Tag Archives: Избрано

Методи Лалов: „Изборът на Гешев цели запазване на статуквото и покриване на престъпленията на властта“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/metodi-lalov-interview/

Методи Лалов е бивш съдия и председател на Софийския районен съд с 16-годишен стаж в съдебната система. Напусна я, за да влезе в политиката като водач на листата за общински съветници на „Демократична България“ в столицата. За опитите на Висшия съдебен съвет (ВСС) да го спре, за обраслата от зависимости и корупция правораздавателна система и за политическата кампания в условия на компромати, мръсни игри и нездрава медийна среда с бившия магистрат разговаря Венелина Попова.


ВП: Господин Лалов, рискът да не успеете да се включите в предизборната битка за Столичния общински съвет отпадна. На заседанието си във вторник, въпреки яростната съпротива на някои негови членове, ВСС Ви освободи от поста Ви на съдия. Съдебната система обаче направи опит да Ви смачка, преди да излезете от нея. Според Вас само заради критичното Ви отношение към нея, към работата на правораздаването и неговите пороци ли?

МЛ: Точно затова. Беше разправа с мен като съдия, който винаги е бил критик на статуквото. И беше показна акция за всеки друг, който би си позволил да изкаже критично мнение на висок глас. Така че освен удар лично към мен, това беше удар и към цялата съдебна система, от който пострада и без това разклатеният ѝ авторитет. Тези хора показаха за пореден път, че нямат никакви скрупули да действат по политическа поръчка и да се разправят, включително и явно пред обществото, с всеки техен критик.

ВП: Вашето излизане от съдебната система съвпада, макар и случайно, с избора на главен прокурор. Очевидно е, че въпреки общественото недоволство Иван Гешев остава не само единственият кандидат, но и фаворитът на системата. Питам се дали пък управляващите не изпитват паника, че ако се окажат извън властта, ги очаква възмездие за техните престъпления, и не си осигуряват в лицето на Иван Гешев седемгодишна недосегаемост от правосъдие?

МЛ: За мен няма никакво съмнение, че изборът на този главен прокурор, както и на предишните, цели именно това – да се пази статуквото и да се покриват безобразията на политическата власт и на нейните престъпления. Седем години мандат означава седем години от давностния период за извършени престъпления. Заявките, които даде Гешев – и за юристите, и за гражданите, които се интересуват от правосъдие, са изключително опасни. А единомислието от страна на членовете на ВСС показва пред обществото (също както в случая и с мен), че те ще изпълняват това, за което са изпратени в този орган, и нямат никакво притеснение какво ще мислят гражданите за тях.

Реално действащи механизми за наказване на подобен тип отношение няма. Няма и механизми за спиране на един такъв безобразен избор на главен прокурор. Президентът може да не подпише указа за назначаването му, но може да го направи само веднъж. Така че това е само едно отлагане във времето.

ВП: Ако досега няма осъдени лица от висшите етажи на властта, то не е ли именно заради повдигнати негодни обвинения от страна на прокуратурата. Ще дам пример само с делото на бившата социална министърка Емилия Масларова, което по тази причина бе върнато в начална съдебна фаза.

МЛ: Качеството на присъдите и резултатите от едно съдебно производство зависят основно от досъдебното, от качеството на разследването и на внесените обвинителни актове. Така че основната отговорност за крайния резултат в един съдебен процес е на прокуратурата.

ВП: Задавам Ви този въпрос, защото често, когато става дума за корупция в правосъдната система, погледите се отправят към съдиите, а държавното обвинение остава в сянка.

МЛ: Корупция и злоупотреби има и в съдийската колегия. Но възможността да се извършват такива нарушения от тях е много по-малка, тъй като процесът е публичен, има няколко инстанции и определен стандарт за обсъждане на доказателствата. За да злоупотреби съдията, трябва да е много готов да накърни своето име.

В досъдебната фаза обаче, където господар на процеса е прокурорът, ако не бъдат събрани едни доказателства, за които никой няма да разбере – нито съдът, нито обществото, – краят на делото ще бъде предизвестен. Така че своевременното събиране на доказателства, обективното, всестранно и пълно разследване е основното в прокурорската професия. Също като в медицината – ако лечението не бъде поставено в самото начало на правилна основа и не се води в правилна посока, в следващия етап резултатът едва ли ще бъде добър. Трябва да се обяснява и обществото да разбере, че основната отговорност за наказателната политика на държавата и за резултатите в наказателното правораздаване е на прокуратурата.

Но знаете ли кой е по-големият проблем – обвиненията, които не биват повдигнати, заради чадър над политици и техни приближени, за престъпления, които накърняват включително и обществения интерес. Ние никога не разбираме за тях. Знаем за едни формални проверки – като „Цумгейт“, като „Яневагейт“, и изведнъж се оказва, че няма нищо. А всички ние виждаме, че отзад нещата са страшно гнили.

ВП: А може би това е така заради факта, че назначенията на високи позиции в съдебната система не стават без благословията на определени кръгове и лица. Вие дори назовахте публично името на Делян Пеевски, човека на Доган в системата. Толкова ли е обрасла от зависимости тази система и наистина ли липсва кураж в съдийската колегия, а защо не и в прокурорската, въпреки пирамидалното ѝ управление, да се противопостави на това?

МЛ: Да, кураж липсва. Липсват и хора, които да се противопоставят на тези зависимости, тъй като вече от десетилетия системата се възпроизвежда именно от такива фигури – зависими, с бюрократично мислене, хора чиновници в съдебната система, което е изключително опасно. Още по-опасен е страхът, който се насажда. Аз съм убеден, че това, което се случва с подкрепата за Гешев, подписките от прокуратурата и МВР, е резултат от страх и от зависимости. А мнозинството от почтени магистрати заема апатична позиция просто защото знае, че ще пострада.

ВП: Или остават самотници като господата Лозан Панов и Калин Калпакчиев например.

МЛ: Ако мнозинството от гражданите и магистратите продължава да оставя само няколко души, макар и няколко десетки, да говорят истината, а не ги подкрепя явно и активно, нищо няма да се промени. Будното гражданско общество и будните магистрати са отговорът на всяка злоупотреба във всяка система. Когато има повече граждани и повече магистрати, които се противопоставят на корупцията, тогава ще бъде много по-трудно да се атакува някой лично, тъй като стрелите трябва да бъдат насочени към повече мишени. Сега мишени са няколкото говорещи магистрати.

ВП: Вие заявихте, че искате да влезете в политиката, за да се борите за промяна на съдебната система, за освобождаването ѝ от политическите и мафиотски зависимости. Сега, след като вече е ясно, че ще водите листата на „Демократична България“, имате ли идеи какво бихте могли да направите от позицията си на общински съветник?

МЛ: Участието ми в общинските избори е първата възможна стъпка да работя за тази промяна. Разбира се, в законодателния орган ще бъда по-полезен. Но и в Общинския съвет на София, която е с огромен бюджет и население и където видимо управлението е лошо, ще имам възможност да бъда активен на политическата сцена. За да се случи това, първо трябва обществена подкрепа, тъй като иначе всяка мярка за промяна, каквато и да е тя, е обречена на неуспех. Затова как ще ме възприемат гражданите, ще бъде първият тест за политическата ми изява.

Работил съм 16 години праволинейно, нямам проблем да се противопоставям и на централната власт, когато е в нейната компетентност да реши някакъв въпрос и не го прави. Но действам публично, защото публичността е единствената защита в нашето общество. Обикновено промените, които съм искал в съда, се случваха. Трудно, но успявах да ги извоювам. Мисля, че ще мога да се справя и в Общината, в която има изключително много злоупотреби – в инфраструктурните проекти, с боклука и т.н.

ВП: Да, Столичната община има огромен бюджет и затова апетитите да се усвоят пари от него са също огромни. Но да се върнем на започналата вече, макар и неофициално, предизборна кампания. В публичния разговор за това кой ще е следващият кмет на София, упорито се налага тезата, че балотажът ще е между Йорданка Фандъкова и Мая Манолова, но никой не казва, че кандидатът на „Демократична България“ има шансове да се изправи срещу една от двете дами. Защо е така според Вас?

МЛ: Именно за да бъдат намалени тези шансове, ни се представя, че алтернативата на Фандъкова е Манолова, а на Манолова – Фандъкова. А всъщност и двете са кандидатки на статуквото. Фандъкова е зам.-председателка на ГЕРБ, която въведе порочния модел на управление, а Мая Манолова беше избрана с гласовете на ГЕРБ за омбудсман, гласува Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и дори не се посвени да каже, че тя го е предложила за този пост.

ВП: В сряда в един от сутрешните телевизионни блокове Манолова се извини и каза, че отчита това като грешка, която днес не би допуснала.

МЛ: Да, да, сега се извини. Но тогава тя беше една от активистките, които критикуваха протестиращите срещу правителството на Орешарски с един маниер на пренебрежение към гражданите и с твърдения, че протестите са платени.

ВП: По-важно е, че тя обяви подкрепата за нея – освен от БСП, и от няколко „дясноцентристки формации“, както ги нарече Манолова. Ако все пак тя стане кмет на София, как ще се позиционира групата на „Демократична България“ в бъдещия Столичен общински съвет?

МЛ: Ако Мая Манолова, която е представител на статуквото, бъде избрана за кмет, ще ѝ бъде много трудно да продължи да работи по начина, по който е работила досега. Защото нашата заявка е, че ще бъдем критични и активни и ще изнасяме всяка информация за нередности. Така че при всички случаи ще дисциплинираме който и да е кмет да работи в рамките на закона и ефектът от това зависи колко многочислена ще бъде групата на „Демократична България“.

Крайно време е гражданите да обърнат гръб както на партиите на статуквото, каквито са големите ГЕРБ и БСП, така и на останалите политически ренегати, които през годините се менят и се присламчват към всеки, който може да им даде малко трохи от трапезата. Тези партии са изчерпани и е време наистина за промяна.

ВП: Не е ли грешка, че десният вот в столицата ще бъде разделен, макар че кандидатът на „Спаси София“ се легитимира като граждански?

МЛ: Не знам какво значи грешка. Едно обединение зависи от субектите, които би следвало да го направят. И се постига, ако е възможно – защото трябва да бъде поискано и направено от двете страни. Никой не може да бъде накаран насила да приеме едната или другата теза. От „Демократична България“ посочиха, че са имали разговори с кандидатите на „Спаси София“, но в крайна сметка до споразумение така и не се е стигнало. А самият Бонев заяви, че не желае политическа подкрепа. При всички случаи обаче, когато правиш заявка за политическа дейност, това означава, че ще бъдеш в политиката. А трансмисията на гражданските интереси става през политическите партии – не само у нас, а в целия демократичен свят. Борис Бонев е активен млад човек и ми се струва, че той се опитва да превърне своето хоби в професия. Но без подкрепа от структури, от общински съветници политика не се прави. И затова, ако такъв човек спечели, няма да е особено ефективен.

ВП: Очевидно в кампанията не може да се разчита на феърплей. В опорочена медийна среда като нашата архитект Борислав Игнатов вече стана жертва на отвратителен компромат, излязъл на страниците на една жълта медия. Но все пак някой е предоставил тези видео- и фотоматериали на редакцията. Подозирате ли, че това може да са хора и от средите на полицията?

МЛ: Целият ми опит в съдебната система, който включва наблюдения върху работата на силовите структури и на МВР, за съжаление, ми дава основания за подозрения, че информацията за публикацията срещу кандидата на „Демократична България“ може да е излязла и оттам. Не знам дали е така, но не изключвам тази възможност. Това е извънредно опасно и ще бъде вредно за държавата, ако така е станало. Единствената правилна реакция в случая е да се търси отговорност от този, който си е позволил да предостави тази лична информация, и от тези, които я публикуваха. Останалите – и архитектът, и жената до него, са жертви на компромат, на изнудване, на очерняне на имената им. Личният живот на тези хора не засяга гражданите и изместването на центъра към това какво бил направил един или друг вкъщи или с друг партньор, включително и в интимния си живот, е тенденциозно и неприемливо.

ВП: Самият факт, че прокуратурата отказва да се самосезира и да разследва подобни деяния, не е ли сигнал, че в предизборната кампания могат безнаказано да се използват всякакви средства?

МЛ: Прокуратурата показва, че като не е активна по отношение на такова поведение, всеки, позволил си да критикува статуквото, може да стане обект на подобна репресия и няма да получи защита. А прокуратурата е тази, която в лицето на Сотир Цацаров пише поздравителни адреси до ПИК, изфабрикувала скандалната публикация. За това става въпрос – и прокуратурата, и медиите на статуквото създават една абсолютно нездравословна среда, в рамките на която всеки активен опит на хора да извършат промяна ще бъде мачкан с всички средства.

ВП: Тоест да разбирам, че в кампанията може да очакваме всичко?

МЛ: И назад времето показва, че кампаниите са се водили винаги с компромати и мръсни игри и за съжаление, тази тенденция се засилва. Но феърплей не е имало в нито една кампания досега.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Методи Лалов в „Денят с В. Дремджиев“ от 18 септември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Знамената се скъсаха, дами и господа, езиците – не

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/znamenata-se-skusaha-dami-i-gospoda/

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Съмнявате се? Когато БНР безпрецедентно спря излъчване в цялата страна в петък, 13 септември, от 6 до 11 часа, поради внезапна „техническа профилактика“, прокуратурата влезе на проверка защо се е случило. От ДАНС ѝ пратили писмо, че така е застрашена националната сигурност, понеже БНР е стратегически обект.

Проверката, разпоредена и на ДАНС, СЕМ и Комисията за регулиране на съобщенията, се ръководи пряко от заместник главния прокурор Иван Гешев, единствения кандидат за главен прокурор. Същият, за когото на журналистка от БНР намекнали да спре да води предавания, докато не бъде избран на поста – тоест до 24 октомври, когато изслушването и изборът ще станат в един ден.

Истината ли търси г-н Гешев, или алиби за невиновност?

Да видим.

Радиото спря заради страх. Страхът на един новоизпечен генерален директор, който се стресна да не би журналисти от „Хоризонт“ да направят неконтролиран „взрив“ в ефир (от тях всичко може да се очаква!) и в 21:16 ч. на 12 септември обяви „профилактика“.

Уплахът му дойде заради реакцията във и извън БНР на новината за внезапното сваляне от ефир на журналистката Силвия Великова и отнемането на нейния ресор – правосъдие. Така тя щеше да стане един мълчалив старши редактор, който няма право да ходи на събирания на Висшия съдебен съвет (ВСС) и на протести срещу кандидата за главен прокурор и да задава с изнервящо постоянство едни неудобни въпроси.

И този човек, наречен Светослав Костов, избран преди малко повече от 2 месеца за генерален директор, очевидно е решил, че ще гарантира своята кожа, кабинет и сигурността на статуквото, като спре БНР. Няма медия – няма проблем. Добре че не държи ядрено куфарче.

Ами ако през тези пет часа се бе случило бедствие, което да налага уведомяване на населението? Но страхът се оказа по-силен от статута на една обществена медия като стратегически обект, с който един генерален директор трябва да е наясно.

Значи ли това, че ако ВСС не избере Гешев, радиото ще спре за цял ден?

„Главанаци, главанаци е точната дума. Имам чувството, че го правят нарочно“, коментира премиерът Бойко Борисов в Русе относно казуса с Великова и обяви, че е разпоредил вчера да бъде спряно „това безобразие“ – иначе като партиен лидер, чрез парламентарната група на ГЕРБ, щял да поиска оставката на Костов. Така премиерът се показа хем дистанциран от скандала, хем спасител на свободата на словото – неговото обаждане върна обратно Силвия Великова в ефир, след като ѝ бе отнет от тези-които-искат-Гешев-за-главен-прокурор. Диагноза за държава, която е на 111-то място по свобода на словото.

А всъщност „главанаците“ са на Борисов и на ГЕРБ продукт. Всички регулатори в държавата възпроизвеждат властовия модел и на практика работят като застрахователни брокери за управленските интереси. За бившия спортен журналист Костов от СЕМ гласуваха Бетина Жотева (квота на президента Плевнелиев), Розита Еленова (квота на БДЦ на Христо Ковачки) и София Владимирова (председател на СЕМ, от квотата на ГЕРБ). Същата „тройка“ избра и Емил Кошлуков да оглави БНТ, въпреки неубедителната професионална биография и протести при влизането му в БНТ през 2017 г. В журналистическите среди е добре известно, че ако искаш да спечелиш такъв пост, предварително трябва да си „поканен“ от управляващите.

СЕМ и парламентът просто легализират поканите.

Протестът пред БНР в защита на свободата на словото, повод за който стана отстраняването на Великова, събра журналисти от много медии и показа, че въпреки „ибрикчиите на щат“ (по Мирела Веселинова, „Капитал“), има общност, ядро от хора, които са готови да защитят колегите си и достойнството и честта да си журналист. Това е добрата новина. За последните десетина дни подобно обединение зад кауза се случва за втори път. Първият бе декларацията, подписана от над 25 медии и десетки журналисти, с която призоваха политиците да спрат да легитимират издания като сайта ПИК – повод за нея бяха публикуваните интимни снимки на приятелката на един от кандидатите за кмет на София.

В своя декларация Асоциацията на европейските журналисти изразява тревогата си за „превратa, който се извършва в журналистическата професия в последните години“, както и че „един от стълбовете на демокрацията – институцията на правото да бъдеш информиран, е тежко увредена“. Случаят със Силвия Великова тества имунната система на българската журналистика – има ли защитни сили, или е тотално блокирана от некомпетентност, поръчки, страх, корупция и сервилност към властта, която и да е тя.

Все още имаме имунитет.

„Хората, които сме тук, защитаваме професията“, заяви Елена Енчева, дългогодишна журналистка, отразяваща съдебната система за сайта DeFacto.bg. За честта на професията пред радиото излязоха и колеги на Силвия, независимо от съгледвачите на шефа на БНР, които да му докладват.

Отнетият (макар и за няколко часа) глас и микрофон на журналистката коства стола на прясно назначения и.д. директор на програма „Хоризонт“ Николай Кръстев. Той подаде оставка, както е редно да постъпи и генералният директор на БНР.

Кръстев пое отговорността и на пресконференция, на която не се яви Светослав Костов, обясни, че не му е въздействано – ама никак – и това е негово лично решение. В своя позиция по-рано ръководството на БНР, тоест Управителният съвет, начело с генералния директор Светослав Костов и подбрания от него състав – юристите Галя Тренчева и Димитър Димитров и журналистите Мария Маркова и Стефан Ташев, споделят становището на Кръстев, че липсва безпристрастност в предаванията и Великова е представяла едностранна позиция. Затова ѝ назначават дубльор в ресора.

В името на плурализма.

Въпросът оттук нататък е чии репортажи ще звучат в ефир и кой – тя или дубльорът, ще отразяват работата на прокуратурата например.

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Несъмнено.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Престъпление и оправдание, или колко ни струват прокурорските грешки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kolko-ni-struvat-prokurorskite-greshki/

Над 5 млн. лв. е платил българският данъкоплатец през 2018 г. за влезлите в сила осъдителни решения срещу прокуратурата. През 2017 г. сумата е била близо 4,4 млн. За сравнение: 4 млн. лв. е бюджетът на Държавна опера в Стара Загора за 2019 г., толкова струва ремонтът на пътната инфраструктура в Добрич, както и ремонтът на храм-паметника „Св. Александър Невски“, а във Велинград за същата сума се строят социални жилища.

За последните десет години сумата, която българите плащат за незаконосъобразни действия на обвинението, е набъбнала значително – през 2010 г. тя е около 1 млн. лв. За осемте години, изминали оттогава, гражданите са платили близо 26 млн. лв. за обезщетения по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Това показва справка в докладите за прилагането на закона и за дейността на прокуратурата и на разследващите органи, изготвяни от самия главен прокурор.

Според специалисти причините за този ръст са две: привличане на лица без достатъчно доказателства за тяхното участие в престъпление, което на свой ред може да се дължи както на прокурорски грешки, така и на образуване на поръчкови производства; и повишаване на компетентността на самите адвокати, що се отнася до воденето на подобни производства.

За цената на ареста, когато се превърне в шоу

На 1 април 2010 г. група мъже с черни маски на главите и якета, на които с бели букви пише МВР НСБОП (Национална служба за борба с организираната престъпност), изкачват стълбите на Военна болница, за да търсят бившия военен министър Николай Цонев – в част от съвместна операция между ДАНС, МВР, Националната следствена служба и Софийската градска прокуратура. Става въпрос за подкуп, казват властите. Мъжете влизат в Клиниката по оториноларингология, откъдето според документите малко по-рано Николай Цонев е изписан след операция на носната преграда. Цонев говори по телефона. „Остави телефона! Ръцете горе! Не мърдай! Белезници!“ Случващото се изглежда като нискобюджетна продукция на Боливуд.

Но не става въпрос за първоаприлска шега, а за съвсем сериозна акция. „Г-н Цонев, ще бъдете обвинен… имате право да мълчите. Ще бъдете обвинен в престъпление корупционно, тъй като сте си абсолютен престъпник… Колеги, като към всеки един престъпник, както трябва – долу на земята!“, чува се гласът на заместник градския прокурор Роман Василев зад камера. Отговаря му твърде ентусиазиран служител: „Разбрано! На колене! На колене!“ Следва насочване на оръжие към тила на Цонев, а на въпрос от негова страна какво престъпление е извършил, отговорът е „Гледай надолу!“. След това е ред на медиите да раздухат станалото – видеоматериалът е предоставен на всички журналисти, докато различни лица от прокуратурата говорят за доблест и успех. Формулата работи безотказно.

В нея обаче има едно финално уравнение, което често убягва на избирателите, следящи в захлас подобни „акции“ пред екраните у дома. А именно – арестът не е краят на един процес срещу дадено лице, а едва неговото начало. В Конституцията на Република България изрично е посочено, че „всеки има право на адвокатска защита от момента на задържането му или на привличането му като обвиняем“ (чл. 30, ал. 4), както и че „обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда“ (чл. 31, ал. 3). Същото се гарантира от Хартата на основните права на Европейския съюз (чл. 48).

През ноември 2018 г. става ясно, че шоуто „Цонев“ струва на българските данъкоплатци 100 000 лв. Делото за подкуп, по което „абсолютният престъпник“ е оправдан окончателно още през 2015 г., е фиаско. Софийският апелативен съд заявява, че причинените на Цонев вреди значително надхвърлят обичайните по други подобни дела.

Игра за общественото мнение

В доклада на главния прокурор Сотир Цацаров от 2018 г. се казва, че преобладаващият дял от осъдителните съдебни решения по ЗОДОВ съставляват именно случаи на незаконно обвинение. Докладът гласи още, че „професионалната квалификация на прокурорите от първоинстанционните прокуратури трябва да бъде повишена, за да се сведат до минимум неоснователните обвинения“.

Важно е да се отбележи, че осъдителните решения по ЗОДОВ не са единствено казуси на „невинните“ срещу „лошите“. Дори в случаи, когато законът е на страната на обвинението, некомпетентността при образуване и водене на производство изиграва своята роля.

Изрично се подчертава и необходимостта говорителите на прокуратурите, прокурорите и административните ръководители „внимателно да преценяват в кои случаи и каква информация за разследването да предоставят публично, с оглед презумпцията за невиновност и правата на лицето, срещу което се упражнява наказателна репресия“. Това важи особено в случаите, които са обект на силен обществен интерес.

Макар тези препоръки да се откриват в не един доклад на Сотир Цацаров, очевидно тяхното изпълняване затруднява прокуратурата, тъй като осъдителните решения срещу нея, както и обезщетенията, които държавата плаща, нарастват. Остава само да гадаем дали това е причината в последните два доклада – за 2017 г. и 2018 г. – да липсва точната сума на изплатените обезщетения, която иначе присъства в повечето доклади за последните десет години. Когато изискахме сумите по Закона за достъп до обществена информация, стана ясно, че те надвишават в пъти присъдените обезщетения през последните няколко години.

В решението на Върховния касационен съд от 2015 г., което оправдава Цонев и другите двама подсъдими – Петър Сантиров и Тенчо Попов, се казва, че делото е „емблематичен пример за провокация към подкуп“, инсценирана и проведена от тогавашния следовател Петьо Петров. Кому е нужно?

Със сигурност в действията на прокурори, разследващи органи и съд има огромна доза грешки и некомпетентност, която се дължи на дефицити по цялата верига на системата – от образование до работна етика и натиск от страна на самата система. Ала специално публичните акции имат и друго обяснение – бухалка срещу неудобните и/или лесен инструмент за трупане на точки за властта. Те смачкват репутацията на нарочените лица, уронват достойнството и често водят до пълен кариерен срив за първите, а вторите бързо се издигат в очите на избирателите.

Арестът на Николай Цонев е част от „кръстените акции“ на Цветан Цветанов, който по това време е министър на вътрешните работи. Журналистите тогава проявяват хумор и именуват видеата от арестите „МВР пикчърс“. Цената им днес възлиза на над 1,6 млн. лв.

Тъй като престъплението е много по-шумно пропагандирано от оправданието, в играта за общественото мнение има значение само първата фаза. Месец след ареста на Цонев Цветан Цветанов задминава по рейтинг дори вожда Борисов. А народът? Народът помни арестите, но надали знае колко са осъдените. Или точно колко му е струвал билетът за цирка.

Всяко чудо за три дни

Паметта е къса, независимо дали става дума за казуса с „бебето във фризера“, когато отново Цветан Цветанов си позволи да раздава присъди от трибуната на Народното събрание, а медиите нарекоха лекарите „убийци“; или съсипването на бизнес в случая с дружеството „Голд Лизинг“, което впоследствие осъди прокуратурата за над 800 000 лв. Последният случай беше част от така нареченото разследване „Големият октопод“, което завърши с прекратяване на наказателното производство, тъй като прокуратурата не успя да внесе обвинителен акт. Друга зрелищна операция от 2010 г. – „Медузите“, коства на данъкоплатците общо 90 000 евро, определени от Европейския съд по правата на човека в Страсбург в осъдителното му решение срещу България.

Проблемът е както в действията на прокуратурата, така и в криворазбраната представа на българското общество за това какво означава правосъдие и функционираща независима съдебна система. Уморени от беззаконие и произвол, българите с удоволствие съпреживяват зрелищните акции пред телевизорите, по време на които „лошите“ са унизително наказвани от силната ръка на закона. Виновният трябва да си понесе унижението, считат всички. Ала това, че виновният става виновен само с присъда, е твърде сложно и удобно пропускано. Къде по-лесносмилаемо е първичното риалити правосъдие, което обаче е символ на същия произвол и некомпетентност, които хранят колективното недоволство.

