Tag Archives: заплати

Осъдих Външно за данните за издръжката на консулствата ни

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/osadih-vanshno/

Преди точно две години пуснах заявление за достъп до обществена информация до Министерството на външните работи. С него исках данни за работата на дипломатическите ни представителства. Запитването включваше както колко хора работят с граждани в консулствата и какви приходи имат от такси, така и колко са разходите за издръжка на представителствата. Исках да видя колко Външно инвестира като хора и ресурси и колко пари получава обратно от предоставените услуги.

От 8-те въпроса, които зададох, ми беше отговорено само на половината – тези за броя служители в консулствата. На тяхна база показах колко крайно недостатъчни са хората, които работят с българите зад граница. В западна Европа, САЩ и Канада през 2016-та е имало 26 консулски служби със 70 служителя. Българите в тези региони са над милион. Това е все едно кметство в малко градче да поеме управлението на град като София. 2/3 от всички консулства са били с един или двама служителя. Такъв беше случая с консулството във Франкфурт, което отговаря за 100 хиляди българи.

europe

Резултатът е, че за някои хора излиза по-бързо и евтино да летят до България да извадят нужните им документи. Електронните услуги, за които бяха платени стотици хиляди, не са достъпни за всички, а и не работят съвсем, както сам се убедих. За доста обаче пътуването не е възможно, както свидетелстват редовните опашки пред консулствата ни. В щатите и Канада това довежда до по-малко деца получили български акт за раждане, въпреки, че имат право на това. Това е процедура, която по закон консулствата следва да правят дори сами, но отсъства от вътрешните указания и е практически невъзможно.

Броят на служителите е обаче само една страна от монетата. Натоварването на консулствата е друг съществен аспект и е много трудно да се оцени. Един начин да се сравни колко пари получават от консулски услуги и колко Външно инвестира обратно под формата на техника, заплати и други. Консулите далеч не са само чиновници подпечатващи пълномощни или молби за паспорти. Те имат ред други задължения включително с българските общности и ако нямат достатъчно ресурс, няма да могат да ги изпълняват адекватно.

Именно тези данни ми бяха отказани от Външно и реших да ги съдя. Подадох жалба до Административен съд София-град и през октомври 2016 той отсъди в моя полза. Защитата на постоянния секретар на Министерство на външните работи беше, че данните били вече на страницата на министерството и са ме насочили да си ги взема от там. В действителност в бюджетните им отчети бяха публикувани само общо приходи и разходи от всички дейности без разбивка по консулства. Отделно по закон дори информацията да е достъпна някъде, при запитване по ЗДОИ следва да ми я предоставят директно като отговор, а не да ме насочват „вижте ни сайта“.

Скоро след това Външно обжалва пред ВАС и делото беше насрочено за март 2018. Вчера излезе решението, което потвърждава долната инстанция. Това означава, че Външно трябва да ми предостави данните във вида, в който съм ги искал. Съдейки по опита ми с тях обаче, имам известни съмнения, че това няма да стане съвсем. Предполагам, че пак ще се налага да пускам жалби за неизпълнение на съдебно решение, за което в случая постоянният секретар ще носи лична финансова отговорност.

Интересното в това дело е, че направих всичко през интернет без адвокат или друг представител. Пуснах жалбите и последвалите становища по мейл с електронен подпис. Платих таксата с електронно банкиране. Нямах възможност да присъствам и реших да пробвам без адвокат. Отделих доста време да се ровя из нормативните актове определящи дейността на Външно, както и вътрешните им правила. В становищата си се аргументирах коя дирекция и защо следва да има информацията, която искам и то именно във вида, в който я очаквам. Опитах се да оборя тезите в заповедта и жалбата на Външно и свободните им интерпретации на ЗДОИ. Единственото ми притеснение беше, че Външно ще искат да покрия разходите им за юристконсулта по тарифи за частен адвокат (около 500 лв). Докато чаках заседанието обаче промениха закона, че може да искат само сума колкото за служебен защитник (около 150 лв). Не се наложи обаче.

Този пример всъщност ми дава увереност да гоня през съда повече министерства и агенции, които са ми отказвали отговори. Докато в някои случаи просто решават да не отговорят и дори да дадат входящ номер, в други отказват да коментират или споделят източници на твърдения, които са правили. Както съм споделял преди, системата работи, но има нужда от побутване. Трябва упорство, а и отнема време, което е донякъде нормално предвид вида жалба и натовареността на съда.

Днес ще припомня на Външно да ми изпратят данните и ще пусна ново запитване за същите данни от 2016-та насам. Когато ги предоставят, ще пусна обновен анализ на това как държавата ни общува с българите в чужбина. Заявки виждаме много, но на практика може да се окаже, че емиграцията ни не само е най-големият инвеститор в икономиката, а и че практически издържа дипломатическите ни представителства.

Ето данните, за които осъдих Външно:

  1. Справка за приходите от такси за издаване на документи, сключване на граждански брак, легализация и заверка на документи, както и други услуги извършвани в консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  2. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  3. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на всички останали дипломатически представителства (включително търговските представители в консулствата) разделена по представителства и години за последните 10 години
  4. Справка за разходите за ново техническо оборудване, поддържане или ремонт на съществуващото – компютри, телефони, копирни машини и друга техника необходима за извършване на консулски услуги – разделена по консулства и години за последните 10 години

Колективно управление на права: иск на ЕК срещу България

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/12/10/2014-26-ip/

На  7 декември 2017 r. стана известно решението на ЕК да предяви иск пред Съда на ЕС срещу България, Испания, Люксембург и Румъния поради липса на уведомление за цялостно транспониране в националното законодателство  на разпоредбите на ЕС в областта на колективното управление на авторското право и сродните му права и на многотериториалното лицензиране на правата върху музикални произведения за използване онлайн, т. е. транспониране на Директивата относно колективното управление на правата (Директива 2014/26/ЕС), което  е предвидено да се извърши до 10 април 2016 г. Процедурите за нарушение са открити през май 2016 г. , но Комисията все още не е получила уведомление, че са предприети необходимите мерки за транспониране на директивата.

Комисията реагира при липса на уведомление, при частично или неправилно транспониране.  По-нататък в съобщението се казва, че

Комисията призовава Съда да наложи финансови санкции на тези четири държави (България — 19 121,60 EUR на ден, Испания — 123 928,64 EUR на ден, Люксембург — 12 920,00 EUR на ден и Румъния — 42 377,60 EUR на ден).

Относно процедурата

Макар че по-известната реакция е Комисията да предложи финансова санкция (едва) в случай на неизпълнение на решение на Съда,  с нововъведение от Договора от Лисабон (чл.260, нов параграф 3 ДФЕС)  се предвижда следното: „Когато Комисията сезира Съда на Европейския съюз с иск по силата на член 258, тъй като счита, че тази държава  не е изпълнила задължението си да съобщи за мерките за транспониране на директива, приета съгласно определена законодателна процедура, тя може, ако счете за уместно, да определи размера на еднократно платимата сума или периодичната имуществена санкция, която тази държава трябва да заплати, и която според нея е съобразена с обстоятелствата.

Ако Съдът на Европейския съюз установи, че има неизпълнение на горепосоченото задължение, той може да наложи на тази държава  да заплати еднократно платимата сума или периодичната имуществена санкция, в рамките на размера, определен от Комисията. Задължението за плащане влиза в сила на датата, определена в решението на Съда на Европейския съюз.“

Както се посочва и в SEC(2010) 1371 окончателен, този параграф създава изцяло нов инструмент. Комисията може да предложи на Съда на Европейския съюз  още от момента на подаване на иска си за установяване на неизпълнение на задължение по силата на член 258 ДФЕС  да наложи заплащането на еднократно платимата сума или на периодичната имуществена санкция със същото решение, с което се установява неизпълнението от страна на държава-членка на задължението ѝ да съобщи за мерки за транспонирането на директива, приета съгласно законодателната процедура.

Комисията може да използва новата възможност  „ако счете  за уместно“ – какъвто очевидно е нашият случай.

Комисията вече е прилагала чл.260, параграф 3 ДФЕС по отношение на България – по дело С-203/13 искането на ЕК е Съдът освен отстраняване на допуснатите нарушения в законодателство, да наложи на Република България в съответствие c член 260, параграф 3 от ДФЕС и имуществена санкция в размер на 8448 евро на ден за всяка частично транспонирана директива  в областта на енергетиката.  Комисията  впоследствие е оттеглила иска си в резултат на поведението на Република България, която е предприела необходимите за изпълнение на задълженията си мерки едва след предявяването на иска.

По същество

Очаква въвеждане  Директива относно колективното управление на правата (Директива 2014/26/ЕС)

Директивата  има за цел да подобри начина, по който се управляват всички организации за колективно управление чрез създаване на общи стандарти за управление, прозрачност и финансова дисциплина. С нея също така се определят общи стандарти за многотериториалното лицензиране на правата върху музикални произведения за използване онлайн на вътрешния пазар. Директивата относно колективното управление на правата е важна част от законодателството за авторското право в Европа. Всички организации за колективно управление трябва да подобрят своите стандарти за управление и за прозрачност.

В Румъния според ЕК има неправилно прилагане – законодателството на ЕС предвижда, че авторите могат да разрешават или забраняват разгласяването пред публика на своите произведения, но в Румъния авторите нямат друг избор, освен да оставят управлението на своето право на публично разгласяване на музикални произведения на организация за колективно управление. Това води до лишаване от изключителното авторско право на публично разгласяване, което, по мнението на Комисията, не е оправдано по смисъла на правото на ЕС.  Другите три държави, вкл. България,  не са уведомили ЕК за транспониране.

Рискът от санкция и необходимостта от експедитивност не намалява изискванията към националния законодателен процес за обоснованост, балансираност, съобразяване на различните интереси. Става дума за стандарти за прозрачност на организациите за колективно управление – и това прави националната мярка особено важна.

Събщение за медиите

Filed under: Uncategorized Tagged: съд на ес

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2948

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците.

И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата.

Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита:

  • „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та:

    § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана.

    В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не се ползват с привилегиите по Закона за държавния служител.

    Т.е. не, администрацията не се увеличава. В най-лошия случай си стои колкото е била през 2012-та – около 120 хиляди души.

  • „Имаме най-голямата администрация в Европа“ – това е грешното схващане, че нашата администрация е огромна. Евростат обаче ни дава съвсем друга картинка. Тези данни са за размера на централната администрация. Можем да сметнем колко е тя спрямо населението, и да видим, че например Португалия и Гърция, които имат население с 2-3 милиона повече от нас, имат 2-3 пъти по-голяма администрация, и то след сериозните реформи, които проведоха през последните години (поне португалците, де). Общо взето, по численост на администрацията сме зад държавите от южна Европа. Тук разбира се е важно какво мерим – централна администрация или местна администрация; държавни служители или хора на държавна издръжка, в което влизат учители, лекари, полиция и т.н. Но нека се фокусираме върху администрацията, а не целия публичен сектор.

Не, не ги защитавам затова, че са неефективни. Просто поставям нещата в перспектива. И както отбелязах по-горе, админситрацията е огледало на обществото, не е изолирана прослойка. И там има нормални хора, има хора, които „толкова си могат“, има хора, които ги мързи, та две не виждат, има хора, които са толкова пияни, че две не виждат.

Но ако хванеш и уволниш няколко средностатистически, среднонекомпетентни, средномързеливи държавни служители… няма да промениш нищо. Нито ще спестиш кой знае колко бюджет, нито ще успееш да намериш някой по-адекватен да свърши работата. Най-много да назначиш някой роднина, че нали, обещал си…

Идеята ми е, че колкото и да плюем администрацията, това няма да промени нищо. Тя има определени от закон задължения, които трябва да върши, за което трябват определен брой хора. Сигурно ако заплатите бяха 5 хиляди лева, конкуренцията щеше да е прекрасна и най-добрите да вършат тая работа много ефективно. Но такива заплати са нереалистични.

А в администрацията всъщност има и такива хора, които не ги мързи (или поне не много), които имат желание нещата да стават както трябва и работят с желание. Може би не ми вярвате, ама аз съм ги виждал. Може би ще е леко преувеличение, но на тези хора се крепи държавата. Те вършат работата, която никой не вижда, но ако спрат да я вършат, всичко ще се разпадне. Въпреки средата, в която работят, въпреки шефа им, който е партийно назначен неграмотник, или корумпиран схемаджия, или и двете. Въпреки липсата на каквато и да е външна мотивация. Не, не са герои, това им е работата. Но трябва да отчетем, че такива хора има и да видим как да направим възможно кариерното им издигане.

Има и още един аспект, заради който трябва да сме по-малко негативни към администрацията – тя е единствения ни съюзник срещу политическото ръководство. Ако Пеевски си сложи министър, или главен секретар, или директор на агенция, именно администрацията може да бъде съюзник на гражданите. Тих, дори може би подмолен. Но администрацията е много добра в това да отлага, да забавя, да прави междуведомствени работни групи и да не върши нещата, които някоя марионетка ѝ нареди. И може да има аргументи за това. Не че винаги ще го направят – по-вероятно е да се „снишат“, но могат да създават и пречки пред глупостите на някой партиен герой.

А трябва ли да намалим администрацията? Трябва, ама това минава през промяна на законите, които изискват определена работа от тази администрация. Между другото, електронното управление често се възприема като начин, по който администрацията изведнъж ще намалее и хиляди ще останат без работа. Това не е вярно – малка част от хората вършат изцяло „електронизируеми“ неща. Въвеждането на електронно управление ще направи работата им по-лесна и по-ефективна, но ще направи излишни само малка част от държавните служители. Поне в краткосрочен план.

Не казвам, че не можем да сме недоволни от някоя намръщена лелка (макар че аз в последната година почти не съм видял намръщена лелка – станали са доста отзивчиви, поне тези, на които попадам), или да си мълчим, когато някоя институция прави глупости. Даже напротив – аз съм „пръв трол“ на администрацията, заливам я с писма (като гражданин), и ѝ казвам колко не е права. Но не печелим нищо ако просто обявим администрацията за „вредна“. Не е. И ако колективно я смятаме за такава, намаляваме вероятността читави хора да попаднат там. Просто каквото обществото, такава и администрацията.

ЕСПЧ: твърдения за факти и отговорната журналистика

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_journ/

В решение по делото Halldorsson v. Iceland   Европейският съд по правата на човека (ЕКПЧ) заявява, че журналист, отговорен за телевизионна новина, която засяга доброто име на идентифицируемо публично лице, трябва да може да докаже, че е действал добросъвестно, що се отнася до точността на твърденията в новината. Журналистът не може да се позовава на тайна на източниците на информация, когато не може да представи доказателства за сериозни обвинения. И в по-ранни решения ЕСПЧ вече е посочвал, че правата на журналистите могат да ползват тези, които действат добросъвестно и според стандартите на отговорната журналистика (вж Pentikainen v Finland).

