Tag Archives: кой

За един Иван и измислените барикади

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2976

И аз като Венци Мицов имам един приятел Иван. Дето живее „в провинцията“ (откъдето съм и аз). И който взема, айде не 450 лева, ама твърде малко пари, за да изхранва семейството си.

Иван работи доста за тези пари – не т.нар. работа на хора с бели якички, но работата си е работа.

Иван не го интересува кой е на власт, щото всичките са едни и същи и той не вижда много много разлика. Не слуша вече и предизборния студия, не чете секцията за политика във вестника, защото му е писнало.

Не го интересуват стратегии и концепции. И не защото не е учил „стратегическо планиране“, а защото тия стратегии и концепции в обозримо бъдеще няма да му вдигнат значително заплатата, няма да го направят по-здрав (щото здравеопазването уж е безплатно, ама навсякъде плащаш), няма да го направят и по-щастлив.

Само че се появяват едни хора, които решават да превърнат Иван в образ. Да го поставят като контрапункт на хора, които не харесват. Да създадат едно измислено разделение. И после да могат да кажат на Иван „Иване, виж ги тия как са се ояли и говорят глупости. Маскари. Ама ти мене ше слушаш“.

Тия хора заливат Иван с това разделение по всички канали, с които разполагат. Обясняват му как бюрократите в Европа вземат милиони и само тормозят хора като него. Обясняват му как щом не може да си сложи нещо на масата или да го увие в амбалажна хартия, то сигурно е някаква глупост.

Рисуват картина на две Българии, едната на Иван, а другата на някакъв имагинерен елит.

Не че няма градски хора, за които важната тема на деня е дали небостъргачът в другия край на София (в който не са стъпвали от години) ще кореспондира със стила на околното строителство, а не дали хора като Иван могат да се оправят в живота. Обаче то си е тяхно право да имат собствени приоритети, стига да не налагат тези приоритети на всички. И колкото и фейсбук да създава такова впечатление, те едва ли го правят.

А колкото до стратегиите и визиите – те са безсмислени ако няма кой да ги изпълни. Накрая ще ги изпълняват хора като Иван, най-вероятно.

Обаче опитът да се обясни на Иван, че това всичко са глупости, създава у Иван един нихилизъм. На него му е все повече все тая, все повече не смята, че нещо може да се промени и все повече цветовете се сливат в два-три нюанса на сивото. А като чуе нещо позитивно по телевизията, инстинктивно решава, че „пак ни лъжат“.

Да, стратегиите няма да му вдигнат заплатата утре, визиите няма да му сложат по-качествена храна на масата, а концепциите няма да му оправят течащия покрив. Обаче кое ще?

Иван не е част от друга България, а различията в социалните възможности, макар и напълно реални, не са това, заради което Иван е беден. Иван е беден, защото едни хора го използват, за да бъдат „елит за един ден“, за да източат де що има да се източва, да не пускат без рушвет чужди компании, които биха давали на Иван повече пари. Но тези хора обясняват на Иван, че е беден, защото стотина човека в центъра на София не мислели за него, защото Брюксел регулирал краставиците и защото сме си прецакали отношенията с „братска Русия“, където сме изнасяли стоки за милиони!

Словесното построяване на такива разделения ги превръща в реалност, обаче. Хора застават от двете страни на тези имагинерни барикади. Хора, които не биха имали проблем да седнат на една маса и да намерят общи теми в иначе разнородните си ежедневия.

А в сенките отстрани на тези барикади едни хитри хора потриват ръце.

Господа министри, мерете си данните

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2965

Когато някой „по телевизора“ изкаже някакво твърдение, никога не е ясно откъде са му данните. Разпространяват се доста митове, основани на гледане в тавана. Но в тези случаи има поне частично обяснение – хората може би просто няма откъде да вземат данните, за да ги анализират.

Не така стоят нещата с министрите, обаче. Министрите (и председателите на агенции) разполагат с администрация, която може да им даде данни. Прави впечатление обаче фриволното боравене с метарията, и разпространяване на данни, които просто са грешни. Боян Юруков вече е писал за председателя на агенцията за българите в чужбина, който напълно необосновано обяви, че има 6-7 милиона българи в чужбина.

Аз ще се спра на министъра на околната среда, Нено Димов, който през седмицата е обявил, че „през 2016 г. в столицата е имало едва две минимални превишения на показателите за замърсяване с фини прахови частици“. Това ми звучеше доста малко вероятно, предвид, че данните за 2015-та, които съм разглеждал, показваха 60 дни над нормата (при допустими 35). За 1 година такъв напредък, въпреки позитивния тренд, изглеждаше невероятен.

За съжаление ИАОС не публикува суровите данни във формата, в който бях взел тези до 2015 (с искане за обществена информация), но благодарение на инициативата за отворени данни все пак всеки ден качват данни от бюлетина за качеството на въздуха, където пише коя станция е превишила дадена норма. На база на тези данни не мога да направя същите графики като в предишния анализ, но мога да проверя твърдението на министъра.

И то, разбира се, се оказа грешно. Ето броя дни, в които нормата е превишена:

Превишена стойност в поне 1 станция: 74 дни
Превишена стойност в поне 2 станции: 48 дни
Превишена стойност в поне 3 станции: 43 дни
Превишена стойност в поне 4 станции: 36 дни
Превишена стойност в поне 5 станции: 15 дни

По спомен, станциите са 6, но последната е на Копитото и там винаги е чисто. С наличните данни (които са качени за 340, а не за 365 дни) не мога да кажа за средната стойност за града, но когато 4 от 5 станции имат превишение 36 дни (1 над европейската норма), министърът просто изнася грешни данни. Или „е имал предвид друго“, в който случай – нека обясни.

Пак подчертавам, че трендът наистина изглежда позитивен. Също така приветствам вземането на мерки срещу замърсяването от страна на министерството – именно национална политика по въпроса е начинът за решаване на проблема. Но не е редно да имаш цялата администрация на МОСВ и ИАОС под себе си и да кажеш, че само 2 дни била превишена нормата. Надявам се мерките, които се подготвят, да са основание на по-верни данни.

Всъщност, трендът може би изглежда възходящ заради факта, че от няколко години измервателната станция на Орлов мост е премахната. Там, разбира се, фините прахови частици са в най-големи количества. Вероятно има разумно обяснение за премахването (наистина Орлов мост е граничен случай), но трябва да го имаме предвид.

И в това всъщност е част от проблема – в София има доста малко измервателни станции, за да придобием пълна картина. Най-близката станция до мен е на километри. За щастие има проекта airbg.info, чрез който всеки може да си постави измервателна станция и да докладва данните. Така се създава доста по-пълна картина на замърсяването. В съботната сутрин, без мъгли и без нужда от сериозно отопление, картата на София изглежда добре.

Но да се върнем на министрите и данните. Политиката за отворени данни има за цел както повече прозрачност, така и по-информирани решения в управлението. Второто засега не изглежда да е постигнато, решения продължават често да се вземат „по интуиция“, а официални лица продължават да разпространяват неосновани на данни твърдения. Но поне данните ги има, та гражданите можем да посочим грешките.

Тръмп, лицензиите на NBC, Първата поправка

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/10/11/nbc/

//platform.twitter.com/widgets.js

Президентът Тръмп открито днес поставя въпроса за отнемане на лицензиите на NBC и други критично настроени медии, недоволен от новинарските им емисии.  Отдавна се знае, че Тръмп сочи CNN като производител на фалшиви новини, сега към CNN се добавят и други медии.

Отделен въпрос е кой и как може да отнеме лицензии – това е регулаторът FCC – и то при определени основания – и то не на цели мрежи. Но това не прави заплахата на президента по-малко опасна. Става дума за конституционна разпоредба  – зачитане на свободата на изразяване според Първата поправка на Конституцията на САЩ. Ценност, която и президентите не си позволяват да атакуват.

Filed under: Media Law, US Law

След iOS 11 mobile-only е все по-възможно

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/ios11/

В края на септември Apple пусна на вода новата версия на мобилната си операционна платформа. И едва ли щях да пиша нарочен пост за това, ако най-значимият белег на iOS 11 някак не остана подценен, вероятно защото е свързан с философията на платформата по отношение на посоката на развитието ѝ, а не с поредните технологични характеристики. А iOS 11 е крайъгълен камък не защото впечатлява с кой знае каква нова визия или подход, а защото дава заявка за пълноценна, самостоятелна операционна система и изглажда пътя към mobile-only работата. Като блести най-вече на iPad – даже не просто блести, а започва да ти се струва, че направо все едно iPad се е преродил отново.

Признавам, че темата ме вълнува, защото си мечтая един ден (и се очертава да е скоро) да не си купувам повече лаптоп, а таблетът да е всичко, което ми е нужно за да върша работата си пълноценно и удобно. Все още не мога да си го позволя, защото има няколко неща, които не мога да свърша с iPad, но те остават все по-малко и по-малко.

Експериментирам да работя само с iPad от години насам, но нищо не ми е давало такава увереност, че един ден това ще е възможно, както промените, които донесе iOS 11.

Всъщност най-голямата благина, която ми дава работата с iPad е… концентрация. Което от своя страна ми носи по-голяма ефективност и съответно повече удовлетворение. Личи от няколко версии насам, като очевидно е мислено отдавна, че многозадачността в iOS е планирана да е далеч по-грижовна към концентрацията в основната задача, с която се предполага да съм зает в момента. Всички други мобилни и десктоп платформи сякаш изпитват перверзно удоволствие да разфокусират вниманието ми с всевъзможни нотификации, чието озаптяване до приемлива норма изисква екстра усилия, които трябва да бъдат положени, за да може човек да свърши нещо. Затова, особено когато пиша или чета внимателно някакъв текст или код, концентрацията ми е ключова, и често в такива моменти предпочитам iPad-а си пред компютъра.

С появата на iOS 11 многозадачността е под още по-голям контрол – като отново най-невъзмутимо мога да продължа да си бъда фокусиран в най-важното, което правя (еднозадачният режим винаги ми е най-любим), но имам и гъвкавост, с която мога да си поделя екрана с други задачи или да оставя комбинации от различни приложения върху един екран „залепени“ и на background с не повече от две докосвания. А това е голямо облекчение в ежедневието с таблет. Това заедно с появата на Dock и усъвършенстваните Split View и Slide Over функционалности ми дава не просто почти пълноценно десктоп усещане, ами изцяло ново такова, което намирам за много по-удобно и ергономично. За което помага и едно приложение, което от скоро е собственост на Apple, но иначе не беше тяхно, а именно Workflow, но за него някой друг път. Сега само ще кажа, че веднъж като го вкусиш и повече не можеш без него.

Другият голям бонус (още от iPad 1, всъщност) е мобилността и факта, че с едно зареждане на батерията мога с часове да работя напълно автономно и безгрижно. Тук с уговорката, че при дълга работа с iPad, особено на бюро, предпочитам да пиша с реална клавиатура – ползвам класическата Apple Magic keyboard.

Някои от тези неща с iPad Pro и наличието на pensil, който пък отключва и други функции, са още по-секси, но понеже нещата на Apple не само работят добре, ами работят и дълго с години, и могат да носят доста време всички обновявания на платформата, текущият ми iPad e още твърде пълноценен за да го сменям с Pro. Но ще държа темата отворена, защото mobile-only подхода ще продължи да занимава вниманието ми и занапред и имам какво да разкажа за няколко различни направления.

