Tag Archives: зависимости

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kulturata-na-razseyvaneto-i-kapanut-na-dopaminovata-zavisimost/

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Колко време прекарвате на ден пред екрана на телефона си? А пред компютъра? Не, не по работа, а за удоволствие и развлечение или просто така, от скука – както понякога отваряте по навик хладилника, без да сте точно гладни. Едно е сигурно: всички сме станали повече или по-малко зависими от технологиите, които носим в джобовете си. Те са удобство, но също и робство – факт, който някои хора осъзнават, но това ни най-малко не ги притеснява. Защото всички сме в играта – и малки, и големи.

Тед Джоя е авторът на The Honest Broker – блог за музика, книги, медии и култура. Неотдавна там излезе неговата статия „Състоянието на културата“, която повдига някои твърде важни въпроси.

Ще се опитам да резюмирам и преразкажа накратко основните моменти от речта, с чиято помощ искам да обърна внимание върху слона в стаята, който всички се правим, че не забелязваме. 

Културната хранителна верига

В политиката се въртят едни и същи лица и едни и същи приказки. Истинското действие обаче се случва в масовата култура, която се променя с шеметна скорост тук и сега. Тед Джоя казва, че ако културата беше като политиката, щяхме да имаме само два избора: или изкуство, или развлечение.

Много творчески хора смятат, че това са единствените възможности – както за тях, така и за тяхната публика. Или дават на публиката това, което тя иска (работата на артиста), или поставят изисквания към публиката (оттук започва изкуството). Но те грешат. 

Може би е по-добре да разглеждаме творческата икономика като хранителна верига. Ако сте артист или се стремите да станете такъв, реалността ви често изглежда така:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Най-голямата промяна, случваща се в момента, е раждането на постразвлекателната култура. Развлекателните компании са в беда и отчаяно се опитват да се борят за оцеляването си. Да вземем за пример филмовия бизнес:

Disney е в състояние на криза, защото всичко се свива;

Paramount уволни 800 служители и си търси нов собственик; 

Universal вече пуска филми за стрийминг след само 3 седмици в киносалоните; 

Warner Bros. всъщност прави повече пари, когато не пуска нов филм.

Музиката може би е в най-лошо състояние от всички. Sony наскоро инвестира в каталога с песни на Майкъл Джексън на стойност 1,2 млрд. долара. Нито един лейбъл не би инвестирал дори частица от тази сума в представянето на нови артисти. 

Това повдига очевидния въпрос: с какво ще заменим търсенето на нови развлечения? Отговорът вече е налице. Ето един по-актуален модел на културната хранителна верига през 2024 г.:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Най-бързо развиващият се сектор на културната икономика е разсейването като забавление

Може да го наречете превъртане или скролване, или губене на време. Но това не е изкуство или забавление, а просто непрестанна активност. Като ключовият момент тук е, че всеки стимул продължава само няколко секунди и трябва да се повтаря.

Това е огромен бизнес и скоро ще бъде по-голям от изкуството и развлеченията, взети заедно. Всичко се превръща в TikTok – подходящо име за платформа за бизнес, базиран на стимули, които трябва да се повторят само след няколко тиктакания на часовника.

Facebook, Instagram, YouTube и Twitter възприеха същия модел. Това ще направят и всички останали, които се опитват да забогатеят в социалните медии.

Става дума за нещо повече от горещата тенденция на 2024 г. Тя може да продължи вечно, защото се основава на химията на тялото, а не на модата или естетиката.

Нашият мозък възнаграждава тези кратки изблици на разсейване. Неврохимичното вещество допамин се освобождава и това ни кара да се чувстваме добре – така че искаме да повторим стимула. Отново, и отново, до безкрай.

Цикълът изглежда така:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Това е познат модел за пристрастяване. Едва сега се прилага към културата и творческия свят. И милиарди хора стават неволни доброволци в най-големия експеримент по социално инженерство в човешката история.

Онзи прост модел на изкуство срещу забавление вече не е актуален. Дори разсейването е само стъпало към истинската цел в днешно време — пристрастяването.

Ето я бъдещата културна хранителна верига – преследвана агресивно от технологични платформи, които сега доминират във всеки аспект от живота ни:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Технологичните гиганти искат да създадат свят на зависими, в който самите платформи ще бъдат дилърите. Пристрастяването е целта. Не го казват открито, но няма и нужда. Всичко е предназначено да привлече и заключи потребителите в цикъл на пристрастяване.

  • Платформите се пренасочват към интерфейси с безкраен скрол, където стимулите оптимизират допаминовата верига.
  • Всичко, което може да ви убеди да напуснете платформата – новина или всяка външна връзка – се наказва брутално от техните алгоритми. Това може да ви освободи от състоянието на зависимост, следователно не може да бъде позволено.
  • Убеждават ви да сложите очила за виртуална реалност, в която ще бъдете погълнати от стимулите. Канят ви да живеете като пасивен получател на измислени преживявания, като роб от „Матрицата“.

Всички изпълнителни директори на въпросните компании знаят за вредите от своята „услуга“, но въпреки това я предоставят. За тях не е проблем. Колкото повече се използва тяхната технология, толкова по-лоши стават всички психически показатели. Въпреки това те продължава агресивно напред, защото никой не иска да губи пазарен дял от допаминовия картел. 

Всичко се прави със специален фокус върху децата

Технологичните гиганти осъзнаха онова, което всеки търговец на дрога отдавна знае: по-изгодно е потребителите да бъдат привлечени, докато са млади. 30% от децата на възраст между  5 и 7 години са в TikTok. От 2010 г. насам статистиките показват непрекъснато влошаване на младежкото психично здраве.