Жалбоподателят е журналист, работещ в новинарската редакция на Исландската национална телевизия (RUV). Телевизията  излъчва серия от новинарски предавания за сделка  от около 20 милиона евро между исландско дружество и компания   в Панама. Съобщава се, че са замесени трима исландски бизнесмени (A, B и C). Показани са техни снимки заедно с текст  „разследва се”, придружен от съобщението, че властите разследват случая. В друга новина  снимки на А, Б и С са показани над карта на света, като купчинка пари се прехвърлят визуално върху снимките на мъжете, като се споменава, че парите са в “джобовете на тройката”. Обобщение на съдържанието на излъчваните новинарски материали е публикувано и на интернет страницата на RUV. След излъчването на новините единият от засегнатите А   отрича всяка връзка с предполагаемата заподозряна сделка.  По-късно А подава дело срещу клевета срещу Свавар Халдорсон,  автор на новините.    Халдорсон е осъден да заплати на А около 2,600 евро като обезщетение за неимуществени вреди.

Пред Европейския съд по правата на човека Халдорсон поддържа, че изявленията в новините не са  засегнали  А,    не са клеветнически и не се твърди, че А е виновен за финансово престъпление или други действия, наказуеми от закона.
Стандартите

В съответствие с констатациите на националните съдилища ЕСПЧ потвърждава, че новините действително съдържат сериозно обвинение за незаконни и престъпни деяния; следователно ЕСПЧ е на мнение, че спорът изисква проучване на справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване

Принципите, които се отнасят до въпроса дали “в демократичното общество е необходима намеса в свободата на изразяване”, са добре установени в практиката на Съда (вж Delfi AS срещу Естония). [37].

Съдът е постановил, че доброто име  на дадено лице, дори ако е критикувано в рамките на обществен дебат, е част от неговата лична самоличност и психологическа неприкосновеност и следователно попада в приложното поле на неговия “личен живот” “. За да влезе в действие член 8, атаката срещу личната чест и доброто име  трябва да е достигнала определено ниво на сериозност.  [38].

Тъй като многократно е трябвало да разглежда спорове, изискващи проверка на справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване, Съдът е разработил общи принципи, произтичащи от богата съдебна практика в тази  област. [39].

Критериите, които са от значение за балансирането на правото на свобода на изразяване срещу правото на зачитане на личния живот, са inter alia: приносът към дебатите от общ интерес; колко добре е известно заинтересованото лице и какъв е предметът на публикацията; предишното му поведение; метода за получаване на информацията и нейната достоверност; съдържанието, формата и последствията от публикацията; строгостта на наложената санкция (вж. например Axel Springer AG срещу Германия и Von Hannover срещу Германия (№ 2 ).

Накрая, Съдът напомня, че в зоната на преценка на националните власти   са необходими сериозни мотиви, за да не се приеме  становището на националните съдилища.   [40].

Решението

ЕСПЧ е съгласен, че А трябва да се смята за публична фигура и че предметът на спорните новинарски материали е въпрос от обществен интерес.

Съдът потвърждава   заключенията на Върховния съд на Исландия, че Халдорсон не е действал добросъвестно. Не е потърсил информация от А, докато подготвя новината. ЕСПЧ отново заявява, че защитата, предоставена от член 10 от ЕКПЧ на журналистите по отношение на докладването по въпроси от общ интерес, зависи от условието те да действат добросъвестно и на точна фактическа основа и да предоставят  надеждна и точна  информация в съответствие с етиката на журналистиката.

Съдът посочва, че не намира  основания журналистът да се отклони от   задължението си  да проверява фактическите изявления, които засягат доброто име.

Отхвърлени са аргументите на Халдорсон, които се отнасят до правото  да запази поверителните си източници и документацията, послужили за изготвяне на новините. ЕСПЧ потвърждава, че защитата на журналистическите източници е едно от основните условия за свободата на медиите, липсата на защита ги демотивира да оказват помощ на пресата при информирането на обществеността по въпроси от обществено значение.   ЕСПЧ пояснява обаче, че  простото позоваване на защитата на източниците не може да освободи журналист от задължението да докаже достоверността на твърденията, или да има достатъчно основания за сериозни обвинения от фактически характер – задължение, което може да бъде изпълнено, без непременно да се налага да се разкриват източниците.[51]

И накрая, ЕСПЧ не смята, че финансовата компенсация и изплащането на разноските по вътрешното производство са прекомерни или  с възспиращ ефект  върху упражняването на свободата на медиите. Според Съда потенциалното въздействие на медията е важен фактор при отчитането на пропорционалността на намесата. В това отношение ЕСПЧ напомня становището си, че аудиовизуалните медии имат по-непосредствен и мощен ефект от печатните медии.

Върховният съд на Исландия е уравновесил правото на свобода на изразяване с правото на зачитане на личния живот, взел е предвид критериите, определени в съдебната практика на ЕСПЧ,  действал е в рамките на предоставената му преценка и е постигнал разумен баланс между наложените мерки, ограничаващи правото на свобода на изразяване.

 

Поради това ЕКПЧ заключава с единодушие, че не е налице нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ.

 

 

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Имиграционният проектозакон на Котън и Пердю

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2077

Преди няколко дни един мой познат, който се интересува от имигриране в Америка, се обърна към мен с въпрос. Научил, че Тръмп предлага нова система от имиграционни правила, и се интересуваше какви са те.

Проучих темата и му обясних нещата. След това се замислих – защо да стискам тази информация за себе си? Може би ще е полезна за още някого… Ето я.

Имиграционната система е предложена от американските сенатори Том Котън и Дейвид Пердю, и подкрепена от президента Тръмп. Базирана е на т.нар. RAISE Act, предложен по-рано тази година от същите сенатори. Целта ѝ е „даване на шанс на американските работници и намаляване на легалната имиграция до историческите ѝ нива“. (Към момента САЩ приемат около 1 милион имигранти годишно – целта е намаляване на този брой наполовина.)

Тя все още не е приета от Конгреса и Сената – всъщност, към момента (20 август 2017 г.) дори не е обсъждана там. Няма гаранции, че ще бъде приета. Няма гаранции, че ако бъде приета, няма да бъде променена в каквото и да било отношение. Тук я представям каквато е в първоначалното предложение на двамата сенатори.

По същество тя е точкова система, подобна на тези в Канада и Австралия. Повечето сегашни имиграционни категории се премахват – например лотарията „зелена карта“ и спонсорирането на роднини, с изключение на съпрузи и малолетни деца на американски граждани. Броят на приетите бежанци се ограничава на до 50 000 годишно (към момента са около 100 000, но този брой почти никога не е бил достиган през последните 20 години). Вместо тези се определя годишна квота зелени карти, която в различните източници варира между 125 000 и 140 000. Те ще бъдат запълвани от кандидатите, които събират най-много точки по точковата система.

Критериите, по които ще се оценяват кандидатите, зависят от няколко показателя – образование, възраст, владеене на английски език, обещана работа, инвестирани средства и изключителни постижения. Информацията колко точки носи всеки показател и при какви условия, както и информацията колко е максималният възможен брой точки и минималният необходим за кандидатстване, се различават в различните източници. Описвам тук най-често срещаният вариант.

При него максималният теоретично възможен брой точки е 100. За кандидатстване за имигриране са необходими минимум 30 точки. Получаването им по категории се разпределя както следва:

—-

1. Образование

– Средно образование – 1 точка.
– Бакалавърска степен от извън САЩ – 5 точки.
– Бакалавърско степен от САЩ – 6 точки.
– Master степен от извън САЩ, ако специалността е STEM – 7 точки.
– Master степен от САЩ, ако специалността е STEM – 8 точки.
– Докторат от извън САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 10 точки.
– Докторат от САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 13 точки.

Всички тези образования трябва да са признати от американското Ministry of Education.

2. Възраст

– до 18 години – 0 точки. (Плюс че кандидатът е непълнолетен и няма право да кандидатства.)
– 18 до 21 години – 6 точки.
– 22 до 25 години – 8 точки.
– 26 до 30 години – 10 точки.
– 31 до 35 години – 8 точки.
– 36 до 40 години – 6 точки.
– 41 до 45 години – 4 точки.
– 46 до 50 години – 2 точки.
– 50 и повече години – 0 точки.

3. Владеене на английски език

Доказва се с резултат от утвърден официален тест по английски език. Засега се предвижда утвърдените да са TOEFL и IELTS.

Точките се определят според това в кой персентил от полагащите теста се пада кандидатът. (Иначе казано – колко процента от тях са по-зле от него, и колко са по-добре. Ако примерно 70% от полагащите теста са по-зле от кандидата, а 30% са по-добре, той се пада в 70 персентил.)

– До 50 персентил – 0 точки.
– 50-70 персентил – 6 точки.
– 71-80 персентил – 10 точки.
– 81-90 персентил – 11 точки.
– 91-100 персентил – 12 точки.

4. Обещана работа

Оценява се според предложената заплата като процент спрямо средната заплата в щата, където е работата.

– 150-200%: 5 точки.
– 200-300%: 8 точки.
– 300% и по-висока заплата: 13 точки.

(Ако не получавате точки по този параграф, е възможно да ви откажат право на кандидатстване.)

5. Инвестирани средства

Средствата трябва да са инвестирани в проект, който е одобрен от местното правителство (щатско, областно или градско, в зависимост от обхвата на проекта). Инвеститорът трябва да поддържа инвестицията поне 3 години и да участва лично в ръководството на проекта.

– Над 1.35 милиона долара: 6 точки.
– Над 1.8 милиона долара: 12 точки.

6. Изключителни постижения

– Нобелова награда, или сравнимо с нея научно постижение: 25 точки.
– Медал от Олимпийски игри, или първо място на световно първенство в олимпийски спорт: 15 точки.

—-

Ако кандидатът е сключил брак, съпругът/съпругата му също трябва да премине оценяване по образование, възраст и езикови умения. Ако съпругът/съпругата получава по-малко точки от кандидата в някоя от тези категории, броят точки на кандидата се намалява – неговите точки се умножават по 70%, а тези на съпруга/съпругата по 30%, и се сумират.

Ако кандидати с еднакъв брой точки са на границата на приемане, предимство ще бъде дадено на тези с по-високи резултати за образование, след това за владеене на език, и след това за възраст.

Имигриралите чрез тази система няма да имат право да използват социални помощи в продължение на пет години.

Събиране на точките

На теория 30 от 100 точки изглежда една съвсем ниска граница. (За кандидатстване за имигриране в Канада например се изискват минимум 67 от 100 възможни точки, но при твърде различни критерии за оценяване.) На практика обаче събирането на брой точки, близък до максималния, е нереалистично:

– Не е възможно едновременно да се получат точки за предложена работа и за инвестиции. (Работата трябва да е предложена от американски работодател, а инвеститорът трябва да работи лично в свой собствен проект).
– Набирането на повече от едно изключително постижение не е реалистично. (Не ми е известен в историята на човечеството случай, когато Нобелов лауреат е едновременно и олимпийски шампион.) От имиграционна гледна точка, дори едно ще е изключителна рядкост – броят на живите Нобелови лауреати и олимпийски шампиони, които не са американски граждани, е около една стотна от ежегодната квота.

Като се вземат предвид тези ограничения, е що-годе реалистично кандидатът да събере максимум от 45 точки. Дали обаче и това ще е възможно на практика?

Представете си, че сте американски работодател. Отчаяно ви е нужен специалист, какъвто сте успели да намерите зад граница – толкова, че сте се съгласили да му плащате заплата в пъти над средната. Какво става?

Принципно вие нямате право да попитате този кандидат за възрастта му – би било нарушение на анти-дискриминационните разпоредби. Нито да проследите дали за отличния английски на писмата му не помага някой друг. Така че нямате как да прецените дали той ще бъде допуснат да имигрира, и така да получи позволение да работи за вас.

Изхитряте се и провеждате интервю онлайн. За щастие кандидатът изглежда на идеална възраст и английският очевидно му е роден език. Решавате да нарушите регулациите и изисквате от него необходимата ви информация. Той не ви издава или съди, предоставя я – наистина е на 28 години, роден в Англия англичанин, завършил е с отличен успех американски технически университет. Заедно с вашето чудесно предложение за работа би бил приет като имигрант с пълна гаранция.

Като начало, трябва да изчакате до края на годината – дотогава кандидатурите за имигриране се събират. След това още поне 3-4 месеца, докато те бъдат обработени и точкувани. След това още поне 2-3 месеца, докато на всичките 140 000 кандидати бъдат проведени интервюта. След това още 2-3 месеца, докато кандидатите бъдат проучени и визите им бъдат издадени. И след това още поне 1-2 месеца, докато кандидатът, уверил се вече че е приет за имигрант, се разпореди с имущество, работа и прочее и се премести… Общо средно към година и половина от момента, в който сте го намерили. Можете ли да си позволите да чакате толкова, ако сте така закъсали за служител?

Затова подозирам, че такава система ще се превърне в по-грозен вариант на това, което става сега с работните визи H-1. Имиграционните квоти ще бъдат обсебени от компании „роботърговци“, които ще внасят специалисти от чужбина, за да ги предлагат под безумен наем на реално нуждаещите се от тях американски компании. Самите специалисти вероятно ще бъдат изнудвани и държани с твърде брутални средства да не напуснат „роботърговеца“, и вероятно ще получават малка част от официалните си заплати. (Като се има предвид, че те ще са вече законни постоянни жители, тези средства вероятно ще са „документи“, че специалистът „е използвал измама при кандидатстване“, или нещо подобно. Иначе казано, ситуацията с трудовата имиграция ще се превърне от корумпирана в престъпна.)

Изгодна ли е тази система за САЩ?

Принципно идеята за пренасочване на имиграцията от предимно семейна основа към предимно професионално-икономическа основа е мъдра и нужна. Дяволът обаче се крие в детайлите.

Като начало, средният годишен брой имигранти за съществуването на САЩ наистина е от този порядък. Реално обаче е бил такъв, когато населението на САЩ е било 40 милиона. За всякакви икономически, трудови, социални и прочее цели е адекватно имигрантите да се преценяват не като абсолютен брой, а като процент от населението. Тоест, адекватният брой визи е не 140 000, а около 800 000 годишно. (Годишният процент имигранти в Канада и Австралия сега е такъв.)

Другата подробност е, че когато се касае за икономически активни имигранти, които носят икономиката на гърба си, максимален допустим брой просто няма. Да бъде установяван е все едно човек да си установи сам личен максимален приход и да отказва суми над него, ако му бъдат предложени.

Не знам дали тази имиграционна система ще бъде разгледана от Конгреса и Сената, дали ще бъде приета и евентуално с какви поправки. Уважаемите сенатори Котън и Пердю обаче имат отчаяна нужда някой да им обясни примера с личния максимален приход. Вероятно и да им го повтори десетина пъти. Тяхната глупост може да е благо за останалия свят, но за родината им би била начало на катастрофа. А пък никой нормален човек няма изгода от това САЩ да катастрофират – поне не и когато алтернативните модели за икономическо и социално развитие са тези на Русия и Китай.

