Tag Archives: етимология

Българската „чужбина“ – едно мечтано и непознато място

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bulgarskata-chuzhbina-edno-mechtano-i-nepoznato-myasto/

Българската „чужбина“ – едно мечтано и непознато място

Една от най-интересните теми в практиката и теорията на превода, поне за мен, е

въпросът, свързан с така наречените „непреводими“ думи.

За такива се смятат понятия, често обозначаващи абстрактни усещания, състояния или изживявания, които съществуват в конкретни езици, но нямат директен еквивалент, чрез който лесно могат да бъдат предадени на други езици.

Някои от тези „непреводими“ думи с течение на времето навлизат и започват да се използват, без да се превеждат, в други, несходни езици, включително и в българския. Такива например са португалската „саудаде“, немската „цайтгайст“, датската „хюга“, испанската „дуенде“, японската „умами“ и френското словосъчетание „жоа де вивр“.

Ситуацията се усложнява, когато въпросната „непреводима“ дума все още не е придобила универсална разпознаваемост. В тези случаи преводачът има няколко възможни хода: да остави думата, както си е в оригинала, разчитайки, че значението ѝ ще се разбере от контекста (каквато е англоезичната традиция), или да сложи дефиницията ѝ в бележка под линия (каквато е българската); да я обясни с повече думи в самия текст; да я преведе със сходна, макар и не съвсем точна дума, която съществува в приемния език.

Най-интересни – и коварни – обаче са случаите, в които се налага да бъде преведена определена дума, която принципно има директен „еквивалент“ в приемния език, но той не обхваща всичките възможни културни значения, социални конотации и исторически натрупвания, които се съдържат в оригиналното понятие.

Това, разбира се, е съвсем нормална част от процеса на превода. И всъщност се случва много по-често, отколкото бихме могли да предположим – дори и с най-обикновени и всекидневни, направо насъщни думи, които на пръв поглед може да изглеждат напълно взаимно преводими.

Българският „хляб“ например незадължително се равнява на френския pain, който пък незадължително е еквивалент на индийския „наан“, който пък не е идентичен с ивритския „маца“.

И така нататък. 

Ето защо, когато преди известно време американското онлайн издание Hopscotch Translation ме покани да споделя случай от моята преводаческа практика, като напиша текст за дума, която смятам за непреводима, аз реших – вместо за очевидно „непреводима“ българска дума – да разкажа за понятие, което на пръв поглед има ясен превод и директни еквиваленти на повечето езици. А именно думата „чужбина“.

В щедрата си рецензия на английския ми превод на сборника „Куфарът на брат ми“ (изд. ICU) преводачката Изидора Анжел споделя, че би ѝ се искало да съм оставила думата chujbina на български, без да я превеждам – като

жужащата комбинация от срички, която завинаги остава екзотичен източник на страстно увлечение, вечно копняна и недостижима.

Коментарът на Изидора е съвсем резонен. Макар на теория българската дума „чужбина“ да си има директен английски превод, който речникът с готовност ни предоставя, английската abroad всъщност не улавя пълната гама от конотации на българското понятие, нито пък успява да предаде

огромната власт, която думата „чужбина“ упражнява върху сърцата, умовете и колективното съзнание на много българи.

За тях думата „чужбина“ често означава много повече и по-сложни неща от това, което на английски се разбира под abroad и което чисто и просто обозначава намиращото се отвъд физическите граници на България. За много от живелите през комунизма български граждани думата обхваща възвишени идеи за свобода, справедливост и демокрация, но също така служи и като определение за конкретен стандарт на живот и събирателен термин за базисни, но като цяло недостъпни (и съответно силно желани) потребителски стоки, храни, услуги и удобства. 

Именно по време на комунизма понятието „чужбина“, въпреки че съществува в българския език от много по-рано (няма как тук да не споменем Ботевата „тежка чужбина“), заживява нов живот. Както казва Изидора, правейки препратка към Фернандо Песоа, точно в този период чужбина се превръща в

страната фантом […] която вечно е митът, нищото, което е всичко.

В ежедневния език през ерата на комунизма думата „чужбина“ се използва почти изключително като определение на капиталистическия Запад и много по-рядко във връзка с други комунистически страни или други части на „развиващия се“ свят. Самият български комунистически режим също използва думата най-вече по отношение на същия този Запад, въпреки че институционалната употреба включва и известен нюанс на опасност и враждебност.

Ако се вгледаме в етимологията на думата, ще открием, че още в самия си строеж тя съдържа намеци за опасност и враждебност. Коренът ѝ идва от праславянската дума *ťuďь (‘чужди хора’) и служи като основа на цяла поредица от сродни думи, които също притежават „недружелюбна“ конотация, например „чужд“, „чужденец“, а даже и „отчуждение“, както и моя личен фаворит „чуждица“¹.

Интересно е, че докато коренът на „чужбина“, изглежда, почива на някаква субективна емоция и индивидуално възприятие, английските еквиваленти на думата са основани по-скоро върху факти. Етимологията на термина abroad е пространствена, от староанглийското словосъчетание on brede, буквално означаващо „нашир“. Другият възможен превод на „чужбина“ като overseas, който буквално значи „отвъд морето“, очевидно се основава на географски понятия и възприятия².

Като елемент от българското колективно съзнание думата „чужбина“ има и едно допълнително преимущество: тя идеално се римува и има същия брой срички като антонима си „родина“. За разлика от българските понятия, съответните английски еквиваленти на двете думи – abroad и homeland – не споделят никакво сричково, ритмично или звуково родство.

Идеята за „чужбина“ преминава през „Куфарът на брат ми“ като лайтмотив – това не е изненадващо, като се има предвид, че сборникът, чието подзаглавие гласи „Истории за пътя“, е посветен на темите за миграцията, имиграцията и емиграцията. В общо 239-те страници на оригиналната българска версия на книгата думата се появява общо 33 пъти, които включват и няколко необичайни форми: три пъти в множествено число („чужбини“) и веднъж членувана („чужбината“).

В повечето от тези случаи думата се използва повече или по-малко неутрално, което моят английски превод отразява, предавайки я като abroad. На няколко места обаче преводът на „чужбина“ като abroad не улавя цялата палитра от нюансирани значения на оригиналното понятие и не успява да пренесе – така да се каже – тежкия багаж, с който българската дума е натоварена.

Първият такъв случай, който и самата Изидора визира в своята рецензия, е в текста на Георги Господинов. Там той споделя преживяване от детството си:

Спомням си как като деца тичахме подир самолетите с брат ми и махахме с ръка. […] Надявахме се един ден да се качим на самолет и да стигнем до държавата Чужбина, макар брат ми да твърдеше, че на картата такава няма.

Коментарът на Изидора, че тук би било удачно думата да остане непреведена като Chujbina е съвсем намясто, тъй като това поне би намекнало, че терминът съдържа много по-сложна мрежа от значения и конотации от тези, които понятието Abroad успява да обхване.

Друг пример, при който преводът на „чужбина“ като abroad не успява да предаде сложността на оригинала съвсем успешно, е в обширното есе на Димитър Камбуров, в която думата се споменава цели 21 пъти. Имайки предвид тази забележителна честота, както и факта, че и четирите граматически изключения, споменати малко по-горе, се появяват точно в този текст, може да предположим, че за Камбуров думата „чужбина“ е интелектуално понятие, а даже и екзистенциално състояние, много по-обширно, дълбоко и концептуално от това, което abroad сигнализира просто като място, разположено отвъд границите на родната му страна. И докато за Господинов „Чужбина“ е чужда страна, то „чужбините“ на Камбуров често се отъждествяват с жени.

