Tag Archives: икономика

Проблемите за износителите няма да свършат с 2019 година

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/problemite-na-iznositelit%D0%B5/

Увеличаващата се несигурност в световната търговия и забавянето на европейската икономика вече оказват ясен ефект и върху българските износители. През първото полугодие на 2019 г. износът ни към Германия спадна (спрямо същия период на предходната година) за първи път от 2014-та насам. В същото време митническото противопоставяне между САЩ и Китай продължава да спъва икономическата активност в редица отрасли, което води до намаляване на поръчките от важни за българския бизнес контрагенти в чужбина.

Голяма част от тези неблагоприятни тенденции започнаха още през 2018 г., а скорошното публикуване на окончателните данни за външната търговия от Националния статистически институт (НСИ) дава добър повод за някои равносметки. През 2018 г. българският износ отчете спад от 0,8% за първи път от глобалната икономическа криза насам, като основният двигател беше спадът при износа на стоки (търговията с услуги продължи да нараства с умерен темп). Същевременно по-високото вътрешно търсене поради доброто състояние на пазара на труда и покачващите се доходи даде нов тласък на вноса, който в реално изражение достигна 3,7% увеличение.

Някои от причините за динамиката на износа през 2018 г. са тривиални или свързани с развития, които са отвъд контрола на българските износители. Например: според Министерство на финансите (МФ) през 2017 г. страната ни е изнесла към Русия значително количество неизползвано оборудване за енергиен проект (най-вероятно тръби, предназначени за „Южен поток“). Съответно данните за 2018 г. показват значителен спад на износа на материали от чугун и стомана, тъй като се сравняват с период, чиито условия няма как да се повторят.

Друг пример, който МФ дава, е износът на минерални продукти и в частност – нефтопродуктите. Сред причините за спад на износа на този тип стоки са планови, но забавящи производството ремонти на съществуващи мощности, както и случващото се на важния за страната ни турски пазар. Освен общия ефект от обезценяването на турската лира, което прави българските горива относително скъпи за турския пазар, безспорен фактор е завършването на рафинерията Socar Turkey Aegean Refinery (STAR). От нея се очаква да повиши производствения капацитет на нефтопродукти в страната с една трета, което означава, че износът ни на този тип продукти към Турция тепърва ще намалява.

При разглеждане на данните на НСИ за основните търговски партньори на страната ни през последните години (периода 2012–2018 г.), правят впечатление няколко неща:

  • Близо 90% от общото увеличение на българския износ в този период се дължи на повишен износ към държавите от Европейския съюз. Относителният дял на търговията ни с останалите страни членки се повишава от 58,9% на 67,3%.
  • Цели 14,6% от българския износ през 2018 г. са насочени към Германия при 10,2% през 2012 г. Предвид повишаващото се значение на немския пазар за някои от най-перспективните сектори на преработващата промишленост у нас, забавянето на немската икономика (и особено сривът в промишленото производство) идва в много неподходящ за страната ни момент.
  • Износът ни към Руската федерация се срива с 27,7% (от 1,1 млрд. лв. през 2012 г. до 796 млн. лв. през 2018 г.), което я измества от 8-мо на 16-то място по значимост сред външните ни пазари. Търговският ни дефицит с Русия продължава да се влошава година след година, достигайки 5,3 млрд. лв. – нива, последно виждани през 2015 г. В периода 2012–2014 г. обаче този дефицит е бил близо 10 млрд. лв. Междувременно износът ни за САЩ надхвърля 1 млрд. лв.
  • Единствената държава, към която износът ни намалява по-бързо от този към Русия, е Португалия, където спадът е 45,7%. Страната обаче не е сред основните ни търговски партньори. Намаление се наблюдава още в износа към Украйна (23,1%), Канада (25,1%), Израел и Корея.
  • Статистиката продължава с трепет да очаква материализирането на неизбежния ужас – канадски ГМО-та да залеят родния пазар. На този етап търговското ни салдо с Канада остава положително, като износът ни за тази държава се удвоява в периода 2014–2018 г. до 155 млн. лв., въпреки че остава с 25% по-нисък от 2012 г. Вносът през 2018 г. възлиза на 128,1 млн. лв. и остава непроменен спрямо 2017 г.

Като цяло перспективата пред българските износители не изглежда особено обнадеждаваща. Когато на мода в международната търговия дойдат оградите вместо пътеките, малките отворени икономики като българската са сред най-силно застрашените.

Тук зависимостта ни от европейските пазари е нож с две остриета. От една страна, промяна в условията на търговия с основните ни партньори няма да има (с изключение на Великобритания), но от друга, позицията на ЕС в международните вериги на добавена стойност предполага, че Съюзът ще бъде силно негативно повлиян от спъването на световната търговия. Забавянето на европейските икономики ще има ефект върху българския износ, за голяма част от който ще е трудно да се преориентира в сегашната търговска ситуация. Допълнително всякакви опити за „затваряне“ на забавящи растежа си европейски икономики, дори под формата на кампании, тип „изберете родното“, крият заплахи за българските производители.

Въпрос на време е някой да надигне вой с призив за освобождаване на „необятния руски пазар“ от веригите на търговските санкции. Данните и на НСИ, и на работодателските асоциации обаче подсказват, че Русия отдавна е бита карта в сферата на международната търговия, поне що се отнася до родните износители.

Страната ни не разполага и с кой знае какви инструменти да се противопостави на подобен глобален процес. Разбира се, всякакви стъпки за подобряване на конкурентоспособността на българската икономика са добре дошли и може би дори закъснели. Растежът в Централна и Източна Европа най-вероятно ще остане умерено добър поне през следващите няколко тримесечия, което все пак дава шанс на правителства в добра фискална позиция (като българското) да проведат някои отдавна отлагани реформи в очакване на евентуална рецесия.

Новите червени трудови книжки не се броят.

Заглавна снимка: chuttersnap

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Чума преди избори

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/chuma-predi-izbori/

Какво още трябва да ни се сполети на тази територия, за да разберем, че нямаме държава? Миналата година проплакаха стопани на овце и кози в Странджа, чиито животни бяха унищожени, без да е доказана по неоспорим начин чума по дребните преживни животни в региона. Тази година африканска чума по свинете заплашва да унищожи целия сектор в животновъдството. Миналото лято бяхме свидетели на срив в данните на Търговския регистър, това лято – в масива на НАП.

Разбира се, за всичко държавната администрация намира оправдания. Българската агенция за безопасност на храните обвини за разпространението на африканската чума по свинете стопаните с животни, отглеждани в задния двор; за пробива в системата на НАП Иван Гешев – зам.-главен прокурор и единствен засега претендент за поста на Сотир Цацаров, уличи българска фирма в кибертероризъм и повдигна обвинения на трима, а собственикът на фирмата бе обявен за издирване с европейска заповед за арест, макар той сам да обяви, че другата седмица се завръща в България и не се страхува да застане пред правосъдието. А като капак на всичко в четвъртък дойде и последната лоша новина за това, че ЕК отново е предявила иск срещу България пред Съда на ЕС във връзка с лошото качество на въздуха – и то пак заради безхаберието на държавната администрация.

