Tag Archives: Избрано

Спаси синя София

Post Syndicated from Огнян Касабов original https://toest.bg/spasi-sinya-sofia/

Борис има план за София, но план за София има и Борисов. И докато Борис ще бъде един сред 61 общински съветници в столичния град, у Борисов остават всички лостове на властта в страната. Все още.

След първия тур на местните избори в столицата голямата новина и големият победител безспорно са „Спаси София“. Резултатът на Борис Бонев заслужава адмирации, включително заради това, че беше постигнат без съмнителен финансов ресурс или партийна подкрепа. Всички останали безспорно губят, колкото и да се мъчат да доказват противното. Бързо дотегнаха критиките на „градската десница“ срещу Бонев, че бил разцепил гласоподавателите. Смехотворни са уверенията на БСП, че са се представили прилично, както и

отказът на ГЕРБ да приемат, че избирателите не само в София са им ударили шамар.

Безславно завършилите избори (заедно с тяхната скандално безсъдържателна кампания) естествено бяха увенчани с причудливата комбинация от скука и бъркотия, на която телевизионните зрители на изборните студиа можаха да се насладят в неделя вечер. И все пак в блудкавата каша се консолидира нещо стабилно, една консистентна линия – планът на Борисов. Разбира се, не става дума за смислен план за управление на най-големия град и на най-големия бюджет след държавния – а за тактика за предстоящия втори тур.

В следизборното си обръщение премиерът напълно уместно осмя софийската изборна стратегия на БСП: опозицията не съумя да излъчи свой партиен кандидат, а дори такъв да беше избран, то как щеше да управлява града без свое мнозинство в Общинския съвет? От друга страна, Борисов изрично подчерта, че най-важното в резултата била безапелационната победа срещу БСП. Противоречието настрана;

само слабият би се радвал на победа над толкова нефелен враг.

Премиерът не даде възможност да се замислим върху това. Едва обърнал внимание, че Мая Манолова дори избрала да се яви пред медиите на зелен фон (вместо на червен), Бойко побърза да инсинуира, че нейна победа на втори тур би означавала едва ли не въвеждането на антидемократична диктатура.

По силата на някаква чудодейна предустановена хармония, в телевизионните студиа политическите коментатори добавяха разяснения, следвайки хода на собствената си мисъл. Харалан Александров беше изръсил, че харесва Грамши, въпреки че онзи бил антифашист. Владо Каролев припомни за историческата вина на социалистическия режим. Антоний Гълъбов анатемосваше политическото ляво изобщо. Разбира се, никой не можа на надмине отрицателя на климатичните промени Георги Харизанов.

Поантата е колкото ясна, толкова и абсурдна: ако гласувате за кандидатите на БСП, ще получите диктатура, експроприация и народен съд.

Инсинуацията е нелепа и отвъд това. От въвеждането на плоския данък през скорошния си неоконсервативен обрат, БСП все повече се отдалечава от всякакъв досег с лявата политика. В кампанията Мая Манолова не само избягваше да засяга социални теми, а и последователно отправяше десни послания. Стартъпи, бизнес климат и ниски данъци не отсъстваха от нейните изказвания.

Ако проследим политическата ѝ кариера, можем да обвиним Манолова в непоследователност и опортюнизъм. Но „опасност“ да наложи кой знае колко леви политики, ако стане кмет на София, съвсем явно няма.

Не бива да мислим обаче, че съгласието между коментаторите и политиците от ГЕРБ е плод на някакъв заговор. Употребата на БСП като плашило и уеднаквяването на лявото с репресиите на социалистическия режим е запазена марка на една трудно изличима линия на говорене. В изборния ден във Facebook Огнян Минчев и Даниел Смилов обясняваха как основната битка за София била битката с БСП – при положение че знаем каква патерица на ГЕРБ редовно са били „автентично десните“ районни кметове и общински съветници.

Ако през 1989 г. подобна антикомунистическа линия е била уместна, то 30 години по-късно тя е израз на политическа безпътица.

Години наред ГЕРБ се позиционират като истинския приемник на старото СДС – опит, кулминирал в настоящата им коалиция. Самите СДС не закъсняха да се намесят и през седмицата призоваха да се гласува за Фандъкова.

„Демократична България“ пък прие Фандъкова на гости в централата си само ден след като отказа да я подкрепи официално. Радан Кънев вече беше разведрил обстановката с парадоксалната си констатация, че на София ѝ е нужна промяна, но не бива да се гласува за Манолова – и с последвалата ексцентрична идея да се откаже не само Манолова, но и кандидатът на собствената му коалиция.

Цяла седмица интелектуалци от различен калибър се опитват да събудят носталгията по надеждите от ранния Преход и страха от соца. Вечните крамоли може би са детската болест на лявото, но кухото десничарско единство е старческата болест на Прехода. Живеем в нещо подобно на епохата на късния Брежнев, гарнирана с корупция, социална нестабилност, крещящи неравенства, липса на правосъдие – и лустросана в съмнително синьо.

Неравенствата растат не само между София и останалата част на страната, а и вътре в самата столица. София наистина не е България, но столицата не само съсредоточава голяма част от икономическия продукт на страната, а и дава в концентриран вид нейния обществен облик.

Разбитите плочки в центъра и окепазените обществени поръчки препращат към още по-разбития Видин и корупцията в Хасково. Растящите столични квартали са образ в негатив на обезлюдяващите се по-малки градове.

Затова и Борисов знае, че битката за София е и битка за България. ГЕРБ управляват страната 10 от последните 30 години. Същата партия владее столичния град от 13 години. Както правилно отбелязва не само Евгени Дайнов, за това време ГЕРБ съумя да се окопае във всички клонове на властта в страната – от изпълнителната, през законодателната, до съдебната (Гешев!) – и да създаде зависимости на национално, общинско и дори битово ниво.

Добрата новина от неделя е, че тази власт продължава да се пропуква. Отново: това става не само в София. Лошата е, че кохерентна алтернатива засега няма. Покарали са само крехки кълнове. Можем да спорим за тезите в плана за столицата на „Спаси София“ и Борис Бонев, но заслугата им е именно това, че можем да спорим смислено – че говореха за конкретни политики с конкретни, рационални аргументи.

От Бонев, но и от останалите граждани сега зависи да се излезе отвъд активисткия патос и да се отиде към последователно политическо действие.

Другата лоша новина е, че твърде много политически влиятелни фактори са готови да бранят „стабилността“ на статуквото. Но и това има своята добра страна. Нелепите заплахи, които уж трябва да мобилизират избирателите, издават не само идейна, а и управленска безпомощност. Всички харесваме синия цвят, но това не е аргумент за нищо.

Вторият тур предстои.

Заглавна снимка: © Николай Димитров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато Борисов сее лъвове…

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kogato-borisov-see-luvove/

Управляващата партия ГЕРБ изкара кампанията за местни избори, трансформирайки своята Изпълнителна комисия в предизборен щаб. Решиха, че партийният орган ще изпълнява и тази функция. Следвайки тази логика, то значи, че председател на щаба се явява премиерът Бойко Борисов, тъй като по силата на Устава на ПП ГЕРБ като партиен лидер оглавява и Изпълнителната комисия, и Националното събрание. На конгреса през юли и след него ГЕРБ така и не избра председател на предизборния щаб, който да замести в партията изхвърления Втори – Цветан Цветанов. Кой друг може да поеме ролята на Втория? Само Първият. От 7 юли насам Втори в ГЕРБ вече няма, няма и да има, броенето по знатност почва от третия нататък.

Тука има – тука няма предизборна агитация

От горните действия следва, че като шеф на Изборната комисия, иначе казано на Националния предизборен щаб, Борисов би трябвало да излезе в отпуск по време на кампанията за местни избори – тоест от края на септември до 27 октомври, защото всяко возене с „джипката“ си е 100% предизборна агитация. А Бойко Борисов кампанира, следвайки максимата, че ако повтори нещо барем сто пъти, това е най-добрата пропаганда.

Така, седмица след седмица, едно и също – заводи никнат като в стихове на Пеньо Пенев „там, дето са пасли магарета“. Какво от това, че го е казвал и в Търговище през април – преди евроизборите, и сега, през октомври, в Пловдивпреди местния вот? Важното е, че магаретата отстъпват пред индустриализацията. „Висококвалифицирани българи“ са заприиждали от чужбина в Батковината – какво от това, че го чуваме всяка поредна година, а тази даже няколко пъти. И пак поиска прошка.

Километражът на служебния джип на Борисов сигурно е превъртял от пътуванията надлъж и нашир из малката и лесна за обиколки държава, а институциите с широко затворени очи не виждат агитацията. Самият премиер се горещи в интервю за „Нова телевизия“ в последния ден от кампанията: „Направили сме си го и си го откриваме. Ние не сме спирали. Какво, да спра за един месец работата по пътя между „Младост“ и „Тракия“, защото са избори? Аз всичко правя със сърце и душа. Знам, че като го направя, ще е разкош за хората.“

Появяват се разни тегоби за избирателните комисии като например за Общинската избирателна комисия (ОИК) – Велико Търново. Тя реши, че няма нарушение на Изборния кодекс във факта, че министър-председателят, управлявайки сам служебния джип, ескортиран от коли на МВР, е разкарвал из старата столица кандидата на ГЕРБ за кмет за трети пореден мандат Даниел Панов, а видеото е споделено в премиерския профил във Facebook.

Борисов беседва с Панов, „коментирайки различните обекти, през които минават, отчитайки направеното през предходния мандат на кмета и изслушвайки и коментирайки плановете му за следващия мандат“, пише в сигнала, подаден до ОИК от Стефан Антонов, представляващ коалицията на БСП, АБВ и „Движение 21“ за кмет на Велико Търново. Всъщност премиерът даде публично подкрепа за Панов, чиято заслуга да е многомандатен кмет се дължи на селекцията на Цветанов. В последния ден от предизборната кампания Борисов заяви в интервюто по „Нова телевизия“: „Никога няма да забравя как на входа на Велико Търново ме посрещна плакат „Цветановград“ (бившият Втори беше народен представител от Велико Търново – б.а.).

Сега вече всичко е наред, Панов целува ръка на стария дон, а в ОИК са се паникьосали какво да направят, след като ЦИК им върна решението, с което отхвърлят жалбата на левицата и се произнасят, че няма нарушение – тоест няма предизборна агитация заради возенето в джипката. И тук се явява един огромен пропуск в изборното законодателство, което не регулира по никакъв начин предизборната кампания в социалните мрежи; извън контрол са и парите, излети за претендентите за политици. Известният скандал за „Кеймбридж Аналитика“ – кражбата на лични данни на милиони души и използването им в предизборна кампания на Доналд Тръмп, не тревожи българската изборна администрация.

Балотаж – синоним на Цветанов?

В това усилно кампанийно време дългогодишният председател на предизборния щаб седи в кабинета си в своя Център за евро-атлантическа сигурност и се готви да брои балотажите в неделя. Един балотаж – една точка за него. Нали си го каза: докато той е правил изборите, в София Йорданка Фандъкова е печелила от първи тур. А сега най-вероятно ще има балотаж, който ще реши изхода от изборите и ще предпостави други, ако ГЕРБ изгубят столицата.

Социолози обаче предричат втори тур и на други места, където досега ГЕРБ е биел безапелационно още на първия. „Маркет Линкс“ прогнозира такъв във Велико Търново, където Панов досега нямаше сериозна конкуренция, както и във Варна, Шумен, Пловдив, Ямбол, Русе и други областни центрове.

В неделя ще стане ясно и дали има отстъпление от досегашните позиции на ГЕРБ в смесените райони, което ще потвърди – или опровергае – още една прогноза на Цветан Цветанов. Отстраняването му заради „Апартаментгейт“ няма да се размине само със загубата на един евродепутат на изборите за Европейски парламент в края на май т.г. Той беше мощна трансмисия между повелите на Центъра и местните интереси по места и колко голяма е щетата от премахването му от партията, ще проличи именно на местните избори.

Седем месеца Борисов сееше лъвове, както би казал Радичков. От април насам обикаля, снима се, реже ленти, вози министри и кандидати за кметове и повтаря като кречетало какъв земен рай ни е построил на Земята – в най-дългата предизборна кампания досега, сляла европейските и местните избори в един голям въпрос:

Идва ли краят на доминацията на ГЕРБ?

Бойко Борисов иска да е първи, все едно с колко. Но ще трябва да изчака 3 ноември, за да сравни(м) картата на победите с онази от октомври 2015 г., показана от Цветанов, където ГЕРБ печелеше 22 от 28 областни града, десет от които – още на първи тур.

И да преброи колко зайци е ожънал.

Заглавна снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В „Берлемон“ всичко се обърка

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-berlaimont-vsichko-se-oburka/

Добра или лоша е новината от 18 октомври, че Борис Джонсън в крайна сметка изкопчи своята сделка за излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз?

„Добрата новина е, че имаме сделка, лошата – че Великобритания ще излезе от Европейския съюз.“ Така отговори на този въпрос Жан-Клод Юнкер. Отговорът на въпроса обаче би трябвало да е: „Ще видим.“ Много възли има за разплитане, най-стегнатият – предстоящото гласуване в Парламента на Обединеното кралство, който три пъти отхвърли сделката с ЕС, договорена от предшественичката на Джонсън – Тереза Мей. Остава все така несигурно дали и този път датата, фиксирана за Брекзит – 31 октомври, ще бъде спазена.

Затова пък е сигурно, че новата Европейска комисия – тази на Урсула фон дер Лайен, няма за започне работа на следващия ден, 1 ноември, както се очакваше. Защото за разлика от Джонсън, който успя да стигне до финала, Фон дер Лайен се препъна на квалификациите, получавайки не един, а цели три червени картона.

Не тази румънка. И не този унгарец.

Сериозно препятствие възникна пред сформирането на следващата колегия на Европейската комисия – институцията, която упражнява изпълнителната власт в ЕС и в която е съсредоточена законодателната инициатива. Това само по себе си не е прецедент в скорошната ѝ история, но надали може да бъде подминато само с въздишка и снизходителното „Е, случва се“. Защото е важно не само какво се случва, а и в какъв момент и контекст.

Отлагането ще бъде най-малко с месец, а решението за него бе взето от лидерите на политическите групи в Европейския парламент и обявено на конференция на 16 октомври. Причината –

кандидатурите за еврокомисари на Франция, Унгария и Румъния бяха отхвърлени на етапа на изслушванията пред ресорните комисии на Европейския парламент.

Всъщност румънката Рована Плумб и унгарецът Ласло Трочани изобщо не стигнаха до изслушвания – Правната комисия в ЕП блокира и двете кандидатури поради опасения за конфликт на интереси.

Подкрепена от Групата на социалистите и демократите в ЕП, Плумб трябваше да стане комисар по транспорта. Критиката към нея бе съсредоточена върху два заема на стойност близо 1 милион евро, които тя не е включила в първоначалната си финансова декларация, разгледана от евродепутатите.

Трочани, зад когото стоеше Европейската народна партия (ЕНП), бе предложен от Унгария за портфолиото „Съседство и разширяване“. Доскоро министър на правосъдието, той се оказа уязвим заради връзките между основаната от него адвокатска кантора и работата, която тя извършва за унгарското правителство. Кабинетът „Орбан“ обвини Правната комисия, че е отхвърлила кандидатурата на Трочани заради твърдата линия на Будапеща срещу миграцията от страни извън ЕС, а самият Трочани заклейми този ход като „политическо решение, което не стъпва на фактическа основа“. От Правната комисия обаче бяха категорични, че нито той, нито Плумб са съумели да разсеят съмненията за конфликт на интереси.

Така двамата станаха „жертви“ на въведените през 2016 г. нови, по-строги правила за контрол за конфликт на интереси, създавайки прецедент –

първи случаи на отхвърлени номинации преди изслушванията пред съответните ресорни комисии.

По правилник становището на Правната комисия не слага край на шансовете на кандидатите за еврокомисари да станат такива. Номинациите на Плумб и Трочани бяха обсъдени още веднъж на извънредно заседание на Комисията, свикано по молба на председателя на ЕП Давид Сасоли след разговор с Фон дер Лайен. И бяха отхвърлени още по-категорично. И окончателно.

В резултат на това унгарският премиер и румънската му колежка Виорика Данчила бяха принудени да предложат на Брюксел нови имена за еврокомисари, което Орбан побърза да направи. С коментар, че не би могъл да се съгласи на сценарий, при който „някой друг, например ЕП, избира между унгарски политици вместо унгарския народ“, той номинира Оливер Вархели, представяйки го като „технократ“ и „някой, който познава Европейския съюз много добре“. Четирийсет и седем годишният Вархели действително би трябвало да е такъв, имайки предвид, че оглавяваше дипломатическата мисия на Унгария в Брюксел. Но едно е извън съмнение – подобно на Трочани, Вархели е от кръга приближени на Орбан, независимо че нито единият, нито другият има официална партийна принадлежност.

Румъния също излъчи нов кандидат, или по-точно един основен и една резерва – евродепутата Дан Ника (от Социалдемократическата партия), който бе предложен на Урсула фон дер Лайен още при първите номинации, но тогава тя предпочете Плумб; и държавния секретар по европейските въпроси Мелания-Габриела Чиот. Кандидатурата на Ника обаче също бе проблемна: той бе обвинен от румънските прокурори за злоупотреба със служебно положение в качеството си на министър на комуникациите между 2003 и 2004 г. – за това, че не е спазил процедурата за възлагане на обществени поръчки, както се изисква от закона. Освен това Фон дер Лайен иска румънският комисар да е жена. Същевременно на 10 октомври правителството на Данчила падна с вот на недоверие, с което грижите на румънския президент Клаус Йоханис се увеличиха заедно с политическата дестабилизация в страната.

Око за око, Гулар за Вебер

Не без предварителни очаквания в този смисъл французойката Силви Гулар – бивша евродепутатка от либералите, не получи необходимата подкрепа за утвърждаване на номинацията си в комисиите по вътрешен пазар и по промишленост и на свой ред произведе прецедент. По подобен начин през 2009 г. бе отхвърлена кандидатурата на Румяна Желева (заменена впоследствие от Кристалина Георгиева), заради което стартът на втората Еврокомисия на Барозу бе отложен до февруари 2010 г.

Гулар обаче ще бъде запомнена като първата отхвърлена номинация на Франция.

Бивш евродепутат, а за кратко и министър на отбраната в кабинета на Макрон, Силви Гулар се сблъска с враждебни въпроси от страна на членовете на ЕП относно твърденията, че партията ѝ (центристкото Демократично движение, или „Модем“) е злоупотребявала със средствата на ЕП, както и във връзка с работата ѝ за базирания в Лос Анджелис тинк-танк институт „Берггрюн“. Става дума за период от около две години – между октомври 2013 г. и 2015 г., когато Гулар е получавала повече от 10 000 евро на месец, докато е работила като евродепутат. Освен това тя е обект на съдебно разследване във връзка с фиктивни назначения за сътрудници на евродепутати от „Модем“ и е разследвана от Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ).

След като отговаря на четири различни езика на въпросите на комисиите в рамките на тричасово изслушване, при това не веднъж, а два пъти (бе ѝ даден шанс да се яви на „поправителен“), и допълнително трябваше да разяснява писмените отговори, които е дала, тя заяви, че заслужава презумпцията за невинност по обвиненията, които никога не са били тествани в съда. И изрази съжаление, че с работата си за американския институт е посяла съмнения относно своя „интегритет и независимост“, тъй като за нея това са ценности от „изключително значение“.

В крайна сметка 89 евродепутати от три различни парламентарни комисии гласуваха срещу нея, а само 29 я подкрепиха, при това едва 12 от тях не са част от групата на Гулар – центристката „Обнови Европа“. Тя бе създадена в началото на настоящия мандат на ЕП като наследник на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ) и със 108 депутати от 22 държави е третата по големина група в ЕП. От „Обнови Европа“ са трима измежду 20-те председатели на парламентарни комисии.

Някои евродепутати изразиха подозрението, че ЕНП е целяла да отмъсти на френския президент Еманюел Макрон за провала на кандидатурата на нейния лидер Манфред Вебер. Според други отмъщението е не само на ЕНП, но и на социалдемократите, които също имаха амбиции за поста на Урсула фон дер Лайен, издигайки кандидатурата на Франс Тимерманс. Френското издание на Euraktiv съобщава за туит на ЕНП, който е бил изтрит скоро след публикуването му, тъй като не е бил предназначен за широката публика:

„Момчета, ще я убием при гласуването по-късно, но си трайте дотогава.“

„Считаме това за отмъщение на ЕП спрямо Европейския съвет. Но е жалко, защото тя беше отличен кандидат “, каза Себастиан Майлар, директор на Института Notre Europe в Париж. Френското правителство също реагира, като посочи, че кандидатът му е станал жертва на „политическа игра, която засяга Европейската комисия като цяло“, опитвайки се да отрече факта, че недоверието идва от всички политически партии. Зелените, радикалната левица и Групата на социалистите и демократите (S&D) са също толкова отговорни за тази ситуация и нападнаха френския кандидат по етични причини, а според французите – и по политически.

Издавайки фрустрацията на самия Макрон, Амели де Мончалин – френската министърка по европейските въпроси, обяви поражението на Гулар за „голяма институционална криза“ и „европейски провал“. Френският президент пък публично поиска от Фон дер Лайен обяснение за случилото се, изтъквайки, че тя самата го е уверила, че Гулар ще има подкрепата на трите основни проевропейски политически групи в ЕП. По-хладнокръвна в този случай се оказа Фон дер Лайен, която до момента демонстрира завидно спокойствие в напрегнати ситуации.

След бурята

Типично в духа на високата дипломация, само няколко дни по-късно страстите започнаха да се успокояват. На 13 октомври Еманюел Макрон прие Ангела Меркел на работна вечеря, въпреки че двамата трябваше да се срещнат отново в Тулуза три дни по-късно за френско-германския Министерски съвет.

„ЕС не може да си позволи лукса на отмъщението и малките спорове

или да додава с вътрешни кризи към напрежението на света, което вече изпитваме върху себе си“, каза френският президент, добавяйки: „Бих искал да знаете, че можем да работим за създаването на силна Комисия, основана на солидно мнозинство, която носим отговорността да изградим и укрепим.“ На 14 октомври Урсула фон дер Лaйен на свой ред посети Елисейския дворец, а за разлика от обикновено, Макрон реши да присъства и на срещите на „Обнови Европа“ между държавните и правителствените ръководители преди Европейския съвет на 17 и 18 октомври в Брюксел, за да продължи дискусиите с европейските си колеги.

След като споразумение с Обединеното кралство все пак бе постигнато и след като смекчи тона по повод дисквалификацията на Гулар, Макрон вече може да съсредоточи вниманието и усилията си върху издигането на подходяща номинация за Европейската комисия. С това обаче въпросителните около новата Комисия и подхода на Урсула фон дер Лайен не се превръщат в точки, а при евентуални нови спънки в Правната комисия или при изслушванията в ЕП биха могли да се превърнат в удивителни, видими и с невъоръжено око.

* „Берлемон“ – името на сградата, която е седалище на Европейската комисия в Брюксел.

Заглавна снимка: Европейски парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Психозата в ромските гета: Игра с огъня

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/psihozata-v-romskite-geta/

Днес всички питат кой провокира психозата в ромските квартали и гета в България, като разпали страховете на хората за техните деца. Прокуратурата и ДАНС издирват конкретните подстрекатели и авторите на злоумишлени видеоклипове и постове, разпространявани в социалните мрежи.

Търсят, ала всички знаят генезиса на проблема –

пропагандата срещу ромите, подклаждана години наред от българските националисти.

През 2011 г. – също преди изборите за президент и местна власт – избухнаха антиромските вълнения в пловдивското село Катуница, съпроводени с етнически сблъсъци, насилие и жертви в цялата страна, осъдени от ООН и ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа). Оттогава отделни криминални случаи с участието на роми разпалват нови вълни на расизъм, ексцесии и полицейски произвол в гетата, но дискусията за провалената ромска интеграция не роди нито една смислена идея освен предложенията на националистите от кабинета „Борисов 3“ за приемане на извънредно законодателство за ромите.

Публичният дебат – първо за Истанбулската конвенция, а след това и за Националната стратегия за детето – и спекулациите, че сред основните им цели е насаждането на „джендър идеологията“ и отнемането на деца от семействата им, родиха нови страхове. Които, съвсем разбираемо, избуяват по-силно в средите на маргинализираните и необразовани групи от населението, най-голямата сред които е ромската. А после подклаждането на тези страхове се оказа лесно, особено в социалните мрежи, където всеки клип, снимка или пост се приемат безкритично.

Масовата истерия, че опасност за децата им дебне отвсякъде, най-вече от социалните служби, обхваща все повече ромските квартали и гета. Независимо от закъснелите опити на управляващите да овладеят паниката и да върнат децата в училищата.

Жителите на старозагорския ромски квартал „Лозенец“ –

10 000 според официалната статистика, а според неофициалната няколко пъти повече – също са силно притеснени и обхванати от психозата. В лицето на държавата и на нейните институции те виждат враг, който заплашва най-важното в тяхната патриархална и силно консервативна ценностна система – детето. Категорично отказват да чуят всякакви аргументи, че разпространяваните слухове са фалшиви, и повтарят, че са гледали клипове в интернет, които показват как полицаи и социални работници отвеждат децата от семействата им.

Млада ромка ме пита защо в Западна Европа има стратегии за семейството, които подпомагат нуждаещите се, а у нас – Стратегия за детето? Казва ми, че не е проста, че може да чете и от години работи в Холандия. Като чула какво става у нас, се ужасила и бързо се върнала, за да прибере детето си, отглеждано досега от нейната майка. „Да вземат децата, дето ги изоставят в домовете, а не от родителите им. Защо в София всички майки протестират? Само да дойдат да ми вземат детето, убийство ще направя“, крещи в лицето ми една от жените, които ме наобиколиха пред малък квартален магазин.