Шоуто трябва да продължи

Отново през април, но през 2018 г., в центъра на София по обвинение за подкуп е арестувана кметицата на столичния квартал „Младост“ Десислава Иванчева, която стои с часове пред камерите на медиите, а доказателства се събират в отсъствието на адвокат. От bTV лаконично отбелязват ден по-късно, че „в последните години за такива арести България е осъдена повече от пет пъти в Страсбург“.

През януари т.г. Петко Дюлгеров, подсъдим за посредничеството при предаването на подкупа, се отказва от показанията си и твърди, че те са дадени под натиск. Вероятният нов главен прокурор Иван Гешев заяви, че това е най-големият случай на заловен подкуп в България, докато Държавният департамент на САЩ го посочи като пример за полицейско насилие и унизителен арест. В момента Иванчева е под домашен арест, докато обжалва присъдата от 20 години затвор. Около случая остават множество въпросителни.

Обект на обществено внимание в момента е и „ТАД Груп“, чиито собственик (който е и учредител на ГЕРБ), търговски директор и служител са основни заподозрени лица за теча на данни от системата на НАП, станал известен като #НАПлийкс. Прокуратурата периодично „пуска“ доказателства на медиите, а бърз поглед към тях показва, че представянето на случая често е далеч от етиката. Както при Десислава Иванчева, и тук не можем да коментираме събитията преди окончателното решение на съда. Но няма как да ги следим, без да получаваме дежавю.

Предвид горчивия опит, прокуратурата и разследващите органи би трябвало да са много внимателни в разиграването на престъпление и наказание пред медиите и обществото. Дори да предстои (макар и номинално) избор на нов главен прокурор. Защото тази стратегия често завършва като престъпление и оправдание. А традиционно оставки няма.

Сумата расте и е за наша сметка. Докога? Вероятно докато се научим да помним и да изискваме реално правосъдие вместо правосъдие в риалити формат.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Войната за правата на детето

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/voynata-za-pravata-na-deteto/

Националната стратегия за детето 2019–2030 г. бе отменена в началото на тази година след протести на родители, чиито страхове са подхранвани от невярна информация, циркулираща из интернет още от 2012 година насам. Не бях посещавала Facebook групата „Не на Стратегията за детето…“ от май месец насам, но публикация за пропагандни листовки, пускани в пощенските кутии, отново привлече вниманието ми. Написах името на групата в полето за търсене, но за моя изненада, не открих нищо. Групата сякаш бе изчезнала.

Достъпът ми и до събития, свързани със Стратегията, дори когато не се организират от групата, също е ограничен. Мога само да гадая защо – вероятно серията от материали за протестите през май т.г. не се е харесала някому. Независимо от това протестите продължават, макар и с нови и нови каузи, а с тях продължава и търсенето на истината в блатото на сензацията, страха и гнева.

Стратегия и зрелища – част първа и част втора

Въпросителните около протестиращите

Макар движението да претендира за grassroots генезис (инициирано отдолу, от гражданите) и със сигурност да има своите последователи, които искрено вярват в разпространяваните твърдения, около неговата автентичност остават множество въпросителни.

Групата в социалната мрежа е набъбнала до близо 160 хиляди членове. Създателката, профил с името Христина Рунтова, вече не присъства сред администраторите. Познат профил с име Jennyfer Sidore все още е част от екипа – същият акаунт написа в социалните мрежи през пролетта, че тогавашните протести не са организирани от хората, които виждахме в социалките, без да разкрие кой всъщност стоеше зад майските протестни действия. Това остава без отговор. Настоящата акция „срещу антисемейните закони“ ще се състои пред норвежкото консулство, а зад нея отново стоят групи във Facebook – поне засега.

Трябва да се отбележи, че реално протестиращите родители са значително по-малко от членуващите в групите. От около 100 хиляди членуващи в групата, на протеста в София, на който присъствах през май, имаше едва няколкостотин души. Любопитно е и че самото движение все още няма своите разпознаваеми лица и лидери в реалното пространство, макар да са минали месеци от неговото създаване.

Има и изявен религиозен елемент. Протестите през май преминаха под зоркия поглед на икони, а на сайта на протестиращите (няма информация относно собствениците на домейна, нито лица за контакт в самия сайт) има преводни материали от чуждестранни организации и личности, обявяващи се против абортите, разводите и други граждански права – например материал на LifeSite News, собственост на канадската лобистка организация Campaign Life Coalition, която е против абортите, контрацепцията и сексуалното образование. В същото време протестиращите не са предложили нищо на институциите, нито са изпращали критики и становища.

Кой се страхува от големия норвежки вълк?

Всичко това рисува картина на дезинформация и път към радикализиране на определени кръгове срещу нещо – било то Норвегия, Запада, неправителствените организации или друго, – но не и на търсене на конструктивен диалог и алтернативни решения. Настоящият протест вече не е срещу Стратегията, а срещу „идеологията Барневернет“ и „норвежкото ноу-хау за контрол над гражданското общество в целия свят“.

За норвежката система за закрила на детето разговаряхме още миналата година. Тогава стана ясно, че проблем има и той се състои както от културни, така и институционални фактори.

За съжаление, темата отново се превърна в поле за битки между две крайни групи в обществото. Тези, които вярват на всички истории за лошия западен свят, за норвежците педофили и похитители на деца и за моралния упадък на Европа, срещу онези, които пък смятат, че щом е Западна Европа, а още повече Скандинавия, няма начин да не са прави. Твърде черната срещу твърде розовата представа за света около нас. И двете нямат допирни точки с него обаче.

Това сподели журналистката Капка Тодорова пред „Тоест“. Един бърз преглед на руските публикации по темата тогава показа, че тя активно се експлоатира с цел обрисуване на страховит образ на Норвегия и моралния упадък на Запада.

На 5 септември се проведе пресконференция с обявени „видни юристи и родители от цяла България“. Нямах достъп до събитието с личния си профил във Facebook. Организаторът е профил с име July Shmatko, показващ първа активност през 2018 г., а достъпното съдържание в профила му е основно свързано с тази тема. Единствените две конкретни имена, посочени в анонса на пресконференцията, бяха на Валентин Желев и Александър Желев, представени като публични личности и изобличители на антидетските и антисемейни практики в България, Норвегия и по света.

Разговарях с Александър Желев, който потвърди, че той и баща му Валентин Желев са организатори на пресконференцията, но нямат общо с групата срещу Стратегията във Facebook. Желев живее във Варна, но администрира група за българи в Норвегия. Той потвърди, че познава някои от хората зад групата против Стратегията, с които споделят обща кауза, но не назовава имена. Притеснен е от прекалената намеса в личната сфера на семейството, като самият той казва, че лично е бил потърпевш от мерки, които приема за несправедливи и неоснователни. Александър Желев определя себе си като изследовател, но не провежда своята дейност в академична институция или организация. „Изследовател съм, просто изследвам нещата. Не разполагам с някакви бележки от някой, че съм изследовател“, споделя ми той.

Министерството на труда и социалната политика излезе с позиция срещу „неверните твърдения в публичното пространство“ по повод промените в законодателството в областта на закрилата на детето:

В действащите от 2006 г. текстове, които регламентират основанията за настаняване на дете извън семейството, няма промяна. Както досега, така и след 1 януари 2020 г., подобна временна мярка за закрила ще може да бъде предприета единствено с решение на съда, при това само в много крайни случаи на насилие, неглижиране и нарушаване на интереса на детето (склоняване към проституция, просия, трафик). Последните промени в Закона за закрила на детето не променят действащите от повече от 13 години разпоредби, а само премахват възможността за настаняване в специализирани институции, тъй като до 2021 г. всички домове за деца, лишени от родителска грижа и домове за медико-социални грижи за деца ще бъдат закрити.

Сравнителна таблица между сегашната нормативна уредба и промените в Закона за социалните услуги, респ. Закона за закрилата на детето и Семейния кодекс

Александър Желев не вярва на институциите. „Злото го обличат в красиви дрехи, в една прекрасна опаковка, и ни го приподнасят за добро“, казва ми той. Неговите опасения са, че социалните служби „правят каквото си пожелаят, без оглед на никакъв интерес на детето и семейството“. Според него не е необходимо образование в областта на правото, за да бъдат разбрани законодателните промени. За съжаление, той не успя да предостави на „Тоест“ резултати от своите изследвания, които да илюстрират конкретно и системно „порочните практики“, които го тревожат.

Информационен миш-маш

Исканията на протестиращите често са противоречиви – понякога те се обявяват срещу прекалената държавна намеса в семейните политики, но същевременно искат изземване на функции, осигурявани от неправителствените организации, и поверяването им на държавата.

Александър Желев не успя да ми обясни конкретната методология, по която провежда своите изследвания в областта и как точно получава информацията си. Когато настоявам да разбера повече за процеса, той ми казва, че не желае да води този разговор, защото се чувства критикуван:

Нямам намерение на никого да доказвам нищо. Това, което изкарвам като информация, човек го чувства истина ли е, или не е истина.

За него това, че със свои съмишленици и адвокати е канен да говори пред аудитория, е достатъчно доказателство за работата му. „Дали това е правилно и неправилно, достоверно и недостоверно, е въпрос на това доколко човек е информиран. Нямам никакви претенции да съм последна инстанция или да разполагам с абсолютно точна или конкретна достоверна информация. Това, до което стигам, аз го изкарвам наяве. Някъде е възможно да има недостатъци в информацията, но в общи линии това, което изкарвам наяве, се покрива с истината и практиката го показва“, смята той.

По темата разговарях и с изпълнителния директор на Националната мрежа за децата Георги Богданов. НМД работи с над 76 хиляди деца и 13 хиляди семейства. „Ние сме там, където държавата я няма и където човекът е останал безпомощен, сам и в безпътица. Огромно усилие е да хванеш родителя на детето с увреждане от едно забутано село и да го заведеш в областния град, да му изкараш лична карта, да минеш през системата на ТЕЛК, да съдействаш детето да влезе в училище, да помогнеш на родителите да си намерят отново работа и след няколко месеца или години да видиш, че са си стъпили на краката. Преди 10-15 години нямаше към кого да се обърне човек, на кого да се обади да подкрепи детето или родителя компетентно и професионално. Нашите специалисти работят всеки ден на терен с тези деца и семейства. Знаем какви са проблемите на хората и как да помагаме.“

Относно притесненията на родителите Богданов потвърждава, че детето може да бъде взето от родителите, за да му се окаже спешна полицейска помощ и закрила. Но противно на циркулиращото из социалните мрежи, това става само със съдебно решение. „Понякога и 30 минути са много за едно дете, когато се блудства с него, когато е изнасилвано, карано да проституира, подложено на трафик и системен тормоз. Но това не са еднолични решения и те не стават по анонимни доноси, а след проверки на полицаи, психолози, социални работници и лекари, които работят в екип“, категоричен е той.

Липсата на доверие в институциите

Ние имаме ниско доверие към институциите, а също така и към цялата политическа класа, и като граждани сме много ядосани и недоволни, и то не без основание.

Това казва Георги Богданов, а в разговора ни с Александър Желев се усеща силно именно това недоверие в институциите. Той е загрижен, че не само държавата, но и неправителствените организации се намесват в най-личното на хората – семейната сфера. „Вместо да помагат на хората, започват да ги размотават по бюрократическите им лабиринти и хората се побъркват, не знаят какво да правят“, казва ми той.

Желев изразява съмнение, че българските адвокати са достатъчно компетентни, за да помагат на хората с проблемите, от които той се интересува. „Както хората не знаят какво да правят, така и адвокатите не знаят какво да правят, и социалните служби и другите инстанции си правят с хората каквото си пожелаят – това е така в България без всякакви стратегии,“ убеден е той.

Когато погледнем отвъд крясъците и белия шум, виждаме, че социалната тъкан на българското общество е разкъсана и повечето граждани на страната нямат доверие нито в държавните, нито в неправителствените институции, нито един на друг. Това недоверие ни прави изключително лесно податливи на манипулации от всякакъв вид, независимо дали те са в полза на политически, религиозни или други интереси. Именно затова у нас подобни акции жънат успех.

„Трябва да бъдем отговорни граждани и когато става въпрос за здравето на човешко същество, всички ние – и родители, и професионалисти, да бъдем нащрек и да съдействаме, за да бъде опазен животът и здравето на детето“, споделя Богданов. Неговите думи са символ на най-абсурдното в целия казус – че както наплашените родители, така и структурите, срещу което те са настройвани, имат обща цел – благосъстоянието на децата. Той допълва:

Социалните работници не искат да има деца в риск. За тях също е най-добре детето да бъде при своето семейство, това е най-добрата среда за всеки, стига в дома му да посрещат неговите нужди и то да не страда.

Според родителите, обявили се срещу механизмите за закрила на детето, всяко дете може да бъде считано за дете в риск. Георги Богданов не е съгласен. „За един шамар няма да ти вземат детето. Това, че си накарал детето да ти помогне в градината, да измие чиниите – не е лошо, добре е детето да се учи на труд и усърдие“, категоричен е той. „Но ако си го спрял от училище и го караш да работи по 15 часа на ден на полето или да гледа другите деца, каквито случаи има, това дете е в риск и се нуждае от закрила. Такова е и дете, чиито основни потребности не са задоволени: например то е недохранено, видимо е, че гладува системно; или е затворено, изолирано; или е пренебрегвано от хората, които трябва да се грижат за него; дете, което скита без надзор; което е жертва на сексуална експлоатация или унизителен тежък физически труд.“ Той подчертава изрично, че социалните работници правят разлика между двете ситуации.

Друг проблем в очите на родителите е т.нар. „телефон на доверието“. Георги Богданов обяснява, че този телефон съществува в цяла Европа и на него деца, както и възрастни, могат да търсят помощ и съвет при екстремни ситуации или проблем с дете. „В почти цяла Европа тези телефони се управляват от неправителствени организации и се контролират от държавни институции. В Гърция например детската телефонна линия се управлява от неправителствената организация „Усмивката на детето“. В демократичните страни има дейностти, които са отредени за организации на гражданите, и такива, които са отредени за държавата и бизнеса“, разяснява той. Тоест ако родителите искат по-малко държавна намеса, то неправителствените организации са логичният избор и лост за противодействие на държавен произвол.

Засягаме и друга болна за родителите тема – сексуалното образование. Георги Богданов обяснява, че на първо място, подобно образование помага на децата да се предпазват от сексуално посегателство. Опитът показва, че това се случва както в семейството, така и на улицата и в училище.

„В България годишно се правят около 2000 аборта от тийнейджърки и това е потресаващо“, разяснява Богданов. „Децата се интересуват от темата не по-малко от възрастните, но ние не знаем как да говорим с тях. И те се образоват в интернет. Това води до ранна сексуализация, сексуални контакти и бременности. Дезинформацията до такава степен изкривява истината и реалността, че се говори как 4-годишни деца щели да се учат на мастурбация. Такова нещо няма в нито един документ на Световната здравна организация! Там темата за детската мастурбация е насочена към професионалистите, които трябва да я разпознават като част от нормалното детско развитие и да знаят как да реагират. А не възрастните да връзват децата – каквито случаи има, – да ги бият или унижават, когато станат свидетели на подобно поведение.“

Задънена улица

Фактите нямат сила да убедят уплашените родители. Дезинформацията изпълнява своето предназначение – да повлияе на емоциите, които на свой ред заслепяват разума. И поляризират обществото в две крайности. С правилната доза страх, сензация и гняв дори най-безумната теория изглежда правдоподобна. Макар всички страшни приказки да са лесно проследими години назад до съмнителни сайтове и анонимни форуми, и макар повечето източници, разпространяващи тези твърдения, да са неофициални, без авторство и да не боравят с конкретни доказателства, формулата работи безотказно.

„Ние сме свидетели на една съвършено нова идеология, която се налага, отричайки постиженията в областта на правата на човека. Както Януш Корчак е казал: „Правата на човека започват с правата на детето“. Множество публикации в чуждия печат и в България посочиха двете линии, по които се финансира налагането на тази идеология. От една страна, това са крайнодесни християнски организации, а от друга – пропагандата от Русия, която залива цяла Европа. България не е изолиран остров,“ казва Георги Богданов.

Към края на разговора ни с Александър Желев го питам какво иска лично той с тези протести. „Да се спазва Всеобщата декларация за правата на човека, да се спазва Конституцията на Република България, да няма закони, които да ѝ противоречат и поправки в законите, членове и алинеи, които да противоречат на тези два основополагащи документа“, ясен и категоричен е той. В крайна сметка тогава и двете страни искат едно и също. Проблемът е другаде.

Георги Богданов казва:

Необходимо е да има и масово обучение за всички ни по медийна грамотност и разбиране какво е фалшива новина или изкривена истина и как да се предпазваме от нея. Всеки е свободен да протестира и да изказва своята позиция, но моят апел към родителите е: бъдете критични към информацията, с която ви заливат. Не вярвайте на всичко, търсете и други мнения, информирайте се и не се поддавайте на дезинформация!

Дори за професионалист би било трудно и изключително времеемко да провери съдържанието на една публикация, опровергавайки го твърдение по твърдение – какво остава за обикновения потребител? Георги Ангелов писа за „Дневник“ колко ефективно объркваща е дезинформацията и какви са нейните методи.

Така се оказваме в задънена улица, с гръб към стената. Зад нас се приближава първичната агресия и страх на хора, които нямат време, нито желание да слушат сухи факти. Защото те вече са убедени. Така, както само емоцията може да убеждава – фанатично, крайно, категорично. Социалните мрежи са стероиди за този механизъм. А когато опонентите са аватари, или лесно забравяме, че зад тях стоят хора, с които можем да говорим спокойно, или че е възможно да няма никого и да сме подмамени от дигитален мираж.

Единственият изход е да се обърнем и да разговаряме един с друг, за да достигнем до общата цел – ефективно гражданско пространство, в което гражданите се чувстват добре и имат доверие както един на друг, така и на експертите и институциите. Защото след разделянето на едно общество идва неговото овладяване.

Този път е социалното законодателство и правата на детето. А следващият?

Заглавна снимка: Alexas Fotos

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гори Бразилия

Post Syndicated from Вивиане Вас original https://toest.bg/gori-brazilya/

Помолихме журналистката Вивиане Вас да ни разкаже за пожарите в родината си така, че да разберем защо те се превърнаха в нещо повече от бушуващ огън и одимиха далеч извън Бразилия. Специално за „Тоест“ от Рио де Жанейро.

Превод от испански: Нева Мичева

Амазонската селва е в пламъци. Според природозащитниците виновни са обезлесяването, палежите и разтурването на институциите, които се грижат за екоравновесието. Според бразилския президент Жаир Месиас Болсонаро подпалвачите са природозащитните неправителствени организации, чиито бюджети неговото правителство е накърнило. А според новия министър на околната среда Рикардо Салес пожарите са просто резултат от сухия климат, вятъра и жегата. (Когато кризата стана международна, същият този Салес по спешност постъпи в столичната военна болница с неясно оплакване, а бразилците иронично отбелязаха в Twitter: сигурно се е натровил от пушилката на несвършената си работа.)

В началото на август бразилският Национален институт за космически изследвания (INPE) разкри пред гражданите, че обезлесяването на Амазония се е увеличило с 278% през юли в сравнение със същия месец през 2018-та, а броят на пожарите в Бразилия се е вдигнал с 83% (72 953 огнища, регистрирани до 19 август), като най-сериозно засегната е Амазония. На 11 август американците от НАСА показаха, че пожарите са толкова огромни, че се виждат и от Космоса.

Броят на пожарите в Южна Америка от 2 до 3 септември. Източник: INPE

Да убиеш вестоносеца

Недоволен от оповестените от INPE цифри, Болсонаро обвини Института в лъжа, уволни директора му, физика Рикардо Галвао (който малко преди това нарече поведението на президента „малодушно и подло“ – б.пр.), и нареди да се наеме частна фирма, която да преизчисли данните за обезлесяването. Главната прокуратура се противопостави на правителството и в специално изявление заяви, че благодарение на научното си ниво Институтът за космически изследвания се радва на световен престиж, данните му са безспорни и от неоценима полза за Прокуратурата, по самия си характер трябва да са обществено достояние и не могат да се превръщат в ръжен срещу дейността на INPE.

Още от предизборната си кампания Болсонаро не криеше своето намерение да се постави в услуга на агробизнеса1, каквото и да коства това на природата. През януари се опита да закрие независимото Министерство на околната среда (МОС) и да го слее с Министерството на земеделието (МЗ), но разбуни духовете и се наложи да се откаже. Следващата стъпка беше да ограничи ролята на МОС, като прехвърли подопечната му Агенция по горите към МЗ. Агенцията отговаря за т.нар. Кадастър на селскостопанските земи (Cadastro Ambiental Rural, CAR), който пък регулира собствеността на обработваемите терени и управлява резерватите и другите защитени територии. В крайна сметка стана така, че сега от МЗ зависят пределите и регистрацията на земите на коренното население2 и на киломболите3 – нещо, до неотдавна следено от Националния фонд на индианците (FUNAI) и Националния институт за колонизация и аграрна реформа (INCRA).

„Няма да отпуснем нито сантиметър за индианските и киломболските резервати“, закани се Болсонаро преди изборите. След изборите бюджетите на агенциите, заети със закрилата на близо милион коренни жители в Бразилия, бяха окастрени. Зачестиха новините, че „крадци на земи“4 са си присвоили поредното индианско селище и един от лидерите му е убит…

Агробизнес и агромафия

Някои транснационални корпорации реагираха на вестите за горящата Амазония, като временно спряха да купуват суровини от Бразилия. Производители на дрехи и обувки като Vans и Timberland обявиха, че престават да ползват бразилска обработена кожа. Mowi, най-големият производител на сьомга в Норвегия, обмисля варианти да се откаже от бразилската соя, която ползва за храна на рибата, а многонационалната компания Nestlé заговори за евентуална смяна на бразилските си доставчици на месо и какао.

Притеснен от възможния международен бойкот, агробизнесът в Бразилия поиска от правителството да предприеме нещо против обезлесяването и пожарите. Коалицията за климата, горите и земеделието – организация, събрала предприемачи, еколози, учени и икономисти – публикува манифест, в който заяви, че Бразилия може да бъде лидер в земеделската продукция и опазването на околната среда единствено ако вземе мерки срещу престъпленията в сектора: „Агробизнесът страда от незаконната дейност на банди, която петни репутацията му и увеличава нелоялната конкуренция в средите на производителите…“

Разследвания на Прокуратурата, на Бразилския институт за околната среда и възобновяемите природни ресурси (Ibama) и на полицията разкриха, че огромната част от обезлесяването на Амазония се дължи не на бедните слоеве от населението и тяхната непосредствена нужда от изхранване, както често се твърди, а на криминалните мрежи около крадците на земи, строителната спекула, минната дейност (особено добива на злато) и незаконната сеч, от които се изкарват милиони реали.

В масовото заграбване на територии и в обезлесяването някои едри земевладелци успешно разчитат на помощ дори от държавните структури. Един от най-показателните случаи беше т.нар. операция „Ожуара“, в която Прокуратурата неотдавна уличи 22 души в корупция, създаване на частни въоръжени отряди, изнасяне на секретна информация, пране на пари и участие в престъпна организация в течение на години в щатите Акре и Амазонас.

Пожарите в Бразилия на 2 септември. Източник: INPE

Огън на Г-7

В края на август, по време на срещата на върха на седемте най-могъщи икономики в света (Г-7), френският президент Еманюел Макрон каза, че на събирането на Г-20 през юни Болсонаро явно е лъгал, като е обещал да се погрижи за опазването на околната среда в Бразилия. И се възползва от случая, за да заплаши с нератифициране на мащабното търговско споразумение между ЕС и Южноамериканския общ пазар (Меркосур). Домакинът на срещата в Биариц нарече бразилската селва „наш дом“ и предложи държавите от Г-7 да направят дарения, за да подкрепят Бразилия в справянето с пожарите.

Предложението вбеси Болсонаро, който отхвърли даренията като „милостиня“. Това ужаси губернаторите на засегнатите от пожарите щати, един от които заяви в прав текст, че Бразилия не е в положение да „хвърля пари на вятъра“. В резултат на острата реакция Болсонаро обеща да приеме даренията на Г-7, но само ако Макрон му се извини… и междувременно оскърби съпругата му в социалните мрежи, като подигравателно сравни хубостта ѝ с тази на своята… В Twitter американският президент Доналд Тръмп охотно защити своя бразилски колега, а сънародниците на Болсонаро побързаха да се извинят за създадения от него конфуз с хаштага #DesculpaBrigitte – „Прощавай, Брижит!“. (Това не попречи на Пауло Гедес, министър на икономиката в правителството на Болсонаро, на 5 септември да се върне към „темата“ и публично да нарече Брижит Макрон „наистина грозна“ – б.пр.)

Суверенитет и взаимозависимост

Амазония е най-голямата тропическа гора в света и съдържа най-голямото биоразнообразие. Със своите близо 5,5 милиона квадратни километра селвата се простира на територията на Бразилия, Перу, Колумбия, Венесуела, Еквадор, Боливия, Гвиана, Суринам и Френска Гвиана. Амазонската гора може и да не е точно „белият дроб“ на планетата (роля, изпълнявана от водораслите в океаните), с какъвто погрешно я сравни Макрон, но продължава да бъде неин „климатик“. Разтапянето на полярните шапки е една от последиците именно от нейното съсипване. Освен това въздушните маси, идещи от селвата, действат като „летящи гори“ – техните облаци поливат насажденията далеч извън самата Амазония и зареждат реките и водните басейни в Бразилия и региона. Сега, заради пожарите, саждива пелена се стеле над Сао Пауло и превръща деня в нощ.

Болсонаро си послужи с предложението на Макрон, за да развее знамето на национализма и да заговори за бразилското право да се разпорежда по свое усмотрение с Амазония, но неговите съграждани се разкъсват между тази идея за суверенитет и другата, която отчита глобалната ни взаимосвързаност. Едно допитване на Atlas Político сред 2000 души между 29 и 31 август установи, че 51% от бразилците са убедени в логиката на това други страни да имат думата в политиките на местното правителство в Амазония. Нещо повече: 42,8% от участниците смятат, че Бразилия заслужава търговски санкции заради обезлесяването. Почти половината – 45,8%, не се съмняват, че правителството на Болсонаро е виновно за разширяването на обезлесените зони, но не по-малко – 47,5%, са на противоположното мнение. В едно обаче бразилците са съгласни: кои са преките отговорници за пожарите – 83,1% от попитаните искат задържането на крадците на земи, а 81% са против работата на мините и обезлесяването в природните и индианските резервати.

