Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/obiknoveni-hora-pri-neobiknoveni-obstoyatelstva/

Картина първа. Кфар Аза

Чаша от дома на Ливнат Куц

Кфар Аза е единият от двата най-брутално пострадали кибуца от терористите на „Хамас“. Последните къщи са на 2 км от границата с Газа.

Тук са живели най-младите жертви, много от които са били убити, а къщите им – подпалени. Това е едно от най-тъжните места в кибуца.

Сиван Елкабетс и Наор Хасиди са били на по 23 години. Живели са 7 години заедно. Два дни след погрома майката на Сиван отива в онова, което е останало от къщата ѝ. И започва да снима: шкафа, петната от кръв, книгите, дрехите, леглото, плюшената кукла. Закачва снимките на верандата и поставя отпред надпис: „Това се нарича изложба. Тук действителността надхвърля всяко въображение.“

Движа се между развалини. От време на време се чуват изстрели. Това не прави впечатление на никого.

Видимите последици от погрома са толкова ярки, че са превърнали тази територия в място на мрачно поклонение. 

Скъсаните сенници, тръстиковите щори, парцаливите пердета се поклащат от време на време. Стряскащо е нещо да мърда под тези мъртви покриви.

Сред развалините се мотаят кучета.

„Това не са нашите кучета – ми казва моят водач. – Нашите бяха избити при първия рейд. Тези дойдоха след това от Газа. Сега живеят тук.“

В Израел във всяко жилище, във всяка сграда, във всяка къща има защитена стая – изолирано помещение, изградено от стоманобетон, със специално удебелени запечатани прозорци и укрепен вход, който може да защити хората от взрив на ракети. Такива има и в Кфар Аза. Но много от тях са без врати, защото предназначението им е да пазят от бомби. Никой не е допускал, че жива сила ще се появи на прага им. 

Именно описанието на откритото от специалните отряди ZAKA в стаите убежища попълва най-мрачните страници в докладите на разследващите.

ZAKA е най-голямата израелска неправителствена организация, занимаваща се с търсене и спасяване на хора при различни инциденти и катаклизми. Те са на разположение денонощно и работят в тясна връзка с всички спешни служби и специални сили. Оперират в Израел, но са вземали участие в спасяването на хора след терористични атаки в целия свят (Истанбул, Момбаса, Таба).

Парамедиците в организацията са обучени и да прибират грижливо останките от мъртвите, включително тяхната кръв, за да може починалият, макар и отишъл си от неестествена смърт, да бъде погребан в съответствие с еврейския религиозен закон. Повечето членове на организацията са ортодоксални евреи, които работят като доброволци.

Седмици наред те е трябвало да ровят земята, да стържат стените, да лъскат повърхностите, да претърсват околността, да изрязват тъканите, за да премахнат всяка капка кръв, полепнала, проникнала, попила в територията на престъплението. 

Показват ми тези следи: дупки, ямки, процепи; остъргани стени, изрязани дюшеци, замазани подове. И се питам: какво, като кръвта я няма?…

Обитателите на Кфар Аза са евакуирани. Техните къщи зеят разхвърляни, клюмнали, потънали в прах. Стоят като съхнещи вътрешности на предишен живот. 

Останките от някогашното селище са се превърнали в мемориал на ужаса, на трагедията, потопила неговите обитатели.

На някои веранди е поставен надпис с молба към посетителите да не снимат вътре. Но не всички са достатъчно чувствителни към факта, че газят личното пространство на наранени хора. 

Има нещо притеснително и воайорско в това обикаляне между къщи, в които следите от предишния живот са толкова подробни, а той е поставен на пауза.

Кфар Аза привлича посетители. И екипите, които описват и съхраняват документи за това местопрестъпление, бързат. Нирит Шалев-Халифа, която ръководи отдела за визуална история в Яд Бен-Цви, изследователска и образователна институция, базирана в Йерусалим, се опасява, че „тук ще се развие сувенирна индустрия и е възможно важни предмети да изчезнат“.

Нямаше я наоколо, за да я питам какво събират хората, когато посещават такова място? Къде съхраняват „сувенира“ и как го обозначават: „Чаша от дома на Ливнат Куц, станал жертва на варварите от „Хамас“?

Продължаваме нататък.

Към останките от фестивала „Супернова“.

Картина втора. „Супернова“ 

Бягай, Дин, бягай!

От кибуц Урим помня парка с разпилените в зеленината къщички, големия басейн със странна форма, една просторна трапезария, в която ядох най-вкусния хумус на света, и дървеното бунгало за тийнейджърите, които си живееха там, далече от родителските погледи, в тази защитена територия на юношеството. Беше феноменално откритие за мен, пристигнала от комунистическа България на гости на Изи – един от българските евреи – основатели на кибуца, от голямата някога кюстендилска фамилия Барух. 

Кибуц Урим е основан на 6 октомври. Това е ден, в който се празнува.

На 6 октомври, на 12 километра от кибуц Урим, 76 години по-късно отново се празнува. Започва тържество на „Приятели, любов и безкрайна свобода“ – „Супернова“ рейв парти, което ще се окаже най-кървавото рейв парти в историята на рейв партитата.

Следваща сутрин ще започне най-голямата терористична атака в историята на Израел.

* * *

На 7 октомври 2023 г. в 6:29 сутринта се чуват първите ракети от ивицата Газа, насочени към околните населени места. Под прикритието на ракетния обстрел въоръжени мъже от „Хамас“ пробиват барикадите на границата и нахлуват в Израел. Втурват се през земеделските площи по шосе 232 към паркинга до кибуц Ре’им, където е организиран рейв фестивалът.

Терористите блокират пътя от север и от юг. Нахлуват между хората и започват касапницата. Над 3500 души са обкръжени от три страни. Тежковъоръжените мъже откриват стрелба по хората. 

Преследват бягащите с часове, пресичат пътя на колите, подпалват ги заедно с хората в тях, стрелят с бойни оръжия, хвърлят гранати в бомбоубежищата, избивайки всички потърсили спасение зад бетонните стени. И не питат евреи ли са, тайландци ли са, друзи ли са, или унгарци. 

* * *

Дин Теслер е застанал до снимката на своя най-близък приятел Бар Куперщайн. Гледа над главите ни. Зад него има стойки с още много снимки. И пилони със знамена.

Мястото е равно. Сухо. Прашно.

Прилича на гробище без надгробни плочи. 

Дин се чуди как да започне: 

Не снимайте мен. Снимайте тези, които вече ги няма.

Прави пауза.

Вие виждали ли сте онзи видеоклип с хората от Нова, които тичат в полето? Клипът, който стана вайръл? Ако сте го гледали, значи сте видели и моя приятел. Бар Куперщайн…

Прави пауза. 

Бар е парамедик. С него бяхме охрана на партито. Аз съм този, който го извика тук, за да изкараме малко пари през уикенда.

Прави пауза.

Било е 6:30 сутринта. Звукът от първите ракети се е смесвал с бийта на електронната музика. Дори не са разбрали, че това не е част от диджей сета. Докато някой не е изключил колоните.

Когато видяхме, че от Ре’им идват ранени, потеглихме веднага натам. Повечето бяха в тежко състояние, простреляни в краката, в стомаха, кървяха отвсякъде. Бар започна веднага да ми казва какво да правим – вземаше клони от земята, сваляше дрехите на ранените и правеше турникет. Правехме турникет след турникет, може би 20 или 30 пъти. Качвахме ранените на атевето и ги докарвахме обратно тук. 

Сочи празното пространство зад себе си. И продължава:

Не беше най-умното решение. Трябваше да ги закараме до Патиш. Но тогава не знаехме това, което знаем сега. Докарвахме ги до линейката и се връщахме за нови ранени.

Тогава се задават джиповете, които се носят към тях от Бе’ери. 

… И започна стрелбата. Бар ми изкрещя: „Върни се към партито!“ И двамата бяхме охрана на „Нова“, но нямахме оръжие. Беше около 8:30 – 8:40 и аз побягнах насам. Той реши да остане и това беше последният път, когато го видях.

Стреляше се отвсякъде. Започнах да изпращам местоположението ни на приятели с молба за помощ. Един от тях написа: „Там, където сте, има много, много терористи, трябва да избягате.“

Събрах група от десетина души и започнахме да бягаме към реката. Придвижвахме се на прибежки: от храст на храст, от прикритие до прикритие, от скривалище в скривалище. Стреляха по нас през цялото време.

След час – час и половина ни пресрещна друга въоръжена банда. Беше съвсем близо, може би на 50–60 метра. И пред очите ми хората от моята група започнаха да падат един след друг.

Продължавах да тичам, бях останал сам, чувах как куршумите свистят на метри от мен, и бягах, и бягах, и бягах…

Не помня колко време мина, преди да стигна до два кактусови храста. Скочих в единия и се скрих. 

Стоях там до 7 вечерта, най-дългите девет часа в моя живот. 

Всяка секунда беше като цяла вечност. 

Изпращах на приятели есемеси, опитвайки се да обясня къде съм, без да знам къде съм. Продължавах да чувам стрелбата, виковете на хората, колите, моторите, крясъците „Аллах акбар!“. 

В един следобед видях зад мен сянка на терорист. Помислих, че това е краят. И направих последното видео в моя живот. Разплаках се, изпратих есемес на по-големия ми брат. Написах му, че го обичам и че ще умра. Същото написах и на майка ми и в два часа и двайсет и четири минути – това никога няма да го забравя – батерията на телефона ми умря.

Малко след това видях трима терористи да доближават моя храст. Приех смъртта. Затворих очи. Знаех, че ще ме убият. Достатъчно беше да погледнат наляво и да ме видят между листата. По някакво чудо това не стана. 

Изгубих представа за времето. Нямах вода. Започнах да халюцинирам. Щом затворех очи, виждах плачещи хора, които търсят помощ. Виждах терористи. Усещах миризма на изгоряло, бях убеден, че бълнувам. Казвах си: „Дийн, намериха те и ще те изгорят жив.“ Чудех се дали да се оставя да ме изгорят жив, или да изляза от храстите и да се бия с тях.

Трябва да е било пет-шест следобед, когато чух: „Полицията е, полицията е!“ Говореха на иврит. Но не беше възможно полицията да вика „Ние сме полицията“, когато терористите стрелят наоколо. Не трябваше да мърдам и не мърдах. 

Започна да мръква, ставаше все по-тъмно. Чух шум от хеликоптер. Излязох и започнах да викам за помощ, но той отмина. 

Стана съвсем тъмно. Не можех да стоя повече в храстите.

Бях напълно изгубен, не знаех къде съм, нямах телефон. 

Започнах да се моля, както не го бях правил никога дотогава.

И побягнах отново. Предпочитах да умра по пътя, но да не стоя повече там.

Тичах, тичах, тичах и това, което виждах около мен, бяха безжизнени тела, запалени коли, смазани хора… 

После в далечината просветнаха фарове. Развиках се: „Помогнете! Помогнете!“ Не знаех на кого викам. Не знаех дали не са терористи.

Отговориха: „Ние сме ЦАХАЛ, ние сме IDF.“ Всъщност можеха да ме убият.

Виках: „Не стреляйте, аз съм охранител от „Нова“.

Доближиха ме двама командири от IDF, дадоха ми вода. Дадоха ми телефон, обадих се на майка ми: „Мамо, аз съм жив.“ 

Обадих се на приятели. 

Войникът ме попита искам ли да се върна, откъдето бях дошъл, и да търсим още оцелели.

Когато приближих моето скривалище, видях, че близкият храст е почти напълно изгорял. Значи не бях халюцинирал. 

Не намерихме нито един жив човек.

Тогава усетих страх. Помолих ги да ме изведат оттам. Отидохме до бензиностанцията в Урим, където вече беше дошла армията.

* * *

На 7 октомври „Хамас“ публикува видеото, на което се вижда Бар Куперщайн, легнал по корем, с ръка зад гърба. Оттогава за него не се знае нищо.