„В тази стратегия казват, че искали да обучават децата от 0 до 4-годишна възраст в сексуално обучение“, вика с изкривено от омраза лице 20-годишна девойка – безработна, въпреки че е завършила, твърди тя, средно образование „с пълно шест“. Гледам я и се чудя какво ли мислят по темата тогава нейните връстници, останали неграмотни. И как биха могли да се справят с чудовищните лъжи за Националната стратегия за детето и за Истанбулската конвенция, разпространявани усърдно, в това число, както се оказа, дори и от високопоставени служители на Министерството на отбраната. Обяснявам на момичето, че това са фалшиви новини, а то ме пита, съвсем намясто, защо тогава медиите не кажат на хората истината, а „по битивито“ показвали такива репортажи?

„Не са фалшиви новини. Вземат ни децата, за да ги изпращат в тази държава – Норвегия.

Там ги давали в семейства от двама мъже или две жени, дето не могат да си правят деца“, разпалено и напълно убедено разказват „примери“ от кварталните мълви насъбралите се участници в уличната дискусия. А жената, върнала се от Холандия, за да си вземе детето, казва на хората, че Норвегия плащала за това на правителството ни много пари.

Попитах ги, като работят в чужбина, не се ли страхуват, че службите там могат също да им вземат децата? Отговорът им беше, че в тези страни никой не ги дели по етноси, тоест убедени са, че тази мярка у нас се прилага предимно спрямо тях. А после разговорът се прехвърли върху условията, в които живеят, липсата на канализация и на други елементарни комунални услуги. И върху действията на местната власт, която и тази година преди избори подготвя събарянето на незаконни къщи.

„Защо кметът не ги узакони, а ще ги събаря? Утре нали децата ни, за които уж толкова са загрижени, ще останат на улицата? И тогава могат да ни ги вземат, нали?“, не спираха да задават въпроси ромите. И твърдяха, че скоро по улиците им пак ще плъзнат като хлебарки представители от всички партии.

„Носят пари с торби – и ГЕРБ, и другите партии, като дойдат избори.

А ние и сега, като други години, ще ги вземем и пак няма да гласуваме за тях“, зарекоха се старозагорските роми.

Пастор Димитър Лучев работи с ромската общност в Стара Загора от години. Пред „Тоест“ той не се ангажира да посочи конкретен виновник за истерията в гетата, но е сигурен, че клаузи от стопираната Стратегия за детето ще бъдат прокарани през други закони. „Когато хората се допитват до мен, им казвам, че много деца трябва да бъдат изведени от средата, в която живеят, защото са жертви на насилие – вербално, физическо, сексуално; има родители с престъпно минало, майки, които проституират, да не говорим за липсата на храна, дрехи или елементарна хигиена. Затова в един момент е нормално държавата да се намеси и да осигури прилични условия за живот на децата, лишени от такива условия“, коментира протестантският лидер и смята, че истерията е резултат от различни репортажи, излъчени по телевизията, с крайностите в Норвегия.

Според него много от ромите имат и информация от първа ръка, тъй като техни близки работят в чужбина. Говори също за отворени писма, които циркулират в общността, макар да не ги е виждал. Обръща внимание и на факта как същите тези хора не казват и дума за трафика на деца за органи в чужбина или за продаването на бебета от майките им в Гърция. По повод връзката между това, което се случва в гетата, и евангелските общности в България, той не изключва да има отделни самосиндикални лидери, които не се допитват до централното ръководство на Алианса на евангелските църкви в България, както правят всички други официално регистрирани пастори, тъй като

„под радара има всякакви дейности“.

Но е категоричен, че нито една от сериозните евангелски деноминации не проповядва отказ от образование, защото интеграцията на ромите е възможна само през училището. Обяснението му е просто: „Християнството е книжна религия, затова без четмо и писмо тя е нефункционална. Има други религии, които могат без свещен текст, ние – не“, казва Димитър Лучев и обръща внимание на факта, че евангелските църкви подпомагат много учебни проекти, центрове за извънучилищна дейност и семействата на деца, които не мотивират децата си да се образоват. „Няма ромски квартал, в който те да не правят свръхусилия да интегрират децата и да ги заведат в училище“, твърди пасторът.

Друг евангелист, пастор Димитър Банев от Казанлък, се връща хилядолетия назад в историята: „По времето на Мойсей (в превод – „изваден“ от водата) в Египет убиваха новородените деца на евреите; като се роди Исус по заповед на цар Ирод, изтребиха до крак всички младенци; а през турско отвеждаха най-здравите ни момчета и ги правеха еничари.“ Така подсъзнателно пасторът вижда заложен този страх за детето в колективната травмирана човешка памет. Той не подкрепя протеста на някои пастори в България срещу Стратегията за детето, защото според убежденията му християните не трябва да се занимават с политика. Разпространението на фалшиви новини и психозата, свързана с отнемането на деца от ромската общност, Димитър Банев коментира като

опит да се настроят ромите срещу ГЕРБ и срещу либералната политиката на управляващите преди изборите.

„В годините на тоталитарния режим преследваха всички вярващи, викаха баща ми (също пастор) в полицията, биеха го, а мен ме притискаха, въпреки че бях отличник“, спомня си единственият пастор в казанлъшкото гето „Кармен“. Сега той проповядва свободно в общността и призовава хората да не се поддават на страхове, а да вярват на държавата.

Има и наблюдатели на процеса на евангелизация на ромската общност, които го определят като своеобразен християнски фундаментализъм, подобен на опитите за радикализация на мюсюлманите в България. Според тях в гетата работят отделни самозвани религиозни лидери, извън полезрението на властите, които отричат светското образование. И когато служители на социалните служби тръгнат из гетата, за да проверяват каква част от децата посещават училище, тези пастори тръбят: „Пазете си децата, идват да ви ги вземат“. А държавата, която мълчаливо толерира евангелизацията на гетата у нас, не вижда този конфликт – на отчуждение на децата от светската образователна система, която според всяка радикална религиозна доктрина е порочна в същността си. Пример за това е изказване на ром от старозагорското село Шейново, който пред представител на неправителствена организация заявил, че няма да пусне седемгодишната си дъщеря на училище, защото

„там щели да я изнасилват и да я направят проститутка“.

„Салезиани на Дон Боско“ е католически монашески орден, който от 1994 г. развива дейност в България. В Стара Загора той изгражда голям образователен център в непосредствена близост до ромския квартал Лозенец. Един от монасите, отец Ярослав, работи от години със старозагорските роми. Той няма отговор на въпроса кой всява смут в душите им и откъде тръгна истерията в гетата, но от опит знае, че тези хора са склонни да вярват на всеки слух и прекалено много следят социалните мрежи, особено Facebook, пълен с фалшиви новини. Откакто развиват дейност на терен, католическите монаси постоянно се сблъскват със страха на хората да пуснат децата си при тях, за да не ги отвлекат в чужбина.

Дияна Димова, ръководителка на Комплекса за социални услуги за деца и семейства в Стара Загора, разказва за премеждията при работата си с ромите в града. „Ние те знаем“, викали някои от тях след нея при посещенията ѝ в квартала и я заплашвали с брадва. Разпознавали я от случаите, когато заедно с полицията и социалните служби отвеждали деца от семействата им. Споменава ужасяващи случаи на насилие над малолетни, които не са само в ромската общност. Всеки ден, твърди тя, получават сигнали за блудства с деца в семействата им.

„Не можете да си представите какво е чувството, което изпитва човек, докато слуша изповедите на тези деца – жертви на сексуално насилие.“

Димова не разбира социалните работници в системата, които са с по няколко магистратури, а работят за по 600 лв. месечно, и се гневи на търпението им: „Досега трябваше сто пъти да са затворили домовете за деца и възрастни хора, да са излезли на улицата и да кажат, че това е нечувано унижение и неглижиране на дейността им.“ Която при това бюрократично отношение на държавата към най-тежките социални групи от населението и проблемите им щеше да е в каменната ера без съпричастността и дейността на неправителствените организации в България, категорична е Димова, която от години работи с бежанци и хора в риск.

Тя се чуди що за държава сме, в която крайните националисти разиграват коня си пред затворените очи на Темида, а за Борисов е важно единствено да запази властта си. И дава като пример за поемане на политическа отговорност поведението на хърватския премиер Андрей Пленкович, който след знаменитата си реч на 11 април 2018 г. в защита на Истанбулската конвенция пред парламента и въпреки многобройните протести в страната успя да обърне общественото мнение и да накара депутатите да приемат закон за ратификацията ѝ.

Какво показва статистиката за прилагането в България на най-крайната мярка за закрила на детето – извеждането му от биологичното семейство?

През 2018 г. общият брой на тези деца е бил 3023, посочва справка на Агенцията за социално подпомагане, поискана от „Тоест“. От тях 231 са били настанени в специални институции; 895 – в центрове за настаняване от семеен тип, временни или кризисни центрове, защитени жилища и приюти; 731 – в семейства на близки или роднини и 1166 – в приемни семейства. През първите девет месеца на тази година от семействата им са изведени общо 2132 деца. Колко от тях са от средите на ромската общност, не можем да посочим, защото АСП не поддържа регистър, в който децата са разделени въз основа на етническа принадлежност, произход или религия.

След фактите следват анализите на експертите. А те трябва да са основа на държавната Стратегия за детето, каквато съществува от 15 години и се обновява на всеки пет, независимо от това какво твърди министър Бисер Петков. Защото без такава стратегия няма как да се планира нито превенцията на изоставането на деца, нито институционалната грижа за тези, които са вече изоставени или изведени от семействата им; нито мерки срещу изкореняването на детската бедност и престъпност или за равен достъп до образование. И още един куп ангажименти на държавата към българските деца.

Само че премиерът, под натиска на общественото мнение, замрази Националната стратегия за детето, а преди това изтегли Истанбулската конвенция от парламента. Така обича Борисов – да отлага, вместо да решава сложни проблеми и казуси. А в това време националисти, „инфлуенсъри“ и радикални религиозни лидери, проповядващи в капсулираните общности на гетата, могат да предизвикат огромни социални сътресения, включително и гражданска война.

Трябва само една искра.

Заглавна снимка: Тунелът към ромския квартал „Надежда“ в Сливен – един от градовете, в които уплашени ромски родители оттеглиха децата си от училищните занятия заради слух, че социалните служби ще дойдат и ще им ги отнемат. В резултат две училища в града бяха опразнени в рамките на един ден. © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БХК – удобният враг преди избори

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/udobniyat-vrag-predi-izbori/

Мечтата на националистите да бъде закрит Българският хелзинкски комитет няма да се сбъдне. Сигналът на ВМРО до главния прокурор за прекратяване на дейността на правозащитната организация заради „недопустима намеса в съдебната система, оказване на натиск върху българските магистрати и извършване на противоконституционна, противозаконна, неморална и открито антибългарска дейност“ ще остане без последствия. Защото този, който си го избра, не желае това.

Нещо повече – премиерът и лидер на ГЕРБ публично заяви, че партията му работи добре с неправителствената организация. „Човешките права, свободата на словото, мисля, че са били символ, който партия ГЕРБ винаги е изповядвала. И затова ние не сме дори и обмисляли подобен вариант“, заяви в ефира на „ТВ Европа“ Бойко Борисов.

И тъй – закриването на БХК в мандата на този главен прокурор не се предвижда.

Как ще реагира неговият наследник, особено ако се казва Иван Гешев, е трудно да се прогнозира. Макар че и той като своите предшественици ще седне в най-овластеното и на практика най-безконтролното място в държавата не за да защитава върховенството на закона, а за да служи на онези, които са го издигнали.

Реакцията на повече от 120 български и чуждестранни неправителствени организации в защита на БХК беше очаквана и логична. Членовете на Платформата за гражданска солидарност (Civic Solidarity Platform) информираха дипломатическите представители и органите на Европейския съюз и Съвета на Европа за посегателството срещу БХК, което те определят и като удар срещу всички неправителствени организации, подпомагащи работата на изпълнителната, законодателната и съдебната власт. А заместник-директорът на „Амнести Интернешънъл“ за Европа Масимо Морати заяви: „Това е безпрецедентен опит от страна на властта да бъдат заглушени независимите и критични гласове в България […] и очакваме главният прокурор категорично да отхвърли искането за закриване на организацията.“

Националистите отдавна виждат враг в лицето на БХК.

По простата причина, че организацията защитава правата на роми, мигранти, бежанци – все стигматизирани от националистите групи, в които те съзират основна заплаха за националната ни идентичност и за благоденствието на обществото ни. Без тези врагове формации като ВМРО, „Атака“, НФСБ, „Възраждане“ и други не биха могли да осъществяват своята политическа дейност. А тя по-скоро би следвало да е обект на прокурорско внимание, особено в случаите, когато лидери и активисти на тези партии издигат призиви за прилагане на извънредно законодателство спрямо ромите например или използват реч на омразата, какъвто бе последният случай с узурпирането на ефира на БНТ от Волен Сидеров.

През годините националистите насаждат нетърпимост в обществото ни не само към БХК, но и към други проекти, финансирани от фондации като „Отворено общество“ или „Америка за България“. Правят го през собствените си и през кафявите медии, но получават подкрепа дори и в големи национални и обществени медии, макар и само от отделни, но ярко разпознаваеми гласове. А в петък депутати от „Обединени патриоти“ обявиха, че внасят поправки в Закона за съдебната власт, с които се забранява финансирането на професионалните организации на магистратите от чужди държави и чужди организации.

Появи се и нова лексика през последните години – „грантаджии“, „соросоиди“, „джендъри“ и други подобни. Тази реторика се опитва да замести липсата на аргументи в публичните дискусии по теми, свързани с дейността на правозащитния сектор и на партии, изповядващи либералните ценности, и да обругае както самите неправителствени организации, така и чуждестранните им донори.

Българският национализъм е свързан генетично с Русия

и винаги е прокарвал нейните интереси в държавата ни. Затова ненавистта му към либерализма – синоним на евро-атлантическата ориентация на България, става все по-силна. И все по-отчетливи тежненията на националистическите партии за забрана на неправителствените организации като БХК, които предоставят правни услуги на хора – жертви на расизъм, дискриминация, полицейски, прокурорски или друг вид институционален произвол, в т.ч. и на съдебни решения.

Официалното обявяване от режима на Владимир Путин на неправителствените организации с външно финансиране за чужди агенти, както и забраната на дейността на „Отворено общество“ в Русия и Унгария (където приеха и специален закон срещу мигрантите) е надежда за националистите, че това може да се случи и тук. Те бленуват да видят стъпкани „безродниците“ и „продажниците“, както наричат активистите на БХК, аплодират държавната политика на Унгария, Полша и Словакия за отказ от прием на бежанци и искат България да се нареди до тях. И на Борисов му се иска да е българският Орбан, ама не смее. Има и защо.

Случаят с Джок Полфрийман ескалира националистическия вой,

а ДС впрегна целия си ресурс (чиито размери едва ли подозираме), за да обругае дейността на магистрати с доказан авторитет и на най-уважаваната правозащитна организация в България. В атаката срещу съдебния състав, определил предсрочното условно освобождаване на австралийския гражданин, и срещу БХК, който работи активно за изграждането на капацитет за съдии и прокурори, се включиха дори академици с досиета в Държавна сигурност. А истерията в социалните мрежи показа уродливата гримаса на безпросветния „патриотизъм“ и стигна дори до закани за публичен линч за тримата съдии и председателя на БХК.

Това, че Ангел Джамбазки написа сигнал до главния прокурор с искане за забрана на дейността на Хелзинкския комитет по време на предизборната си кампания като кандидат за кмет на София, е разбираем ход, срещнал одобрение и подкрепа. Да, той дори може да вдигне с процент-два резултата на евродепутата. Но трайно и дълго насажданите клишета за БХК (днес наред е той, утре ­– други правозащитни организации) в обществото ни е опасна тенденция.

Сред многото лъжи за дейността на БХК е тази, че организацията се застъпва единствено за интересите на ромското малцинство в България

и сред защитените нямало нито един етнически българин. И аз (като Джамбазки) ще кажа, че съм бяла, макар да не виждам в това никакво предимство или привилегия. Но получих, без да търся, подкрепа от правозащитната организация. По време заведеното срещу мен (впоследствие загубено) дело за „клевета“ по искане на Венцислав Драганов – бизнесмен, свързан с ДС и близък на министър Емилия Масларова, наблюдател на продължилия три години съдебен процес беше Юлияна Методиева, тогава главна редакторка на списание „Обектив“, издание на БХК.

Всеки, който познава дейността на организацията, знае, че нейни експерти от години работят за хармонизиране на правосъдното и социалното законодателство.

Без активната позиция на Хелзинкския комитет нямаше да започне процесът на деинституционализация на децата от домовете

и на подобряване на грижите за възрастни хора и хора с увреждания.

Ще припомня на кресливите политици с къса памет, че след скандала, който предизвика показаният във Великобритания филм на Би Би Си, заснет в Дома за деца и младежи с умствена изостаналост в село Могилино, БХК поиска от главния прокурор да разпореди проверка на тези институции в държавата. Тя извади ужасяващи факти за десетки смъртни случаи, недохранване, малтретиране и насилие над деца. Тогавашната социална министърка Емилия Масларова определи филма като пропаганда срещу България и изрече циничната си реплика, че децата в домовете „толкова си могат“.

В тази проверка се видя и истинското лице на българската прокуратура,

която не откри данни за престъпления и не образува нито едно досъдебно производство. Затова БХК заведе дело в Софийския районен съд срещу прокуратурата на Република България за дискриминация на множество деца и младежи с умствена изостаналост, настанени в институции. По него е било постигнато бързо споразумение, че прокуратурата ще провери всички домове. Последвали са досъдебни производства, приключили без обвинителни актове.

Постановленията за прекратяване са били изпращани до Хелзинкския комитет, а неговите юристи са ги обжалвали пред Върховната касационна прокуратура. Това става в мандата на Борис Велчев като главен прокурор. Неговият наследник Сотир Цацаров обаче разпорежда актовете на прокуратурата да не се предоставят на БХК. Това поставя сериозни затруднения пред правозащитната организация, но тя не се е отказала да проследи докрай действията на държавното обвинение.

През 2015 г. БХК поиска от Държавната агенция за закрила на детето да разследва смъртта на 292 деца,

починали в периода от 2010 до 2014 г. в домове за медико-социални грижи. БХК завежда и дела в Европейския съд по правата на човека в Страсбург за шест деца, починали в институции. Делата обаче не са били допуснати за разглеждане, тъй като в тези случаи Комитетът няма правен интерес, коментира за „Тоест“ юрист от организацията. В офиса на Комитета и до днес продължават да постъпват сигнали за малтретирани деца.

Всеки, който би искал да си създаде вярна представа за БХК, би могъл да открие стотици публикации за нейната дейност, най-малко на официалната ѝ страница в интернет. Там могат да бъдат намерени и донорите на организацията – Върховният комисариат за бежанците към ООН, УНИЦЕФ, Европейския съюз, фондациите „Отворено общество“ и ОУК, частни дарители.

Според изследване на Институт „Отворено общество“ за обществените нагласи към речта на омразата в България тя се развива на отделни вълни, които са в пряка връзка с политическата конюнктура, и в различни периоди засяга различни малцинства,

но поддържа в общественото пространство постоянен фон на тревожност и напрежение.

А заради липсата на осъдителни присъди за престъпления, свързани с расова, етническа и религиозна омраза, все по-малко хора знаят, че речта на омразата е престъпление. Затова намалява и одобрението за наказателно преследване на политици и журналисти, които използват публично реч на омразата, както и на проявите на агресивен национализъм.

В обществена среда, която не само има търпимост към вербалната агресия, но дори я поощрява (особено в социалните мрежи), не може да има смислен разговор за политики, идеи и ценности. Напротив, той става невъзможен и абсурден, когато изключват микрофони на журналисти или ги свалят от ефир, а политици „превземат“ студиата на обществени медии, за да надъхат избирателите си с омраза.

Заглавна снимка: DDP

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако ДПС си търси говорител, Костов е насреща

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-dps-si-tursi-govoritel-kostov-e-nasreshta/

Ако ДПС си търси говорител, най-добре да вземе Светослав Костов, все-още-шеф-на-БНР. Той умее да мълчи. След броени седмици, иска – не иска, ще е бивш шеф на БНР и все така ще мълчи кой се е обаждал да му оказва натиск за отстраняване на журналистката Силвия Великова от ефира на „Хоризонт“ и ресор правосъдие.

Разбира се, „ейчарите“ на ДПС може да му се обадят, в случай че говорителката на парламентарната група на Движението Велислава Кръстева, оглавила листата за общински съветници в Плевен, влезе в Общинския съвет. И се откаже от депутатското място и поста на говорител.

Ще разберем след местните избори на 27 октомври дали слухът за тази договорка с ГЕРБ ще се окаже верен.

А дотогава Костов, както и подбраният от него Управителен съвет ще трябва да са напуснали БНР, освен ако гендиректорът не се барикадира в кабинета си. Съветът за електронни медии (СЕМ) му даде срок до края на следващата седмица да депозира оставката си – или ще започне процедура за предсрочно прекратяване на мандата му в периода 7–11 октомври. Решението бе взето от четирима от петимата членове на СЕМ, Бетина Жотева беше в отпуск. Основанията са публично известни – отстраняването на Великова и спирането на БНР на следващия ден за 5 часа под претекст за техническа профилактика. Костов даде отпор, определяйки като „тяхно мнение“ позицията на председателката на СЕМ София Владимирова, че „доверието в БНР може да се възстанови само с оставката на генералния му директор“. Но на следващо заседание за освобождаването му ще са необходими три гласа от петчленния медиен регулатор.

Само за една седмица СЕМ радикално промени мнението си за оставката на Костов – от „няма законово основание“ до „доверието на СЕМ в ръководството на БНР е изгубено“. А Владимирова звучеше като един по-мек вариант на премиера Бойко Борисов, нарекъл ръководството на радиото „главанаци“ заради избухналия скандал. За да се осмели да обяви искане за оставка, преди още да са известни резултатите от проверката на прокуратурата, разпоредена заради спирането на „Хоризонт“, СЕМ очевидно има разрешение „свише“.

Та нали едни и същи трима души от Съвета, в т.ч. Владимирова, избраха и Костов, и шефа на БНТ Емил Кошлуков преди близо 3 месеца?

Прокуратурата е получила становищата, които искаше от ДАНС, Комисията за регулиране на съобщенията и СЕМ, но продължава да мълчи – също като Костов. Да не би той да чака знак оттам?

Във Facebook доц. д-р Светлана Божилова, преподавателка по телевизионна журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“, написа: „Толкова много пропиляна професионална и човешка енергия заради действията на генералния директор на БНР. Има системна грешка при избора на генерални директори на обществените медии. На дневен ред е устройствен закон за обществените медии и промяна в законодателната рамка, свързана и с начина на конституиране на СЕМ (избиран на квотен принцип от политическите сили – б.а.). Време е за дебат – професионален и обществен.“

В типичния си стил обаче – с оставки, властта предпочита да замита под килима същинските проблеми и възможността за дебати и създаване на стандарти за работата на обществените медии. Дискусията означава и че трябва да се намери разрешение на проблемите,

а така управляващите просто свеждат всичко до една персона – тази на сгафилите гендиректори.

В действие влезе и отработеният механизъм с временните анкетни комисии, който напълно устройва парламентарно представените политически сили – той дава възможност на БСП да се прави на опозиция, на ГЕРБ да се покажат като отговорни(ци), а на всички заедно – да имитират дейност за пред публиката. Броени часове преди решението на СЕМ парламентът прие два акта, свързани с БНР – създаде временна анкетна комисия, която да проучи фактите и обстоятелствата, свързани с прекъсване на излъчването на програма „Хоризонт“ на БНР, и възложи на Сметната палата да извърши одит на радиото, което е с дефицит от 4 млн. лв.

Вероятно Костов ще бъде извикан на изслушване от комисията и вероятно някой от членовете ѝ ще го попита кой му се е обаждал, както е споделил с Великова.

Лесно е да познаем, че той все така ще мълчи. Неговото мълчание е застраховката му за оцеляване на някой друг пост.

Макар невинаги да е достатъчно. Невзрачният и запомнен единствено с тефтерчето си за „опраскване“ Филип Златанов, бивш шеф на Комисията за конфликт на интереси, замина нейде в странство след изтичането на условната му присъда. Костов (който впрочем има някаква визуална прилика със Златанов) ще бъде запомнен като най-краткотрайния шеф на БНР.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Протест в защита на свободата на словото, под мотото „Да дадем сигнал“, организиран от Асоциацията на българските журналисти на 26 септември. Работещо радио символично се прехвърля от ръка на ръка от сградата на БНР до телевизионната кула © Мария Милкова

Ако бъде направен какъвто и да е опит Светослав Костов да бъде закрепен на поста, протестите на журналистите ще продължат. Тази седмица в жива верига пред радиото се наредиха стари и млади колеги, обединени от една-единствена кауза – да спрат посегателствата върху медийните свободи. Протест имаше и в деня, в който бе спрян „Хоризонт“, още на следващия ден след опита да бъде извадена Силвия Великова от ефира и да ѝ се отнеме ресор правосъдие.

Липсата на стандарти за редакционна политика на обществените медии, които да са публично известни, са също част от проблема, ако не и половината от него. Тези на британската обществена медия Би Би Си са известни и достъпни за всеки желаещ да научи принципите и механизмите, по които работят медията и нейният екип. Без тях и без независим СЕМ ще разчитаме на някакви хора, попаднали в ръководства на обществени медии, да се упражняват на тема „плурализъм“. А неизвестни за обществото лица ще се обаждат и ще натискат персони като Костов, които дори нямат достойнството да си тръгнат, след като са се провалили.

Така де, ако ДПС си търси говорител, Костов да кандидатства с мълчанието си.

Заглавна снимка: Alex Blăjan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Борбата за климата няма да е красива

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/borbata-za-klimata-nyama-da-e-krasiva/

Извинявайте, ама много е лесно.

