • регулиране / саморегулиране – никой не е против саморегулирането, но самата ЕК преди време беше заявила, че има области като интелектуалната собственост и конкурентното право, които не могат по естеството си да бъдат оставени само на саморегулиране.

II

По втората тема – фалшивите новини –   г-жа Габриел поясни, че ЕК работи по следната логика:  дефиниция – обзор на добри практики – мерки, като на този етап не се мисли за законодателство. Още за тази част от срещата –  в медиите.

През 2018 г. се очаква:

  • създаване на работна група на високо равнище и доклад в тримесечен срок;
  • Евробарометър по въпроси, свързани с фалшивите новини;
  • Съобщение на ЕК към средата на 2018 г.

Съвсем наскоро (9 ноември 2017 ) Асоциацията на европейските журналисти проведе международна конференция с последващо обучение по въпросите на дезинформацията и фалшивите новини. Имах възможност да участвам (вж последната част от  записа на конференцията):

  • Смятам, че трябва да се започне с  дефиниране, но на следващо място да се продължи с категоризиране на фалшивите новини.
  • Реакцията към различните категории фалшиви новини  трябва да е различна. Правото вече предвижда санкции за някои категории лъжа – напр. клеветата или подвеждащата реклама. Не съм   сигурна, че правото няма да се намеси с нови мерки в най-сериозните случаи, когато става дума за дезинформационни кампании, които могат да заплашат националната сигурност.
  • Няма единно мнение по въпроса кой идентифицира фалшивите новини или – с други думи: кой владее истината.  Италия предлага това да са нов тип конкурентни регулатори (аналогия с регулирането на подвеждащата реклама), Чехия – звено в МВР (при риск за националната сигурност). ЕК казва, че няма нужда от Министерство на истината – но по-добре ли е това да е частна компания? Виждали сме как Facebook различава морално/неморално – предстои ли да се заеме и с преценката вярно/невярно?  Не всички са съгласни. Но точно това се случва, неслучайно се обсъжда – научаваме – контранотификация срещу свръхпремахване на съдържание.

 

Filed under: EU Law, Media Law Tagged: давму, fake

ЕК открива обществена консултация относно фалшивите новини и онлайн дезинформацията

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/11/15/fake-2/

Гражданите, традиционните и новиje медии, изследователи и публични органи се приканват да споделят мненията си в рамките на обществената консултация до средата на февруари 2018. Чрез нея ще бъдат събрани мнения за това какви действия могат да бъдат предприети на равнище ЕС, за да се предоставят на гражданите ефективни инструменти за идентифициране на надеждна и проверена информация и за адаптиране към предизвикателствата в ерата на цифровите технологии.

Страницата на ЕК по темата

Обществена консултация

Покана за представяне на кандидатури: Експертна група на високо равнище

Пряко излъчване онлайн на конференция за фалшивите новини с участието на множество заинтересовани страни: 13 ноември и 14 ноември

Filed under: EU Law, Media Law Tagged: fake

Съд на ЕС: кой може да води дела срещу Фейсбук

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/11/15/fb-4/

Г‑н Maximilian Schrems е завел дело срещу Facebook Ireland Limited пред съд в Австрия. Той твърди, че това дружество е нарушило неговите права на неприкосновеност на личния живот и защита на данните. Schrems ни е известен вече – първо като студент-жалбоподател -активист, после като юрист, експерт в областта на защитата на личните данни: специализира право в областта на информационните технологии и на защитата на данни и пише докторска дисертация върху гражданско-, наказателно- и административноправните аспекти на защитата на данни.

Според правото на ЕС потребителят може да предяви иск срещу насрещната страна по договора пред съд по своето местоживеене. Г‑н Schrems твърди, че съдилищата във Виена, Австрия, са компетентни да разгледат неговия иск, тъй като той е потребител по смисъла на членове 15 и 16 от Регламент № 44/2001.

Статусът му на потребител  се оспорва. Австрийският Върховен съд пита Съда на ЕС:

  1. Ако Schrems вече е професионалист, отпада ли статусът му на потребител?
  2. И ако  е потребител на собствено основание, така ли  е  и по отношение на исковете, с които предявява прехвърлени права на други потребители с местоживеене в същата държава членка, в други държави членки и/или в трети страни?

В представеното на 14 ноември 2017 заключение на ГА Бобек по дело  C‑498/16 Maximilian Schrems срещу Facebook Ireland Limited  се обсъжда трудността при двоичната квалификация да-неличният профил във Facebook може да се използва и за самопредставяне с професионално въздействие или цел: “Всяко лице може да поства информация за своите професионални постижения и дейности от (квази)професионално естество и да ги споделя с общност от „приятели“. Професионалното съдържание под формата на съобщаване на публични изказвания или публикации може дори да стане преобладаващо и да бъде споделяно с широки общности от „приятели“, „приятели на приятели“ или да стане изцяло „публично“.”

47.      Такъв е случаят не само с музикалните изпълнители, футболните играчи, политиците и обществените дейци, а също и с представителите на академичните среди и някои други професии. Да си представим професор по физика с многостранни интереси, който първоначално регистрира свой профил във Facebook, за да споделя само лични снимки с приятели. Постепенно обаче започва да публикува постове и за новото си изследване. Публикува информация за своите нови статии, лекции и други публични изяви. Освен това е запален по готварството и фотографията и качва редица рецепти онлайн, заедно със снимки от местата на проведени конференции по цял свят. Някои от тези снимки, които имат артистична стойност, се предлагат за продажба. Към всичко това се прибавят снимки на любимите му котки и остроумни коментари на политическото (текущо) положение, като последните коментари често се подемат от медиите и водят до покани за разговори и интервюта из цяла Европа.

48.      Според мен такова ползване не придава професионален или търговски характер на профил във Facebook. На практика естеството на социалната мрежа, чийто замисъл е да насърчава личностното развитие и общуването, почти неизбежно може да доведе до положение, при което професионалният свят на лицето навлиза в мрежата. Всички тези измерения обаче явно изразяват лицето и личността. Макар да е ясно, че по един или друг начин някои от тези примери на ползване допринасят за „самореклама“ и повишаване на професионалната репутация, те могат да постигнат това само в дългосрочен план. Те нямат за цел постигането на незабавен търговски ефект.

Заключението на Генералния адвокат Бобек:

Извършването на дейности като издаване на книги, изнасяне на лекции, управление на уебсайтове или набиране на средства за реализирането на права не води до отпадане на качеството на потребител по отношение на права, свързани с личен профил във Facebook, който се използва за лични цели.

Потребителят обаче  не може  едновременно със собствените си права да предяви и права, прехвърлени от други потребители. 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: FB, съд на ес

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха никакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия само да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват в правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да противостои на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви душичката. Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Текстовете им са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре му.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени на около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Има и нови обвинения за 5.2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля и негов незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционният съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение да диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Открийте разликите 🙂

guardian

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа мълчи, защото основните европейски партии са обречени заради своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А европейците за пореден път виждат една куха бюрокрация, която не работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на глас и самоопределение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора – когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

ЕСПЧ: твърдения за факти и отговорната журналистика

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_journ/

В решение по делото Halldorsson v. Iceland   Европейският съд по правата на човека (ЕКПЧ) заявява, че журналист, отговорен за телевизионна новина, която засяга доброто име на идентифицируемо публично лице, трябва да може да докаже, че е действал добросъвестно, що се отнася до точността на твърденията в новината. Журналистът не може да се позовава на тайна на източниците на информация, когато не може да представи доказателства за сериозни обвинения. И в по-ранни решения ЕСПЧ вече е посочвал, че правата на журналистите могат да ползват тези, които действат добросъвестно и според стандартите на отговорната журналистика (вж Pentikainen v Finland).

