Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/oliver-elser-sosbrutalism-interview/

Оливер Елзер е куратор в Немския архитектурен музей във Франкфурт и един от основателите на платформата #SOSBrutalism. През 2016 г. курира немския павилион на Архитектурното биенале във Венеция, озаглавен Making Heimat, а през 2019-та проучва наследството на брутализма в Хонконг като изследовател към M+ Museum. Той е един от основателите на Центъра за критични изследвания в архитектурата – съвместен проект на Немския архитектурен музей, Университета „Гьоте“ във Франкфурт и Техническия университет в Дармщат.

През изминалите няколко години гласът на гражданските инициативи се чува все по-настойчиво и отчетливо в дебатите за опазване. Дали това е знак, че функциите на официалните институции се променят, или по-скоро наблюдаваме бързо разширяване на обсега на това, което дефинираме като наследство? 

Бих казал, от позицията на своя опит, че това е разширяване на традиционния фокус на институциите, занимаващи се с опазване. В Германия културното наследство се управлява от държавата, но въпреки това и тук през изминалите няколко години все повече граждани се мобилизират. Те се включват в процеси, започнали още през 70-те години на миналия век, когато се заражда реакция срещу модернизма, срещу бързо променящата се градска среда. Погледнато в днешния контекст, бих казал, че тази първа вълна се заражда в една по-консервативна среда. След 1989-та, след падането на Берлинската стена, се появяват инициативи, които се опитват да запазят сгради в някогашното ГДР.

Най-известният и злощастен пример се намираше на мястото на новопостроения дворец в Берлин, който отвори врати през юли 2021 г. Някогашният Берлински дворец е разрушен през Втората световна война, а останките му впоследствие са доразрушени, като единствено подземията оцеляват. На негово място властите в ГДР построяват т.нар. Дворец на републиката, който по някакъв начин се опитваше да смекчи разрухата след войната. Това беше достъпно за всички място, където се провеждаха не само политически, но и много културни събития. Там винаги можеше да се иде и без повод, имаше ресторанти и барове. Днес на негово място стои новопостроен замък. И бих казал, че битката срещу построяването му е една от най-значимите и дискутирани инициативи от 90-те години.

Голяма част от инициативите за опазване днес са се насочили в тази посока – следвоенната архитектура. Във Франкфурт, където живея в момента, е започнала инициатива за опазването на Schauspielhaus, в който се помещава градският театър и опера. Сградата не е застрашена от политически обстоятелства, подобно на проектите в ГДР, за които споменах, но се смята, че е остаряла и е необходимо да бъде обновена. Това именно е другият вид заплаха за следвоенната архитектура, може би най-сериозната – необходимостта от ремонт. От едната страна е аргументът за запазване на културната стойност на сградата, а от другата – енергийната ѝ ефективност. И двата аспекта са еднакво важни, но са свързани и с промени. В този продължаващ дебат участват и гражданското общество, и местните власти.

В дебатите, свързани с наследството, се включват все повече и по-разнообразни участници. И често някои от неформалните гласове имат по-голямо влияние благодарение на по-достъпния език, чрез който комуникират. Например фотографи на изоставени сгради, активисти във Facebook, изследователи на градски потайности. Тяхното послание за наследство в риск достига до много широк кръг от хора и често мобилизира гражданска реакция. Дали бихме могли да определим този процес като деинституционализация на наследството?

Бих казал: и да, и не. Активистите имат голям принос към дебата чрез изображенията, които създават. Но същевременно, имайки предвид собствения си опит, зад всяка значителна инициатива стоят в по-голяма или по-малка степен професионалисти от сферата на архитектурата, които се занимават задълбочено с конкретната тема и чрез своя опит и познания насърчават дискусията. И в този дебат участват не само архитекти, но и сериозни изследователи, които са приели позицията на активисти. Можем да говорим обаче и за промяна, защото изследователите днес намират реализация не само в академичните среди.

Вие сте един от създателите на инициативата #SOSBrutalism. Как се зароди този проект и какъв е неговият фокус?

Проектът започна с нашето недоволство и тревога, че толкова много важни сгради във Франкфурт, повечето от които обществени, бяха разрушени. Започнахме съвместна работа с Фондация „Вюстенрот“ и решихме, че е важно не само да организираме изложба, но и да създадем отворена платформа, за която да могат да допринасят и други инициативи. Така създадохме хаштага #SOSBrutalism, който може да се ползва от всеки – от работещи в областта на опазването, активисти, хора по цял свят. През 2015 г. започнахме да събираме информация, която искахме да направим достъпна, и две години по-късно направихме изложбата. След откриването ѝ във Франкфурт тя гостува и в други държави, като при всяко посещение се добавят нови глави. Например от Тайван, където изложбата беше показана в Музея за изкуства „Джут“ в Тайпе.

Макар че платформата не функционира като Wikipedia, всеки може да даде своя принос, като ни изпрати снимки и текст, а ние ги добавяме към архива си. Паралелно с това развихме и сериозна научна дейност, благодарение на което създадохме каталога. Днес с помощта на социалните мрежи продължаваме да допълваме информацията в платформата ни.

Какъв е обсегът на вашите проучвания? 

Намерението ни беше да събираме примери от цял свят. Един от най-далечните обекти е например пощенски офис в Папуа Нова Гвинея, за който доста трудно получихме информация оттам.

Изпратиха ни проекти от Южна Америка, които, разбира се, са много важни заради школата в Сао Пауло. Имаме и примери от Африка. Един интересен пример е сградата на Националния музей на Етиопия, построена по проект на местен архитект, но интериорите са създадени съвместно с екип от Източна Германия в рамките на обмен на държавите от социалистическия блок. По това време подобно пътуване е било рядка възможност за немските архитекти, които са събрали богат снимков материал. Това е едновременно история за глобализацията и за Студената война.

