Tag Archives: Иран

Иран днес има две горящи държави, третата е ничия

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dnes-ima-dve-goryashti-durzhavi/

Ливанската революция без име

Всеки народ има своята непроходима гора.

От 2005-та насам, след убийството на министър-председателя Рафик Харири, Ливан започна да се отърсва от дълго насажданите етно-религиозни различия и да върви смело към свободата на многообразието. Кедровата революция (от февруари до април на 2005-та) тръгва по улиците на Бейрут, след като кола бомба се взривява до кортежа на Харири, а с него умират още 22 души. Обвинена е Сирия, тогавашният окупатор на Ливан. След 15 години гражданска война ливанците отказват да допуснат още насилие и жертви, затова в продължение на два месеца протестиращите излизат на площада. Целите тогава са незабавна оставка на правителството и на ръководителите на службите за сигурност, изтеглянето на Сирия от Ливан, както и създаването на международен трибунал към ООН, който да разследва убийството на Харири.

Преди две седмици хиляди граждани отново излязоха по улиците на Бейрут в опит да спрат затягащата се икономическа криза в страната. Финансовият дълг на Ливан е толкова голям, че когато правителството на Саад Харири (син на Рафик Харири) обяви въвеждането на такса за обажданията по безплатната комуникационна мрежа WhatsApp, ливанците разбраха, че нямат време за губене.

Активното присъствие на шиитската военизирана ислямска организация „Хизбула“ (обявена за терористична групировка от САЩ) в ливанския парламент държи икономиката на страната в зависимост от регионалните решения на Иран от дълги години. Всъщност Ливан се оказа третата държава с най-голямо съотношение на дълг спрямо БВП – 152%. Разбира се, вземат се и лоши финансови решения, като изкуствено завишените заплати в публичния сектор. Но когато говорим за Ливан, е трудно да си представим, че базисни услуги като течаща вода и електричество са част от проблемите на страната. През април тази година премиерът Саад Харири (понастоящем вече бивш) проведе реформа за електричеството и обеща, че този път режим на водата няма да има. Но в последния месец над сто опустошителни пожара на юг от Бейрут поставиха министър-председателя в безизходица.

Ливан прие милион и половина бежанци в резултат от войната в Сирия – най-много на глава от населението в сравнение с всички останали държави по света. Но при положение че местното население живее с режим на тока и водата, натискът върху държавата и конкуренцията за работни места усложниха ситуацията въпреки международната помощ.

Непроходимата гора пред Ливан се оказва дълбоката му политическа фрагментарност – правителството е неспособно да постигне консенсус по дълго отлагани реформи. То е съставено по модел, завещан от годините на френското управление и цели да даде възможност за най-широко представителство на ливанското население. Основните места са разпределени между християните маронити, сунитите и шиитите. Според Конституцията на Ливан президентът винаги трябва да е християнин маронит, министър-председателят – сунит, а говорителят на парламента – шиит. Така се оказва, че министър-председателят винаги е в тесни отношения със Саудитска Арабия, а тъй като говорителят на парламента има по-слабо влияние, „Хизбула“ е развита като политическа сила, без която решения в Ливан не могат да се вземат.

Лина Хатиб от „Чатъм Хаус“ (Кралски институт за международни отношения, базиран в Лондон) коментира, че тази пропорционална система всъщност кара политическия елит да пази интереса на своята религиозна общност. Така се оказва, че липсва фокус върху проблемите на обществото като цяло. Този път обаче протестите напуснаха очертанията на Бейрут, а в тях се включват провокатори от „Хизбула“, които предизвикват сблъсъци между протестиращите и силите на реда. Иран не може да отстъпи лесно.

Дори след оставката на министър-председателя Харири протестите продължават, защото младите хора търсят промяна в модела на управление. Знак за това е, че няма искания за отделни реформи, както през 2005-та. Сега и работническата класа в южните части на страната се включва заради непреодолимите икономически фактори. Предстои да наблюдаваме реакции от различни представители на международната общност, тъй като Ливан е ключова държава в региона и нестихващото недоволство не би могло да бъде подминато с лека ръка.