В един забележителен пасаж от неговия текст думата се появява три пъти в непосредствена близост, паралелно с една „чужденка“, която се оказва и „чужда жена“:

… стипендията ми в Будапеща се случи съвършено друг вид чужбина. Чужбина като чужденка. Чужбина като чужда жена.

В този откъс, преводът на „чужбина“ като abroad би разрушил ясно видимите в оригинала звукови и етимологични връзки между думите – по тази причина, в превода си аз реших да стъпя върху общия им „чужд“ корен. Стремейки се да възпроизведа ритмичните и речитативни качества на оригинала, съм се опитала да запазя някои от повторенията (и дори съм добавила едно, което не съществува в оригинала), така че преводът ми гласи:

… my fellowship in Budapest became a completely different type of foreign country. A foreign country like a foreign woman. A foreign country like another man’s woman.

Третият случай, където думите „чужбина“ и abroad не са напълно взаимнозаменяеми, се намира – случайно или не – в текста, с който самата аз участвам като автор в сборника. Забележителното в случая е, че докато „чужбина“ присъства веднъж в българската версия и abroad – веднъж в английската, двете думи всъщност се появяват на съвсем различни места в двата текста.

В българския оригинал „чужбина“ се споменава като част от списъка със „смразяващи кръвта задължения“, отпечатани върху задната корица на първия ми, издаден през 1985 г. международен паспорт. Според едно от тях притежателят на документа „е длъжен… да се регистрира в съответното дипломатическо или консулско представителство на НРБ в чужбина“. Преценявайки, че този подробен списък с инструкции би отегчил англоезичния читател, в английския превод съм решила (подобни радикални решения си позволявам само като превеждам мои собствени текстове) да пропусна откъса изцяло, така че той напълно отсъства от английската версия.

Тя обаче включва думата abroad на съвсем различно място – като превод на друга българска фраза – „зад граница“, която през комунизма също се радва на голяма популярност и подобно на „чужбина“ съдържа както елемент на копнеж, така и лек нюанс на провинциалност. И докато в оригинала съм поставила фразата в кавички, в опит да я маркирам и иронизирам, в превода съм я предала без кавички, просто като abroad, избирайки да не разсейвам и обърквам англоезичния читател с непонятни за него конотации.

Последното място в антологията, където вероятно щеше да бъде по-подходящо думата „чужбина“ да остане в оригинал, е в началото на есето на Едгар Вилянуева, което той първоначално е написал на испански, а впоследствие Нева Мичева е превела на български. За моя английски превод използвах както българския превод на текста, така и оригинала – поне доколкото ми позволиха моите (признавам, ограничени) познания по испански.

В английската си версия съм предала mi primera noción del extranjero на Вилянуева и „първата ми идея за „чужбина“ на Мичева като my first notion of “abroad”. Даже несъзнателно съм репродуцирала решението на Нева Мичева допълнително да акцентира върху „чужбина“ като концептуално понятие, поставяйки думата в кавички, които всъщност липсват в оригинала.

Ако съдим по това дали успешно предава смисъла на оригинала, преводът ми е съвсем приемлив. Обръщайки се с нов поглед към него сега обаче, съжалявам, че дори не съм обмислила като потенциално решение да използвам испанската думата extranjero в английската версия. Това би било начин да се запази следа от езика, на който текстът е бил написан първоначално, но също така би осветило концептуалната връзка между испанското extranjero и българската „чужбина“, тъй като – за разлика от abroad – и двете думи споделят идеята за чуждост/странност в корените си.

Сега също така забелязвам, че Вилянуева описва първата си noción del extranjero като un lugar soñado y desconocido, което Нева Мичева превежда по-поетично като „мечтано и невиждано място“, а аз – по-буквално като a dreamed-of and unknown place, тоест „мечтано и непознато място“. Тези описания са особено ценни – не само защото успяват да предадат значението на самата дума, но и защото идеално изразяват невъзможността тя да се преведе от един език на друг еднозначно.

1 Идеята за враждебност се е промъкнала и в лингвистиката. Според българските тълковни речници чуждицата е „ненужно заета дума от чужд език, която има съответствие в родния“. Когато обаче става дума за използване на чужда дума без съществуващ еквивалент в българския, се използва терминът „заемка“, който е сходен и с английското понятие loan word, буквално „заета дума“. Друг подход към въвеждането на чужди думи е така наречената „калка“ – по ирония на съдбата заета от френски (calque ‘копирна хартия’), – която означава дума или израз, заети от друг език чрез буквално превеждане („копиране“) дума по дума или корен по корен. Хубав пример за двете понятия е случаят с немската дума Schadenfreude, която се използва на английски, без да се превежда, докато на български съществува като „злорадство“.

2 Любопитно е, че английско-българските речници предлагат „чужбина“ като превод на думата overseas, а българско-английските не предлагат overseas като превод на „чужбина“. В този контекст си струва да помислим върху начина, по който историята и географията на местата, откъдето двете думи произлизат, се е отпечатал върху тяхната етимология. Произходът на думата overseas вероятно е свързан с факта, че Великобритания е остров – появата на термина в края на XVI век напълно съвпада, със сигурност неслучайно, с началото на британския колониализъм, а по време на Първата световна война думата overseas придобива популярност като евфемизъм за „колониален“. В контраст с това, както свидетелства споменатото по-горе стихотворение на Христо Ботев „На прощаване в 1868 г.“, за българите „чужбина“ се намира точно от другата страна на Дунава.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Винаги другите са тези, които се измъкват (по терлици)

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vinagi-drugitie-sa-tezi-koito-se-izmukvat-po-terlitsi/

Винаги другите са тези, които се измъкват (по терлици)

Ако на 17 март сте пропуснали да отпразнувате Деня на свети Патрик подобаващо, не унивайте. Съвсем спокойно и по всяко друго време може да извършите някоя от дейностите, с които се отбелязва празникът – да се закичите с трилистна детелина, да се облечете в зелено или да се почерпите с пинта „Гинес“. А ако пинтите станат повечко и се наложи, може дори да упражните т.нар. ирландско сбогуване.

Наименованието на последната „дейност“ все още не е сериозно навлязло в българския език, но самата тя – състояща се в това

да си тръгнеш от купон или друго събиране тихомълком и без да се сбогуваш

– със сигурност е добре позната и широко разпространена практика както в България, така и на много други географски ширини. И макар че на дейността като цяло се гледа с неодобрение като проява на лошо възпитание, тя все пак има и известни преимущества.

От практическа гледна точка „ирландското сбогуване“ несъмнено предотвратява загубата на време, тъй като се избягват ненужни формалности. Наскоро попаднах на изследване, проведено сред австралийци. Според резултатите от него хората, които систематично напускат купони, без да се сбогуват, спестяват по цели два дни на година¹. Макар и числото вероятно да варира според конкретния случай, личностните специфики на отделния човек и общоприетите нрави в различни култури, безспорно е, че безкрайните сбогувания в края на социални сбирки могат да погълнат минути, часове (а с натрупване очевидно и цели дни), които бихме могли да вложим в други (по презумпция) по-полезни дейности.

Но извън чисто практичната му полза „ирландското сбогуване“ също така ни предоставя възможност да разгледаме отблизо някои любопитни езикови особености, които от своя страна отразяват още по-любопитни културни, социални и исторически феномени – и то без риск да ни обвинят в неприлични обноски.

Смята се, че

изразът Irish goodbye всъщност произлиза не от Ирландия, а от Америка.

Макар че няма единодушна теория за появата му, според една от версиите, цитирана в базата данни с неологизми на университета „Райс“, изразът е разговорен и води началото си от Бостън, Масачузетс, a употребата му се отнася за някой, който напуска парти, бар или друго социално събиране, защото е пиян и иска да си тръгне, без да разговаря с никого и да разкрива нетрезвото си състояние.

