Tag Archives: ЛГБТ

Изгрява ли дъга над София и България?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/izgryava-li-duga-nad-sofia-i-bulgaria/

Изгрява ли дъга над София и България?

На 22 юни „София прайд“ ще се проведе за 17-та поредна година. Както винаги досега, най-голямото събитие в защита на правата на ЛГБТИ+ хората в България е съпроводено с дискусии „за“ и „против“. Отново има антипарад. Даже два, понеже в редиците на основното от години насам „антисъбитие“ настъпи разкол. В резултат т.нар. „Поход за семейството“ поосиротя и се проведе седмица преди прайда. В деня на „София прайд“ ще се състои „Шествие за семейството“, което се очаква да привлече повече участници и на което е обещала да пее бившата пънк икона Милена Славова.

Под семейство и „Походът“, и „Шествието“ разбират хетеросексуалното семейство от мъж, жена и техните деца. Според организаторите това е „традиционното семейство“, за което хомосексуалните връзки – и по-общо ЛГБТИ+ хората – са заплаха.

Тази година обаче публичната активност около прайда надхвърля обичайните безплодни спорове „за“ и „против“. Едно събитие в Столичния общински съвет (СОС) не се превърна във водеща новина, но е важен прецедент за ЛГБТИ+ хората. Този прецедент е станал възможен, защото почти незабелязано е настъпил друг, и то двоен прецедент. За какво става дума?

Две декларации. И рецепта за розови еднорози

„Рецепта за розови еднорози“ е песен на групата Cool Den. Няколко групи в СОС също забъркаха рецепта, увенчана с голям плюшен розов еднорог, настанил се на стола на един общински съветник.

На 7 май „Синя България“ разпространи декларация във Facebook в подкрепа на „Шествието за семейството“ и призова симпатизантите си да се включат в него. В декларацията се казва, че коалицията застава „зад каузата на семейството, вярата и борбата с демографската криза“, защото е „дясноконсервативна формация“. Също и че „няма по-голям проблем за България от демографската криза и борбата с нея трябва да бъде приоритет на всяко бъдещо управление“.

„Синя България“ е коалиция от седем партии, опитала се (безуспешно) да разшири на национално равнище успеха на „Синя София“, която е част от коалицията на местните избори. В СОС „Синя София“ е представена от трима общински съветници – Вили Лилков, Иван Сотиров и Ивайло Йонков. Декларацията е разпространена в последния предизборен ден, в който политическата агитация е разрешена.

На 13 юни групата общински съветници от „Продължаваме Промяната“, „Демократична България“ и „Спаси София“ излезе със своя декларация по повод „Шествието за семейството“ и „София прайд“. Прочете я адв. Христо Копаранов, който заедно с Гергин Борисов (и двамата от „Спаси София“) е неин инициатор и вносител. Това е първият път, когато най-голямата група в СОС се обявява в подкрепа на „София прайд“ и по-общо – на правата на ЛГБТИ+ хората.

В декларацията противопоставянето на прайда и „Шествието за семейството“ се нарича „фалшива дилема“, защото „семейството не е математическа формула“ от майка, баща и техните деца – самотните родители и децата им, както партньорите без деца например също са семейства. И „всеки заслужава достоен живот“.

„Затова, когато години наред хиляди граждани излизат, за да ни кажат, че се чувстват онеправдани, че живеят в страх, че са лишени от права, ние сме длъжни да ги чуем“, се казва в декларацията и се споменават случаи на хомофобско насилие. В нея се подчертава и че прайдът не е само за ЛГБТИ+ хората, а за „утвърждаване правата и достойнството на всеки, който е различен от мнозинството – било то расово, етнически или по какъвто и да е друг признак“.

Всички семейства са ценни. Всички имаме семейства – някои сме родени в тях, други ги избираме, трети ги създаваме,

завършва декларацията.

Докато Копаранов чете от трибуната, от групата на БСП слагат на мястото му плюшен еднорог. Човек би могъл да възприеме този жест и като подигравка и да се обиди, но адвокатът предпочита да реагира позитивно. Той публикува селфи с еднорога, като благодари на колегите си „за милия подарък“. Копаранов го тълкува като знак, че „БСП най-накрая се позиционираха като европейска лява партия“ и че „резултатите им на последните избори са довели до катарзис“.

Двойният прецедент

Инициаторите на декларацията Христо Копаранов и Гергин Борисов са застъпници за правата на ЛГБТИ+ хората от години. Затова „Тоест“ разговаря с тях.

Копаранов е ядрото на изследователския екип, който през 2018 г. публикува юридически анализ на 70 закона. Според проучването българската държава лишава еднополовите двойки от около 300 права, защото не признава партньорството им. Неотдавна Борисов припомни свой пост от 2021 г., в който разказва измислена, но възможна и плашещо реалистична история на мъж, чийто партньор умира в болница, а той не може нито да получи информация за състоянието му, нито да продължи да живее в дома, който са градили двамата.

„Откакто пуснах онзи си пост с историята за болницата, хората, които ми казаха, че напускат [България], са поне 10. 10 човека за 3 години. Повечето бяха специалисти със заплати над 5000 лева месечно“, споделя Гергин Борисов и пресмята в духа на скорошното изследване на Института за пазарна икономика за икономическата цена на хомофобията: „1,8 милиона лева икономическа активност изчезна… защото е важно да се правят референдуми против джендър идеологията.“

„Жалко е, че подобна декларация трябва да бъде четена. Страшно е, че живеем във време, в което да кажеш, че всички семейства са важни и ценни може да бъде тема, по която не всички да са съгласни“, казва Борисов и допълва, че иска да живее в нормална държава и затова се опитва да я промени. 

Искам познатите ми, които се отказаха да чакат, да имат повод да се върнат – защото виждат, че става по-добро, по-толерантно и по-европейско място за живот.

„Отбягването на темата за правата на ЛГБТ хората от страна на много политици е естествена последица от токсичната среда в българската политика и сред избирателите“, смята Христо Копаранов. Според него е разбираемо, но „тази предпазливост води до това, че във всеки един момент „не е сега моментът“. И моментът да се заговори за темата никога не идва“. А същевременно хомофобските гласове стават все по-силни.

На въпроса защо продължава да говори по темата, след като вече е общински съветник, той отговаря, че връзката в питането всъщност трябва да е обратна: 

Влизането в Общинския съвет не трябва да е повод да престане да се говори по темата, а точно обратното – повод да се говори още повече. Като член на Общинския съвет един съветник трябва да формира насоките, в които да се развива неговият град, да създава визията за него. Затова […] искаме да създадем сигурен и приемащ град, в който всеки да може да бъде себе си с достойнство.

Според Гергин Борисов „Спаси София“ е партия, която „не мери теми по това какво е популярно, а по това кое е важно“. А е важно София да е „град за всички и това включва ЛГБТИ+ общността“. Борисов допълва: „Аз продължавам да говоря по темата, защото съм част от тази общност и стремежът за равноправие е и мой.“ На учудването, че човек на изборна публична длъжност в България може да каже това, отговаря с усмивка: 

„Аз съм открит от години и няма сила на планетата, която да ме набута обратно в килера“. 