Жалбоподателят е журналист, работещ в новинарската редакция на Исландската национална телевизия (RUV). Телевизията  излъчва серия от новинарски предавания за сделка  от около 20 милиона евро между исландско дружество и компания   в Панама. Съобщава се, че са замесени трима исландски бизнесмени (A, B и C). Показани са техни снимки заедно с текст  „разследва се”, придружен от съобщението, че властите разследват случая. В друга новина  снимки на А, Б и С са показани над карта на света, като купчинка пари се прехвърлят визуално върху снимките на мъжете, като се споменава, че парите са в “джобовете на тройката”. Обобщение на съдържанието на излъчваните новинарски материали е публикувано и на интернет страницата на RUV. След излъчването на новините единият от засегнатите А   отрича всяка връзка с предполагаемата заподозряна сделка.  По-късно А подава дело срещу клевета срещу Свавар Халдорсон,  автор на новините.    Халдорсон е осъден да заплати на А около 2,600 евро като обезщетение за неимуществени вреди.

Пред Европейския съд по правата на човека Халдорсон поддържа, че изявленията в новините не са  засегнали  А,    не са клеветнически и не се твърди, че А е виновен за финансово престъпление или други действия, наказуеми от закона.
Стандартите

В съответствие с констатациите на националните съдилища ЕСПЧ потвърждава, че новините действително съдържат сериозно обвинение за незаконни и престъпни деяния; следователно ЕСПЧ е на мнение, че спорът изисква проучване на справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване

Принципите, които се отнасят до въпроса дали “в демократичното общество е необходима намеса в свободата на изразяване”, са добре установени в практиката на Съда (вж Delfi AS срещу Естония). [37].

Съдът е постановил, че доброто име  на дадено лице, дори ако е критикувано в рамките на обществен дебат, е част от неговата лична самоличност и психологическа неприкосновеност и следователно попада в приложното поле на неговия “личен живот” “. За да влезе в действие член 8, атаката срещу личната чест и доброто име  трябва да е достигнала определено ниво на сериозност.  [38].

Тъй като многократно е трябвало да разглежда спорове, изискващи проверка на справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване, Съдът е разработил общи принципи, произтичащи от богата съдебна практика в тази  област. [39].

Критериите, които са от значение за балансирането на правото на свобода на изразяване срещу правото на зачитане на личния живот, са inter alia: приносът към дебатите от общ интерес; колко добре е известно заинтересованото лице и какъв е предметът на публикацията; предишното му поведение; метода за получаване на информацията и нейната достоверност; съдържанието, формата и последствията от публикацията; строгостта на наложената санкция (вж. например Axel Springer AG срещу Германия и Von Hannover срещу Германия (№ 2 ).

Накрая, Съдът напомня, че в зоната на преценка на националните власти   са необходими сериозни мотиви, за да не се приеме  становището на националните съдилища.   [40].

Решението

ЕСПЧ е съгласен, че А трябва да се смята за публична фигура и че предметът на спорните новинарски материали е въпрос от обществен интерес.

Съдът потвърждава   заключенията на Върховния съд на Исландия, че Халдорсон не е действал добросъвестно. Не е потърсил информация от А, докато подготвя новината. ЕСПЧ отново заявява, че защитата, предоставена от член 10 от ЕКПЧ на журналистите по отношение на докладването по въпроси от общ интерес, зависи от условието те да действат добросъвестно и на точна фактическа основа и да предоставят  надеждна и точна  информация в съответствие с етиката на журналистиката.

Съдът посочва, че не намира  основания журналистът да се отклони от   задължението си  да проверява фактическите изявления, които засягат доброто име.

Отхвърлени са аргументите на Халдорсон, които се отнасят до правото  да запази поверителните си източници и документацията, послужили за изготвяне на новините. ЕСПЧ потвърждава, че защитата на журналистическите източници е едно от основните условия за свободата на медиите, липсата на защита ги демотивира да оказват помощ на пресата при информирането на обществеността по въпроси от обществено значение.   ЕСПЧ пояснява обаче, че  простото позоваване на защитата на източниците не може да освободи журналист от задължението да докаже достоверността на твърденията, или да има достатъчно основания за сериозни обвинения от фактически характер – задължение, което може да бъде изпълнено, без непременно да се налага да се разкриват източниците.[51]

И накрая, ЕСПЧ не смята, че финансовата компенсация и изплащането на разноските по вътрешното производство са прекомерни или  с възспиращ ефект  върху упражняването на свободата на медиите. Според Съда потенциалното въздействие на медията е важен фактор при отчитането на пропорционалността на намесата. В това отношение ЕСПЧ напомня становището си, че аудиовизуалните медии имат по-непосредствен и мощен ефект от печатните медии.

Върховният съд на Исландия е уравновесил правото на свобода на изразяване с правото на зачитане на личния живот, взел е предвид критериите, определени в съдебната практика на ЕСПЧ,  действал е в рамките на предоставената му преценка и е постигнал разумен баланс между наложените мерки, ограничаващи правото на свобода на изразяване.

 

Поради това ЕКПЧ заключава с единодушие, че не е налице нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ.

 

 

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Обществените медии в цифровото време

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/18/mills/

Том Милс е професор по социология, автор на книга за  Би Би Си (‘The BBC: Myth of a Public Service’). В публикация от тази седмица, наречена Бъдещето на БиБиСи, Милс споделя идеи за бъдещето  на БиБиСи, на първо място за бъдещето на таксите. От класическата телевизия все повече се върви към услуги онлайн – и във връзка с това  Милс предлага идеи. Не всички са ясни, не е ясно  дали и как могат да бъдат реализирани, някои са крайни,  но отбелязвам публикацията – най-малко защото се признава, че таксите в Обединеното кралство изобщо не са  такси в стриктния смисъл, нито са гаранция за независимост. Някои от акцентите:

1. Това, от което се нуждаем, е решение за цифровото време.  Най-очевидна опция е такси да се събират от потребителите на цифрови услуги, не само от собственици на оборудване за наземно приемане. Друга опция е такси да се събират от посредниците (смесен вариант: и от посредниците). Трети вариант е финансирането да е от данъци, пише Милс.

2. Във всеки случай приходите трябва да са стабилни и финансирането да е независимо от политически контрол – сега се твърди, че таксите за гаранция за независимостта на БиБиСи, но – напротив – те често са служили като инструмент за влияние на правителството.

3. По независим начин трябва да се определя размерът на финансирането. При това следва да се вземе предвид уникалното място на обществените медии:

Адекватното регулиране не може да се основава на предположението, че конкуренцията на пазара ще доведе непременно до плурализъм; че това, което е добро за пазара и това, което е полезно за обществото, е задължително едно и също; или че единствената подходяща роля на обществените доставчици е да предлагат това, което пазарът не може.

4. Съществуващата  такса не е цена за достъп до програмите на Би Би Си. Таксите са механизъм за финансиране и регулиране  като част от една по-широка обществена и демократична претенция към цифровото пространство – за  достъпен ресурс от култура и знание.

5. Лицата, отговорни за вземането на решения на върха на Би Би Си, работят в силно политизирана среда. Трябва да се мисли за по-преки форми на демократична отчетност, например пряк избор от аудиторията, а частично, част от директорите –  от аудиторията  и от служителите на Би Би Си.

