Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/priyatelstvo-bez-granitsi-kak-kitaiu-ocharova-rusia/

Съществуват множество примери как държави с различна стратегическа култура се обединяват от идеята да наложат нов дневен ред в глобалната политика. В годините след края на Студената война Русия ревизира старите съветски доктрини и успява да изгради гъвкави механизми за влияние в системата на международните отношения, но тяхната ефективност едва ли щеше да е толкова очевидна без партньорството на Москва с Пекин. 

Ето защо си струва да си зададем въпроса дали съвременните тенденции в отношенията между Русия и Китай могат да бъдат възприети единствено през призмата на националния интерес, или съществуват споделени ценности, които карат Москва и Пекин да развиват сътрудничеството си?

Дали стремежът към многополюсен свят, така често присъстващ в речите на Владимир Путин и Си Дзинпин, не е просто външното лице на една доста по-грандиозна стратегия, целяща глобална подмяна на ценностите и правилата, на които стъпва системата на международните отношения след края на Студената война? И най-сетне, ще съумеят ли двете държави да начертаят червени линии помежду си, или наистина вярват, че тяхното сътрудничество може да се превърне в гарант за баланса на силите в глобалната архитектура за сигурност?

Русия и Китай – не един, а два свята

Слагането на знак за равенство между стратегическите култури на Москва и Пекин е сериозна теоретична и практическа грешка. Двете държави може и да имат сходна визия кои са техните стратегически опоненти, но политически и културно се различават съществено. Стратегическата култура на Китай вече беше засегната подробно в предишния материал, затова си заслужава да кажем малко повече по какво тя се отличава от руската, която възниква и се формира на няколко етапа. 

В началото следва да направим уточнението, че понятието „руска култура“ е неточно от научноисторическа гледна точка, защото авторите, които систематизират основните аспекти на руските културни образци, се идентифицират преди всичко като евразийци, а след това като руснаци.

Първите трудове, които систематизират последователно евразийството като идейно-философско учение, обясняващо Русия и нейната традиция, се появяват в България и са дело на руски белоемигранти, напуснали страната си след Октомврийската революция. Въпреки че много историци са склонни да търсят корените на руските идеи у автори като Константин Леонтиев, Николай Данилевски или Владимир Соловьов, класическата евразийска мисъл възниква с трудовете на Николай Трубецкой, Петър Сувчински и Пьотр Савицки. 

Така в първия етап на формиране на евразийската стратегическа култура нейното съдържание се свежда до три основни стълба. Първият е идеята, че самата Русия е Евразия – жив политически организъм, който е самобитен, защото не принадлежи нито към Европа, нито към Азия. В този смисъл ранното евразийство е идея, която категорично се противопоставя на това Русия да бъде причислявана към семейството на азиатските държави или към семейството на европейските. 

Вторият стълб е силно идеологизиран, тъй като той отрича Октомврийската революция, но хвърля вината за нея върху опитите на династията Романови да европеизира Русия. Ето защо евразийството в своята същност е отрицание както на азиатските, така и на европейските ценности. 

Третият стълб дефинира Русия като културно-политическо цяло, което съчетава строгата централизирана система на татарската Златна орда с православното наследство на Източната Римска империя (Византия). За евразийците външната политика на това културно-политическо цяло и на неговия исторически приемник СССР следва да бъде насочена към „месторазвитие“ – обединението на всички славянски народи в един огромен славяно-православен пояс под опеката на Москва. Тези идеи са ясно изразени в евразийските манифести от 20-те години на миналия век, а по-късно са подробно развити и от автори като Шахматов, Вернадски и Степанов.

Вторият етап във формирането на руската стратегическа култура е белязан от творчеството на съветския писател и философ Лев Гумильов, който в своя основен труд „Етногенезисът и биосферата на Земята“ създава теорията си за пасионариите, съгласно която легитимира съществуването на „евразийски суперетнос“, населяващ територията на тогавашния СССР. 

Гумильов твърди, че този етнос е източник на т.нар. пасионарии – лидери, които се намират под влиянието на самобитните евразийски ценности и руското православие. Те естествено се утвърждават като противообразци на политическите режими в западните демокрации, където политиците се избират от гражданите. По същество тази теория легитимира идеята за съветския вождизъм и това е причината, поради която книгите на Гумильов срещат толкова голяма подкрепа в ръководните среди на СССР.

Последният етап, който доизгражда стратегическата култура на Русия такава, каквато я познаваме днес, настъпва с написването на трудовете на небезизвестния руски философ и политолог Александър Дугин. Дугин създава неоевразийската концепция, съгласно която системата на международните отношения се намира в естествено и неизбежно (както той го дефинира) геополитическо противопоставяне между „сухопътните“ цивилизации начело с Русия и „морските“ начело със САЩ и Британия. 

В контекста на този сблъсък неоевразийството целеполага като основен приоритет в руската външна политика създаването на многополюсен свят, в който Москва и нейните партньори да могат да преследват външната политика в своите сфери на влияние, а всяка държава да бъде свободна сама да избира какви ценности да преследва. По същество тези идеи представляват отрицание на глобалния либерален ред, установен от САЩ след края на Студената война, и предвиждат възстановяването на старите сфери на влияние на Москва от времето на СССР. Това следва да бъде крайната цел на руската външна политика, така както е залегнала в идейните основи на неоевразийската философия, която възприема тези процеси като приоритет само за Русия и затова не предвижда създаването на система от съюзи, подобно на западната.

От два различни свята към единна външна политика

След като Русия и Китай са толкова различни като стратегическа култура, то кое е онова, което ги обединява? Отговорът е очевиден – стремежът им да променят баланса на силите, установен след разпадането на СССР. Макар и единна по своя характер, тази външна политика се възприема много различно от Москва и Пекин и следователно едно толкова просто обяснение не би могло да ни даде отговор на въпроса какви действително са отношенията между двете държави. Отправна точка за по-ясното им разбиране е самата концепция за „приятелство без граници“, която се превърна в крайъгълен камък на руско-китайските отношения в последните години. 

Тук е редно да направим уточнението, че формулата очевидно е лансирана и изцяло изградена от Пекин поради една много проста причина – в китайската външнополитическа философия не присъства геополитическата категория „съюзници“. Китай не дефинира държавите като съюзници или врагове и никога не е оцветявал политиката си в черно и бяло, освен ако не става въпрос за териториалната цялост и суверенитета му. Конфуцианското разбиране, че Пекин е центърът на вселената, продължава да доминира политиката на Китайската комунистическа партия и в този смисъл значението на всяка държава се определя от това до каква степен тя допринася за увеличаването или намаляването на глобалното икономическо влияние на Китай. В духа на тази концепция Русия заема особено важно място заради огромните си залежи на ресурси и ядрения си арсенал, който може да послужи като сдържащ фактор пред САЩ, тъй като на този етап Пекин все още не е достигнал ядрен паритет с Вашингтон.

В същото време между Русия и Китай не съществуват никакви договорености, които да надхвърлят рамките на икономическото сътрудничество или да обвързват двете страни със задължения да се защитават една друга. Първата двустранна инициатива за сигурност беше съобщена символично на 4 юли тази година и тя предвижда създаването на Евразийски клуб за сигурност, който да гарантира неприкосновеността на сътрудничеството между двете държави и да работи за постигането на многополюсен свят в системата на международните отношения. Прави впечатление обаче, че границите на този клуб се фокусират върху Евразия и по всяка вероятност той просто ще формализира някои механизми за обмен на технологии между двете държави. 

Това ще бъде необходимо за следващите десетилетия, тъй като, както стана ясно от думите на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, Америка възнамерява да създаде специална програма за подкрепа на Украйна, която да позволи на Вашингтон да ѝ отпуска редовна помощ в следващите десет години. Казано с други думи, Евразийският клуб за сигурност, който по всяка вероятност ще включва държавите от настоящата Организация на Договора за колективна сигурност, по-скоро ще превърне Русия в поредния източник на геополитическо влияние за Китай. По този начин преходът от рускоцентрична към синоцентрична архитектура за сигурност в Евразия окончателно ще приключи.

Най-съществената разлика във визията на Русия и Китай обаче си остава представата им върху какви механизми трябва да стъпва многополюсният свят. За Москва такива не следва да има, защото Русия неведнъж е демонстрирала, че за нея важи правилото на по-силния. Привилегията да си ядрена сила не е чужда на нито една държава, която разполага с оръжия за масово унищожение, но идеята, че по-силният винаги печели, е особено силно застъпена в руската външна политика и във визията на Русия, че Москва следва да има своя сфера на влияние. 

Концепцията за многополюсен свят на Китай, от друга страна, е далеч по-изтънчена и в този смисъл става привлекателна за онези държави, които не желаят да бъдат част от семейството на либералните демокрации. Тук има и един много важен фактор, който често се подценява от Москва. И Русия, и Китай отстояват тезата, че всяка цивилизация трябва да има свободата сама да избира образците, по които да се развива, но само Пекин следва този принцип във външната си политика.