Проверка на твърдения: КНСБ, милион емигрирали и минималната заплата

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/factchecking-knsb/

КНСБ се активизираха пак в медиите и изсипаха доста твърдения, които е добре да се разгледат. Тук ще се концентрирам върху едно засягащо любимата ми тема – демографията. Имат обаче доста любопитни. Пример е искането им за семейно подпомагане само при „отговорно родителство“, каквото и да значи това. Подкрепят го с твърдение, че в „Холандия“ слагали камери пред домовете на социално слабите, а „Дания, Холандия и Финландия“ изисквали брак за надбавки и социални помощи. Всичко това ми се струва повече от абсурдно, особено познавайки отношението на тези страни към личната неприкосновеност и съжителството. Нямам обаче време да проверявам всичко. Не се съмнявам също, че икономистите вече беснеят над изказванията как прогнозираният растеж ще доведе до вдигане на заплатите в някои сектори със 100 лева месечно.

Твърдението, което ми хвана окото, е че близо милион българи са емигрирали за последните 17 години. Това отразиха редица медии вчера, а някои дори излязаха с такова заглавие. Ако се зачетем по-внимателно, онова, което Димитров всъщност казва е, че 906 хиляди българи с трудоспособна възраст са трайно напуснали страната. „Положението става катастрофално“ продължава шефът на КНСБ.

Няма да споря, че положението с работоспособното население в България, както и в практически целия развит свят, е доста проблемно. Както обясних в последната си статия, именно данните, перспективите и разбирането им ще покажат дали нещо може да се определи като катастрофално, катастрофирало вече или просто проблемно.

Данните на НСИ

За работоспособно население се смятат всички между 15 и 65 годишна възраст. Ако се чудите защо КНСБ говори за последните 17 години, а не за 10 или 20, то е защото са гледали буквално данните на НСИ – системата им позволява бързи справки точно за този период. Може да се заровите в годишниците в електронната им библиотека, както съм правил многократно тук, но това е далеч по-трудно за произвеждането на проста сензационна новина.

Разбира се, може да погледнете данните за външната миграция. Там има разбивка по възрастови групи и градове/села. Пренебрегвайки нарочно входящата миграция (не е въобще малко, но нали все пак търсим сензация), ще получим около 160 хиляди емигрирали за последните 10 години и не повече от 200 хиляди за последните 17. Това не е толкова интересно, а и доста хора се съмняват в моделите на НСИ и това, че не отчитат много „скрити“ емигрирали. Затова продължаваме търсенето.

Сметката на КНСБ излиза, ако гледаме цялото работоспособно население през 2000 и 2016-та. Те са съответно 5551767 и 4628724. Разликата за 17 години така е 926 хиляди. Ако са гледали междинни данни и закръгляли по месец на раждане, излиза наистина около 906 хиляди. До тук изглежда вярно – с толкова е намаляло българите между 15 и 65 години от 2000-та година до сега. Това обаче далеч не означава, че толкова са емигрирали.

Всъщност, най-големият принос към това намаление е намалената раждаемост през 80-те и 90-те. Децата, които са били на 15-19 години през 2000 г. са били родени в началото на 80-те. Между 2000 и 2009-та в работоспособна възраст започват да влизат все по-малко и по-малко деца, най-вече защото много по-малко са раждани между 1981 и 1990-та. Отделно от групата на работоспособните излизат хора родени през 30-те и 40-те – период с изключително голяма раждаемост и дори по-важно – повишено оцеляване на децата. Така само с раждаемостта се обяснява почти цялото намаление. Тук използвам данните от статията ми за историческата раждаемост в България.

Нека разгледаме българите в страната от едната възрастова група – 15 до 19 годишните. Те са тези, които тепърва ще започват работа. КНСБ са прави, че през 2016-та са 244329 по-малко, отколкото през 2000 г. Това, което пропускат обаче е, че ражданията между 1997 и 2001 (днешните 15-19 годишни) са с 268961 по-малко, отколкото родените между 1981 и 1985 (15-19 годишни през 2000 г). Отгоре на това добавяме смъртността, която макар и все по-намаляваща в България, все пак е отговорна за „изчезването“ на още няколко хиляди.

Ако се чудите защо разликата е раждаемостта е по-голяма от разликата в сегашното население с цели 24 хиляди, обяснението е, че в абсолютен брой емигриралите сред сегашните 20-годишни са много по-малко от емигриралите сред 20-годишните преди 17 години. Това далеч не е успокоение, защото и общият им брой намалява. Както видяхме обаче, причината е почти изцяло в намалената раждаемост десетилетия по-рано.

Теглейки чертата

Като съберем аналогичните разлики в намалената раждаемост и смъртност на всички възрастови групи се получава почти цялата сума съобщена от Димитров в медиите като „емигрирали“. Реалният брой „липсващи“ в тези сметки всъщност съвпада с оценката на НСИ – 150 до 200 хиляди. Това далеч не е малко, но явно е недостатъчно за медийна сензация. Особено на фона на хиперболата на шефа на ДАБЧ за 9 млн. българи в чужбина, която също оборих.

Какво означава всичко това? Българите в трудоспособна възраст определено намаляват. Съотношението между работещи/пенсионирани несъмнено ще пада все повече. Емиграцията е огромен проблем и то не само за броя работещи, но и за жените в детеродна възраст и раждаемостта. В същото време обаче не е вярно, че близо милион българи между 15 и 65 г. са емигрирали за този период. Всъщност, приблизително толкова са всички емигрирали от всички възрастови групи за последните 30 години.

На база данните от раждаемостта и емиграцията от последните 60 години може да очакваме, че броят влизащи в работоспособна възраст ще се стабилизира на сегашните нива. В същото време, повече хора ще излизат от нея, просто защото преди 60 години е имало т.н. baby boom – голяма раждаемост, много оцелели бебета последвано от силно намаление. Това ще продължи в следващите 30-тина години, когато броят на пенсионерите ще започне рязко да намалява и именно от сегашната раждаемост ще зависи колко ще са българите в работоспособна възраст.

Фалшиви новини за политически цели

КНСБ както винаги искат повишаване на пенсиите и минималната заплата. Твърдят, че така ще се запазят повече хора в страната, което е абсурдно. Както показах вече, когато българин емигрира в Германия, има доста по-голяма вероятност да не може да свързва двата края, отколкото останалите в България. Причината 250 хиляди да изберат този път често не са парите, а липсата на доверие в системите – съдебна, здравна, образователна, местна власт. Понякога това недоверие не се базира на факти, а на внушения и фалшиви новини като обсъжданото тук. Друг път личният опит е повече от красноречив. Независимо от причините обаче недоверието е най-големият двигател на емиграцията и не може да се реши с повече фалшиви послания.

Такива са изказванията им за минималната заплата. Тя не може да повиши доходите. Някои от целите ѝ са да спре спекулацията на отделни работодатели и да намали крайната бедност. Средната работна заплата не може да се вдигне с мерки на кабинета и определено не с което и да е предложенията на КНСБ. В същото време идеята за отделна МРЗ за висшисти е нищо повече от евтин популизъм. Да учиш „нещо висше“ без особени знания и опит е по-скоро правило, отколкото изключение. За купуването на дипломи да не започвам. Исканията им са разхвърлени и странни.

Тук идва разковничето защо КНСБ ще цитира грешна статистика за емиграцията. Ако разгледаме изказванията на определени политици от коалиционните партньори на ГЕРБ, ще видим припокриване на аргументите и грешките в тях с тези на профсъюзите. Наскоро темата за емиграцията беше подета и от Валери Симеонов и шефа на ДАБЧ от патрЕотите. Те също правят аналогични заявки за вдигане на МРЗ и настояват да се спират надбавки и социални плащания на база също толкова грешни внушения.

Надуването на данните за емиграцията им позволява да отклоняват общественото внимание от бездействието им по други проблеми пречещи на раждаемостта – лошото сексуално образование и семейно планиране; непропорционално високата цена на всякакви бебешки стоки; практическата липса на защита на работното място на жените, когато решат да имат деца. Особено последното е точно в ресора на КНСБ. Понякога наглед прости неща като разбитите улици оказват негативно влияние. Дори когато говорят за емиграцията, внушават, че с повишаване на минималните доходи ще успят да върнат хора. Истината е, че мнозинството от хората напускат заради липсата на сигурност и доверие.

Гледайте съда и корупцията, не пиратките около пенсии и минимални заплати

Нито патрЕотите, нито КНСБ говорят за истинска съдебна реформа, за борба с корупцията. Вместо това с ГЕРБ вървят точно в обратната посока – намаляване на прозрачността и запушване на устата на критикуващите. Казвал съм многократно, че единственият начин да се спре емиграцията и дори да се върнат някои от заминалите, е да се направи България добрия избор, а не просто патриотичния такъв. Това няма да стане с въртене на „Облаче ле бяло“ и политици в народни носии, а когато все по-малко българи в страната виждат терминал 2 като единствен изход за проблемите си. Когато не се притесняваш, че ще ти откраднат бизнеса с чадър от прокурор; че работодателят ще ти да спре заплати, защото не го е страх от съда; че като някой гамен пребие или изнасили на улицата, няма да го срещнеш след ден, защото са го пуснали от „липса на доказателства“ или „процедурни грешки“. Навсякъде по света има такива гамени, работодатели и некоректни бизнес партньори. Разликата е доверието, че в крайна сметка ще законът ще бъде наложен.

В България това доверие деградира все повече въпреки подобрението в редица области и повишеното качество на живот. Затова се опитват с фалшиви числа да подкрепят мерки, които уж ще оправят нещо отклонявайки погледа ни от зеещи проблеми другаде или лобистки поправки, които тихомълком внасят. От медийните послания личи, че вече има политическа сделка и твърдения като това, което оборих тук, имат за цел само да ни го „продадат“. Тепърва ще видим какво са измислили и какво се опитват да скрият.

Колко пък толкова да е важно точното число?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D0%BF%D1%8A%D0%BA-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B5-%D0%B2%D0%B0%D0%B6%D0%BD%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%87%D0%B8%D1%81%D0%BB/

Напоследък често се сблъсквам с въпроса „Е, голямата работа! Толкова ли е важно точното число?“ Почти винаги е във връзка с анализите ми за демографията и критиката ми към медии, политици и псевдо-експерти чертаещи апокалиптични прогнози. Няма да линквам статиите – горе в търсачката ще ги намерите лесно.

Важно ли е наистина с колко точно намалява населението на България щом намалява?

Ще се опитам да илюстрирам с кратък пример. Лято е. На море сте. Влезли сте във водата, но не може да плувате добре. От изключителна важност за това дали се давите е това докъде ви стига водата. Ако е до кръста – добре. Ако е 5 см под устата ви – все още ок. Ако е на 5 см над главата ви вече имате проблем. Тогава са важни няколко неща. Първо – колко сте далеч от брега и дали има някой, който да ви спаси. Второ, има ли мърво вълнение, което ви дърпа навътре. Трето, може ли да запазите самообладание и да изплувате колкоъо можете.

Е, ние вече се давим – присъстът ни е отрицателен. Почти всички знаят кога започнахме да се давим, но малко осъзнават причините да стигнем до там – мъртвото вълнение или по-точно намаляващата раждаемост още от 70-те. Трябва да разберем какви са факторите около нас, причините да стигнем до тук, колко значими и бързи са, за да се върнем обратно. Други страни търсят външна помощ под формата на имиграция, но за целта доста трябва да израстнем като общество и то бързо. Бием се в гърдите, но неща като толерантност, гостоприемство и отзивчивост са ни чужди.

Не на последно място обаче, също както при давенето, паниката повече пречи, отколкото да помага. Хиперболите и фалшивите сензации около демографията и емиграцията само влошават нещата. Обогатяват жълти медии и политически рейтинги, но също така отчайват още повече хората и хранят онзи толкова типичен за нас българите наркотичен глад за жлъч и себеомраза.

Приликите между демографията на България и простия ми пример с давенето обаче свършват тук. Не, няма да изчезнем до 50 години. Демографията не е линеен процес и често малки събития, открития и решения имат неочаван ефект. Прогнозите днес са, че до 50 години ще стигнем населението ни през 1930-та – 5 до 5.5 млн. Разлики ще има доста, като това че няма да умира поне по едно дете във всяко семейство и ще живеем с 50% по-дълго.

Никой няма сигурно решение как да се обърне тази тенденция просто така. Изливането на стотици милиони в една или друга мярка може да помогнат малко, но може и да влошат нещата. Хвърлянето на пари към който и да е проблем не го решава, същото както вдигането на заплатите на учителите само по себе си няма да оправи образователната ни система. Проблемите са сложни, нееднозначни, структурни, на доверие, на отношение и проточени във времето.

Никога не съм отричал съществуването и сериозността на демографската криза. Опитвам се да покажа защо е важно да не се паникьосваме, да не скачаме на популистки мерки, да се радваме на малките победи и вглеждаме в дългосрочните ефекти. Всичко останало би било равнозначно да се отпуснем и да потънем, а има достатъчно медии и политици, които не само ни увещават да спрем да мислим, но и ни тикат надолу.

Мислете.
Задавайте въпроси.
Съмнявайте се разумно.

За народните добродетели

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2050

Има вече близо сто години от лекциите на доктор Никола Кръстников, изнасяни през 1919-1920 година и публикувани през 1921 година. Прочетете ги – сякаш са писани вчера.

И може би най-актуалното в тях е описаното противоречие между обществената неангажираност и личната ангажираност на българина. Ние сме може би най-безхаберната към обществото и страната си нация. И в същото време може би най-ангажираната с личното си. Сякаш не е един и същи народ това… А е. Защо ли тъй?

Заселете човек в къща с един счупен прозорец, под за премитане, капеща чешма в кухнята и таван за пребоядисване. Какво ще направи той? Ще измете пода веднага. Ще смени стъклото на прозореца до ден-два. Чешмата ще стане и по-бързо, особено ако е сръчен. И вероятно до месец-два ще пребоядиса и тавана. Ще си направи дома за чудо и приказ.

Заселете го вместо това в къща, където всички прозорци и врати са счупени, боклукът е до коляно, мебелите са строшени, стените – за измазване, тръбите са запушени, ток има само в един контакт… Какво ще направи той? Ще си разчисти леглото и една пътечка до него, да има къде да спи, докато си намери друг дом. И ще е прав – това е по-разумното. А ако друг дом няма, ще се пропие – и това е по-постижимото, отколкото да оправи този.

И без теория на счупените прозорци е ясно – човек се бори, когато има надежда, че ще успее. Няма ли я, би било глупаво да пробва, нали? Където има един счупен прозорец, той е нещото, което не се връзва – и се оправя. Където всички прозорци са счупени, невръзващото се нещо е желанието да бъдат оправяни – то е, което трябва да си отиде.

От много столетия българинът живее в страна, където са счупени всички прозорци. Не само в държавата ни буквално няма нещо, което да е наред, но и дори просто в обществото ни. Каква е масовата реакция, когато някой реши да мете улицата просто за да е чиста? Или когато някой се опита да направи наистина антикорупционна политическа партия, или да протестира срещу политическото мутрафонство и политченгеджийство?… Хубава е природата ни, където не сме успели още да я унищожим. Каквото ние сме създали или успели да пипнем по-обстойно е… това, за което пиша.