Лесно е да се подиграваме на формата, която приема движението за по-радикални действия в отговор на климатичните промени. Предсказуемо е, всичките ни политически реакции са такива – дай ни да се разсейваме по персоните на Тръмп или Трюдо, как танцувала била Тереза Мей и има ли Путин пластични операции. Сякаш се опитваме да се успокоим, че проблемите ни са с човешки мащаб, болят ги зъби, стискат им обувките, ерго – смъртни са, няма страшно.

Климатичните промени не са с човешки мащаб.

Няма да давам примери, не ми е целта да ви плаша допълнително, най-вероятно сте достатъчно стреснати и бога ми, правите доста – събирате отпадъците разделно, напомняте за n-ти път на продавачката в баничарницата да не ви тика кифлата в найлоново пликче, карате колело и дори може би сте се опитали да садите дръвчета или домати. Това са горе-долу нещата, които правя и аз.

Само дето не се получава. Години наред идеята беше, че ако ядеш хляб с лимец и купиш елха в саксия, помагаш на планетата и изглеждаш секси едновременно. Няма нужда да се бъркаш в работата на другите, те някак си ще се заразят от твоя пример и ще спрат да купуват пластмасови глупотевини, които тровят природата, а от това производствата на пластмаси и други вредности ще фалират и всичко ще е шест.

Ама не е.

Първо, екологичният лайфстайл си остана нишов – и то свързан с една много конкретна, финансово обезпечена ниша. Моите усилия да убедя баничарката да не увива всичко в найлон ще са безплодни, защото хартиените пликчета са с няколко стотинки по-скъпи и в нашия непретенциозен квартал това може да ѝ коства клиентелата. Не че непременно хората ще се разорят, ама ще започне да им изглежда фенси-шменси хипстърско, ще го разпознаят като нещо не за тях. Предизвиквам ви да отидете при батка, който си хвърля боклука до пейката, и да му направите забележка. Сега, ако сте оцелели, предизвиквам ви да го правите всеки път.

Тази работа с личния пример не работи

и би трябвало да е ясно, че няма да работи – от цялата история на човечеството. (Харесвам един момент от „Списъкът на Шиндлер“, в който Шиндлер се опитва да убеди есесовеца колко привлекателен ще го направят добрите дела. И онзи изпробва милостива фраза пред огледалото, врътка се, после махва с ръка и продължава постарому.) Масовото себеосъзнаване просто не е в стила на човешкия род. А вредните производства няма да стоят и да чакат да фалират, нали? Ще се рекламират, и то доста убедително. Ово е стандарт. За всеки джоб. Съдържанието е важно. И т.н.

Никоя алтернатива не е красива. Забраната на някои пластмасови изделия неслучайно се приема чак сега и с отложен старт, и само в ЕС. Днешната индустрия е такава, че просто не може да се върне във вида си отпреди изобретяването на пластмасата без огромни социални сътресения. Говорим за невиждан брой затворени заводи, за безработни хора, за реорганизация на цялото производство поновому. И това само за пластмасата, ами енергийната индустрия? Транспортната?

Много ясно, че правителствата ще вземат козметични мерки, ще подкрепят лайфстайла и няма да рискуват да се конфронтират с такава голяма част от бизнеса, която утре ще налее страшни пари в кампанията на опонентите им и ще ги свали (това в демократичните страни, нали, щото може и с лошо).

Екологичните решения принципно са спорни, както твърди в-к „Гардиън“. Вятърните електроцентрали убиват птици по Виа Понтика. Слънчевите панели закриват големи обработваеми площи, а след няколко години на свой ред стават неизползваеми, отпадък. В естественото си състояние ядивните растения имат естествени врагове и в миналото човешките общности често са били изправени пред глад (сега също, на няколко места по света, но тук въпросът е по-скоро в преразпределението).

Каквото и решение да намерим, то няма да бъде красиво. Никак. Но ако не го намерим, красотата ще е последната ни грижа.

Още по-некрасиво ще стане, когато въпросните решения трябва да се наложат. Ясно е кой може да принуди правителствата да не ги налагат; в обратната посока могат да ги подтикнат само масови протести, струва ми се (не и слабото лоби на екологичните производства). А след двайсети век ние разбираемо изпитваме ужас от масови движения за принудителна политическа промяна, смеем им се, докато са театрални, но предпочитаме да бъдат такива. Това е единият сценарий – да се смеем от облекчение, докато лице на екопротестите е Грета Тунберг, ха-ха, детенце.

Вторият вариант е вълна от екологични партии, които да дойдат на власт чрез избори и реално да изпълнят програмите си. За целта трябва да започнат да мислят по-обхватно, тоест да знаят какво правят във всички отрасли, а не да се надяват да бъдат най-много вътрешнопарламентарна опозиция. Разбира се, този вариант ми харесва най-много, ама нещо не виждам да се случва. Като че общото състояние на тревожност води до по-нелогични, но по-предсказуеми избори. Защото другият момент е социален – хората, чийто глас ще бъде решаващ, са същите, които не са убедени в смисъла да не хвърлят найлоновата опаковка на пътя, да не говорим да не я купуват. И са първите, които биха пострадали от предсказваните драматични климатични промени. Вижте какво стана примерно с жертвите на урагана „Катрина“, кои социални прослойки се спасиха набързо и кои бедстваха на местния стадион.

Нямаме друг избор: екологията трябва спешно да бъде ребрандирана за масовия вкус. Тя не може, не бива да е елитарна.

(А, да, и какво правим със страните, които няма особена вероятност да си изберат проекологично правителство? И примерно решават да не си гасят джунглите или тайгите?)

Третият вариант е нищо да не правим, да отпиваме с металната сламка от коктейла си и да стоим прегърнати (по Вонегът) на фона на красива луна, която всеки момент ще се взриви.

Заглавна снимка: Mike Lewelling

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Методи Лалов: „Изборът на Гешев цели запазване на статуквото и покриване на престъпленията на властта“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/metodi-lalov-interview/

Методи Лалов е бивш съдия и председател на Софийския районен съд с 16-годишен стаж в съдебната система. Напусна я, за да влезе в политиката като водач на листата за общински съветници на „Демократична България“ в столицата. За опитите на Висшия съдебен съвет (ВСС) да го спре, за обраслата от зависимости и корупция правораздавателна система и за политическата кампания в условия на компромати, мръсни игри и нездрава медийна среда с бившия магистрат разговаря Венелина Попова.


ВП: Господин Лалов, рискът да не успеете да се включите в предизборната битка за Столичния общински съвет отпадна. На заседанието си във вторник, въпреки яростната съпротива на някои негови членове, ВСС Ви освободи от поста Ви на съдия. Съдебната система обаче направи опит да Ви смачка, преди да излезете от нея. Според Вас само заради критичното Ви отношение към нея, към работата на правораздаването и неговите пороци ли?

МЛ: Точно затова. Беше разправа с мен като съдия, който винаги е бил критик на статуквото. И беше показна акция за всеки друг, който би си позволил да изкаже критично мнение на висок глас. Така че освен удар лично към мен, това беше удар и към цялата съдебна система, от който пострада и без това разклатеният ѝ авторитет. Тези хора показаха за пореден път, че нямат никакви скрупули да действат по политическа поръчка и да се разправят, включително и явно пред обществото, с всеки техен критик.

ВП: Вашето излизане от съдебната система съвпада, макар и случайно, с избора на главен прокурор. Очевидно е, че въпреки общественото недоволство Иван Гешев остава не само единственият кандидат, но и фаворитът на системата. Питам се дали пък управляващите не изпитват паника, че ако се окажат извън властта, ги очаква възмездие за техните престъпления, и не си осигуряват в лицето на Иван Гешев седемгодишна недосегаемост от правосъдие?

МЛ: За мен няма никакво съмнение, че изборът на този главен прокурор, както и на предишните, цели именно това – да се пази статуквото и да се покриват безобразията на политическата власт и на нейните престъпления. Седем години мандат означава седем години от давностния период за извършени престъпления. Заявките, които даде Гешев – и за юристите, и за гражданите, които се интересуват от правосъдие, са изключително опасни. А единомислието от страна на членовете на ВСС показва пред обществото (също както в случая и с мен), че те ще изпълняват това, за което са изпратени в този орган, и нямат никакво притеснение какво ще мислят гражданите за тях.

Реално действащи механизми за наказване на подобен тип отношение няма. Няма и механизми за спиране на един такъв безобразен избор на главен прокурор. Президентът може да не подпише указа за назначаването му, но може да го направи само веднъж. Така че това е само едно отлагане във времето.

ВП: Ако досега няма осъдени лица от висшите етажи на властта, то не е ли именно заради повдигнати негодни обвинения от страна на прокуратурата. Ще дам пример само с делото на бившата социална министърка Емилия Масларова, което по тази причина бе върнато в начална съдебна фаза.

МЛ: Качеството на присъдите и резултатите от едно съдебно производство зависят основно от досъдебното, от качеството на разследването и на внесените обвинителни актове. Така че основната отговорност за крайния резултат в един съдебен процес е на прокуратурата.

ВП: Задавам Ви този въпрос, защото често, когато става дума за корупция в правосъдната система, погледите се отправят към съдиите, а държавното обвинение остава в сянка.

МЛ: Корупция и злоупотреби има и в съдийската колегия. Но възможността да се извършват такива нарушения от тях е много по-малка, тъй като процесът е публичен, има няколко инстанции и определен стандарт за обсъждане на доказателствата. За да злоупотреби съдията, трябва да е много готов да накърни своето име.

В досъдебната фаза обаче, където господар на процеса е прокурорът, ако не бъдат събрани едни доказателства, за които никой няма да разбере – нито съдът, нито обществото, – краят на делото ще бъде предизвестен. Така че своевременното събиране на доказателства, обективното, всестранно и пълно разследване е основното в прокурорската професия. Също като в медицината – ако лечението не бъде поставено в самото начало на правилна основа и не се води в правилна посока, в следващия етап резултатът едва ли ще бъде добър. Трябва да се обяснява и обществото да разбере, че основната отговорност за наказателната политика на държавата и за резултатите в наказателното правораздаване е на прокуратурата.

Но знаете ли кой е по-големият проблем – обвиненията, които не биват повдигнати, заради чадър над политици и техни приближени, за престъпления, които накърняват включително и обществения интерес. Ние никога не разбираме за тях. Знаем за едни формални проверки – като „Цумгейт“, като „Яневагейт“, и изведнъж се оказва, че няма нищо. А всички ние виждаме, че отзад нещата са страшно гнили.

ВП: А може би това е така заради факта, че назначенията на високи позиции в съдебната система не стават без благословията на определени кръгове и лица. Вие дори назовахте публично името на Делян Пеевски, човека на Доган в системата. Толкова ли е обрасла от зависимости тази система и наистина ли липсва кураж в съдийската колегия, а защо не и в прокурорската, въпреки пирамидалното ѝ управление, да се противопостави на това?

МЛ: Да, кураж липсва. Липсват и хора, които да се противопоставят на тези зависимости, тъй като вече от десетилетия системата се възпроизвежда именно от такива фигури – зависими, с бюрократично мислене, хора чиновници в съдебната система, което е изключително опасно. Още по-опасен е страхът, който се насажда. Аз съм убеден, че това, което се случва с подкрепата за Гешев, подписките от прокуратурата и МВР, е резултат от страх и от зависимости. А мнозинството от почтени магистрати заема апатична позиция просто защото знае, че ще пострада.

ВП: Или остават самотници като господата Лозан Панов и Калин Калпакчиев например.

МЛ: Ако мнозинството от гражданите и магистратите продължава да оставя само няколко души, макар и няколко десетки, да говорят истината, а не ги подкрепя явно и активно, нищо няма да се промени. Будното гражданско общество и будните магистрати са отговорът на всяка злоупотреба във всяка система. Когато има повече граждани и повече магистрати, които се противопоставят на корупцията, тогава ще бъде много по-трудно да се атакува някой лично, тъй като стрелите трябва да бъдат насочени към повече мишени. Сега мишени са няколкото говорещи магистрати.

ВП: Вие заявихте, че искате да влезете в политиката, за да се борите за промяна на съдебната система, за освобождаването ѝ от политическите и мафиотски зависимости. Сега, след като вече е ясно, че ще водите листата на „Демократична България“, имате ли идеи какво бихте могли да направите от позицията си на общински съветник?

МЛ: Участието ми в общинските избори е първата възможна стъпка да работя за тази промяна. Разбира се, в законодателния орган ще бъда по-полезен. Но и в Общинския съвет на София, която е с огромен бюджет и население и където видимо управлението е лошо, ще имам възможност да бъда активен на политическата сцена. За да се случи това, първо трябва обществена подкрепа, тъй като иначе всяка мярка за промяна, каквато и да е тя, е обречена на неуспех. Затова как ще ме възприемат гражданите, ще бъде първият тест за политическата ми изява.

Работил съм 16 години праволинейно, нямам проблем да се противопоставям и на централната власт, когато е в нейната компетентност да реши някакъв въпрос и не го прави. Но действам публично, защото публичността е единствената защита в нашето общество. Обикновено промените, които съм искал в съда, се случваха. Трудно, но успявах да ги извоювам. Мисля, че ще мога да се справя и в Общината, в която има изключително много злоупотреби – в инфраструктурните проекти, с боклука и т.н.

ВП: Да, Столичната община има огромен бюджет и затова апетитите да се усвоят пари от него са също огромни. Но да се върнем на започналата вече, макар и неофициално, предизборна кампания. В публичния разговор за това кой ще е следващият кмет на София, упорито се налага тезата, че балотажът ще е между Йорданка Фандъкова и Мая Манолова, но никой не казва, че кандидатът на „Демократична България“ има шансове да се изправи срещу една от двете дами. Защо е така според Вас?

МЛ: Именно за да бъдат намалени тези шансове, ни се представя, че алтернативата на Фандъкова е Манолова, а на Манолова – Фандъкова. А всъщност и двете са кандидатки на статуквото. Фандъкова е зам.-председателка на ГЕРБ, която въведе порочния модел на управление, а Мая Манолова беше избрана с гласовете на ГЕРБ за омбудсман, гласува Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и дори не се посвени да каже, че тя го е предложила за този пост.

ВП: В сряда в един от сутрешните телевизионни блокове Манолова се извини и каза, че отчита това като грешка, която днес не би допуснала.

МЛ: Да, да, сега се извини. Но тогава тя беше една от активистките, които критикуваха протестиращите срещу правителството на Орешарски с един маниер на пренебрежение към гражданите и с твърдения, че протестите са платени.

ВП: По-важно е, че тя обяви подкрепата за нея – освен от БСП, и от няколко „дясноцентристки формации“, както ги нарече Манолова. Ако все пак тя стане кмет на София, как ще се позиционира групата на „Демократична България“ в бъдещия Столичен общински съвет?

МЛ: Ако Мая Манолова, която е представител на статуквото, бъде избрана за кмет, ще ѝ бъде много трудно да продължи да работи по начина, по който е работила досега. Защото нашата заявка е, че ще бъдем критични и активни и ще изнасяме всяка информация за нередности. Така че при всички случаи ще дисциплинираме който и да е кмет да работи в рамките на закона и ефектът от това зависи колко многочислена ще бъде групата на „Демократична България“.

Крайно време е гражданите да обърнат гръб както на партиите на статуквото, каквито са големите ГЕРБ и БСП, така и на останалите политически ренегати, които през годините се менят и се присламчват към всеки, който може да им даде малко трохи от трапезата. Тези партии са изчерпани и е време наистина за промяна.

ВП: Не е ли грешка, че десният вот в столицата ще бъде разделен, макар че кандидатът на „Спаси София“ се легитимира като граждански?

МЛ: Не знам какво значи грешка. Едно обединение зависи от субектите, които би следвало да го направят. И се постига, ако е възможно – защото трябва да бъде поискано и направено от двете страни. Никой не може да бъде накаран насила да приеме едната или другата теза. От „Демократична България“ посочиха, че са имали разговори с кандидатите на „Спаси София“, но в крайна сметка до споразумение така и не се е стигнало. А самият Бонев заяви, че не желае политическа подкрепа. При всички случаи обаче, когато правиш заявка за политическа дейност, това означава, че ще бъдеш в политиката. А трансмисията на гражданските интереси става през политическите партии – не само у нас, а в целия демократичен свят. Борис Бонев е активен млад човек и ми се струва, че той се опитва да превърне своето хоби в професия. Но без подкрепа от структури, от общински съветници политика не се прави. И затова, ако такъв човек спечели, няма да е особено ефективен.

ВП: Очевидно в кампанията не може да се разчита на феърплей. В опорочена медийна среда като нашата архитект Борислав Игнатов вече стана жертва на отвратителен компромат, излязъл на страниците на една жълта медия. Но все пак някой е предоставил тези видео- и фотоматериали на редакцията. Подозирате ли, че това може да са хора и от средите на полицията?

МЛ: Целият ми опит в съдебната система, който включва наблюдения върху работата на силовите структури и на МВР, за съжаление, ми дава основания за подозрения, че информацията за публикацията срещу кандидата на „Демократична България“ може да е излязла и оттам. Не знам дали е така, но не изключвам тази възможност. Това е извънредно опасно и ще бъде вредно за държавата, ако така е станало. Единствената правилна реакция в случая е да се търси отговорност от този, който си е позволил да предостави тази лична информация, и от тези, които я публикуваха. Останалите – и архитектът, и жената до него, са жертви на компромат, на изнудване, на очерняне на имената им. Личният живот на тези хора не засяга гражданите и изместването на центъра към това какво бил направил един или друг вкъщи или с друг партньор, включително и в интимния си живот, е тенденциозно и неприемливо.

ВП: Самият факт, че прокуратурата отказва да се самосезира и да разследва подобни деяния, не е ли сигнал, че в предизборната кампания могат безнаказано да се използват всякакви средства?

МЛ: Прокуратурата показва, че като не е активна по отношение на такова поведение, всеки, позволил си да критикува статуквото, може да стане обект на подобна репресия и няма да получи защита. А прокуратурата е тази, която в лицето на Сотир Цацаров пише поздравителни адреси до ПИК, изфабрикувала скандалната публикация. За това става въпрос – и прокуратурата, и медиите на статуквото създават една абсолютно нездравословна среда, в рамките на която всеки активен опит на хора да извършат промяна ще бъде мачкан с всички средства.

ВП: Тоест да разбирам, че в кампанията може да очакваме всичко?

МЛ: И назад времето показва, че кампаниите са се водили винаги с компромати и мръсни игри и за съжаление, тази тенденция се засилва. Но феърплей не е имало в нито една кампания досега.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Методи Лалов в „Денят с В. Дремджиев“ от 18 септември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Знамената се скъсаха, дами и господа, езиците – не

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/znamenata-se-skusaha-dami-i-gospoda/

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Съмнявате се? Когато БНР безпрецедентно спря излъчване в цялата страна в петък, 13 септември, от 6 до 11 часа, поради внезапна „техническа профилактика“, прокуратурата влезе на проверка защо се е случило. От ДАНС ѝ пратили писмо, че така е застрашена националната сигурност, понеже БНР е стратегически обект.

Проверката, разпоредена и на ДАНС, СЕМ и Комисията за регулиране на съобщенията, се ръководи пряко от заместник главния прокурор Иван Гешев, единствения кандидат за главен прокурор. Същият, за когото на журналистка от БНР намекнали да спре да води предавания, докато не бъде избран на поста – тоест до 24 октомври, когато изслушването и изборът ще станат в един ден.

Истината ли търси г-н Гешев, или алиби за невиновност?

Да видим.

Радиото спря заради страх. Страхът на един новоизпечен генерален директор, който се стресна да не би журналисти от „Хоризонт“ да направят неконтролиран „взрив“ в ефир (от тях всичко може да се очаква!) и в 21:16 ч. на 12 септември обяви „профилактика“.

Уплахът му дойде заради реакцията във и извън БНР на новината за внезапното сваляне от ефир на журналистката Силвия Великова и отнемането на нейния ресор – правосъдие. Така тя щеше да стане един мълчалив старши редактор, който няма право да ходи на събирания на Висшия съдебен съвет (ВСС) и на протести срещу кандидата за главен прокурор и да задава с изнервящо постоянство едни неудобни въпроси.

И този човек, наречен Светослав Костов, избран преди малко повече от 2 месеца за генерален директор, очевидно е решил, че ще гарантира своята кожа, кабинет и сигурността на статуквото, като спре БНР. Няма медия – няма проблем. Добре че не държи ядрено куфарче.

Ами ако през тези пет часа се бе случило бедствие, което да налага уведомяване на населението? Но страхът се оказа по-силен от статута на една обществена медия като стратегически обект, с който един генерален директор трябва да е наясно.

Значи ли това, че ако ВСС не избере Гешев, радиото ще спре за цял ден?

„Главанаци, главанаци е точната дума. Имам чувството, че го правят нарочно“, коментира премиерът Бойко Борисов в Русе относно казуса с Великова и обяви, че е разпоредил вчера да бъде спряно „това безобразие“ – иначе като партиен лидер, чрез парламентарната група на ГЕРБ, щял да поиска оставката на Костов. Така премиерът се показа хем дистанциран от скандала, хем спасител на свободата на словото – неговото обаждане върна обратно Силвия Великова в ефир, след като ѝ бе отнет от тези-които-искат-Гешев-за-главен-прокурор. Диагноза за държава, която е на 111-то място по свобода на словото.

А всъщност „главанаците“ са на Борисов и на ГЕРБ продукт. Всички регулатори в държавата възпроизвеждат властовия модел и на практика работят като застрахователни брокери за управленските интереси. За бившия спортен журналист Костов от СЕМ гласуваха Бетина Жотева (квота на президента Плевнелиев), Розита Еленова (квота на БДЦ на Христо Ковачки) и София Владимирова (председател на СЕМ, от квотата на ГЕРБ). Същата „тройка“ избра и Емил Кошлуков да оглави БНТ, въпреки неубедителната професионална биография и протести при влизането му в БНТ през 2017 г. В журналистическите среди е добре известно, че ако искаш да спечелиш такъв пост, предварително трябва да си „поканен“ от управляващите.

СЕМ и парламентът просто легализират поканите.

Протестът пред БНР в защита на свободата на словото, повод за който стана отстраняването на Великова, събра журналисти от много медии и показа, че въпреки „ибрикчиите на щат“ (по Мирела Веселинова, „Капитал“), има общност, ядро от хора, които са готови да защитят колегите си и достойнството и честта да си журналист. Това е добрата новина. За последните десетина дни подобно обединение зад кауза се случва за втори път. Първият бе декларацията, подписана от над 25 медии и десетки журналисти, с която призоваха политиците да спрат да легитимират издания като сайта ПИК – повод за нея бяха публикуваните интимни снимки на приятелката на един от кандидатите за кмет на София.

В своя декларация Асоциацията на европейските журналисти изразява тревогата си за „превратa, който се извършва в журналистическата професия в последните години“, както и че „един от стълбовете на демокрацията – институцията на правото да бъдеш информиран, е тежко увредена“. Случаят със Силвия Великова тества имунната система на българската журналистика – има ли защитни сили, или е тотално блокирана от некомпетентност, поръчки, страх, корупция и сервилност към властта, която и да е тя.

Все още имаме имунитет.

„Хората, които сме тук, защитаваме професията“, заяви Елена Енчева, дългогодишна журналистка, отразяваща съдебната система за сайта DeFacto.bg. За честта на професията пред радиото излязоха и колеги на Силвия, независимо от съгледвачите на шефа на БНР, които да му докладват.

Отнетият (макар и за няколко часа) глас и микрофон на журналистката коства стола на прясно назначения и.д. директор на програма „Хоризонт“ Николай Кръстев. Той подаде оставка, както е редно да постъпи и генералният директор на БНР.

Кръстев пое отговорността и на пресконференция, на която не се яви Светослав Костов, обясни, че не му е въздействано – ама никак – и това е негово лично решение. В своя позиция по-рано ръководството на БНР, тоест Управителният съвет, начело с генералния директор Светослав Костов и подбрания от него състав – юристите Галя Тренчева и Димитър Димитров и журналистите Мария Маркова и Стефан Ташев, споделят становището на Кръстев, че липсва безпристрастност в предаванията и Великова е представяла едностранна позиция. Затова ѝ назначават дубльор в ресора.

В името на плурализма.

Въпросът оттук нататък е чии репортажи ще звучат в ефир и кой – тя или дубльорът, ще отразяват работата на прокуратурата например.

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Несъмнено.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Престъпление и оправдание, или колко ни струват прокурорските грешки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kolko-ni-struvat-prokurorskite-greshki/

Над 5 млн. лв. е платил българският данъкоплатец през 2018 г. за влезлите в сила осъдителни решения срещу прокуратурата. През 2017 г. сумата е била близо 4,4 млн. За сравнение: 4 млн. лв. е бюджетът на Държавна опера в Стара Загора за 2019 г., толкова струва ремонтът на пътната инфраструктура в Добрич, както и ремонтът на храм-паметника „Св. Александър Невски“, а във Велинград за същата сума се строят социални жилища.

За последните десет години сумата, която българите плащат за незаконосъобразни действия на обвинението, е набъбнала значително – през 2010 г. тя е около 1 млн. лв. За осемте години, изминали оттогава, гражданите са платили близо 26 млн. лв. за обезщетения по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Това показва справка в докладите за прилагането на закона и за дейността на прокуратурата и на разследващите органи, изготвяни от самия главен прокурор.

Според специалисти причините за този ръст са две: привличане на лица без достатъчно доказателства за тяхното участие в престъпление, което на свой ред може да се дължи както на прокурорски грешки, така и на образуване на поръчкови производства; и повишаване на компетентността на самите адвокати, що се отнася до воденето на подобни производства.