6.  Програмата за децентрализация трябва да бъде в центъра на вниманието. Необходимо е практиките за набиране на персонал да бъдат строго наблюдавани и ревизирани, за да се осигури адекватно представителство на аудиторията.

7. Усилията за приближаване на Би Би Си до аудиторията ще бъдат улеснени от  данните за потребителите, събрани чрез цифровите услуги на Би Би Си. Частните компании използват  такива данни, за да монетизират своите платформи – наблюдението на потребителите е с цел  печалба.  Би Би Си ще може да се възползва от всички предимства на цифровите медии, без да е необходимо да  регулира съдържанието в съответствие с търговските императиви. Основен въпрос тук е алгоритмичната прозрачност и отчетност.

Всички данни, събрани и съхранявани, би трябвало да са достъпни не само за самата Би Би Си, но и за други потребители в ясен и достъпен формат, което означава, че Би Би Си може да улесни общественото ни познаване на себе си и на другите, а не просто събирането на данни за аудиторията, за да се осигури по-добро обслужване. По този начин гражданите на Обединеното кралство, а не шепа корпорации, ще поемат водеща роля в оформянето на начина, по който се развива онлайн пространството.

8. На всекиго трябва да бъде даден неограничен достъп до отворен ресурс за култура и знание. Правилата за интелектуалната собственост  да бъдат преразгледани, така че всички програми на Би Би Си да са достъпни завинаги. Ще трябва да продължат усилията за отваряне на архивния материал на Би Би Си и на други форми на култура и обществено знание.

9. Политиката към независимите продукции трябва да бъде преразгледана и да бъде подчинена на интересите на аудиторията, а не на други интереси. Трябва да бъдат гарантирани собствените продукции. Заедно с това  – в  съчетание с амбициозна програма за цифровизация, демократизация и децентрализация  – Би Би Си може да се отвори за огромния обем неизползван талант и да създаде нови хоризонтални мрежи, които ще позволят на аудиторията да създава и открива нови идеи и нови форми на култура на мащаб невъзможно в пред-цифровата ера.

10.   Смисленото участие в развитието на обществото сега зависи от достъпа до онлайн пространството, което   бързо се монополизира  от   малък брой неотчетни пред обществото   многонационални корпорации. Необходимо е преосмисляне на обществените медии  като демократична медийна платформа,  ориентирана към технологиите, експертизата и културата – за  преодоляване на сериозния демократичен дефицит.

 

Filed under: Digital, Media Law

Питах ДАБЧ къде са 6-7-те млн. българи в чужбина. Отказаха ми.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/aba_taina_maina/

Преди около месец проверих твърдението на Петър Харалампиев от позицията на шеф на Държавната агенция за българите в чужбина, че извън страната има „6-7 млн. българи“. Всъщност, още на следващия ден в предаването „Тази сутрин“ по БТВ той вече говореше за 8-9 млн. Когато стана дума от къде идват тези числа, той не беше толкова словоохотлив:

…по изчисленията, които … така ние имаме, координирано със статистиката…

Тъй като това не ми стигаше, поисках следната информация по ЗДОИ:

В становище до ресорната комисия в Народното събрание на председателя на агенцията г-н Харалампиев на 5 юли 2017 той цитира оценка за между 6 и 7 млн. българи по света. На 7 юли в студиото на БТВ споменава друга цифра – 8-9 млн.

  1. Каква е оценката на ДАБЧ за броя българи родени в страната, които към този момент са в чужбина?
  2. Каква е оценката на ДАБЧ за броя деца родени в чужбина, които имат един или двама родители българи?
  3. Каква е оценката на ДАБЧ за броя българи в историческите общности, кои са те и колко българи смятат, че има във всяка?
  4. На какви данни и източници се базират тези оценки?
  5. На какви източници се базират оценките дадени от г-н Харалампиев в НС? На какво се дължи разминаването с изявлението му два дни по-късно пред БТВ?
  6. Оценките на г-н Харалампиев в тези два случая отразяват ли позицията на ДАБЧ и базират ли се на данни събрани от различни източници в ДАБЧ?

Изпратих запитването на 11-ти юли и 14 дни след това, колкото е срокът по закон, отговор нямаше. Писах им, че срокът изтича и им напомних, че ако имат нужда от удължаване на срока, за да съберат информацията, то следва да ме информират своевременно. Това и направиха – веднага получих две съобщения за удължаване с 10 дни от различни служители на агенцията.

Днес най-накрая получих отговор. Отказват да ми предоставят информацията, защото „не представляват обществена информация“ в смисъла на ЗДОИ. Посочват също, че дата в запитването ми е сгрешена, което е вярно.

Не е вярно обаче е, че исканите от мен данни не са обществена информация. В изказванията на г-н Харалампиев говореше за оценки на ДАБЧ и информация, с която разполагат в агенцията. Може би юристите им да смятат, че първите пет въпроса се отнасят до искане на мнение, а не на обективна информация. Навярно е можело да формулирам по-добре тези точки, макар именно „бате Харо“ да даваше оценки от името на агенцията. Последният въпрос обаче е ясен и се отнася до официалната позиция на ДАБЧ и данни, които са събирани в агенцията.

Също така, това, че удължиха срока с 10 дни, означава, че се възползват от чл. 30 от ЗДОИ. Този член позволява това единствено, когато данните са с голям размер и подготовката отнема време. Изисква също да се даде обосновка в уведомлението. Посочих им тези две неща, както и че това, че използването на чл. 30 предполага, че имат данните, че ги събират и следва да ги предоставят.

Все пак, отговор няма. Мисля, че всички сме наясно защо. Щеше да е полезно да имаме официално потвърждение, че си ги изсмукал от пръстите тия милиони. Поне Министерството на образованието имаше доблестта да си признае, че нямат данни подкрепящи подобни странни твърдения на тогавашния министър Игнатов.

Сега въпросът е дали да обжалвам пред Административен съд София-град или не?
Мислите ли, че си струва?

Отнето разрешението на Фърст Диджитъл

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/07/15/first/

През юни 2017 г. е отнето разрешението на Фърст Диджитъл за ползване на радиочестотен спектър за цифрово наземно разпространение на телевизия – програми на обществени оператори, издадено през 2010 г.  Мотиви: системно неплащане на държавни такси.

А фактически  БНТ разпространява програмите си по силата на разрешението на НУРТС Диджитъл от 2016 г., пише Капитал  през април 2017 г.   Сагата с мултиплексите и контрола върху тях на Цветан Василев завършва с един т.нар. търговски мултиплекс за цялото наземно цифрово разпространение – така се очертава.

Кой е собственикът? НУРТС вече е част от Виваком, се казва на сайта на НУРТС.

Обществените програми се разпространяват следователно  от част от Виваком,  за подробности вж разрешението на Комисията за защита на конкуренцията   – Решение № АКТ-989-22.12.2015.  Имената, които липсват в решението – Спас Русев чрез Vіvа Еdgе Теlесоm Lіmіtеd   и компании, свързани с  VТВ, Дeлтa Keпитъл Инвecтмънтc OOД (Mилeн Beлчeв, Гeopги Beлчeв и Kpacимиp Kaтeв).

НУРТС навън, НУРТС вътре –  от приватизацията на БТК  по времето на НДСВ до днес водещ е интересът на едни хора и никога – българският цифров преход. Тук има кратка хроника.