* * *

При тази атака на „Хамас“ са осакатени, обезглавени, изнасилени, изгорени, заклани и застреляни 364 от присъстващите – гости, организатори, персонал, полицейска охрана и медицински екип. Отвлечени са 40 души.

* * *

„Няма победа, без заложниците да бъдат върнати!“ Този вик обвинение скандират от улица „Каплан“ до Площада на заложниците. Протестите са срещу премиера Нетаняху, обвинен в умишлен бойкот на преговорите. Вече девет месеца.

Картина трета. Места убежища

Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата.

Орна Гранот и Ая Бар Хаим ме чакат в едно кафене преди поредния протест на „Каплан“. Носят знамена и други протестни атрибути. 

Орна Гранот е изследователка и преподавателка, ръководи библиотеката за илюстрации в Израелския музей в Йерусалим. Мястото, в което най-често може да я намерите, е отделението за деца, където има „суперкниги, илюстрирани от български художници“. 

Орна е куратор на всички изложби в библиотеката. А книгите са подредени не по автори или по заглавие, а според това кой е художникът им.

Със себе си е довела Ая Бар Хаим – приятелка на дъщеря ѝ Нога, защото… „Нали ще си говорим за места убежища“, ми казва по телефона, без да обяснява повече.

В Израелския музей в Йерусалим Орна Гранот отговаря за колекцията от книги от цял свят.

Когато всичко това започна, най-важните екземпляри бяха взети и прибрани долу в скривалище. Но постепенно започнахме отново да работим. И беше много вълнуващо за мен, когато видях родители и деца да се връщат. Защото отвън ти се струва, че всичко се е променило, но когато те влизат в библиотеката и виждат, че нещата са си същите, това за тях става място убежище. И ти дава усещането за смисъл на това, което правиш.

Ая Бар Хаим е 16-годишна ученичка, членува в „Лийд“ – организация, чиято мисия е да открива и развива лидерския потенциал на тийнейджъри. 

След 7 октомври заедно с приятелите си тя създава мрежа за търсене на места убежища за тези, които са загубили всичко след терористичната атака на „Хамас“.

Орна Гранот: Събудихме се от сирените. Бяхме в шок. Имам братовчедка, с която съм израснала. Казва се Ясмин. Тя живее в кибуц Урим, а брат ѝ е в Нир Оз, на по-малко от 7 км от границата.

В 10:10 на 7 октомври ѝ писах:

Скъпа Ясмин, надявам се че си ОК. Добре дошла си у нас и ако мога да направя нещо, казвай. Прегръдки.

В 10:13 тя отговори:

Не, не сме ОК.

После ми препрати съобщение от брат си:

„Яси, застреляха Шахар, застреляха цялото семейството.“ 

И продължи:

Мисля, че брат ми, жена му и всички там са убити.

Следващото съобщение е:

Изгарят къщите, навсякъде са.

Писах ѝ един или два пъти: 

Къде са децата?

Тя отговори: 

Подпалили са къщата им. Те са в убежището. 

И така, още в десет сутринта разбрах какво се случва. Братовчед ми и неговото семейство са били в защитената стая. Братът на жена му, майка ѝ и цялото семейство са били убити. Братовчед ми е държал вратата на защитената стая. Не знаехме дали могат да излязат. Вечерта поделение от армията е стигнало до Нир Оз и ги е спасило. 

Около четвърт от всички жители на Нир Оз са били убити, отвлечени или тежко ранени. Тези, които са оцелели, няма къде да се върнат.

Чувствахме се безпомощни, бяхме потресени.

Още на следващия ден дъщеря ми Нога започна да работи с Ая в една спонтанно организирана група за помощ. В стаята си имаше дъска, през цялото време беше на телефона и попълваше формуляри. Като я попитах какво става, тя каза: „Помагам на хората да си намерят дом.“

Ая Бар Хаим: Събудихме се от сирените. Започнахме да слушаме новините, но не знаехме нищо. Тогава писах в WhatsApp групата на организацията „Лийд“ и започнах да събирам хора, които искат да помагат. Не знаехме с какво можем да сме полезни, нито какво се случва в този момент. 

Беше ранният следобед на 7 октомври. Армията още не беше стигнала до кибуците. 

Разпространихме две форми за попълване в Google – за хората, които искат да помагат, и за хората, които имат нужда от помощ. Вечерта получихме стотици отговори. 

Предлагахме да приготвяме храна, да гледаме деца, да помагаме на възрастни, но бързо разбрахме, че онова, от което се нуждаеха повечето, беше да намерят безопасно място, място убежище, където да отседнат.

Започнахме да събираме информация за конкретните нужди, както и информация от хора, които разполагаха с места за настаняване – хотели, къщи, апартаменти на собственици извън страната, готови да ги предоставят на пострадалите. Нашата работа беше да свържем едните с другите. Първата седмица успяхме да помогнем на около 300 семейства.

Така инициативата започна и стана вайръл. 

През първия месец не ходихме на училище. Бяхме постоянно на телефона и разменяхме информация. В края на всеки ден провеждахме онлайн срещи, за да научаваме какво се случва. После продължихме на смени, редувахме се. Разбрахме, че ни е нужна помощ. Правихме това в продължение на пет месеца.

Орна Гранот: Те бяха готови да дадат всичко от себе си и да стигнат до онези, които имат нужда от тях. В тази организация ги бяха обучили да откриват проблема, да намират решение, да изследват терена, да са в състояние да действат, когато не знаят какво ще им сервира следващият ден. Да работят в условия на несигурност.

Кметството ги потърси, армията ги потърси. Искаха от тях да помогнат за обучението на децата от кибуците, защото имаше много мобилизирани учители резервисти, но нямаше къде да се организира това.

Ая Бар Хаим: Човек трябва да си даде сметка, че когато помага на някого, има ограничени ресурси, които може да използва, че енергията му също е лимитирана. Невинаги можеш да отговориш на очакванията. И често пъти трябва да си кажеш: това е най-доброто, което мога да направя. И да си ОК с това, а не да истеризираш.

Орна Гранот: Преди всичко си даваш сметка какво представлява Израел извън твоята комфортна зона. Налага ти се да говориш с религиозни, с хора, които не са родени тук, с руски емигранти… А е и фрустриращо. 

Помня как Нога ми казваше почти истерично: „Не мога никъде да намеря място за едни хора – пет деца и котка, и куче…“ Защото с течение на времето от SOS вариант за спешен подслон хората започват да си дават сметка, че трябва да намерят нещо по-трайно. А когато търсиш по-дългосрочно решение, си много по-изискващ, не може да се местиш постоянно. 

Най-удивителното за мен беше, че хората, които пишеха и звъняха, не знаеха с кого говорят, търсеха в отчаяние място убежище и не знаеха, че тези, които се опитват да помогнат, са деца, че тази отговорност лежи на плещите на тийнейджъри.

Ая Бар Хаим: В началото на март затворихме оперативната стая. Сега ходим само на училище. 

Орна Гранот: Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата. Защото трябва да отидем в защитената стая. И аз имам тази вманиаченост – да организирам обувките. Това е моят механизъм да знам, че имам контрол върху момента. Може би е дребно и смешно, но подреждането на обувките е моето място убежище.

* * *

Тръгваме за протеста. Преди да се разделим, Орна ще каже:

Ако днешните 17–18 годишни имат енергия да се заемат с невъзможни задачи като това да намерят места убежища за всички пострадали, дори без някой да го е искал от тях, може би все пак има надежда.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/izrael-i-palestina-nito-da-govorish-nito-da-mulchish/

Тъй като всичко казано по темата за Израел и Палестина може да има негативни последствия, започвам с уговорката, че тази статия изразява личните ми позиции. А не тези на редакторите на „Тоест“, които може да не са съгласни както с мен, така и помежду си. Затова моля авторите на бъдещи критики да ги насочват лично към мен.

Защо е тази статия

Напоследък „Тоест“ е обект на остри критики заради няколко статии, свързани с темата за Израел и Палестина. Редакцията е обвинявана в ционизъм, псевдолиберализъм, защита на геноцида, както и че ѝ се плаща да подкрепя позициите на Израел. Повод за критиките са най-вече анализът на Искрен Иванов за политиката на Бенямин Нетаняху и поредицата от материали на Еми Барух, от които към момента на написване на настоящия текст са публикувани два: интервю с писателя Етгар Керет и репортажът „Раната Израел“.

Към това се добавят и упреци заради липсата на реакция от редакцията във връзка с публикуването на отворено писмо до организаторите на „София прайд“, осъждащо присъствието на представители на Посолството на Израел и на еврейската организация „Шалом“ на прайда.

Атаките срещу „Тоест“ не се случват във вакуум. Те са малка част от проявите на крайно изострените отношения между произраелските и пропалестинските лагери – далеч не само в България. Това е конфликт, който взема неочаквани имиджови жертви освен физическите.

Така например през май т.г. „Шалом“ отне на главната редакторка на „Маргиналия“ Юлиана Методиева наградата „Шофар“ за противодействие на антисемитизма, ксенофобията и езика на омразата, връчена на редакцията на правозащитния сайт през 2018 г. През последната седмица пък същата организация плюс още няколко изпратиха писмо до собственика на „Икономедиа“ по повод повтаряната от години шега на журналистката от „Капитал“ Полина Паунова, че иска да се ожени за богат възрастен евреин. Тази шега те определиха като проява на антисемитизъм.

В сегашната крайно напрегната ситуация най-безопасно е човек да си мълчи, въпреки че може да бъде обвиняван и за мълчанието си. Ала колкото повече умерените гласове мълчат, толкова повече се чува само крещенето на радикалните. Докато в един момент буквално не почнем да се избиваме с доскорошни приятели и съюзници. Затова се връщам към думите на Стивън Хокинг: „Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.“ Колкото и да е трудно и колкото и неприятни да са последствията.

Всичко ли е контекстът?

„Контекстът е всичко“, обича да повтаря южноафриканският комик Тревър Ноа. Един от примерите, които той дава в тази връзка, е как едно и също изречение може да бъде или да не бъде проява на расизъм – зависи кой и защо го казва. Изречението е „Африка спечели Световната купа“. То се отнася до факта, че доста от играчите в националния отбор на Франция, който спечели Световното първенство по футбол през 2018 г., са от африкански произход. Когато това изречение се изрича от бели националисти, то е расизъм. Но казано от хора с африкански произход е проява на радост и гордост.

Има ли обаче контекстът граници? Участниците в разговор с Еми Барух за влиянието на снимките от войните върху въображението споделят различни позиции. Философът и писател Тодор Тодоров изглежда съгласен със Славой Жижек, който твърди, „че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст“. „Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията“, смята обаче поетът и културолог Кирил Василев. Тази позиция, изглежда, се споделя и от самата Еми Барух, която критикува „контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора“.

Да контекстуализираме, без да релативизираме, не е лесна задача. Още повече, че неизбежно стоим на една или друга ценностна позиция, която се опитваме да оправдаем. Моралната тежест на престъпленията може да се релативизира както от пропалестински, така и от произраелски позиции. Но пък без контекст изобщо не е ясно за какво говорим. Трудното е, реконструирайки контекста, да се опитваме да отделяме фактите от оценките.

Упражнение по контекстуализиране

Нека започнем с няколко цитата извън контекста, за да видим после какво е неговото значение:

Женевската конвенция постановява, че когато окупираш една територия, си отговорен за хората, които живеят там. Ако ние сме окупирали тази земя [Палестина – б.м., С.Е.] и не доставяме достатъчно хуманитарна помощ или ако твърдим, че това не е наша отговорност, от гледна точка на закона извършваме престъпление.

Как мога да бъда човек, който подкрепя липсата на достатъчно храна в Газа, как мога да подкрепям бомбардировките, които костват огромен брой невинни жертви?