Вместо да се оттегли в очакваната лятна ваканция, властта ще трябва да гаси пожарите, обхванали държавата. Най-страшният и най-труден за овладяване е този с африканската чума по свинете. Вицепремиерът Томислав Дончев, който оглавява и Централния епизоотичен съвет към Министерския съвет, беше категоричен в интервю за предаването „Още от деня“ по БНТ, че правителството ще се справи със ситуацията, въпреки че политиците в България „генерират недоверие към институциите“. И едва тогава, по думите му, щяло да стане ясно дали някой ще поеме отговорност с подаване на оставка.

Оставки, оставки, ама тя, банката за кадри на ГЕРБ, се опразни, щом премиерът назначи повторно за земеделски министър Десислава Танева. Тя пък предварително и публично свали от себе си цялата отговорност за разпространението на чумата по свинете в страната с коментар за недостатъчната превенция на болестта. Същото направи и вицепремиерът Дончев, който оневини държавната администрация, ерго – и себе си, за пламналата зараза и обвини стопаните на прасета от задните дворове. Но пропусна да каже най-важното –

какви мерки е предприела държавата за овладяване на болестта, регистрирана още през късното лято на 2018 г. във Варненското село Тутраканци.

По същото време в съседна Румъния вече имаше над 1000 огнища на африканска чума и бяха убити над 300 000 животни. И българските ветеринарни власти са знаели това, но очевидно не са предприели никакви мерки, или поне не ефикасни. Дончев не обели и дума защо държавата досега не е облекчила процедурата за регистрация на стопанства от типа „заден двор“, за да легализира отглеждането на животни по този начин. И да гарантира възмездяването им в ситуации като сегашната, в която властите гледат злощастно и се чудят какво да правят.

На опозицията ѝ е леко около врата и препоръчва чешкия опит за справяне с проблема: жандармерия, спецчасти, снайперисти, нощно наблюдение… Но едва ли щеше да го приложи, ако топката беше в нейното поле и трябваше да унищожава стопанства преди избори. Вицепремиерът Дончев проплака, че е необходимо съдействие и подкрепа на властите за овладяване на ситуацията. Но не чухме как самите те убеждават собствениците на нерегистрирани прасета, че трябва да бъдат убити, за да се спре пренасянето на заразата, за каквото настоя по БНР и еврокомисарят по безопасност на храните Витянис Андрюкайтис. Според него

властите трябва да влязат във всяка къща и да разяснят на хората мерките срещу болестта, иначе България е изправена пред огромната опасност да загуби цялото си свиневъдство.

Само че едва ли еврокомисарят знае, че българите не вярват на държавата си, още повече след като разбраха, че овцете и козите в Странджанско станаха курбан бадева. Пък и не е ясно кой ще ѝ съдейства да проведе тази кампания. Държавата не може да мобилизира дори ветеринарите на частна практика, след като често се държи с тях като мащеха и нерядко бави заплащането на имунизационно-профилактичната дейност, която те извършват. Няма как да се очаква активност и от кметовете на селата, които вече са на практика в предизборна кампания и със сигурност ще внимават къде и как стъпват.

Освен бездействието, коментар заслужават и действията на властта. Например със загробването на убитите свине. Качено във Facebook видео показва мястото, където са заровени евтаназираните животни в бургаското село Зидарово – на 200 метра от центъра му и в непосредствена близост до реката, чиито води се вливат в Черно море. А на метри от трупната яма се виждат захвърлени гащеризоните на обезпаразитявалите санитарната зона.

Ситуацията с болестта се проблематизира допълнително и от липсата на действащи екарисажи, които да унищожат останките от хилядите животни, заразени с вируса на африканска чума. Защото тяхното загробване, въпреки уверенията на властите, според експерти може да се превърне в екологична катастрофа при неспазване на всички процедурни норми. В четвъртък граждански протест спря евтаназията на 40 000 прасета в индустриална ферма в село Бръшлен, Русенско, защото санитарните власти не одобриха избраната зона за загробването им.

Очевидно, поне към днешна дата, правителството не може да овладее разпространението на заразата и нови огнища на болестта бяха регистрирани в Плевенска и във Великотърновска област – и на двете места вирусът е изолиран в малки стопанства с по около 30 животни.

Дали секторът у нас ще претърпи огромни сътресения и загуби, или ще бъде напълно разбит, днес никой не би се наел да прогнозира. Също и какви компенсации ще получат индустриалните ферми и регистрираните малки лични стопанства. Останалите собственици на животни, отглеждани в задния двор, ще пият по една студена вода. Или както правят вече мнозина от тях, ще напълнят буркани за зимата с месо от „преждевременни свински погребения“, както обичат да наричат коленето на прасета по Коледа у нас. А за хиляди животни, които ще бъдат умъртвени с газ (което според регламентите е хуманен начин), едва ли някой ще пророни сълза. Няма да има и мелодраматични телевизионни репортажи от страната, защото малкото прасе, уви, не предизвиква у населението същото умиление като едно козле или агне.

Ветеринарни лекари, които вече не желаят да излизат в публикации с имената си, коментираха пред „Тоест“, че

в момента сме свидетели на тотален разпад на държавността и на пълно чиновническо безхаберие и безсилие –

и по отношение на програмите за превенция на силно заразните болести, и по отношение на мерките за ограничаването и овладяването им. Те не са убедени, че ще бъдат покрити и всички щети на собствениците на малки стопанства. Не са чували властите да имат и стратегия за справянето с дивите прасета, които се явяват естествен резервоар за разпространение на вируса. Не е предприето дори най-елементарното – да забранят лова им. Не е ясно и доколко държавата се е доверила на експертността на български учени от областта на ветеринарната медицина за справянето с проблема; със сигурност за чумата по дребните преживни животни те не бяха потърсени – може би съвсем съзнателно, за да не разкрият огромната манипулация, на която беше подложено обществото ни и която стана причина за масовото убийство на овце и кози в Странджа.

Не съм сигурна, че обществото ни, състоящо се от предимно месоядни, е наясно с това как ще рефлектира епидемията върху бюджета на всяко семейство (извън кръга на вегетарианците), когато килограм свинско месо поскъпне двойно на пазара. Затова до края на лятото, когато повече от месото вървят узото, морските дарове и пресните салати, голяма част от българите няма да приемат проблема като драматичен, нито ще скочат да събарят правителството заради надвисналата над сектора катастрофа.