И понеже като напиша нещо за Apple, обикновено следва хейт и легенди как с едни други платформи било по-гот – приключвам този текст с едно от любимите ми шеговити клипчета на Apple по въпроса 😉

За правото на неприкосновеност

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2089

Известно на английски като privacy.

Прочетох чудесна статия по въпроса от Илиян Кирков. Ще приведа тук само два цитата от нея – останалото го има на сайта на автора ѝ.

„Твърдението, че не ви е грижа за правото на неприкосновеност на личния живот, защото няма какво да криете, е все едно да твърдите, че не ви е грижа за свободата на словото, понеже няма какво да кажете.“

Едуард Сноудън, Reddit

„През последните 16 месеца, докато обсъждах този въпрос по целия свят, всеки път някой ми казваше „Аз не се притеснявам наистина от инвазия в личното пространство, защото нямам нищо за криене.“ Винаги отговарям едно и също. Изваждам химикал, пиша си имейл адреса и им казвам: „Това е моят имейл адрес. Това, което искам да направите, когато се приберете в къщи е да ми изпратите всичките си пароли за всичките си имейл акаунти, не само хубавият, уважаван работен имейл с вашето име, но всички, защото искам да мога да се поровя през това, което правите онлайн, да прочета, каквото си искам и да публикувам това, което сметна за интересно. В крайна сметка, вие не сте лош човек и ако не правите нищо нередно, няма да имате нищо за криене.“
Нито един човек не откликна на това предложение.“

Глен Грийнуолд, лекция на тема „Why privacy matters”.

Кой бяга от здравната ни система?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/koi-bqga-ot-zdravnata-ni-sistema/

Едно от най-честите обяснения, които се дават за състоянието на здравната ни система, е липсата на хора – лекари, акушерки и медицински сестри. Наистина, почти всички сфери изискващи специалисти в страната страдат от този проблем. Най-осезаемо това се вижда в сферата на информационните технологии и машиностроенето. Доколкото е вярно обаче това за здравеопазването?

Преди няколко години споделих в социалките една графика, която направих набързо от данните на НСИ. Сравняваше колко лекари работят в България като абсолютен брой и спрямо глава от населението. Също така, колко учат в сферата на здравеопазването и колко завършват. Днес реших да обновя тези графики с последните данни и да ги разширя. Макар да дават само сухи числа за един единствен аспект от системата, от тях може да научим доста. Здравеопазването определено има сериозни проблеми, които са не само многопласови, но и трудно може да се дестилират в няколко графики. С такива обаче може да се опитаме да оборим няколко мита.

Както винаги, започвам с условностите. Тези данни събират всички практикуващи лекари – лични, тесни специалисти, хирурзи, анестезиолозите и прочие. В категорията медицински специалисти се включват мед. сестри, акушерки, лаборанти, фледшери и други. Не може да анализираме това колко от тях работят на повече от едно място, колко операции и процедури правят, колко специализират, колко отпадат, колко получават точно от всичко това и колко са натоварени, просто защото такива данни няма. Навярно се пазят в болниците, но надали някой има илюзия, че ще ги споделят. Затова може да говорим само за общ брой. НСИ има разбивка по области, но тук не ги разглеждам. Учащите в сферата на здравеопазването са „наедно“ като разглеждам само бакалаврите и магистрите. Във всички графики долу взимам показателите през 2001-ва за основа и сравнявам.

Нека да започнем с броя работещи лекари и медицински специалисти в страната. От данните на НСИ се вижда, че за последите 15 години те всъщност се увеличават като абсолютен брой. Особено при лекарите тенденцията е почти изцяло нагоре. При медицинските специалисти има намаление в последните 3 години, но все още сме над нивото от 2001-ва. Интересно е, че когато първо пуснах тази графика тогава се говореше как масово напускат, а всъщност имаше няколкогодишно увеличение с по 1-2% на година. Лекарите през 2016-та в страната, например, са били с над 8% повече от 2001-ва. Най-големият скок е бил в последните 7 години.

Ако разгледаме спрямо населението, тенденцията става още по-стръмна нагоре. Няма спор, че заради отрицателния приръст и емиграцията (макар намаляваща) населението намалява и това е проблем. Това обаче означава, че на един лекар и медицинска сестра се падат по-малко хора. Също е вярно, че заради застаряващото население са нужни всъщност повече ресурси за здравни грижи, но както виждаме, тенденцията при последните далеч не е универсално надолу. Последният проблем всъщност до голяма степен ще „отмине“ след 20-25 години, заедно с поколението на т.н. baby-boomer-и – бумът в раждането и по-важно оцеляването на бебетата преди 60-тина години. Така виждаме, че на всеки 1000 пациента има с поне 12% повече медицински сестри и над 20% повече лекари, отколкото 15 години по-рано.

Гледайки напред във времето виждаме и постоянен скок в броя учащи и завършващи лекари и медицински специалисти. Разбира се, може да се поспори за качеството и съм сигурен, че доста лекари биха имали да кажат по нещо за това. Когато говорим за масови здравни грижи обаче, 90% от състоянията имат нужда от някакъв личен лекар с що-годе сносни знания. Също така, международната слава на медицинските ни университети въобще не е лоша. Всичко това дори с напускането на някои лекари и чуждестранните студенти, които въобще не са малко, виждаме, че на година завършват и остават в страната повече специалисти по здравни грижи, отколкото са нужни за обновяване на системата. При това този процес се засилва.

При лекарите е видно, че неизменно има увеличение. Няма спор, че в определени професии има проблем. Такива са анестезиолозите, недостиг на които има в цял свят. Заедно с антибиотичната резистентност липсата им се сочи като основен риск за операциите в бъдещето. Кадри в други критични сфери се губят дори в богати държави като Германия и Великобритания. Като по-голям проблем у нас се сочи липсата на медицински сестри и акушерки. Затова ето разбивка как кадрите заети в болници и клиники са се движили в последните 15 години.

Несъмнено има намаление при акушерките, но броят им се стабилизирал в последните 6 години. При медицинските сестри и фелдшерите дори е имало увеличение, което рязко тръгва надолу в последните години. В това може би ще прозрем провали в определени политики в здравната сфера на последните кабинети. Погледнато спрямо населението обаче виждаме друга картинка. Отново – отрицателният приръст е огромен проблем, но погледнат спрямо брой пациенти на мед. сестри и акушерки, всъщност тенденцията е към подобрение независимо от негативите.

Затова нека спрем с извинението, че няма лекари и медицински специалисти. Кадри поне в тази сфера има. Ако има проблем в разпределението им, то това е заради грешни стимули и сбъркана политика. Ако има проблем в качеството, то това е заради специализациите, които абсолютно всеки е съгласен, че са сбъркани като принцип. Финансирането, пътеките, болниците източващи касата и биващи източвани, ненужните процедури, връзките с фармацевтичните компании, наработещата спешна помощ, шарлатаните с алтернативни лечения и неефективната превенция и диагностика са сред огромните проблеми. Еднозначно решения няма и никой не е намерил.

Подобни проблеми има в цял свят, но успяват да държат пълна малко по-малко продънената си кофа с несъизмеримо по-голям поток от пари. У нас нямаме такава възможност. Поне не докато не се вдигне производителността и приходите от вноски. Междувременно трябва да спрем да броим лекарите, а да говорим по-сериозно какво се налага да правят в рамките на стандартния ден, как да спрем злоупотребите, грубото отношение от двете страни, как да запазим здравето и живота и на двете страни и как да подобрим доверието и най-вече очакванията у хората какво медицината може и какво не. Липсите в тези сфери карат все повече не само да харчат неимоверни суми за шамани и „алтернативи“, но и откровено застрашават живота на децата си.

Тук не давам решение и не изброявам всички проблеми, а показвам къде не е проблемът или поне къде най-малко е. Така отговорът на заглавието горе е, че не лекарите и медицинските сестри бягат. Не бягат и толкова пациентите, защото медицинският туризъм се засилва, а все повече болници отварят врати. Бяга се единствено от отговорност. Липсата на доверие в тази и други системи гони и немалка част от българите, които решават, че някъде може би е по-добре. Дали са прави или не е по-трудно да се каже, отколкото си мислят повечето, а и не е въпроса тук. Ефектът е видим.

Бебето с мръсната вода

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/baby-with-the-bathwater/

След последните ми публикации за Каталуния се озовах в ролята на страна, или поне на адвокат на едната страна, което само донякъде се доближава до действителността. Симпатизирам на каталунците, така е, но то е защото следя проблема им отдавна и бих симпатизирал на всяка група хора, които имат проблем, който държавата, в която живеят се прави, че не забелязва, и отказва да обсъжда.

И преди ескалацията на напрежението, и сега твърдя едно нещо, което остава встрани, а иначе е важно – има само едно решение на такива проблеми и то е дипломацията. Навременната дипломация може да предотврати много. Закъснялата може само да закърпи положението. А в същината на дипломацията не е някаква страшна тайна наука – просто нагласата за общуване и разбиране. Извън контекста на Каталуния имаме по-голям проблем и той е, че превантивната и навременната дипломация се прави от лидери, а закъснялата от followers.

Допуснат е да бъде неглижиран проблем, който тлее от години, докато хората, засегнати от него, са принудени да го ескалират, а отсрещната страна да отговори с насилие. Това е провал! Провал не просто в политическия диалог между Барселона и Мадрид, а институционален провал в европейски мащаб. Заради политическите „приятелства“ и личния си комфорт, европейският естаблишмънт си докарва нова криза и рискува нестабилност с неясен хоризонт и непредвидими последици. Което е най-малкото безотговорно!

В последните дни разбрах, че съм станал анархист, футболен фен (нищо че дори не гледам футбол), комунист, хибридчик, рушител на европейската стабилност и какво ли не, само защото разказах и защитих другата гледна точка…. Пичове, ако наистина си мислите, че с две публикации в блога си, които бяха препубликувани на няколко места, мога да разклатя устоите на ЕС, нали съзнавате, че по-големият проблем навярно не е у мен, а някъде там, където се клати.

Наистина ли позицията на другата страна не заслужава да получи публичност и нужния респект, дами и господа демократи? Наистина ли страхът от лечението на раната на единия ни крак ще ни кара да стискаме зъби и да се правим, че няма рана, докато тя гангреняса и ни отрежат крака, или ще чакаме да пропълзи по цялото тяло?

Наистина ли си мислите, че крепим устоите на ЕС, като се правим, че не виждаме пукнатините и спестяваме критиките и тревогите си? Вместо да търсим и да се оглеждаме за нови и свежи идеи (и от ляво, и от дясно!) или поне да обмислим тези, които са на масата и имат рационална база – като появата на някаква общоевропейска изпълнителна власт, но и някаква форма на „децентрализация“ или „федерализация“ на териториите с адекватна автономност и самоуправление. Крепенето на текущия изхабен и безидеен предимно административен политически елит на Европа, от страх да не счупим нещо крехко, не е креативно. Трябва да се случи нещо в ЕС, след което да не трябва да изтръпваме непрекъснато, че всеки конфликт може да означава краят му. Нужна ни е Европа, която действа, преди да е станала беля, а не такава, която бездейства дори когато кръвта е обляла новините. Нужна ни е Европа не като виртуална абстракция, а като реалност, от която сме част и нещо зависи от нас.