А очилата за виртуална реалност повдигат още повече проблеми – защото пренастройват мозъците на потребителите. Експертите вече говорят за „симулаторна болест“ и това са само физическите симптоми, сред които гадене, световъртеж и главоболие. Представете си психическите изкривявания и последствията от тях. Повишената тревожност и неспособността за задържане на вниманието са вече ежедневие. 

Това е новата култура. И най-впечатляващата ѝ характеристика е липсата на култура или дори забавление – и двете се заменят от натрапчива активност без смислен резултат.

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Как преследването на удоволствието може да доведе до по-малко удоволствие?

Всичко е геймифицирано. Всичко може да се превърта. Но какво прави това с нашия мозък, с живота ни? С бъдещето?

Колкото повече зависимите разчитат на тези стимули, толкова по-малко удоволствие получават. В определен момент този цикъл създава анхедония – пълната липса на удоволствие от преживяване, за което се предполага, че е преследвано именно за удоволствие. 

На пръв поглед е парадоксално. Може би като защитен механизъм, но нашите мозъци са устроени точно така. В определен момент зависимите все още преследват стимула, но главната цел вече е да избегнат болката от лишаването от допамин.

Какво се случва, когато същото изживяване бъде доставено на всички чрез телефоните? Резултатите са опустошителни. Дори хора, които са смятали, че са имунизирани срещу пристрастяващо поведение, биват унищожени от допаминовия цикъл. Това, естествено, не е чак толкова ново: първо процесът на пристрастяване беше добре изпробван чрез превъртането на стотиците денонощни канали кабелна и сателитна телевизия. „Запингът“ се появи години преди да сложим телефоните в джобовете си. 

Съществува специфичен, необичаен модел на мозъчно активиране, който присъства при хора, които страдат от анхедония (а тя е ключова характеристика на дълбоката депресия, и отсъства при здрави хора). 

През 2024 г. това, което правим за забавление, е да висим на телефоните си. Но то не ни носи щастие. Някои компании привличат хората с опиати. Други – с приложения и алгоритми. Така или иначе, този изключително успешен модел  произвежда зависими хора.

Тед Джоя прави заключение, че това е нашето дистопично бъдеще. Не толкова „1984“ на Оруел — по-скоро нещо като „Прекрасният нов свят“ на Хъксли.

Децата в прекрасния нов свят

Джонатан Хайд е социален психолог в Бизнес училището „Стърн“ към Нюйоркския университет. Той счита, че децата под 16 години не трябва да имат достъп до каквито и да е социални медии, под 12-годишна възраст не трябва изобщо да притежават смартфони, а във всички училища е необходимо смартфоните да бъдат забранени. 

Хайд е автор на книгата „Тревожното поколение“ и твърди, че ако не се опитаме да ограничим връзката на децата с техните телефони, ще бъдем изправени пред идиокрация в пълен комплект с пандемия от психични заболявания. 

Всички сме наясно, че пълна забрана на телефоните под определена възраст звучи крайно и невъзможно за постигане – най-малкото защото технологиите могат да бъдат изключително полезни в образователния процес. Но все пак може би е време да се замислим над опасността от неограничената им достъпност.  

Наскоро гледах филма „Прекрасни дни“ на режисьора Вим Вендерс. Бавен, съзерцателен, аналогов, той се опитва да ни припомни способността да се живее по друг начин, без страха, че ще пропуснем нещо. Млад мъж влезе в киносалона, без да свали слушалките си, и видимо неспособен да разбере какво се случва на екрана, стана с досада и излезе малко преди средата на филма. Такова, изглежда, е реалното състояние на нещата в световната култура през 2024 г. Допаминовият картел задълбочава най-сериозните ни социални проблеми – в образованието, на работните места и в личния живот. Компаниите няма да спрат да правят това, което им носи пари.

Вие обаче можете поне да опитате, направете си тази малка услуга. Излизайте офлайн от капана – поне от време на време, и започнете да забелязвате дърветата, децата, домашните си любимци и хората около вас. Може общуването с тях да се  окаже доста по-интересно и смислено в реалния живот, отколкото онлайн. 

Не сте пристрастени към дрога? Помислете пак

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ne-ste-pristrasteni-kum-droga-pomislete-pak/

Не сте пристрастени към дрога? Помислете пак

Идеята за тази необичайна (в сравнение с повечето ми публикации в „Тоест“) статия се породи като следствие от предишната – за т.нар. борба с дрогата в България. За една тема, която възнамерявах да засегна накратко, накрая не се намери място. След това с редакцията преценихме, че тя заслужава самостоятелно внимание. Темата е: какво разбираме под „наркотици“. Както и под „зависимост“ изобщо. И тъй като вникването в проблема е свързано с поставянето на всекидневни очевидности под въпрос, избрах да пиша в първо лице и да споделя личен опит, вместо да застана на привидно неутрална анализаторска позиция.

Къде съм в картинката

Не пуша и никога не съм пробвала – нито тютюн, нито нещо друго. Не пия и нищо по-алкохолно от боза (не от убеждение, просто вкусът ми е гаден), така че съм нямала възможност да разбера какво е да се напиеш. И наркотици не съм вземала. Освен може би веднъж, когато ми дадоха едно кексче и ми казаха, че от него ще ми стане хубаво. Чак след като го глътнах, схванах какво всъщност са ми казали. Е, никаква промяна не усетих.

От тийнейджърка обаче всекидневно пия чай. Нямаше да мога да напиша никоя от статиите си, без да се подкрепя със силен черен чай. А понякога, когато чаят не е достатъчен, за да влезе мозъкът ми в работен режим, си помагам и с хрупане на какаови зърна. Така направих и днес.