Екоцид

В началото на август, когато един журналист попита Болсонаро как според него може да се съвмести икономическият растеж със съхраняването на околната среда, президентът предложи бразилците да „акат през ден“ (да, точно с тази инфантилна лексика, неочаквана у военен и у президент – б.пр.). Шегичката не допадна на всички.

Изправени пред шеметното изпепеляване и обезлесяване на Амазония, група бразилски адвокати, специализирани в областта на човешките права и екологичното и международното право, внесоха в Международния наказателен съд в Хага сигнал за екопрестъпление на Болсонаро срещу човечеството. Тезата на юристите е, че с бездействието си спрямо пожарите и с решенията си относно околната среда бразилският президент носи отговорност за най-голямата щета, нанесена на Амазония през 2019 г.

И все пак: защо Болсонаро?

На втория тур на изборите през октомври 2018 г. 147,3 милиона бразилци имаха правото и задължението да изберат президент: 39,2% от гласувалите (57 797 847 души) се спряха на капитана в оставка от бразилските въоръжени сили Жаир Месиас Болсонаро от Социаллибералната партия, а 32% (47 040 906) предпочетоха кандидата на Работническата партия, адвоката и икономист Фернандо Адад. Невалидните бюлетини бяха рекорден брой – цели 29% (42 400 000). Тоест 55,1% от валидните гласове бяха за Болсонаро, но в действителност Бразилия беше разделена и неудовлетворена от възможностите за избор.

Второто име на новия президент, който държи да се представя като християнин, е буквално „Месия“, но в него няма и помен от Месията. Президентската му кампания се състоеше в замерване на обществото с камъни: спорни изказвания против жените, чернокожите, индианците и хомосексуалните. С дебелашки шеги Болсонаро си спечели подкрепата на най-консервативната, най-мачистки настроената част от населението. С обещания да улесни продажбата и притежаването на оръжия се хареса на изморените от престъпността граждани, зажаднели сами да въздават справедливост. Зарече се да се пребори с корупцията на предишните управления чрез трудови реформи и привлече предприемачите. Прие евангелизма (протестантите евангелисти са най-бързо растящата християнска група в Бразилия), с което допадна и на радетелите на вярата…

С две думи: Болсонаро, подобно на Тръмп в САЩ, успешно приложи формулата на тройното „б“ (boi, bala, Bíblia – „говедо, куршум, Библия“, тоест да се хареса на най-консервативните кръгове: едрите животновъди и поборниците за повече оръжия и религия в делника на обикновения човек – б.пр.). Армейското му минало допадна на носталгиците по военната диктатура, които видяха в неговата фигура възможност за „ред и прогрес“5 за страната в криза. Други бразилци, разочаровани от последните леви правителства, гласуваха „наказателно“ за скандалния капитан, когото приеха за по-малкото зло.

Сподвижниците на Болсонаро съумяха да манипулират и социалните мрежи. В Бразилия 29% от гражданите са функционално неграмотни, тоест изпитват затруднения в разбирането на писаното слово, макар на практика да умеят да четат. Средният бразилец лесно вярва на почти всичко, което попада пред очите му под формата на добре съчетани снимка и текст. Затова именно, със своите 120 милиона потребители в страната, WhatsApp се превърна в комуникационен канал от решаващо значение по време на изборите и Федералната полиция разследва ред подвеждащи съобщения, лансирани именно през тази платформа. Един репортаж на вестник Folha de S. Paulo разкри, че бразилски компании са подписали договори на стойност до 12 милиона реала (ок. 2 625 600 евро), за да финансират масовото разпръскване на съобщения, като така са копирали стратегията на „Кеймбридж Аналитика“ с Facebook в кампанията на Тръмп през 2016-та.

1. Агробизнесът. Тази област от икономиката предполага тясно взаимодействие на трите сектора: първичния (земеделието), вторичния (преработването на суровините) и третичния (транспорта и продажбата на земеделските продукти). Включва и инвестициите във всичко, което прави възможно или по-лесно изпълнението на необходимите дейности – биотехнологии, метеорология, климатология. Бразилия е най-големият световен износител на кафе, захар, захарна тръстика и пилешко месо, втора е в експорта на говеждо и четвърта в продажбата на свинско.

Агробизнесът търпи критики главно в две направления: екологическо и социално-икономическо. Природозащитниците го обвиняват в безразборната експанзия на обработваемите земи за сметка на защитените територии и в замърсяването с пестициди, торове и други токсични препарати. Социалната критика (вж. например Движението на земеделските работници без земя, MST) е уместно насочена към факта, че агробизнесът спъва адекватното разпределение на земята: в Бразилия има голям брой латифундии (стопанства с гигантска площ, принадлежащи на отделни личности или семейства) – наболял проблем, нерешен още от времената, когато страната е била португалска колония. – Б.а.↩

2. Коренното население. Преди „срещата“ си с европейците ок. 1500 г. коренното население на Бразилия обхваща близо 2000 племена. Когато Колумб пристига в Америка и решава, че е попаднал в Източна Индия, думата „индианци“, както се знае, започва да се употребява за назоваване на жителите на Новия свят. Сред приноса на тогавашните индианци в днешния ни живот е например одомашняването на юката и други местни култури, като царевицата, батата, пипера, кашуто, ананаса, фъстъка, папаята, тиквата, боба. От тях колонизаторите заимстват употребата на хамака и ежедневното къпане – нещо непрактикувано от европейците през XVI век.

Според преброяването на населението от 2010 г. понастоящем 817 000 бразилци се определят като индианци. Едно лингвистично изследване установи, че все още има 188 живи коренни езика, говорени от около 155 000 души. През 2007 г. FUNAI съобщи, че в Бразилия съществуват 67 племена, невлизали в досег с останалото човечество и особено уязвими – най-големият брой в света. За нещастие, съдбата на индианците в Бразилия е несигурна и конфликтите, които ги заобикалят, само се множат. Те още се борят за права над земите, които обитават, и за достойно, независимо от държавата съществуване. Битуващата идея е, че са „неспособни“ да се оправят сами и трябва да бъдат администрирани отвън, но истината е, че именно държавата се е доказала като неспособна да осигури правата им такива, каквито са заложени в Конституцията от 1988 г. – Б.а.↩

3. Киломболите. Почти четири века продукцията на Бразилия зависи от експлоатацията на труда на коренните жители и на робите, докарани от Африка от европейските колонизатори. Робството на индианците е официално премахнато в края на XVIII век, докато това на африканците трае чак до 13 май 1888 г. Дотогава, когато черните роби успеят да избягат, те се събират в малки селища, наричани „киломбо“ (от „канибò“ на езика тупи-гуарани – „онзи, който много бяга“).

В съвремието под „киломбола“ се разбира всеки потомък на поробените чернокожи, живеещ в селски и градски общности, за които е типично земеделието за собствени нужди и силната културна обвързаност с африканското минало. Има над 15 000 киломболски общности, разпръснати из цяла Бразилия, които още се борят за правото да притежават земите си, признато им в Конституцията. – Б.а.↩

4. Крадци на земи. На английски терминът е land grabbing, „заграбване на земя“, но в бразилския португалски се използва любопитното grilagem – някога измамниците си присвоявали чужда земя с помощта на фалшиви документи за собственост, оставени да „отлежат“ в кутия с щурци (grilos), от чиито екскременти и нахапвания хартията пожълтявала и се състарявала. Отнемането на земи от държавата или от бедните чрез насилие или подправени книжа и до ден днешен е типично явление във вътрешността на Бразилия, особено на север и в Средния запад. – Б.а.↩

5. „Ред и прогрес“ е девизът в центъра на бразилското знаме, но не само: под името „диктатури на реда и прогреса“ са известни редица проблемни режими в Латинска Америка от края на ХIХ и началото на ХХ век. – Б.пр.↩

Заглавна снимка: НАСА

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Месецът в „Тоест“ (1–31 август)

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/editorial-aug2019/

В нарочения за отпуски и летни жеги месец август, въпреки нагласата ни да почиваме и да ви занимаваме по-малко с политика, градусите на обществения живот и у нас, и по света не ни го позволиха. Климатичната криза, сътресенията в глобалната политика и тревогите за наближаваща нова световна рецесия могат да се превърнат в перфектна буря без ясен изход. И с риск да разсеем всички летни настроения, отговорността тя да бъде преодоляна е на всеки трезвомислещ, рационален и отговорен към себе си и наследниците си съвременен човек. Може би никога преди в историята на човечеството не е било толкова важно кой ще надделее в сблъсъка между прогресивните и назадничавите умове на планетата.

Затова преди да се завърнем към обичайния седмичен ритъм на „Тоест“, ето обзор на темите и материалите, които може би сте пропуснали да прочетете през август.


Йоанна Елми

Отсъствието на авторитетни лидери, които задават и водят дневния ред на обществото, вместо да следват настроенията на масите, е болезнен проблем на съвремието ни. Йоанна Елми ни връща към думите на Вацлав Хавел от средата на 70-те и сякаш очевидните отговори на проблема в текста си „Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра“.


Тя разговаря и с Красимир Лозанов, български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург в периода 2001–2006 г. и 2011–2015 г., по повод гражданските протести в Москва заради предизборните ограничения срещу опозицията там. Прочетете интервюто „Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост“.


Стефан Русинов

Обстоен преразказ на контекста, в който пък се зародиха и продължават едни други протести за демокрация и зачитане на граждански права – тези в Хонконг – направи специално за читателите на „Тоест“ Стефан Русинов в своята статия „Хронология на хонконгските протести“. Огледахме анализите на колегите и съвсем нескромно споделяме, че не открихме по-внимателен и по-подробен текст на български по темата.


Иглика Иванова

Август започна с нова серия терористични атентати в САЩ, извършени от озлобени американци с лесен достъп до оръжие. Загиналите и ранените бяха десетки. Иглика Иванова проследява темата в контекста на официалното нормализиране на речта на омразата след избирането на 45-тия президент на САЩ в текста си „Въоръжената Америка на Тръмп“.


У нас локалните кризи се застъпват отдавна и преливат една в друга. Най-повтарящите се симптоми на заболяването са все по-видимата повсеместна некадърност на управляващия „елит“, изчерпването на „скамейката от резервни играчи“ на ГЕРБ и тоталното изхабяване на тази партия във властта. В същия момент обаче нито опитомената, нито извънпарламентарната опозиция засега не изглежда уверена в действията си за промяна.

Емилия Милчева

Емилия Милчева написа статията си „За честта на прокурора Георгиев“ за бившия вече ръководител на Антикорупционната комисия още преди той да бъде предложен за „спасяване“ в тишината и уюта на консулството ни във Валенсия, полагащи се очевидно на такъв виден защитник на статуквото, независимо от имиджовата вреда, нанесена от алчността му.


Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев разговаря с Васил Колев, един от ИТ експертите, застанали зад петиция в подкрепа на отворения код в държавните софтуерни системи след скандала с изтичането на личните данни от НАП. Какво трябва да направи държавата, за да започне да се грижи за киберсигурността на институциите (а оттам – и за тази на гражданите си) като всеобхватен процес – прочетете в интервюто.


В края на юли Институтът за развитие на публичната среда организира конференция, където медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Александър Детев беше там и обобщи най-важните детайли от дискусията в статията си „Разговор за медиите в България – без аплодисменти“.


Йоанна Елми

„По следите на неразказаната история“ е друг материал на Йоанна Елми, провокиран от нелепите дискусии за паметниците и символите, превърнати в метафори на днешната ни действителност. „Проблемът, който имаме със символите си, е празнословието, в което ги обвиваме“, пише Йоанна, докато ни разхожда из бившата ГДР (Германска демократична република). И добавя: „Истината трябва да бъде осмислена. В противен случай спиралата на времето продължава да се вие надолу, и надолу, и надолу. В бездната.“


Еми Барух

Разходка из „дома“ на семейство Чаушеску пък ни предлага текстът на Еми Барух „От „Примаверии“ 50 до „Артекс“ и обратно“. И този „паметник“ е символ и метафора на едно отминало време… „Еклектика на безсрамието“ го нарича Еми. Различни ли са днес безсрамията и с какво, е тема на асоциациите, които провокира нейният коментар. Както и може би най-важния въпрос – за отговорността на поколенията едно към друго.


Нева Мичева

Рубриката ни „Говори с Нева“ е много подходяща за всяко време на годината, а защо не и докато ловите слънчевите ласки на плажа в последните дни преди есента. Новият текст на Нева Мичева може и да ви изненада. Въпросът е един, отговорът пък се получава друг. А дали е така? Прочетете статията ѝ „Домашният Танатос“, в която всъщност иде реч за думите. Или…


Цветана Георгиева

„Танцът отвъд пола, нормите и разделенията“ е статия на Цветана Георгиева, провокирана от историята и контекста около създаването на един модерен танцов спектакъл, който българската публика ще може да гледа през есента в Пловдив. За противоположностите и различията, които преминават границите и ни свързват.


Чън Циу-фан

Вероятно сте чували за легендарния ежегоден фестивал „Горящият човек“ в пустинята в Невада. Изненадващо, материалът за него е част от нашата рубрика „Китай отвътре“, защото погледът към него е на писателя фантаст Чън Циу-фан. Но в есето си „Горящи китайци“ той всъщност разказва малко за фестивала и много за Китай и новите представители на китайския научно-технологичен подем.


Надя Радулова

И накрая не пропускайте великолепния текст на Надежда Радулова за едно родно българско начинание за деца край Царево. В „Да се отлепиш от земята“ ще прочетете как двама души връщат приключенския дух на детските игри на открито, възпитавайки в грижа за природата и грижа за ближния, независимо от неговия етнос и произход.

Приятно четене!

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Горящи китайци

Post Syndicated from Чън Циу-фан original https://toest.bg/goryashti-kitaytsi/

Ако има нещо неизменно в света, това е промяната. Така американският учен Бъртън Уотсън обобщава духа на китайската историография в биографичната книга за историка Съма Циен.

Това отношение към времето изглежда естествено битуващо в най-старата жива цивилизация. „Китайците не срещат никакви пречки при попиването на нови технологии и начини на живот“, пише Ю Хуа. Може би най-доброто доказателство са последните четири десетилетия, през които страната се преобразява и преобразява – до неузнаваемост и без обозрим завършек.

След 1978 г., когато Дън Сяопин инициира реформите, с които изважда Китай от икономическата кома на „Културната революция“ и започва преход от планова икономика към свободен пазар, за две десетилетия страната се превръща във фабриката на света, а за още две – във втора световна икономика и лидер в технологичните изследвания и нововъведения.

На този фон през последните години се надига вълна от научнофантастична литература. Развивана от шепа ентусиасти в продължение на десетилетия, напоследък тя навлиза твърдо в китайския мейнстрийм, а постепенно се налага и като един от малкото успешни културни износи с автори като Лиу Цъсин и Хао Дзин-фан, които въобразяват възможни бъдещи посоки на промяна в китайското и въобще човешкото общество вследствие на развиващите се технологии. 

Сред най-обсъжданите научнофантастични писатели в момента е и Чън Циу-фан, предприемач и бивш служител в китайския клон на Google. Следващото попълнение в поредицата ни „Китай отвътре“ е негово есе, написано на китайски в края на 2018 г. и публикувано на английски в брой 7 на списанието за технологии Logic.


Всяка година в края на aвгуст корозивната пръст на пустинята в щата Невада посреща хиляди поклонници, наричащи себе си горячи. С каравани, частни самолети или причудливи карнавални камиони, те пристигат в Блек Рок Сити – града, който съществува само девет дни в годината. Има артинсталации, целонощни рейв партита и всевъзможни други събития: от йога и медитация, през уроци по садомазохизъм и оргии, до демонстрации на изкуствен интелект и какво ли не. Тук не съществуват търговски транзакции – с пари можеш да си купиш единствено лед и кафе, всичко останало се разменя свободно или се предоставя безвъзмездно. Можеш да получиш хляб и пиене дори срещу прегръдка или песен.

Това е легендарният фестивал „Горящият човек“ – едно колективно утопично представление. Тазгодишната му тема е заимствана от заглавието на сборника на Айзък Азимов от 1950-та „Аз, роботът“. Обсъждат се всякакви етични проблеми за отношенията между роботите и хората, сякаш като отклик на глобалната мания по изкуствения интелект.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Навярно именно темата е привлякла множество китайски предприемачи и инвеститори от технологичната сфера. От предишни репортажи за „Горящият човек“ се вижда, че на сухото езеро са идвали Лари Пейдж, Джеф Безос, Марк Зукърбърг и Илон Мъск – все хора, възприемани от китайските технологични предприемачи като герои на нашето време. Освен това много предишни участници са отдавали успехите на собствените си проекти на вдъхновението, получено от „Горящият човек“. Не може да не се отбележи, че това съвършено сливане на тотемна почит и утилитаризъм е нещо доста китайско.

Заедно с приятели от цял свят тази година и аз станах горяч новак. Макар и да бях запознат с десетте принципа на фестивала, съвсем друго беше лично да изпитам особеното усещане за ред, произтичащ от безредието – изживяване, възможно най-далеч от живота в китайското общество с неговите всевъзможни правила и строг контрол. Трябваха ми цели няколко дни, за да съумея да се потопя в него и да започна да се радвам на „технохипи веселието“.

Не можех да сдържа любопитството си към всичките китайски предприемачи и инвеститори, долетели с чартърни полети чак дотук. Сред тях имаше участници в предприемачески лагери, организирани от китайски интернет гигант, както и 70 основатели на компании, доведени от водещо китайско дружество за рисков капитал, което беше инвестирало в техните стартъпи. Предварително наета компания им беше подготвила скъпи климатизирани капсули с огромни запаси от храна, питейна вода и алкохолни напитки, а в един от лагерите имаше дори зала за караоке.

Натиснете тук за да видите презентацията.

В първите дни обаче тези разточителни за един традиционен горяч удобства стояха неизползвани, докато на четвъртия ден нашите китайски гости не запристигаха със закъснение. Доколкото разбрах, най-скъпото място е струвало 20 000 долара, при положение че обикновеният билет за фестивала е само 425 долара.

Разбира се, непасващите на фестивала привилегированост и консумеризъм са проявявани и преди от елита на Силициевата долина, заради което не са му спестявани критиките. Разликата е, че голяма част от китайците като че ли изобщо не познават фестивала, а повечето от тях дори нямат интерес да разберат и уважат така наречения дух на горяча. Те гледат на фестивала или като на извънзаконен терен за лов на сексуални стимули, или като на поредното ваканционно селище за установяване на бизнес контакти, при което внасят определени чужди привички, особено китайски.

И така виждаме следните сцени: повечето хора лежат в климатизираните си капсули, пият студени питиета и играят на телефоните си (дори да няма сигнал); представят се с титли от сорта на „изпълнителен директор“; снимат чуждите голи тела без разрешение; извършват вербален сексуален тормоз върху горячи от другия пол под формата на покани за „оргийната шатра“; отказват да споделят храната си и дори наричат другите горячи „сервитьори“; отказват да вземат участие в колективни трудови дейности; организират предприемачески лагери на територията на фестивала; хвърлят си боклуците и плюят по земята, и т.н.

Въпреки че друга група китайци, повечето милениали, се стараеха да им обяснят принципите на фестивала (радикално приемане, даряване, декомерсиализация, самообновление, себеизразяване, принос към общността, гражданска отговорност, неоставяне на отпечатък, активно участие и непосредственост), опитите им оставаха почти без резултат.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Този елит, представителен за новата епоха на китайския научно-технологичен подем, сякаш е еманация на по-големи енергии в обществото. Поведението им ме подсети за няколко скорошни случая, които предизвикаха разпалени реакции в Китай.

На 7 август 2018 г. основателят и изпълнителен директор на китайската търсачка Baidu Ли Йен-хун публикува в социалната мрежа WeChat мнение относно слуховете за завръщането на Google на китайския пазар: „Ако Google решат да се върнат в Китай, ние имаме пълната самоувереност отново да се изправим срещу тях и отново да ги победим.“ Публикацията предизвика остри ответни реакции заради качеството на търсене и фалшивите реклами в Baidu. Преди две години студентът Уей Дзъ-си почина вследствие на лечебни процедури срещу рак в клиника, промотирана в търсачката. Акциите на Baidu се сринаха с 15%, а в момента фалшивите медицински реклами продължават да излизат като резултати в очакване на поредната жертва.

На 25 август едно двайсетгодишно момиче от провинция Джъдзян беше изнасилено и убито от шофьор на Didi (нещо като UberPool и Lyft Line). Причината за силния обществен гняв този път беше, че това е вторият подобен случай за платформата в рамките само на 100 дни. Като първо голямо приложение за споделено пътуване Didi остава с множество неразрешени проблеми с уязвимостта – в продуктовия дизайн, шофьорската пресявка и клиентското обслужване. На всичкото отгоре излезе наяве и изказването на бивш директор на компанията, в което той говори за планувания продукт като за „секси социална платформа“. Заради огромния обществен отпор Didi реши временно да свали услугата за споделено пътуване, за да извърши необходимите промени, но това нямаше как да спре потребителите, които масово деинсталираха приложението.

Третият експлозивен случай стана точно по време на „Горящият човек“. Ли Цян-дун, основателят на технологичния гигант за електронна търговия JD.com с пазарна стойност 310 млрд. долара, беше обвинен в сексуално посегателство в САЩ, при което акциите на JD.com паднаха от 31,30 долара на 31 август до 26,95 долара на 7 септември, изпарявайки по този начин 43 млрд. долара от пазарната стойност на компанията. Макар и това да не беше свързано с реалните услуги на предприятието, случаят възбуди общественото въображение и предизвика колективни критики към новата богаташка класа на китайските технологични предприемачи.

Натиснете тук за да видите презентацията.

През последните двайсет години китайската технологична индустрия се изстреля устремно нагоре. Понятия като „вълча природа“, „дивашко израстване“, „интелектуален ъпгрейд“, „нискоизмерен удар“ (заето от прочутия научнофантастичен роман на Лиу Цъсин „Трите тела“) са непрекъснато в устите на китайските предприемачи. Те приличат на откривателите на Новия континент – представят си, че са глутница вълци насред Монголското плато, които могат да се преборят за оцеляване и победа единствено чрез кръвопролитие, плячкосване и териториално разширение.

Обективно погледнато, тези предприятия действително дадоха огромен тласък на технологичния прогрес на Китай, а и на целия свят. В един неоповестен доклад от изследване на Китайския институт за икономическо развитие се вижда, че между 1995 и 2015 г. близо 85% от всички китайски инвестиции в технологични развойни дейности са направени от частни предприятия, а не от правителството, което далеч надвишава процентите в страни като САЩ, Англия и Франция, където те варират между 50 и 60%.

В повечето китайски градове вече почти няма пари в брой – всички плащания се извършват през телефоните и дори уличните продавачи на печени батати имат картонена табела с QR код. А заради дългогодишното отразяване в масмедиите технологии като изкуствен интелект, виртуална реалност, генетични тестове и блокчейн вече са дълбоко внедрени в умовете на обикновените хора.

Китайците са луди по новите технологии, вярват в тях, разчитат на тях и изцяло, дори прекомерно се възползват от удобствата, произлизащи от тях. Същевременно обаче лесно забравят възможните негативни ефекти, например намесата в личното пространство и заблудите вследствие на отклонения в данните.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Преди няколко хиляди години Джуандзъ е казал: „Да ползваме нещата, вместо да бъдем ползвани от тях“, с което простичко е изразил презумпцията си за властовите отношения между човека и материалната цивилизация. Традиционната китайска идея за „извличане на мъдрост от вникването в същината на нещата“ обаче така и не поражда модерна научна мисъл.

Въпросът за отношенията между хората и технологиите влиза в полезрението на китайците едва през последните четирийсет години (след реформите и отварянето през 1978-ма). Що се отнася до усъвършенстването на регулациите на правно и политическо равнище, това се случва постепенно през последните двайсет години, и то само заради скоростното развитие на технологиите в страната. А заради липсата на такива регулации повечето китайски технологични предприятия все още са много изостанали в етично отношение, нямат и желание за саморефлексия по този въпрос.

Когато обаче пазарната среда се насити и стотиците милиони потребители натрупат повече опит и разбиране за технологиите, китайските компании ще трябва да платят цената за своята незрялост. В същото време активната намеса на правителството, изразяваща се в нови закони и регулации, ще продължава все повече да затруднява технологичните компании. Например стриктният контрол върху интернет игрите, наложен тази година от правителството, косвено доведе до смайващия срив от 1,2 трилиона хонконгски долара в пазарната стойност на Tencent.

Натиснете тук за да видите презентацията.

При все това технологичното предприемачество продължава да е най-съблазнителната област. В нашия лагер имаше двама предприемачи, съответно от Пекин и Ханджоу, които бяха дошли на фестивала в търсене на вдъхновение за новите си начинания.

Господин Мяо, който не беше много на „ти“ с английския, денем се размотаваше със „Sapiens. Кратка история на човечеството“ на Ювал Ноа Харари, вечер се поклащаше неловко на рейв партитата и всеки ден се връщаше с нови открития и впечатления: „Има будка за целувки, където всеки може да се целуне с непознат!“ На основаната от него платформа за местни услуги ѝ предстоеше излизане на северноамериканския пазар и тук той търсеше някакво културно единение.

Господин Ян пък беше инженер в една от най-нашумелите китайски платформи за кратки клипове. Той си въобразяваше, че „Горящият човек“ представлява някакво огромно TED Talk събитие, съответно преживяваше разочарование след разочарование: „Онези не обсъждат „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман, а наистина вярват, че светът е голяма дъска!“

Въпреки че господин Мяо и господин Ян по всяка вероятност са си заминали от фестивала разочаровани, вярвам, че изживяването ги е накарало да се позамислят за отвореността и толерантността. Първият постепенно прие идеята, че хората могат да се разхождат голи или да се целуват с непознати, ако желаят. А вторият се сприятели с един съсед, който черпеше с марихуанови бисквити, после се разговори с друг, който се оказа ИТ специалист.

