Tag Archives: Иран

Дилемата пред Близкия изток. Разговор с Надим Шeхади

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/nadim-shehadi-interview/

Надим Шехади (р. 1956) е изпълнителен директор на Академичния център на Ливано-американския университет в Ню Йорк и асоцииран сътрудник в Кралския институт за международни отношения („Чатъм Хаус“), където по-рано е ръководил програмата за Близкия изток. Бил е директор на Центъра за източносредиземноморски изследвания „Фарес“ към Факултета по право и дипломация в Университета „Тъфтс“ и дългогодишен директор на „Ливански изследвания“ в колежа „Св. Антоний“ към Оксфордския университет. Той е водещ учен по въпросите на Близкия изток и Северна Африка и е консултант на няколко правителства и международни организации, в т.ч. и на Европейския съюз. Негови статии са публикувани в големи международни новинарски издания, като „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“ и Си Ен Ен. 

По повод наскоро състоялите се парламентарни избори в Ливан, а и цялостната обстановка в Близкия изток в светлината на настоящите глобални кризи, с г-н Шехади разговаря Мирослав Зафиров. 


Според мнозина Ливан е своеобразен паноптикум на Близкия изток. Доколкото това е вярно, смятате ли, че е трудно да се предвиди какво е бъдещето на Близкия изток? Вече много години регионът сякаш не може да намери себе си.

Мнозинството от дисидентите, интелектуалците и хората на бизнеса намираха пристан в Бейрут, където свободно можеха да упражняват своите професии и да изразяват себе си. На практика Бейрут беше поле на сблъсък на идеи, които едва по-късно намираха аудитория на други места. Ливанската гражданска война от 1975 до 1990 г. се превърна в лаборатория на съперничещите си идеологии на исляма и национализма, на светското и религиозното начало, на шиитския и сунитския ислям, на либерализма и авторитаризма, и т.н.

Ние вече не се намираме в това положение, днес ще откриете този дебат по-скоро в Лондон, отколкото в Бейрут. Регионът постепенно навлезе в спиралата на непредсказуемостта – процес, започнал още през 50-те години на XX век. Възходът на светските националистически военни режими, който постепенно изтласка традиционната аристокрация и елитите, останали от Османската империя, показа истинското си лице – това на репресивния режим. Този режим бе особено безпощаден спрямо движенията, принадлежащи към политическия ислям. Но не само ислямистите бяха целта, скоро жертви на преследвания станаха левите политически течения и либералите.

Вероятно всичко това е в дъното на т.нар. Арабска пролет и е в основата на исканията на младото поколение за решително противопоставяне срещу доминацията на организации като милициите, свързани с иранския Корпус на стражите на Ислямската революция. Борбата беше срещу опита на КСИР да получи надмощие на всички места, където институционалността на държавата отслабваше или отсъстваше.

Какво е мнението Ви за наскоро проведените парламентарни избори в Ливан? След години на нарастващо напрежение, икономическа криза и политическа нестабилност смятате ли, че страната е готова да излекува своите рани? 

Изборите в Ливан наподобяват тези в Ирак от 2021 г., доколкото резултатите демонстрираха намаляване на влиянието на проиранските партии и милиции. И в двете държави имаше сходно по дух обществено настроение. В случая с Ливан „Хизбулла“ се ползваше с абсолютния контрол над шиитските гласове, а коалицията ѝ с другата шиитска партия – „Амал“, ѝ осигури 27 места в парламента, въпреки че партиите загубиха двете места, които не бяха предвидени за шиитите.

Системата в Ливан дава възможност на „Хизбулла“ и нейните съюзници да упражняват правото на вето върху всички назначения: председател на парламента, министър-председател, президент и т.н. Коалицията е в състояние да парализира всеки изборен процес, докато условията, налагани от „Хизбулла“, не бъдат изпълнени. Те направиха това през 2006 г., когато окупираха центъра на Бейрут и парализираха страната за 19 месеца. Кризата приключи едва със Споразумението от Доха от 2008 г., в което ветото на „Хизбулла“ беше на практика институционализирано. По-късно отново шиитската коалиция блокира политическия процес за нови 29 месеца – между 2013 и 2016 г., когато Ливан съществуваше без президент, изборите за парламент бяха забавени, а правителството беше лишено от възможност да функционира. И всичко това – за да може отново „Хизбулла“ да наложи избора си за държавен глава.