За цената на ареста, когато се превърне в шоу

На 1 април 2010 г. група мъже с черни маски на главите и якета, на които с бели букви пише МВР НСБОП (Национална служба за борба с организираната престъпност), изкачват стълбите на Военна болница, за да търсят бившия военен министър Николай Цонев – в част от съвместна операция между ДАНС, МВР, Националната следствена служба и Софийската градска прокуратура. Става въпрос за подкуп, казват властите. Мъжете влизат в Клиниката по оториноларингология, откъдето според документите малко по-рано Николай Цонев е изписан след операция на носната преграда. Цонев говори по телефона. „Остави телефона! Ръцете горе! Не мърдай! Белезници!“ Случващото се изглежда като нискобюджетна продукция на Боливуд.

Но не става въпрос за първоаприлска шега, а за съвсем сериозна акция. „Г-н Цонев, ще бъдете обвинен… имате право да мълчите. Ще бъдете обвинен в престъпление корупционно, тъй като сте си абсолютен престъпник… Колеги, като към всеки един престъпник, както трябва – долу на земята!“, чува се гласът на заместник градския прокурор Роман Василев зад камера. Отговаря му твърде ентусиазиран служител: „Разбрано! На колене! На колене!“ Следва насочване на оръжие към тила на Цонев, а на въпрос от негова страна какво престъпление е извършил, отговорът е „Гледай надолу!“. След това е ред на медиите да раздухат станалото – видеоматериалът е предоставен на всички журналисти, докато различни лица от прокуратурата говорят за доблест и успех. Формулата работи безотказно.

В нея обаче има едно финално уравнение, което често убягва на избирателите, следящи в захлас подобни „акции“ пред екраните у дома. А именно – арестът не е краят на един процес срещу дадено лице, а едва неговото начало. В Конституцията на Република България изрично е посочено, че „всеки има право на адвокатска защита от момента на задържането му или на привличането му като обвиняем“ (чл. 30, ал. 4), както и че „обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда“ (чл. 31, ал. 3). Същото се гарантира от Хартата на основните права на Европейския съюз (чл. 48).

През ноември 2018 г. става ясно, че шоуто „Цонев“ струва на българските данъкоплатци 100 000 лв. Делото за подкуп, по което „абсолютният престъпник“ е оправдан окончателно още през 2015 г., е фиаско. Софийският апелативен съд заявява, че причинените на Цонев вреди значително надхвърлят обичайните по други подобни дела.

Игра за общественото мнение

В доклада на главния прокурор Сотир Цацаров от 2018 г. се казва, че преобладаващият дял от осъдителните съдебни решения по ЗОДОВ съставляват именно случаи на незаконно обвинение. Докладът гласи още, че „професионалната квалификация на прокурорите от първоинстанционните прокуратури трябва да бъде повишена, за да се сведат до минимум неоснователните обвинения“.

Важно е да се отбележи, че осъдителните решения по ЗОДОВ не са единствено казуси на „невинните“ срещу „лошите“. Дори в случаи, когато законът е на страната на обвинението, некомпетентността при образуване и водене на производство изиграва своята роля.

Изрично се подчертава и необходимостта говорителите на прокуратурите, прокурорите и административните ръководители „внимателно да преценяват в кои случаи и каква информация за разследването да предоставят публично, с оглед презумпцията за невиновност и правата на лицето, срещу което се упражнява наказателна репресия“. Това важи особено в случаите, които са обект на силен обществен интерес.

Макар тези препоръки да се откриват в не един доклад на Сотир Цацаров, очевидно тяхното изпълняване затруднява прокуратурата, тъй като осъдителните решения срещу нея, както и обезщетенията, които държавата плаща, нарастват. Остава само да гадаем дали това е причината в последните два доклада – за 2017 г. и 2018 г. – да липсва точната сума на изплатените обезщетения, която иначе присъства в повечето доклади за последните десет години. Когато изискахме сумите по Закона за достъп до обществена информация, стана ясно, че те надвишават в пъти присъдените обезщетения през последните няколко години.

В решението на Върховния касационен съд от 2015 г., което оправдава Цонев и другите двама подсъдими – Петър Сантиров и Тенчо Попов, се казва, че делото е „емблематичен пример за провокация към подкуп“, инсценирана и проведена от тогавашния следовател Петьо Петров. Кому е нужно?

Със сигурност в действията на прокурори, разследващи органи и съд има огромна доза грешки и некомпетентност, която се дължи на дефицити по цялата верига на системата – от образование до работна етика и натиск от страна на самата система. Ала специално публичните акции имат и друго обяснение – бухалка срещу неудобните и/или лесен инструмент за трупане на точки за властта. Те смачкват репутацията на нарочените лица, уронват достойнството и често водят до пълен кариерен срив за първите, а вторите бързо се издигат в очите на избирателите.

Арестът на Николай Цонев е част от „кръстените акции“ на Цветан Цветанов, който по това време е министър на вътрешните работи. Журналистите тогава проявяват хумор и именуват видеата от арестите „МВР пикчърс“. Цената им днес възлиза на над 1,6 млн. лв.

Тъй като престъплението е много по-шумно пропагандирано от оправданието, в играта за общественото мнение има значение само първата фаза. Месец след ареста на Цонев Цветан Цветанов задминава по рейтинг дори вожда Борисов. А народът? Народът помни арестите, но надали знае колко са осъдените. Или точно колко му е струвал билетът за цирка.

Всяко чудо за три дни

Паметта е къса, независимо дали става дума за казуса с „бебето във фризера“, когато отново Цветан Цветанов си позволи да раздава присъди от трибуната на Народното събрание, а медиите нарекоха лекарите „убийци“; или съсипването на бизнес в случая с дружеството „Голд Лизинг“, което впоследствие осъди прокуратурата за над 800 000 лв. Последният случай беше част от така нареченото разследване „Големият октопод“, което завърши с прекратяване на наказателното производство, тъй като прокуратурата не успя да внесе обвинителен акт. Друга зрелищна операция от 2010 г. – „Медузите“, коства на данъкоплатците общо 90 000 евро, определени от Европейския съд по правата на човека в Страсбург в осъдителното му решение срещу България.

Проблемът е както в действията на прокуратурата, така и в криворазбраната представа на българското общество за това какво означава правосъдие и функционираща независима съдебна система. Уморени от беззаконие и произвол, българите с удоволствие съпреживяват зрелищните акции пред телевизорите, по време на които „лошите“ са унизително наказвани от силната ръка на закона. Виновният трябва да си понесе унижението, считат всички. Ала това, че виновният става виновен само с присъда, е твърде сложно и удобно пропускано. Къде по-лесносмилаемо е първичното риалити правосъдие, което обаче е символ на същия произвол и некомпетентност, които хранят колективното недоволство.

Шоуто трябва да продължи

Отново през април, но през 2018 г., в центъра на София по обвинение за подкуп е арестувана кметицата на столичния квартал „Младост“ Десислава Иванчева, която стои с часове пред камерите на медиите, а доказателства се събират в отсъствието на адвокат. От bTV лаконично отбелязват ден по-късно, че „в последните години за такива арести България е осъдена повече от пет пъти в Страсбург“.

През януари т.г. Петко Дюлгеров, подсъдим за посредничеството при предаването на подкупа, се отказва от показанията си и твърди, че те са дадени под натиск. Вероятният нов главен прокурор Иван Гешев заяви, че това е най-големият случай на заловен подкуп в България, докато Държавният департамент на САЩ го посочи като пример за полицейско насилие и унизителен арест. В момента Иванчева е под домашен арест, докато обжалва присъдата от 20 години затвор. Около случая остават множество въпросителни.

Обект на обществено внимание в момента е и „ТАД Груп“, чиито собственик (който е и учредител на ГЕРБ), търговски директор и служител са основни заподозрени лица за теча на данни от системата на НАП, станал известен като #НАПлийкс. Прокуратурата периодично „пуска“ доказателства на медиите, а бърз поглед към тях показва, че представянето на случая често е далеч от етиката. Както при Десислава Иванчева, и тук не можем да коментираме събитията преди окончателното решение на съда. Но няма как да ги следим, без да получаваме дежавю.

Предвид горчивия опит, прокуратурата и разследващите органи би трябвало да са много внимателни в разиграването на престъпление и наказание пред медиите и обществото. Дори да предстои (макар и номинално) избор на нов главен прокурор. Защото тази стратегия често завършва като престъпление и оправдание. А традиционно оставки няма.

Сумата расте и е за наша сметка. Докога? Вероятно докато се научим да помним и да изискваме реално правосъдие вместо правосъдие в риалити формат.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Войната за правата на детето

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/voynata-za-pravata-na-deteto/

Националната стратегия за детето 2019–2030 г. бе отменена в началото на тази година след протести на родители, чиито страхове са подхранвани от невярна информация, циркулираща из интернет още от 2012 година насам. Не бях посещавала Facebook групата „Не на Стратегията за детето…“ от май месец насам, но публикация за пропагандни листовки, пускани в пощенските кутии, отново привлече вниманието ми. Написах името на групата в полето за търсене, но за моя изненада, не открих нищо. Групата сякаш бе изчезнала.

Достъпът ми и до събития, свързани със Стратегията, дори когато не се организират от групата, също е ограничен. Мога само да гадая защо – вероятно серията от материали за протестите през май т.г. не се е харесала някому. Независимо от това протестите продължават, макар и с нови и нови каузи, а с тях продължава и търсенето на истината в блатото на сензацията, страха и гнева.

Стратегия и зрелища – част първа и част втора

Въпросителните около протестиращите

Макар движението да претендира за grassroots генезис (инициирано отдолу, от гражданите) и със сигурност да има своите последователи, които искрено вярват в разпространяваните твърдения, около неговата автентичност остават множество въпросителни.

Групата в социалната мрежа е набъбнала до близо 160 хиляди членове. Създателката, профил с името Христина Рунтова, вече не присъства сред администраторите. Познат профил с име Jennyfer Sidore все още е част от екипа – същият акаунт написа в социалните мрежи през пролетта, че тогавашните протести не са организирани от хората, които виждахме в социалките, без да разкрие кой всъщност стоеше зад майските протестни действия. Това остава без отговор. Настоящата акция „срещу антисемейните закони“ ще се състои пред норвежкото консулство, а зад нея отново стоят групи във Facebook – поне засега.

Трябва да се отбележи, че реално протестиращите родители са значително по-малко от членуващите в групите. От около 100 хиляди членуващи в групата, на протеста в София, на който присъствах през май, имаше едва няколкостотин души. Любопитно е и че самото движение все още няма своите разпознаваеми лица и лидери в реалното пространство, макар да са минали месеци от неговото създаване.

Има и изявен религиозен елемент. Протестите през май преминаха под зоркия поглед на икони, а на сайта на протестиращите (няма информация относно собствениците на домейна, нито лица за контакт в самия сайт) има преводни материали от чуждестранни организации и личности, обявяващи се против абортите, разводите и други граждански права – например материал на LifeSite News, собственост на канадската лобистка организация Campaign Life Coalition, която е против абортите, контрацепцията и сексуалното образование. В същото време протестиращите не са предложили нищо на институциите, нито са изпращали критики и становища.

Кой се страхува от големия норвежки вълк?

Всичко това рисува картина на дезинформация и път към радикализиране на определени кръгове срещу нещо – било то Норвегия, Запада, неправителствените организации или друго, – но не и на търсене на конструктивен диалог и алтернативни решения. Настоящият протест вече не е срещу Стратегията, а срещу „идеологията Барневернет“ и „норвежкото ноу-хау за контрол над гражданското общество в целия свят“.

За норвежката система за закрила на детето разговаряхме още миналата година. Тогава стана ясно, че проблем има и той се състои както от културни, така и институционални фактори.

За съжаление, темата отново се превърна в поле за битки между две крайни групи в обществото. Тези, които вярват на всички истории за лошия западен свят, за норвежците педофили и похитители на деца и за моралния упадък на Европа, срещу онези, които пък смятат, че щом е Западна Европа, а още повече Скандинавия, няма начин да не са прави. Твърде черната срещу твърде розовата представа за света около нас. И двете нямат допирни точки с него обаче.

Това сподели журналистката Капка Тодорова пред „Тоест“. Един бърз преглед на руските публикации по темата тогава показа, че тя активно се експлоатира с цел обрисуване на страховит образ на Норвегия и моралния упадък на Запада.

На 5 септември се проведе пресконференция с обявени „видни юристи и родители от цяла България“. Нямах достъп до събитието с личния си профил във Facebook. Организаторът е профил с име July Shmatko, показващ първа активност през 2018 г., а достъпното съдържание в профила му е основно свързано с тази тема. Единствените две конкретни имена, посочени в анонса на пресконференцията, бяха на Валентин Желев и Александър Желев, представени като публични личности и изобличители на антидетските и антисемейни практики в България, Норвегия и по света.

Разговарях с Александър Желев, който потвърди, че той и баща му Валентин Желев са организатори на пресконференцията, но нямат общо с групата срещу Стратегията във Facebook. Желев живее във Варна, но администрира група за българи в Норвегия. Той потвърди, че познава някои от хората зад групата против Стратегията, с които споделят обща кауза, но не назовава имена. Притеснен е от прекалената намеса в личната сфера на семейството, като самият той казва, че лично е бил потърпевш от мерки, които приема за несправедливи и неоснователни. Александър Желев определя себе си като изследовател, но не провежда своята дейност в академична институция или организация. „Изследовател съм, просто изследвам нещата. Не разполагам с някакви бележки от някой, че съм изследовател“, споделя ми той.

Министерството на труда и социалната политика излезе с позиция срещу „неверните твърдения в публичното пространство“ по повод промените в законодателството в областта на закрилата на детето:

В действащите от 2006 г. текстове, които регламентират основанията за настаняване на дете извън семейството, няма промяна. Както досега, така и след 1 януари 2020 г., подобна временна мярка за закрила ще може да бъде предприета единствено с решение на съда, при това само в много крайни случаи на насилие, неглижиране и нарушаване на интереса на детето (склоняване към проституция, просия, трафик). Последните промени в Закона за закрила на детето не променят действащите от повече от 13 години разпоредби, а само премахват възможността за настаняване в специализирани институции, тъй като до 2021 г. всички домове за деца, лишени от родителска грижа и домове за медико-социални грижи за деца ще бъдат закрити.

Сравнителна таблица между сегашната нормативна уредба и промените в Закона за социалните услуги, респ. Закона за закрилата на детето и Семейния кодекс

Александър Желев не вярва на институциите. „Злото го обличат в красиви дрехи, в една прекрасна опаковка, и ни го приподнасят за добро“, казва ми той. Неговите опасения са, че социалните служби „правят каквото си пожелаят, без оглед на никакъв интерес на детето и семейството“. Според него не е необходимо образование в областта на правото, за да бъдат разбрани законодателните промени. За съжаление, той не успя да предостави на „Тоест“ резултати от своите изследвания, които да илюстрират конкретно и системно „порочните практики“, които го тревожат.

Информационен миш-маш

Исканията на протестиращите често са противоречиви – понякога те се обявяват срещу прекалената държавна намеса в семейните политики, но същевременно искат изземване на функции, осигурявани от неправителствените организации, и поверяването им на държавата.

Александър Желев не успя да ми обясни конкретната методология, по която провежда своите изследвания в областта и как точно получава информацията си. Когато настоявам да разбера повече за процеса, той ми казва, че не желае да води този разговор, защото се чувства критикуван:

Нямам намерение на никого да доказвам нищо. Това, което изкарвам като информация, човек го чувства истина ли е, или не е истина.

За него това, че със свои съмишленици и адвокати е канен да говори пред аудитория, е достатъчно доказателство за работата му. „Дали това е правилно и неправилно, достоверно и недостоверно, е въпрос на това доколко човек е информиран. Нямам никакви претенции да съм последна инстанция или да разполагам с абсолютно точна или конкретна достоверна информация. Това, до което стигам, аз го изкарвам наяве. Някъде е възможно да има недостатъци в информацията, но в общи линии това, което изкарвам наяве, се покрива с истината и практиката го показва“, смята той.

По темата разговарях и с изпълнителния директор на Националната мрежа за децата Георги Богданов. НМД работи с над 76 хиляди деца и 13 хиляди семейства. „Ние сме там, където държавата я няма и където човекът е останал безпомощен, сам и в безпътица. Огромно усилие е да хванеш родителя на детето с увреждане от едно забутано село и да го заведеш в областния град, да му изкараш лична карта, да минеш през системата на ТЕЛК, да съдействаш детето да влезе в училище, да помогнеш на родителите да си намерят отново работа и след няколко месеца или години да видиш, че са си стъпили на краката. Преди 10-15 години нямаше към кого да се обърне човек, на кого да се обади да подкрепи детето или родителя компетентно и професионално. Нашите специалисти работят всеки ден на терен с тези деца и семейства. Знаем какви са проблемите на хората и как да помагаме.“

Относно притесненията на родителите Богданов потвърждава, че детето може да бъде взето от родителите, за да му се окаже спешна полицейска помощ и закрила. Но противно на циркулиращото из социалните мрежи, това става само със съдебно решение. „Понякога и 30 минути са много за едно дете, когато се блудства с него, когато е изнасилвано, карано да проституира, подложено на трафик и системен тормоз. Но това не са еднолични решения и те не стават по анонимни доноси, а след проверки на полицаи, психолози, социални работници и лекари, които работят в екип“, категоричен е той.

Липсата на доверие в институциите

Ние имаме ниско доверие към институциите, а също така и към цялата политическа класа, и като граждани сме много ядосани и недоволни, и то не без основание.

Това казва Георги Богданов, а в разговора ни с Александър Желев се усеща силно именно това недоверие в институциите. Той е загрижен, че не само държавата, но и неправителствените организации се намесват в най-личното на хората – семейната сфера. „Вместо да помагат на хората, започват да ги размотават по бюрократическите им лабиринти и хората се побъркват, не знаят какво да правят“, казва ми той.

Желев изразява съмнение, че българските адвокати са достатъчно компетентни, за да помагат на хората с проблемите, от които той се интересува. „Както хората не знаят какво да правят, така и адвокатите не знаят какво да правят, и социалните служби и другите инстанции си правят с хората каквото си пожелаят – това е така в България без всякакви стратегии,“ убеден е той.

Когато погледнем отвъд крясъците и белия шум, виждаме, че социалната тъкан на българското общество е разкъсана и повечето граждани на страната нямат доверие нито в държавните, нито в неправителствените институции, нито един на друг. Това недоверие ни прави изключително лесно податливи на манипулации от всякакъв вид, независимо дали те са в полза на политически, религиозни или други интереси. Именно затова у нас подобни акции жънат успех.

„Трябва да бъдем отговорни граждани и когато става въпрос за здравето на човешко същество, всички ние – и родители, и професионалисти, да бъдем нащрек и да съдействаме, за да бъде опазен животът и здравето на детето“, споделя Богданов. Неговите думи са символ на най-абсурдното в целия казус – че както наплашените родители, така и структурите, срещу което те са настройвани, имат обща цел – благосъстоянието на децата. Той допълва:

Социалните работници не искат да има деца в риск. За тях също е най-добре детето да бъде при своето семейство, това е най-добрата среда за всеки, стига в дома му да посрещат неговите нужди и то да не страда.

Според родителите, обявили се срещу механизмите за закрила на детето, всяко дете може да бъде считано за дете в риск. Георги Богданов не е съгласен. „За един шамар няма да ти вземат детето. Това, че си накарал детето да ти помогне в градината, да измие чиниите – не е лошо, добре е детето да се учи на труд и усърдие“, категоричен е той. „Но ако си го спрял от училище и го караш да работи по 15 часа на ден на полето или да гледа другите деца, каквито случаи има, това дете е в риск и се нуждае от закрила. Такова е и дете, чиито основни потребности не са задоволени: например то е недохранено, видимо е, че гладува системно; или е затворено, изолирано; или е пренебрегвано от хората, които трябва да се грижат за него; дете, което скита без надзор; което е жертва на сексуална експлоатация или унизителен тежък физически труд.“ Той подчертава изрично, че социалните работници правят разлика между двете ситуации.

Друг проблем в очите на родителите е т.нар. „телефон на доверието“. Георги Богданов обяснява, че този телефон съществува в цяла Европа и на него деца, както и възрастни, могат да търсят помощ и съвет при екстремни ситуации или проблем с дете. „В почти цяла Европа тези телефони се управляват от неправителствени организации и се контролират от държавни институции. В Гърция например детската телефонна линия се управлява от неправителствената организация „Усмивката на детето“. В демократичните страни има дейностти, които са отредени за организации на гражданите, и такива, които са отредени за държавата и бизнеса“, разяснява той. Тоест ако родителите искат по-малко държавна намеса, то неправителствените организации са логичният избор и лост за противодействие на държавен произвол.

Засягаме и друга болна за родителите тема – сексуалното образование. Георги Богданов обяснява, че на първо място, подобно образование помага на децата да се предпазват от сексуално посегателство. Опитът показва, че това се случва както в семейството, така и на улицата и в училище.

„В България годишно се правят около 2000 аборта от тийнейджърки и това е потресаващо“, разяснява Богданов. „Децата се интересуват от темата не по-малко от възрастните, но ние не знаем как да говорим с тях. И те се образоват в интернет. Това води до ранна сексуализация, сексуални контакти и бременности. Дезинформацията до такава степен изкривява истината и реалността, че се говори как 4-годишни деца щели да се учат на мастурбация. Такова нещо няма в нито един документ на Световната здравна организация! Там темата за детската мастурбация е насочена към професионалистите, които трябва да я разпознават като част от нормалното детско развитие и да знаят как да реагират. А не възрастните да връзват децата – каквито случаи има, – да ги бият или унижават, когато станат свидетели на подобно поведение.“

Задънена улица

Фактите нямат сила да убедят уплашените родители. Дезинформацията изпълнява своето предназначение – да повлияе на емоциите, които на свой ред заслепяват разума. И поляризират обществото в две крайности. С правилната доза страх, сензация и гняв дори най-безумната теория изглежда правдоподобна. Макар всички страшни приказки да са лесно проследими години назад до съмнителни сайтове и анонимни форуми, и макар повечето източници, разпространяващи тези твърдения, да са неофициални, без авторство и да не боравят с конкретни доказателства, формулата работи безотказно.

„Ние сме свидетели на една съвършено нова идеология, която се налага, отричайки постиженията в областта на правата на човека. Както Януш Корчак е казал: „Правата на човека започват с правата на детето“. Множество публикации в чуждия печат и в България посочиха двете линии, по които се финансира налагането на тази идеология. От една страна, това са крайнодесни християнски организации, а от друга – пропагандата от Русия, която залива цяла Европа. България не е изолиран остров,“ казва Георги Богданов.

Към края на разговора ни с Александър Желев го питам какво иска лично той с тези протести. „Да се спазва Всеобщата декларация за правата на човека, да се спазва Конституцията на Република България, да няма закони, които да ѝ противоречат и поправки в законите, членове и алинеи, които да противоречат на тези два основополагащи документа“, ясен и категоричен е той. В крайна сметка тогава и двете страни искат едно и също. Проблемът е другаде.

Георги Богданов казва:

Необходимо е да има и масово обучение за всички ни по медийна грамотност и разбиране какво е фалшива новина или изкривена истина и как да се предпазваме от нея. Всеки е свободен да протестира и да изказва своята позиция, но моят апел към родителите е: бъдете критични към информацията, с която ви заливат. Не вярвайте на всичко, търсете и други мнения, информирайте се и не се поддавайте на дезинформация!

Дори за професионалист би било трудно и изключително времеемко да провери съдържанието на една публикация, опровергавайки го твърдение по твърдение – какво остава за обикновения потребител? Георги Ангелов писа за „Дневник“ колко ефективно объркваща е дезинформацията и какви са нейните методи.

Така се оказваме в задънена улица, с гръб към стената. Зад нас се приближава първичната агресия и страх на хора, които нямат време, нито желание да слушат сухи факти. Защото те вече са убедени. Така, както само емоцията може да убеждава – фанатично, крайно, категорично. Социалните мрежи са стероиди за този механизъм. А когато опонентите са аватари, или лесно забравяме, че зад тях стоят хора, с които можем да говорим спокойно, или че е възможно да няма никого и да сме подмамени от дигитален мираж.

Единственият изход е да се обърнем и да разговаряме един с друг, за да достигнем до общата цел – ефективно гражданско пространство, в което гражданите се чувстват добре и имат доверие както един на друг, така и на експертите и институциите. Защото след разделянето на едно общество идва неговото овладяване.

Този път е социалното законодателство и правата на детето. А следващият?

Заглавна снимка: Alexas Fotos

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гори Бразилия

Post Syndicated from Вивиане Вас original https://toest.bg/gori-brazilya/

Помолихме журналистката Вивиане Вас да ни разкаже за пожарите в родината си така, че да разберем защо те се превърнаха в нещо повече от бушуващ огън и одимиха далеч извън Бразилия. Специално за „Тоест“ от Рио де Жанейро.

Превод от испански: Нева Мичева

Амазонската селва е в пламъци. Според природозащитниците виновни са обезлесяването, палежите и разтурването на институциите, които се грижат за екоравновесието. Според бразилския президент Жаир Месиас Болсонаро подпалвачите са природозащитните неправителствени организации, чиито бюджети неговото правителство е накърнило. А според новия министър на околната среда Рикардо Салес пожарите са просто резултат от сухия климат, вятъра и жегата. (Когато кризата стана международна, същият този Салес по спешност постъпи в столичната военна болница с неясно оплакване, а бразилците иронично отбелязаха в Twitter: сигурно се е натровил от пушилката на несвършената си работа.)

В началото на август бразилският Национален институт за космически изследвания (INPE) разкри пред гражданите, че обезлесяването на Амазония се е увеличило с 278% през юли в сравнение със същия месец през 2018-та, а броят на пожарите в Бразилия се е вдигнал с 83% (72 953 огнища, регистрирани до 19 август), като най-сериозно засегната е Амазония. На 11 август американците от НАСА показаха, че пожарите са толкова огромни, че се виждат и от Космоса.

