Tag Archives: кмет

История за един контрапротестен автобус

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3103

В края на миналата година Министерски съвет прие промени в плана за управление на Пирин. Както писах тогава, е доста спорно дали промените са в съответствие със Закона за защитените територии. Със сигурност процедурата не беше в съответсвие със Закона за нормативните актове, т.е. изисквания за общественото обсъждане (напр. качване на съгласувателната таблица преди приемането) не са спазени (дали планът за управление е нормативен акт – в променената му част по-скоро да).

Административният съд ще реши кой прав, кой крив в този случай (макар практиката му да е доста спорна). Тук целта ми е да опиша свързан с този казус проблем. След като бяха провеждани протести срещу решението на Министерския съвет, по традиция беше организиран и контрапротест. С тонколони, с музика, с представители на изпълнителната власт, с автобуси. И именно за един от тези автобуси става дума.

Автобусът е училищен, а е возил протестиращи. Имаше разбираемо недоволство, поради което реших да питам Министерство на образованието защо училищен автобус се използва за такива цели.

Междувременно се появи репортаж на Нова, в който заместник кмета на Община Сапарева баня обяснява, че трябвало с друг автобус да се превозят протестиращите, ама той се счупил.

Защо общината, т.е. публичната власт, организира и извозва хора на протест в защита на решение на Министерски съвет (т.е. пак публичната власт) е въпрос, на който нямам отговор. Т.е. имам, но не знам той доколко е в съответствие със закона. Може и да е законно, но със сигурност буди съмнения.

Отговорът на МОН казва, че те автобусите са ги предоставили на общините безвъзмездно, срещу договор, в който пише, че могат да се използват само за превоз на ученици. Т.е. МОН може да потърси отговорност на общината за нарушаване на договора. Разбира се, МОН няма да го направи. Не би било добра идея пък да си вземе автобуса, защото основната му цел – превоз на ученици – няма да може да бъде изпълнена. Така че общо взето министърът е напомнил на кмета, че „така не бива“.

След отговора на МОН питах (пак по Закона за достъп до обществена информация) община Сапарева баня – на какво основание и с чия заповед е използван автобуса. Там след известно забавяне ми върнаха отговор, който постави цялата история в друга светлина.

Според отговора, заповедта е за транспорт на „ученици-спортисти“. Т.е. според тази заповед нарушение на договора няма – превозвани са били ученици. Това не непременно противоречи на думите на зам. кмета – той не казва дали протестиращите не са били ученици. Т.е. това, което имаме „черно на бяло“ е, че на протеста са превозвани ученици. Да използваш ученици за такива цели е меко казано нередно. Освен това, както се вижда от снимката по-горе, автобусът е в София по тъмно. И след това се прибира по тъмно. Което е в нарушение на наредба, която забранява превоза на ученици в тъмната част на денонощието. Така че подадох сигнал до Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, която е компетентният орган.

След известно време питах ИААА как е завършила проверката, и техният отговор е: няма нарушение, тъй като не е извършван превоз на ученици. В моя сигнал бях прикачил заповедта на кмета, но явно проверката е установила, че заповедта не е била спазена?

Така или иначе, имаме „омотаване“ на институциите дори когато става дума за тривиален казус. Документи, заповеди и договори се пишат проформа, за „да има нещо“. Ама те всъщност не отразяват реалността. И всичко е наред, докато някой не пита, когато започва сричането и мазането. И най-важното – накрая санкционирани няма.

Няма друга поука, няма оптимистично заключение. Да, един автобус не е „най-големият проблем на държавата“. Но е симптоматичен.

Осъдих Външно за данните за издръжката на консулствата ни

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/osadih-vanshno/

Преди точно две години пуснах заявление за достъп до обществена информация до Министерството на външните работи. С него исках данни за работата на дипломатическите ни представителства. Запитването включваше както колко хора работят с граждани в консулствата и какви приходи имат от такси, така и колко са разходите за издръжка на представителствата. Исках да видя колко Външно инвестира като хора и ресурси и колко пари получава обратно от предоставените услуги.

От 8-те въпроса, които зададох, ми беше отговорено само на половината – тези за броя служители в консулствата. На тяхна база показах колко крайно недостатъчни са хората, които работят с българите зад граница. В западна Европа, САЩ и Канада през 2016-та е имало 26 консулски служби със 70 служителя. Българите в тези региони са над милион. Това е все едно кметство в малко градче да поеме управлението на град като София. 2/3 от всички консулства са били с един или двама служителя. Такъв беше случая с консулството във Франкфурт, което отговаря за 100 хиляди българи.

europe

Резултатът е, че за някои хора излиза по-бързо и евтино да летят до България да извадят нужните им документи. Електронните услуги, за които бяха платени стотици хиляди, не са достъпни за всички, а и не работят съвсем, както сам се убедих. За доста обаче пътуването не е възможно, както свидетелстват редовните опашки пред консулствата ни. В щатите и Канада това довежда до по-малко деца получили български акт за раждане, въпреки, че имат право на това. Това е процедура, която по закон консулствата следва да правят дори сами, но отсъства от вътрешните указания и е практически невъзможно.

Броят на служителите е обаче само една страна от монетата. Натоварването на консулствата е друг съществен аспект и е много трудно да се оцени. Един начин да се сравни колко пари получават от консулски услуги и колко Външно инвестира обратно под формата на техника, заплати и други. Консулите далеч не са само чиновници подпечатващи пълномощни или молби за паспорти. Те имат ред други задължения включително с българските общности и ако нямат достатъчно ресурс, няма да могат да ги изпълняват адекватно.

Именно тези данни ми бяха отказани от Външно и реших да ги съдя. Подадох жалба до Административен съд София-град и през октомври 2016 той отсъди в моя полза. Защитата на постоянния секретар на Министерство на външните работи беше, че данните били вече на страницата на министерството и са ме насочили да си ги взема от там. В действителност в бюджетните им отчети бяха публикувани само общо приходи и разходи от всички дейности без разбивка по консулства. Отделно по закон дори информацията да е достъпна някъде, при запитване по ЗДОИ следва да ми я предоставят директно като отговор, а не да ме насочват „вижте ни сайта“.

Скоро след това Външно обжалва пред ВАС и делото беше насрочено за март 2018. Вчера излезе решението, което потвърждава долната инстанция. Това означава, че Външно трябва да ми предостави данните във вида, в който съм ги искал. Съдейки по опита ми с тях обаче, имам известни съмнения, че това няма да стане съвсем. Предполагам, че пак ще се налага да пускам жалби за неизпълнение на съдебно решение, за което в случая постоянният секретар ще носи лична финансова отговорност.

Интересното в това дело е, че направих всичко през интернет без адвокат или друг представител. Пуснах жалбите и последвалите становища по мейл с електронен подпис. Платих таксата с електронно банкиране. Нямах възможност да присъствам и реших да пробвам без адвокат. Отделих доста време да се ровя из нормативните актове определящи дейността на Външно, както и вътрешните им правила. В становищата си се аргументирах коя дирекция и защо следва да има информацията, която искам и то именно във вида, в който я очаквам. Опитах се да оборя тезите в заповедта и жалбата на Външно и свободните им интерпретации на ЗДОИ. Единственото ми притеснение беше, че Външно ще искат да покрия разходите им за юристконсулта по тарифи за частен адвокат (около 500 лв). Докато чаках заседанието обаче промениха закона, че може да искат само сума колкото за служебен защитник (около 150 лв). Не се наложи обаче.

Този пример всъщност ми дава увереност да гоня през съда повече министерства и агенции, които са ми отказвали отговори. Докато в някои случаи просто решават да не отговорят и дори да дадат входящ номер, в други отказват да коментират или споделят източници на твърдения, които са правили. Както съм споделял преди, системата работи, но има нужда от побутване. Трябва упорство, а и отнема време, което е донякъде нормално предвид вида жалба и натовареността на съда.

Днес ще припомня на Външно да ми изпратят данните и ще пусна ново запитване за същите данни от 2016-та насам. Когато ги предоставят, ще пусна обновен анализ на това как държавата ни общува с българите в чужбина. Заявки виждаме много, но на практика може да се окаже, че емиграцията ни не само е най-големият инвеститор в икономиката, а и че практически издържа дипломатическите ни представителства.

Ето данните, за които осъдих Външно:

  1. Справка за приходите от такси за издаване на документи, сключване на граждански брак, легализация и заверка на документи, както и други услуги извършвани в консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  2. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  3. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на всички останали дипломатически представителства (включително търговските представители в консулствата) разделена по представителства и години за последните 10 години
  4. Справка за разходите за ново техническо оборудване, поддържане или ремонт на съществуващото – компютри, телефони, копирни машини и друга техника необходима за извършване на консулски услуги – разделена по консулства и години за последните 10 години

Визия за електронно бъдеще

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3047

Не се имам за визионер. Най-вече защото смятам за нужно да мога да си представя почти всички стъпки, необходими за реализирането на всичко, което предлагам. И тогава то не е точно „визия“, а по-скоро „план“. Но така или иначе, наскоро се замислих какво бих искал да имаме след като реализираме пътната карта за е-управление (която е доста конкретен план). Нещо като … визия за 2025-та. И направих следния списък:

  • Електронно гражданство – това естонците вече го имат, а в заданието за системата за електронна идентификация бяхме заложили гъвкавост в идентификаторите – в момента са само ЕГН и ЛНЧ, но ако законодателството позволи на произволни чужди граждани да се издава електронна идентичност, това да бъде възможно и със съществуващата система. Това би позволило на чужденци да откриват фирми, да плащат данъци и да развиват дигитален бизнес без да са стъпвали в страната.
  • Гъвкава електронна идентификация – в момента електронната идентификация се предвижда на носител (смарткарта). Това не е най-удобното решение, но за желаните нива на сигурност е горе-долу единствената опция. Но след 5-6 години мобилните телефони, а и други преносими устройства ще имат, надявам се, същото ниво на сигурност (в момента са възможни хибридни схеми със split key между телефон + HSM, но да не влизаме в подробности.)
  • Пълен контрол на гражданите върху данните им – всеки да може да определя кой има достъп до данните му, да вижда кога са четени – не само в публичния сектор но и в частния. Това технологично изглежда трудно, но за публичния сектор е напълно постижимо, а за частния – с развитието на криптографията се надявам да има как да управляваме данните си без да се налага да правим „крипто-шаманизми“, които са трудни дори за напреднали.
  • Всички системи да имат програмни интерфейси и да си „говорят“. Това вече е заложено като изискване, но ще стане реалност най-рано след 4-5 години. Това ще превърне системите на държавата (а и не само) в лего-блокчета, от които и държавата, и бизнесът ще могат да сглобяват нови приложения.
  • Единен портал за граждани – и това е заложено като „първа версия“ в системата за електронна идентификация, но в неговата пълнота би изглеждало така – влизате (с електронната си идентичност) в портала и там виждате всички данни за себе си, всички данъци и такси, които дължите (и история на тяхното плащане), срокове, в които да извършите някакви задължения или препоръчителни действия (технически прегледи, гражданска отговорност, смяна на лична карта, записване на дете в детска градина или училище, профилактични медицински прегледи) и всичко това да може да се направи с един бутон – „плати данъци“, „записи дете в детска градина Х“, „поднови гражданска отговорност“, „запази си час за личния лекар“ и т.н. Някои от нещата може да стават и автоматично и само да получаваме известия, че са станали. Това разбира се би изисквало оптимизиране или изграждане наново на стотици процеси, но е постижимо.
  • Хартия в администрацията и в отношенията между бизнеса и гражданите – само в тоалетната. Това е шега на естонците, но колкото по-малко хартия размотаваме напред-назад, толкова по-добре. И не само заради спасените гори, а защото това би значело, че всичко можем да свършим в движение, отдалечено, лесно и бързо.

Това са неща пряко свързани с електронното управление. Ето още някои идеи за по-добро управление в по-общ смисъл. Те разчитат на голямо хранилище от данни, което може да звучи и малко антиутопично (напр. като в този разказ), но всичко това биха били данни, които държавата вече има и събира и в голямата си част не са данни за отделния гражданин, т.е. не биха нарушили личната му свобода:

  • Автоматична оценка на въздействието на законодателството – всеки закон или наредба в момента трябва да бъде приеман само след като е оценено въздействието му (напр. върху бизнеса). Това обаче далеч не се прави винаги. Според мен може да бъде автоматизирано до голяма степен – ако всички данни на държавата са налични в голямо хранилище и поддържани и класифицирани прилежно, а текстът на законопроектите не се твори „на колянце“, а следват адекватен, електронизиран и прозрачен процес, то той ще може да бъде анализиран машинно и съпоставян с данните, като така ще може по време на писането да е ясно какви аспекти засяга. Разбира се, това няма как да е пълно (освен ако изкуственият интелект не напредне драматично), но поне ще можем да имаме частична картина.
  • Изкуствен интелект за идентифициране на проблемни сфери – следейки гореспоменатите данни за дълги периоди от време, изкуствен интелект ще може да вдига „червени флагчета“ за проблемни сфери – ако раждаемостта намалява 7-8 години поред, значи може би е нужна политика, която да адресира проблема; ако чуждите инвестиции намаляват, значи е нужна политика по привличането им; ако броят на деца, оставащи извън детски градини расте, значи спешно трябва политика по осигуряването на такива (стимул за частни; ускорено строене на общински и др.); ако въздухът е мръсен за продължителен период… и т.н, и т.н. И всеки управляващ (министър/кмет) да има едно табло, на което да вижда проблемите сфери подредени по риск и приоритетност.
  • Система за идентифициране на корупция – в предложения проект за анализ на корупционния риск в пътната карта е залегнало автоматичен анализ, но той не е проактивен – на база на хранилището за данни може да се идентифицира корупция много по-ефективно.

Има обаче и много други аспекти на дигитализацията:

  • Пряко гражданско участие – не само електронно дистанционно гласуване и електронни референдуми, а възможност за активно участие във вземането на решения. Не смятам, че представителната демокрация е лоша и че пряката непременно ще реши всички проблеми, но със сигурност повече възможности за електронно гражданско участие (напр. в гласувания в парламентарни комисии; в изготвяне на законопроекти и др.) биха значели по-демократично-осъзнатео общество.
  • Дигитална грамотност (e-literacy) – в момента България е на последните място в Европа по дигитална грамотност. Не ползваме възможностите, които новите технологии предоставят, не се ориентираме в интернет-лабиринта, вярваме на фалшиви новини, не умеем да комунимираме онлайн и т.н. Това всичко може и трябва да се подобри, за да не изоставаме и да не ставаме по-бедни поради това си изоставане. Политика на министерство на образованието е необходима, но не достатъчна. Трябва електронното ограмотяване да се случва на всички нива, във всички възрасти. И не просто „как да ползваме компютър, за да се обаждаме на децата в чужбина“. А дори да можем да програмираме прости програми, ако щете. Защото това би повишило ефективността ни многократно, без значение от професията.
  • ИТ индустрията да премине отвъд аутсорсинга. Отвъд това да изпълнява тривиални (но времеемки) задачи на големи компании. Имаме потенциала да решаваме световни и местни проблеми и поне някой от е-гигантите на бъдещето да бъде тук. Да, за това е нужно не само технологична експертиза и предприемчивост, а и инвеститорска екосистема, но напредваме в това отношение.
  • Реален единен цифров пазар в Европа (а защо не и Европа+САЩ+други държави). В момента регулациите в различните европейски държави са толкова различни, че ако един бизнес иска да продава навсякъде, трябва да си наема юристи във всяка държава (образно казано). Опитите на настоящата комисия не бяха достатъчни и много сфери останаха или нехармонизирани, или хармонизирани проформа (напр. директивата за авторското право, за която ще пиша скоро, няма изгледи да постигне желания ефект). Дали европейските регламенти и директиви ще премахват местни особености или ще ги хармонизират между нациите, резултатът трябва да е един – единствената разлика между България, Франция, Естоняи и Испания да бъде езикът на потребителския интерфейс. А той би трябвало да бъде превеждан машинно в следващите 5-6 години.
  • Позволяване на реална споделена икономика чрез умни и гъвкави регулации и дерегулации – не твърдя, че Uber и AirBNB „са бъдещето“, но и такива и по-децентрализирани модели на предоставяне на услуги трябва да бъдат допустими, а не „по ръба на закона“. Схемите за репутация на шофьори, хотели, ресторанти и какво ли още не не трябва да са държавен монопол – държавата трябва да ги делегира на технологично по-адекватните.

„Абе т’ва ваш’то не е точно визия“. Сигурно не е, но поне е част от представата ми за възможното и постижимото след 10 години. И наличието просто на един списък с идеи, хрумнали в трамвая, не е начин нещо от тях да се случи. Но може би е първа стъпка, която в комбинация с достатъчна активност, попътен вятър и късмет, може пък и да стане.

Но защо всичко да е дигитално? Защо ни е този напън към електронизация, към преминаване към виртуалния свят? Не е ли това лошо, рисковано, откъсващо ни от корените, антиутопично? Не мисля. Технологията е и ще си остане само средство, а не самоцел, но като средство може да бъде много ефективна – за това да прави хората по отделно, и обществата като цяло, по-щастливи, по-богати (и материално и нематериално) и дори по-добра версия на самите себе си. „Само“ трябва да се научим как да я използваме.

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха никакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия само да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват в правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да противостои на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви душичката. Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Текстовете им са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре му.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени на около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Има и нови обвинения за 5.2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля и негов незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционният съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение да диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Открийте разликите 🙂

guardian

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа мълчи, защото основните европейски партии са обречени заради своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А европейците за пореден път виждат една куха бюрокрация, която не работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на глас и самоопределение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора – когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

ЕСПЧ: свободата на изразяване по време на телевизионни дебати

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_tv/

Европейският съд по правата на човека (ЕКПЧ) в решение по дело  Ghiulfer Predescu v. Romania  обсъди защитата на свободата на изразяване по време на телевизионни дебати.

Журналистка участва в телевизионно предаване на национална телевизия заедно с кмета на Констанца. Обсъжда се насилие в крайбрежния курорт Мамая. По време на предаването журналистката твърди, че кметът е лично свързан с престъпни  кланове, действащи в района. Кметът настоява, че твърденията на  Предеску относно конкретни факти не са   проверени и доказани и, като свързва името му с престъпни групи, журналистката сериозно засяга доброто му име. Решението на съда по казуса е в полза на кмета.  Журналистката е осъдена да плати обезщетение (около 10 000 евро)   и да публикува за своя сметка съдебното решение в два вестника.

Въпросът пред Европейския съд по правата на човека се състои в това дали националните власти са постигнали справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване, защитавана от чл.10 ЕКПЧ,  и защитата на доброто име –  право, което като аспект на личния живот  е защитено от чл. 8 ЕКПЧ.

Стандарти

Съдът напомня първо, че става дума за политическо слово и политическото слово е силно защитено. Когато се водят дебати по въпроси от обществен интерес, както в случая,   се допускат критики в по-широки граници    по отношение на държавен служител или политик, действащ в негово публично качество, отколкото във връзка с частно лице.

Журналистическата свобода обхваща и евентуално преувеличаване или дори провокация. По-специално ЕСПЧ отново заявява, че свободата на изразяване е приложима и към “информация” или “идеи”, които обиждат, шокират или смущават.

В ситуации, в които   е направено фактическо изявление, по отношение на което има недостатъчно доказателства, но журналистът обсъжда въпрос от истински обществен интерес, се проверява дали журналистът е действал професионално и добросъвестно. Защитата, предоставена от член 10 от ЕКПЧ на журналистите във връзка с отразяване на въпроси от общ интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката.  Впрочем подобен е и американският стандарт в New York Times Co. v. Sullivan, 376 U.S. 254.

Съдът трябва също така да провери дали местните власти са постигнали справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване, предвидена в чл.10, и защитата на доброто име на засегнатото лице  – право, защитено от чл. 8 от Конвенцията.  ЕСПЧ   определя редица критерии, които трябва да бъдат взети предвид, когато правото на свобода на изразяване се балансира спрямо правото на зачитане на личния живот (вж Axel Springer AG срещу Германия   39954/08,  Von Hannover срещу Германия (№ 2)  40660/08 и 60641/08 и др.)