(За момент погледнете нещата от обратната страна – на политическия престъпник, който иска всичко да е разградено, че да му е най-лесно да граби. И да са хората твърде отчаяни, за да се обединят и да го накажат… За него тук е страната на здравите прозорци. И ако има случайно някой прозорец счупен – тоест, нещо дето да е както трябва и да му пречи – той ще го „ремонтира“. Познайте какъв е резултатът, когато цялата власт и всички лостове са в ръцете на „успелите млади мъже“, или по-точно на кукловодите им. Познайте и защо ЕС толкова натиска да си оправим – което май вече клони към лустрираме – съдебната система.)

Какво остава при това положение на обикновения човек? Единственото, което е предимно под негов си контрол, е неговата собственост. Къщата, дворчето, евентуално нивицата. Там той излива цялата си грижа, стопанственост, работливост и умения. Затова и е толкова жертвоготовен и ангажиран, когато опира до личното му – за разлика от общественото, където всички прозорци са изпочупени, и той се чувства безсилен да ги оправи.

(Което идва да ни каже нещо важно – той е невероятно упорит. Политическите престъпници от всички времена са успели да ограничат дълбоко и пренасочат трайно грижовността му, но не са успели да я унищожат напълно.)

… Откога българинът живее така? Трудно е да се каже. Още през Второто българско царство по-високопоставените са си позволявали на практика всичко с тези под тях. Както болярите с обикновените хора, така и царят с болярите. (Затова много от българските боляри с радост са приемали, когато зараждащата се Османска империя им е предлагала васалитет. Свобода от царската „диктатура“ срещу помощ в битка срещу този цар – кой болярин не би бил щастлив?) По време на византийците подтисничеството отгоре и безправието на по-долните надали е било по-малко. За Първото българско царство не зная, то май е било мъничко по-различно, но също не особено търпимо към по-ниските в стълбицата. Като се има предвид, че е било през 8-10 век…

През повечето от времето на Османската империя също няма как да е било иначе. Все пак е била ислямска теокрация – християните са били защитавани от външни врагове, доколкото са били рая – стадо. Забогатели българи започват да се появяват по-осезаемо едва след Гюлханския хатишериф от 1839 година, когато е провъзгласено официално равенство на всички поданици на империята, без значение на религия и националност. Уви, доста от забогателите са чорбаджии в най-лошия смисъл на думата – израсли като роби, те искат да са не свободни, а робовладелци.

След Освобождението, когато тези чорбаджии и подобните им се оказват на власт, това си казва думата с пълна сила. Чудесно е показано във филма „Капитан Петко войвода“ – ако случайно сте го изпуснали, гледайте го, струва си! Думите на Антон Страшимиров за събитията около Септемврийското въстание „клаха народа си както турчин не го е клал“ с пълна сила важат за цялото време от Освобождението нататък. Нещата започват да се цивилизоват поне мъничко чак след 1934-35 г., когато реално се установява царска диктатура. Очевидно при всичките си недостатъци Борис III е бил просветен цар и патриот. Чак тогава безчовечността на чорбаджиите почва мъничко по мъничко да влиза в някакви рамки и граници.

Левичарско мислене ли е това? За обременени от идеология – може би. За такива, които имат представа от бизнес, то е нормалното. Кой бизнесмен иска съсипани, изцедени и мразещи работата си и него служители? Който си е получил парите в куфарче и не знае как се изкарват, и не му и трябва, понеже в куфарчето винаги ще има нови за пране. Защо в Германия производителността на труда е несравнимо по-висока от гръцката, при положение че в Гърция се работи повече часове и при по-голямо изцеждане? Контрастът с Китай е още по-голям – там производителността на труда е висока предимно в най-големите заводи, където е най-високата специализация. (А най-често и 12-14-16-часови работни смени при 1 почивен ден в месеца.) На истинския бизнесмен му трябват отпочинали, доволни и обичащи работата си служители. Те са, които произвеждат ефективно и с ниска себестойност, въпреки по-високите си заплати и бонусите.

(И е така не само със служителите в бизнеса. Доброто обикновено е по-силно от злото – но не защото е по-морално, а защото е по-ефективно и успява по-добре. Всъщност, ако не беше така, самите понятия за добро и морал нямаше изобщо да възникнат.)

След 1944 г. комунизмът лиши хората от почти всичката им собственост. Тя се оказа под контрол – тоест, де факто собственост – на хора предимно без понятие от управление на собственост. Пак роби, мечтаещи да станат робовладелци. Резултатът беше предсказуем… Но от това последва и нещо още по-лошо. Робовладелството – за объркване на умовете кръстено „народна република“ – стана част от държавната система. Прословутата Държавна сигурност беше създадена именно с целта да го опазва. Структурите ѝ бяха изградени да са подходящи за тази цел. Техният персонал беше подбран, обучен и възпитан да е подходящ за тази цел. Властническа каста, създадена да служи на робовладелците (ака Политбюро на ЦК), като опазва робовладелството като институция.

След 10 ноември 1989 г. парите на България попаднаха в ръцете именно на тази каста. А когато президент стана Георги Първанов, той я организира и вгради във властта, в услуга на Русия. (Която държи изцяло контрола върху нея, включително Първанов, чрез досиетата ѝ. Помните ли как Димитър Йончев ги изнесе спешно в СССР веднага след промените?) Тази каста знае само един начин да управлява – като държи в ръцете си всичко и контролира всекиго.

Преди няколко месеца проф. Гарабед Минасян направи прословутото си сравнение – между собствениците и управници на активни фирми в България и публично достъпният списък на кадрите на ДС. Оказа се, че 70% от първия списък са във втория. При положение, че най-влиятелните в ДС (които сега са и най-големите собственици) са били изпрани от списъка ѝ още при съставянето му. Че бизнесите на много от тях се водят на имената на децата им (които са твърде млади, за да са били в ДС). И че на много други от тях бизнесите се водят на името на подставени лица, или на прословутата „група физически лица“… Вероятно под 10% от фирмите в България (като бройка – вероятно като оборот под 1%, а като печалба под 0.1%) не са собственост на тази каста.

Това води до един интересен извод – има точно две възможности. Едната е, че в ДС са подбирали не по разузнавателни умения или вкус към доносничество, а по бизнес-качества, и са го правили толкова добре, че са подбрали поне 90% от бизнес-таланта на страната. (Включително този, който е влязъл в активна възраст след 1989 г., вероятно чрез машина на времето.) Другата е, че ДС продължава да е не по-малко организирана, отколкото преди 10 ноември, и старателно изтиква от бизнеса всеки, който не е неин член – вече не като държавна организация, а като мафия. Трети вариант просто няма.

Ако случайно вариантът е вторият, какъв е резултатът на ниво хора? За ДС-бизнесмените обществото като цяло не е тяхната социална група – тя е другите ДС-ари. То е стадо, което е едновременно тяхна собственост и техният враг. Като тяхна собственост, то трябва да бъде доено и стригано колкото се може повече. Като техен враг, в него трябва да не се инвестира абсолютно нищо, понеже то ще се опитва да използва инвестираните в него ресурси срещу тяхната каста.

Затова ДС-бизнесмените няма да се научат на отговорност пред обществото и грижа за него никога, независимо колко поколения ще продължи царуването им. Съответно подходът на българския бизнес (който ще се състои на практика само от тях) към служителите си никога няма да стане различен от мачкане и изцеждане. И подходът на тази мафия като цяло към страната никога няма да стане различен от поддържане на всички възможни прозорци счупени. (По критериите на не-мафиотите. По критериите на ДС това е поддържане на всички прозорци здрави. Те могат да оперират по нормалния за тях и обединяващ ги начин единствено в такива условия.)

Какъв ще е крайният резултат ли? Най-вероятно българинът като цяло ще успее да опази грижата си към своето, и дори ще я засили. Съществуването в такова общество е, което той е правил в течение на последните поне 30 поколения. В същото време обаче способността му да се грижи за обществото и за другите, да е отговорен и активен социално, може да бъде унищожена напълно и окончателно.

Поне тази на българите в България – тези в чужбина вероятно ще успеят да я опазят, а на много места вероятно дори ще я доразвият. Но дали ще искат повече да имат нещо общо с българите в България е под въпрос.

… Толкова по въпроса за народните добродетели.

Няколко интересни числа за българите в Германия

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/balgari-germaniq/

Тази статия е продължение на темата със статистика от Германия:

16795755_303

Вместо да показвам графики и карти, реших този път да изброя няколко кратки извода от последните данни на Немския статистически институт. Данните са към края на 2015-та.

  • В Германия има 227000 българи, които нямат немско гражданство
  • Спрямо 2014-та има рекордно увеличение от 43670. Доста от тях са дошли от други държави на ЕС като Испания и Италия
  • Около 16000 българи живеят в Германия и са взели немско гражданство. 78% от тях са го взели в последните 10 години.
  • 1619 са взели немско гражданство през 2015-та. Средната им възраст е 33.4 години и са живели в Германия средно от 11.2 години
  • Двойно повече са българките взели немско гражданство, отколкото мъже
  • 39 от тези 1619 са се отказали от българското си гражданство
  • През 2015-та в Германия са се родили общо 2972 българчета без право на немско гражданство и са починали 200 българина
  • Има общо 9190 българи родени в Германия, но не са получили немско гражданство. 83% от тях са на 5 или по-малко години
  • Според данните за актовете за раждане и тези на немския институт, 3700 от родените в Германия българчета между 2005 и 2013-та са с двойно гражданство. Още 3300 от родените в този период са само с българско гражданство.
  • Освен тях, още поне 9000 деца са родени в семейства, в които поне единият родител е българин, но нямат български акт за раждане. 87% от тях са на по-малко от 10 години.
  • Средно българите емигрирали в Германия са били в страната по-малко от 5 години. Средната възраст е 32.2 години и 52.8% нямат брак
  • През 2015-та 72000 българи са пристигнали в Германия, 48% от тях са между 25 и 45 годишна възраст. 1% са били в пенсионна възраст. Един човек е бил над 95 години
  • 16500 българи са напуснали Германия. 54% от тях са били между 25 и 45 години. 1.3% са били в пенсионна възраст.
  • 15% от българите в Германия живеят сами
  • 33% от домакинствата, в които живеят българи, се издържат с общ нетен доход от по-малко от 1300 евро на месец
  • 19% от домакинствата, в които живеят българи, имат общ нетен доход от заплати над 3200 евро на месец. 10% – над 4500 евро
  • Средния нетен доход от заплати на домакинство на българи е 2300 евро. След данъци и наем остават между 700 и 1000 евро за сметки, храна, транспорт и всичко останало.
  • 21% от българите емигрирали в Германия работят в събота, Още 17.6% работят и в неделя и по празниците (тези данни са само официални – и аз работя понякога в събота, но технически никъде не се отчита)
  • Между 15 и 25% (зависи как смятаме) от българите живеят на социални помощи
  • Между 30 и 40% (зависи как смятаме) от домакинствата на българи живеят под прага на бедността
  • 16% от навършилите пълнолетие нямат средно образование
  • 17% от всички българи в Германия имат някаква степен на висше образование

Сред точките съм давал граници на някои проценти. Пример са българите в бедност и на социални помощи. Причината е, че зависи как се смятат българите. Дали се смята по хора или по домакинства, включват ли се домакинствата на смесените бракове, включваме ли само българите без немски паспорт или тези получили такъв след натурализация или при раждане. Немската статистика разделя „чужденци“ от „хора с емигрантски произход“. Данните за жителите на страната с емигрантски произход са с доста закръгляне и самите те признават, че имат доста условности. Гледал съм да не разчитам на тях, където е възможно. Всички да достъпни на портала на Немския статистически институт.

KTBFiles: Интервю с банкера Цветан Василев

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1978

Оригиналният текст е публикуван от KTBFiles под заглавието: „Банкерът Цветан Василев:
След 2009 г. в България има мафия на власт, която се опитва да печели от всичко“

Това интервю мина в почти пълно медийно мълчание. Доста показателно за свободата на медиите у нас.

Не помня къде точно, може би в „Дневник“ писаха – сигурно защото вътре няма новина. И добавиха, че всъщност новина наистина няма, и това е най-лошото.

Аз не съм съгласен. Най-лошото е, че никой не реагира на тази (липса на) новина. Където никой не реагира, и наличието на новини няма значение.

Истина ли е казаното в интервюто? Някои неща – да. Други – не. За трети не зная. И не, няма да кажа кои са истина и кои са лъжа. Не защото ме е страх – не ме е. А за да почнат поне отделни хора да се напъват да използват главите си. Докато мислим вместо с тях с телевизорите, мониторите и вестниците, никой не може да ни спаси.

—-

Благодаря Ви, че се съгласихте на това интервю. Как живеете в Белград? Как Ви минава всекидневието?

В крайна сметка прецених, че мълчанието не е злато, въпреки че през последните две години не може да се каже, че мълча. Всекидневието ми в Белград се различава от това в София. Но във всички случаи не съм се алиенирал от обществото, продължавам да поддържам бизнес контактите си, включително и международните. Работя по моята защита и по многобройните дела, които съм завел срещу участниците в заговора срещу КТБ. Не мога да се оплача от сивота в ежедневието. Наред с това, имам много повече време за четене и по-специално на философия.

Какъв е актуалният статус на делата?

Дори ми е трудно да изредя всичките. По отношение на наказателното производство, предполагам ви е известно, че след две години родилни мъки измислиха, че организирана престъпна група под моето лидерство е източвала КТБ в продължение на пет години, за да отложат внасянето на делото в съда с елементарен трик. За тази цел преместиха делото в специализираната прокуратура, командироваха си същия велик екип от градската прокуратура и следствието само и само да продължат и да спечелят време. Очевидно това е делото на живота им. Не че за мен не е. Натрапва се мисълта, че делото ще бъде вкарано в удобния за тях специализиран съд. Аз съм съгласен, че има организирана престъпна група, но не е моята, а на тези, които организираха заговора срещу КТБ. Всички тях ще съдя, след като настъпят някои политически промени.

Ще се върна след малко на голямата картина. Преди това искам да ви питам нещо по актуалните събития. Наскоро излязоха резултатите от стрес тестовете на банките в България. Как ще ги коментирате?

Публична тайна е, че реално почти нито една банка не е минала стрес тестовете, при това те нямат нищо общо с теста, на който беше подложена КТБ преди две години. Активите на КТБ бяха оценени по най-консервативната методологията AQR, която никога не е прилагана в България и която категорично не е разработена, за да се прилага спрямо банка, оцеляла масови тегления.

Аз не съм противник на банките, независимо че съществена част от колегите направиха всичко възможно, за да помогнат на организаторите на пуча срещу КТБ. Убеден съм, че няма как да има здрава банкова система при нездрава икономика.

