Tag Archives: население

Папуа Нова Гвинея спира достъпа до Фейсбук за месец

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/06/02/fb-7/

Правителството на Папуа Нова Гвинея  забранява Facebook за един месец, за да се справи с фалшивите профили и да проучи ефектите, които сайтът има върху населението.

Уникално: едновременно това е мярка – защото държавата ще филтрира – и експеримент – защото ще проучва. Остава да видим дали тази практика ще се разпространи и извън Папуа Нова Гвинея.

“Времето ще позволи да се събере информация за идентифициране на потребители, които се крият зад фалшиви профили, потребители, които качват порнографски изображения, потребители, които публикуват невярна и подвеждаща информация във Фейсбук, за да бъде филтрирано и премахнато това съдържание”.

The Guardian пише.

 

Австрия: трудни времена за обществените медии

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/23/orf-2/

Новото правителство на Австрия предприема стъпки за засилване на позициите си в медиите.

Обществената телевизия с най-голямата аудитория в Австрия – до 4 милиона зрители при население 8,7 милиона души – се финансира главно чрез данък, който правителството иска да отмени. Различни министри правят изявления, че не одобряват модела на  финансиране на  ORF. Заместник-канцлерът е най-директен, като нарича ORF  място, където лъжите стават новини. Понятия като фалшиви новини и lügenpresse (лъжепреса) се използват за критичните публикации  по подобие на употребата на термините от управляващите в САЩ.

Представители на ORF  оценяват атаките като част от опитите  на правителството да получи по-голямо политическо влияние чрез медийния сектор. В същото време медийният министър Блумел няколко пъти обявява публично, че правителството възнамерява да укрепи частните радио- и телевизионни медии.

По-широка картина на тревожните тенденции в Австрия – от www.indexoncensorship.org.

Епидемията от туберкулоза в Украйна и смъртта на едно дете

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/tb-ukraine/

Тръгнала е „сензационна“ новина по антивакс групите за временно спряна БЦЖ ваксина в Украйна. Ваксината е българска – на БулБио. Мярката е стандартна, временна и е взета след смъртен случай на новородено. Според лекарите е било здраво и са поставили БЦЖ ваксината, както е по календар. Отново според лекарите смъртта няма връзка с ваксината, но в съответствие с процедурата е спряна до изясняване на случая.

Разбира се, върти се заедно с фалшивата новина, че доц. Маркова от БАН била показала, че ваксината е потенциално опасна, което тя самата отрече да е казвала или да може да се направи като извод от изследването ѝ. Това и още подобни са препечатани вече в Actualno и още няколко сайта.

Интересен момент, който пропускат да споменат за Украйна е, че детската смъртност намалява почти толкова бързо колкото в България – докато при нас е намаляла с 58% за 20 години, при тях е с 55%. Случаите на туберкулоза при тях обаче са многократно повече от нас и се увеличават. При нас има намаление от 8% за 10 години. Към миналата година в България е имала 23 случая на 100 хиляди население, а Украйна – 91. В някои градове като Одеса те са над 110. Те също са в списъка на WHO с високорискови държави заради резистентни щамове на туберкулоза. Анализатори посочват, че проблемът с туберкулозата в Украйна може да създаде проблеми и за Европа. Системата им страда от същите проблеми, както и България, в последващото проследяване и грижа за болните, но в много по-голяма степен. Резултатът е, че смъртността заради туберкулоза при тях е 13 пъти по-голяма отколкото при нас – 0.83 спрямо 11 починали на всеки 100 хиляди население.

В този контекст имунизациите при тях са дори по-важни, отколкото при нас. Докато ние сме много по-близко до премахване на нуждата от масова имунизация и вече постепенно намаляваме реимунизациите, при тях тя още има важна роля в сваляне на заболеваемостта. Затова доверието в системата е толкова важна. Инциденти като този поставят това под въпрос. Причините може да са много и разследването тепърва трябва да посочи какво се е случило. Възможно е конкретната ваксина да е била замърсена. Това се е случвало и преди с БулБио, но винаги е било хващано още при доставките и никога такива не са достигали до лекарите. Тогава трябва да има проверки и последствия за компанията. Възможно е да не е съхранявана правилно, каквито проблеми имаше и в България. Лекарите обаче отричат. Не на последно място, както се посочва в самото съобщение на украинските власти, най-вероятно няма нищо общо с ваксината и става въпрос за състояние пропуснато от лекарите при раждането.