„Множеството от улица „Каплан“ е нарицателно за онази колективна енергия, в която е концентриран ураган от непоносимост към религиозната мегаломания на фанатичните екстремисти в коалицията на премиера Нетаняху. Две имена предизвикват яростно освиркване – Бен-Гвир и Смотрич. Известни със своята агресивна и расистка реторика, и двамата са ревностни поддръжници на идеята за завръщане на еврейските заселници в Газа и за разселване на палестинското население.

Тези цитати, взети сами по себе си, няма защо да не се харесат на пропалестинските читатели, а някои от произраелските може да се подразнят от съдържанието им. Но, изненада – първите два са от интервюто на Еми Барух с писателя Етгар Керет, а третият – от репортажа ѝ „Раната Израел“. Все статии, заради които „Тоест“ получи упреци в „ционизъм“ и т.н.

Ето как контекстът променя всичко. Изглежда, самият факт, че определени публикации показват вътрешни гледни точки за Израел, предизвиква гняв у определена група читатели, независимо колко критични към политиката на Израел са статиите. Щом не се крещи за „геноцид“, желанието за разбиране секва.

Същата липса на желание за разбиране се наблюдава и по отношение на статията на Искрен Иванов, която представлява анализ на политиката на Израел, без да ѝ дава морални оценки. Що се отнася до споменатото по-горе отворено писмо – в „Тоест“ няма практика да се публикуват отворени писма.

Второ упражнение по контекстуализиране… и една прахосмукачка

Преминавам към другите два примера, които споменах в началото – отнемането на наградата на Юлиана Методиева и отвореното писмо срещу Полина Паунова.

Абсурдът с отнемането на наградата на Юлиана Методиева е двоен. По-малкият абсурд е, че редом с нея от наградата си е лишен заради антисемитизъм и вече бившият журналист от БНР Петър Волгин, който стана евродепутат от листата на националистическата партия „Възраждане“. Антиизраелските позиции на Волгин са следствие от проруските му. Що се отнася до Методиева, тя е дългогодишна правозащитничка, която не може да остане безразлична пред големия брой цивилни жертви сред палестинското население. Така както не остават безразлични и множество правозащитни организации.

По-големият абсурд е, че точно Юлиана Методиева беше съдена в продължение на близо четири години от вече покойния бивш легионер Дянко Марков, който се обидил от определението „антисемит“ в отворено писмо, публикувано в „Маргиналия“. Въпреки че от трибуната на Великото народно събрание е нарекъл евреите „враждебно население“, оправдавайки депортацията им.

Методиева беше съдена първо редом с екипа на „Маргиналия“ (част от който бях и аз), после и лично – заради статията ѝ „Внимавайте с антисемитите, могат да ви осъдят“. В този контекст получи и наскоро отнетата ѝ награда от „Шалом“. Съдът я оправда окончателно в края на 2018 г.

Що се отнася до Полина Паунова, шегата ѝ как иска да се омъжи за богат евреин в преклонна старост би могла да се интерпретира като проява на лош вкус, ако не беше специфичният контекст на възникването ѝ. А той е, че журналистите, критични към властта (сред които е и Паунова), представителите на неправителствени организации, правозащитниците и гражданските активисти от дълги години са упреквани, че са „соросоиди“. Тези упреци идват от хора, които къде със скрит, къде с явен антисемитски патос демонизират личността на основателя на „Отворено общество“ Джордж Сорос.

Шегата на Паунова прилича на заигравка тъкмо с тези обвинения в „соросоидство“ и в този смисъл е имплицитна критика на антисемитизма. Щом така и така я упрекват във връзки със Сорос, който е богат възрастен евреин, тя казва, че иска да намери такъв, който действително да я направи богата (понеже Сорос не го е направил). Преди години и аз се бях пошегувала в подобен дух – че Сорос ми е купил прахосмукачка.

Препъникамъни и неподходящи компании

Крайните пропалестински и произраелски позиции в България, слепи за контекстите, не са изолирано явление – такива има на глобално равнище. Те са впрочем и сред факторите, разклащащи устоите на европейската идентичност. Която след Втората световна война е изградена върху един основен принцип: никога повече.

Из градовете на почти цяла Германия човек може да се натъкне на т.нар. Stolpersteine, или „препъникамъни“. Това са павета с месингово покритие, върху които е гравирана информация за убити евреи. Всяко паве съдържа името само на един загинал човек. Такива „препъникамъни“, каквито вече има над 100 000, са поставени в трийсетина страни, но огромната част от тях е в Германия. И както си върви, човек се натъква на някой от тях и се сепва: „Никога повече.“

Това отказват да разберат радикалните пропалестински гласове, които упрекват Германия и други западни държави, че не прекъсват дипломатическите си отношения с Израел. Някои от тях дори отричат правото на съществуване на Държавата Израел. В тази компания някои са по чисто правозащитни съображения. Други са мюсюлмани или имат приятели мюсюлмани, затова е обяснимо, че преобладаващо срещат и подкрепят такива позиции. Много от тях познават жертви на конфликта или техни близки. Трети, четвърти и пети са проруски, леви и/или анархисти, някои от които винаги са говорили срещу Израел и за „геноцида“ в Газа дори когато е нямало и намек за геноцид. Някои са си откровени антисемити. Да не забравяме и ислямските терористи.

От другия лагер също има правозащитни гласове на хора, борещи се систематично срещу антисемитизма. Както и евреи и техни приятели, които са познати или близки на жертви на терора на „Хамас“. Но и хора, които безкритично оправдават всички действия на Държавата Израел и наричат „антисемитизъм“ всяка критика срещу нея, дори от своите съмишленици. Има и такива, които подкрепят евреите, защото мразят арабите и изобщо мюсюлманите. И крайни консерватори (и еврейски, и американски, че и някои европейски), и религиозни фанатици (и еврейски, и християнски).

И сред двата лагера има типажи, в чиято компания едва ли бихте искали да бъдете. Но ще ви причислят към някоя от тези компании (или и към двете) дори ако се опитате да изкажете умерено мнение. А вие ще се чудите кога – и дали – отново ще бъдете рамо до рамо с доскорошните си приятели и съюзници. Особено ако сред тях има и евреи, и араби. И каква форма ще е придобил светът ви след тази поредна криза.

Отсъстващата мъдрост. И едно стихотворение.

В тези времена много ми липсват мъдрите думи на Емил Коен. Ще ми се да знам какво би казал той, който хем се идентифицираше с еврейския си произход, хем не свеждаше човешките права до групите, към които самият той принадлежи.

Не смея да гадая и какво би казал Марин Бодаков. Изпитвам силно желание да го попитам, но уви. Сещам се за едно негово стихотворение, с което ще завърша. Не за да оправдавам с авторитета на Бодаков всичко, което написах по-горе и за което отговорна съм само аз. А за утешение за онези, които също като мен не знаят дали в тази ситуация е по-правилно да говорят, или да мълчат.

Мимоходом манифест

Толкова войни,
в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
и никога срещу хора.

Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/ranata-izrael/

1

Между табелите Exit и Luggage на летище „Бен Гурион“ има опънат голям транспарант, на който пише: BRING THEM HOME. NOW (Върнете ги у дома. Сега). 

Последната дума е написана в червено. И това червено е като крясък, като клетва. Като кръв. 

Тeзи четири думи диктуват системното кръвообращение на цялата страна. 

Има ги навсякъде: по огради, по фасади, по площади. Там са и снимките на отвлечените заложници: стоят закачени върху колони, върху пътни знаци и билбордове, по пейки и витрини. Усмихнатите физиономии те съпровождат денем и нощем. Блокират собствената ти система за самосъхранение, която не иска да си представяш къде в момента са тези хора, живи ли са, кой ги наблюдава, пият ли си хапчетата, как се къпят, къде спят, до кого се събуждат. Говорят ли, шепнат ли, плачат ли. На какъв език мълчат. 

Те са приятели, сестри, съседи. 
Майки, братя, колеги. 
Те са деца.

Най-малкото сред тях е червенокосото бебе с беззъба усмивка, което се превърна в символ на бруталността на „Хамас“. 

Кфир Бибас е роден на 18 януари 2023 г. Когато го отвличат, е на 9 месеца.

Между 9 и 12 месеца бебетата се научават да стоят, поникват им първите зъбки, правят първите си стъпки, произнасят първата си дума.

Ако Кфир е жив, сега е на 18 месеца. 

Между 12 и 18 месеца бебето започва да променя отношението си към хората. То не само се опитва да играе с тях, но и да им подражава. 

Ако Кфир е жив, може би започва да подражава на своите похитители.

Ако Кфир е жив, ще е живял по-дълго като заложник, отколкото като свободно човешко същество. Този най-малък от всички отвлечени от терористите човек е живял на свобода само 262 дни.

Вземането на цивилни за заложници е военно престъпление според Женевските конвенции. „Но деца почти никога не се вземат за заложници“, пише в своята студия, публикувана онлайн от Cambridge University Press, изследователката Даниел Гилбърт от Северозападния университет в Чикаго. „Мотивите са брутални: децата не стават за разменна монета, защото трудно оцеляват след изпитанието“, обяснява тя.

2

След 7 октомври животът в Държавата Израел е като имитация на живот в Държавата Израел. Тече застинал, забавен, задръстен, замислен.

Привидно град Тел Авив функционира нормално. Шуми, излъчва, бърза, диша, расте. Расте нависоко със стъписващи темпове. 

Долу кафенетата продължават да завземат улиците, климатиците разпръскват лъжлив комфорт, тапите в час пик са епични. 

Над плажовете се стеле мараня. По улиците се разминават хора, тротинетки, кучета, велосипеди. Навалица…

Гневни графити гарнират стените в синхрон с една вибрираща енергия на сподавено очакване за промяна. Усеща се, ако поговориш с някого. Ако поспреш. Хората не спират. Блъскат се. Бързат. Поддържат онзи ритъм, който не ти оставя много време за споделяне.

3

Ние бяхме два пъти изоставени от нашето правителство. Веднъж на 7 октомври и сега, когато децата ни са още пленници. 

Това са думи на един баща, един от хилядите, които всяка седмица участват в протести с призиви за преговори за освобождаване на заложниците, за оставка на правителството на Нетаняху, за край на окупацията, за избори, за мир между араби и евреи, за изход от мъртвата хватка, в която крайнодесните държат страната.

Събота вечер е. Ден за протести.

С моите приятели си проправяме път между групи, носещи израелски знамена. Мнозина са облекли тениски, всяка с лицето на един от сто двайсет и четиримата заложници, които все още се държат от „Хамас“ в Газа. 

Това, което ни обединява, е знамето и неистовото желание Нетаняху да си тръгне.

Те са тук всяка седмица от две години. Изтощени са. Но не могат да се откажат. Нямат друг избор. 

Когато приятелите ми ме посрещнаха на летището, дори не ги попитах „Как сте? Добре ли сте?“, защото знам: никой не е добре.

Напредваме към кръстовището между „Бегин“ и улица „Каплан“, което от миналата година Общината е преименувала на „Площад на демокрацията“ в чест на нестихващите протести срещу съдебната реформа на правителството. „Демокрацията не е даденост – е написал тогава кметът на Тел Авив в Х, за да обоснове смяната на името. – Трябва да я защитаваме всеки ден“. 

Минаваме покрай импозантната сграда на Военния щаб, срещу която екран отброява дните, часовете, минутите и секундите от 7 октомври. Емоционалният часовник на хората обаче е спрял. Всяка сутрин те отново се събуждат на 7 октомври. Медиатизирането на погрома не помага. Новините се прекъсват от профила на поредния загинал войник.

Предната вечер сме говорили дълго колко взаимносвързани са жителите на тази страна, колко всъщност е малка тя. Как всеки е в контакт с всеки. Как всеки или е загубил някого, или познава някого, който е загубил някого на 7 октомври. 