„Откритото говорене без страх е много важно, но още по-важно е предприемането на реални мерки“, смята Христо Копаранов, на когото също като Борисов не му се налага да разкрива сексуалната си ориентация, понеже не я и крие. Той има опит с говоренето без страх, знае и каква е цената му. „Например след последните ми публикации и декларацията, прочетена в Общинския съвет, аз станах обект на сериозна хомофобска реакция, включително съм получавал заплахи за живота си.“

Конкретно тази заплаха той е изпратил на прокуратурата:

 

Изгрява ли дъга над София и България?

А в лични съобщения адвокатът получава и ето такива „пожелания“:

Изгрява ли дъга над София и България?

Копаранов си търси правата, но в същото време не престава да реагира с добродушна ирония на подигравките и слуховете по свой адрес. „Защото ако няма смели политици, които да говорят, и ако обществото проявява толерираща търпимост към ответната хомофобска реакция, мълчанието ще продължи завинаги.“

Знаейки, че жълто-кафявите медии разнасят клюки по негов адрес, той публикува във Facebook актуална снимка, на която е с мъж до себе си – „да си обновят архива, че ми писна да качват стари наши снимки, когато решат да правят интриги“.

Без да дават признаци, че осъзнават колко голям прецедент са, Христо Копаранов и Гергин Борисов са комай първите хора на изборна публична длъжност в България, които са открити за сексуалната си ориентация.

Веднъж на десетина години

В България се появява открито хомосексуален политик веднъж на десетина години. Малко артефакти са оцелели във виртуалното пространство от далечната 2004 година, когато 27-годишният тогава член на БСП Ивелин Йорданов разкрива сексуалната си ориентация пред медиите. Той е бил учредител на куиър организация и изглежда, е вярвал, че Столетницата може да стане лява партия от европейски тип.

Според активистите Моника Писанкънева и Станимир Панайотов, отразили случая тогава, с разкриването на младия социалист мълчанието по темата за ЛГБТИ+ хората е „веднъж завинаги разклатено“. Но БСП, изглежда, се опитва да заглуши случая, като не изпраща Йорданов на форум по темата. А партийният орган – вестник „Дума“ – му дава право на отговор, след което обявява „своята задача в обсъждането на сложния проблем на хомосексуалността за приключена“. И „веднъж завинаги разклатеното мълчание“ се завръща.

11 години по-късно – през 2015 г. – Виктор Лилов, който тогава беше кандидат за кмет от малката либерална партия ДЕОС – се разкри като хомосексуален в интервю на вече покойния Емил Коен за сайта „Маргиналия“. Татяна Ваксберг отбеляза, че в България за първи път се случва някой, който се кандидатира за изборен пост, да декларира нехетеросексуалната си ориентация.

Случаят имаше широк обществен отзвук, а в продължение на години сексуалността на Лилов беше почти единственото нещо, с което беше асоцииран. Тя беше и една от причините за настроенията срещу него в ДЕОС. Две години след разкриването на Лилов партията, чийто председател беше станал междувременно, го изключи по скалъпени обвинения. Малко по-късно ДЕОС се самозакри, оставайки куха регистрация, която евентуално да бъде използвана за целите на някой нов политически проект. А Виктор Лилов опита да влезе в политиката и чрез други формации – без успех.

Девет години по-късно, през 2024 г., Гергин Борисов и Христо Копаранов са избрани за членове на СОС. Без да се крият, но и без скандал. Като нещо най-нормално, каквото всъщност е. И също като нещо най-нормално, те се опитват да впрегнат своята група и целия Общински съвет в работа за равни права.

Чувал съм за много случаи, когато [депутати] са гласували по определен начин, защото еди-кой си разполага с касетка, снимка и т.н. След 1990 г. групичка хора определяха съдбата на България, но не знам дали сами решаваха, или ръководени от други съображения заради скритата си сексуална ориентация.

Тези думи са напълно актуални днес (само дето вече няма касетки, а флашки, социални мрежи, приложения и лични съобщения), но са изречени от Ивелин Йорданов при разкриването му през 2004 г. Не само за доста политици, а и за журналисти и други публични личности, разкриването на сексуалната им ориентация е равносилно на публичен линч. Макар ориентацията на някои от тях да е обществена тайна, те продължават да търпят натиск и унижения, без да са в състояние да си позволят да се разкрият.

Може би Христо Копаранов и Гергин Борисов, които разполагат с мандат от четири години да говорят от публична трибуна, най-сетне „веднъж завинаги“ ще катурнат мълчанието, за което говорят преди 20 години Моника Писанкънева и Станимир Панайотов. И ще спомогнат да изгрее дъгата, под която всеки може да бъде себе си. Възможно е обаче и стигмата да заглуши гласовете им. След още 20 години със сигурност ще знаем отговора.

Световно кино в София – три акцента от СПФФ

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/tri-aktsenta-ot-sofia-pride-film-fest/

Световно кино в София – три акцента от СПФФ

Четиринайсетото издание на „София Прайд Филм Фест“ (4–15 юни 2024 г.) започна в Дома на киното с превъзходна селекция от 10 пълнометражни филма и 15 късометражки. Хубавото е, че програматорите Симеон Цончев и Яна Алексиева и организаторите от „Действие“ дават шанс в България да се види работата на изключително актуални творци – онова, което се гледа по големите фестивали и се отличава със заслужените награди. Лошото е, че всеки филм има само по една прожекция.

По-долу ще хвърлим поглед върху няколко от предложенията на СПФФ. Първо обаче е важно да уточним: макар те да са събрани тематично (ЛГБТИ+) и да се показват в месеца, в който ще се състои „София прайд“, съвкупността им не е наръч от памфлети или образователни материали, а адекватна извадка от най-интересното в съвременното кино. Обстоятелството, че ще научим нещо за хора, които не познаваме, или ще проумеем по-ясно онези, с които живеем (включително себе си), открай време е бонус към доброто кино, не негов фокус. Както и в случая.

Световно кино в София – три акцента от СПФФ
Кадър от „Домакинство за начинаещи“

4 юни: македонецът от Австралия

Детството на Горан Столевски (р. 1985) минава в Тетово до 12-годишна възраст, когато родителите му емигрират в Мелбърн. Ето защо той понастоящем е една от големите надежди на австралийското кино, а третият му филм – „Домакинство за начинаещи“, стана най-новото предложение на Северна Македония за Оскарите. Него именно гледахме в София на откриването на СПФФ, но преди да се спрем на хубавините му, сме длъжни да споменем двата филма на Столевски от 2022-ра. 

„Няма да си сама“, пълнометражният му дебют (Сънданс), е мрачна приказка от Балканите през ХIХ в., в която вещица се намъква от тяло в тяло и от съдба в съдба от любов към живота, но в заговор със смъртта – дори под твърдите жанрови конвенции (фентъзи, хорър) си личи талантът на Столевски да борави с емоциите на персонажите и на публиката. Вторият – „На тази възраст“, е една от най-правдоподобните, вълнуващи и красиво заснети любовни истории, попадали на широк екран. Действието се развива в Австралия между двама млади мъже, които дълбоко преживяват случайното пресичане на твърде различните си пътища…

Обаятелният „Домакинство за начинаещи“ (премиера във Венеция 2023) е нагледното доказателство, че Столевски израства като разказвач от филм на филм. В голяма къща съжителстват като странно дисфункционално семейство няколко души, които отначало е трудно да бъдат изброени и разтълкувани: Дита, собственичката; приятелката ѝ, яростната Суада, която ѝ „завещава“ двете си деца (деветокласничката Ванеса и малката Мия); три устати тийнейджърки с неясна връзка помежду си и с останалите; Тони, сърдит на живота мъж; приказният Али, новодошъл младеж от „Шутка“.