По-рано в предварителния ни разговор споменахте предложението за нов хаштаг #SOSPostwarArchitecture. Опазването на следвоенното наследство е проблематично навсякъде по света. А проблемите, изглежда, са много: краткият живот на строителните материали от този период, характерната естетика, често асоциирана с определени политически режими, натискът за ново строителство в градовете. Как успявате да приобщите широката общественост към дебата за стойността на следвоенната архитектура?

Бих казал, че първият и най-важен аспект от този процес на преосмисляне е погледът отблизо – документиране на дадения проект в днешния му вид, съпоставяне с архивни материали и нещо много важно – поставянето му в по-широк контекст. Когато видите, че сгради в южната част на Съветския съюз са подобни на други в Латинска Америка например, може би ще установите, че причината да не харесвате този вид архитектура е свързана с авторитарните режими, с които я асоциирате. Но този предразсъдък започва да се променя, когато видите, че почти същите сгради съществуват и на много други места по света, създадени в по-различен политически контекст.

Обясняването на архитектура през определен политически режим е ограничаващо. И разбира се, трудно е да се освободим от него, защото много от тези сгради продължават да бъдат възприемани като част от номенклатурата на дадени авторитарни режими, а архитектите, които са създали проектите – като близки до властта, от която искаме да се разграничим.

Основната ни цел е да окуражим историци, писатели и активисти от цял свят да допринесат със своите познания за създаването на глобална база данни. Оказва се, че архитектурата не е въпрос на ляво или дясно, на демократично или авторитарно. В Съветския съюз има много случаи, в които въпреки привилегированата си позиция архитектите пак е трябвало да се борят за по-големи бюджети, за реализирането на по-сложни и по-амбициозни проекти. Макар че не са били в опозиция на режима, всъщност са били част от вътрешни битки за по-добра архитектура. Важно е да достигнем и до тази част от историята.

В началото на разговора ни споменахте открития през 2021 г. чисто нов дворец в Берлин, а във Франкфурт преди няколко години се появява Нов стар град. Какво стои зад повсеместното желание да строим ново минало?

Това на пръв поглед може би изглежда като политическа реакция, като част от процеси, свързани с десни или консервативни тенденции. Не съм сигурен, че това е така, защото същевременно е знак за по-плуралистичен подход. Идеята за реконструиране на сгради, които са били напълно разрушени, е била табу сред архитектите в продължение на много години, а същевременно е добре приета сред широката общественост.

Тези процеси са започнали веднага след войната и се ускориха през изминалите няколко години, макар че причините са различни на различните места. В Берлин това е в някаква степен победата на Запада над Изтока. Дворецът на Изтока бе съборен и заменен с дворец, който преминава отвъд делението „Изток–Запад“. Сега обаче има много проблеми с него, например какво да се случва там. Бе решено сградата да стане музей, посветен на световните култури. Това, разбира се, е смешна идея. Защото „световни култури“ означава културата на колониалния свят – цялата колекция, която трябваше да бъде представена, се състои от артефакти, откраднати от тези „световни култури“ през последните 300 години. Експонатите в двореца се превърнаха в дебат за престъпните начини, чрез които това наследство е попаднало в Германия.

Аз не симпатизирам на концепцията за цялостна реконструкция, но намирам за интересна идеята да се направи опит да се възстанови гъстотата на застрояване на старите градове – с нови строителни технологии, нови сгради и т.н. Реконструкцията, в известен смисъл, е все още експеримент. И ми се иска това да е експеримент за един гъсто застроен град, но не непременно с копия на стари фасади. Да е експеримент за нови подходи в съвременната архитектура.

Заглавна снимка: Санаториум „Дружба“ на Кримския полуостров, построен в началото на 80-те години на миналия век по проект на арх. Игор Василевски © William Veerbeek, 2014, CC BY-NC-SA 2.0 / Flickr

Източник

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/tobias-flessenkemper-rheinischer-verein-interview/

Тобиас Флесенкемпер е политолог, ръководител на представителството на Съвета на Европа в Белград и председател на Управителния съвет на Rheinischer Verein – асоциация за опазване на паметниците на културата и културния ландшафт със седалище в Кьолн, Германия. Основана е през 1906 г., а днес в нея членуват над 4000 доброволци. Асоциацията работи като посредник между граждани, институции и професионални организации и активно участва в кампании за защита на културно наследство в риск.

Rheinischer Verein съществува повече от век. Разкажете ни за развитието на Вашата инициатива.

През 1906 г. Западна Германия е в процес на интензивна индустриализация и на урбанизация в огромни мащаби. Изграждат се големи инфраструктурни проекти – железопътен транспорт, язовири, мини за въгледобив, съпроводени с обезлесяване и индустриализация на земеделието и животновъдството. По това време на много места се премахват средновековни военни укрепления, изграждат се нови градски центрове. Подобно на Франция, и тук манастирите, които са доминирали над тези земи в продължение на хилядолетие, се превръщат в заводи. Извършва се тотална промяна на градската и околната среда, съпроводена с усещането за принадлежност към нещо, което се разраства и губи корените си. Всичко това става без дискусия за опазване.

В тези условия се сформира общността, която основава днешната асоциация. В нея членуват от обикновени граждани до изтъкнати публични личности, от занаятчии до учени, но все хора с изявен интерес към флората и фауната. Те решават, че е необходимо да се предприеме нещо за по-доброто управление на региона, както и да не се допуска тези процеси да протичат без контрол – това е едно много ранно екологично движение, но също така и много ранно градоустройствено движение.

Днес асоциацията ни събира хора от най-различни сфери. Тук може да откриете младия антиглобалист с постколониални възгледи, който току-що е завършил антропология, заедно със занаятчията, занимаващ се с реставрация на дърворезба в средновековни селища, редом до политика, кмета или някой като мен, който искрено се интересува от история и култура. Именно това разнообразие създава силна и устойчива общност.

