Tag Archives: етимология

Светът е голям и Атлас дебне отвсякъде

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/svetut-e-golyam-i-atlas-debne-otvsyakude/

Светът е голям и Атлас дебне отвсякъде

Докато в България течаха предизборни дебати за и против евроатлантическото бъдеще на страната, аз предприех свое собствено евроатлантическо пътуване: прелетях от София до най-западната част на Европа, пресякох протока между Атлантическия океан и Средиземно море и се озовах в Африка. Освен със зашеметяващи гледки, а често и с необичайни вкусове, звуци и миризми, пътуването в Андалусия, през Гибралтар, а впоследствие и из Мароко ме впечатли и с изобилието от любопитни и неочаквани етимологии на иначе познати думи и топоними.

За илюстрация: наименованието Андалусия (الأندلس, или Al-Andalus на арабски) произлиза от племената на вандалите, чието име впоследствие става нарицателно за хора, които безсмислено унищожават културни ценности; Гибралтар е испанизирана версия на арабското جبل طارق (Jabal Ṭāriq), или „планина Тарик“, наречена на арабския пълководец от берберски произход Тарик ибн Зияд, който предвожда мюсюлманското завладяване на Пиренейския полуостров през VIII век; Мароко пък идва от наименованието на град Маракеш, за което се смята, че е заимствано от берберското словосъчетание ⴰⵎⵓⵔ ⵏ ⴰⴽⵓⵛ (amur n Yakuš), буквално „божия земя“¹.

Точно в покрайнините на Маракеш, докато пиех кафе на покрива на една къща, видях гледка, която ще остане в съзнанието ми дълго след края на пътуването: редица високи палми² на фона на заснежените върхове на планината Атлас.

Всъщност от тази част на Мароко се вижда Висок Атлас – една от трите вериги, заедно с Антиатлас в югозападната част на страната и Среден Атлас в западната, която съставлява мароканската част на планината. Цялата планинска система, чиято обща дължина е около 2500 км, започва от мароканския бряг на Атлантическия океан и се простира по посока изток покрай крайбрежието на Средиземно море, през териториите на Мароко, Алжир и Тунис.

Подобно на начина, по който гледката събира неочаквани и някак (смятани за) несъвместими елементи (тропици, пустиня и планини, Изток и Запад, съвременност и безвремие), наименованието на планината Атлас – а както с изненада научих, също и на Атлантическия океан³ – вплита в себе си многостранни, често противоречиви етимологии и разнообразни езикови, географски и исторически елементи.

Най-популярната теория за произхода на топонима е, че планината е наречена на древногръцкия титан Атлас, за когото съществуват множество легенди и истории.

Според една от тях Атлас участва заедно с други титани в Титаномахия, 10-годишната война срещу олимпийските богове, която титаните загубват. За наказание Зевс изпраща Атлас в най-западния край на познатия тогава свят (за който се смятали Северозападна Африка и Атлантическият океан) и го осъжда да носи небесата върху плещите си за вечни времена.

В „Одисея“ Омир споменава Атлас като морско създание, което поддържа стълбовете между небето и земята, за да не се слеят. А за самите стълбове се смятало, че се намират в океана отвъд най-западния хоризонт. Атлас се появява и в мита за Херакъл (по-известен с древноримското име Херкулес), където титанът успява временно да се отърве от бремето си, но в края на краищата бива надхитрен и отново принуден да се нагърби с небесната сфера.

В друг мит пък Атлас е представен като крал, който отказва на Персей гостоприемство, а Персей му отмъщава, като му показва отрязаната глава на Медуза. Виждайки това, Атлас се вкаменява: брадата и косата му се превръщат в гъсти гори, ръцете и раменете – във високи скали, а главата му – в планински връх, и той отново е заставен да поддържа небесния свод и съзвездията.

По-късни легенди разказват за Атлас като за митологичен крал на Мавретания (да не се бърка с днешната държава Мавритания) – старото латинско наименование на региона, днес известен като Магреб, който включва Мароко, Западна Сахара, Алжир и Тунис (тоест района на Атласките планини). Въпросният крал, подобно на древногръцкия титан, имал дълбоки познания по философия, математика и астрономия и се смята за откривател на първата небесна сфера.