 

Ето и решението на КРС за отнемане на разрешението. Шумно го издадоха, тихо го прехвърлиха, тихо го отнеха.

Не че не се очакваше преразглеждане на разрешенията в изпълнение на решението на Съда на ЕС по дело 376/13.

 

 

Filed under: BG Media, Digital, EU Law, Media Law

Проверка на твърдения: КНСБ, милион емигрирали и минималната заплата

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/factchecking-knsb/

КНСБ се активизираха пак в медиите и изсипаха доста твърдения, които е добре да се разгледат. Тук ще се концентрирам върху едно засягащо любимата ми тема – демографията. Имат обаче доста любопитни. Пример е искането им за семейно подпомагане само при „отговорно родителство“, каквото и да значи това. Подкрепят го с твърдение, че в „Холандия“ слагали камери пред домовете на социално слабите, а „Дания, Холандия и Финландия“ изисквали брак за надбавки и социални помощи. Всичко това ми се струва повече от абсурдно, особено познавайки отношението на тези страни към личната неприкосновеност и съжителството. Нямам обаче време да проверявам всичко. Не се съмнявам също, че икономистите вече беснеят над изказванията как прогнозираният растеж ще доведе до вдигане на заплатите в някои сектори със 100 лева месечно.

Твърдението, което ми хвана окото, е че близо милион българи са емигрирали за последните 17 години. Това отразиха редица медии вчера, а някои дори излязаха с такова заглавие. Ако се зачетем по-внимателно, онова, което Димитров всъщност казва е, че 906 хиляди българи с трудоспособна възраст са трайно напуснали страната. „Положението става катастрофално“ продължава шефът на КНСБ.

Няма да споря, че положението с работоспособното население в България, както и в практически целия развит свят, е доста проблемно. Както обясних в последната си статия, именно данните, перспективите и разбирането им ще покажат дали нещо може да се определи като катастрофално, катастрофирало вече или просто проблемно.

Данните на НСИ

За работоспособно население се смятат всички между 15 и 65 годишна възраст. Ако се чудите защо КНСБ говори за последните 17 години, а не за 10 или 20, то е защото са гледали буквално данните на НСИ – системата им позволява бързи справки точно за този период. Може да се заровите в годишниците в електронната им библиотека, както съм правил многократно тук, но това е далеч по-трудно за произвеждането на проста сензационна новина.

Разбира се, може да погледнете данните за външната миграция. Там има разбивка по възрастови групи и градове/села. Пренебрегвайки нарочно входящата миграция (не е въобще малко, но нали все пак търсим сензация), ще получим около 160 хиляди емигрирали за последните 10 години и не повече от 200 хиляди за последните 17. Това не е толкова интересно, а и доста хора се съмняват в моделите на НСИ и това, че не отчитат много „скрити“ емигрирали. Затова продължаваме търсенето.

Сметката на КНСБ излиза, ако гледаме цялото работоспособно население през 2000 и 2016-та. Те са съответно 5551767 и 4628724. Разликата за 17 години така е 926 хиляди. Ако са гледали междинни данни и закръгляли по месец на раждане, излиза наистина около 906 хиляди. До тук изглежда вярно – с толкова е намаляло българите между 15 и 65 години от 2000-та година до сега. Това обаче далеч не означава, че толкова са емигрирали.

Всъщност, най-големият принос към това намаление е намалената раждаемост през 80-те и 90-те. Децата, които са били на 15-19 години през 2000 г. са били родени в началото на 80-те. Между 2000 и 2009-та в работоспособна възраст започват да влизат все по-малко и по-малко деца, най-вече защото много по-малко са раждани между 1981 и 1990-та. Отделно от групата на работоспособните излизат хора родени през 30-те и 40-те – период с изключително голяма раждаемост и дори по-важно – повишено оцеляване на децата. Така само с раждаемостта се обяснява почти цялото намаление. Тук използвам данните от статията ми за историческата раждаемост в България.

Нека разгледаме българите в страната от едната възрастова група – 15 до 19 годишните. Те са тези, които тепърва ще започват работа. КНСБ са прави, че през 2016-та са 244329 по-малко, отколкото през 2000 г. Това, което пропускат обаче е, че ражданията между 1997 и 2001 (днешните 15-19 годишни) са с 268961 по-малко, отколкото родените между 1981 и 1985 (15-19 годишни през 2000 г). Отгоре на това добавяме смъртността, която макар и все по-намаляваща в България, все пак е отговорна за „изчезването“ на още няколко хиляди.

Ако се чудите защо разликата е раждаемостта е по-голяма от разликата в сегашното население с цели 24 хиляди, обяснението е, че в абсолютен брой емигриралите сред сегашните 20-годишни са много по-малко от емигриралите сред 20-годишните преди 17 години. Това далеч не е успокоение, защото и общият им брой намалява. Както видяхме обаче, причината е почти изцяло в намалената раждаемост десетилетия по-рано.

Теглейки чертата

Като съберем аналогичните разлики в намалената раждаемост и смъртност на всички възрастови групи се получава почти цялата сума съобщена от Димитров в медиите като „емигрирали“. Реалният брой „липсващи“ в тези сметки всъщност съвпада с оценката на НСИ – 150 до 200 хиляди. Това далеч не е малко, но явно е недостатъчно за медийна сензация. Особено на фона на хиперболата на шефа на ДАБЧ за 9 млн. българи в чужбина, която също оборих.

Какво означава всичко това? Българите в трудоспособна възраст определено намаляват. Съотношението между работещи/пенсионирани несъмнено ще пада все повече. Емиграцията е огромен проблем и то не само за броя работещи, но и за жените в детеродна възраст и раждаемостта. В същото време обаче не е вярно, че близо милион българи между 15 и 65 г. са емигрирали за този период. Всъщност, приблизително толкова са всички емигрирали от всички възрастови групи за последните 30 години.

На база данните от раждаемостта и емиграцията от последните 60 години може да очакваме, че броят влизащи в работоспособна възраст ще се стабилизира на сегашните нива. В същото време, повече хора ще излизат от нея, просто защото преди 60 години е имало т.н. baby boom – голяма раждаемост, много оцелели бебета последвано от силно намаление. Това ще продължи в следващите 30-тина години, когато броят на пенсионерите ще започне рязко да намалява и именно от сегашната раждаемост ще зависи колко ще са българите в работоспособна възраст.

Фалшиви новини за политически цели

КНСБ както винаги искат повишаване на пенсиите и минималната заплата. Твърдят, че така ще се запазят повече хора в страната, което е абсурдно. Както показах вече, когато българин емигрира в Германия, има доста по-голяма вероятност да не може да свързва двата края, отколкото останалите в България. Причината 250 хиляди да изберат този път често не са парите, а липсата на доверие в системите – съдебна, здравна, образователна, местна власт. Понякога това недоверие не се базира на факти, а на внушения и фалшиви новини като обсъжданото тук. Друг път личният опит е повече от красноречив. Независимо от причините обаче недоверието е най-големият двигател на емиграцията и не може да се реши с повече фалшиви послания.

Такива са изказванията им за минималната заплата. Тя не може да повиши доходите. Някои от целите ѝ са да спре спекулацията на отделни работодатели и да намали крайната бедност. Средната работна заплата не може да се вдигне с мерки на кабинета и определено не с което и да е предложенията на КНСБ. В същото време идеята за отделна МРЗ за висшисти е нищо повече от евтин популизъм. Да учиш „нещо висше“ без особени знания и опит е по-скоро правило, отколкото изключение. За купуването на дипломи да не започвам. Исканията им са разхвърлени и странни.