Миналогодишните носители на най-престижната награда за архитектура – „Прицкер“, са Ан Лакатон и Жан-Филип Васал, които се фокусират върху адаптацията на съществуващи сгради. Това е подход, който изисква минимална употреба на нови ресурси и е ключов за справянето с климатичната криза. Доколко обаче той е приложим към следвоенното наследство, чийто жизнен цикъл често е по-кратък?

Днес работим съвместно с младото движение „Архитекти за бъдеще“, чието име е препратка към инициативата „Петъци за бъдеще“. Основната им препоръка е да не се разрушават сгради. Определено количество енергия вече е вложено в изграждането им и то не би могло да бъде компенсирано чрез други икономии, дори да бъдат заместени с „екологични“ сгради. Следвоенното наследство е огромно заради събитията в този регион. Голяма част от населените места по поречието на Рейн са разрушени по време на Втората световна война и доразрушени след това, защото интересът към новото строителство е много голям – като едно от най-доходоносните занимания в нашата икономика.

Днес, когато дадена сграда не предлага нужните удобства, тя просто се заменя с нова. И това е особено разпространено при някои определени видове сгради. Например офисните. Животът им е свързан с данъчни стимули и регулации за амортизация. Ако той може да се скъси в рамките на 30–50 години, тогава строителството на нови офиси става привлекателно за инвеститорите – нещо като бързата мода. В Брюксел този процес е развит до съвършенство, животът на сградите е ограничен до 30 години. Но какъвто и нов аргумент да се появи за строежа на нови офиси, той е безсмислен.

Ако вземем например големите квартали, каквито има и в Източна Европа, с многоетажни сгради и зелени пространства помежду им, виждаме, че е много лесно те да бъдат реновирани, да се адаптират. Много енергия вече е вложена в тяхното подобрение – топлоизолация, смяна на дограми и пр., а структурата на сградите е здрава. При тях натискът да бъдат разрушени е много по-малък. В повечето случаи те вече са обновени или в момента се обновяват.

Другият вид сгради, с които сме най-ангажирани, е публичната инфраструктура. Това са библиотеки, кметства, училища и други обществени здания, често разположени в централните градски части. Съдбата на тези сгради и техните терени зависи от политически решения и именно това създава най-много трудности. Най-често срещаме типичната фараонска идея сред кметове и общински съветници да построят нещо, което да завещаят на града. Мавзолейна идея, заради която се разрушават ценни стари сгради в амбицията за нови „емблематични“ постройки. И това често се случва твърде лесно.

Днес се използва „зеленият“ аргумент срещу следвоенната архитектура, според който тези сгради не подлежат на ремонт. Ако обществените ковчежета не са пълни, тогава често се взима решение да се събори например старият театър и на негово място да се изгради търговски център. Непрекъснато се налага да предупреждаваме властите за подобни необмислени решения. Не знаем как нещата ще се променят в най-близко бъдеще. А адаптацията би могла да предложи едно напълно различно решение.

Премахването на стара сграда, дори на най-баналната следвоенна сграда, ни отнема възможността да създадем нови преживявания в това пространство и свободата да оставим функциите сами да се променят. Същото бих казал за старите културни центрове – дворците на културата. Необходимо е само да се отворят вратите им, да се възстанови достъпът на хората до тези места и така ще разберем какво може да се направи с тях. Но подобна представа често липсва във въображението на градската управа. Това може би е най-доброто решение по отношение на енергийната ефективност, след което сградата може да бъде модернизирана. Мисля, че това е част от традицията на наследяването. Нека първо проучим внимателно и след това да решим как да действаме.

Rheinischer Verein е и посредник между граждани и институции. Вашата асоциация разчита на помощта на много доброволци, но същевременно работи и на институционално ниво. Как участват гражданите в управлението на наследството?

Ние се намираме в регион, в който опазването на културното наследство е важна част от обществения дебат. Това има своите положителни и отрицателни страни, защото сме заобиколени от много артефакти и цялата културна и религиозна традиция, свързана с тях.

Хората тук често се мобилизират, но обикновено когато средата, която познават, започне да се променя. Тогава имат нужда от експертна помощ, идват при нас и оттук започва процесът, който наричаме медиация. Първата стъпка е да се изясни кое наследство е защитено и каква е законовата му дефиниция в нашия регион, защото не всичко е наследство от правна гледна точка. Помагаме на хората да установят контакт с отговорните служби и да започнат процедури по даване на статут, ако такъв липсва. В случаите, в които сградата е частна собственост, помагаме в диалога със собственика.

С други думи, съдействаме на различни хора да започнат разговор. По този начин определени проблеми, свързани с градската среда или дадена сграда, стават видими. Монументални творби със сграфито и мозайки, стари неонови реклами и пр. сега са в центъра на дебата заради облицоването на фасадите. Тези творби от 50-те са понякога кичозни. Но са и приятни. И ако изчезнат, част от характера на дадени места ще бъде загубена. Те служат като визуална опора на дадено място.

Медиацията може да следва и друга последователност. Може да е част от мобилизация с цел предпазването на сградата от преждевременни, необмислени намеси. Един от примерите за това е „Еберплац“ в Кьолн. Това е площад на много нива, който свързва различни улици, пешеходни зони и метростанции чрез единна бетонна инфраструктура. Нашата организация призова площадът да получи статут и това предизвика огромен скандал – как е възможно това място да заслужава статут, то е грозно, просто една дупка на утилитарната архитектура без никаква стойност. Всъщност целта не бе статут на всяка цена, а по-скоро начин да се насърчи дискусия защо трябва да се опазва и пътна, пешеходна или подземна инфраструктура. Целият процес се обърна на 180 градуса през изминалите пет години благодарение на дискусията за наследството.