На последно място, естеството и тежестта на наложените санкции са също фактори, които трябва да бъдат взети предвид при оценката на пропорционалността на намесата. Както вече изтъква Съдът, намесата в свободата на изразяване може да има смразяващо  въздействие върху упражняването на тази свобода.

Решението

Съдът подчертава функциите на медиите: със сигурност между тях е функцията да предупреждават обществеността за предполагаеми злоупотреби от страна на  държавни служители и политици на изборни длъжности.

Форматът   е предназначен да насърчава обмен на мнения и  аргументи по такъв начин, че изразените мнения да се противопоставят един на друг и дебатите да привличат вниманието на зрителите. При живо предаване по телевизията   възможността  да се преформулира,  прецизира или да се оттегли каквото и да било изявление е ограничена.

В случая изявленията на журналистката  са имали достатъчна фактическа основа, тъй като се основават на информация, която вече е била известна на широката общественост – а именно статии и журналистически разследващ материал, публикуван преди това за кмета.

ЕСПЧ е на мнение, че нищо в случая не предполага, че твърденията на журналиста са били направени с други мотиви, а не добросъвестно и в преследване на легитимна цел   обсъждане на въпрос от обществен интерес.

Накрая ЕСПЧ отбелязва, че обезщетението е с изключително висок размер, способен да има  смразяващ и възпиращ ефект върху свободата на изразяване.

В заключение: Стандартите, приложени от националните институции, не   гарантират справедлив баланс между съответните права и свързаните с тях интереси.  Намесата в свободата на изразяване не е  необходима в едно демократично общество  по смисъла на член 10 § 2 от ЕКПЧ.

Нарушение на чл. 10  ЕКПЧ.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Просякинята

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2079

Видях я, когато излизах от магазина.

Обикновено не давам пари на просяци. Мразя отработения им професионализъм. Преструвката, че са бедни, която прикрива обикновен мързел или смотаност… И още повече мразя мафията, за която те работят и за която отива лъвският пай от събраното. Пасмината добре охранени престъпници, пътуващи в луксозни возила и нареждащи по телефона на полицейски началници и кметове да държат подчинените си настрана. (Освен ако не трябва да бъде разкаран някой нещастник, наистина стигнал дотам да разчита на милостта на хората.) Даването на пари на тази измет е инвестиция в това, което превръща една страна в помийна яма.

Тази жена обаче я познавам.

Виждам я из квартала вече няколко години. Как рови из кофите и внимателно прибира всяко парченце храна или нещо друго, което може да бъде полезно. Как старателно чисти с часове около някое заведение срещу паничка чорба и засъхнало крайче хляб, вероятно останали от някой клиент. Как благодари от сърце на ужасния си цигански диалект за всяка проядена от молци дрипа, която някой решава да ѝ подхвърли, и я прибира с трепет, все едно е съкровище. Често – как, не намерила друга работа, просто мете около блоковете с надеждата някой да се трогне и да ѝ подхвърли нещичко.

В началото гледаше един-двама тинейджъри, които не приличаха на нея нито на капка. По-късно те изчезнаха кой знае къде и тя остана сама. Горе-долу по това време артритът докара ръцете ѝ дотам да нямат сили да държат метлата за дълго – където и да спи, надали е на топло. А гръбнака ѝ – дотам да не може да го изправи и да бърка в големите кофи на колела, в които събира боклук нашият квартал. Каквато и иначе е дребничка…

Отначало смееше да проси само около малките магазинчета вътре в квартала. Очевидно знаеше, че видят ли я мафиотите, ще ѝ съкратят мъките… Някои от магазинерите я гонеха. Някои я търпяха, ако не седи твърде близо до магазина. И тя търсеше къде и как да застане, че хем да я виждат купувачите, хем да не пречи… Понякога някой продавач ѝ подхвърляше по някое парче недоядена пица или баничка, или кесия тръгнали да се развалят домати или краставици.

Хлябът обаче се купува с пари. Ако е закъсала дотам да ѝ трябва някое лекарство – и то. И малко по малко беше събрала смелост да се появява и пред бакалията на по-централна улица. Настрани от нея, на стъпалото пред входа на сградата, да не ѝ се карат. Непрекъснато трепереща и оглеждаща се, да не се зададе отнякъде джип с „наказателен отряд“, или пък полицай. И тихо, ненатрапливо призовава Господа да благослови тези, които минават. Без значение ще ѝ дадат ли нещо, или не…

Бяха ми останали лев и нещо на стотинки, и банкнота от петдесет лева. Пуснах монетките в чашката, която тя стискаше в скута си – ако дойдат „юнаците“, да успее да я скрие. Мургавото ѝ лице направо изгря – тя се усмихна до ушите, заповтаря по-енергично благословиите си и се опита да ги подсили с жест. Уви, ръката ѝ едва се движеше, сгърчена и с подути стави.

Когато отминах на десетина метра разстояние, нещо ме накара да хвърля поглед назад. Тя продължаваше да гледа след мен, усмихната до уши, и да мърмори нещо нечуто. Хвана ме срам, че не ѝ дадох петдесетачката… След това се замислих – сигурно няма да е лоша идея да ѝ купя нещичко за артрита. Твърде напреднал е, за да го излекувам, но поне ще ѝ облекча малко болките.

Обикновено не давам пари на просяци. Който дава пари на измамници, е глупак… Но тази жена беше истински останала да разчита единствено на милостта на другите. А който има как, но не помага на човек в такава нужда, е боклук.

Продължих нататък, умислен в грижите си. И внезапно се стреснах – усещах се с десетина години по-млад. Не физически – душевно. Усещах се този, който някога започна блога, който четете сега. И който се сещаше да пише в него за истински важните неща. За красотата пред очите ни, която пропускаме да видим. За мъдростта наоколо, която прозяпваме. За истинските неща.

Без да го подозирам, си бях купил срещу тези стотинки връщане към достойното ми аз. Това, което мечтая да бъда.

… Утре или вдругиден сигурно пак ще ида да пазарувам. И може би тази жена отново ще е там и ще проси. Ще ѝ дам пак. И дано не забравя да ѝ купя и нещичко против артрит. Не защото някое божество ще ме благослови – заради себе си. Искам и заслужавам да съм достоен човек, поне в своите собствени очи, и тази цена е смешно малка.

—-

П.П. Един американски писател и философ – Елберт Хъбард – е казал веднъж следното:

„Ние биваме наказвани не заради греховете ни, а от тях.“

Бих добавил – ние биваме възнаграждавани не заради добрините ни, а от тях.

Да, истински са тези добрини, които се правят с ум – за това ще пиша може би следващия път. „Инвестирането“ в дарения за мафиоти категорично е глупост. Но мисля, че помагането на онеправданите от живота е мъдрост.

No Tinc Por

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/no-tinc-por/

Да проследят хаштаг #NoTincPor в Twitter. Толкова бе нужно на българските медии за да добият представа за случващото се в Барселона от миналия уикенд насам. И може би малко базови познания за контекста в Каталуния.

Вместо това, българският читател получава умилителни статийки, които разказват как вчера кралят повел хората и как за първи път испански монарх участва в демонстрация от 1975 година насам (смъртта на Франко). Между другото, испанските монарси от тогава до днес са едва двама, а първият от тях е посочен от самия Франко да се сдобие с трона, като това се подготвя около година преди смъртта му (диктаторът доверява част от държавните дела на Хуан Карлос поради влошено здраве).

Какво е важно да знаете за контекста, в който се случи терористичният атентат в Барселона?

На 1 октомври 2017 предстои референдум за независимост на Каталуния, която в момента е със статут на автономна област, но последните промени в този статут вече години наред (от 2006) са блокирани от Конституционния съд на Испания. Основният препъни-камък е, че Каталуния иска повече финансова и фискална свобода. Именно това и още множество по-дребни случки наляха много масло в огъня на движението за независимост. Референдумът се случва след многогодишни опити на локалното правителство в Барселона да преговаря с Испания, което централното правителство надменно отбягва. В последните години диалогът отсъства напълно или се случва с реплики през медиите, но без никакви изгледи за сближаване на позициите.

Междувременно вече имаше неофициален референдум, а той бе неофициален, именно защото не бе одобрен от Мадрид, затова се проведе под форма на допитване. Предишният президент на Каталуния в момента е подсъдим, заради това. Централната власт в Испания всъщност има властта да не допусне никога такъв референдум, с аргумента, че той е противоконституционен. А Конституционният съд е винаги готов да го потвърди.

Затова през есента на 2015 година се проведоха предсрочни парламентарни избори, които бяха спечелени от гражданска листа, подкрепена от двете най-големи каталунски партии, които по-късно сформираха коалиция заедно с други две по-малки, но подкрепящи независимостта на Каталуния партии и разполагат с мнозинство в каталунския парламент. Оттогава насам се подготвиха няколко основни закона на бъдещата Каталунска република (напр. за Каталунска данъчна администрация и др.), а на 1 октомври е свикан Референдум за независимост.

Този референдум отново не се признава от централната власт в Мадрид. Три четвърти от населението на каталунската автономия искат такъв референдум да се проведе, макар и мненията на хората в Каталуния (според социологическите проучвания) да са приблизително наполовина разделени между „За“ и „Против“. Ако референдумът покаже, че мнозинството каталунци гласуват за своя независима държава, политическият елит, който в момента управлява автономията ще провъзгласи едностранно независима Република Каталуния. Правилно отбелязвате – докато има колебания по темата дали Каталуния има свой собствен път като нова държава в Европа, по две други теми няма никаква дискусия. Едната е, че ако има такава нова държава, то тя непременно ще бъде република и втората е, че тя ще бъде пълноценен член на Европейския съюз. Иначе казано това е и референдум за отхвърляне на монархията.

Защо и от кого бе свикана демонстрацията No Tinc Por вчера в Барселона?

Идеята на демонстрацията изобщо не бе политическа. Беше свикана от Президента на Каталуния и кмета на Барселона като противовес срещу насилието. Барселона е много жив град и с изключително силно развито усещане за общност и много често хората там реагират като един организъм срещу неправдите, независимо от политическите си разбирания или обществения си статус.

В допълнение демонстрацията имаше за цел да сподели мъката на семействата и близките на жертвите и да изрази подкрепата и благодарността си към каталунската жандармерия и полиция, които мнозинството хора принципно не обичат особено, но в случая общата оценка за това как са се справили местните служби е висока.

И всъщност се получи. Според полицията повече от половин милион души вчера са излезли по улиците на Барселона (в главите на хората това е много голям град, но реално постоянните му жители са едва 1,6 милиона). Демонстрацията мина кротко, по часовник и с нужното уважение и респект към жертвите.

Но бе оцветена политически.

Какво всъщност се случи? И какво медиите се опитват да ви спестят?

Демонстрацията бе оцветена политически – да, имаше както испански националисти, така и каталунски индепендисти, които не пропуснаха да се обозначат, но не бяха много. Реално мнозинството следваше и спази основната тема на демонстрацията. Не допусна агресия и провокации.

Обстановката бе нажежена и през медиите и социалните мрежи през миналата седмица, когато акцентът от атентата бе отклонен върху това как каталунските жандармерия и полиция общували с хората на каталунски по време на критичната ситуация и това било акт на демонстрация. Тезата пропълзя през голяма част от испанската преса и социалните мрежи. Истината е, че всички важни указания се излъчваха многократно и освен на каталунски, още и на кастилски (испански) и английски, а много често и на френски, което лесно може да се провери, дори в twitter.

Ако не става ясно къде е проблема, че в Каталуния се говори каталунски и защо е тази чувствителност по темата, ще добавя, че по времето на Франко са били убивани хора заради това, че говорят català и в Каталуния помнят как и защо са загубили баща или дядо… а част от Испания още тъгува за Франко и живее в носталгия по „величието“ му. Тъжно, но факт!

В допълнение тезата в последствие се разви до това, че Барселона използва атентата за да сплоти хората под тезата за независимостта.

Появата на краля също не беше случайна и не бе извън този контекст. Иначе едва ли щеше да бъде там. А той също пропусна възможността да бъде медиатор между Барселона и Мадрид, въпреки очакванията към него в тази посока. Иначе говори свободно català и се счита за далеч по-широко скроен и сговорчив от баща си, но до момента не е показал по-особени дипломатически умения от това да заравя глава в пясъка.

Всъщност кралят не поведе хората, беше отпред по силата на етикета, а иначе бе шумно освиркан (испанската национална телевизия TVE заглуши този момент – уви, не само у нас демокрацията е формална). В доста моменти, в които камерите се спираха на неговото лице или на премиера Рахой, се чуваха възгласи „Махай се!“ (и на кастилски, и на каталунски). А той беше там в отчаян PR ход по демонстрация на „единство“, което уж трябва да олицетворява, но имиджът на монархията в Испания е напълно провален и не само в Каталуния. Вероятно един от големите страхове от раздялата е, че тя може да провокира разпад на монархията, освен че ще бъде загубен ключов двигател на икономиката (Каталуния прави 1/5 от БВП на Испания и 1/4 от износа ѝ).

Иначе едва ли кралят щеше да е щастлив да го снимат на фона на индепендистките естелади (знамето със звездата е неофициален флаг, който прокламира независимостта) и под освиркванията и плакатите, укоряващи го за фамилната близост на семейството му със саудитците и търговията с оръжия с тях.

Felipe VI - крал на Испания

Снимка: Sònia Pau, сътрудник на изданието El Punt Avui (публикувана в Twitter)

Обстановката, в която се случва всичко предполага висока степен на политизиране. Неизбежно е. И захаросните статии за единство и подадени ръце за съчувствие към Барселона, звучат добре, но всъщност са инструмент за манипулация. Заедно с всички фотоси в испанската преса днес, на които знамената или неудобните плакати са заличени.

Доказателство за това е фактът, че Испания продължава да отказва на каталунските сили за сигурност директен достъп до системата на Европол. В същия момент стана ясно, че имамът, организирал терористичната група е бил разследван преди от Испания, но това не е споделено с Барселона, а предупреждение за него каталунците са получили неофициално от белгийски колеги, но тъй като информацията е била неофициално подхвърлена, тя не е била регистрирана в системите и е била подценена. Още един симптом за формалните „семейни“ отношения между Мадрид и Барселона.

Пиша това, за да обърна внимание върху пропуснати факти, които обаче са важни и да акцентирам и върху другата гледна точка, която все остава в сянката на преведените на български, но по инерция официозни впечатления на El País.

Октомври наближава, а тогава е възможно някои неща да се прояснят, а други да се пообъркат. Но моето разбиране е, че „единството“, когато е оковано в предразсъдъци и е постижимо само насила, е лозунг, празен от съдържание и смисъл.

P.S. No tinc por означава „не ме е страх“ на català. На кастилски е no tengo miedo.

P.P.S. Повече за каталунската гледна точка в отношенията им с Испания можете да научите от книгата „Какво става с Каталуния?“, която се разпространява безплатно и свободно като електронна книга.

Драмата по вадене на паспорт в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/dramata-pasport-v-chujbina/

През май се усетих, че ми изтича паспорта. До сега винаги съм го обновявал в България, но този път пропуснах. Изчетох изискванията на сайта на Външно, направих си час през online системата и зачаках. Беше за след два месеца, но имах време.

На 10-ти юни в 8:50 бях пред консулството във Франкфурт. Часът ми беше за 9:00, когато отваря и консулството. Вече имаше опашка от към 40-тина души. Поне 5-6 бяха бебета, за които родителите се опитваха да извадят документи. Тъй като сградата е малка и никога не е била строена за консулство, опашката беше отвън и преливаше на тротоара. Естествено, минаващите на път за работа негодуваха.

Пробих си път през тълпата, тъй като бях един от малкото с час и се качих горе. Имаше две гишета. Тогава осъзнах, че съм забравил заявлението попълнено на сайта и го попълних наново за няколко минути. Когато го предадох на консулския служител, последва спор за детайли по заявлението, както защо не си нося стария паспорт. Оказа се, че въпреки практиката в България, написаното на сайта на Външно и на новия консулски портал, МВР изисквали паспортът да се предаде в консулството при подаването на заявлението. Абсурдно е, но „така искали и може да върнат заявлението, вие си знаете“. Като посочих, че в портала пише друго, последва отговор „Ако можеше през интернет, щяха всички да го правят там, нали?“ Отговорих, че по принцип може, ама…

Тогава ми светна, че всъщност има един друг портал, за който Външно похарчи стотици хиляди. Бях забравил за него (въобще много забравяне в тази история). Идеята му е да си подадеш заявлението изцяло online и така да олекоти работата на консулствата. Уловката е, че изисква електронен подпис, което е доста рядко все още.

Е, аз имам електронен подпис. Вече бях доста изнервен на служителката, събрах си документите и си тръгнах. Вечерта седнах и отворих e-services.mfa.bg. Прие електронния ми подпис и започнах да попълвам детайлите. Любопитно е, че ми показа снимката съхранявана от МВР, но се наложи на ръка да въведа почти всичко останало.

Пуснах заявлението и съвсем очаквано сайтът се счупи. Това всъщност е известно отдавана. Пробвах в случай, че имам някакъв късмет. Само един човек е успял да подаде заявление така малко след пускането на проекта. От тогава насам прескъпият портал просто не работи. Опитах се на няколко различни конфигурации, но резултатът беше същия.

Върнах се към консулския портал consulatebg.eu, попълних отново електронното заявление и си направих нов час за след месец и половина. Толкова се чака. Ако днес се опитате да си направите час във Франкфурт, най-скорошният е на 14-ти септември. Може да се пробвате в съседните консулства, но и там чакането не е по-малко. След като подадете заявлението, може да се наложи да чакате между един и шест месеца за самия паспорт. Зависи от натоварването и бързината на чиновниците в България.

Иронията тук е, че ако подам заявление за немско гражданство, процедурата може да мине дори по-бързо от обновяването на българския. Това, както и лошите консулски услуги са сред основните причини толкова българи да взимат немски паспорт. Аз съм решил, че просто не ми трябва. Същото, впрочем, важи и за децата на български родители родени в чужбина – процедурата е сравнително лесна, но трябва да се върнеш в България. Има разписан в закона вариант български акт за раждане да се вади и през консулствата. Според отговора, който получих от Външно, няма данни някой някога да го е правил. Консулите дори имат задължение да вадят служебно български акт за българчета, за които знаят, че са родени в региона им. Нямат обаче капацитета и също не се е случвало.

За нищо от това не виня хората работещи в консулството. Колкото и да ме изнерви отношението на служителката тогава, разбирам я напълно предвид наплива пред сградата и ѝ го казах. Истината е, че точно консулството във Франкфурт работи с 2-3-ма консулски служители. Още няколко помагат с възспирането на тълпата и организацията, макар да не им е това работата. Консулството отговаря вече за близо 120 хиляди българи в съседните провинции. Това е все едно град като Плевен или Стара Загора да бъде обслужван от кметството на малко родопско село.

За проблемите на консулствата ни и недостига на служители и материално осигуряване съм писал вече. Министерството на външните работи отказа да ми предостави данните за финансовите отчети на всяко от тях. Съдих ги, спечелих на първа инстанция, но те обжалваха пред ВАС. Делото е насрочено за средата на февруари. Опърничавостта им ме кара да мисля, че явно има резон в неофициалната информация, която имам от познати във Външно, че от такси и услуги министерството излиза на печалба, а не се инвестира почти нищо. Само данните ще покажат дали емиграцията ни не издържа дипломацията ни.

Целият процес е изнервящ за всички участници. Нищо ново за бюрокрацията ни, ще кажете. Интернет платформите, електронната идентичност, електронните услуги и гласуване ще олекотят много нещата, но няма да изместят нуждата от адекватни консулства. Дори да не подаваме ухо на фалшивите бомбастични твърдения за броя на българите в чужбина, емиграцията ни е доста голяма. Всички говорят как ще бъдат върнати с една или друга мярка, но никой не се сеща, че често допирът до държавата България са именно тези консулства. През тях всички виждат, че малко от причините да напуснат да се подобрили – бюрокрация, неясни изисквания, липса на обучен персонал, изнервени служители и опашки. Ако искаме да променим нещо, това е добро място да започнем.