Други, по-сантиментални теории свързват произхода на израза с т.нар. Ирландски картофен глад в средата на XIX век, който принуждава между един и два милиона души да eмигрират от Ирландия, голяма част от които впоследствие се заселват в Америка. Трети пък правят връзка между горните две теории, изтъквайки репутацията на ирландските имигранти и техните потомци като големи пиячи, на които често им се налага да практикуват „ирландското сбогуване“, поради което и самата практика започва да се нарича по този начин.

Както можем да предположим, макар и произходът на конкретния израз да е сравнително скорошен, самата практика е много по-стара, като лингвистите проследяват първообраза му не до другаде, а до родното място на добрите обноски – Англия. Използвайки възможността за пореден път да покажат два пръста² на древните си врагове от другата страна на Ламанша (който те, разбира се, наричат The English Channel), англичаните още от средата на XVIII век – като определение на страхливото оттегляне на французите по време на военни сражения³ – назовават практиката на напускане без сбогуване French leave, а в по-съвременен вариант тя съществува и като French exit.

От английския език изразът се разпространява и навлиза в испанския (despedirse a la francesca) и португалския (sair á francesca), а даже и в словенския (oditi po francosko), гръцкия (την κάνω/το σκάω αλά γαλλικά) и немския (sich auf französisch empfehlen), макар че там съществува и понятието einen polnischen Abgang machen („да направиш полски изход“).

Както може да се очаква, французите не остават длъжни на англичаните и на свой ред им показват една bras d’honneur, обозначавайки безцеремонното тръгване като filer a l’anglaise, тоест „измъкване по английски“. На свой ред цял набор от други езици заимстват израза, като например унгарският (angolosan távozik), румънският (a o sterge englezeste), полският (wyjść po angielsku), чешкият (vypařit se po anglicku), украинският („пiти по-англiйськи“) и руският („уйти по-английски“).

Италианците пък, явно предпочитайки да не заемат страна – или пък смятайки англичаните и французите за еднакво невъзпитани, – използват и двете разновидности: както andarsene alla francese, така и filarsela all’inglese.

Както съвсем намясто се отбелязва в статия по темата в Zeit Magazin,

винаги тези, които се измъкват, са другите.

Но не и според българския език, който – като никога! – в този случай се проявява доста по-възпитано и политкоректно от европейските си роднини.

Макар че ирландското, английското и френското сбогуване до известна степен вече са навлезли като фрази и в българския език, той по-скоро разчита на благозвучни, почти ономатопеични и винаги възвратни (тоест насочени не към друг, а към самия извършител на безцеремонното напускане) глаголи, за да назове въпросната практика, например: „изсулвам се“, „измъквам се“, „изнизвам се“, „изнасям се“, „спасявам се“, „чупя се“ и т.н. Някои от другите често използвани глаголи, освен възвратни, са и метафорични: „изпарявам се“, „омитам се“, „омъглявам се“.

А когато изразите съдържат някакво сравнение, се разчита по-скоро на конкретни образи от всекидневието, отколкото на стереотипизиране на цели народи, например: „измъквам се по терлици/пантофи/капли“, „изхлузвам се като мокра връв“, „изнизвам се през задния вход“ или „изпарявам се като дим“. Вероятно всички вие вече сте се досетили и за най-цветистия български израз за въпросната практика, който може и да не обижда ничия национална принадлежност, но със сигурност нарушава добрия тон. (Да, става дума точно за фразата, в която напускането тихомълком се сравнява с друга универсална „човещинка“, или измъкването като „газ“ из „бельо“.)

Тук все пак е справедливо да отбележим, че и в нарочените по-горе за неполиткоректни езици съществуват и „по-дипломатични“ изрази за практиката да се изнижеш без обяснения. В САЩ например като синонимни за Irish goodbye се използва и вече леко остарялото понятие houdini, по името на американския илюзионист, живял в края на XIX и началото на XX век и известен с ловкото си измъкване от белезници, усмирителни ризи и всякакви други примки, както и новопоявилият се (и вече навлязъл и сред младото поколение по света, включително и в България) глагол to ghost, от „призрак“. Французите пък, когато искат да спазят благоприличие и да не обиждат англичаните, използват израза partir comme un voleur („да напуснеш като крадец“).

За финал няма как да не се запитаме какво е положението в самата Ирландия. Според единия от тримата ирландци, до които се допитах, там не съществува конкретен израз, еквивалентен на „ирландско сбогуване“. Другите двама изобщо не ми отговориха, което – вярвам, ще се съгласите – е точно толкова грубо, колкото да си тръгнеш, без да се сбогуваш.

Но все пак изглежда, че не само изразът, а и практиката, поне до известна степен, са достигнали и до Изумрудения остров. Миналата година например гледахме ирландската комедия, взела „Оскар“ за най-добър късометражен игрален филм, чието заглавие – An Irish Goodbye – е директно заимствано от израза. И докато в „Баншите от Инишерин“ – другия ирландски фаворит от 2023 г. – изразът може изобщо да не се споменава, няма как да не отбележим, че в самия център на историята, която филмът разказва, е точно едно абсолютно безцеремонно сбогуване. (Или поне опит за такова, макар и то впоследствие да се превръща в разтегленото сбогуване от алтернативната дефиниция на израза, което – освен че става доста кърваво – трае не часове, а дни наред, отваря нови теми за разговор и претърпява вълнуващи обрати.)

Но дори и изразът Irish goodbye да не се използва в Ирландия, там сбогуването – както рязкото, така и разтегленото във времето и пространството – несъмнено е на почит10. Достатъчно е да споменем (без да се лъжем, че сме го чели) един от шедьоврите на ирландската литература: романа „Бдение над Финеган“ на Джеймс Джойс. Повествованието в него хем се разпростира подобно на болезнено дълго пиянско бълнуване, чийто край сякаш никога няма да настъпи (малко като настоящия текст), хем завършва напълно внезапно, без никакво предупреждение и по средата на изречението – съвсем в стила на ирландското сбогуване. 

1 Според въпросното проучване, цитирано в различни новинарски сайтове и социални медии в средата на март, са анкетирани 2000 австралийци, които посещават средно по 25 партита на година, като на всеки от тях му отнема средно по 45 минути да се сбогува, преди да си тръгне, което се равнява на 18 часа и 45 минути на година. Изследването се приписва на Института по управление на времето на Университета на Нов Южен Уелс в Сидни, но аз не откривам такъв институт на сайта на университета, нито пък споменаване на подобно изследване. Все пак изчисленията звучат правдоподобно.

2 Показването на два пръста е британският еквивалент на универсалния вулгарен знак със среден пръст. Легендата проследява появата на първия жест до Стогодишната война (1337–1453), когато французите пленявали английските стрелци с лък и им отрязвали показалеца и средния пръст, за да им попречат да използват лъка, а незаловените стрелци започнали да показват знака V със същите два пръста като символ на неподчинение на французите.

3 Сред историческите източници няма консенсус дали английското French leave предхожда френското filer a l’anglaise, или обратното, но повечето лингвисти смятат, че и двата израза са се появили в резултат на взаимни обиди в страхливост между френски и английски войници по време на Седемгодишната война (1756–1763), а след това са започнали да се използват като определение на случаите, когато гости на бал или прием си тръгвали, без да се сбогуват с домакините.