Идеята за тежкия товар, поне според някои лингвисти, е отразена и в етимологията на името Атлас (или Атлант). Според тях то идва от древногръцката дума τλῆναι (tlênai), която означава „понасям“, „издържам“, „търпя“, и на свой ред произлиза от протоиндоевропейското *telh₂- („издържам“, „поддържам“, „подкрепям“). В Etymological Dictionary of Greek (Етимологичен речник на гръцкия език) от 2010 г. обаче нидерландският лингвист Роберт С. П. Бекес опровергава тази теория с аргумента, че няма как древногръцкият титан да носи име с индоевропейски корен. Вместо това Бекес предполага, че произходът на думата всъщност е предгръцки, какъвто често е случаят с думи, завършващи на -ant.

Според други теории името на планината всъщност произлиза от езиците на нейните коренни обитатели, берберите.

Тук отварям скоба: наименованието на берберите идва от древногръцкото βάρβαρος (bárbaros), което първоначално означава „негръцки“ или „чужд“, а разбира се, впоследствие се превръща в източник и на думата „варвари“. Някои лингвисти предполагат, че оригиналната дума има ономатопеичен произход, като имитация на неразбираемия за древните гърци говор на чужденците (нещо като „бъра-бъра“). Първоначално думата е била по-скоро неутрална, но с течение на вековете значението ѝ става пейоративно и в речниците на много европейски езици, включително и на български, тя започва да се използва като определение за „див, жесток, изостанал, нецивилизован човек“. Поради тази причина наименованието „бербери“ вече все повече и повече се смята за проблематично и на негово място започва да навлиза алтернативното ⵉⵎⴰⵣⵉⵖⵏ, ⵎⵣⵗⵏ (Imaziɣen), или „свободни хора“, а колективното име на различните им, но сходни езици е „тамазигт“.

Точно на въпросните езици тамазигт думата за „планина“ е ⴰⴷⵔⴰⵔ (adrar) и според някои теории наименованието Атлас всъщност произлиза точно от нея.

Ето как, противно на общоприетите теории,

може да се окаже, че не древногръцкият титан е заел името си на планината, а обратното –

берберската дума за „планина“ е послужила като първоизточник на името Атлас, а съпътстващите легенди за поддържащия небесата титан са натъкмени към името и планината впоследствие.

Освен че обръща разбиранията ни за света с главата надолу, от тази етимологична теория също така следва, че словосъчетанието „планината Атлас“ е тавтологично, тоест ако се върнем на произхода на наименованието, то на практика гласи „планината Планина“.

Но дори и Атлас да не е дал името си на планината, със сигурност го е дал на няколко други немаловажни, макар и не толкова монументални географски, архитектурни, анатомични и психологически понятия.

На първо място, разбира се, е добре познатият ни географски атлас.

Появата на думата като съществително, което според Речника на българския език на БАН описва „събрани и подредени по определена система географски карти, издадени във вид на албум или книга“, датира от края на XVI век. Образът на древногръцкия титан първоначално се появява на заглавната страница на колекция от географски карти, издадена през 1572 г. от картографа и издател Антонио Лафрери в Рим. Самата дума „атлас“ обаче се използва за първи път от немско-фламандският картограф Герардус Меркатор в издадения през 1595 г. (една година след смъртта му) Atlas, sive cosmographicae meditationes de fabrica mundi. Както подсказва латинското заглавие, Меркатор използва неологизма не просто за да опише колекция от карти, а като синоним на трактат за създаването, историята и описанието на Вселената и света. С течение на времето значението на думата се променя и от средата на XVII век тя започва да се използва с дефиницията, с която ни е позната и до днес. В английския език думата навлиза през 1636 г. чрез превода на гореспоменатото издание, а в българския според Етимологичния речник тя идва чрез руски или немски10.

Друго езиково понятие, което дължи произхода си на Атлас, е от сферата на архитектурата.

Известен като „атлант“ (получено от множественото число ἄτλαντες (atlantes), терминът обозначава каменна скулптура във формата на мъжка фигура, която служи като колона и подпира на раменете си издадена част от фасадата, например балкон или еркер. За разлика от други подобни архитектурни елементи със сходна функция, които обикновено имат неутрални пози и физиономии, като например женските скулптурни фигури, наречени „кариатиди“, изражението на атлантите много често отразява мъчителното усилие, причинено от поддържането на тежкия товар.