На 15 май 2022 г. бяха проведени парламентарни избори в Ливан, на които за първи път след десетилетия на доминация „Хизбулла“ загуби мнозинството си. Коалицията, водена от шиитското движение, разполага с 62 от 128 места в Народното събрание. Противниците на шиитската коалиция – в т.ч. и финансираната от Саудитска Арабия християнска партия „Ливански сили“ – спечелиха мнозинство. Сред големите изненади бе и победата на движението на друзкия лидер Уалид Джумблат над неговия исторически противник и лидер на другата основна друзка фамилия – Талал Арслан. Джумблат е известен с позицията си срещу влиянието на Сирия в Ливан. Заслужава внимание и ниската избирателна активност сред сунитското население, като много от поддръжниците на бившия премиер Саад Харири по този начин изразиха подкрепа за сина на загиналия през 2005 г. Рафик Харири и решението му да не участва в изборите.

Какъв е Вашият анализ на парламентарните резултати? Наистина ли говорим за постепенно отслабване на „Хизбулла“? 

Резултатите демонстрираха нарастваща опозиция срещу „Хизбулла“, но тези резултати засегнаха единствено нейните нешиитски съюзници. Основно „пострадаха“ просирийските кандидат-депутати, чиито имена бяха включени в списъците под натиска на Сирия или на „Хизбулла“. Всичко това обаче няма да повлияе особено на позициите на партията, защото хегемонията ѝ над шиитите остава, както и влиянието ѝ над шиитските депутати. Тя е в състояние да диктува своите условия.

Важно е да се отбележи, че общите листи между „Амал“ и „Хизбулла“ са резултат от споразумение, постигнато след тригодишни преговори. Лидерът на „Амал“ Набих Бери беше заявил, че „Хизбулла“ олицетворява Дракула, защото живее за сметка на кръвта, която пролива, и обвини партията, че е отговорна за убийството на повече шиити, отколкото самият Израел. Няколко от водещите фигури в „Амал“ бяха убити, а други напуснаха страната или бяха изолирани, докато най-сетне не беше сключено споразумението за обща листа. По този начин това, което по-късно стана известно като „шиитското дуо“, видя бял свят и не позволи появата на нови независими политически гласове сред шиитите. В шиитските части на Ливан общата листа получи почти пълна подкрепа. Подобно на вота в един авторитарен режим, 97,6 % от гласовете на шиитите бяха за коалицията между „Амал“ и „Хизбулла“.

През 2020 г. в статия за „Ню Йорк Таймс“ Лина Мунзер написа, че въпреки убеждението си, че могат да преживеят всичко, ливанците се оказаха излъгани. Вие съгласен ли сте с нея? И ако е така, кое е онова нещо, което ливанците не успяха да преживеят – последиците от Споразумението от Таиф? Възхода на „Хизбулла“ през годините? Сирийската война, а преди нея – израелската окупация в Южен Ливан? 

Признавам си, че не си спомням тази статия, но дори последните две години в Ливан бяха достатъчно трудни. Мнозина ливанци осъзнаха, че повече не са в състояние да „преживеят всичко“. Ливанците трябваше да избират между няколко дилеми – конфронтация или компромис, сигурност или свобода, война или мир, и т.н. Но в крайна сметка политическата ни система не можа да издържи на постоянния натиск на „Хизбулла“. Това е все едно да играете футбол под прицела на снайперист, по чиято воля във всеки момент всеки от играчите може да бъде елиминиран. Някои ливанци обвиняват системата, но аз лично смятам, че никоя система не е в състояние да понесе подобен партньор и да оцелее под подобен натиск.

Вие сте известен с позицията си спрямо Иран. Предвид санкциите смятате ли, че Иран някак успя да оцелее въпреки всички атаки срещу себе си? Също така успя ли Техеран да намери изход от кризата в Сирия?

Моето отношение не е спрямо Иран, а спрямо регионалната криминална структура, от която страдат включително и иранските граждани – по същия начин, по който жертви са и сирийците, и иракчаните, а донякъде – и палестинците и йеменците. Регионът е заложник на КСИР и неговите военни съюзници. Всички те използват един и същи набор от средства: убийства, парализа на политическата система, натиск.

Ние всички живеем в условията на последиците от войната между Иран и Ирак от 1980 г. Войната позволи на режима на Саддам Хюсеин да консолидира властта си и да наложи пълен контрол над Ирак, така както стори и КСИР в Иран. „Хизбулла“ е продължение на този процес, използвайки същата методология. Днес обаче ние виждаме ново поколение от хора, които се изправят срещу описаната тенденция в Ливан, Ирак, а и в самия Иран.

През 2011 и 2012 г., благодарение на Вашата помощ, София успя да стане домакин на първата истинска среща на сирийската опозиция. Мнозина бяха скептични, но срещата произведе първата обща декларация, която, за съжаление, впоследствие беше неглижирана от някои страни. Днес, десет години по-късно, какъв е изходът от продължаващата криза в Сирия, или тя вече е хроничен проблем, подобно на палестинския въпрос – две кризи, които влияят на стабилността в региона? 