Броят на пожарите в Южна Америка от 2 до 3 септември. Източник: INPE

Да убиеш вестоносеца

Недоволен от оповестените от INPE цифри, Болсонаро обвини Института в лъжа, уволни директора му, физика Рикардо Галвао (който малко преди това нарече поведението на президента „малодушно и подло“ – б.пр.), и нареди да се наеме частна фирма, която да преизчисли данните за обезлесяването. Главната прокуратура се противопостави на правителството и в специално изявление заяви, че благодарение на научното си ниво Институтът за космически изследвания се радва на световен престиж, данните му са безспорни и от неоценима полза за Прокуратурата, по самия си характер трябва да са обществено достояние и не могат да се превръщат в ръжен срещу дейността на INPE.

Още от предизборната си кампания Болсонаро не криеше своето намерение да се постави в услуга на агробизнеса1, каквото и да коства това на природата. През януари се опита да закрие независимото Министерство на околната среда (МОС) и да го слее с Министерството на земеделието (МЗ), но разбуни духовете и се наложи да се откаже. Следващата стъпка беше да ограничи ролята на МОС, като прехвърли подопечната му Агенция по горите към МЗ. Агенцията отговаря за т.нар. Кадастър на селскостопанските земи (Cadastro Ambiental Rural, CAR), който пък регулира собствеността на обработваемите терени и управлява резерватите и другите защитени територии. В крайна сметка стана така, че сега от МЗ зависят пределите и регистрацията на земите на коренното население2 и на киломболите3 – нещо, до неотдавна следено от Националния фонд на индианците (FUNAI) и Националния институт за колонизация и аграрна реформа (INCRA).

„Няма да отпуснем нито сантиметър за индианските и киломболските резервати“, закани се Болсонаро преди изборите. След изборите бюджетите на агенциите, заети със закрилата на близо милион коренни жители в Бразилия, бяха окастрени. Зачестиха новините, че „крадци на земи“4 са си присвоили поредното индианско селище и един от лидерите му е убит…

Агробизнес и агромафия

Някои транснационални корпорации реагираха на вестите за горящата Амазония, като временно спряха да купуват суровини от Бразилия. Производители на дрехи и обувки като Vans и Timberland обявиха, че престават да ползват бразилска обработена кожа. Mowi, най-големият производител на сьомга в Норвегия, обмисля варианти да се откаже от бразилската соя, която ползва за храна на рибата, а многонационалната компания Nestlé заговори за евентуална смяна на бразилските си доставчици на месо и какао.

Притеснен от възможния международен бойкот, агробизнесът в Бразилия поиска от правителството да предприеме нещо против обезлесяването и пожарите. Коалицията за климата, горите и земеделието – организация, събрала предприемачи, еколози, учени и икономисти – публикува манифест, в който заяви, че Бразилия може да бъде лидер в земеделската продукция и опазването на околната среда единствено ако вземе мерки срещу престъпленията в сектора: „Агробизнесът страда от незаконната дейност на банди, която петни репутацията му и увеличава нелоялната конкуренция в средите на производителите…“

Разследвания на Прокуратурата, на Бразилския институт за околната среда и възобновяемите природни ресурси (Ibama) и на полицията разкриха, че огромната част от обезлесяването на Амазония се дължи не на бедните слоеве от населението и тяхната непосредствена нужда от изхранване, както често се твърди, а на криминалните мрежи около крадците на земи, строителната спекула, минната дейност (особено добива на злато) и незаконната сеч, от които се изкарват милиони реали.

В масовото заграбване на територии и в обезлесяването някои едри земевладелци успешно разчитат на помощ дори от държавните структури. Един от най-показателните случаи беше т.нар. операция „Ожуара“, в която Прокуратурата неотдавна уличи 22 души в корупция, създаване на частни въоръжени отряди, изнасяне на секретна информация, пране на пари и участие в престъпна организация в течение на години в щатите Акре и Амазонас.

Пожарите в Бразилия на 2 септември. Източник: INPE

Огън на Г-7

В края на август, по време на срещата на върха на седемте най-могъщи икономики в света (Г-7), френският президент Еманюел Макрон каза, че на събирането на Г-20 през юни Болсонаро явно е лъгал, като е обещал да се погрижи за опазването на околната среда в Бразилия. И се възползва от случая, за да заплаши с нератифициране на мащабното търговско споразумение между ЕС и Южноамериканския общ пазар (Меркосур). Домакинът на срещата в Биариц нарече бразилската селва „наш дом“ и предложи държавите от Г-7 да направят дарения, за да подкрепят Бразилия в справянето с пожарите.

Предложението вбеси Болсонаро, който отхвърли даренията като „милостиня“. Това ужаси губернаторите на засегнатите от пожарите щати, един от които заяви в прав текст, че Бразилия не е в положение да „хвърля пари на вятъра“. В резултат на острата реакция Болсонаро обеща да приеме даренията на Г-7, но само ако Макрон му се извини… и междувременно оскърби съпругата му в социалните мрежи, като подигравателно сравни хубостта ѝ с тази на своята… В Twitter американският президент Доналд Тръмп охотно защити своя бразилски колега, а сънародниците на Болсонаро побързаха да се извинят за създадения от него конфуз с хаштага #DesculpaBrigitte – „Прощавай, Брижит!“. (Това не попречи на Пауло Гедес, министър на икономиката в правителството на Болсонаро, на 5 септември да се върне към „темата“ и публично да нарече Брижит Макрон „наистина грозна“ – б.пр.)

Суверенитет и взаимозависимост

Амазония е най-голямата тропическа гора в света и съдържа най-голямото биоразнообразие. Със своите близо 5,5 милиона квадратни километра селвата се простира на територията на Бразилия, Перу, Колумбия, Венесуела, Еквадор, Боливия, Гвиана, Суринам и Френска Гвиана. Амазонската гора може и да не е точно „белият дроб“ на планетата (роля, изпълнявана от водораслите в океаните), с какъвто погрешно я сравни Макрон, но продължава да бъде неин „климатик“. Разтапянето на полярните шапки е една от последиците именно от нейното съсипване. Освен това въздушните маси, идещи от селвата, действат като „летящи гори“ – техните облаци поливат насажденията далеч извън самата Амазония и зареждат реките и водните басейни в Бразилия и региона. Сега, заради пожарите, саждива пелена се стеле над Сао Пауло и превръща деня в нощ.

Болсонаро си послужи с предложението на Макрон, за да развее знамето на национализма и да заговори за бразилското право да се разпорежда по свое усмотрение с Амазония, но неговите съграждани се разкъсват между тази идея за суверенитет и другата, която отчита глобалната ни взаимосвързаност. Едно допитване на Atlas Político сред 2000 души между 29 и 31 август установи, че 51% от бразилците са убедени в логиката на това други страни да имат думата в политиките на местното правителство в Амазония. Нещо повече: 42,8% от участниците смятат, че Бразилия заслужава търговски санкции заради обезлесяването. Почти половината – 45,8%, не се съмняват, че правителството на Болсонаро е виновно за разширяването на обезлесените зони, но не по-малко – 47,5%, са на противоположното мнение. В едно обаче бразилците са съгласни: кои са преките отговорници за пожарите – 83,1% от попитаните искат задържането на крадците на земи, а 81% са против работата на мините и обезлесяването в природните и индианските резервати.

Екоцид

В началото на август, когато един журналист попита Болсонаро как според него може да се съвмести икономическият растеж със съхраняването на околната среда, президентът предложи бразилците да „акат през ден“ (да, точно с тази инфантилна лексика, неочаквана у военен и у президент – б.пр.). Шегичката не допадна на всички.

Изправени пред шеметното изпепеляване и обезлесяване на Амазония, група бразилски адвокати, специализирани в областта на човешките права и екологичното и международното право, внесоха в Международния наказателен съд в Хага сигнал за екопрестъпление на Болсонаро срещу човечеството. Тезата на юристите е, че с бездействието си спрямо пожарите и с решенията си относно околната среда бразилският президент носи отговорност за най-голямата щета, нанесена на Амазония през 2019 г.

И все пак: защо Болсонаро?

На втория тур на изборите през октомври 2018 г. 147,3 милиона бразилци имаха правото и задължението да изберат президент: 39,2% от гласувалите (57 797 847 души) се спряха на капитана в оставка от бразилските въоръжени сили Жаир Месиас Болсонаро от Социаллибералната партия, а 32% (47 040 906) предпочетоха кандидата на Работническата партия, адвоката и икономист Фернандо Адад. Невалидните бюлетини бяха рекорден брой – цели 29% (42 400 000). Тоест 55,1% от валидните гласове бяха за Болсонаро, но в действителност Бразилия беше разделена и неудовлетворена от възможностите за избор.

Второто име на новия президент, който държи да се представя като християнин, е буквално „Месия“, но в него няма и помен от Месията. Президентската му кампания се състоеше в замерване на обществото с камъни: спорни изказвания против жените, чернокожите, индианците и хомосексуалните. С дебелашки шеги Болсонаро си спечели подкрепата на най-консервативната, най-мачистки настроената част от населението. С обещания да улесни продажбата и притежаването на оръжия се хареса на изморените от престъпността граждани, зажаднели сами да въздават справедливост. Зарече се да се пребори с корупцията на предишните управления чрез трудови реформи и привлече предприемачите. Прие евангелизма (протестантите евангелисти са най-бързо растящата християнска група в Бразилия), с което допадна и на радетелите на вярата…

С две думи: Болсонаро, подобно на Тръмп в САЩ, успешно приложи формулата на тройното „б“ (boi, bala, Bíblia – „говедо, куршум, Библия“, тоест да се хареса на най-консервативните кръгове: едрите животновъди и поборниците за повече оръжия и религия в делника на обикновения човек – б.пр.). Армейското му минало допадна на носталгиците по военната диктатура, които видяха в неговата фигура възможност за „ред и прогрес“5 за страната в криза. Други бразилци, разочаровани от последните леви правителства, гласуваха „наказателно“ за скандалния капитан, когото приеха за по-малкото зло.

Сподвижниците на Болсонаро съумяха да манипулират и социалните мрежи. В Бразилия 29% от гражданите са функционално неграмотни, тоест изпитват затруднения в разбирането на писаното слово, макар на практика да умеят да четат. Средният бразилец лесно вярва на почти всичко, което попада пред очите му под формата на добре съчетани снимка и текст. Затова именно, със своите 120 милиона потребители в страната, WhatsApp се превърна в комуникационен канал от решаващо значение по време на изборите и Федералната полиция разследва ред подвеждащи съобщения, лансирани именно през тази платформа. Един репортаж на вестник Folha de S. Paulo разкри, че бразилски компании са подписали договори на стойност до 12 милиона реала (ок. 2 625 600 евро), за да финансират масовото разпръскване на съобщения, като така са копирали стратегията на „Кеймбридж Аналитика“ с Facebook в кампанията на Тръмп през 2016-та.

1. Агробизнесът. Тази област от икономиката предполага тясно взаимодействие на трите сектора: първичния (земеделието), вторичния (преработването на суровините) и третичния (транспорта и продажбата на земеделските продукти). Включва и инвестициите във всичко, което прави възможно или по-лесно изпълнението на необходимите дейности – биотехнологии, метеорология, климатология. Бразилия е най-големият световен износител на кафе, захар, захарна тръстика и пилешко месо, втора е в експорта на говеждо и четвърта в продажбата на свинско.

Агробизнесът търпи критики главно в две направления: екологическо и социално-икономическо. Природозащитниците го обвиняват в безразборната експанзия на обработваемите земи за сметка на защитените територии и в замърсяването с пестициди, торове и други токсични препарати. Социалната критика (вж. например Движението на земеделските работници без земя, MST) е уместно насочена към факта, че агробизнесът спъва адекватното разпределение на земята: в Бразилия има голям брой латифундии (стопанства с гигантска площ, принадлежащи на отделни личности или семейства) – наболял проблем, нерешен още от времената, когато страната е била португалска колония. – Б.а.↩

2. Коренното население. Преди „срещата“ си с европейците ок. 1500 г. коренното население на Бразилия обхваща близо 2000 племена. Когато Колумб пристига в Америка и решава, че е попаднал в Източна Индия, думата „индианци“, както се знае, започва да се употребява за назоваване на жителите на Новия свят. Сред приноса на тогавашните индианци в днешния ни живот е например одомашняването на юката и други местни култури, като царевицата, батата, пипера, кашуто, ананаса, фъстъка, папаята, тиквата, боба. От тях колонизаторите заимстват употребата на хамака и ежедневното къпане – нещо непрактикувано от европейците през XVI век.

Според преброяването на населението от 2010 г. понастоящем 817 000 бразилци се определят като индианци. Едно лингвистично изследване установи, че все още има 188 живи коренни езика, говорени от около 155 000 души. През 2007 г. FUNAI съобщи, че в Бразилия съществуват 67 племена, невлизали в досег с останалото човечество и особено уязвими – най-големият брой в света. За нещастие, съдбата на индианците в Бразилия е несигурна и конфликтите, които ги заобикалят, само се множат. Те още се борят за права над земите, които обитават, и за достойно, независимо от държавата съществуване. Битуващата идея е, че са „неспособни“ да се оправят сами и трябва да бъдат администрирани отвън, но истината е, че именно държавата се е доказала като неспособна да осигури правата им такива, каквито са заложени в Конституцията от 1988 г. – Б.а.↩

3. Киломболите. Почти четири века продукцията на Бразилия зависи от експлоатацията на труда на коренните жители и на робите, докарани от Африка от европейските колонизатори. Робството на индианците е официално премахнато в края на XVIII век, докато това на африканците трае чак до 13 май 1888 г. Дотогава, когато черните роби успеят да избягат, те се събират в малки селища, наричани „киломбо“ (от „канибò“ на езика тупи-гуарани – „онзи, който много бяга“).

В съвремието под „киломбола“ се разбира всеки потомък на поробените чернокожи, живеещ в селски и градски общности, за които е типично земеделието за собствени нужди и силната културна обвързаност с африканското минало. Има над 15 000 киломболски общности, разпръснати из цяла Бразилия, които още се борят за правото да притежават земите си, признато им в Конституцията. – Б.а.↩

4. Крадци на земи. На английски терминът е land grabbing, „заграбване на земя“, но в бразилския португалски се използва любопитното grilagem – някога измамниците си присвоявали чужда земя с помощта на фалшиви документи за собственост, оставени да „отлежат“ в кутия с щурци (grilos), от чиито екскременти и нахапвания хартията пожълтявала и се състарявала. Отнемането на земи от държавата или от бедните чрез насилие или подправени книжа и до ден днешен е типично явление във вътрешността на Бразилия, особено на север и в Средния запад. – Б.а.↩

5. „Ред и прогрес“ е девизът в центъра на бразилското знаме, но не само: под името „диктатури на реда и прогреса“ са известни редица проблемни режими в Латинска Америка от края на ХIХ и началото на ХХ век. – Б.пр.↩

Заглавна снимка: НАСА

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Месецът в „Тоест“ (1–31 август)

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/editorial-aug2019/

В нарочения за отпуски и летни жеги месец август, въпреки нагласата ни да почиваме и да ви занимаваме по-малко с политика, градусите на обществения живот и у нас, и по света не ни го позволиха. Климатичната криза, сътресенията в глобалната политика и тревогите за наближаваща нова световна рецесия могат да се превърнат в перфектна буря без ясен изход. И с риск да разсеем всички летни настроения, отговорността тя да бъде преодоляна е на всеки трезвомислещ, рационален и отговорен към себе си и наследниците си съвременен човек. Може би никога преди в историята на човечеството не е било толкова важно кой ще надделее в сблъсъка между прогресивните и назадничавите умове на планетата.

Затова преди да се завърнем към обичайния седмичен ритъм на „Тоест“, ето обзор на темите и материалите, които може би сте пропуснали да прочетете през август.


Йоанна Елми

Отсъствието на авторитетни лидери, които задават и водят дневния ред на обществото, вместо да следват настроенията на масите, е болезнен проблем на съвремието ни. Йоанна Елми ни връща към думите на Вацлав Хавел от средата на 70-те и сякаш очевидните отговори на проблема в текста си „Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра“.


Тя разговаря и с Красимир Лозанов, български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург в периода 2001–2006 г. и 2011–2015 г., по повод гражданските протести в Москва заради предизборните ограничения срещу опозицията там. Прочетете интервюто „Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост“.


Стефан Русинов

Обстоен преразказ на контекста, в който пък се зародиха и продължават едни други протести за демокрация и зачитане на граждански права – тези в Хонконг – направи специално за читателите на „Тоест“ Стефан Русинов в своята статия „Хронология на хонконгските протести“. Огледахме анализите на колегите и съвсем нескромно споделяме, че не открихме по-внимателен и по-подробен текст на български по темата.


Иглика Иванова

Август започна с нова серия терористични атентати в САЩ, извършени от озлобени американци с лесен достъп до оръжие. Загиналите и ранените бяха десетки. Иглика Иванова проследява темата в контекста на официалното нормализиране на речта на омразата след избирането на 45-тия президент на САЩ в текста си „Въоръжената Америка на Тръмп“.


У нас локалните кризи се застъпват отдавна и преливат една в друга. Най-повтарящите се симптоми на заболяването са все по-видимата повсеместна некадърност на управляващия „елит“, изчерпването на „скамейката от резервни играчи“ на ГЕРБ и тоталното изхабяване на тази партия във властта. В същия момент обаче нито опитомената, нито извънпарламентарната опозиция засега не изглежда уверена в действията си за промяна.

Емилия Милчева

Емилия Милчева написа статията си „За честта на прокурора Георгиев“ за бившия вече ръководител на Антикорупционната комисия още преди той да бъде предложен за „спасяване“ в тишината и уюта на консулството ни във Валенсия, полагащи се очевидно на такъв виден защитник на статуквото, независимо от имиджовата вреда, нанесена от алчността му.


Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев разговаря с Васил Колев, един от ИТ експертите, застанали зад петиция в подкрепа на отворения код в държавните софтуерни системи след скандала с изтичането на личните данни от НАП. Какво трябва да направи държавата, за да започне да се грижи за киберсигурността на институциите (а оттам – и за тази на гражданите си) като всеобхватен процес – прочетете в интервюто.


В края на юли Институтът за развитие на публичната среда организира конференция, където медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Александър Детев беше там и обобщи най-важните детайли от дискусията в статията си „Разговор за медиите в България – без аплодисменти“.


Йоанна Елми

„По следите на неразказаната история“ е друг материал на Йоанна Елми, провокиран от нелепите дискусии за паметниците и символите, превърнати в метафори на днешната ни действителност. „Проблемът, който имаме със символите си, е празнословието, в което ги обвиваме“, пише Йоанна, докато ни разхожда из бившата ГДР (Германска демократична република). И добавя: „Истината трябва да бъде осмислена. В противен случай спиралата на времето продължава да се вие надолу, и надолу, и надолу. В бездната.“


Еми Барух

Разходка из „дома“ на семейство Чаушеску пък ни предлага текстът на Еми Барух „От „Примаверии“ 50 до „Артекс“ и обратно“. И този „паметник“ е символ и метафора на едно отминало време… „Еклектика на безсрамието“ го нарича Еми. Различни ли са днес безсрамията и с какво, е тема на асоциациите, които провокира нейният коментар. Както и може би най-важния въпрос – за отговорността на поколенията едно към друго.


Нева Мичева

Рубриката ни „Говори с Нева“ е много подходяща за всяко време на годината, а защо не и докато ловите слънчевите ласки на плажа в последните дни преди есента. Новият текст на Нева Мичева може и да ви изненада. Въпросът е един, отговорът пък се получава друг. А дали е така? Прочетете статията ѝ „Домашният Танатос“, в която всъщност иде реч за думите. Или…


Цветана Георгиева

„Танцът отвъд пола, нормите и разделенията“ е статия на Цветана Георгиева, провокирана от историята и контекста около създаването на един модерен танцов спектакъл, който българската публика ще може да гледа през есента в Пловдив. За противоположностите и различията, които преминават границите и ни свързват.


Чън Циу-фан

Вероятно сте чували за легендарния ежегоден фестивал „Горящият човек“ в пустинята в Невада. Изненадващо, материалът за него е част от нашата рубрика „Китай отвътре“, защото погледът към него е на писателя фантаст Чън Циу-фан. Но в есето си „Горящи китайци“ той всъщност разказва малко за фестивала и много за Китай и новите представители на китайския научно-технологичен подем.


Надя Радулова

И накрая не пропускайте великолепния текст на Надежда Радулова за едно родно българско начинание за деца край Царево. В „Да се отлепиш от земята“ ще прочетете как двама души връщат приключенския дух на детските игри на открито, възпитавайки в грижа за природата и грижа за ближния, независимо от неговия етнос и произход.

Приятно четене!

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Горящи китайци

Post Syndicated from Чън Циу-фан original https://toest.bg/goryashti-kitaytsi/

Ако има нещо неизменно в света, това е промяната. Така американският учен Бъртън Уотсън обобщава духа на китайската историография в биографичната книга за историка Съма Циен.

Това отношение към времето изглежда естествено битуващо в най-старата жива цивилизация. „Китайците не срещат никакви пречки при попиването на нови технологии и начини на живот“, пише Ю Хуа. Може би най-доброто доказателство са последните четири десетилетия, през които страната се преобразява и преобразява – до неузнаваемост и без обозрим завършек.

След 1978 г., когато Дън Сяопин инициира реформите, с които изважда Китай от икономическата кома на „Културната революция“ и започва преход от планова икономика към свободен пазар, за две десетилетия страната се превръща във фабриката на света, а за още две – във втора световна икономика и лидер в технологичните изследвания и нововъведения.

На този фон през последните години се надига вълна от научнофантастична литература. Развивана от шепа ентусиасти в продължение на десетилетия, напоследък тя навлиза твърдо в китайския мейнстрийм, а постепенно се налага и като един от малкото успешни културни износи с автори като Лиу Цъсин и Хао Дзин-фан, които въобразяват възможни бъдещи посоки на промяна в китайското и въобще човешкото общество вследствие на развиващите се технологии. 

Сред най-обсъжданите научнофантастични писатели в момента е и Чън Циу-фан, предприемач и бивш служител в китайския клон на Google. Следващото попълнение в поредицата ни „Китай отвътре“ е негово есе, написано на китайски в края на 2018 г. и публикувано на английски в брой 7 на списанието за технологии Logic.


Всяка година в края на aвгуст корозивната пръст на пустинята в щата Невада посреща хиляди поклонници, наричащи себе си горячи. С каравани, частни самолети или причудливи карнавални камиони, те пристигат в Блек Рок Сити – града, който съществува само девет дни в годината. Има артинсталации, целонощни рейв партита и всевъзможни други събития: от йога и медитация, през уроци по садомазохизъм и оргии, до демонстрации на изкуствен интелект и какво ли не. Тук не съществуват търговски транзакции – с пари можеш да си купиш единствено лед и кафе, всичко останало се разменя свободно или се предоставя безвъзмездно. Можеш да получиш хляб и пиене дори срещу прегръдка или песен.

Това е легендарният фестивал „Горящият човек“ – едно колективно утопично представление. Тазгодишната му тема е заимствана от заглавието на сборника на Айзък Азимов от 1950-та „Аз, роботът“. Обсъждат се всякакви етични проблеми за отношенията между роботите и хората, сякаш като отклик на глобалната мания по изкуствения интелект.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Навярно именно темата е привлякла множество китайски предприемачи и инвеститори от технологичната сфера. От предишни репортажи за „Горящият човек“ се вижда, че на сухото езеро са идвали Лари Пейдж, Джеф Безос, Марк Зукърбърг и Илон Мъск – все хора, възприемани от китайските технологични предприемачи като герои на нашето време. Освен това много предишни участници са отдавали успехите на собствените си проекти на вдъхновението, получено от „Горящият човек“. Не може да не се отбележи, че това съвършено сливане на тотемна почит и утилитаризъм е нещо доста китайско.

Заедно с приятели от цял свят тази година и аз станах горяч новак. Макар и да бях запознат с десетте принципа на фестивала, съвсем друго беше лично да изпитам особеното усещане за ред, произтичащ от безредието – изживяване, възможно най-далеч от живота в китайското общество с неговите всевъзможни правила и строг контрол. Трябваха ми цели няколко дни, за да съумея да се потопя в него и да започна да се радвам на „технохипи веселието“.

Не можех да сдържа любопитството си към всичките китайски предприемачи и инвеститори, долетели с чартърни полети чак дотук. Сред тях имаше участници в предприемачески лагери, организирани от китайски интернет гигант, както и 70 основатели на компании, доведени от водещо китайско дружество за рисков капитал, което беше инвестирало в техните стартъпи. Предварително наета компания им беше подготвила скъпи климатизирани капсули с огромни запаси от храна, питейна вода и алкохолни напитки, а в един от лагерите имаше дори зала за караоке.

Натиснете тук за да видите презентацията.

В първите дни обаче тези разточителни за един традиционен горяч удобства стояха неизползвани, докато на четвъртия ден нашите китайски гости не запристигаха със закъснение. Доколкото разбрах, най-скъпото място е струвало 20 000 долара, при положение че обикновеният билет за фестивала е само 425 долара.

Разбира се, непасващите на фестивала привилегированост и консумеризъм са проявявани и преди от елита на Силициевата долина, заради което не са му спестявани критиките. Разликата е, че голяма част от китайците като че ли изобщо не познават фестивала, а повечето от тях дори нямат интерес да разберат и уважат така наречения дух на горяча. Те гледат на фестивала или като на извънзаконен терен за лов на сексуални стимули, или като на поредното ваканционно селище за установяване на бизнес контакти, при което внасят определени чужди привички, особено китайски.

И така виждаме следните сцени: повечето хора лежат в климатизираните си капсули, пият студени питиета и играят на телефоните си (дори да няма сигнал); представят се с титли от сорта на „изпълнителен директор“; снимат чуждите голи тела без разрешение; извършват вербален сексуален тормоз върху горячи от другия пол под формата на покани за „оргийната шатра“; отказват да споделят храната си и дори наричат другите горячи „сервитьори“; отказват да вземат участие в колективни трудови дейности; организират предприемачески лагери на територията на фестивала; хвърлят си боклуците и плюят по земята, и т.н.