Тежкият товар – само, че този на собствената ни глава – става причина думата „атлас“ да навлезе и в анатомията,

където обозначава първия, най-горен шиен прешлен при хората (и при някои животни). Наименованието му, разбира се, се дължи на функцията на прешлена да поддържа нелекото „кълбо“ на главата. Когато в прешлена настъпят изменения, това може да доведе до заболяването фибромиалгия, известно още като синдром на Атлас.

Синдромът на Атлас съществува и в психологията

като обозначение на определен личностен тип (известен на английски като Atlas personality), проявяващ се при индивиди, които като деца са били сериозно психически натоварвани от родителите си и е трябвало да се грижат за тях. Като възрастни тези хора не са способни да се забавляват и живеят в постоянна тревога и с усещането, че целият свят тежи върху техните плещи.

Въпреки всички тези тягостни асоциации от различни сфери и въпреки тежестта, която започвам да чувствам в атласния си прешлен от дългото седене пред компютъра, споменът за гледката към заснежените върхове на планина Атлас ми носи усещане за спокойствие, въздух и лекота – все едно от раменете ми е паднал товар. Но е възможно и това олекване да е породено от завършването на настоящия текст.

1 Любопитно е, че на арабски името на Мароко всъщност е المملكة المغربية (al-Mamlakah al-Maghribiyyah), което в превод означава „Кралството на западното място“. Думата за „западното място“ е много сходна с наименованието Магреб, което иначе се използва като групово название за северната част на Африка, включваща Мароко, Западна Сахара, Алжир, Тунис – тоест за района на Атласките планини. На някои езици, например персийски, Мароко продължава да се нарича Маракеш, а на турски държавата е известна като Фaс, което идва от древната столица Фес.

2 Използвам случая, за да спомена и интересната етимология на думата „палма“, която произлиза от латинския термин за „длан“ – palma, поради приликата на палмовия лист с отворената длан на човешката ръка. По стечение на обстоятелствата пиша този текст на Цветница, чието наименование на някои езици не е свързано с цветя и растения по принцип, а конкретно с палми заради палмовите клонки, с които тълпите посрещнали Христос в Йерусалим. Това е отразено и в наименованията на празника на някои езици: Palm Sunday на английски, Palmsonntag нa немски, Palmzondag на нидерландски и т.н.

3 Връзката между планината Атлас и Атлантическия океан е по-ясно видима в наименованието ѝ на някои езици, например италиански, където тя се казва Atlante. Името на океана за първи път се среща през V в.пр.Хр. в трудовете на Херодот, който пише, че „морето на запад от Херкулесовите стълбове се нарича Ἀτλαντίς“. В „Илиада“ и „Одисея“, океанът е наречен с името на най-големия титан, Ὠκεανός, олицетворяващ митологичната огромна река, за която се вярвало, че опасва цялата земя.

4 Неслучайно древноримското наименование на Средиземно море е било Mare Nostrum, или „Нашето море“.

5 Макар че двете височини от европейската и от африканската страна на входа на Гибралтарския пролив са известни като Херкулесовите стълбове (Columnae Herculis), понякога – например в „Одисея“, те се срещат и под наименованието Стълбовете на Атлас. По време на Ренесанса се появява идеята, че между стълбовете е стоял надписът Non plus ultra, или „Нищо по-нататък“. (С обратното си значение – Plus ultra, думите се възприемат като лично мото от императора на Свещената Римска империя Карл V през XVI век, няколко десетилетия след като Колумб „открива“ Америка.)

6 Разглеждайки изображения на титана Атлас, забелязвам една съществена разлика: на някои от тях Атлас наистина държи небесния свод заедно със звездите, което отразява вярването на древните гърци, че земята е плоска. В други скулптури и картини обаче Атлас е изобразен да държи на раменете си цялото земно кълбо.

7 В периода между XV и началото на XIX век европейското название на средиземноморското крайбрежие на Магреб в Северна Африка е било Варвария (Barbaria) или Варварският бряг (Barbary Coast на английски, Côte des Barbaresques на френски, costa berberisca на испански, Costa berbera на италиански и т.н.).