Много хора ми се смеят, когато кажа, че да, не пуша, не пия, не се друсам, но съм зависима от чая. Мой приятел с дългогодишен опит в злоупотребяването с различни наркотици прие твърдението ми сериозно и рече: „Ами чаят е спийд“. „Спийд“ е жаргонно название за наркотиците, които действат стимулиращо – като амфетамините например.

Две понятия за дрога

Когато говорим за дрога, обикновено имаме предвид наркотични вещества, които в повечето случаи законът признава за такива и които са под строга регулация, често са и забранени. Наркотици в този смисъл са например – при всички разлики във въздействието и рисковаността на употребата им – марихуаната, хероинът, кокаинът, амфетамините, LSD-то, разни модерни „дизайнерски“ дроги и пр.

Някои наркотици се промъкват покрай законовите регулации. Като балоните с райски газ, чиято продажба накрая уж беше забранена за непълнолетни, но забраната е широко нарушавана. Или в миналото дишането на лепило „Кале“ заради ацетона в него.

Други наркотици са допустими за използване в медицината, но не се продават свободно – например упойките и лекарствата, изписвани с жълта и зелена рецепта.

В широкия смисъл на думата обаче дрога са всички психоактивни вещества, тоест веществата, които по един или друг начин влияят на съзнанието. От тази гледна точка и алкохолът, и тютюнът са дрога. Но също и кафето, чаят (растението чай, а не отвари от други билки, някои от които впрочем също съдържат психоактивни вещества), захарта, кока-колата, да не говорим за енергийните напитки. И още много съвсем легални храни и напитки.

Наркотици и зависимост

Как се решава кой продукт, водещ до промяна в съзнанието, да се обяви за наркотик и кой – не? Дали критерият е зависимостта, която може да се развие при употребата? Надали – далеч не всички наркотици предизвикват зависимост като хероина. От друга страна, алкохолът и тютюнът могат да доведат до тежка зависимост. Човек се пристрастява и към кафето, чая, захарта и пр.

Освен това зависимостта може да бъде чисто психическа, без да е свързана с физическата консумация на вещество или продукт. Добре известно е например, че човек може да се пристрасти към хазарта. Въпреки това безогледната реклама на хазарт в България беше ограничена едва наскоро. И още е рано да се каже дали и доколко ограниченията ще работят.

Зависимост може да се развие и към неща, смятани за безвредни, а някои дори за необходими и полезни. Свикнали сме да се говори за пристрастяване към компютърни игри, интернет и мобилни телефони или към телевизия. Но зависимостта може да бъде и към работата, секса, спорта и какво ли още не, дори към четенето.

Склонни сме обаче да забелязваме едни форми на зависимост повече от други. Ако някой си гледа само в телефона, това може да се интерпретира като пристрастяване, все едно каква дейност извършва този човек с помощта на телефона. Но ако някой чете книга (стига да не я чете от телефона си), това се смята за достойно за душата. Независимо че и в двата случая става въпрос за еднакво дълбока погълнатост от дейността, принудителното изваждане от която би предизвикало аналогичен дискомфорт.

Антисоциални ли са зависимостите?

Широко разпространено е схващането, че дрогирането, алкохолизмът и изобщо зависимостите са нещо антисоциално. Понякога действително става въпрос за контракултурно бунтарство. В много случаи обаче причината е тъкмо обратната – човек стига до зависимост поради усилията си да се впише в обществото и/или да функционира пълноценно в него.

Това, че не пропуших, беше един от факторите да съм сред аутсайдерите в училище. А понеже и не пия, многократно съм била под социален натиск. „Ама само една чашка няма ли да пийнеш?“ „Няма да чукна наздравица с теб, защото си на безалкохолно!“ Понякога дори съм нямала възможност да откажа да ми сипят алкохол. В един период си бях решила проблема с наздравиците, като лъжех, че в кока-колата ми има водка.

Един бивш колега, който пък не пиеше поради алкохолизъм, от срам да не се разкрие зависимостта му тайно даваше питието си на друг колега, който поради това поглъщаше двойно количество и се напиваше. Друг познат, уволняван заради проблемите си с алкохола, реторично питаше: „Как да ходя на служебни купони, като там се пие?“.

Някои вземат наркотици, за да се справят по-добре с работата си. Не става дума само за представители на творческите професии, като музикантите. Амфетамините могат да допринесат например за по-добра концентрация и работоспособност при хора, на които кафето и чаят не са им достатъчни.

Може би дрогата, свързана с най-голяма стигма, е хероинът. Но няма да забравя разговора си с един здравен медиатор в ромски квартал, който ми разказваше за хероинозависимите мъже от махалата. Попитах го кое ги кара да посегнат към този наркотик. Отговори, че те работят тежък физически труд. Идва някой и им казва, че ако си бият една инжекция, ще имат сили и няма да се уморяват. Първите пъти наистина усещат прилив на сили. После вече става късно.

Изобщо, дрогирането в името на социалното функциониране е нож с две остриета, независимо дали говорим за „сериозни“ наркотици, алкохол, или за кафе и т.н. Черният чай и какаовите зърна може да ми помагат да работя, но не питайте как ще заспя след това. Има хора, които не могат да заспят без алкохол или приспивателно (в което се съдържат наркотични вещества), след като през деня са изпили сума ти кафета, за да са в състояние да работят.

Разнообразното отношение към дрогите

Причините едни психоактивни продукти и вещества да са легални дори за деца, ползването на други да е възможно при определени условия, а трети да са абсолютно забранени, не са в самите продукти или вещества. Те са културни, политически, религиозни, географски, икономически.