Докато израелските заложници и цивилното население на Газа са държани като живи щитове, раната стои отворена. Рационалното мислене е в плен на националната травма. 

Доближаваме сцена с огромни екрани, около която се сгъстява гневът на протестиращите. Думата, която всички повтарят в транс, е עכשיו – „сега“. „Освободете ги СЕГА!“ 

Отчаянието е по-силно от гнева.

4

„Аз съм част от всичко това“, казва Етгар Керет, този най-любим съвременен бард на израелската литература. И продължава:

„Но когато крещя: „Освободете ги сега!“, на кого го крещя? На Синуар ли го крещя? Ако извикам достатъчно силно, дали той ще каже: 

– Мохамед, млъкни за момент.
– Какво? 
– Освободете ги сега!… 
– Добре. Мохамед, пусни ги. Има хора, които ме молят да ги освободя сега.“ 

Мисля ли, че ще проработи? Или скандирам „Освободете ги сега!“, така че Байдън да разбере, че трябва да направи нещо по въпроса? 

Или може би крещя това на Нетаняху? И той ще каже: „О, боже мой, да, трябва да ги освободим сега. Не бях мислил за това…“ 

Какво точно постигам? Когато крещя СЕГА, не е ли равносилно на молитва? Не е ли това инфантилен сблъсък с реалността?“

Молитва. Заклинание. Клетва. 
Отсъства „публичната употреба на разума“ (по Имануел Кант).

5

Множеството от улица „Каплан“ е нарицателно за онази колективна енергия, в която е концентриран ураган от непоносимост към религиозната мегаломания на фанатичните екстремисти в коалицията на премиера Нетаняху. Две имена предизвикват яростно освиркване – Бен-Гвир и Смотрич. Известни със своята агресивна и расистка реторика, и двамата са ревностни поддръжници на идеята за завръщане на еврейските заселници в Газа и за разселване на палестинското население. Първият е министър на националната сигурност, вторият е министър на финансите.

Речи, освирквания, скандирания. 

Един след друг на сцената се качват артисти, родители на отвлечени деца, политици, дипломати, музиканти. Сцените са няколко. Драматургията на протеста следва емоцията на множеството. 

Стигаме до Kikar HaChatufim. „Площадът на заложниците“ се намира пред Музея на изкуствата в Тел Авив. „Директна линия между публиката и изкуството“, написа един от кураторите на музея. Изкуството е излязло на площада. Той е отрупан с инсталации, интерактивни експонати, постери, картини, книги, предмети. 

Хората преминават ритуално покрай топоси на травмата. 

Около площада има палатки на най-тежко пострадалите кибуци. Разпънати са шатри, където се събират семействата на заложниците; на специални постаменти са подредени фигурки, играчки, писма; има сергии, откъдето може да се снабдиш с жълта панделка, с жълта птица, с жълто пинче, с жълта гривна, на която пише: „Върнете ги. СЕГА.“ Жълтото е символ на солидарност със семействата на отвлечените, призив за тяхното освобождаване. Жълтото (тук и сега) е отправна точка на идентичността.

В средата на площада е поставена дълга маса с празни чинии и празни чаши пред празни столове, подредени за всеки от изчезналите заложници. 

Срещу нея е построен тунел – бутафорна реплика в реален размер на тунелите, прокопани под ивицата Газа. 

Проходът е висок над човешки ръст. По дъговидните стени има текстове, рисунки, молитви, снимки, имена, карикатури, надписи на различни езици. Високоговорителите възпроизвеждат звук от далечни изстрели. Симулацията в слабоосветеното пространство е клаустрофобична. Минаваме през тунела. До изхода са само 25 метра… 

Отвън са инструментите, които чакат собствениците им да се върнат.

6

В един от репортажите, написани по времето, когато аз бях там, на въпрос дали хората са простили на армията провала на 7 октомври, анкетираните отговарят, че няма време за това. 

Няма време да се занимаваме с миналото, да го съдим, да го преоценяваме. Ние сме в капана на едно настояще, което продължава от 7 октомври и оставя място само за една дума: СЕГА. Тази дума е обединителен вик, политическо искане и изразява много повече: трябва да се сложи край на безвремието, в което живее страната. 

Два дни по-късно присъствам на среща в Кнесета с членове на парламента. Говорят за противоречията, компромисите, контекстите, нюансите.

„Това е най-дългата война, която някога сме водили“, обръща се към присъстващите Мерав Коен, депутатка от центристката либерална партия „Йеш Атид“. 

„Няма победа, без заложниците да бъдат върнати. А това не е приоритет за Нетаняху. Той е циничен политик. Не го интересува човешкият живот. Спешно ни трябват избори. Нетаняху разбира, че това ще е неговият край, и точно затова протака войната…“

В капана на едно безкрайно настояще човек се пита: как да останеш цял в този счупен свят?

7

P.S.

Погледната отвън, израелската държава се възприема като монолитно единство на хора, обединени от обща библейска история. За евреите от диаспората тя е някаква неясна амалгама от предания, идеи и спомени, от обичаи и чувства. 

Но тази идилична картина е далече от действителността. 

Все по-агресивният диктат на ултраортодоксалните евреи отдавна се е превърнал в заплаха за демокрацията в страната. Именно техните партии удържат коалицията на Нетаняху. И ако на тях не им се угоди, правителството може и да падне.

Точно това е политическото земетресение, което започна съвсем скоро с едно решение на Върховния съд на Израел. То сложи край на привилегированата позиция на ултрасите, които изучават Светите писания, и това ги освобождава от армията. И нека да е ясно: несъгласието с отбиването на задължителна военна служба не е поради пацифистки възгледи. По-голямата част от войниците в израелската армия (IDF) не са в бойни части, а изпълняват административни задачи, работят в офиси. А еврейските студенти, които изучават Талмуда и Тората, не работят и се издържат от данъчни постъпления. За огромната част от данъкоплатците те са нещо като търтеи в кошера.

Съдиите от Върховния съд на Израел постановиха с единодушие, че военната служба става задължителна и за ултраортодоксалните евреи. Че те също трябва да участват в националния проект Израел с всички произтичащи от това права и задължения. 

Един от ултрарелигиозните евреи заяви по този повод, че решението може да доведе до „две държави“, разделени не между израелци и палестинци, а между религиозни и нерелигиозни евреи.

Стар виц гласи, че Израел е страна, в която една трета от населението отива в армията, една трета работи и една трета плаща данъци. Проблемът е, гласи шегата, че става дума за една и съща една трета.

Израел е държава, която 75 години след създаването си все още няма писмена конституция, държава, която все още се ръководи от еврейските религиозни закони. 

Израел е държава на изгнаници. За някои това е избор. За други е съдба. 

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/etgar-keret-problemut-e-che-vsichki-iskat-da-e-prosto-i-yasno-a-to-ne-e/

Еми Барух беше в Израел и се върна оттам с три материала, които ще споделим в „Тоест“ в три последователни седмици. Започваме с интервюто ѝ със световноизвестния израелски писател Етгар Керет и ще продължим с репортажи от протестите срещу управлението на Нетаняху и от опустошените кибуци, сцена на зверствата от октомври 2023 г.

---

Върху пейките на улица „Дизенгоф“ в Тел Авив са поставени големи бели плюшени мечета с тъмночервени петна по козината, напомнящи на кръв. На облегалките са залепени снимки на отвлечените в Газа заложници. Бяха минали 222 дни от 7 октомври 2023 г. 

На една от тези пейки пред малък цветарски магазин чакам Етгар Керет. Всички вестници вече писаха за най-новата му книга Autocorrect. Писаха още, че Етгар Керет никога не е мълчал толкова дълго. Разговорът ни започва от това мълчание.

За милионите Ваши читатели Вие сте забележителен автор, който умее да смесва магическото и всекидневното и да превръща голямата картина в разбираем разказ за живота. Свикнали сме да търсим ориентири за случващото се тук във всички Ваши кратки разкази, есета, графични романи, филми. Ще ги намерим ли в най-новата Ви книга? 

Странна е тази история. Когато работя върху една книга, винаги има дата, на която трябва да я предам в издателството. Преди това сядам, чета и се питам искам ли тази книга да бъде публикувана, не трябва ли да поработя още над нея. 

Денят, в който трябваше да предам Autocorrect, беше 8 октомври 2023 г. Започнах да чета финалната версия на 6-ти. 

Писах книгата по време на коронавируса, по време на протестите срещу Нетаняху и опитите му да промени правосъдната система в страната. И най-вече след като загубих майка си, която беше наистина най-близкият ми човек. За мен това бяха трудни времена. 

Когато на 6 октомври стигнах до средата на книгата, казах на жена ми: „Не съм сигурен, че ще я предам на 8 октомври, защото историите са добри, но в тях има нещо много песимистично, много тъмно. Струва ми се, че заради моята лична загуба показвам една доста мрачна картина на света.“ 

Жена ми отговори: „Ти винаги прекалено много мислиш! Но ако наистина така го чувстваш, остави книгата настрана, отиди да направиш нещо приятно, наспи се, а утре я прочети отново и ако имаш същите съмнения, не я предавай в издателството.“ 

Аз си казах „ОК“. И я оставих.

На 7 октомври се събудих рано от ракетите и всичко останало… Изобщо забравих за книгата. Сетих се за нея през януари. Прочетох я отново и си помислих: „О, тя е чудесна. На 6 октомври ми се стори, че е прекалено мрачна, а след 7 октомври сякаш всичко си дойде точно на мястото.“

На кое точно място? Вие къде се озовахте след 7 октомври?

Когато всичко започна, хората, които можеха най-много да помогнат, бяха тези, които умеят да карат кола и да приготвят храна. А това са две неща, с които никак не се справям. Винаги съм си мислил, че е много секси така – не умея да шофирам, не мога да готвя… Гаджетата ще ме возят, ще ходим на ресторант. След 7 октомври се почувствах виновен, питах се как ще помагам, като не карам кола. 

Тогава с жена ми започнахме да посещаваме местата, където евакуираха оцелелите от кибуците. Отивахме при тях и им казвахме: „Ако искате, ще поиграем с децата; ако искате, ще ви разказвам истории, ще бъдем заедно.“ Нямаше значение дали там има сто души, или са само трима. 

В съботата след 7 октомври отидохме в най-тежко пострадалия кибуц. Посрещна ни една висока жена, която държеше съвсем малко бебе. Беше страшно мила, помогна ни, стоя повече от два-три часа с нас.

Накрая, когато ни съпроводи до колата, се сетих, че не съм я попитал за името ѝ… Два часа по-късно беше вече неудобно да я питам. Казах ѝ: „Вие сте късметлийка с толкова спокойно бебе. Как се казва детенцето?“ Тя ме погледна и отвърна: „Не знам. Не съм от кибуца. Дойдох току-що, за да помагам. Имаше една жена, която кърмеше бебето си. В този момент дойдоха да ѝ съобщят, че са намерили тялото на мъжа ѝ, когото е мислила за отвлечен, а е бил убит. Тя припадна. И аз взех бебето.“ 

Разбирате ли? Не съм способен да интерпретирам действителността. Толкова е сложно, толкова е объркано. И всеки, който заяви „Това доказва единствено еди-какво си“, значи нищо не е разбрал.

Ще ви разкажа и една друга история. Потърси ме 19-годишен войник. Беше загубил крака си в Газа, където бе воювал, и когато ми се обади, ми каза, че иска да разкаже своята история, но не знае как. Отвърнах му, че мога да опитам да помогна, да го посъветвам и т.н.

Беше много вълнуваща среща за мен и когато на връщане се качих в таксито, се опитах да споделя с шофьора. Казах му: „Срещнах се с един войник, толкова е млад, трудно ходи, а е в началото на живота си, как ще си намери приятелка, работа, как ще я кара нататък…“ 

Виждам, че на шофьора не му пука, гледа ме някак ядосано. И си помислих, че може би той също е загубил някого. Всички страдаме, цялата страна страда, всички преживяваме. А той – руски емигрант – ми казва: „На мен ли ще ми обясняваш!“ И започна да разказва своята история. 