Независимо обаче какво е заключението на разследването, то няма да бъде тиражирано както тази новина в следващите седмици. Просто не е толкова сензационно и спекулативно. Твърдения неприсъстващи в съобщението на украинските власти и сега се вкарват от Actualno, за да направят историята по-пикантна. Тези ще бъдат допълвани и украсявани, както обикновено, докато след месец не видим да се споделя нещо почти незвъзано с оригиналното събитие. Точно както се случи с доц. Маркова от БАН и статията в сп. Осем.

Интересното сега е дали родната агенция по лекарствата ще се задейства да направи проверка на БулБио или ще чака случая да нашуми в медиите или Украйна да поиска такава. Министерството на здравеопазването все още далеч от ваксина, която да има същото ниво на ефективност, както останалите ваксини от календара. Инвестиции в такава се правят отдавна, включително от държавите в западна Европа, където все още десетки хиляди се разболяват всяка година.

Критика към анализа на ЦИК за електронното гласуване

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3055

Вчера се състоя кръгла маса за дистанционното електронно гласуване, организирана от обществения съвет на ЦИК. Поводът – анализът, който ЦИК изпрати до парламента. Анализът беше разтълкуван като желание от страна на ЦИК да отложи електронното гласуване. Председателят на ЦИК, г-жа Алексиева, се разграничи от такива тълкувания, като каза, че ЦИК просто иска да бъдат синхронизирани срокове в различни закони.

В същото време, заданието за системата за електронно дистанционно гласуване ще бъде публикувано за обществено обсъждане съвсем скоро от Държавна агенция „Електронно управление“.

Причината, поради която смятам за нужно да пиша отново по тази тема е както самия анализ на ЦИК, така и продължаващото сеене на страх от проф. Михаил Константинов относно информационната сигурност. Да започнем от твърденията на проф. Константинов.

Чиповете в картите (на естонците) са пробити и това компрометира гласуването

Да, имаше много неприятен бъг в един модел чипове на Infineon, който на практика позволява да се постави електронен подпис (което включва подаване на глас) от ваше име без вие да разберете. Няколко детайла, обаче:

  • Различни статии споменават различни оценки за цената на атаката (варират около 20 хиляди евро), но дори след сериозни оптимизации тя е над няколко хиляди евро. На карта. Това го прави скъпо удоволствие, но все пак възможно
  • Ако се използва двуфакторна автентикация (напр. предварително регистриран телефонен номер), атаката става още по-непрактична за извършване в мащаб, защото освен разбиването на ключа, трябва достъп до телефона
  • Изборният кодекс предвижда правила за спиране на електронното гласуване при узнаване на сериозен проблем със сигурността. Тъй като то е дни преди изборния ден, избирателите просто биват помолени да отидат до секция.

Т.е. практичните измерения на такава атака са далеч от „вотът е тотално компрометиран“. Да, би създало риск за доверието в системата, което е основно за изборния процес, но ако повтаряме, че всичко е пробито, правим това недоверие самоизпълняващо се пророчество. А Естония вече е решила проблема с картите.

„Франция прекрати електронното гласуване“

След изтеклите мейли на Макрон и общата обстановка с предполагаемото руско влияние върху изборния процес, Франция временно отменя електронното си гласуване за миналите избори. Това НЕ значи, че ги е прекратила. Макрон изрично заявява, че за изборите през 2022-ра ще има електронно гласуване отново.

Трябва да отбележим, че няма 100% сигурна система – нито електронна, нито хартиена. Това ни казва и анализа на киберсигурността на електронното гласуване в европейския журнал по киберсигурност. Но същият анализ казва, че ако се вземат технологични и организационни мерки, рисковете могат да бъдат минимизирани и преодолени.

Но да преминем към анализа на ЦИК. Там има доста точки, които са или силно дискусионни, или неаргументирани или необосновани. Не казвам, че това е нарочно или злонамерено. Можем да го разгледаме донякъде като консервативно – а институция като ЦИК трябва да е консервативна. Приемам като своя грешка, че не съм се включил по-рано в експертните дискусии и ще опитам да изпратя критиката си до членовете на ЦИК, така че да се намери най-доброто решение.

Ето някои откъси от доклада:

В същото време дистанционното електронно гласуване, макар и удобно за потребителя (user friendly), изисква специфични компютърни умения. За разлика от останалите електронни услуги, при електронното гласуване има допълнителни стъпки, свързани с гарантиране на сигурността

Не смятам, че изисква компютърни умения различни от тези за използване на електронни услуги или на интернет банкиране. Вкарваш карта, пишеш ПИН, въвеждаш код, получен на телефона си. Най-стандартен процес.