И това не е изненада, тъй като доктрините, с които работи Китай, все пак имат хилядолетна история, която дори Културната революция не успява да заличи, докато доктрините на Русия в повечето случаи или копират американските, или се опитват да подражават на френските. Или казано накратко, ако Китай иска свят, основан на правила, то Русия иска свят, основан на силата. Това може да създаде разцепление в приятелството без граници в дългосрочен план. Но като вземем предвид, че Китай има навика да планира стратегиите си едва ли не с хилядолетия напред, то в бъдеще Русия вероятно ще е доста слаба, за да задава правилата в Евразийския клуб за сигурност. 

И нека не забравяме, че накрая опираме до ултимативния фактор, дефиниращ ролята на всяка държава в глобалната архитектура за сигурност – наличието на ядрен арсенал. Ако има нещо, което сдържа Китай да не бъде по-категоричен в позицията си Русия, това са руските ядрени оръжия. Москва разполага с най-големия ядрен арсенал в света и въпреки че доста експерти спорят каква част от него е в оперативна готовност, всички все пак са обединени от мнението, че в една ядрена война не може да има победител. 

Само преди няколко месеца в изтекли руски секретни файлове се появи информация, че Москва се е подготвяла да отговори при евентуална военна интервенция от страна на Пекин. Наличието на толкова сериозна стратегия за отговор означава, че Русия няма доверие на Китай и ако възстанови сферите си на влияние от бившия СССР, едва ли ще гледа на Пекин като на безграничен приятел. 

Видимо е, че Пекин има сериозни резерви към стратегията на Русия и поради сближаването ѝ със Северна Корея. Китайското влияние в Пхенян е въпрос на чест за Пекин от времето на Мао, а ако Путин и Ким Чен Ун наистина изработят трайни механизми за сътрудничество в региона, това ще постави под въпрос ролята на Китай като балансьор в отношенията между Северна и Южна Корея. Китай винаги е спазвал рационална дистанция от режима в Пхенян. Китайската комунистическа партия не би рискувала да развали икономическите си отношения със Сеул в името на недвусмислена подкрепа за Северна Корея. По същия начин и Сеул не би жертвал отношенията си с Пекин в името на безусловна подкрепа за остров Тайван. 

И разбира се, следва да отчетем, че китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти спира руския си колега от това да натисне червеното копче – доказателство, че Китай няма да рискува сферите си на влияние в Европа по линия на „Един пояс – един път“ само за да легитимира ядрения шантаж на Русия. По-скоро ще използва Москва като буфер, за да отслаби позициите на Вашингтон на Стария континент.

Ще стане ли приятелството предателство?

Това, разбира се, е съкровената мечта на повечето западни политици. В първите месеци след войната в Украйна Китай беше поставен под огромен международен натиск да осъди действията на Русия и да се разграничи от нея. Западът сякаш не разбира, че китайците нямат интерес Москва нито да спечели, нито да загуби тази война. Ако спечели, това ще обърне баланса на силите в Евразия. Ако загуби, Китай би останал сам срещу САЩ и техните съюзници в Пасифика. Удължаването на войната, от друга страна, би изтощило Америка и Европа, а неутралната позиция на Китай му гарантира образа на трета страна, която, както по-късно беше оповестено в китайското предложение за мир, призовава за мир и взаимно зачитане на суверенитета и на двете страни. 

И все пак нито един западен политик не успя да „вкара“ Китай в руската схема или да „изкара“ Русия от сметките на Пекин поради един много просто факт – триъгълната дипломация на Хенри Кисинджър вече е мъртва. В годините след Студената война неговата парадигма беше последователно отричана от политици като бившия американски президент Барак Обама и бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, които пренебрегнаха съветите на Кисинджър, че поучаването на Китай на тема „човешки права“ само ще го дистанцира от САЩ.

В този смисъл представите как Москва и Пекин се обръщат един срещу друг или как Си Дзинпин се скарва с Путин, са също толкова илюзорни (поне докато и двамата са на власт), колкото и схващането, че Западът може да спечели ядрена война с Русия. Най-малкото защото за Китай войната в Украйна е възможност Америка да бъде сдържана, без Пекин директно да участва в конфликт с нея. А за Русия различията между САЩ и Китай са възможност тя да сбъдне неоевразийската мечта на Александър Дугин за многополюсен свят. 

Краят на триъгълната дипломация всъщност полага и началото на преход от глобален либерален ред към двуполюсен модел, в който Китай остава сам срещу Запада и се насочва към приятелство без граници с Русия. За Русия това е добре дошло, тъй като в края на 2022 г. Украйна изглеждаше като победител, но в момента, в който Си Дзинпин кацна в Москва, нещата се промениха коренно. Путин придоби увереност, че не е сам, а диалогът със Си Дзинпин привлече още партньори, като Иран и Северна Корея.

Европа се раздели, тъй като част от нея не искаше да обръща гръб на Пекин, а и защото много европейски политици изразиха съмнение, че САЩ биха могли да спечелят стратегическа надпревара срещу втората икономика в света и нейния ядрен щит. Макар и този въпрос все още да остава отворен, е ясно, че без подкрепата на Китай Русия не може да спечели срещу Запада. И още: ако Вашингтон и неговите съюзници искат да надделеят в тази надпревара, те трябва да се върнат към стратегиите си от времето на Студената война или да извадят нов заек от шапката. 

За Русия това има огромно значение, тъй като, ако САЩ възродят триъгълната дипломация в един момент, а управлението в Китай се смени, тогава бъдещето на Евразийския клуб за сигурност определено може да се промени в посока по-голямо влияние за Пекин. Факт е обаче, че на този етап в най-удобна позиция се намира Китай, защото той няма да загуби в нито един от двата сценария за изхода от войната в Украйна, освен ако не излезе в директен сблъсък със САЩ, което ще доведе до Трета световна война. Пред Китай стои перспективата или да наследи огромния ядрен арсенал на Русия и нейните природни ресурси, или да се върне към доброто старо време, когато изигра ролята на доброто ченге срещу СССР. 

И все пак как ще завърши приятелството без граници? Не и като онова между Германия и СССР. Защото, както изяснихме, стратегическите култури на двете страни са различни, макар дългосрочната им външнополитическа цел да е единна. За Русия това приятелство по-скоро ще бъде една геополитическа епитафия, предшестваща постепенния упадък, към който ще тръгне страната след края на войната в Украйна. Това се обуславя от много фактори, като демографския срив в страната, жертвите, които тя даде във войната срещу Украйна, и изолацията ѝ в глобален план. От друга страна, възходът на Азия – не просто на Китай – е необратим, освен ако ядрените сили не загубят рационалното си мислене и не решат да впрегнат арсенала си в една последна, безсмислена война. Така че да, приятелството без граници ще продължи, но както обикновено става и в най-добрите приятелства, единият приятел надживява другия. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/predopredeleni-za-voyna-no-ne-suvsem/

Великите сили в индустриалната епоха винаги са показвали забележим уклон към войната, често опровергавайки историческата теза, че „цивилизованите нации“ не уреждат отношенията помежду си като варварите. Отношенията между САЩ и Китай до този момент сякаш са пощадени от горното правило, но това далеч не означава, че тяхната динамика няма да доведе до конфликт между двете ядрени сили. 

Тук е необходимо да се запитаме защо Вашингтон и Пекин не намерят обща формула за преодоляване на различията си, която ще може да гарантира мирния преход от еднополюсен към многополюсен свят. Проблемът с идеята за постигането на траен глобален мир и хармония се състои в това, че човечеството винаги е живяло много повече време в състояние на война, отколкото в състояние на мир. Както казва Кенет Уолц, един от бащите основатели на структурния реализъм, мирът е чупливо понятие не само поради естествената склонност на политиците да се стремят към власт, но и поради това, че глобалната архитектура за сигурност няма и не може да има един център. Тя е анархична по своя характер, а в рамките на една такава система мирът и войната са привилегия на глобалните Велики сили. 

Следователно вместо да търсим кой е глобалният виновник за турбулентните времена, в които живеем, може би е редно преди всичко да се запитаме: а не живяхме ли прекалено дълго в състояние на мир? Може би е редно да признаем, че независимо кой държи кормилото на глобалната политика, войната ще е геополитическа реалност, която не можем да избегнем, и това си проличава от многото конфликти, на които станахме свидетели в годините след 11 септември 2001-ва. 

В този контекст неизбежна ли е войната между САЩ и Китай, както твърди друг известен реалист – професорът по международни отношения в Харвард Греъм Алисън. Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да структурираме един по-задълбочен поглед върху бъдещето на американско-китайските отношения и дали двете държави най-сетне биха могли да изработят формула за мир, която да обори старата максима, че хората обичат повече войната, отколкото мира.

Към стратегическа надпревара с Китай: трите грешки на Запада

Любопитен факт е, китайската линия в политиката на САЩ е „връстничка“ на модерната американска дипломация, тъй като последната започва през 1899 г. с Испано-американската война, след която САЩ официално получават признание, че са една от Великите сили. В същата година държавният секретар Джон Хей лансира своята доктрина за „дипломация на отворените врати“, чиято цел е овладяването на Далечния изток и неговите ресурси. Като основно направление на тази политика се оформя увеличаването на американските инвестиции в Китай и изтласкването на влиянието на европейските империи и Британия от регионa. 