Въпреки че друга група китайци, повечето милениали, се стараеха да им обяснят принципите на фестивала (радикално приемане, даряване, декомерсиализация, самообновление, себеизразяване, принос към общността, гражданска отговорност, неоставяне на отпечатък, активно участие и непосредственост), опитите им оставаха почти без резултат.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Този елит, представителен за новата епоха на китайския научно-технологичен подем, сякаш е еманация на по-големи енергии в обществото. Поведението им ме подсети за няколко скорошни случая, които предизвикаха разпалени реакции в Китай.

На 7 август 2018 г. основателят и изпълнителен директор на китайската търсачка Baidu Ли Йен-хун публикува в социалната мрежа WeChat мнение относно слуховете за завръщането на Google на китайския пазар: „Ако Google решат да се върнат в Китай, ние имаме пълната самоувереност отново да се изправим срещу тях и отново да ги победим.“ Публикацията предизвика остри ответни реакции заради качеството на търсене и фалшивите реклами в Baidu. Преди две години студентът Уей Дзъ-си почина вследствие на лечебни процедури срещу рак в клиника, промотирана в търсачката. Акциите на Baidu се сринаха с 15%, а в момента фалшивите медицински реклами продължават да излизат като резултати в очакване на поредната жертва.

На 25 август едно двайсетгодишно момиче от провинция Джъдзян беше изнасилено и убито от шофьор на Didi (нещо като UberPool и Lyft Line). Причината за силния обществен гняв този път беше, че това е вторият подобен случай за платформата в рамките само на 100 дни. Като първо голямо приложение за споделено пътуване Didi остава с множество неразрешени проблеми с уязвимостта – в продуктовия дизайн, шофьорската пресявка и клиентското обслужване. На всичкото отгоре излезе наяве и изказването на бивш директор на компанията, в което той говори за планувания продукт като за „секси социална платформа“. Заради огромния обществен отпор Didi реши временно да свали услугата за споделено пътуване, за да извърши необходимите промени, но това нямаше как да спре потребителите, които масово деинсталираха приложението.

Третият експлозивен случай стана точно по време на „Горящият човек“. Ли Цян-дун, основателят на технологичния гигант за електронна търговия JD.com с пазарна стойност 310 млрд. долара, беше обвинен в сексуално посегателство в САЩ, при което акциите на JD.com паднаха от 31,30 долара на 31 август до 26,95 долара на 7 септември, изпарявайки по този начин 43 млрд. долара от пазарната стойност на компанията. Макар и това да не беше свързано с реалните услуги на предприятието, случаят възбуди общественото въображение и предизвика колективни критики към новата богаташка класа на китайските технологични предприемачи.

Натиснете тук за да видите презентацията.

През последните двайсет години китайската технологична индустрия се изстреля устремно нагоре. Понятия като „вълча природа“, „дивашко израстване“, „интелектуален ъпгрейд“, „нискоизмерен удар“ (заето от прочутия научнофантастичен роман на Лиу Цъсин „Трите тела“) са непрекъснато в устите на китайските предприемачи. Те приличат на откривателите на Новия континент – представят си, че са глутница вълци насред Монголското плато, които могат да се преборят за оцеляване и победа единствено чрез кръвопролитие, плячкосване и териториално разширение.

Обективно погледнато, тези предприятия действително дадоха огромен тласък на технологичния прогрес на Китай, а и на целия свят. В един неоповестен доклад от изследване на Китайския институт за икономическо развитие се вижда, че между 1995 и 2015 г. близо 85% от всички китайски инвестиции в технологични развойни дейности са направени от частни предприятия, а не от правителството, което далеч надвишава процентите в страни като САЩ, Англия и Франция, където те варират между 50 и 60%.

В повечето китайски градове вече почти няма пари в брой – всички плащания се извършват през телефоните и дори уличните продавачи на печени батати имат картонена табела с QR код. А заради дългогодишното отразяване в масмедиите технологии като изкуствен интелект, виртуална реалност, генетични тестове и блокчейн вече са дълбоко внедрени в умовете на обикновените хора.

Китайците са луди по новите технологии, вярват в тях, разчитат на тях и изцяло, дори прекомерно се възползват от удобствата, произлизащи от тях. Същевременно обаче лесно забравят възможните негативни ефекти, например намесата в личното пространство и заблудите вследствие на отклонения в данните.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Преди няколко хиляди години Джуандзъ е казал: „Да ползваме нещата, вместо да бъдем ползвани от тях“, с което простичко е изразил презумпцията си за властовите отношения между човека и материалната цивилизация. Традиционната китайска идея за „извличане на мъдрост от вникването в същината на нещата“ обаче така и не поражда модерна научна мисъл.

Въпросът за отношенията между хората и технологиите влиза в полезрението на китайците едва през последните четирийсет години (след реформите и отварянето през 1978-ма). Що се отнася до усъвършенстването на регулациите на правно и политическо равнище, това се случва постепенно през последните двайсет години, и то само заради скоростното развитие на технологиите в страната. А заради липсата на такива регулации повечето китайски технологични предприятия все още са много изостанали в етично отношение, нямат и желание за саморефлексия по този въпрос.

Когато обаче пазарната среда се насити и стотиците милиони потребители натрупат повече опит и разбиране за технологиите, китайските компании ще трябва да платят цената за своята незрялост. В същото време активната намеса на правителството, изразяваща се в нови закони и регулации, ще продължава все повече да затруднява технологичните компании. Например стриктният контрол върху интернет игрите, наложен тази година от правителството, косвено доведе до смайващия срив от 1,2 трилиона хонконгски долара в пазарната стойност на Tencent.

Натиснете тук за да видите презентацията.

При все това технологичното предприемачество продължава да е най-съблазнителната област. В нашия лагер имаше двама предприемачи, съответно от Пекин и Ханджоу, които бяха дошли на фестивала в търсене на вдъхновение за новите си начинания.

Господин Мяо, който не беше много на „ти“ с английския, денем се размотаваше със „Sapiens. Кратка история на човечеството“ на Ювал Ноа Харари, вечер се поклащаше неловко на рейв партитата и всеки ден се връщаше с нови открития и впечатления: „Има будка за целувки, където всеки може да се целуне с непознат!“ На основаната от него платформа за местни услуги ѝ предстоеше излизане на северноамериканския пазар и тук той търсеше някакво културно единение.

Господин Ян пък беше инженер в една от най-нашумелите китайски платформи за кратки клипове. Той си въобразяваше, че „Горящият човек“ представлява някакво огромно TED Talk събитие, съответно преживяваше разочарование след разочарование: „Онези не обсъждат „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман, а наистина вярват, че светът е голяма дъска!“

Въпреки че господин Мяо и господин Ян по всяка вероятност са си заминали от фестивала разочаровани, вярвам, че изживяването ги е накарало да се позамислят за отвореността и толерантността. Първият постепенно прие идеята, че хората могат да се разхождат голи или да се целуват с непознати, ако желаят. А вторият се сприятели с един съсед, който черпеше с марихуанови бисквити, после се разговори с друг, който се оказа ИТ специалист.

На фестивала се нaтъкнах и на няколко основатели на част от водещите китайски технологични компании. Те вече имаха по-задълбочени размисли. Уан Сяо-чуан от търсачката Sogou ми каза: „В тази утопична комуна можем да изпитаме изгубените или изкривените в цивилизованото общество културни ценности и принципи. Всеки от нас си отнася част от тях обратно и те му помагат да е по-креативен и по-силен в ежедневния си живот.“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В последната нощ на фестивала беше запалена „Галактика“ – огромната дървена структура, наподобяваща междузвездна мъглявина, наричана още „Храмът“. По традиция множество горячи поставят вътре снимки или предмети, свързани с техни починали близки, придружени с възпоменателно послание, които също изгарят в огъня. Всички насядахме върху пустинните пясъци, надигнали глави към възвисяващите се пламъци и необятния космос. Сякаш се върнахме в праисторическите времена и също като предците си копнеехме да се свържем с божествата и с духовете на мъртвите, за да прогоним самотата си.

На фона на пламъците някой се провикна: „Thank you, Larry!“ Последваха го още хора, които просълзени завикаха същото. Те отдаваха почит на родоначалника на всичко това, Лари Харви, споминал се през тази година. В една своя реч от 98-ма той казва: „Това е един реален аналог на киберпространството, но и не е съвсем същото, тъй като липсват анонимността и опосредстваността на интернет. Мястото свързва хората един с друг… Светът се променя с главозамайваща скорост и тук се учим на необходимите умения за оцеляване. Става дума за радикално себеизразяване и радикална самодостатъчност.“ Точно това усетих през осемте дни.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Постройките се разглобиха, арт инсталациите се демонтираха, караваните си заминаха – пустинята придоби изначалния си вид и Млечният път се появи отново на небето. Групи горячи доброволно обикаляха пясъците, за да дооберат човешките отпадъци. И най-миниатюрното стъкълце трябваше да се отнесе. „Не оставяй следа.“

А в китайския лагер група младежи разпалено обсъждаха надеждата си догодина да се въведе система за отсяване, така че да се допускат само хора, които действително споделят ценностите на фестивала и носят горящия дух в себе си. Те изразиха желание да издигнат арт инсталация и лагер, въплъщаващи автентичната китайската култура, така че всички горячи с интерес към Китай да могат да се потопят в нея.

Съгласие. Тази дума изникваше непрекъснато в разговора им. Тя представлява уважението към другите хора, общности и култури. Може би китайските предприемачи понякога ще се присещат за нея след завръщането си в родината и може би ще внедрят това уважение в бъдещите си продукти и услуги, така че технологиите да обслужват по-добре всеки отделен човек. А може би съм твърде голям оптимист.

Ще се върна ли догодина, питам се. Мисля, че да. Понеже най-добрият начин да се промени бъдещето е да се превърнеш в част от него. А аз бих желал да стана по-добър китайски горяч.

Снимките са стопкадри от краткия филм на Phantom Aerial Productions и от видеото на Galactic Seabass за фестивала „Горящият човек“ през 2018 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Домашният Танатос

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/domashniyat-thanatos/

Здравей, Нева!

Слизам си на спирката и си вървя към нас. В далечината ясен и отчетлив мъжки глас споделя на някого по телефона (предполагам) колко време бил стоял в тоалетната и как имал, цитирам, „уникален запек“. И така пак се сетих за проблема с храносмилането на част от модерното човечество. И как, въпреки че нашата храносмилателна система обработва огромно разнообразие от храни, ние все пак успяваме да я повредим.

Малко преди да се кача на автобуса, открих рубриката ти и се ентусиазирах да ти пиша. А какво по-добро начало на моето писмо от темата със запека. Само че аз ще направя следното уточнение. За физическия запек не ми е интересно да говорим, интересен ми е психическият – как се справяме с преяждането с информация. На мен лично малко ми дойде нагорно. Пак ще ти пиша да ти споделя и други неща. Засега това от мен.

Поздрави и зрели плодове!
К.З.

„Есхатология“ е една от думите, които никога не съм сигурна дали ще употребя правилно, затова винаги първо я поглеждам в речника, след което не я употребявам. С нея, да го кажем така, се нарича начинът, по който определена култура си представя края. Например: като умрем, ще влезем обратно в кръговрата на природата с всеки свой атом; или като умрем, според заслугите ще попаднем в рая или в ада; или като умрем, ако не сме били почти съвършени, ще се родим отново (не задължително като хора) за пореден опит да си оправим кармата.

Когато за първи път чух как на испански наричат вулгарните шеги или изрази, в които има газове и изпражнения – escatológicos, – дори не успях да се учудя: пак нещо не съм разбрала, казах си, и отидох да погледна в речника. Испанската фонетика не търпи нечисто „с“ в началото на думите и прави от схема – ескема, от спринт – еспринт и от Стоичков – Естойкоф, затова, оказа се, скатологията (наука, разбиране за изпражненията) на испански е зазвучала като есхатологията: и двете са escatología. А аз и досега не мога да се отърва от усещането, че скатологичното говорене на хората съдържа нещо есхатологично, а есхатологичните перспективи на човечеството – нещо скатологично. Покрай твоето писмо, К.З., ми хрумва, че бидейки край на цикъл, всяко ходене по голяма нужда е всъщност малко напомняне за Края. Мрак, разложение, финално гравитационно устремяване към земята. Домашен Танатос.

„Мама бе потресена от предложението на Лари да кръстим палетата Пикльо и Посерко, но всички започнаха да ги наричат така и те си останаха с тези имена…“

Из „Моето семейство и други животни“, Джералд Даръл
(прев. Огняна Иванова)

Разбирам, че телесният аспект не те интересува, но ми се ще да се спра на говоренето за него, което е малко по-различно. Чувала съм да казват, че за филолога нямало мръсни, криви думи – всички били равни пред окото му: където едното съществително, там и другото, същото и с прилагателните. Знаеш ли на какво ми прилича това? На типичния довод в полза на свободния достъп до оръжия: „Няма лоши оръжия, има лоши хора.“ Ама разбира се, че има лоши оръжия и мръсни думи, кого заблуждаваме? Съществуването, възжелаването или притежаването на нещо, чието единствено предназначение е за секунди да отнема живота и целостта на десетки хора, няма как да е изцяло невинно. И няма достатъчно кротък и мил контекст, който да уталожи изцяло беса, заложен в псувнята на майка, прилагателното „лайнян“ и специфичната употреба на глагола в „да ти пикая на…“

Думите притежават фантастичното качество не просто да регистрират наличието на нещо, но и да го овладяват (точно назованата емоция, да речем), да го променят (лъжата, художественото въображение), да го призовават. Всеки средночувствителен човек – ей така, както си седи в автобуса – може да настръхне от споменаването на момент от детството, на тежка болест, на любим сладкиш. Думите бележат парчета от реалността, буквално ги заместват. Едно от основните им предназначения е да направят възможно оперирането с фактите в тяхно отсъствие, така че който борави с думите, борави с реалността. Разбира се, че да наречеш някого „свиня“ или да му се заканиш с „Ще те смачкам!“ не променя физическата му форма. Но променя отношенията и отваря врати към техни по-долни етажи.

За мен непознатият, който тръби по телефона за своя запек, е толкова „естествен и приемлив“, колкото един ексхибиционист в парка. Не по-различен от онзи, който зарязва публичната тоалетна в безобразен вид или с разкрачен седеж заема по половин седалка от съседните в транспорта. Някой, който насила вкарва своята телесност в мястото ми за дишане. Сещаш ли се за онзи бисер на глобалния фолклор, който гласи: „Мненията са като задниците – всеки си има“? Смешен е, защото събира горето с долуто и отнема от сериозността на ситуацията. Жалко, че не е и верен. Не всеки има мнение. Само задникът е гарантиран тук и нито в него, нито в приключенията му има нещо „уникално“, тъкмо обратното. Затова именно е толкова впечатляващо, когато срещнем човек, който има и мнение, и всичко необходимо, за да си го създаде.

„Да си спомним, че етимологично „псувам“ на осетински означава „отходно място“, т.е. псуването е символична дефекация. […] Разцветът на псувнята във времето на Прехода отговаря на периода на първоначално натрупване на капитал, на чалга обществото с неговите мутри и мутреси, на липсата на авторитети или на отречените авторитети. Табутата падат, обществото се профанизира и псуването се възприема едновременно като форма на протест, на отрицание, на превъзходство и на свобода. Псувнята процъфтява в общества с обърната скàла на ценностите, каквото, за съжаление, е нашето.“

Из „Еротични нецензурни фолклорни изрази в съвременно обращение“,
Татяна Цанкова („Еротичното в историята“)

Знам, че искаш да говорим за пренасищането с информация, но ето нà, не мога да се отдалеча от началото на писмото ти. Мисля, че то ме уцели в някаква стара интровертска мъка по минимума лична територия, в която друг да не призовава неканен чужди гледки, звуци или аромати. Има ред неизбежни ситуации, когато мирисът на уморена подмишница или на прясно повръщано са разбираемо следствие от всевалидни причини. Какво обаче е неизбежно, всевалидно и разбираемо в умирисването на повечето разговори? Елегантността не вони. Цивилизацията – също: пътят ѝ, при все естествените си криволичения, върви доста право в посока, обратна на вонята. Никое овладяно и замислено за общо ползване пространство не търпи смрад. Защо това да не важи за пространството на думите?

Първото, което прави онзи, който иска да те унижи, пороби или унищожи (като се започне с училищните насилници и непочтените опоненти и се свърши с лагерите на смъртта), е да те сведе до сàмо тяло. Или даже част от тялото: ти си утроба, ти си работна ръка, ти си мутра, ти си нищо. Забравѝ „Мисля, следователно съществувам“, забравѝ „горници“ и „надстройки“, история, фантазия, дискусия, личност, финес, култура. Тялото е най-видимо уязвимата част от нас, мястото на непосредствен, материален, моментално нарушим контакт със света и с другите. За какъв дявол някой ще иска свеждането до това да му се случва и в мирно време, без принуда? Дори животните и растенията не се равняват само на физическия си носител, камо ли хората. Говоря за нарочното стесняване на хоризонта, за доброволната бедност на езика, за грозноговора (пак), за неуважението, което е, в крайна сметка, да се натрапваш на останалите.

Против телата нямам нищо против: те са наша базова даденост, толкова възхитително съвършена при цялата си крехкост; толкова достойна за обич и разбиране във всичките си форми. Против съм те да се ползват като тарани за насилствено проникване в мира на другите. Твоето тяло е моя грижа само по наша договорка. А и за всяко нещо си има място и време. Японската книжка „Всички акат“ е световен хит сред родителите с малки деца и аз живо приветствам тези има-няма 30 страници с фъшкии, гремки и курешки. Галерия „Тейт“ с право се гордее, че притежава една Merda d’artista (кутия с „лайната на артиста“) – прочутата закачка на Пиеро Мандзони с превземките в изкуството.  Намирам за много полезна неаполитанската пернакия – пърдящ звук с уста, възможно най-кратката форма да се разкритикува нещо възмутително (може да я чуете минута и 43 секунди след началото на тази славна филмова сцена, в която комикът Тотò изразява с нея отношението си към двама кресливи фашисти).

Merda d’artista. Пиеро Мандзони (1933–1963) затваря 90 метални кутии с нещо вътре и на няколко езика указва следното на етикетите им: „Лайната на артиста. Съдържание: 30 г нето. Прясно съхранени. Произведени и опаковани през май 1961 г.“ Една от тези кутии в момента върви на цени над 200 000 евро.

Както зверски ми е омръзнало в погледа ми да се навират – от драсканици по стени и рекламни пана до „смели“ сцени във филми – първични и вторични полови белези и ни в клин, ни в ръкав да слушам позовавания на техните функции, така съм във възторг от делото на английската фотографка Лора Додсуърт например. В нейните фотографии на мъжки и женски гениталии, придружени със съответните истории, има просветителство и човещина – защото в тези неща стандарт не съществува“… и защото е идиотско да научаваме прости истини за себе си и останалите от недомлъвки вкъщи, хихикане на улицата, абстрактни анатомични чертежи или отровени извори като порното. Мисля, че е наложително през подходящи канали да трошим вехти табута като менструацията или раждането, остаряването или болестите; да обменяме опит, да (се) информираме, да дресираме слоновете в стъкларските магазини. Струва ми се хубаво и нужно всичко, свързано с тялото или съзнанието за тялото ни, да подлежи на почтително обсъждане, артистично отражение или комично преувеличение. Това обаче винаги е свързано със свободен избор.

Рано пиле рано пее. Късното си дупце дèре.

Из великолепния речник на Найден Геров

В сферата на народното или на семейното говорене малко закачлива грубоватост може да е добре дошла – „блажни гатанки“, силни сравнения, пиперливи добавки. Какво по-изразително от „дупе и гащи“, „да си изпърдиш късмета“, „пече ми се яйце на задника“ (както виждаш, К.З., придържам се към асоциативната пътека, започната от твоя човек с телефона). В балканското село на баща ми наричат плода на шипката „сърбогъзка“, което успява едновременно да ме умили и разсмее; от майка ми съм научила „патешки дрисък“ – превъзходно описание на жълто-зеленикавия цвят. Помита ме простичката ефикасност на сръбското „Не сèри“ вместо „Стига глупости“. Но силните подправки не бива да се сипват с черпак.

Преди двайсет години в Болоня гледах една от най-тачените тогава трупи за експериментален театър – „Сочиетас Рафаело Санцио“. Представлението се казваше „Генезис“ и беше впечатляващо, но след толкова време от него ми е останало само онова, което искрено възненавидях: писъците. По някое време в звуковата му картина бяха включени човешки вопли, които буквално побъркаха тялото ми – има такива честоти и продължителности, които отключват примитивната ти нужда да тичаш да (се) спасяваш. Знаех, че съм на театър, знаех, че е условност, знаех, че никой не страда, и все пак цялото ми същество се гърчеше. За мен говоренето, което не си мери думите, е къде по-тихо, къде по-силно крещене. Грубите думи неслучайно се знаят като такива: те служат за груби ситуации. Нещо повече, те създават груби ситуации, а неутралните замърсяват с излишен шум. Лъжат като овчарчето, дето вика за помощ, когато няма нужда. Говоря и за ругаенето, и за обиждането, и за откровениченето, от което тръгнахме…

К.З., обещаваш, че ще пишеш пак, а аз ти благодаря и обещавам, че ако ми разкажеш повече за твоите виждания за информационното преяждане и психологическия блокаж от него, ще се постарая да отговоря на това, вместо почти неволно да го илюстрирам. Дотогава: здраве и радостни срещи!

Заглавна снимка: Адриа̀ Гарсия. Класическият каганè (caganer – „серач“) е дребна фигурка на каталунски селянин с бяла риза и смъкнати панталони, който се облекчава – обичаят е да се слага по краищата на рождественската възстановка на поклонението на влъхвите. Идеята е да посмали всеобщата тържественост и да вкара елемент на човещина – така де, в храстите на всяка ситуация на този свят някой тихо клечи с гол задник… В днешно време, подобно на матрьошките и други традиционни кукли, caganers вече се намират във всякакъв облик: на политически и религиозни дейци, на актьори, спортисти, певци, на герои от филми (от смърф до Чубака), на Мона Лиза или Салвадор Дали…

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По следите на неразказаната история

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/po-sledite-na-nerazkazanata-istoriya/

Паметникът на Съветската армия е многостранен монумент: той е греда в очите на софиянци, ревностно пазен от Руското посолство; прекрасно място за изпращане на символични послания чрез изкуството (например „В крак с времето“); и пропаганден символ, чието премахване отдавна трябваше да е факт, ако живеехме в държава, където взетите решения се изпълняват.

Ала и за това е късно – дори неговото непремахване е нов пласт в историята му. А с историята може да се прави само едно – да се разказва такава, каквато е. И да се помни. Но ние нито разказваме, нито помним. Защото не е интересно, нито сензационно, а се иска умереност, критична мисъл и помирение с миналото. За сметка на това в последно време паметникът е обект на – меко казано – екстравагантни идеи, провокирали още по-интересни дискусии; или повод за определяне къде стои един или друг кандидат-кмет на гражданската опозиция – вечният въпрос дали е „наш“, „ваш“ или „техен“.

Общо взето, това превръща паметника в перфектна метафора за българската действителност. И ако пререканията и лупингите, когато стане въпрос за справяне с историята, са навици на повечето български политици и общественици, то решения на подобни явно сложни казуси са намерени за много по-малко от трийсет години в други държави, където времето всъщност тече напред, а не се върти в спирала към дъното.

Кратко въведение на изток от Запада

Една от първите рожби на Студената война е Германската демократична република. Запознатите с историята знаят, че тя е толкова демократична, колкото и паметникът в София е на армия освободителка. Макар де юре СССР да е задължен да поддържа многопартийна фасада в окупационната зона, в действителност управляват социалистите – разбира се, под зоркото око на Москва.

Оттогава нататък сценарият е сходен: лоялност към Партията означава добър живот, нелоялност – отлъчване и загуба на всякакъв социален статус; безразборно нахлуване на държавата дори в най-тайните кътчета на личната сфера; абсолютно преклонение пред Съветския съюз и неговите идолизирани вождове; централно планиране; бомбардиране с идеологическа пропаганда. Освен чрез образованието и медиите, пропагандата се осъществява и чрез друг особено ефективен метод – символите.

Кажи ми в кои символи вярваш, за да ти кажа кой си

Човекът е социално животно, което обикновено имитира другите, за да задоволи нуждата си от принадлежност към средата. Еволюцията е наградила онези, които са имали силна способност да живеят в групата, пише психологът Елиът Арънсън. Идентичността ни се изгражда не само на базата на взаимодействията със семейството и околната среда, но и според характеристиките на групите, към които се приобщаваме. Националната държава е една от тези групи. Преди Революцията Франция например е мозайка от административни единици, а на стандартизирания в официални документи още през ХVI в. френски език са нужни близо 300 години, за да надвие регионалните диалекти и да се превърне в един от символите на Френската република.

Германската демократична република, Народна република България и останалите съветски сателити знаят добре, че комунистическата идентичност трябва да бъде създадена, наложена и поддържана по сходен начин. През 1970 г. например ГДР обявява „Година на Ленин“, а лицето на вожда е буквално навсякъде – вестници, телевизии, плакати, кина. „Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 г. името на Сталин е споменато над 300 пъти“, пита се Георги Марков в своите „Задочни репортажи“.



В рамките на Договора „Две плюс четири“ от 1990 г. Германия се съгласява да поеме поддръжката и възстановяването на всички съветски военни паметници в страната. Страната също трябва да уведоми Русия, ако реши да променя или разрушава паметници. Това не пречи в Трептов парк да има информационни табели, които поставят монумента в контекст, разказват неговата история и обективно обясняват причините за запазването му днес.

Строежът на паркове, паметници, булеварди и сгради, и още, и по-големи паметници, които представят съмнителна версия на историята, кипи с пълна сила. Преименуват се булеварди и улици, дори цели градове. Разбира се, абсурдите са правило, например софийският булевард „XXV конгрес на КПСС“. През 1954 г. в центъра на столицата изниква Паметникът на Съветската армия, на която режимът лепва много по-приятното „освободителка“, напълно игнорирайки дребната подробност, че преди преврата България е под съветска окупация, а след това Москва буквално поставя свои хора начело на „освободената“ република, които убиват или репресират с години всеки осмелил се да опонира на режима.