От работата си по Сирия мога да направя два извода. Първият сочи, че беше грешка да се опитваме да формираме опозиция на режима в Дамаск. Подобен опит всъщност беше в полза на самия режим, тъй като това доведе до необходимостта самата опозиция да доказва своята легитимност и жизнеспособност. Дамаск се възползва от ситуацията, тъй като цялото световно обществено внимание се съсредоточи върху опозицията, а не върху деянията на режима.

Появата на опозицията също така позволи на медиите да започнат да говорят за водена в Сирия „гражданска война“, като по този начин се измести акцентът от темата за революцията, която настъпи там, и престъпленията, които режимът на Башар ал Асад извършваше срещу своите граждани, за да остане на власт. Опозицията беше под натиск да докаже легитимността си, че е обединена, че е светска, че има силно ръководство и т.н. Докато всъщност някаква форма на плурализъм, а и отсъствие на единно ръководство можеше да се смята за положителен феномен в нововъзникващото демократично общество след периода „Асад“.

Вторият извод, който мога да направя, говори за това, че в резултат на над 50-годишното управление на режима на семейство Асад сирийското общество беше доведено до ниво на политическа нефункционалност. Хората се надигнаха, излизайки анонимно по улиците, но едва сблъскали се с форма на лидерство или алтернативни групи, у тях веднага се появи едно вродено недоверие и подозрителност. Подозрение, което режимът и неговите служби за сигурност съзнателно подклаждаха.

Попаднеш ли в затвора, от теб ще бъде поискано да станеш доносник. Тези, които откажат, никога не напускат затвора и загиват там. Прекаралите години в затвора и хората, чиито семейства са страдали, веднага попадат под подозрение единствено заради това, че са успели да оцелеят. Всичко това наподобява поведението на ЩАЗИ и останалите служби за сигурност. По тази причина беше безсмислено да се опитваме да формираме опозиция, при условие че режимът бе все на мястото си, очаквайки, че ще можем да го заменим. Имаше един мъничък Башар във всеки човек в Сирия по това време.

След 24 февруари т.г. системата на международните отношения, завещана ни след Втората световна война, сякаш престана да съществува. Русия де факто не се ползва от привилегията да е част от клуба на т.нар. големи сили, представени от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН. Струва ли си да се поддадем на изкушението да мислим за свят след модела, заложен от държавите победителки, или по-скоро следва да запазим реда, докато не намерим с какво по-добро да заменим вече съществуващата система? 

Много от държавите в Близкия изток сякаш гледат на войната в Украйна с оптимизъм. Западът игнорираше руските действия в Сирия и сега западните държави осъзнават, че това, което се случва в Украйна, е своеобразно повторение на сирийския сценарий. Ние непрекъснато повтаряхме, че Башар ал Асад следва правилата от Хама и Грозни и че Иран действа по един криминален начин в Сирия чрез своите милиции, извършващи масови убийства. Но Западът избра да сключи сделка с Русия, с Иран и с Ал Асад за сметка на сирийския народ и за сметка на задълбочаваща се криза в Близкия изток.

Мнозина в Близкия изток са някак скептични да последват действията на САЩ и ЕС спрямо Русия. Египет, Ирак и ключови държави от Залива са дори доста внимателни. Какво мислите за това? 

Много малко е доверието в региона спрямо способността на САЩ или ЕС да отстояват своите позиции в Украйна. Видяхме, че и Вашингтон, и Брюксел сякаш признаха своето поражение в тази война, преди дори тя да е започнала. На президента Зеленски беше предложено той и семейството му да напуснат Украйна, докато САЩ и ЕС обсъждаха санкции, които да бъдат наложени едва след войната, а дори и по този въпрос нямаше съгласие. Да обсъждаш последиците от дадено събитие на практика означава да го приемеш за вече случило се. И страните в Залива и Ирак са непосредствено изложени на иранската заплаха и нямат никакво доверие, че САЩ ще ги защити. Египет се намира във фарватера на Залива, а режимът на Абделфатах ал Сиси не е в състояние да оцелее дори седмица без финансовата помощ на ОАЕ и Саудитска Арабия. Така виждам аз събитията.

Заглавна снимка: © Chatham House / Flickr

Източник

Иран днес има две горящи държави, третата е ничия

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dnes-ima-dve-goryashti-durzhavi/

Ливанската революция без име

Всеки народ има своята непроходима гора.