Подобна политика е действително успешна, защото по това време в Забранения град все още властва династията Цин, която приема западното влияние като гарант за съществуването си. Скоро обаче става ясно, че това не е така, тъй като династията пада от власт, а САЩ решават да пренасочат подкрепата си към изграждането на модерна китайска република, която да се съпротивлява на нарастващото имперско японско влияние, застрашаващо позициите на Лондон и Вашингтон в Азия. 

След Втората световна война политиката на отворени врати към Китай е преустановена, тъй като на власт в Пекин идва Мао Дзъдун, който изпраща свои войски срещу американската помощ за Южна Корея по време на Корейската война. Тези антагонистични отношения обаче не траят дълго. През 1972 г. президентът Ричард Никсън и неговият съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър решават да започнат сближаване с Китай, което Кисинджър дефинира като триъгълна дипломация, имаща за цел да сдържа СССР и да помогне на Вашингтон да разцепи социалистическия лагер. Успехът на тази доктрина до голяма степен гарантира победата на САЩ в Студената война, защото на Москва ѝ се налага да „воюва“ не срещу един, а срещу два противника. 

Какво довежда до трансформирането на отношенията между Вашингтон и Пекин в състояние на стратегическа надпревара и дали те можеха да бъдат различни сега? В най-голяма степен отговорът следва да бъде търсен в три стратегически грешки, които САЩ допускат след края на Студената война. 

Първата от тях е свързана с последователното отричане на триъгълната дипломация и с идеята, лансирана от учени като Франсис Фукуяма, че старият принцип за баланса на силите не е приложим към съвременните реалности, тоест САЩ нямат повече нужда Китай да бъде техният буфер пред Русия. 

Така Пекин е поставен в унизителната ситуация на огромна американска фабрика и източник на евтина работна ръка. Единствената причина, поради която се примирява с тази роля за продължителен период, е, че Китайската комунистическа партия (ККП) си поставя за цел страната да стане глобален актьор, тъй като в тогавашния еднополюсен свят има място само за един победител в Студената война. 

Опитът недемократичните режими да бъдат изолирани в отделен пояс като „групата на държавите разбойници“ всъщност има обратен ефект – те се консолидират срещу САЩ, а Пекин решава да ги сложи на животоподдържащи системи, за да балансира влиянието на Америка.

Втората стратегическа грешка дойде с доктрината на Буш-младши, която проповядваше, че всяка нация трябва да избере на чия страна да застане – на САЩ или на терористите. Това автоматично легитимира стремежите на Русия да се завърне на глобалната сцена, този път „преоблечена“ като американски съюзник срещу талибаните. В този дух беше и първият президентски мандат на Владимир Путин, който беше описван на Запад като „модерния“, „новия“ руски политик, загърбил спомените от Студената война в името на глобалната война срещу терора, и до когото Буш застана редом, за да уважи военния парад на Червения площад през 2005 г. 

Същевременно Америка е започнала сериозно да задлъжнява на Китай, защото Пекин отпуска изгодни кредити, с които Буш финансира военните си интервенции в Ирак и Афганистан, след като Конгресът последователно отказва да му гласува бюджет. Доминацията на долара започва да се топи, като за пръв път американската валута отстъпва позиции на еврото и така тя вече не може да обслужва повече от 48% от световните разплащания. Влизането на китайския юан в кошницата с резервни валути през 2016 г. беше и червената лампа за Вашингтон, но тя светна в момент, когато двете икономики бяха толкова свързани, че нямаше как да водят открита търговска война. 

И накрая, като трета стратегическа грешка следва да отбележим, че въпреки всичко САЩ продължават да възприемат Китай като класическа социалистическа държава, която неизбежно ще се разпадне, както се случи с СССР. Такова схващане обаче е силно подвеждащо, защото, за разлика от СССР, Китай няма претенция да изнася социализъм с китайски характеристики или да строи глобално социалистическо общество. Експанзионизмът на Москва от съветско и постсъветско време не присъства във външнополитическите доктрини на Пекин (или поне не толкова открито), а е заменен от обаятелния образ на неоконфуцианската етика и от стремежа за справедлив многополюсен свят. 

В очите на САЩ и техните съюзници либералната демокрация продължава да бъде формулата, към която всички трябва да се стремят. Но когато китайските политици говорят, че в света има място и за САЩ, и за Китай, а американските им колеги изключват такава възможност, образът на Америка търпи непоправими щети за сметка на Пекин.

Може ли Америка да победи Китай?

Накратко, ако Америка и Китай бяха партньори по време на Студената война, то днес вече техните отношения се намират в състояние на стратегическа надпревара. Затова и светът, в който живеем, е двуполюсен, а не многополюсен – единият лагер се състои от държавите, които принадлежат към семейството на либералните демокрации, а другият е на тези, които не се самоопределят като такива. И те не са малко. 

Въпросът дали Вашингтон може да спечели този сблъсък, тормози съзнанието не само на Европа, но и на съюзниците в Далечния изток, каквито са Япония, Южна Корея и Австралия. Всъщност отговорът е много прост: САЩ могат да победят Китай на бойното поле, но трудно ще го направят в нова Студена война. Тук е мястото да кажем, че една конвенционална война между Вашингтон и Пекин – каквато я описва Греъм Алисън – несъмнено ще прерасне в ядрен конфликт, а в такава война няма да има победител. Колкото и да са съвършени оръжията на двете държави, с каквито и технологии да разполагат, подобен конфликт ще доведе до пълното им разрушение. В крайна сметка никой китайски лидер не би толерирал посегателство върху Тайван по същия начин, по който никой американски президент не би оставил атака над американска територия ненаказана. Паралелите с Пърл Харбър не са лишени от основание, но в крайна сметка вече живеем в ядрена ера, а не във времето на колониалните империи.

Американската победа в една нова Студена война не е гарантирана и защото триъгълната дипломация в момента е обърната срещу Вашингтон. В подобен конфликт на Америка ще ѝ се наложи да се противопостави не само на Китай, но и на Русия. Тук с пълна сила идва и болезненият факт, че заради ангажиментите си към Украйна САЩ не могат да изпреварят Китай по производство на оръжия, а опитите на Джо Байдън да възстанови ореола на Америка като лидер на свободния свят е помрачен от кандидатурата на Доналд Тръмп. 

Перспективата между Русия и Китай да се появят непреодолими различия също изглежда доста далечна, защото всеки опит на Запада да притисне Пекин по тази линия среща логичен въпрос от другата страна: какво би спечелила китайската страна, ако развали отношенията си с руснаците? Към това се прибавят и ядрените амбиции на Северна Корея, чието сближаване с Русия в началото беше приемано от Запада като геополитическа екзотика. Уви, оказа се, че именно благодарение на Пхенян Москва разполага с достатъчно стратегически ресурси, за да продължава военните си действия срещу Украйна.

Потенциалната опасност Америка да загуби геополитическата надпревара с Китай идва и от кризата на американската средна класа. Исторически факт е, че по време на Студената война американската средна класа е 78% от населението, което дава повод на президента Джон Кенеди да я обяви за гръбнак на обществото и гордост за либералните демокрации. Това пленява сърцата на много хора, искащи да сбъднат американската мечта, за да живеят, най-просто казано, добре. Но тази средна класа е ликвидирана през 80-те години с инжектирането на огромни средства от американската социална държава в производството на оръжия и космически сателити. Войната с глобалния тероризъм и икономическата криза в САЩ от 2009 г. свиват броя на гражданите, които се самоопределят като средна класа, до 35%. Това накара все повече избиратели да се насочат към кандидати като Барак Обама. 

За жалост, Обама не успя да възстанови социалната държава в САЩ, а най-страшното беше, че този неуспех се дължи на факта, че много демократи в Америка обявиха „Обамакеър“ за „социализъм с американски характеристики“ и така открехнаха вратата към кандидатурата на Тръмп. 

Казано накратко, победата в Студената война направи САЩ глобален лидер, но същевременно спомогна за формирането на мощна олигархия, която превърна американското здравеопазване в привилегия на богатите, разсъждаващи на принципа „по-добре свободни, но неравни“. В тези условия американската мечта навлиза в дълбока криза, а особено привлекателни стават политическите наративи за „алтернативите“ или „третия път“. Те изглеждат смешно и неубедително от устата на руснаците, но когато Китай започна да формира своя средна класа – феномен, характерен уж само за развитите демокрации, и когато китайските университети изпревариха американските по брой научни статии, в САЩ започнаха сериозно да се замислят на какво се дължат тези процеси.

Ами ако немислимото се случи?

В обобщение, крайно време е да признаем немислимото за поколения американски автори: Китай може да спечели новата Студена война и всяка либерална демокрация трябва да е готова за този сценарий. Причините няма да са нито идеологически, нито политически, а чисто прагматични – ако средната класа на Запада продължи да изчезва, а границата между бедни и богати да расте, много европейци и американци ще си зададат въпроса дали демокрацията, в която живеят, е онзи идеал, който пленява сърцата на свободните хора и печели Студената война. 

Пекин не претендира, че е непогрешимият глобален лидер, нито че социализмът с китайски характеристики е онази перфектна система, която ще донесе траен мир. За САЩ, разбира се, това са басни, тъй като те стъпват върху аргументи, които американската икономическа философия отхвърля по презумпция. Но за много европейски държави, особено за тези в Източна Европа, липсата на средна класа е огромен проблем, който води до нуждата от преосмисляне на идеята, че либералната демокрация е универсална ценност. 