Днес Европа задълбочава кризата като ЕК не осъжда насилието, потвърждава доверието си към Рахой като лидер, който можел да разреши проблема, и който проблем продължава да разглежда като вътрешен за Испания. Той обаче е вътрешен и за Европа – това не е нито Крим, нито Кюрдистан, дори не е Ердоган. Политически и юридически това може да е безболезнен и легитимен ход, но обикновеният европеец (не само в Каталуния) вижда как Европа продължава с позата на щрауса, с широко затворените очи и се чувства предаден и излъган в надеждите си. Ако Европа не реагира сега, как очакваме, че ще реагира утре? Кое изобщо кара Европа да реагира, това, което си мислим, че виждаме всички, или взаимоотношения и политика под повърхността? В такива моменти Европа олеква, и това е, което много трябва да ни тревожи.

Вчера с приятели обсъждахме колко безчувствени сме станали към човешкото. Преценяваме политическа тежест, обществен резонас, исторически проекции, възможни конспиративни теории, а сме тотално имунизирани срещу човечността. Пребиват мирни хора – ми к’во, то е законно, референдумът не е, що няма и БТР-и. Ама искали да гласуват – ми те всички, ако поискат…

Изхвърлихме бебето с мръсната вода, отбеляза една позната. Губим битката за човечността, за равнопоставеността ни, за мястото на жената в обществото, за човешките ни права, заобиколихме се с черно-бели клишета, че всяко ляво е комунизъм, всичко зелено е ляво, само дясното е демократично, но ако не е, тогава е фашизъм, зад всяко нещо стои или сянката на Сорос, или мрежата на Путин, завърна се безмозъчният патриархат, в който правото е на най-стария или силния с ножа и хляба, щото така е било и трябва да бъде… загробили сме погледа в пъпа си, защото те, политиците, толкова могат, дай да се радваме на тези, че иначе кой знае какво ни чака…

В рамките на една друга Европа нямаше да има проблем, ако няколко милиона души, до вчера броени за испанци, от утре ще се водят каталунци, или джедаи, ако поискат, щом остават в общия пазар и в наднационално обединение със същите релации и отношения с останалите. Но проблемът с Каталуния вече не е проблем на Испания, а на Европа. Пазарите не реагираха тревожно до последно, въпреки всички приказки за отделяне, но вчера полицейските палки удариха и еврото.

А поставяте ли се на мястото на тези каталунци, които не искат отделяне от Испания? Замислихте ли се, че бяха вкарани в ситуация, в която, ако не отидат да гласуват, ще надделеят индепендистите, особено след напрежението в последните дни. А ако отидат, ще бъдат пребити наравно с останалите от жандарите на същата държава, към която искат да принадлежат! Това ли е осигуряване на законност и правов ред? Няма оправдание (и бъдеще) за никое правителство, насъскало полицията срещу гражданите си! И няма място за такова в Европа!

Това не се забравя! Това не е моята Европа! Това са си казали много хора по света вчера – и това е друг проблем, който не можем да си позволим да не видим.

Иначе, наистина ли считате, че всички законни неща са непременно правилни и силовото налагане на законност е демокрация? Не е – болшевизъм е. Демокрация има, когато мнозинството решава, но взема предвид мнението на малцинството, а не го пренебрегва. Законите отдавна не се изсичат на каменни плочи, нито са някакви икони. Те следват развитието на обществото. Създали сме си ги сами, за да пазят правата ни, а не обратното. Законът спира да има значение, ако се отдалечи толкова от смисъла и полезността си, че хората започнат да живеят с усещане за накърнено чувство за справедливост. Тогава никаква сила и армии не могат да го спасят. А дипломацията е закъсняла!

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2948

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците.

И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата.

Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита:

  • „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та:

    § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана.

    В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не се ползват с привилегиите по Закона за държавния служител.

    Т.е. не, администрацията не се увеличава. В най-лошия случай си стои колкото е била през 2012-та – около 120 хиляди души.

  • „Имаме най-голямата администрация в Европа“ – това е грешното схващане, че нашата администрация е огромна. Евростат обаче ни дава съвсем друга картинка. Тези данни са за размера на централната администрация. Можем да сметнем колко е тя спрямо населението, и да видим, че например Португалия и Гърция, които имат население с 2-3 милиона повече от нас, имат 2-3 пъти по-голяма администрация, и то след сериозните реформи, които проведоха през последните години (поне португалците, де). Общо взето, по численост на администрацията сме зад държавите от южна Европа. Тук разбира се е важно какво мерим – централна администрация или местна администрация; държавни служители или хора на държавна издръжка, в което влизат учители, лекари, полиция и т.н. Но нека се фокусираме върху администрацията, а не целия публичен сектор.

Не, не ги защитавам затова, че са неефективни. Просто поставям нещата в перспектива. И както отбелязах по-горе, админситрацията е огледало на обществото, не е изолирана прослойка. И там има нормални хора, има хора, които „толкова си могат“, има хора, които ги мързи, та две не виждат, има хора, които са толкова пияни, че две не виждат.

Но ако хванеш и уволниш няколко средностатистически, среднонекомпетентни, средномързеливи държавни служители… няма да промениш нищо. Нито ще спестиш кой знае колко бюджет, нито ще успееш да намериш някой по-адекватен да свърши работата. Най-много да назначиш някой роднина, че нали, обещал си…

Идеята ми е, че колкото и да плюем администрацията, това няма да промени нищо. Тя има определени от закон задължения, които трябва да върши, за което трябват определен брой хора. Сигурно ако заплатите бяха 5 хиляди лева, конкуренцията щеше да е прекрасна и най-добрите да вършат тая работа много ефективно. Но такива заплати са нереалистични.

А в администрацията всъщност има и такива хора, които не ги мързи (или поне не много), които имат желание нещата да стават както трябва и работят с желание. Може би не ми вярвате, ама аз съм ги виждал. Може би ще е леко преувеличение, но на тези хора се крепи държавата. Те вършат работата, която никой не вижда, но ако спрат да я вършат, всичко ще се разпадне. Въпреки средата, в която работят, въпреки шефа им, който е партийно назначен неграмотник, или корумпиран схемаджия, или и двете. Въпреки липсата на каквато и да е външна мотивация. Не, не са герои, това им е работата. Но трябва да отчетем, че такива хора има и да видим как да направим възможно кариерното им издигане.

Има и още един аспект, заради който трябва да сме по-малко негативни към администрацията – тя е единствения ни съюзник срещу политическото ръководство. Ако Пеевски си сложи министър, или главен секретар, или директор на агенция, именно администрацията може да бъде съюзник на гражданите. Тих, дори може би подмолен. Но администрацията е много добра в това да отлага, да забавя, да прави междуведомствени работни групи и да не върши нещата, които някоя марионетка ѝ нареди. И може да има аргументи за това. Не че винаги ще го направят – по-вероятно е да се „снишат“, но могат да създават и пречки пред глупостите на някой партиен герой.

А трябва ли да намалим администрацията? Трябва, ама това минава през промяна на законите, които изискват определена работа от тази администрация. Между другото, електронното управление често се възприема като начин, по който администрацията изведнъж ще намалее и хиляди ще останат без работа. Това не е вярно – малка част от хората вършат изцяло „електронизируеми“ неща. Въвеждането на електронно управление ще направи работата им по-лесна и по-ефективна, но ще направи излишни само малка част от държавните служители. Поне в краткосрочен план.

Не казвам, че не можем да сме недоволни от някоя намръщена лелка (макар че аз в последната година почти не съм видял намръщена лелка – станали са доста отзивчиви, поне тези, на които попадам), или да си мълчим, когато някоя институция прави глупости. Даже напротив – аз съм „пръв трол“ на администрацията, заливам я с писма (като гражданин), и ѝ казвам колко не е права. Но не печелим нищо ако просто обявим администрацията за „вредна“. Не е. И ако колективно я смятаме за такава, намаляваме вероятността читави хора да попаднат там. Просто каквото обществото, такава и администрацията.

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха никакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия само да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват в правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да противостои на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви душичката. Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Текстовете им са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре му.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени на около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Има и нови обвинения за 5.2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля и негов незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционният съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение да диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Открийте разликите 🙂

guardian

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа мълчи, защото основните европейски партии са обречени заради своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А европейците за пореден път виждат една куха бюрокрация, която не работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на глас и самоопределение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора – когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 1)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-1/

Този текст няма как да е кратък, защото се налага да ви разходя из историята на Иберийския полуостров и да обърна внимание на няколко ключови факта, които ние, българите, или не сме учили в училище, или те са били споменати бегло, доколкото нямат отношение към нашата история, но имат тежест и значение за днешната ситуация в Каталуния. За мен простичкият отговор какво искат каталунците е наистина адски ясен, но за съжаление чувстителността на съвременния човек към непоколебимите принципи, около които е изградено общството ни, е твърде притъпена и тези прости и принципни отговори все не са ни достатъчни. Иначе казано някъде в последните абзаци на втората част на този текст ще споделя тези уж, очевидни неща, които проумяваме толкова трудно.

Пиша този текст, защото у нас (включително в уж реномирани издания) се публикува обикновено само част от истината и предимно тази на Кралство Испания. Това донякъде е обяснимо – за българите Испания е една от посоките, които олицетворяват Европа. Достатъчно българи говорят испански и следят испански медии, но каталунският у нас е екзотика и информация за другата гледна точка стига или чрез преразкази от испански медии, или другоезични такива. И тук е част от проблема – каталунската позиция рядко достига до националните испански медии в чист вид, а каталунските медии, които излизат на английски, испански или друг език, са с твърде скромна публика, за да бъдат забелязани.

Затова все по-често попадам на притеснени познати, които се питат “Какво точно се случва?” и “Какво толкова искат каталунците?”.

На 1 октомври предстои референдум за независимост, който Испания твърди, че е незаконен. Само че това не е точно така. Референдумът беше узаконен чрез сложен процес от закони и процедури през последната година и половина от Парламента на Автономната област Каталуния. Това, което е дискусионно, е дали целият този процес и новопретият закон за този референдум са ОК – и понеже той беше приет буквално преди дни, Конституционният съд на Испания го суспендира за неопределено време, докато успее да си изясни ситуацията (или поне това е официалната теза). И това е спор за юристи.

Оттук следват няколко проблема – референдумът е вече насрочен (и не е незаконен, а само суспендиран). Тезата, че е незаконен, е любима на испанските медии и на премиера на Испания, Мариано Рахой, който си я повтаря от години и при предишните опити за референдуми. Всички останали я папагалстват. По-големият проблем е, че Конституционният съд на Испания напоследък суспендира почти всичко, което излиза от Каталуния, включително суспендиран е основният закон на автономията от 2010 (по-точно поправките в него, нищо че те са гласувани както от Каталунския парламент, така и от Испанския). Но за това малко по-късно…

Каша има. Тя е голяма, но се обяснява простичко… Нека преди това обаче се разходим из историята на тази част на света.

Ако не си падате по историята и не държите да сте наясно с крайъгълните моменти в миналото на Каталуния можете да отскочите направо към съвремието и втората част.

Графство Барселона

На Иберийския полуостров след VII-VIII век, след постепенното отблъскване на маврите започват да се появяват множество кралства и графства. Във времето те са се обединявали (предимно след женитби между техните владетели), враждували са, влизали са в различни конфигурации под нечия корона, а някои са били едновременно и част от някакво обединение, но и са запазвали някаква независимост.

Историята на каталунците е свързана предимно с графство Барселона и Арагонската корона. Графството в най-близка степен отговаря на днешната територия на автономната област Каталуния. За времеви репер на появата му се счита 801 година (или началото на 9 век), което го прави една от най-старите частички от пъзела, които сглобяват днешна Испания. Само едно друго кралство е по-старо – Астурия – с едва около 80 години.