Как Ирак се опитва да изостави миналото

Безкрайните протести в последните пет години показват, че единствeно политическата нестабилност е последователна в Ирак. Тъй като държавата бе съсредоточена върху последиците от войната в съседна Сирия, хората останаха на заден план. Миналата година гражданите протестираха заради отровената от нефтената промишленост вода и липсата на ток в един от най-богатите градове в държавата – Басра.

Подобно на Ливан, и тук политическата класа е разделена на квоти, които гарантират включването на шиити, сунити и кюрди в управлението. Така миналата година президентът на Ирак Барам Салих назначи нов министър-председател, който в качеството си на технократ да успее да спре корупцията в държавата.

Иракската икономика зависи предимно от нефтената индустрия, но и от намесата на Иран, който е идеологически съмишленик. Техеран гради зони на влияние по шиитската линия и поради факта, че Ливан и Ирак правят опити да се отърсят от това влияние, насилието в протестите започна именно тук. Намесата във вътрешните работи на Ирак е толкова сериозна, че анализатори обръщат внимание, че в разгара на новата вълна протести най-високопоставеното лице от Иранската революционна гвардия – Касим Сюлеймани, е кацнал в Багдад вероятно за да даде препоръчителен на вид, но задължителен по характер съвет на управляващите. След посещението на Сюлеймани иракските сили на реда започнаха да използват насилие, за да потушат протестите, а жертвите са стотици.

Една от причините за започването на последната вълна от протести бе смяната на длъжност на един от най-важните иракски генерали в борбата с ИДИЛ – генерал Ал-Саади. Протестиращите вярват, че диктовката е от Техеран, тъй като генералът, изглежда, е неудобен за шиитските милиции в армията. Но всъщност, точно както в Ливан, сякаш всички забравиха за хората, затова не се очаква назначението на новия министър-председател да доведе до осезаема промяна в Ирак в близко бъдеще.

А Сирия е на всички и все така ничия

На 26 октомври мащабна американска операция в село Бариша, провинция Идлиб, доведе до смъртта на избрания за халиф на ИДИЛ – Абу Бакр ал-Багдади. Той бе харизматичният лидер, обвит в мистерия, за когото не се знаеше много, и за разлика от Осама бин Ладен, никога не даде интервю. Макар и редки, неговите изявления допринесоха за разпознаваемостта на групата, но не го направиха неизменна част от съществуването ѝ. В този смисъл лидерите на ИДИЛ не биха претърпели същия удар, който „Ал-Кайда“ понесе преди години, защото групата „продава“ идеите на десетките радикализирани съмишленици, а не на лидер, когото всички да следват в мисия. Всъщност най-важната задача на ИДИЛ бе изключителната децентрализация, затова и разположените клетки и структури на територията на Близкия изток, части от Африка и Азия, както и на Балканите и в сърцето на Европа действат без необходимостта от еднолично одобрение.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп обяви военната операция за огромен успех на своята администрация и подчерта, че лидерът на ИДИЛ е „умрял като куче и като страхливец“. Макар тези думи да звучат, сякаш не носят особено значение, те всъщност съдържат послание. В историята кучетата са смятани за нечисти животни от исляма. С усядането на номадските племена в градовете мюсюлманите започват да вярват, че кучетата са преносители на зарази. Тъй като това твърдение е все още широко разпространено сред изповядващите исляма, думите на Тръмп са подбрани така, че да покажат културно познаване на врага.

Относно унижението в исляма, всеки лидер би желал смъртта му да е асоциирана с героизъм, а не със страх, и тук е вторият словесен удар спрямо привържениците на Ал-Багдади. Всъщност в радикалните течения на исляма фетвите съветват на всяка цена да се избегне попадане в ръцете на врага. Когато това е невъзможно, радикалните учители препоръчват да се прибегне до самоубийство (смятано за грях в традиционния ислям), което по възможност да нанесе и удар по врага. Когато четем, че Ал-Багдади е избягал през таен тунел заедно с децата си, трябва да знаем, че до последно той е вярвал, че те ще го предпазят от покушение. Във военната етика децата се третират с особен статут и често са използвани като щит – така както и цивилните.