Нещо повече, концепцията на Китай за ненамеса във вътрешните работи на своите партньори звучи привлекателно за въпросните партньори, за фасадните демокрации и не на последно място – за крайните националисти, които ясно си дават сметка, че да си американски съюзник е не просто привилегия или възможност да паразитираш управленски. То си има цена – САЩ не толерират нито корупцията, нито нарушаването на човешките права и в този смисъл изискват от съюзниците си постоянни усилия за гарантиране на правовата държава и прозрачността в съдебната система. 

По сходен начин стоят нещата и с въпроса, който американските лидери често обичат да задават на европейците, спорещи с тях: „А вие в какъв свят искате да живеете – американски, руски или китайски?“ За Европа отговорът на този въпрос е очевиден, но обективно погледнато, можем ли да кажем, че светът може да бъде изцяло доминиран от САЩ и за колко дълго? И ако Америка на Байдън вече доказа, че успява да сдържа своите опоненти в няколко направления, дали ще може в един момент да воюва за своите съюзници на няколко фронта?

Същевременно следва да отбележим, че краят на еднополюсния свят съвсем не означава, че САЩ се намират в състояние на неизбежен упадък. Или поне не толкова бърз, колкото този на Русия. Вашингтон все още може да възстанови живителната сила на своята демокрация, като работи за разширяването на средната класа, за да докаже, че да живееш в условията на либерализъм е добре не само защото си политически свободен, но и защото имаш икономическата свобода да си го позволиш. 

Но това ще изисква от Вашингтон две огромни жертви. Първата, разбира се, засяга неговото глобално лидерство. Рано или късно Америка ще трябва да раздели сферите си на влияние с Китай – това можеше да се избегне след края на Студената война, ако американците се бяха фокусирали да сдържат появата на потенциални хегемони, а не да конвертират недемократични режими в демокрации. Последната такава възможност беше пропиляна по време на администрацията на Обама, когато президентът и тогавашният китайски лидер Ху Дзинтао се срещнаха и потвърдиха, че САЩ и Китай не трябва да воюват, а да работят заедно за мир. Това беше удобен момент двете страни да установят нов баланс на силите, в който да разрешават спорните си въпроси на полето на глобалната икономика, а не чрез надпревара във въоръжаването. Но явно липсваше политическа воля. 

Втората жертва следва да бъде възстановяването на социалната държава в САЩ, което може да стане само ако във Вашингтон седне президент от калибъра на Линкълн, който да обедини отново Щатите и да убеди богатите, че трябва да работят не за своето бъдеще, а за бъдещето на Америка. Не, този човек определено не може да бъде Доналд Тръмп, защото, преди да стане президент, той самият беше един от най-богатите американски олигарси. Ветеранът от Студената война Джо Байдън пък просто няма енергията да се справи с толкова амбициозна задача.

Тогава как би изглеждал един свят, в който Китай излезе победител от надпреварата със САЩ? Такъв свят сам по себе си ще бъде многополюсен, защото всяка по-силна държава ще може да се разпорежда в своята сфера на влияние, но на практика Пекин ще има икономическите инструменти, с които да налага ключовите решения в глобалната политика.

И точно тук на преден план излиза истинската причина, поради която Вашингтон се стреми да елиминира Китай от състезанието за глобално лидерство. В един свят с център Китай ще има европейска, африканска, азиатска зона на влияние, но глобалният икономически суверен ще бъде само един – Пекин. Така Пекин на практика ще измести американския икономически елит от неговата доминираща позиция и ще го замени с китайски.

Самата идея азиатска държава да движи глобалните финанси ужасява западния свят, тъй като благодарение на колониалното си минало и традиции Западът винаги е гледал на азиатските народи като на общества, които не са достигнали възвишените образци на Ренесанса, Просвещението, класицизма, демокрацията и следователно не трябва да управляват, а да бъдат управлявани.

Китай от своя страна също може да допусне стратегически грешки, които да му костват надпреварата с Америка. Една от тях е да изгуби легендарното си търпение и да излезе срещу Вашингтон, докато все още не е постигнал паритет със САЩ. Склонността на много китайски политици да подценяват Америка е също толкова подвеждаща, колкото и увереността на американците, че лесно могат да победят Китай. 

Втората грешка би била, ако ККП дотолкова си хареса Путин, че в един момент реши да поеме по пътя на пълната и тотална централизация, отрязвайки конфуцианското наследство на Китай от политическите му доктрини. Това ще ликвидира наследството на Дън Сяопин, ще русизира страната и така наистина Китай ще заприлича на Русия. За да се случи това обаче, неомаоистката фракция в ККП трябва напълно да измести останалите, което на този етап изглежда невъзможно поради нежеланието на китайците да рискуват икономическите си отношения със Запада и с останалите азиатски държави на цената на пълно и всеобхватно сближаване с Москва. 

Ето защо ключово за страната ще бъде поколението от лидери, които ще наследят Си Дзинпин. Тяхната отговорност ще бъде двойна – как ще изглежда Китай отвътре и какво ще бъде неговото лице пред останалите държави.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/za-kitay-evropa-i-chervenite-linii/

Дебатът за мястото и ролята на Китай в глобалната политика става все по-динамичен в последните няколко години, което естествено налага необходимостта от по-дълбокото осмисляне на страната не просто като субект в системата на международните отношения, но и като отделно културно-политическо цяло, което съществено се различава от западната представа за модерна държавност. 

В този смисъл съществуват множество концепции как следва да се възприема Пекин, и все пак най-общо те могат да бъдат разделени в две групи. Първата включва класическите школи в глобалната политика, като реализма, неолиберализма и функционализма. Те разглеждат Китай като велика сила, която – макар и със своя самобитна култура – не се различава от останалите велики сили по отношение на целите и стремежите във външната си политика. 

Въпреки различията във визията си за структурата на международната система учени като Джоузеф Най, Алистър Джонсън, Джон Миършмайър, Франсис Фукуяма и Чарлс Купчан виждат в китайската външна политика една различна като ценности и инструменти система за вземане на решения, която всъщност е ориентирана към създаване на глобална архитектура за сигурност, доминирана от Пекин. 

На другия полюс са набиращите сила азиатски концепции с автори като Йен Сюетун, Цин Яцин, Тан Шъпин и Джае-Хо Чунг, които виждат във възхода на Китай възможност за постигане на хармония в глобалната политика и мирно разрешаване на конфликтите в горещите точки на света. 

Сблъсъкът между тези фракции в научната литература става все по-отчетлив, но ги обединява стремежът да обяснят Китай, който като идеи изглежда някак си далечен и неразбираем за западния човек, но като влияние е все по-близък и осезаем.

Как изглежда Китай след Гражданската война

Част от авторите, които се опитват да систематизират китайските външнополитически доктрини, често правят грешката да подхождат към тях едностранно, без да са запознати в дълбочина с идеите на бащите основатели на съвременен Китай. Това се дължи или на липсата на лингвистични познания, или на факта, че по-голямата част от теоретичните инструменти за анализ на политическите идеи са плод на западните автори, които задават основните направления в развитието на международните отношения след края на Втората световна война. 

Или казано накратко, няма как да осмислим китайската политика днес, ако четем само Си Дзинпин или само Конфуций. Основен принцип в азиатските философии е взаимовръзката, която съществува между отделните философски категории и която коренно се отличава от системата, представена ни от Хегеловата диалектика. В този ред на мисли модерната китайска политика представлява своеобразна идеологическа сплав от идеите на постреволюционните китайски лидери и културното наследство на Конфуций, Лаодзъ и Мъндзъ. 

Предобразите на модерната китайска концепция за външна политика следва да се търсят доста по-рано, в трудовете на Ли Даджао – възпитаник на елитния японски университет „Васеда“, и на неговия съмишленик Чън Дусиу. В първите дни след падането на династията Цин двамата създават социалистическата партия на Република Китай. В своите книги, които по-скоро носят духа на манифести, Ли и Чън обявяват, че Китайската република следва да изгради мощна и стабилна политическа система, която да е в състояние да се еманципира от западното влияние, провалило династията Цин, и да обедини азиатските народи. 

Тези идеи вдъхновяват крайните националистически фракции в Китай, но срещат сериозна съпротива в лицето на комунистическия лагер, който обвинява Ли и Чън, че на практика приравняват китайският социализъм с японския империализъм. Разколът се задълбочава и води до края на Обединения фронт срещу японците и началото на Гражданската война между партията Гоминдан начело с Чан Кайшъ и Комунистическата партия на Мао Дзъдун. 

След победата на Комунистическата партия и оттеглянето на Чан Кайшъ на остров Тайван, Мао Дзъдун създава Китайската народна република и в първите си речи осъжда идеите на ранните китайски социалисти като незрели и силно повлияни от японската окупация.