Марихуаната може би нямаше да бъде толкова „демонизирана“, ако от растението коноп не се произвеждаха толкова много продукти, между които плат, хартия, биогориво, строителни и изолационни материали. Съответно криминализирането на конопа е от полза за производителите на „конкурентни“ стоки – памук, за петролната индустрия, дървопреработването и още доста бизнеси. Колкото и абсурдно да е това, защото индустриалният коноп е нещо различно от видовете на растението, които се използват като наркотик.

В САЩ консумацията на алкохол е забранена до 21-годишна възраст, а на открити места е възможна само ако бутилката е скрита в плик. Същевременно лекарите масово предписват лекарства, към които пациентите лесно се пристрастяват. В Германия отношението към алкохола е далеч по-либерално, но до медикаменти, предизвикващи зависимост, се прибягва само ако няма други варианти. Дори след операция на пациента може да се даде само ибупрофен. И да му се обясни, че не е толкова страшно да се научи да понася някаква болка.

В Чили масово се пие чай от кока, а ако сте на голяма надморска височина в Андите, без този чай трудно ще останете в съзнание. В случай че решите да си донесете такъв чай в България обаче, се излагате на сериозен риск. Затова пък тук маковото семе го продават в магазините, но ако си занесете някое пакетче в Сингапур, може да си имате големи неприятности.

За разлика от исляма, християнството разрешава алкохола, а при вземането на причастие консумацията му дори е задължителна. Най-последователни по отношение на психоактивните вещества са мормоните, които забраняват не само алкохола, а и кафето и чая.

Необходимост или конвенция?

Като се замислим, някой, изпил десет кафета, може да представлява сериозен риск за пътното движение поради нервността и прилива на енергия от многото кофеин. Но от законова гледна точка не е извършил нарушение, „надрусвайки се“ с кафе. Друг човек, който страда от епилепсия, не получава припадъци само ако всекидневно приема бензодиазепинови лекарства. Но употребата им ще даде положителен тест за наркотици. Трети може да пие амфетамини, които са му предписани, за да се справя с дефицита си на внимание, който му пречи да шофира безопасно. Четвърти може да причини катастрофа именно защото не си е пил лекарствата от страх да не даде положителен тест.

Подобни парадокси виждаме и в останалите сфери от живота. Злоупотребата с алкохол например може да направи някого много по-агресивен от напушването с трева, но алкохолът се продава свободно в магазините, докато марихуаната е на специален режим дори в страните, в които е легализирана.

Накратко, отношението към едни или други психоактивни вещества, както и правното им регулиране не са пряка функция от тяхното въздействие. Има ред други причини – от културни специфики до корпоративни войни. Без да пренебрегваме корупцията и огромния черен пазар, свързан с производството и разпространението на нелегални субстанции.

Затова, преди да сочим с пръст „дрогираните“, „наркоманите“, „пияните“ или „алкохолиците“, е добре да се опитаме да си дадем сметка за собствените си зависимости. Разделянето на „ние“ и „другите“ е изпитан популистки трик. Но в повечето случаи просто не е честно. И говори за други зависимости.

Заковани в 90-те. Разговор за зависимостта като проблем на личността и на обществото

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/zakovani-v-90-te-razgovor-za-zavisimostta-kato-problem-na-lichnostta-i-na-obshtestvoto/

Заковани в 90-те. Разговор за зависимостта като проблем на личността и на обществото

В началото на април т.г. Розовата къща – единственият дневен център в страната, който предоставя социални услуги в помощ на бездомни зависими хора – беше спасена с над 100 000 лв. от дарители.

В България е честа практика граждани да подкрепят или изцяло да поемат основни здравно-социални функции на държавата. Зависимостите обаче са маргинална тема сред маргиналните теми в публичния разговор. Взривът от съпричастност остави усещането, че тя всъщност живее в сърцата на много хора.

Надежда Цекулова търси какво се крие зад мълчанието ни в един разговор с Кристина Янкулова, бивша наркозависима.

Заковани в 90-те. Разговор за зависимостта като проблем на личността и на обществото
Кристина Янкулова © Личен архив

Защо имате отношение към зависимостите? Каква е личната Ви история?

Всичко се случи през 90-те години. Аз съм родена през 1980 г. и съм отраснала в центъра на София. След 89-та тук избухна нещо като епидемия – навсякъде дрога, зависими хора. На 14 вече бях започнала да пия, да пуша трева. Хората казват, че тревата е gateway drug – дрога, която те повежда по пътя на наркотиците. Аз не споделям тази теория, но не отричам, че има хора, при които с това се започва. Така беше и при мен. Но бих казала, че широкото разпространение и лесният достъп до наркотиците допринесоха за това, което се случи с мен. 

Много мои приятели починаха. Други не успяха да се откажат. Имало е и такива, които се отказаха без каквато и да е помощ от някаква институция – тук никога не е имало адекватни институции… Това бяха „факторите на средата“, така да се каже. 

В съвсем личен план аз винаги съм се чувствала различна, несъвпадаща с идеите за това, което трябва да бъде човек – да е успешен, да е страхотен… Научих се да чета, когато бях на четири години и половина, съответно възрастните ме вземаха за потенциален гений. Но когато се озовах в училище, се оказа, че децата не се радват да виждат някой, който се е научил да чете толкова рано. Още оттам започна моята изолация. Вместо страхотна и гениална се чувствах неспособна да се социализирам.

Наркотиците не водят ли до още по-голяма изолация?