Нека завършим разговора със заключението, че дефинициите за наследство са променлива величина, която е обект на постоянни корекции под натиска на политически и икономически гравитации…

Това е отворен въпрос, който трябва да е част от дебата. Един от най-скорошните проблеми, с които сме ангажирани, е промяна на закона за паметниците на културата в нашия регион. Правителството се опитва да промени процедурата, която в момента се състои от две стъпки. Това е добра стратегия за борба с корупцията, тъй като процесът се води от принципа на „четирите очи“. Тоест ако Общината иска да промени статута на дадени обекти, тя трябва да съгласува това с регионална агенция за опазване. И ако между тях има конфликт, те трябва да стигнат до споразумение – нищо не може да се придвижи в определена посока, ако няма съгласие. Тази процедура осигурява повече време за реакция, но също така предотвратява вземането на решения набързо.

Другият елемент, много специфичен за Германия и особено за западната част на страната, е ролята на църквите, които все още са големи собственици на недвижимо имущество, въпреки секуларизацията от XVIII и XIX век. Те имат специални правила по отношение на богослужебните места и искат да вземат решения за собствеността си самостоятелно. Това, разбира се, е вид дискриминация и много сложен казус, защото в този случай различни собственици имат различни права.

За разлика от Източна Европа, тук в жилищните квартали от 50-те и 60-те години има много църкви, често централно разположени. От икономическа гледна точка вероятно е по-добре за църквата да построи друго на мястото на свои имоти – жилища например, тъй като вече няма толкова много богомолци. А от наша гледна точка това е сериозна опасност, защото църковните сгради от следвоенния период са много важни не само като архитектура, но и като ориентир в построените след войната квартали. Ако премахнем тях или други важни обществени постройки, това ще промени драстично градската среда.

Както знаем от историята на XIX и XX век, понякога нещата започват да се променят твърде бързо и тогава внезапно губим културно наследство. Затова не можем да ги оставим на случайността. Законът е много важен, а за да бъдат защитени монументите, те трябва да имат голяма законова стойност. Когато изчезнат старите сгради около нас, се появяват и политически рискове. Когато историята може да бъде пренаписана, тя може да бъде и отречена – няма да има вече останали артефакти и всичко може да се превърне в практични решения.

Това например е част от дискусията в Австрия, инициирана от дясната Партия на свободата на Австрия – обсъжда се колко монумента са необходими, за да бъдат почетени концентрационните лагери. Аргументът на представители на партията беше, че може би два са достатъчни, защото можело да се направи нещо с виртуална реалност. Ако историята на лагерите се превърне във виртуална реалност, то постепенно това ще се превърне в друга история. Ние имаме нужда от местата, белязани от тези трагични моменти. Имаме нужда и от многопластова градска среда, изпълнена със своите противоречия.

Заглавна снимка: Посетители при руините на замък в Бахарах. Това е един от трите замъка, закупени от асоциацията скоро след основаването ѝ с цел тяхното опазване © Rheinischer Verein

Източник

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/karin-berkemann-moderneregional-interview/

Дигиталната платформа moderneREGIONAL е посветена на архитектурния модернизъм в Германия. Тя е създадена през 2014 г. от малък екип доброволци, които са специалисти в различни области – история на изкуството, архитектура, немска филология, теология. Осем години по-късно в нея вече са достъпни над 3000 статии, есета и репортажи за събития благодарение на приноса на над 100 автори. Слава Савова разговаря със съоснователката на платформата д-р Карин Беркеман.

Да започнем от самото начало – как се зароди Вашият проект?

Стартирахме платформата с малка група колеги, с които се познавахме от местна организация за опазване на паметниците на културата. На всички ни беше направило впечатление, че трудно се намира информация за модернизма. Всеки е фокусиран върху специфичните си интереси, прави проучвания, без да обменя опит с други колеги, случва се често да изследваме едни и същи неща, а същевременно липсва среда, в която да споделяме познанията си. И тогава решихме да създадем нещо онлайн, защото е и най-достъпно. Обсъждахме идеята в продължение на две години и в един момент започнахме проекта. С две думи: имахме нужда от нещо и го създадохме.

Във Вашата платформа разглеждате обекти с най-различни мащаби – обръщате внимание и на утилитарни ежедневни предмети от градската среда, с които непрекъснато общуваме, но рядко знаем нещо за историята на проектирането им. 

Една от темите на moderneREGIONAL са сградите и елементите от градската среда, към които няма интерес. Ще намерите много книги за Льо Корбюзие, Мис ван дер Рое или за по-известните сгради на модернизма, но същевременно никой не говори за малките къщи, малките градове, инфраструктурния дизайн или парковете. Искахме да се погрижим за това, от което никой не се интересува. Започнахме с отделни сгради, после преминахме към мащаба на целия град, натрупахме много архивна документация в процеса на работа. Първоначално започнахме с идеята да изследваме периода от 1942 до 1972 г., а сега вече се занимаваме с целия ХХ век. Най-новият ни проект е архитектурата на 90-те години.

Темата за следвоенното наследство е много актуална и силно политизирана в България. Как се развива дебатът в момента в Германия? Има ли подобно поляризиране „за“ и „против“ и какво определя тези нагласи?

Преди седем години започнах работа в Грайфсвалд, малък град до Балтийско море, в някогашната Източна Германия. Това е университетски град и голяма част от хората, които днес живеят там, са от Западна Германия. Много от тях харесват т.нар. Ostmodernism – модернизма на Източна Германия, или както източногерманците го наричат, Ostmoderne. В същото време хората, които са израснали там, не го приемат, защото са били свидетели на разрушаването на стария град с цел построяване на Ostmoderne и на панелните блокове. За младите хора вече няма разлика между Източна и Западна Германия. Но моето и по-старото поколение все още е разделено.