IХ – XI век

Отблъсквайки маврите (по това време днешната територия на Испания е била ислямска), Карл Велики (същият, който днес считаме за създател на френската и германската монархии и едва ли не прародител на Европа) се сдобива с Барселона през 801 година, а малко по-късно – и с Тарагона и Валенсия. Около столетие по-късно (през Х век) графовете на Барселона вече са независими и наследствени владетели и чрез множество бракове помежду си са успели да присъединят повечето каталунски графства и да разширят сериозно влиянието си в региона.

ХII век

Най-старото открито историческо писмено споменаване на каталунци (в смисъл на етнос) и Каталуния (като географско обозначение) е в документ, за който се счита, че е написан между 1117 и 1125 година.

През второто столетие на века Арагонската кралица се жени за графа на Барселона и така техният син наследява както графство Барселона, така и Кралство Арагон, и занапред историята на каталунците е свързана с т.нар. след този момент обединение Корона Арагон, което освен Арагон и Барселона, до ХVIII век ще включва и кралствата Валенсия и Майорка. Езиците, които са се говорели тогава там, са арагонски, каталунски и латински.

Днес най-вероятно бихме определили държавното устройство на формированието Арагонска корона като конфедерация, а постепенно то се превръща в нещо като средиземноморска империя, предвид че мореплаването се превръща в основен бизнес и военна мощ.

Междувременно между ХII и ХVIII век Кастилската корона ще обедини кралствата Астурия, Галисия, Леон и Кастилия.

ХIII век

Каталуния развива сложна институционална и политическа система за разпределение на властта между краля и интересите на съсловията. През 1283 г. в Каталуния законодателната власт преминава в нещо като първообраз на парламент (наричат го Corts Catalanes или Cort General de Catalunya) и действа в Барселона до ХVIII век, когато Каталуния губи автономията си.

Този орган реално твори законодателството (разписват го като Constitucions catalanes), по което се управляват Кралство Арагон и Графство Барселона. Обърнете внимание, че всичко това е само няколко десетилетия след Магна харта.

Първообразът на правителство пък се нарича Consell de Cent, което означава нещо като Съветът на стоте, защото толкова са били членовете му. Постепенно обаче този съвет губи тази роля, като му остава само ролята да избира членовете на общинското управление на Барселона.

ХIV век

През 1359 г. се появява следваща надстройка на политическата система в Каталуния, обусловена от необходимостта да се събират и разпределят данъците. Наричат я нещо като постоянно представителство или Diputació del General или Generalitat и към нея с времето се измества политическата власт. Днес така се нарича локалното правителство на автономната област Каталуния.

За да не прекалявам с всичко това, ще спра до тук, но ако ви е интересно, потърсете за Reial Audiència i Reial Consell de Catalunya, Conferència dels Tres Comuns, Junta de Braços, Tribunal de Contrafaccions и ще ви падне шапката, когато откриете зад тези институции първообразите на това, което днес бихме нарекли Върховен съд, да кажем съвещателни органи за съгласуване на действията на различните власти и дори нещо като първообраз на съд за гарантиране на индивидуални и граждански права. Забележително институционално строителство и то през ХIII-ХVIII век!

Разказвам всичко това не за друго, а защото една от адски популярните атаки по това имат ли или не основание каталунците да твърдят, че са имали собствена държава, е нещо като “Абе, мани ги тея, били са там някога едно племе пирати-разбойници!”…

ХV век

Кастилската корона и Арагонската корона се обединяват след брак между престолонаследника на Арагон и кралицата на Кастилия. Короната на Арагон през това време е в своя пик на могъщество като владее големи части от днешна източна Испания, южна Франция, Балеарските острови, Сицилия, Корсика, Сардиния, Малта, Южна Италия и части от Гърция (дори за кратко и Атина). Столицата по това време даже е била в Неапол, защото Сарагоса (днешната столица на област Арагон) е твърде встрани от центъра на владенията на тази средиземноморска “империя”.

Междувременно е написан (на каталунски) Consolat de mar, който представлява един от най-старите опити за установяване на юридическа рамка за морско и търговско право. Във Валенсия (която е част от Короната на Арагон) е отпечатана първата книга на Иберийския полустров.

ХVI век

Арагон и Кастилия присъединяват и кралство Навара (останало независимо до 1513 г.) и това се счита за началото на кралство Испания. Моля, обърнете внимание – едва тук в нашата сага на сцената се появи Испания, уважаеми зрители и скъпи радиослушатели!

През ХVI и ХVII век Испания е една от най-могъщите държави в света, но още в средата на ХVI век започва да зрее криза, свързана с проблемите на роднинските бракове, понеже първите владетели на все още новото кралство Испания са Хабсбургите, които се женят предмно за свои братовчеди и племенници, за да остава богатството във фамилията. Така веднага след царуването на Карлос I (известен още и като Карл V) и синът му Филип (или Фелипе II) започват няколко години на нестабилност освен в религиозно-политически контекст, но и за това кой да наследи короната, понеже първородният син на Фелипе II е с психични отклонения и е отстранен от власт (после и убит). Цели 4 други негови деца умират още като малки. Следващият му син е чак от четвъртата му жена и е толкова мекушав и невзрачен по характер, че придворните го превръщат в играчка на манипулациите помежду си. Неговият наследник е същата трагедия и реално властта е в ръцете на приближен нему граф. И така стигаме до Карлос II, който е толкова зле ментално и физически, че мисли бавно, ходи трудно и е трябвало да бъде привързван с колани към трона, за да може изобщо да стои изправен без да падне (неговият баща е на 56 години при раждането му, а майка му е с 30 години по-малка и е племенница на баща му). Въпреки че формално се жени два пъти (едната му съпруга е внучка на Луи XIII, а другата е негова австрийска братовчедка), Карлос II не може да има наследници и след неговата смърт няма кой да наследи кралството.

Така стигаме до ключов крайъгълен камък – войната за испанското наследство – и е важно да уточним, че то включва освен Испания, колониите ѝ в Америка и Филипините, също и Южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано и част от днешна Белгия (тогава наричана Южна Нидерландия) заедно с малко от Северна Африка. Очевидно мераците са били отявлено нескромни.

ХVIII век

Основните заподозрени за наследници са с корени от Австрия и от Франция, но Луи XIV действа най-пъргаво и, пренебрегвайки някоя друга честна дума и подписано споразумение с Англия, директно изпраща внука си в Мадрид, заявявайки, че “няма вече Пиренеи”. Това вбесява Австрия, но без съюзници не смее да предприеме нищо, докато само година и нещо по-късно французите не се оливат в своята алчност и не окупират крепости в Нидерландия, които са буферни за доставката на роби и от които Англия има ключов интерес. Така Австрия и Англия решават да не позволят на Франция да се превърне в нова доминираща държава в Европа, подобна на империята на Карл Велики, и обявяват война на Франция (и Испания, доколкото през тази около година и половина на колебания тя се води френска).

Така от една страна Франция е нападната от Англия и съюзническите войски, а от друга австрийският претендент за испанската корона Карл (наричан още и Карлос III) нахлува в Испания с австрийски и английски сили. Нашите приятели, каталунците и арагонците, застават на негова страна, което се оказва историческа грешка.

Войната е сложна – води се на много места и се развива на приливи и отливи и за двете страни. В крайна сметка обаче умира австрийският император и понеже и той няма наследници, същият Карл, който претендира за испанския престол, се сдобива с австрийския, а това пък разколебава подкрепата на англичаните за него. В крайна сметка войната вече е омръзнала на всички, французите са дали много човешки жертви, Карл си има друго кралство и примирието се случва, като Филип V (внукът на Луи XIV) запазва испанската корона, но е принуден да се откаже от френската. (И до ден днешен ще намерите както французи, така и испанци, които да считат, че това не било законно – пуста алчност и имперски бленувания!). Испания губи своята част от Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Гибралтар и официално до днес е владение на династията на Бурбоните.

Барселона не се дава до последно, заедно с Майорка тя остава последната страна, която защитава интереса на австрийския претендент, а след като е подписано примирието Corts Catalanes (онзи същият парламент) решава, че трябва да продължат войната, за да съхранят Каталунската конституция и институции! Тук е редно да признаем, че този момент се преекспонира от някои каталунски историци, които твърдят, че това вече е битка за независимост от Испания. Формално е така, но няма как да сме сигурни, че аргументацията е била такава (независимост). Това решение на парламента може да е било провокирано от чисто търговски, политически или други съображения, за които историците тепърва ще спорят.

Барселона преживява тежка обсада, продължила година и половина в периода 1713-1714 г., но когато през април 1714 г. Бурбоните струпват 20-хилядна армия и на 30 август успяват да пробият защитата и да влязат в града, на 11 септември Барселона капитулира, след като са убити ключовите военни, ръководещи съпротивата. Каталунските лидери едва тогава предлагат преговори. Филип V отлага преговорите с един ден, през който насъсква войниците си да колят, насилват и отмъщават, но неговият пълководец, уплашен това да не ескалира в партизанска война, го разубеждава и се ангажира да уважава загубилия противник.

Така на 11 септември 1714 г. Каталуния престава да съществува, институциите ѝ са разпуснати и забранени, отнети са привилегиите и титлите на каталунския елит, забранени са събиранията и всякакви форми на обществени организации. Каталунският език е изцяло забранен не само в Испания, но и във Франция. Забранено е не просто да се ползва в официални документи, но и да се преподава. Филип V установява абсолютна монархия от френски тип и ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Каталуния, Валенсия и Арагон).

Днес този ден е Национален празник на Катауния (Diada Nacional de Catalunya) или просто La Diada. Странно е някак денят, в който си загубил независимостта си, да е националният ти празник, но ако попитате каталунците защо, много от тях ще се усмихнат многозначително и ще отговорят – за да помним, че имаме несвършена работа…

ХIХ век

Още през втората половина на ХVIII век в Каталуния започва сериозно развитие на индустрията, а в началото на ХIХ век и културен ренесанс около каталунският език. И до днес Каталуния е най-развитата индустриална и предприемаческа област в Испания.

След кралска абдикация испанският парламент провъзгласява Първата испанска република, просъществувала малко по-малко от две години, когато военнен преврат възстановява отново монархията на Бурбоните.

ХХ век

През 1931 г. резултатите от местните избори в Испания показват грандиозен успех за републиканските партии. Два дни по-късно е провъзгласена Втората испанска република, а кралят бяга в изгнание. Новата конституция установява свобода на словото и сдружаването, увеличава правата на жените, позволява разводите и ограничава ролята на Католическата църква в образованието и държавното управление. Знамето на Испания е сменено с трикольор от червено, жълто и виолетово, а испанските региони получават право на автономно управление. Каталуния първа договаря своята още през следващата година, Баските успяват през 1936 г., но останалите нямат този шанс заради започналата междувременно гражданска война.

Изборите през 1933 г. са спечелени от дясно-центристки и крайнодесни партии не без помощта и манипулациите на църквата, използвайки влиянието си сред силно религиозните испанци. Новата дясна коалиция, наречена Национален фронт, суспендира започнатите реформи. Левичарите са бесни и на 6 октомври 1934 огранизират обща стачка, покрай която нещата излизат извън контрол, след като миньори окупират столицата на Астурия, избиват местната власт и палят театрите и университета. Две седмици по-късно стачката е потушена от армията толкова жестоко, че са разрушени огромни части от града и са избити толкова хора, че командващият операцията генерал Франциско Франко се сдобива с прозвището “Касапинът на Астурия”.