Взели го пет дни запас. На 7 октомври ги отвели на юг и ги закарали на мястото на фестивала Nova. Трябвало да събират телата. И ми разказва за телата, за положението, в което са лежали, ужасяващи неща, които няма да повторя, неща, които остават в теб. 

Истината е, че не исках да слушам, но слушах. Той завърши с думите: „Кажи ми честно, дали човек, видял всичко това, може да спи нощем?“

Аз отговорих: „Не.“ А той продължи: „Да, така е. Не мога да спя. И трябва да ти разкажа какво ми се случи тази сутрин. В 5 часа качих едно момиче близо до клуб „Хавана“. И тази млада жена, на 24 години, седна на задната седалка и от момента, в който се настани, не престана да се оплаква: „Отивам в този бар, купувам си питие – 70 шекела, представяш ли си?! Това са почти 20 долара! Как е възможно! В пластмасова чаша слагат малко водка и ти взeмат 70 шекела. Трябва да си оставя палтото – 20 шекела! Ненормални хора! Всичко е скъпо, искат да ме разорят!“ 

Шофьорът продължи: „Когато карам, нямам нерви за такива разговори, но си казвам: „Това ти е работата, човече, не се разправяй, мълчи си и карай.“ Докато не спрях на светофара и тя не каза: „Писнало ми е от всички тези алчни пъбове, отсега нататък – само партита на открито!“ Мигом се обърнах към нея като озверял вълк, сякаш щях да я ухапя. Казах ѝ: „Ти къде си мислиш, че живееш?“ В този момент очите ни се срещнаха. И си спомних как, когато събирах телата, в един момент усетих движение, помислих, че е плъх, но после видях, че под труповете имаше млада жена, която беше оцеляла. Попитах момичето в таксито: „Ти беше ли на Nova?“. То ме погледна, усмихна се и отвърна: „Аз те помня…“

Може да си помислим, че това момиче е психопатка, социопатка, че е будистка, йога, може да кажем: „Този човек е сбъркан. Човече, отивай да спиш, видял си всичко това, а сега – живей в настоящето.“ 

Не знам какъв е правилният отговор. Но цялата тази бъркотия е реалността, в която живеем. Мисля, че проблемът е, че толкова много хора искат да е просто и ясно. Но то не е. То е мътно, объркано, пълно с противоречиви моменти. И ти виждаш както много човечност, така и липсата ѝ, виждаш расизъм. 

Аз събирам истории, но не мога да ги обобщя. Мисля, че моята работа като писател не е да представям на хората някакви дидактични наративи. А по-скоро, ако някой ми разкаже нещо за определена ситуация, да му кажа: „Да, това е истина, но има и друга истина.“ 

Каква е другата истина, която казвате на хората, твърдящи, че Израел извършва геноцид в Газа? 

На хората, които твърдят, че сме се опитвали да извършим геноцид, искам да кажа, че след 1967 г. населението на Палестина се е увеличило 8 пъти. Ако това е геноцид, значи той е много, много неуспешен. 

Когато искам да критикувам страната си, което е част от работа ми на писател, бих казал, че извършва не геноцид, а военно престъпление. Женевската конвенция постановява, че когато окупираш една територия, си отговорен за хората, които живеят там. Ако ние сме окупирали тази земя и не доставяме достатъчно хуманитарна помощ или ако твърдим, че това не е наша отговорност, от гледна точка на закона извършваме престъпление. Дали това е военно престъпление, или не, е тема за разговор. Но той приключва в момента, в който заявиш, че Израел извършва геноцид. И аз не искам да разговарям с теб. 

Преди много време написах едно есе в „Ню Йорк Таймс“ за термините „пропалестинец“ и „произраелец“, обяснявайки защо ме дразнят. Ако някой ми каже „Аз съм произраелец“, той всъщност ми заявява: „Какъвто и разговор да последва, каквито и аргументи да чуя, накрая няма да променя мнението си, независимо от фактите.“ Мисля, че това е опростенчество. Така гледа светът на Израел, така е и когато израелците се опитват да разкажат собствените си истории. Не познавам човек, който да е пробългарин или антитурчин. Вие нямате такова нещо. С израелците и палестинците обаче не е така.

Аз съм израелец, но не съм произраелец. Как мога да бъда човек, който подкрепя липсата на достатъчно храна в Газа, как мога да подкрепям бомбардировките, които костват огромен брой невинни жертви? Значи ли това, че аз съм пропалестинец? Нима мога да подкрепям убийствата на цели семейства? Как да подкрепям идеология, която не се интересува, че ще бъдат пожертвани толкова много хора, защото Аллах ще ги направи велики? Не мога.

Как ще коментирате акциите на пропалестинците в кампусите на университетите от Бръшляновата лига?

Живеем в толкова дивашко време, че когато наблюдаваме едно събитие, виждаме само неговите екстремни проявления. Вярвам, че много от хората, които организират протести в кампусите, искат Палестина да е свободна. Аз също искам Палестина да е свободна. И съм участвал в много протести. 

Не съм сигурен обаче, че част от онези, които пеят „От реката до морето“ – което е много романтичен рефрен, – си дават сметка, че фактически казват: „Ще разрушим страната ти и Израел няма да съществува повече.“

В тази бъркотия някои екстремисти скандират „Смърт на ционистите!“, „Искаме да умрете!“, „Тази страна ще бъде наша“, но те не съзнават какво повтарят. Нито познават географията.

Има две концепции за конфликта в Близкия изток. 

Едната е религиозната, фундаменталистката. От едната страна е „Хамас“, от другата е крайнодесният министър на националната сигурност на Израел – Итамар Бен-Гвир. 

Фундаменталисткото виждане е следното: „Тази земя е обещана на един народ. Можем да спорим дали на палестинците, или на израелците, но само един народ може да живее тук. А другите трябва да се махнат.“ 

Другата концепция е: „Има два народа и никой не трябва да се маха, следователно трябва да има две държави.“ 

Убеден съм, че много от демонстрантите дори не разбират разликата между намирането на решение за две държави или за една държава, което според Бен-Гвир означава евреи да строят селища в Газа, а според „Хамас“ – да бъдат убити всички израелци и да им се вземе цялата територия. 

Впрочем мечтата на „Хамас“ дори не е да я има Палестина, а да се създаде нещо като ислямистка държава, която ще започне от Газа, ще мине през Израел, ще стигне до Ливан, ще се разпростре до Ирак, ще контролира Йемен. Това не е националистическа идея, това е религиозна идея. И в основата си тя е ислямистка. 

Погледнете Иран – какво общо имат Иран и „Хамас“? Иранците са шиити, „Хамас“ са сунити. Иранците говорят фарси, „Хамас“ говорят арабски. Иранците не са араби. Но те искат арабите да умират заради техните вярвания. Е, какво е това, ако не колониализъм! Каква е тази война, в която пращаш на смърт „робите“ да се бият за теб?

В едно интервю говорите за семейството си, в което има от радикални до либерални възгледи. Как се справяте с различията?

След 7 октомври различни хора се питаха как да продължат, и ми звъняха. Един казва: „Брат ми умря. Искам да отворя библиотека в негова памет, можеш ли да ми помогнеш да получа книги от различни издатели?“ Друг ми казва: „Баща ми беше на фестивала и не се знае дали е жив, не са намерили тялото му, можеш ли да ми помогнеш да говоря с хора, които се занимават с това?“ Правя всякакви такива неща, които са и депресиращи, и важни. 

Когато разказвам на сестра ми, тя всеки път ми обяснява колко много се моли: „Моля се за войниците, моля се за тези, които умряха, моля се за тези, които помагат“. И го казва с една такава гордост, която ме отегчава. На кого му пука! Но тя ми е сестра и аз я обичам, тя е добър човек и просто ѝ казвам: „Виж, чувствам, че губя търпение, а ти не го заслужаваш, нека поговорим друг ден.“

Всеки път, когато изпитам подобно раздразнение, за да се отърва от него, пиша история от гледна точка на човека, който ме е ядосал. Написал съм повече от десет за Биби Нетаняху. Една от тях се казва „Най-добрият лъжец на света“. Разказът е за човек, който толкова много лъже, че вече не знае какво иска. Епична история. Но като я четеш, започваш да го съжаляваш… 

Тези разкази са като упражнение, което правиш, за да влезеш в обувките на някого. Когато създаваш такъв герой, не може да напишеш: „Той е зъл, той е глупав.“ Трябва да изградиш убедителен образ. Да го очовечиш. Невинаги се получава добра история, но за мен това е като терапия. 

Да се върна на сестра ми. Измислих разказ за човек, който се моли през цялото време. Такива хора вярват, че има някой от другата страна, който слуша, който разбира, който се грижи. Аз не съм вярващ. Твърде циничен съм. Докато пишех обаче, си дадох сметка, че молитвите и писането са близки. Зададох си въпроса „Кое спира хората да пишат?“. Може би се опасяват, че няма да бъдат разбрани, че никой няма да схване какво искат да кажат. 

За да пишеш, трябва да повярваш, че от другата страна има някой, който се интересува от това, което имаш да кажеш.

Сестра ми се моли, аз пиша. Кой казва, че моите истории са важни, кой казва, че някой ги чете или че ги чете по начина, по който аз съм ги написал? И осъзнах, че ние и двамата искаме нещо, което може би няма да получим…

Очаквате обаче хора със съвършено различни възгледи да се научат да общуват едни с други. Има ги във Вашите разкази. В живота обаче…

Родителите ми са оцелели от Холокоста. Но слушаха Вагнер. Съседите питаха майка ми защо слуша Вагнер, при положение че нацистите са го обичали. А майка ми отговаряше: „Нацистите обичаха и щрудел. Искаш и щрудел да не ям, защото някакви проклети нацисти са обичали щрудел?“ „Не, ама Вагнер е антисемит.“ Отговорът на майка ми беше: „Ако Вагнер беше тук, бих го отровила, но музиката му е чудесна. Така че, хайде, омитай се от къщата ми. Искам да си слушам тази музика.“ 

Един от най-добрите приятели на моите родители беше германец, който на 18 години е бил войник в германската армия по време на Втората световна война. Не е бил есесовец, воювал е с Ромел в Северна Африка. Когато бях дете, се чудех на баща ми: „Цялата ти фамилия е избита от нацистите, как можеш да си приятел с него?“ А той ми отговори: „Опитвам се да се поставя на мястото му – ако съм млад, страната ми е във война и ме пращат да воювам за нея, ще отида и ще я защитавам. Когато виждам млад човек, който се е бил за страната си и който съжалява за това, разбирам, че е приятел. Че не е антисемит.“

Майка ми и баща ми ме научиха да не приемам политическата идентичност. Още преди да се появи това понятие. През целия ми живот родителите ми се опитваха да спорят с този идентификационен детерминизъм. Те имаха три деца. Сестра ми е ортодоксална еврейка, има единайсет деца и повече от петдесет внуци. Брат ми е антиционист. Аз съм ляв либерал. И двамата ми родители бяха с десни убеждения. 

Казвам, че съм за човечността. За това, което съм научил от родителите си. И се старая да избягвам всякакви етикети, които прехвърлят на други моята морална отговорност. 

Това ли е най-важният урок, който научихте от тях?

Знаете ли кое е първото, което светът иска да прехвърлим на друг? Състраданието. Живеем във време, в което ни се казва на кого трябва да съчувстваме. 

Когато светът е бил по-примитивен и сме живели на село, дори някой да разказва расистки вицове, пак щях да си общувам с него. Той е единственият, който продава масло в селото. Освен това е добър човек. Когато ми се налага да отида до града, ми полива цветята. Аз хем не го харесвам, хем го харесвам, защото мога да видя неговата човещина.