Създаването на символи не спира нито в Берлин, нито в София: Трептов парк, „Александерплац“, „Карл Маркс Алее“, ансамбълът от сгради на „Ларгото“, паметникът „1300 години България“. Примерите са безброй, а посланието е ясно – дори градската среда е подчинена на идеологията. Партията е навсякъде.

Какво означава да бъдеш свободен? Да познаваш историята си

Съвсем близо до най-старата част на Берлин, на брега на проблясващата река Шпрее, се намира Музеят на ГДР. Първото нещо, което прави впечатление, когато попаднеш в корема на музея, е присъствието на деца. Ученици, вероятно от прогимназията и гимназията, са насядали на пода в кръг и слушат гидовете на музея и учителите си; или се стрелкат напред-назад, отварят и затварят чекмедженца, натискат бутони и гледат кратки видеа с обяснение. Сред посетителите има и местни, и множество туристи.



Прозорците на музея не са истински, а дигитализирани – през тях виждаш паркирани трабанти, соцсгради и милиционер, който обикаля наоколо. Част от интерактивната визита е типичният за годините на диктатурата апартамент. Нищо не ни е спестено по време на обиколката, която провокира посетителите да надникнат в гардеробите на жителите на ГДР, да отворят шкафчето в банята им, да пуснат телевизора, докато си почиват на дивана в хола им. „Държавна сигурност се опитва да контролира семейните празници, но въпреки това почти всяко семейство се събира и празнува Коледа“, четем на малката табелка, поставена до конфети, балони и картички от времето на социализма.

Запознаването с ежедневието на източногерманците е замислено като активно преживяване, в което гостът на музея открива, чете, отговаря на въпроси. Но информацията, която научаваме, е далеч от повърхностна и весела. Интерактивна игра с тъчскрийн ни кара да направим тест, който показва дали поведението ни в училище би се понравило на партията: Задаваме ли критични въпроси, спорим ли с учителя? Или може би не искаме да издадем съученик, направил нещо нередно? Споделяме ли откровено за какво си говорят мама и татко насаме у дома? Как изглежда циферблатът на часовника, който виждаме по време на новините – с точки или чертички (така може да се разбере дали мама и татко гледат западногерманска телевизия)?



В кухнята на нашето хипотетично източногерманско семейство атмосферата не се разведрява: пресните плодове и зеленчуци трябва задължително да се сушат или консервират, защото не се знае кога пак ще има в магазина – през 1984 г. източногерманците консумират едва 37 килограма пресни плодове на глава от населението, в сравнение с цели 85 кг в Западна Германия. В хола научаваме за цензурата върху литературата и телевизионните предавания, а в портиерната – за това, че много портиери всъщност са били доносници.

В голямата зала малко момче е застанало пред витрина, в която четири кукли механично вдигат ръка, все едно че гласуват. Пред него има екран, на който се появяват различни законодателни предложения от реалния източногермански политически живот. Искаме ли да видим как са гласували „различните“ партии? Четирите кукли вдигат ръка в синхрон. „Планова икономика без план“, гласи друга информационна табела. Млади момичета се редуват и си правят снимка зад „бюрото на другаря“, над което висят портретите на вождовете. „Ела да видиш картата, на която показват колко хора са били подслушвани по телефона“, чува се зад рамото ми.

На излизане от Музея на ГДР държа в ръка справочник, който съдържа цялата информация за експозицията. По-късно ще минем по „Карл Маркс Алее“, внушителния централен булевард на Източен Берлин с характерната архитектура, и ще се натъкнем на друг, неочакван за минувачите музей на открито – номерирани табели пред определени сгради, които разказват тяхната история. Как са се забавлявали източногерманците, кои сгради са били разрушени, за да направят място на светлото социалистическо бъдеще, и т.н. След падането на Стената през 1989 г. сградите по „Карл Маркс Алее“ са в окаяно състояние, тъй като са строени бързо и с евтини материали, научаваме от една от табелите. Федералното правителство на Германия осигурява средствата за тяхното възстановяване. Тръгваме към следващата табела по пътя до Музея на тайната полиция, където ни предстои нова среща с историята.





Голямата липса

Точно година преди разходките из Берлин съм в Музея на социалистическото изкуство в София, където в прожекционната зала се опитвам да разбера защо на посетителите се пуска пропагандно видео без никаква индикация какво всъщност гледаме – никакъв контекст, никаква информация. Просто щастливо махащи манифестанти и от време на време Тодор Живков. Бързо минавам покрай статуите, обхождам малката зала и излизам. Била съм тук и преди, но идвам всяка година с очакването, че този път нещо ще е по-различно. Не е.

Социалистическа София е сред нас, без ние да го знаем. По същия начин, по който живеем социалистическото си минало, ни управляват неговите наследници; повтаряме стари грешки. Изкуствоведката Диана Попова го казва прекрасно – страдаме от „неизговорено, неартикулирано време“. Нейната съименничка, журналистката Диана Иванова, говори за „правенето на музей като акт на храброст“. Колко трудно би било София, а и цяла България, да се обърне към историческото си наследство така, както го прави Германия? Един текст, една табелка – като за начало. Не е трудно. Но както и Иванова пише, става въпрос за централна политика.

Не е случайно, че на фона на трагичните проблеми в местната власт, предизборната дискусия се завъртя около един паметник. Проблемът, който имаме със символите си, е празнословието, в което ги обвиваме. Липсата на визия, позиция, интелигентни решения. Паметникът на Съветската армия е диагнозата на обществото ни – и цял, и съборен; той би бил диагноза и превърнат в герб с камбана, обкичен с патриотарски послания или покрит с дървета. Паметникът е физически символ на онова, което носим в себе си – невежеството и неспособността да разберем собствения си генезис, и лъжите, които си повтаряме, за да отложим тежкото стоварване на истината върху ни с още малко, с още малко… Метастазите на болестта виждаме ежедневно в политиката, образованието, журналистиката и всички други аспекти на обществения ни живот.

Обратно в самолета разлистих гида от Музея на ГДР и попаднах на едно изречение, което се вряза в съзнанието ми: „Статуите [на Ленин] най-сетне имат някакъв смисъл – предупреждение от историята.“ Остава въпросът кога ще излекуваме своята липса на смисъл и ще проумеем, че историята не може да се замаже и разруши; че срамното минало не може да се превърне в повод за гордост и патриотизъм; че покриването е равносилно на пренебрегване на действаща отрова.

Истината трябва да бъде осмислена. В противен случай спиралата на времето продължава да се вие надолу, и надолу, и надолу. В бездната.

© Йоанна Елми

Заглавна снимка: Паметникът на Съветската армия в София (1954). Снимка: Fortepan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта на прокурора Георгиев

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-chestta-na-prokurora-georgiev/

Най-добре прокурорът от Специализираната прокуратура Пламен Георгиев да разруши доброволно и с двете си ръце барбекюто с все сауната върху терасата, която прослави името му повече от делата му на шеф на Антикорупционната комисия (вече бивш шеф от 31 юли, когато парламентът гласува оставката му).

Оказа се, че и втората проверка на инспекторите от столичния район Слатина, приключила преди дни, достигна до същите изводи като първата – навесите на терасата на Георгиев са незаконни, тъй като няма строителни книжа за тях. Ще рече – барбекюто и сауната, които се укриват под навесите, трябва да се разрушат. Пред редовия спецпрокурор Пламен Георгиев сега има две опции – да ги премахне до началото на октомври или да обжалва.

Да ги премахне. Заради честта си на юрист, чиято кариера е все в правоохранителните органи на държавата – започнал като следовател в Столичната следствена служба, после прокурор, заместник-министър на правосъдието, шеф на КОНПИ (впоследствие КПКОНПИ) и сега в спецпрокуратурата. Дефинитивно Георгиев трябва да отговаря на високи морални и професионални критерии, за да заема тези длъжности.

Нима честта на професията може да се замени с килограми цвърчащи на барбекюто кебапчета, кюфтета, карначета и пържолки? Ако предпочете тази трампа, то барбекюто ще остане като мазно петно на прокурорската му тога.

Историята на една тераса

Налага се да я припомним тази история. Вкратце. Тя отдавна се е лепнала за Георгиев като името и презимето му – и е серия от „Апартаментгейт“, скандалът с купените евтино луксозни жилища от лица във властта.

Първо, Пламен Георгиев купува през април 2017 г. жилището и го декларира в имуществената си декларация на стойност 293 374 лева с площ от 156 кв.м и тераска от 48 кв.м. Той си знае защо пропуска да впише другата тераса от 186 кв.м със сауната и барбекюто, независимо че тя фигурира в нотариалния му акт и в ипотеката на банката, отпуснала половината от сумата за покупката.

Второ, няма строителни книжа за барбекюто и сауната – и Георгиев, по онова време коскоджамити шеф на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), е бил наясно с това, когато е купувал тези… фантомни активи на жилище, чиято данъчна оценка е по-висока от продажната цена с близо 200 000 лева. Но не е направил постъпки да ги узакони – сякаш става въпрос за остъклен балкон.

Трето, именно след като избухна „Апартаментгейт“, Столичната община, която също е била наясно с факта, че постройките са незаконни, издаде акт за събарянето им. А един лоялен на ГЕРБ общинар като арх. Влади Калинов, дългогодишен шеф на строителния контрол, се престара и обезсили акта – и изгуби работата си заради това. Какво да се прави, ВИП-барбекюто си е ВИП-барбекю, но ГЕРБ трябва да печели и местни избори в София наесен.

Парадоксално е, че Георгиев се бори да опази барбекю върху тераса, за която упорито твърдеше в началото на скандала, че е покрив и се притежава от всички собственици на жилища в кооперацията. После с половин уста призна, че все пак излаз към нея има само от неговия апартамент.

„Символ на борбата с незаконно придобитото имущество“

… е определение, дадено в становище на клуб „Журналисти срещу корупцията“ в подкрепа на кандидатурата на Пламен Георгиев за председател на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ). Може и да не го четете – в него за Георгиев пише като за умрял, само най-доброто за „моралните му и етични качества и висок професионализъм“. Към февруари 2018 г., когато е внесено в парламента становището, вече са били изпечени бая кебапчета на незаконното барбекю на терасата, която уж е покрив. Кратко ласкаво становище в негова подкрепа е изпратила и организацията „РискМонитор“.

На 31 юли, когато този компетентен и отговорен според оценките на подкрепилите го държавен мъж напускаше парламента, заяви пред журналисти, че „Апартаментгейт“ бил „измислен скандал“ и са изговорени куп лъжи. Ами защо тогава не съди „лъжците“ – нима не иска да изчисти името си, след като заяви, че НАП е доказала чистотата му?

С приключената проверка на НАП е ново двайсе. Изглежда, за нея е осведомен само Георгиев, защото и към момента, на 12-тия ден, откакто го рече, липсва официално съобщение от институцията. Преди две години от Frognews.bg съпоставиха декларациите на Георгиев пред Сметната палата с предполагаемите му доходи (все пак, заемал е само държавни длъжности) и откриха… да кажем, известни несъответствия. НАП със сигурност имат по-високо ниво на експертност, но докато излезе позицията им по случая, ще трябва да се доверим на Георгиев, че са проверили неговите и на съпругата му доходи за 10 години назад и всичко е окей.

Със или без такава индулгенция от НАП, Висшият съдебен съвет (ВСС) бързо откликна на молбата на Георгиев да се завърне като редови прокурор в Специализираната прокуратура, призвана да работи „срещу корупцията по високите етажи на властта“.

За една твърде голяма база данни – и кой бърка там

А КПКОНПИ остана обезглавена до намирането на нов подходящ шеф, който парламентът да избере наесен. Дано той да комуникира по-добре с държавното обвинение предвид констатациите в годишния доклад за дейността на прокуратурата през 2018 г. Там се открива една многозначителна забележка:

За пореден път повечето териториални прокуратури отчитат като проблем липсата на добра комуникация с КПКОНПИ – подава се информация от прокуратурите до комисията, но не постъпва обратна информация за предприетите действия от нейна страна.

В това сложно изречение има поне две критики към работата на Комисията: първо, „за пореден път“ – тоест явно е практика на председателя Пламен Георгиев да игнорира прокуратурата; второ, прокуратурата захранва КПКОНПИ с информация, но не е ясно какво става с тези данни – за какво се използват и чии информационни масиви попълват, след като Комисията не информира за предприети действия.

КПКОНПИ е същинска съкровищница на информация, предвид факта, че обединява пет структури – Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (КПУКИ), Центъра за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност (БОРКОР) и съответните звена от Сметната палата и ДАНС. Въпрос на време е да разберем правомерно ли се използват тези база данни.

Но що за институция е тази, която си позволява да пренебрегва прокуратурата?! Само такава, чийто началник се ползва от благоразположението на премиера Бойко Борисов.

Безполезната комисия

Вместо да трупа информация, този началник би следвало да проверява „необяснимото богатство“ – това, което правят колегите му в Италия, Ирландия, Великобритания. В тези страни и в България може да бъде прилагана гражданска конфискация, без да е налице влязла в сила присъда по Наказателния кодекс – практика, която се приема нееднозначно в много страни от ЕС.

Идеята за първообраза на КПКОНПИ се роди през 2004 г., когато проф. Георги Петканов, днес покойник, тогава министър на вътрешните работи в кабинета „НДСВ – ДПС“, се завърна от визита в Ирландия и обяви идеята си да присади една тамошна институция на родна земя. В Ирландия тя се нарича Бюро за криминално придобито имущество, в България беше създадена като Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, с щат от близо 300 души.

Тази предтеча на КПКОНПИ се запомни единствено с името на председателя си Стоян Кушлев – но не защото той осмисли съдържателно и действено съществуването ѝ. Царският депутат Кушлев блестеше с ловните си трофеи и страстта към лова и риболова, но също и с огромните заплати, които си гласуваха в комисията – понеже парламентът забрави да сложи лимит и схема, по която да се изчисляват. Но и Кушлев, и Георгиев си приличат по едно: и двамата се изкараха жертви. Според първия – борил се е срещу корупцията в парламента и си платил за това; според втория – станал жертва на олигарси, чиито интереси засегнал.

Един факт – на третата година от конституирането ѝ, през 2008 г., при обсъждане в правната комисия на законопроект, който да увеличи правомощията ѝ, е констатирано, че комисията „Кушлев“ все още не е започнала да отнема имущество. Едва през 2009 г. отчита първи резултати от дейността си – 4 влезли в сила решения на съда за отнемане на имущество в полза на държавата. Излиза, че близо четири години са харчени нахалост милиони на данъкоплатците, за да се хвърли прах в очите на европейските институции как властта се бори с корупцията. Основната причина обаче бе, че законът бе така конструиран, че комисията „Кушлев“ можеше да замразява активите на разследвани от прокуратурата за престъпления, но можеше да ги конфискува само ако се сдобият с влязла в сила присъда.

Що се отнася до работата на КПКОНПИ, оглавявана от Георгиев, той не представи отчет за свършената работа при подаване на оставката си. Макар че би било редно да има такъв. Ограничи се с изявление пред журналистите, че „за две години комисията отне 40 милиона лева и това нямаше как да остане без отговор“. Трудно е да приемем думите му на юнашко доверие предвид начина, по който от Комисията представят свършеното – като с една конфискация на имот за 550 000 лева през пролетта, за който истината се оказа по-различна.

Когато избираха Пламен Георгиев начело на КПКОНПИ през март 2018 г., пет извънпарламентарни партии – „Движение Да България“, „Демократи за силна България“, БЗНС, Зелените и ДЕОС, предупредиха в декларация да не се избира човек, който е „политическа проекция на рушителите на българската държавност“. С неговото име се свързват безпринципни и необосновани решения като прокурор и ръководител на КОНПИ, заявиха в декларацията си партиите.

Още не знаем кой ще оглави КПКОНПИ наесен. Двойник на Кушлев, на Георгиев или събирателен образ – все едно. Въпросът е дали да я има изобщо, защото няма нищо общо със справедливостта.

Държава без справедливост е шайка разбойници

Изследователи на държавата и правото често цитират християнския философ Августин Блажени, който казва, че едни и същи норми на справедливост трябва да се прилагат и към поведението на отделния човек, и към действията на държавата. Според него държава, която се отклонява от тези норми, не е нищо повече от банда разбойници. Платон определя справедливостта като върховна добродетел, Аристотел я доразвива като висш социален закон, тъждествен с нравствеността, разсъждавайки върху това, че някои хора по природа са роби и затова са пригодени само за робство.

Но какво става, когато държавата е шайка разбойници, които управляват роби?

В XXI век в държави като България робството не е пранги, глад, бой с пръчки и безпрекословно подчинение, а има далеч по-софистициран израз. Робство е, когато положиш в краката на Лидера свободната си воля и доброволен отказ да си роб на съвестта си. Робите наричат това „партийна лоялност“ и получават в замяна разни кокали и мръвчици от държавната трапеза – положение, заплата и възможност да се сдобиват със свои роби. В резултат държавните институции, които трябва да осигуряват и въздават справедливост, стават оръдия на разбойници, управлявани от роби.

Как да се справим с престъпност, извършвана от тези, на които сме дарили власт чрез избори? Според Тома Аквински невъзможно е да ѝ се въздейства чрез закони, защото те се създават от същите тези властници, тоест шайката разбойници. Дори да премахнем шайката, остават робите ѝ, на които и свобода да им се даде, са научени да служат по робски. И си пазят барбекютата.

Заглавна снимка: Пламен Георгиев за „компроматната война“ за терасата му. Стопкадър от репортаж на „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Въоръжената Америка на Тръмп

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/vuoruzhenata-america-na-trump/

На 3 август 2019 г. мъж, въоръжен с полуавтоматично бойно оръжие, открива огън в търговския център „Уолмарт“ в Ел Пасо, Тексас. Убити са 22 души, ранени – 24. Малко преди да произведе първия изстрел, убиецът от Ел Пасо е публикувал манифест в един от форумите на платформата 8chan, която бе спряна на 5 август; в него 21-годишният тексасец е изразил омраза към латиноамериканските имигранти и се е оплакал от „латиноамериканското нашествие в Тексас“. По-късно при задържането му той е заявил, че е искал да застреля „колкото може повече мексиканци“ (по това време в „Уолмарт“ е имало между 1000 и 3000 души).

По данни на изследователския център Pew 13% от имащите право на глас на президентските избори в САЩ през 2020 г. са латиноамериканци – най-многочисленото етническо малцинство в САЩ днес, следвано от чернокожите американци, които са 12,5% от гласоподавателите. Белите гласоподаватели са малко под 67%. В своя манифест стрелецът от Ел Пасо предупреждава, че латиноамериканското население ще превърне Тексас и други щати в „крепости на демократите“, което ще позволи на партията да спечели предстоящите президентски избори: „Те са подстрекателите, а не аз. Аз просто защитавам страната си от културно и етническо подменяне в резултат на нашествие.“

Доналд Тръмп: „Не можем да позволим на всички тези хора да завладяват нашата Страна. Когато някой дойде, ние трябва незабавно, без съдии или съдебни дела, да го връщаме там, откъдето е дошъл. Нашата система е подигравка с добрата миграционна политика и с Реда и Закона. Повечето деца идват без родители…“

Доналд Тръмп: „Нечестната Хилъри иска да ви отнеме правата по Втората поправка. А ще бъдат ли отнети оръжията и на нейната тежко въоръжена бригада от Тайната служба? Едва ли!“

Отново на 3 август мъж, въоръжен със законно придобита лека полуавтоматична пушка, тип ArmaLite AR-15, .223 калибър, модифицирана и снабдена с пълен барабанен пълнител за 100 патрона, отне живота на 9 души в Дейтън, Охайо, в рамките на половин минута, преди да бъде застрелян от полицията.

За тези 30 секунди 24-годишният мъж е изстрелял 41 патрона, 14 от които улучили целта. Общо ранените вследствие на стрелбата са близо 30. Сред убитите е 22-годишната Мегън – най-младата от жертвите, сестра на убиеца. Информацията до момента е противоречива, но стана известно, че още докато е бил в гимназията, стрелецът от Дейтън е имал влечение към насилието, като е съставял списъци с момчета, които иска да убие, и момичета, които да изнасили. Мотивите за действията му през нощта на 3 август все още не са разкрити.

Установено е, че в своя профил в Twitter убиецът се е представял като „аниме фен, метъл и левичар“, който „отива в Ада, откъдето не смята да се връща“; демонстрирал е подкрепа към войнственото антифашистко движение „Антифа“, като е споделял негови постове, както и такива, изразяващи екстремно лява идеология. В деня на масовата стрелба той е препубликувал съобщение, в което се казва, че „милениълите имат послание за поколението на Джо Байдън: побързайте и умрете“, както и съобщения, изразяващи подкрепа за сенаторите, кандидати на Демократичната партия за изборите за президент догодина – Бърни Сандърс и Елизабет Уорън.

Въпрос на зрелище

„През изминалите 48 часа САЩ изгубиха по ужасяващ начин 34 души в резултат на масови стрелби. За кои да е 48 часа ние също така губим средно по 500 души, които стават жертва на медицинска грешка; 300, които умират от грип; 250, които се самоубиват; 200, които загиват в пътни инциденти; 40, застреляни с огнестрелно оръжие. Често нашите емоции откликват повече на зрелище, отколкото на данни“, написа популярният американски астрофизик и директор на планетариума към Американския музей за естествена история Нийл Деграс Тайсън в Twitter, където го следват над 13 млн. души. Неговата активност обикновено е свързана с представяне на интригуващи научни факти, разбиване на митове и изтъкване на неиздържани от научна гледна точка елементи от популярните научнофантастични филми.

Отново в рамките на 48 часа, през които по описаните от Тайсън причини биха загинали над 1200 американци, без това според него да предизвика съществена реакция у хората просто защото смъртта им не е била зрелищна, горното съобщение генерира над 300 000 харесвания, над 150 000 коментара и близо 90 000 препубликувания; разразилата се конфронтация бе широко отразена от американските медии. Сред многото смислени критични коментари има такива, които на свой ред се опират на статистиката, като демонстрират, че съпоставянето на числа не може да бъде самоцел, не е достатъчно и всъщност може да създаде изкривена представа.

„Няма как един-единствен човек да направи 500 медицински грешки. Няма как един човек да причини 200 фатални инцидента по пътищата. Няма как един човек да извърши 200 самоубийства. Няма как един човек да извърши 40 убийства с пистолет. Един мерзавец с мощна пушка уби 20 души в Ел Пасо. Виж ш***ната разлика“, казва се в най-харесвания коментар под публикацията на Тайсън.

Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението (по А. Чехов)

В медийния спектакъл на 45-тия американски президент Доналд Тръмп на сцената от самото начало виси не просто пушка, а десетки милиони огнестрелни оръжия, които вече са или могат да станат притежание на всеки американец над 18-годишна възраст, покриващ критериите за това. На практика такъв е всеки жител на САЩ, който е роден или е станал гражданин на страната и не попада в една или повече от деветте категории хора, на които според закона е забранено да имат оръжие (по същество такива с криминални простъпки, зависимости и/или психически отклонения). Със съответното разрешително в някои щати същите тези хора придобиват правото не само да притежават оръжие, което да съхраняват в дома си и/или да носят открито, тоест по видим за околните начин, а да го носят със себе си на публични места (в някои щати дори в банки, на борда на самолет и в правителствени институции) скрито от хорските погледи.

Статистически погледнато, на всеки американец с право на глас (около 246 млн. души на изборите през 2020 г.) се пада най-малко по едно огнестрелно оръжие (между 265 млн. и 390 млн. общо са оръжията), което отрежда на САЩ първо място в света по този показател. На второ, далеч назад, е Йемен със средно 55 оръжия на 100 души. В действителност не всеки, който би могъл да си купи оръжие от близкия магазин срещу 400 долара и попълнена в рамките на около 5 минути декларация, притежава такова, но пък и никой не знае точния брой на оръжията, нито на собствениците им. Затова не са малко онези, които имат по над 40 огнестрелни оръжия – това са т.нар. суперсобственици, на които и две дузини пушки и пистолети не са достатъчни.

Според проучване, осъществено през 2015 г. от изследователи от „Харвард“ и Североизточния университет, оръжие имат около 22% (тоест близо един на всеки четирима) от американците, като половината от споменатите по-горе 265 млн. оръжия са собственост на едва 3% от пълнолетните граждани на страната (7,7 млн. души).

Колекциите на някои от въпросните суперсобственици наброяват 140 отделни оръжия.

Застъпниците за правото не просто да притежаваш оръжие, а цял склад с пушки и пистолети и съответните муниции и аксесоари, сравняват страстта към това имущество с купуването на обувки – и един чифт е достатъчен, но кой се задоволява с толкова? Мотивите на суперсобствениците са най-различни – за някои притежанието е свързано основно с усещането за сигурност и необходимостта от отбрана, други са се посветили на лова, трети просто обичат да колекционират. Обстоятелството, че милиони хора притежават законно по над дузина оръжия, които могат да носят открито на публични места без необходимостта от специално разрешително, затруднява значително профилирането на онези от тях, които планират да използват арсенала си за масови убийства.

Оръжията са налице, остава да се намери причина за използването им. Да, вероятно не всеки си купува пистолет с презумпцията, че е готов да отнеме човешки живот, само защото според някои „е за предпочитане да бъдеш съден от дванайсетима, отколкото да бъдеш носен от шестима“. Но причини очевидно се намират, ако се върнем към статистиката, спомената от Тайсън:

загиналите от огнестрелни оръжия в САЩ са средно 100 души на денонощие, или 36 000 годишно; ранените – около 100 000.