Там има много специфична взаимовръзка между хората. Те не са приятели, не държат един на друг, но споделят нещо, което никой друг не прави. Това по някакъв начин допринася да се чувстваш част от нещо, което е ваше, на групата. В началото дрогата дава измамно усещане за свобода, за преборване на комплексите.

Изходът от такава ситуация не е задължително добър, особено през 90-те. Вие как се справихте?

Няколко години се дрогирах с всичка сила. Всеотдайно беше, нямах никаква идея да се отказвам. Не мисля, че когато някой започва, си задава въпроса как ще се откаже след това. Така на 17 вече бях в тежко положение, стигнах и до свръхдоза, много често попадах в токсикологията. Решението ми да спра беше много повлияно от това да не продължавам да правя гадости на семейството си и на приятелите си. 

Започнах да се опитвам да се отказвам, което беше почти безсмислена борба, защото нямаше институции, нямаше и хора, които да са поне малко наясно с това как да работят със зависими. Всичко се свеждаше до ходене по психиатри, които даваха тежки лекарства, от една зависимост се преминаваше в друга и всичко това не помагаше по никакъв начин човек да спре. Къде ли не съм се лекувала тогава. През 99-та вече бях много зле, приемаха ме непрекъснато в болница и майка ми идваше с мен, защото като истински наркоман аз бягах от болницата, дрогирах се и се връщах. Извикаха я, за да ме пази. Така, докато се разхождала в коридора, една жена ѝ казала: „Аз видях Вашето дете. Трябва да знаете, че синът на моята съседка е в Италия заради същия проблем.“ Ето така се разпространяваше информацията тогава. 

Заминах за тази комуна, в която всичко минаваше през конфронтация и много работа. Бяха нужни към три години, за да се оправя аз самата. След абстиненцията започва едно събуждане, което е много болезнено, защото осъзнаваш, че си изпуснал най-хубавите си години. И това наистина много боли, защото няма нищо, което да приспи тази болка, мислите, истинското осъзнаване на реалността. 

Избрах да остана по-дълго време и да помагам на хора като мен, които тепърва започваха пътя си. Имах дори идеята да остана там завинаги. Отказа ме това, че влязох в тази комуна на 19 и на 26 все още не бях имала свой собствен живот. 

Седем години не са малко време, върнала сте се в един свят, който е бил напълно непознат.

Абсолютно. Това беше изключително страшно. Дори не беше стресиращо, а беше страшно. Защото на всичкото отгоре точно в тези години се бяха появили мобилните телефони, банковите карти. И изведнъж аз се озовах обратно в България, буквално не знаейки как да използвам банкомат например – елементарни неща от всекидневния живот. Компютър никога не бях използвала. Самият формат на общуване с хората ми беше много куц – как да обясниш кой си, защо те е нямало толкова години, защо не знаеш какви групи са станали известни тогава или какви филми са излезли… Беше много трудно. 

През годините има натрупани много знания за зависимостите. Въпреки това в България изглеждаме сякаш заковани в края на 90-те в това отношение, поне моето усещане е такова. Как изглежда този пейзаж в момента през Вашите очи? 

Леко безнадежден. Защото липсва общност. Аз се прибрах в България през 2006 г., почти 20 години са минали оттогава, а все още усещам културния шок. Съвсем сериозно, седя и си казвам: как е възможно? Защото Италия може да има всичките си проблеми, но начинът на общуване е коренно различен – желанието на хората да помогнат, признанието, което получаваш, когато кажеш: „Аз бях в комуна…“ Хората се радват за теб, поздравяват те. Докато тук, колкото и да ми е неприятно, е имало случаи, в които майка ми е била права да казва: „Мълчи си“. Няма я тази сплотеност, която помага да се почувстваш по-добър, да се почувстваш полезен по някакъв начин. 

Имате ли обяснение за себе си защо като общество сме някак враждебни към хората, които имат нужда от помощ? Понякога дори жестоки…

Когато става дума за зависими, наистина е жестокост. Всъщност вярвам, че отговорът на този въпрос е страх. Страх от това, че някой е различен, че ти не можеш да го разбереш. Сблъсквала съм се стотици пъти със стереотипа, че ако си наркоман, то ти със сигурност си престъпник. Или ако имаш психически проблем, със сигурност си „луд за връзване“, трябва да те изолират някъде. Виновен си, че не си човекът, който се очаква да бъдеш. 

В момента има висока употреба на различни вещества, синтетични, изключително достъпни за младите хора. Институциите ни знаят тревожно малко и правят тревожно малко по въпроса. Така една история като Вашата може да бъде мултиплицирана във времето безброй пъти. Има ли общо действие, което би могло да бъде полезно в такава ситуация? Какво правят примерно в Италия за своите млади хора? 

Трудно е за сравнение, защото обществото е много различно. Там Католическата църква играе огромна роля в живота на хората. Освен това има доста добре развита благотворителност, осигуряваща за хората с проблеми много опции, които в България не съществуват. Тук се стига до „Оправяй се!“, няма институция, която може да помогне. В Италия, когато излязох от комуната, нямах нищо, никакви пари. Живяла съм един месец при сестрите на Майка Тереза, като това беше само една от възможностите, които имах за отсядане. 

Аз разбирам, че ролята на Църквата е спорна в съвременното общество, но тук нямаме нито Църква, нито развита благотворителност, нито социални услуги. 

Звучи като да нямаме чувство за общност, потребност да си помагаме, без значение дали през формални, или през неформални инструменти. 

Точно така, такова е усещането. Мисля, че по някакъв начин е свързано с цялостното отношение към живота. Италианците са някак много свързани с живота. Децата им например не пишат код на 12 години. Няма го това изострено желание да бъдеш велик непременно. Тук има много голям натиск да си добър, да завършиш университет, да си „успял“. Хората със зависимости обикновено имат проблем да се впишат в това изискване – по различни причини – и това ги кара да не виждат място за себе си в този живот. 