Тук идва разковничето защо КНСБ ще цитира грешна статистика за емиграцията. Ако разгледаме изказванията на определени политици от коалиционните партньори на ГЕРБ, ще видим припокриване на аргументите и грешките в тях с тези на профсъюзите. Наскоро темата за емиграцията беше подета и от Валери Симеонов и шефа на ДАБЧ от патрЕотите. Те също правят аналогични заявки за вдигане на МРЗ и настояват да се спират надбавки и социални плащания на база също толкова грешни внушения.

Надуването на данните за емиграцията им позволява да отклоняват общественото внимание от бездействието им по други проблеми пречещи на раждаемостта – лошото сексуално образование и семейно планиране; непропорционално високата цена на всякакви бебешки стоки; практическата липса на защита на работното място на жените, когато решат да имат деца. Особено последното е точно в ресора на КНСБ. Понякога наглед прости неща като разбитите улици оказват негативно влияние. Дори когато говорят за емиграцията, внушават, че с повишаване на минималните доходи ще успят да върнат хора. Истината е, че мнозинството от хората напускат заради липсата на сигурност и доверие.

Гледайте съда и корупцията, не пиратките около пенсии и минимални заплати

Нито патрЕотите, нито КНСБ говорят за истинска съдебна реформа, за борба с корупцията. Вместо това с ГЕРБ вървят точно в обратната посока – намаляване на прозрачността и запушване на устата на критикуващите. Казвал съм многократно, че единственият начин да се спре емиграцията и дори да се върнат някои от заминалите, е да се направи България добрия избор, а не просто патриотичния такъв. Това няма да стане с въртене на „Облаче ле бяло“ и политици в народни носии, а когато все по-малко българи в страната виждат терминал 2 като единствен изход за проблемите си. Когато не се притесняваш, че ще ти откраднат бизнеса с чадър от прокурор; че работодателят ще ти да спре заплати, защото не го е страх от съда; че като някой гамен пребие или изнасили на улицата, няма да го срещнеш след ден, защото са го пуснали от „липса на доказателства“ или „процедурни грешки“. Навсякъде по света има такива гамени, работодатели и некоректни бизнес партньори. Разликата е доверието, че в крайна сметка ще законът ще бъде наложен.

В България това доверие деградира все повече въпреки подобрението в редица области и повишеното качество на живот. Затова се опитват с фалшиви числа да подкрепят мерки, които уж ще оправят нещо отклонявайки погледа ни от зеещи проблеми другаде или лобистки поправки, които тихомълком внасят. От медийните послания личи, че вече има политическа сделка и твърдения като това, което оборих тук, имат за цел само да ни го „продадат“. Тепърва ще видим какво са измислили и какво се опитват да скрият.

6-7 млн. българи в чужбина и защо никой не задава въпроси за това

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/balgari-v-chujbina/

Петър Харалампиев е новият шеф на Държавната агенция за българите в чужбина. Беше назначен преди месец замествайки Борис Борисов, който също е функционер на ВМРО. Вчера Харалампиев застана пред ресорната комисия в Народното събрание и представи визията си за агенцията. На пръв поглед заявките са добри – по-добра работа с училищата зад граница, някаква работа въобще с емигрантските общности и прочие.

В изказването му имаше обаче нещо абсурдно, което съвсем безкритично беше поето от журналистите и обиколи всички медии. Ето точните му думи:

… в момента имаме над 3 млн. българи, които живеят зад границите на България и извън нашите традиционни общности. Говорим за държави като Съединените щати, Великобритания, Франция и целия останал свят… Плюс около 3 млн. българи, а може и повече, които са от нашите традиционни общности, което прави около 6-7 млн. българи. А и ако гледаме … техните деца и близки, в един момент може да се окаже, че най-вероятно доста повече българи живеят извън границите на нашата родина, отколкото в България.

Дори да не знаете нищо за емиграцията и историческите български общности, би трябвало това да ви се стори най-малкото странно. Ако сте журналист, следва да проверите поне думите му, а както знаем вече, това далеч не е толкова трудно.

Колко всъщност са българите зад граница?

На този въпрос съм се опитвал често да отговоря тук. Картографирах българчетата родени в чужбина, разглеждах в контекста на раждаемостта и засягам всеки път като наближат избори. Специално за Германия прегледах по-подробно данните и социалната обстановка на емигрантите ни. Точен отговор обаче няма. Истината е, че много зависи каква дефиниция използваме. Дали броим постоянно установилите се и студентите. Дали включваме сезонните работници. Дали смятаме тези с двойно гражданство, децата родени в чужбина с двама, с поне един родител българин или дори с дядовци и пра-баби българи. Или само българите с гражданство, които не са в страната към този момент. Всяка от тези дефиниции ще ви даде различно число. Нито едно от тях обаче няма да се доближава дори до 6-7 млн.

Все пак, най-често говорим за хора родени в България, които вече живеят другаде. Това, всъщност, сравнително лесно се изчислява. Ако вземем всички деца родени в България през последните 60 години, извадим починалите хора и сравним със сегашното население на страната, ще получим между 900 хиляди и 1.1 млн души. Давам приближение заради несигурните данни от 70-те и 80-те и спекулациите, че някои хора само на хартия са в България. Това означава, че хората родени в страната и емигрирали, независимо дали имат още гражданство или не, са около милион. Дори да включим техни деца родени в чужбина, пак няма начин тази оценка да мине 1.4 млн. Ако тръгнем да включваме внуците им и внуците на всички емигрирали от освобождението насам, може и да стигнем до няколко десетки милиона, но идеята тук не е да си измисляме рационализация за бомбастични твърдения, нали?

Колко са българите в историческите ни общности също е трудно да се каже и отново зависи от дефиницията. Тъй като новият шеф на ДАБЧ е от ВМРО, не бих се учудвал да включва в целевата си група цялото население на Македония минус албанците. Не е ясно от къде е изкарал числото 3-4 млн. Днес изпращам запитване по ЗДОИ, за да разбера. Имам обаче идея каква може да е причината. Миналата година в доклада на МС за състоянието на националната сигурност имаше параграф за емиграцията. Там се твърдеше, че всички българи в чужбина са били 3 млн.:

Това е всичко. Няма източник, няма цитат, няма агенция, която да е направила изследване. Попитах МС от къде е дошло това число в доклада, но не получих отговор. Някъде стана дума, че е копирано от книга на професор от БАН изследваща българските общности, където сам бил раздул сериозно нещата. Навярно Харалампиев е взел тази оценка за 3-3.5 млн. от жълтите медии, решил е, че става дума само за емиграцията, добавил е още 3 млн. „исторически общности“ и е добавил още милион „деца и роднини“. Друго обяснение нямам.

Фалшиви данни от официални лица

Ефектът е точно този, който видяхме при твърдението, че повече българи работят в чужбина, отколкото в България. Шеф на агенция взима нещо чуто-недочуто, преобръща го в главата си и го вмъква като аргумент в изказвания. Така валидира фалшиви новини чрез поста и агенцията си. В случая с работещите в чужбина се оказа, че информацията не идва нито от БАН, нито от НСИ, нито от която и да е агенция, а изглежда е измислена от фирма рекламираща работа в България. Аналогичен е и случая с твърдението, че „на половината първолаци българският не им е майчин“ – Министерството на образованието отрича някога да е имала такива данни макар тогавашния министър Игнатов да го каза пръв. Оборих го оборих вече няколко пъти.