И старото, и новото ръководство на БНБ са част от престъпната група по затварянето на КТБ. При атаката срещу банката БНБ имаше абсолютно срамна позиция. От немай-къде Искров излезе с една декларация, когато организирано изтече информация за повдигането на обвинение срещу подуправителя Гунев. След това изиграха ключова роля в досъсипването на КТБ с неадекватната политика по време на квестурата и, разбира се, най-главното решение, което им беше наложено от организаторите на заговора – да ликвидират банката, като й отнемат лиценза на база на оценките по AQR, които никой още не е виждал. За това измислиха, че акционерите нямат правен интерес да протестират срещу отнемането на лиценза, за да не станат въпросните „оценки“ публични и за да не могат да се коментират. Това, между впрочем, е в рязко нарушение на практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Сега, разбира се, изпълняват друга роля – да замитат следите и докажат тезата, че КТБ е била особена банка и тя била единственото изключение от системата, защото там имало един крадец Василев, който, видиш ли, пет години е ограбвал.

С изключение на много малко банки, без да цитирам имена, за да не ме обвинят в дестабилизиране, почти всички имат капиталов недостиг. Главната причина е неработещата икономическа среда. Другата е малоумно поставените според мен високи критерии за капиталова адекватност. За да се хареса на Трише и ЕЦБ, Искров натресе 12% капиталова адекватност на банките, докато всички други се бореха с 6-7%. Сега от 2014 г. въведоха още 1,5% допълнителен капиталов буфер и така предпоставиха одиторите и централната банка да си затварят очите при прегледа на активите на банките.

След близо година, сделката за „Виваком“ е обявена за финализирана. Това беше един от най-важните активи, финансиран от КТБ. Какъв е Вашият коментар по нея?

Това би трябвало да се разглежда като апотеоз на срама. Да позволиш водещ телеком да бъде продаден на цена малко над 4 пъти EBITDA (оперативна печалба-бел.ред.), си е чисто престъпление.

Когато през 2012 г. „Виваком“ беше придобита от „Бромак“ и ВТБ, компанията беше на много по-висока стойност от сега, независимо от голямата й задлъжнялост. Тя имаше три типа кредитори, които не можеха да се разберат помежду си, имаше претенция на държавата от над 120 млн. евро, имаше златна акция, с която държавата държеше в шах собствениците на компанията. Всичко това беше решено от моя екип и „Виваком“ стана комплексен телеком номер едно в България.

Това, което се случва сега, е класическа криминална кражба с участието на една руска държавна банка, толерирана от българската държава. Явно добре са обещали да защитят интересите на тези, от които зависи. Държавата, за да затрудни прехвърлянето на собствеността на „Виваком“, включи компанията в претенциите на КОНПИ (Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество – бел.ред.) с една-единствена задача – този, който иска да придобие „Виваком“, трябва да отиде и целуне ръка на силните на деня, за да освободят блокадите. Нека сега да видим позицията на държавата и подопечния на Борисов началник на КОНПИ. След като този полуграмотен, наведен чиновник търси от моето семейство 490 млн. евро за „незаконното“ ми придобиване на „Виваком“, дали ще се осмели да се противопостави на крадците, покровителствани от руската държавна банка. Между другото сделката тогава беше узаконена от дирекция „Конкуренция“ на Европейската комисия. За това сега е достатъчно от българска страна да се блокира сделката и да се поискат от новите собственици средствата, търсени от моето семейство, за да се освободят акциите. Дано, ама не вярвам. Защото обещаната плячка е голяма.

Под каква форма?

Ами тя формата е една – пари. И то много пари.

Тоест твърдите, че от бъдещата сделка ще има комисиона и за тези, от които зависи?

100%.

Кой ще е това?

Ами те са два клана – единият е Пеевски, който е навсякъде, другият е този на премиера.

Кажете по-конкретно

Аз съм чувал много неща, но има ли значение това. Аз казвам, че със сигурност стойността на този пакет от 77%, финансиран от КТБ, и това никога не съм го криел, към момента на атаката беше 500 млн. евро. Тук не включвам НУРТС.

И все пак кой колко трябва да получи, за да бъде „пусната“ сделката, както твърдите?

Чувам и за конкретни суми, и за конкретно участие в собствеността. Самото разпределение е следното: измислената компания на вечно готовия Спас Русев трябва да придобие „Виваком“, след което се дават put options на няколко групи от купувачи, които да разпределят баницата – разликата между 700 млн. евро и реалната Enterprise Value (стойност – бел.ред.) на компанията от над 1 млрд. евро. Да, телеком със 170 млн. евро годишна EBITDA е продаден на практика на цена от 700 млн. евро – това е съвкупната цена от цената на аукциона от 330 млн. евро и остатък по облигационна емисия на „Виваком“ от малко над 370 млн. евро. Става въпрос за преразпределяне на едни минимум 300 млн. евро в съотношение 20% в полза на ВТБ, около 20% е за вездесъщите измамници братя Велчеви и Красимир Катев като слугинаж на ВТБ, и от 43 до 46% за мюрето Спас Русев. Вероятно, обаче, фигурантът ще трябва да сподели голяма част от така наречената си печалба, в абсолютно измерение около 135 мил евро, със силните на деня. С онези, които и сега точат компанията и я направиха първи фен и спонсор на отбора на народа.

Тоест с Борисов и Пеевски?

Ами така се говори. А на мен Пеевски ми поиска 10% от компанията в прословутия си рекет от май 2014 г., защото, разбираш ли, те ми били помогнали. С какво са ми помогнали, след като сделката тогава я правих с инвестиционния клон на ВТБ – VTB Capital, и Royal Bank of Scotland? Но те така си ги мислят, така си ги представят нещата в България. Че ти не можеш да правиш голям бизнес, ако не се отчиташ. Затова казвам, че след 2009 г. в България няма просто корупция, в България има мафия на власт, която се опитва да контролира всичко и да печели от всичко.

Като говорим за сделки – как се случи сделката за „Булгартабак“ и как се оказа в крайна сметка, че Пеевски е собственик на компанията?

Ами той Пеевски не е собственик само за пред българската общественост. Ако някой е искал да разследва, досега да е стигнал до истината. При мен има документи, които показват, че Пеевски не, но Ирена Кръстева е собственик. Тя присъства и във файловете на правната компания Walch&Schurti. Беше договорено Ирена Кръстева да бъде единият от номиналните собственици на фондациите, които държаха LIVERO. Това беше компанията, която имаше особения договор с VTB Capital по отношение на BT Invest като приобретател на 80-процентния дял от капитала на „Булгартабак“. Няма тук голяма тайна. Пеевски или фамилията му са собственици на BT Invest, особено след откупуването на задълженията на LIVERO към EFV и Ventracor – в това няма никакво съмнение. (EFV и Ventracor са двете компании, които са осигурили финансирането при приватизацията на „Булгартабак“ през 2011 г. Към този момент EFV е под контрола на Василев и се финансира през КТБ. Зад Ventracor е скрит интересът на „Винпром Пещера“ – бел. ред.).

После първоначалните фондации-собственички на LIVERO са изместени и там се появяват нови фондации. Какво вече е разпределението след това, дори аз не знам детайли. Но това са игри в BT Invest и прехвърляне срещу задължения. Всъщност кредитът на едната компания-кредитор беше купен от TGI Middle East – компания от Дубай, която е част от веригата по контрабандния износ на цигари през Кюрдистан за Турция (компания, свързана с Пеевски-бел.ред.). Така че мога да се сетя какъв е произходът на парите, с които всичко това е рефинансирано.

Тоест за мен не стои въпросът дали Пеевски или майка му са, а с колко са собственици и как са преразпределени. Не изключвам Пеевски да е преотстъпил част от „Булгартабак“ срещу задълженията си към основния дилър в Близкия Изток – Салам (Салам Кадер Фарадж – бел. ред.). Това нещо могат да го кажат само тия, които държат регистъра на BT Invest, респективно файловете на фондациите.

Тоест подозирате, че Салам има участие в собствеността на „Булгартабак“?

Не го изключвам, за да си спаси Пеевски кожата. В края на 2013 г., когато тръгва на поход да овладява „Булгартабак“, той излъгва Салам. Салам е превел авансово значителна сума пари, за да може Пеевски да се разплати най-напред с EFV, а след това с Ventracor. По същия начин са рефинансирани вероятно и дълговете на „Булгартабак“ към КТБ през април-май 2014 г. чрез преводи през голяма чужда банка.

Какви суми знаете, че са превеждани от Салам?

Над 150 млн. долара. Това са пари, които по моя информация Пеевски не е издължил и до ден-днешен. А предвид финансовото състояние на „Булгартабак“ сега възможностите му са още по-малко.

Между другото продажбата на „Булгартабак“ е едно от добрите начинания на първото правителство на Борисов, защото ако компанията не беше приватизирана тогава, щеше да се окаже в окото на скандала за контрабанда, който избухна през 2014-2015 г. Тогава това би било всъщност една държавна компания. Аз съм убеден, че заради този скандал Пеевски стана персона нон грата в Турция. Така или иначе преди приватизацията бизнесът на „Булгартабак“ в основни линии беше зависим от този канал и от основния дистрибутор Салам. Сега докъде Пеевски е влязъл навътре, сигурно знаят много хора – и службите, и неговата марионетка Венцислав Чолаков, който представляваше всичките му перачници по веригата. Това са всички дружества, които са регистрирани в Дубай и които са използвани за трансфери на парични средства от контрабандната дейност на дружествата на Пеевски. Преди приватизацията тази роля на компания-посредник играеше „Каледон“, а след приватизацията Пеевски си регистрира и прехвърли всичко към компаниите си в Дубай. Тук става въпрос за нерегламентирани доходи в огромни мащаби на фамилията на Пеевски и на тези, които имаха допълнителен интерес в „Булгартабак“.

Кой има допълнителен интерес в „Булгартабак“?

Те излизаха толкова пъти, че какво да ги повтарям.

Никога не са излизали официално. Потвърждавате ли ги?

Ами потвърждавам ги, разбира се. Поне такива бяха договорките. Какво и как е вписано в компаниите в Лихтенщайн, може да питате Александър Ангелов.

За да затворим тази тема, каква беше в началото уговорката за участие в собствеността на „Булгартабак“?

Според Пеевски Борисов, Доган и Сталийски трябвало да получат бонуси (по 10% собственост от дяла, който беше приватизиран, според схема, публикувана в блога на Мирослав Иванов – бел.ред) затова, че разрешават сделката. Малко известен е фактът, че началната идея беше аз и моята група да участваме в приватизацията на „Булгартабак“ в консорциум с Korean Tоbacco. Недвусмислено ми беше подсказано, че така сделката няма да мине. Независимо, че аз имах консултантски договори с Rothschild в Париж. Тогава си платих консултантските договори и изоставих идеята, защото волята на Падишаха беше друга.

Съзнавате в момента какво казвате – че премиерът на една европейска държава има скрит интерес и собственост в „Булгартабак“.

Ами, бил му е обещан. Аз лично не съм говорил с него на тази тема. Това беше към онзи момент. А и появилите се диаграми в някои сайтове са рисувани от адвоката на Пеевски Александър Ангелов. За това имам автентични доказателства. Дали сега това стои, аз не мога да знам. Ако някой иска да разрови нещата, да ходи да ги рови. Две-три лихтенщайнски кантори държат цялата тайна.

Пеевски е една голяма тема. Как стана първоначалният Ви контакт? Каква беше ролята му в банката? Въобще за какво Ви беше нужен Пеевски?

Този въпрос ми е задаван много пъти. Запознахме се случайно, както винаги. Малко по малко той започна да навлиза в моя бизнес живот. На определени етапи той е бил полезен, помагал ми е на моменти…

С какво беше полезен?

Бил ми е полезен по много линии. Той е един доста енергичен и активен човек. През 2003-2004 г. по някакъв начин пристана на Доган, беше в някаква степен брокерът между мен и ДПС. Това ми е давало комфорт в отношенията с ДПС, защото в крайна сметка е известна ролята на турската партия като корпорация.

Аз съм имал доста тежки моменти в развитието на банката. През 2004 г. тогавашният председател на Управителния съвет и държател на над 20% от акциите се опита да ме изнудва. Говорим за Янко Иванов, подкрепян от енергийното лоби около Богомил Манчев. Аз не се поддадох. Тогава Пеевски ми е помагал в отношенията с ДПС, за да ме подкрепят, за да не тръгнат на някаква по-сериозна атака срещу банката. Банката тогава беше много малка.

ДПС с какво помогна тогава?

С конкретни неща – не, но отношенията в бизнеса и намесата на политиците не винаги е с нещо конкретно. Предполагам, че в този момент просто някой е казал: добре, не пипайте там, защото може ДПС да има интерес. Аз не знам това как е представено. Банката често е представяна като банка на ДПС, а тя никога не е била свързана с ДПС нито при закупуването, нито впоследствие. Но съм бил зависим от ДПС дотолкова, доколкото едрият бизнес в България до някаква степен е зависим от някои по-агресивни политически субекти. Тогава винаги може да има една добра дума в плюс или в минус.

По подобен начин през 2008 г. имаше напрежение около опитите на Алексей Петров, по времето на Станишев като премиер, за превземане на банката. Поне по информация от Пеевски. През призмата на времето не съм сигурен кое е истината. До каква степен Алексей Петров е бил наистина заинтересован от банката не знам, но Алексей Петров тогава беше за ДАНС и прокуратурата това, което сега е Пеевски. Тогава Петко Сертов управляваше ДАНС, а летящата команда на Роман Василев колеше и бесеше.

Вие с Роман Василев нямахте ли добри отношения?

С Роман Василев съм се виждал, но какво отношение има това? Прословутата снимка от един коктейл на банката, която приятелите от „Капитал“ непрекъснато публикуват, за да ми внушат връзките с Роман Василев. Това е несериозно. Те тези отношения, когато трябва да бъдат прикривани, се прикриват. Аз, ако аз съм зависел с нещо от Роман Василев, не бих се показал на коктейл на банката.

Да продължим за Пеевски…

Така лека-полека човекът ми влезе под кожата, допуснах го прекалено близко. Затова казвам, че една от най-големите ми грешки, беше именно това. Пеевски на практика се е представял от мое име навсякъде. Той е представял всичките си щения като мои. Това са неща, които в крайна сметка доведоха до моето капсулиране, до номинирането ми за олигарх номер едно. Разбира се голяма роля изигра и групата около Прокопиев. Спомням си изявите на един американски посланик Уорлик през 2011 г., който говореше за неясен капитал в КТБ, защото имало някакво участие, което не се знаело. Прокопиев дори имаше наглостта през 2016 г., след като дадох интервюто за Диков, да се появи пред него и да говори, че виждаш ли, това не означавало, че Оманската държава била стояла зад участието в КТБ. Не знам защо тогава Оманският фонд и Оманската държава в момента съдят България в международния инвестиционен арбитражен съд във Вашингтон.

Така че лека-полека Пеевски се настани трайно край мене. И така до 2014 г.

Освен с политически протекции, с какво друго допринасяше Пеевски?