Това, което отначало прилича на брауново движение, в един момент се избистря: тези ругаещи, пушещи, сумтящи, дърпащи във всички посоки хора са клан, в който обичта е дошла през болката и е станала единственото непоклатимо нещо. Кастът от актьори и натуршчици (изпълнители без професионална подготовка за сцената или екрана и най-често без намерения за кариера в актьорството) е отличен; говорят се няколко езика; казват се насъщни като дишането истини: от другия винаги ще имаме нужда. Цялото човечество е едно странно дисфункционално семейство.

Световно кино в София – три акцента от СПФФ
Кадър от „Обвиняеми“

7 юни: аржентинката без граници

Това, което пропагандистите на омразата се опитват да направят най-напред, е да лишат човека от човещината му. От лице, биография, глас и сърце. Лола Ариас (р. 1976) върви в точно обратната посока. Тя взема типично отхвърлените, които сме приучени да не поглеждаме, да не изслушваме и да не отчитаме – и им връща сърцето, гласа, биографията, лицето. Ариас – която досега се е изявявала успешно като литератор, куратор, драматург (тя е тазгодишната носителка на „Ибсен“, най-щедрата международна театрална награда) и кинорежисьор (премиерите и на двата ѝ филма бяха в Берлин) – твърди, че се смята за артист, който си служи с инструментите на всички изкуства, за да разказва.

Така беше в „Театърът на войната“ (буквален превод на нещо, което иначе бихме дали като „арена на бойни действия“): трима аржентински и трима английски ветерани от войната за Малвините се събират 30 години по-късно и споделят наблюдения, кратки пътешествия, песен и тъги в една история, която е колкото документална, толкова и „поставена“. Така е и в „Обвиняеми“, който предстои на СПФФ: дузина жени с излежани присъди в Буенос Айрес са събрани в общ декор и разсъждават, учат, спомнят си, разрешават спорове с танц, изразяват чувства в песен.

В „Обвиняеми“ авторката е синтезирала материала още по-добре, отколкото в „Театърът на войната“: мястото и действието са по-прибрани, изведен е сюжет – току-що осъдената Йосели пристига в затвора и става причина другите жени да отворят дума за живота си (началото е посрещането ѝ, финалът – изпращането). Документален мюзикъл, така го нарича Ариас: „Исках да направя филм за женски затвор, без да възпроизвеждам стигматизацията. Чрез песни, в основата на които е опитът на героините, и хореография, разработена заедно с тях, реалният живот се превърна във фикция.“ Неизбежните ограничения на този подход са използвани за опора и рамка; резултатът е пробуждащ. 

„Единственият начин да се помогне на тия хора в затворите – и на хората извън затворите също – е да им бъде припомнено, че те са и нещо друго, нещо повече от това, което са извършили, нещо различно от наплашено стадо виновни жертви“, както казваше в първата си книга танцьорката Ана Лий Евънс. (Ана е българка, затворът е Сливенският, където по едно време тя поставя танцов спектакъл, а книгата ѝ „Фламенко в затвора“ е животворно събитие.)

Световно кино в София – три акцента от СПФФ
Божидар Асенов в кадър от „Любен“

14 юни: българинът от Испания

Една от големите трагедии на човечеството като цяло и по-конкретно на България е как част от хората допускат, че знаят какво представляват, искат и могат друга част от хората, особено най-непознатите. Така се сеят ветрове и се жънат бури, вместо през разговор да се стигне до разбиране, а през разбиране – до сътрудничество; вместо, казано още по-просто, да се види как различието да се превърне в богатство.

Голяма част от родната ни „култура на общуване“ понастоящем стъпва на опозиции добро–лошо, в чиято основа е точно принципът на подценяване поради непознаване: столица срещу провинция, град срещу село, заможен срещу незаможен, як срещу слаботелесен, бял срещу мургав, мъж срещу жена, овластен срещу редови, интелектуалец срещу работяга, пътувал срещу уседнал и пр., и пр. И те всички действат в двете посоки (макар че зъбенето на по-привилегированите обикновено е по-опасно от зъбенето на другите).

„Любен“, пълнометражният игрален дебют на Венци Д. Костов (р. 1987) – отрасъл в Малага и работил главно в телевизията и в театъра, – се захваща директно с една от най-обичаните омрази по нашите ширини: малцинствата. Филмът е, както коментираха във „Фотограмас“, най-престижното списание за кино в Испания (където той отдавна мина по кината, за разлика от България), „малка социална мелодрама… за емиграция, расизъм и хомосексуалност“. Млад мъж се връща от чужбина за лятото – на село, при баща си, с когото отдавна не са се виждали. Запознава се с очарователен ромски съсед и се оказва във въртележка от случки, които нито е търсил, нито може да овладее…

Натуршчикът Божидар Асенов има великолепни попадения като Любен (вж. чудната завръзка, магнетична и смешна, когато той рецитира азбуката, за да впечатли събеседника си); Димитър Баненкин като бащата прави най-хубавата и многоизмерна роля в целия филм (историята за къщата за децата, в която е вложил устрема на целия си живот, но която в залеза на живота му пустее, защото децата са в странство, е историята на цяла България); Димитър Николов в образа на гостуващия Виктор е на моменти силен, на моменти просто присъстващ, което може би е и нужно за колебливия му герой.

Това е първият български филм, който разказва недвусмислено за влюбването на двама мъже, и ако трябва да го поместя някъде по ска̀лата между други два сюжета от региона за подобна връзка, за които се сещам – разпиления, безвкусен „Българските любовници“ на Елой де ла Иглесия (Испания, 2003), и смелия, трудно окачествим „Войници. Разказ от Ферентар“ на Ивана Младенович (Румъния, 2017), – бих го разположила някъде откъм страната на втория, защото е повествователно неукрепнал, но пълен с потенциал. „За да разчупим клишетата, трябва да минем през тях, не да ги прескачаме“, каза Венци Д. Костов за избора си да постави своите герои в ситуации, които до голяма степен биха се очаквали. И вероятно е прав.

Любопитен факт: преди година „Любен“ спечели наградата на публиката на 8-мия кинофестивал в Бургас, малко след като в София група недоразбрали разиграха сценка и осуетиха прожекцията на прекрасния „Близо“ – разказ за вредата именно от разиграването на сценки от недоразбрали. Явно истинските почитатели на киното не просто не бягат с писъци от възможността за замисляне, а и я търсят съзнателно. 

И другите

Сред останалите заглавия от СПФФ е добре да отбележим поне „Сребриста мъгла“ на 8 юни (игрална драма с високо документално съдържание на холандката Саша Полак, от селекцията на Берлинале 2023), „Мелез“ на 12 юни (дебюта на нюйоркчанина Вук Лунгулов–Клоц с награда от Сънданс 2023) и грузинско-турското „Пресичане“ на 15 юни (Берлинале 2024, реж. Леван Акин, когото познаваме от сърдечния „И след това танцувахме“).