На фестивала се нaтъкнах и на няколко основатели на част от водещите китайски технологични компании. Те вече имаха по-задълбочени размисли. Уан Сяо-чуан от търсачката Sogou ми каза: „В тази утопична комуна можем да изпитаме изгубените или изкривените в цивилизованото общество културни ценности и принципи. Всеки от нас си отнася част от тях обратно и те му помагат да е по-креативен и по-силен в ежедневния си живот.“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В последната нощ на фестивала беше запалена „Галактика“ – огромната дървена структура, наподобяваща междузвездна мъглявина, наричана още „Храмът“. По традиция множество горячи поставят вътре снимки или предмети, свързани с техни починали близки, придружени с възпоменателно послание, които също изгарят в огъня. Всички насядахме върху пустинните пясъци, надигнали глави към възвисяващите се пламъци и необятния космос. Сякаш се върнахме в праисторическите времена и също като предците си копнеехме да се свържем с божествата и с духовете на мъртвите, за да прогоним самотата си.

На фона на пламъците някой се провикна: „Thank you, Larry!“ Последваха го още хора, които просълзени завикаха същото. Те отдаваха почит на родоначалника на всичко това, Лари Харви, споминал се през тази година. В една своя реч от 98-ма той казва: „Това е един реален аналог на киберпространството, но и не е съвсем същото, тъй като липсват анонимността и опосредстваността на интернет. Мястото свързва хората един с друг… Светът се променя с главозамайваща скорост и тук се учим на необходимите умения за оцеляване. Става дума за радикално себеизразяване и радикална самодостатъчност.“ Точно това усетих през осемте дни.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Постройките се разглобиха, арт инсталациите се демонтираха, караваните си заминаха – пустинята придоби изначалния си вид и Млечният път се появи отново на небето. Групи горячи доброволно обикаляха пясъците, за да дооберат човешките отпадъци. И най-миниатюрното стъкълце трябваше да се отнесе. „Не оставяй следа.“

А в китайския лагер група младежи разпалено обсъждаха надеждата си догодина да се въведе система за отсяване, така че да се допускат само хора, които действително споделят ценностите на фестивала и носят горящия дух в себе си. Те изразиха желание да издигнат арт инсталация и лагер, въплъщаващи автентичната китайската култура, така че всички горячи с интерес към Китай да могат да се потопят в нея.

Съгласие. Тази дума изникваше непрекъснато в разговора им. Тя представлява уважението към другите хора, общности и култури. Може би китайските предприемачи понякога ще се присещат за нея след завръщането си в родината и може би ще внедрят това уважение в бъдещите си продукти и услуги, така че технологиите да обслужват по-добре всеки отделен човек. А може би съм твърде голям оптимист.

Ще се върна ли догодина, питам се. Мисля, че да. Понеже най-добрият начин да се промени бъдещето е да се превърнеш в част от него. А аз бих желал да стана по-добър китайски горяч.

Снимките са стопкадри от краткия филм на Phantom Aerial Productions и от видеото на Galactic Seabass за фестивала „Горящият човек“ през 2018 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Домашният Танатос

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/domashniyat-thanatos/

Здравей, Нева!

Слизам си на спирката и си вървя към нас. В далечината ясен и отчетлив мъжки глас споделя на някого по телефона (предполагам) колко време бил стоял в тоалетната и как имал, цитирам, „уникален запек“. И така пак се сетих за проблема с храносмилането на част от модерното човечество. И как, въпреки че нашата храносмилателна система обработва огромно разнообразие от храни, ние все пак успяваме да я повредим.

Малко преди да се кача на автобуса, открих рубриката ти и се ентусиазирах да ти пиша. А какво по-добро начало на моето писмо от темата със запека. Само че аз ще направя следното уточнение. За физическия запек не ми е интересно да говорим, интересен ми е психическият – как се справяме с преяждането с информация. На мен лично малко ми дойде нагорно. Пак ще ти пиша да ти споделя и други неща. Засега това от мен.

Поздрави и зрели плодове!
К.З.

„Есхатология“ е една от думите, които никога не съм сигурна дали ще употребя правилно, затова винаги първо я поглеждам в речника, след което не я употребявам. С нея, да го кажем така, се нарича начинът, по който определена култура си представя края. Например: като умрем, ще влезем обратно в кръговрата на природата с всеки свой атом; или като умрем, според заслугите ще попаднем в рая или в ада; или като умрем, ако не сме били почти съвършени, ще се родим отново (не задължително като хора) за пореден опит да си оправим кармата.

Когато за първи път чух как на испански наричат вулгарните шеги или изрази, в които има газове и изпражнения – escatológicos, – дори не успях да се учудя: пак нещо не съм разбрала, казах си, и отидох да погледна в речника. Испанската фонетика не търпи нечисто „с“ в началото на думите и прави от схема – ескема, от спринт – еспринт и от Стоичков – Естойкоф, затова, оказа се, скатологията (наука, разбиране за изпражненията) на испански е зазвучала като есхатологията: и двете са escatología. А аз и досега не мога да се отърва от усещането, че скатологичното говорене на хората съдържа нещо есхатологично, а есхатологичните перспективи на човечеството – нещо скатологично. Покрай твоето писмо, К.З., ми хрумва, че бидейки край на цикъл, всяко ходене по голяма нужда е всъщност малко напомняне за Края. Мрак, разложение, финално гравитационно устремяване към земята. Домашен Танатос.

„Мама бе потресена от предложението на Лари да кръстим палетата Пикльо и Посерко, но всички започнаха да ги наричат така и те си останаха с тези имена…“

Из „Моето семейство и други животни“, Джералд Даръл
(прев. Огняна Иванова)

Разбирам, че телесният аспект не те интересува, но ми се ще да се спра на говоренето за него, което е малко по-различно. Чувала съм да казват, че за филолога нямало мръсни, криви думи – всички били равни пред окото му: където едното съществително, там и другото, същото и с прилагателните. Знаеш ли на какво ми прилича това? На типичния довод в полза на свободния достъп до оръжия: „Няма лоши оръжия, има лоши хора.“ Ама разбира се, че има лоши оръжия и мръсни думи, кого заблуждаваме? Съществуването, възжелаването или притежаването на нещо, чието единствено предназначение е за секунди да отнема живота и целостта на десетки хора, няма как да е изцяло невинно. И няма достатъчно кротък и мил контекст, който да уталожи изцяло беса, заложен в псувнята на майка, прилагателното „лайнян“ и специфичната употреба на глагола в „да ти пикая на…“

Думите притежават фантастичното качество не просто да регистрират наличието на нещо, но и да го овладяват (точно назованата емоция, да речем), да го променят (лъжата, художественото въображение), да го призовават. Всеки средночувствителен човек – ей така, както си седи в автобуса – може да настръхне от споменаването на момент от детството, на тежка болест, на любим сладкиш. Думите бележат парчета от реалността, буквално ги заместват. Едно от основните им предназначения е да направят възможно оперирането с фактите в тяхно отсъствие, така че който борави с думите, борави с реалността. Разбира се, че да наречеш някого „свиня“ или да му се заканиш с „Ще те смачкам!“ не променя физическата му форма. Но променя отношенията и отваря врати към техни по-долни етажи.

За мен непознатият, който тръби по телефона за своя запек, е толкова „естествен и приемлив“, колкото един ексхибиционист в парка. Не по-различен от онзи, който зарязва публичната тоалетна в безобразен вид или с разкрачен седеж заема по половин седалка от съседните в транспорта. Някой, който насила вкарва своята телесност в мястото ми за дишане. Сещаш ли се за онзи бисер на глобалния фолклор, който гласи: „Мненията са като задниците – всеки си има“? Смешен е, защото събира горето с долуто и отнема от сериозността на ситуацията. Жалко, че не е и верен. Не всеки има мнение. Само задникът е гарантиран тук и нито в него, нито в приключенията му има нещо „уникално“, тъкмо обратното. Затова именно е толкова впечатляващо, когато срещнем човек, който има и мнение, и всичко необходимо, за да си го създаде.

„Да си спомним, че етимологично „псувам“ на осетински означава „отходно място“, т.е. псуването е символична дефекация. […] Разцветът на псувнята във времето на Прехода отговаря на периода на първоначално натрупване на капитал, на чалга обществото с неговите мутри и мутреси, на липсата на авторитети или на отречените авторитети. Табутата падат, обществото се профанизира и псуването се възприема едновременно като форма на протест, на отрицание, на превъзходство и на свобода. Псувнята процъфтява в общества с обърната скàла на ценностите, каквото, за съжаление, е нашето.“

Из „Еротични нецензурни фолклорни изрази в съвременно обращение“,
Татяна Цанкова („Еротичното в историята“)

Знам, че искаш да говорим за пренасищането с информация, но ето нà, не мога да се отдалеча от началото на писмото ти. Мисля, че то ме уцели в някаква стара интровертска мъка по минимума лична територия, в която друг да не призовава неканен чужди гледки, звуци или аромати. Има ред неизбежни ситуации, когато мирисът на уморена подмишница или на прясно повръщано са разбираемо следствие от всевалидни причини. Какво обаче е неизбежно, всевалидно и разбираемо в умирисването на повечето разговори? Елегантността не вони. Цивилизацията – също: пътят ѝ, при все естествените си криволичения, върви доста право в посока, обратна на вонята. Никое овладяно и замислено за общо ползване пространство не търпи смрад. Защо това да не важи за пространството на думите?

Първото, което прави онзи, който иска да те унижи, пороби или унищожи (като се започне с училищните насилници и непочтените опоненти и се свърши с лагерите на смъртта), е да те сведе до сàмо тяло. Или даже част от тялото: ти си утроба, ти си работна ръка, ти си мутра, ти си нищо. Забравѝ „Мисля, следователно съществувам“, забравѝ „горници“ и „надстройки“, история, фантазия, дискусия, личност, финес, култура. Тялото е най-видимо уязвимата част от нас, мястото на непосредствен, материален, моментално нарушим контакт със света и с другите. За какъв дявол някой ще иска свеждането до това да му се случва и в мирно време, без принуда? Дори животните и растенията не се равняват само на физическия си носител, камо ли хората. Говоря за нарочното стесняване на хоризонта, за доброволната бедност на езика, за грозноговора (пак), за неуважението, което е, в крайна сметка, да се натрапваш на останалите.

Против телата нямам нищо против: те са наша базова даденост, толкова възхитително съвършена при цялата си крехкост; толкова достойна за обич и разбиране във всичките си форми. Против съм те да се ползват като тарани за насилствено проникване в мира на другите. Твоето тяло е моя грижа само по наша договорка. А и за всяко нещо си има място и време. Японската книжка „Всички акат“ е световен хит сред родителите с малки деца и аз живо приветствам тези има-няма 30 страници с фъшкии, гремки и курешки. Галерия „Тейт“ с право се гордее, че притежава една Merda d’artista (кутия с „лайната на артиста“) – прочутата закачка на Пиеро Мандзони с превземките в изкуството.  Намирам за много полезна неаполитанската пернакия – пърдящ звук с уста, възможно най-кратката форма да се разкритикува нещо възмутително (може да я чуете минута и 43 секунди след началото на тази славна филмова сцена, в която комикът Тотò изразява с нея отношението си към двама кресливи фашисти).

Merda d’artista. Пиеро Мандзони (1933–1963) затваря 90 метални кутии с нещо вътре и на няколко езика указва следното на етикетите им: „Лайната на артиста. Съдържание: 30 г нето. Прясно съхранени. Произведени и опаковани през май 1961 г.“ Една от тези кутии в момента върви на цени над 200 000 евро.

Както зверски ми е омръзнало в погледа ми да се навират – от драсканици по стени и рекламни пана до „смели“ сцени във филми – първични и вторични полови белези и ни в клин, ни в ръкав да слушам позовавания на техните функции, така съм във възторг от делото на английската фотографка Лора Додсуърт например. В нейните фотографии на мъжки и женски гениталии, придружени със съответните истории, има просветителство и човещина – защото в тези неща стандарт не съществува“… и защото е идиотско да научаваме прости истини за себе си и останалите от недомлъвки вкъщи, хихикане на улицата, абстрактни анатомични чертежи или отровени извори като порното. Мисля, че е наложително през подходящи канали да трошим вехти табута като менструацията или раждането, остаряването или болестите; да обменяме опит, да (се) информираме, да дресираме слоновете в стъкларските магазини. Струва ми се хубаво и нужно всичко, свързано с тялото или съзнанието за тялото ни, да подлежи на почтително обсъждане, артистично отражение или комично преувеличение. Това обаче винаги е свързано със свободен избор.

Рано пиле рано пее. Късното си дупце дèре.

Из великолепния речник на Найден Геров

В сферата на народното или на семейното говорене малко закачлива грубоватост може да е добре дошла – „блажни гатанки“, силни сравнения, пиперливи добавки. Какво по-изразително от „дупе и гащи“, „да си изпърдиш късмета“, „пече ми се яйце на задника“ (както виждаш, К.З., придържам се към асоциативната пътека, започната от твоя човек с телефона). В балканското село на баща ми наричат плода на шипката „сърбогъзка“, което успява едновременно да ме умили и разсмее; от майка ми съм научила „патешки дрисък“ – превъзходно описание на жълто-зеленикавия цвят. Помита ме простичката ефикасност на сръбското „Не сèри“ вместо „Стига глупости“. Но силните подправки не бива да се сипват с черпак.

Преди двайсет години в Болоня гледах една от най-тачените тогава трупи за експериментален театър – „Сочиетас Рафаело Санцио“. Представлението се казваше „Генезис“ и беше впечатляващо, но след толкова време от него ми е останало само онова, което искрено възненавидях: писъците. По някое време в звуковата му картина бяха включени човешки вопли, които буквално побъркаха тялото ми – има такива честоти и продължителности, които отключват примитивната ти нужда да тичаш да (се) спасяваш. Знаех, че съм на театър, знаех, че е условност, знаех, че никой не страда, и все пак цялото ми същество се гърчеше. За мен говоренето, което не си мери думите, е къде по-тихо, къде по-силно крещене. Грубите думи неслучайно се знаят като такива: те служат за груби ситуации. Нещо повече, те създават груби ситуации, а неутралните замърсяват с излишен шум. Лъжат като овчарчето, дето вика за помощ, когато няма нужда. Говоря и за ругаенето, и за обиждането, и за откровениченето, от което тръгнахме…

К.З., обещаваш, че ще пишеш пак, а аз ти благодаря и обещавам, че ако ми разкажеш повече за твоите виждания за информационното преяждане и психологическия блокаж от него, ще се постарая да отговоря на това, вместо почти неволно да го илюстрирам. Дотогава: здраве и радостни срещи!

Заглавна снимка: Адриа̀ Гарсия. Класическият каганè (caganer – „серач“) е дребна фигурка на каталунски селянин с бяла риза и смъкнати панталони, който се облекчава – обичаят е да се слага по краищата на рождественската възстановка на поклонението на влъхвите. Идеята е да посмали всеобщата тържественост и да вкара елемент на човещина – така де, в храстите на всяка ситуация на този свят някой тихо клечи с гол задник… В днешно време, подобно на матрьошките и други традиционни кукли, caganers вече се намират във всякакъв облик: на политически и религиозни дейци, на актьори, спортисти, певци, на герои от филми (от смърф до Чубака), на Мона Лиза или Салвадор Дали…

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По следите на неразказаната история

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/po-sledite-na-nerazkazanata-istoriya/

Паметникът на Съветската армия е многостранен монумент: той е греда в очите на софиянци, ревностно пазен от Руското посолство; прекрасно място за изпращане на символични послания чрез изкуството (например „В крак с времето“); и пропаганден символ, чието премахване отдавна трябваше да е факт, ако живеехме в държава, където взетите решения се изпълняват.

Ала и за това е късно – дори неговото непремахване е нов пласт в историята му. А с историята може да се прави само едно – да се разказва такава, каквато е. И да се помни. Но ние нито разказваме, нито помним. Защото не е интересно, нито сензационно, а се иска умереност, критична мисъл и помирение с миналото. За сметка на това в последно време паметникът е обект на – меко казано – екстравагантни идеи, провокирали още по-интересни дискусии; или повод за определяне къде стои един или друг кандидат-кмет на гражданската опозиция – вечният въпрос дали е „наш“, „ваш“ или „техен“.

Общо взето, това превръща паметника в перфектна метафора за българската действителност. И ако пререканията и лупингите, когато стане въпрос за справяне с историята, са навици на повечето български политици и общественици, то решения на подобни явно сложни казуси са намерени за много по-малко от трийсет години в други държави, където времето всъщност тече напред, а не се върти в спирала към дъното.

Кратко въведение на изток от Запада

Една от първите рожби на Студената война е Германската демократична република. Запознатите с историята знаят, че тя е толкова демократична, колкото и паметникът в София е на армия освободителка. Макар де юре СССР да е задължен да поддържа многопартийна фасада в окупационната зона, в действителност управляват социалистите – разбира се, под зоркото око на Москва.

Оттогава нататък сценарият е сходен: лоялност към Партията означава добър живот, нелоялност – отлъчване и загуба на всякакъв социален статус; безразборно нахлуване на държавата дори в най-тайните кътчета на личната сфера; абсолютно преклонение пред Съветския съюз и неговите идолизирани вождове; централно планиране; бомбардиране с идеологическа пропаганда. Освен чрез образованието и медиите, пропагандата се осъществява и чрез друг особено ефективен метод – символите.

Кажи ми в кои символи вярваш, за да ти кажа кой си

Човекът е социално животно, което обикновено имитира другите, за да задоволи нуждата си от принадлежност към средата. Еволюцията е наградила онези, които са имали силна способност да живеят в групата, пише психологът Елиът Арънсън. Идентичността ни се изгражда не само на базата на взаимодействията със семейството и околната среда, но и според характеристиките на групите, към които се приобщаваме. Националната държава е една от тези групи. Преди Революцията Франция например е мозайка от административни единици, а на стандартизирания в официални документи още през ХVI в. френски език са нужни близо 300 години, за да надвие регионалните диалекти и да се превърне в един от символите на Френската република.

Германската демократична република, Народна република България и останалите съветски сателити знаят добре, че комунистическата идентичност трябва да бъде създадена, наложена и поддържана по сходен начин. През 1970 г. например ГДР обявява „Година на Ленин“, а лицето на вожда е буквално навсякъде – вестници, телевизии, плакати, кина. „Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 г. името на Сталин е споменато над 300 пъти“, пита се Георги Марков в своите „Задочни репортажи“.



В рамките на Договора „Две плюс четири“ от 1990 г. Германия се съгласява да поеме поддръжката и възстановяването на всички съветски военни паметници в страната. Страната също трябва да уведоми Русия, ако реши да променя или разрушава паметници. Това не пречи в Трептов парк да има информационни табели, които поставят монумента в контекст, разказват неговата история и обективно обясняват причините за запазването му днес.

Строежът на паркове, паметници, булеварди и сгради, и още, и по-големи паметници, които представят съмнителна версия на историята, кипи с пълна сила. Преименуват се булеварди и улици, дори цели градове. Разбира се, абсурдите са правило, например софийският булевард „XXV конгрес на КПСС“. През 1954 г. в центъра на столицата изниква Паметникът на Съветската армия, на която режимът лепва много по-приятното „освободителка“, напълно игнорирайки дребната подробност, че преди преврата България е под съветска окупация, а след това Москва буквално поставя свои хора начело на „освободената“ република, които убиват или репресират с години всеки осмелил се да опонира на режима.

Създаването на символи не спира нито в Берлин, нито в София: Трептов парк, „Александерплац“, „Карл Маркс Алее“, ансамбълът от сгради на „Ларгото“, паметникът „1300 години България“. Примерите са безброй, а посланието е ясно – дори градската среда е подчинена на идеологията. Партията е навсякъде.

Какво означава да бъдеш свободен? Да познаваш историята си

Съвсем близо до най-старата част на Берлин, на брега на проблясващата река Шпрее, се намира Музеят на ГДР. Първото нещо, което прави впечатление, когато попаднеш в корема на музея, е присъствието на деца. Ученици, вероятно от прогимназията и гимназията, са насядали на пода в кръг и слушат гидовете на музея и учителите си; или се стрелкат напред-назад, отварят и затварят чекмедженца, натискат бутони и гледат кратки видеа с обяснение. Сред посетителите има и местни, и множество туристи.



Прозорците на музея не са истински, а дигитализирани – през тях виждаш паркирани трабанти, соцсгради и милиционер, който обикаля наоколо. Част от интерактивната визита е типичният за годините на диктатурата апартамент. Нищо не ни е спестено по време на обиколката, която провокира посетителите да надникнат в гардеробите на жителите на ГДР, да отворят шкафчето в банята им, да пуснат телевизора, докато си почиват на дивана в хола им. „Държавна сигурност се опитва да контролира семейните празници, но въпреки това почти всяко семейство се събира и празнува Коледа“, четем на малката табелка, поставена до конфети, балони и картички от времето на социализма.

Запознаването с ежедневието на източногерманците е замислено като активно преживяване, в което гостът на музея открива, чете, отговаря на въпроси. Но информацията, която научаваме, е далеч от повърхностна и весела. Интерактивна игра с тъчскрийн ни кара да направим тест, който показва дали поведението ни в училище би се понравило на партията: Задаваме ли критични въпроси, спорим ли с учителя? Или може би не искаме да издадем съученик, направил нещо нередно? Споделяме ли откровено за какво си говорят мама и татко насаме у дома? Как изглежда циферблатът на часовника, който виждаме по време на новините – с точки или чертички (така може да се разбере дали мама и татко гледат западногерманска телевизия)?



В кухнята на нашето хипотетично източногерманско семейство атмосферата не се разведрява: пресните плодове и зеленчуци трябва задължително да се сушат или консервират, защото не се знае кога пак ще има в магазина – през 1984 г. източногерманците консумират едва 37 килограма пресни плодове на глава от населението, в сравнение с цели 85 кг в Западна Германия. В хола научаваме за цензурата върху литературата и телевизионните предавания, а в портиерната – за това, че много портиери всъщност са били доносници.

В голямата зала малко момче е застанало пред витрина, в която четири кукли механично вдигат ръка, все едно че гласуват. Пред него има екран, на който се появяват различни законодателни предложения от реалния източногермански политически живот. Искаме ли да видим как са гласували „различните“ партии? Четирите кукли вдигат ръка в синхрон. „Планова икономика без план“, гласи друга информационна табела. Млади момичета се редуват и си правят снимка зад „бюрото на другаря“, над което висят портретите на вождовете. „Ела да видиш картата, на която показват колко хора са били подслушвани по телефона“, чува се зад рамото ми.

На излизане от Музея на ГДР държа в ръка справочник, който съдържа цялата информация за експозицията. По-късно ще минем по „Карл Маркс Алее“, внушителния централен булевард на Източен Берлин с характерната архитектура, и ще се натъкнем на друг, неочакван за минувачите музей на открито – номерирани табели пред определени сгради, които разказват тяхната история. Как са се забавлявали източногерманците, кои сгради са били разрушени, за да направят място на светлото социалистическо бъдеще, и т.н. След падането на Стената през 1989 г. сградите по „Карл Маркс Алее“ са в окаяно състояние, тъй като са строени бързо и с евтини материали, научаваме от една от табелите. Федералното правителство на Германия осигурява средствата за тяхното възстановяване. Тръгваме към следващата табела по пътя до Музея на тайната полиция, където ни предстои нова среща с историята.





Голямата липса

Точно година преди разходките из Берлин съм в Музея на социалистическото изкуство в София, където в прожекционната зала се опитвам да разбера защо на посетителите се пуска пропагандно видео без никаква индикация какво всъщност гледаме – никакъв контекст, никаква информация. Просто щастливо махащи манифестанти и от време на време Тодор Живков. Бързо минавам покрай статуите, обхождам малката зала и излизам. Била съм тук и преди, но идвам всяка година с очакването, че този път нещо ще е по-различно. Не е.

Социалистическа София е сред нас, без ние да го знаем. По същия начин, по който живеем социалистическото си минало, ни управляват неговите наследници; повтаряме стари грешки. Изкуствоведката Диана Попова го казва прекрасно – страдаме от „неизговорено, неартикулирано време“. Нейната съименничка, журналистката Диана Иванова, говори за „правенето на музей като акт на храброст“. Колко трудно би било София, а и цяла България, да се обърне към историческото си наследство така, както го прави Германия? Един текст, една табелка – като за начало. Не е трудно. Но както и Иванова пише, става въпрос за централна политика.

Не е случайно, че на фона на трагичните проблеми в местната власт, предизборната дискусия се завъртя около един паметник. Проблемът, който имаме със символите си, е празнословието, в което ги обвиваме. Липсата на визия, позиция, интелигентни решения. Паметникът на Съветската армия е диагнозата на обществото ни – и цял, и съборен; той би бил диагноза и превърнат в герб с камбана, обкичен с патриотарски послания или покрит с дървета. Паметникът е физически символ на онова, което носим в себе си – невежеството и неспособността да разберем собствения си генезис, и лъжите, които си повтаряме, за да отложим тежкото стоварване на истината върху ни с още малко, с още малко… Метастазите на болестта виждаме ежедневно в политиката, образованието, журналистиката и всички други аспекти на обществения ни живот.

Обратно в самолета разлистих гида от Музея на ГДР и попаднах на едно изречение, което се вряза в съзнанието ми: „Статуите [на Ленин] най-сетне имат някакъв смисъл – предупреждение от историята.“ Остава въпросът кога ще излекуваме своята липса на смисъл и ще проумеем, че историята не може да се замаже и разруши; че срамното минало не може да се превърне в повод за гордост и патриотизъм; че покриването е равносилно на пренебрегване на действаща отрова.

Истината трябва да бъде осмислена. В противен случай спиралата на времето продължава да се вие надолу, и надолу, и надолу. В бездната.

© Йоанна Елми

Заглавна снимка: Паметникът на Съветската армия в София (1954). Снимка: Fortepan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта на прокурора Георгиев

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-chestta-na-prokurora-georgiev/

Най-добре прокурорът от Специализираната прокуратура Пламен Георгиев да разруши доброволно и с двете си ръце барбекюто с все сауната върху терасата, която прослави името му повече от делата му на шеф на Антикорупционната комисия (вече бивш шеф от 31 юли, когато парламентът гласува оставката му).