4 Според статия в Zeit Magazin от 2014 г., докато по-старият израз „да се сбогуваш по френски“ (sich auf französisch empfehlen/verabschieden) е по-популярен в Западна Германия, в Източна Германия по-често се използва изразът със сходно значение „да направиш полски изход“ (einen polnischen Abgang machen). В статията се цитира научно изследване на германиста Дирк Рамтор, според което вторият израз произлиза от годините след падането на Берлинската стена, когато германците са имали навика да се шегуват на гърба на поляците и да ги набеждават, че са крадливи.

5 В руския си вариант изразът даже се появява в сценария „Как-то так всё вышло…“, който Владимир Висоцки пише в началото на 70-те години: „Снова возникли разговоры, все забыли про барда, и он незаметно ускользнул с женщиной, которой взгляд так безошибочно засек. Так сказать, ушел по-английски.“

6 Като става дума за (само)рефлексивност, мой близък от Швеция се пошегува с пословичната скандинавска социална скованост и каза, че там практиката да си тръгнеш, без да се сбогуваш, се нарича просто „най-нормално напускане на купон“.

7 На основата на „ирландското сбогуване“, „английското изнизване“ и „френския изход“ се раждат и цяла серия шеговити вариации, например: British exit, вдъхновен от Брекзит, който означава да обявиш на всеослушание, че си тръгваш, и часове по-късно да те открият пиян в някой ъгъл; Jewish goodbye, тоест да се сбогуваш с всички и след това още дълго да не си тръгнеш; и Tokyo Sayonara, когато на тръгване се сбогуваш единствено с котката.

8 В горецитираната статия в Zeit Magazin се твърди – както логично бихме могли да предположим, – че в Ирландия все пак се използва английският израз to take French leave.

9 Макар че около популярната дефиниция на израза Irish goodbye като цяло има консенсус, някои източници твърдят, че освен с установеното си и широко разпространено значение, той може да означава и точно обратното – безкрайно дълго сбогуване на входната врата, типично за големи ирландски семейства (но не само), по време на което се отварят нови теми и се провеждат цели разговори.

10 Неизненадващо, житието на самия покровител на Ирландия и ирландците свети Патрик съдържа цял набор такива „сбогувания“ – той бива отвлечен от пирати от родната си Англия, впоследствие бяга от робство и плен в Ирландия и т.н.


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

La grippe, c’est chic

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/la-grippe-cest-chic/

La grippe, c’est chic

Казват, че назоваването на опасностите и страховете е първата стъпка към овладяването им. В този текст ще разгледаме думи, свързани с една от главните опасности, които традиционно застрашават живота и здравето ни през зимата, а именно – сезонният грип. Тази година се очаква пикът на грипната епидемията да настъпи в края на януари. Назоваването на болестта едва ли ще ни спаси от разболяване, но вглеждането в наименованията ѝ на различни езици може поне да ни разведри, ободри и помогне да преживеем симптомите ѝ по-леко.

Дори самите симптоми сякаш придобиват по-приятен характер в превод: кашлянето, кихането и подсмърчането може и в същността си да не представляват нищо повече от досадни дейности, но с френските си наименования tousser, éternuer и renifler – макар да са също толкова ономатопеични колкото и българските – зазвучават някак по-изискано.

С преминаването от проста настинка в грип нещата стават още по-извисени:

описанието на грипните симптоми на френски звучи толкова поетично, че на човек едва ли не му се приисква тутакси да се разболее,

само и само да изпита une sensation de malaise général, un abattement, une brusque poussée de fièvre, des frissons, des maux de tête, des douleurs musculaires et articulaires, généralement suivis d'une perte d'appétit et de vertiges.

Въпреки че общото неразположение, температурата, втрисането, главоболието, болките в мускулите и ставите, загубата на апетит и световъртежът звучат значително по-прозаично, можем да открием известна утеха във факта, че българското наименование на самата болест все пак е от френски произход, благодарение на който съдържа известен чар и финес.

Според етимологичните речници думата „грип“ е заемка от френски – терминът la grippe произлиза от глагола gripper, който означава ‘грабвам, сграбчвам, хващам, обземам, улавям’.

Ето как, етимологично погледнато, се оказва, че

не ние сме тези, които хващаме грип, а грипът е този, който ни сграбчва.

Това важи и за множество други близки и далечни езици, в които названията на болестта произлизат от френската дума: албанците ги залавя gripi, баските ги обзема gripea, хърватите, босненците, словенците и латвийците ги държи gripa, литовците – gripas, a естонците – gripp, испанците и португалците ги лови gripe, чехите и словаците ги хваща chřipka, нидерландците и фламандците ги превзема griep, гърците ги сграбчва γρίπη (grípi), а германците – Grippe. И така нататък.

 От този непълен списък може да видим, че думата – в различни „варианти“ – се е разпространила по света подобно на зараза. И все пак изглежда, че някои езици са устояли – ако не от епидемична, то поне от етимологична гледна точка – и вместо с термини, свързани със „завладяващия“ ѝ ефект, назовават болестта с наименования, чийто произход е още по-поетичен и извисен (второто – съвсем буквално), тъй като отдават появата ѝ на влиянието на звездите.

Както може би се досещате, става въпрос за думата influenza. През Средновековието терминът – от influentia, буквално ‘вливам се’ на средновековен латински – първоначално се използва като понятие в астрологията. То описва неуловима течност, произтичаща от звездите и планетите, за която се смятало, че влияе на човешката съдба. Когато през 1743 г. в Италия избухва заразна епидемия, италианците я наричат influenza di catarro¹, а тя – заедно с наименованието си, вече съкратено до influenza – бързо се разпространява из Европа.

Ето как в някои езици, макар и по-малобройни от гореизброените, грипът става известен под названия, „произтичащи“ и „повлияни“ от италианския първоизточник. Освен на английски, където името на болестта е скъсено още повече (flu), думата с малки вариации се среща и в скандинавските езици (influenza на датски, flensu на исландски, influensa на шведски и норвежки), във финския (flunssa), унгарския (influenza), малтийския (influwenza), както и в арабския (أنفلونزا/anfilunza) и във фарси (آنفولانزا/anfulanza).

Но тъй като езиците са живи организми, те не са „имунизирани“ срещу „чужди“ влияния: и между тях, както между хората, „тече“ постоянен обмен,

те редовно си „влияят“, предават си думи и прихващат един от друг понятия, както хората си влияят, предават си бацили и прихващат един от друг вируси. (Думата „епидемия“, между другото, произлиза от древногръцката ἐπιδήμιος (epidḗmios), от ἐπί (epí ‘върху’) + δῆμος (dêmos ‘народ’).)

Ето така например, макар и да се използва доста рядко, понятието „инфлуенца“ фигурира в българските речници като синоним на „грип“², а някои англоезични речници включват иначе смятаната за остаряла и като цяло излязла от употреба дума grippe³ и я дефинират като influenza.

Но нека все пак завършим с оптимистична нотка, като разгледаме и етимологията на думата „ваксина“, чийто произход – макар и по-скоро аграрен, отколкото поетичен – също, поне според някои източници, се води френски. Терминът всъщност произлиза от латинската дума за „крава“ (vacca), a първоначално се появява благодарение на английския лекар Едуард Дженър, който в края на XVIII век инжектира здрави хора с малки дози гной от болни от кравешка шарка (наречена variolæ vaccinæ) и открива, че това впоследствие ги предпазва от разболяване от човешка едра шарка.

С течение на времето и с разработването на ваксини срещу други болести, семантичното поле на думата се разширява, така че тя започва да се използва във връзка с инокулации срещу всякакъв вид вирусни и бактериални заболявания. Според някои източници не друг, а Луи Пастьор през 1881 г. въвежда в по-широка употреба думата „ваксина“ в чест на Дженър, а неговото име – макар самият той да открива ваксини срещу бяс, кокоша холера, свински еризипел и антракс – служи за основа на думата „пастьоризация“, чиято цел също е да опази човешкия организъм от бактерии, вируси и други „патогени“, тоест – от πάθος (pathos) + -γενής (-genēs) на старогръцки – „производители на страдание“.