Другите са като теб и могат да бъдат обичани. Другите не са като теб и могат да бъдат обичани. Ето за какво говори изкуството с душа; ето за какво говори подборката на тазгодишния „София Прайд Филм Фест“.

Кога ще ги стигнем гърците, или как Гърция узакони еднополовите бракове

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/koga-shte-gi-stignem-gurtsite/

Кога ще ги стигнем гърците, или как Гърция узакони еднополовите бракове

Гърция узакони еднополовите бракове на 15 февруари 2024 г. Така тя стана първата страна с преобладаващо православно население, в която хора от един и същи пол могат да се женят. В меда на радостта на ЛГБТИ общността в южната ни съседка има и капка катран – новоприетите хомосексуални бракове не гарантират съвсем равни права. При тях например не е разрешена асистираната репродукция, която е достъпна, ако една жена е неомъжена или е в хетеросексуален брак. Но съпрузите от един и същи пол вече могат да осиновяват деца, да се наследяват, да си ходят на свиждане в болницата, да вземат решения, в случай че съпругът/съпругата не е в съзнание или почине. Всъщност с някои права еднополовите двойки в Гърция разполагаха и преди, защото партньорството между тях беше легализирано още през 2015 г.

Възниква обаче въпросът: защо Гърция? Как тя стана първата православна държава, предприела подобна стъпка? Дали гръцката държава е по-светска например от българската, дали по-малка част от населението ѝ е православно и дали връзките между религия и национална идентичност не са толкова силни? Или съществуват други предпоставки?

Православието в Гърция и България в наши дни – статистика и законодателство

Към 2022 г. между 81 и 90% от населението на Гърция (по данни от различни изследвания) се определя като принадлежащо към православното християнство. За сравнение, според последното преброяване от 2021 г. близо 70% от представителите на българското население са православни християни.

Според Конституцията на България православието е традиционната религия в страната, но религиозните институции са отделени от държавата и религията не може да се използва за политически цели. Освен това само гражданският брак е законен.

Конституцията на Гърция определя православната религия като επικρατούσα, което може да се преведе като „преобладаваща“ или „доминираща“, но и като „господстваща“. В нея не само липсва разделението между църква и държава, налично в българската, ами са синтезирани основите на православната доктрина и официалният превод на Библията се поставя под особена защита. Оскърблението на религията присъства преди обиждането на президента като основание за конфискуване на печатни издания – нещо, което се прилага само в изключителни случаи.

За разлика от българския Основен закон, в гръцкия липсва текстът, че бракът е само между мъж и жена, но го няма и ограничението, че само гражданският е законен. Затова религиозните бракове имат правна стойност, каквато и гражданските. Разбира се, еднополовите двойки могат да сключат единствено граждански брак – Гръцката православна църква е твърдо против еднополовите бракове.

Православие и национална идентичност в Гърция

За три четвърти от гърците (76%) според резултатите от изследване от 2017 г. религията е от решаващо значение за националната им идентичност – за тях е важно да са православни, за да се чувстват гърци. По данни от същото изследване, така смятат 66% от българите и 57% от руснаците. За седем години ситуацията може да се е променила, но дълбоката връзка на гръцката идентичност с православието – едва ли.

Доминиращият гръцки исторически разказ, както впрочем и българският, търси корените на националната идентичност в далечното минало, когато не са съществували нито национални държави, нито разбирането за национална идентичност, родено някъде около Ренесанса. В този смисъл съвременна Гърция се възприема като наследница на Древна Елада и на Византийската империя. Гордее се, че по нейните земи християнството се е появило в самото начало, донесено от апостолите Павел и Андрей. Към края на II век християнската религия вече има седалища в редица градове, като Солун, Коринт, Никополис, Филипи и Атина.

Гърция се смята и за център на православното християнство. Още преди схизмата от 1054 г., когато християнството се разделя на римокатолицизъм и източно православие, съществува разделение между източното (с център Константинопол) и западното (с център Рим) християнство. Именно в този период България приема християнството от Константинопол.

Въпреки че някогашният Константинопол днес се намира в Турция и се нарича Истанбул, в духа на традицията и приемствеността седалището на вселенския патриарх (наричан още цариградски или константинополски) се намира именно там, а езикът на Вселенската патриаршия е гръцкият. Това са все основания, поради които голяма част от гърците се гордеят с православието си.

Тогава защо?

Дотук отговорите на първоначалните въпроси не дават яснота защо Гърция е първата православна държава, узаконила еднополовите бракове. Там повече хора са православни, отколкото например в България, източното православие е същностна част от националната идентичност и може да се намерят предостатъчно основания в историята, които да подкрепят връзката между идентичност и религия. Освен това гръцката Конституция, за разлика от българската, не разделя църквата от държавата.

Тогава поради каква причина България (в лицето на Конституционния съд и Върховния касационен съд) се позовава на традициите и религията, за да обоснове защо бракът трябва да е само между мъж и жена, а Гърция – не? Защо тя, за разлика от други православни държави, не превърна борбата срещу Истанбулската конвенция и „джендъра“ в свое политическо верую, обосновано с религиозни аргументи?

Наследството на социализма

Между Гърция и всички останали държави, в които източното православие е преобладаваща религия, има една съществена разлика – тя не е била част от социалистическия вариант на тоталитаризма. По време на управлението на Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК) през 80-те се провеждат свободни избори и има религиозна свобода. Повечето страни от бившия Източен блок, в които преди установяването на социализма доминиращо е било християнството (независимо от конкретната деноминация), претърпяват интересна трансформация в религиозно отношение след падането на режима.

В повечето варианти на социализма и особено в СССР и Източна Европа атеизмът е официалната идеология, а религията се отрича и дори се преследва. На нея се гледа като на част от „буржоазния морал“, който по дефиниция е „гнил“. Широко популярният по онова време израз „Религията е опиум за народите“ е ленинистко перифразиране на думи на Карл Маркс. В предговора на „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ той нарича религията „опиумът на народа“ (das Opium des Volkes).

През тоталитарния период както комунизмът, така и атеизмът имат претенции за научност. Водят се студентски курсове по научен атеизъм – с учебници, пълни с цитати от Маркс, Енгелс и особено от Ленин.

След падането на желязната завеса религията вече не е забранена. Източноевропейските общества трябва да изградят идентичността си отново и за много от тях (с някои изключения като Чехия, а до неотдавна и Унгария) религията играе съществена роля в този процес. Връщането към нея е важна част от реабилитирането на миналото, което е било забранено. А с реабилитирането на миналото се придава особена ценност на традициите.

Използването на религията за пропаганда в постсоциалистическите страни

Разпадането на социалистическия лагер не слага край на претенциите на Русия, която възприема себе си като легитимния наследник на СССР, за влияние върху страните от бившия Източен блок. Самата Русия също има нужда от вътрешна консолидация. И така, до неотдавна отричаната религия се превръща в инструмент за консолидиране на националната идентичност, и то по начин, който я противопоставя на Запада и неговите либерални ценности.