Оказа се, че и втората проверка на инспекторите от столичния район Слатина, приключила преди дни, достигна до същите изводи като първата – навесите на терасата на Георгиев са незаконни, тъй като няма строителни книжа за тях. Ще рече – барбекюто и сауната, които се укриват под навесите, трябва да се разрушат. Пред редовия спецпрокурор Пламен Георгиев сега има две опции – да ги премахне до началото на октомври или да обжалва.

Да ги премахне. Заради честта си на юрист, чиято кариера е все в правоохранителните органи на държавата – започнал като следовател в Столичната следствена служба, после прокурор, заместник-министър на правосъдието, шеф на КОНПИ (впоследствие КПКОНПИ) и сега в спецпрокуратурата. Дефинитивно Георгиев трябва да отговаря на високи морални и професионални критерии, за да заема тези длъжности.

Нима честта на професията може да се замени с килограми цвърчащи на барбекюто кебапчета, кюфтета, карначета и пържолки? Ако предпочете тази трампа, то барбекюто ще остане като мазно петно на прокурорската му тога.

Историята на една тераса

Налага се да я припомним тази история. Вкратце. Тя отдавна се е лепнала за Георгиев като името и презимето му – и е серия от „Апартаментгейт“, скандалът с купените евтино луксозни жилища от лица във властта.

Първо, Пламен Георгиев купува през април 2017 г. жилището и го декларира в имуществената си декларация на стойност 293 374 лева с площ от 156 кв.м и тераска от 48 кв.м. Той си знае защо пропуска да впише другата тераса от 186 кв.м със сауната и барбекюто, независимо че тя фигурира в нотариалния му акт и в ипотеката на банката, отпуснала половината от сумата за покупката.

Второ, няма строителни книжа за барбекюто и сауната – и Георгиев, по онова време коскоджамити шеф на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), е бил наясно с това, когато е купувал тези… фантомни активи на жилище, чиято данъчна оценка е по-висока от продажната цена с близо 200 000 лева. Но не е направил постъпки да ги узакони – сякаш става въпрос за остъклен балкон.

Трето, именно след като избухна „Апартаментгейт“, Столичната община, която също е била наясно с факта, че постройките са незаконни, издаде акт за събарянето им. А един лоялен на ГЕРБ общинар като арх. Влади Калинов, дългогодишен шеф на строителния контрол, се престара и обезсили акта – и изгуби работата си заради това. Какво да се прави, ВИП-барбекюто си е ВИП-барбекю, но ГЕРБ трябва да печели и местни избори в София наесен.

Парадоксално е, че Георгиев се бори да опази барбекю върху тераса, за която упорито твърдеше в началото на скандала, че е покрив и се притежава от всички собственици на жилища в кооперацията. После с половин уста призна, че все пак излаз към нея има само от неговия апартамент.

„Символ на борбата с незаконно придобитото имущество“

… е определение, дадено в становище на клуб „Журналисти срещу корупцията“ в подкрепа на кандидатурата на Пламен Георгиев за председател на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ). Може и да не го четете – в него за Георгиев пише като за умрял, само най-доброто за „моралните му и етични качества и висок професионализъм“. Към февруари 2018 г., когато е внесено в парламента становището, вече са били изпечени бая кебапчета на незаконното барбекю на терасата, която уж е покрив. Кратко ласкаво становище в негова подкрепа е изпратила и организацията „РискМонитор“.

На 31 юли, когато този компетентен и отговорен според оценките на подкрепилите го държавен мъж напускаше парламента, заяви пред журналисти, че „Апартаментгейт“ бил „измислен скандал“ и са изговорени куп лъжи. Ами защо тогава не съди „лъжците“ – нима не иска да изчисти името си, след като заяви, че НАП е доказала чистотата му?

С приключената проверка на НАП е ново двайсе. Изглежда, за нея е осведомен само Георгиев, защото и към момента, на 12-тия ден, откакто го рече, липсва официално съобщение от институцията. Преди две години от Frognews.bg съпоставиха декларациите на Георгиев пред Сметната палата с предполагаемите му доходи (все пак, заемал е само държавни длъжности) и откриха… да кажем, известни несъответствия. НАП със сигурност имат по-високо ниво на експертност, но докато излезе позицията им по случая, ще трябва да се доверим на Георгиев, че са проверили неговите и на съпругата му доходи за 10 години назад и всичко е окей.

Със или без такава индулгенция от НАП, Висшият съдебен съвет (ВСС) бързо откликна на молбата на Георгиев да се завърне като редови прокурор в Специализираната прокуратура, призвана да работи „срещу корупцията по високите етажи на властта“.

За една твърде голяма база данни – и кой бърка там

А КПКОНПИ остана обезглавена до намирането на нов подходящ шеф, който парламентът да избере наесен. Дано той да комуникира по-добре с държавното обвинение предвид констатациите в годишния доклад за дейността на прокуратурата през 2018 г. Там се открива една многозначителна забележка:

За пореден път повечето териториални прокуратури отчитат като проблем липсата на добра комуникация с КПКОНПИ – подава се информация от прокуратурите до комисията, но не постъпва обратна информация за предприетите действия от нейна страна.

В това сложно изречение има поне две критики към работата на Комисията: първо, „за пореден път“ – тоест явно е практика на председателя Пламен Георгиев да игнорира прокуратурата; второ, прокуратурата захранва КПКОНПИ с информация, но не е ясно какво става с тези данни – за какво се използват и чии информационни масиви попълват, след като Комисията не информира за предприети действия.

КПКОНПИ е същинска съкровищница на информация, предвид факта, че обединява пет структури – Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (КПУКИ), Центъра за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност (БОРКОР) и съответните звена от Сметната палата и ДАНС. Въпрос на време е да разберем правомерно ли се използват тези база данни.

Но що за институция е тази, която си позволява да пренебрегва прокуратурата?! Само такава, чийто началник се ползва от благоразположението на премиера Бойко Борисов.

Безполезната комисия

Вместо да трупа информация, този началник би следвало да проверява „необяснимото богатство“ – това, което правят колегите му в Италия, Ирландия, Великобритания. В тези страни и в България може да бъде прилагана гражданска конфискация, без да е налице влязла в сила присъда по Наказателния кодекс – практика, която се приема нееднозначно в много страни от ЕС.

Идеята за първообраза на КПКОНПИ се роди през 2004 г., когато проф. Георги Петканов, днес покойник, тогава министър на вътрешните работи в кабинета „НДСВ – ДПС“, се завърна от визита в Ирландия и обяви идеята си да присади една тамошна институция на родна земя. В Ирландия тя се нарича Бюро за криминално придобито имущество, в България беше създадена като Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, с щат от близо 300 души.

Тази предтеча на КПКОНПИ се запомни единствено с името на председателя си Стоян Кушлев – но не защото той осмисли съдържателно и действено съществуването ѝ. Царският депутат Кушлев блестеше с ловните си трофеи и страстта към лова и риболова, но също и с огромните заплати, които си гласуваха в комисията – понеже парламентът забрави да сложи лимит и схема, по която да се изчисляват. Но и Кушлев, и Георгиев си приличат по едно: и двамата се изкараха жертви. Според първия – борил се е срещу корупцията в парламента и си платил за това; според втория – станал жертва на олигарси, чиито интереси засегнал.

Един факт – на третата година от конституирането ѝ, през 2008 г., при обсъждане в правната комисия на законопроект, който да увеличи правомощията ѝ, е констатирано, че комисията „Кушлев“ все още не е започнала да отнема имущество. Едва през 2009 г. отчита първи резултати от дейността си – 4 влезли в сила решения на съда за отнемане на имущество в полза на държавата. Излиза, че близо четири години са харчени нахалост милиони на данъкоплатците, за да се хвърли прах в очите на европейските институции как властта се бори с корупцията. Основната причина обаче бе, че законът бе така конструиран, че комисията „Кушлев“ можеше да замразява активите на разследвани от прокуратурата за престъпления, но можеше да ги конфискува само ако се сдобият с влязла в сила присъда.

Що се отнася до работата на КПКОНПИ, оглавявана от Георгиев, той не представи отчет за свършената работа при подаване на оставката си. Макар че би било редно да има такъв. Ограничи се с изявление пред журналистите, че „за две години комисията отне 40 милиона лева и това нямаше как да остане без отговор“. Трудно е да приемем думите му на юнашко доверие предвид начина, по който от Комисията представят свършеното – като с една конфискация на имот за 550 000 лева през пролетта, за който истината се оказа по-различна.

Когато избираха Пламен Георгиев начело на КПКОНПИ през март 2018 г., пет извънпарламентарни партии – „Движение Да България“, „Демократи за силна България“, БЗНС, Зелените и ДЕОС, предупредиха в декларация да не се избира човек, който е „политическа проекция на рушителите на българската държавност“. С неговото име се свързват безпринципни и необосновани решения като прокурор и ръководител на КОНПИ, заявиха в декларацията си партиите.

Още не знаем кой ще оглави КПКОНПИ наесен. Двойник на Кушлев, на Георгиев или събирателен образ – все едно. Въпросът е дали да я има изобщо, защото няма нищо общо със справедливостта.

Държава без справедливост е шайка разбойници

Изследователи на държавата и правото често цитират християнския философ Августин Блажени, който казва, че едни и същи норми на справедливост трябва да се прилагат и към поведението на отделния човек, и към действията на държавата. Според него държава, която се отклонява от тези норми, не е нищо повече от банда разбойници. Платон определя справедливостта като върховна добродетел, Аристотел я доразвива като висш социален закон, тъждествен с нравствеността, разсъждавайки върху това, че някои хора по природа са роби и затова са пригодени само за робство.

Но какво става, когато държавата е шайка разбойници, които управляват роби?

В XXI век в държави като България робството не е пранги, глад, бой с пръчки и безпрекословно подчинение, а има далеч по-софистициран израз. Робство е, когато положиш в краката на Лидера свободната си воля и доброволен отказ да си роб на съвестта си. Робите наричат това „партийна лоялност“ и получават в замяна разни кокали и мръвчици от държавната трапеза – положение, заплата и възможност да се сдобиват със свои роби. В резултат държавните институции, които трябва да осигуряват и въздават справедливост, стават оръдия на разбойници, управлявани от роби.

Как да се справим с престъпност, извършвана от тези, на които сме дарили власт чрез избори? Според Тома Аквински невъзможно е да ѝ се въздейства чрез закони, защото те се създават от същите тези властници, тоест шайката разбойници. Дори да премахнем шайката, остават робите ѝ, на които и свобода да им се даде, са научени да служат по робски. И си пазят барбекютата.

Заглавна снимка: Пламен Георгиев за „компроматната война“ за терасата му. Стопкадър от репортаж на „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Въоръжената Америка на Тръмп

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/vuoruzhenata-america-na-trump/

На 3 август 2019 г. мъж, въоръжен с полуавтоматично бойно оръжие, открива огън в търговския център „Уолмарт“ в Ел Пасо, Тексас. Убити са 22 души, ранени – 24. Малко преди да произведе първия изстрел, убиецът от Ел Пасо е публикувал манифест в един от форумите на платформата 8chan, която бе спряна на 5 август; в него 21-годишният тексасец е изразил омраза към латиноамериканските имигранти и се е оплакал от „латиноамериканското нашествие в Тексас“. По-късно при задържането му той е заявил, че е искал да застреля „колкото може повече мексиканци“ (по това време в „Уолмарт“ е имало между 1000 и 3000 души).

По данни на изследователския център Pew 13% от имащите право на глас на президентските избори в САЩ през 2020 г. са латиноамериканци – най-многочисленото етническо малцинство в САЩ днес, следвано от чернокожите американци, които са 12,5% от гласоподавателите. Белите гласоподаватели са малко под 67%. В своя манифест стрелецът от Ел Пасо предупреждава, че латиноамериканското население ще превърне Тексас и други щати в „крепости на демократите“, което ще позволи на партията да спечели предстоящите президентски избори: „Те са подстрекателите, а не аз. Аз просто защитавам страната си от културно и етническо подменяне в резултат на нашествие.“

Доналд Тръмп: „Не можем да позволим на всички тези хора да завладяват нашата Страна. Когато някой дойде, ние трябва незабавно, без съдии или съдебни дела, да го връщаме там, откъдето е дошъл. Нашата система е подигравка с добрата миграционна политика и с Реда и Закона. Повечето деца идват без родители…“

Доналд Тръмп: „Нечестната Хилъри иска да ви отнеме правата по Втората поправка. А ще бъдат ли отнети оръжията и на нейната тежко въоръжена бригада от Тайната служба? Едва ли!“

Отново на 3 август мъж, въоръжен със законно придобита лека полуавтоматична пушка, тип ArmaLite AR-15, .223 калибър, модифицирана и снабдена с пълен барабанен пълнител за 100 патрона, отне живота на 9 души в Дейтън, Охайо, в рамките на половин минута, преди да бъде застрелян от полицията.

За тези 30 секунди 24-годишният мъж е изстрелял 41 патрона, 14 от които улучили целта. Общо ранените вследствие на стрелбата са близо 30. Сред убитите е 22-годишната Мегън – най-младата от жертвите, сестра на убиеца. Информацията до момента е противоречива, но стана известно, че още докато е бил в гимназията, стрелецът от Дейтън е имал влечение към насилието, като е съставял списъци с момчета, които иска да убие, и момичета, които да изнасили. Мотивите за действията му през нощта на 3 август все още не са разкрити.

Установено е, че в своя профил в Twitter убиецът се е представял като „аниме фен, метъл и левичар“, който „отива в Ада, откъдето не смята да се връща“; демонстрирал е подкрепа към войнственото антифашистко движение „Антифа“, като е споделял негови постове, както и такива, изразяващи екстремно лява идеология. В деня на масовата стрелба той е препубликувал съобщение, в което се казва, че „милениълите имат послание за поколението на Джо Байдън: побързайте и умрете“, както и съобщения, изразяващи подкрепа за сенаторите, кандидати на Демократичната партия за изборите за президент догодина – Бърни Сандърс и Елизабет Уорън.

Въпрос на зрелище

„През изминалите 48 часа САЩ изгубиха по ужасяващ начин 34 души в резултат на масови стрелби. За кои да е 48 часа ние също така губим средно по 500 души, които стават жертва на медицинска грешка; 300, които умират от грип; 250, които се самоубиват; 200, които загиват в пътни инциденти; 40, застреляни с огнестрелно оръжие. Често нашите емоции откликват повече на зрелище, отколкото на данни“, написа популярният американски астрофизик и директор на планетариума към Американския музей за естествена история Нийл Деграс Тайсън в Twitter, където го следват над 13 млн. души. Неговата активност обикновено е свързана с представяне на интригуващи научни факти, разбиване на митове и изтъкване на неиздържани от научна гледна точка елементи от популярните научнофантастични филми.

Отново в рамките на 48 часа, през които по описаните от Тайсън причини биха загинали над 1200 американци, без това според него да предизвика съществена реакция у хората просто защото смъртта им не е била зрелищна, горното съобщение генерира над 300 000 харесвания, над 150 000 коментара и близо 90 000 препубликувания; разразилата се конфронтация бе широко отразена от американските медии. Сред многото смислени критични коментари има такива, които на свой ред се опират на статистиката, като демонстрират, че съпоставянето на числа не може да бъде самоцел, не е достатъчно и всъщност може да създаде изкривена представа.

„Няма как един-единствен човек да направи 500 медицински грешки. Няма как един човек да причини 200 фатални инцидента по пътищата. Няма как един човек да извърши 200 самоубийства. Няма как един човек да извърши 40 убийства с пистолет. Един мерзавец с мощна пушка уби 20 души в Ел Пасо. Виж ш***ната разлика“, казва се в най-харесвания коментар под публикацията на Тайсън.

Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението (по А. Чехов)

В медийния спектакъл на 45-тия американски президент Доналд Тръмп на сцената от самото начало виси не просто пушка, а десетки милиони огнестрелни оръжия, които вече са или могат да станат притежание на всеки американец над 18-годишна възраст, покриващ критериите за това. На практика такъв е всеки жител на САЩ, който е роден или е станал гражданин на страната и не попада в една или повече от деветте категории хора, на които според закона е забранено да имат оръжие (по същество такива с криминални простъпки, зависимости и/или психически отклонения). Със съответното разрешително в някои щати същите тези хора придобиват правото не само да притежават оръжие, което да съхраняват в дома си и/или да носят открито, тоест по видим за околните начин, а да го носят със себе си на публични места (в някои щати дори в банки, на борда на самолет и в правителствени институции) скрито от хорските погледи.

Статистически погледнато, на всеки американец с право на глас (около 246 млн. души на изборите през 2020 г.) се пада най-малко по едно огнестрелно оръжие (между 265 млн. и 390 млн. общо са оръжията), което отрежда на САЩ първо място в света по този показател. На второ, далеч назад, е Йемен със средно 55 оръжия на 100 души. В действителност не всеки, който би могъл да си купи оръжие от близкия магазин срещу 400 долара и попълнена в рамките на около 5 минути декларация, притежава такова, но пък и никой не знае точния брой на оръжията, нито на собствениците им. Затова не са малко онези, които имат по над 40 огнестрелни оръжия – това са т.нар. суперсобственици, на които и две дузини пушки и пистолети не са достатъчни.

Според проучване, осъществено през 2015 г. от изследователи от „Харвард“ и Североизточния университет, оръжие имат около 22% (тоест близо един на всеки четирима) от американците, като половината от споменатите по-горе 265 млн. оръжия са собственост на едва 3% от пълнолетните граждани на страната (7,7 млн. души).

Колекциите на някои от въпросните суперсобственици наброяват 140 отделни оръжия.

Застъпниците за правото не просто да притежаваш оръжие, а цял склад с пушки и пистолети и съответните муниции и аксесоари, сравняват страстта към това имущество с купуването на обувки – и един чифт е достатъчен, но кой се задоволява с толкова? Мотивите на суперсобствениците са най-различни – за някои притежанието е свързано основно с усещането за сигурност и необходимостта от отбрана, други са се посветили на лова, трети просто обичат да колекционират. Обстоятелството, че милиони хора притежават законно по над дузина оръжия, които могат да носят открито на публични места без необходимостта от специално разрешително, затруднява значително профилирането на онези от тях, които планират да използват арсенала си за масови убийства.

Оръжията са налице, остава да се намери причина за използването им. Да, вероятно не всеки си купува пистолет с презумпцията, че е готов да отнеме човешки живот, само защото според някои „е за предпочитане да бъдеш съден от дванайсетима, отколкото да бъдеш носен от шестима“. Но причини очевидно се намират, ако се върнем към статистиката, спомената от Тайсън:

загиналите от огнестрелни оръжия в САЩ са средно 100 души на денонощие, или 36 000 годишно; ранените – около 100 000.

По данни на Gillfords Law Center повече убийства стават в щати, в които е по-лесно да си купиш оръжие. От началото на тази година инцидентите, свързани с оръжия, са над 33 000, загиналите – близо 9000, а броят на масовите стрелби, за каквито се смятат случаите с най-малко четирима простреляни (в това число не влиза стрелецът, в случай че бъде убит) – 255. Това прави по повече от един случай на масова стрелба на ден, като само в рамките на осем дни над 100 души загинаха при пет масови стрелби, включително и двете от 3 август. Масовата стрелба в Ел Пасо се нарежда сред 10-те най-кръвопролитни в съвременната история на САЩ. А 2016-та се откроява като годината с най-много масови стрелби – 382.

Стопкадър от репортаж на CBSN

Може ли речта на омразата да подтикне към физическо насилие от омраза?

Колко поляризация може да понесе едно общество, преди недоволството да прерасне в нетърпимост? Кой и с какви средства ще може да спре изявата на тази нетърпимост, когато част от изпитващите я вече не се задоволяват със статуси в социалните медии и постове във форуми като 8chan или 4chan? Когато същите хора имат на разположение законно придобити огнестрелни оръжия и свободата да купуват още, а нямат задръжки да ги използват срещу хора. И когато собственият им президент им говори на езика на омразата. 

Ан Епълбаум: „Въпросът е кога ще започнем да говорим за тукашния тероризъм на белия супремасизъм по същия начин, по който говорим за чуждия, джихадистки тероризъм. Това са тясно свързани идеологии, разпространявани чрез интернет, усилвани от политиците екстремисти. И двете се нуждаят от сходен отговор.“

Речта на омразата обхваща много форми на изразяване, които по различни причини разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават ненавистта, насилието и дискриминацията срещу дадено лице или група хора. Речта на омразата представлява сериозна опасност за сплотеността на едно демократично общество, за защитата на правата на човека и върховенството на закона. Ако бъде неглижирана, тази реч може да доведе до актове на насилие и конфликти в по-широк мащаб. В този смисъл речта на омразата е крайна форма на нетърпимост, която допринася за престъпленията от омраза. И защото това е така,

свободата на изразяване не е абсолютна.

Съществуват различни режими на ограничаването ѝ, подчинени на баланса с други права. В САЩ тази свобода е обект на Първата поправка, а чрез съдебната практика е установен режим на много висока степен на защита. Същевременно нерядко точното дефиниране на дадена реч като реч на омраза е трудно, а още по-трудно е да се оцени какъв е рискът дадено изявление или друг начин на изразяване да подтикне към реално насилие.

Реч на омраза може да бъде чута и в традиционните медии, макар да са регулирани, но в много по-голяма степен се употребява и размножава в социалните мрежи. При тях има определени правила за ползване, те самите са страни по различни кодекси, като тези на ЕС за езика на омразата и срещу дезинформацията, но не са обект на регулация в това отношение. Там съдържанието е в такива количества, че не може да бъде обхванато от модераторите, а изкуственият интелект далеч не е толкова съвършен, както личи от употребата му за контрол върху порнографското съдържание или срещу нарушаването на авторското право.

Неминуемо от значение е и кой говори.

Когато това е крайнодесният конспиративен теоретик и радиоводещ Алекс Джоунс, неговите канали за комуникация във Facebook, Twitter и YouTube биват закрити поради многото примери за употреба на „език на дехуманизиране срещу имигранти, мюсюлмани и транссексуални хора, както и за прославяне на насилието, които са в нарушение на политиката за речта на омразата на съответните компании“.

Когато обаче говори президентът на САЩ, който сам заяви след избирането си, че е спечелил благодарение на социалните медии като Facebook и Twitter, налагането на подобни мерки става трудно, ако не и невъзможно. Проверителите на факти от Snopes опровергаха информацията, разпространена в социалните медии (и не само), че от страницата на президента в Twitter са свалени всички негови съобщения, съдържащи думата „нашествие“. Нещо, което лесно може да бъде проверено от всеки без особени затруднения.

Натали Мартинес: „Според рекламния архив на Facebook от май 2018 година насам Тръмп е реализирал около 2200 рекламни кампании, в които се говори за „нашествие“. Бърз преглед показва, че сякаш всички те се отнасят до имиграцията.“

Разбира се, Тръмп съвсем не е единственият политик популист, който се издигна именно защото яхна вълната на омразата, изолационизма и връщането на предишно величие, макар че гласът му се чува най-силно – поради факта, че едновременно е най-наблюдаван от медиите и има повече последователи в Twitter от всеки друг действащ политик. И хората едва ли са станали по-податливи на такава реторика от преди – те просто са медийно неграмотни в един почти изцяло медийно опосредстван и виртуализиран свят, в който информация, мисинформация, дезинформация, пропаганда, търговски съобщения и т.н. са достигнали необозрими размери и светлинна скорост на разпространение.

Стопкадри от документалния филм за „Кеймбридж Аналитика“ The Great Hack

И ако на Острова това говорене и ефектът на мегафона на социалните медии произведе Брекзит, то над САЩ, където всеки може да си купи пушка дори онлайн, е надвиснала сянката на терора.

Заглавна снимка: © Fibonacci Blue

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор за медиите в България – без аплодисменти

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/razgovor-za-mediite-bez-aplodismenti/

През 2003 г. България беше поставена на 35-то място по свобода на словото в индекса на „Репортери без граници“. През 2014-та страната ни изпадна от топ 100 и така до днес, когато заемаме 111-та позиция.

Хоризонтът далеч не е светъл, както демонстрираха нагледно и панелите на конференцията „Медии и данни – кой избира програмата?“, организирана на 27 юли от Института за развитие на публичната среда. Медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Те обсъждаха влиянието на политическото, държавното и общинското финансиране на медиите с национално и регионално покритие, все по-големите предизвикателства пред разследващата журналистика и каква е възможността за реакция, за да се опази малкото останала медийна независимост в една среда, в която политиците и бизнесът все по-агресивно и категорично се опитват да подчинят и заглушат неудобните за тях гласове.

„Да се забавляваме до смърт“ (Нийл Постман)

Професор Нели Огнянова очерта основните тенденции в медиите в страната, сред тях и тенденцията за все по-малко публицистика и разследваща журналистика, все по-активно проправителствено отразяване на водещите събития в обществото, липса на перспектива за демонополизиране на разпространението и криза в регионалните медии.

„Информационно обслужване“

Конкретни примери за тежкото състояние на регионалната журналистика представи журналистът Спас Спасов. В своята презентация той обобщи резултатите от разследването си за купуването на медийно влияние от общините, направено за „Дневник“.

Като пример за модела, по който кметовете на областните градове подчиняват медиите и правят невъзможно – не само де факто, но и де юре – компрометираща или критична към управлението им информация да стане обществено достояние, той показа договор между Община Търговище и вестник „Труд“. В договора за информационно обслужване ясно е определено, че ежедневникът „се задължава, включително неговите работници и/или служители, да пази доброто име, търговския престиж и фирмените тайни“ на Общината, както и че редакцията на изданието „няма право да нанася текстове или други поправки“ в предоставените ѝ от Общината материали за публикуване.

Спасов каза, че това е само един от многото случаи, за които има доказателства как с публични средства местното самоуправление си гарантира ласкателни публикации и затъмнение за евентуални злоупотреби в изданията.

Финансирането на партиите и политическите субекти

Има тясна връзка между независимостта на медиите и партийните субсидии. Ива Лазарова от Института за развитие на публичната среда показа големите средства, които партиите дават на медиите – както от медийните пакети, така и от партийната си каса, финансирана до момента основно от субсидията.

Темата за финансирането на политическите субекти е особено актуална предвид приетото наскоро намаляване на партийната субсидия на 1 лв. и отварянето на неограничено финансиране от фирми и физически лица за партиите.