Независимо от възможността да се гласува многократно дистанционно, рискът от контролиран вот при дистанционното електронно гласуване е по-голям, отколкото например при гласуването с хартиени бюлетини

Предвид, че добрите практики предвиждат възможност да отидеш да гласуваш на хартия след като си гласувал електронно, то контролираният вот чрез електронно гласуване не се различава особено от този при хартиеното. И той се базира на страх и зависимост, а не не технологии и процеси. Хората гласуват за когото им кажат дори в тъмната стаичка, защото после тези неща се броят.

Тук трябва да отбележим, че в сегашните текстове на кодекса липсва възможност за гласуване на хартия след електронно. В работната група по Изборния кодекс парламента имаше такива разписани текстове и уточнен процес, но те не бяха включени, тъй като сегашните разпоредби се отнасят само за експериментите до 2019-та. Т.е. няма причина да бъде включена тази опция. Но при въвеждането на преходните текстове в тялото на закона, такава процедура трябва да бъде добавена.

Въведените с ИК алтернативни възможности за избирателя да гласува с хартиени бюлетини, да гласува машинно и да гласува дистанционно, които съществуват паралелно, ще оскъпят организирането и произвеждането на избори, както и ще доведат до чувствително забавяне на процесите по отчитане на резултатите.

За машинното съм съгласен, че оскъпява процеса. Дистанционното електронното обаче е различен случай. Освен, че вече има осигурено финансиране (1.5 милиона лева) по оперативна програма „Добро управление“ за изграждане и внедряване на системата, самото провеждане на изборите с възможност за електронно гласуване няма причина да оскъпи процеса значително. Към становището липсват разчети за това оскъпяване (а бюджетът на ЦИК не е променен спрямо този за миналата година макар че се очаква да провеждат експериментни), така че не бих се съгласил с този извод.

С оглед изложеното по т. 4 към настоящия момент от възможните начини на идентификация единственият донякъде надежден начин е идентификация с квалифициран електронен подпис, издаден не по описания по т. 4. ред, която за целите на дистанционното електронно гласуване не е предвидена в Изборния кодекс

Това беше ключова дискусионна тема на кръглата маса вчера. Според прочита на ЦИК единствено Законът за електронната идентификация е приложим. Според моя (а и не само моя) прочит, като участвал в работната група по писането на тези текстове, идеята не е била ограничаваща. В кодекса се споменава Регламент (ЕС) 910/2014, който позволява трансгранична електронна идентификация. Т.е. българи в рамките на ЕС, които имат издадени електронни идентификатори от други държави-членки, чрез инфраструктурата по регламента ще могат да се идентифицират (ако нивото на осигуреност на носителя е „високо“) – например българи в Австрия, имащи австрийска електронна идентификация. Според мен идентификацията може да бъде извършена и чрез квалифициран електронен подпис, макар и не директно, а чрез извличане на ЕГН (и подписването му) от сертификата. Този метод е допустим и според наредба към Закона за електронното управление. ЦИК изглежда не са съгласни, та трябва допълнително да се разгледат конкретните текстове.

С квалифициран електронен подпис, обаче, разполагат сравнително малко на брой граждани

Тук това „обаче“ подсказва за една несигурност в предходното становище. „Обаче“ значи, че в предното изречение е казано, че квалифицираният електронен подпис е допустим, „обаче“, има сравнително малко хора, които имат такъв. Така или иначе липсва точна бройка и не е ясно дали тази оценка е била „на око“ или реално са попитали Комисията за регулиране на съобщенията за тази информация. Аз бих попитал КРС, но по интуиция бройката на подписите би трябвало да е поне 40-50 хиляди. Напълно достатъчно за провеждане както на експерименти, така и на първите няколко избора. Убеден съм, също така, че доставчиците на електронни подписи биха издавали безплатни такива с ограничен срок на действие. Гласуването с КЕП наистина не следва да бъде универсално решение, но за спазване на сроковете в кодекса (т.е. европейски избори 2019) е напълно достатъчно.

Реализацията на проект „Изграждане и внедряване на система за дистанционно електронно гласуване“ [..] проект „Развитие на пилотната система за електронна идентификация и внедряване в продуктивен режим“ [..] и проект “Реализиране на ЦАИС „Гражданска регистрация“ и ЦАИС „Адресен регистър“ [..] трябва да се разглеждат в съвкупност и дейностите по тях да се синхронизират, защото са взаимно свързани. Ако се разглеждат и се развиват поотделно, няма да се получи единна, работеща система. Ето защо в дейност 2 на проекта с бенефициент ДАЕУ и партньор ЦИК е заложено, че системата за дистанционно електронно гласуване трябва да е синхронизирана с националната система за електронна идентификация и Национална база данни „Население“, съответно с ЦАИС „Гражданска регистрация“

Това би било идеалният вариант – двата регистъра и системата за електронна идентификация да са готови и тогава да правим електронно гласуване. Такава и беше концепцията, когато писахме пътната карта за е-управление. За съжаление проектите се забавиха доста. Но проектът за дистанционно електронно гласуване не зависи строго от изброените проекти. Настоящата система на ГРАО (Национална база данни население) и националния класификатор на адресите могат да свършат необходимата за целите на гласуването работа. А проектът за елекетронна автентикация в ДАЕУ предоставя същите интерфейси, които бъдещият „център за електронна идентификация“ ще предоставя, т.е. интеграцията с него на практика значи, че няма нужда да се чака проекта на МВР. Това са много оперативни детайли, но са важни за да придобием пълна представа.