Юли ще завърши с конгреса на БСП на 27-ми на Бузлуджа, на който, както всяка година, социалистите ще поискат властта, но наесен вероятно пак ще им се изплъзне – един бог знае. Лятото се оказа щедро и за енергийни босове като Христо Ковачки и Ахмед Доган, които отново получиха лъвския пай от 52-та милиона лева на Електроенергийния системен оператор за поддържането на т.нар. студен резерв. А политическата суматоха около кампанията за местните избори през октомври може да измести фокуса от започналите граждански протести срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор на републиката.

И като гледа човек какво се случва на тази територия, му идва или да си грабне куфара и да се измете оттук, или ако вече се е примирил със съдбата си, да седне и да си налее една. Обаче има и други решения, които водят към изпитания – лични и общностни. Въпрос на избор.

Заглавна снимка: Amber Kipp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стоп на по-високите местни данъци – идват избори

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/stop-na-po-visokite-mestni-danutsi-idvat-izbori/

Наближаването на местните избори доведе до видимо затишие на данъчния фронт. През 2019 г. случаите на идентифицирани от Института за пазарна икономика увеличения на ключови местни данъци са едва 8, в сравнение с 41 през 2018 г. и над 60 през 2016 и 2017 г. Този феномен се видя ясно още при предходните местни избори през 2015 г., а повторението му през тази година само затвърди впечатлението за страха на местните власти от покачване на данъците в изборни години.

Въпреки многобройните увеличения в размера на ключови местни данъци, довели до ръст на годишните собствени приходи на общините с близо 400 млн. лв. през 2018 г. спрямо 2015 г., общинският дълг не само не намалява, но и нараства с около 200 млн. лв. в рамките на периода. В края на 2018 г. той вече възлиза на над 1,4 млрд. лв., което е с близо 200 млн. повече от края на 2015 г.

Основни промени в данъчната политика на местно ниво от последните избори насам:

  1. От началото на 2017 г. е дължим годишен патентен данък върху таксиметровия превоз на пътници, като на общините беше разрешено да определят размер между 300 и 1000 лв. По-голямата част от общините избраха минималната стойност, но някои от тях (тези, в които има повече таксита, както и курортните общини) не се посвениха да определят по-висок размер – от 690 лв. във Варна и 750 лв. в Пловдив, през 850 лв. в столицата, до 1000 лв. на година в Созопол.
  2. От началото на 2019 г. беше направена и промяна в начина на изчисляване на дължимия годишен данък върху моторните превозни средства чрез въвеждането на модела на екологичното двукомпонентно облагане, което взема предвид не само мощността на един автомобил и годината на производството му, но и екологичната му категория. Фискалният ефект от тези промени все още не може да бъде оценен, но кой знае какво покачване на собствените приходи на общините не се очаква.
  3. Вече от няколко години общините постепенно променят и начина на изчисляване на таксата върху битовите отпадъци. Определянето ѝ на база данъчната оценка на имотите остава в миналото, а бъдещето принадлежи на честотата на събиране, количеството, местонахождението и вида на контейнерите. Колкото и сериозен приходоизточник да е т.нар. „такса смет“ обаче, тя си остава именно това – такса, предназначена за покриването на дадени разходи. В този смисъл от нея не може и не бива да се търсят чисти приходи за общините, които после да бъдат харчени за каквото реши местната власт.

Причините за сегашното състояние на общинските бюджети са много, поради което ще се спрем само някои от тях:

Местните власти в България поначало разполагат с много по-малка част от публичните средства в сравнение с повечето страни в ЕС. Последните сравними данни показват, че те разпределят около 7% от БВП, което е близо два пъти по-ниско от средното ниво за ЕС. Подобно на ситуацията в други държави, особено бившите социалистически страни, голяма част от това разпределение е всъщност счетоводна операция в изпълнение на т.нар. „делегирани дейности“. Това са дейности, които държавата „преотстъпва“ на общините, но и за които предоставя на общините съответния ресурс, обикновено на база предварително ясни разходни стандарти (например годишните разходи за всеки ученик в дадена община).

По-важни са собствените приходи на общините. В огромната си част (над 90% в повечето общини) това са приходи от облагането на движимото и недвижимото имущество на гражданите и фирмите. По-малко фискално значение имат данъци като споменатия вече данък върху таксиметровите превози, данъкът за търговия на дребно и туристическият данък. Поради протичащите у нас демографски процеси голяма част от общините всяка година губят част от своята данъчна база, било то поради намаляване на населението – и съответно на броя на МПС-тата или търговските обекти например, – или влошаването на неговата възрастова структура (което има същите, макар и по-слабо изразени косвени ефекти).

Липсата на достатъчно собствени приходи означава, че всякакви по-сериозни (а на места дори и базови) инвестиционни намерения зависят от достъпа до европейски средства и/или благосклонността на текущия състав на Министерския съвет. Всякакви местни политики (включително управлението на общинския дълг) са силно затруднени, което до голяма степен обезсмисля и демократичния процес на местно ниво. В европейската практика най-широко разпространеният начин за заобикалянето на тези проблеми е споделянето на част от постъпленията от преки данъци с общините. Характеристиките на родната икономическа и данъчна среда подсказват, че най-добрият начин това да стане у нас е през данъка върху доходите на физическите лица. Това е не само единственият данък, постъпленията от който не спаднаха дори по време на последната криза (тоест дава възможност за средносрочно и дългосрочно планиране), но е и данъкът, който е в най-тясна връзка със социалните и икономическите процеси на една територия.

В страната има 72 общини, които не отговарят на първоначалния критерий за създаване на община – население над 6000 души. Не е изненадващо, че повечето от този тип общини са изключително немощни както във финансово, така и в административно отношение. Липсата на административен капацитет например спъва дори кандидатстването по различни европейски програми (или води до незадоволителни резултати от реализирането на спечелени проекти, които не успяват качествено да променят средата). В допълнение, необходимостта от осигуряване на съфинансиране на част от европейските проекти означава, че заради липсата на достатъчно собствени средства немалка част от общините теглят заеми, чието покриване се оказва сериозен проблем.

Въведеният през 2016 г. механизъм за финансово оздравяване на общините на практика провокира голяма част от увеличенията на местните данъци, които видяхме през последните няколко години. За да получат безлихвени заеми от държавата, оздравителните планове на много общини включиха както мерки за повишаване на събираемостта, така и стъпки към по-високи данъци, а често и двете. По същество обаче той не реши проблемите в приходната част на местните бюджети (липсата на собствени средства), а се опитва да адресира част от последствията (дефицити и нарастващи дългове), вменявайки вината за състоянието на местните финанси на самите общини вместо на структурата на приходите им.