Първият етап, в който се формират модерните китайски външнополитически доктрини, е белязан от нов идеологически сблъсък, който се води между две комунистически фракции. Първата обединява героя от Гражданската война маршал Лин Бяо и един от най-близките съмишленици на Мао – Хуа Гуофън. Лин и Хуа настояват за изграждане на политическа система, която копира съветската и следва идеите на маоизма. За разлика от СССР обаче, крайните крила в Китай стигат по-далеч, като настояват, че маоизмът цели не просто победа над капиталистическата класа, а унищожаване на пазарните сили и замяната им с военизирана политическа система. 

На този план се противопоставя „градското“ лоби в ККП начело с бъдещия премиер Джоу Ънлай, който счита, че пазарните сили не бива да се унищожават, а напротив – могат да се използват за целите на китайското благоденствие и еманципирането на страната както от Запада, така и от СССР. 

Пред Мао Дзъдун стои нелеката задача да обедини тези две крила и затова създава своя визия, съгласно която съществуват няколко свята, поделящи се в три групи: суперсили (по това време САЩ и СССР), империалисти (Япония и Западна Европа) и трети свят начело с Китай. По същество тази теоретична постановка отразява древното китайско схващане за Пекин като център на познатия свят. Теорията за трите свята става ключова за развитието на Китай до смъртта на Мао, а движеща сила на китайската външна политика става Джоу Ънлай. След смъртта на Сталин Хрушчов осъжда теорията на Мао в частта ѝ, приравняваща Вашингтон с Москва, което води до китайско-съветската схизма.

След смъртта на Мао и мимолетното управление на Хуа Гуофън започва вторият етап във формирането на китайската външна политика, който е белязан от дънизма – системата от идеи, лансирана от новия китайски лидер Дън Сяопин. 

Дънизмът заклеймява Културната революция и Големия скок напред като „двете големи грешки на Председателя Мао“, но не подлага на ревизия теорията за трите свята. На практика обаче външната политика на Дън е насочена към изграждането на стабилни връзки със САЩ и въвеждането на смесен тип икономика, която интегрира в себе си пазарни елементи. 

Големият успех на Дън не е единствено бурното икономическо развитие на Китай, но и фактът, че Пекин и Вашингтон успяват да постигнат консенсус за отношенията между САЩ и Тайван. Така през 1979 г. американският президент Джими Картър едностранно прекратява договора за взаимна отбрана между Вашингтон и Тайпе. Иронично, но както историята често си прави шеги, Мао Дзъдун и Дън Сяопин успяват в това, в което хилядолетните императорски династии се провалят – обединението на Китай.

Стъпвайки върху направеното от предшествениците им, следващите китайски лидери Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао изграждат външнополитическата концепция за мирния възход на Китай (中国和平崛起). В резултат на нея страната успява да изгради привлекателен образ, своя мека сила, която води до превръщането ѝ във втората икономика в света.

Китайската външна политика в наши дни

За европееца и западния човек изобщо съвременен Китай може да бъде осмислен най-добре чрез понятието „стратегическа култура“, което обозначава системата от вярвания и идеи, залегнали в управлението и политиката на една страна. Периодът на управление на настоящия президент Си Дзинпин е ключов за това осмисляне, тъй като голяма част от идеите му са нови, макар че погрешно са приписвани на негови предшественици.

Това е и най-често срещаната грешка при анализа на системата от концепции, която носи името „Мисълта на Си Дзинпин“ (习近平新时代中国特色社会主义思想). Да се сравнява сегашният китайски лидер с Мао Дзъдун, бившите съветски лидери или пък с който и да е друг китайски политик е силно подвеждащо. Онова, което най-много отличава Си от предшествениците, е не начинът, по който управлява, или външната политика, която води, а неговото динамично разбиране за марксизма. 

Идеята, че статичните категории на Маркс могат да бъдат обогатени и доразвити от конфуцианската диалектика, е ключова за мисълта на настоящия китайския президент. 

Това е и първоизворът на неговите идеи за национално обединение на Китай, благоденствие на китайския народ и засилване на ролята на ККП като гарант за сигурността на страната. Това е и причината, поради която Си ревизира концепцията на предшественика си Ху Дзинтао за мирен възход на Китай (中国和平崛起), заменяйки го със своята доктрина за мирно развитие на страната (中国和平发展). 

Първият компонент е културното наследство на конфуцианството и даоизма. Идеите на Конфуций, че Китай е центърът на света – Поднебесната империя, която крепи вселената, – са политически екстраполирани в контекста на китайската доктрина за тиенся (天下) – създаването на система от отношения между Китай и останалите държави, в която всеки китаец допринася за благоденствието на китайския народ в политическо, културно и икономическо отношение. 

Китайците, съгласно конфуцианските разбирания, са синовете на тази империя, която са призовани да населяват, съхранявайки нейната самобитна култура. Строгата йерархия в обществото се разглежда като гарант за ефективното му функциониране и за сигурността му, а поддържането на модерни и високотехнологични въоръжени сили – като необходимост за съществуването му. 

Даоистката диалектика също има отношение към политическото развитие на Китай най-вече в частта, която насърчава всеки за самокултивиране в полза на обществото до превръщането на гражданина в сиен (仙) – съвършения човек, по подобие на древните божества в китайската митология. Идеята, че добрият гражданин спазва законите, не е чужда на западните школи, но в Китай тя се разглежда като необходимост, която произтича от философската потенция на човека да бъде съвършен.

Вторият компонент разглежда външнополитическото развитие на Китай като изконно свързано със социализма с китайски характеристики. В този смисъл политическите идеи на Си Дзинпин не ревизират постулатите на дънизма, а ги потвърждават с едно допълнение – че икономическите реформи в Китай не могат да бъдат съпътствани от политически, тъй като последните ще отслабят властта на ККП.

Схващането, че социализмът, макар и с китайски характеристики, трябва да остане социализъм, е червената линия, отвъд която Пекин разглежда всяко поставяне на този модел под въпрос като намеса във вътрешните му работи. По тази причина покойният вече държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър често съветваше политиците във Вашингтон да не поучават Китай по въпроси като човешките права, тъй като китайците го възприемат като намеса в политиката си. Всъщност самият Кисинджър има друго предвид: трудно може да убедиш държава с хилядолетния история, че моделът ѝ следва да бъде ревизиран. Това би имало обратния ефект; би изострило отношенията между Китай и Америка и всъщност точно това се случи.

Третият аспект от китайската външна политика се отнася до т.нар. военен патернализъм, провеждането на дълбоки реформи в Народната освободителна армия на Китай (НОАК) и изграждането на образа на „добрия войник“ чрез постигането на баланс в принципа „три правила за дисциплина и осем точки на внимание“ (三大纪律八项注意), които задават контурите на моралния облик на китайските въоръжени сили в очите на гражданите. Тук, разбира се, се добавя и стремежът на Пекин да разшири ядрения си арсенал като гарант за своя суверенитет. Това често се интерпретира от останалите ядрени сили като агресивна политика, насочена към надпревара във въоръжаването, но е факт, че Китай е единствената ядрена държава, която е възприела в своята доктрина принципа, че няма да използва ядрени оръжия първа (no-first-use policy). 

Стремежът към надпревара във въоръжаването трябва да се търси по-скоро в огромните усилия, които ККП положи, за да създаде високотехнологични оръжия за ранно реагиране в случай на вражеска атака, а не в грандиозни демонстрации и паради по подобие на руските. 

На четвърто място следва да отбележим, че няма как да разберем китайската външна политика, без да изясним нейната концепция за разрешаване на конфликтите в глобален план. Тя е най-добре изразена от Фуданската школа и от нейния основател проф. Тан Шъпин, който посочва в своята теория, че когато между две държави съществува дилема на сигурността, не е задължително тя да прерасне в конфронтация. За разлика от реалистките теории (например тази на Греъм Алисън, която разглежда войната между една доминираща сила и нейния набиращ сила опонент като неизбежна), Тан представя алтернативен прочит, съгласно който конфликтът може да бъде избегнат, ако две държави хармонизират интересите си. 

Виждаме такива опити при последните срещи между Си Дзинпин и Джо Байдън, а бъдещото развитие на американско-китайските отношения най-вероятно ще е големият тест за теориите на Алисън и на Тан.

Накрая, но не на последно място идва стремежът към национално обединение на Китай. Този момент е втората голяма червена линия за китайците както по отношение на Тайван, така и на Тибет. И тук причините не са чисто политически или стратегически. Във философски план това ни връща отново към конфуцианското разбиране, че всички китайци принадлежат към един народ и в този смисъл тяхното единство е дълг за всеки лидер.

В политически план и Тайван, и Тибет се разглеждат като част от Китай по силата на договореностите със САЩ и липсата на тайванско представителство в ООН. Но най-вече този стълб в китайската външна политика е отрицание на тайванската идея, че Тайпе, а не Пекин е центърът на китайското политическо цяло. 

Големият тест за Китай: Европа

Ако САЩ бяха онези, които развиваха отношенията си с Китай в продължение на десетилетия и заедно с Пекин сдържаха СССР по време на Студената война, днес Европа е тази, която може да помогне на китайците да съхранят своето икономическо влияние в глобален план. 

Съгласно китайската концепция за тиенся Европа представлява съвкупност от държави, които имат различна тежест в китайската външна политика в зависимост от икономическата си мощ и политическото си влияние. Така например Централна и Източна Европа имат много по-голямо значение за Китай от Западна Европа, тъй като те са мостът, чрез който инициативата „Един пояс – един път“ разпростира влиянието си на Стария континент. 