Споменахте в разговора стереотипа за „наркомана престъпник“. Този стереотип е резултат от нещо, което не знаем за зависимите, което липсва в масовото съзнание. Какво е то?

В масовото съзнание отсъства разбирането, че да си зависим не означава непременно да шмъркаш в тоалетната на клуба. Аз познавам много зависими хора, които дори не докосват наркотици. Познатият ми, който след работа трябва да изпие шест бири. Другият, който е зависим от това да си купи най-големия телевизор, най-яката кола. Мисля, че голяма част от нас сме зависими по някакъв начин. 

Подсещате ме как в последно време стоим с широко затворени очи пред бума на хазарта…

Аз работя в такава компания. Това е наистина интересно, защото съм била в една зависимост, а работя в тази фирма вече 16 години и никога не съм се чувствала привлечена от хазарта. Но разбирам какво имате предвид, често дискутираме, особено напоследък с приятели, рекламите на хазарт. 

Фирмата, в която работя, оперира основно във Великобритания и там всичко е наистина строго регулирано. Няма как най-емблематичните личности, да кажем Христо Стоичков или Димитър Рачков, и този, и онзи, да рекламират хазарт. Освен това тук някак е възможно деца да залагат. Ако си на 16 години, би трябвало да е невъзможно да влезеш в сайт за залагания, но това се случва и ние наистина сякаш седим с широко затворени очи за това. А хазартната зависимост също е зависимост със сериозни последици както за човека, така и за обществото.

Дадох примера, защото както за този проблем, така и за всички форми на зависимости липсва публичен разговор. Като някаква форма на групово магично мислене е – „няма да виждаме проблема, следователно той няма да съществува“.

Да, механизмите са същите. Както при проблемната употреба на вещества, така и при проблемното залагане отново у нас липсват институциите, липсва строгият контрол върху тези, които печелят, липсва подкрепа за хората, които са в риск. И като че ли липсва и общностното ни съзнание. Общата ангажираност да подкрепим уязвимите. Има нужда от много повече „заедно“, което да помогне на този, който се е отклонил. 

Кой може да помогне за развиване на това общностно съзнание?

Мисля, че хора като мен, които имат опит за целия път, могат много да дадат. Аз просто никога досега не съм имала усещането, че мога някъде да дам опита си и да съм полезна. Но виждам, че „Розовата къща“ и основателката ѝ Юлия Георгиева правят именно това – помагат не само на конкретни нуждаещи се, но и за развитието на общността. 

Когато създаваше Розовата къща, Юлия се съмняваше дали ще има достатъчно обществена енергия и не по-маловажното – пари, – за да се издържа такава непопулярна кауза. Оказа се, че има. И че в момент на нужда тази общност успя да се мобилизира и да събере над 100 000 лв., за да спаси центъра. Вие как „четете“ това събитие?

Мислейки за България, си представям, че голяма част от дарителите са хора, които са имали някакъв досег с този проблем. Може да не е пряк. Но го има чувството за вина, желанието да направиш нещо, да си полезен, защото по някакви лични причини припознаваш темата и упоритото мълчание около нея ти тежи. 

Има хора, които ги е страх да се срещнат лице в лице със зависимите, но имат нужда да направят нещо. Това не е негативно, то е реакция, пробуждане за този проблем, на който ние не обръщаме достатъчно внимание. Затова и казах, че „Розовата къща“ помага не само на клиентите си, но и на общността – тя дава шанс на хората в периферията да се включат, да направят нещо, дори това „нещо“ да е скромно дарение.

А създаването на разбираща среда е не по-малко ценно от директната подкрепа, защото един човек със зависимост има нужда от разбиране дори след като се е излекувал. Много е важно хората със зависимости да знаят, че дори да пропаднат, след като са се отказали, това не е краят. Просто излизането от зависимостта не е крайна точка, а път. Този път може да продължи до края на дните ни. И е много важно да има хора, на които да се опрем в трудни моменти, за да не губим надежда. 

Кая от Голямата къща, или шансовете за „най-безнадеждните“ хора в Германия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kaya-ot-golyamata-kushta/

Кая от Голямата къща, или шансовете за „най-безнадеждните“ хора в Германия

Повод за тази статия е публикуваният на 1 март т.г. в „Тоест“ разказ на Юлия Георгиева за Розовата къща – единствения нископрагов център в България, където хора със зависимости могат да получат подкрепа. Същия ден приятелка, която живее в Германия, постъпи на работа в къща (нека я наречем Голямата къща), която според концепцията си предоставя шанс на хора с „особени социални затруднения“. Обитателите ѝ са, освен със зависимости, и с други психиатрични заболявания. Плюс това са бездомни. Отгоре на всичко повечето от тях са били в затвора или в психиатрия от затворен тип за извършители на престъпления.

Наслагването на няколко дискриминационни признака един върху друг се нарича интерсекционалност – това е термин от съвременния феминизъм. Жителите на Голямата къща са въплъщение на интерсекционалността – носители са на по три-четири дискриминационни признака накуп, всеки от които е силно стигматизиран в обществото. Това не са хора, които бихте искали да срещнете на улицата, особено по тъмно, дори да сте толерантни. Всяко помещение от къщата е снабдено с паникбутон. Макар до натискане на някой от бутоните да се стига веднъж на 5–10 години, наличието им вдъхва известна сигурност у работещите в къщата.