Често използването на такива гръмки сензации е привидно съвсем невинно – опитват се да придават тежест на мерките, които обещават и работата, която правят. Ефектът обаче е, че такива фалшиви новини се загнездват в общественото съзнание и поемат собствен живот. След време се приемат за факт и допълнително задълбочават обществената депресия, за която съм писал толкова. Жаждата ни за жлъч ни кара да приемаме такива твърдения като чиста монета и допълнително се самоубеждаваме, че всичко е неизбежно и нерешимо.

В крайна сметка може да се окаже, че тези няколко думи на Харалампиев може да постигнат по-голям отрицателен ефект в публичното пространство, отколкото може да се компенсира с всички обещани от него подобрения. Правилно отбеляза, че ДАБЧ до сега е била насочена почти изцяло към историческите общности. Всъщност, сред емигрантите и дори организациите, тази агенция практически не съществува. Твърденията им, че са „свързали“ българи в чужбина с работодатели в страната всъщност се дължат на частни инициативи и форуми организирани независимо от агенцията. Основната дейност на ДАБЧ изглежда се фокусира върху даването на българско гражданство. В последните години беше разкрита схема гравитираща именно около ВМРО за продажба на български паспорти. Разследването спря, съмнителните преписки продължиха, агенцията беше дадена на предшественика на Харалампиев и изглежда нищо не се променя.

Заявки под съмнителна партийна сянка

Новият шеф на ДАБЧ обаче обещава промяна и повече работа с българите в чужбина. Една от важните роли на агенцията е субсидирането на училищата ни зад граница, както и на някои културни дружества. Макар данните за финансирането да са публични, агенцията отказва да даде повече данни за самите училища и как българин в чужбина да ги намери. Дава добри примери с работата на други държави с емигрантските им общности и ползите, които такъв подход може да доведе на България. Това е концепция, която активни българи в чужбина безуспешно са се опитвали да представят на институциите. Едно добро начало, например, би било по-добрите консулски услуги.

В същото време обаче именно неговата партия лобира за отнемане на гласовете на българите зад граница, използва презрителна реторика поставяща разделни линии в обществото ни и има доста съмнителна история с точно тази агенция. Дали Харалампиев ще спре корупцията с раздаването на паспорти и наистина ще работи с емигриралите българи ще видим тепърва. Усилията на ВМРО да му дадат практически пълна власт да изготвя и контролира нужните документи не показват нещо такова.

Във всеки случай обаче, изказвания като това за 6-7 млн. българи в чужбина вече сложиха сериозен негативен капитал върху мандата му. Отговорността за това е както негова, така и на всички нас, че не изискваме отговори.

2017-07-01 пренасяне

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3359

Мисля да направя лекция по темата на какви неща ни учи организирането на OpenFest…

Преди 3 седмици получих mail, с който ми прекратиха договора за наем където бях. За 2 седмици си намерихме ново място, за още една си организирахме нещата и вчера се пренесох (с помощта на професионалисти, дето с два камиона ми пренесоха всичките дивотии, които включваха около половин тон книги и един rack). Имаше разни уморени моменти, и се налагаше да паузираме, че да се занимаваме с малкия звяр (известен в тоя блог като Ба’ал), но като цяло си се справихме.
(това е и една от основните причини през юни да не съм писал нищо)

Спокойно мога да кажа, че преживяването на кофа OpenFest-и направи преживяването (да се пренесеш с малко предизвестие и малко бебе в най-голямата жега) да изглежда като нещо управляемо, и даже го направи такова. Мисля си от това да направя един малък lightning talk за привличане на доброволци:)

И като завършек, ето една снимка, която прави цялото семейство щастливи.

Знаете ли, че…?

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2058

Този път е на гости в блога ми известният учен и популяризатор професор Всезнайков. Винаги готов да ни изненада с интересни и спиращи дъха факти, той е любимец на всички наоколо.

Предлагам ви порция негово познание – подбрани неща, които са напълно неизвестни на масовата публика. Ако го харесате, може да започна да каня уважаемия професор редовно.

—-

Имало е време, когато телефоните не са били преносими. Било е през краткия период между измирането на динозаврите и появата на Туитър.

Човек може да пътува в чужбина, взема изпити, празнува рождени дни, преобзавежда къщата си – и всичко това без да го споделя във Фейсбук! Усещането е извънредно мъчително, но в повечето случаи до два-три месеца преминава.

(Също така човек може и да вечеря някъде, без да пусне снимка на храната си в Инстаграм. Боледува се известно време, но повечето хора в крайна сметка надмогват страданието и оцеляват.)

В някои фабрики за шоколад го увиват в станиол машини, а не мармоти.

На всички съвременни коли има монтирано специално устройство, което рязко намалява риска от катастрофи, ако бъде използвано. Овладяването му не е трудно, но по неясни причини то е неизвестно на значителна част от шофьорите. Нарича се мигачи.

(Група български учени твърдят, че шофьори, които не знаят за съществуването на мигачите, инстинктивно се опитват да подобрят безопасността си чрез свръх-употреба на клаксон и вокализация.)

Пещерните хора не са имали компютри. Когато например са искали да играят футбол, е трябвало да излизат на някоя поляна и да го правят лично, със собствените си крака.

Българският език е велик и славен. Велик е покрай подсигурените му писменост и книжовност от цар Борис Първи. А е славен покрай подсигурената му популярност в чужбина от доктор хонорис кауза Христо Стоичков.

В Гугъл можете да намерите не само темите за кандидатстудентски изпити и контролни работи, а и много други полезни неща. Изисква се известно усилие и навик, но е напълно постижимо!

Има държави, в които политиците се боят от недоволството на обикновените хора и не смеят да ги крадат и лъжат твърде открито. Не е ясно какво е довело тези държави до такава глупост и слабост на ръководството им.

Едно време хората са нямали пръчки за селфи и се е налагало да се снимат едни други. Имало е ентусиасти, които са се опитвали да се снимат сами без пръчка, но околните са били изостанали и са ги мислели за самовлюбени.

Повечето крави не са лилави. Даже в Швейцария. От някои дори се дои мляко, а не шоколад.

Баща ви не е ловувал динозаври. Вероятно дори дядо ви не е ловувал динозаври. По негово време повечето от тях може би вече са били защитен вид.

Епъл не са изобретили телефона. Изобретил го е Бел. Той е човек, не корпорация. Направил го е, ако щете вярвайте, още преди да пуснат софийското метро.

Нито пък Майкрософт са изобретили компютъра. Изобретил го е един американец с родители от български произход, казва се Джон Атанасов. Не, не го е откраднал от Майкрософт, доказано е.

Във ваксините вече от 40 години насам не се слага живак. И в кемтрейлсовете не го използват. И рептилите също не го използват, вече не е на мода сред тях. И сред масоните също, те са по други неща. И червен живак също не се слага. Нито даже инфрачервен.

Веганският хероин не е по-полезен за здравето от този с животински произход. Експериментирали и с двата твърдят, че разликата не е голяма.

Цифрова икономика и цифрово общество: предложение за кандидата за член на ЕК от България

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/16/digit_eur_comm/

Днес е разпространено прессъобщение, според което председателят на ЕК  Юнкер обявява  намерението си да възложи на Мария Габриел, кандидата за комисар от България, отговорността за цифровата икономика и цифровото общество.

Проведено е събеседване  с Мария Габриел, след което   председателят Юнкер потвърждава компетентността на Мария Габриел съгласно изискванията на член 17, параграф 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) да кандидатства за комисарския пост и обявява  намерението си да възложи на Мария Габриел посочения ресор.