Системата за дистанционно електронно гласуване на Естония е сертифицирана от частна международна компания – KPMG. Тъй като произвеждането на избори като база на демокрацията е и елемент на националната сигурност ЦИК счита, че въвеждането на повсеместно дистанционно електронно гласуване не би било надеждно при липса на държавен орган или организация, която да гарантира сигурността на системата в съответствие с изискванията на закона

Би било добре държавен орган (напр. ДАНС) да провери системата, но това далеч не трябва да е единственият одит и дори не трябва да е водещия. Важно е да отбележим, че почти всички държавни органи с потенциал за такъв одит са в рамките на изпълнителната власт, т.е. наличен е конфликт на интереси – изпълнителната власт сертифицира система за провеждане на избори. В този смисъл, държавен одитиращ орган не е задължителният компонент – задължителен е външният одитор.

В последната точка от анализа си ЦИК предават на практика думите на проф. Константинов, които адресирах по-горе.

Тези критики реално променят анализа и поради това ще опитам да ги сведа до знанието на ЦИК максимално бързо. Съветът ми би бил да се публикува допълнение към анализа с някои уточнения и разглеждане на различни хипотези, така че Народното събрание да не се окаже (или да не се оправдае, че е) подведено.

Промени и прецизирания на Изборния кодекс ще трябват така или иначе, особено след проведените експертименти. Но може вместо да искаме отлагане, да разпишем едни конкретни стъпки по въвеждането – например „първите с КЕП (и двуфакторна автентикация), след това включваме електронната идентификация, като стане, след това интегрираме новото ГРАО“. Софтуерът не е нещо, което се прави веднъж и се забравя – той се развива постоянно. Такава поетапност и плавност ще позволи да избегнем рисковете и най-важното – да повишим доверието в системата (а то в момента, за съжаление, е доста ниско).

Британският орган по конкуренцията: сделката Fox – Sky не е в обществен интерес поради риск за медийния плурализъм

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/01/24/murdoch-3/

Когато беше предложено на правителството на ГЕРБ  да въведе оценка на плурализма при допускане на медийните концентрации, първата страница на Труд беше заета от заглавието Държавни юзди за медиите слага кабинетът. И идеята отпадна от програмата.

Вероятно в медиите на Мърдок и другите засегнати издатели и собственици  също е имало кампания срещу контрола за плурализъм – но той е въведен и действа. Според  прессъобщение от 23 януари 2018  конкурентният орган (CMA) в Обединеното кралство е взел решение, според което  поемането на пълния контрол  над Sky от Fox не е в обществен интерес  поради съображения, свързани с медийния плурализъм.  Още информация от сайта на правителството на Обединеното кралство:

Плурализъм

Плурализмът на медиите е централен въпрос за демократичния процес в Обединеното кралство и като такъв е  защитен от закона. CMA  установява, че ако сделката приключи, както е предложено, тя няма да е в обществен  интерес.  Murdoch Family Trust (MFT), който контролира Fox и News Corporation (News Corp), засилвайки контрола си над Sky, би имал твърде голям контрол над доставчиците на новини във Великобритания във всички медийни платформи (телевизия, радио, онлайн и вестници) и следователно твърде голямо влияние върху общественото мнение и политическия дневен ред. Новините на MFT се гледат, четат или слушат от близо една трета от населението на Обединеното кралство и имат  дял от потреблението, който е значително по-голям  от всички останали доставчици на новини, с изключение на BBC и ITN.

Поради контрола си върху News Corp, фамилията Мърдок вече има значително влияние върху общественото мнение и  поемането на пълния контрол  над Sky от Fox ще го укрепи още повече. Въпреки съществуването  и на други медийни услуги, предоставящи новини в Обединеното кралство, CMA временно е установила, че те няма да бъдат достатъчни, за да неутрализират увеличеното влияние на MFT, ако се даде ход на сделката.