Ако погледнем България, ще видим, че нашата страна е важен партньор за Пекин, тъй като Китай е третият по големина търговски партньор и втората по значимост дестинация за износ. Ето защо отношенията между двете държави бяха издигнати в ранг на стратегическо партньорство, а България беше изместена от графата „държава с нисък приоритет“ в „държава със среден приоритет“ за „Един пояс – един път“. Нещо повече, Централна и Източна Европа са важни за Китай, защото са част от друг регионален формат – 14+1, който гарантира свободен достъп на Пекин до европейските пазари. 

Именно поради тази причина след началото на войната в Украйна Китай направи изрични договорки с Русия, че интересите му в региона не трябва да пострадат от действията на Москва. Можем убедено да кажем, че вакуумът, освободен от руското влияние в тези европейски държави постепенно започва да се запълва от Китай. За Европа ще е голям проблем да наложи червени линии на централно- и източноевропейците в отношенията им с Китай по две причини.

Първо, защото самият Европейски съюз е изключително зависим от китайската икономика и второ, защото всяко разкачване от Китай ще има сериозни щети конкретно върху икономиките на страните от Централна и Източна Европа. Държавите в еврозоната донякъде може и да избегнат или да смекчат тези ефекти, но не се знае какво ще се случи с България и Румъния например, които все още не се разплащат в евро.

Извън този приоритетен пояс попадат големите европейски икономики, като Франция, Италия и Германия, а също и държавите, които не са част от „Един пояс – един път“. Към тях Пекин има двустранен подход най-малкото защото те не могат да бъдат вместени в един огромен икономически проект. Франция винаги е била разглеждана като партньорска страна заради сравнително балансираните ѝ отношения със САЩ, а Германия – като силно зависима от Вашингтон държава, която, макар и икономически лидер на Европа, не може да разчупи американското влияние. 

От другата страна са държави като Италия, която излезе от „Един пояс – един път“, или прибалтийските страни, които напуснаха инициативата 17+1, редуцирайки броя на участниците до 14. Отношението на Китай към тях беше достатъчно видимо при европейската обиколка на президента Си Дзинпин – той предпочете за свои спирки единствено Франция и Унгария. В този смисъл бъдещето на китайското влияние в тези страни много зависи от това дали Америка ще задържи доминиращата си роля в Европа, или ще се отдръпне. Факт е, че дори Франция не би могла да тушира ефектите от пълно икономическо разкачване с Китай, но поне докато Париж и Пекин се разплащат в евро или в долари, а не в юани, тези перспективи изглеждат далечни.

Третият пояс включва държави, които не са част от Европейския съюз и НАТО и по тази причина са потенциално най-близките партньори на Китай. Такъв пример е Сърбия, която винаги е спрягана за руското прокси на Балканите. Макар и осезаемо, руското влияние в Сърбия отдавна не е същото като преди. Откакто започна войната в Украйна, Белград бавно се еманципира от Русия и я замени с Китай – геополитическа трансформация, която придоби завършен вид със закупуването на китайски противоракетни системи.

Допълнителното задълбочаване на партньорските отношения между двете страни циментира статута на Сърбия като отправна точка за китайското присъствие на Балканите, а големият губещ от всичко това беше Русия, която нямаше какво да предложи на сръбските управляващи, тъй като всичките ѝ ресурси отиваха на фронта в Украйна. В перспектива китайското влияние в страната ще продължи да се засилва, докато напълно измести руското, а Москва ще остане просто като част от историческата памет на сърбите в контекста на нейните отношения с Пекин.

За Китай червените линии в отношенията с Европа са три: Тайванският въпрос, бъдещето на „Един пояс – един път“ и политическата реторика на европейските лидери по отношение на китайското управление. Или казано с други думи, отношението на Пекин към отделните държави ще зависи от това дали те следват политиката на единен Китай, дали участват в икономическите формати като „Един пояс – един път“ и до каква степен критикуват действията на китайското ръководство. Така ще бъде подредена и новата пирамида от интереси на Китай предвид нарастващата конкуренция със САЩ и опитите на Вашингтон да смекчи икономическите ефекти от войната в Украйна. 

За разлика от Китай, Европейският съюз още не е очертал ясно своите червени линии, което създава впечатлението, че лидерите на Съюза не са единни в позициите си и не желаят отношенията с Пекин да бъдат решавани на общоевропейско равнище. Единствената последователна линия, следвана от Европа, всъщност е тази на САЩ, които припомнят на Китай, че не трябва да помага на Русия в Украйна.

За някои политици това е просто въпрос на политическо оцеляване, защото, ако икономиката на страните им рухне, те ще загубят позициите си. За други отношенията с Китай минават задължително през осмисляне на отношенията с Русия и САЩ. Но липсата на единство определено създава проблеми за Европа, защото, ако континентът е наясно какво да прави в отношенията си с Вашингтон и Москва, то за Пекин все още има сериозно колебание. 

Китай от своя страна няма съюзници или врагове, защото неговата външнополитическа традиция не различава държавите като такива в смисъла, в който ги разбират например САЩ и Европа. Това затруднява Запада в неговата визия за бъдещето на отношенията му с Пекин най-малкото защото шахматната дъска, на която фигурите се делят на черни и бели, на добри и лоши, съществено се различава от геополитическата дихотомия Ин – Ян, изключваща оцветяването на отсрещната страна в едноцветни краски и морални категории.

Затова колкото и трудно да е, на Европа може да ѝ се наложи да разбере Китай в смисъла, в който го разбираше Хенри Кисинджър по време на Студената война. Неслучайно в своите трудове Патриархът на американската дипломация описва Китай като острието на триъгълника, което балансира отношенията между глобалните актьори. И ако ЕС иска да стане част от този триъгълник, използването на острието ще бъде необходимост. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kum-yadrena-voyna-neka-pomislim-otnovo/

Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света. 

Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има. 

Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила. 

И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война. 

Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.

Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина

Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората. 

По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.

С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение. 

Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир. 

Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.

Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата. 

С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление. 

Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.

Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор

Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт. 

И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.

Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия. 

Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той. 

Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи. 

Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.

Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна. 

В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.

Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО. 

Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.

И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.

Равносметката: къде е Европа на тази карта?

Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.

Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи: 

Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. 

Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.

Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му. 

Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/kakvo-stana-v-izrael-razgovor-s-dots-iskren-ivanov/

Първо броихме жертви. После гледахме ужасяващи видеа в Telegram. След това дойдоха конспиративните теории. И накрая всички се оказахме безкрайно компетентни по въпросите на Близкия изток и на всички конфликти в Обетованата земя. 

За това какво се случи, защо сега и как ще се развие ситуацията оттук нататък за Израел, Европа и света, решихме да поговорим с доц. Искрен Иванов от СУ „Св. Климент Охридски“.

Доц. Иванов, според Вас международната общност даваше ли си сметка, че това, което стана в Израел, е възможно?

Международната общност не си даваше сметка какво се случва, защото част от нея все още отказва да признае очевидната истина, че светът става двуполюсен. От едната страна имаме лагера на Съединените щати и на Европейския съюз, към който се ориентира понастоящем и България. От другата страна са Русия, Китай и актьори, ориентиращи се към по-засилено сътрудничество с тях. Същевременно има държави, които се опитват да балансират между двата лагера. Като Саудитска Арабия, която гледа да поддържа добри отношения с Америка предвид икономическите си интереси там, но и с Русия и Китай по линия на инициативата „Един пояс, един път“. Напоследък саудитският принц има приказка и с руския президент вероятно заради желанието на саудитите да развиват енергийното си сътрудничество с Москва. 

Нашата съседка Турция има голямо желание да е медиатор по различни глобални въпроси. Тя от държавите, опитващи се да балансират между лагерите, ли е?

Република Турция е твърдо позиционирана в лагера на НАТО. Да, тя флиртува с Русия от време на време, но е много зависима от американската икономика. А и Ердоган добре знае, че членството на Турция в НАТО гарантира липсата на ескалация от страна на кюрдите.

Всъщност мечтата на турския президент е Турция да бъде глобален актьор, а не просто регионална сила. Но истината е, че засега няма този потенциал просто защото ясно е позиционирана като част от западния лагер. Русия не би допуснала Анкара да бъде медиатор между нея и Украйна в едни бъдещи, но все по-невероятни мирни преговори. Съвсем друг е въпросът, че членството на Турция в НАТО всъщност гарантира, че утре кюрдите няма да си направят държава, а да не говорим пък, че гарантира добрите отношения с България и останалите балкански държави предвид историческото минало на Балканите. 

Та в контекста на това глобално поделяне и преразпределение на баланса на силите се нагорещиха всички онези конфликти, които по време на еднополюсния свят Америка успяваше с едно обаждане или с едно изпращане на дипломати да циментира. Ще дам пример с конфликта в Нагорни Карабах. Много дълго време Алиев (президентът на Азербайджан Илхам Алиев, б.р.) не си позволяваше такива провокации към Армения. Но когато започна разместването на геополитическия баланс, той стана много по-уверен. И всъщност точно това ще продължи да се случва, ако Америка се разколебае в подкрепата за съюзниците си. Още много конфликти ще се активизират и още много като Алиев ще си позволят действия, които не са предприемали досега, просто защото ще видят, че силата на Америка лека-полека се балансира със силата на Русия и Китай. 