Историята на Кая

Искам да ви представя Кая, която отскоро е назначена в Голямата къща. Тя не се казва така, но си избра това име за статията, в която разказвам за работата ѝ. Кая е българка, малко над 30-те, живееща в Германия. Пълна е с енергия и има широка усмивка, която става още по-широка, когато говори за новото си работно място. Преди близо година се дипломира като бакалавър по социални дейности и оттогава работи по специалността си.

Макар че умее да пази здравословна дистанция спрямо хората, с които работи, Кая е способна „да влезе в обувките им“. Защото си дава сметка, че и тя можеше да не е много по-различна от тях, ако беше останала в България. В приятелската ѝ компания от гимназията наркотиците са били всекидневие. За да се откъсне от тази среда, Кая заминава за Германия, където започва от нулата – записва се в университет, учи езика в движение и работи по време на следването си, за да се издържа. Оставя не само наркотиците, а и цигарите и алкохола. Междувременно зависимостта на един член на тийнейджърската ѝ компания от наркотиците става повод за убийството му, а друг от тайфата влиза в затвора.

Кая казва, че ѝ харесва да работи там, където е трудно и има предизвикателства. Като студентка стажува в друга къща за хора със зависимости. В началото на пробната година след дипломирането си, след успешното преминаване на която вече ще е пълноправна социална работничка, постъпва в къща за възрастни с психически и други здравословни проблеми. Последните месеци от изпитателния период ще прекара в Голямата къща, където има шанс да я назначат за постоянно и на пълно работно време. Там е трудно – точно според нейния вкус, което ще рече твърде трудно за повечето социални работници в Германия. Затова и желаещите да работят в къщата не са много.

Голямата къща в системата на „Диакони“

Както и другите социални услуги, споменати в горния параграф, Голямата къща е част от „Диакони“ – голяма организация към Евангелската църква. Може да се каже, че „Диакони“ е евангелският вариант на католическата „Каритас“. За разлика от повечето известни религиозни организации в България обаче, в Германия „Диакони“ и „Каритас“ не се занимават с гонене на „джендъра“, а помагат на нуждаещите се, без да се интересуват от отношението на последните към християнските ценности. (В България „Каритас“ помага на някои групи нуждаещи се, но не пропусна да се „разпише“ срещу Истанбулската конвенция.)

Освен „Диакони“ и „Каритас“, с предоставяне на социални услуги в Германия се занимават множество организации – профсъюзни, частни, общински, Червеният кръст и т.н. В половинмилионния град, в който работи Кая, съществуват различни възможности за социална подкрепа. Конкретно „Диакони“ разполага с над 1150 места за настаняване на хора на всякаква възраст, с всевъзможни проблеми и потребности – от деца с увреждания и младежи с проблемно поведение до възрастни с деменция.

Хората със зависимости могат да получат различен тип подкрепа от „Диакони“ според спецификата на състоянието си. Ако могат да живеят самостоятелно, социален работник ще ги посещава периодично да следи как се справят. Ако никак не се оправят със себе си, ще ги пратят в къща като тази от студентския стаж на Кая, служителите в която дори следят дали обитателите пропускат някоя част от тялото си, докато се къпят, и им напомнят да си я измият, но не им връзват кусур, ако не са се отказали от зависимостите си. А ако са с „особени социални затруднения“, се насочват към Голямата къща.

Пътят към Голямата къща

Клиентите на Голямата къща стигат до нея по различни начини. Някои са научили за мястото от познати или приятели. Други са забелязани и насочени от социални работници. По отношение на трети, от затвора или психиатрията, където са лежали, се свързват с къщата: „Тук имаме един човек като за вас, който излиза на свобода и няма къде да отиде.“ Четвърти са насочени от персонала на приюта за бездомни на гарата. Пети идват от други къщи, за които е преценено, че не са подходящи. И т.н.

Приемането в Голямата къща става с интервю и по определени критерии. Кандидатите трябва да са адресно регистрирани в рамките на съответния регион. Ако нямат адресна регистрация (повечето имат, макар да са бездомни), им се прави, а ако са регистрирани в друг регион, се препращат към тамошното „Диакони“. Задължително условие е да не употребяват наркотици/алкохол и да са минали през абстиненция. Ако не са, се насочват към клиника, през която да преминат, преди да дойдат пак. Потенциалните обитатели трябва да покажат и някакво желание да започнат да се справят сами с живота си.

Престоят в къщата не е безплатен, макар клиентите да не го плащат директно от джоба си. Той струва над 800 евро на месец. В тях се включват социалните помощи, които обитателите ѝ биха получавали, ако живееха сами – 502 евро за 2023 г. плюс пари за наем на жилище. Къщата съдейства на тези от тях, които не са вземали социални помощи до този момент, да получат. Клиентите подписват декларация, че предоставят средствата на къщата.

Структура на къщата

В Голямата къща има място за 55 души. Около 80% от тях са мъже. Осем от клиентите всъщност не живеят в сградата, но за това – след малко. На партерния етаж се настаняват в стаи за двама новодошлите за пробен срок от няколко седмици. Тези от тях, които успеят да вкарат всекидневието си в някакви рамки и да понесат съжителството със състайниците си, се прехвърлят в самостоятелна стая при другите обитатели, минали през тази цедка. Но около половината не издържат още на този етап и напускат.

В основната част на къщата клиентите прекарват средно между шест месеца и година, някои повече, други – по-малко. Целта е да се научат във възможно по-голяма степен да се справят сами. Затова и всички, които могат, работят нещо в къщата. Един отговаря за пералнята, друг изпълнява ролята на офис секретар, трети работи в кафетерията и т.н. За работата си те получават по 1,5 евро на час. Тези пари се добавят към 135-те евро джобни на месец, които се полагат на всеки от обитателите и които им се дават на ръка.