Понякога възгледите ви може да ви поставят дори в трудна ситуация. Ако кажете, че харесвате Ostmoderne, по-възрастните хора мислят, че сте комунист, защото задължително трябва да сте комунист, за да харесвате комунистическа архитектура! И е трудно да ги убедите, че това, което ви харесва, е самата архитектура. Трябва да разговаряте с тях, да чуете техните истории и тогава ще узнаете защо намират тази архитектура за грозна. Трудно е да се отдели личната история на хората от чистата архитектура, чистата форма.

Както отбелязахте, когато говорим за модернизъм, често изследователският фокус е върху определени архитекти или единични сгради. Но същевременно една от фундаменталните промени в архитектурата и строителството от миналия век, характеризираща именно модернизма, е оптимизацията в изграждането на жилищни сгради, и по-специално строителството с готови елементи. Това е и една от темите на Вашите изследвания. Как се съхраняват строителните техники от този период и всъщност необходимо ли е да ги съхраним като наследство?

Може би сте чували за Ото Бартнинг, който след Втората световна война започва да се занимава с производство на сглобяеми сгради, необходими за бързото възстановяване на градовете. Така започват да се произвеждат много бързо и евтино дори църкви. И част от дебата е как да постъпим, когато имаме 50 броя от даден вид църква и някой иска да разруши 10. Единият от аргументите е, че след това ще останат цели 40, което би трябвало да е достатъчно. Но ние имаме нужда от всички, за да проследим как тази типология еволюира. Създадохме карта, която показва как някои от църквите се местят – може да проследите къде отиват и как променят функцията си. Някои са преместени в градини и са станали част от детска площадка. Други стават домове. Няма нужда от сложен анализ, за да покажем как тези сгради стават част от живота на хората.

Един от Вашите основни изследователски интереси е свързан с религиозната архитектура. Свързваме модернизма с функционалността и иновацията, но в случая с религиозните сгради той изпълнява символична роля?

Църквата също има функция – там можете да седнете и да се помолите. Или да провеждате различни социални дейности. Или да се скриете от времето навън. Останалото се случва в съзнанието ви.

Не харесвам термина символизъм, защото, ако погледнем сградата на някое кметство, плувен басейн или читалище, в тях също има символика, както и в църквата. Само думите, които се използват в контекста на сградата, са по-възвишени – говорим за Господ, за святост, но ако погледнем архитектурата, става дума за едно и също нещо. Различават се единствено терминологията и начинът, по който използваме тези пространства. Мисля, че към църквите трябва да подходим така, както бихме подходили към обществените сгради. И е по-добре, когато останат отворени към общността, защото, дори и да бъде запазена архитектурата, функцията на една сграда изчезва, когато тя стане по-малко достъпна или бъде затворена. Дали е религиозна сграда, социалистическа сграда, или читалище, за мен ролята, която всички те изпълняват, е една и съща.

В следвоенна Германия голяма част от градската среда е изградена отново, след като в някои градове повече от половината сгради са разрушени. Каква част от това ново наследство трябва да запазим и има ли различни форми на опазване конкретно по отношение на следвоенното наследство?

Има различни категории на опазване. Ако дадена сграда е стойностна в естетически или исторически смисъл, то тогава е необходима грижа за всички нейни детайли. Със сигурност това не е приложимо за всяка сграда, построена в Германия след Втората световна война. В някои случаи се запазва само обемът, а в други се правят опити да се запазят цели групи от жилищни сгради, цели градски райони. Тогава се прилагат различни методи на трансформация. Може би сградите ще имат нужда от нова дограма на прозорците, от нова отоплителна инсталация, ще трябва да се изолират вратите, но да се запазят стените и структурата. Не бива да се доизгражда интериорът, а да се запази в оригиналния си вид. Трябва да се опази характерът на сградата, като се търси баланс с необходимите промени.

Мисля, че основният проблем за нас е времето. Защото разрушаването на сгради е по-бързо от методите за опазването им. Вече се занимаваме с архитектурата на 90-те години, макар че самата аз не знам в какво се изразява характерът ѝ. Продължавам да проучвам, да събирам допълнителна информация. Отнема време, за да се добие цялостен поглед. А същевременно се налага да бъдем бързи в работата си, за да можем да се погрижим за сградите, които са бъдещото ни наследство.

Наскоро беше построен „средновековният“ център на Франкфурт, станал известен с наименованието „Новият стар град“. Подобен вид носталгични проекти се осъществяват  не само в Германия. Как възприема Вашата общност подобни инициативи?

Това е труден въпрос за мен, защото живея във Франкфурт. Бяхме много скептични към този проект, бяхме си казали, че няма как да е добър, че това е „Дисниленд“… Но първия път, когато се разходихме там, докато все още се строеше, се разколебах. И такова затруднение изпитваме всички, които се занимаваме с архитектура. Виждаме, че някои от сградите са добре направени, някои са добра интерпретация на историята. Но от друга страна, знаем какво бе разрушено, за да се освободи място за този проект. Например Technische Rathaus (сградата на техническите служби към градската администрация на Франкфурт на Майн – б.р.).

Подобна дилема имам и с моите родители. Те дълго време воюваха със следвоенната архитектура, защото искаха да запазят стария център в родния ни град. За тях всичко, построено с бетон, е лошо, защото го свързват с архитектура, която унищожава историята. За мен нещата стоят по подобен начин днес. Мисля, че трябва да дадем шанс на съвременната архитектура. След 10 или 20 години вероятно ще я преосмислим и тогава ще искаме да я опазим. Тази част от историята ни вече е факт и сега трябва намерим начин да живеем с нея.