1 Catarro на български се превежда като „катар“, което няма нищо общо с едноименната държава, а според медицинските речници означава „възпаление на лигавиците с образуване на серозен ексудат, особено на тези на респираторния тракт“.

2 Според Етимологичния речник на БАН думата „грип“ е навлязла в българския чрез френската grippe, от руската „хрип“, проникнала заедно с разпространилата се през 1782 г. епидемия, позната като „руска инфлуенца“.

3 Думата grippe фигурира в американския речник „Мериам Уебстър“ и в Оксфордския речник, но не и в другите популярни англоезични речници. Според Online Etymology Dictionary тя влиза в английския през 1776 г., а се разпространява в европейските езици след грипната епидемия по време на руската окупация на Прусия през Седемгодишната война (около 1760 г.). Там също се споменава и предположението, че ономатопеичната дума „хрип“ (която от руски е навлязла и в българския) може да е вдъхновила появата ѝ. 

4 Езиковият обмен не свършва дотук. Преди няколко години например в българския навлиза и оттогава набира все по-голяма популярност думата „инфлуенсър“, която също се базира върху идеята за звездно влияние, макар звездите в случая да са от друго естество, а влиянието – с доста по-различни цели. На английски пък, дори и grippe почти да не се използва, нейни родственици – с общ праиндоевропейски корен *gʰreyb- (‘сграбчвам, хващам’) – всъщност са често срещани: grip (‘хватка, захващам’), gripping (‘завладяващ’) и gripe (‘оплакване, мърморя’).

5 Въпреки че се появява преди повече от два века, думата „ваксина“ – по обясними причини – е обявена за дума на годината за 2021 г. от американския речник „Мериам Уебстър“. На сайта на речника има статия, в която подробно се разказва историята за появата и развитието на ваксините. Тя завършва с наблюдение, което ще взема назаем (в свободен превод) и за финал на този текст: „Това показва, че не е задължително науката да е красива, за да бъде велика – същото важи и за етимологията.“


В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Светът е голям и Атлас дебне отвсякъде

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/svetut-e-golyam-i-atlas-debne-otvsyakude/

Светът е голям и Атлас дебне отвсякъде

Докато в България течаха предизборни дебати за и против евроатлантическото бъдеще на страната, аз предприех свое собствено евроатлантическо пътуване: прелетях от София до най-западната част на Европа, пресякох протока между Атлантическия океан и Средиземно море и се озовах в Африка. Освен със зашеметяващи гледки, а често и с необичайни вкусове, звуци и миризми, пътуването в Андалусия, през Гибралтар, а впоследствие и из Мароко ме впечатли и с изобилието от любопитни и неочаквани етимологии на иначе познати думи и топоними.

За илюстрация: наименованието Андалусия (الأندلس, или Al-Andalus на арабски) произлиза от племената на вандалите, чието име впоследствие става нарицателно за хора, които безсмислено унищожават културни ценности; Гибралтар е испанизирана версия на арабското جبل طارق (Jabal Ṭāriq), или „планина Тарик“, наречена на арабския пълководец от берберски произход Тарик ибн Зияд, който предвожда мюсюлманското завладяване на Пиренейския полуостров през VIII век; Мароко пък идва от наименованието на град Маракеш, за което се смята, че е заимствано от берберското словосъчетание ⴰⵎⵓⵔ ⵏ ⴰⴽⵓⵛ (amur n Yakuš), буквално „божия земя“¹.

Точно в покрайнините на Маракеш, докато пиех кафе на покрива на една къща, видях гледка, която ще остане в съзнанието ми дълго след края на пътуването: редица високи палми² на фона на заснежените върхове на планината Атлас.

Всъщност от тази част на Мароко се вижда Висок Атлас – една от трите вериги, заедно с Антиатлас в югозападната част на страната и Среден Атлас в западната, която съставлява мароканската част на планината. Цялата планинска система, чиято обща дължина е около 2500 км, започва от мароканския бряг на Атлантическия океан и се простира по посока изток покрай крайбрежието на Средиземно море, през териториите на Мароко, Алжир и Тунис.

Подобно на начина, по който гледката събира неочаквани и някак (смятани за) несъвместими елементи (тропици, пустиня и планини, Изток и Запад, съвременност и безвремие), наименованието на планината Атлас – а както с изненада научих, също и на Атлантическия океан³ – вплита в себе си многостранни, често противоречиви етимологии и разнообразни езикови, географски и исторически елементи.

Най-популярната теория за произхода на топонима е, че планината е наречена на древногръцкия титан Атлас, за когото съществуват множество легенди и истории.

Според една от тях Атлас участва заедно с други титани в Титаномахия, 10-годишната война срещу олимпийските богове, която титаните загубват. За наказание Зевс изпраща Атлас в най-западния край на познатия тогава свят (за който се смятали Северозападна Африка и Атлантическият океан) и го осъжда да носи небесата върху плещите си за вечни времена.

В „Одисея“ Омир споменава Атлас като морско създание, което поддържа стълбовете между небето и земята, за да не се слеят. А за самите стълбове се смятало, че се намират в океана отвъд най-западния хоризонт. Атлас се появява и в мита за Херакъл (по-известен с древноримското име Херкулес), където титанът успява временно да се отърве от бремето си, но в края на краищата бива надхитрен и отново принуден да се нагърби с небесната сфера.

В друг мит пък Атлас е представен като крал, който отказва на Персей гостоприемство, а Персей му отмъщава, като му показва отрязаната глава на Медуза. Виждайки това, Атлас се вкаменява: брадата и косата му се превръщат в гъсти гори, ръцете и раменете – във високи скали, а главата му – в планински връх, и той отново е заставен да поддържа небесния свод и съзвездията.

По-късни легенди разказват за Атлас като за митологичен крал на Мавретания (да не се бърка с днешната държава Мавритания) – старото латинско наименование на региона, днес известен като Магреб, който включва Мароко, Западна Сахара, Алжир и Тунис (тоест района на Атласките планини). Въпросният крал, подобно на древногръцкия титан, имал дълбоки познания по философия, математика и астрономия и се смята за откривател на първата небесна сфера.

Идеята за тежкия товар, поне според някои лингвисти, е отразена и в етимологията на името Атлас (или Атлант). Според тях то идва от древногръцката дума τλῆναι (tlênai), която означава „понасям“, „издържам“, „търпя“, и на свой ред произлиза от протоиндоевропейското *telh₂- („издържам“, „поддържам“, „подкрепям“). В Etymological Dictionary of Greek (Етимологичен речник на гръцкия език) от 2010 г. обаче нидерландският лингвист Роберт С. П. Бекес опровергава тази теория с аргумента, че няма как древногръцкият титан да носи име с индоевропейски корен. Вместо това Бекес предполага, че произходът на думата всъщност е предгръцки, какъвто често е случаят с думи, завършващи на -ant.

Според други теории името на планината всъщност произлиза от езиците на нейните коренни обитатели, берберите.