Лесно решение за всички тези проблеми няма. Дори забравената от поредица правителства децентрализация все пак да се осъществи в най-чистата си форма – преотстъпване на част от постъпленията от данъка върху доходите на физическите лица, – една значителна част от общините ще продължи да страда от сериозни затруднения. Това важи особено за най-малките от тях, където, поради малкия брой данъкоплатци, ръстът на собствените приходи няма да е достатъчен, за да доведе до реална социално-икономическа промяна. Думите „административно-териториална реформа“ звучат стряскащо, но намаляването на броя на общините може да се окаже не просто логичен, а направо задължителен ход за правителството, което ще получи в пощата резултатите от предстоящото преброяване на населението през 2021 г.

Какво да очакваме

Ако тенденцията от последните 7–8 години се запази, може да очакваме нови неприятни данъчни изненади на местно ниво през 2020 г. Въпреки че всеки от местните данъци си има установени със закон минимални и максимални нива, в рамките на които общините са свободни да лавират, огромната част от тях все още са далеч от максимално допустимите стойности. Натискът за обслужване на натрупаните в миналото дългове, свиването на данъчната база и императивите на механизма за финансово оздравяване на общините са достатъчно силни, за да накарат много от тях да продължат с увеличенията. Това няма да има кой знае какъв ефект върху общата финансова стабилност на общините, нито пък върху техните стимули да работят за създаването на добра бизнес среда и привличането на инвестиции.

Заглавна снимка: Карта на общините в България от Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

7 пъти конграчулейшънс

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/7-pati-congratulations/

Има една добра новина във факта, че германската Volkswagen Group предпочете Турция за своя завод на Балканите – и тя е, че България поне стигна до балотаж с Турция за инвестицията от над 1,6 млрд. евро.

Да я спечели обаче означава да е подготвена. А България не е.

Първо, да, управляващите са виновни. Дори не властта, а Бойко Борисов – имаше десет години да се подготви, да преустрои държавата и да сформира екип, който да преговаря умно за качествени инвестиции. Не успя. Конграчулейшънс.

Второ, нямаме кадри. И не само за автомобилостроенето – изобщо. Откъде ще се вземат 5000 души, които трябва да работят във фабриката на VW? В Турция ежегодно излизат на пазара шест пъти повече специалисти. А в България дори да съберем випуските на всички професионални гимназии по транспорт, енергетика, автоматика, пак няма да осигурим кадрите за новата фабрика.

Години наред умни хора и неправителствени организации обясняваха, че образованието в България трябва да се обвърже с нуждите на бизнеса – и с поглед в бъдещето. Вместо това, под ласкавия поглед на властта, и вузовете, и специалностите им се разроиха напук на намаляващия брой студенти и растящия недостиг на лекари, инженери, медицински сестри. Впрочем дори и да беше оцелял онзи злополучен Eвропейски политехнически университет в Перник, открит в първия мандат на ГЕРБ, випускниците му едва ли щяха да си намерят работа в завод на VW. Конграчулейшънс.

Трето, големите инвестиции заобикалят България, големи инвеститори бягат – ЧЕЗ няма да са последните. Да, парите на емигрантите не могат да се сравняват с преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) – едните се изяждат, в буквалния смисъл, другите създават работни места. Но в абсолютна стойност са повече. За 2018 г. само паричните преводи (без кеша) от българите зад граница възлизат на 2,39 млрд. долара. Това е с близо 40% повече от преките чужди инвестиции в страната, които по данни на БНБ през 2018 г. са 1,532 млрд. евро. С дял от 3,8% от БВП на емигрантските пари България е най-зависима от тях от страните членки на ЕС, следват я Латвия и Литва.

Според експерти от 2010 г. насам ПЧИ в България се движат обикновено в рамките на 3,3% от БВП.

Магистралите не са икономика – само бял хляб за строителния бизнес и властта, и не докараха инвеститори. А от България продължават да изтичат хора в работоспособна възраст, повечето от които търсят добро заплащане и подредена и справедлива държава. Конграчулейшънс.

Четвърто, пазар и покупателна способност. Думата има статистиката. През 2018 г. в Турция са продадени общо 654 541 превозни средства, като пътническите автомобили са с дял от 75,8%. За 2018 г. в България са продадени 31 244 нови коли. Така че германският автомобилостроител Volkswagen, включващ и марките Audi, Porsche, Seat и Skoda, ще реализира част от произвежданите годишно 350 000 автомобила в бъдещата си фабрика на турския пазар. Инфлацията и обезценката на турската лира временно ще свият продажбите през 2019 г., но те пак ще останат десетки пъти над българските, където хит на пазара са колите втора ръка. Конграчулейшънс.

Пето, икономиката, глупци. Историята на автомобилостроенето в Турция датира от 60-те години на миналия век и днес в самото производство работят над 60 000 души, а заедно със съпътстващите бизнеси броят им се умножава десетократно. Най-големите производители на автомобили в света, в това число Ford, Honda, Hyundai, Mercedes, Renault, Toyota, имат предприятия в страната – общият им брой гони двайсет. Дори в България турски доставчици откриват предприятия за различни части за нуждите на турското автомобилостроене. Южната съседка е 15-тият най-голям производител на автомобили в света – и пети в Европа. (Автобусите „Мерцедес“, които се движат по линии на столичния градски транспорт, са закупени от турския пазар.)

За миналата година Турция е произвела близо 1,6 милиона автомобила и е спечелила 32,2 милиарда долара от експорта на около 1,3 милиона превозни средства. Това е почти колкото целия български износ за 2018 г., който е за около 55,3 милиарда лева. Наред с това Турция вече обяви, че ще прави своя марка автомобил.

Международният валутен фонд вече прогнозира възстановяване на турската икономика от 2020 г. и ръст от поне 2,5% след отрицателен такъв за тази година. И ако Турция се бори да стане една от десетте най-големи икономики в света през 2023-та от сегашната си 17-та позиция, България дори не може да задмине Румъния по дял на БВП на глава от населението. Конграчулейшънс.

Шесто, оправданието не може да е само Катар – държавата, която притежава 17% в VW. Това е сериозен акционер, но решение за инвестиция, която ще стигне два милиарда евро, не се взема заради подкрепата на турския президент Ердоган за емирството, навлякло си американския гняв. Българските управляващи го знаят. А нямаше мандат, в който Борисов да не ходи в Катар на визита; през април т.г. и президентът Румен Радев отиде. Вестоносците на властта предаваха все за обнадеждаващи резултати от посещенията – овце, агнета, мед, биотехнологии, втечнен газ. Все в бъдеще време. Конграчулейшънс.

Седмо, потърпевши сме всички ние, обикновените български граждани. Една голяма корпорация налага свои добри корпоративни практики, стандарти на мениджмънт и заплащане – пари на светло, здравни и социални бонуси, обучение. По нея щяхме да мерим българския бизнес. А сега пак ще ги мерим по това кой осигурява на минималната работна заплата и кой – малко над нея, и как да бъде накаран работникът да работи повече срещу по-малко пари.