А иначе, аз паспорт ще си изкарам. Ще ми излезе по-евтино и по-бързо да се вдигна на самолета и да изкарам по бързата процедура в Пловдив. Ще загубя ден-два отпуска, но не ми е проблем. За доста обаче това не е вариант. Особено, когато са с дете.

Пловдивските варвари

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/barbarians-of-plovdiv/

Манол ми е приятел. Казвам го в началото, за да не бъда обвинен, че се правя на неутрален наблюдател. Като не само, че нямам претенция да съм такъв, а и дори не искам да бъда. В Пловдив скандалите станаха толкова много, че да бъдеш неутрален, може да означава само две неща – или си част от безобразията, които съсипват града ни или си съучастник в масовия кататоничен ступор, в който безразличието, а не смъртта погребва бъдещето на пловдивчани.

Преди три години Пловдив спечели възможността да бъде Европейска столица на културата през 2019 година. Но същинското състезание спечелиха една група идеалисти, с много труд, емоции, усилия и лични жертви. Те са от онези мои съграждани, които сбъдват мечти… и е вдъхновяващо да познаваш част от тях.

Тези хора – и днес, и утре ще продължават да са такива. Независимо от всичко. Незвисимо, че спечелиха най-важната битка, но загубиха войната – вечната сякаш война с посредствеността на политиците от управлението, с дребните душици в общинския съвет и пасивността на съгражданите си.

Общинската фондация „Пловдив 2019“ бе превзета – бавно, методично и вече окончателно. Бяха изхвърлени или докарани до отчаяние дотам, че да напуснат, повечето ключови фигури и смислени хора с репутация, които се бориха за възможността Пловдив да бъде европейска културна столица. Местните политици използваха гражданите да им спечелят титлата (очевидно за тях това е трофей, а не възможност), след което ги изхвърлиха, за да не им се пречкат в усилията да провалят всичко постигнато.

В последните дни Пловдив проспа и друг огромен скандал. Едно от доказателствата, че градът ни има осемхилядолетна история бе изринато с багери, а днес залято с бетон, докато общински и районен кмет и всички общинари широко са затворили очи за случващото се… Титаничен срам! На нас не ни е нужен ИДИЛ/ДАЕШ да руши миналото ни – справяме се блестящо сами!

И сме виновни всички, които търпим! Защото на последния марш за европейско правосъдие в Пловдив бяхме стотина и нещо души, докато останалите ни гледаха с тъпо учудване от кафенетата. Защото докато не сте готови да се разделите с охладената си следобедна биричка и да пожертвате малко време да следите и държите в мъртва хватка всеки продажен политик, те ще продължават с безобразията си.

Бях наскоро на едно особено показателно заседание на пловдивския общински съвет. Да – всеки може да отиде и поне да ги наблюдава, и ако тези, които ходят вземат да стават повече или пък да чакат отвън след заседание за да поразпитват какви са ги свършили, също предвиждам едно друго ниво на регионалната ни политика, но… уви – двата реда за публика в залата най-често са рехаво-празни. Това беше същото заседание, на което общинарите се отметнаха от решението си от миналата есен да откажат акциите от Панаира и решиха да ги приемат. Между другото, заради иронията на историята е добре да припомня, че още на следващото заседание отново се отказаха от тях. И е трудно да се намери толкова красноречив пример, който така тъжно да илюстрира принципната безпринципност сред утайката, която имаме за общински съветници. Двойно отмятане на 180 градуса…

Гьонсуратлъкът очевидно е ключова дарба на кмета Иван Тотев, с която компенсира липсата на красноречие, харизма и други по-важни качества. Не само защото не защити Манол Пейков като член на УС, на който самият той се явява председател, или поне да му даде възможност да се самозащити, не само защото изговори купчина глупости за недоразумение или грешка, която уж трябваше да бъде поправена на 8 юни на извънредна сесия, каквато не се състоя, но и на вчерашната редовна сесия пред очите на други членове на УС на Фондацията предложи нови хора, и нито дума за Манол Пейков. И това няма как да е случайно… Това е демонстрация на безпардонност!

Много ми се иска, както сте започнали, да прочетете и текста на Иво Дернев от „Под тепето“ – акцентира върху важни детайли към историята.

Иначе на онази сесия – панаирджийската – кметът Тотев завърши свое изказване така:

И когато тук някои сравняват къде историята ще ми отреди място, искам да кажа, че моята задача е да изкарам достойно втория мандат и след 20 години някой да каже: Искам да бъда кмет като Иван Тотев.

Не съм сигурен, че цитатът е точен, но такъв е според в. Марица. Все едно – това беше смисъла. И е чуден симптом на самозабравянето, комплексарщината и липсата на санитарна скромност.

Чувайки това, едва не прихнах, и се зачудих дали някой съветва г-н Кмета да чете повече история и да си припомня по-честичко, че в общества, където институциите не работят в полза на гражданите, се случва някоя капка да прелее чашата на търпението на простосмъртните така, че след 20 години хората още да помнят как инж. Иван Тотев е бил изхвърлен като въшлив дюшек от общината, заедно с повечето общински съветници. След разрушени и опожарени тютюневи складове, провалени проекти като „Пловдив 2019“, транспортния или този за площад Централен, бетонирани могили, прокурорски упражнения, все по-често си мисля, че би било напълно справедливо Пловдив, съгражданите ми и най-вече лично г-н Тотев да имат такъв мил спомен след време.

Изборите и гласуването

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2042

Още преди няколко дни обещах в коментар тук да напиша за кого смятам да гласувам. Вече няма за кога да отлагам.

А отлагах, понеже просто нямах какво да напиша. От месеци вече, успея ли да надвия погнусата си и да реша, че ще гласувам за някоя партия, тя веднага успява да направи нещо, с което да ме откаже.

И все пак гласуването е възможността ми да повлияя това, което става у нас. На дребно, според силите си. Или може би по-скоро морално оправдание, че поне съм се опитал. А лошото е, че това оправдание обикновено е потребно само в един случай – когато се насочваш към Терминал 2 с еднопосочен билет… Така че, честно казано, вече дори не мога да кажа защо изобщо още се старая. Може би защото някакъв усет ми казва, че целта на „Лошите“ в случая е именно да се предам. Че докато не съм се предал и търся, те нямат как да пият шампанско и да спят спокойно по повод мен.

Затова и пиша сега мнението си за кандидатите на тези избори. За да го изясня не толкова за другите – всеки има право на свой избор – колкото може би най-вече за себе си.

ГЕРБ подкрепях неведнъж за изминалото десетилетие. Правих го с надеждата, че има шанс те да бъдат алтернатива на „пост“комунистическата мафия, вместо да се обединят с нея и влеят в нея. Уви, те избраха обединението с нея. Вместо да прати Пеевски и собствениците му където им е мястото, Бойко Борисов се прегърна с тях и им се поклони… Изчаках немалко, дадох им много възможности да се променят. Това не се случи. За мен кредитът на доверие към тях е изчерпан, без изгледи да бъде върнат. Така че те са задраскани от списъка ми.

Откакто правя разлика между ляво и дясно не съм особен поддръжник на лявото. Някои от идеите му ми се струват отчасти рационални, но единствено ако са приложени в като цяло дясна среда. Затова и БСП никога не са били моят избор. Другата причина да не ги харесвам е, че те реално са най-старата партия на Русия у нас. А Русия към момента ни смята за свой икономически и военен враг, и води срещу нас хибридна война. Поощряване на корупцията, протекция на едрата престъпност, унищожаване на доверието между хората, поставяне начело на некадърни послушковци – всичко, което съсипва една страна. Класиката на жанра е сегашният ни президент – уж издигнат, но всъщност спуснат. Не, благодаря.

За АБВ не ща дори да мисля. Дори само името на Георги Първанов ме кара да се огледам къде мога да повърна, ако не успея да се удържа. А да е само той… Може да са много модерни. Може да са много умерени. Може да са много всякакви. Само че гласът ми няма да отиде за тях. Може да е емоционално – жив човек съм, имам право на емоции. Към момента не мога да си представя те изобщо някога да спечелят доверието ми. Дано ме опровергаят, но засега е така.

Патриотизмът ми допада, но национализмът – не. А нашенските патриоти са всъщност не особено прикрити националисти. (И то от клиничния тип, който мисли с тъпи лозунги вместо с главите си, и така ни вреди колкото всички външни врагове заедно не могат.) Друга тяхна обща черта е, че се ползват с не особено прикритата подкрепа, организационна грижа, инструктаж и нерядко пряко финансиране от Москва. (Което обяснява защо действат така, че са най-голямата вреда за страната ни.) Патриоти, или поне националисти – да, но май на „матушката“ повече, отколкото на България… БСП вече ги задрасках по същата причина – нямам причина да погледна на патриотите иначе.

Лично Марешки ми е изключително неприятен като явление, и доста хора от партията му само подсилват този ефект. Ако дори само една десета от това, което съм чувал за бизнеса и съществуването му е истина, той трябва да е в затвора под строг режим… Но не зная със сигурност дали е истина. А в същото време той беше единственият в България, който направи нещо срещу пълзящата картелизация, която ни съсипва. Убеден съм, че го направи с единствено политически мотиви, но това не променя факта, че го направи. А е изключително важно да се научим да мислим с джоба си и да гледаме не приказките, а делата. Затова не го задрасквам окончателно от списъка си, въпреки че погнусата ми е трудно преодолима.

ДПС дори не желая да ги обсъждам. Да ги нарека „партията на корупцията“ няма да е дори начало на това, което са. Да ги нарека „московска агентура“ – също. Още десетки други също толкова ласкави етикети мога да им лепна, и всеки ще е верен, но има ли смисъл да продължавам след тези?… Всъщност, единственият етикет, който не мога да им лепна, е „етническа партия“ – защото етническото им е единствено проформа. Делян Пеевски не ми прилича нито на турчин, нито на мюсюлманин, но надали бих гласувал за него дори под смъртна заплаха. А за отрудения бай Ахмед от някое родопско или делиорманско селце сигурно бих гласувал с удоволствие, само че него го няма и няма да го има в списъците им. Така че без тях.

Същото важи и за ДОСТ на Лютви Местан. Не съм тежко предубеден срещу тях – ако ги проуча внимателно и не открия тежко присъствие на мизерабили, бих ги обмислил като възможност. Само че не очаквам да си дам този труд скоро, по точно определена причина. ДОСТ разчитат основно на външна подкрепа – тази на Турция. Само по себе си това не би било твърде страшен проблем, Турция поне не води хибридна война срещу България. Страшен проблем там обаче в момента има, и той се казва Ердоган – турският Доналд Тръмп. Клиничен мегаломаниак и социопат от нарцистичен тип със самомнение на Господ и амбиции да заеме мястото му. Така че ДОСТ за момента губят дори чисто теоретичния шанс да ги одобря за себе си.

В Реформаторския блок не остана крило, което последните години да не ме разочарова жестоко. Всяко по своя начин. Също съм ги подкрепял неведнъж, и за разлика от ГЕРБ, съм влагал в тях искрени надежди. Да, глупаво е било, но човек трябва да се надява заради самия себе си. За да не изгуби способността да го прави. И да вярва и да мечтае за нещо по-добро. Умре ли надеждата в човека, е умрял и човекът… Затова сега ми е болезнено да си припомням излаганията и провалите им. Като капак, кметът на общината ни – железният гръб на незаконния строеж върху градинката пред блока ни – е техен член. Дори само това вече би било достатъчно, за да не получат гласа ми никога повече. И да приканя горещо всички вас – не им го давайте и вие. Първо да се изчистят от корупционерите, после да търсят доверие… А „Глас народен“ щяха да бъдат моят избор в тази ситуация, ако не се бяха коалирали с тях. Съжалявам, Светльо, Венци и компания – грешен избор направихте.

В „Да, България“ членуват много хора, които познавам и уважавам извънредно много. За съжаление членуват и други, които също познавам и не уважавам ни най-малко. И забелязвам, че първите някак все се оказват в ролята на работните магарета, а вторите – на седналите около трапезата. Това вече ме кара да си правя определени изводи. Също, че тръгнаха с пари на Иво Прокопиев не ме смущава особено, но че излъгаха че парите са от някаква американска фондация вече ме тревожи. Лъжата от самото начало рядко е предвестник в българската политика на нещо честно и заслужаващо доверие… Няма да ги задраскам от списъка си единствено за да имам някаква алтернатива на партията на Марешки.

Останалите партийки не ми се коментират – не ми се струва, че заслужават да бъдат обмисляни сериозно. Надявам се да ме опровергаят в това, но засега мисля така.

Така че когато се изправя пред урната, вероятно ще избирам между Марешки и „Да, България“. Дано дотогава не успеят да ме отвратят и едните, и другите.

Обещанието спазено.

На чаша вино с Христо Иванов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/hristo-ivanov-2/

Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

А как обичаше да почиваш преди три месеца?

Не помня! (смях) Не, шегувам се, разбира се. Ами, нищо екстравагантно. Една книга и малко хубава музика е всичко, което ми е нужно.

Едно нещо, което винаги съм правил и много ми липсваше, е излизането извън града, извън София. Това за софиянци най-често е Витоша, и беше много хубаво, че оня ден качихме Черни връх, въпреки че по средата на кампанията, малко неочаквано. Трябва да кажа, че горе в мъглите и снеговете, които валяха, доста добре ме настигна душата, ако трябва да използвам този израз.

И усещането… Хайде малко, бидейки в Пловдив, да поговоря за София. Много важно за София е, че върхът е свързан с Алеко. Ние тръгнахме от една точка на Морените, на която имам снимка като тригодишен, когато нашите за първи път са ме качили на ски. На тези места е минал целият ми живот. Аз съм много запален скиор и турист…

И там, на това място изведнъж си дадох сметка, че всичко това е Алеко. И колко много от това, което политически искам да направим, е Алеко. Неговият страхотен хуманизъм и хумор, това негово особено отношение към българското общество, с хумор, с любов, с разбиране, с желание да е по-европейско, по-просветено, този негов великолепен демократизъм – всичко това в огромна степен съответства на мечтата ми “Да, България!” да се превърне в едно продължение на това дело. И се сетих за последните изречения в “Бай Ганьо в Русия” – забележи, колко символично – там казва: “Поставен под правилно, добро управление, българинът може да прави чудеса.” Та, ключът е наистина да имаме добро, човешко, просветено управление и тогава българинът може да прави чудеса.

Това ли е твоята представа за България, ако не бяхме в ситуация да трябваше да правим политическа структура, която да върне справедливостта в обществото?

Ами, да, Алеко като образ със сигурност е много близо до моята представа за това какви би трябвало да са идеалите и авторитетите на нашето общество. И е чудесно, че той е. Чудесно е, че всички епохи, всички промени не са се отразили на неговото присъствие.

Сега дано не е рязка смяната на темата, но като човек от света на технологиите да те попитам… Светът е на прага на така наречената четвърта индустриална революция, ако следваме общите терминологии, която на всичкото отгоре този път е тотално различна спрямо предходните. Защото имаме сблъсък на една еволюция на нещата от физическия свят – нови материали, автомобили, които нямат нужда от шофьор, триизмерно отпечатване на неща, дори тъкани и органи за имплантиране на хората; втора еволюция на дигиталния свят, информационните технологии – носим мощни компютри в джобовете си вместо телефони; и в биологията и генетиката има революция, която доскоро не си представяхме. Всичко това се случва едновременно, в синхрон, като перфектна технологична буря, с всичките плюсове и минуси, защото както ни дава огромни възможности, така и крие сериозни рискове, които може би не съзнаваме още какви са…

И колко тъжно е в същия този момент ние да си говорим за връщането на нормалността в обществото, вместо да…

… да полетим, да. Виж, това е едно много интересно сравнение. Аз мисля, че се случва нещо много повече от поредната индустриална революция – защото всяка от предишните се свързва с развитието на ограничен кръг технологии, и вероятно от гледната точка на поколенията, които са живяли преди и след това, промяната да е била жестоко-епохална – но тук ми се струва, че става дума за нещо много повече. Разделя се траекторията на човечеството на оня етап, в който се е считало, че човекът е бил животно сред животните и е еволюирал по правилата на биологичната еволюция, след което, ставайки обществено животно, дълго време се е смятало, че с това той спира еволюционния процес.

Но ние навлизаме в един период, в който всяка една от тези технологии и особено комбинацията от тях всъщност поставя въпроса за това, че ние можем да започнем да направляваме и планираме една промяна. И в крайна сметка се изправяме пред огромния въпрос, пред който не съм сигурен колко пъти в такава степен се е поставяло човечеството: Какво е човек? Кое от онова да си човек сме готови да заменим? Кое е онова, което искаме да запазим? Сигурни ли сме, че знаем какво означава да се откажем от идеята за смъртта, например? За стареенето, за болестите? За самотата и това да си с часове несвързан с Фейсбук?

В крайна сметка сингулярността е едно състояние, което важи абсолютно за всички нас. Но даже носи някаква доза успокоение идеята, че докато всичко това се изправя пред нас – защото аз съм уверен, че някъде под кризите, които в момента се случват – мигрантската криза, която на пръв поглед е просто свързана със сирийската криза, но сирийската криза е всъщност климатична криза, която обхваща целия регион между Северна Африка и Афганистан, която е и цивилизационна криза, дълбоката криза на сблъсъка между исляма и Запада, и икономическата криза, която на пръв поглед е просто една криза на някакви деривати, които продължават да тровят; и демократичната и политическата криза също…

Под всичко това, ако слезем едно ниво надолу, е една криза на индустриалните отношения, на производствените отношения. Всичко това, което Маркс и класиците на икономикса са описали, започва да става невярно и да се променя, и все по-сериозно се изправя на хоризонта проблемът, че страшно много професии и човешки дейности ще изчезнат. Какво ще се случи с това население? Когато шофьорите престанат да бъдат шофьори, какви ще станат? Дизайнери? И как демокрацията и демократичният процес ще оцелеят? Какво всъщност представлява електронното управление като процес? Къде прокарваме границата между частното и публичното в дигиталната епоха? Как оцелява репрезентативната демокрация в епоха, в която решенията могат да се вземат през всеки смартфон? И къде остава ролята на все пак някаква… как да кажа… хайде да не говоря за професионализация, но някакъв опит политически? Как решаваме проблема с контрола върху службите в този контекст?

И най-базовото нещо – за първи път от гутенберговата революция насам възниква едно ново разделение между грамотния и неграмотния. Досега просвещенският проект беше базиран на презумпцията, че демокрацията се случва в една среда на еднакво, базово компетентни хора, които разбират процесите в нея от гледна точка на инструментите.

Демокрацията какво е? Вестник, участие в дебат, гласуване, където на хартия с писалката правиш нещо и го слагаш в кутия и всички могат да видят това нещо, да преброят протоколите. В крайна сметка нашата демокрация е направена от мастило, азбука, способност за четене, училища, вестници, кафенета – този свят изчезва. Сега вие сте една съвършено нова каста от ексклузивно грамотни хора, които могат да управляват базови, ежедневни технологии, които аз например съм неспособен да верифицирам как работят.

Йовко, ако ти ми покажеш на екрана на моя телефон, че температурата навън в момента не е 15 градуса, колкото е, а минус 15, ти като ИТ човек може би можеш да произведеш тази картина. Аз по никакъв начин не мога да те хвана, защото съм технологично неграмотен, освен да прочета това, което излиза на екрана и да му повярвам.

Но можеш да го провериш чрез паралелни източници.

Все по-малко. Защото аз си спомням преди няколко години как се случи земетресение в България и всички отидоха да проверят във Фейсбук каква е причината. Изобщо животът ни поддържа паралелни източници на информация. И от тази гледна точка един политически процес, един институционален процес, който все повече зависи от дигиталния свят, а неговото естество, неговата регулация зависи от една много малка каста ексклузивно грамотни хора, е много особено състояние на обществото.