Заглавна снимка: WDR Arkaden, сградата на обществената медия WDR в Кьолн, построена през 1994–1996 г. по проект на Готфрид Бьом, Елизабет Бьом и Петер Бьом, част от проучването Best of 90’s на moderneREGIONAL © Raimond Spekking, CC BY-SA 4.0 / Wikimedia

Източник

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/werkstatt-baukultur-bonn-alexander-kleinschrodt-interview/

Александър Клайншрод е един от основателите на Werkstatt Baukultur Bonn – общност от млади специалисти, работещи в областта на консервацията и историята на изкуството, които с дейността си популяризират следвоенното архитектурно наследство и късния модернизъм. Инициативата стартира през 2010 г., след като група възпитаници на Института за история на изкуството към Университета в Бон провеждат успешна кампания за запазването на концертната зала Beethovenhalle. С Александър Клайншрод разговаря Слава Савова.

Кампанията ви за запазването на Beethovenhalle започна преди повече от 10 години, когато несъмнено обществените нагласи към следвоенната архитектура са били по-неблагосклонни в сравнение със сега. Какво беше намерението на Общината за Beethovenhalle тогава? 

Нещата отиваха към събаряне. Имаше архитектурен конкурс с участието на известни архитекти, като Заха Хадид, Дейвид Чипърфийлд и други. Струва ми се, че тогавашният кмет на Бон беше фиксиран върху идеята за емблематичен проект на брега на Рейн. Очакваше се този нов проект да бъде следващата „Опера на Сидни“, „Филхармонията на Елба“ в Хамбург или нещо подобно. Но това беше проблематично заради функцията на сградата. Въпросът бе: има ли нужда градът от нова концертна зала с концертна програма 365 дни в годината? На 20 км от Бон се намира Кьолнската филхармония – световноизвестна концертна зала.

Тогава именно изтъкнахме, че имаме нужда от многофункционална зала с добър аудиториум, каквато Beethovenhalle вече е. Това, което е част от историята на града, може да бъде обновено за днешните му нужди. В хода на кампанията получихме голяма подкрепа от изтъкнати изкуствоведи и специалисти в областта на опазването на културното наследство. Скоро се появи и подкрепата на много граждани, която съществуваше и преди, но трябваше да стане видима.

Първата ви инициатива е организирана от група студенти, които разчитат на собствените си ресурси, но впоследствие получавате подкрепа от Университета в Бон и кампанията ви се включва в учебната програма. Все още ли сте част от Института по история на изкуството?

Всъщност днес сме напълно независими от университета, където първоначално се зароди проектът ни. Инициативата ни надрасна това начало, а и скоро след това всички завършихме. Кампанията ни се разви в някаква степен отдолу нагоре, но бе силно окуражена от един от преподавателите ни – проф. д-р Хилтруд Киер, която по това време беше ръководител на департамента по консервация в град Кьолн и работеше активно в сферата на опазването. Професор Киер е сред първите хора в Германия, които още през 80-те насочват вниманието към архитектурата на 50-те години на ХХ в. – заради необходимостта да опазим това наследство за бъдещето.

Професор Киер насочи мен и моите колеги към темата за Beethovenhalle. Макар че ни насърчи, тя също ни и предупреди, че подобна тема може да ни отдалечи от успешното завършване на обучението ни. Но каузата беше много важна. И така заработихме като регистрирана към университета културна инициатива, тоест придобихме официален статут. Работихме до 2017–2018 г. по този начин, а днес вече сме добре установена независима общност от професионалисти, към която се присъединяват все повече нови хора. Понастоящем членовете ни са специализирани в областта на опазването, архитектурата, географията, а аз самият съм преподавател.

Работите съвместно с местни и национални институции или се фокусирате върху инициативи, ангажиращи широката общественост? 

Начинът ни на работа се развива постоянно. Като студенти можехме доста бързо да реагираме на предстоящи събития в града, като разрушаването на сгради от 60-те и 70-те години. Измисляхме малки интервенции, организирахме и архитектурни обиколки с различни от обичайните маршрути. Един от призивите ни гласеше Putzen und Benutzen, което може да преведем като „Почистете сградата и просто я ползвайте“. Това бе част от дискусията за площада пред Централната гара в Бон. На същото място днес стои една не особено интересна и не особено екологична търговска сграда…

Днес някои от инициативите ни се финансират от Общината на Бон, като например документалния филм за една по-стара сграда – от 1905–1906-та, която е била районно кметство. В момента разработвам архитектурна разходка за сградата на Операта в Бон, построена през 1965 г. Това не е обикновен театър, а театърът на някогашната столица на Западна Германия. Един много амбициозен проект със забележителни произведения на изкуството, създадени от авангардни немски художници през 60-те години. Архитектурният маршрут се фокусира върху различни аспекти на сградата, има и една част специално за общността в Instagram, която би оценила колко фотогенична е тя. Този проект се осъществява с помощта на самия театър.

Интересите ви обхващат най-вече периода от 50-те до 80-те години на ХХ в. Новото наследство попада в един вид „сива зона“, където сградите нито са достатъчно стари, за да бъдат оценени, нито достатъчно нови, за да бъдат обект на добра поддръжка. На какво се дължи това и как успявате да повлияете на тези нагласи? Защо винаги свързваме стойността с възрастта на дадена сграда?