По стар управленски табиет, ще се търси виновен извън самите виновници. Министерството на икономиката заучено отговаря, че няма окончателно решение, сякаш можем да се надяваме на друго след месец. Борисов мълчи – на него по принцип все някой друг му е виновен. Тройната коалиция, комунистите, карикатуристите. Конграчулейшънс.

Конграчулейшънс идва от известната фраза на Бойко Борисов от първия му мандат: „Като чуя конграчулейшънс, Борисов, и оттам нататък не слушам!“

Заглавна снимка: Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво означава рекордно ниската безработица

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/kakvo-oznachava-rekordno-niskata-bezrabotitsa/

Според последните данни на Евростат коефициентът на безработица у нас достига рекордно дъно от 4,5% през април 2019 г., което е с близо 2 процентни пункта под средното ниво за Европейския съюз (6,4%) и с над 3 процентни пункта под средното ниво за еврозоната (7,6%). Сравнението на безработицата у нас и в останалата част от ЕС през последното десетилетие показва ясно чувствителността на родния пазар на труда към икономическия цикъл. Нещо повече – като малка и отворена икономика страната ни се намира в сериозна зависимост от социално-икономическото състояние на основните ни търговски партньори.

Инфографика

Източник: Евростат

Така към средата на 2019 г., вече можем с увереност да заявим, че икономиката се намира в състояние на пълна заетост. Това означава, че безработицата е ограничена до два от своите три компонента – структурен (лицата, чиито умения не отговарят на изискванията на пазара на труда) и фрикционен (намиращите се в преход между две работни места). Третият компонент – цикличният (обхващащ лицата, останали без работа заради състоянието на икономиката), е на практика сведен до минимум. В момента той съществува дотолкова, доколкото намаляващото значение на отделни икономически дейности за родната икономика (като производството на някои видове текстилни и кожени изделия) води до продължаваща загуба на наети в тях лица. Традиционно ниското ниво на образование и квалификация на доскоро наетите в тези сектори обаче само по себе си придава значителни структурни характеристики на тази група безработни.

На регионално ниво картината е малко по-пъстра. Според годишните данни на НСИ за 2018 г. 18 от 28-те области на страната са регистрирали рекордно ниво на заетост на населението на възраст 15–64 години. Често дискутираната разлика между Северна и Южна България обаче остава видима, като в долната половина на класацията на 28-те области намираме 10, които са на север от Стара Планина, включително трите области с най-ниска заетост – Разград, Враца и Монтана. Различията се задълбочават през първото тримесечие на 2019 г., когато цели седем области в северната част на страната отбелязват спад на заетостта. Това са Видин, Плевен, Монтана, Враца, Добрич, Силистра и Търговище. На юг минимален спад има само в столицата, но пък този спад не изглежда притеснителен на фона на рекордните по принцип 75,6% заетост, регистрирани през миналата година.

Общото подобрение на трудовия пазар продължава да личи и от динамиката на възнагражденията. Последните данни за средната брутна заплата показаха ръст от 12,2% (от 1077 лв. през първото тримесечие на 2018 г. до 1208 лв. през първото тримесечие на 2019 г.). Въпреки че тези данни са повлияни в немалка степен от увеличаването на минималната работна заплата (от 510 на 560 лв.) и от увеличаването на максималния осигурителен доход (от 2600 на 3000 лв.), продължаващото повишаване на броя на работещите показва, че водещ несъмнено е „чистият“ ефект от по-доброто състояние на икономиката. Иначе казано, въпреки по-високата цена на труда, бизнесът продължава да наема хора. Уточнението е важно, защото близката история помни и обратния процес – в началото на последната криза на трудовия пазар средната заплата в страната „растеше“, тъй като работата си губеха предимно по-нископлатени работници от строителството и преработващата промишленост.

Дотук добре, а сега накъде?

Ниската безработица означава, че българската икономика е изправена пред такъв недостиг на работна ръка, с какъвто до този момент никога не се е сблъсквала. Това е проблем, добре познат на голяма част от останалите страни членки на ЕС, чието решение неминуемо минава през отварянето на националния пазар на труда. Това е и една от основните причини правителството от близо две години да предприема стъпки в посока облекчение на вноса на чуждестранни работници, макар и с не особено впечатляващи резултати. Абсурдните опасения на противниците на тази идея, че ще бъдем залети от трудови мигранти, които ще ни вземат заплатите, не се потвърдиха. На този етап скромен положителен ефект се вижда най-вече по отношение на сезонната заетост, а причината е проста – българският бизнес се конкурира за тези работници с почти всички останали страни членки на ЕС.

Прогнозите за забавяне на икономиката, а и на пазара на труда през 2020 г., засега не се потвърждават от данните. Това не означава, че всичко е розово, дори напротив. Споменатите вече проблеми с образованието и квалификацията на част от безработните, както и липсата на кой знае какъв напредък в политиките по преквалификация и обучение поставят един трудно преодолим естествен долен праг на безработицата, пък бил той и рекордно нисък. Не трябва да забравяме, че въпреки (отново) рекордната икономическа активност в страната, резерв от неактивни лица все още има (включително младежи), а коефициентът на безработица не отчита тяхната „липса на заетост“ като „липса на работа“, тъй като те не търсят активно такава възможност.

Упорито високата безработица в част от смесените и пограничните райони, както и в северозападната част на страната показва, че все още съществуват компактни клъстери от общини, които остават изключени от общия подем в икономиката. Предвид факта, че сегашният възходящ икономически цикъл рано или късно ще приключи, неспособността на местните пазари на труда да генерират работни места в благоприятните условия през последните няколко години чертаят мрачни перспективи за бъдещето. В голяма част от тези райони икономическите предизвикателства имат обясними причини, най-често от демографски характер, но не са малко и примерите за общини, в които причините за липсата на напредък са свързани с обратими на теория фактори. Такива са образованието на работната сила (включително на бъдещата), инфраструктурната свързаност, осигуряването от страна на местната власт на оптимална бизнес среда с цел привличане на инвестиции.

По принцип пазарът на труда реагира с известно забавяне на промените в икономическата конюнктура. На този етап по-голямата част от показателите за състоянието на икономиката остават стабилни, поради което евентуална смяна на курса едва ли ще настъпи преди края на 2019 г. В тази ситуация на трудовия пазар по-интересно е не дали и колко нови работни места ще бъдат създадени, а дали и как ще продължи промяната в структурата на заетостта в страната. Постепенно се наблюдава преориентиране на работната сила от икономически дейности с ниска добавена стойност (и съответно ниско ниво на заплащане) към по-перспективни отрасли, макар и не с темпове, които можем да определим като задоволителни. Тук работа имат и правителството (привличане на инвеститори и подобряване на средата), и бизнесът (промяна на моделите), и самите работещи (подобряване на уменията и активно поведение на пазара на труда).