Тук отварям скоба: наименованието на берберите идва от древногръцкото βάρβαρος (bárbaros), което първоначално означава „негръцки“ или „чужд“, а разбира се, впоследствие се превръща в източник и на думата „варвари“. Някои лингвисти предполагат, че оригиналната дума има ономатопеичен произход, като имитация на неразбираемия за древните гърци говор на чужденците (нещо като „бъра-бъра“). Първоначално думата е била по-скоро неутрална, но с течение на вековете значението ѝ става пейоративно и в речниците на много европейски езици, включително и на български, тя започва да се използва като определение за „див, жесток, изостанал, нецивилизован човек“. Поради тази причина наименованието „бербери“ вече все повече и повече се смята за проблематично и на негово място започва да навлиза алтернативното ⵉⵎⴰⵣⵉⵖⵏ, ⵎⵣⵗⵏ (Imaziɣen), или „свободни хора“, а колективното име на различните им, но сходни езици е „тамазигт“.

Точно на въпросните езици тамазигт думата за „планина“ е ⴰⴷⵔⴰⵔ (adrar) и според някои теории наименованието Атлас всъщност произлиза точно от нея.

Ето как, противно на общоприетите теории,

може да се окаже, че не древногръцкият титан е заел името си на планината, а обратното –

берберската дума за „планина“ е послужила като първоизточник на името Атлас, а съпътстващите легенди за поддържащия небесата титан са натъкмени към името и планината впоследствие.

Освен че обръща разбиранията ни за света с главата надолу, от тази етимологична теория също така следва, че словосъчетанието „планината Атлас“ е тавтологично, тоест ако се върнем на произхода на наименованието, то на практика гласи „планината Планина“.

Но дори и Атлас да не е дал името си на планината, със сигурност го е дал на няколко други немаловажни, макар и не толкова монументални географски, архитектурни, анатомични и психологически понятия.

На първо място, разбира се, е добре познатият ни географски атлас.

Появата на думата като съществително, което според Речника на българския език на БАН описва „събрани и подредени по определена система географски карти, издадени във вид на албум или книга“, датира от края на XVI век. Образът на древногръцкия титан първоначално се появява на заглавната страница на колекция от географски карти, издадена през 1572 г. от картографа и издател Антонио Лафрери в Рим. Самата дума „атлас“ обаче се използва за първи път от немско-фламандският картограф Герардус Меркатор в издадения през 1595 г. (една година след смъртта му) Atlas, sive cosmographicae meditationes de fabrica mundi. Както подсказва латинското заглавие, Меркатор използва неологизма не просто за да опише колекция от карти, а като синоним на трактат за създаването, историята и описанието на Вселената и света. С течение на времето значението на думата се променя и от средата на XVII век тя започва да се използва с дефиницията, с която ни е позната и до днес. В английския език думата навлиза през 1636 г. чрез превода на гореспоменатото издание, а в българския според Етимологичния речник тя идва чрез руски или немски10.

Друго езиково понятие, което дължи произхода си на Атлас, е от сферата на архитектурата.

Известен като „атлант“ (получено от множественото число ἄτλαντες (atlantes), терминът обозначава каменна скулптура във формата на мъжка фигура, която служи като колона и подпира на раменете си издадена част от фасадата, например балкон или еркер. За разлика от други подобни архитектурни елементи със сходна функция, които обикновено имат неутрални пози и физиономии, като например женските скулптурни фигури, наречени „кариатиди“, изражението на атлантите много често отразява мъчителното усилие, причинено от поддържането на тежкия товар.

Тежкият товар – само, че този на собствената ни глава – става причина думата „атлас“ да навлезе и в анатомията,

където обозначава първия, най-горен шиен прешлен при хората (и при някои животни). Наименованието му, разбира се, се дължи на функцията на прешлена да поддържа нелекото „кълбо“ на главата. Когато в прешлена настъпят изменения, това може да доведе до заболяването фибромиалгия, известно още като синдром на Атлас.

Синдромът на Атлас съществува и в психологията

като обозначение на определен личностен тип (известен на английски като Atlas personality), проявяващ се при индивиди, които като деца са били сериозно психически натоварвани от родителите си и е трябвало да се грижат за тях. Като възрастни тези хора не са способни да се забавляват и живеят в постоянна тревога и с усещането, че целият свят тежи върху техните плещи.

Въпреки всички тези тягостни асоциации от различни сфери и въпреки тежестта, която започвам да чувствам в атласния си прешлен от дългото седене пред компютъра, споменът за гледката към заснежените върхове на планина Атлас ми носи усещане за спокойствие, въздух и лекота – все едно от раменете ми е паднал товар. Но е възможно и това олекване да е породено от завършването на настоящия текст.

1 Любопитно е, че на арабски името на Мароко всъщност е المملكة المغربية (al-Mamlakah al-Maghribiyyah), което в превод означава „Кралството на западното място“. Думата за „западното място“ е много сходна с наименованието Магреб, което иначе се използва като групово название за северната част на Африка, включваща Мароко, Западна Сахара, Алжир, Тунис – тоест за района на Атласките планини. На някои езици, например персийски, Мароко продължава да се нарича Маракеш, а на турски държавата е известна като Фaс, което идва от древната столица Фес.

2 Използвам случая, за да спомена и интересната етимология на думата „палма“, която произлиза от латинския термин за „длан“ – palma, поради приликата на палмовия лист с отворената длан на човешката ръка. По стечение на обстоятелствата пиша този текст на Цветница, чието наименование на някои езици не е свързано с цветя и растения по принцип, а конкретно с палми заради палмовите клонки, с които тълпите посрещнали Христос в Йерусалим. Това е отразено и в наименованията на празника на някои езици: Palm Sunday на английски, Palmsonntag нa немски, Palmzondag на нидерландски и т.н.

3 Връзката между планината Атлас и Атлантическия океан е по-ясно видима в наименованието ѝ на някои езици, например италиански, където тя се казва Atlante. Името на океана за първи път се среща през V в.пр.Хр. в трудовете на Херодот, който пише, че „морето на запад от Херкулесовите стълбове се нарича Ἀτλαντίς“. В „Илиада“ и „Одисея“, океанът е наречен с името на най-големия титан, Ὠκεανός, олицетворяващ митологичната огромна река, за която се вярвало, че опасва цялата земя.

4 Неслучайно древноримското наименование на Средиземно море е било Mare Nostrum, или „Нашето море“.

5 Макар че двете височини от европейската и от африканската страна на входа на Гибралтарския пролив са известни като Херкулесовите стълбове (Columnae Herculis), понякога – например в „Одисея“, те се срещат и под наименованието Стълбовете на Атлас. По време на Ренесанса се появява идеята, че между стълбовете е стоял надписът Non plus ultra, или „Нищо по-нататък“. (С обратното си значение – Plus ultra, думите се възприемат като лично мото от императора на Свещената Римска империя Карл V през XVI век, няколко десетилетия след като Колумб „открива“ Америка.)

6 Разглеждайки изображения на титана Атлас, забелязвам една съществена разлика: на някои от тях Атлас наистина държи небесния свод заедно със звездите, което отразява вярването на древните гърци, че земята е плоска. В други скулптури и картини обаче Атлас е изобразен да държи на раменете си цялото земно кълбо.

7 В периода между XV и началото на XIX век европейското название на средиземноморското крайбрежие на Магреб в Северна Африка е било Варвария (Barbaria) или Варварският бряг (Barbary Coast на английски, Côte des Barbaresques на френски, costa berberisca на испански, Costa berbera на италиански и т.н.).

8 За пръв път думата „варвари“ е използвана от Омир, който нарича племето кари βαρβαρόφωνος (barbarophonos) – буквално „варвароезични“, тоест с чужда, неразбираема реч.

9 Въпреки че заради „варварските“ асоциации думата „бербери“ вече се смята за проблематична и често се заменя с „имазиген“, наименованията (поне на някои езици) на част от животинските видове, които населяват планината Атлас, продължават да включват определението, като например берберски макак, берберски леопард и берберски елен, както и за съжаление вече изчезналия берберски лъв.