Сега, когато влезеш в социалните мрежи, попадаш на нещо като пуританска идея за праведност. Не харесваме онези хора, защото те не са прави. 

Ако направим дисекция на всеки човек и го анализираме, ще се окаже, че никой не е прав. Да се лъже е лошо. Аз не познавам нито един човек, който да не е лъгал. Всеки е вършил неща, за които съжалява. Ако някой ги заснеме и ги качи във Facebook, с всички нас е свършено.

Когато започна руско-украинската война, с жена ми събирахме дрехи и вещи за пострадалите. После разни хора почнаха да ме питат защо не си сменя профилната снимка с украинското знаме. Ами не мисля, че когато смениш профилната си снимка, някой в бомбоубежище в Киев автоматично ще получи повече храна или ще се почувства по-спокоен. 

Ти го правиш за себе си, а не за тях. 

Бях поканен да говоря на Панаира на книгата в Болоня от името на украинския народ. Там се срещнах с човек от Италианския културен институт и той ми каза: „Съчувстваме много на украинския народ, правим толкова неща за него!“ Попитах го какво правят, и той ми отговори, че е трябвало да има конференция, посветена на 100-годишнината от рождението на Достоевски, но са я спрели заради руската инвазия. Попитах го дали Достоевски е бил путинист. „Няма значение – отговори, – за руснаците той е герой.“ Чудя се как отказът да говориш за един шедьовър, който разказва за сложността на човечеството, помага на хората в скривалищата в Киев. Не знам. 

В миналото нещата бяха по-ясни и действията – по-разбираеми. Ако например през 70-те години покажеш на едно извънземно активист, завързал се за дърво, препречвайки пътя на булдозер, и попиташ „Какво се случва тук?“, извънземното най-вероятно ще отговори: „Този, който се е завързал за дървото, не иска да бъде изсечена гората.“ Ако на същото извънземно му покажеш как в наши дни един човек залива с доматена супа „Мона Лиза“, и го попиташ какво иска този човек, пришълецът би казал: „Може би много мрази изкуството или не обича доматена супа.“ Но каква е връзката с глобалното затопляне? 

Мога да заливам „Мона Лиза“ със супа, протестирайки срещу абортите, мога да я заливам, защитавайки абортите. Мога да заливам „Мона Лиза“ със супа против ковид ваксинациите или за ковид ваксинациите. В крайна сметка това, което правя, е да заливам „Мона Лиза“ със супа. 

И когато гледам Грета Тунберг, си мисля, че това е новият модел на активист. Твърде различен от действията на големите исторически фигури като Ганди, Мартин Лутър Кинг или Роза Паркс. 

Фундаменталната разлика е, първо, че всички тези хора са действали, за да променят своята непосредствена среда. Грета Тунберг говори за далечното бъдеще на своите хипотетични деца… 

Второ, всички тези хора са платили своята цена. Ганди е убит. Мартин Лутър Кинг е убит. Роза е изпратена в затвора. 

Грета има много последователи в Instagram, където от своя диван качи снимка „Освободете Газа“. Това е много, много лесно. Когато погледнеш профила на Грета, виждаш момиче, живеещо в една от най-привилегированите страни в света, с ограничени социални умения, на което понякога му е трудно да споделя емоциите на други хора. Това е нашият ролеви модел. Човек, който няма особено широки познания, който не е постигнал нищо, но е много хаплив и – особено за момиче на нейната възраст – твърде способен да обижда хората. 

Има нещо доста опростенческо, примитивно, нарцистично в този тип активизъм. Защото той не мисли за света, а как да се представи пред света. Интересно е да се види дали тези активисти истински подкрепят каузата, зад която стоят, или всъщност действат срещу нея.

Всички хора, които месеци наред протестираха срещу правосъдната реформата на Нетаняху, истински подкрепяха тази кауза. 

Ходя почти всяка седмица на тези протести, сблъсквам се с полицаите, които блокират магистралата. Брат ми си счупи крака, беше арестуван. Не съм против протестите. Ходя на тях, защото се чувствам безсилен, безпомощен, а искам да направя нещо… Не мисля, че ако не отида, ще се промени каквото и да било, но имам нужда да заявя мнението си. 

Някои хора са там само за да задоволят нарцистичното си чувство за всемогъщество, без изобщо да поставят под съмнение подхода си.

И още нещо – когато си сред много хора, които скандират, може да се заблудиш, че всички мислят като теб.

След 7 октомври в Европа имаше огромни антиизраелски протести. Какъв ефект оказаха те върху войната в Газа? Много малък, даже никакъв. Ако ме питате какво постигнаха – създадоха вълна от ислямофобия в Европа, която за първи път видя каква голяма мюсюлманска общност се мобилизира на нейна територия.

Вследствие на тези протести, и то по несправедлив начин, някои страни промениха имиграционните си закони и направиха живота на бежанците по-труден. В Нидерландия например фашистка партия спечели изборите. Това нямаше да се случи, ако не бяха тези бурни демонстрации, които изплашиха хората. Несправедливо, разбира се, но те породиха негативна представа за исляма, съвсем непредставителна за тази религия.

Възможно е след две години тези, които протестираха в Колумбийския университет, да погледнат назад и да се запитат какви са били истинските последствия от техните действия. Дали са помогнали да бъде избран Тръмп? И ако е така, дали следващите избори няма да са последните, защото нов мандат на Тръмп може да сложи край на демократичното управление?

Оптимист ли сте в сегашната ситуация?

Аз съм оптимист първо по наследство, защото родителите ми са били оптимисти и са оцелели по време на Холокоста. Освен това мисля, че да си оптимист е най-добрата стратегия. Но бидейки оптимист, казвам, че това е най-мрачният период в моя живот.

Роден съм през 1967 г., преживял съм войната през 1973 г. Никога преди не съм се страхувал, че враждебна държава ще унищожи Израел. Това никога не ми се е струвало възможно. И дори след невъобразимата трагедия от 7 октомври не чувствах, че Израел е под реална заплаха. Голямата заплаха за мен – защото познавам историята – идва от самите нас. 

В някакъв момент някое радикално фундаменталистко еврейско движение ще се опита да поеме контрола над страната. Водени от някаква религиозна мегаломания, тези екстремисти виждат себе си като по-висши същества… По времето на Римската империя са се гордели, че не се нуждаят от Рим. Днес вярват, че са над САЩ и Европа. И се представят като образци на добродетелта. 

Идеята на Бен-Гвир за създаване на еврейски селища в ивицата Газа се възприема от около 90% от израелското население като напълно нелепа, неморална, проблематична и разрушителна. По същия начин, макар над 80 на сто от израелците да смятат, че Нетаняху трябва да подаде оставка, той остава министър-председател. 

Де факто имаме коалиция между Нетаняху и [лидера на „Хамас“ – б.а.] Синуар, защото и двамата знаят много добре, че краят на войната ще сложи край на политическата им кариера. И за да задоволят личните амбиции на тези двама мъже, палестинските цивилни от Газа, населението на Северен Израел, евакуирано заради ракетните обстрели, и всички израелски граждани, изправени пред опасността от нападение и икономически колапс, плащат най-високата цена.

Това не е обикновен израелско-палестински конфликт. По същество това е сблъсък между религиозните месиански групи и нормалните хора. Умерените и от двете страни са заложници.

 

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/snimkite-ot-voynite-i-porazheniyata-vurhu-vuobrazhenieto/

Поканих Кирил Василев и Тодор П. Тодоров да разговаряме за войната, за начина, по който я наблюдаваме, за начина, по който я изговаряме, и за пораженията, които всичко това оставя върху възприятията на хората, пребиваващи на безопасно разстояние от военните действия. Предложението ми беше да разсъждаваме върху това дали ние – интерпретаторите на случващото се – сме способни да правим разлика между човешката оценка на събитията и тяхната политическа трактовка, между съчувствието към онези, които на 7 октомври бяха изтръгнати от леглата им, влачени и убити, и аналитичната реконструкция на историческата верига преди този ден.

От 7 октомври минаха почти четири месеца. Четири месеца между контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора.

Светът научи за ужасяващите преживявания на отвлечените от „Хамас“ жени и деца. Последва оглушително мълчание от международните правозащитни организации. Мълчанието продължава и до днес въпреки хипотезата, че терористите и в момента изнасилват държаните в плен момичета. Светът наблюдава безсилен трагедията на палестинците, превърнати в жив щит от терористите на „Хамас“, и докато дипломацията буксува, се предполага, че броят на загиналите палестинци е вече 25 000. 

Кой какво вижда в кървавото огледало на този конфликт – това е едно възможно продължение на разговор, започнал преди няколко месеца. 

---

Отвъд ужасите от стореното на 7 октомври, шокиращ е фактът, че всичко беше тенденциозно заснето и публично разгласено. Терористите искаха извършените от тях престъпления да станат достояние на света. Те разпространиха тези картини с особена гордост. Тиражирането на зверствата беше една от целите на терористичната група. Какво е мястото на снимките от войните във възприятието ни за света?

Тодор П. Тодоров: Изображенията стават много важни в един момент от културната история, като произвеждат масово споделяното убеждение, че фотографското изображение дава по-достоверна картина, информация по-обективна, отколкото всяка друга медия, тъй като там отсъства интерпретацията.

Това, разбира се, не е вярно. Фотографията също интерпретира, започвайки от избора на обекта, различните техники на фотографиране и т.н. По-интересното за мен в случая е, че може би стигаме до онзи момент, когато изображенията започват да ни пречат да разбираме какво всъщност се случва зад това, което виждаме. Има и банализация на насилието – привикнали сме да виждаме конфликти и убийства и те вече не ни шокират.

Както казва Сюзан Зонтаг, изображенията са някакъв вид замърсяване на нашата културна среда. Цялата европейска култура от Платон насам се опитва да отиде оттатък образите, оттатък сетивното. През XIX–XX век има връщане през това, което наричам просвещение на сетивата. Откриваме отново насладата от собствените сетива през грамофона, радиото, телевизора, киното. За да стигнем до момента, в който трябва да се опитаме да разберем, че светът е по-сложен, по-труден. Зад образите стои нещо повече, което вече не умеем да разбираме.

Авторите на терористичната атака на „Хамас“ използваха снимките като оръжие. Това ли беше целта?

Кирил Василев: Целта на тези изображения беше да поразят въображението. Това е и смисълът на терористичните актове – да поразяват въображението. Терористите разбират, че това има много по-голям ефект, отколкото смъртта на конкретните жертви. Същевременно същите терористи много добре познават естеството на културата, в която живеем. Това, че тя се върна към прости визуални кодове и че разчита на мобилизация на масите посредством образи с директни емоционални ангажименти.

На практика видяхме как Израел загуби информационната война, защото броят и силата на изображенията, които потекоха от Газа, беше несравним със снимките от терористичната атака на 7 октомври. Това съперничество на образите се оказа по-продуктивно за терористите от „Хамас“, което не е свързано непременно с някакви специални умения, а с много добро разчитане на глобалната медиатизация и на културата, в която живеем.

Израелските власти по етически съображения отказаха да бъдат снимани осакатените трупове на жертвите от терористичната атака. Те излъчиха подбрани кадри на една минипресконференция пред специално подбрани журналисти. Както разбрахме, някои от тях не са издържали и са напуснали залата. Оказва се, че това разбираемо етическо усилие от тяхна страна е контрапродуктивно в информационната война.

Хората, които управляват образите в ивицата Газа, нямат абсолютно никакви задръжки да показват трупове на току-що убити деца. Всяко усилие да се спазват елементарни етически норми се оказва контрапродуктивно, когато става въпрос за един свят, управляван чрез образи. 

Водят ли се войните вече с образи, освен с реални оръжия?