Заглавна снимка: Randy Fath

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евгений Кънев: „Трябва да ни свързва общата представа за бъдещето, не за миналото“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evgeni-kanev-interview/

Живеем в интересни времена. Политиката в Европа и в САЩ претърпява дълбоки промени. Множество държави оформят бъдещите си цели спрямо проблеми и въпроси, свързани с изкуствения интелект, монопола на технологичните гиганти, трансформацията на икономиката, заплахата от технологичното превъзходство на Китай, справянето с климатичните промени.

В България обаче времето сякаш е спряло. Бойко Борисов обикаля позанемарени български села, където се снима със своите избиратели. Все още се строи магистрала „Струма“, Делян Пеевски обещава евтин хляб, ДПС се бори със „зелени октоподи“, а обществото се страхува от норвежците, докато поредните независими журналисти са подложени на натиск.

Евгений Кънев

България може много повече, ала всяка следваща година е пропиляна възможност за конструктивна промяна и развитие. Това коства много в един все по-бързо развиващ се глобален свят. Държавата ни има все по-малка тежест както в Европа, в чиято периферия остава, така и в света. Защо реалността у нас изглежда по този начин? Кой печели от това? Възможно ли е страната ни да бъде част от глобалните промени, вместо тепърва да наваксва пропуснатото? По тези и други въпроси за настоящето и бъдещето разговаряме с доктора по икономика Евгений Кънев.


Йоанна Елми: Днес човечеството е изправено пред предизвикателства, които нямат прецедент в историята. Вие често говорите за възхода на изкуствения интелект, климатичните промени, нуждата от трансформация на икономиката, живота ни в един все по-глобален свят. В България обаче не си говорим за тези неща, те не са тема и повечето българи са далеч от тези проблеми. Според Вас защо е така?

Евгений Кънев: Допускам, че отговорът се крие в дейността на един човек, в това с какво се ангажира неговото мислене. Когато мнозинството от хората в България са затворени в някакви битови, социални кутийки и се опитват да решават казуса на оцеляване, допускам, че не им е до това да се мъчат да разбират големия свят. Ако вземем пирамидата на Маслоу, хората, които оцеляват ден за ден, дори не се интересуват от съседите си. Това е едно от обясненията.

Нашият Преход създаде едно от най-големите социални разслоения в Европа и според мен това се поддържа умишлено, тъй като е известно, че когато хората са заети със задоволяването на базовите си нужди, това е първо в интерес на онези, които могат лесно да ги управляват, и второ, няма условия за развитие на демократично общество. Науката доказва, че за да има устойчива демокрация, трябва да има устойчива средна класа. В България тя е в зародиш и е нестабилна. Когато има криза, голяма част от тази средна класа също започва борба за оцеляване.

Всичко това го казвам, тъй като е свързано с кръгозора и мисленето на човека. Едва когато има доходи, за да задоволява първичните си нужди, индивидът започва да осмисля процесите, от които е част. Това е моето обяснение защо толкова трудно в България прониква мисленето по отношение на глобалния свят, къде сме ние в него и най-вече защо възприемаме всичко като някаква екзистенциална заплаха от външния свят. Защото не можем да си го обясним. Когато има невежество, невежеството ражда страх, страхът ражда гняв, гневът – омраза.

ЙЕ: Как се излиза от този цикъл, за да посрещнем това, което се задава на световния хоризонт?

ЕК: Изключително трудно. Самата политическа класа е заинтересована да поддържа статуквото, защото е по-лесно управляемо. Дори да идват нови политици, те са принудени по някакъв начин да влязат в това русло, в мисленето, обувките и стилистиката на електората, за да получат гласове. И после трудно се променя този наратив. Аз не очаквам да стане скоро през политиката. По-скоро, както всяка промяна в България, това ще стане под силно влияние отвън.

Тук има няколко хипотези. Едната е по отношение на пръчката и моркова от Европейския съюз, в зависимост от развитието на самия ЕС. Например ако искаме да получаваме финансиране от еврофондовете, трябва да има върховенство на закона. Това е едната линия. Другата е геополитическата, където също има знаци в това отношение. Колкото по-важна става България в геополитически план за САЩ конкретно, толкова по-голям шанс има за промяна. Турция, която винаги е била ключов съюзник на Америка и на НАТО в региона, е доста несигурен партньор в днешни времена и това засилва значението на страни като България и Румъния, които са в съседство.

Всъщност Румъния е доста по-напред по отношение на американското влияние, защото има по-малка агентура на трета държава, която пречи на всичко това. Въпреки че сме от 15 години в НАТО, нямаме закупено нито едно западно оръжие и продължаваме да наливаме милиони в поддръжката на руските оръжия. Това може би ще се промени, ако преговорите за закупуването на американската ескадрила самолети продължат успешно.

Макар и тези процеси да звучат абстрактно, те задават дневния ред в България. Още повече че съществуващата власт в момента все повече се компрометира; тя не е устойчива, не може да продължи във времето. Това е знак на надежда, че може би ще има промяна в България в идващите години. А ако се промени политиката, това ще даде много възможности и за хората тук, и за тези, които са в чужбина, да се върнат. Разбира се, това е в контекста на позитивно развитие в глобален аспект, тъй като ние сме брънка от голямата верига събития, от битката на ценности в света. Нищо не е вечно, както историята показва.

ЙЕ: В своя реч от 1932 г. президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт казва, че икономиката на страната се нуждае от дълбока трансформация, тъй като е уязвима към злоупотреби, и трябва да бъде променена така, че да работи в полза на обществото. В наши дни все по-често чуваме призиви за подобно реформиране на капитализма в западните държави с оглед на нарастващите неравенства и монополите, създали се през последните десетилетия. Има ли шанс България да бъде част от този нов капитализъм?

ЕК: Този цитат е в интересен исторически контекст, по времето на първата вълна на глобализацията – разширяването на вноса от други страни, заради което пък се закриват много работни места и се стига до големи конфликти. Когато има свободен капитализъм, което в определени исторически периоди е изключително важно за бързото развитие на индустрията, това води до много важни социални промени, но също и до концентрация на капитал. Тази първа вълна продължава и след Първата световна война, като в Европа именно тя е причината за войната. Следва разбиването на монополите в САЩ в началото на ХХ в., където благодарение на робуването на тезата за laissez-faire, за ненамеса на държавата, има банкова криза и фалират множество банки, а това води до Голямата депресия.