На същия 6 октомври 1934 г. президентът на Каталуния Lluís Companys, юрист и лидер на партията ERC (Републиканска левица на Каталуния) повежда Каталунско национално въстание и провъзгласява Estat Català (Каталунска държава) в рамките на Испанската федерална република. Въстанието е потушено жестоко, с много арестувани и осъдени. Възприето е от дясното правителство в Мадрид като подкрепа на миньорите в Астурия и като опит за преврат. Lluís Companys е осъден на 30 години затвор, но излиза от затвора през 1936, когато поредните избори в Испания са спечелени този път от лява коалиция, нарекла се Frente Popular (Народен фронт), която възстановява и каталунското правителство. 

Политическата конфронтация в Испания обаче е безумна. Двете коалици вляво и вдясно нямат желание за сближаване на позиците, а центристи-балансьори не са останали. Отгоре на това вече е възникнала вдъхновената от идеологията на фашизма Falange Española – малка националистическа партия, която успява да спечели по-малко от 1% на изборите, но има над 40 хиляди членове.

Скоро се случва така, че фалангист убива антифашист, а като отмъщение неговата организация отвлича лидер на крайнодясно формирование, известен с това, че призовава “армията да спаси Испания от болшевиките, след като политиците не могат”. Десните обвиняват правителството за отвличането и в тази гмеж от политическа неразбория, поляризация и популизъм се случва планиран военен преврат, който започва с военно въстание в Мароко. Това е началото на испанската гражданска война между републиканците и националистите. Същият онзи “касапин” генерал Франко ще поведе разбунтувалите се срещу републиката генерали и с подкрепата на нацистка Германия, фашистка Италия и Португалия ще спечели войната. Само през първите няколко дни са избити над 50-хиляди души, озовали се от грешната страна на барикадата. Националистите избиват верните на републиката с обвинения, че са болшевики и комунисти. Левичарите и анархистите пък убиват заможни хора, свещеници и по-консервативно настроени с аргументите, че са “буржоа” и десни.

 Барселона е “лява” и прорепубликански настроена. Само през лятото и есента на 1936-та се счита, че там са загинали повече от 8000 души. Lluís Companys не успява да контролира града и след края на войната през 1939 бяга във Франция, но е арестуван през 1940 г. и нацистите го връщат на Франко. Изтезаван е жестоко със седмици, физически и психически. Осъден е на смърт в скалъпен процес, продължил по-малко от час. Разстрелян е на 15 октомври 1940 в замъка Montjuïc в Барселона като отказва превръзка на очите и успява преди изстрелите да извика “Per Catalunya!” (За Каталуния!). В смъртния му акт е записана като причина за смъртта “травматичен вътрешен кръвоизлив”.

Lluís Companys е със статут на национален символ в Каталуния и за каталунците. Той е единственият действащ демократично избран президент в европейската история, който е бил екзекутиран и вече 77 години по-късно още не е реабилитиран.

Продължение – втора част

Признаците на фашизма

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2085


Това е статия, написана през 1995 г. и публикувана във вестник „Невское время“. Авторът ѝ е един от най-мъдрите и дълбоки фантасти – Борис Стругацки.

Превеждам я тук едно към едно. Без никакво зачитане на авторски права. И смятам, че ако Борис Стругацки беше жив, щеше да ми благодари. Защото докато човек го помнят, той е жив. А такива като него трябва да бъдат помнени. Най-малко заради нас самите.

И защото фашизмът не си е тръгнал, и го има предостатъчно – и тук, и в други страни. Иска ли човек да се бори с една болест, трябва да познава симптомите ѝ. (Не зная дали ще събера някой ден смелостта да стъпя в гигантските обувки на Борис Стругацки и да напиша за разпознаването на причинителите на тази болест и лечението ѝ.)

—-

Чумата е в нашия дом. Да я лекуваме не умеем. Нещо повече, масово не умеем дори да поставим правилната диагноза. И заразеният вече често не забелязва, че е болен и сее заразата.

Култ към традицията

Сам по себе си традиционализмът е древно явление и чудесно си съществува без всякакъв фашизъм. Всички известни фашистки движения обаче се опират на идеите на традиционалисти, които търсят смисъл в наследството от миналото. В древни символи, народни ритуали, легенди и митология. Като пример можем да си припомним използването от нацистите на езически символи, включително свастиката, и символите и ритуалите на Свещената римска империя. Възхваляването на мъдростта и традициите на предците до равнището на всенароден култ утвърждава традиционните възгледи, порядки и устои като неоспоримо праведни. Съответно всяко развитие на познанието и убежденията, всяка еволюция на манталитета и на ценностната система биват смятани за априори грешни и вредни явления. За традиционалистите правдата е отдавна очертана, и всяко отклонение от нея може да бъде единствено в посока на неправдата и злото.

Отричане на съвременността

Традиционалистите възприемат враждебно новите технологии и повеи, понеже виждат в тях предизвикателство към традиционните духовни ценности. И макар че и италианските фашисти, и германските нацисти са се гордеели с индустриалните си достижения, цялата им идеология е построена на отричане на съвременния свят. За тях той е плод на западната капиталистическа плутокрация и нравственото разложение на епохата на Възраждането, противопоставила на традиционните ценности такова мерзко нещо като здравия разум.

Действие заради действието

Фашистите от 1930-те са се отнасяли с пренебрежение към интелектуалците, понеже интелектуалното мислене поставя всяко действия под въпроса „защо“. Фашистите упорито не желаят да обосновават действията си, понеже намират прелест в самото действие, даже ако то няма рационално обяснение. Маршове, погроми, смени на символиката, черни ризи, хитлеристки приветствия, помпозни съоръжения без практическо приложение – всичко това трудно може да даде рационален отговор на въпроса „защо“. С поставянето на този въпрос интелигенцията винаги е предизвиквала лютата ненавист на фашистите, и те са я обвинявали в предателство към традиционните ценности.

Несъгласието е предателство

Фашизмът не допуска плурализъм на мненията. За традиционалистите истината е една и всички, които се опитват да я поставят под въпрос, са врагове и предатели.

Ксенофобия

Този древен животински инстинкт – неприязънта към всичко другородно, чуждестранно, непонятно, непривично, ненормално – е благодатна почва за зараждането на фашизма. То е особено важен признак на фашистката идеология – деленето на хората на „наши“ и „не наши“.

Раздразнение сред масите

Неслучайно фашистките движения винаги са набирали особена популярност когато широките слоеве на обществото са преживявали трудни времена, катаклизми, икономическа стагнация, национални унижения (като например в Германия след Първата световна). Обидата и злобата сред широките маси ги прави възприемчиви към агресивни призиви. Раздразненият човек е по-малко склонен да мисли рационално. На него му се иска да излее агресията си.

Спекулиране с патриотизъм

В общество, което страда от комплекс за непълноценност, фашизмът изглежда като някакъв вид лекарство. Той въздига в основен повод за гордост това, което е свойствено на почти всички – да са се родили в тази страна. Идеята на патриотизма работи ефективно само при наличието на външни врагове. Без тях тя губи какъвто и да е смисъл.

Хората трябва да се чувстват обкръжени от врагове.

Образът на врага

Врагът трябва да изглежда едновременно силен и слаб. Той може да бъде по-богат, по-развит, по-добре въоръжен, но трябва да е също така глупав и страхлив. По такъв начин в самия образ на врага се залага сценарий, който вдъхновява патриотите – как по-слабият, но по-хитър и смел задължително ще победи накрая. Повярват ли в този образ, хората няма да разбират пред колко сериозна заплаха са, тъй като ще вярват в неизбежната победа.

Култ към силата и властта

Идеята за народния елитизъм – принадлежност към най-великия народ на света – сама по себе си подразбира превъзходство на едни над други, на по-добрите над по-лошие, на по-силните над по-слабите. Ако нашият народ е най-силният, героичен и духовно праведен, значи има и народи на обратния край – най-слаби, жалки и гнусни. При такъв подход един народ трябва да предизвиква възхищение, а друг (или всички други) – съответно презрение. Ако обществото допуска такава логика, то и вътре в самото него се формира елитарна йерархия, която култивира силата и презира слабостта. Висшестоящите ги възнасят до небесата, силата и храбростта на вождовете бива прославяна, а в низшестоящите си изтриват краката.

Култ към героизма и смъртта

Във фашисткото общество героизмът е норма. Всеки е длъжен да бъде герой, да извършва подвизи, и ако е необходимо, да даде живота си за Родината. Нещо повече – именно героичната смърт е основният вдъхновяващ образ, който фашистките идеолози транслират към своите последователи. Те възхваляват падналите герои и разпространяват истории за подвизите им. Тази тема е много популярна в съвременните песни от жанра „Бялата сила“.

(Бел. прев. – „Бялата сила“ е популярен песенен жанр в Русия. Типичните му теми са славянско-богатирско-патриотични, паднали герои и т.н.)

Култ към мъжествеността

Фашизмът има мъжко лице. И не само лице. Той е груба и агресивна идеология с лице на брутален мачо и алфа-самец. Фашистите обикновено придават на вождовете си именно такъв образ. Джентълмените не се вписват в него, те биват смятани за женствени и биват презирани. Този образ е силно привлекателен, тъй като се опира на основните животински инстинкти за размножаване и стадно поведение.

Избирателен популизъм

От една страна фашизмът е по начало популистка идеология, която мобилизира мнозинството, като дава прости отговори на вълнуващите го проблеми (които предварително му създава). Дразнят ви мигрантите? Да ги изгоним! Дразнят ви гейовете? Да ги забраним! Омръзнали са ви корупционерите? Ще започнем борба с корупционерите! (Или ще я симулира.)

Фашистите винаги оправдават действията си с „волята на народа“. Ясно е, че няма как да има воля, обща за целия народ. В най-добрия случай може да има воля на мнозинството. Фашистите нямат намерение да се съобразяват с волята на мнозинството по въпроси, които не се вписват във фашистката парадигма, така че си присвояват ролята на „глас на обществото“.

Всеки човек трябва да вярва, че действията на фашистките власти винаги отразяват волята на народа, и че ако той се съмнява, значи е сам и изолиран. Присвоявайки си ролята на глас на народа, фашистите се опитват да дискредитират всички свои противници като предатели и антинародни наемници на външни врагове.

Именно с помощта на такава риторика фашистите успяват да убедят масите, че демократичните институции и парламентът не са в състояние да изпълняват волята на народа, и затова основната власт трябва да бъде поверена на „гласа на народа“. Точно така са протекли нещата в Германия и Италия, където парламентарната демокрация е била заменена с фашизъм именно със съгласието на широките маси.

Подмяна на понятията

Фашизмът може да се върне и под маската на борба с фашизма. Уинстън Чърчил казва: „Фашистите на бъдещето ще се наричат антифашисти.“

Коренът на фашизма и досега живее сред нас и може да се възражда под най-невинен облик. Дори под облика на борба с фашизма. Тъй като думата „фашист“ отдавна вече е нарицателно, съвременните фашисти със сигурност няма да се кичат с нея. Могат обаче в най-добрите традиции на Оруеловия новоезик и подмяна на понятията да лепнат клеймото „фашист“ на враговете си. А както вече знаем, за да станеш враг на фашиста е достатъчно да си несъгласен с политиката му, която той спокойно може да нарече „антифашистка“. Противоречивостта и ирационалността са естествени черти на фашизма.