От 2005-та насам, след убийството на министър-председателя Рафик Харири, Ливан започна да се отърсва от дълго насажданите етно-религиозни различия и да върви смело към свободата на многообразието. Кедровата революция (от февруари до април на 2005-та) тръгва по улиците на Бейрут, след като кола бомба се взривява до кортежа на Харири, а с него умират още 22 души. Обвинена е Сирия, тогавашният окупатор на Ливан. След 15 години гражданска война ливанците отказват да допуснат още насилие и жертви, затова в продължение на два месеца протестиращите излизат на площада. Целите тогава са незабавна оставка на правителството и на ръководителите на службите за сигурност, изтеглянето на Сирия от Ливан, както и създаването на международен трибунал към ООН, който да разследва убийството на Харири.

Преди две седмици хиляди граждани отново излязоха по улиците на Бейрут в опит да спрат затягащата се икономическа криза в страната. Финансовият дълг на Ливан е толкова голям, че когато правителството на Саад Харири (син на Рафик Харири) обяви въвеждането на такса за обажданията по безплатната комуникационна мрежа WhatsApp, ливанците разбраха, че нямат време за губене.

Активното присъствие на шиитската военизирана ислямска организация „Хизбула“ (обявена за терористична групировка от САЩ) в ливанския парламент държи икономиката на страната в зависимост от регионалните решения на Иран от дълги години. Всъщност Ливан се оказа третата държава с най-голямо съотношение на дълг спрямо БВП – 152%. Разбира се, вземат се и лоши финансови решения, като изкуствено завишените заплати в публичния сектор. Но когато говорим за Ливан, е трудно да си представим, че базисни услуги като течаща вода и електричество са част от проблемите на страната. През април тази година премиерът Саад Харири (понастоящем вече бивш) проведе реформа за електричеството и обеща, че този път режим на водата няма да има. Но в последния месец над сто опустошителни пожара на юг от Бейрут поставиха министър-председателя в безизходица.

Ливан прие милион и половина бежанци в резултат от войната в Сирия – най-много на глава от населението в сравнение с всички останали държави по света. Но при положение че местното население живее с режим на тока и водата, натискът върху държавата и конкуренцията за работни места усложниха ситуацията въпреки международната помощ.

Непроходимата гора пред Ливан се оказва дълбоката му политическа фрагментарност – правителството е неспособно да постигне консенсус по дълго отлагани реформи. То е съставено по модел, завещан от годините на френското управление и цели да даде възможност за най-широко представителство на ливанското население. Основните места са разпределени между християните маронити, сунитите и шиитите. Според Конституцията на Ливан президентът винаги трябва да е християнин маронит, министър-председателят – сунит, а говорителят на парламента – шиит. Така се оказва, че министър-председателят винаги е в тесни отношения със Саудитска Арабия, а тъй като говорителят на парламента има по-слабо влияние, „Хизбула“ е развита като политическа сила, без която решения в Ливан не могат да се вземат.

Лина Хатиб от „Чатъм Хаус“ (Кралски институт за международни отношения, базиран в Лондон) коментира, че тази пропорционална система всъщност кара политическия елит да пази интереса на своята религиозна общност. Така се оказва, че липсва фокус върху проблемите на обществото като цяло. Този път обаче протестите напуснаха очертанията на Бейрут, а в тях се включват провокатори от „Хизбула“, които предизвикват сблъсъци между протестиращите и силите на реда. Иран не може да отстъпи лесно.

Дори след оставката на министър-председателя Харири протестите продължават, защото младите хора търсят промяна в модела на управление. Знак за това е, че няма искания за отделни реформи, както през 2005-та. Сега и работническата класа в южните части на страната се включва заради непреодолимите икономически фактори. Предстои да наблюдаваме реакции от различни представители на международната общност, тъй като Ливан е ключова държава в региона и нестихващото недоволство не би могло да бъде подминато с лека ръка.

Как Ирак се опитва да изостави миналото

Безкрайните протести в последните пет години показват, че единствeно политическата нестабилност е последователна в Ирак. Тъй като държавата бе съсредоточена върху последиците от войната в съседна Сирия, хората останаха на заден план. Миналата година гражданите протестираха заради отровената от нефтената промишленост вода и липсата на ток в един от най-богатите градове в държавата – Басра.

Подобно на Ливан, и тук политическата класа е разделена на квоти, които гарантират включването на шиити, сунити и кюрди в управлението. Така миналата година президентът на Ирак Барам Салих назначи нов министър-председател, който в качеството си на технократ да успее да спре корупцията в държавата.

Иракската икономика зависи предимно от нефтената индустрия, но и от намесата на Иран, който е идеологически съмишленик. Техеран гради зони на влияние по шиитската линия и поради факта, че Ливан и Ирак правят опити да се отърсят от това влияние, насилието в протестите започна именно тук. Намесата във вътрешните работи на Ирак е толкова сериозна, че анализатори обръщат внимание, че в разгара на новата вълна протести най-високопоставеното лице от Иранската революционна гвардия – Касим Сюлеймани, е кацнал в Багдад вероятно за да даде препоръчителен на вид, но задължителен по характер съвет на управляващите. След посещението на Сюлеймани иракските сили на реда започнаха да използват насилие, за да потушат протестите, а жертвите са стотици.