Успехът над ИДИЛ е важен на чисто тактическо ниво, тъй като до момента организацията имаше предимството на добре опазената тайна – местонахождението на Ал-Багдади. Провинция Идлиб е всъщност последният бунтовнически анклав, така че в известен смисъл не съществуваха много места, на които лидерът да може да се скрие (не без помощта на сирийската държава в лицето на Асад). От друга страна, смъртта на Ал-Багдади идва като новина в момент, когато организацията претърпява тежки финансови, идеологически и стратегически загуби. След вълната от присъединили се към джихадисткия хадж много бойци се завърнаха в Европа и разказаха за сериозните разминавания в идеологията и ежедневието в ИДИЛ.

По-малко от седмица след смъртта на Ал-Багдади бе обявено името на новия халиф – Абу Ибрахим ал-Хашеми ал-Курайши. С избора на име групата цели да покаже, че той произлиза от племето на пророка Мохамед – ключова квалификация за лидер на халифата. Тъй като лицето е непознато на службите до момента, се счита, че вероятно е използвано военно име и обща характеристика, докато се намери подходящ лидер. За ИДИЛ е от особена важност да не показва момент на слабост с липсата на водач и решението да го пазят в абсолютна тайна за момента е обосновано.

Какво всъщност се случи в последните седмици в Сирия

Тъй като Тръмп благодари на Русия и Турция за операцията срещу Ал-Багдади, изглежда, по отношение на едно нещо трите сили бяха единодушни. Русия контролира въздушното пространство над Идлиб, а Турция бе предупредена за операцията заради разположените сили в региона. Нито една от двете държави не понечи да осуети американската атака, с което всъщност помогнаха за осъществяването ѝ. Напоследък има нещо общо между Кремъл, Анкара и Вашингтон – трима лидери се опитват да спечелят допълнителни политически дивиденти и изглежда, единствената територия на разположение е Сирия.

Иначе трудно бихме могли да обясним кампанията на Ердоган срещу кюрдите, която в момента е в застой. От нея Ердоган, Тръмп и Путин излязоха герои, а единствените загуби бяха човешки, и то за кюрдите. С течение на хода на войната в Сирия и новата политика на отдръпване на Тръмп, кюрдите се превърнаха в тактическия нападател срещу ИДИЛ. С всеки военен успех още едно парченце земя в Северна Сирия ставаше кюрдска автономия, която пък е гранична на Турция. Споразумението между Путин и Ердоган целеше да отблъсне засилващото се кюрдско влияние в северните провинции на държавата, тъй като според Ердоган те представляват заплаха за националния интерес на Турция.

На кюрдите се наложи да потърсят споразумение и закрила от прокремълския режим на Асад, което автоматично направи Путин отговорен за техните бъдещи планове. Така падна и отговорността от Тръмп, а това е последователност във външната му политика. От друга страна, споразумението между Турция и Русия доведе до ново затопляне на взаимоотношенията между двете страни, които поделиха отговорността за турско-сирийската граница. Въпреки оттеглянето на Тръмп, малко вероятно е Ердоган и Путин заедно да сложат край на войната, тъй като решенията, взети днес, са временна мярка. Така след време Дамаск ще бъде изправен пред същите проблеми, пред които и Ливан днес.

Заглавна снимка: Аятолах Сеид Али Хаменеи и Касим Сюлеймани през 2015 г. Източник: Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран добива обогатена тишина

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dobiva-obogatena-tishina/

През юни Иран атакува два американски танкера в Оманския залив, а седмица по-късно свали американски разузнавателен дрон, намиращ се в Ормузкия проток. Целият пазар на петрол гледа към района. Но нищо не започва от днес.

Концепцията за сигурност

Когато съветската армия навлиза в Афганистан през 1979 г., страхът от наближаването на комунизма вече е изправил религиозната общност в Иран до стената. Тя съвсем скоро ще успее с много умели ходове да поведе обществото по пътя на модерната теокрация.