Вие имате вече несравнимо по-голям ефект, отколкото един юрист би могъл да има върху нещо на най-ежедневно ниво, но сте абсолютно нерегулирана професия. И необходимостта от тази регулация все още не е станала очевидна, защото нивото на злоупотреби от гледна точка на представителите на вашата професия с огромното доверие и усмотрение, което ви е поверено, остава забележително ниско.

Така че, да, има киберпрестъпления, няма никакво съмнение, но истината е, че в момента, доколкото изобщо киберпроблематиката става все по-сериозна, тя не е защото има спонтанно организирали се мафиотски групи. Става дума, че държавата в един момент започва да набира и корумпира ИТ хора и имаме цяла поредица от катарзиси на представители на тези ИТ професии, които в един момент казват “Аз повече не мога да го правя това!”, излизат и започват да стават whistleblowers (бел.ред. разобличители). Сноудън и други са примери за това, че в тази професионална общност има някаква вътрешна резистентност. Това е страшно интересно!

Дълго време основната базова траектория на информационното общество е била неформалната територия на контакт между една малка общност от фенове и професионалисти. Аз ги помня тези времена, те съвсем скоро свършиха.

В същия момент обаче, ако се върнем пак в чисто обществено-политическия план, имаме сякаш нужда от един изцяло нов тип човек, широкоскроен, динамичен, който да е готов да се променя спрямо нещата около него. В контекста на онези конфликти, за които си говорихме – климатични, военни, обществени – за много хора светът в момента е неуютен, заради това че някакви крайъгълни доскоро обществено-политически шаблони вече не са валидни.

Йовко, аз трябва да призная, че голяма част от моята мотивация да се захвана с този тип политическа кариера, е свързана със сериозно притеснение. Видно е, че стигнахме до някаква междина между епохите. И понеже и преди в световната история са се редували етапи на по-голяма глобализация с етапи на връщане на махалото – аз не съм сигурен епохата, в която навлизаме, как ще изглежда. Презумпциите, които имаме, багажът, който носим от 90-те, от първото десетилетие на настоящата епоха – не съм сигурен колко добре ще ни послужат. И в този смисъл съм много загрижен в максимална степен да започнем изграждането на силни, национални институции, не защото те трябва по някакъв начин да опонират на Европейския съюз, а защото ние трябва да имаме готовност да посрещнем една епоха, в която част от проблемите ще трябва да ги решаваме сами и в кръга на хора, на които заедно ще ни изгори чергата, ако бъде подпалена от някой от краищата. Така че какъв нов човек ще ни трябва, не мога да прогнозирам, но изобретяването на нов човек винаги е кървава работа и доста болезнена.

Аз го казах като метафора…

Да, да. Но това, което бих искал да осигуря за нас и за семействата ни, е колкото се може по-здрава държава за епохата, в която ще можем да изобретяваме този нов човек.

Добре. Стига, че те уморих…

Не, не, аз съм добре.

И може би разговорът стана малко философски…

Да, доста. (смях) Но наистина, не съм уморен, можем да продължим.

Ами, искаше ми се и за Пловдив да поговорим. В допълнение на пловдивските теми, които ти засегна на срещата в Дома на културата в неделя.

Например за Европейската столица на културата, понеже никак не е малка вероятността да се превърне в пълен провал. Дори да бъдат отпуснати всички пари, които кошмарно закъсняха, времето започва да ни притиска и вече е проблем.

Защото от една страна Пловдив има дух, ти си го усетил. Аз също като теб живях една година навън и след дълго време, живеейки в София, реших да се върна в родния си Пловдив точно заради този дух, който усетих, че е в някакъв подем. Дали е стечение на обстоятелства, дали просто защото сега е дошъл моментът, дали защото хората започнаха да вярват в собствените си, макар и малки сили като индивиди – но и тук започват да се случват лесно неща, които съвсем естествено се случват в Барселона, където живях. Едни хора от един квартал се събират, решават и си правят фестивал или панаир на един или друг продукт, който е характерен за този квартал. И си говорят. Някак си в България като че ли малко си говорим. Ти го каза в едно интервю наскоро – спряхме да мечтаем колективно.

И си мисля, че от тук може да се случи пропукване точно в тази посока. Ето, дори хората, които се ангажираха с “Да, България!” в Пловдив, виждам, че те сякаш са чакали, както ти каза, някой да ги побутне, за да могат да се почувстват част от това нещо, което се оказа, че много лесно може да постига неща дори без пари. Вярно, има един такъв импулс, който в момента помага на всички ни, но аз съм сигурен, че те, както и аз, са намерили нови приятели и контакти, които ще останат и извън контекста на “Да, България!”.

Пловдив индуцира хората с градска култура. Не са много градовете в България, които имат този дух. Очевидно е, че сега Пловдив преживява една премия от нашата европейска интеграция, от това, че границите се разтвориха и в един момент той не е просто един сателит на София, с цялата институционалност на София като национално средище, а се връща към естественото си положение на град, положен в центъра на регион, който диша не с дробовете на България и на София, а с дробовете на Централна и Източна Европа, на Източното Средиземноморие. Тези пътища, които винаги са водели към Пловдив всъщност от тракийски времена насам и които по такъв жесток начин са били прекъснати и от комунизма, но и от едни определени обстоятелства преди това… Някак си Пловдив се връща като център на тази много по-голяма кръвоносна система сега заради този период на отваряне, и очевидно тази енергия се влива тук и се усеща. Пловдив е едно естествено място, което граничи културно и манталитетно с Египет, с Персия, с Италия, със Средиземноморието. Някак си тези места тук си дават среща като една роза на ветровете. И когато стените паднаха, ветровете се върнаха, и Пловдив пак е Пловдив. Това е чудесно.

Проблемът е, че този процес на връщане към един много по-голям контекст, в който Пловдив естествено плува и се чувства на мястото си, понеже иначе е като едно голямо животно, затворено в малка кутия, блъскащо се в стените ѝ… Проблемът е, че той продължава да бъде заложник на абсолютно примитивната, ограничена, късогледа българска политическа класа и процес, на това, че нас ни управляват… често пъти се казва селяни, но ако хората, които ни управляваха, бяха едни нормални селяни, щеше да бъде много по-добре. Най-лошото е да те управляват хора, които са изтръгнати. Те не са нито селяни, нито граждани, не принадлежат никъде, освен към тодорколевите герои – и Корнелия Нинова, и Бойко Борисов биха се чувствали абсолютно естествено във филмите на Тодор Колев като техни герои. Всеки любител на тези филми може да си ги представи ясно там. Така че, оставен на волята на този тип хора, естествено, че те направиха атентат срещу Пловдив. И естествено те направиха атентат срещу неговото отстояване като културно средище. Как може да очакваме от едни типажи като Борисов, като Нинова, като Вежди Рашидов, да работят за това да се случи такова голямо културно събитие?

Аз вярвам, че Пловдив е културна столица на България, със и без тази титла. Сега големият проблем пред нас е как да се мобилизираме като общество, за да се случи това нещо в Пловдив в името на цяла България. Това трябва да се случи като първостепенен национален проект. Следващото Народно събрание трябва да приеме план, който да се реализира с целия национален ресурс.

И пак искам да повторя, абсолютно не мога да си представя с какви очи Бойко Борисов пристига тук да иска пловдивчани да гласуват за него.

И доста пловдивчани не могат да си го представят. Но в подкрепа на това, което казваш – разбира се това е само мое впечатление, защото няма как да вляза в главата на текущия ни кмет – но ако се обърнем към темата за тютюневите складове, всички негови публични изказвания са, че него го боли, че споделя тъгата на пловдивчаните, но в същия момент аминистративното бездействие е очедвидно, а в чисто човешки план ми изглежда, че той сякаш вътре в себе си не разбира – защо градът така пази тези складове, защо хората отидоха и направиха жива верига, защо са готови да повторят това, защо наистина им е толкова тъжно за тези рушащи се сгради… Той сякаш не е свързан с това място.

Аз не го познавам и не мога да говоря за човека, но това, което мога да кажа от своите наблюдения върху българската политическа класа, е че това са хора-еднодневки. Техните глави са от стиропор. Те, естествено, си представят, че хоризонтът на човека опира до стиропора, итонга и евтиния стъклопакет. Те от това са направени като духовност.

Така че човекът вероятно се опитва да казва някакви неща, които да му намаляват натиска, но той не е част от паметта на Пловдив. Защото същият човек искаше да възстановява крепостите на Небет тепе. Той е доказал своята абсолютна непригодност да разбира този град, да бъде негова еманация, с цялото наелектризиращо усещане за памет и за слава. Паметта е уважение към нещата такива, каквито са наследени, включително елементи от тях, които са под мазилката и са скрити между тухлите и чакат своя момент да имат своя ефект. Това е нещо, което нашите управленци не могат да разберат. Така че очевидно е и многократно сме го наблюдавали, че това, което върви на повърхността, е евтина лъжа, а цялата поредица от действия е насочена към това тези складове да бъдат бутнати и на тяхно място да бъде построено нещо друго. Но е чудесно и е национален урок това, че в Пловдив има дух и хора, които разбират, че паметта и приемствеността на времената е всъщност ценност и съм сигурен, че те ще надделеят.

Христо Иванов е водач на листите на „Да, България!“ за град Пловдив и София – МИР25. За него и кандидатите на „Да, България!“ можете да гласувате с номер 16 в интегралната бюлетина.

КЗК и разпространението на програмите на бТВ Груп

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/03/20/btv_cabels/

Какво от това, че имаш вестник – ако нямаш канали за разпространение.

ПрасПрес – или поне първият брой –  показа какво значи в български условия коалицията Лафка плюс услужливи общини. Така е в София, така е в Стара Загора,  така е масово при кметовете (и мнозинствата в съветите) на ГЕРБ –  колкото и Борисов да отрича общи интереси с Пеевски.

Какво от това, че имаш телевизия – ако нямаш разпространение. Докато наземното цифрово разпространение стоеше запазено за олигарсите, кабелните мрежи достигнаха сериозно покритие. Преди няколко години БТВ се постара да продава пакетираните си програми на кабелните мрежи. – но те не одобриха нито пакета, нито цената. Регулаторите казаха, че не им е работа да се намесват в търговски отношения. И стана ясно, че това ще продължава да бъде проблем, който трябва да намери решение.

Към картината се добавя и преценката на държавата за обществен интерес – съответно правните фигури must carry rule  (задължение за разпространение на програми) u must offer rule (задължение за предоставяне на програми за разпространение). В аналоговото време ЗРТ уреждаше само задължения за предоставяне, съответно за разпространение на програмата на БНТ, но в цифровото време се появи т.нар. цифрово  must carry rule, където общественият интерес нито беше обоснован (законът го предвиди например заради корпоративен интерес – казусът с ТВ2), нито беше защитен с must offer rule.

И ето, години по-късно, по искане на кабелни оператори е образувано производство в КЗК срещу „БТВ Медиа Груп” EАД и „Нова Броудкастинг Груп“ АД за установяване на евентуално извършени нарушения по чл. 37а от ЗЗК.

Твърди се, че предприятията „БТВ Медиа Груп“ ЕАД (БТВ) и „Нова Броудкастинг Груп“ АД (Нова) безспорно имат по-силна позиция при договаряне на правата за разпространението на притежаваните от тях телевизионни програми, тъй като се явяват единствени доставчици на това медийно съдържание. Това обективно положение ги поставя в по-благоприятна позиция при договаряне, от която ответните дружества се възползват в противоречие с изискванията за добросъвестна търговска практика, което довежда до увреждане на по-слабите страни – в случая молителите. Предмет на договорите е неизключителното право, което БТВ и Нова предоставят на кабелните оператори да препредават техните програми в мрежите си.

Досега компетентният орган КЗК не е сезиран, тъй като е липсвала правна база за подобно искане. Процесният период е от 24.07.2015 г. (когато е приета Глава VIIА от ЗЗК) до настоящия момент. Недобросъвестното поведение се обективира чрез следните действия на БТВ и Нова при сключване на договори за разпространение на съответните телевизионни програми: налице е поставяне от страна на БТВ и Нова на ултимативно изискване кабелните оператори задължително да включат по-нискорейтинговите програми bTV Action, bTV Lady, Кино Нова, Диема Фемили и др. в основните си програмни пакети, като условие за сключване на договор. Евентуален отказ на оператор да приеме този ултиматум е въздиган в основание за прекратяване на всякакви делови отношения с него. В същото време на сателитните оператори „Булсатком“, БТК (Виваком) и М-тел, както и на кабелните Нет 1 и Близу, е позволявано да включват тези програми в допълнителните (второстепенните) си програмни пакети, което е доказателство за прилагане на различни условия от страна на БТВ и Нова към отделните оператори. Поемането на предварително задължение от страна на кабелните оператори при бъдещо стартиране на нови програми, автоматично да се стартират търговски преговори, включително за цена и същите да бъдат включени в основния им програмен пакет, като предпоставка за продължаване на договорните отношения, е индикация за оказван натиск. Задължително „пакетиране“ на всички програми на БТВ и Нова и невъзможност правата за отделни програми да се закупуват самостоятелно от кабелните оператори, включително за националните ефирни телевизии BTV и Nova, които са със статут от КРС must carry и се разпространяват задължително е prima facie доказателство за оказван натиск и т.н.

Според КЗК – АКТ-220-28.02.2017:

Двете ответни предприятия – доставчици на телевизионно съдържание – разпространяват следните програми:
– „БТВ Медия Груп“ ЕАД – bTV, bTV International – с политематичен профил, bTV Action, bTV Cinema, bTV Comedy, bTV Lady, bTV Novella и Ring.BG
със специализиран (филмов, спортен, развлекателен и др.) профил;
– „Нова Броудкастинг Груп“ АД – „Нова ТВ“ – с политематичен профил, „Кино Нова“, Диема Фемили“, Нова спорт“, Диема спорт“ и „Диема спорт 2“ със
специализиран (спортен и филмов) профил.

Наличните данни сочат, че двете ответни предприятия се ползват с най-високи рейтинги на по-голямата част от телевизионните си програми, което е един от
основните индикатори за наличие на пазарна мощ на съответния пазар и предполага наличие у тези предприятия на възможности да влияят върху този пазар, включително върху условията за продажба и цените.

Според КЗК „Нова Броудкастинг Груп“ АД не е допуснала злоупотреба с по-силна позиция на договаряне.

Комисията счита, че поведението на bTV в конкретното му правоотношение с кабелния оператор „Вайтъл- И“ ЕООД във връзка с начина на определяне на реалния брой абонати на оператора, заявените предложени цени на база увеличения брой и отказа да се извърши одит от страна на медията, представлява злоупотреба с по-силната позиция, изразяваща се в налагане на необосновано тежки условия на платформения оператор, което уврежда неговите интереси като по-слаба страна в правоотношението, а така също и интересите на крайните потребители, клиенти на предоставяната от платформения оператор услуга. Подобни нарушения се установяват и по отношение на “Цифрова кабелна телевизия” ООД и  “Кабел Сат-Запад” ООД.

Налагат се имушествени санкции на bTV, решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Filed under: BG Media, Media Law

На чаша вино с Христо Иванов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/hristo-ivanov-dabulgaria/

Разговаряме с Христо Иванов в апартамента на общ приятел в стара сграда в центъра на Пловдив. Предизборната кампания е в разгара си, а календарът на Христо се пръска по шевовете от интервюта, пътувания из страната и срещи с избиратели. Зная го, защото съм координатор на пловдивския предизборен щаб на “Да, България!” и един от хората, вторачили се във всяка свободна пролука в неговия календар, за да я запълним с нещо. Помолих го за този разговор още в началото на кампанията, но успяхме да го направим повече от половин месец по-късно. Преди малко приключихме една приятна среща с избиратели в Пловдив, много от които активни млади хора. Христо е настинал, но въпреки това почти цял ден беше навън на площада и по улиците. Вече се смрачава, през прозореца се вижда кулата на Сахат тепе, а ние си говорим на по чаша вино.

Казвам му, че не искам да правим интервю, а да си поговорим човешки за неща, които излизат извън очертанията на темите, разисквани на публичните срещи на “Да, България!”. Защото си мисля, че много хора застанаха до него не защото разпознават лидер, а защото откриват част от себе си в него. Затова искам да поговоря с този Христо – частния човек, както той няколко пъти ще се самоопредели по-долу.

На днешната среща с младите хора в Пловдив ти каза, че голямата игра в момента е как да се смени поколението в политиката, а не толкова кой ще спечели тези избори. Как мислиш, как можем да повлияем на това идващо поколение да натежи в правилната посока, независимо дали е част от “Да, България!” или от останалия спектър?

Осъзнатата нужда от държава не е естествено състояние нито на индивида, нито на общностите. През по-голямата част от съществуването си човечеството не е изпитвало необходимостта да твори държава. Внимателното вглеждане в различните държавни проекти по света – американския, руския, френския, английския – всъщност показва, че те са базирани на различни традиции и субкултури, на различна база на това, което може да се нарече обществен договор.

Въпросът, който стои пред нас, е дали ще излъчим политически елит, който да е носител на осъзната нужда от българска държавност като елемент от колективния план за себе си, от колективната представа за своя успех. Или този елит, който имаме в момента – в чиято колективна представа за себе си са хората, които крадат тоалетната хартия, лампата, крушката и всичко друго, което могат да откраднат от държавната сграда – този елит ще се възпроизведе.

В крайна сметка творенето на държавност – и аз използвам тази дума, защото наистина съществува понятието “държавотворен народ” и “държавотворен елит” – е доста сложно колективно състояние. Големият въпрос е дали сега, в сблъсъка с това, което наричаме мафия и което всъщност е колективната политическа проява на героите на Тодор Колев, дали в този сблъсък нашето поколение ще успее да роди своята представа и ще положи основите на договора помежду ни за това да има тук на тази територия държава, да има държавност. И дали тази държавност ще бъде демократична и европейска или някаква друга. Това е големият исторически въпрос пред нас.

Това, което наричаме мафия, е пряка последица от комунистическия режим и неговото загниване при Тодор Живков, което течеше както от гледна точка на тоталната деморализация на първоначалните постулати, които са били заложени в него, така и от гледна точка на ролята на България като един сателит. И тези хора, обслужващия персонал на този елит, които лъжат едновременно своя народ и метрополията, някак си преживяват, арбитрирайки между тези лъжи.

Има доста интересни изследвания за корупцията през 80-те години, материали на институции като Комитет за държавен и народен контрол и Държавна сигурност, показващи чудовищната степен на корупцията, която тогава всъщност беше един паралелен пазар – там, където социалистическата система не можеше по нормален начин да осигури определени услуги, блага и социална реализация, всичко ставаше паралелно по пътя на връзките и какви ли не измъчени обмени, трикове и начини. Но цялата тази паралелна система на разпределение на блага беше заземена или свършваше в Държавна сигурност, в комунистическия елит.

Аз никога няма да забравя един разказ на Батето, как когато пътувал в чужбина на Запад, купувал играчки на децата в семейството, но ги лъжели, че са произведени в Съветския съюз. Тези хора, които в крайна сметка оперираха този политически режим на загниване – самото гниене беше посвоему проект на същия режим – те се превърнаха в това, което днес наричаме мафия. Въпросът е дали ще се възпроизведат като паразити върху нещо, което трябва да гние, за да добруват те, или ще успеем в борбата с тях да изковем своето групово съзнание като политическа генерация, която да носи държавотворното.

В контекста на това, което каза за политическия елит – ние го наричаме “елит”, но никак не изглежда такъв, вероятно именно заради тази политическа и човешка дребнавост, която блика…

Виж, Йовко, аз неслучайно ги сравнявам с героите на Тодор Колев. Колективният им образ, това е братовчедът от “Двойникът”, който в една следваща серия, която просто не е произведена, вече е министър-председател или министър, или шеф на агенция, или кмет на Пловдив. Това е онзи сноп от характеристики, социални, вредоносни компетентности, които той има в контраст с нормалния си братовчед. Всъщност цялата комедия “Двойникът” се базира на това как този човек с всичките си отрицателни качества и пороци, дори благодарение на тези пороци, е толкова социално ефективен в тотално опорочената среда, която комедията осмива. И тези пороци в момента продължават да са всичко необходимо, за да бъдеш успешен член на българската политическа… класа, хайде, да не я наричаме елит, защото някак си тази дума се свързва с нещо позитивно. Въпросът е някак ще успеем ли да ги сменим, ще успеем ли да извадим нормалния братовчед от стаичката?