Една от причините за започването на последната вълна от протести бе смяната на длъжност на един от най-важните иракски генерали в борбата с ИДИЛ – генерал Ал-Саади. Протестиращите вярват, че диктовката е от Техеран, тъй като генералът, изглежда, е неудобен за шиитските милиции в армията. Но всъщност, точно както в Ливан, сякаш всички забравиха за хората, затова не се очаква назначението на новия министър-председател да доведе до осезаема промяна в Ирак в близко бъдеще.

А Сирия е на всички и все така ничия

На 26 октомври мащабна американска операция в село Бариша, провинция Идлиб, доведе до смъртта на избрания за халиф на ИДИЛ – Абу Бакр ал-Багдади. Той бе харизматичният лидер, обвит в мистерия, за когото не се знаеше много, и за разлика от Осама бин Ладен, никога не даде интервю. Макар и редки, неговите изявления допринесоха за разпознаваемостта на групата, но не го направиха неизменна част от съществуването ѝ. В този смисъл лидерите на ИДИЛ не биха претърпели същия удар, който „Ал-Кайда“ понесе преди години, защото групата „продава“ идеите на десетките радикализирани съмишленици, а не на лидер, когото всички да следват в мисия. Всъщност най-важната задача на ИДИЛ бе изключителната децентрализация, затова и разположените клетки и структури на територията на Близкия изток, части от Африка и Азия, както и на Балканите и в сърцето на Европа действат без необходимостта от еднолично одобрение.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп обяви военната операция за огромен успех на своята администрация и подчерта, че лидерът на ИДИЛ е „умрял като куче и като страхливец“. Макар тези думи да звучат, сякаш не носят особено значение, те всъщност съдържат послание. В историята кучетата са смятани за нечисти животни от исляма. С усядането на номадските племена в градовете мюсюлманите започват да вярват, че кучетата са преносители на зарази. Тъй като това твърдение е все още широко разпространено сред изповядващите исляма, думите на Тръмп са подбрани така, че да покажат културно познаване на врага.

Относно унижението в исляма, всеки лидер би желал смъртта му да е асоциирана с героизъм, а не със страх, и тук е вторият словесен удар спрямо привържениците на Ал-Багдади. Всъщност в радикалните течения на исляма фетвите съветват на всяка цена да се избегне попадане в ръцете на врага. Когато това е невъзможно, радикалните учители препоръчват да се прибегне до самоубийство (смятано за грях в традиционния ислям), което по възможност да нанесе и удар по врага. Когато четем, че Ал-Багдади е избягал през таен тунел заедно с децата си, трябва да знаем, че до последно той е вярвал, че те ще го предпазят от покушение. Във военната етика децата се третират с особен статут и често са използвани като щит – така както и цивилните.

Успехът над ИДИЛ е важен на чисто тактическо ниво, тъй като до момента организацията имаше предимството на добре опазената тайна – местонахождението на Ал-Багдади. Провинция Идлиб е всъщност последният бунтовнически анклав, така че в известен смисъл не съществуваха много места, на които лидерът да може да се скрие (не без помощта на сирийската държава в лицето на Асад). От друга страна, смъртта на Ал-Багдади идва като новина в момент, когато организацията претърпява тежки финансови, идеологически и стратегически загуби. След вълната от присъединили се към джихадисткия хадж много бойци се завърнаха в Европа и разказаха за сериозните разминавания в идеологията и ежедневието в ИДИЛ.

По-малко от седмица след смъртта на Ал-Багдади бе обявено името на новия халиф – Абу Ибрахим ал-Хашеми ал-Курайши. С избора на име групата цели да покаже, че той произлиза от племето на пророка Мохамед – ключова квалификация за лидер на халифата. Тъй като лицето е непознато на службите до момента, се счита, че вероятно е използвано военно име и обща характеристика, докато се намери подходящ лидер. За ИДИЛ е от особена важност да не показва момент на слабост с липсата на водач и решението да го пазят в абсолютна тайна за момента е обосновано.

Какво всъщност се случи в последните седмици в Сирия

Тъй като Тръмп благодари на Русия и Турция за операцията срещу Ал-Багдади, изглежда, по отношение на едно нещо трите сили бяха единодушни. Русия контролира въздушното пространство над Идлиб, а Турция бе предупредена за операцията заради разположените сили в региона. Нито една от двете държави не понечи да осуети американската атака, с което всъщност помогнаха за осъществяването ѝ. Напоследък има нещо общо между Кремъл, Анкара и Вашингтон – трима лидери се опитват да спечелят допълнителни политически дивиденти и изглежда, единствената територия на разположение е Сирия.