Той беше проактивен. Когато американският посланик направи това преднамерено изказване, Пеевски направи много за намаляване на напрежението около банката… По това време господата около Прокопиев ми бяха организирали проверка-разследване в Европейската комисия, което широко се раздухваше в България. Интересно е, между другото, че когато проверката приключи и установи, че няма никакви нарушения, „Капиталци“ забравиха темата и естествено не отразиха „развръзката“.

Винаги ме е притеснявало нещо да не предизвика вълна и паника сред клиентите. А всичко това, очевидно, добре е било експлоатирано от хора като Пеевски, съзнавайки моите страхове по отношение на банката. За да запазя КТБ, съм бил по-отстъпчив към всякакви техни малоумни намерения, за да имаме достатъчно комфорт както медиен, така и политически. Такива глупости бяха, разбира се, покупките и на „Уикенд“, след това на маса други издания.

Имахте ли директен контакт с Доган?

Аз се познавам с Ахмед Доган, но за тези 14 г. сме се виждали два или три пъти.

За какво?

В общи линии приказки от общ характер. Той се изживяваше като енергиен експерт. Един-два пъти сме си говорили за икономиката на България, къде са проблемите на енергетиката.

За да защитава банката, какво получаваше ДПС от нея?

Нищо друго, освен финансиране на различни идеи, които са идвали по линия на Пеевски. А Пеевски как се е отчитал нагоре, аз не знам.

Какви бяха отношенията Ви с другите политически партии в различните стадии от развитието на банката? Например каква беше ролята на Росен Карадимов по време на Тройната коалиция?

Целият малоумен план за дигитализация на България беше разработен от тандема Пеевски-Карадимов, заедно с Веселин Божков (председателят на КРС – бел.ред.). Оттам са и проблемите с дигитализацията. В Австрия има един мултиплекс с 12 канала, в България решиха, че трябва да има четири мултиплекса с 52 канала, за да имало свободен пазар. То няма толкова телевизии. Но както и да е. Смешно е да се говори, че едрият бизнес е дистанциран от политиците в България. Тук едрият бизнес винаги е бил със силните на деня, защото те налагат условията. И особено след 2009 г. – дотогава пазарът все пак растеше и имаше достатъчно бизнес, индуциран от самия пазар. След това бизнесът беше поставен в изключителна зависимост от държавата. Това, разбира се, увеличи апетита на тия, които представляваха и представляват държавата.

Преди 2009 г. с кои силни на деня Вие имахте отношения?

Аз познавам всички, но практически с държавата, с изключение на работата ми в един-два отрасъла, не съм имал някакви особени отношения. Ние работехме с енергетиката и това ми е налагало контакт и с министрите, и с премиерите, доколкото енергетиката е стратегически отрасъл. По същия начин покрай военно-промишления комплекс имахме отношения с МО или междуведомствените комисии. Но това е било по логистиката на бизнеса.

Какво искаха политиците от Вас, за да можете да развивате бизнеса си в този момент?

Аз казвам, че ако някой твърди, че е правил едър бизнес в България, без да му е налагано да се отчита по някакъв начин, нека да седне на детектор на лъжата и да си признае. Българският политически елит изисква от бизнеса да го корумпира, защото в противен случай мобилизира лостовете на държавната машина.

След 2009 г., когато Борисов дойде на власт, банката се радваше на най-бързото си развитие и на най-силния си период. Какви бяха отношенията Ви с Борисов?

Първото правителство на Борисов съвпадна с периода на кризата, която обхвана пазарите. Ние следвахме друга стратегия и вместо да ограничим нашата активност, я разширихме, следвайки древната китайска мъдрост „ Когато идва буря, строй вятърни мелници, а не зидове“. Това е основната причина за развитието на КТБ, а не прокламираната теза, че видиш ли правителството на Борисов било помпало банката с държавни пари. Това е абсолютна лъжа. Симеон Дянков е безогледен лъжец, твърдейки, че не искал да вади парите, тъй като КТБ щяла да фалира. Това въобще не е вярно. Банката е работила с разплащателните сметки на няколко компании от енергетиката и две-три транспортни фирми, които имаха депозити. Те не са били някакви особени средства и не са надвишавали 10-тина процента от общите привлечени средства. Цялата тази лъжлива теза беше дискредитирана, но за жалост след затварянето на КТБ.

Ами не крия, че съм имал добри отношения с Борисов, независимо, че са били много противоречиви. Имал съм разбиране, но съм срещал и маса неразбиране, и то главно от неговите министри.< През това време се появиха много възможности на пазара в резултат и на кризата, и на отдръпването на чуждите банки. Нашата философия винаги е била да правим merchant and investment financing – тоест да търсим проектно финансиране, да търсим предизвикателства, а в условия на криза – такива много. По този начин в кризата придобихме компании, които в противен случай нямаше да оцелеят. Това са и „Рубин“ Плевен, и заводът в Парачин, и русенската корабостроителница. „Петрол“ оцеля благодарение на нас. Имали сме и целеви придобивания като „Виваком“. Аз съм смятал, че това е добра сделка, която ще донесе печалба. Независимо, че медиите на Пеевски написаха, че видиш ли, Василев участвал в приватизацията на „Булгартабак“, за да спечели пари. Какъв срам! А сякаш не е срамно да участваш скрито, да не можеш да се покажеш като него и останалите бенефициенти. Ами аз съм го правел точно затова – да се спечелят пари. То се знае, практиката ми е била печалбата на така наречените бушони, създавани от слугата на Пеевски Бисер Лазов, да се връща в банката. Това е била моята цел. Така че не е чудно, че пораснахме толкова. С Борисов колко често имахте контакт и за какво си говорехте?

За жени… Ами, виждал съм се доста често. Той е лесно раним, особено сега, може и да отрече. Говорил съм си за различни неща, разбира се, включително и за проблеми – в енергетиката, в отбраната, в мултиплексите, защото първото правителство на Борисов имаше напълно неадекватна политика в тези направления. При него съм ходил и с инвеститори – и от Китай, и от Оман, и от Австрия. Не мога да кажа, че с Борисов съм имал лоши отношения, мен ме дразнеше поведението на част от неговите министри – неадекватно и открито враждебно. Дразнеше ме неговият нарцисизъм, защото и аз до голяма степен съм нарцис. Той буквално излъга, че през 2012 г. е осигурил пари за заплатите на ВМЗ, а всъщност това бяха пари на „Дунарит“ и той го знае много добре. Аз тогава избухнах, скарахме се по телефона.

По начина, по който премиерът има интерес в „Булгартабак“, има ли интерес и към други компании, свързани с Вас?

Тия хора нямат интерес към компаниите, те имат интерес към парите. Те са брокери – две групи брокери. Те са заинтересовани просто да прехвърлят на безценица на някой, който има интерес и ще им плати. Ами такъв е случаят с „Дунарит“. Пеевски няма интерес да бъде индустриалец в „Дунарит“. Там интересът е на Петър Манджуков, а Пеевски играе брокер, за да може да осигури „Дунарит“ на ниската цена, която Манджуков е предложил. Говори се за 20 или 25 млн. евро, от които обаче нищожна част да отиде в КТБ, а останалото при Пеевски. Гебрев (другият кандидат за „Дунарит“ е „Емко“, притежавано от Емилиян Гебрев – бел.ред.) предложи 30 млн. евро за погасяване на задълженията към КТБ. От една страна Пеевски сега атакува чрез вземанията на Миролио „Дунарит“ и то през фирма, която е офшорна, а от друга страна КТБ атакува цесията.

Но това става под погледа и на министъра – Владислав Горанов, и на Борисов. Въобще аз се чудя дали Борисов управлява държавата, или Пеевски. Или и двамата. Но Борисов с нищо не е показал, че се е разграничил. Напротив, той показва само зависимости.

Зависимост от какво? Дайте примери

Ами, очевидно ги има, не знам. Или толкова са се харесали, независимо че оня го наричаше „тиква“ в кампанията 2008-2009 г. Аз само се сещам как през 2013 г., както внезапно се засилиха да му разследват „Авиоотряд 28“ и „Ало, Ваньо“, така внезапно всичко заглъхна след това.

Каква е причината?

Договорка. Между Борисов и Пеевски. И почти нямам съмнение, че договорката е била моята глава. Това беше класическа рейдърска атака. Пеевски е главният организатор на атаката срещу мен и главният ползвател.

Някой може ли да ми каже как фирмата, придобила „София прес“, сега е гарантирала кредити на „Водстрой“ на Пеевски към ПИБ. Колко пари е платила тая фирма, за да придобие „София прес“. За „Техномаркет“ не искам да говоря. Публична тайна е как се източва масата на несъстоятелността на КТБ чрез договори за правни услуги и 75% се връщат обратно в джобовете на Пеевски и компания. Публична тайна е, че Александър Ангелов работи и по един срамен договор за Парачин тук.

Това, което за Пеевски се закучи, са основните му цели – „Виваком“, „Дунарит“ и „Петрол“. Това са най-апетитните парчета от баницата КТБ и той винаги е имал интерес към тях.

В периода 2012-2014 г. Вие още сте тандем с Пеевски. Тогава голяма част от обществените поръчки се печелят от фирми, близки до него. Как става това?

Ами, питайте Борисов! Как всички негови кметове са подписали договори с „Водстрой“? Какво е „Водстрой“? Това бяха два продънени самосвала. Това е една пощенска кутия за кражби.

Как функционира?

Елементарно. Елиминира се останалата конкуренция, подписва се договорът с „Водстрой“, която пък подписва договори с подизпълнители, взема си своите 10-15%, останалото го хвърля на другите фирми. Дори и това не им дава, защото са завлекли половин България, заплашват ги, ако някой си иска парите. Вижте също така какви договори са подписвани от ЖП инфраструктура с „Водстрой“ при министерстването на Ивайло Московски– рамкови договори, които са престъпление. Вижте и престъпните договори в „Държавен резерв“ – как е направен ремонтът на нефтените бази от „Водстрой“ и ИПС.

Какви са тези договори?

Оттам са откраднати минимум 100 млн. лв. по времето на Станишев и първото правителство на Борисов. Стойността на ремонтните дейности в петролните и зърнените бази на Държавен резерв е завишена в пъти. Не казвам конкретни числа, за да не ме обвини някой в неточност. От времето на Емел Етем до ден-днешен Пеевски винаги е контролирал държавния резерв. Друга грандиозна кражба – обмяната на нефтените продукти.

Борисов какво получава от това?

Не знам какво получава, но със сигурност знае. А и той не е от тия, които не си искат.

Как си иска?

Как си иска… Последните години обмяната на горивата на държавния резерв става с активното участие на „Лукойл“. „Лукойл“ е един от външните държатели на горивото за резерва. Тоест горивото въобще не се и мести. Само че то задължително се продава на ниски цени от държавния резерв и след това се купува обратно на високи. Като правило цените задължително порастват на международните пазари, когато държавният резерв трябва да купи новото гориво.

Каква част отива за комисиони?

А, не мога да кажа. Но там със сигурност Пеевски участва. Там до края на 2014 г. беше Емил Колев – човек, назначен от Пеевски още по времето на Емел Етем.

Двата клана казахте, че са Борисов и Пеевски. Има ли някакво разпределение по ресори?

Пак казвам, проверете разпределението на обществените поръчки и ще видите, че са едни и същи – „Главболгарстрой“, „Трейс“, „Агромах“, ПСТ, „Хидрострой“. И някои сателити около Пеевски като „Техноекспортстрой“, чиято приватизация финансирахме ние и той ощети банката с около 30 млн. лв.

В предварителния разговор казахте, че през 2014 г., след затварянето на банката, Борисов Ви е обещал да я спаси. След това се е отметнал. Защо?

Подозирам две неща. Първо, че ако КТБ беше спасена, те нямаше как да осребрят, а пък аз щях да получа реабилитация. Другото е една мръсотия, която е била сътворена през 2014 г., за която аз имам информация. В резултат на нея аз съм натопен от българските служби пред чуждите за престъпни схеми, в които уж съм имал участие, а в които всъщност е участвал Пеевски.

Каква информация имате?

Засега ще я запазя за себе си, защото от нея и глави ще падат. Но това са лъжливи твърдения, давани от българските служби на техни партньорски служби за моята роля в процеси, в които аз по никакъв начин никога не съм участвал. Нещо, което така или иначе през 2015-2016 г., става известно на съответните служби. Така то стигна и до мен.

Какви процеси?

Всичко, което е правил Пеевски.

Какво е правил?

Това, за което е обявен за персона нон грата в Турция.

Освен контрабанда?

Как мислите стигат контрабандни цигари в райони, държани от Ислямска държава?

Тоест това Ви е било приписано на Вас?

Да.

А какво е общото с Борисов? Борисов каква роля е имал?

Предполагам, че Борисов би могъл тогава да е бил информиран за това мое участие, което да го е направило резистентен. Аз не го обвинявам. Той просто направи грешка, която ще му коства много. Имам информация, че към оня момент е казал, че е избрал по-малкото зло, тоест Пеевски. Като е избрал по-малкото зло, да си го дундурка сега.

Тоест той е бил заблуден или е бил част от този сценарий?

Бих искал да е заблуден.

Казахте, че едното е сценарият с Вашето натопяване, а другото е, че нямаше да осребрят…

Пак казвам, целият този процес се управлява от Пеевски. Публична тайна е, че синдиците ходят на отчет при Александър Ангелов. Те дори не ходят при Пеевски. Той е над нещата. Всяко нещо се съгласува с Ангелов. Те не се и крият. И преди не са се крили. Ходеха си на крака, стояха по мазетата на „Берлин“ (хотел „Берлин“, собственост на Пеевски – бел.ред.), докато ги приеме босът. Включително и министри.

Кои министри?

Ами, аз кого ли не съм виждал.

Кого сте виждал?

Ами… Петър Чобанов, Драгомир Стойнев по времето на Орешарски.

А от сегашното правителство?

От сегашното правителство аз мисля, че Пеевски има повече министри, отколкото Борисов.

Например?

Например, готовият на всичко, за да защити интереса на Пеевски, свищовски кадър Горанов, Ивайло Московски, недоразумението Лукарски. Те са абсолютно подвластни. Пеевски не е за подценяване.

Кой е Александър Сталийски?

Кой е сега, не знам. Говори се, че сега бил развалил отношенията си с Борисов. Той беше най-довереното му лице и се занимаваше с всичко, свързано с Борисов, включително и като събирач на дължимите суми с неговите приятели – тройката от Перник.

Откъде ги събират?

От тези, които имат да дават.

От Вас събирали ли са?

Не са ми го икономисвали.

Под каква форма събираха?

Различна. Включително и чрез придобиване на участия – явни и скрити, в компании, за които не са платили и стотинка.

Къде може да се види интересът на Сталийски?

Освен по сметките му, част от които бяха в КТБ и които той осребри буквално след рекет, а после придоби и открадна „Рубин“ Плевен. Освен това предполагам, че по сметки на него или на Сечкова, или на фирми като „Кей Ти Ес“ и прочие, могат да се намерят доста пари.

Всичко ли остава за него, или се разпределя?

Какви са му били отношенията със Сталийски, Борисов си ги знае, но една от причините, поради които аз бях при него на 6 юни 2014 г., е да му покажа какво Сталийски и неговата група са взели в резултат на едно или друго.