10 В Етимологичния речник думата „атлас“ се предхожда от нейния омофон „атлаз“, с който обаче не споделя общ произход – атлазът е копринен плат, чието наименования идва в българския чрез турски и произлиза от арабския глагол طَلَسَ (ṭalasa), означаващ „лъскам“, „чистя“, „изтривам“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Ба(ла)клава за всеки вкус

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ba-la-klava-za-vseki-vkus/

Ба(ла)клава за всеки вкус

В първия момент, щом го зървам във фийда си, заглавието от Vogue Scandinavia ме озадачава – нима баклавата не е винаги актуална?! Нима за нея може да има сезони, та да е нужно да се провъзгласява, че остава на мода и тази година? При по-внимателно вглеждане обаче разбирам, че в бързината съм пропуснала една сричка и заглавието всъщност гласи: The balaclava is here to stay in 2023. Тоест

не било баклава, а балаклава.

Статията обявява т.нар. балаклава – нещо средно между плетена качулка и шапка с яка – за модния хит на сезона. В началото на февруари, освен върху главите на много от посетителите на Седмицата на модата в Копенхаген, с подобен модел шапко-качулка (на непознатия ми до този момент бранд Gunia) – в бежово и с връзки под брадичката – е забелязана и Лили Колинс, главната актриса в сериала „Емили в Париж“, да се разхожда по улиците на снежен Стокхолм.

Според друга статия на сайта на CNN пък задаването на въпроса „как се плете балаклава“ в Google се е увеличило с 5000% в рамките на 2022 г., а само между началото на ноември и края на декември търсенето на аксесоара е скочило с 230%. Бърза проверка показва, че в момента в Instagram има 339 000 изображения, отбелязани с хаштаг #balaclava, и още 147 000 с #balaklava. (И все пак, дори и заедно, те все още са далеч от 2,2-та милиона изображения с хаштага #baklava.)

Като поредния пример за постоянното рециклиране на модни тенденции (лично аз имам спомен за такъв модел шапко-шалове, тогава известни като „ски маски“ или „кюнци“, още от 80-те, когато ми се струваха безнадеждно смотани), балаклавата не ми е особено интересна като „сарториален“ аксесоар, а и продължава да не е по вкуса ми, но за сметка на това ми се струва доста любопитна от лингвистична, историческа и географска гледна точка.

Самата аз чух думата „балаклава“ за първи път през 2012 г., покрай арестите на членовете на групата Pussy Riot след протестното им изпълнение в московската катедрала „Христос Спасител“. Отличителният белег и запазена марка на групата, както знаем, са въпросните балаклави в ярки цветове. За разлика от тези на модните последователи в Копенхаген, които остават лицето непокрито, балаклавите на жените от Pussy Riot са с дупки за очите и устата и служат не за да държат топло, а за да скрият самоличността на носещите ги. С такава цел, разбира се, подобни шапко-маски в днешно време се използват както от престъпници, така и от спецотряди и други пазители на реда, а в миналото са носени от нинджи и тем подобни криминални субекти¹.

Чак след уверението от скандинавския Vogue, че балаклавата „никъде няма да си ходи“, решавам все пак да се поразровя за произхода ѝ. С голяма изненада разбирам, че

не само не било баклава, а балаклава, ами и корените ѝ не били криминални, а кримски.

Оказва се, че наименованието на така модерния аксесоар датира още от ХIХ век и е взето назаем от тогавашния град (сегашен квартал на Севастопол) със същото име² в Крим³. В опит да се предпазят от големия зимен студ, британските войници, сражаващи се в Кримската война (1853–1856), носят именно такива ръчно плетени и изпратени им специално от дома шапко-шалове под каските си. Ето че изборът на бранда Gunia от страна на Лили Колинс, макар вероятно да е случаен, се оказва доста удачен – въпросната марка е украинска и цели промоцията и опазването на украинските традиционни занаяти.

Не съвсем неуместна се оказва и моята първоначална асоциация с баклавата,

тъй като една от версиите за етимологията на името на град Балаклава е именно от турски език – някои източници твърдят, че то произлиза от balık („риба“) и yuva („гнездо“), а други го свързват с думата balıklaga, тоест „добро място за риболов“, като и двете версии се базират на изобилието от риба в едноименния залив, където се намира градът. Това изобилие е отразено и от третата теория за произхода на името, според която то идва от кримскотатарски език, на който изразът balıqlı ava буквално означава „рибно време“.

А и връзката с етимологията на самата баклава може би не е толкова далечна – твърди се, че думата произлиза от монголския корен baγla- (от своя страна тюркска заемка), чието значение „връзвам, увивам, наслоявам“ освен свойствата на баклавата всъщност доста добре описва и функциите на балаклавата, чиито връзки връзваме под брадичката и с която увиваме главата си.

И докато в днешно време е възможно човек да обърка баклавата с вид шапка, в миналото объркването е можело да бъде от съвсем различно естество: кулинарните историци смятат един древноримски сладкиш от наслоени кори с медена заливка, рецептата за който датира от II век пр.Хр., за вероятен предшественик на баклавата. Латинското му название, произлизащо от древногръцката дума πλακόεις (plakóeis, тоест „плоско“), означава „плосък сладкиш“, или иначе казано – placenta.

¹ Модните анализатори обясняват сегашната популярност на балаклавата сред „цивилното“ население като резултат от пандемията, през която свикнахме част от лицата ни да са покрити.

² Въпреки че името на селището и наименованието на модния аксесоар са идентични, с латиница те се изписват различно: мястото е Balaklava, a шапката е balaclava. В гореспоменатите хаштагове в Instagram обаче се използват и двете изписвания, за да отбелязват почти изцяло изображения на шапки, с много малки изключения на снимки от града.

³ През втората половина на ХIХ век наименованието Балаклава е дадено на редица градове, улици и други локации в англоезични държави, сред които Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, а даже и Ямайка.

Скандинавският Vogue определя аксесоара на главата на Лили Колинс като балаклава, но за да сме точни, трябва да отбележим, че на сайта на Gunia този модел с връзки под брадичката се казва „плетена вълнена шапка“. Брандът все пак предлага и съвсем класическа плетена балаклава в червен или сив меланж.

Българската дума „балък“, макар и с доста променено значение, произлиза точно от турската дума за „риба“ (balık).

На кримскотатарски обаче името на града няма как да бъде объркано с баклавата, тъй като там тя е известна като „пахлава“.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

„Частит“ да бъде този ден

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

¹ Любопитно е, че докато „среќно/среќна/среќен“ се използва за честитене на рождени дни или празници като Нова година, на македонски постиженията или придобивките се честитят с „Честито…!“ или с „Честитки!“.

² Още нещо любопитно: за разлика от българския, сръбският и македонският имат различни думи за случайна среща („сусрек“/„средба“) и нарочна, уговорена среща („састанак“/„состанок“).

³ Освен произхода на думата „честит“, в публикацията си „Словообразуване и етимология“ (В: Ѕѣло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х–ХХI век, 2016, №7) Людвиг Селимски оспорва и широко приетите етимологии на думите „сцепление“ и „сношение“.

Тоест написано и произнасяно по един и същ начин, но с различно значение.

В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

„Частит“ да бъде този ден

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chastit-da-bude-tozi-den/

„Частит“ да бъде този ден

Наскоро прочетох някъде, че януари е най-пълният с празници месец и май наистина се оказва така. Започва се от първия ден, още с настъпването на новата година: на 1-ви е Васильовден, следват Йордановден и Ивановден (6-ти и 7-ми), към средата на месеца идват Антоновден и Атанасовден (17-ти и 18-ти), а към края му се падат имените дни на Григор и Живко (25-ти и 26-ти). Справка с календара показва, че буквално всеки втори ден от месеца се отбелязва нечий имен ден. Освен гореспоменатите, празнуващите също включват и много не толкова широко известни именици, като Силвия, Калчо, Евтим, Агнеса, Ксения, Тимотей и много други.