От Института за развитие на публичната среда обобщиха историята на партийното финансиране в България:

  • До 2001 г. дарения с неограничена стойност са могли да правят само физически лица.
  • От 2001 г. се въвежда таван от 30 000 лв. на дарение, но се разрешава и на юридически лица, и на анонимни дарители да финансират политически партии.
  • През 2005 г. се въвежда субсидия от 1,50 лв. на глас, а таванът за физически лица е фиксиран на 10 000 лв., за юридическите лица остава 30 000. Анонимни дарения вече не са разрешени. Три години по-късно се забраняват и даренията от фирми.
  • През 2006 г. партийната субсидия е вдигната на 3,60 лв. на глас, а през 2009-та – на 12 лв.
  • През 2013 г. субсидията е намалена на 11 лв. на получен глас.

В презентацията на Института за развитие на публичната среда беше илюстриран притеснителният пример на кампания, финансирана основно от дарения, каквито ще са и кампаниите оттук нататък след промените при финансирането на политическите партии. Става въпрос за изборите за Европейски парламент през 2014 г. и кампанията на „България без цензура“ на Николай Бареков, в която са събрани дарения за над 1 млн. лв. – факт, повдигащ редица въпроси относно легитимността на даренията.

Генка Шикерова добави още по темата, представяйки свое разследване относно осигуряването на необходимите средства за президентската кампания на Румен Радев през 2016 г. Тъй като Радев не беше издигнат от партия, а от инициативен комитет, той нямаше право да използва партийната субсидия на БСП за целта. За сметка на това получи съмнителни дарения от пенсионери и безработни.

По темата за финансирането на политическите партии беше представен и т.нар. „американски модел“. Той многократно беше цитиран по време на миналата без сериозен и аргументиран дебат кампания за въвеждане на нови правила за финансиране на политическите сили в България. Сара Брайнър, директорката на изследователския екип на Center for Responsive Politics (САЩ), обясни, че ограниченията за дарения в САЩ са много сериозни – на фирмите е забранено директно да даряват на политически кандидати и използват т.нар. Political Action Committees, които също имат своите рестрикции, а лимитът за физическите лица е 2700 долара на кампания. Има обаче други методи, чрез които фирмите оказват влияние върху политиците – чрез организации, наричащи се super-PACs. Те нямат право да даряват на политиците, но могат, условно казано, да водят паралелни кампании за или против различни политики, асоциирани с един или друг кандидат. По този начин фирмите могат директно да упражняват неограничено влияние върху кампаниите и да налагат теми в дискурса, финансирайки политически реклами.

„Репортери без граници“

Другият чуждестранен гост на събитието беше Полин Адес-Мевел – ръководителка на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“. Публикуваме няколко акцента от нейната презентация за състоянието на медийната свобода в България:

Липсва прогрес в борбата с корупцията и с обвързаността между медии, политици и олигарси, която е широко разпространена в България. […] Най-сериозно олицетворение на този проблем е олигархът Делян Пеевски. […] Продължава концентрацията на медийна собственост в ръцете на проправителствени олигарси, последната такава ситуация е с „Нова телевизия“. […] Държавата продължава да разпределя европейско финансиране към медии без каквато и да е прозрачност.

Когато публикувахме индекса за медийна свобода, се обърнахме към властите, за да им представим тези проблеми, и поискахме от тях да гарантират медийната независимост и плурализъм, като подсигурят европейското финансираме към медиите да бъде разпределено по прозрачен начин към всички медии – включително критичните медии, и да се борят срещу концентрацията на собственост и конфликт на интереси в медиите, да създадат законодателство, което да изиска всички издания да гарантират редакционната независимост в своите организации и да осигурят спазването на законите за медийната собственост и прозрачност. […] За да бъде гарантирана физическата сигурност на журналистите, поискахме да бъдат предприети мерки за защита на тези, които са били заплашвани във връзка с работата си.

Трябва да кажа, че не получихме никакъв отговор от офиса на премиера в последните години. Особено когато изискваме защита на журналистите, получаваме отговор във всяка държава, когато се обръщаме към властите. За нас е много притеснително, че нямаме изграден диалог с властите. Установихме диалог с президента, който ни покани след публикуването на последния индекс да се срещнем и да обсъдим въпроса, но продължаваме да се надяваме, че премиерът ще направи същото.

Преди европейските избори „Репортери без граници“ се обърна към бъдещите членове на Европейския парламент, за да насочи вниманието към въпроса за свободата на словото. Предложихме 10 мерки, една от които е да се създаде длъжност на комисар, който да отговаря за свободата на словото, така че журналистите да имат към кого да се обръщат и в случай на опасност или сериозен проблем въпросът да не се разводнява сред множество комисари и да бъде прехвърлян от един на друг. Когато новият състав на европейските институции стане ясен през есента, ще продължим да настояваме по темата.

Въпросите бяха много. Темите – сериозни. Аплодисменти нямаше.

През 2019 г. станахме свидетели на сериозен политически скандал, довел до разтърсване на управлението и оставки – т.нар. „Апартаментгейт“. Всъщност аферата е пример за това, че в България има професионалисти, които могат да провеждат качествена разследваща журналистика. Хора, които биха се заели с ролята на watchdogs, стига да им бъдат предоставени нужните ресурси, защита и трибуна.

Но как да бъдат осигурени тези ресурси, защита и трибуна? Най-тиражираните печатни издания отдавна са вплетени в една мрежа от зависимости, от която би ги изкарала само смяна на собствеността. Една такава смяна вероятно би довела до нови зависимости, тъй като на чисто пазарен принцип изданията няма как да оцелеят. Такива са условията: вестниците са евтини, а тиражите – ниски.

В големите телевизии разследващата журналистика се прокрадва трудно, отпорът срещу нея е голям, а повечето от телевизионните канали са собственост на близки до властта бизнесмени или директно на политически партии. Над останалите дебне константната опасност да бъдат изкупени от такива. Радиата отдавна абдикираха от публицистиката, с изключение на Българското национално радио. БНР обаче, както и БНТ, са структури, чийто бюджет бива отпускан от Народното събрание, а директорът им – избиран от членовете на СЕМ. Които, от своя страна, са политически назначения, често със съмнителен образователен и професионален ценз.

Онлайн медии има много и всякакви, но те не изкарват достатъчно пари. Само за справка, при популярните Google реклами заплащането е между 0,25 и 2,00 долара на хиляда импресии.

Нашият опит в „Тоест“ показва, че макар да има жажда за независима и качествена журналистика, свободна от рекламни зависимости, възпитаването на разбирането, че информацията струва пари, е дълъг и сложен процес, който понякога е отчайващо муден. Но все пак този процес трябва да продължи и докато той не бъде завършен, аплодисментите ще продължават да липсват.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/protesti-moskva-krasimir-lozanov-interview/

На 27 юли мирен протест пред сградата на московското кметство завършва с масови арести, бой с палки и влачене по земята на протестиращи. Какъв е поводът за гражданското недоволство, кои са новите лица на руската опозиция, защо е важен предстоящият през септември местен вот – Йоанна Елми разговаря по темата с Красимир Лозанов, който в периодите 2001–2006 г. и 2011–2015 г. е бил български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Йоанна Елми: През последните дни снимки от Москва на предимно млади хора, бягащи, отвеждани или директно бити от полицаи, заляха социалните мрежи. Би Би Си съобщава за над 1000 задържани. Кой протестира в Русия и защо?

Красимир Лозанов: Първо, нека уточня, че протестът всъщност нямаше ясно изразен възрастов профил и хората, арестувани от силите на реда, бяха не само млади, но и в средна, и в „трета“ възраст. По последни данни задържаните са 1373. Освен това силите на реда, разгонили демонстрантите и извършили масовите арести, бяха не само редови полицаи, но и бойци на Росгвардия и ОМОН (специализирани полицейски подразделения за борба с масовите безредици). Властите бяха мобилизирали небивало досега количество въоръжени и екипирани мъже не само от Москва, но и от различни градове на Русия.

Обемът на приложеното насилие беше непропорционален: явно не става въпрос за някакво служебно престараване от силите на реда, а бе демонстрирана жестокост, на места граничеща със садизъм, фиксирана от участници и наблюдатели в многобройни видеокадри и фотографии. И цялото това насилие беше напълно нерелевантно на ситуацията, насочено срещу мирни демонстранти, които за разлика от протестиращите, да речем, в Париж, не проявяваха признаци на агресия, съпротива или вандализъм.

И сега конкретно на въпроса Ви: протестират опозиционно настроени към режима московчани*, възмутени от категоричния до момента отказ на Московската градска избирателна комисия (Мосгоризбирком) да регистрира за предстоящите избори за Московския парламент (Мосгордума) представителите на политическата опозиция, при това не само на радикалната, но и на умерената. Аргументите на Комисията за това според протестиращите са цинично незаконосъобразни и категорично не кореспондират с чувството им за политическа и гражданска справедливост.

Изрично искам да подчертая, че митингът в събота (27 юли) не беше разрешен от московските власти. И неговата масовост е важен маркер за преодоления страх от страна на протестиращите, за тяхната готовност с цената на здравето си да заявят себе си като гражданска сила, търсеща промяна, и да изразят правото си на протест срещу политическото статукво.

ЙЕ: Какво знаем за кандидатите, на които е отказан достъп до предстоящите местни избори на 8 септември т.г.? Кои са те, защо не им се дава шанс за участие в предизборната надпревара?

КЛ: Това са млади хора, смело, остро и аргументирано заявяващи своето несъгласие със Системата. И опитващи нейния демонтаж по мирен парламентарен път, колкото и да изглежда това като някакъв фантастичен сюжет. В България и по света руската опозиция се свързва преди всичко с две фигури – Алексей Навални и Григорий Явлински, лидера на партия „Яблоко“. В случая обаче става въпрос за сравнително нови лица на руската опозиция, сред които изпъкват тези на Любов Собол, Иля Яшин, Дмитрий Гудков, Иван Жданов, Юлия Галямина, Сергей Митрохин и други.

Руската опозиция не е обединена и координирана в действията си и тези млади политици представляват различни опозиционни партии и движения. Но всички те се характеризират с категорично несъгласие със статуквото и с висока политическа енергия. Те са част от т.нар. несистемна опозиция, тоест непредставена в руската Дума (долната камара на руския парламент) опозиция. Не само московските градски власти, но и Кремъл панически се страхуват от тях, доколкото едно тяхно избиране в градския парламент на руската столица ще бъде припознато като огромно политическо поражение пред опозицията и гражданското общество, с непредсказуеми за властта последици.

Влизането в състава на Мосгордума на политически лица с деструктивно по отношение на Системата поведение буквално всява ужас в управляващите. Това означава достъп на опозиционни на режима лица до документи с поверително съдържание за московската икономика, възможност за политически атаки, вече и „отвътре“, срещу тежките корупционни схеми, свързани с московския кмет Собянин и кръговете около него, регламентиран и гарантиран от законодателството диалог с медиите, депутатска неприкосновеност и прочие. Залогът и за двете страни е много голям.

ЙЕ: С какво е важен постът кмет на Москва? Защо местните избори, които обикновено минават „под радара“, провокират толкова силен отзвук този път?

КЛ: Московските избори никога не са минавали „под радара“ на властта. Овладяването от опозицията макар и само на няколко депутатски места в колективния орган за управление на московското кметство е стратегическа задача, изтърваването им от властта – стратегическо за нея поражение.

Вижте, обемът на планираните за 2020 г. средства в разходната част в бюджета на град Москва е 2686,5 млрд. рубли (над 42 млрд. долара). Тези огромни, трудни за осмисляне финансови средства се разходват в момента чрез непрозрачни процедури, при наличие на недопустими даже за руската логика свръхвисоки нива на корупция. Над 50% от средствата отиват пряко към социалната сфера и от тези парични потоци до голяма степен зависят политическите нагласи на московчани занапред. Как ще допуснеш непримиримите си политически опоненти да участват в процедури по приемане на решения за тяхното разходване?! Със своя малцинствен вот опозиционните депутати няма как да повлияят пряко на решенията на Мосгордума (състои се само от 45 депутати), но нали те ще разкажат на Русия и света как в детайли се случва всичко това.

А отзвукът този път е толкова силен, защото Мосгоризбирком произведе мегаскандал с манипулацията на списъците, с които стотици хиляди московчани подкрепят своите избраници, в търсене на някакви законни аргументи да откаже регистрацията на тези общо 27 опозиционни кандидати** в изборния процес. Решенията катализираха и без това високия от последните месеци протестен фон в Москва. (Да си припомним само масовите протести преди месец по повод незаконното задържане на журналиста Иван Голунов, довели до освобождаването му и прекратяването на съдебното разследване срещу него.)

Жестоките репресивни мерки, които наблюдаваме от няколко седмици (с пик в събота, 27 юли) още повече нагнетиха социалното напрежение. Изключително важно е сега дали ще се потвърдят предположенията за отравяне на Алексей Навални, емблематичното лице на руската опозиция. Ако това излезе истина и се окаже, че той е бил отровен в резултат на някаква поредна спецоперация на службите, този акт може да изиграе ролята на пиропатрон във взривоопасната смес от гражданска енергия. Вече само ленивите не слагат руската демокрация в кавички, такива недоволства отдавна няма как да се решават чрез политически диалог. Единствен ход на опозицията към момента са уличните протести и те ще се усилват.

Натиснете тук за да видите презентацията.

ЙЕ: Рейтингът на Путин пада, управляващата партия „Eдинна Русия“ също губи популярност, а новините за протести в Русия са чести през последните години. Как изглежда голямата картина за Владимир Владимирович, който де факто e на власт от 20 години насам?

КЛ: Протестният фон в страната расте и само властите се правят, че не го забелязват. Важно е да се знае, че картата на протестите включва не само двете столици – Москва и Санкт Петербург. Видимо нараства напрежението по места, доколкото през последните години местните власти явно не показват ефективни управленски рефлекси. Натрупаха се изключително много нерешени проблеми в най-различни сфери – екологичната, социалната, икономическата. Федералният бюджет вече не може в достатъчна степен да захранва със субсидии много от регионите – ефектите на слабата икономика, санкциите, скъпите военни кампании зад граница правят негативните резултати все по-видими, а обществото – по-тревожно. Управлението по места е неефективно, блокирано от корупция и политическа безотговорност.

Президентът Путин показва все по-често политическа умора, изразяваща се в недостатъчно ефективна инициативност, в дефицит на свежи и оригинални политически и управленски решения. Докато в събота силите на реда в Москва размахваха палките и пълнеха килиите с арестанти, той символично реши да се спусне с батискаф на дъното на Балтийско море в търсене на артефакти от славното съветско минало. Дали е намерил на морското дъно решения на проблемите, изкарващи гражданите на Русия по улиците и площадите, предстои да видим. Но това, което видяхме на следващия ден, беше мащабният военноморски парад в Санкт Петербург и тоталното медийно замълчаване за случващото се по московските площади и булеварди.

ЙЕ: Потушаването на този протест е пример за опасна тенденция в Русия: легитимирането на репресията в името на едноличния лидер, неговата власт и наложения от него ред. Сред основните аргументи на властта е, че протестът не е бил разрешен, тоест потушаването му с всички възможни средства е оправдано в името на общото благо. Това се случва няколко седмици след като Владимир Путин заяви, че либералната демокрация е отживелица. Какво ни казва това за стила на управление в Русия, който има фенове не само у нас, но и по света?

КЛ: Вече и в самата Русия едва ли някой се лъже по отношение на това доколко е демократично обществото им. Нещата в това отношение са скучно ясни. Въпросът е другаде – дали режимът ще изостави вегетарианските си навици и ще ги замени с месоядни, иначе казано, дали ще усилва още своята репресивност и докъде може да стигне в тази посока. Както уместно отбеляза руската журналистка Юлия Латинина, формулата засега е „Нека ни мразят, важно е да се страхуват“. Но московските събития от последния уикенд показват точно обратното – страхът и безразличието у хората започват да се сменят с решимост.

Руснаците развиват нови граждански рефлекси, позагубени през последните две десетилетия. Проблемът за социалната справедливост отново е в дневния ред на руското общество. Хората усещат нови за тях форми на солидарност и това ги вдъхновява. И ако досега протестите в Русия – този в Москва и в други градове, показват изключителна форма на цивилизованост, не е ясно дали при бъдещи подобни неадекватни реакции на властта тези протести няма да се радикализират, иначе казано, да се майданизират. Част от лозунгите директно сочеха Кремъл като кукловода на Мосгоризбирком.

Законовата процедура, с която се регулира редът за получаване на разрешение за мирни протести, е нарочно тромава и силно рестриктивна. И тя действаше като сдържащ фактор в едни по-други, по-спокойни условия. Пита се доколко тя може да възпира и занапред гражданското недоволство. Защото всички тези граждани на Москва, които излязоха да протестират, прекрасно знаеха, че митингът е незаконен. И въпреки това излязоха, престъпиха буквата на закона, с ясното съзнание, че ще бъдат бити, арестувани, тормозени, че ще бъдат съдени. Властта занапред или ще бъде принудена да разрешава подобни митинги, или ще върви към предизвикателно радикализиране на ситуацията, за да покаже в пълен обем и „красота“ своята репресивност. Дали този обществено-политически дизайн се харесва в България или по света? Нека читателят сам реши.

Видеорепортаж на фотографа и видеоблогър Иля Варламов от протеста на 28 юли в Москва

* Много се писа в руската преса, че около 600 от задържаните не били по регистрация московчани, а са от други руски градове. Властите настояват на този факт, за да докажат, че протестите са режисирани, че са мобилизирани лица с радикално поведение от други руски градове и протестът не изразявал позицията на гражданите на Москва. Мнението на опозицията е, че това са руснаци, които неофициално живеят в столицата (нямат постоянен московски адрес), но в това си качество те са също московчани. Известният политически карикатурист Сергей Елкин реагира на това с много оригинална карикатура.

** Отказана е регистрация общо на 47 кандидат-депутати, сред тях опозиционни са 27. Другите 20 са депутати на управляващата партия и на нейните номинални политически опоненти. Това беше специално направено, за да няма формални упреци към Комисията за отказ да регистрира само представители на опозицията. Важното в случая е, че на всички опозиционери до един им бе отказана регистрация.

Всички снимки, вкл. заглавната, са стопкадри от видеорепортаж на Иля Варламов от протеста на 28 юли 2019 г. в Москва. Варламов е фотограф и видеоблогър, отразявал на живо множество протести, в т.ч. и Евромайдана в Киев през 2013–2014 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Къде зимуват галинките

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kude-zimuvat-galinkite/

Когато „Шоуто на Слави“ изчезне от ефира след 31 юли тази година, работата на един от българските регулатори – Съвета за електронни медии, ще бъде силно редуцирана. Отпада нуждата да следи дали червените точки, обозначаващи опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото и социалното развитие на децата, са на правилните си места.

Със същия успех това би могъл да върши и изкуствен интелект, предвид капацитета от интелигентност на петчленния СЕМ и досегашната му практика и поведенчески подходи.

СЕМ е само един от примерите за „независими регулатори“, които не изпълняват най-важната си функция – да служат на обществото. Българската държавност е обрасла с такива институции, които са камуфлаж за рейдването на властта и политическия контрол, налаган във всички сфери. Това захващане става по два начина – законодателна рамка, която ограничава регулаторите да вършат истинската си работа, и кадри, които да са лоялни и послушни единствено на тези, които са наясно какви нищожества са. Назначилите ги.

„Кучето може да разпознава своя господар. Достойнството на интелекта започва с разделянето на пунктовете на съгласие от тези на различие.“ Цитатът е от книгата на антроположката Мери Дъглас „Как мислят институциите“, където тя разяснява, че „най-фундаменталните решения за справедливостта не се правят от отделни хора, а от индивиди, мислещи във и от името на институциите“. Затова е важно как са изградени държавните институции – не само защото са платени с парите на данъкоплатците, а не на политиците, които ги контролират.

СЕМ, или Който-избира-шефовете-на-БНТ-и-БНР

Формално Съветът за електронни медии регулира радио- и телевизионната дейност, регистрира и издава лицензии и упражнява надзор върху излъчващите се програми, избира и освобождава генералните директори на БНР и БНТ. Стоп. Ето това е. Медийният надзор, който има смешен бюджет и нулев капацитет да следи всички радио- и телевизионни предавания, съществува заради тази едничка цел: да подбере правилните – от гледна точка на управляващите – началници на тези медии. Но тази работа може да я върши и парламентарната Медийна комисия – там поне има повече плурализъм от гледна точка на представените политически сили.

Петчленката, до която беше редуциран СЕМ в първия мандат на ГЕРБ и Бойко Борисов, се конструира от два центъра на власт – парламента и Президентството. Последното назначение там – на предложената от ГЕРБ Галина Георгиева, неизвестна в средите на журналистите, с диплома 3,89 на бакалавър по аграрна икономика от изнесен факултет във Враца и кариера, която трудно може да бъде определена като медийна – е нагла подигравка с обществените очаквания към СЕМ. Властта в България обаче винаги може да разчита на такива „калинки-галинки“.

Разходи на СЕМ за 2019 г. – 1,67 млн. лв. (Националното бюро за контрол на разузнавателните средства е с приблизително същия бюджет – 1,619 млн. лв.)

Комисията за защита на личните данни. #Квойтуй

Има такъв… регулатор, чийто адрес, даден на сайта му, е сбъркан, установи колега журналист, отишъл да подаде на място жалба срещу изтичането на лични данни от НАП. Това образувание, което действа като гише за прием на жалби и сигнали, не показа признаци на институционален живот при спирането на Търговския регистър. При #НАПЛийкс обаче се събуди, за да каже, че ще глоби НАП.

Всъщност ако приемът на жалби и сигнали мине изцяло онлайн, тази дейност също може да се „възложи“ на изкуствен интелект. Табелата „Комисия за защита на личните данни“ нека си стои – да се отчитаме пред Брюксел, че и България има такава. (Да не се бърка с Държавната комисия по сигурността на информацията, страж на класифицираната информация, с бюджет от 10,042 млн. лв.)

Разходи на КЗЛД за 2019 г. – 2,93 млн. лв.

ДАБЧ – тази касичка още не е затворила

Има ли смисъл от съществуването на Държавната агенция за българите в чужбина? Колкото и пъти да се задава този въпрос, управляващите дори не се опитват да измислят отговор. Никой не вярва, че ДАБЧ е „координиращ орган на правителството за осъществяване на държавната политика спрямо сънародниците по света“. Но орган, от който зависи издаването на български паспорт, тъй като удостоверява български корени – да. Същото може да бъде вменено на дирекция към Министерството на правосъдието. А регистрирането в ДАБЧ на български организации в чужбина по смисъла на Закон за българите, живеещи извън Република България, може преспокойно да се върши от МВнР.

Що се отнася до останалото – Министерството на образованието и науката се грижи и подпомага 361 български училища в чужбина, снабдява ги с книги и учебници. ДАБЧ е просто синекура. За тази цел в бюджета му са предвидени 13,337 млн. лв., като най-голямото перо е за български държавни и неделни училища в чужбина – 11,337 млн. лв.

Всъщност част от работата с българските общности в чужбина може да се възложи и на съпругата на президента – Десислава Радева. Тя бездруго гори от желание за комуникация и за пътувания, ще се впише добре във фолклорните фестивали, които се организират навън. А и в конституционните правомощия на държавния глава е да подпомага външната политика, осъществявана от правителството.

След като ВМРО даде принос за формиране на крехко мнозинство за утвърждаване на сделката за американските изтребители обаче, едва ли ДАБЧ ще бъде закрита. Макар че точно премиерът Борисов пръв заговори за това след шумните арести на председателя ѝ Петър Харалампиев и други служители заради разследване на корупция за незаконно издаване на удостоверения за българско гражданство. Нещо повече – вицепремиерът Каракачанов дори поиска да се възстанови Министерството за българите в чужбина, за да има „сериозен държавен орган“. Междувременно Временната парламентарна анкетна комисия, създадена специално за да проучи схемите в ДАБЧ, още не е излязла с доклад от проверката и изслушванията – въпреки че удължи съществуването си с 3 месеца, до края на юни.

Разходи на ДАБЧ за 2019 г. – 994 000 лв.

Българска агенция за безопасност на храните – опасна за животновъдството

Дори и да умре българското животновъдство, БАБХ и нейните чиновници ще пребъдат. Откакто Националната ветеринарно-медицинска служба премина към БАБХ, създадена от земеделския министър в първия мандат на ГЕРБ – Мирослав Найденов, не е минала година, в която да няма сериозни гафове или сериозни епидемии, с които БАБХ показва, че няма капацитет да се справи. Шап, бруцелоза, чума по дребните преживни животни, инфлуенца по птиците, а сега и африканската чума, която е на път да унищожи целия отрасъл свиневъдство в България. Предупреждението дойде от еврокомисаря по здравеопазването и безопасността на храните Витянис Андрюкайтис в интервю по БНР.

По иронично съвпадение, настоящият шеф на БАБХ Дамян Илиев е бил главен санитарен ветеринарен инспектор. Въпреки несправянето си продължава да е начело на Агенцията, а шанс за махането му едва ли има, тъй като зае поста през 2015 г. като свързан с настоящата земеделска министърка Десислава Танева. Небрежност е проявена в хода на превенцията на заболяването, каза Танева по повод епидемията. Престъпна небрежност, за която българската прокуратура не смята за нужно да се самосезира.

Разходи на БАБХ за 2019 г. – 9,218 млн. лв.

Комисия за финансов надзор

Има две наименования, които, поставени редом до КФН, сриват имиджа ѝ – Корпоративна търговска банка и Застрахователна компания „Олимпик“. Единственото оправдание за КТБ би било, че не само КФН беше като след лоботомия по време на разрастването на банката до четвъртата по големина в страната. И прас! – над 4 милиарда сметка.

След тези фалити как да бъдем спокойни, че институция, която наблюдава пазар с активи за милиарди, върши работата си съвестно и безпристрастно?

Разходи за КФН за 2019 г. – 18,470 млн. лв.

Защо ни е Министерството на икономиката

Списъкът на ненужните може да бъде продължен с… министерства, като Министерството на икономиката и енергетиката например. То преспокойно може да бъде преформатирано на Министерство на енергетиката. А подопечната му Българска агенция за инвестиции също да изчезне от правния и институционален мир. БАИ бе създадена през 1996 г., когато имаше нужда България да бъде рекламирана и презентирана, но днес тя вече е изчерпала основанията за съществуване и издръжка.