Тодор П. Тодоров: В книгата си „Терор от въздуха“ немският философ Петер Слотердайк пише, че тероризмът, за разлика от войната, в която се сблъскват две армии с цел да се порази тялото на врага, има друга задача. Той цели да порази средата на противника, условията на живот, включително и въображението. Това може да стане чрез всякакви оръжия, но и чрез медийни средства. Да, води се война с образи. И тя е част от пропагандата.

Когато разглеждаме информационната медийна кампания като конфликт, в който има състезание кой ще покаже по-страшни картини, забравяме ефекта от всичко това. А той е не просто че някакви хора ще се шокират, а че тази мобилизация радикализира и двете страни. В Израел хора, които са били доста умерени преди, сега вече говорят по друг начин. Настъпва „втвърдяване“. Разбира се, същото става и от другата страна. 

Наблюдаваме неспособност за удържане на баланса и яростно настройване на групи хора едни срещу други. Защо не успяваме да говорим спокойно за този конфликт, за конфликтите изобщо?

Кирил Василев: Битката за вниманието на зрителя е безогледна. Медията е превърната в сцена на скандал, който е режисиран предварително. В сериозни коментарни политически студиа абсолютно съзнателно се канят хора с диаметрално противоположни възгледи и се задават въпроси, които бавно и полека трябва да превърнат разговора в скандал. Това минава за медиен плурализъм.

Хубаво е човек да направи сравнение между подобен тип политически предавания днес и преди десет години, за да види ескалацията. Кризата не е просто българска, а е глобална медийна криза. Да не говорим за алгоритмите, които увеличават поляризацията. Нашата комуникация минава през алгоритмична обработка, която ни затваря бавно и полека в полярни позиции и неспособност за разбиране на по-сложен контекст.

Тодор П. Тодоров: Тази тенденция е следствие от оплоскостяването на света. Склонни сме да описваме случващото се по доста простичък начин, в черно-бели категории от регистъра на приказното и фолклорното, на доброто срещу злото, при което всичко изглежда ясно. А това е опасно. На Франкфуртския панаир на книгата Славой Жижек започна с това, че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст. След това срещу него заваляха възражения, че той едва ли не подкрепя терористите.

Проблемът е, че когато някой каже „но“, разговорът става невъзможен. И понеже темата с Израел е много чувствителна, лесно стана възможно обвинението в антисемитизъм срещу всеки, който казва „но“. „Аз осъждам „Хамас“ и това, което те извършиха, но…“ се интерпретира като антисемитизъм. Твърдя, че когато убиваш деца, дали си „Хамас“, или си израелското правителство – няма никакво значение. 

Не мога да се съглася с еднозначното сравнение между „Хамас“ и Израел. „Хамас“ са шайка терористи, организация, която трябва да бъде разоръжена. Израел е демократична държава. Когато те се сравняват, получаваме реакции като в кампусите на университетите от Бръшляновата лига, където на 7 октомври, още преди Израел да се беше окопитил от случилото се, бяха организирани пропалестински манифестации без нито дума на съчувствие към избитите, с възгласи, че всичко това е заслужено.

Съчувствието е хуманен акт към невинни жертви без значение дали харесваме, или не харесваме политиката на държавата, от която са те. Неспособността да се реагира срещу ужаса на тероризма предизвиква в мен ужас. Светът трябва еднозначно да заяви, че „Хамас“ е терористична организация и че за да има мир, тя трябва да бъде унищожена. Никакви „но“ не могат да оправдаят нейното съществуване.

Кирил Василев: Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията и много често в дебатите, които се водеха в медиите по света след 7 октомври, се наблюдаваше следната реакция на пропалестински хора: „Да, престъпление е, аз не подкрепям терористите, обаче това е следствие от…“. Когато едно престъпление бива превърнато в резултат от причинно-следствени връзки, статутът му бива трансформиран от престъпление в нещо като природно явление.

Друг начин да бъдат релативизирани престъпленията е, когато едно престъпление се легитимира с друго. Когато се казва: „Ама еди-кой си извърши еди-какво си, защо ние да не може да извършим същото“. Путиновата пропаганда много често се опитва да легитимира руските престъпления по този начин. Трябва да се пазим да не релативизираме моралните разграничения.

Тодор П. Тодоров: Подобна теза подменя истината и всъщност самата тя е от пропаганден характер. Излиза, че всеки, който контекстуализира по някакъв начин, релативизира извършеното престъпление и значи го оправдава. Аз не съм чул нито един от тези хора, които говорят за палестинския проблем, да оправдава извършеното от „Хамас“. Всички винаги осъждат престъпленията.

Това „но“ не означава, че ги оправдават. Същото правя и аз в някакъв смисъл. Казвам: „Да, това е отвратително, но ние трябва да разберем защо се е стигнало дотук.“ Значи ли, че като осъждам престъплението на „Хамас“, съм морално задължен да оправдая престъпленията на Израел – изличаване на цели селища, убийства на цивилни граждани, на деца. Това е релативизмът. Това е моралният проблем. А истинската човечност изисква, ако ти осъждаш тероризма и убийствата, да ги осъдиш принципно. „Хамас“ нямат право да извършват престъпления, но Израел, бидейки „демократична държава“, както самата ти се изрази, в още по-голяма степен няма нито морално, нито политическо основание да извършва подобни престъпления. 

Кирил Василев: Много е труден този баланс между необходимата за разбирането контекстуализация и релативизацията на престъпленията. Изисква се голямо интелектуално усилие, за да се запази. Директното оправдаване на престъпленията е рядък случай. Много по-често ставаме свидетели на постепенното изместване на фокуса от конкретното престъпление, на разтварянето му в контекста и тръгването назад по историческата верига.

Бих искала да цитирам Шимон Перес, който казваше:

Ние сме направени да вървим напред, не назад. Проблемът е, че имаме силна памет. Много неща, които са все още в съзнанието ни, не могат да бъдат забравени. Способността да мислим и склонността да си спомняме водят до това, че понякога спомените надделяват над мислите. […] 

Живеем в преходна епоха, пренаселена от вчерашни хора, които продължават да се движат напред със своето минало и с единствен багаж – историческата си обремененост. […] Бъдещето е винаги в ръцете на едно днешно малцинство. А миналото винаги е притежание на мнозинството. Именно затова съществува конфликт между малцинството и мнозинството.

Кирил Василев: Историческата аргументация е много хлъзгав и опасен терен.

Ако погледнем назад, в най-драматичните страници от еврейската история, и разгледаме снимките от Аушвиц, бихме ли допуснали, че 70 години по-късно евреите и германците ще са възстановили нормалните отношения помежду си? Отношенията между евреи и германци се случиха. Въпреки Аушвиц… Значи има надежда.

Кирил Василев: Възможно е, но има много условия, едно от които е силно лидерство. Аз смятам, че Бенямин Нетаняху носи ужасяваща отговорност за това, което се случи, защото политиката му доведе до разпад на институциите на израелската държава. Той доведе израелското общество до противопоставяне на ръба на гражданска война. Нетаняху беше човекът, който обърна гръб на Фатах и реши, че ще играе тази двойна игра с „Хамас“.

Има огромен дефицит на лидерство – в САЩ, в Западна Европа, в Израел, в Палестина. Помислете си само, американската нация – тази могъща нация – не може да излъчи други лидери, освен едва крепящия се на краката си Байдън и от другата страна авантюриста и популист Доналд Тръмп. Израел не може да излъчи мощен лидер и сме принудени да наблюдаваме нещата, които Нетаняху върши. Палестинците – с абсолютно лишения от авторитет Махмуд Абас и от друга страна – радикалите. Европа с Герт Вилдерс, Джорджа Мелони, Виктор Орбан, Робърт Фицо… Да не говорим за България.

Тодор П. Тодоров: Освен лидерите, които очевидно са проблем, има пълна ерозия на международния ред и право. След 2003-та, след войната в Ирак, международните организации загубиха смисъла си. Всеки прави каквото иска и както иска. Никой не взема на сериозно ООН. А тези организации биха могли да бъдат легитимни посредници. Например лидерите на „Хамас“ не са в Газа. Те живеят в петзвездни хотели в Катар и Дубай. Защо няма натиск върху тези страни да предадат същите лидери? Няма кой да го направи, защото „домакините“ са стратегически съюзници на САЩ. А в отсъствието на международен ред всичко се решава в полза на великите сили – „империите“ и капиталите. 

Кирил Василев: И отново стигаме до лидерството. Къде е решителността, къде е въображението, къде е активността на лидерите на международните институции да посредничат? Гутериш трябваше да може да предложи различни варианти за търсене на изход от кризата. Да си припомним, че през 1947 г. именно ООН излезе с предложение за решение на израелско-палестинския конфликт чрез създаване на две държави. Къде е тази решимост на ООН днес?

Наскоро четох коментар на Саймън Дженкинс в „Гардиън“, в който той пише, че безкрайният поток на образите на страданието от Газа не води до никакво разбиране на случващото се. В момента единствено си струва да се четат текстове, които могат да ни помогнат да осветлим ставащото и собствените си реакции на него. От емоционалния шантаж на образите няма никакъв смисъл.

Тодор П. Тодоров: Да, образите са като своеобразна завеса, която се спуска, и ние виждаме само лозунги и картини, които ни стряскат, но губим способност да мислим за онова, което става в действителност. Не трябва да забравяме, че живеем в един много богат в медийно отношение свят и голяма част от информацията е пропаганда. Води се, както каза Кирил Василев, борба за световното обществено мнение и в тази борба печели черно-бялата картина.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/ima-li-pravo-palestina-na-literatura/

„Литпром“: диалог през литературата“, четем на едноименния сайт на германската асоциация на професионалисти в сферата на издателския бизнес, журналистиката, литературните науки и критиката.

Следващо съобщение, малко по-долу: 

Поради войната, започната от „Хамас“, причинила страдание на милиони израелци и палестинци, организаторът „Литпром“ реши да отмени церемонията по връчване на наградата „ЛиБературпрайс“ […] 

Носителката на въпросната награда? Адания Шибли, палестинска писателка, чиято дискусия в рамките на Франкфуртския панаир на книгата също бе отменена („Литпром“ се финансира частично от германското правителство, Франкфуртския панаир на книгата и други организации). 

Първото прессъобщение на „Литпром“ от 13 октомври гласеше, че авторката сама е изявила желание събитията да не се състоят. Но по-късно Шибли отрече и заяви, че ако възможността ѝ е била предоставена, е щяла да се възползва и да инициира разговор за ролята на литературата във време на жестокости и болка. Следват протестни писма от издателите на Шибли в САЩ и Великобритания, както и отворено писмо срещу решението, подписано от над 350 писатели, редактори, литературни агенти и издатели, сред които нобелистите Абдулразак Гурна, Ани Ерно и Олга Токарчук, авторите Колм Тойбин, Олга Равн и други.

For the entirety of Frankfurt @Book_Fair, we've made the eBook of Adania Shibli's MINOR DETAIL, tr. Elisabeth Jaquette, free to download: https://t.co/eD0dL6bx1e

Amazon: https://t.co/t6UVnHJXFP
Apple: https://t.co/r09qEM6lXS
Kobo: https://t.co/iZyTdbV0fq

— Fitzcarraldo Editions (@FitzcarraldoEds) October 17, 2023

„Същият панаир, който отмени церемонията на Шибли, беше критикуван за включването на крайнодясното издателство Antaios, както и за гостуването на членове на „Алтернатива за Германия“ (AfD), написа в есе босненската писателка Лана Басташич. 

Докато артисти и писатели биват заглушавани заради предполагаем антисемитизъм, истинският неонацизъм се завръща с крайнодесните AfD, които печелят местни избори, a опитни политици обмислят варианти за сделки с тях.