Хомосексуалността е декриминализирана в Русия през 1993 г. В началото на новото хилядолетие се появява руският дует „Тату“. Двете 14–15 годишни певици приемат имиджа на лесбийки, а критиките в някои западни страни, че момичетата от „Тату“ са експлоатирани и чрез тях се насърчава педофилията, са широко осмивани в Русия. Само няколко години по-късно, когато властта на Путин става все по-авторитарна и се обръща срещу Запада, Русия вече громи „Гейропа“ и „еврогейските ценности“, които погазват изконните християнски традиции. Тези послания бързо се пренасят в бившите социалистически страни.

Така каналите на влияние на тоталитарния режим намират път към посттоталитарните национални идентичности, а хомофобията става важна част от тях. Затова и кампанията срещу Истанбулската конвенция, един от чиито двигатели е руската пропагандна машина, постига такъв успех в бившите социалистически страни, а в някои от тях, между които и България, връща борбата за равни права десетилетия назад. Най-тежка е ситуацията в самата Русия, в която принадлежността към ЛГБТИ общността вече е обявена за екстремизъм.

Православие, бракове и геополитика

Да се върнем на Гърция. Въпреки значимата роля на православието в страната, чиято традиция не е прекъсвана от атеистичен тоталитарен режим, хомофобската пропаганда не постига надмощие. Защото отхвърлянето на равния брак от една държава не е въпрос единствено на религиозна традиция. Едни или други елементи от дадена религия започват да се възприемат като доминиращи в контекста на определени социални процеси, които са извън самата религия. А и една държава може да преценява в каква степен да дава приоритет на религията и в каква – на светската власт. Разбира се, доколкото не става въпрос за теократично управление, каквото гръцкото не е.

Даването на приоритет на едни или други елементи от религията важи с не по-малка сила и за традициите – реални или фабрикувани (като мъжкото хоро на Йордановден). Така нареченото „традиционно семейство“, в чието име се отричат равните права, впрочем изобщо не е традиционно. Нуклеарното семейство, състоящо се от мъж, жена и децата им, което днес се представя за традиционно, възниква след разпадането на истинските традиционни семейства, които представляват цели родове, споделящи общо домакинство.

Узаконяването на еднополовите бракове е знак за принадлежността на дадена страна към либералната демокрация. За Русия Гърция не е такава зона на влияние, каквато са бившите социалистически страни. Съответно тя не е изложена на толкова агресивни опити за отклоняване от европейската ѝ ориентация.

И ако погледне към традициите си, Гърция може да види в тях не само православие, а и наследството на древногръцката култура, в която (по Платон) еднополовата любов е по-висша, понеже е за душата и ума, докато хетеросексуалната – единствено за продължаване на рода.

Ако се освободим от пропагандните клишета и официализираните интерпретации, и ние бихме могли да намерим примери в традициите си, чрез които да обосновем, примерно, не строг морал, а сексуална свобода, както е направил Найден Шейтанов в статията си „Сексуалната философия на българина. Увод в нашия неофициален фолклор“. Но докато националната ни идентичност се използва за отклоняване от европейската либерална демокрация, това няма как да стане.

Румен Радев и неговите семейства

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/rumen-radev-i-negovite-semeystva/

Румен Радев и неговите семейства

Какво ще си помислите, ако прочетете следното поздравление: „От нашето семейство към вашето ви желаем мир, просперитет, здраве и щастлива Нова година“? Най-правдоподобното предположение е, че членовете на едно семейство отправят пожелание към членовете на друго. В случая обаче поздравяващите са обединени в „нетрадиционно семейство“ от двама мъже и една жена. Става дума за президентката на Унгария Каталин Новак, сръбския президент Александър Вучич и българския му колега Румен Радев.

Новогодишното изявление на тримата президенти е публикувано в първия ден на новата година на унгарския президентски сайт и в профила на Новак в X (бившия Twitter). След края на работния ден на 2 януари се появи в съкратен вид и на страницата на българския президент.

Изявление, пълно с общи фрази и някои странности

Тримата държавни глави се определят като „мрежа на приятелски настроените към семейството президенти“, макар три елемента да са твърде малко, за да може да се говори за мрежа. Може би защото „мрежа“ звучи по-авторитетно от „триъгълник“. Целта на общото им изявление е да обърнат „внимание върху важността на семействата в съвременния свят“.

Президентите определят семействата като „фундамент на обществото, източник на нашите ценности и на силата на нашите нации“ и „най-важната институция в нашите общества“. Това напомня известното клише от времето на социализма – „семейството е основната клетка на обществото“. Папа Йоан Павел Втори е казал почти същото, определяйки семейството като „първата и жизненоважна клетка на обществото“.

Любопитен детайл е, че според тримата президенти семейството може дори да намали заплахите от промяната в климата. Как конкретно става това – не дават отговор. Интересно как например семейство с два автомобила се отразява по-благотворно на климата от двама несемейни индивиди, придвижващи се с обществен транспорт.

В изявлението отношението към семействата прилича на отношение към човешки същества – те „заслужават закрила, помощ и признание от страна на държавите и обществата“. Обърнато е внимание и на жените, които трябва да имат възможност „да се развиват едновременно като майки и професионалисти“.

Предистория на изявлението

За какво им е на трима президенти да излизат навръх Нова година със съвместна декларация за важността на семейството? В съобщението на сайта на българския президент се казва, че изявлението им е инициирано още през септември 2023 г. – „по време на президентска среща на върха по демографските въпроси в Будапеща“, в която участва и Радев.

Въпросната среща впрочем не е точно „президентска“ – високопоставените политици в нея не са толкова много. Освен тримата автори на новогодишното изявление на нея присъства и премиерката на Италия Джорджа Мелони, както и вицепрезидентът на Танзания Филип Исдор Мпанго. Сред участниците са също министри от Казахстан, Турция, Катар, Мароко и Бахрейн, както и председателката на парламента на Азербайджан. Прави впечатление проруската ориентация на повечето политически участници.

Интелектуалното „светило“ на събитието е канадският консервативен мислител Джордан Питърсън. На срещата присъстват множество представители на религиозни организации, християнски фундаменталисти, радетели за т.нар. семейни ценности. Включително противници на аборта и контрацепцията и на борбата срещу насилието над жени. И разбира се, на правата на ЛГБТИ+ хората.

За семейството, но против ЕС… и против българската политическа власт

Защо висшите политици от ЕС, уважили срещата в Будапеща през септември, са само от три държави – Унгария, Италия и България? Подобно говорене за семейните ценности е характерно за евроскептичните ултраконсерватори, както и за режима на Владимир Путин. В основата на ЕС са правата на човека, докато говоренето за права на семейството поставя личността в подчинено положение. И обезценява хората, които по една или друга причина нямат семейство.

Премиерът на Унгария Виктор Орбан е известен с проруската си ориентация, поради която постоянно е в конфликт с ЕС, а президентката на страната Каталин Новак следва неговата политика. Същата ориентация изповядва и сръбският президент Александър Вучич, освен това Сърбия не е в ЕС. Подписвайки се под съвместно изявление с Новак и Вучич, Румен Радев се позиционира редом с най-големите евроскептици и путинисти в Европа.