Иначе трудно бихме могли да обясним кампанията на Ердоган срещу кюрдите, която в момента е в застой. От нея Ердоган, Тръмп и Путин излязоха герои, а единствените загуби бяха човешки, и то за кюрдите. С течение на хода на войната в Сирия и новата политика на отдръпване на Тръмп, кюрдите се превърнаха в тактическия нападател срещу ИДИЛ. С всеки военен успех още едно парченце земя в Северна Сирия ставаше кюрдска автономия, която пък е гранична на Турция. Споразумението между Путин и Ердоган целеше да отблъсне засилващото се кюрдско влияние в северните провинции на държавата, тъй като според Ердоган те представляват заплаха за националния интерес на Турция.

На кюрдите се наложи да потърсят споразумение и закрила от прокремълския режим на Асад, което автоматично направи Путин отговорен за техните бъдещи планове. Така падна и отговорността от Тръмп, а това е последователност във външната му политика. От друга страна, споразумението между Турция и Русия доведе до ново затопляне на взаимоотношенията между двете страни, които поделиха отговорността за турско-сирийската граница. Въпреки оттеглянето на Тръмп, малко вероятно е Ердоган и Путин заедно да сложат край на войната, тъй като решенията, взети днес, са временна мярка. Така след време Дамаск ще бъде изправен пред същите проблеми, пред които и Ливан днес.

Заглавна снимка: Аятолах Сеид Али Хаменеи и Касим Сюлеймани през 2015 г. Източник: Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран добива обогатена тишина

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dobiva-obogatena-tishina/

През юни Иран атакува два американски танкера в Оманския залив, а седмица по-късно свали американски разузнавателен дрон, намиращ се в Ормузкия проток. Целият пазар на петрол гледа към района. Но нищо не започва от днес.

Концепцията за сигурност

Когато съветската армия навлиза в Афганистан през 1979 г., страхът от наближаването на комунизма вече е изправил религиозната общност в Иран до стената. Тя съвсем скоро ще успее с много умели ходове да поведе обществото по пътя на модерната теокрация.

Шахиншах Мохамед Реза Пахлави се разболява от рак през 1978 г. и постепенно започва да отменя светските си изяви, включително повторното си посещение в България. В страна като Иран слабостта на шаха бързо е разчетена от религиозните водачи като възможност за отнемане на властта му. Той се лекува на Каспийско море и остава далеч от назряващата революция в Техеран. Съпругата му шахбану Фара Пахлави настоява да ѝ бъде назначен регент, за да спаси любимия си Иран, обгърнат от религиозното було, с което жените вече ходят по улиците на Техеран. Но шахът отсича: „Няма да допусна да станеш иранската Жана д’Арк.“ Светските му идеи са зачеркнати от аятоласите.

Но една идея остава – Иран да стане ядрена сила

Сред основните мотиви на управлението на шаха през 50-те години на ХХ в. са неговите националистически амбиции срещу арабите (иранците са персийски, а не арабски народ – б.а.), самозащита от желязната съветска хватка и контрол върху цените на нефта. Има два фактора, които забавят осъществяването на плановете му – отношенията с Щатите и фактът, че Иран никога не е бил нападан по негово време.

Но през 1980 г. Ирак атакува Иран и режимът на Саддам Хюсеин използва химически оръжия във войната. Това е удар по Иран и една от големите травми в новата история на страната. В доклад на ЦРУ, разсекретен през 2004 г., се описват опити на Иран да развие собствена химическа програма за самозащита чак към края на войната (1988 г.).

Религиозните хардлайнери в страната имат амбицията да запазят Иран на перфектната стайна температура в революционна готовност, да прокарат идеята за истиклял (независимост) и така да дърпат конците на всички външнополитически ходове.

Заплахите?

На картата около Иран са разположени Пакистан, Индия, Израел и тогавашният Съветски съюз, които развиват свои ядрени програми. Сунитските държави набират сила и се обединяват помежду си, вземайки контрола в ОПЕК. А когато отсъствието на ирански нефт не предизвиква „паника“ на пазара, остава един изход. Според аятоласите това е пътят към истиклял.