Стандарти за електронни медии

В разследването на CMA са разгледани и редица доказателства, за да се разбере дали Fox, Sky и MFT имат истински ангажимент към стандартите на електронните медии в Обединеното кралство. В това отношение се констатира, че Fox, който ще упражнява пълен контрол над Sky, не е вероятно да действа срещу обществения интерес. Като цяло Fox има истински ангажимент към стандартите   в Обединеното кралство. Тук е утвърден доставчик, притежаващ лицензии  повече от 20 години. CMA взе под внимание политиките и процедурите, които Fox  има, за да гарантира, че стандартите   са изпълнени.

Наистина преди 2012 г. имаше сериозни недостатъци в контролирания от МФТ вестник News of the world, който  спазваше закона и медийните стандарти. Но News Corp впоследствие е въвела процеси и процедури за справяне с проблема. CMA  е установила, че оттогава насам  няма опасения за стандартите в пресата на MFT.

Разследването разгледа неотдавнашните твърдения за сексуален тормоз срещу служители на Fox News в САЩ. Макар да са сериозни, CMA смята, че те не са пряко свързани с постигането на стандартите за радио- и телевизионно разпространение в ОК и не поставят под съмнение ангажимента на Fox или MFT към стандартите  за електронни медии в Обединеното кралство.

Ан Ламбер, ръководеща групата за независими разследвания, заявява:

Плурализмът на медиите е централен въпрос за нашия демократичен процес. Много е важно никоя група или индивид да няма твърде голям контрол над нашите медии или прекалено голяма власт, за да може да повлияе на политическата програма.

Ако сливането Fox / Sky продължи съгласно предложението, то ще бъде в противоречие с обществения интерес. Това би довело до факта, че фамилията  Мърдок ще има твърде голям контрол върху доставчиците на новини в Обединеното кралство и твърде голямо влияние върху общественото мнение и политическия дневен ред.

Следващи стъпки

CMA изложи редица потенциални възможности за справяне с тези проблеми, посочени в обявлението за обществени средства за защита.Органът предложи евентуални средства за защита, като взе предвид и обявяването от компанията Fox на 14 декември 2017 г., че е договорила продажбата на някои активи, включително интересите им в Sky, на The Walt Disney Company. Докладът на CMA ще бъде финализиран и предоставен на министъра по въпросите на цифровите технологии, културата, медиите и спорта до 1 май 2018 г.  Той  ще вземе окончателното решение за предложената сделка.

В момента тече триседмичен период на консултации по  констатациите на СМА.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/catalonia-textbooks/

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Тази статия бе написана за Дневник и публикувана там на 8 ноември 2017 под заглавие „Желанието за независимост на Каталуня не идва от учебниците“. Не съм търсил и получавал хонорар за този текст – написах го по свое желание и настоях да бъде публикуван заради предходен материал, към който имах сериозни критики и за който става дума в текста. Препубликувам го и тук, в блога си, за да остане за личния ми архив.

Не съм изоставил темата Каталуния – макар да съзнавам напълно, че това се превръща в моя лична и самотна битка. Напоследък не смогвам с всичко, което е важно за мен, а и ситуацията в собствената ни превзета държава не е по-различна от театралната демокрация в кралство Испания. Тъжно е, че Каталуния извади на яве симптом на много тежка болест, свързана с егоизма на европейците и липсата на обикновена човешка солидарност в Европа. Симптом, който не предвещава нищо добро за бъдещето ни. Но ще го осъзнаем късно.

Важността да се направи езика един и същ винаги е била признавана за нещо велико и е признак на доминация или превъзходство на принцове или нации… но тъй като всяка нация чувства собствения си език като дар от Природата, това прави трудно завладяването им и ще ви е нужно известно време да го направите, особено когато хората, както в случая – каталунците, са упорити, арогантни и влюбени в своята страна, затова е добре внимателно да се помисли и да се дават скрити инструкции и съвети, така че целта да се постигне незабелязано…

Хосе Родриго Вилялпандо, старши служител в Съвета на Кастилия, 1716 г., извадка от “Тайни инструкции” до магистратите в Каталуния

В наш интерес е да “испанизираме” каталунските деца.

Хосе Игнасио Верт, испански министър на образованието, 2012 г.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/6.jpg)
Дори по математика се учи за Испания

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/5.jpg)

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/2.jpg)
Каталуния е една от автономните области на Испания
![](https://yovko.net/content/images/2017/12/1.jpg)
Дон Кихот
![](https://yovko.net/content/images/2017/12/0.jpg)
Сервантес и Дон Кихот

“Нивото на университетското образование е високо, студентите имат много богат избор от дисциплини и относително малък брой „задължителни“ лекции. В университета всички предмети се преподават най-малко на два езика (каталунски и испански). Много често има възможност и за обучение на английски.” Това ми казва мой приятел, който от три години живее в едно от по-малките градчета на север от Барселона и завършва докторантура.