Шахиншах Мохамед Реза Пахлави се разболява от рак през 1978 г. и постепенно започва да отменя светските си изяви, включително повторното си посещение в България. В страна като Иран слабостта на шаха бързо е разчетена от религиозните водачи като възможност за отнемане на властта му. Той се лекува на Каспийско море и остава далеч от назряващата революция в Техеран. Съпругата му шахбану Фара Пахлави настоява да ѝ бъде назначен регент, за да спаси любимия си Иран, обгърнат от религиозното було, с което жените вече ходят по улиците на Техеран. Но шахът отсича: „Няма да допусна да станеш иранската Жана д’Арк.“ Светските му идеи са зачеркнати от аятоласите.

Но една идея остава – Иран да стане ядрена сила

Сред основните мотиви на управлението на шаха през 50-те години на ХХ в. са неговите националистически амбиции срещу арабите (иранците са персийски, а не арабски народ – б.а.), самозащита от желязната съветска хватка и контрол върху цените на нефта. Има два фактора, които забавят осъществяването на плановете му – отношенията с Щатите и фактът, че Иран никога не е бил нападан по негово време.

Но през 1980 г. Ирак атакува Иран и режимът на Саддам Хюсеин използва химически оръжия във войната. Това е удар по Иран и една от големите травми в новата история на страната. В доклад на ЦРУ, разсекретен през 2004 г., се описват опити на Иран да развие собствена химическа програма за самозащита чак към края на войната (1988 г.).

Религиозните хардлайнери в страната имат амбицията да запазят Иран на перфектната стайна температура в революционна готовност, да прокарат идеята за истиклял (независимост) и така да дърпат конците на всички външнополитически ходове.

Заплахите?

На картата около Иран са разположени Пакистан, Индия, Израел и тогавашният Съветски съюз, които развиват свои ядрени програми. Сунитските държави набират сила и се обединяват помежду си, вземайки контрола в ОПЕК. А когато отсъствието на ирански нефт не предизвиква „паника“ на пазара, остава един изход. Според аятоласите това е пътят към истиклял.

През 2002 г., в годишното си обръщение към Конгреса на САЩ, президентът Буш-младши забожда Иран в „оста на злото“. След най-тежкия атентат в американската история това е логично, но задава курсa в отношенията с Техеран чак до днес. Иранката Мариам описва най-добре ситуацията пред „Асошиейтед Прес“: „Не мисля, че [Буш] иска война с нас. Мисля, че той иска да установи връзка [с Иран], но не знае как, не може да разбере нашия народ и нашите управници.“

Все пак през есента на 2003 г. ислямската република спира своите опити за разработване на ядрени оръжия. Иран предлага на Щатите пълен достъп до центрофугите за създаване на ядрени заряди, както и готовност за съдействие в борбата срещу тероризма, помощ за стабилизирането на Ирак, спиране на материалната подкрепа за групировката „Хамас“. Това предложение е отхвърлено от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Натискът от крайните религиозни общности вътре в Иран прави преговорите трудни и думата на Европа се оказва решаваща. Така се стига до ключовото Парижко споразумение от 2004 г., с което Иран се съгласява да спре обогатяването на уран в замяна на засилено сътрудничество с ЕС на ядрено, търговско и политическо ниво.

Провалът на Франция, Германия и Великобритания идва след година, когато става ясно, че Иран подновява обогатяването на уран в провинция Исфахан. Следващите преговори са вече във формат Съвета за сигурност на ООН и Германия („5+1“). Точно те през 2006-та налагат санкции на Иран, като спират износа към страната на технологии, спомагащи за ядрената програма. Следващите години са белязани от преговори в Женева, Москва, Истанбул и Алмати, но без особен успех. В Иран аятоласите се борят и на втори фронт срещу консерватора Махмуд Ахмадинеджад, който спечелва втори мандат на президентските избори през 2009 г. с измама, след което започват протестите на Зеленото движение.