За този вид наследство полагаме усилия от 10 години насам. Архитектурните маршрути се оказаха много важни за дейността ни, защото те позволяват на хората да общуват със сградите. Спомням си един прекрасен епизод – бях в църквата „Света Елена“ в Бон заедно с голяма група хора, предимно възрастни дами с копринени шалове, които се интересуват от изкуство и култура. Разказах им за естетиката на сградата, която е в стил брутализъм, и колко е важно да обърнем внимание на характерните за този стил материали и скулптурен подход. Тогава те изведнъж започнаха да докосват бетонните стени и видях как преосмислят пространството…

През 60-те години архитектурният историзъм от началото на ХХ век и стилът ар нуво са отречени. Считало се е, че това е еклектика и няма историческа стойност. През 70-те обаче тази архитектура започва да се адаптира към нови функции и да се преоткрива. Нагласите се променят – това е и нашият аргумент. Архитектурата, която преди 50 години е отричана от много хора, днес вече е добре приета и мнозина биха искали да живеят в такива сгради. Подобна е ситуацията и с брутализма. Днес отношението към този период е много по-различно, отколкото преди 10 години.

Дали в дискусията има отредено място и за проблемите, свързани с климатичните промени? Ефективното оползотворяване на споделените ни ресурси може да е сериозен аргумент в подкрепа на политиките за опазване. 

Абсолютно. Тази тема е много важна. Връзката между опазването и устойчивите политики осмислих преди 6–7 години благодарение на това, че се занимавам с история на архитектурата. Тогава изследвах сгради от 60-те и 70-те години, а същевременно се интересувах от проблемите, свързани с климатичните промени и опазването на околната среда. Осъзнах, че двете неща са тясно свързани. Нашата организация се включва в тази дискусия, защото наследството е винаги ресурс и част от бъдещето.

Имахме избори за ново правителство миналата есен тук, в Германия, и темата за строителството за пръв път беше разгледана от тази перспектива. В работата си се старая да обсъждам заедно двата аспекта. Когато основната тема е устойчивото развитие, винаги се опитвам да говоря и за историческата и естетическата стойност; когато централната тема е архитектурата, говоря и за опазването на околната среда.

Макар да не сте директно ангажирани с политика, изглежда, че следите внимателно темата за опазването на архитектурното наследство в предизборните платформи на политическите партии. На сайта ви има и анализ на заложените мерки в кампаниите на различните кандидати на миналогодишните избори. Каква част от дейността ви се фокусира върху промени на политическо ниво?

Когато започнахме, планът ни беше да се занимаваме със специфични проблеми, с определени здания като Beethovenhalle или Кметството на Бон, построено през 70-те – сграда, която все още се възприема като сива, стара и грозна. Но постепенно започнахме да интегрираме своите теми в общия дебат за опазването на паметниците на културата, след това – и в дебата за опазването на околната среда, а впоследствие направихме връзка и с политическите събития, които наблюдаваме в момента.

Начинът, по който действаме, не се ограничава само с критика относно нуждата от промяна, нуждата от нови подходи или наличието на грешни решения, взети на политическо ниво. По отношение на образователната ми дейност аз се опитвам да погледна към архитектурата и през една утвърждаваща перспектива. Определено смятам, че всяка съществуваща сграда заслужава да бъде оценена. В това, което вече е изградено, е вложен огромен ресурс – не само материален, но и интелектуален. И ние трябва да го преоткрием. Благодарение на този подход помагам на различни хора да преосмислят оспорвани сгради. Не всички са съгласни с тази позиция, но в повечето случаи успяваме да започнем дискусия именно оттук.

В Германия с опазване на архитектурното наследство често се занимават изкуствоведи. Не така е в България например, където дебатът се ръководи изцяло от архитекти, специализирали в тази област.

Вероятно става въпрос за различни национални традиции. Инициативите по опазване на културното наследство в Германия са много силни още от ХIХ век, след това се подновяват от 70-те години на ХХ век нататък, когато се заражда сериозна гражданска подкрепа – съхраняването на старите централни части на големи и малки градове, архитектурата до началото на ХХ век, архитектурният историзъм и ар нуво. Именно тези процеси през 70-те довеждат до създаването на законите за опазване, които днес са отново в центъра на дебата, най-вероятно поради икономически интереси. Освен това в Германия имаме и следвоенното наследство в ГДР, което разказва различна история, тоест имаме две паралелни линии на наследство. Западната и източната гледна точка трябва да бъдат различни, тъй като принадлежат на различни истории.

Вероятно може да се направят много паралели по отношение на следвоенното ни наследство тук, в България, тъй като то се свързва с определен политически контекст, твърде често – с негативна конотация.

Да, трудна задача е да бъде оценена отново архитектурата от този период, която има своята естетическа и абстрактна историческа стойност, но същевременно е свързана с противоречиви периоди от историята на Източна Европа. Мисля, че сградите могат да продължат живота си в бъдеще, докато в същото време съхраняваме тяхната история. Няма нужда от поляризиран дебат, двата аспекта – историческата и архитектурната стойност – могат да бъдат интегрирани. Нашите колеги, посветени на подобни инициативи в Източна Германия, са изключително отдадени на каузата си. Често ни казват, че историците и изкуствоведите се занимаваме с този период заради носталгия по социалистическия период. Но това не е така. Ние се интересуваме от самите сгради и какво може да е тяхното бъдеще.

Заглавна снимка: Кметството на Бон, построено през 1978 г. по проект на Хайни, Вишер и партньори. В момента в общината тече оживен дебат дали сградата да бъде съборена, или обновена © ToLo46 / Wikimedia

Източник

Post Syndicated from Слава Савова original https://toest.bg/die-betonisten-interview/

Die Betonisten е гражданска инициатива, която започва дейността си с акция за спасяване на Кметството на Майнц през 2017 г. Днес кампаниите на Die Betonisten са насочени към преоткриването и опазването на следвоенното наследство на града. В организацията членуват архитекти и изкуствоведи, а в края на миналата година излезе първата им книга Mainz 1945-1970. Die verkannte Epoche des Wiederaufbaus („Майнц 1945–1970. Неоценената ера на обновлението“), подготвена съвместно с проф. Райнер Мецендорф. Слава Савова разговаря с трима от представителите на гражданската инициатива – Максимилан Кюртен, Йонас Грал и Робинсон Михел.