Поводът да говорим по темата е статия, публикувана в Дневник и озаглавена Испания отсъства, монархията е зло, Европа се проваля – какво пише в каталунските учебници, която преразказва прочита на испанската медия ABC на едно изследване. Самото изследване е валидно и съдържа анализ на учебен материал за V и VI клас, заедно със забележки и препоръки, но преразказът на ABC е далеч от обективен и преднамерено внушава напълно недостоверни неща: като например, че в каталунските училища всичко се учи на каталунски, учебният материал е манипулиран и манипулативен, испаноговорящите деца са в неравностойно положение, учениците дори не знаели кой е Дон Кихот и биват облъчвани с антиевропейски послания.

За жалост, това е част от активна кампания, обслужваща пряко тезата на испанското централно правителство на Народната партия, че каталунското движение за независимост е подхранвано от манипулирани исторически факти и систематично промиване на съзнания. В конфликта между Барселона и Мадрид медиите играят активна, но невинаги достатъчно чистоплътна роля.

Затова помолих няколко събеседници, които имат преки наблюдения върху образователната система в Каталуния, да споделят своята гледна точка.

Валентина е българка, която живее от 17 години в каталунската област Тарагона. Майка е на две деца (на 9 и 11 години), нейни са снимките от учебниците за IV, V и VI клас от обикновено държавно училище, които илюстрират тази статия.

Румен също е българин и е баща на две деца. Живее от две години и половина с цялото си семейство много близо до Барселона, а по-големият му син учи в частно международно училище.

Роса е каталунка, живее вече 48 години в град от област Барселона. Има две деца (на 8 и на 11 години) и е преподавател в системата на държавното образование на Каталуния. Комуникацията ни с Роса е на испански.

Споделям им, че в България се прокрадва тезата, че каталунският стремеж за независимост е подклаждан от манипулации в образователната система и моля за техните гледни точки.

“Мисля, че статията е едностранчива, защото учениците имат по два комплекта учебници (испански и каталунски), като първите се спускат от Мадрид. Освен това има сериозен контрол от централното правителство.”, споделя Румен.

“Тази информация е невярна и не отговаря на действителността.”, още по-категорична е Роса. “Учебниците не индоктринират. Те обясняват съвременната история с исторически факти, съвсем коректно и без да вменяват какви намерения е имала една или друга страна. Учителите също не индоктринират, най-малкото нямат никакво време за това. Всяко ново правителство променя образователния закон и учебните програми дори без съобразяване с децата със специални нужди, например. Има паралелки с повече от 30 деца (в тази на дъщеря ми са 31), но ако дете зададе въпрос на испански, ще му бъде отговорено на испански, дори и в час по каталунски.”

А Валентина допълва, че проблемът е всъщност обратен и “борбата винаги е била и е на основата да се запази езикът, културата и традициите. „Залитането“ на Каталуния към независимост няма нищо общо с това, което се изучава в училищата, по-скоро с политиката на испанските власти, която подтиска всякаква възможност за развитие и подобряване условията на живот в Каталуния.”

Питам Румен как се обучават децата в частно международно училище и на колко езика се преподава и общува. “Там основно ги обучават на английски език, но все пак имат минимум 30% от учебния материал на испански и каталунски, предимно по география, история и социални науки. Предметите се преподават на три основни езика и един чужд, приблизително 60% английски, 20% испански, 10% каталунски и 10% френски (чуждия език). Единственият сериозен недостатък, който съм забелязал в образователната им система, е много ниското ниво на владеене (когато въобще го има) на английски сред местното население и най-вече младежите под 25 г. Живял съм в три европейски държави освен в България и мога да кажа с чисто сърце, че Испания е най-назад във владеенето на чужди езици.”

В едно свое есе Пере Маянс Балселс, който е професор по каталунски език и литература, разказва как още през 1979 г. Каталунският автономен статут (регионалния основен закон) установява каталунския език като официален (поделяйки, разбира се, този статус с испанския), а Законът за езиково нормиране в Каталуния от 1983 г, има за цел да изравни положението на каталунския език, който дотогава на всички нива е бил поставен неоспоримо по-ниско от испанския. С този закон каталунският език става главният език, използван в основното и средното образование. “Той също признаваше правото на децата да получават начално образование на своя първи език, дали каталунски или испански, и изискваше двата езика да бъдат преподавани на всички нива на неуниверситетското образование, държеше заедно учениците с различен езиков произход и осигуряваше на всички деца в Каталуния на училищна възраст, независимо какъв език са ползвали при започване на училище, в края на своето основно обучение да могат да си служат и с каталунския, и с испанския език правилно и свободно.”, пише проф. Балселс. “Общо диагностично оценяване от 2010 г., публикувано от испанското министерство на образованието, показва, че езиковата компетенция на каталунските ученици по испански език е еднаква със средната за испанската държава, и в действителност е по-голяма от тази в някои едноезични общности като Канарските острови, Екстремадура или Андалусия, или тази в двуезични общности, където испанският има много по-силно присъствие като език на преподаване (като в Балеарските острови, Галисия и област Валенсия).”