Ключът към доверието

Към края на първия мандат на Барак Обама взаимоотношенията между САЩ и Иран достигат своята връхна точка, а срещите на високо ниво са описвани като конструктивни. На новия президент Хасан Рохани се гледа като на вече добре познат визионер. Той е лице, което Западът възприема с доверие като важен участник в досегашните преговори за иранската ядрена програма. Ако бяха интервюирали Мариам отново, сигурно щеше да каже, че САЩ са намерили ключа за разбирането на Иран. В Женева се подписва Общ план за действие за отпадането на някои санкции срещу страната, а на 18 октомври 2015 г. Иран и „5+1“ официално приемат ядрената сделка. Това спира развитието на иранските ядрени амбиции за военно приложение.

Но страните в региона все още представляват проблем за Иран, тъй като само той е обект на толкова сериозни икономически санкции и липса на равностоен способ за отбрана. Според една от основните теории за ядреното въоръжение – тази на Кенет Уолц, ако всяка една страна на конфликт притежава ядрено оръжие, то никога не би било използвано, а би предоставило необходимата „имунизация“ и самочувствие, за да приспи напрежението.

На пръв поглед тази идея изповядват и аятоласите в Иран. Но през март 2016 г. кандидат-президентът Тръмп заявява, че една от първите му задачи ще бъде да сложи край на „чудовищната сделка“ с Иран. През декември същата година Конгресът гласува 10-годишно удължаване на срока на санкциите. Въпреки систематичните доклади, които потвърждават, че Иран се придържа към своите задължения от сделката, администрацията на Тръмп е решила да захвърли ключа към ислямската република. Президентът окуражава чуждестранни лидери да не правят бизнес с Иран, издава нови санкции, несвързани с ядрената програма на страната, и прави изказвания, които връщат разговора на двете страни няколко хода назад.

Европейското супертрио Мей–Меркел–Макрон изказва подкрепа за сделката, договорена от Обама, и се противопоставя на новия курс на Вашингтон. Междувременно на територията на Йемен се води хибриден конфликт между Иран и Саудитска Арабия, в който Иран подкрепя бунтовническите хути, а Саудитска Арабия се опитва да възстанови предишното правителство на Йемен. В началото на 2018 г. става ясно, че Иран нарушава ембаргото и изнася оръжия за хутите в Йемен.

Това е достатъчен повод за САЩ да обяви, че се оттегля от сделката с Иран и подписва още по-тежки икономически санкции срещу страната. Няколко дни по-късно на среща на Европейската комисия в София става ясно, че ЕС ще блокира искането на САЩ европейските компании да се присъединят към новите санкции.

Ударът срещу Иран е тежък – страната няма право да купува щатски долари, да търгува със злато, с ценни метали като алуминий и желязо, с въглища, софтуер; силно притиснат е и мобилният сектор в страната. Иран не може да купува пътнически самолети и храни от САЩ. В това време Европа одобрява финансов пакет в помощ на частния ирански бизнес. Техеран продължава да се придържа към договора, докато Тръмп прави изявление пред Генералната асамблея на ООН през септември м.г., че „иранските лидери сеят хаос, смърт и разрушение“, което напомня за предишната иранска роля в „оста на злото“. Втори пакет от санкции удря банковата и нефтената индустрия на Иран, морската промишленост и бизнеса на 300 нови предприятия. САЩ дава временно разрешение на Китай, Индия, Турция и някои други страни да внасят частично петрол от Иран.

Кой се интересува още от сделка с Иран?

На пръв поглед – не и Техеран, защото през май обяви, че спира да се придържа към договора, а през юни удари два американски танкера в залива при Оман. Едва седмица по-късно в Ормузкия пролив бе свален американски разузнавателен дрон, който според Иран се е намирал над неговата територия. Тръмп отвърна със санкции срещу върховния аятолах Хаменей и неговата администрация. Европа даде крачка назад, въпреки че за Иран ЕС е от изключителна важност. Тя прилага механизма „Инстекс“, който позволява на европейско-иранската търговия да ползва „наложен платеж“, като се заобикалят санкциите. Износът на машинната и транспортната немска индустрия правеха ЕС най-големия търговски партньор на Иран. За Европа поддържането на санкциите е тежък удар, затова прие ролята на укротителка спрямо „непослушния“ ирански режим.