Цялата борба в национален план като че ли се разделя на едни малки битки, които трябва да бъдат водени на много плоскости, в много посоки, от много места. Хората още не са сигурни как точно да бъде спечелена войната, но със сигурност знаят, че трябва да я водят. За мен това е една добра отправна точка. Поне тази енергия, която усещам в Пловдив, която и ти няколко пъти каза, че си почувствал. Овладяването на тази мъждукаща енергия на хора, които са готови да вложат усилия заедно с други техни приятели и роднини, които припознават тези усилия за смислени – това е основната битка. Да ги убедим, че не просто трябва да отидем да гласуваме, защото тези избори ще минат и ще заминат, а ние трябва да продължим да полагаме тези усилия и след това.

Ти няколко пъти каза, че “Да, България!” е дългосрочен проект. Надявам се, че много от симпатизантите ни са го чули достатъчно добре, защото ми се струва, че някои хора сякаш продължават да очакват някакво извънредно чудо. А както скоро написах в един форум, от Исус насам чудесата са само колективни. Не може Христо Иванов да се появи като пореден спасител.

Не, не. И да може, не бива.

Въпросът е, ако това, което стане на 26 март в очите на много хора се стори недостатъчно, защото, хубаво, влизаме в парламента, но с една малка група депутати, а основният въпрос на шатрата ни на площада е “И какво точно ще направите с една малка група депутати?”, а аз казвам: “Ще попречим на другите да имат твърде голяма група и да продължават да не се съобразяват с нищо.”, но в ушите на много хора това не звучи достатъчно убедително…

Изборите, броят депутати, конкретните резултати – всичко това, разбира се, са важни отметки към определена политическа цел, но никога не бива да забравяме, че те имат значение само докато са част от някакъв път. Една политическа сила, дори еднократно да реализира мнозинство, това би било крайно недостатъчно. Това, което се убедих като министър и не само, е че еднократните мерки, дори да имаш мнозинство, не работят. Необходими са трайни, доста дългосрочни усилия, защото това, което трябва да направим, не е просто да сменим някакви закони с други – както могат да се сменят в едната посока, така могат и в обратната. Смисълът наистина е да успеем да се съберем хора и помежду си да изградим една политическа организация, която да бъде основана на някакво вътрешно усещане за приличие, да започнем да водим различни малки битки, да растем – това само по себе си произвежда вярата и енергията, защото хората се трият помежду си и някак си излизат от тези черупки и влизат във взаимодействие. Това е победата, а не резултатът на изборите. И това се случва.

За мен това, че на 26 март има така да се каже някакво замерване на резултати, е просто една прищявка на историята, но по никакъв начин не е рубикон, който да бъде решаващ в една или друга посока. В зависимост от това какво ще се случи, нашите средства, обстоятелствата, в които ще работим, ще се променят.

Ние имаме и тук в листата си в Пловдив, и в другите листи чудесни хора. Наистина понякога се удивлявам колко много интересни хора са чакали някакъв призив, за да се включат в политиката. Тези хора в парламента – а аз съм сигурен, че ще бъдем там – ще обновят изобщо колективната физиономия на политическия елит, степента и процента човечност и нормалност в него. Обезверяването, страхът от това да се довериш, страхът от това, че пак ще трябва да преживяваш болката на разочарованието, са огромна негативна стихия в нашето общество. Ние сме едно общество, което през цялото време се учи да не вярва на нищо извън непосредствения си кръг. Да не влага доверие, за да си спести болката от разочарованието. Но човек в един момент разбира, че ако не вложиш надежда и вяра, няма как да получиш нещо насреща.

Но и друго виждам. Че хората в един човешки контакт, когато видят нормалност, когато видят желание за разговор, желание да бъдат чути… как да кажа, отлаганата надежда, отлаганата енергия в тях се отключва. Така че за мен потенциалът на нашето общество към промяна в голяма степен е съзрял, въпросът е да се появи политическият агент, който ще стимулира, ще отключи и ще послужи като нейн инструмент.

Даже не само политически… Аз си мисля, че дори част от хората, които са в ядрото на “Да, България!”, все още гледат на нея по-скоро като обществен, човешки инструмент, а не толкова политически.

Ама то е… Виж, ние страдаме от някаква много изкуствена разделителна линия между общественото, гражданското и политическото. Някак е особено в Пловдив – в град, който помни античната политическа традиция, трябва да знаем, че неслучайно думата “идиот” е била дума за онзи, който не участва в обществения живот. Човек е обществено животно и в този смисъл той е и политическо всъщност – този израз на Аристотел “zoon politikón” значи “политическо животно” и се отнася за човека. Идеята, че някак си нашият частен живот може да остава на друга планета от всичко политическо, е много сбъркана. Наистина, много български политици, включително и прилични, свестни хора, смятат, че политиката е едно професионално занимание само за малцина. Всички останали освен тях не разбират и нямат място там. И това е част от разделителната линия между “Да, България!” и някои наши приятели включително, защото “Да, България!” е основана на вярата, че политиката е за всички граждани и тя е сърцевината на гражданското. И се опитваме оттам да градим общност.

Факт е, че още по време на протестите през 2013 г. на площада имаше дискусия трябва ли или не трябва да се появи политическа структура.

 Всъщност, допреди да ме поканиш в “Да, България!” с теб се познавахме абсолютно бегло, бях те виждал на протестите. Тогава живеех в София и бях на площада около шест месеца преди да се отчая и да видя, че няма повече смисъл. Ти беше там един от многото, чел съм няколко твои интервюта и това беше всичко, преди да ми звъннеш този декември. И предполагам, че доста хора, които всъщност сега са в “Да, България!” или ни симпатизират, знаят по-малко за теб и от мен. Какво за себе си би казал извън обичайните факти – женен, с две деца – какво те определя като човек, с какво би се определил сам, ако не беше заплашващата те съдба да бъдеш политик? (смях)

Ами… Човек се променя. В момента, колкото и банално да е, наистина това, което остава, като извадим политическите занятия и политическото около мен, е че съм баща. И беше много странно, защото аз станах баща в същата седмица, в която станах министър. И въпреки тази конкуренция, бащинската роля е нещото, което успя без никакъв проблем да ме трансформира от всичко, което съм бил преди това. Знам, че звучи доста банално, но за мен това е наистина много важно нещо като мотивация във всичко, което правя, като ориентир как ще го правя. Гледам синовете си в очите при всички решения, които трябва да взема. Така че това е нещо, което много ме определя.

Иначе аз винаги съм бил много частен човек, много някак си привързан към това да бъда гражданин, просто един от всички. И това създава определена трудност да се адаптирам към новата си роля, някак си съвсем не се чувствам естествено в нея и това личи. И не смятам за естествено да бъда политик.

Много хора го намират за симпатично. И не ти го казвам като комплимент…

Да, за някои хора това изглежда автентично и симпатично, и ги убеждава, че не съм поредният патологичен тип, който цял живот е чакал да се качи на коня. Други пък очакват много по-голяма отдаденост, много по-голяма чисто политическа харизма.

Да, други хора те критикуват, че си твърде мек и твърде компромисен, твърде дипломатичен.

Това всичко е така. Но аз се надявам да изградим една политическа организация, която наистина да е колективно тяло и да бъде много повече мрежа, отколкото вертикала или пирамида. И в този смисъл се надявам това да бъде и полезно.

Бях впечатлен, когато в най-ранните дискусии още преди учредителното събрание си говорихме какво трябва да бъде Националният съвет. Много хора трудно правят разлика между изпълнителен, национален и т.н. органи, нормално е да не се вживяват чак толкова в детайлите, но реално ролята на Националния съвет е нещо като вътрешен парламент на тази партия. Някой тогава попита: “Добре, горе-долу за какво количество хора си говорим? Петдесет, сто?” и ти каза: “Ами, дори и петстотин.” Аз честно казано тогава се втрещих, защото си представих как едни петстотин души трябва да постигнат някакво съгласие, по демократичен път – с дискусии, гласувания и т.н. В крайна сметка се получи нещо като стотина в момента, което е добре, работи, както е по замисъл, поне на мен така ми се струва. Но съм бил свидетел на едни други организации преди, когато плоската структура и почти отсъстващата йерархия понякога срива самата организация. Иначе казано един такъв 500-членен вътрешнопартиен парламент…

И слава богу, че не станаха петстотин. Не възникна тази корпулентност. (смеем се) Виж, това, че ние създадохме “Да, България!” първо в тази времева центрофуга – защото тук въпросът не е само, че времето беше кратко, а непостижимо кратко от гледна точка на чисто колективната политическа ферментация, която трябваше да се случи. Това отнема обективно време, то не може да се съкрати, да стане по-бързо. И в същото това време имаше страхотна историческа динамика на политическия процес, на всякакви събития. В този смисъл изграждането на политическа организация в тази времева рамка и при тази динамика от една страна, от друга – от хора, които… Да, всички имаме общи приятели във Фейсбук, всички сме били по едни и същи площади, части сме от едни взаимнозастъпващи се социални кръгове и каузи, всичко това е така – но в крайна сметка ние не се познаваме. Огромна, критична маса от нас не се познаваме.

Когато започнахме трима плюс още десетима, които организирахме събитието на 9 декември 2016 г., след което седемдесет, които влязохме в Инициативния комитет – тогава нещата бяха обозрими. Но в един момент трябваше да скочим на петстотин души за Учредителното събрание и се оказа, че в залата се явиха хиляда и триста… Как от това нещо правиш работеща, репрезентативна извадка, която да може да функционира, без да се откъсне от този субстрат? Хората наистина дойдоха от улицата, хиляда и триста души. И ти трябва да формираш нещо от тях, което да запази тази връзка.

Единственото нещо, което успях да си представя, е един достатъчно голям орган, който да взима много ключови за нашата политическа физиономия решения. Например, решението за това да се явим самостоятелно на изборите беше много трудно, много определящо, много хазартно в някакъв смисъл. И това решение, каквото и да беше то, тепърва с месеци ще трябва да се борим за неговото отстояване и доказване, да изработим неговата правота. В този смисъл, ако разполагахме с повече време, логично щеше да бъде направено допитване до всички членове. Но ние нямахме изобщо това време. Така че създаването на един такъв широк именно парламентарен тип орган беше много важно. Трябва да кажа, че събитията се развиват страшно бързо и от тази гледна точка ние не успяваме чисто емоционално да осигурим онова ниво на въвличане и комуникиране на всичко случващо се, което да съответства на очакванията на хората.

Да, някои хора се почувстваха леко встрани, но това можем да го решим с нова Национална конференция, която да избере нов Национален съвет скоро.

За мен след 26 март това се превръща в основна политическа задача и кауза. Някак си още едно разширяване на процеса, поемане на глътка въздух в колективните дробове.

За съжаление кампанията по съществото си като процес е нещо, което се прави от малка оперативна група. Обяснявам го, защото това са неща, които аз самият научавам в практиката. Още повече когато няма пари, тоест не могат да се наемат безкрайно количество хора, които да правят безкрайно количество неща и прочие.

Така че обръщането към един процес на осъзнаване на всичко това, което се случи като колективен опит през тези месеци, неговото структуриране в един по-инклузивен политически процес е следващата ни голяма задача.

Преди да си поставим пък следващата политическа задача, която при всички положения ще бъде максимално бързият край на следващия парламент, независимо дали сме вътре или вън, просто защото българският мафиотски модел по демократичен път може да се разруши само чрез поредица от избори, които да разрушат неговите структури.

Краката на този модел се клатят, просто трябва да бъде бутнат.

Изключително силно се клатят, да. Аз често сравнявам това с прането на много мръсен парцал, който трябва да мине през много води, за да изтече мръсотията. То ще се случи така или иначе, въпросът е ние да сме катализатор и по някакъв начин хората да виждат, че сме на страната на промяната. И това е най-важното нещо за изграждането на доверие, за съхраняването на спойката помежду ни – това да не забравяме каузата, за която сме се събрали. Въпреки всичките грешки, въпреки това на кого какво му е достатъчно, кой какво е очаквал. Ако помним каузата, ако продължаваме да говорим за проблемите с имената им, това ще ни държи заедно.

Продължението на разговора с Христо Иванов, очаквайте във вторник (21 март).

Корупция – и молба към всички за помощ – 2

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1996

Минаха две седмици от първия ми запис в тази поредица. Седмица на продължаваща бясна съпротива от общинските власти.

Вече зная за коя политическа партия няма да гласувам на тези избори – а предполагам, че и нито един човек от квартала. Вероятно не само на тези избори, и със сигурност ще се погрижим да агитираме и всичките си познати по въпроса. Представителите на ГЕРБ в общината заслужиха тази съмнителна чест с упорит труд за защита на незаконния строеж до нас…

Неведнъж съм ги защитавал и подкрепял тук с името си. С надеждата, че ще се преборят с корупцията. Който не вярва – блогът ми има търсачка, проверимо е. Вместо да запазят даденото ми в аванс доверие, те го пропиляха. Мисля, че е полезно за тях да изкарат едно дълго и поучително време извън властта. Може би дори завинаги.

Другата партия, която срина напълно дадено от мен в аванс огромно доверие, беше Реформаторският блок. Неин представител е кметът на община „Оборище“ Васил Цолов – основен защитник на строежа. Твърдял многократно пред медии, че документите му са изрядни. Само че от това, което събираме с течение на времето, сме смаяни от неизрядността им. Нямам представа от какъв халюциноген трябва да си изпати човек, за да реши, че са наред.

Накратко – мисля, че тези две партии изгубиха гласовете си в квартала ни. И ако не се осъзнаят в много кратък срок и не вземат лично мерки най-сетне да кажат истината за строежа и да го спрат, лично аз ще направя всичко възможно да ги изгубят навсякъде, където името ми се цени. Умножете ефекта по поне хиляда жители на околни сгради, и ще получите резултата. Изборът е техен. Ако изберат подкрепата на незаконното пред гласовете на избирателите, аз ли ще съм им виновен, че ще изгубят гласовете на избирателите?

… Но това е друга тема. Сега още малко развитие от днес.

Сутринта намерих на вратата на входа ми залепено ето това обръщение:

Arteks zaplahi

Печатът под заглавието му е копие от писмото, което внесох в Министерския съвет. В добавка към този лист бяха залепени и копия от листовете с подписите ни. Ще рече – имаме приятели в Министерския съвет, знаем ви кои сте. Плашете се, че ще ви съдим.

(Познат почерк, нали? Особено на тези, които по време на социализЪма сме си имали неприятности със „службите“. Случайно съвпадение? Или нищо ново научено и нищо старо забравено?)

Само дето нас ама изобщо не ни е страх. Твърдението, че подписите са събирани под друго писмо, естествено, е типична за „Артекс“ клевета. Всички подписани с удоволствие ще го потвърдят в съда. Така че не могат да ни уплашат. Нито ще посмеят изобщо да ни съдят, дори в корумпираната българска съдебна система. Тръгне ли се да се чопли случаят, нередностите около строежа няма да има как да бъдат подминати. А да си отмъщават с мутренски средства няма да посмеят. Ще е кофти игра, така да се каже.

По-интересно е друго. Кога ще ни свърши търпението и ще дадем „Артекс“ под съд за клеветите им. Тази не е нито първата, нито втората. Както забелязвам, вече се подготвят да отричат, че обръщението е тяхно дело – подписано е почти анонимно, „от оклеветените“. Разбира се, за целите на съда и това е достатъчно. Особено ако делото се наблюдава от представител на Комисията по мониторинг на напредъка на България и Румъния – това е една от линиите, по които действам в момента… Но този опит за избягване на отговорност за „обръщението“ вече показва, че клеветниците се боят. И с право.

Любопитен съм дали в България ще се намери поне една политическа партия, която да не е защитник на корупцията, и да се намеси в нашия случай. След три месеца опит с борба срещу незаконния строеж съм абсолютно наясно – без политически натиск няма да се мине. За съжаление. Ако такава се появи, ще обере гласовете на хората от района.

А към всички читатели на този запис отправям обичайната молба – разпространете го, навсякъде из Интернет. Колкото повече хора го прочетат, толкова повече е шансът да намерим как да се справим с този проблем. И толкова повече е шансът утре, когато започнат да строят нещо незаконно на вашите глави, процедурата по справянето вече да е отработена.

Корупция – и молба към всички за помощ

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1991

Искам да ви помоля да помогнете. На мен и цял квартал хора.

На ъгъла на улиците „Буная“ и „Русалка“ в София се строи не твърде законен строеж. Ето накратко фактите около него.

До 2007 г. това е зелена площ срещу блок, със сграда на трафопост в нея. През тази година площта е продадена от общината, тихо и потайно – първо 69%, след това и останалите 31% – на фирмата „Ришельо ЕООД“. С неясен статут – дали е зелена площ или строителен терен, но и в двата случая незаконно. Нормативната база постановява, че зелена площ не може да се продава, а за терен с право на строеж трябва да се проведе търг (какъвто не е проведен, и разбираемо – теренът винаги е бил зелена площ). Продадена е за сума под 150 лева на квадратен метър – горе-долу колкото при прословутата сделка с „Царските конюшни“. Информация кой в общината е разрешил продажбата засега не сме успели да получим.

През 2015 г. теренът е препродаден – вече с право на строеж – на добре известната строителна фирма „Артекс“. Цената вече е 750 лева на квадратен метър. А през март 2016 г. е започнат строеж на осеметажен жилищен блок. В грубо нарушение на изискванията за отстояния до съседни сгради. (За да бъде замазано то, съседният паркинг е обявен за улица. Но дори така отстоянието пак е в нарушение на изискванията.)

В заповедта за разрешаване на строежа (ВРИД Гл. арх. на СО Бойка Къдрева) има поне две грубо неверни твърдения. Съседи с познания в строителството казаха, че и много от другите му документи също няма как да са редовни. Стреснахме се и започнахме да събираме информация по въпроса. В много от случаите се сблъскахме със стена. Много от исканията ни за информация, особено към органи на Столична община, бяха отхвърлени – все едно тя е над Парламента и сама си избира дали да спазва Закона за достъп до информацията, или не… Въпреки това намерихме интересни неща.

Сред тях са времената и цените на продажбите. Корупцията е очевадна и потресаваща, дори за нас, дето живеем в България. А то е само началото! Оказва се, че след като е продала терена, Столична община не само е продължила да го води зелена площ, но и е кандидатствала с тази площ за евросредства, за поддържане и обновяване на градинки! Средства не е получила, но признанието какво всъщност е този терен – непродаваема по закон зелена площ – е очевидно.

След известно ходене и протестиране по общинските институции без ефект, на 21 август се събрахме и направихме протест край строежа. Имаше представители на телевизии, но особено отразяване нема. Единствено в сутрешния блок на bTV кметът на община Оборище Васил Цолов излъга в ефир, че на този терен никога не е имало зелена площ, и че всички документи на фирмата-строител са изрядни.

След като се поопомнихме от тази наглост, на 16 септември отново се събрахме на протест, този път пред Столична община. Пак имаше телевизии, скромно отразяване… и оглушително мълчание от страна на общината. Негласно признание, че Столична община е вътре в далаверата и е защитник на тази корупция. Единствената реакция беше, че по строежа се появиха надписи „Снимането забранено“ и работата започна на удължен работен ден и се заработи и в почивни дни. Негласно признание, че строежът наистина е незаконен, и бързат да го завършат, за да не може да бъде премахнат по съдебен път. (Оказва се, че има такава вратичка в закона – сложат ли покрива, сградата трябва да бъде узаконена, колкото и престъпно да е построена.)

След като се уверихме, че Столична община е замесена в корупцията и прикрива незаконността на строежа, решихме да се обърнем с писмо до министър-председателя, други организации, най-различни медии и прочее. (Писмото можете да намерите в колекцията файлове на линка http://www.gatchev.info/ftp/public/Nezakonen%20stroej/ . Пак там ще откриете и малко документи около тази далаверка.) Нещо обаче съм загубил вяра, че ще получим помощ и оттам – знам добре механизмите и мащабите на корупционната държава. Затова и ви моля за помощ.