През май т.г. стана известно намерението на правителството БАИ и Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) да бъдат обединени в една агенция, която ще отговаря за управлението на публичните предприятия и ще е подчинена на Министерския съвет. Очевидно властта се опитва да отговори на брюкселските критики за управлението на държавните фирми, тъй като се бори за влизане в „чакалнята на еврото“ – ERM II. Да видим дали ще заблуди Европейската централна банка и Брюксел с това манкиране.

Ако липсваше експертност на институциите, тя винаги може да бъде подсилена. Ако имаше някакъв недостиг на средства – също. Само че във вида, в който са – не органи, а рудименти, – те вършат работа единствено на управляващите, все едно кои. Или служат за маски. Но обществото няма никаква полза от това.

Държавна агенция „Електронно управление“

Можем да изброим още институции, които трудно ни убеждават в основанията за съществуването си предвид случващото се в България. Например Държавна агенция „Електронно управление“. Въпреки че България е твърде далеч от е-управлението, Агенцията харчи 32,451 млн. лв. за 2019 г. в името на декларираните цели: „Подобряване на качеството на обслужване за бизнеса и гражданите и повишаване на вътрешната ефективност на публичния сектор; Предоставяне на ефективни електронни административни услуги за гражданите и бизнеса и прилагане на комплексно административно обслужване“, киберустойчивост и пр.

В действителност българските институции харчат немалко пари за информационна сигурност, далеч извън обявените от вицепремиера Томислав Дончев 5 млн. лв. А чл. 55, ал. 1 от Закона за държавния бюджет за 2019 г. утвърждава „целеви текущи и капиталови разходи в областта на електронното управление и за използваните информационни и комуникационни технологии в рамките на бюджетите на бюджетните организации“ на куп ведомства и министерства за общо 119,006 млн. лв. Най-голям дял от тази сума – близо 32 млн. лв., се пада на Министерството на финансите. Но системите на НАП се оказаха твърде уязвими.

Адвокат Александър Кашъмов каза тази седмица по БНР, че държавата трябва да бъде прозрачна за гражданите, това е принципът на демокрацията; в тоталитарната държава гражданите са прозрачни, а държавата е скрита. В пленената държава е още по-лошо – държавата е прозрачна и достъпна за корпоративните интереси, с които е обвързана властта.

За гражданите се маскира.

Заглавна снимка: PollyDot / Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Убийството на политическия плурализъм

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ubiystvoto-na-politicheskiya-pluralism/

Намаляването на държавната субсидия за партиите в България от 11 на 1 лв. беше легитимирано като изпълнение на волята на суверена, която бе изразена в националния референдум през 2016 г., проведен по идея на шоумена Слави Трифонов. Тогава 2,5 млн. българи гласуваха за партийна субсидия от 1 лв., а предложението беше коментирано от управляващата ГЕРБ като популистко. То не получи подкрепа и при обсъждането на резултатите от допитването в Народното събрание в края на 2016 г., когато депутатите от „Реформаторски блок“ Мартин Димитров и Петър Славов поискаха да бъде въведен таван на партийната субсидия (какъвто има и в Германия) в размер на 1,6 млн. лв. за всяка отделна партия или коалиция. Ако тяхното предложение беше прието, през 2017 и 2018 г. партията на премиера Борисов щеше да получи не повече от 1,40 лв. на глас вместо сегашните реални 13,23 лв.

Близо три години по-късно ГЕРБ внесе в Народното събрание предложението за 1 лв. субсидия и с гласовете на ДПС узакони новия размер на държавното финансиране на партиите. Тук е важно да се уточни, че според поправка в чл. 26 (1) от Закона за политическите партии

размерът на държавната субсидия за един получен действителен глас се определя всяка година със Закона за държавния бюджет на Република България.

Тоест ако догодина мнозинството в парламента реши, субсидията от 1 лв. може да бъде променена отново. И така на практика се оказа, че с приетите промени в законодателството ГЕРБ утвърди порочния модел #Кой и с това застраши плурализма на политическия живот в България, защото държавата се оттегля от задълженията си да осигурява равни права за участие в политическия живот.

Субсидия от 1 лв. на глас ще доведе до лимит на демокрацията в България. Защото малките партии ще бъдат лишени от реално участие в политическия живот и в изборите в страната. Тази идея беше открито подкрепена от Георги Марков – депутат от гражданската квота на ГЕРБ, който безпардонно декларира, че не желае да издържа с данъците си малки политически формации извън Народното събрание: „Защо трябва да хрантутим партиите с 1%, за да да се каращисват, да влизат като Реформаторския блок и да става лудница в парламента?… Аз не ща да хрантутя с моите данъци партията ДСБ, която уби СДС! Не заслужават такава награда.“ Ако така мисли на глас един бивш конституционен съдия, призван да защитава устоите на демократичната държава, то какво да очакваме от онова мнозинство от 2,5 млн. българи, които са убедени, че партиите паразитират върху гърба на обществото и затова е най-добре да не получават дори никакви пари от държавата. Защото всички са маскари и „овде е таква велика корупциjа“!

Президентът наложи вето и върна в парламента за ново разглеждане законовите промени, които разрешават финансиране на политическите партии с дарения

от юридически лица и еднолични търговци с мотивите, че измененията уронват конституционните устои на българската демокрация и ще направят партиите зависими от бизнеса. Румен Радев е убеден, че демократичното управление е поставено под въпрос, когато партиите и техните кандидати носят отговорност не пред гражданите, а пред своите дарители.

Финансирането на партиите е различно в различните държави. Но навсякъде, дори в развити демокрации като Германия, Великобритания или САЩ например, то има връзка с политическата корупция. Възможността бизнесът да спонсорира политическите партии в България, узаконена от ГЕРБ и ДПС със законодателните поправки, създава зависимости, ограничени от ЕС с Регламент 1141/2014 относно статута и финансирането на европейските политически партии и фондации. В пълните си мотиви за наложеното вето президентът Румен Радев посочва още, че не е ясно как българският парламент отговаря на европейските изисквания на Препоръка на Комитета на министрите в Съвета на Европа относно общите правила срещу корупцията при финансирането на политическите партии и предизборните кампании. В нея се посочва, че държавата трябва да осигури подкрепа за политическите партии на базата на обективни, справедливи и разумни критерии.

Очевидно е, че гласуваните промени в законодателството ни не са съобразени нито с Регламента на ЕС, нито с Препоръката на Комитета на министрите.

Нещо повече, те създават условия за укрепване на вече установената мека форма на тоталитаризъм, прикрит зад маската на фасадната демокрация у нас. И без някогашния чл. 1 от Конституцията на НРБ от 1971 г. цялата изпълнителна власт на централно и местно ниво в България е в ръцете на една партия вече десет години. Затова ГЕРБ може да си позволи да съществува дори и без държавна субсидия. Както и ДПС, което никога не е функционирало като същинска политическа формация.

Още преди години Ахмед Доган – сега почетен председател на Движението и крупен бизнесмен – заговори за обръча от фирми, които захранват партията, създадена в противоречие с действащата Конституция на България. А днес ГЕРБ и ДПС узакониха порочния модел на финансиране на партиите, което ни прави по-близки до демокрациите от латиноамерикански тип. На сговора между двете партии неслучайно е присъствал и Делян Пеевски, който се върна в Народното събрание, защото, както сам заяви в началото на този парламентарен сезон, предстоят важни законодателни промени. Върна се при това като мажоритарен акционер в ДПС и негов фактически, макар и нелегитимен лидер.

Основателни са тревогите на мнозина анализатори, че с приетите законодателни промени (ако останат в сила и след повторното им разглеждане в парламента)

бизнесът ще налива пари основно в големите партии и най-вече в управляващата.

Защото историята на част от бизнеса в България показва, че той винаги е съществувал на гърба на държавата, която и днес се явява най-големият работодател в България. Това дава основания на експерт като Христина Вучева да посочи, че „немалка част от представителите на работодателските организации и бизнес елита у нас смятат за нормално държавният бюджет да се счита за паричен фонд, с който се разпорежда едноличният собственик на акциите на голяма корпорация“. А се пренебрегват „смисълът и съдържанието на бюджета като еманация на конституционните права на хората и произтичащото от това законово регламентиране на изразходването на тези средства“.

Тази философия, уви, споделят не само представители на българските „предприемачи“, но и една голяма част от българското общество, което по тази причина е напълно безразлично към начина, по който се изразходват средствата, натрупани от неговите данъци. Както не може да разбере и размера на катастрофата, предизвикана от хакерската атака в базата данни на НАП например. По същите причини нямаше и следа от гражданска реакция, когато премиерът публично обоснова предложението си за промяна на държавната субсидия за партиите с думите: „Много се наслушахме на популизъм. Ще стане накрая като в Чехия и в много страни милиардерите да са и премиери – няма да мине много време и партиите ще станат собственост на бизнесмените. Затова […] вкарваме закон за 1 лв. партийна субсидия. Да видим тогава как ще се оправят партиите на следващите избори, как ще плащат, как ще плащат на социолози и политолози.“

Всъщност какво се крие зад думите на Борисов?

Първо, че с промените във финансирането на партиите ще се промени изцяло принципът на равнопоставеност на политическите субекти в битката за властта, и в нея ще могат да участват само системните партии. Малките ще се самозакрият или ще трябва да предлагат подкрепата си на големите по време на избори срещу трохи, които те ще им подхвърлят от трапезата на бизнеса. Един вид, ще заприличат на фирмите подизпълнители на големите корпорации. Които я им платят, я не – въпрос на кеф. За сравнение, германското законодателство предвижда достъп до държавно финансиране за сравнително широк кръг политически партии заради ниската бариера на необходимата електорална подкрепа, а целта е да бъдат намалени неравенствата между големите и малките формации. Де е Германия – де е България?

Второ, бизнесът ще бъде захранван с обществени поръчки и публични средства само срещу задължението да спонсорира управляващата партия. Не че и досега част от стойността на тези поръчки не отиваше в черните партийни каси и банковите сметки на лица от върховете на властта или че бизнесът не беше рекетиран от държавата, за да си плаща „данък спокойствие“. Но сега това ще бъде легитимирано законно. И ще засили тежестта на корпоративния вот и без особен натиск от страна на бизнеса към работниците. Защото за всекиго ще е ясно, че работа ще има за лоялните към властта фирми.

Трето, не е ясно как ще бъде осъществяван ефективен контрол върху даренията, особено в условията на сива икономика, в която има оборот на мръсен капитал в размер около 30 млрд. лв. Ясно е само, че зависимостта на бизнеса от Партията ще бъде много по-голяма, отколкото обратната. Зависими от даренията на юридически и физически лица ще се окажат останалите парламентарни партии, които ще бъдат използвани с лобистки цели, при това без да имаме действащ закон за лобизма. И в САЩ набирането на средства от дарения е един от важните стълбове на предизборната надпревара, но при строг филтър за пари с неясен произход.

Четвърто, отваря се широко вратата на задкулисието да прокарва свои политически проекти и да издига свои кандидати в изборите. По този начин ще бъде извършена уродлива подмяна на политическото представителство, а една голяма част от гражданите ще останат непредставени в Народното събрание и в местните органи на самоуправление.

Пето, частните медии в подобна обществена и политическа среда ще стават все по-зависими от парите на бизнеса, обществените – все по-ограничавани от държавната субсидия и все по-малко свободни, а в предизборните кампании – и с намордници. Това ще направи дебата в тях за политики, идеи и ценности все по-труден, да не кажа невъзможен.

Ако приемем, че ветото на президента върху законодателните промени, свързани с финансирането на партиите у нас, бъде отхвърлено в Народното събрание, което е повече от логично в сегашната му конфигурация, ще видим първите резултати от сговора между ГЕРБ и ДПС още на местните избори през октомври. Тогава според закона трябва да е ясно кой е ял, кой е пил и за чия сметка. Трябва, ама надали…

Заглавна снимка: MrPanyGoff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проф. Нели Огнянова: Обществените медии трябва да формират граждани, не само потребители

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nelly-ognyanova-bnt-bnr/

    • Опасението е, че БНТ по-скоро ще играе пресцентър на правителството и на министър-председателя, отколкото да изпълнява обществената си мисия.
    • Никой не е принуждавал ръководството на БНТ да стига до фалит. Ръководството е имало възможности да вземе мерки за финансово стабилизиране, но не ги е предприело. Предполагам – защото знае от опит, че държавата намира начин да подкрепя проправителствените медии.
    • При Борисов се наложи един модел, свързващ бизнесмени, спортни клубове и медии, и не е ясно докрай защо това не представлява интерес за конкурентния регулатор.
    • Европейските средства, които отиват по комуникационни програми, не минават през конкурс. Това създава възможност правителството да разпределя средствата между медиите както си иска.

През последните две седмици Съветът за електронни медии избра нови генерални директори на БНР и БНТ. Начело на общественото радио застава Светослав Костов, а на телевизията – Емил Кошлуков. По този повод Венелина Попова разговаря с проф. Нели Огнянова, експерт по медийно право и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.


Венелина Попова: Тенденцията на отсъствие на интерес към тези конкурси в средите на професионалната гилдия е очевидна и все повече се засилва. Проф. Огнянова, как си обяснявате факта, че липсват достатъчно кандидати с ярки биографии и солиден авторитет? Все пак става дума за институции, които имат важни функции и са натоварени с големи обществени очаквания.

Нели Огнянова: Моето мнение е, че кандидати, които са реално независими, не се явяват на такъв конкурс, защото имат много потвърждения, че нито силното представяне на конкурса, нито силната концепция, нито реалното състезание по време на обсъждането ще доведе до успех. Независимите кандидати имат опит, който показва, че не е важно колко са силни те, а дали имат подкрепа от силните на деня.

ВП: А силните кандидати обичайно не търсят подкрепа от силните на деня…

НО: Независимите кандидати не търсят партийна подкрепа. Те се явяват на състезанието, разчитайки на собствените си възможности. И също така чета, че резултатите са неудовлетворителни, но регулаторът нямал избор. За разлика от парламентарните или от президентските избори, които непременно трябва да завършат с победител, тук процедурата може да приключи и без да има избран, може „да се преиграе“. И ако регулаторът наистина убеди хората в своята независимост, може би участниците в процедурата ще са повече и по-силни.

ВП: Същото твърди и вашият колега доц. Георги Лозанов – че СЕМ няма задължението да избере кандидат от първия конкурс. Същевременно изборът на генерален директор на БНТ изглеждаше предизвестен според мнозина анализатори, в това число и според Вас, и според Георги Лозанов, а този на БНР – силно изненадващ. Влизането на Емил Кошлуков отначало като програмен директор в телевизията напомня начина, по който преди години Поля Станчева влезе в радиото, преди да го оглави. По същия начин Валерий Тодоров, когото тя назначи като директор по радиоразпръскването и директор на „Радио Благоевград“, преди да я наследи на поста. Виждате ли в тази повторяемост някаква схема?

НО: Прилича на сценарий. Депозирането на документи за стаж в телевизия „Алфа“ беше изненадата на миналия конкурс за нас, които не бяхме чували, че Емил Кошлуков е работил като програмен директор в партийната телевизия. Тези документи за стаж позволиха на господин Кошлуков вход в кариерата на генерален директор на обществена телевизия. Сега вече изискуемият стаж за заемане на позицията е налице – и медиите отбелязаха, че трудовият стаж в телевизията на ПП „Атака“ е отпаднал от официалната биография на новия генерален директор на сайта на БНТ.

ВП: А възможно ли е той да покаже друго лице сега, след като вече е назначен – едно друго ниво, друга политика, която да се окаже адекватна на поста, който е висок, важен и към който има много големи обществени очаквания?

НО: Човек запазва способност да се променя. Но нямам очаквания, че господин Кошлуков ще се промени значително. Той получи подкрепа, за да изпълни определени задачи.

ВП: А какви задачи подозирате, че трябва да изпълни?

НО: Очаквам новините и публицистиката да са в стила на воденото от Емил Кошлуков предаване „Още от деня“. То се отклоняваше от стандартите за обществена телевизия и дори за себе си не съм убедена, че господин Кошлуков ги познава. Опасението е, че БНТ по-скоро ще играе пресцентър на правителството и на министър-председателя, отколкото да изпълнява обществената си мисия. Но тази мисия е предмет на съвсем отделен разговор.

ВП: Целият разговор пред СЕМ по време на представянето на Емил Кошлуков мина под знака на финансовата криза, в която е изпаднала БНТ. Според Вас има ли основания да се говори, че вкарването на обществената телевизия в тежка задлъжнялост е част от политика за поставянето ѝ на колене, още повече в контекста на променената собственост на „Нова телевизия“ и на очаквания за сделка и за bTV. Защото на всички ни е ясно, че на практика няма как да бъде отнета лицензията на единствената обществена телевизия, дори и тя да се окаже във фактически фалит. Или законодателството казва друго?

НО: Законодателството изисква България да има обществена телевизия, така че лицензията на БНТ трудно може да бъде отнета. Освен ако, разбира се, държавата не последва примера на Гърция. Тя през 2013 г. се оказа за определен период без обществена телевизия, която впоследствие беше учредена отново. Но на въпроса: никой не е принуждавал ръководството на БНТ да стига до фалит; да взема решения за предавания като „Стани богат“, които сега се оказва, че телевизията не може да си позволи, или за поддържане на най-скъпия възможен формат – спортна програма. Ръководството е имало възможности да вземе мерки за финансово стабилизиране, но не ги е предприело. Предполагам, защото знае от опит, че държавата намира начин да подкрепя проправителствените медии. Доколко начинът съответства на режима на държавната помощ, подлежи на анализ.

ВП: Но аз си спомням добре, че когато Емил Кошлуков стана програмен директор на телевизията, влезе в конфликт с екипа на „Денят започва с култура“ с мотива, че в БНТ трябва да има повече развлекателни и рейтингови предавания. Това е странно, защото обществената телевизия има задължението да предлага новини, публицистика, култура – за останалите формати има комерсиални телевизии.

НО: Гледаемостта е ориентир, но не повече. Рейтингът на предаване в обществената телевизия не следва да е за сметка на ограничаване на плурализма. А намесата по въпроса кои да са участниците в едно предаване, си има име – цензура. По време на изслушването в СЕМ синдикатите зададоха интересни въпроси – и ако числата, изнесени от тях, са верни, за предаването „Пътеки“ се дават 4200 лв., а за предаването за хора с увреждания – 140 лв. При това „Пътеки“ на Деница Гергова или предаването за мистика и конспиративни теории „Новото познание“ на Стойчо Керев едва ли имат принос към реализирането на обществената мисия.

ВП: Емил Кошлуков заяви, че може да поиска или окончателно спиране на рекламите по БНТ и поемането изцяло на издръжката ѝ от държавата, или отпускане на повече рекламно време. Но имате ли обяснение защо обществената телевизия и сега не може да изпълни дори лимитирания си обем от реклами? Това може ли да се окаже също част от съзнателно провеждана политика за отклоняване на рекламите към частните телевизии?

НО: Времето за реклама, предоставено на БНТ, не се използва, което е странно на фона на големия дефицит. Обяснението, предложено от Кошлуков, беше, че телевизията няма достатъчно добър маркетинг, такъв, какъвто имат търговските телевизии. Но аз мога да предложа за обсъждане и друга теза – за връзката между рекламодателите и доверието към медията. Когато телевизията е пристрастна и политически ангажирана, това се отразява върху борбата за вниманието на аудиторията, както и върху интереса на рекламодателите. Когато има проблем с доверието, има проблем и с рекламите.

ВП: Но както виждаме, дори при определена линия на поведение към управляващите, някои телевизии (като „Нова телевизия“ например, дори след като стана собственост на господата Домусчиеви) имат достатъчно много реклами.

НО: Самите собственици на ред търговски медии са хора с друг основен бизнес. Ако говорим за „Нова телевизия“, Домусчиеви имат друг бизнес, освен това представлява интерес възелът „медийна собственост – реклама – спортни права – собственост върху клубовете“. При Борисов се наложи един модел, свързващ бизнесмени, спортни клубове и медии, и не е ясно докрай защо това не представлява интерес за конкурентния регулатор (Комисията за защита на конкуренцията – б.р.).

ВП: Говорим за БНТ и не сме казали нищо за ситуацията в БНР и за новия генерален директор Светослав Костов. Изборът му бе изненада за всички – може би защото го познаваме основно като спортен журналист в „Хоризонт“ и за малко като директор на Радио „София“.

НО: Няма да мога да коментирам избора на господин Костов, защото нямам достатъчно информация за работата му в националното радио. Озадачава първото му кадрово решение на новата позиция – назначението на журналистката, която зае неговото досегашно място. Разбира се, това е в правомощията на генералния директор, но ми се струва, че в обществените медии всеки ход трябва да може да бъде публично добре аргументиран. За да бъде убедителен.

ВП: Добре, ще изчакаме да видим поне какъв управленски екип ще състави Костов. Но можем ли да искаме адекватно финансиране на обществените медии – такова, което да им позволи независима редакционна политика, без преди това да бъде извършена реформа, за която всички говорят, но никой не иска да направи? И без контрол върху разходите на публични ресурси – не само такъв, който да оцени дали новите медийни продукти, които БНТ и БНР въвеждат, изпълняват обществената мисия, за който апелирате Вие в „Неделя 150“, но и такъв, който да предотвратява източване на средства чрез начини като модернизация или технологично обновление на медията.

НО: Адекватното финансиране не е пожелание, това е изискване на Европейския съюз. Въпросът не е можем ли да искаме адекватно финансиране. Въпросът е колко дълго ЕС ще търпи това състояние на финансиране на обществените медии в България, което не е обвързано с обществената мисия, и в този смисъл не знаем дали е адекватно. Така е удобно за всички. За държавата е удобно, защото тя може чрез финансирането политически да контролира обществените медии. За ръководствата е удобно още повече, защото те могат да не си правят труда да обосновават действията си.

Ако се въведе принципът на адекватното финансиране, тогава определянето на размера на средствата, които трябва да получат БНР и БНТ, върви заедно с контрола. Регулирането е много по-сериозно и контролът, както казахте, е не само последващ, но и предварителен. И всеки път, когато на някого му хрумне да въведе скъпо предаване, през което ще изтекат милиони, ще има задължение да го защити, да го обоснове от гледна точка на обществената мисия. Втори въпрос е, че защитата ще е пред медийния регулатор – което налага той да е истински безпристрастен и истински компетентен.

Тук трябва да се каже още, че европейските средства, които отиват по комуникационни програми, не минават през конкурс. Това е нещо, което трябва да се обсъжда, но то не е положение в българския закон, а е оставено така още в директивата. И създава възможност правителството да разпределя средствата между медиите както си иска.

ВП: Обсъжданото предложение в парламентарната Комисия по култура и медии за 5-годишен мандат на генералните директори БНТ и БНР би ли демократизирало управленския процес, или би усложнило отношенията в обществените медии? Защото три години са малко, а пет изглеждат много.

НО: БНР беше представило сравнителна таблица, която показва, че мандатите в обществените медии в ЕС и в рамките на Европейския съюз за радио и телевизия са по-дълги. Идеята е, че един генерален директор за три години няма хоризонта да проведе сериозна реформа или да приложи сериозни мерки. Това по принцип трябва да се подкрепи, но само ако даването на хоризонт пред генералните директори е свързано с граждански контрол. Защото от удължаването на срока не бива да произтича безконтролно време за ръководството на обществените медии. Те са обществени – следователно трябва да се търсят още инструменти за обществен контрол върху ръководството.

ВП: И сега на практика има обществени съвети към двете медии. Но те упражняват ли реален контрол за изпълнение на обществената мисия?

НО: Нямам впечатление, че обществените съвети упражняват ефективен граждански контрол. Смятам, че трябва да се мисли и за други мерки. Защото обществените медии трябва да формират граждани, не само потребители. Хората трябва да намират в съдържанието на обществените медии достатъчно безпристрастна информация, за да могат да правят големите си избори. Големите избори, свързани с демокрацията. Иначе виждаме какви са резултатите.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Нели Огнянова пред PolitkatNet

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Учебници по чувствителност

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/uchebnitsi-po-chuvstvitelnost/

Как се пише историята? Може ли тя да бъде обективна и безпристрастна? Какво да влезе в един учебник по история? Ако в него се застъпват различни гледни точки, това изгражда ли самостоятелно мислене у учениците? Всяка гледна точка ли е легитимна? Авторите на училищни учебници имат ли академичната свобода да пишат каквото им е на сърцето?

Тези и други въпроси изникват покрай дискусиите върху проектите за нови учебници по история за Х клас, които включват уроци за социалистическия режим (предпочитам да използвам „социалистически“ вместо „комунистически“, за да се избегнат спорове от типа „Имало ли е в България и някъде по света комунизъм?“). Стигна се до подписки „против“ и „за“ учебниците.

Ала докато за представянето на социалистическия режим съществуват различни позиции,

има теми, по които трудно можем да си представим „другата гледна точка“.

Какво ще кажете за следното:

Васил Кунчев, известен с прозвището Левски, учил в редица училища и станал дякон. Прекарал известно време на територията на днешните Сърбия и Румъния. Това означава, че в Османската империя никой не му е пречил да се образова на собствения си език, да практикува собствената си религия и да пътува. Умрял на 35-годишна възраст в покрайнините на София.

Верни ли са горните твърдения? Формално – да. Могат ли да влязат в този вид в учебник по история за ученици? Категорично не. Ако някой предложи подобен текст, ще се вдигне скандал до небето. Защо? Защото, макар и не лъжливи, споменатите факти не дават да се разбере какъв е бил животът на Дякона, за какво се е борил, как е загинал. И най-вече – защото противоречат на официалния исторически разказ, в който на Левски се отрежда ролята на национална икона и мъченик.

Нека направим едно сравнение. В проекта за учебник по история за Х клас на издателство „Булвест 2000“ се твърди, че Георги Марков „умира“, след като е получил „ред привилегии“ от комунистическия режим. Формално това е вярно, с „дребната“ подробност, изпусната от авторите на учебника, че Марков, бидейки политически бежанец, е убит от Държавна сигурност, а не си отива от естествена смърт. За разлика от Левски обаче, Георги Марков не е национална икона, а символ на жертвите на социалистическия режим само за хората, според които този режим е бил нещо лошо. Затова и скандалът е многократно по-малък, отколкото би бил в първия случай.