Мисленето, което присъства в речта, е, че държавата трябва да се намеси, когато капитализмът не работи. И всъщност това е теорията на Кейнс, приложена като икономическа политика. Резултатът е закон, който през 1936 г. забранява на инвестиционните банки да извършват търговски операции, тоест разделя много ясно търговските и инвестиционните банки. Този закон важи до 1999 г., когато при Клинтън се отменя забраната за търговско банкиране от инвестиционните банки и ето че седем години по-късно имаме нова катастрофа. Когато няма държавна регулация в определени насоки, казано е дори от Адам Смит, това води до саморазрушение на капитализма поради концентрация на капитал.

В момента ние сме свидетели на четвъртата вълна, която е донякъде и реакция на третата. Опит за връщане на работните места обратно в развитите страни от Азия, но тази вълна няма да успее заради технологиите. Вече има последваща вълна, различна от идеята на едно място да се произвежда, а на друго да се потребява, както беше досега. Вече е по-важно да си близо до клиента, който е не само в развитите страни, а навсякъде.

Това е най-голямото предизвикателство: новите технологии, които продължават да концентрират богатство в малко ръце и оставят много хора с ограничено или никакво препитание. Този процес унищожава средната класа в развитите страни, подкопава демокрацията и дава храна (точно както преди стотина години) на популистите и националистите. В това няма нищо ново.

По-трудно е да се каже какво може да се направи. Защото, от друга страна, технологиите са възможност за по-слабо развитите страни да догонят по-силните, както Китай вече демонстрира. Друг е въпросът дали страна като България може да го направи. Има такива тенденции. Например у нас често се подчертава изтичането на квалифицирани кадри към развитите страни, но пък ако не беше точно четвъртата вълна, където имаме глобализация на услугите, нямаше да задържим толкова хора в нашите аутсорсинг центрове, където привличаме и квалифицирани чужденци.

Все по-трудно ще бъде да даваме оценка на ставащото през държавно-националната рамка. Защото ако направим един по-задълбочен анализ, ще видим, че голяма част от брутния продукт на България се прави от чужди компании. Голяма част от технологиите са внос, те работят за развитите пазари и ако ги нямаше тях, нямаше да развиваме нищо. Трудно е да се каже, че ние само даваме, а нищо не получаваме.

Моето виждане е, че както исторически се е създала националната държава в резултат на еволюция – първо племена, след това етноси, след това по-големи регионални общности, – този процес по никакъв начин не спира, ЕС е чудесен пример за това. Друг е въпросът, че хората си мечтаят как нещата ще се връщат в националните граници. Благодарение на развитието на технологиите, икономиката, взаимовръзките и социума националната държава отмира. Все по-малко значение ще има, ако не друго. Технологиите създават възможности за нов тип общности. Те може да са виртуални, но често стават и реални. Това е шанс за България, която трябва да даде възможност на хората да се развиват, и тогава много емигранти ще се върнат в страната и тя ще бъде приятно място за живеене.

ЙЕ: Вотът в Европа също се раздели по новите линии на глобализацията – на спечелилите и загубилите от нейните процеси. Тези разделения не са в рамките на националната държава, а по-скоро в една нова икономическа реалност; именно затова имаме чувството, че едно и също се случва по цял свят. България продължава да бъде най-бедната държава в Европа. Това подхранва точно този тип дискурс, който Вие споменахте – завръщане към славното минало, соцносталгия, популизъм, някакъв нов т.нар. консерватизъм, имащ много малко общо с идеите на традиционния консерватизъм. Как преодоляваме този проблем у нас? Как може загубилите от глобализацията да бъдат по-малко от спечелилите?

ЕК: Ако говорим за близкото бъдеще, тук вече има изградена нагласа, която е положена още при комунизма, и това не може да се промени. Невежеството, за което говорихме, се подхранва и експлоатира безмилостно. Податливо е на всякакви митове и легенди и се управлява чрез тях. Така се управляват и изборите, когато и медиите също са контролирани. Защото ти не можеш да пробиеш и да кажеш, че нещо не е истина, никой не ти дава такава възможност. Управляващите са като ветропоказател – гледат къде хората се възмущават. Никой дори не си прави труда да прояви държавническо мислене, да сложи рамки, в които нещо може или не може да се случва. Предпочитаме да скрием проблемите, да ги заметем под килима в името на някакви краткосрочни политически резултати. Алтернативните медии се опитват да коригират частично този проблем – сред по-образованите хора, тъй като тази информация липсва в казионните медии. Така че в краткосрочен план промяната е трудна.

В дългосрочен план – образованието. Няма как да се реши този проблем, ако хората нямат критично мислене. Ако не можеш да свързваш фактите и да правиш изводи от тях. Третият вариант е да има такива геополитически промени, че България да се напълни с мислещи хора, които имат други интереси и друго отношение към политическия процес. Затова е толкова важно да има по-силна Европа, по-силна Еврокомисия, по-силен Европарламент. Това е смисълът на демокрацията – има правила и ред, защото не може мнозинството да прави каквото си иска просто защото е мнозинство. Когато има правила, това е благословия за икономиката, защото дава хоризонт, възможност за планове, за развитие. Не може без перспектива да правиш икономика, когато се лашкаш между крайности и имаш нестабилно управление, което е ветропоказател и може да променя закони нонстоп.

ЙЕ: Като споменахме „крайности“ – има тенденция в България лявото и дясното да се превръщат в инструменти за изграждане на идентичност, в определящ фактор за това каква е личността. Същевременно както лявото ни, така и дясното имат различна политическа традиция от тази в западните държави. Не остаряват ли тези разделения в един глобален свят, в който проблемите ни вече са други?

ЕК: Абсолютно остарели са, но както при други примери, представящи връщане към миналото, същото е при дясното и лявото. Ако някой от самото начало на Прехода се е идентифицирал като десен и 30 години е живял с тази идея, той не може да проумее, че това са координати в една система, която в момента е застрашена и почти не съществува. И че е много по-важно да се възстановят принципите на системата и тогава да търсиш координати и съюзи. Спорил съм често с хора, които държат на номинални признаци, че нещо е „дясно“, а реално дясното у нас се разбира като съюз с олигархията, за да може да не е държавно, да е частно. И частното в действителност се подхранва от държавата, чрез кражба.

Дясното и лявото имат смисъл в политически системи, в които има върховенство на закона, има свободи, хората са информирани за това какво се случва с техния живот, могат да направят рационален избор… Тези неща се обезсмислят, когато ти си притиснат до стената, оцеляваш, пък някой ти говори за дясно и ляво. И отново опираме до проблема с мисленето – липсата на критично мислене, надграждането на причинно-следствени връзки, когато ги няма; всичко е емоция. Затова големият проблем на истинската десница в България е, че понеже тя произлиза от интелигентни хора, се опитва да обяснява рационално процесите и се чуди защо няма успех.