През 2002 г., в годишното си обръщение към Конгреса на САЩ, президентът Буш-младши забожда Иран в „оста на злото“. След най-тежкия атентат в американската история това е логично, но задава курсa в отношенията с Техеран чак до днес. Иранката Мариам описва най-добре ситуацията пред „Асошиейтед Прес“: „Не мисля, че [Буш] иска война с нас. Мисля, че той иска да установи връзка [с Иран], но не знае как, не може да разбере нашия народ и нашите управници.“

Все пак през есента на 2003 г. ислямската република спира своите опити за разработване на ядрени оръжия. Иран предлага на Щатите пълен достъп до центрофугите за създаване на ядрени заряди, както и готовност за съдействие в борбата срещу тероризма, помощ за стабилизирането на Ирак, спиране на материалната подкрепа за групировката „Хамас“. Това предложение е отхвърлено от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Натискът от крайните религиозни общности вътре в Иран прави преговорите трудни и думата на Европа се оказва решаваща. Така се стига до ключовото Парижко споразумение от 2004 г., с което Иран се съгласява да спре обогатяването на уран в замяна на засилено сътрудничество с ЕС на ядрено, търговско и политическо ниво.

Провалът на Франция, Германия и Великобритания идва след година, когато става ясно, че Иран подновява обогатяването на уран в провинция Исфахан. Следващите преговори са вече във формат Съвета за сигурност на ООН и Германия („5+1“). Точно те през 2006-та налагат санкции на Иран, като спират износа към страната на технологии, спомагащи за ядрената програма. Следващите години са белязани от преговори в Женева, Москва, Истанбул и Алмати, но без особен успех. В Иран аятоласите се борят и на втори фронт срещу консерватора Махмуд Ахмадинеджад, който спечелва втори мандат на президентските избори през 2009 г. с измама, след което започват протестите на Зеленото движение.

Ключът към доверието

Към края на първия мандат на Барак Обама взаимоотношенията между САЩ и Иран достигат своята връхна точка, а срещите на високо ниво са описвани като конструктивни. На новия президент Хасан Рохани се гледа като на вече добре познат визионер. Той е лице, което Западът възприема с доверие като важен участник в досегашните преговори за иранската ядрена програма. Ако бяха интервюирали Мариам отново, сигурно щеше да каже, че САЩ са намерили ключа за разбирането на Иран. В Женева се подписва Общ план за действие за отпадането на някои санкции срещу страната, а на 18 октомври 2015 г. Иран и „5+1“ официално приемат ядрената сделка. Това спира развитието на иранските ядрени амбиции за военно приложение.

Но страните в региона все още представляват проблем за Иран, тъй като само той е обект на толкова сериозни икономически санкции и липса на равностоен способ за отбрана. Според една от основните теории за ядреното въоръжение – тази на Кенет Уолц, ако всяка една страна на конфликт притежава ядрено оръжие, то никога не би било използвано, а би предоставило необходимата „имунизация“ и самочувствие, за да приспи напрежението.

На пръв поглед тази идея изповядват и аятоласите в Иран. Но през март 2016 г. кандидат-президентът Тръмп заявява, че една от първите му задачи ще бъде да сложи край на „чудовищната сделка“ с Иран. През декември същата година Конгресът гласува 10-годишно удължаване на срока на санкциите. Въпреки систематичните доклади, които потвърждават, че Иран се придържа към своите задължения от сделката, администрацията на Тръмп е решила да захвърли ключа към ислямската република. Президентът окуражава чуждестранни лидери да не правят бизнес с Иран, издава нови санкции, несвързани с ядрената програма на страната, и прави изказвания, които връщат разговора на двете страни няколко хода назад.

Европейското супертрио Мей–Меркел–Макрон изказва подкрепа за сделката, договорена от Обама, и се противопоставя на новия курс на Вашингтон. Междувременно на територията на Йемен се води хибриден конфликт между Иран и Саудитска Арабия, в който Иран подкрепя бунтовническите хути, а Саудитска Арабия се опитва да възстанови предишното правителство на Йемен. В началото на 2018 г. става ясно, че Иран нарушава ембаргото и изнася оръжия за хутите в Йемен.

Това е достатъчен повод за САЩ да обяви, че се оттегля от сделката с Иран и подписва още по-тежки икономически санкции срещу страната. Няколко дни по-късно на среща на Европейската комисия в София става ясно, че ЕС ще блокира искането на САЩ европейските компании да се присъединят към новите санкции.

Ударът срещу Иран е тежък – страната няма право да купува щатски долари, да търгува със злато, с ценни метали като алуминий и желязо, с въглища, софтуер; силно притиснат е и мобилният сектор в страната. Иран не може да купува пътнически самолети и храни от САЩ. В това време Европа одобрява финансов пакет в помощ на частния ирански бизнес. Техеран продължава да се придържа към договора, докато Тръмп прави изявление пред Генералната асамблея на ООН през септември м.г., че „иранските лидери сеят хаос, смърт и разрушение“, което напомня за предишната иранска роля в „оста на злото“. Втори пакет от санкции удря банковата и нефтената индустрия на Иран, морската промишленост и бизнеса на 300 нови предприятия. САЩ дава временно разрешение на Китай, Индия, Турция и някои други страни да внасят частично петрол от Иран.