Зад булото на „обективността“ и „фактите“

И двете страни в спора за учебниците за Х клас се позовават на обективността и фактите. Противниците на новите учебници смятат, че в тях събитията от периода на социализма не са представени обективно, тоест са пропуснати или разказани манипулативно важни факти. Според Искра Баева и Евгения Калинова, част от авторския колектив на най-оспорвания от учебниците (този на „Булвест 2000“), както и според техните защитници, обективността представлява показването не само на лошите, но и на положителните страни в един исторически период.

За официалната ни историография все още е табу, че историята не е купчина факти. Фактите в социалния свят и в миналото му са неизброимо много и няма как да бъдат описани в пълнота. Историята подбира и приоритизира едни факти за сметка на други. И прави това на основата на определени ценности. Именно ценностите правят така, че едно нещо да изглежда важно, а друго – не. Не че в един исторически разказ не може да има и откровени лъжи. И не че истината е без значение. Но и категоричната лъжа, и безвъпросната истина винаги се наместват в определени интерпретации на определени факти.

Като самостоятелна наука историята възниква в тясна връзка с национализма. Официалните исторически разкази на различните държави се превръщат в идеологическа рамка за съществуването им. След Втората световна война редица държави начело с Германия радикално сменят основния акцент в историческия си разказ. Той вече не е във величието на собствената държава, а в способността да изграждаме общ свят.

Българският официален исторически разказ обаче още се изгражда на основата на ценностите на национализма от ХIХ век, обогатен с национализмите на 30-те и първата половина на 40-те години на миналия век, социализма (особено късния социализъм) и периода след това. От обучението си по история средностатистическият български ученик остава с впечатлението, че да избодат очите на войниците ти е лошо нещо, но пък да си направиш чаша от черепа на врага и да каниш съюзниците си да пият от нея е проява на величие. В учебниците ни няма място за факти като опожаряването на Анхиало (днес Поморие) през 1906 г., да не говорим за процесите срещу гей мъже по време на социализма.

На какво учат учебниците?

Училищните учебници не са просто академични публикации, както отбелязват и от Института за изследване на близкото минало. Те представят публично валидните към момента на написването им знания. Тъй като училището, най-общо казано, има за задача да подготви учениците за света, учебниците служат за изграждане на представа за такъв свят, в който съответната държава иска гражданите ѝ да живеят.

Тоталитарно ли е това и възпрепятства ли изграждането на самостоятелно мнение, както смятат защитниците на спорните учебници? Само по себе си – не. Не е необходимо да се учи, че Земята е плоска, наред с това, че е кръгла, за да не е „тоталитарно“ образованието. Самостоятелно мислене се изгражда със свободата сам да интерпретираш и сам стигаш до решения – нещо, което образователната ни система като цяло не владее. Но да умуваш дали Петър Младенов е казал репликата за танковете, или е говорил за Станко Тодоров (пример от проектоучебника на „Булвест 2000“), не учи на свобода. То може да научи най-много на това, че за тестове няма нужда да се подготвяш, след като можеш да налучкваш. И че верността на отговора е без особено значение.

Друг е въпросът, че в България има изключително строги (и често пъти неадекватни) държавни образователни изисквания за това какво трябва да се учи буквално във всеки урок по всеки предмет за всеки клас. Опитите за осъвременяване (най-вече по политически чувствителни дисциплини като литература и история) водят до скандали от типа на „Махат Ботев от учебниците“. В държави без подобни буквоядски изисквания учениците постигат далеч по-добри резултати. Но липсата им също не би означавала, че в един учебник може да пише всичко.

Впрочем не само училищните учебници изразяват общоприетия дискурс на дадена страна. Това важи с пълна сила например и за тези по чужди езици. От съвременен учебник по немски за чужденци няма как да научите колко велика и прекрасна е Германия. Но все ще се натъквате на теми за опазване на околната среда, граждански активизъм, градска среда и разбира се, пътуване. Защото това са теми, актуални за немското общество. А в курса по френски на напълно неофициалната система Duolingo може да попаднете на изречения, които в курса по немски няма как да съществуват, например: „Разбира се, те са горди със своята култура.“

На какво искаме да учат учебниците?

Ако задача на образованието е да изгражда личности за желания от обществото свят, на какво да учат учебниците ни? Какво искаме българските ученици да знаят за социализма? Кои факти са важни и кои – не толкова?

Тези въпроси са не на последно място политически. Историята не може да се мисли независимо от политиката, а това важи с особена сила за най-новата история. Въпросът към какъв свят искаме да принадлежим, е всъщност политически въпрос.

Ако искаме да принадлежим към общността на държави като Русия, Китай или Северна Корея, тогава ще предпочитаме да подчертаем „добрите“ страни на социализма. Образованието и здравеопазването бяха безплатни, овчето сирене струваше 3,60 лв., а билетчето за градския транспорт – 6 стотинки. За Тодор Живков ще кажем, че „се отличава с умерен стил на управление, без тежки репресии“, и политиката му „има за цел да повиши благосъстоянието на населението“. А „повишаването на жизненото равнище потиска недоволството от липсата на граждански права“ (цитатите са от проектоучебниците). Ами да, като се повишава жизненото равнище, защо са ни права? Хайде стига с тоя либерализъм, който Путин неотдавна обяви за „отживелица“.

Ако не искаме да принадлежим политически към държавите около Русия на Путин, ще настояваме учебниците да бъдат критични към социалистическия режим. Ще се отнасяме към твърдения като „тогава беше евтино и имаше индустрия“ така, както към „по времето на Хитлер са били изградени магистрали и много хубави неща“. Ще искаме да се знае за жертвите на Народния съд, лагерите, изселванията, Държавна сигурност, различните форми на принудителен труд. Да се учи за т.нар. Възродителен процес, както и за престъпното мълчание и лъжите на режима относно аварията в Чернобил. Ще настояваме на учениците да им е ясно какво е представлявала цензурата по онова време, как в определени периоди са били забранени рок музиката, дънките и много неща, които днес им изглеждат напълно безобидни.

Къде искаме да бъдем е не по-маловажно от това къде не искаме.

Ако за нас е важно не само формално, а и духом да принадлежим към Европа, ще настояваме в училище да се учи какво е тоталитарен режим. Че тоталитаризмът е диктатура. И че националсоциализмът и фашизмът също са тоталитарни режими. Няма да твърдим, че всичко, което е антикомунистическо, е добро само защото е антикомунистическо. Няма да идеализираме периода преди 1944 г. за сметка на диктатурата след него (както правят някои от критиците на проектоучебниците по история). Защото макар тогава в България да е нямало тоталитаризъм, е имало пронацистки организации, а страната ни е участвала в двете световни войни на страната на Германия. Ще искаме учениците да знаят какво е причинил режимът на Хитлер, както и че България не е спасила всичките си евреи. И да учат за това по начин, който да създаде у тях чувствителност към правата на малцинствата.

Липсата на публично валидна оценка за периода на социализма е част от общия ценностен буламач, в който са принудени да се изграждат като личности съвременните млади хора в България. В него те се научават да идеализират миналото и да се гордеят с него – за сметка на настоящето; да са националисти, ама ако могат, да емигрират; да мразят малцинствата; да не са политически активни, защото „всички са маскари“.

Няколко урока за периода на социализма в Х клас не биха могли да компенсират цялата неадекватност на образованието и блатистата публична среда. И не, не биха могли да научат младите хора как да направят страната ни по-добро място за живеене. Но ако са подходящо поднесени, те биха могли да създадат известна чувствителност у някои ученици към теми като свобода, вина, отговорност, човешки права и достойнство. Биха им помогнали да разбират по-добре собствения си контекст и семейната си история.

Биха им подсказали какви грешки да не повтарят. А това не е малко.

Заглавна снимка: Abhi Sharma

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ограда от света

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/ograda-ot-sveta/

Кой в мрака среднощен на коня лети?
Бащата с невръстно дете до гърди.
Той крепко го стиска и пази от студ,
грижливо загръща го в топлия скут.

В поемата „Горски цар“ на Гьоте баща и дете яздят през гората. Детето описва страшното, което вижда, а бащата се опитва да го успокои, че то не съществува. Че страшният горски цар „с опашка, с корона на грозна глава“ е само мъгла, че гласът му е вятърът, а самодивите му – върби в сивата шир. И прегръдката му се сключва все по-силно.

Не ми е трудно да се идентифицирам с бащата в тази поема. Той самият е уплашен и му е студено, но по-важно за него е да запази детето, да го накара да се чувства сигурно, спокойно, щастливо. Поне то. И аз правя така – когато видя умряло животно на улицата, дърпам детето да минем по друг път, да не го види. Инстинктивно трепвам да изключа телевизора, когато по новините има нещо не просто страшно, а отвратително.

Миналата или по-миналата година четох някъде коментари за изложбата със снимки на световни агенции, монтирана върху училищна ограда като част от фестивала „ФотоФабрика“. Майки се притесняваха, че ще я видят деца, включително от началния курс. Че ще се травмират. Някои родители са писали до едно от училищата, тогавашната директорка е събрала хората и им е обяснила, че е по-добре децата да научат за тези неща заедно с близките си, които могат да им обяснят по човешки начин. Родителите са разбрали.

Тази година училището има друго ръководство, което директно е отказало сътрудничеството. Според кореспонденцията учителите са на същото мнение: „[Снимките] със сигурност напълно заслужават получените награди, но споделям мнението на колегите, че някои от тях са доста силни, за да бъдат окачени на оградата на училище, в което най-малките ученици са на шест години и чийто свободен достъп да разгледат фотосите не бихме могли да спрем“, мотивира своя отказ директорката на НМУ „Любомир Пипков“ д-р Столина Добрева.

От няколко години превеждам текстовете към тези снимки. Те са от световни агенции и да, силни са. Не са с „графично съдържание“ – иначе и не биха попадали в „Ройтерс“, „Франс Прес“ и пр., но са „фотографски свидетелства“ за мрака в различни части на света. Повечето от тези, които ме потрисат най-много, всъщност не съдържат нищо видимо плашещо. Страшното е реалността зад тях. 

Зад красивите снимки на индиански лица с насложени върху тях опустели пейзажи четем историята на деца, отнемани насила от родителите си, за да се учат в управлявани от църквата пансионатни училища, докато забравят обичаите и езика си – тъй че когато се връщат, на практика не могат да говорят със семействата си. Зад снимките на арменки, седнали на легло с кувертюра, четем истории за семейно насилие или за мъже, които просто заминават в Русия и уведомяват жените си с есемес, че бракът им е приключил. Зад снимката на тичаща тълпа от мъже и жени четем накъде са тръгнали – за поредния оборот от колелото на вендетата между две вери. Всъщност от цялата тазгодишна поредица от няколко фотографски серии се сещам само за една снимка, документираща самото насилие (линч в Папуа Нова Гвинея). И тя е снимка на снимка. Тоест страхува се възрастният, който изчита докрай текстовия коментар, а не детето, видяло картинката.

Но усещанията на възрастния не са за подценяване. Разстроеният, изплашен човек ги предава нататък, на близките си. Това не е страх от случващото се в Уганда или Судан – то е достатъчно далеч. Просто е силно разтърсване на представите за добро и зло, желание да бъдеш от тези, дето поправят злините, и усещане за безпомощност. В много случаи усещанията могат да бъдат в разрез с решението, което уж си намерил срещу хаоса и „мрака среднощен“. Кое ще ни спаси? Семейството? Религията? Образованието по западен модел? Опитите за исторически реванш? Снимките опровергават лесните решения с парчета реалност.

Бащата в стихотворението на Гьоте вижда Горския цар и се страхува. И за да успокои себе си, повтаря, че такова нещо няма, че всичко е мъгла и вятър, и върби. Обаче детето продължава да вижда реалността (защото я живее; Ерих Кестнер разказва в „Антон и Точица“ как на Шърли Темпъл било отказано да гледа филм с… Шърли Темпъл, защото не бил за деца). И е безпомощно пред нея, защото е самò. И аз знам, че когато попреча на детето си да види мъртвия гълъб на улицата, не го лишавам от знание за смъртта (то ще види друг, само̀), а го лишавам от подкрепата на разговора.

Впрочем това щадене е доста избирателно, защото в училище се разказва за Батак, за Самуиловите войници и пр. Обясняваме го с уроците на историята, с нуждата да се знае и помни. Чуждото страдание, запечатано в снимките от фотографските агенции, също съдържа урок – човешкото щастие е крехко, светът не свършва зад твоята ограда, опитай се да не бъдеш от тези, които нараняват. Това е базисен урок по емпатия във време, когато е старомодно училището да учи на добро и зло (все пак смятам, че тук предишните поколения са били по-мъдри).

Децата ни са постоянно в реалността, която никак не е обезопасена, и на всичкото отгоре им е отказано да говорят за нея. По подобен начин крием и „мъчното“ покрай нас – защото не спирах да си мисля как би изглеждала на улиците на София такава фотосерия с кадри от дом за сираци, затвор, клиника за душевноболни у нас. Пак така, без нищо графично. Да, за възрастните е страшно, защото е наша отговорност. Децата имат отговор – като порасна, ще променя това.

Впрочем и ние си го казвахме. И не е зле да ни го напомнят.

Снимка: Част от изложбата „Фотоевидънс“, която може да бъде разгледана до 11 юли в София, по оградите на 120-то ОУ на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“, Професионалната гимназия по електроника на бул. „Овча купел“ и Посолството на Словакия на ул. „Кракра“ © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евгений Кънев: „Трябва да ни свързва общата представа за бъдещето, не за миналото“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evgeni-kanev-interview/

Живеем в интересни времена. Политиката в Европа и в САЩ претърпява дълбоки промени. Множество държави оформят бъдещите си цели спрямо проблеми и въпроси, свързани с изкуствения интелект, монопола на технологичните гиганти, трансформацията на икономиката, заплахата от технологичното превъзходство на Китай, справянето с климатичните промени.

В България обаче времето сякаш е спряло. Бойко Борисов обикаля позанемарени български села, където се снима със своите избиратели. Все още се строи магистрала „Струма“, Делян Пеевски обещава евтин хляб, ДПС се бори със „зелени октоподи“, а обществото се страхува от норвежците, докато поредните независими журналисти са подложени на натиск.

Евгений Кънев

България може много повече, ала всяка следваща година е пропиляна възможност за конструктивна промяна и развитие. Това коства много в един все по-бързо развиващ се глобален свят. Държавата ни има все по-малка тежест както в Европа, в чиято периферия остава, така и в света. Защо реалността у нас изглежда по този начин? Кой печели от това? Възможно ли е страната ни да бъде част от глобалните промени, вместо тепърва да наваксва пропуснатото? По тези и други въпроси за настоящето и бъдещето разговаряме с доктора по икономика Евгений Кънев.


Йоанна Елми: Днес човечеството е изправено пред предизвикателства, които нямат прецедент в историята. Вие често говорите за възхода на изкуствения интелект, климатичните промени, нуждата от трансформация на икономиката, живота ни в един все по-глобален свят. В България обаче не си говорим за тези неща, те не са тема и повечето българи са далеч от тези проблеми. Според Вас защо е така?

Евгений Кънев: Допускам, че отговорът се крие в дейността на един човек, в това с какво се ангажира неговото мислене. Когато мнозинството от хората в България са затворени в някакви битови, социални кутийки и се опитват да решават казуса на оцеляване, допускам, че не им е до това да се мъчат да разбират големия свят. Ако вземем пирамидата на Маслоу, хората, които оцеляват ден за ден, дори не се интересуват от съседите си. Това е едно от обясненията.

Нашият Преход създаде едно от най-големите социални разслоения в Европа и според мен това се поддържа умишлено, тъй като е известно, че когато хората са заети със задоволяването на базовите си нужди, това е първо в интерес на онези, които могат лесно да ги управляват, и второ, няма условия за развитие на демократично общество. Науката доказва, че за да има устойчива демокрация, трябва да има устойчива средна класа. В България тя е в зародиш и е нестабилна. Когато има криза, голяма част от тази средна класа също започва борба за оцеляване.

Всичко това го казвам, тъй като е свързано с кръгозора и мисленето на човека. Едва когато има доходи, за да задоволява първичните си нужди, индивидът започва да осмисля процесите, от които е част. Това е моето обяснение защо толкова трудно в България прониква мисленето по отношение на глобалния свят, къде сме ние в него и най-вече защо възприемаме всичко като някаква екзистенциална заплаха от външния свят. Защото не можем да си го обясним. Когато има невежество, невежеството ражда страх, страхът ражда гняв, гневът – омраза.

ЙЕ: Как се излиза от този цикъл, за да посрещнем това, което се задава на световния хоризонт?

ЕК: Изключително трудно. Самата политическа класа е заинтересована да поддържа статуквото, защото е по-лесно управляемо. Дори да идват нови политици, те са принудени по някакъв начин да влязат в това русло, в мисленето, обувките и стилистиката на електората, за да получат гласове. И после трудно се променя този наратив. Аз не очаквам да стане скоро през политиката. По-скоро, както всяка промяна в България, това ще стане под силно влияние отвън.

Тук има няколко хипотези. Едната е по отношение на пръчката и моркова от Европейския съюз, в зависимост от развитието на самия ЕС. Например ако искаме да получаваме финансиране от еврофондовете, трябва да има върховенство на закона. Това е едната линия. Другата е геополитическата, където също има знаци в това отношение. Колкото по-важна става България в геополитически план за САЩ конкретно, толкова по-голям шанс има за промяна. Турция, която винаги е била ключов съюзник на Америка и на НАТО в региона, е доста несигурен партньор в днешни времена и това засилва значението на страни като България и Румъния, които са в съседство.

Всъщност Румъния е доста по-напред по отношение на американското влияние, защото има по-малка агентура на трета държава, която пречи на всичко това. Въпреки че сме от 15 години в НАТО, нямаме закупено нито едно западно оръжие и продължаваме да наливаме милиони в поддръжката на руските оръжия. Това може би ще се промени, ако преговорите за закупуването на американската ескадрила самолети продължат успешно.

Макар и тези процеси да звучат абстрактно, те задават дневния ред в България. Още повече че съществуващата власт в момента все повече се компрометира; тя не е устойчива, не може да продължи във времето. Това е знак на надежда, че може би ще има промяна в България в идващите години. А ако се промени политиката, това ще даде много възможности и за хората тук, и за тези, които са в чужбина, да се върнат. Разбира се, това е в контекста на позитивно развитие в глобален аспект, тъй като ние сме брънка от голямата верига събития, от битката на ценности в света. Нищо не е вечно, както историята показва.

ЙЕ: В своя реч от 1932 г. президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт казва, че икономиката на страната се нуждае от дълбока трансформация, тъй като е уязвима към злоупотреби, и трябва да бъде променена така, че да работи в полза на обществото. В наши дни все по-често чуваме призиви за подобно реформиране на капитализма в западните държави с оглед на нарастващите неравенства и монополите, създали се през последните десетилетия. Има ли шанс България да бъде част от този нов капитализъм?

ЕК: Този цитат е в интересен исторически контекст, по времето на първата вълна на глобализацията – разширяването на вноса от други страни, заради което пък се закриват много работни места и се стига до големи конфликти. Когато има свободен капитализъм, което в определени исторически периоди е изключително важно за бързото развитие на индустрията, това води до много важни социални промени, но също и до концентрация на капитал. Тази първа вълна продължава и след Първата световна война, като в Европа именно тя е причината за войната. Следва разбиването на монополите в САЩ в началото на ХХ в., където благодарение на робуването на тезата за laissez-faire, за ненамеса на държавата, има банкова криза и фалират множество банки, а това води до Голямата депресия.

Мисленето, което присъства в речта, е, че държавата трябва да се намеси, когато капитализмът не работи. И всъщност това е теорията на Кейнс, приложена като икономическа политика. Резултатът е закон, който през 1936 г. забранява на инвестиционните банки да извършват търговски операции, тоест разделя много ясно търговските и инвестиционните банки. Този закон важи до 1999 г., когато при Клинтън се отменя забраната за търговско банкиране от инвестиционните банки и ето че седем години по-късно имаме нова катастрофа. Когато няма държавна регулация в определени насоки, казано е дори от Адам Смит, това води до саморазрушение на капитализма поради концентрация на капитал.

В момента ние сме свидетели на четвъртата вълна, която е донякъде и реакция на третата. Опит за връщане на работните места обратно в развитите страни от Азия, но тази вълна няма да успее заради технологиите. Вече има последваща вълна, различна от идеята на едно място да се произвежда, а на друго да се потребява, както беше досега. Вече е по-важно да си близо до клиента, който е не само в развитите страни, а навсякъде.

Това е най-голямото предизвикателство: новите технологии, които продължават да концентрират богатство в малко ръце и оставят много хора с ограничено или никакво препитание. Този процес унищожава средната класа в развитите страни, подкопава демокрацията и дава храна (точно както преди стотина години) на популистите и националистите. В това няма нищо ново.

По-трудно е да се каже какво може да се направи. Защото, от друга страна, технологиите са възможност за по-слабо развитите страни да догонят по-силните, както Китай вече демонстрира. Друг е въпросът дали страна като България може да го направи. Има такива тенденции. Например у нас често се подчертава изтичането на квалифицирани кадри към развитите страни, но пък ако не беше точно четвъртата вълна, където имаме глобализация на услугите, нямаше да задържим толкова хора в нашите аутсорсинг центрове, където привличаме и квалифицирани чужденци.

Все по-трудно ще бъде да даваме оценка на ставащото през държавно-националната рамка. Защото ако направим един по-задълбочен анализ, ще видим, че голяма част от брутния продукт на България се прави от чужди компании. Голяма част от технологиите са внос, те работят за развитите пазари и ако ги нямаше тях, нямаше да развиваме нищо. Трудно е да се каже, че ние само даваме, а нищо не получаваме.

Моето виждане е, че както исторически се е създала националната държава в резултат на еволюция – първо племена, след това етноси, след това по-големи регионални общности, – този процес по никакъв начин не спира, ЕС е чудесен пример за това. Друг е въпросът, че хората си мечтаят как нещата ще се връщат в националните граници. Благодарение на развитието на технологиите, икономиката, взаимовръзките и социума националната държава отмира. Все по-малко значение ще има, ако не друго. Технологиите създават възможности за нов тип общности. Те може да са виртуални, но често стават и реални. Това е шанс за България, която трябва да даде възможност на хората да се развиват, и тогава много емигранти ще се върнат в страната и тя ще бъде приятно място за живеене.

ЙЕ: Вотът в Европа също се раздели по новите линии на глобализацията – на спечелилите и загубилите от нейните процеси. Тези разделения не са в рамките на националната държава, а по-скоро в една нова икономическа реалност; именно затова имаме чувството, че едно и също се случва по цял свят. България продължава да бъде най-бедната държава в Европа. Това подхранва точно този тип дискурс, който Вие споменахте – завръщане към славното минало, соцносталгия, популизъм, някакъв нов т.нар. консерватизъм, имащ много малко общо с идеите на традиционния консерватизъм. Как преодоляваме този проблем у нас? Как може загубилите от глобализацията да бъдат по-малко от спечелилите?

ЕК: Ако говорим за близкото бъдеще, тук вече има изградена нагласа, която е положена още при комунизма, и това не може да се промени. Невежеството, за което говорихме, се подхранва и експлоатира безмилостно. Податливо е на всякакви митове и легенди и се управлява чрез тях. Така се управляват и изборите, когато и медиите също са контролирани. Защото ти не можеш да пробиеш и да кажеш, че нещо не е истина, никой не ти дава такава възможност. Управляващите са като ветропоказател – гледат къде хората се възмущават. Никой дори не си прави труда да прояви държавническо мислене, да сложи рамки, в които нещо може или не може да се случва. Предпочитаме да скрием проблемите, да ги заметем под килима в името на някакви краткосрочни политически резултати. Алтернативните медии се опитват да коригират частично този проблем – сред по-образованите хора, тъй като тази информация липсва в казионните медии. Така че в краткосрочен план промяната е трудна.

В дългосрочен план – образованието. Няма как да се реши този проблем, ако хората нямат критично мислене. Ако не можеш да свързваш фактите и да правиш изводи от тях. Третият вариант е да има такива геополитически промени, че България да се напълни с мислещи хора, които имат други интереси и друго отношение към политическия процес. Затова е толкова важно да има по-силна Европа, по-силна Еврокомисия, по-силен Европарламент. Това е смисълът на демокрацията – има правила и ред, защото не може мнозинството да прави каквото си иска просто защото е мнозинство. Когато има правила, това е благословия за икономиката, защото дава хоризонт, възможност за планове, за развитие. Не може без перспектива да правиш икономика, когато се лашкаш между крайности и имаш нестабилно управление, което е ветропоказател и може да променя закони нонстоп.

ЙЕ: Като споменахме „крайности“ – има тенденция в България лявото и дясното да се превръщат в инструменти за изграждане на идентичност, в определящ фактор за това каква е личността. Същевременно както лявото ни, така и дясното имат различна политическа традиция от тази в западните държави. Не остаряват ли тези разделения в един глобален свят, в който проблемите ни вече са други?

ЕК: Абсолютно остарели са, но както при други примери, представящи връщане към миналото, същото е при дясното и лявото. Ако някой от самото начало на Прехода се е идентифицирал като десен и 30 години е живял с тази идея, той не може да проумее, че това са координати в една система, която в момента е застрашена и почти не съществува. И че е много по-важно да се възстановят принципите на системата и тогава да търсиш координати и съюзи. Спорил съм често с хора, които държат на номинални признаци, че нещо е „дясно“, а реално дясното у нас се разбира като съюз с олигархията, за да може да не е държавно, да е частно. И частното в действителност се подхранва от държавата, чрез кражба.

Дясното и лявото имат смисъл в политически системи, в които има върховенство на закона, има свободи, хората са информирани за това какво се случва с техния живот, могат да направят рационален избор… Тези неща се обезсмислят, когато ти си притиснат до стената, оцеляваш, пък някой ти говори за дясно и ляво. И отново опираме до проблема с мисленето – липсата на критично мислене, надграждането на причинно-следствени връзки, когато ги няма; всичко е емоция. Затова големият проблем на истинската десница в България е, че понеже тя произлиза от интелигентни хора, се опитва да обяснява рационално процесите и се чуди защо няма успех.

ЙЕ: Как виждате България след 50 години?

ЕК: Надявам се, че след 50 години това, което ще свързва българите помежду им, ще е общата им представа за бъдещето, не за миналото.

Заглавна снимка: Matthew T Rader

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.