Китай остава уютен заден двор за износ на ирански петрол, но само заради ниските цени, диктувани от санкциите. Жадната за енергия икономика бързо се ориентира към по-изгодни износители, като Русия и Саудитска Арабия. Така Китай не би имал интерес от международните санкции върху Иран, защото оскъпяват петрола в световен мащаб заради по-малкото играчи.

Израел е последната държава, с която аятоласите биха седнали на масата за преговори. Чувствата са взаимни. Бенямин Нетаняху извади доклад на израелското разузнаване, с който убеждаваше света, че Иран продължава обогатяването на уран въпреки сделката. За Израел поддържането на най-високо ниво международни санкции е част от сигурността на страната.

След това изостряне на напрежението и танца със саби на Тръмп в Саудитска Арабия, президентът Рохани вече бе готов да обвини САЩ, че пазят режим, отговорен пряко за убийството на Джамал Хашоги. Но истината е, че близостта със саудитския нефт е още от времето на Рейгън и Джордж Буш-старши.

Руски компании са ключови концесионери на находищата на нефт и газ в Иран. А страната предпочете руски ядрени централи за производство на електроенергия. Така интересът на Москва извън износа на оръжие се настани и в два от ключовите сектори на енергетиката. При това хвърляне на картите най-заинтересовани от сделка в икономически план се оказват Москва и Берлин.

За подготвящия се за втори мандат Тръмп е очаквано да изостри действията си по повод Иран, а вече не харесва и „Северен поток 2“ – газопровода между Русия и Германия. Тръмп е човек на делата и трябва да убеди бизнеса, че изненади на пазара няма да има, стига той да остане на власт.

Техеран започва да греши

В началото на миналата седмица стана ясно, че Иран е рестартирал „спящите“ центрофуги и е надвишил допустимите нива на обогатяване на уран, достигайки 5%, което е ясна демонстрация, че Техеран отказва подчинение спрямо договора от 2015 г. Сделката е на път да се разпадне, тъй като за производството на ядрена бомба е необходимо Техеран да достигне ниво на стойност 20% обогатяване на уран.

Още едно действие, с което Техеран надигна глава, е въоръженият опит за задържане на британски танкер в Ормузкия пролив. В сряда британският танкер, превозващ суров нефт, се е изтеглял от Персийския залив, когато получава заповед от Ислямския революционен гвардейски корпус (ИРГК) да промени курса си и да навлезе в ирански териториални води. По британски данни, три мореплавателни съда са обградили танкера преди намесата на кралската фрегата „Монтроуз“, която е добре подготвена да противостои на нападение срещу танкера. Фрегатата застава между танкера и иранските мореплавателни съдове и издава устно предупреждение срещу ИРГК, което осуетява опита за задържане на танкера.

Последните дръзки ходове на Иран демонстрират, че търпението се е изчерпало, както и че ефектите от санкциите са притиснали икономиката на страната до краен предел. Необходимо е Техеран да направи стъпка назад и да прецени рисковете от директна конфронтация, както и заплахите си за допълнително завишаване на нивата на обогатяване на уран. В историята войните започват, когато чашата на търпението на една от страните прелее. Допуска се грешка. А по всичко личи, че Техеран е предвидил още провокации.

Но иранците добре знаят, че идеята на шаха за истиклял на Иран изглежда невъзможна. А една персийска поговорка гласи, че планините не се срещат, но хората могат.

Заглавна снимка: Иранският президент Хасан Рохани © kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран от години закупува леко оръжие, муниции и „Калашници“ от България твърдят източници Кораб на санкционирана от САЩ иранска компания посети Бургас

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/irisl-shahr-e-kord-burgas.html

неделя 21 април 2019