Освен имени дни, през януари се падат и други знайни и незнайни празници: Богоявление, Петльовден (Денят на мъжката рожба), Бабинден (Денят на родилната помощ), Събор на Седемдесетте апостоли, Кръстовден, Средзимие. Като добавим към тях и рождените дни и личните празници, неочаквани щастливи събития и придобивки, успех с някое и друго новогодишно решение, през целия януари пада едно голямо, почти всекидневно честване. Така че може би неслучайно през същия този месец се отбелязват и празниците на двете дейности, които най-често придружават честитенето: на 11-ти януари е Международният ден на думата „благодаря“, а на 21-ви е Денят на прегръдката.

Цялото това честитене и честване ме кара да се замисля за думата „честито“.

Макар на практика самата тя да е почти невидима, тъй като обикновено вниманието ми се концентрира върху празника, който придружава, думата „честито“ сама по себе си се оказва доста любопитна – както с употребата и приложенията си, така и с изненадващия си семантичен произход.

Българският тълковен речник дефинира „честит“ като: „1. Щастлив. Честито семейство. Царю честити! 2. При поздрави и благопожелания да носи радост, да е на добро. Честита Нова година! Честит рожден ден!“ Това, което може би не става ясно от речниковата дефиниция, е

изключително широката приложимост на думата.

На български я използваме като благопожелание както за всеобщи празници (Честита Нова година! Честита Коледа! Честита Баба Марта! Честит 8 март!) и лични чествания (Честит рожден ден! Честит имен ден!), така и за персонални постижения и придобивки (Честито дипломиране! Честита награда! Честита книга! Честита сватба! Честито бебе! Честита нова кола!), а даже и за събития, за които нямаме никаква заслуга (Честит първи сняг! Честита пролет!), или пък като похвала за разни ежедневни дейности, които не заслужават внимание, а още по-малко поздравления (Честита баня! Честита прическа!). (Онзи ден дори видях във Facebook, че един познат е честитил на друг постижението, че се е сдобил с „евтини“ билети за представлението с Джон Малкович.)

За разлика от голямата разпространеност на думата „честито“ на български, в много други езици честитенето е доста по-нюансирано, така че различните случаи изискват различни думи.

Дори и в не особено софистицирания в това отношение английски се използват поне четири различни фрази за гореизброените случаи (Merry Christmas! Happy birthday! Congratulations! Best wishes!). Ситуацията във френския и немския не е много по-различна: Joyeux Noël ! Bon anniversaire ! Félicitations ! Meilleurs vœux ! / Frohe Weihnachten! Alles Gute zum Geburtstag! Herzlichen Glückwunsch!

На испански освен обичайните Felicidades (и производните им Feliz cumpleaños/Navidad/año nuevo) има и един интересен израз, за който научих неотдавна: Enhorabuena. Имайки предвид, че на испански съществителното обикновено се поставя преди модифициращото го прилагателно, буквалното значение на думата, разделена на отделните си съставки, е „на добър час“. Всъщност обаче тя чисто и просто означава „честито“, както я дефинира и речникът. Или не съвсем чисто и просто – според испаноговорещи приятели изразът се използва като поздравление за нещо, което човек е постигнал и за което има заслуга (нова работа, успешно взет изпит или пък раждането на дете), за разлика от обичайните felicitaciones, които се използват на рождени дни и други подобни, случващи се редовно и от само себе си празници. Проверка в речника показва, че „На добър час!“ на испански се превежда като Buena suerte, което пък обърнато в обратната посока се връща като „Kъсмет!“.

Идеята за късмет е заложена и в думата за „честито“ на македонски и сръбски (съответно „среќно“ и „срећно“), която се използва почти идентично като в българския език¹ и произлиза от думата „среќа“/„срећа“ (‘късмет, щастие’), а от своя страна тя е етимологично свързана със „среща“ (от праславянското *sъręťa, през старобългарското „сърѧща)².

За съжаление, Институтът за български език при БАН все още не е стигнал до буквата Ч в изготвянето на многотомния „Български етимологичен речник“, но на няколко други места откривам потвърждение на широко разпространеното предположение, че

прилагателното „честито“ е семантично свързано с думата „чест“.

В „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език“ (1999) например думата „честит“ се появява в гнездото с връх „чест“. В това твърдение има някаква логика, ако гледаме на празника като на честване или случай за отдаване на чест – било то към рожденика, към някой светец или към определено събитие. Другатa възможна връзка, която откривам, е с думата „чест“, но като прилагателно, означаващо ‘редовен, повтарящ се през малки интервали’. Тази връзка, имайки предвид редовния характер на много от празниците, които си честитим, също ми се струва логична.

Тези предполагаеми етимологии обаче са отхвърлени от уважавания преподавател и изследовател по обща лингвистика и сравнително славянско и балканско езикознание проф. Людвиг Селимски, който твърди, че

думата „честит“ всъщност произлиза не от „чест“ (която на свой ред произлиза от старобългарското „чьсть“), а от „част“ (от старобългарското „чѧсть“, също означаващо ‘участ, съдба, дял’)³.

Според Селимски „поради претърпени с времето звукови промени основното чест- от състава на честит [като производно от думата честь ‘част; pars’] се е оказало в омонимно отношение спрямо днешното книжовно чест ‘honor’, с което го и смесваме“. Като доказателство за аргумента си той използва, от една страна, разминаването в дефинициите: „… ако интересуващото ни честит е свързано по семантика с чест ‘honor’, неговото значение можеше да бъде дефинирано като „такъв, който има чест, honor“, както напр. именит ‘известен, прочут, с голямо име’.“ А то не е – както показва дефиницията, която цитирам по-горе. От друга страна, връзката с „част“ става ясно видима, когато помислим за „честит“ като синоним на „щастлив“: в своя „Речник на български език с тълкувание на български и руски думи“ (1895–1904) Найден Геров дефинира „честь“ като ‘добър случай, делба, среща, благотба, благополучие, щастие, късмет, бахт’ и – на руски – като ‘счастье, благополучие, судьба’.

Тъй като не съм лингвист, не мога да преценя доколко теорията на Селимски е достоверна, но така или иначе ми звучи убедително и със сигурност ми е интересна заради неочаквания ъгъл, който представя. Най-малкото – както забелязах вчера, докато честитях рождения ден на майка си – ме кара да се замисля върху вградените в думата „честит“ щастливи, а не честолюбиви пожелания, макар и те често да остават засенчени от празника, към който са прикрепени.

А накрая не ми остава друго, освен да пожелая честит рожден ден на „Тоест“ и много поводи за чествания на читателите му. За мен е чест да съм част от това начинание.

¹ Любопитно е, че докато „среќно/среќна/среќен“ се използва за честитене на рождени дни или празници като Нова година, на македонски постиженията или придобивките се честитят с „Честито…!“ или с „Честитки!“.

² Още нещо любопитно: за разлика от българския, сръбският и македонският имат различни думи за случайна среща („сусрек“/„средба“) и нарочна, уговорена среща („састанак“/„состанок“).

³ Освен произхода на думата „честит“, в публикацията си „Словообразуване и етимология“ (В: Ѕѣло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х–ХХI век, 2016, №7) Людвиг Селимски оспорва и широко приетите етимологии на думите „сцепление“ и „сношение“.

В умалителната на сръбски и македонски честица ‘частица’ е запазена непроменената гласна е.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.