Кой се интересува още от сделка с Иран?

На пръв поглед – не и Техеран, защото през май обяви, че спира да се придържа към договора, а през юни удари два американски танкера в залива при Оман. Едва седмица по-късно в Ормузкия пролив бе свален американски разузнавателен дрон, който според Иран се е намирал над неговата територия. Тръмп отвърна със санкции срещу върховния аятолах Хаменей и неговата администрация. Европа даде крачка назад, въпреки че за Иран ЕС е от изключителна важност. Тя прилага механизма „Инстекс“, който позволява на европейско-иранската търговия да ползва „наложен платеж“, като се заобикалят санкциите. Износът на машинната и транспортната немска индустрия правеха ЕС най-големия търговски партньор на Иран. За Европа поддържането на санкциите е тежък удар, затова прие ролята на укротителка спрямо „непослушния“ ирански режим.

Китай остава уютен заден двор за износ на ирански петрол, но само заради ниските цени, диктувани от санкциите. Жадната за енергия икономика бързо се ориентира към по-изгодни износители, като Русия и Саудитска Арабия. Така Китай не би имал интерес от международните санкции върху Иран, защото оскъпяват петрола в световен мащаб заради по-малкото играчи.

Израел е последната държава, с която аятоласите биха седнали на масата за преговори. Чувствата са взаимни. Бенямин Нетаняху извади доклад на израелското разузнаване, с който убеждаваше света, че Иран продължава обогатяването на уран въпреки сделката. За Израел поддържането на най-високо ниво международни санкции е част от сигурността на страната.

След това изостряне на напрежението и танца със саби на Тръмп в Саудитска Арабия, президентът Рохани вече бе готов да обвини САЩ, че пазят режим, отговорен пряко за убийството на Джамал Хашоги. Но истината е, че близостта със саудитския нефт е още от времето на Рейгън и Джордж Буш-старши.

Руски компании са ключови концесионери на находищата на нефт и газ в Иран. А страната предпочете руски ядрени централи за производство на електроенергия. Така интересът на Москва извън износа на оръжие се настани и в два от ключовите сектори на енергетиката. При това хвърляне на картите най-заинтересовани от сделка в икономически план се оказват Москва и Берлин.

За подготвящия се за втори мандат Тръмп е очаквано да изостри действията си по повод Иран, а вече не харесва и „Северен поток 2“ – газопровода между Русия и Германия. Тръмп е човек на делата и трябва да убеди бизнеса, че изненади на пазара няма да има, стига той да остане на власт.

Техеран започва да греши

В началото на миналата седмица стана ясно, че Иран е рестартирал „спящите“ центрофуги и е надвишил допустимите нива на обогатяване на уран, достигайки 5%, което е ясна демонстрация, че Техеран отказва подчинение спрямо договора от 2015 г. Сделката е на път да се разпадне, тъй като за производството на ядрена бомба е необходимо Техеран да достигне ниво на стойност 20% обогатяване на уран.

Още едно действие, с което Техеран надигна глава, е въоръженият опит за задържане на британски танкер в Ормузкия пролив. В сряда британският танкер, превозващ суров нефт, се е изтеглял от Персийския залив, когато получава заповед от Ислямския революционен гвардейски корпус (ИРГК) да промени курса си и да навлезе в ирански териториални води. По британски данни, три мореплавателни съда са обградили танкера преди намесата на кралската фрегата „Монтроуз“, която е добре подготвена да противостои на нападение срещу танкера. Фрегатата застава между танкера и иранските мореплавателни съдове и издава устно предупреждение срещу ИРГК, което осуетява опита за задържане на танкера.

Последните дръзки ходове на Иран демонстрират, че търпението се е изчерпало, както и че ефектите от санкциите са притиснали икономиката на страната до краен предел. Необходимо е Техеран да направи стъпка назад и да прецени рисковете от директна конфронтация, както и заплахите си за допълнително завишаване на нивата на обогатяване на уран. В историята войните започват, когато чашата на търпението на една от страните прелее. Допуска се грешка. А по всичко личи, че Техеран е предвидил още провокации.

Но иранците добре знаят, че идеята на шаха за истиклял на Иран изглежда невъзможна. А една персийска поговорка гласи, че планините не се срещат, но хората могат.

Заглавна снимка: Иранският президент Хасан Рохани © kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран от години закупува леко оръжие, муниции и „Калашници“ от България твърдят източници Кораб на санкционирана от САЩ иранска компания посети Бургас

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/irisl-shahr-e-kord-burgas.html

неделя 21 април 2019