Как се сформира Die Betonisten?

Максимилиан Кюртен: Всичко започна с политическия дебат около намерението да бъде разрушено Кметството на Майнц. В продължение на 45 години градската управа беше игнорирала задълженията си да се грижи за тази сграда. С годините разходите за поддръжка и ремонт нарастваха, поради което бе предложено тя да бъде разрушена, а на нейно място да бъде построена нова. По този начин политиците се опитаха да избегнат отговорността, която носеха за сегашното ѝ състояние. С група колеги решихме да обсъдим случващото се с преподавателите ни от Института по история на изкуството към Университета „Йоханес Гутенберг“ в Майнц и така стартирахме нашата кампания.

Днес опазването на архитектурното наследство все още се инициира най-вече отгоре надолу. Важните решения се вземат на институционално ниво или в редки случаи – от независими експерти, поканени да консултират даден казус. В същото време обаче все по-често чуваме гласа на различни общности извън професионалните кръгове. Може ли да кажем, че тази мобилизация започва да променя баланса във вземането на решения, или динамиката между институции и граждани остава по-скоро непроменена? 

Максимилиан Кюртен: В Германия имаме силно институционализиран сектор на опазването, който действа отгоре надолу. Но в повечето случаи тези институции нямат никакъв принос към опазването на следвоенната архитектура и наследство. Едва през последните няколко години се правят опити да бъдат добавени сгради от този период към списъците с паметници. Институциите трябва първо да се запознаят със стойността на предложените нови паметници – и оттук идва проблемът, защото те трябва да бъдат проучени. А много частни организации и компании настояват това начинание да бъде изоставено.

Основното ни усилие сега e да защитим сградите, а в тази посока инициативи и институции вече работят съвместно. Но от друга страна, едно ново поколение, необременено от по-ранните критични нагласи към наследството от следвоенния период, вече работи в областта на опазването…

Йонас Грал: Вече сме по-дистанцирани от времето, в което е създадена следвоенната архитектура, и можем да припознаем стойността ѝ. Понякога по носталгичен начин, понякога… не знам как стигаме до този момент, но това е като патина. Дистанцията на времето провокира интереса и помага за преосмислянето на тази архитектура.

Робинсон Михел: Гражданските инициативи помагат значително в процеса. Но също така включването им е повратна точка за официалните позиции на институциите.

Като че ли винаги има нужда дадена сграда първо да остарее, преди да припознаем стойността ѝ. И разбира се, това е част от дебата за следвоенната архитектура – емблематични сгради непрекъснато се заличават. Защо е толкова трудно да оценим това ново наследство, защо не успяваме да предотвратим изчезването му?

Максимилиан Кюртен: На първо място, това е свързано с недостатъците на самите сгради и липсата на своевременна грижа, което ги прави по-малко привлекателни и дори неизползваеми в някои случаи. И това им създава много лоша репутация. В момента общността, която би искала да ги съхрани, не е голяма. От друга страна, стои проблемът с повишаването на гъстотата на застрояване в градовете. По икономически причини днес може да се строят по-големи сгради на мястото на разрушените. И това прави разрушаването доходоносно.

Голяма част от населението, най-вече по-възрастни граждани с определени политически и естетически възгледи, предпочита определен вид неокласическа или „историческа“ архитектура и точно тази група има голямо влияние върху процесите. Всъщност тя иска да възстанови града такъв, какъвто е изглеждал преди Втората световна война, и по-специално т.нар. Златен Майнц от средните векове. Затова се опитва да се освободи от следвоенните сгради и инфраструктура, за да се отвори място за такъв архитектурен историзъм.

В какъв момент трябва да спрем да опазваме? И кога трябва да оставим събитията да следват естествения си ход? Промяната в градската среда не е ли естествен процес на развиващия се град?

Максимилиан Кюртен: Разрушителните процеси са толкова силни, че ние винаги ще изоставаме. Никога няма да дойде момент, в който да достигнем предела на опазването. И затова е важно да помислим какво означава тази дума. Дали значи, че сградите не могат да се обновяват или променят? Не е нужно опазването да бъде непременно музеифициране. От друга страна, институциите, отговорни за паметниците на културата в Германия, също трябва да се стараят да не загубят подкрепата на гражданите.

Йонас Грал: Какво означава опазване на сграда? Когато става дума за Кметството на Майнц например, ние говорим за материалните аспекти. Не можем да заменим облицовките му с нови материали, защото кариерата, от която са добити, днес вече не функционира. Така че се опитваме да запазим облика на сградата. И това е теоретичен въпрос – как да говорим за опазването в бъдеще време?

Съвместната ви книга с проф. Мецендорф също ли е част от кампанията ви за опазване?

Йонас Грал: В тази книга последователно изучаваме кои сгради все още съществуват и кои са изчезнали. Тя представлява гид за следвоенната архитектура на Майнц и в нея се опитваме да разкажем накратко за естеството на сградите, за градския контекст, в който се намират, и какво е характерното за тях. Фокусирахме се върху архивни снимки, в които може да се види първоначалното състояние на постройките, когато всички техни компоненти функционират, за разлика от сегашното им състояние. И това е първата стъпка да стигнем до по-широк кръг от хора – с помощта на добри изображения и интересни текстове да покажем какво съществува като наследство, каква е неговата стойност, и в по-общ план да говорим за архитектурата от 50-те, 60-те и 70-те години.

Максимилиан Кюртен: За нас най-важното е, че се опитваме да създадем общност заедно с местни партньори, като Асоциацията на архитектите и Института за опазване на паметниците на културата, както и с други организации, като Rheinischer Verein, така че да можем да обединим познанията си. А заедно с това – да стигнем и до повече хора.

Снимки: © Die Betonisten

Източник