Съд на ЕС: публикуване на снимки на обвиняем

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_privacy_v_speech/

В  решение от 21 септември 2017 г. по делото Axel Springer SE & RTL Television GmbH v Germany ( 51405/12) Европейският съд по правата на човека единодушно реши, че няма нарушение на член 10 (свобода  на изразяване) на Европейската конвенция за правата на човека. В състава е и българският съдия Йонко Грозев.

Съдебен акт, издаден в Германия,   забранява публикуването на изображения, с които може да бъде идентифициран обвиняемият в наказателен процес за убийство. Съдът за правата на човека приема, че националният съдия внимателно е балансирал противоположните интереси,  преследваната от мярката цел  –  защита на личната неприкосновеност на обвиняемия (който не е бил публична личност)   по време на процеса  – е оправдана. 

Фактите

Жалбоподателите са  издателство Axel Springer SE   и   RTL Television GmbH. Те отразяват съдебен процес срещу С., признал на полицията, че е убил родителите си и  обвинен в убийство.   Фотографи от двете дружества присъстват на съдебните заседания. Преди началото на първото заседание  председателят на съда напомня презумпцията за невиновност и  информира журналистите, че лицето трябва да бъде направено неидентифицируемо на изображения, които ще се публикуват.  Няколко дни след първото заседание председателстващият съдия изпраща и мотивирана заповед до редица журналисти, като заявява, че само фотографите, дали  уверения, че  на техните снимки лицето С. ще бъде неидентифицируемо, например чрез размиване  на образа,  имат разрешение да правят снимки.  Той отбелязва по-специално, че правото на защита на личния живот  на С.   надвишава  обществения интерес от информираност за процеса.

Медиите са възразили, че  С. е признал   престъплението в първия ден от производството. Възражението е отхвърлено. Междувременно С. е осъден за убийство.  Axel Springer SE   и   RTL Television GmbН   подават жалба за нарушение на чл.10 – свобода на изразяване.

Решението

Съдът отбелязва, че заснемането не е било ограничено. Ограничението засяга само публикуването на изображения, в които С. може да бъде идентифициран.
Относно балансирането на права: ЕСПЧ напомня критерии, които се прилагат при балансирането на конкурентни права –  приносът към дебати от обществен интерес, степента, до която засегнатото лице е известно, влиянието върху наказателното производство , обстоятелствата, при които са направени снимките, съдържанието, формата и последиците от публикацията, както и тежестта на наложената санкция [42].

С. несъмнено не е публична фигура.  Информацията за физическия вид на С. не би могла да допринесе  за разискването на случая. Липсва преобладаващ обществен интерес.

С. не търси известност, не е давал съгласие за медийно отразяване, но като обвиняем е принуден да присъства на процеса. Съдът намира, че при дадените обстоятелства има силна нужда да се защити личната му неприкосновеност.
 
Що се отнася до факта, че С. е признал за престъплението,  признаването само по себе си не спира действието на презумпцията за невиновност по време на съдебен процес. Това се налага още повече, тъй като С. страда от шизоидно разстройство на личността. 

И накрая, трябва  да се вземе предвид, че публикуването на изображения, в които ответникът би могъл да бъде идентифициран, може да има отрицателни последици за   социалната рехабилитация на лицето, в случай, че бъде осъдено.

Няма  нарушение на ЕКПЧ.

Съдът напомня в решението, че в тази област е издадена препоръка  Rec(2003)13 на Комитета на министрите на Съвета на Европа, и в частност напомня Принцип 8.

Принцип 8 – Защита на личния живот в контекста на продължаващото наказателно производство

Предоставянето на информация за заподозрени лица, обвиняеми или осъдени лица или други лица в наказателното производство следва да зачита тяхното право на защита на личния живот в съответствие с член 8 от Конвенцията. Особена защита следва да се предостави на непълнолетни лица или други уязвими лица, както и на жертви, на свидетели и семейства на заподозрени, обвиняеми и осъдени. Във всички случаи следва да се обърне особено внимание на вредното въздействие, което може да има върху лицата, посочени в този принцип, разкриването на информация, позволяваща тяхното идентифициране.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Обществените медии в цифровото време

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/18/mills/

Том Милс е професор по социология, автор на книга за  Би Би Си (‘The BBC: Myth of a Public Service’). В публикация от тази седмица, наречена Бъдещето на БиБиСи, Милс споделя идеи за бъдещето  на БиБиСи, на първо място за бъдещето на таксите. От класическата телевизия все повече се върви към услуги онлайн – и във връзка с това  Милс предлага идеи. Не всички са ясни, не е ясно  дали и как могат да бъдат реализирани, някои са крайни,  но отбелязвам публикацията – най-малко защото се признава, че таксите в Обединеното кралство изобщо не са  такси в стриктния смисъл, нито са гаранция за независимост. Някои от акцентите:

1. Това, от което се нуждаем, е решение за цифровото време.  Най-очевидна опция е такси да се събират от потребителите на цифрови услуги, не само от собственици на оборудване за наземно приемане. Друга опция е такси да се събират от посредниците (смесен вариант: и от посредниците). Трети вариант е финансирането да е от данъци, пише Милс.

2. Във всеки случай приходите трябва да са стабилни и финансирането да е независимо от политически контрол – сега се твърди, че таксите за гаранция за независимостта на БиБиСи, но – напротив – те често са служили като инструмент за влияние на правителството.

3. По независим начин трябва да се определя размерът на финансирането. При това следва да се вземе предвид уникалното място на обществените медии:

Адекватното регулиране не може да се основава на предположението, че конкуренцията на пазара ще доведе непременно до плурализъм; че това, което е добро за пазара и това, което е полезно за обществото, е задължително едно и също; или че единствената подходяща роля на обществените доставчици е да предлагат това, което пазарът не може.

4. Съществуващата  такса не е цена за достъп до програмите на Би Би Си. Таксите са механизъм за финансиране и регулиране  като част от една по-широка обществена и демократична претенция към цифровото пространство – за  достъпен ресурс от култура и знание.

5. Лицата, отговорни за вземането на решения на върха на Би Би Си, работят в силно политизирана среда. Трябва да се мисли за по-преки форми на демократична отчетност, например пряк избор от аудиторията, а частично, част от директорите –  от аудиторията  и от служителите на Би Би Си.

6.  Програмата за децентрализация трябва да бъде в центъра на вниманието. Необходимо е практиките за набиране на персонал да бъдат строго наблюдавани и ревизирани, за да се осигури адекватно представителство на аудиторията.

7. Усилията за приближаване на Би Би Си до аудиторията ще бъдат улеснени от  данните за потребителите, събрани чрез цифровите услуги на Би Би Си. Частните компании използват  такива данни, за да монетизират своите платформи – наблюдението на потребителите е с цел  печалба.  Би Би Си ще може да се възползва от всички предимства на цифровите медии, без да е необходимо да  регулира съдържанието в съответствие с търговските императиви. Основен въпрос тук е алгоритмичната прозрачност и отчетност.

Всички данни, събрани и съхранявани, би трябвало да са достъпни не само за самата Би Би Си, но и за други потребители в ясен и достъпен формат, което означава, че Би Би Си може да улесни общественото ни познаване на себе си и на другите, а не просто събирането на данни за аудиторията, за да се осигури по-добро обслужване. По този начин гражданите на Обединеното кралство, а не шепа корпорации, ще поемат водеща роля в оформянето на начина, по който се развива онлайн пространството.

8. На всекиго трябва да бъде даден неограничен достъп до отворен ресурс за култура и знание. Правилата за интелектуалната собственост  да бъдат преразгледани, така че всички програми на Би Би Си да са достъпни завинаги. Ще трябва да продължат усилията за отваряне на архивния материал на Би Би Си и на други форми на култура и обществено знание.

9. Политиката към независимите продукции трябва да бъде преразгледана и да бъде подчинена на интересите на аудиторията, а не на други интереси. Трябва да бъдат гарантирани собствените продукции. Заедно с това  – в  съчетание с амбициозна програма за цифровизация, демократизация и децентрализация  – Би Би Си може да се отвори за огромния обем неизползван талант и да създаде нови хоризонтални мрежи, които ще позволят на аудиторията да създава и открива нови идеи и нови форми на култура на мащаб невъзможно в пред-цифровата ера.

10.   Смисленото участие в развитието на обществото сега зависи от достъпа до онлайн пространството, което   бързо се монополизира  от   малък брой неотчетни пред обществото   многонационални корпорации. Необходимо е преосмисляне на обществените медии  като демократична медийна платформа,  ориентирана към технологиите, експертизата и културата – за  преодоляване на сериозния демократичен дефицит.

 

Filed under: Digital, Media Law

Съд на ЕС: такси, събирани от организация за колективно управление на авторски права и злоупотреба с господстващо положение

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/15/okup/

На 14 септември 2017  Съдът на ЕС се произнесе по дело  C‑177/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstākā tiesa Administratīvo lietu departaments (Върховен съд, административно отделение, Латвия) в рамките на производство по дело Autortiesību un komunicēšanās konsultāciju aģentūra / Latvijas Autoru apvienība срещу Konkurences padome.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 102, втора алинея, буква а) ДФЕС.

AKKA/LAA е организация за колективно управление на авторски права върху музикални произведения и е единствената организация в Латвия, оправомощена да издава срещу заплащане лицензии за публичното представяне на музикални произведения, по отношение на които управлява авторските права. Тя събира такси, от които се изплащат възнаграждения на притежатели на авторски права.

Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба за злоупотреба с господстващо положение поради прилагането на прекомерно високи тарифи. Впоследствие AKKA/LAA приема нови тарифи,  по отношение на които Съветът по конкуренция започва  нова проверка. Съветът по конкуренцията сравнява таксите, които са в сила в около двадесет други държави от ЕС  и установява, че тарифите в Латвия надхвърлят с 50 %—100 % равнището на прилаганите в другите държави. По-специално, за търговски обекти или центрове за услуги с площ от 85,5 m² до около 140 m² прилаганите тарифи били по-високи само в Румъния.

Като приема, че таксите, които са в сила в Латвия, не са справедливи в сегментите, където те са чувствително по-високи отколкото в Естония и Литва, с решение от 2 април 2013 г. Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба в размер на 45 645,83 LVL (латвийски лата) (около 32 080 EUR) за злоупотреба с господстващо положение. Съветът по конкуренцията изчислява размера на посочената глоба въз основа на оборота на AKKA/LAA.

В условия на съдебен спор Върховният съд, административно отделение  решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Прилага ли се член 102, [втора алинея, буква a) от [ДФЕС] в спор относно тарифите, установени от национална организация за управление на авторски права, ако тази организация събира и такси за произведения на чуждестранни автори и установените от нея тарифи могат да препятстват ползването на тези произведения в съответната държава членка?

2)      Целесъобразно и достатъчно ли е — и съответно в кои случаи — с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква a) ] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се прави сравнение между цените (тарифите) на съответния пазар и цените (тарифите) на съседните пазари?

3)      Целесъобразно и достатъчно ли е с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се използва основаният на брутния вътрешен продукт коефициент на паритетите на покупателната способност?

4)      Трябва ли да се прави сравнение на тарифите във всеки отделен техен сегмент или спрямо средното равнище на тарифите?

5)      Кога трябва да се счита, че разликата между тарифите, разглеждани за целите на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени, е толкова значителна, че икономическият оператор, който има господстващо положение, трябва да докаже, че тарифите му са справедливи?

6)      Каква информация разумно може да се очаква от икономически оператор, за да докаже справедливия характер на тарифите по отношение на защитените с авторски права произведения в обхвата на член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС, ако разходите за тези произведения не могат да се определят по същия начин като при продукти с материален характер? Става ли въпрос само за административните разходи на организацията за управление на авторски права?