Разговор за ролята на литературата и конфликта между Израел и Палестина нямаше. Но се появиха задължителните лагери „за“ и „против“, безпочвени обвинения в антисемитизъм, истински антисемитизъм, също толкова истинска омраза към палестинците… Решението на Франкфуртския панаир е още по-интересно в контекста на провелия се преди шест месеца Книжен панаир в Лайпциг, на който голямата награда получи руската писателка Мария Степанова (украинската общност, а и други протестираха това решение). Никой не сметна за нужно да „търси други формати“ за награждаването на Степанова, която не живее в Русия, но пише на руски и е рускиня. Необходима ли е отмяната на Шибли? И какви глобални тенденции биха могли да обяснят това решение? 

Кой се страхува от Адания Шибли? 

Родена в Палестина през 1974 г., Шибли живее между Йерусалим и Берлин, говори шест езика и е авторка на романи, пиеси, разкази и есета. Преподава философия и културология в Бирзейтския университет в Палестина.

Награденият ѝ в Германия роман Minor Detail („Незначителен детайл“*) не е преведен на български. Действието в него се развива през лятото на 1949-та, година след т.нар. Накба, или Палестинската катастрофа, когато са унищожени около 500 палестински села, а над 700 000 палестинци са принудени да напуснат домовете си. Катастрофата е следствие от сложни събития в контекста на Плана на ООН за разделяне на териториите на Палестина.

„Незначителен детайл“ се основава на истински случай – историята на млада бедуинка, изнасилена от израелски военни. Читателят прекарва няколко горещи дни през 1949 г. с войниците, които „прочистват“ пустинята от арабите. Другата сюжетна линия е в настоящето, където героиня на име Рамала търси исторически сведения за престъплението. Чрез двете линии пред читателя се разкрива абсурдният свят на болка без начало и край, без смисъл, неизбежна. Всъщност болката е такава, каквато е и в живия живот.

Да го пишем ли това (сега)? 

Адания Шибли не е маргинален глас, не е пропагандаторка, не поддържа терористи. Във Великобритания романът ѝ се издава от независимото издателство „Фицкаралдо“, чиито автори печелят Нобеловата награда вече няколко поредни години. През 2020 г. книгата е финалист за престижната американска Национална литературна награда, а през 2021 г. е в дългия списък за Международния „Букър“. Получава признание от критиците на New York Review of Books, Guardian, New York Times, Words Without Borders и редица други издания. 

Друг роман на Шибли разглежда събитията по време на Гражданската война в Ливан, свързани с убийствата на палестински бежанци и ливански шиити в Сабра и Шатила. Действието се развива през 1982 г. в Бейрут, тогава окупиран от Израел. Книгата We Are All Equally Far from Love („Всички сме еднакво далеч от любовта“) пък изследва ограниченията на живота под окупация, физическата и психическата клаустрофобия, емоционалната парализа. „Когато човек живее на място, което му се струва като наказание за неизвършено престъпление, от много ранна възраст започва да си задава трудни въпроси относно простички идеи като справедливост – или нейното отсъствие“, казва Шибли пред LitHub. 

Спомням си как два пъти ме разпитваха членове на израелското разузнаване, които искаха да знаят за какво пиша. Когато казах, че са истории за нещастна любов, те изгубиха всякакъв интерес към мен.

Няма книга, няма проблем 

Франкфуртският панаир на книгата е най-големият панаир по брой представени издатели. Смятан е за най-важният книжен панаир в света. Не е преувеличено да се каже, че това е литературен макет на света. Тази година „Литпром“ дава наградата на Шибли заради „безкомпромисно написаната ѝ творба, която разказва за силата на границите и за онова, което жестоките конфликти причиняват и правят с хората“. След 7 октомври обаче Израел, Палестина и светът осъмнаха различни. Адания Шибли ли е виновна за това? Справедливо ли е „наказанието“ нейният глас да бъде погълнат от взривовете на бомбите на „Хамас“ и Израел? 

„Добрата литература ни показва сложността на живота, който не може да влезе в тесни идеологически рамки, било то леви или десни. И обратното – слабата литература следва идеологически схеми и не се различава особено от манифест“, коментира случая за „Тоест“ писателят и журналист Димитър Кенаров. 

Точно тук е и трагедията в днешно време – може би в което и да било време. Хората, които мислят по-сложно за живота (независимо дали се занимават с писане, или с нещо друго), не са особено популярни.

В есето си „Крахът“ от февруари 1936 г. Франсис Скот Фицджералд пише, че „проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш“ (превод от английски Рада Шарланджиева). Всъщност „Крахът“ се занимава с разпадите – както големите исторически, така и вътрешните разпади. Двата процеса, разбира се, са взаимносвързани. 

А XXI в. е време на разпади: разпадат се обществата ни, демокрациите ни, способността ни да общуваме; пандемията разби на пух и прах увереността, че сме победили смъртта и че можем да предскажем бъдещето; разпадна се и идеята, че Студената война или която и да е война има еднозначен край… Разпада се и планетата. Какво друго във време на разпади, ако не литература, тоест разговор, съпреживяване? Пълната противоположност, разбира се – война. 

„Циничното възползване от ужасите, причинени от насилието на „Хамас“, за да се обявят всички палестински гласове за нелегитимни, е част от кампания за ограничаване на пространството за емпатия, мисъл, дебат и истина“, коментира журналистката Урсула Линдзи, покриваща теми, свързани с Близкия изток, в свое есе за Washington Post. Но тенденцията за „отмяна“ на литературата не принадлежи на Франкфурт. Тя е естествен рефлекс, придобит след поне десетилетие публична реактивност. 

В книгата си Professing Criticism: Essays on the Organization of Literary Study („Професия критик: есета върху организацията на литературната наука“) Джон Гилъри, американски литературен критик и професор в Нюйоркския университет, разглежда идеологическите борби и културните войни около литературния канон – например кои автори трябва да се четат и кои да се забранят, защото например от определена гледна точка са расисти, евгеници и т.н. 

В западните метрополиси борбата за многообразие в учебния план се оказа много по-лесна от реалното осигуряване на многообразие сред учениците и още по-лесна от налагането на многообразие в университетските среди и администрации. Западната „висока култура“ стана лесната битка на движението за деколонизация. 

Изливаме гнева си от неспособността да поправим несправедливостите и неравенствата в настоящето върху мъртвите автори, разсъждава Гилъри. Но ако литературата (на миналото), която не отговаря на нечии морални стандарти в настоящето, наистина бъде премахната, спряна от изучаване, забранена, заглушена – нима това няма да доведе до изкривена представа за историята, а оттам и за реалността? Не би ли се случило същото и с изтриването на палестинските, руските гласове? Не на онези, които насърчават насилието (тук не става въпрос за пропаганда, а за литература), а които изговарят травмите, довели до него, и то отвътре? 

„Тези, които проблематизират черно-белите идеологически модели (свобода–робство, цивилизация–варварство, Европа–Азия, Украйна–Русия, Израел–Палестина), се оказват в доста сложна ситуация. Никой не обича сложните неща“, смята и Кенаров. 

Към тази сложност се стреми Гилъри, който пише: 

Искаме студентите ни да се интересуват от другостта, включително от хора, които са различни от тях, но и нещо повече – искаме да се интересуват от цели светове другост и непреодолими различия. 

В американската среда, която влияе върху целия западен свят, амбицията на Гилъри и амбивалентността на Фицджералд са подложени на изпитание. Трудно е да се мисли сложно в свят на политика на идентичностите, където човек не е изграден от истории, а е еднолинеен сюжет, който се развива или не според определени критерии. И който може да бъде прекъснат, редактиран и дори изтрит от публичното пространство. Подобни тенденции се наблюдават както в левия, така и в десния политически спектър.

Без литература няма разговор

Това не е експертен анализ по въпроса Израел–Палестина. Социалните мрежи превръщат привилиегированите да живеят далеч от света на жестоките конфликти, в които реална смърт застига истински хора, в кризисни запалянковци, заемащи една или друга страна, викащи за една или друга смърт, понякога единствено в името на това да бъдат чути гласовете им. Про- или антиваксър? Консервативен или либерален? Комунист или фашист? Русофил или русофоб? Кой заслужава да умре повече – палестинец или израелец? Страшно е, когато светът се преживява в бинарности. Страшно е и другото – когато изберем моралния релативизъм: в него няма зло, което да заслужава осъждане. 

Това е текст за литературата, която – когато е добра – помага да преодолеем всичко: политиката, хюбриса, пропагандата, говорещите глави, социалните мрежи и първосигналното, мненията, фоновия шум… За да се върнем към съществените, съвсем реални проблеми. Към човешкото. Защото ако сме способни да зачеркнем цели групи хора (а и тяхната литература, техния разговор), вече сме загубили частица от човечността си. Така се продължава и цикълът на жестокост. Литературата остава сред редките антидоти срещу тези отрови, както казва Милан Кундера.

Романът е пространство, в което моралното порицание временно се отменя. Тази отмяна не означава, че на романa му липсва морал; именно тя е неговата моралност. Моралността, която застава срещу неизкоренимия човешки навик да съдим светкавично, непрестанно и всички; да съдим, преди да сме разбрали, както и в отсъствието на разбиране. От гледната точка на мъдростта на романа тази трескава готовност да се съди е най-омразната глупост, най-гибелното зло. Не че романистът изцяло отрича, че моралната присъда е легитимна. Той просто отказва да я постави в романа. 

А че романът на Шибли е литература, която приканва към разговор, доказват множеството международни признания. Включително от хората, които „отмениха“ писателката. Именно заради тази отмяна, заради страха от нещо неопределено, нямахме шанс да чуем разговора за Израел–Палестина през литературата. Но предстоят няколко участия на Шибли, които може би ще ни дадат другите истории на Палестина – не на терора и вендетата; не на западняците, за които това е поредната криза, която ще преживеят в риалити формата на социалните мрежи и с която ще смажат стрелките на моралния си компас в съответните посоки, разбира се, на всеослушание; а на хората, които живеят тази история. Които са направени от тази история. Които единствени могат да я разкажат. И единствени имат силата да я променят.

Независимо дали авторите избират да говорят за определени събития, или да стоят встрани от тях, добрата литература се занимава с много просто нещо: животът (човешки, но не само) като основна ценност, казва Димитър Кенаров. „Литературата може да бъде всякаква, дори в най-ужасните моменти от историята. Важното е изкуството да бъде смело и свободно, независимо какъв подход или тема ще избере. Адорно казва, че не може да има поезия след Аушвиц, но всъщност поезия е имало и ще има винаги.“

В интервю за New York Times, публикувано ден преди завършването на този текст, израелският писател Едгар Керет каза някои от нещата, които изредихме и тук: за бинарния свят, за хляба и зрелищата, за болката, която е захапала опашката си. 

Преди доста време написах есе за New York Times, в което казах, че не харесвам етикетите „про-Израел“ или „про-Палестина“ […] Тоест ако си „про-Израел“, значи си за бомбардирането на деца в Газа? Идеята ми е, че реалността е сложна, и за мен най-важна е отговорността към човека. Когато виждам как хората гледат ужасната трагедия, разиграваща се тук, все едно е надпревара кой ще излезе по-голяма жертва, в която подкрепяш единия отбор и не ти пука за другия, емпатията става много, много избирателна. Виждаш само едната болка. Отказваш да видиш другата. 

Превърнала ли се е реалността в арената на Колизея? А социалните мрежи – в скамейките, от които осъждаме чуждите борби и решаваме кой е достоен да говори, да живее и кой не? Отменянето на легитимни гласове не разплита възлите в реалността, дори напротив. Защото в тази реалност хората не са аватари – те кървят, умират, губят близки, мразят и убиват съвсем наистина. Когато откажем да проведем трудния разговор, оставаме само с насилието. Защото времената на криза не търпят вакуум. Думи винаги трябват. Въпросът е кой говори. На кого позволяваме? От чие име? А как слушаме? От това зависи най-малкото дали ще останем хора.

---

*Всички преводи в текста са на авторката Йоанна Елми, освен там, където е изрично посочено друго.