Помогнете всякак, както можете. Разпространете текста на този запис, или линк към него, навсякъде в Интернет, където можете. Разпратете го на всички журналисти, които познавате, с молба да отразят случая ни. На всички политици, които познавате, с молба да ни подкрепят. (Ако имате познанства в европейски органи – чудесно!) Ако имате идеи за хора, организации или действия, които биха помогнали, пратете ми ги на grigor в сайта gatchev.info. Каквото решите, че може да е от полза, все е добре дошло!

Нека поне веднъж вземем и си помогнем. Нека поне веднъж бъдем заедно срещу корупцията, която съсипва страната ни, обществото ни и съществуването ни. На други места хората успяха да спрат незаконни строежи. Мафията зад нашия очевидно е по-окопала се, но съм сигурен – ако всички направим каквото можем, ще я победим. Не само за да не мине една корупционна далавера. А и за да се научим, че имаме силите да побеждаваме корупцията. Защото нещата в България са стигнали до степен да е или ние нея, или тя нас. Нека поне веднъж си помогнем и я победим! Защото всички сме в този кюп. Ако днес номерът мине при нас, утре ще си замине и последната зелена площ и при вас. Помогнете ни, за да помогнете и на себе си!

Благодаря ви предварително и от сърце.

KTBFiles: Интервю с банкера Цветан Василев

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1978

Оригиналният текст е публикуван от KTBFiles под заглавието: „Банкерът Цветан Василев:
След 2009 г. в България има мафия на власт, която се опитва да печели от всичко“

Това интервю мина в почти пълно медийно мълчание. Доста показателно за свободата на медиите у нас.

Не помня къде точно, може би в „Дневник“ писаха – сигурно защото вътре няма новина. И добавиха, че всъщност новина наистина няма, и това е най-лошото.

Аз не съм съгласен. Най-лошото е, че никой не реагира на тази (липса на) новина. Където никой не реагира, и наличието на новини няма значение.

Истина ли е казаното в интервюто? Някои неща – да. Други – не. За трети не зная. И не, няма да кажа кои са истина и кои са лъжа. Не защото ме е страх – не ме е. А за да почнат поне отделни хора да се напъват да използват главите си. Докато мислим вместо с тях с телевизорите, мониторите и вестниците, никой не може да ни спаси.

—-

Благодаря Ви, че се съгласихте на това интервю. Как живеете в Белград? Как Ви минава всекидневието?

В крайна сметка прецених, че мълчанието не е злато, въпреки че през последните две години не може да се каже, че мълча. Всекидневието ми в Белград се различава от това в София. Но във всички случаи не съм се алиенирал от обществото, продължавам да поддържам бизнес контактите си, включително и международните. Работя по моята защита и по многобройните дела, които съм завел срещу участниците в заговора срещу КТБ. Не мога да се оплача от сивота в ежедневието. Наред с това, имам много повече време за четене и по-специално на философия.

Какъв е актуалният статус на делата?

Дори ми е трудно да изредя всичките. По отношение на наказателното производство, предполагам ви е известно, че след две години родилни мъки измислиха, че организирана престъпна група под моето лидерство е източвала КТБ в продължение на пет години, за да отложат внасянето на делото в съда с елементарен трик. За тази цел преместиха делото в специализираната прокуратура, командироваха си същия велик екип от градската прокуратура и следствието само и само да продължат и да спечелят време. Очевидно това е делото на живота им. Не че за мен не е. Натрапва се мисълта, че делото ще бъде вкарано в удобния за тях специализиран съд. Аз съм съгласен, че има организирана престъпна група, но не е моята, а на тези, които организираха заговора срещу КТБ. Всички тях ще съдя, след като настъпят някои политически промени.

Ще се върна след малко на голямата картина. Преди това искам да ви питам нещо по актуалните събития. Наскоро излязоха резултатите от стрес тестовете на банките в България. Как ще ги коментирате?

Публична тайна е, че реално почти нито една банка не е минала стрес тестовете, при това те нямат нищо общо с теста, на който беше подложена КТБ преди две години. Активите на КТБ бяха оценени по най-консервативната методологията AQR, която никога не е прилагана в България и която категорично не е разработена, за да се прилага спрямо банка, оцеляла масови тегления.

Аз не съм противник на банките, независимо че съществена част от колегите направиха всичко възможно, за да помогнат на организаторите на пуча срещу КТБ. Убеден съм, че няма как да има здрава банкова система при нездрава икономика.

И старото, и новото ръководство на БНБ са част от престъпната група по затварянето на КТБ. При атаката срещу банката БНБ имаше абсолютно срамна позиция. От немай-къде Искров излезе с една декларация, когато организирано изтече информация за повдигането на обвинение срещу подуправителя Гунев. След това изиграха ключова роля в досъсипването на КТБ с неадекватната политика по време на квестурата и, разбира се, най-главното решение, което им беше наложено от организаторите на заговора – да ликвидират банката, като й отнемат лиценза на база на оценките по AQR, които никой още не е виждал. За това измислиха, че акционерите нямат правен интерес да протестират срещу отнемането на лиценза, за да не станат въпросните „оценки“ публични и за да не могат да се коментират. Това, между впрочем, е в рязко нарушение на практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Сега, разбира се, изпълняват друга роля – да замитат следите и докажат тезата, че КТБ е била особена банка и тя била единственото изключение от системата, защото там имало един крадец Василев, който, видиш ли, пет години е ограбвал.

С изключение на много малко банки, без да цитирам имена, за да не ме обвинят в дестабилизиране, почти всички имат капиталов недостиг. Главната причина е неработещата икономическа среда. Другата е малоумно поставените според мен високи критерии за капиталова адекватност. За да се хареса на Трише и ЕЦБ, Искров натресе 12% капиталова адекватност на банките, докато всички други се бореха с 6-7%. Сега от 2014 г. въведоха още 1,5% допълнителен капиталов буфер и така предпоставиха одиторите и централната банка да си затварят очите при прегледа на активите на банките.

След близо година, сделката за „Виваком“ е обявена за финализирана. Това беше един от най-важните активи, финансиран от КТБ. Какъв е Вашият коментар по нея?

Това би трябвало да се разглежда като апотеоз на срама. Да позволиш водещ телеком да бъде продаден на цена малко над 4 пъти EBITDA (оперативна печалба-бел.ред.), си е чисто престъпление.

Когато през 2012 г. „Виваком“ беше придобита от „Бромак“ и ВТБ, компанията беше на много по-висока стойност от сега, независимо от голямата й задлъжнялост. Тя имаше три типа кредитори, които не можеха да се разберат помежду си, имаше претенция на държавата от над 120 млн. евро, имаше златна акция, с която държавата държеше в шах собствениците на компанията. Всичко това беше решено от моя екип и „Виваком“ стана комплексен телеком номер едно в България.

Това, което се случва сега, е класическа криминална кражба с участието на една руска държавна банка, толерирана от българската държава. Явно добре са обещали да защитят интересите на тези, от които зависи. Държавата, за да затрудни прехвърлянето на собствеността на „Виваком“, включи компанията в претенциите на КОНПИ (Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество – бел.ред.) с една-единствена задача – този, който иска да придобие „Виваком“, трябва да отиде и целуне ръка на силните на деня, за да освободят блокадите. Нека сега да видим позицията на държавата и подопечния на Борисов началник на КОНПИ. След като този полуграмотен, наведен чиновник търси от моето семейство 490 млн. евро за „незаконното“ ми придобиване на „Виваком“, дали ще се осмели да се противопостави на крадците, покровителствани от руската държавна банка. Между другото сделката тогава беше узаконена от дирекция „Конкуренция“ на Европейската комисия. За това сега е достатъчно от българска страна да се блокира сделката и да се поискат от новите собственици средствата, търсени от моето семейство, за да се освободят акциите. Дано, ама не вярвам. Защото обещаната плячка е голяма.

Под каква форма?

Ами тя формата е една – пари. И то много пари.

Тоест твърдите, че от бъдещата сделка ще има комисиона и за тези, от които зависи?

100%.

Кой ще е това?

Ами те са два клана – единият е Пеевски, който е навсякъде, другият е този на премиера.

Кажете по-конкретно

Аз съм чувал много неща, но има ли значение това. Аз казвам, че със сигурност стойността на този пакет от 77%, финансиран от КТБ, и това никога не съм го криел, към момента на атаката беше 500 млн. евро. Тук не включвам НУРТС.

И все пак кой колко трябва да получи, за да бъде „пусната“ сделката, както твърдите?

Чувам и за конкретни суми, и за конкретно участие в собствеността. Самото разпределение е следното: измислената компания на вечно готовия Спас Русев трябва да придобие „Виваком“, след което се дават put options на няколко групи от купувачи, които да разпределят баницата – разликата между 700 млн. евро и реалната Enterprise Value (стойност – бел.ред.) на компанията от над 1 млрд. евро. Да, телеком със 170 млн. евро годишна EBITDA е продаден на практика на цена от 700 млн. евро – това е съвкупната цена от цената на аукциона от 330 млн. евро и остатък по облигационна емисия на „Виваком“ от малко над 370 млн. евро. Става въпрос за преразпределяне на едни минимум 300 млн. евро в съотношение 20% в полза на ВТБ, около 20% е за вездесъщите измамници братя Велчеви и Красимир Катев като слугинаж на ВТБ, и от 43 до 46% за мюрето Спас Русев. Вероятно, обаче, фигурантът ще трябва да сподели голяма част от така наречената си печалба, в абсолютно измерение около 135 мил евро, със силните на деня. С онези, които и сега точат компанията и я направиха първи фен и спонсор на отбора на народа.

Тоест с Борисов и Пеевски?

Ами така се говори. А на мен Пеевски ми поиска 10% от компанията в прословутия си рекет от май 2014 г., защото, разбираш ли, те ми били помогнали. С какво са ми помогнали, след като сделката тогава я правих с инвестиционния клон на ВТБ – VTB Capital, и Royal Bank of Scotland? Но те така си ги мислят, така си ги представят нещата в България. Че ти не можеш да правиш голям бизнес, ако не се отчиташ. Затова казвам, че след 2009 г. в България няма просто корупция, в България има мафия на власт, която се опитва да контролира всичко и да печели от всичко.

Като говорим за сделки – как се случи сделката за „Булгартабак“ и как се оказа в крайна сметка, че Пеевски е собственик на компанията?

Ами той Пеевски не е собственик само за пред българската общественост. Ако някой е искал да разследва, досега да е стигнал до истината. При мен има документи, които показват, че Пеевски не, но Ирена Кръстева е собственик. Тя присъства и във файловете на правната компания Walch&Schurti. Беше договорено Ирена Кръстева да бъде единият от номиналните собственици на фондациите, които държаха LIVERO. Това беше компанията, която имаше особения договор с VTB Capital по отношение на BT Invest като приобретател на 80-процентния дял от капитала на „Булгартабак“. Няма тук голяма тайна. Пеевски или фамилията му са собственици на BT Invest, особено след откупуването на задълженията на LIVERO към EFV и Ventracor – в това няма никакво съмнение. (EFV и Ventracor са двете компании, които са осигурили финансирането при приватизацията на „Булгартабак“ през 2011 г. Към този момент EFV е под контрола на Василев и се финансира през КТБ. Зад Ventracor е скрит интересът на „Винпром Пещера“ – бел. ред.).

После първоначалните фондации-собственички на LIVERO са изместени и там се появяват нови фондации. Какво вече е разпределението след това, дори аз не знам детайли. Но това са игри в BT Invest и прехвърляне срещу задължения. Всъщност кредитът на едната компания-кредитор беше купен от TGI Middle East – компания от Дубай, която е част от веригата по контрабандния износ на цигари през Кюрдистан за Турция (компания, свързана с Пеевски-бел.ред.). Така че мога да се сетя какъв е произходът на парите, с които всичко това е рефинансирано.

Тоест за мен не стои въпросът дали Пеевски или майка му са, а с колко са собственици и как са преразпределени. Не изключвам Пеевски да е преотстъпил част от „Булгартабак“ срещу задълженията си към основния дилър в Близкия Изток – Салам (Салам Кадер Фарадж – бел. ред.). Това нещо могат да го кажат само тия, които държат регистъра на BT Invest, респективно файловете на фондациите.

Тоест подозирате, че Салам има участие в собствеността на „Булгартабак“?

Не го изключвам, за да си спаси Пеевски кожата. В края на 2013 г., когато тръгва на поход да овладява „Булгартабак“, той излъгва Салам. Салам е превел авансово значителна сума пари, за да може Пеевски да се разплати най-напред с EFV, а след това с Ventracor. По същия начин са рефинансирани вероятно и дълговете на „Булгартабак“ към КТБ през април-май 2014 г. чрез преводи през голяма чужда банка.

Какви суми знаете, че са превеждани от Салам?

Над 150 млн. долара. Това са пари, които по моя информация Пеевски не е издължил и до ден-днешен. А предвид финансовото състояние на „Булгартабак“ сега възможностите му са още по-малко.

Между другото продажбата на „Булгартабак“ е едно от добрите начинания на първото правителство на Борисов, защото ако компанията не беше приватизирана тогава, щеше да се окаже в окото на скандала за контрабанда, който избухна през 2014-2015 г. Тогава това би било всъщност една държавна компания. Аз съм убеден, че заради този скандал Пеевски стана персона нон грата в Турция. Така или иначе преди приватизацията бизнесът на „Булгартабак“ в основни линии беше зависим от този канал и от основния дистрибутор Салам. Сега докъде Пеевски е влязъл навътре, сигурно знаят много хора – и службите, и неговата марионетка Венцислав Чолаков, който представляваше всичките му перачници по веригата. Това са всички дружества, които са регистрирани в Дубай и които са използвани за трансфери на парични средства от контрабандната дейност на дружествата на Пеевски. Преди приватизацията тази роля на компания-посредник играеше „Каледон“, а след приватизацията Пеевски си регистрира и прехвърли всичко към компаниите си в Дубай. Тук става въпрос за нерегламентирани доходи в огромни мащаби на фамилията на Пеевски и на тези, които имаха допълнителен интерес в „Булгартабак“.

Кой има допълнителен интерес в „Булгартабак“?

Те излизаха толкова пъти, че какво да ги повтарям.

Никога не са излизали официално. Потвърждавате ли ги?

Ами потвърждавам ги, разбира се. Поне такива бяха договорките. Какво и как е вписано в компаниите в Лихтенщайн, може да питате Александър Ангелов.

За да затворим тази тема, каква беше в началото уговорката за участие в собствеността на „Булгартабак“?

Според Пеевски Борисов, Доган и Сталийски трябвало да получат бонуси (по 10% собственост от дяла, който беше приватизиран, според схема, публикувана в блога на Мирослав Иванов – бел.ред) затова, че разрешават сделката. Малко известен е фактът, че началната идея беше аз и моята група да участваме в приватизацията на „Булгартабак“ в консорциум с Korean Tоbacco. Недвусмислено ми беше подсказано, че така сделката няма да мине. Независимо, че аз имах консултантски договори с Rothschild в Париж. Тогава си платих консултантските договори и изоставих идеята, защото волята на Падишаха беше друга.

Съзнавате в момента какво казвате – че премиерът на една европейска държава има скрит интерес и собственост в „Булгартабак“.

Ами, бил му е обещан. Аз лично не съм говорил с него на тази тема. Това беше към онзи момент. А и появилите се диаграми в някои сайтове са рисувани от адвоката на Пеевски Александър Ангелов. За това имам автентични доказателства. Дали сега това стои, аз не мога да знам. Ако някой иска да разрови нещата, да ходи да ги рови. Две-три лихтенщайнски кантори държат цялата тайна.

Пеевски е една голяма тема. Как стана първоначалният Ви контакт? Каква беше ролята му в банката? Въобще за какво Ви беше нужен Пеевски?

Този въпрос ми е задаван много пъти. Запознахме се случайно, както винаги. Малко по малко той започна да навлиза в моя бизнес живот. На определени етапи той е бил полезен, помагал ми е на моменти…

С какво беше полезен?

Бил ми е полезен по много линии. Той е един доста енергичен и активен човек. През 2003-2004 г. по някакъв начин пристана на Доган, беше в някаква степен брокерът между мен и ДПС. Това ми е давало комфорт в отношенията с ДПС, защото в крайна сметка е известна ролята на турската партия като корпорация.

Аз съм имал доста тежки моменти в развитието на банката. През 2004 г. тогавашният председател на Управителния съвет и държател на над 20% от акциите се опита да ме изнудва. Говорим за Янко Иванов, подкрепян от енергийното лоби около Богомил Манчев. Аз не се поддадох. Тогава Пеевски ми е помагал в отношенията с ДПС, за да ме подкрепят, за да не тръгнат на някаква по-сериозна атака срещу банката. Банката тогава беше много малка.

ДПС с какво помогна тогава?

С конкретни неща – не, но отношенията в бизнеса и намесата на политиците не винаги е с нещо конкретно. Предполагам, че в този момент просто някой е казал: добре, не пипайте там, защото може ДПС да има интерес. Аз не знам това как е представено. Банката често е представяна като банка на ДПС, а тя никога не е била свързана с ДПС нито при закупуването, нито впоследствие. Но съм бил зависим от ДПС дотолкова, доколкото едрият бизнес в България до някаква степен е зависим от някои по-агресивни политически субекти. Тогава винаги може да има една добра дума в плюс или в минус.

По подобен начин през 2008 г. имаше напрежение около опитите на Алексей Петров, по времето на Станишев като премиер, за превземане на банката. Поне по информация от Пеевски. През призмата на времето не съм сигурен кое е истината. До каква степен Алексей Петров е бил наистина заинтересован от банката не знам, но Алексей Петров тогава беше за ДАНС и прокуратурата това, което сега е Пеевски. Тогава Петко Сертов управляваше ДАНС, а летящата команда на Роман Василев колеше и бесеше.

Вие с Роман Василев нямахте ли добри отношения?

С Роман Василев съм се виждал, но какво отношение има това? Прословутата снимка от един коктейл на банката, която приятелите от „Капитал“ непрекъснато публикуват, за да ми внушат връзките с Роман Василев. Това е несериозно. Те тези отношения, когато трябва да бъдат прикривани, се прикриват. Аз, ако аз съм зависел с нещо от Роман Василев, не бих се показал на коктейл на банката.

Да продължим за Пеевски…

Така лека-полека човекът ми влезе под кожата, допуснах го прекалено близко. Затова казвам, че една от най-големите ми грешки, беше именно това. Пеевски на практика се е представял от мое име навсякъде. Той е представял всичките си щения като мои. Това са неща, които в крайна сметка доведоха до моето капсулиране, до номинирането ми за олигарх номер едно. Разбира се голяма роля изигра и групата около Прокопиев. Спомням си изявите на един американски посланик Уорлик през 2011 г., който говореше за неясен капитал в КТБ, защото имало някакво участие, което не се знаело. Прокопиев дори имаше наглостта през 2016 г., след като дадох интервюто за Диков, да се появи пред него и да говори, че виждаш ли, това не означавало, че Оманската държава била стояла зад участието в КТБ. Не знам защо тогава Оманският фонд и Оманската държава в момента съдят България в международния инвестиционен арбитражен съд във Вашингтон.

Така че лека-полека Пеевски се настани трайно край мене. И така до 2014 г.

Освен с политически протекции, с какво друго допринасяше Пеевски?

Той беше проактивен. Когато американският посланик направи това преднамерено изказване, Пеевски направи много за намаляване на напрежението около банката… По това време господата около Прокопиев ми бяха организирали проверка-разследване в Европейската комисия, което широко се раздухваше в България. Интересно е, между другото, че когато проверката приключи и установи, че няма никакви нарушения, „Капиталци“ забравиха темата и естествено не отразиха „развръзката“.