ЙЕ: Как виждате България след 50 години?

ЕК: Надявам се, че след 50 години това, което ще свързва българите помежду им, ще е общата им представа за бъдещето, не за миналото.

Заглавна снимка: Matthew T Rader

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво ни казват заплатите по общини

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/kakvo-ni-kazvat-zaplatite-po-obshtini/

Данните за нивото на заплащане в 265-те общини на страната по принцип не се публикуват от НСИ, поради което дебатът за регионалните различия в заплатите често приключва на областно ниво. Това води до някои изкривявания на представата за нивото на заплащане в регионите, основно поради факта, че някои области, като Пловдив и Стара Загора, включват в състава си както сравнително богати, така и редица по-бедни общини. Добър пример е една иначе напълно вярна констатация, която може би сте срещали – от 2015 г. насам София (столица) е единствената област, в която средната заплата е по-висока от средната за страната.

Погледът към картата по-долу, която представя средните брутни месечни заплати на ниво община през 2017 г. (последната, за която са налични официални данни), разкрива редица важни нюанси на заплащането в българските региони. Предвид увеличението на средната заплата за страната с 9,4% през 2018 г., показаните на картата стойности са със сигурност по-ниски от нивата в момента (дори в общините с най-ниски заплати), но дават достатъчно добра база са сравнения и изводи.

Основни изводи от прегледа на данните

  • Гръбнакът на българската икономика (повечето общини в обхвата на областите София – Пловдив – Стара Загора – Бургас) е ясно видим и на тази карта. Може да прокараме мислена линия между Драгоман и Бургас почти без да минем през територия на община, в която средната брутна заплата е под 800 лв. В Северозападна България, пограничните и смесените райони виждаме обратното: клъстери от общини в червено, където средната брутна заплата е под 700 лв. месечно, а в много случаи – дори под 650 лв. В страната има редица общини, в които разликата между средното и минималното заплащане е пренебрежима (за 2017 г. минималната работна заплата беше 460 лв.). Такива са Кочериново (528 лв.), Ковачевци (555 лв.), Бобошево (562 лв.), Неделино (543 лв.), Антоново (584 лв.) и други.
  • Най-високо е средното заплащане в общини със силно развита енергетика или добивна промишленост, като Челопеч (2178 лв.), Козлодуй (1790 лв.), Раднево (1657 лв.), Гълъбово (1610 лв.) и Пирдоп (1562 лв.). Следват Девня (1442 лв.) и Панагюрище (1285 лв.), като между тях се позиционира и Столичната община с 1433 лв.
  • Сравнително скромното седмо място за столицата не трябва да изненадва запознатите с разликите в заплащането в различните икономически дейности. Например въпреки че средното брутно възнаграждение през 2018 г. в ИТ сектора (2495 лв.) и финансовите и застрахователните дейности (1794 лв.) е по-високо от това в добивната промишленост (1538 лв.) и в енергийния сектор (1784 лв.), заетите в тях лица в столицата формират много по-малка част от една много по-многобройна работна сила, отколкото заетите в добивната промишленост и енергетиката в по-малките общини.
  • Ниското ниво на заплащане в повечето курортни общини е следствие както от традиционно ниското средно заплащане в сектора на хотелиерството и ресторантьорството (700 лв. на месец през 2018 г., най-ниското от всички икономически дейности), така и от с неотчитането на реалния размер на възнагражденията.

Тъй като икономическите процеси често надхвърлят административно определените географски граници на общините (да не говорим за областите), не е изненадващо, че средното ниво на заплащане в някои от периферните на големите градове общини е всъщност по-високо. Основна заслуга за това има преработващата промишленост. Необходимостта от подходящи терени за разполагане на производствените мощности тласка инвеститорите извън големите градове и особено в посока вече наложили се и обособени индустриални зони, характеризиращи се с добра инфраструктурна свързаност.

Така именно промишлеността се налага като водещ сектор, който спомага за по-хармоничното разпределение на възможностите за заетост и съответно получаване на по-добри трудови доходи на територията на страната. Макар тези тенденции да не могат да окажат влияние върху стандарта на живот във всички региони, е видно, че се наблюдава постепенна дисперсия (разпростиране) на производствени мощности на по-голяма част от територията на страната, особено в преработващата промишленост.

Един от основните двигатели на процеса е нарастващият недостиг на труд в много райони на страната, като тук става дума както за количествените (брой работници), така и за качествените измерения на този недостиг (умения на наличната работна сила). Важен е и ефектът на постепенно повишаващите се заплати в общините, където търсенето на работна ръка е високо, а нейната наличност – сравнително ограничена. Това води до естествен пазарен натиск за увеличаване на възнагражденията с цел запазване на броя на наетите и/или привличането на нови служители.

Някои работодатели в преработващата промишленост, които по една или друга причина не могат да устоят на този конкурентен натиск, се виждат принудени да търсят алтернативни локации за своите производства, особено когато става дума за нови инвестиции. Освен подходящи терени и инфраструктура, важен фактор е достъпът до свободна работна ръка, която може да бъде ангажирана на цена, съответстваща на възможностите на предприятието. В по-дългосрочен план този процес води до по-хармонично разпростиране на преработващата промишленост на територията на страната, осигурявайки повече възможности за заетост и за част от населението в по-отдалечените и бедни общини.

Накрая идва мястото на една много важна бележка. Данните за нивото на брутната заплата в дадена област или община не отразява непременно нивото на доходите на местното население. Причината за това е огромният брой на ежедневните трудови мигранти – лицата, които работят и получават заплатата си на едно място, но живеят на друго. Последната официална информация за броя им е от вече далечната 2011 г., когато те са оценени на малко над 400 000 души. От тях 237 000 души всеки ден излизат от границите не само на своето населено място, но и на общината и областта, в която се намира то.

Класическият пример в това отношение е, разбира се, ежедневната трудова миграция между общините в обхвата на област Перник и Столичната община, но същите процеси протичат между Пазарджик и Пловдив, както и между повечето от другите водещи икономически центрове и тяхната периферия. Дори бегъл поглед към картата подсказва обаче, че интензивна ежедневна трудова миграция се наблюдава и в обратната посока – от по-големи към по-малки общини. Такъв е потокът от работещи по направленията Враца – Козлодуй; Варна – Девня; Пловдив – Марица; Карлово – Сопот; и Стара Загора – Раднево/Гълъбово.

Нови данни за ежедневната трудова миграция ще имаме едва след публикуването на резултатите от Преброяване 2021. Предвид подобрената инфраструктурна свързаност на страната и успешния пример с развитието на индустриални зони като „Тракия“ и „Божурище“ имаме всички основания да очакваме повишаване на броя на ежедневните трудови мигранти въпреки продължаващия спад на населението на страната.

Заглавна снимка: © Инфограф

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.