7)      В случай на нарушение на конкурентното право целесъобразно ли е за целите на определянето на глобата от оборота на организация за управление на авторски права да се изключат платените от този икономически оператор възнаграждения на авторите?“.

Както се вижда, въпросите са сходни с възникващите и у нас съмнения за злоупотреба с господстващо положение поради прилагането на прекомерно високи тарифи, поради което решението е интересно и за местните дружества  и лицензополучатели.

Съдът

Търговията между държавите  може да бъде засегната от равнището на таксите, определени от организация за управление на авторски права, която има монопол и която управлява и правата на чуждестранни притежатели на права, поради което член 102 ДФЕС може да се приложи.

Злоупотребата с господстващо положение по смисъла на посочения член може обаче да се състои в прилагането на прекомерно високи цени, които не са разумни с оглед на икономическата стойност на предоставяната услуга. Как да се установи евентуално прекомерният характер на дадена цена?

Ако сравнителният метод покаже значителни разлики с другите държави, това е индикация за злоупотреба с господстващо положение – но при определени условия. В случая анализът обхваща 20 държави  – но не може да се твърди, че не е достатъчно представителен, защото не обхваща всички държави от ЕС, зависи:  не може да има минимален брой пазари, които да бъдат сравнявани, а изборът на подходящи сходни пазари зависи от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Запитващата юрисдикция трябва да провери спозването на определени условия. Следователно за да се провери дали дадена организация за управление на авторските права прилага несправедливи цени по смисъла на член 102, втора алинея, буква a) ДФЕС, е целесъобразно посочените тарифи да се сравнят с приложимите в съседните държави, както и с приложимите в други държави членки, коригирани с коефициента ППС, при условие че референтните държави са били избрани съобразно обективни, подходящи и подлежащи на проверка критерии и че основата за сравнение е една и съща. Допустимо е да се сравняват прилаганите тарифи в един или повече отделни сегменти на използващите лица, ако има индиции, че прекомерният характер на таксите засяга тези сегменти.

Кога се приема, че разликата между сравняваните тарифи е чувствителна? Съдът казва, че разликата трябва да е значителна и трайнада продължава да съществува през определен период, а не да е временна или епизодична. Все пак разликата е само индиция, организацията за управление на авторските права има възможността да обоснове разликата, като посочи обективни различия между ситуацията в съответната държава членка и преобладаващата във всички останали държави членки ситуация  –  става дума за фактори, които оказват влияние върху разходите за управление или върху възнаграждението на притежателите на права (ако има такива).

Последният въпрос е за определянето на размера на глобата. Санкцията трябва да е ефективна, пропорционална и възпираща.  Предоставяните от AKKA/LAA услуги се състоят в събирането на такси, от които се изплащат възнаграждения на авторите на музикални произведения. Според Съда за целите на определянето на размера на глобата възнагражденията, предназначени за притежателите на права, трябва да се включат в оборота на съответната организация за управление на авторските права, при условие че тези възнаграждения са част от стойността на предоставените от тази организация услуги и включването им е необходимо, за да се гарантира ефективният, пропорционален и възпиращ характер на наложената санкция. Запитващата юрисдикция следва да провери с оглед на всички обстоятелства на конкретния случай дали посочените условия са изпълнени.

 

 

Filed under: EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

За пестицидите, яйцата, хората и мишките

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/fipronil/

Изрових тези числа когато тръгна скандалът с холандските яйца в Германия. Ей така, от любопитство. Не ги пуснах тогава, защото не смятах, че на някого ще му е интересно. Вчера обаче стана ясно, че пестицидът фипронил е открит и на българския пазар. Видях също, че доста хора копират дословно едни числа и добавят свои интерпретации и затова ето какво открих.

Всички медии съвсем естествено цитираха съобщението на агенцията по храните, че нивото на остатъчното замърсяване с фипронил е „0,027 мг/кг, което е значително под опасната доза за човек от 0,72 мг/кг“. От къде идва това число и какво означава? Всъщност, такова ограничение няма. Има няколко изследвания за консумация на яйца в кратък или продължителен период върху зайци и плъхове. Повечето правят препратки към немското изследване (в линковете долу) и задават именно 0.72 мг/кг като горна граница на безопасност.

Тъй като нито БАБХ, нито медиите разясняват, ето какво означава това число. Това е безопасен лимит за остатъчен пестицид на черупката или в яйцето към килограм яйчен продукт. Не както блогът за наука 6nine писа в Twitter, че това е няколко милиграма погълнати спрямо теглото на потребителя. Напротив. Това означава, че ако ядете колкото средностатистическия човек, но яйца замърсени с повече от 0.03 мг. (30 микрограма) фипронил всяко, то много вероятно да да имате сериозни здравни проблеми. При деца или продължително излагане ограничението е много по-ниско. В изследванията се посочва, че пестицидът се изхвърля след най-малко 7 месеца. Това означава, че може бързо да се натрупа и доведе до неврологични проблеми.

Това, което съществува като лимит за максимална концентрация е 0.02 мг/кг яйчно вещество. Той е въведен както от ЕС, така и от FAO. В ЕС обаче от 2015-та е намален на 0.015, а от миналата година – на 0.005. Това се смятат за безопасни нива при консумация в краткосрочен план. Данните на FAO показват и друго интересно нещо – лимитът спрямо тегло на потребителя. То е 0.0002 мг. поет чрез храна пестицид на кг. човешко тегло при продължително излагане или 0.003 мг. – при еднократно излагане. Именно на база тези оценки плюс статистиката за средната консумация за яйца, средното тегло на населението и доста закръгляне надолу са получени лимитите за безопасност на ЕС. Отново по същия начин е изчислен и прословутата граница от 0.72 мг/кг, която ще видите във всички медии.

От това се разбира, че всъщност откритите нива на фипронил в българските яйца съвсем не са безопасни и затова БАБХ бият камбаната. Те са над старите лимити за безопасност на ЕС и пет пъти над обновените за този пестицид. Все пак, са доста под откритите в Холандия и Белгия, където някои партиди са надвишавали дори критичните 0.72 мг/кг (или 30 микрограма на яйце). Затова там е имало хоспитализирани с натравяне. Такова в България почти е сигурно, че няма да видим, освен ако някой не реши да направи 300 кг. омлет. Целта на тези предупреждения е да се избегне продължителното излагане, което дори при ниските стойности може да е вредно и то особено за децата.

И отново – всички тези лимити и микрограмове са груби оценки на учени и бюрократи на база продължителни изследвания върху мишки. Закръгляли са яко надолу за всеки случай. Нищо от вчерашните новини не означава, че „ядем отровни яйца“. Просто няма да е лоша идея да избягвате тези партиди. Ако вече пак сте яли от тях, няма проблем – тялото се справя със всякакви „отрови“ – било то „естествени“ или изкуствени. Нямате си идея какво има в „био“ и „селските“ зеленчуци дори без да се пръскат и само на база изкуствената селекция. Ако трябва да се притеснявате, че нещо ще ви разболее, обърнете внимание на замърсяването на въздуха в градовете ни. Прегледайте се най-после защо ви е високо кръвното и защо оная кашлица не си отива. Точно тези яйца са несравнимо по-малък проблем.


Източници: съобщението на БАБХ, база данни с пестицидите на ЕК, база данни с пестицидите на FAO, изследване на ефектите на фипронил в Белгия, последен доклад на FAO за дневната употреба, datasheet на FAO за фипронила.

Industry 4.0

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/industry-4-0/

Лятото беше горещо, не само заради температурите, които отчетоха термометрите. С група съмишленици решихме да стиснем ръце помежду си и да поставим началото на един проект, който има за цел да събира хора с идеи за развитие на традиционните индустрии и сферата на финансите или по-точно това, което напоследък се нарича дигитална трансформация. Нарекохме се Trakia Tech, защото всичко започна в Пловдив като се надяваме да не му поставяме географски граници.

Скоро, ако всичко върви по план ще имаме и собствено място, където да посрещаме събития, да провеждаме обучения или да приютяваме екипи, чийто идеи сме харесали и искаме да помогнем да се случат по-бързо – с менторство, споделен опит или свързване с подходящ инвеститор.

Започнахме с две събития ([1], [2]), с които искахме да заявим присъствие, още докато изчаквахме съда да впише регистрацията ни и благодарим за приятния отзвук, който получихме след тях. От миналата седмица сме официално регистрирани от Окръжен съд – Пловдив и съвсем навреме за да бъдем пълноценни съорганизатори на двудневната конференция Индустрия 4.0, заедно с Капитал и община Пловдив.

Това всъщност е традиционната конференция Doing Business, която от миналата година се провежда в Пловдив, а от тази година има ново име, а именно Industry 4.0.

Четвъртата индустриална революция е много интересен момент в технологичната история на човечеството, защото ако предходните три досега (първата свързваме с парните двигатели и механизацията; втората с електричеството, поточните линии и масовите производства; третата с автоматизацията и електрониката;) са добавяли иновации, свързани предимно с материалния свят, то четвъртата, която се случва в момента е комбинация от технологичния напредък в информационните технологии, новите материали, вкл. нанотехнологии, а дори и съвременните открития в генетиката и биологията. Четвъртата индустриална революция е перфектна буря от иновации, които и най-смелите футуристи оглеждат внимателно и предпазливо. Най-хубавото е, че много от тези нови технологии са съвсем достъпни или с нисък праг на внедряване – та – хей, можете да си поръчате 3D-принтер от магазинче в Капана!

И да – отличителен белег на Индустрия 4.0 е дигиталната трансформация – софтуерът, роботизацията, IoT, AI, автономността и виртуализацията.

За всичко това (и още много други съпътстващи неща) ще си говорим цели два дни – на 28 и 29 септември 2017 – в Пловдив, в палата 7 на панаирното градче. Освен възможността да се запознаете с интересните гости, които традиционно посещават събитието, ще имате възможност и да чуете различните мнения и гледни точки на интересни панелисти.

Ние от Тракия Тех ще модерираме точно панел на тема „Дигитална трансформация и готовност за дигитална култура на традиционните индустрии“ в началото на втория ден на конференцията.

Необходима е регистрация за събитието – и побързайте защото след 15 септември цената ще се увеличи. Ако вече сте присъствали на някое от двете предходни събития на Trakia Tech през лятото вече сте получили своя код за отстъпка при регистрацията 🙂

Заповядайте!

ЕС: реформата на авторското право среща съпротива

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/14/eu_copyright_reform/

IP Watch следи хода на реформата на авторското право в Европейския съюз.

Реакцията на интернет компаниите срещу някои от предложенията е ясна и разбираема, както е разбираемо и  – симетрично – желанието на носителите на права за още контрол по отношение на платформите.

Известно е и мнението на академичните среди и експерти, очертаващо аргументирано проблемите в предложения проект.

В публикация от тази седмица се отбелязва позицията на   държави от ЕС  срещу проекта, в частност по въпроса за наблюдението на входа:  дали мониторингът при ъплоуд нарушава правата на човека? Цитира се документ, според който Белгия, Чехия, Финландия, Холандия и др. настояват Правната служба на Съвета да прецени дали член 13, разпоредбата за наблюдение при ъплоуд,  съответства на Хартата за основните права  и Директивата за електронната търговия в светлината на решенията на Съда на ЕС.