Винаги ме е притеснявало нещо да не предизвика вълна и паника сред клиентите. А всичко това, очевидно, добре е било експлоатирано от хора като Пеевски, съзнавайки моите страхове по отношение на банката. За да запазя КТБ, съм бил по-отстъпчив към всякакви техни малоумни намерения, за да имаме достатъчно комфорт както медиен, така и политически. Такива глупости бяха, разбира се, покупките и на „Уикенд“, след това на маса други издания.

Имахте ли директен контакт с Доган?

Аз се познавам с Ахмед Доган, но за тези 14 г. сме се виждали два или три пъти.

За какво?

В общи линии приказки от общ характер. Той се изживяваше като енергиен експерт. Един-два пъти сме си говорили за икономиката на България, къде са проблемите на енергетиката.

За да защитава банката, какво получаваше ДПС от нея?

Нищо друго, освен финансиране на различни идеи, които са идвали по линия на Пеевски. А Пеевски как се е отчитал нагоре, аз не знам.

Какви бяха отношенията Ви с другите политически партии в различните стадии от развитието на банката? Например каква беше ролята на Росен Карадимов по време на Тройната коалиция?

Целият малоумен план за дигитализация на България беше разработен от тандема Пеевски-Карадимов, заедно с Веселин Божков (председателят на КРС – бел.ред.). Оттам са и проблемите с дигитализацията. В Австрия има един мултиплекс с 12 канала, в България решиха, че трябва да има четири мултиплекса с 52 канала, за да имало свободен пазар. То няма толкова телевизии. Но както и да е. Смешно е да се говори, че едрият бизнес е дистанциран от политиците в България. Тук едрият бизнес винаги е бил със силните на деня, защото те налагат условията. И особено след 2009 г. – дотогава пазарът все пак растеше и имаше достатъчно бизнес, индуциран от самия пазар. След това бизнесът беше поставен в изключителна зависимост от държавата. Това, разбира се, увеличи апетита на тия, които представляваха и представляват държавата.

Преди 2009 г. с кои силни на деня Вие имахте отношения?

Аз познавам всички, но практически с държавата, с изключение на работата ми в един-два отрасъла, не съм имал някакви особени отношения. Ние работехме с енергетиката и това ми е налагало контакт и с министрите, и с премиерите, доколкото енергетиката е стратегически отрасъл. По същия начин покрай военно-промишления комплекс имахме отношения с МО или междуведомствените комисии. Но това е било по логистиката на бизнеса.

Какво искаха политиците от Вас, за да можете да развивате бизнеса си в този момент?

Аз казвам, че ако някой твърди, че е правил едър бизнес в България, без да му е налагано да се отчита по някакъв начин, нека да седне на детектор на лъжата и да си признае. Българският политически елит изисква от бизнеса да го корумпира, защото в противен случай мобилизира лостовете на държавната машина.

След 2009 г., когато Борисов дойде на власт, банката се радваше на най-бързото си развитие и на най-силния си период. Какви бяха отношенията Ви с Борисов?

Първото правителство на Борисов съвпадна с периода на кризата, която обхвана пазарите. Ние следвахме друга стратегия и вместо да ограничим нашата активност, я разширихме, следвайки древната китайска мъдрост „ Когато идва буря, строй вятърни мелници, а не зидове“. Това е основната причина за развитието на КТБ, а не прокламираната теза, че видиш ли правителството на Борисов било помпало банката с държавни пари. Това е абсолютна лъжа. Симеон Дянков е безогледен лъжец, твърдейки, че не искал да вади парите, тъй като КТБ щяла да фалира. Това въобще не е вярно. Банката е работила с разплащателните сметки на няколко компании от енергетиката и две-три транспортни фирми, които имаха депозити. Те не са били някакви особени средства и не са надвишавали 10-тина процента от общите привлечени средства. Цялата тази лъжлива теза беше дискредитирана, но за жалост след затварянето на КТБ.

Ами не крия, че съм имал добри отношения с Борисов, независимо, че са били много противоречиви. Имал съм разбиране, но съм срещал и маса неразбиране, и то главно от неговите министри.< През това време се появиха много възможности на пазара в резултат и на кризата, и на отдръпването на чуждите банки. Нашата философия винаги е била да правим merchant and investment financing – тоест да търсим проектно финансиране, да търсим предизвикателства, а в условия на криза – такива много. По този начин в кризата придобихме компании, които в противен случай нямаше да оцелеят. Това са и „Рубин“ Плевен, и заводът в Парачин, и русенската корабостроителница. „Петрол“ оцеля благодарение на нас. Имали сме и целеви придобивания като „Виваком“. Аз съм смятал, че това е добра сделка, която ще донесе печалба. Независимо, че медиите на Пеевски написаха, че видиш ли, Василев участвал в приватизацията на „Булгартабак“, за да спечели пари. Какъв срам! А сякаш не е срамно да участваш скрито, да не можеш да се покажеш като него и останалите бенефициенти. Ами аз съм го правел точно затова – да се спечелят пари. То се знае, практиката ми е била печалбата на така наречените бушони, създавани от слугата на Пеевски Бисер Лазов, да се връща в банката. Това е била моята цел. Така че не е чудно, че пораснахме толкова. С Борисов колко често имахте контакт и за какво си говорехте?

За жени… Ами, виждал съм се доста често. Той е лесно раним, особено сега, може и да отрече. Говорил съм си за различни неща, разбира се, включително и за проблеми – в енергетиката, в отбраната, в мултиплексите, защото първото правителство на Борисов имаше напълно неадекватна политика в тези направления. При него съм ходил и с инвеститори – и от Китай, и от Оман, и от Австрия. Не мога да кажа, че с Борисов съм имал лоши отношения, мен ме дразнеше поведението на част от неговите министри – неадекватно и открито враждебно. Дразнеше ме неговият нарцисизъм, защото и аз до голяма степен съм нарцис. Той буквално излъга, че през 2012 г. е осигурил пари за заплатите на ВМЗ, а всъщност това бяха пари на „Дунарит“ и той го знае много добре. Аз тогава избухнах, скарахме се по телефона.

По начина, по който премиерът има интерес в „Булгартабак“, има ли интерес и към други компании, свързани с Вас?

Тия хора нямат интерес към компаниите, те имат интерес към парите. Те са брокери – две групи брокери. Те са заинтересовани просто да прехвърлят на безценица на някой, който има интерес и ще им плати. Ами такъв е случаят с „Дунарит“. Пеевски няма интерес да бъде индустриалец в „Дунарит“. Там интересът е на Петър Манджуков, а Пеевски играе брокер, за да може да осигури „Дунарит“ на ниската цена, която Манджуков е предложил. Говори се за 20 или 25 млн. евро, от които обаче нищожна част да отиде в КТБ, а останалото при Пеевски. Гебрев (другият кандидат за „Дунарит“ е „Емко“, притежавано от Емилиян Гебрев – бел.ред.) предложи 30 млн. евро за погасяване на задълженията към КТБ. От една страна Пеевски сега атакува чрез вземанията на Миролио „Дунарит“ и то през фирма, която е офшорна, а от друга страна КТБ атакува цесията.

Но това става под погледа и на министъра – Владислав Горанов, и на Борисов. Въобще аз се чудя дали Борисов управлява държавата, или Пеевски. Или и двамата. Но Борисов с нищо не е показал, че се е разграничил. Напротив, той показва само зависимости.

Зависимост от какво? Дайте примери

Ами, очевидно ги има, не знам. Или толкова са се харесали, независимо че оня го наричаше „тиква“ в кампанията 2008-2009 г. Аз само се сещам как през 2013 г., както внезапно се засилиха да му разследват „Авиоотряд 28“ и „Ало, Ваньо“, така внезапно всичко заглъхна след това.

Каква е причината?

Договорка. Между Борисов и Пеевски. И почти нямам съмнение, че договорката е била моята глава. Това беше класическа рейдърска атака. Пеевски е главният организатор на атаката срещу мен и главният ползвател.

Някой може ли да ми каже как фирмата, придобила „София прес“, сега е гарантирала кредити на „Водстрой“ на Пеевски към ПИБ. Колко пари е платила тая фирма, за да придобие „София прес“. За „Техномаркет“ не искам да говоря. Публична тайна е как се източва масата на несъстоятелността на КТБ чрез договори за правни услуги и 75% се връщат обратно в джобовете на Пеевски и компания. Публична тайна е, че Александър Ангелов работи и по един срамен договор за Парачин тук.

Това, което за Пеевски се закучи, са основните му цели – „Виваком“, „Дунарит“ и „Петрол“. Това са най-апетитните парчета от баницата КТБ и той винаги е имал интерес към тях.

В периода 2012-2014 г. Вие още сте тандем с Пеевски. Тогава голяма част от обществените поръчки се печелят от фирми, близки до него. Как става това?

Ами, питайте Борисов! Как всички негови кметове са подписали договори с „Водстрой“? Какво е „Водстрой“? Това бяха два продънени самосвала. Това е една пощенска кутия за кражби.

Как функционира?

Елементарно. Елиминира се останалата конкуренция, подписва се договорът с „Водстрой“, която пък подписва договори с подизпълнители, взема си своите 10-15%, останалото го хвърля на другите фирми. Дори и това не им дава, защото са завлекли половин България, заплашват ги, ако някой си иска парите. Вижте също така какви договори са подписвани от ЖП инфраструктура с „Водстрой“ при министерстването на Ивайло Московски– рамкови договори, които са престъпление. Вижте и престъпните договори в „Държавен резерв“ – как е направен ремонтът на нефтените бази от „Водстрой“ и ИПС.

Какви са тези договори?

Оттам са откраднати минимум 100 млн. лв. по времето на Станишев и първото правителство на Борисов. Стойността на ремонтните дейности в петролните и зърнените бази на Държавен резерв е завишена в пъти. Не казвам конкретни числа, за да не ме обвини някой в неточност. От времето на Емел Етем до ден-днешен Пеевски винаги е контролирал държавния резерв. Друга грандиозна кражба – обмяната на нефтените продукти.

Борисов какво получава от това?

Не знам какво получава, но със сигурност знае. А и той не е от тия, които не си искат.

Как си иска?

Как си иска… Последните години обмяната на горивата на държавния резерв става с активното участие на „Лукойл“. „Лукойл“ е един от външните държатели на горивото за резерва. Тоест горивото въобще не се и мести. Само че то задължително се продава на ниски цени от държавния резерв и след това се купува обратно на високи. Като правило цените задължително порастват на международните пазари, когато държавният резерв трябва да купи новото гориво.

Каква част отива за комисиони?

А, не мога да кажа. Но там със сигурност Пеевски участва. Там до края на 2014 г. беше Емил Колев – човек, назначен от Пеевски още по времето на Емел Етем.

Двата клана казахте, че са Борисов и Пеевски. Има ли някакво разпределение по ресори?

Пак казвам, проверете разпределението на обществените поръчки и ще видите, че са едни и същи – „Главболгарстрой“, „Трейс“, „Агромах“, ПСТ, „Хидрострой“. И някои сателити около Пеевски като „Техноекспортстрой“, чиято приватизация финансирахме ние и той ощети банката с около 30 млн. лв.

В предварителния разговор казахте, че през 2014 г., след затварянето на банката, Борисов Ви е обещал да я спаси. След това се е отметнал. Защо?

Подозирам две неща. Първо, че ако КТБ беше спасена, те нямаше как да осребрят, а пък аз щях да получа реабилитация. Другото е една мръсотия, която е била сътворена през 2014 г., за която аз имам информация. В резултат на нея аз съм натопен от българските служби пред чуждите за престъпни схеми, в които уж съм имал участие, а в които всъщност е участвал Пеевски.

Каква информация имате?

Засега ще я запазя за себе си, защото от нея и глави ще падат. Но това са лъжливи твърдения, давани от българските служби на техни партньорски служби за моята роля в процеси, в които аз по никакъв начин никога не съм участвал. Нещо, което така или иначе през 2015-2016 г., става известно на съответните служби. Така то стигна и до мен.

Какви процеси?

Всичко, което е правил Пеевски.

Какво е правил?

Това, за което е обявен за персона нон грата в Турция.

Освен контрабанда?

Как мислите стигат контрабандни цигари в райони, държани от Ислямска държава?

Тоест това Ви е било приписано на Вас?

Да.

А какво е общото с Борисов? Борисов каква роля е имал?

Предполагам, че Борисов би могъл тогава да е бил информиран за това мое участие, което да го е направило резистентен. Аз не го обвинявам. Той просто направи грешка, която ще му коства много. Имам информация, че към оня момент е казал, че е избрал по-малкото зло, тоест Пеевски. Като е избрал по-малкото зло, да си го дундурка сега.

Тоест той е бил заблуден или е бил част от този сценарий?

Бих искал да е заблуден.

Казахте, че едното е сценарият с Вашето натопяване, а другото е, че нямаше да осребрят…

Пак казвам, целият този процес се управлява от Пеевски. Публична тайна е, че синдиците ходят на отчет при Александър Ангелов. Те дори не ходят при Пеевски. Той е над нещата. Всяко нещо се съгласува с Ангелов. Те не се и крият. И преди не са се крили. Ходеха си на крака, стояха по мазетата на „Берлин“ (хотел „Берлин“, собственост на Пеевски – бел.ред.), докато ги приеме босът. Включително и министри.

Кои министри?

Ами, аз кого ли не съм виждал.

Кого сте виждал?

Ами… Петър Чобанов, Драгомир Стойнев по времето на Орешарски.

А от сегашното правителство?

От сегашното правителство аз мисля, че Пеевски има повече министри, отколкото Борисов.

Например?

Например, готовият на всичко, за да защити интереса на Пеевски, свищовски кадър Горанов, Ивайло Московски, недоразумението Лукарски. Те са абсолютно подвластни. Пеевски не е за подценяване.

Кой е Александър Сталийски?

Кой е сега, не знам. Говори се, че сега бил развалил отношенията си с Борисов. Той беше най-довереното му лице и се занимаваше с всичко, свързано с Борисов, включително и като събирач на дължимите суми с неговите приятели – тройката от Перник.

Откъде ги събират?

От тези, които имат да дават.

От Вас събирали ли са?

Не са ми го икономисвали.

Под каква форма събираха?

Различна. Включително и чрез придобиване на участия – явни и скрити, в компании, за които не са платили и стотинка.

Къде може да се види интересът на Сталийски?

Освен по сметките му, част от които бяха в КТБ и които той осребри буквално след рекет, а после придоби и открадна „Рубин“ Плевен. Освен това предполагам, че по сметки на него или на Сечкова, или на фирми като „Кей Ти Ес“ и прочие, могат да се намерят доста пари.

Всичко ли остава за него, или се разпределя?

Какви са му били отношенията със Сталийски, Борисов си ги знае, но една от причините, поради които аз бях при него на 6 юни 2014 г., е да му покажа какво Сталийски и неговата група са взели в резултат на едно или друго.

Какво му показахте?

Той знае. Когато му дойде времето, ще го покажа и аз.

До 2013 г. бяхте едно цяло с Пеевски. Кога започна раздялата?

Тя е започнала още с идването на Орешарски. Вече казах, че, според мен, договорката между Борисов и Пеевски вероятно е целяла моята глава. Това е някъде лятото-септември 2013 г.

Оказа се, че Пеевски достойно замести десятниците и стотниците на Борисов и сам успя да погълне това, което другите като група не успяха. Беше се разпрострял навсякъде. По това време е и бумът на „Водстрой“ с държавните поръчки, които са вземани все с моето име напред: това е за Василев, онова е за Василев. Това си го признаха и Сергей, и Моника Станишеви при виждането ни през май-юни. Но Пеевски не беше се настанил само в обществените поръчки.

Той имаше достойно място по време на първия мандат на Борисов. Както се вижда, той има своето място и при втория мандат на Борисов. От немай-къде Борисов му спря поръчки за над 1 млрд. лв. Как така си спечелил поръчки за толкова пари? Но това не е престанало. И в момента, ако се погледне, интерконекторът с Турция, пак се строи от „Водстрой“ и „Главболгарстрой“.

Той беше сложил ръка на почти всичко. Накадрува се в съдебната система, в ДАНС, в прокуратурата. Аз с ужас разбрах, че съм „наредил“ всички съдии и прокурори, а един не познавам от тях. Нито съм виждал Сарафов, нито Цацаров, а се оказа, че аз съм ги наредил. Очевидно добре си е свършил работата, а аз явно съм проспал този момент.

След септември-октомври 2013 г. разбрах, че трябва да намеря начин да скъсам с този човек. Затова се съгласих да се махна без всякакви претенции от „Булгартабак“, за да нямам разправии с него. Исках да намерим решение. За голямо съжаление не оцених мащаба на заговора и участието на всички държавни институции в него на страната на Пеевски.

От Вас ли дойде инициативата?

В общи линии – да, но и той вече беше започнал да предприема някакви действия. Неговите стъпки основно са били в мръснишки аспект. С Александър Ангелов имаха информацията отвътре и са започнали да ми правят разработки през ДАНС, за да могат да ме ударят след това. Той си е подготвил добре нещата. Успял е да направи интриги между мен и основните политически фактори. На Доган, например, му е обяснил какви пари съм взел от банката. Говорел им е за 500 млн. до 1 млрд. евро, които аз съм изнесъл от КТБ. Това, разбира се, за вечно алчните хора като Доган е могло да бъде доста сериозен мотив да се настроят срещу мен. Предполагам, че по същия начин е направил интригата и с Борисов. С една дума, човекът ме е записвал и правил всичко възможно, за да ме изолира.

В един момент през април-май 2014 г. започнах да получавам сигнали от всички политически лидери, че са вдигнали ръце от мен, защото аз съм щял да ставам премиер, искал съм да свалям Орешарски.

Към този момент Пеевски колко пари дължеше на банката?

Пряко сигурно дължеше някъде около 150-200 млн. евро, заедно с лимита на гаранции, издадени в полза на контролираните от него дружества. Това са „Булгартабак“, „Лафка“, „Техноекспортстрой“, Промишлено строителство Холдинг, „Водстрой“, а и да не забравяме печатницата му, където той дължеше 80 млн. лв. Тая печатница я финансирахме, за да може той да разплати част от дълговете си, като условието беше фабрика „Юрий Гагарин“ да встъпи в дълга по лизинговия договор с печатницата. Това е нещо, което той така и не направи. Отделно той отказа да си поеме дела във финансирането на ТВ7, където трябваше да плати 50% от разходите. За тия години бяха отишли към 300 млн. лв., а той си я ползваше като собствена телевизия.

Показахте един списък с активи, които Пеевски Ви е поискал. Има ли предистория на този списък?

Има, да. Ние тръгнахме да преговаряме как да се разделим. В един момент Александър Ангелов дойде. Показа един списък и каза: „Това е“. Аз казах, че това няма как да стане и трябва да се срещнем с Пеевски. Той каза, че Пеевски не иска да се среща с мен, защото бил обиден. На моето предложение как да си разделим бизнеса, дори да му опростя задълженията в ТВ7, той отказа и после се случиха нещата, които знаете. Веднага, по криминален начин, беше заведено досъдебно производство и са били набелязани стъпките от целия сценарий.

Ако е така, защо им е трябвало да ликвидират банката?

Аз все си мисля, че е имало друг сценарий и те може би не са си представяли точно така нещата. Сценарий, близък до този, който се случи със Славчо Христов и „Сибанк“. Ако бих бил арестуван във връзка със смехотворното производство по така нареченото убийство на Пеевски, може би щеше да ми се наложи да прехвърля „Бромак“ и някои други компании.

Още не ми е ясно, с какво им станахте неудобен и трябваше да бъдете премахнат?

Явно съм им станал неудобен с нарастващото ми влияние, с резултата на Бареков, който, ясно е, до голяма степен беше моя заслуга.

Добре де, какъв беше смисълът на Бареков?

Бареков изглеждаше като необходимо зло. Аз бях разочарован от Борисов, а след това от БСП и ДПС, и си казах, че е по-добре да има нещо, което да подкрепя националния бизнес. Беше ми омръзнало от непрестанния рекет на политиците. В този краен етап – края на 2013-2014 г., съм направил най-големите си грешки. Включително и с Бареков. И не толкова, че съм го подпомогнал финансово, а заради ангажирането ми с него.