Между другото, каталунският езиков модел е признат за добра практика в областта на преподаването в многоезични общности и отличен от групата на високо равнище по въпросите на многоезичието, създадена от Европейската комисия през 2005 г.

Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. “Реалният проблем тук в Каталуния не е дали се изучава испански език и дали децата могат да общуват на него свободно.”, уточнява Валентина. “Реалният проблем е, че децата се връщат вкъщи с речник, пълен с испанизирани думи (espanyolismes) по вина на самите учители, които нямат добър каталунски, и, разбира се, на съученици, с които не могат да говорят на каталунски, защото те не искат да го говорят. Свидетели сме на това всеки ден от много време насам. Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. Истината е, че малко хора говорят правилен каталунски, използват се много испански фрази и се забравят традиционните каталунски фрази и изрази. Нужно е учителите да имат по високо ниво за да се даде по-добра основа за бъдещото образование. Определено е много странно, когато получиш съобщение от преподавател в бележника на детето ти с правописни грешки, видни дори за мен, която съм българка с ниво С по каталунски.”

Съгласно данни на официалната анкета за употреба на езиците EULP (Enquesta d’usos lingüístics de la població), проведена през 2013 г., 94,3% от жителите над 14-годишна възраст заявяват, че разбират каталунски, 80,4% го говорят, 82,4% могат да четат и 60,4% могат да пишат на него. Но трябва да се има предвид, че Каталуния е общност на имигранти и едва малко повече от половината от анкетираните са родени в Каталуния, а около четвърт от тях на друго място в Испания – главно в региони, в които се говори кастилски, 18% са от чужбина.

Ф. Чавие Вила (доцент в Барселонския университет по каталунска филология и доктор по лингвистика от Vrije Universiteit в Брюксел) пише: “През 2010 г. Конституционният съд постанови, че кастилският език ще е задължителен в Каталуния, но не и самият каталунски. И на базата на това решение, две години по-късно испанският министър на образованието подпали Каталуния, когато се похвали, че неговата цел е да се “испанизират” (españolizar) каталунските ученици. Той представи законопроект, който не само посегна на каталунската юрисдикция, но позволи каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на кастилски – позиция, която беше възприета като колониална и напълно неприемлива от повечето каталунци.”

Жузеп Мария Ганиет, компютърен инженер от Барселонския автономен университет, специализирал Изкуствен интелект, твърди, че “испанската държава, съзнавайки силното чувство за идентичност, което езикът поражда у хората, винаги е гледала на некастилските езици и култури като на историческа аномалия, вместо да ги приеме като общо културно наследство, което следва да бъде запазено и защитено.”

В заключение питам събеседниците си, дали считат, че учебниците провокират анти-европейски нагласи сред учениците или внушават, че Европа е провален проект?

Валентина споделя: “Определено не вярвам в това, тук хората са с точно противното мнение. Макар че след последните събития и позицията си относно 1 октомври, смятам, че ЕС загуби много почитатели, както и част от желанието за членство на Република Каталуния в ЕС.”

Румен допълва: “Според мен каталунците са абсолютно проевропейски настроени и това е една от причините сепаратизмът да не е толкова разпространен, защото ЕС е по-важен за каталунците от независимостта им. Твърдя това въз основа на многобройни разговори и с про-, и с антинастроените към отцепването. Историята на Испания, както и на България, има много гледни точки, така че дали е преподавана манипулативно е страшно трудно да се установи обективно, вероятно има такива елементи, но не вярвам спорните моменти да са много.”