По данни на Gillfords Law Center повече убийства стават в щати, в които е по-лесно да си купиш оръжие. От началото на тази година инцидентите, свързани с оръжия, са над 33 000, загиналите – близо 9000, а броят на масовите стрелби, за каквито се смятат случаите с най-малко четирима простреляни (в това число не влиза стрелецът, в случай че бъде убит) – 255. Това прави по повече от един случай на масова стрелба на ден, като само в рамките на осем дни над 100 души загинаха при пет масови стрелби, включително и двете от 3 август. Масовата стрелба в Ел Пасо се нарежда сред 10-те най-кръвопролитни в съвременната история на САЩ. А 2016-та се откроява като годината с най-много масови стрелби – 382.

Стопкадър от репортаж на CBSN

Може ли речта на омразата да подтикне към физическо насилие от омраза?

Колко поляризация може да понесе едно общество, преди недоволството да прерасне в нетърпимост? Кой и с какви средства ще може да спре изявата на тази нетърпимост, когато част от изпитващите я вече не се задоволяват със статуси в социалните медии и постове във форуми като 8chan или 4chan? Когато същите хора имат на разположение законно придобити огнестрелни оръжия и свободата да купуват още, а нямат задръжки да ги използват срещу хора. И когато собственият им президент им говори на езика на омразата. 

Ан Епълбаум: „Въпросът е кога ще започнем да говорим за тукашния тероризъм на белия супремасизъм по същия начин, по който говорим за чуждия, джихадистки тероризъм. Това са тясно свързани идеологии, разпространявани чрез интернет, усилвани от политиците екстремисти. И двете се нуждаят от сходен отговор.“

Речта на омразата обхваща много форми на изразяване, които по различни причини разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават ненавистта, насилието и дискриминацията срещу дадено лице или група хора. Речта на омразата представлява сериозна опасност за сплотеността на едно демократично общество, за защитата на правата на човека и върховенството на закона. Ако бъде неглижирана, тази реч може да доведе до актове на насилие и конфликти в по-широк мащаб. В този смисъл речта на омразата е крайна форма на нетърпимост, която допринася за престъпленията от омраза. И защото това е така,

свободата на изразяване не е абсолютна.

Съществуват различни режими на ограничаването ѝ, подчинени на баланса с други права. В САЩ тази свобода е обект на Първата поправка, а чрез съдебната практика е установен режим на много висока степен на защита. Същевременно нерядко точното дефиниране на дадена реч като реч на омраза е трудно, а още по-трудно е да се оцени какъв е рискът дадено изявление или друг начин на изразяване да подтикне към реално насилие.

Реч на омраза може да бъде чута и в традиционните медии, макар да са регулирани, но в много по-голяма степен се употребява и размножава в социалните мрежи. При тях има определени правила за ползване, те самите са страни по различни кодекси, като тези на ЕС за езика на омразата и срещу дезинформацията, но не са обект на регулация в това отношение. Там съдържанието е в такива количества, че не може да бъде обхванато от модераторите, а изкуственият интелект далеч не е толкова съвършен, както личи от употребата му за контрол върху порнографското съдържание или срещу нарушаването на авторското право.

Неминуемо от значение е и кой говори.

Когато това е крайнодесният конспиративен теоретик и радиоводещ Алекс Джоунс, неговите канали за комуникация във Facebook, Twitter и YouTube биват закрити поради многото примери за употреба на „език на дехуманизиране срещу имигранти, мюсюлмани и транссексуални хора, както и за прославяне на насилието, които са в нарушение на политиката за речта на омразата на съответните компании“.

Когато обаче говори президентът на САЩ, който сам заяви след избирането си, че е спечелил благодарение на социалните медии като Facebook и Twitter, налагането на подобни мерки става трудно, ако не и невъзможно. Проверителите на факти от Snopes опровергаха информацията, разпространена в социалните медии (и не само), че от страницата на президента в Twitter са свалени всички негови съобщения, съдържащи думата „нашествие“. Нещо, което лесно може да бъде проверено от всеки без особени затруднения.

Натали Мартинес: „Според рекламния архив на Facebook от май 2018 година насам Тръмп е реализирал около 2200 рекламни кампании, в които се говори за „нашествие“. Бърз преглед показва, че сякаш всички те се отнасят до имиграцията.“

Разбира се, Тръмп съвсем не е единственият политик популист, който се издигна именно защото яхна вълната на омразата, изолационизма и връщането на предишно величие, макар че гласът му се чува най-силно – поради факта, че едновременно е най-наблюдаван от медиите и има повече последователи в Twitter от всеки друг действащ политик. И хората едва ли са станали по-податливи на такава реторика от преди – те просто са медийно неграмотни в един почти изцяло медийно опосредстван и виртуализиран свят, в който информация, мисинформация, дезинформация, пропаганда, търговски съобщения и т.н. са достигнали необозрими размери и светлинна скорост на разпространение.

Стопкадри от документалния филм за „Кеймбридж Аналитика“ The Great Hack

И ако на Острова това говорене и ефектът на мегафона на социалните медии произведе Брекзит, то над САЩ, където всеки може да си купи пушка дори онлайн, е надвиснала сянката на терора.

Заглавна снимка: © Fibonacci Blue

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор за медиите в България – без аплодисменти

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/razgovor-za-mediite-bez-aplodismenti/

През 2003 г. България беше поставена на 35-то място по свобода на словото в индекса на „Репортери без граници“. През 2014-та страната ни изпадна от топ 100 и така до днес, когато заемаме 111-та позиция.

Хоризонтът далеч не е светъл, както демонстрираха нагледно и панелите на конференцията „Медии и данни – кой избира програмата?“, организирана на 27 юли от Института за развитие на публичната среда. Медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Те обсъждаха влиянието на политическото, държавното и общинското финансиране на медиите с национално и регионално покритие, все по-големите предизвикателства пред разследващата журналистика и каква е възможността за реакция, за да се опази малкото останала медийна независимост в една среда, в която политиците и бизнесът все по-агресивно и категорично се опитват да подчинят и заглушат неудобните за тях гласове.

„Да се забавляваме до смърт“ (Нийл Постман)

Професор Нели Огнянова очерта основните тенденции в медиите в страната, сред тях и тенденцията за все по-малко публицистика и разследваща журналистика, все по-активно проправителствено отразяване на водещите събития в обществото, липса на перспектива за демонополизиране на разпространението и криза в регионалните медии.

„Информационно обслужване“

Конкретни примери за тежкото състояние на регионалната журналистика представи журналистът Спас Спасов. В своята презентация той обобщи резултатите от разследването си за купуването на медийно влияние от общините, направено за „Дневник“.

Като пример за модела, по който кметовете на областните градове подчиняват медиите и правят невъзможно – не само де факто, но и де юре – компрометираща или критична към управлението им информация да стане обществено достояние, той показа договор между Община Търговище и вестник „Труд“. В договора за информационно обслужване ясно е определено, че ежедневникът „се задължава, включително неговите работници и/или служители, да пази доброто име, търговския престиж и фирмените тайни“ на Общината, както и че редакцията на изданието „няма право да нанася текстове или други поправки“ в предоставените ѝ от Общината материали за публикуване.

Спасов каза, че това е само един от многото случаи, за които има доказателства как с публични средства местното самоуправление си гарантира ласкателни публикации и затъмнение за евентуални злоупотреби в изданията.

Финансирането на партиите и политическите субекти

Има тясна връзка между независимостта на медиите и партийните субсидии. Ива Лазарова от Института за развитие на публичната среда показа големите средства, които партиите дават на медиите – както от медийните пакети, така и от партийната си каса, финансирана до момента основно от субсидията.

Темата за финансирането на политическите субекти е особено актуална предвид приетото наскоро намаляване на партийната субсидия на 1 лв. и отварянето на неограничено финансиране от фирми и физически лица за партиите.

От Института за развитие на публичната среда обобщиха историята на партийното финансиране в България:

  • До 2001 г. дарения с неограничена стойност са могли да правят само физически лица.
  • От 2001 г. се въвежда таван от 30 000 лв. на дарение, но се разрешава и на юридически лица, и на анонимни дарители да финансират политически партии.
  • През 2005 г. се въвежда субсидия от 1,50 лв. на глас, а таванът за физически лица е фиксиран на 10 000 лв., за юридическите лица остава 30 000. Анонимни дарения вече не са разрешени. Три години по-късно се забраняват и даренията от фирми.
  • През 2006 г. партийната субсидия е вдигната на 3,60 лв. на глас, а през 2009-та – на 12 лв.
  • През 2013 г. субсидията е намалена на 11 лв. на получен глас.

В презентацията на Института за развитие на публичната среда беше илюстриран притеснителният пример на кампания, финансирана основно от дарения, каквито ще са и кампаниите оттук нататък след промените при финансирането на политическите партии. Става въпрос за изборите за Европейски парламент през 2014 г. и кампанията на „България без цензура“ на Николай Бареков, в която са събрани дарения за над 1 млн. лв. – факт, повдигащ редица въпроси относно легитимността на даренията.

Генка Шикерова добави още по темата, представяйки свое разследване относно осигуряването на необходимите средства за президентската кампания на Румен Радев през 2016 г. Тъй като Радев не беше издигнат от партия, а от инициативен комитет, той нямаше право да използва партийната субсидия на БСП за целта. За сметка на това получи съмнителни дарения от пенсионери и безработни.

По темата за финансирането на политическите партии беше представен и т.нар. „американски модел“. Той многократно беше цитиран по време на миналата без сериозен и аргументиран дебат кампания за въвеждане на нови правила за финансиране на политическите сили в България. Сара Брайнър, директорката на изследователския екип на Center for Responsive Politics (САЩ), обясни, че ограниченията за дарения в САЩ са много сериозни – на фирмите е забранено директно да даряват на политически кандидати и използват т.нар. Political Action Committees, които също имат своите рестрикции, а лимитът за физическите лица е 2700 долара на кампания. Има обаче други методи, чрез които фирмите оказват влияние върху политиците – чрез организации, наричащи се super-PACs. Те нямат право да даряват на политиците, но могат, условно казано, да водят паралелни кампании за или против различни политики, асоциирани с един или друг кандидат. По този начин фирмите могат директно да упражняват неограничено влияние върху кампаниите и да налагат теми в дискурса, финансирайки политически реклами.

„Репортери без граници“

Другият чуждестранен гост на събитието беше Полин Адес-Мевел – ръководителка на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“. Публикуваме няколко акцента от нейната презентация за състоянието на медийната свобода в България:

Липсва прогрес в борбата с корупцията и с обвързаността между медии, политици и олигарси, която е широко разпространена в България. […] Най-сериозно олицетворение на този проблем е олигархът Делян Пеевски. […] Продължава концентрацията на медийна собственост в ръцете на проправителствени олигарси, последната такава ситуация е с „Нова телевизия“. […] Държавата продължава да разпределя европейско финансиране към медии без каквато и да е прозрачност.

Когато публикувахме индекса за медийна свобода, се обърнахме към властите, за да им представим тези проблеми, и поискахме от тях да гарантират медийната независимост и плурализъм, като подсигурят европейското финансираме към медиите да бъде разпределено по прозрачен начин към всички медии – включително критичните медии, и да се борят срещу концентрацията на собственост и конфликт на интереси в медиите, да създадат законодателство, което да изиска всички издания да гарантират редакционната независимост в своите организации и да осигурят спазването на законите за медийната собственост и прозрачност. […] За да бъде гарантирана физическата сигурност на журналистите, поискахме да бъдат предприети мерки за защита на тези, които са били заплашвани във връзка с работата си.

Трябва да кажа, че не получихме никакъв отговор от офиса на премиера в последните години. Особено когато изискваме защита на журналистите, получаваме отговор във всяка държава, когато се обръщаме към властите. За нас е много притеснително, че нямаме изграден диалог с властите. Установихме диалог с президента, който ни покани след публикуването на последния индекс да се срещнем и да обсъдим въпроса, но продължаваме да се надяваме, че премиерът ще направи същото.

Преди европейските избори „Репортери без граници“ се обърна към бъдещите членове на Европейския парламент, за да насочи вниманието към въпроса за свободата на словото. Предложихме 10 мерки, една от които е да се създаде длъжност на комисар, който да отговаря за свободата на словото, така че журналистите да имат към кого да се обръщат и в случай на опасност или сериозен проблем въпросът да не се разводнява сред множество комисари и да бъде прехвърлян от един на друг. Когато новият състав на европейските институции стане ясен през есента, ще продължим да настояваме по темата.

Въпросите бяха много. Темите – сериозни. Аплодисменти нямаше.

През 2019 г. станахме свидетели на сериозен политически скандал, довел до разтърсване на управлението и оставки – т.нар. „Апартаментгейт“. Всъщност аферата е пример за това, че в България има професионалисти, които могат да провеждат качествена разследваща журналистика. Хора, които биха се заели с ролята на watchdogs, стига да им бъдат предоставени нужните ресурси, защита и трибуна.

Но как да бъдат осигурени тези ресурси, защита и трибуна? Най-тиражираните печатни издания отдавна са вплетени в една мрежа от зависимости, от която би ги изкарала само смяна на собствеността. Една такава смяна вероятно би довела до нови зависимости, тъй като на чисто пазарен принцип изданията няма как да оцелеят. Такива са условията: вестниците са евтини, а тиражите – ниски.

В големите телевизии разследващата журналистика се прокрадва трудно, отпорът срещу нея е голям, а повечето от телевизионните канали са собственост на близки до властта бизнесмени или директно на политически партии. Над останалите дебне константната опасност да бъдат изкупени от такива. Радиата отдавна абдикираха от публицистиката, с изключение на Българското национално радио. БНР обаче, както и БНТ, са структури, чийто бюджет бива отпускан от Народното събрание, а директорът им – избиран от членовете на СЕМ. Които, от своя страна, са политически назначения, често със съмнителен образователен и професионален ценз.

Онлайн медии има много и всякакви, но те не изкарват достатъчно пари. Само за справка, при популярните Google реклами заплащането е между 0,25 и 2,00 долара на хиляда импресии.

Нашият опит в „Тоест“ показва, че макар да има жажда за независима и качествена журналистика, свободна от рекламни зависимости, възпитаването на разбирането, че информацията струва пари, е дълъг и сложен процес, който понякога е отчайващо муден. Но все пак този процес трябва да продължи и докато той не бъде завършен, аплодисментите ще продължават да липсват.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/protesti-moskva-krasimir-lozanov-interview/

На 27 юли мирен протест пред сградата на московското кметство завършва с масови арести, бой с палки и влачене по земята на протестиращи. Какъв е поводът за гражданското недоволство, кои са новите лица на руската опозиция, защо е важен предстоящият през септември местен вот – Йоанна Елми разговаря по темата с Красимир Лозанов, който в периодите 2001–2006 г. и 2011–2015 г. е бил български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Йоанна Елми: През последните дни снимки от Москва на предимно млади хора, бягащи, отвеждани или директно бити от полицаи, заляха социалните мрежи. Би Би Си съобщава за над 1000 задържани. Кой протестира в Русия и защо?

Красимир Лозанов: Първо, нека уточня, че протестът всъщност нямаше ясно изразен възрастов профил и хората, арестувани от силите на реда, бяха не само млади, но и в средна, и в „трета“ възраст. По последни данни задържаните са 1373. Освен това силите на реда, разгонили демонстрантите и извършили масовите арести, бяха не само редови полицаи, но и бойци на Росгвардия и ОМОН (специализирани полицейски подразделения за борба с масовите безредици). Властите бяха мобилизирали небивало досега количество въоръжени и екипирани мъже не само от Москва, но и от различни градове на Русия.

Обемът на приложеното насилие беше непропорционален: явно не става въпрос за някакво служебно престараване от силите на реда, а бе демонстрирана жестокост, на места граничеща със садизъм, фиксирана от участници и наблюдатели в многобройни видеокадри и фотографии. И цялото това насилие беше напълно нерелевантно на ситуацията, насочено срещу мирни демонстранти, които за разлика от протестиращите, да речем, в Париж, не проявяваха признаци на агресия, съпротива или вандализъм.

И сега конкретно на въпроса Ви: протестират опозиционно настроени към режима московчани*, възмутени от категоричния до момента отказ на Московската градска избирателна комисия (Мосгоризбирком) да регистрира за предстоящите избори за Московския парламент (Мосгордума) представителите на политическата опозиция, при това не само на радикалната, но и на умерената. Аргументите на Комисията за това според протестиращите са цинично незаконосъобразни и категорично не кореспондират с чувството им за политическа и гражданска справедливост.

Изрично искам да подчертая, че митингът в събота (27 юли) не беше разрешен от московските власти. И неговата масовост е важен маркер за преодоления страх от страна на протестиращите, за тяхната готовност с цената на здравето си да заявят себе си като гражданска сила, търсеща промяна, и да изразят правото си на протест срещу политическото статукво.

ЙЕ: Какво знаем за кандидатите, на които е отказан достъп до предстоящите местни избори на 8 септември т.г.? Кои са те, защо не им се дава шанс за участие в предизборната надпревара?

КЛ: Това са млади хора, смело, остро и аргументирано заявяващи своето несъгласие със Системата. И опитващи нейния демонтаж по мирен парламентарен път, колкото и да изглежда това като някакъв фантастичен сюжет. В България и по света руската опозиция се свързва преди всичко с две фигури – Алексей Навални и Григорий Явлински, лидера на партия „Яблоко“. В случая обаче става въпрос за сравнително нови лица на руската опозиция, сред които изпъкват тези на Любов Собол, Иля Яшин, Дмитрий Гудков, Иван Жданов, Юлия Галямина, Сергей Митрохин и други.

Руската опозиция не е обединена и координирана в действията си и тези млади политици представляват различни опозиционни партии и движения. Но всички те се характеризират с категорично несъгласие със статуквото и с висока политическа енергия. Те са част от т.нар. несистемна опозиция, тоест непредставена в руската Дума (долната камара на руския парламент) опозиция. Не само московските градски власти, но и Кремъл панически се страхуват от тях, доколкото едно тяхно избиране в градския парламент на руската столица ще бъде припознато като огромно политическо поражение пред опозицията и гражданското общество, с непредсказуеми за властта последици.

Влизането в състава на Мосгордума на политически лица с деструктивно по отношение на Системата поведение буквално всява ужас в управляващите. Това означава достъп на опозиционни на режима лица до документи с поверително съдържание за московската икономика, възможност за политически атаки, вече и „отвътре“, срещу тежките корупционни схеми, свързани с московския кмет Собянин и кръговете около него, регламентиран и гарантиран от законодателството диалог с медиите, депутатска неприкосновеност и прочие. Залогът и за двете страни е много голям.

ЙЕ: С какво е важен постът кмет на Москва? Защо местните избори, които обикновено минават „под радара“, провокират толкова силен отзвук този път?

КЛ: Московските избори никога не са минавали „под радара“ на властта. Овладяването от опозицията макар и само на няколко депутатски места в колективния орган за управление на московското кметство е стратегическа задача, изтърваването им от властта – стратегическо за нея поражение.

Вижте, обемът на планираните за 2020 г. средства в разходната част в бюджета на град Москва е 2686,5 млрд. рубли (над 42 млрд. долара). Тези огромни, трудни за осмисляне финансови средства се разходват в момента чрез непрозрачни процедури, при наличие на недопустими даже за руската логика свръхвисоки нива на корупция. Над 50% от средствата отиват пряко към социалната сфера и от тези парични потоци до голяма степен зависят политическите нагласи на московчани занапред. Как ще допуснеш непримиримите си политически опоненти да участват в процедури по приемане на решения за тяхното разходване?! Със своя малцинствен вот опозиционните депутати няма как да повлияят пряко на решенията на Мосгордума (състои се само от 45 депутати), но нали те ще разкажат на Русия и света как в детайли се случва всичко това.

А отзвукът този път е толкова силен, защото Мосгоризбирком произведе мегаскандал с манипулацията на списъците, с които стотици хиляди московчани подкрепят своите избраници, в търсене на някакви законни аргументи да откаже регистрацията на тези общо 27 опозиционни кандидати** в изборния процес. Решенията катализираха и без това високия от последните месеци протестен фон в Москва. (Да си припомним само масовите протести преди месец по повод незаконното задържане на журналиста Иван Голунов, довели до освобождаването му и прекратяването на съдебното разследване срещу него.)

Жестоките репресивни мерки, които наблюдаваме от няколко седмици (с пик в събота, 27 юли) още повече нагнетиха социалното напрежение. Изключително важно е сега дали ще се потвърдят предположенията за отравяне на Алексей Навални, емблематичното лице на руската опозиция. Ако това излезе истина и се окаже, че той е бил отровен в резултат на някаква поредна спецоперация на службите, този акт може да изиграе ролята на пиропатрон във взривоопасната смес от гражданска енергия. Вече само ленивите не слагат руската демокрация в кавички, такива недоволства отдавна няма как да се решават чрез политически диалог. Единствен ход на опозицията към момента са уличните протести и те ще се усилват.

Натиснете тук за да видите презентацията.

ЙЕ: Рейтингът на Путин пада, управляващата партия „Eдинна Русия“ също губи популярност, а новините за протести в Русия са чести през последните години. Как изглежда голямата картина за Владимир Владимирович, който де факто e на власт от 20 години насам?

КЛ: Протестният фон в страната расте и само властите се правят, че не го забелязват. Важно е да се знае, че картата на протестите включва не само двете столици – Москва и Санкт Петербург. Видимо нараства напрежението по места, доколкото през последните години местните власти явно не показват ефективни управленски рефлекси. Натрупаха се изключително много нерешени проблеми в най-различни сфери – екологичната, социалната, икономическата. Федералният бюджет вече не може в достатъчна степен да захранва със субсидии много от регионите – ефектите на слабата икономика, санкциите, скъпите военни кампании зад граница правят негативните резултати все по-видими, а обществото – по-тревожно. Управлението по места е неефективно, блокирано от корупция и политическа безотговорност.

Президентът Путин показва все по-често политическа умора, изразяваща се в недостатъчно ефективна инициативност, в дефицит на свежи и оригинални политически и управленски решения. Докато в събота силите на реда в Москва размахваха палките и пълнеха килиите с арестанти, той символично реши да се спусне с батискаф на дъното на Балтийско море в търсене на артефакти от славното съветско минало. Дали е намерил на морското дъно решения на проблемите, изкарващи гражданите на Русия по улиците и площадите, предстои да видим. Но това, което видяхме на следващия ден, беше мащабният военноморски парад в Санкт Петербург и тоталното медийно замълчаване за случващото се по московските площади и булеварди.

ЙЕ: Потушаването на този протест е пример за опасна тенденция в Русия: легитимирането на репресията в името на едноличния лидер, неговата власт и наложения от него ред. Сред основните аргументи на властта е, че протестът не е бил разрешен, тоест потушаването му с всички възможни средства е оправдано в името на общото благо. Това се случва няколко седмици след като Владимир Путин заяви, че либералната демокрация е отживелица. Какво ни казва това за стила на управление в Русия, който има фенове не само у нас, но и по света?

КЛ: Вече и в самата Русия едва ли някой се лъже по отношение на това доколко е демократично обществото им. Нещата в това отношение са скучно ясни. Въпросът е другаде – дали режимът ще изостави вегетарианските си навици и ще ги замени с месоядни, иначе казано, дали ще усилва още своята репресивност и докъде може да стигне в тази посока. Както уместно отбеляза руската журналистка Юлия Латинина, формулата засега е „Нека ни мразят, важно е да се страхуват“. Но московските събития от последния уикенд показват точно обратното – страхът и безразличието у хората започват да се сменят с решимост.

Руснаците развиват нови граждански рефлекси, позагубени през последните две десетилетия. Проблемът за социалната справедливост отново е в дневния ред на руското общество. Хората усещат нови за тях форми на солидарност и това ги вдъхновява. И ако досега протестите в Русия – този в Москва и в други градове, показват изключителна форма на цивилизованост, не е ясно дали при бъдещи подобни неадекватни реакции на властта тези протести няма да се радикализират, иначе казано, да се майданизират. Част от лозунгите директно сочеха Кремъл като кукловода на Мосгоризбирком.

Законовата процедура, с която се регулира редът за получаване на разрешение за мирни протести, е нарочно тромава и силно рестриктивна. И тя действаше като сдържащ фактор в едни по-други, по-спокойни условия. Пита се доколко тя може да възпира и занапред гражданското недоволство. Защото всички тези граждани на Москва, които излязоха да протестират, прекрасно знаеха, че митингът е незаконен. И въпреки това излязоха, престъпиха буквата на закона, с ясното съзнание, че ще бъдат бити, арестувани, тормозени, че ще бъдат съдени. Властта занапред или ще бъде принудена да разрешава подобни митинги, или ще върви към предизвикателно радикализиране на ситуацията, за да покаже в пълен обем и „красота“ своята репресивност. Дали този обществено-политически дизайн се харесва в България или по света? Нека читателят сам реши.

Видеорепортаж на фотографа и видеоблогър Иля Варламов от протеста на 28 юли в Москва

* Много се писа в руската преса, че около 600 от задържаните не били по регистрация московчани, а са от други руски градове. Властите настояват на този факт, за да докажат, че протестите са режисирани, че са мобилизирани лица с радикално поведение от други руски градове и протестът не изразявал позицията на гражданите на Москва. Мнението на опозицията е, че това са руснаци, които неофициално живеят в столицата (нямат постоянен московски адрес), но в това си качество те са също московчани. Известният политически карикатурист Сергей Елкин реагира на това с много оригинална карикатура.

** Отказана е регистрация общо на 47 кандидат-депутати, сред тях опозиционни са 27. Другите 20 са депутати на управляващата партия и на нейните номинални политически опоненти. Това беше специално направено, за да няма формални упреци към Комисията за отказ да регистрира само представители на опозицията. Важното в случая е, че на всички опозиционери до един им бе отказана регистрация.

Всички снимки, вкл. заглавната, са стопкадри от видеорепортаж на Иля Варламов от протеста на 28 юли 2019 г. в Москва. Варламов е фотограф и видеоблогър, отразявал на живо множество протести, в т.ч. и Евромайдана в Киев през 2013–2014 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.