Жестът на Радев има и вътрешнополитически смисъл – той е поредният „камък“ в борбата му със законодателната и изпълнителната власт в България, които са с проевропейска ориентация. Посредством поредица от служебни правителства Радев провеждаше своя собствена (пропутинска) политика, далеч надхвърляща правомощията му. Това стана причина парламентът да ограничи президентските правомощия, приемайки промени в Конституцията. За тях той сезира Конституционния съд.

Practice what you preach

Изразът practice what you preach („практикувай това, което проповядваш“) няма точен аналог на български, макар корените му да са в Библията. В Евангелието на Матей (23:3) Христос предупреждава последователите си да не правят като книжниците и фарисеите, които не постъпват според това, което проповядват (на английски: for they do not practice what they preach). В синодалния превод този контекст се губи – съответният пасаж е „те говорят, а не вършат“.

Двама от „семейството“, подписало новогодишното изявление, са като книжниците и фарисеите според Христос. Александър Вучич и Румен Радев защитават семейните ценности, но самите те са се развели с първите си съпруги и са сключили втори брак. Което не им пречи да декларират, че „семейството е най-добрата среда за отглеждането на деца“.

Кое семейство защитава Радев?

Румен Радев се развежда с жената, от която има две деца, и се жени за Десислава Радева, която от своя страна има предишен мъж и едно дете. През 2016 г., по време на президентската кампания преди първия си мандат, той споделя възгледите си за семейството в интервю за сайта „Епицентър“. „Винаги съм избирал да живея в истина“ – казва той пред Валерия Велева и допълва: „… за мен е важно да бъда в хармония със себе си, с чувствата и с усещанията си.“ Отбелязва и че никога не е „тикал напред семейството си“, защото все е бил зает с „изключително динамични, тежки и отговорни неща“.

На въпроса как децата са приели раздялата на родителите си, Радев отговаря: „Те са умни деца, за тях е важно мама и татко да бъдат щастливи. Когато родителите са щастливи, и децата са щастливи. И най-вече спокойни.“

Очевидно в личния си живот българският президент поставя собственото си щастие и професионалните си приоритети над семейството, а децата нямат друг избор, освен философски да приемат ситуацията и да приспособят собственото си щастие към това на родителите си.

Единството на коя нация олицетворява Радев?

Най-важната функция на президента според Конституцията е, че той „олицетворява единството на нацията“. Това е и функцията, която Румен Радев в най-голяма степен не изпълнява, не пропускайки повод да се конфронтира с правителството и парламента и провеждайки собствена външна политика.

Заставайки зад новогодишното изявление в подкрепа на семейните ценности, българският президент внася разделение и в обществото. По данни на Националния статистически институт родителите на 60% от децата, които се раждат в страната, не са сключили брак. Ако прибавим разводите, извънбрачните връзки, родителите, които работят в чужбина и отглеждат децата си по интернет, ще излезе, че делът на „традиционните“ семейства всъщност никак не е голям.

Но какво ли се учудваме – като се има предвид, че подписвайки декларация в защита на семейството, Румен Радев не олицетворява дори себе си, не можем да очакваме да олицетворява българската нация.

Защитата на семейството като форма на противопоставяне

С лицемерното си отношение към семейството Румен Радев всъщност много ясно показва какво стои зад цялата идеология на „защитниците на семейството“. Тяхната цел не е подкрепа на „здравото“ семейство – без разводи, изневери, предбрачен или извънбрачен секс. Те противопоставят семейството на правата на жените и правата на ЛГБТИ+ хората. За тях не е важно дали Румен Радев се е развеждал, нито дали жени са пребивани, убивани и нарязвани с макетни ножчета. За тях е важно хора от един и същи пол да нямат право да се женят, да не могат да отглеждат деца, да няма сексуално образование. И изобщо – ако може, без либерални „лигавщини“, като права на човека.

Накратко: тази идея за семейството се противопоставя на демократичните ценности. А това няма много общо с реалните семейства. Но пък има общо с диктаторските режими.

„Жена, която между другото е транс.“ Защо Габриела Банкова рискува живота си

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhena-koyato-mezhdu-drugoto-e-trans/

„Жена, която между другото е транс.“ Защо Габриела Банкова рискува живота си

Започвам с необичайно езиково уточнение. След моя предишна статия в „Тоест“ получих критични коментари от читатели, които са транс, по отношение на слятото изписване на „транс“ („трансчовек“, „трансхора“ и пр.). Представителите на тази общност са възприели разделното писане (например „транс човек“). На други места съм се съобразявала с разделното изписване. Според коректорката на „Тоест“ Павлина Върбанова обаче правилно е да се пише слято.

Не поставям под съмнение професионализма на Павлина Върбанова – от гледна точка на формалните езикови правила тя е права. Как да постъпя обаче, ако тези правила противоречат на самоидентификацията на една общност? ЛГБТИ+ хората в България са достатъчно потърпевши от юридическите ни закони, за да налагам против волята им и езиковите. Затова на своя отговорност ще пиша разделно.

Друг е въпросът, че кодификатор на правописа е Институтът за български език при БАН, чиито нововъведения понякога са изненадващи (да си припомним как „напът“ изведнъж започна да се пише слято) и според който „джендър“ е обидна дума.

Гладна стачка, която продължава вече 10 дни

Габриела Банкова, транс жена, обяви гладна стачка. Това се случи на 13 ноември 2023 г. Поводът е загубено дело за промяна на гражданския пол, което е завела преди година и половина. Решението подлежи на обжалване, но Банкова е сигурна, че изходът е предрешен. След като през февруари тази година Върховният касационен съд (ВКС) на практика забрани юридическата смяна на пола, която беше възможна в България повече от 30 години, е ясно, че подобно дело няма особени шансове за успех.

Стачкуващата е пред Съдебната палата от 13 ноември 2023 г. През това време валя много дъжд. Имаше и толкова силен вятър, че мъж беше убит от паднало дърво, а съпругата му – тежко ранена. Единственият отрязък от няколко часа, през който не е била между двата лъва, Габриела прекарва в Първо РПУ на МВР. Там е отведена с белезници „за установяване на самоличността“ и след кратък престой е освободена. Тъкмо навреме – преди в същото РПУ по-късно през деня да бъдат докарани футболните фенове, арестувани на протеста против Българския футболен съюз. А ултраси и транс жена в едно и също затворено пространство е животозастрашаваща (за транс жената) комбинация.

Стачката беше отразена от множество онлайн медии. bTV излъчи репортаж в сутрешния си блок, а БНТ – в новините. На сайта на bTV протестиращата жена е представена като „мъж, сменил пола си“, което е обидно и демонстрира неуважение към нейната идентичност.

Случаят намира отзвук и в БНР и „Дарик радио“. С изключение на единични репортажи обаче мейнстрийм медиите, каквито в България са националните телевизии, игнорират факта, че човешко същество повече от седмица излага живота си на риск в центъра на София пред погледа на всички. Това не се смята за тема, заслужаваща систематично внимание и проследяване. На 20 ноември пред Съдебната палата се проведе демонстрация в подкрепа на стачкуващата жена и по повод Деня за възпоменание на жертвите на трансфобията. В протеста се включиха над 100 души, но той не намери място в централните новинарски емисии. БНТ го отбеляза в късните си новини и с кратка дописка без видео на сайта си.