Според съобщението комисарят по въпросите на цифровата икономика и цифровото общество ще подкрепя изпълнението на стратегията за цифровия единен пазар, която Европейската комисия прие през май 2015 г. и по която тя представи междинен преглед на 10 май. Този член на Комисията ще допринесе за постигането на цифров единен пазар, който ще спомогне да се положат основите за цифровото бъдеще на Европа, което включва телекомуникационни мрежи от континентален мащаб, трансгранични цифрови услуги и вълна от иновативни стартиращи европейски предприятия.

В писмо за определяне на ресора, което председателят Юнкер е изпратил днес на Мария Габриел, са посочени нейните основни задачи и отговорности като комисар по въпросите на цифровата икономика и цифровото общество.

Ето и следващите стъпки в пълния текст на съобщението.

В съобщението се посочва изрично, че – формално – Мария Габриел ще стане кандидат за член на Европейската комисия от момента, в който Съветът се обърне официално за консултация към Европейския парламент.

Filed under: Digital

Обслужване на една опашка

Масово се говори за предлагане на „Услуги на едно гише“ – такива предлагат в офисите на НАП, в КАТ, в общините, в банките и къде ли още не. Както и всичко останало (тук щях да кажа в България, но вероятно не е изолиран случай), нещата са криво разбрани. Концепцията за обслужване на едно гише е, когато отидеш в мястото за обслужване, независимо от това, което трябва да свършиш, да можеш да го свършиш на всяко от наличните гишета, в това число, ако имаш да правиш повече от едно нещо – да свършиш всички задачи на едно място.

Елементарният пример е, ако пазаруваш в супермаркета – като стигнеш до услугата „ПЛАЩАНЕ“ – няма значение на коя от касите ще се наредиш. Можеш да платиш на всяка от касите. Нещо повече – ако си купил месо, млечни продукти, плодове, зеленчуци и напитки – не е нужно да се наредиш на пет различни каси, за да платиш всеки от продуктите на различна каса. Нареждаш се на една опашка и плащаш всички продукти – на едно гише!

Какво обаче се случва с обслужването на едно гише в България? Примерно офис на НАП или някоя банка – влизаш и във фоайето те посреща някакъв киоск (ако имаш късмет работи) и в най-добрия случай на екрана има опция за това, което искаш да свършиш. В действителност в голяма част от случаите се получава, че някои от услугите са групирани и са описани по начин, който е абсолютно непонятен за потребителя. Например „Услуги по чл. 168, ал. 2 от ЗМНФВ“… зад такова заглавие може да се крие подаване на 40 вида декларации, обаче ти трябва да знаеш този факт, за да си свършиш работа.

И така – допускаме, че киоскът работи, потребителят знае какво ще прави, в това число знае „научното“ му название, натиска бутончето, хартията в машината не е свършила, машината печата листче с номер и ти казва – вие сте №Х, преди вас чакат Y човека, следете на таблото кога ще изтеглят вашия номер.

И започва томболата – аз съм примерно №280, в момента са стигнали до 275, аз съм силно обнадежден, че след само пет номера съм на ред… и изведнъж следващия изтеглен номер е 286, следва 281, след това 290 и т.н… а аз си вися примерно половин час… и чакам да дойде моят ред.

Защо? Защото в действителност системата не е „обслужване на едно гише“, а „обсужване на една опашка“. Единственото общо между чакащите е номерацията на хората на опашката. Защото в зависимост от направения избор при тегленето на номер системата те насочва на различно гише. В действителност потребителите не се обслужват на едно гише, нито на което и да е гише. Нещо повече, ако планирам да използвам две или три услуги (не дай си боже – различни), трябва да изтегля три отделни номера, защото всяка от услугите се предоставя на различно място. Съответно – ако една от опашките се движи по-бързо, а друга по-бавно – ще трябва да си чакаш. А ако си особено късметлия – номерът ще дойде на ред по едно и също време за две различни гишета.

Та хората проектиращи такива системи, трябва да ги карат, когато пазаруват в супермаркета, да плащат на няколко различни каси, като на всяка изчакват опашката наново, за да им влезе в главите, какво е „обслужване на едно гише“, а ако не им влезе в главите, да им се забрани да се занимават с неща, които не им влизат в кратуните.

2017-02-22 FizzBuzz 2

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3343

Понеже идеята ми се мотае в главата от месец-два и тая нощ ми хрумна финалната оптимизация, ето продължението на post-а за fizzbuzz:

int i=0,p;
static void *pos[4]= {&&digit, &&fizz, &&buzz, &&fizzbuzz};
static void *loop[2] = { &&loopst, &&loopend};
int s3[3]={1,0,0},s5[5]={2,0,0,0,0};
char buff[2048];
char dgts[16]={'0','1','2','3','4','5','6','7','8','9','a','b','c','d','e','f'};
int buffpos=0;

loopst:
	i++;
	p= s3[i%3] | s5[i%5]; 
	goto *pos[p];

fizz:
	memcpy(&buff[buffpos],"Fizz", 4);
	buffpos+=4;
	goto end;
buzz:
	memcpy(&buff[buffpos],"Buzz", 4);
	buffpos+=4;
	goto end;
fizzbuzz:
	memcpy(&buff[buffpos],"FizzBuzz", 8);
	buffpos+=8;
	goto end;
digit:
	buff[buffpos++]=dgts[i/16];
	buff[buffpos++]=dgts[i%16];
end:
	buff[buffpos++]='\n';
	goto *loop[i/100];
loopend:
write(1, buff, buffpos);

Известно време се чудех как може цялото нещо да стане без никакъв branch, т.е. и без проверката за край на цикъла. Първоначалната ми идея беше да я карам на асемблер и да използвам като в exploit-ите NOP sled, нещо от типа (извинете ме за калпавия асемблер):

	JMP loopst
	JMP loopend
loopst:
	NOP
	NOP
...
	NOP
	; fizzbuzz implementation
	; i is in RAX
...
	MOV RBX, 0
	SUB RBX, RAX
	SUB RBX, $LENGTH
	SUB EIP, RBX
loopend:

Или, накратко, колкото повече се увеличава i, толкова повече скачам назад с релативния JMP (който съм написал като вадене на нещо от EIP, което най-вероятно изобщо не е валидно), докато не ударя JMP, който ме изхвърля. Като оптимизация бях решил, че мога да shift-вам стойността с 4, така че sled-а да е само 25 броя.

В един момент ми хрумна, че мога да мина и без sled-а, като правя деление (което е отвратителна операция, но спестява кофа nop-ове). Така се получи по-горния вариант на C, който не е съвсем C, а просто някаква странна асемблероподобна гняс.

Иначе, важно е да се отбележи, че на какъвто и да е модерен процесор по-горния код е далеч по-неефективен от простото решение с if-ове, най-вече защото branch prediction и всички други екстри се справят много добре с всякаквите if-ове, но доста по-трудно могат да се сетят тия jmp-ове към таблици базирани на някакви стойности къде точно ще идат, за да се прави спекулативното изпълнение. Не съм си играл да benchmark-вам (въпреки, че имам желание), но като цяло горния код има шанс да се справя по-добре само на неща като 8086 и компания.

И като идея за следващата подобна мизерия, може би може да се оптимизира истински чрез ползване на някое от разширенията за работа с вектори/големи стойности и се unroll-не цикъла, например да се прави на стъпки от по 4 с някаква инструкция, която смята делители (кой-знае какви странни неща има вкарани вече в x86 instruction set-а).