8 За пръв път думата „варвари“ е използвана от Омир, който нарича племето кари βαρβαρόφωνος (barbarophonos) – буквално „варвароезични“, тоест с чужда, неразбираема реч.

9 Въпреки че заради „варварските“ асоциации думата „бербери“ вече се смята за проблематична и често се заменя с „имазиген“, наименованията (поне на някои езици) на част от животинските видове, които населяват планината Атлас, продължават да включват определението, като например берберски макак, берберски леопард и берберски елен, както и за съжаление вече изчезналия берберски лъв.

10 В Етимологичния речник думата „атлас“ се предхожда от нейния омофон „атлаз“, с който обаче не споделя общ произход – атлазът е копринен плат, чието наименования идва в българския чрез турски и произлиза от арабския глагол طَلَسَ (ṭalasa), означаващ „лъскам“, „чистя“, „изтривам“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Ба(ла)клава за всеки вкус

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ba-la-klava-za-vseki-vkus/

Ба(ла)клава за всеки вкус

В първия момент, щом го зървам във фийда си, заглавието от Vogue Scandinavia ме озадачава – нима баклавата не е винаги актуална?! Нима за нея може да има сезони, та да е нужно да се провъзгласява, че остава на мода и тази година? При по-внимателно вглеждане обаче разбирам, че в бързината съм пропуснала една сричка и заглавието всъщност гласи: The balaclava is here to stay in 2023. Тоест

не било баклава, а балаклава.

Статията обявява т.нар. балаклава – нещо средно между плетена качулка и шапка с яка – за модния хит на сезона. В началото на февруари, освен върху главите на много от посетителите на Седмицата на модата в Копенхаген, с подобен модел шапко-качулка (на непознатия ми до този момент бранд Gunia) – в бежово и с връзки под брадичката – е забелязана и Лили Колинс, главната актриса в сериала „Емили в Париж“, да се разхожда по улиците на снежен Стокхолм.

Според друга статия на сайта на CNN пък задаването на въпроса „как се плете балаклава“ в Google се е увеличило с 5000% в рамките на 2022 г., а само между началото на ноември и края на декември търсенето на аксесоара е скочило с 230%. Бърза проверка показва, че в момента в Instagram има 339 000 изображения, отбелязани с хаштаг #balaclava, и още 147 000 с #balaklava. (И все пак, дори и заедно, те все още са далеч от 2,2-та милиона изображения с хаштага #baklava.)

Като поредния пример за постоянното рециклиране на модни тенденции (лично аз имам спомен за такъв модел шапко-шалове, тогава известни като „ски маски“ или „кюнци“, още от 80-те, когато ми се струваха безнадеждно смотани), балаклавата не ми е особено интересна като „сарториален“ аксесоар, а и продължава да не е по вкуса ми, но за сметка на това ми се струва доста любопитна от лингвистична, историческа и географска гледна точка.

Самата аз чух думата „балаклава“ за първи път през 2012 г., покрай арестите на членовете на групата Pussy Riot след протестното им изпълнение в московската катедрала „Христос Спасител“. Отличителният белег и запазена марка на групата, както знаем, са въпросните балаклави в ярки цветове. За разлика от тези на модните последователи в Копенхаген, които остават лицето непокрито, балаклавите на жените от Pussy Riot са с дупки за очите и устата и служат не за да държат топло, а за да скрият самоличността на носещите ги. С такава цел, разбира се, подобни шапко-маски в днешно време се използват както от престъпници, така и от спецотряди и други пазители на реда, а в миналото са носени от нинджи и тем подобни криминални субекти¹.

Чак след уверението от скандинавския Vogue, че балаклавата „никъде няма да си ходи“, решавам все пак да се поразровя за произхода ѝ. С голяма изненада разбирам, че

не само не било баклава, а балаклава, ами и корените ѝ не били криминални, а кримски.

Оказва се, че наименованието на така модерния аксесоар датира още от ХIХ век и е взето назаем от тогавашния град (сегашен квартал на Севастопол) със същото име² в Крим³. В опит да се предпазят от големия зимен студ, британските войници, сражаващи се в Кримската война (1853–1856), носят именно такива ръчно плетени и изпратени им специално от дома шапко-шалове под каските си. Ето че изборът на бранда Gunia от страна на Лили Колинс, макар вероятно да е случаен, се оказва доста удачен – въпросната марка е украинска и цели промоцията и опазването на украинските традиционни занаяти.