Терористичните мрежи видяха, че Америка е фокусирана да сдържа Русия в Украйна, и решиха отново да хвърлят Близкия изток в хаос.

От това пък могат да се възползват актьори като Русия, която също има трайни интереси да вземе част от региона, защото в момента Сирия е бастионът на нейното влияние. Иран също ѝ помага, макар че там има други интереси. Но пък Русия винаги има интерес да вземе повече, отколкото притежава. 

Конфликтът между „Хамас“ и Израел е част от една много по-голяма геополитическа игра, свързана с преходния период от еднополюсен към двуполюсен модел. А историята е доказала, че подобен период неминуемо е съпроводен с войни и конфликти, докато се наместят пластовете.

Тогава, ако четем историята като нещо, което се повтаря, какво предстои да се случи сега?

Онова, което не трябва да се случва, е Трета световна война, защото в нея няма да има победители. Историята сочи, че държавите винаги са намирали някаква формула за мир, но с появата на ядреното оръжие този баланс на силите, който познаваме и от системата на Вестфалските договори, и от Първата и Втората световна война, не е приложим към сегашните обстоятелства. 

Така че по-скоро трябва да се намери трайна формула, в рамките на която тези два полюса да постигнат консенсус по три точки. Първата точка – по нея вече има консенсус, за щастие, – това е, че ядрена война не може да бъде спечелена и не трябва да бъде водена. Втората точка е ясно да се разграничат сферите на влияние. Това ще отнеме години, най-малкото защото Америка няма да отстъпи традиционни сфери на влияние, а в момента Русия и особено Китай разширяват своите, което води до напрежение. 

И третата точка е върху какви принципи ще стъпва този нов свят.

Най-важното е да запазим все пак Хартата на ООН във вида, в който съществува в момента, а именно че най-висшите ценности, въпреки всички търкания между Великите сили, въпреки всички атентати и всички конфликти, са човешкият живот и човешките права.

Ето върху тази точка глобалните сили трябва да се фокусират най-много, защото, ако тя не значи нищо, тогава се връщаме обратно в онзи предмодерен свят, където важи законът на джунглата.

В момента изглежда точно така – че човешкият живот не значи нищо.

Така изглежда, защото дълго след края на Студената война доминираше тезата, че светът е навлязъл в състояние, бележещо края на историята. И в рамките на това състояние най-усъвършенстваният човек е човекът на демокрацията. Оттук се даде зелена светлина на либералната демокрация, чиято идея беше нейният модел да бъде изнасян така, щото да бъде универсално приложен. Тук, в Източна Европа, демокрацията си я разбираме по балкански, но някак си може да се случат нещата. Обаче същото не важи в Близкия изток, в арабския свят. Няма как да се приложи там просто защото страните имат коренно различна политическа култура и те демокрацията си я разбират по техен много различен начин.

Излиза, че демокрацията не е франчайз, който може да вирее навсякъде?

Точно така. Ако питате руснаците, ще ви кажат, че и Путин говори за суверенна демокрация. Но да вземем либералната демокрация в най-чистия ѝ вид – такава, каквато я виждаме в Европа например. За да стигне до нея, Европа преминава през културните феномени на Ренесанса, на Просвещението, на класицизма, през Лок, Хобс, Бърк, които впоследствие оказват много силно влияние върху американските бащи основатели. 

А сега да обърнем поглед към Китай. Той минал ли е през тези периоди на културно развитие? Не. Китай е древна цивилизация на 5000 години. В продължение на почти 5000 години там е управлявал императорът, който е Син на Небето и съгласно конфуцианската традиция има мандата на Небето да бъде абсолютен управник. Когато Мао Дзъдун извършва революцията след гражданската война, създава Китайската народна република и започва да говори за демокрация, за пръв път китайците виждат, че някой нещо ги пита. Макар че за нас, европейците, е едва ли не безумие да говорим за демокрация, в която избирателите просто се съгласяват с политиците си, за китайците е огромен пробив. 

Същото е и в арабския свят. Как доктрината за човешките права на либералната демокрация ще сработи в Саудитска Арабия в контекста на уахабизма и уахабитската култура? Няма как да стане. Е, да, обаче имаше един период, в който Саудитска Арабия председателстваше Съвета по правата на човека в ООН със съгласието на президента Барак Обама.

Тогава защо при тези големи културни различия и исторически натрупвания немалка част от хората от близкия и по-далечен Изток търсят живот и препитание на Запад?

Защото болезнената истина е, че демокрацията дава възможност за възникването на онзи феномен, наречен средна класа. Когато имаме една много богата държава, това богатство невинаги се дължи на нейния жизнен стандарт и на средната класа. Една държава може да бъде много богата, но това богатство да отива при олигархията – 2–3% милионери и милиардери, а всички останали живеят на прага на бедността. Тази държава може да бъде много силна военно, политически, икономически, културно, но в нея хората не живеят добре.

Демокрацията, и по-конкретно европейската демокрация и европейската социална държава, дава възможност за възникването на средна класа, от която произтичат безплатното здравеопазване, безплатното образование, достъпът до много услуги, на които в азиатската политическа традиция, че дори в Америка се гледа като на привилегия. 

Едно от нещата, което подразни Запада, е, че Китай със своя модел за пръв път започна да формира някаква средна класа. Да, по начина, по който там я разбират, но започна да се формира. Докато в Русия такава класа няма и никога не се е формирала, защото има олигархия, съсредоточена около президента, и останалото са бедни хора. 

Хващам се за думите Ви, че Западът се е „подразнил“. Защо, при положение че китайците се опитват да постигнат модела, който Западът счита за най-добър?

Когато бях специализант в Америка, питах много американци кой им е любимият президент. Защото в Източна Европа хората казват: „Любимият ни президент е Роналд Рейгън. Той събори Съветския съюз и сега ние живеем в демокрация.“ За американците любим президент се оказа Джон Кенеди. „Искаме си 60-те години“, казват те. И като ги попитах защо, отговорът беше: „Защото тогава в Америка имаше социална държава. Имаше си здравеопазване, имаше достъп до социални услуги.“ През 90-те години тази социална държава беше напълно унищожена.

В Европа идват много имигранти, защото европейската социална демокрация и европейският капитализъм не целят създаването на армия. Аз много се смея, като слушам, че трябва да създадем европейска армия.

Целта на европейския проект е хората да живеят добре, да няма войни и да няма конфликти. И затова нашата демокрация е социална. Тя цели добър живот, а не налагането на универсален модел на всички общества.

В този ред на мисли и гледайки към конфликта между Израел и „Хамас“, Израел като каква държава се позиционира?

Израел е държава с много специфична политическа култура. Тук ще си позволя да вмъкна малко религия – няма как да дефинираме политическата култура на Израел без това. В сърцето на еврейската политическа култура, както казва и Даниел Елазар, стои концепцията за завета между Бог и Неговия народ; идеята за избрания народ, който населява тази част на земята и в този смисъл я има за свой свещен дълг. Казано с други думи, тук говорим за култура, при която, когато по някакъв начин еврейското политическо цяло е заплашено, то се сплотява, независимо кой е начело на държавата. 

Едва 22% от израелците подкрепяха премиера Нетаняху. Когато „Хамас“ удари, вече всички го подкрепят. Такъв прецедент имаше в Съединените щати, когато терористите удариха на 11 септември Вашингтон и Ню Йорк.

Да, знаем колко много хора всъщност не харесваха Буш-младши тогава, но го избраха за втори мандат.

Спомням си думите на един миньор, който тогава работеше по разчистването на останките от Кулите, към Буш. Човекът беше демократ, защото в Ню Йорк републиканците не са популярни, и въпреки това му каза: „Сър, не Ви харесвам, не гласувах за Вас, но ще гласувам за Вас на следващите избори.“

Затова няма значение каква държава е Израел. Нетаняху не може да си позволи да не отговори на удара, защото това ще означава, че пренебрегва основния принцип на еврейското политическо цяло. Кой ще го избере за премиер след това? За него като израелец това е въпрос на принципи, а като политик е въпрос на оцеляване.

Правителството на Нетаняху беше доста разклатено през последната година.

Това, между другото, е една от основните причини да се стигне дотук. Всеки път, когато държавата е била разделена, са ги сполетявали подобни нападения. Но сега Израел трябва да има предвид поне две неща. Първо, не бива да се допускат грешките на САЩ след 11 септември, когато американците влязоха във вражеските територии, останаха дълго там и после имаха вътрешнополитически проблеми. Предвид технологиите, с които Израел разполага, нещо подобно е малко вероятно, освен ако конфликтът не се разлее. Другата опасност е, разбира се, Иран. Никой не знае дали Иран няма да удари в гръб.

Всъщност отговорихте на въпроса, който си задавахме настойчиво от първия миг – защо израелските служби, които са нарицателно за най-високо ниво на разузнаване, проспаха това, което би трябвало да знаят, че ще се случи.

Никой не вярваше, че терористите ще ударят. „Американците са зад гърба ни“, мислеха си в Израел. Да, ама американците не бяха съвсем зад гърба на Израел.