 Written questions from the authorities of Belgium, Czech Republic, Finland, Hungary, Ireland and the Netherlands to the Council Legal Service regarding Article 13 and Recital 38 of the proposal for a Directive on copyright in the digital single market (от сайта на Statewatch)

 

Ето началото на въпросите:

Член 13 от предложението на Комисията за директива относно авторското право в единния цифров пазар налага задължение на някои платформи за активно предотвратяване на качването от потребители на съдържание, което съдържа защитени произведения или предмет, които притежателите на права искат да блокират. Това може да се постигне само чрез използване на технологията за идентифициране и филтриране.
Същевременно Комисията заявява, че ще поддържа съществуващите принципи на електронната търговия в Директива 2001/29 / ЕО.

Предварителната идентификация и филтриране преди етапа на качване на съдържанието ще се осъществи автоматично, когато идентификационната технология намери съвпадение с дадено произведение или защитен предмет. Този процес ще се прилага за голямо разнообразие от онлайн услуги и платформи, използвани от европейските граждани, за да качват съдържание в интернет. На практика това би станало независимо от факта, че потребителят може да се възползва от изключение от авторското право.

Освен това установената съдебна практика на Съда на ЕС подчертава конфликта между мониторинга и основни права като защита на личните данни и право на стопанска дейност. В решението по делото Sabam / Netlog, Съдът на ЕС отказа да наложи задължение за систематичен мониторинг върху съдържанието на основание чл. 8, 11 и 16 от Хартата на основните права на ЕС.

Въпрос:
Дали мярка / задължение, както се предлага съгласно член 13, би била съвместима с Хартата (и по-специално член 11 – свободата на изразяване и информация, член 8 – Защита на личните данни – и член 16 – Свобода на стопанска дейност) в светлината на юриспруденцията на Съда на ЕС, която има за цел да осигури справедлив баланс при прилагането на конкуренцията на основни права?
Дали предложените мерки са оправдани и пропорционални?

*

Междувременно Естония –  като държава, председателстваща   Съвета на ЕС – е изпратила компромисен текст до държавите, запазващ идеите за наблюдение на входа. Въпреки режима на Директивата за електронната търговия се предвижда платформите и потребителите да носят отговорност за нарушения на авторските права.

Proposal for a a Directive of the European Parliament and of the Council on copyright in the Digital Single Market – Presidency compromise proposal regarding Articles 1, 2 and 10 to 16 (от сайта на Statewatch)

Освен разпоредбата на чл.13, спорна остава и разпоредбата на чл.11 от проекта  относно издателските права.

Ако се анализира каква беше перспективата през 2015 г., когато ЕП одобри доклада на Юлия Реда – и каква е  перспективата сега, на прага на приемането на ревизията, ще се види какъв шанс за адекватна уредба е все по-вероятно да бъде пропуснат.

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law

Строежно

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/09/14/bld/

Купихме апартамент от Билди. Които редовно публикуват и ни пращат новини със снимки как върви строежа на сградата. На всичко отгоре спазват точно сроковете!

Днес ми пуснаха мейл с информация за нов техен проект, който звучи привлекателно, но не е за нас, защото вече си взехме едно жилище, не сме направени от пари, та да инвестираме в друго. Върнах им отговор, че не сме им таргет, може ли да ни извадят от мейлинг списъка с потенциални клиенти, нали сме настоящи. Три секунди и половина по-късно ми писаха:

Благодарим за отделеното време.
Благодарим, че сте наши клиенти.
Извинете за безпокойството.
Вадим ви от мейлинга веднага, разбира се.
Хубав ден!

Питайте ме пак защо дадохме толкова много пари за апартамент на зелено! Особено след като бяхме общували с всякакви агенции за недвижими имоти, които бяха тромави организации, с неразбираеми и дразнещи правила, непрофесионално поведение и откровена неучтивост.

Е, в никакъв случай не пренебрегваме факта, че сградата е красива, висококачествена и съвременна, разбира се, строи се безупречно и е на хубаво място*.

*тихо, но комуникативно Хя-хя

ЕСПЧ: за забраната за огласяване на резултатите от електорални проучвания

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/13/echr_exitpolls/

Съдът за правата на човека се произнесе по жалбите на гръцки граждани срещу прието в Гърция законодателно решение, според което  публикуването и разпространението от медиите на резултатите от  проучвания на намеренията за гласуване са забранени за определен срок преди избори и референдуми.  Законът предвижда  глоби в размер от 30 000 до 300 000 евро (EUR) за неспазване на тези разпоредби.

 В решението си по делото Dimitras and others v Greece ( 59573/09 и 65211/09) Съдът   единодушно обявява жалбите за недопустими.  Решението е окончателно.
 
Жалбоподателите, в качеството им на избиратели, твърдят, че забраната за разпространение на проучвания на общественото мнение е  в нарушение на правото им   да получават информация. Предвид продължителността на забраната, те  се оплакват, че са били лишени от свободен достъп до информация, която им позволява да упражнят правото си на ефективно гласуване. На последно място, те заявяват, че в Гърция не са  налице ефективни средства за компенсиране на  нарушаването на свободата им да получават информация.

Според решението:  за да се счита, че жалбоподателите са пряко засегнати от разглежданото законодателство, не е достатъчно самото съществуване на законодателство, засягащо всеки гръцки гражданин с избирателни права.   Въпросната правна уредба не е насочена лично към жалбоподателите и че те са били засегнати по същия начин, както и всички избиратели  – никой от които не е имал достъп до проучванията на общественото мнение.  Същевременно жалбоподателите имат право ефективно да гласуват. 

Следователно според ЕСПЧ те не могат да претендират за нарушение на член 10 от Конвенцията. 

Filed under: Media Law Tagged: еспч

ЕСПЧ: висока степен на защита на свободата на словото при отразяване на съдебната система

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/13/echr_10/

Още едно решение на Съда за правата на човека, в което се обсъжда критичната функция на медиите по отношение на лица от съдебната система. И отново тази предметна област е подчертана като област, представляваща значителен обществен интерес.

*

В решението   по делото Tavares de Almeida Fernandes and Almeida Fernandes v. Portugal  ЕСПЧ констатира нарушение на чл.10 – свобода на изразяване.

В началото са припомнени общи принципи, които Съдът прилага при решенията по чл.10 ЕКПЧ, като се казва [53-59], че

  • Общите принципи за преценка дали намесата в упражняването на правото на свобода на изразяване е “необходима в едно демократично общество” по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията са добре установени в съдебната практика на Съда. Наскоро те бяха обобщени в решенията по дела Bédat v Switzerland   (2016 г.) и Pentikäinen v. Finland [GC] ( 2015 г. ).
  • Журналистическата свобода   обхваща евентуално преувеличаване или дори провокация (вж. Prager и Oberschlick).
  • Чл.10 няма указания за ограничаване на политическото слово или за дебатите по въпроси от обществен интерес (виж Morice  v France 2015 г., с по-нататъшни препратки). Висока степен на защита на свободата на изразяване  обикновено се предоставя, когато се засяга въпрос от обществен интерес, какъвто е случаят по-специално с функционирането на съдебната система (пак там).
  • Съдът   винаги е правил разграничение между твърдения за факти, от една страна,  и оценки. Съществуването на факти може да се докаже, истинността на оценките  – не. Ако обаче дадено твърдение представлява оценка, пропорционалността на намесата зависи от това дали има достатъчна  фактическа основа  за оспорваното твърдение: ако не, тази оценка може да се окаже прекомерна (вж. Lindon, Otchakovsky- Laurens и др. срещу Франция).
  • Защитата, предоставена от член 10 на журналисти във връзка с  въпроси от обществен интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно и  да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката ( виж Божков срещу България 2011 г.). В ситуации, в които има твърдение за факт без достатъчно доказателства  – но журналистът обсъжда въпрос от истински обществен интерес – се проверява дали журналистът е действал професионално и добросъвестно (Касабова срещу България).
  •  Съдът  проверява дали  е постигнат справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване  и защитата на доброто име на засегнатите лица. В два съвсем неотдавнашни случая ЕСПЧ продължи да определя  критерии, които трябва да бъдат взети предвид, когато правото на свобода на изразяване се балансира спрямо правото на зачитане на личния живот (Axel Springer AG v Germany  и Von Hannover v Germany (№ 2).
  •  На последно място, естеството и тежестта на наложените санкции са също фактори, които трябва да бъдат взети предвид при оценката на пропорционалността на намесата. Както вече изтъква Съдът, намесата в свободата на изразяване може да има смразяващ ефект върху упражняването на тази свобода (вж. Morice ).
  • Накрая  Съдът напомня, че  взема предвид обстоятелствата и цялостния контекст, в който са били направени съответните изявления (вж.  Morice,  § 162).

Случаят:

португалски журналист пише редакционна статия, озаглавена “Стратегията на паяка”, в която дава мнението си за избора на съдия  на поста председател на Върховния съд.Той е осъден да плати неимуществени вреди за  нарушаване  на доброто име на съдията – постъпка “с отрицателно въздействие върху личната сфера, включително   семейния и професионалния кръг на ищеца”.

Въпросът е в центъра на оживени дебати в Португалия, което националните съдилища пропускат да вземат предвид.  Няма съмнение, че към този въпрос има значителен обществен интерес. Съдът отбелязва изрично, че функционирането на съдебната система,  която е от съществено значение за всяко демократично общество,  е въпрос от обществен интерес (пак там, § 128). Лицата, които са избрани да представляват различните институции в съдебната система, също представляват значителен интерес. Следователно  ограниченията на свободата на изразяване в тази сфера трябва да се тълкуват стриктно.

Според решението вече е добре установено в практиката на Съда, че членовете на съдебната власт, които действат в качеството си на длъжностни лица, могат да бъдат подложени  на  критика в по-широки граници в сравнение с   обикновените граждани (виж  SARL Libération  § 74 , ЕКПЧ 2008). В същото време Съдът многократно подчертава особената роля   на съдебната власт, която като гарант на справедливостта е фундаментална ценност в държава, ръководена от върховенството на закона. Може да се окаже необходимо съдебната власт да бъде защитавана срещу разрушителните атаки, когато са необосновани.

Португалските съдилища приемат, че личният интерес на ищеца за защитата на репутацията му надхвърля правото  на свобода на изразяване. Те намират, inter alia, че някои твърдения в статията  са  прекомерни, надхвърлят границите на приемливата критика и правото на информиране и представляват атака срещу правата на личността на новия председател на ВС.

Според ЕСПЧ:

На първо място  Съдът отбелязва, че тези изявления представляват оценки, при това с достатъчна фактическа основа.

На второ място Съдът приема, че националните съдилища не са коментирали метафоричния тон на оспорваните твърдения и не е обсъдено съдържанието и смисъла им. Те като че ли са разглеждали твърденията изолирано от останалата част от статията. За ЕСПЧ твърденията остават в рамките на допустимите критики и преувеличения. Португалските  съдилища не обясняват в достатъчна степен как журналистът е надхвърлил правото си на критика и защо правото му да изразява своето мнение е трябвало да бъде ограничено.

На последно място, що се отнася до наложеното наказание, Съдът подчертава, че съгласно Конвенцията присъждането на обезщетение   за обида или клевета трябва да е разумно  пропорционално на претърпяната вреда.

В заключение: Съдът не намира,   че намесата “е необходима в едно демократично общество”. Според ЕСПЧ португалските съдилища са превишили предоставената им свобода на преценка по отношение на възможното ограничаване на дебатите от обществен интерес.

Нарушение на член 10 от Конвенцията.

Filed under: Media Law Tagged: еспч