Не съвсем неуместна се оказва и моята първоначална асоциация с баклавата,

тъй като една от версиите за етимологията на името на град Балаклава е именно от турски език – някои източници твърдят, че то произлиза от balık („риба“) и yuva („гнездо“), а други го свързват с думата balıklaga, тоест „добро място за риболов“, като и двете версии се базират на изобилието от риба в едноименния залив, където се намира градът. Това изобилие е отразено и от третата теория за произхода на името, според която то идва от кримскотатарски език, на който изразът balıqlı ava буквално означава „рибно време“.

А и връзката с етимологията на самата баклава може би не е толкова далечна – твърди се, че думата произлиза от монголския корен baγla- (от своя страна тюркска заемка), чието значение „връзвам, увивам, наслоявам“ освен свойствата на баклавата всъщност доста добре описва и функциите на балаклавата, чиито връзки връзваме под брадичката и с която увиваме главата си.

И докато в днешно време е възможно човек да обърка баклавата с вид шапка, в миналото объркването е можело да бъде от съвсем различно естество: кулинарните историци смятат един древноримски сладкиш от наслоени кори с медена заливка, рецептата за който датира от II век пр.Хр., за вероятен предшественик на баклавата. Латинското му название, произлизащо от древногръцката дума πλακόεις (plakóeis, тоест „плоско“), означава „плосък сладкиш“, или иначе казано – placenta.

¹ Модните анализатори обясняват сегашната популярност на балаклавата сред „цивилното“ население като резултат от пандемията, през която свикнахме част от лицата ни да са покрити.

² Въпреки че името на селището и наименованието на модния аксесоар са идентични, с латиница те се изписват различно: мястото е Balaklava, a шапката е balaclava. В гореспоменатите хаштагове в Instagram обаче се използват и двете изписвания, за да отбелязват почти изцяло изображения на шапки, с много малки изключения на снимки от града.

³ През втората половина на ХIХ век наименованието Балаклава е дадено на редица градове, улици и други локации в англоезични държави, сред които Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, а даже и Ямайка.

Скандинавският Vogue определя аксесоара на главата на Лили Колинс като балаклава, но за да сме точни, трябва да отбележим, че на сайта на Gunia този модел с връзки под брадичката се казва „плетена вълнена шапка“. Брандът все пак предлага и съвсем класическа плетена балаклава в червен или сив меланж.

Българската дума „балък“, макар и с доста променено значение, произлиза точно от турската дума за „риба“ (balık).

На кримскотатарски обаче името на града няма как да бъде объркано с баклавата, тъй като там тя е известна като „пахлава“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

„Частит“ да бъде този ден

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

¹ Любопитно е, че докато „среќно/среќна/среќен“ се използва за честитене на рождени дни или празници като Нова година, на македонски постиженията или придобивките се честитят с „Честито…!“ или с „Честитки!“.

² Още нещо любопитно: за разлика от българския, сръбският и македонският имат различни думи за случайна среща („сусрек“/„средба“) и нарочна, уговорена среща („састанак“/„состанок“).

³ Освен произхода на думата „честит“, в публикацията си „Словообразуване и етимология“ (В: Ѕѣло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х–ХХI век, 2016, №7) Людвиг Селимски оспорва и широко приетите етимологии на думите „сцепление“ и „сношение“.

Тоест написано и произнасяно по един и същ начин, но с различно значение.

В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

„Частит“ да бъде този ден

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

¹ Любопитно е, че докато „среќно/среќна/среќен“ се използва за честитене на рождени дни или празници като Нова година, на македонски постиженията или придобивките се честитят с „Честито…!“ или с „Честитки!“.

² Още нещо любопитно: за разлика от българския, сръбският и македонският имат различни думи за случайна среща („сусрек“/„средба“) и нарочна, уговорена среща („састанак“/„состанок“).

³ Освен произхода на думата „честит“, в публикацията си „Словообразуване и етимология“ (В: Ѕѣло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х–ХХI век, 2016, №7) Людвиг Селимски оспорва и широко приетите етимологии на думите „сцепление“ и „сношение“.

В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.