За истините и лъжите

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2020


— Чувайте бе, господа, че най-важното сме забравили — извика бай Ганьо подире им, — ами че как ще кръстим нашия вестник?
— Добре, кайш бе, бай Ганьо, ама че сме… такива! — отзовават се Гочоолу и Дочоолу.
— Туй е един сериозен въпрос — казва Гуньо Адвокатина — и знаете ли защо е сериозен? Защото онези дяволи взели всичките хубави имена, не оставили за нас. Ама все ще се намерят. Аз мисля, най си е на мястото да кръстим нашия вестник Справедливост, па ще прибавим в скоби едно фин дю сийекъл.
— Какво?
— Тя е французка дума, вий не я разбирате.
— Не щеме ний французки; латински, ако можеш, тури нещо, колкото за адет.
— Да му теглим едно Tempora mutantur?…
— Тегли му, ако си е на място. Ти, Гочоолу, на какво си мнение? — обръща се бай Ганьо.
— „Справедливост“ е хубава дума, ама чини ми се, че Народна мъдрост ще бъде още по-хубава — отговаря Гочоолу.
— Не съм съгласен — обажда се Дочоолу, — туй име много попско изглежда, по-добре Българска гордост да го наречем.
— Ами ти, Харсъз, какво ще речеш?
— Аз ли? Че знам ли аз? Да му изтърсим една Народна храброст, па да става, каквото ще. Ще турим за отговорен редактор Саръ-Чизмели Мехмедаа, а?
— Всичко бошлаф. Да ви кажа ли аз вам? — заявява авторитетно бай Ганьо. — Нашия вестник ще кръстим или България за нас, или Народно величие. Изберете си едно от двете.
— „Народно величие“! Съгласен! „Народно величие“! Тъй, тъй, да живей!

Едно от нещата, с които трябва да се гордеем, че сме ги дали на света, е бай Ганьо. Имам предвид естествено не байганьовщината, а литературната ѝ идентификация и описание. Толкова точно я е посочил Алеко Константинов, че на моменти се чудя – наистина ли е убит по погрешка?

Това описание е важен принос, понеже бай Ганьо не е само почти симпатичният простак, самопоканил се у Иречек и впечатлил виенците в банята. Той е и организаторът на избори, и посетителят на двореца, и авторът на писмото до Константин Величков. В един момент палячото се превръща в нещо, излязло като от роман на Стивън Кинг. Не, не от „То“ – от „Мъртвата зона“.

А най-лошото е, че бай Ганьо не е локално българско явление. Има го навсякъде, и навсякъде търси как да се докопа до власт. Било над държавата, било „само“ над „процесорите“ на тези, на които не им работи антивирусът. Чрез измами, полуистини, „научни“ твърдения и други лъжи. И докопа ли се веднъж, е готов на всичко, за да задържи и умножи тази власт.

Напоследък се появи нов термин по въпроса – „алтернативни факти“. За щастие, водещият на CNN Чък Тод отреагира мигновено при срещата си с този термин – „Алтернативните факти не са факти. Те са лъжи.“ Подозирам, че издателите на „Народно величие“ – бай Ганьо, Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина – не биха го наели за списвател. Сигурно и мен, защото без колебание бих добавил: „А разпространителите на алтернативни факти са лъжци“.

(Чудя се дали думата „алтернативно“ няма да се закрепи в езика като устойчива частица за отрицание? Неудобно длъшка е, но е толкова точно в контекста…)

Нужно ли ни е да разпознаваме лъжите от истините? Да, и не само за да знаем истината, че да сме свободни. За да знаем и кои хора са лъжци. За да можем, когато те дойдат и поискат доверието ни, да си припомним един полезен и за невярващите библейски пасаж: „Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?“ Примерно за да можем да преценим този или онзи президент – било задокеански, било наш си.

И за завършек, още един безсмъртен пасаж от Щастливеца. Как издателите на „Народно величие“ изпращат до царя петиция в подкрепа на Стамболов, но междувременно Стамболов е паднал от власт и петицията е добре да се преправи. Както би казал Гуньо Адвокатина, tempora mutantur. Не, не значи нищо за мутанти или за мутри. Значи „времената се менят“.

Пускам го, понеже много добре илюстрира на кого и за какво са му нужни лъжите в медиите. А на кого и какво ви напомня решавайте вие.

Гуньо се поизкашля…
— Дай хартията и калема — каза той тревожно. — Вий гледайте, аз ще пиша.
И той почна да пише: „Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави!…“
— Сега трябва да го напишем наопаки. Как да го напишем?… Чакайте… Одобрявате ли така: „Небесата се отвориха и посипаха благодат върху нашето отечество.“
— Само отечество много просто излиза — заявява бай Ганьо, тури „нашето мило отечество“.
— И аз мисля, че без мило не чини — казва бай Михал.
— Добре, турих мило. По-нататък: „Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар“… Сега наопаки: „Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин.“ Съгласни ли сте?
— Да беше прибавил още „изчадие на пъкъла“ — заявява бай Ганьо. — Ама нейсе, по-сетне.
— …„който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия — о! има ли думи! — най-гениалния вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон.“
— Сега туй как да го обърнем?… Чакайте… Ето как: „И което се дължи единствено на Ваше Царско Височество, всемилостивейши баща и татко, като приехте оставката на този — о! има ли думи — най-грозен мъчител, този Калигула, този Тамерлан на българския небосклон.“
— Браво бе, Гуньо! — извика с възторжено блеснали очи бай Ганьо.
— Че ти как го мислиш Гуня? — ласкае Михал.
— „O tempora, o mores!“… Туй може да си остане. То, дето и да го туриш, все си е на мястото… „Не, Ваше Царско Височество!“… Да турим: „Да, Ваше Царско Височество!… Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с человека…“ Сега вместо „няма да се раздели“ ще турим „и ще изтрие от лицето на земята“, а вместо „человека“ ще турим „свирепия звяр“.
— Не, по-добре тури „бясното чудовище“ — поправя бай Ганьо.
— Аз пък мисля да турим „Геена огненная“ — каза Михал.
— Ех, че го набута! Ха-ха-ха! Че отде-накъде „Геена огненная?“ По-добре да турим „мръсния кръволок“ — казва Гуньо.
— Ха, видя ли сега! Аферим! — одобрява бай Ганьо.

Един шаман

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2021

Както е модерно днес – линк: shaman.zavinagi.org.

Има хора, които не са изучавали някоя висша материя в елитни зали под погледа на побелели професори. Не са чели дебели учебници по нея, пълни с премъдрости и хитри съвети. Не са ги превеждали за ръка опитни асистенти през лабиринтите ѝ, да им покажат къде са най-правите и лесни пътища… Но заемат ли се с нея, хващат околните – било за ума, било за сърцето.

Този е един от тях. Още първата му история ме грабна направо за душата. Прати ме в едно някъде, където тайничко му се иска на човек да остане. Или поне да се връща от време на време – подозирам, че дори ако никога не е бил там в своя живот. Някъде, където преживяно и изсънувано се докосват и сплитат, както го умеят само живот и сън.

Приканвам всеки, който обича тези пътешествия, да го посети. Ако някой не му хареса – нека ме наругае тук, че съм му опропастил времето.

А аз сега ще отида да си го препрочета още веднъж. Да си припомня, че също пишех едно време за красивите неща в живота, за доброто и за истинското в него. И може би да събера хъс да го правя, поне от време на време, отново.

Приятно четене!