Безрезервна подкрепа и плашещо спокойствие

Срещнах се с Габриела Банкова на третия ден от гладната ѝ стачка. Останах с впечатлението, че с усилие държи очите си отворени. Каза, че не е спала много. Говореше тихо – вероятно както от изтощение, така и поради бактериалната бронхопневмония, която каза, че има. Докато близки и приятели се суетяха около нея, търсейки начин да я предпазят от дъжда, тя коментираше опитите им с иронично снизхождение. Същевременно обаче оценяваше подкрепата, която получава:

Цялото ми семейство, всичките ми приятели, всичките ми колеги, всички хора, които познавам, ме подкрепят изцяло, напълно и безрезервно. Идват всеки ден десетки хора […]. Майка ми прекарва нощите тук с мен, баща ми и брат ми идват, много колеги, мои приятели. Всички хора, които виждате тук, са мои приятели. Аз дойдох тук облечена само с едно яке, нищо друго. Това, което виждате, е една палатка, пълна с провизии. И водата, която използвам, за да оцелявам, ми е донесена от тях.

Ведрият дух на протестиращата е заразителен за околните, макар на пръв поглед да е в необясним контраст с риска за живота ѝ поради гладуването, пневмонията и денонощното седене на открито (нощите си прекарва в тънката палатка, която не спира студа). Ала всъщност в самообладанието ѝ няма нищо утешително – то е дори плашещо. Габриела Банкова излъчва спокойствието на човек, който е наясно с възможните последствия. Прежалил се е. И в известен смисъл вече е от другата страна – не само на пола, а и на живота.

Идентичността като кауза от обществен интерес

Питам стачкуващата жена как да се обръщам към нея и да я представя в статията си, защото не искам да бъда от онези представители на медии, които интуитивно преценяват на кого да говорят на малко име и на „ти“. „Може да ми говорите, както желаете – Габриела, Габи…“ – казва тя. Следващият ми въпрос е как се идентифицира. „Като Габриела Банкова, това е името ми.“ Уточнявам, че имам предвид дали да казвам, че е транссексуална, трансджендър, транс или просто жена. „Аз съм жена, която между другото е транс“, гласи отговорът.

Моля я да ми разкаже повече за себе си, за да усетят читателите, че става въпрос за живота на човешко същество от плът и кръв. Ала за нея е от значение не личността, а каузата: 

Аз не смятам, че има значение коя съм. Смятам, че единственото, което има значение, е, че моите конституционни и човешки права биват нарушени от съда.

Въпросът за идентичността не е просто личен, тъй като човек се идентифицира не само пред себе си, а и пред другите. Затова протестиращата жена не смята личната си карта за валиден документ. „Защото документът, който имам – личната ми карта, – служи за идентификация. Но аз не мога да бъда идентифицирана по него, тъй като не мога да го променя. На него пише неща, които не съответстват на реалността, която хората виждат. Това е документ, който другите хора в обществото не биха могли да идентифицират с мен.“

До какво води отказът от промяна на гражданския пол

Когато става дума за борбата за равни права на ЛГБТИ+ хората, дежурният реторичен въпрос е „Кой им пречи?“. Габриела Банкова споменава само част от проблемите, които е имала, защото името в личната карта не съответства на външния ѝ вид: 

Заплашвана съм и с арест, заплашвана съм по много начини. Отхвърляна съм много често, почти постоянно. Почти във всяко здравно заведение, от години. В градския транспорт, в банки…

Конкретно от лечебните заведения е гонена „с довода, че тази лична карта не може да бъде моя и аз се опитвам да се възползвам от чужди здравни осигуровки“. Поради тази причина ѝ е отказано да се лекува по Здравна каса. Затова и не е получила по обичайния ред антибиотика, който пие заради пневмонията си, а се е снабдила с него от познати, въпреки че вече антибиотици не може да се купуват без електронни рецепти.

Така нарушаването на правата неизбежно води и до нарушаване на правилата, защото хората с нарушени права все някак трябва да оцеляват. Транс лицата не престават да съществуват само защото Конституционният съд (КС) и ВКС реагират като шопа от известния виц при вида на жираф: „Те такова животно нема.“

Гладната стачка на една транс жена за правосъдна реформа

Целта на протеста на Габриела Банкова не е само да се реши проблемът с документите ѝ за самоличност. Не е и просто за правата на транс хората в България, нито дори на ЛГБТИ+ хората като цяло. Тя е стигнала до извода, че нарушаването на правата е резултат от липсата на реформи в съдебната система. А това засяга всички. Затова заявява:

Аз ще продължа тази гладна стачка и ще призовавам през цялото време народа да дойде и да протестира с мен. И да предприемем необходимите действия да реформираме нашата съдебна система. За да може тя да започне […] да спазва гражданските, човешките и конституционните права на гражданите на България, както и на всички хора, пребиваващи в България.

Според нея проблемът е, че „в момента съдът не е разделен от останалите власти“ и не може да ги контролира ефективно, защото е зависим от тях. Тя не дава конкретен пример за това, но собствената ѝ ситуация доказва тезата ѝ. В резултат от политически експлоатираната кампания срещу Истанбулската конвенция КС, който е най-висшето съдилище, излезе с две абсурдни решения. Първото е, че Конвенцията противоречи на Конституцията, защото според нея има само два биологични пола (макар в Основния закон да не пише нищо по въпроса). Второто – че според Конституцията полът има само биологичен смисъл.

Решението на ВКС, според което българското право не предвижда възможност за смяна на пола на транс лицата (въпреки че това се е случвало с десетилетия), следва логиката на КС, който пък следва логиката на пропагандната кампания.

Една от идеите на Габриела Банкова за правосъдна реформа е съдиите, прокурорите, депутатите и другите „държавни администратори“ да могат да носят наказателна отговорност за решенията, които вземат. Защото от тези решения зависят съдбите на цели групи хора, които понякога с десетилетия не могат да получат справедливост и са лишени от права.

Правосъдна реформа без човешки права?

Габриела Банкова иска не само да говори на хората, дошли да я видят, но и да ги слуша: „Ще чакам народа да дойде при мен, да обсъждаме, да обясня моите проблеми, да чуя проблемите на другите хора и заедно да започнем да предприемаме действия по това, което всички знаем – че тази съдебна система отдавна, от десетилетия се нуждае от тотална реформа.“

Дългогодишните борци за правосъдна реформа обаче не дават знак да са забелязали гладната стачка на жената пред Съдебната палата. Няма реакция нито от страна на партиите в състава на коалицията ПП–ДБ, която съществува в името на правосъдната реформа, нито от неправителствени организации и изявени активисти в областта на правосъдието. Нито от страна на юристите, които полагат усилия реформата да се осъществи.

Борците за правосъдна реформа поставят акцент върху необходимостта от институционални промени, например контрол върху дейността на главния прокурор и промяна на структурата на Висшия съдебен съвет. Човешките и гражданските права рядко са във фокуса им. Доколкото изобщо ги забелязват, то е при случаи като полицейско насилие, липса на достъп до информация или корупционно-криминални афери. Идеята някой например да предложи планираните изменения в Конституцията да включат отмяна на текста, че бракът е само между мъж и жена, граничи с фантастиката.