Байдън обаче направи скоростна визита няколко дни след нападението на 7 октомври.

В Съединените щати има закон за лобизма и той казва, че всяко лоби има правото да влияе директно върху външнополитическия процес на страната. Еврейското лоби е най-влиятелно в американската външна политика. Още повече че Израел е апетитен съюзник и за него ще се борят и двата лагера – нека не забравяме, че в Израел живеят два милиона руски евреи. Въпреки че за мен шансовете на Русия рязко намаляха, след като тя започна да говори за създаването на независима палестинска държава. Това Израел няма да го забрави лесно.

И все пак имаше моменти, в които изглеждаше, че Путин и Нетаняху си имат приказката.

Те имаха много добра приказка, дотам че бяха станали доста съмнителни. Но Нетаняху разбра, че не може да вярва на Путин, а Русия си даде сметка, че няма как да подкрепи американски съюзник, колкото и да е критична ситуацията в момента.

Какво ще се случи оттук нататък?

Това, което в момента се случва в региона, може да бъде най-точно дефинирано с думите „прокси война“. Иран действа чрез „Хизбулла“ или чрез „Хамас“. Дава им средства, помага им да държат Израел настрана. Израел изстрелва някакви ракети, действа чрез свои агенти в ивицата Газа така, че да не се стигне до директна конфронтация.

По неофициална информация Израел разполага с тактически ядрени бойни глави, а Иран също разработва своя ядрен потенциал. Ако се стигне до война между двата актьора, тогава дилемата става ядрена и е почти сигурно, че Америка ще се намеси, за да свали аятоласите в Техеран, а и защото никой не иска ядрена ескалация в региона.

Ако се случи нещо подобно, войната в Украйна ще ни се стори като дребен регионален конфликт. Не се ли действа сега срещу трансграничните терористични мрежи, утре ще пламне Египет, защото ислямистите ще свалят Сиси и ще вдигнат във въздуха египетските пирамиди. После ще пламне Сирия, защото, да, в Сирия има предимно сунити, но Башар Асад е алауит. След това ще пламне Саудитска Арабия. Хората там са уахабити, обаче последния път, когато ИДИЛ говори за Саудитска Арабия, каза, че били много либерални. Разбира се, трябва да се гарантира животът на цивилните, но ако не се реагира бързо на тази криза, тя ще обхване целия регион.

Какво значи да се реагира бързо в тази ситуация?

Мисля, че трябва да се направят три неща. Първо, да се прокарат транспортни коридори, за да може цивилните да напуснат най-бързо зоната на военните действия. Добре е да има актьор, който да бъде гарант на тези коридори. Може да бъде Египет, може да бъде Турция, но по-добре би било това да е държава, която има глобално влияние – може би САЩ. 

Второто нещо: не се съмнявам, че Израел ще извърши успешна операция, но тя трябва да е организирана така, че да не повтори онова свръхразпростиране, което Америка направи след 11 септември и за което говорих вече. Израел трябва да разграфи точно колко ресурс иска да отдели, за кой регион, къде ще остане и откъде ще се изтегли. Третата стъпка е да се избегне ядрена ескалация и превантивен удар от страна на Иран. А това, уви, в момента не е във властта на актьорите в региона. Ако американски войски стъпят още веднъж там, това почти сигурно означава, че Иран ще реагира. И тогава дори руснаците няма да могат да убедят иранците да не се намесват.

В момента не гледаме към Украйна, но как изглежда тази война в настоящия контекст? Ще се задълбочи ли?

Това зависи единствено и само от Вашингтон. Ако американският Конгрес продължи да отпуска пари в равна степен и за Украйна, и за Израел, ако президентът Байдън е склонен да продължи политиката на офшорно балансиране, така че ресурси да отиват и за Украйна, и за Израел, мисля, че ситуацията ще се задържи така, както е в момента. (Няколко часа след вземането на това интервю американският президент Джо Байдън направи специално обръщение, в което заяви, че подкрепата за Украйна и Израел е от съществена важност за американската сигурност – б.а.)

Но докога Американският конгрес ще подкрепя воденето на война на два фронта, предстои да видим, защото пък и на Байдън му предстоят избори. Тръмп става все по-популярен в Америка, което в един момент може да наложи компромиси.

Рейтингът на Байдън играе и не се знае какво би се случило, ако Тръмп отново стане президент. Тогава преходът към двуполюсен свят може да приключи много по-бързо, отколкото ни се иска.

Възможни ли са съвсем преки, директни и ясни разговори между САЩ и Китай, в които да се стигне до някакъв баланс?

Такива разговори винаги е имало и продължава да има. Америка е последователна в спазването на Политиката на единен Китай. Тя има някакви отношения с Тайван, които в момента дразнят Китай най-вече поради факта, че се пращат оръжия за Тайван. Но на хартия Америка продължава да спазва тази политика. 

А на практика?

Факт е действително, че в последно време Вашингтон модифицира част от Политиката на единен Китай – негласно, разбира се. Виждаме, че връзките между Америка и Тайван са все по-силни. Виждаме посещения на американски официални лица в Тайван, което откровено дразни Китай. Но Китай няма да реагира поне докато не видим директна военна помощ за Тайван. Защото неоконфуцианската дипломация почива върху презумпцията, че конфликти и войни трябва да бъдат избягвани.

Китай не обича да воюва и не иска да воюва, затова до последно ще избягва директна военна конфронтация със Съединените щати. Ако обаче Америка разположи военни сили в Тайван или се опита по някакъв начин да наруши този интегритет и Политиката на единен Китай, тогава съгласно закона, който самият Китай прие, вероятно ще се стигне до конфликт между Пекин и Вашингтон. А това е много лош сценарий, защото тогава цялата глобална икономика просто ще рухне.

Тук трябва да обърна внимание на коментарите, които се правят от мнозина, че и Америка, и Китай имат проблеми с икономиката. Америка – защото залязва, Китай – защото го управляват хардлайнери. Нищо такова. Това, че еднополюсният свят си е отишъл, не означава, че Америка залязва. Просто вече не е толкова силна, че да командва какво се случва по света. Що се отнася до Китай, там в момента на власт може да са хардлайнерите, но тези управляващи продължават да генерират мощна средна класа, която гарантира високия жизнен стандарт на китайците.

В момента американската и китайската икономика се откачат една друга, а това води до ефекта на бумеранга. Когато Америка налага санкции на Китай, те се връщат срещу нея и обратното. Тази взаимозависимост, наречете го политическо тайдзи, води до ситуацията, в която се намираме в момента.

Как изглежда Европа на този фон?

Най-важното за Европа е да гарантира сигурността си. Въпросът за Европа е един: по какъв начин да намери баланса между това да създаде армия или по-скоро сили за бързо реагиране, които да ни помагат по-ефективно да охраняваме границите си. 

И още нещо: да запазим социалния модел, който ни дава възможност да имаме блага като здравеопазване, осигуряване, пенсии. Съвсем друг е въпросът какво би се случило, ако човек като Тръмп отново застане начело на Щатите. Такива хора обикновено казват, че не биха защитили страна членка на НАТО.

Доколкото си спомням, тъкмо той държеше Европа да си прави армия.

Точно така. Истината е, че тези неща не ги решава президентът. Парите ги отпуска Конгресът. За щастие. По конституция той решава ще има ли война и какви войски ще бъдат изпратени. Така че който и да е президентът на САЩ, той ще трябва да се съобразява с Конгреса, който дава парите.

Какво не чухте, а трябваше да се каже според Вас след нападението на 7 октомври?

Каквото можа, се каза. По-скоро въпросът е какво остана свръхизказано. Няколко са наративите. Първият наратив е, че Нетаняху е виновен за всичко. Вторият е, че случващото се в Близкия изток става, защото някой е платил на друг. И третата конспирация е, че всичко това работи в полза на Русия. 

Не може цялата едноличната отговорност да се стоварва върху Нетаняху, защото той беше принуден шест месеца да се оправя с протестите, които парализираха Израел. Да, балансът на силите обективно се променя, но нека не влизаме в конспирации, че някой нарочно е проспал атентата или че американците и руснаците са платили, за да може Израел да отиде в западния лагер.

Трябва да вярваме на суровите емпирични факти. А те са, че от едната страна е актьор като Израел с военна доктрина, наречена „Дахая“, според която винаги когато има асиметрична война срещу страната, евреите се обединяват, за да приложат диспропорционална сила спрямо противника си и да го смажат. Така е било в миналото, така е и сега. От другата са групировките, които осъществяват политически мотивирано насилие, а то, независимо от религията на осъществяващите го, на езика на международната сигурност се нарича тероризъм. Няма смисъл да ровим в конспиративни теории.

Истината е, че в целия регион живеят хора, които се мразят. Тук не става въпрос просто за политически конфликти, а за междурелигиозен, междуетнически и междукултурен диалог. Такива конфликти решаване нямат, защото от едната страна имаме хора, които искат политическо оцеляване, а от другата – такива, които искат физическо оцеляване. Има и трети, които искат просто насилие. За Иран това е въпрос на политическо оцеляване. За Израел – на културно-религиозно и физическо оцеляване. За терористите е въпрос на насилие.