Осемте клиенти, които показват най-голям напредък в социализирането си, живеят в отделна къща с двор, която, макар да е на около километър и половина от Голямата къща, се води част от нея. Те ходят на работа и отговарят за живота в къщата съвсем сами – така, както го правят редовите немски съквартиранти. Това е последната стъпка, преди да се отделят от къщата и да излязат на квартира, и до нея успяват да стигнат единици. Повечето напускат на по-ранен етап, някои са изгонени от къщата, а други просто изчезват.

Какво работят служителите в къщата

Вече стана ясно, че целта на Голямата къща е да помогне на обитателите си да „влязат в коловозите“ на обществото и да започнат да живеят независимо, без да представляват опасност за себе си и околните. В този смисъл къщата е нещо като гара разпределителна към „нормалния“ живот и в нея няма кой знае колко форми на психологическа подкрепа, като изключим работата на ерготерапевта, който предлага например възможности за арт терапия.

Персоналът се грижи клиентите да посещават психиатрите си (които са извън къщата), а ако нямат, да им намерят. Урежда здравните им застраховки, намира им възможности за работа и/или за професионална квалификация, както и квартири. В повечето случаи обитателите отиват сами където трябва, но понякога се налага и някой да бъде придружен. Дори чистачката (която не е от обитателите) няма задължението да почиства абсолютно всичко, а в работата ѝ се включва да напомня на клиентите сами да си измият прозорците или да избършат праха.

Разбира се, работещите в къщата полагат усилия и за потушаването на конфликтите, които неизбежно възникват в подобна среда. Освен конфликти, понякога възниква и любов. В тези случаи влюбените биват помолени да държат връзката си в тайна от останалите, за да не предизвикват напрежение. Предупреждават ги, че ако ги видят да правят секс, ще ги изгонят от къщата. Което е по-скоро намек да си заключват стаите, когато пристъпват към тази дейност, защото в същото време ги съветват да ползват предпазни средства.

Личните истории

„За статията си имаш нужда от лични истории“, сеща се Кая. Изводът, до който е стигнала, прочитайки документацията за клиентите, е, че проблемите им обикновено се коренят в детството.

Например Х страда от шизофрения и когато изпадне в криза, чува гласове, които му заповядват да престане да яде и да пие вода. Щом от персонала видят, че е престанал да се храни и да поема течности, са наясно, че състоянието му се е обострило. Защо ли гласовете му нашепват именно това? Навремето майка му го е наказвала да не яде и да не пие вода, когато преценявала, че „не слуша“.

За Y пък има данни още от детските му години, че нещо не е наред в поведението му. Родителите му така и не са обърнали внимание и не са го завели при специалист. С годините той започва да се държи все по-екстремно – например, опитва се да изгони живеещите в сградата, в която скоро се е нанесъл под наем, поради което самият той е изгонен оттам след дни. А веднъж пребива баща си почти до смърт. След като няколко пъти е лежал в затвора, съдията на поредното му дело решава да го прати на психиатър. Оказва се, че още от детството си е с недиагностицирана шизофрения. Днес отговаря за пералнята в къщата и набляга на фитнеса.

Кая забелязва, че и външният вид понякога може да създаде погрешна представа. Z например е двуметров великан, целият в татуировки. Първоначално видът му плаши Кая, която, както вече стана ясно, изобщо не се плаши лесно. Ала тя скоро научава, че той е много кротък човек в дълбока депресия и е опасен само за себе си.

Повечето от обитателите на Голямата къща имат зависимост от наркотици и/или алкохол, но има и такива със зависимост например от компютърни игри – толкова голяма, че са изгубили жилищата си заради нея.

Не всичко е розово в Голямата къща

Кая не спестява и нещата в Голямата къща, които не ѝ харесват. Основен проблем за нея е липсата на достатъчно персонал, поради което не се обръща необходимото индивидуално внимание на обитателите, а те са „пуснати по течението“.

Според Кая в най-голяма степен се пренебрегва психичното състояние на клиентите. При постъпването на всеки в къщата се определят три (рядко – четири) приоритета, върху които да се работи по време на престоя му в нея. Сред тези приоритети са търсенето на работа, търсенето на жилище, преодоляването на зависимостта, психичното състояние и др. Обикновено тъкмо психичното състояние „изпада“ от приоритетите.

Най-трудно ѝ е да се примири с факта, че Голямата къща гони някои от обитателите си, макар да е наясно, че това понякога се налага. Ако клиент е хванат, че взема наркотици и не се „стегне“ до една седмица, изгонването му е гарантирано. За 90% от тези, за които вече няма място в къщата, могат да се намерят други социални услуги. Но има и такива, които просто остават на улицата. И вероятността някой отново да им подаде ръка е нищожна.

А в България е розова само Розовата къща

Слушайки Кая, мислено сравнявам ситуацията в Германия с тази в България. Да, и в Германия повечето хора не умират от желание да работят със зависими, с психичноболни, с бивши затворници и бездомници, особено пък ако съвместяват всичко това накуп. Затова персоналът не достига. Понякога социалните работници вършат работата през пръсти, не правят достатъчно, за да помогнат на всички.

И все пак в Германия има множество организации и неизброими социални услуги в тази сфера. Има и работеща социална система, която подпомага дейността им. А в България имаме… Юлия Георгиева и Розовата къща.

Проблемът не е в спецификата на социалната система в България, а по-скоро че тази система е плод на определена представа за човека. Представа, според която за „недостойните“ няма място в обществото.

С други думи, на първо място проблемът е хуманистичен, а не структурен.