Само че правосъдните системи на демократичните държави се базират на основните права на личността – на човешко достойнство, личен и семеен живот и т.н. Те се потъпкват далеч не само по отношение на ЛГБТИ+ хората и представителите на други дискриминирани групи. Системното нарушаване на правата, както това става с дискриминираните групи, обаче провокира представителите на тези групи да забележат връзката между безправието и дефектното правосъдие.

Една транс жена гладува от десет дни, за да се състои важният обществен разговор за връзката между правосъдието и правата. Залогът е животът ѝ.

Бавното демократично проглеждане

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/bavnoto-demokratichno-proglezhdane/

Бавното демократично проглеждане

Две неотдавнашни събития демонстрираха ужасяващите размери на антиевропейската и антидемократичната пропаганда в България. И двете са свързани с партия „Възраждане“ и станаха на метри едно от друго.

Двете капки, които стигнаха до ръба на чашата

На 10 юни привърженици на партията на Костадин Костадинов провалиха прожекция на белгийския филм „Близо“ в кино „Одеон“ пред безучастния поглед на полицията. Причината? Филмът – носител на десетки международни награди, беше включен в програмата на филмовия фестивал на „София прайд“, поради което протестиращите срещу него го обявиха за „педофилски“.

Същия ден мъже с тениски на „Възраждане“ (може би част от протестиращите пред „Одеон“) тормозиха продавачка в магазинче за крафтбира на „Граф Игнатиев“, защото в него имало знамена на различни държави. Афектирана, на следващия ден собственичката на магазинчето сложила на витрината надпис, че в него не се обслужват привърженици на „Възраждане“. Отмъщението – на 12 юни магазинът осъмна с надпис Jude и шестоъгълна звезда на витрината. Така по времето на Хитлер са маркирани търговските обекти, притежавани от евреи. Режимът на Хитлер е отговорен за смъртта на над шест милиона евреи (освен това и на много хомосексуални, роми, хора с умствени и физически увреждания и всякакви, които не отговарят на идеала за „чиста арийска раса“).

Реакциите и прецедентите

Никоя парламентарно представена партия или коалиция не излезе с официален коментар по отношение на проявата на антисемитизъм в центъра на столицата. Впрочем антисемитизмът и неонацизмът в България масово не се разпознават като проблем. Пример за това са и мудните реакции на Асоциация „Българска книга“ и прокуратурата по отношение на присъствието на щанд на неонацисткото издателство „Еделвайс“ на Панаира на книгата. Нямаше реакции и когато Татяна Дончева от „Левицата“ си позволи да сее антисемитизъм в национален ефир.

ПП и ДБ осъдиха в съвместна декларация акцията пред „Одеон“, ала без да споменават, че тя е провокирана от хомофобия. Тази година обаче за първи път не само от Зеленото движение, а и от „Да, България“ се обявиха в подкрепа на „София прайд“. В декларацията на „Да, България“ правата на ЛГБТИ+ хората се определят като човешки права, а защитата им – като проява на патриотизъм. Групата на „Демократична България“ в Столичния общински съвет пък излезе с позиция в подкрепа на прайда, представена от актьора и общински съветник Веселин Калановски. На самия прайд присъстваха няколко политици от ДБ, както и евродепутатът от БСП Петър Витанов, несъгласен с хомофобската политика на Корнелия Нинова.

Сред прецедентите се нарежда и събитие, инициирано от частно лице. На 15 юни гражданка на име Кристина Пекова организира шествие в защита на ЕС и демокрацията под надслов „Фашизмът не е патриотизъм“. Целта на шествието е да се изрази несъгласие с позициите и действията на президента Румен Радев и „Възраждане“, които имат за цел да ограничат демокрацията, да отдалечат България от ЕС и НАТО, да насаждат омраза, лъжи и дезинформация и да всяват разделение. А конкретният повод е случката пред „Одеон“.

Кое е новото?

Съществената промяна е не толкова във факта, че в ДБ все повече узряват за идеята, че защитата на правата на ЛГБТИ+ хората е важна с оглед на евроатлантическата ориентация на България. Защото ако я карат със същото темпо, до пълното им узряване може да минат още доста години и парламенти, особено ако чакаме и ПП да последват примера им.

Действително важното е, че най-сетне евроатлантическата ориентация и противопоставянето на фашизма бяха поставени на една плоскост. До неотдавна връзката между тези две неща изобщо не беше очевидна. Дори напротив.

На ежегодните протести срещу неонацисткия „Луковмарш“ освен дежурната шепа либерали присъстват анархисти, леви активисти, хора, близки до БСП, и могат да се видят плакати против НАТО. Много от идентифициращите се като десни демократи пък идеализират политическия живот в България преди 1944 г., омаловажават изпращането на над 11 300 евреи от новоприсъединените територии на България на смърт и са готови да водят до безкрай спора „Имало ли е фашизъм в България?“. А той измества същността на проблема, защото в България фашизъм като тоталитарна система може и да е нямало, но страната ни е била съюзник на Хитлерова Германия и е въвела важни елементи от нацисткото законодателство в своето.

Източноевропейски особености и техните последствия

След Втората световна война Западна Европа успява да се изгради като общо и мирно пространство върху базисното съгласие, че фашизмът/нацизмът е нещо лошо, което не трябва да се допуска никога повече. На това се основава съвременната либерална демокрация. Страните от Източния блок пък възприемат фашизма като нещо, с което системите им вече са се преборили, и го слагат в един кюп с капитализма, т.е. с начина на живот в западните страни.

Ето защо след падането на желязната завеса бившите социалистически страни имат проблем с борбата срещу фашизма. Хората в тях са склонни или да идеализират времената отпреди създаването на Източния блок, или да смятат, че само социализмът се е борил с фашизма, защото това, което наричат капитализъм, според тях си е фашизъм.

Затова поставянето на евроатлантическата интеграция и противопоставянето на неонацистките тенденции на една плоскост е повод за надежда, че в България може и да е възможна истинска евроинтеграция, а не такава, която се ограничава само в свободното движение и усвояването на фондове.

Войната на Русия срещу Украйна показа докъде може да стигне една държава, необичаща либералната демокрация, но повече от 70 години „лежаща на лаврите си“, че има водеща роля в преборването на фашизма. Тази война руши самия фундамент на Европа, опитвайки се да я върне до точката табу, до „никога повече“. Защото след Втората световна война Старият континент не е преживял нищо, което да прилича повече на агресията на Хитлер от агресията на Путин.

Затова не е за учудване, че проруският Волен Сидеров пишеше антисемитски книги, а привържениците на „Възраждане“ рисуват шестолъчки по витрините.

Рано е да се каже дали последните реакции в защита на човешките права и демокрацията, провокирани от „Възраждане“ и президента Румен Радев, са инцидентни, или част от цялостна тенденция. Важно е обаче проевропейските партии да не забравят какво стои в основата на европейската идентичност.

Смислена правосъдна реформа може да има едва тогава, когато е налице консенсус, че ценността на човека стои в основата на правото. На който и да е човек, включително ЛГБТИ+ хората, евреите, ромите, македонците, онези, чиито мнения не ни харесват, престъпниците… И дори Гешев и Пеевски.