А защо точно Бареков?

Аз тогава привлякох една американска консултантска компания, която беше работила за Клинтън. Те правиха специални изследвания и не намериха по-добър от Бареков.

Очевидно и те грешат. Но пак казвам, в оня момент аз се оказах неподготвен за тази война.

Някъде в интервютата си казвате: „Пеевски е само средство, координатор в по-голям сценарий“. Какъв е този сценарий и кой седи зад него?

Това е големият въпрос. Кой стои зад Пеевски?

Две години по-късно би трябвало да имате отговор.

За мен отговорът е все така неясен, но очевидно корените и източникът са някъде в реформиралите се органи на държавна сигурност.

И по-конкретно?

Тези, които дълго време представляваха задкулисието Монтерей, и тези, които са били посочени за техни наследници. Пеевски очевидно е нещо като най-младият син на полка. Очевидно са го харесали и формирали в техния класически еничарски стил. Сега, до каква степен се е еманципирал от тях, не мога да разбера. Ако на този въпрос се даде отговор, ще се разбере всичко. Няма нито един от тези, дошли на власт, да не е минал през одобрението на този център.

Кои са инструментите на този център?

Очевидно това са срамните тайни на прехода и срамните тайни на всеки един човек. Всеки има някакви слабости: единият – жени, другият – алкохол, третият – дрога, четвъртият – корупция. Всеки един.

Този център как стига до подобна информация?

Първо от периода на властването на Алексей Петров в ДАНС. Смятате ли, че всички масиви и файлове са останали скрити за него? А след това за Пеевски, да не говорим. Той е много по-изобретателен. Дори се чудя на тези, които говорят, че той, виждаш ли, бил допуснат за един ден до масивите на ДАНС. Та Писанчев му беше като куриер. Да не говоря още за хора, които и сега действат – Юлиян Колев, така нереченият Боби Гъза и прочие.

Кои са хората в този център?

Ами не ги знам. Ако това се разкрие, това ще е онази мечтана лустрация, за която ние говорим толкова често.

Членовете на Монтерей не са ли вече доста възрастни?

Да, предполагам, че повечето от тях вече са с памперси. Но има и по-млади колеги. Не искам да звуча като „Един човек каза“, но това е изводът, до който аз съм достигнал.

Този център явявал ли Ви се е на Вас лично?

Предполагам, че Пеевски е бил брокерът и е поемал ангажименти, без аз да знам. Всъщност Пеевски е бил политическият брокер на тези, които са се възползвали от това, което аз мога най-добре. Аз мога да бъда предприемач, да осмисля и дам живот на един инвестиционен проект.

Те ли контролират Доган?

Предполагам.

Те ли контролират Борисов?

Не изключвам. Те контролират през компромати.

Те ли контролират главния прокурор?

Предполагам, че и на главния прокурор са му намерили кройката, така че да е послушен. Не става само с пари. Не е минало и без пари, но не това е водещото.

От КТБ тръгнали ли са пари към прокуратурата?

Ако някой е давал пари към прокуратурата, със сигурност не съм аз. Там човекът, който се е разпореждал, винаги е бил Пеевски.

Кой ще е наследникът на Пеевски?

О, сигурно има много мераклии, но такъв комплексен наследник едва ли някога ще намерят. Все ще се намери кой да засища непрекъснатия глад за пари в ДПС. Но такъв, който да държи в ръцете си толкова командни пултове от управлението на държавата, едва ли ще намерят.

Искам да поговорим малко за медии. Каква част бяха негова директна собственост и финансирани през банката и къде имаше непряк контрол?

Медиите от групата на Блъсков той припозна официално като свои. То по стила се вижда. В момента, в който един вестник отиде в свинеобразния стил на „Монитор“ и „Телеграф“, се разбира и на кого е.

Добре, нека конкретно. „24 часа“ и „Труд“?

В момента не знам какво точно е разпределението, но там реалната собственост е на Пеевски и „Винпром Пещера“. За своя дял Пеевски взе пари от банката, а пещерняците са си платили техния дял.

Говорим за сделката, когато вестниците бяха откупени от Донев и Павлов.

Някой друг там има ли интерес?

Предполагам, че след удара срещу мен, може да са дали някакъв интерес и на Гочева, и на Блъсков. Самият факт, че Блъсков се рефинансира през ПИБ, означава, че собствениците на банката също биха могли да имат някакъв интерес. Но той би бил свързан с политиката на изданията, а не с бизнеса. Тия издания са трошачници на пари и някой трябва да ги финансира.

Кой е в „Стандарт“?

Пеевски, кой.

Кой беше в „Преса“?

По същия начин пещерняците и Пеевски. А Тошо Тошев беше лицето, заедно с лицето Даниел Рутц от групата на „благороднически инвеститори“, доведени най-напред от Огнян Донев и Любомир Павлов.

„Уикенд“?

Пеевски, Сталийски и Мартин Радославов.

Сталийски?

Той по-скоро би трябвало да държи интереса или контрола „Уикенд“ да не изпадне от правата линия. Нищо лошо за Пеевски, нищо лошо за Слънцето.

Домусчиев има ли го в някоя медия?

Говори се, че след моето отстраняване, той се е намесил. Най-вече в Blitz и „Стандарт“. Той е честолюбив човек и е нормално да е поискал някъде да бъде представен. А може и да е бил накаран да помага.

Добре, след всичко, което казахте за другите, къде е Вашата вина за това, което се случи с банката?

Основната ми вина е, че не можах да опазя банката. Аз не казвам, че не съм правил грешки или моите служители не са правили грешки. Но ние не сме престъпници. Пак казвам, ОПГ-то са тези, които организираха атаката: прокуратура, ДАНС, БНБ, тогавашни и сегашни министри и политици, НАП и прочие, и прочие. И разбира се Бисер Лазов и неговият антураж.

Грешки не прави този, който не взема решения. Очевидно съм допуснал непростимо приближаване на Пеевски до мен, очевидно не съм се противопоставил на малоумни негови идеи за определени финансирания, но под контрола на КТБ винаги е имало достатъчно по стойност, качество и ликвидност активи, които да покрият пасивите й. Разпадът и кражбата станаха след затварянето на КТБ. Преди това нито един актив не е бил откраднат или загубен.

Вие неведнъж сте казвал, че целта е била чрез специално създадени SPV-та да се инвестира в бизнеси, които след това да се продават. Само че от законова гледна точка стои проблемът, че по този начин се надвишава ограничението за свързано кредитиране. Според вас защо регулаторът в лицето на БНБ не се е сезирал през годините?

Те де юре не са били свързани.

А реално?

Реално единствената свързаност е бил общият контрол от страна на банката. И аз не съм сигурен дали това все по-често няма да се налага на банките по света. В България това е практика. Аз нямам съмнение, че почти всички от кредитите на определени банки са свързани с тях самите. Говоря основно за българските банки. Но пак казвам, че моделът на банкиране в условия на криза, трябва да го определи самият пазар. В никакъв случай не трябва да са определящи някакви правила, които някой е разработил в условията на друго време. Свидетели сме на много неадекватни решения по света в това отношение.

Управлението на риска е доста сложен процес и това, че имаш свързано кредитиране, не означава задължително, че рискът ти е по-голям. Защото ние не сме финансирали компании от един отрасъл или мои компании. Ние сме кредитирали компании, за които сме преценили, че могат да бъдат преструктурирани и след това да се намери друго решение за тях. За разлика от всички други български банки при нас имаше истински активи, за които сега всички се бият.

Това е големият въпрос, който винаги е стоял, дали ние нарушаваме някъде законите. За мен въпросът в момента е, дали е трябвало да бъде унищожена банката, а не дали ние сме вършили някакви нарушения. Плюс това тези нарушения не са предмет на проверки от прокуратурата. Ако БНБ са считали, че нещо застрашава банката, е трябвало да реагират. Проверката от прокуратурата е целяла само едно – да бъде фалирана банката. И тук е голямата разлика между политиката към банките в цивилизованите държави и в България. Вземете за пример от Европа Германия, Франция, Италия.

На какво разчитате оттук насетне?

На дълга и продължителна битка, главно в Страсбург. Имам вече две дела срещу България – за нарушаване на човешките ми права и за неправомерното отнемане на лиценза на КТБ. Предстои да заведа и други. Всичко това ще изисква търпение и здраве. Дано Господ ми даде здраве, на мен и на семейството ми.

Държавата България далеч извън границите на България

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/konsulstva/

Нека поговорим за консулствата. Чуваме за тях най-вече при кризисна ситуация или когато политик получи удобна служба. За българите зад граница нещата стоят доста различно. Според различни оценки, между един и два милиона български граждани живеят в чужбина. Рано или късно повечето ще се сблъскат с тази част от държавната машина. Било то за лични документи, за легализация или по време на избори. Отделно има над половин милион българи пътуващи в чужбина за почивка или в командировка всяка година.

България е там, където има и един българин.

Политиците обичат този цитат с неизвестен автор. Наистина, България има дипломатически представителства почти навсякъде, където има българи. Откакто сме в Европейския съюз, при спешност може да се обърнем и към тези на други членки. Тук обаче ще обсъдим специфичните услуги, които българските консулства предлагат и по-специално възможността им да го правят адекватно.

Представете си следната ситуация: губя личните си документи. Живея във Франкфурт и трябва да си изкарам нов. Дават ми обаче час за чак след 3-4 месеца. Прозвънявам близките консулства – Берлин, Мюнхен, Брюксел, Берн, Париж. Всички са свободни след октомври. Единствено Париж имат след две седмици. За целта обаче трябва да пътувам 6 часа на посока при подаването и отново при получаването след 4 до 6 месеца. Тъй като съм в Европа, по-евтино и бързо ще ми е да взема отпуска, да се кача на самолета до България и да си извадя експресно документи.

Бесен съм и съвсем основателно. Този случай не е изключение, а правило при консулства, където има повече българи.

Хора няма, действайте

Съвсем разбираемо, служителите в консулствата си отнасят доста гняв и псувни. От години се опитвам да се докопам до данните за работата им и наскоро Външно най-накрая ми предостави част след запитване по ЗДОИ. Ето най-важните числа от тях:

  • През 2016-та България има 77 консулства и консулски служби
  • Общо служителите обслужващи граждани са 191 души
  • За последните 10 години най-малко са били през 2010-та 173
  • Най-голямото консулство с 14 служители е това в Москва. На второ място е Истанбул с 6
  • 65% от консулствата имат един или двама служителя
  • В западна Европа, САЩ и Канада има 26 консулски служби с общо 70 служителя

Поне 85% от българите в чужбина учат или работят в западна Европа и Северна Америка. Това са между 800 хиляди и 1.6 милиона души. За тях Външно е определило 70 души. Това би било аналогично на кметство в малко градче да поеме управлението на град като София.

Къде може да имате проблем?

Тези две карти са изготвени на база данните за служителите във всяко консулство, региона, за който отговарят и приблизителното разпределение на българите в чужбина. Последното взех от събраната информация от общностите, както и от активността в последните вотове.

europe

Вижда се ясно къде са дупките в покритието. Южна Италия, скандинавските страни, Шотландия и цяла Франция извън Париж. За тях съм отбелязал, че ако имате нужда от каквото и да е, по-добре да си хванете самолета към България. Други региони са близо до консулства, но заради голямата концентрация на българи натоварването им е значително. Такива са Лондон, Париж, Франкфурт, Брюксел и други. От тях единствено Лондон има 5 служителя. Франкфурт и Париж има по два, а Брюксел – 3. Франкфурт, например, отговаря за регион с поне 100 хиляди българи.

Следващата карта показва каква е ситуацията в щатите. Вижда се ясно струпването на консулствата и малкото покритие. В Чикаго има 4 служители отговарящи за около 200 хиляди българи. NY, LA, Вашингтон и Торонто имат по 3-ма, а Отава – 1.

us

В края на статията ще намерите подробна карта и таблица с всички консулства и броя служители в тях.

Консулски совалки

Министерството на външните работи изглежда оценява натовареността на консулствата и затова командирова хора да помагат. През 2015-та са изпратили 10-ма в Москва за 3 месеца през лятото. По четирима в Минск и Истанбул и по един в Грузия, Иран и Ливан. Нямало е нито един командирован в държава с голяма концентрация на български граждани. За последните 10 години са изключение случаите когато е изпращан човек в Западна Европа да помага. Дъблин, Мадрид и Валенсия са били удостоени с това внимание през 2007-ма и 2009-та с по един човек.

Обяснението за тези приоритети е просто – консулството в Москва издава туристически визи. Облекчените условия и кратките срокове предполагат доста чиновническа работа в летните месеци. Фокусирането върху Русия и бившите съветски републики по този начин обаче е странен. Според туристическата статистика на НСИ, руските туристи са приблизително 0.5% от всички посетили страната ни. За Външно обаче визите и таксите от тях са важен източник на приходи. Изглежда това натежава.

Последвай парите

Тук стигаме до финансовия въпрос. Колко са разходите и приходите на консулствата? В разходната част влизат заплатите, издръжката, местни данъци, техника, сметки, бюджет за събития и прочие. Приходите включват такси от различни услуги, наеми и други. От отчета на Министерството за 2015-та става ясно, че са събрали 54.5 млн. лв. от такси. Това е половината от цялата издръжка и заплати на ведомството. В тази графа обаче влиза всичко от дейността на Външно в страната и чужбина. Липсва всякаква прозрачност за дейността дипломатическите представителства.

Това, което ни трябва, е финансовите отчети на всяко дипломатическо представителство поотделно. Именно тях поисках от Външно със запитване по ЗДОИ, но отказаха да ми ги дадат. Насочиха ме към обобщения отчет, който споменах преди малко. Тъй като той очевидно не отговаря на въпросите ми, заведох дело в Административен съд София-град. Делото е насрочено за 16. септември.

Имаме нужда от тази информация, за да преценим до колко обезпечени са отделните консулства. Броят служители е само една част от историята. Състоянието на техниката, разходите за транспорт, ремонти, наемането на местни лица или стажанти е от критично значение за качеството на услугите и възможността да реагират в кризисни ситуации. Ще стане ясно и колко бюджет се отпуска на консулите за участие и организиране на културни събития, информационни кампании и изборни секции. Не на последно място, ще видим кои консулства внасят в бюджета повече, отколкото е реално получават. По неофициална информация, приходите от българите зад граница практически издържат външната ни политика. В същото време не се инвестира достатъчно нито в хора, нито в техника.

Едно поредно и последно разочарование

Това, че едно консулство има малко служители или лоша техника, не означава, че не обслужва добре българските граждани. Обратното също е вярно – при калпав консул добрата обезпеченост не означава нищо. Играта на нерви с месеците чакане, често неясните процедури и тромавата държавна машина обаче обезкуражават. Задълженията на консулските служители далеч не се изчерпват с издаването на паспорти и подпечатване на документи. Присъстват при предаване на затворници, работят с местните власти при издирване на изчезнали или близки на починали. През тях често минава и дипломатическата комуникация и организирането на визити.

Външно министерство има цял списък какво може да очакваме от консулствата. Докато някои услуги като заверката на документи става бързо, други въобще не се изпълняват. По-натоварените предимно отказват сключване на граждански брак. Въпреки, че е възможно консулът да организира цялата регистрация на българче родено в чужбина, по думите на Външно няма данни някой някога да го е правил. Процедурата за взимане на български акт за раждане не е сложна, стига да успееш да се прибереш в България за достатъчно време. Навярно затова доста от съгражданите ни не регистрират децата си като български граждани. Някои посочват тези затруднения сред причините да вземат чуждо гражданство.

Обичаме си страната, но мразим държавата.

Това ще чуете от много българи и то не само в чужбина. Когато сме далеч от България, консулствата и посолствата са държавата за нас. Всеки вижда в тях същите дефекти, заради които повечето са заминали. Фрустриращото в случая е, че Министерството на външните работи всъщност печели от българите в чужбина предоставяйки услуга с много лошо качество.

Въобще не помага и това, че консулите на практика нямат право да комуникират с българските общности. Нямат контрол над официалните си интернет страници, от няколко години е забранено да имат официални страници в социалните мрежи и да говорят с журналисти. С тези си правомощия консулите са нищо повече от касиери с печат в ръката. Толкова им позволява Външно. Това обаче не е известно на обществото и затова отнасят цялата критика, за която би трябвало да отговаря външният ни министър.

Подробни данни

На тази графика ще видите промяната на броя служители през годините. Разделил съм ги на консулства в западна Европа, САЩ и Канада, други консулства и съм добавил колко помощници са били командировани.

chart1

Тази карта показва служителите работещи с граждани през 2016-та. Таблицата след нея дава подробна разбивка по консулства за последните 10 години.

За грубите лелки в яслите

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/grubite-lelki-v-qslite/

Тази сутрин по Нова са пуснали запис направен от майка на лелките в яслата на две годишното ѝ дете. Чуват се обиди и грубо отношение. Скрила в джобчето му записващо устройство.

Такова отношение в никакъв случай не е нормално и определено въпросната жена не трябва да работи повече с деца. Зачетох се обаче в коментарите около случая на няколко места. Имаше призиви за съд, саморазправа и псуване как “това го няма никъде по света” и “къде е държавата”.

Няколко важни детайла по този въпрос…

Записът на майката не може да се използва за доказателство в съда. Това, че е нагрубявала децата е индикация, че не става за педагог, но само по себе си не е криминално деяние. Би било, ако не ги е удряла. Физическото насилие над деца, колкото и да е минимално, е наказуемо, но много трудно доказуемо. Видеозапис не става, трябват свидетели, а на думата на тези деца не може да се вярва, тъй като са прекалено малки.

Относно “къде е държавата” и “това го няма никъде по света”. Наскоро в околността на Франкфурт имаше такъв случай – след като една лелка бая време е пердашила децата, са я хванали и са уволнили цялата смяна, защото са си затваряли очите. Съдът обаче ги връща на работа, защото е нямало доказателства, че са знаели. Тя май още няма обвинение, а може и да не получи, както в няколкото други такива случая в последните години само в нашия регион. Опитват се да докажат, че е имало сексуално насилие, иначе ще се отърве. Преди няколко години е имало такъв случай в градината до нас и се е стигнало до съд, но май защото оная буквално ги е пребивала. Не знам дали са я осъдили обаче.

Преди около месец, ако си спомняте БТВ съобщиха за дете, което е било сериозно нахапано от друго дете в ясла в София. Уволнили лелката, а родителите били скандализирани как това е възможно. Имахме същият проблем с дъщеря ни – всяка седмица се връщаше с големи рани по ръцете. Последният път беше почти до кръв и отне две седмици, за да заздравее. Лелките в яслата ни всеки път твърдят, че нищо не са видели. Признават, че имат проблем с хапещи деца, че доста други родители се оплакват и че взимат мерки по въпроса. Това е. Никой не е виновен, че не ги следи, нямаше уволнения или репортажи по сутришни блокове, нямаше изказвания на зам. кмета, както в София.

От друга страна, ако аз запиша тайно лелките в яслата на дъщеря ми (също във Франкфурт, Германия), мен ще ме осъдят по бързата процедура, дори да хвана, че им крещи и ги бие. Може и да лежа. Записът без разрешение на другата страна е нещо нелегално без значение с каква цел. Ще ме осъдят още преди да решат дали да съдят нея. Отделно градината и другите родители може да ме съдят за щети, защото съм записвал децата им. И това не е теоретичен случай – дела за незаконни части записи има нерядко. Подобно записване е нелегално и в България, но това изглежда е друга тема.

Отново – не казвам, че случката е нормална и не казвам, че в Германия се справят с такива ситуации по-добре или по-зле. Добавям контекст. Системата от ясли и градини във Франкфурт има много проблеми, които най-вероятно са различни от тези в други градове в Германия или България. Призивите за мъст и тюхкането обаче не помага нито за по-добро отношение към децата, нито към предотвратяването на бъдещи такива случаи.

*: заглавната снимка е илюстративна и няма нищо общо с който и да е от споменатите случаи. Взех снимката от други блог статии обсъждащи темата. Проследих източника ѝ към сайта на община Велико Търново.