Какво му показахте?

Той знае. Когато му дойде времето, ще го покажа и аз.

До 2013 г. бяхте едно цяло с Пеевски. Кога започна раздялата?

Тя е започнала още с идването на Орешарски. Вече казах, че, според мен, договорката между Борисов и Пеевски вероятно е целяла моята глава. Това е някъде лятото-септември 2013 г.

Оказа се, че Пеевски достойно замести десятниците и стотниците на Борисов и сам успя да погълне това, което другите като група не успяха. Беше се разпрострял навсякъде. По това време е и бумът на „Водстрой“ с държавните поръчки, които са вземани все с моето име напред: това е за Василев, онова е за Василев. Това си го признаха и Сергей, и Моника Станишеви при виждането ни през май-юни. Но Пеевски не беше се настанил само в обществените поръчки.

Той имаше достойно място по време на първия мандат на Борисов. Както се вижда, той има своето място и при втория мандат на Борисов. От немай-къде Борисов му спря поръчки за над 1 млрд. лв. Как така си спечелил поръчки за толкова пари? Но това не е престанало. И в момента, ако се погледне, интерконекторът с Турция, пак се строи от „Водстрой“ и „Главболгарстрой“.

Той беше сложил ръка на почти всичко. Накадрува се в съдебната система, в ДАНС, в прокуратурата. Аз с ужас разбрах, че съм „наредил“ всички съдии и прокурори, а един не познавам от тях. Нито съм виждал Сарафов, нито Цацаров, а се оказа, че аз съм ги наредил. Очевидно добре си е свършил работата, а аз явно съм проспал този момент.

След септември-октомври 2013 г. разбрах, че трябва да намеря начин да скъсам с този човек. Затова се съгласих да се махна без всякакви претенции от „Булгартабак“, за да нямам разправии с него. Исках да намерим решение. За голямо съжаление не оцених мащаба на заговора и участието на всички държавни институции в него на страната на Пеевски.

От Вас ли дойде инициативата?

В общи линии – да, но и той вече беше започнал да предприема някакви действия. Неговите стъпки основно са били в мръснишки аспект. С Александър Ангелов имаха информацията отвътре и са започнали да ми правят разработки през ДАНС, за да могат да ме ударят след това. Той си е подготвил добре нещата. Успял е да направи интриги между мен и основните политически фактори. На Доган, например, му е обяснил какви пари съм взел от банката. Говорел им е за 500 млн. до 1 млрд. евро, които аз съм изнесъл от КТБ. Това, разбира се, за вечно алчните хора като Доган е могло да бъде доста сериозен мотив да се настроят срещу мен. Предполагам, че по същия начин е направил интригата и с Борисов. С една дума, човекът ме е записвал и правил всичко възможно, за да ме изолира.

В един момент през април-май 2014 г. започнах да получавам сигнали от всички политически лидери, че са вдигнали ръце от мен, защото аз съм щял да ставам премиер, искал съм да свалям Орешарски.

Към този момент Пеевски колко пари дължеше на банката?

Пряко сигурно дължеше някъде около 150-200 млн. евро, заедно с лимита на гаранции, издадени в полза на контролираните от него дружества. Това са „Булгартабак“, „Лафка“, „Техноекспортстрой“, Промишлено строителство Холдинг, „Водстрой“, а и да не забравяме печатницата му, където той дължеше 80 млн. лв. Тая печатница я финансирахме, за да може той да разплати част от дълговете си, като условието беше фабрика „Юрий Гагарин“ да встъпи в дълга по лизинговия договор с печатницата. Това е нещо, което той така и не направи. Отделно той отказа да си поеме дела във финансирането на ТВ7, където трябваше да плати 50% от разходите. За тия години бяха отишли към 300 млн. лв., а той си я ползваше като собствена телевизия.

Показахте един списък с активи, които Пеевски Ви е поискал. Има ли предистория на този списък?

Има, да. Ние тръгнахме да преговаряме как да се разделим. В един момент Александър Ангелов дойде. Показа един списък и каза: „Това е“. Аз казах, че това няма как да стане и трябва да се срещнем с Пеевски. Той каза, че Пеевски не иска да се среща с мен, защото бил обиден. На моето предложение как да си разделим бизнеса, дори да му опростя задълженията в ТВ7, той отказа и после се случиха нещата, които знаете. Веднага, по криминален начин, беше заведено досъдебно производство и са били набелязани стъпките от целия сценарий.

Ако е така, защо им е трябвало да ликвидират банката?

Аз все си мисля, че е имало друг сценарий и те може би не са си представяли точно така нещата. Сценарий, близък до този, който се случи със Славчо Христов и „Сибанк“. Ако бих бил арестуван във връзка със смехотворното производство по така нареченото убийство на Пеевски, може би щеше да ми се наложи да прехвърля „Бромак“ и някои други компании.

Още не ми е ясно, с какво им станахте неудобен и трябваше да бъдете премахнат?

Явно съм им станал неудобен с нарастващото ми влияние, с резултата на Бареков, който, ясно е, до голяма степен беше моя заслуга.

Добре де, какъв беше смисълът на Бареков?

Бареков изглеждаше като необходимо зло. Аз бях разочарован от Борисов, а след това от БСП и ДПС, и си казах, че е по-добре да има нещо, което да подкрепя националния бизнес. Беше ми омръзнало от непрестанния рекет на политиците. В този краен етап – края на 2013-2014 г., съм направил най-големите си грешки. Включително и с Бареков. И не толкова, че съм го подпомогнал финансово, а заради ангажирането ми с него.

А защо точно Бареков?

Аз тогава привлякох една американска консултантска компания, която беше работила за Клинтън. Те правиха специални изследвания и не намериха по-добър от Бареков.

Очевидно и те грешат. Но пак казвам, в оня момент аз се оказах неподготвен за тази война.

Някъде в интервютата си казвате: „Пеевски е само средство, координатор в по-голям сценарий“. Какъв е този сценарий и кой седи зад него?

Това е големият въпрос. Кой стои зад Пеевски?

Две години по-късно би трябвало да имате отговор.

За мен отговорът е все така неясен, но очевидно корените и източникът са някъде в реформиралите се органи на държавна сигурност.

И по-конкретно?

Тези, които дълго време представляваха задкулисието Монтерей, и тези, които са били посочени за техни наследници. Пеевски очевидно е нещо като най-младият син на полка. Очевидно са го харесали и формирали в техния класически еничарски стил. Сега, до каква степен се е еманципирал от тях, не мога да разбера. Ако на този въпрос се даде отговор, ще се разбере всичко. Няма нито един от тези, дошли на власт, да не е минал през одобрението на този център.

Кои са инструментите на този център?

Очевидно това са срамните тайни на прехода и срамните тайни на всеки един човек. Всеки има някакви слабости: единият – жени, другият – алкохол, третият – дрога, четвъртият – корупция. Всеки един.

Този център как стига до подобна информация?

Първо от периода на властването на Алексей Петров в ДАНС. Смятате ли, че всички масиви и файлове са останали скрити за него? А след това за Пеевски, да не говорим. Той е много по-изобретателен. Дори се чудя на тези, които говорят, че той, виждаш ли, бил допуснат за един ден до масивите на ДАНС. Та Писанчев му беше като куриер. Да не говоря още за хора, които и сега действат – Юлиян Колев, така нереченият Боби Гъза и прочие.

Кои са хората в този център?

Ами не ги знам. Ако това се разкрие, това ще е онази мечтана лустрация, за която ние говорим толкова често.

Членовете на Монтерей не са ли вече доста възрастни?

Да, предполагам, че повечето от тях вече са с памперси. Но има и по-млади колеги. Не искам да звуча като „Един човек каза“, но това е изводът, до който аз съм достигнал.

Този център явявал ли Ви се е на Вас лично?

Предполагам, че Пеевски е бил брокерът и е поемал ангажименти, без аз да знам. Всъщност Пеевски е бил политическият брокер на тези, които са се възползвали от това, което аз мога най-добре. Аз мога да бъда предприемач, да осмисля и дам живот на един инвестиционен проект.

Те ли контролират Доган?

Предполагам.

Те ли контролират Борисов?

Не изключвам. Те контролират през компромати.

Те ли контролират главния прокурор?

Предполагам, че и на главния прокурор са му намерили кройката, така че да е послушен. Не става само с пари. Не е минало и без пари, но не това е водещото.

От КТБ тръгнали ли са пари към прокуратурата?

Ако някой е давал пари към прокуратурата, със сигурност не съм аз. Там човекът, който се е разпореждал, винаги е бил Пеевски.

Кой ще е наследникът на Пеевски?

О, сигурно има много мераклии, но такъв комплексен наследник едва ли някога ще намерят. Все ще се намери кой да засища непрекъснатия глад за пари в ДПС. Но такъв, който да държи в ръцете си толкова командни пултове от управлението на държавата, едва ли ще намерят.

Искам да поговорим малко за медии. Каква част бяха негова директна собственост и финансирани през банката и къде имаше непряк контрол?

Медиите от групата на Блъсков той припозна официално като свои. То по стила се вижда. В момента, в който един вестник отиде в свинеобразния стил на „Монитор“ и „Телеграф“, се разбира и на кого е.

Добре, нека конкретно. „24 часа“ и „Труд“?

В момента не знам какво точно е разпределението, но там реалната собственост е на Пеевски и „Винпром Пещера“. За своя дял Пеевски взе пари от банката, а пещерняците са си платили техния дял.

Говорим за сделката, когато вестниците бяха откупени от Донев и Павлов.

Някой друг там има ли интерес?

Предполагам, че след удара срещу мен, може да са дали някакъв интерес и на Гочева, и на Блъсков. Самият факт, че Блъсков се рефинансира през ПИБ, означава, че собствениците на банката също биха могли да имат някакъв интерес. Но той би бил свързан с политиката на изданията, а не с бизнеса. Тия издания са трошачници на пари и някой трябва да ги финансира.

Кой е в „Стандарт“?

Пеевски, кой.

Кой беше в „Преса“?

По същия начин пещерняците и Пеевски. А Тошо Тошев беше лицето, заедно с лицето Даниел Рутц от групата на „благороднически инвеститори“, доведени най-напред от Огнян Донев и Любомир Павлов.

„Уикенд“?

Пеевски, Сталийски и Мартин Радославов.

Сталийски?

Той по-скоро би трябвало да държи интереса или контрола „Уикенд“ да не изпадне от правата линия. Нищо лошо за Пеевски, нищо лошо за Слънцето.

Домусчиев има ли го в някоя медия?

Говори се, че след моето отстраняване, той се е намесил. Най-вече в Blitz и „Стандарт“. Той е честолюбив човек и е нормално да е поискал някъде да бъде представен. А може и да е бил накаран да помага.

Добре, след всичко, което казахте за другите, къде е Вашата вина за това, което се случи с банката?

Основната ми вина е, че не можах да опазя банката. Аз не казвам, че не съм правил грешки или моите служители не са правили грешки. Но ние не сме престъпници. Пак казвам, ОПГ-то са тези, които организираха атаката: прокуратура, ДАНС, БНБ, тогавашни и сегашни министри и политици, НАП и прочие, и прочие. И разбира се Бисер Лазов и неговият антураж.

Грешки не прави този, който не взема решения. Очевидно съм допуснал непростимо приближаване на Пеевски до мен, очевидно не съм се противопоставил на малоумни негови идеи за определени финансирания, но под контрола на КТБ винаги е имало достатъчно по стойност, качество и ликвидност активи, които да покрият пасивите й. Разпадът и кражбата станаха след затварянето на КТБ. Преди това нито един актив не е бил откраднат или загубен.

Вие неведнъж сте казвал, че целта е била чрез специално създадени SPV-та да се инвестира в бизнеси, които след това да се продават. Само че от законова гледна точка стои проблемът, че по този начин се надвишава ограничението за свързано кредитиране. Според вас защо регулаторът в лицето на БНБ не се е сезирал през годините?

Те де юре не са били свързани.

А реално?

Реално единствената свързаност е бил общият контрол от страна на банката. И аз не съм сигурен дали това все по-често няма да се налага на банките по света. В България това е практика. Аз нямам съмнение, че почти всички от кредитите на определени банки са свързани с тях самите. Говоря основно за българските банки. Но пак казвам, че моделът на банкиране в условия на криза, трябва да го определи самият пазар. В никакъв случай не трябва да са определящи някакви правила, които някой е разработил в условията на друго време. Свидетели сме на много неадекватни решения по света в това отношение.

Управлението на риска е доста сложен процес и това, че имаш свързано кредитиране, не означава задължително, че рискът ти е по-голям. Защото ние не сме финансирали компании от един отрасъл или мои компании. Ние сме кредитирали компании, за които сме преценили, че могат да бъдат преструктурирани и след това да се намери друго решение за тях. За разлика от всички други български банки при нас имаше истински активи, за които сега всички се бият.

Това е големият въпрос, който винаги е стоял, дали ние нарушаваме някъде законите. За мен въпросът в момента е, дали е трябвало да бъде унищожена банката, а не дали ние сме вършили някакви нарушения. Плюс това тези нарушения не са предмет на проверки от прокуратурата. Ако БНБ са считали, че нещо застрашава банката, е трябвало да реагират. Проверката от прокуратурата е целяла само едно – да бъде фалирана банката. И тук е голямата разлика между политиката към банките в цивилизованите държави и в България. Вземете за пример от Европа Германия, Франция, Италия.

На какво разчитате оттук насетне?

На дълга и продължителна битка, главно в Страсбург. Имам вече две дела срещу България – за нарушаване на човешките ми права и за неправомерното отнемане на лиценза на КТБ. Предстои да заведа и други. Всичко това ще изисква търпение и здраве. Дано Господ ми даде здраве, на мен и на семейството ми.

Да погледнем в чуждата паничка

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/chujdata-panichka/

Днес в Клуб Z излезе статия със заглавие “Евтинията в Германия” на Яна Василева. Описва как цените на определени стоки и услуги в Германия са по-ниски от съседите ѝ. Дава примери за това как датчаните и швейцарците пазаруват в Германия, как хотелите на места били евтини и как храната била дори по-евтина от България.

Фактологично вярна, но подвеждаща

Да започнем от храната. Това е едно от сериозните твърдения. Наистина, влизайки в супермаркет в Германия човек би видял яйца, мляко и дори месо, които са по-евтини от България. Преди 8 години се опитах да направя сравнение. В статията се твърди, че причината е жестоката конкуренция на веригите магазини. Това обаче не е вярно. Отдавна се говори за картелно споразумение между тях. Наскоро дори разкриха официално такова за бирата и месото.

Истинските причини за ниските цени са две. Първата е, че ДДС-то е с разделна ставка. При храните и някои други продукти тя е 7%. Това автоматично сваля 1/7 от цената спрямо тази в България. Втората причина е мащаба. Веригите магазини са наистина огромни и силно обвързани една с друга. Това им позволява да издействат значително по-големи отстъпки от производителите и да оптимизират доставките си по-добре. Едно е да зареждаш за 100000 души, друго е за 10 милиона.

В подзаглавието се говори и за евтин алкохол и хотели. Определено са по-ниски цените от Швейцария, но къде не са всъщност? Има доста т.н. аутлети, където може да се намерят наистина евтини маркови дрехи. Публична тайна в индустрията е, че тези в Германия, както и навсякъде другаде, всъщност не са въобще “останали бройки”. Шият се с по-лоши платове и качество на производство специално за въпросните аутлети. Цените обаче отново са аналогични на тези в България. Виждате го по етикетите на H&M и Zara. Ценовата им политика е такава и няма общо с конкуренцията.

Различна черга, различни разходи

Истината е, че Германия е голяма държава с доста различни региони. Подобно на България, заплатите и разходите в един и в друг се различават много. Затова да сравняваме “Германия” с “България” по каквото и да е ще е подвеждащо само по себе си. Дори да вземем средните стойности, пак сравнението би било некоректно заради различната структура на доходите. Да пробваме обаче.

В статията на Яна правилно се посочва, че немците харчат 10% от доходите си за храна. Точният процент е 10.3%. Отгоре на това харчат още 4.5% за поръчване на храна и ядене навън. Тези показатели са се увеличили с 1-2% за изминалата година. Това е официалната статистика. От моя бюджет мога да кажа, че под 20% никога не сме слизали. Може да се пазарува евтина храна, но просто не мисля, че става за ядне. Който е годил на гости в Германия, знае добре за какво говоря. За сравнение, в България 29.5% от разходите отиват за храна като това включва и яденето навън. Дялът обаче им е намалял с почти процент за 2015-та.

Това разминаване от два пъти в разходите за храна изглеждат много, но трябва да ги сложим в контекст. В България за наем, вода, ток и отопление даваме 13.4% от спечеленото. В Германия – 31.7%. С други думи – точно обратното на храната. Ако обединим всички сметки, жилището и храната, дялът от разходите излиза еднакъв. Разходите за здравеопазване извън здравната застраховка също са практически еднакви. Разликата е, че в Германия здравната вноска е доста повече като процент и от страна на работника, и от работодателя.

Няма спор – разликата в заплатите са около 6 пъти и възможностите са различни. Когато обаче чуете заплата от 2500 евро в Германия, първо попитайте за кой град е, защото може да се окаже, че след наема, транспорта и храната няма да остане нищо. Особено като имате предвид, че средно данъците са около 30-35%.

Подробно за Германия

Преди три години споделих тази интерактивна графика и мисля, че ще ви е интересна и сега. Показва точното разбиване на разходите на в Германия. Данните за България са на разположение на при НСИ.

Държавата България далеч извън границите на България

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/konsulstva/

Нека поговорим за консулствата. Чуваме за тях най-вече при кризисна ситуация или когато политик получи удобна служба. За българите зад граница нещата стоят доста различно. Според различни оценки, между един и два милиона български граждани живеят в чужбина. Рано или късно повечето ще се сблъскат с тази част от държавната машина. Било то за лични документи, за легализация или по време на избори. Отделно има над половин милион българи пътуващи в чужбина за почивка или в командировка всяка година.

България е там, където има и един българин.

Политиците обичат този цитат с неизвестен автор. Наистина, България има дипломатически представителства почти навсякъде, където има българи. Откакто сме в Европейския съюз, при спешност може да се обърнем и към тези на други членки. Тук обаче ще обсъдим специфичните услуги, които българските консулства предлагат и по-специално възможността им да го правят адекватно.

Представете си следната ситуация: губя личните си документи. Живея във Франкфурт и трябва да си изкарам нов. Дават ми обаче час за чак след 3-4 месеца. Прозвънявам близките консулства – Берлин, Мюнхен, Брюксел, Берн, Париж. Всички са свободни след октомври. Единствено Париж имат след две седмици. За целта обаче трябва да пътувам 6 часа на посока при подаването и отново при получаването след 4 до 6 месеца. Тъй като съм в Европа, по-евтино и бързо ще ми е да взема отпуска, да се кача на самолета до България и да си извадя експресно документи.

Бесен съм и съвсем основателно. Този случай не е изключение, а правило при консулства, където има повече българи.

Хора няма, действайте

Съвсем разбираемо, служителите в консулствата си отнасят доста гняв и псувни. От години се опитвам да се докопам до данните за работата им и наскоро Външно най-накрая ми предостави част след запитване по ЗДОИ. Ето най-важните числа от тях:

  • През 2016-та България има 77 консулства и консулски служби
  • Общо служителите обслужващи граждани са 191 души
  • За последните 10 години най-малко са били през 2010-та 173
  • Най-голямото консулство с 14 служители е това в Москва. На второ място е Истанбул с 6
  • 65% от консулствата имат един или двама служителя
  • В западна Европа, САЩ и Канада има 26 консулски служби с общо 70 служителя

Поне 85% от българите в чужбина учат или работят в западна Европа и Северна Америка. Това са между 800 хиляди и 1.6 милиона души. За тях Външно е определило 70 души. Това би било аналогично на кметство в малко градче да поеме управлението на град като София.

Къде може да имате проблем?

Тези две карти са изготвени на база данните за служителите във всяко консулство, региона, за който отговарят и приблизителното разпределение на българите в чужбина. Последното взех от събраната информация от общностите, както и от активността в последните вотове.

europe

Вижда се ясно къде са дупките в покритието. Южна Италия, скандинавските страни, Шотландия и цяла Франция извън Париж. За тях съм отбелязал, че ако имате нужда от каквото и да е, по-добре да си хванете самолета към България. Други региони са близо до консулства, но заради голямата концентрация на българи натоварването им е значително. Такива са Лондон, Париж, Франкфурт, Брюксел и други. От тях единствено Лондон има 5 служителя. Франкфурт и Париж има по два, а Брюксел – 3. Франкфурт, например, отговаря за регион с поне 100 хиляди българи.

Следващата карта показва каква е ситуацията в щатите. Вижда се ясно струпването на консулствата и малкото покритие. В Чикаго има 4 служители отговарящи за около 200 хиляди българи. NY, LA, Вашингтон и Торонто имат по 3-ма, а Отава – 1.

us

В края на статията ще намерите подробна карта и таблица с всички консулства и броя служители в тях.

Консулски совалки

Министерството на външните работи изглежда оценява натовареността на консулствата и затова командирова хора да помагат. През 2015-та са изпратили 10-ма в Москва за 3 месеца през лятото. По четирима в Минск и Истанбул и по един в Грузия, Иран и Ливан. Нямало е нито един командирован в държава с голяма концентрация на български граждани. За последните 10 години са изключение случаите когато е изпращан човек в Западна Европа да помага. Дъблин, Мадрид и Валенсия са били удостоени с това внимание през 2007-ма и 2009-та с по един човек.

Обяснението за тези приоритети е просто – консулството в Москва издава туристически визи. Облекчените условия и кратките срокове предполагат доста чиновническа работа в летните месеци. Фокусирането върху Русия и бившите съветски републики по този начин обаче е странен. Според туристическата статистика на НСИ, руските туристи са приблизително 0.5% от всички посетили страната ни. За Външно обаче визите и таксите от тях са важен източник на приходи. Изглежда това натежава.

Последвай парите

Тук стигаме до финансовия въпрос. Колко са разходите и приходите на консулствата? В разходната част влизат заплатите, издръжката, местни данъци, техника, сметки, бюджет за събития и прочие. Приходите включват такси от различни услуги, наеми и други. От отчета на Министерството за 2015-та става ясно, че са събрали 54.5 млн. лв. от такси. Това е половината от цялата издръжка и заплати на ведомството. В тази графа обаче влиза всичко от дейността на Външно в страната и чужбина. Липсва всякаква прозрачност за дейността дипломатическите представителства.

Това, което ни трябва, е финансовите отчети на всяко дипломатическо представителство поотделно. Именно тях поисках от Външно със запитване по ЗДОИ, но отказаха да ми ги дадат. Насочиха ме към обобщения отчет, който споменах преди малко. Тъй като той очевидно не отговаря на въпросите ми, заведох дело в Административен съд София-град. Делото е насрочено за 16. септември.

Имаме нужда от тази информация, за да преценим до колко обезпечени са отделните консулства. Броят служители е само една част от историята. Състоянието на техниката, разходите за транспорт, ремонти, наемането на местни лица или стажанти е от критично значение за качеството на услугите и възможността да реагират в кризисни ситуации. Ще стане ясно и колко бюджет се отпуска на консулите за участие и организиране на културни събития, информационни кампании и изборни секции. Не на последно място, ще видим кои консулства внасят в бюджета повече, отколкото е реално получават. По неофициална информация, приходите от българите зад граница практически издържат външната ни политика. В същото време не се инвестира достатъчно нито в хора, нито в техника.

Едно поредно и последно разочарование

Това, че едно консулство има малко служители или лоша техника, не означава, че не обслужва добре българските граждани. Обратното също е вярно – при калпав консул добрата обезпеченост не означава нищо. Играта на нерви с месеците чакане, често неясните процедури и тромавата държавна машина обаче обезкуражават. Задълженията на консулските служители далеч не се изчерпват с издаването на паспорти и подпечатване на документи. Присъстват при предаване на затворници, работят с местните власти при издирване на изчезнали или близки на починали. През тях често минава и дипломатическата комуникация и организирането на визити.

Външно министерство има цял списък какво може да очакваме от консулствата. Докато някои услуги като заверката на документи става бързо, други въобще не се изпълняват. По-натоварените предимно отказват сключване на граждански брак. Въпреки, че е възможно консулът да организира цялата регистрация на българче родено в чужбина, по думите на Външно няма данни някой някога да го е правил. Процедурата за взимане на български акт за раждане не е сложна, стига да успееш да се прибереш в България за достатъчно време. Навярно затова доста от съгражданите ни не регистрират децата си като български граждани. Някои посочват тези затруднения сред причините да вземат чуждо гражданство.

Обичаме си страната, но мразим държавата.

Това ще чуете от много българи и то не само в чужбина. Когато сме далеч от България, консулствата и посолствата са държавата за нас. Всеки вижда в тях същите дефекти, заради които повечето са заминали. Фрустриращото в случая е, че Министерството на външните работи всъщност печели от българите в чужбина предоставяйки услуга с много лошо качество.

Въобще не помага и това, че консулите на практика нямат право да комуникират с българските общности. Нямат контрол над официалните си интернет страници, от няколко години е забранено да имат официални страници в социалните мрежи и да говорят с журналисти. С тези си правомощия консулите са нищо повече от касиери с печат в ръката. Толкова им позволява Външно. Това обаче не е известно на обществото и затова отнасят цялата критика, за която би трябвало да отговаря външният ни министър.

Подробни данни

На тази графика ще видите промяната на броя служители през годините. Разделил съм ги на консулства в западна Европа, САЩ и Канада, други консулства и съм добавил колко помощници са били командировани.

chart1

Тази карта показва служителите работещи с граждани през 2016-та. Таблицата след нея дава подробна разбивка по консулства за последните 10 години.

Равенството между половете в заетостта и заплатите по сектори

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/ravenstvo-zaetost/

Днес НСИ пусна прес-съобщение за предварителните данни за наети лица и работна заплата през последните месеци. Забелязва се 3.4% увеличение на наетите лица спрямо първото тримесечие и 2.6% увеличение на заплатите. Увеличението на средната заплата спрямо същия период на миналата година пък е 7.2%. Последното е важно да се отбележи, тъй като изключва тезите, че сезонната работа временно вдигала статистиката. Тази графика от доклада им показва ясната тенденция нагоре в последните две години.

chart3

Покрай всичко това разгледах набързо старите данни за заплатите и забелязах, че има разбивка по полове и икономически дейности. Последните данни са от 2014-та. От тях проличават няколко интересни наблюдения.

Разликата при средната годишна заплата между мъжете и жените е 25.2%. Между 2010 и 2014 г. средната заплата на мъжете се е увеличила с 27.3%, докато на жените с 26%. Това означава, че разликата се задълбочава – през 2010-та е била 23.9%. (Припомням, че тук говорим за декларирани доходи от заплати, върху които са се плащали данъци)

Има само два сектора, в които средната заплата на жените е по-висока от тази на мъжете – “Строителство” с 5% и “Административни и спомагателни дейности” със 17.2%. Най-голяма е разликата при “Хуманно здравеопазване и социална работа” и “Култура, спорт и развлечения”. При тях мъжете взимат с 59% повече пари от жените. Тук има задълбочаване на разликата спрямо 2010-та – тогава разминаването е било 43-46%. Причината отново е, че при мъжете ръстът на заплатите е бил много по-бърз от този при жените. При “Финансови и застрахователни дейности” и “Професионални дейности и научни изследвания” картината е подобна – около 50% разлика.

Това, че имаме средната заплата за всички заедно и разбивка по полове ни дава възможност да разберем и каква е разликата в заетостта по икономически дейности. Например, в строителството, където жените взимат с 5% повече от мъжете, се вижда, че 86.6% от служителите са мъже. Така обяснението би било, че малкото жени (13.4%) са с ръководни и контролни функции, където заплатите са по-високи. При “Административни и спомагателни дейности” историята е подобна – само 29.6% от заетите са жени, макар и с по-високи заплати.

Това са изключенията. В почти всички професии се вижда една и съща картина – значително по-малко мъже, които обаче взимат много по-големи заплати. Примери са образованието (80.3% жени с 26.7% по-ниски заплати), здравеопазването (79.1% жени с 46.5% по-ниски заплати), финансовия сектор (67.4% жени с 32.6% по-ниски заплати). Единственият сектор с добър баланс в наетите е преработвателната промишленост, където разликата е под два процента. Там обаче разликата в заплатите е почти 43% в полза на мъжете. Всъщност, има само един сектор, в който жените да преобладават и заплатите им да са с малка разлика спрямо мъжете – държавно управление. Във всички останали разликата в заплатите е сериозна.

Ако погледнем общо за всички сектори, виждаме, че има съвсем малко повече заети жени, отколкото мъже – с 0.36 процентни пункта. На пръв поглед жените са повече от мъжете в страната – с цели 5.66%. Сред тези на възраст между 15 и 65 г. обаче разликата е полза на мъжете с цели 2% през 2014-та. Това означава, че съпоставено с демографията, малко повече мъже в трудоспособна възраст са заети, отколкото жени.

Направих две прости графики със справката. Еднакви са като данни, но секторите са групирани според един от двата показателя.

Важното в тези данни е, че са не съдържат нито разбивка по длъжности и места в йерархията, нито и по образование. Затова би било много погрешно точно от тях да се вадят изводи за неравенство в заплащането за една и съща работа. Показват обаче доста ясното разделение в структурата и заплатите на половете по сектори. Някои от тях като образованието се дължат на традиционно повечето учителки, отколкото учители. Аналогичното, но с обратен знак, може да кажем и за строителството. В други случаи като недвижимите имоти, държавното управление, научните изследвания, творческите продукти и далекосъобщенията няма обяснение за толкова драстично разминаване на заплатите и заетостта.