Роса обобщава: “Убедена съм, че образованието в Каталуния защитава демокрацията, свободата и мира, и разказва за Европа на многообразието и плурализма и в никакъв случай за Европа като за провален проект.” Питам я накрая и за гледната ѝ точка за политическата криза между централното и автономното правителство и тя споделя: “Каталунското правителство действа съгласно демократичния мандат, който получи след изборите през септември 2015 г. и действията им бяха отговорни. Има неща, които бих искала да бяха направили по-добре, но и Мадрид не остана по-назад, особено провокирайки ситуации, които можеха да бъдат избегнати. Аз твърдо вярвам, че независимостта ще се случи. Ще отнеме повече или по-малко усилия, но ще се случи. Когато едно гражданско общество с постоянство и мир направи крачка към по-добро общество за себе си и децата си… няма връщане назад. Достатъчно е да си спомним, че всичките многолюдни демонстрации бяха като празненства, по лицата на хората грееха усмивки, завладяни от мечтата за по-добър проект. Това не може да бъде спряно. Гневът и конфронтацията, или отрицанието в името на самото отрицание, не могат да спрат това.”

В този материал са използвани извадки от есета, включени в книгата “Какво става с Каталуния?”, преведена и издадена на български език от Сдружение “Диалози” като свободна за разпространение електронна книга. Снимките са от учебници за IV, V и VI клас и опровергават твърденията, че всички учебни материали са само на каталунски език, избягват споменаването на Испания и Европейския съюз, а децата не учат кой е Сервантес и Дон Кихот. Направени са от Валентина Григорова. Благодаря за съдействието на Юлияна Кръстева при подготвянето на този материал.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/catalonia-textbooks/

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Тази статия бе написана за Дневник и публикувана там на 8 ноември 2017 под заглавие „Желанието за независимост на Каталуня не идва от учебниците“. Не съм търсил и получавал хонорар за този текст – написах го по свое желание и настоях да бъде публикуван заради предходен материал, към който имах сериозни критики и за който става дума в текста. Препубликувам го и тук, в блога си, за да остане за личния ми архив.

Не съм изоставил темата Каталуния – макар да съзнавам напълно, че това се превръща в моя лична и самотна битка. Напоследък не смогвам с всичко, което е важно за мен, а и ситуацията в собствената ни превзета държава не е по-различна от театралната демокрация в кралство Испания. Тъжно е, че Каталуния извади на яве симптом на много тежка болест, свързана с егоизма на европейците и липсата на обикновена човешка солидарност в Европа. Симптом, който не предвещава нищо добро за бъдещето ни. Но ще го осъзнаем късно.

Важността да се направи езика един и същ винаги е била признавана за нещо велико и е признак на доминация или превъзходство на принцове или нации… но тъй като всяка нация чувства собствения си език като дар от Природата, това прави трудно завладяването им и ще ви е нужно известно време да го направите, особено когато хората, както в случая – каталунците, са упорити, арогантни и влюбени в своята страна, затова е добре внимателно да се помисли и да се дават скрити инструкции и съвети, така че целта да се постигне незабелязано…

Хосе Родриго Вилялпандо, старши служител в Съвета на Кастилия, 1716 г., извадка от “Тайни инструкции” до магистратите в Каталуния

В наш интерес е да “испанизираме” каталунските деца.

Хосе Игнасио Верт, испански министър на образованието, 2012 г.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/6.jpg)
Дори по математика се учи за Испания

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/5.jpg)

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

![](https://yovko.net/content/images/2017/12/2.jpg)
Каталуния е една от автономните области на Испания
![](https://yovko.net/content/images/2017/12/1.jpg)
Дон Кихот
![](https://yovko.net/content/images/2017/12/0.jpg)
Сервантес и Дон Кихот

“Нивото на университетското образование е високо, студентите имат много богат избор от дисциплини и относително малък брой „задължителни“ лекции. В университета всички предмети се преподават най-малко на два езика (каталунски и испански). Много често има възможност и за обучение на английски.” Това ми казва мой приятел, който от три години живее в едно от по-малките градчета на север от Барселона и завършва докторантура.

Поводът да говорим по темата е статия, публикувана в Дневник и озаглавена Испания отсъства, монархията е зло, Европа се проваля – какво пише в каталунските учебници, която преразказва прочита на испанската медия ABC на едно изследване. Самото изследване е валидно и съдържа анализ на учебен материал за V и VI клас, заедно със забележки и препоръки, но преразказът на ABC е далеч от обективен и преднамерено внушава напълно недостоверни неща: като например, че в каталунските училища всичко се учи на каталунски, учебният материал е манипулиран и манипулативен, испаноговорящите деца са в неравностойно положение, учениците дори не знаели кой е Дон Кихот и биват облъчвани с антиевропейски послания.

За жалост, това е част от активна кампания, обслужваща пряко тезата на испанското централно правителство на Народната партия, че каталунското движение за независимост е подхранвано от манипулирани исторически факти и систематично промиване на съзнания. В конфликта между Барселона и Мадрид медиите играят активна, но невинаги достатъчно чистоплътна роля.

Затова помолих няколко събеседници, които имат преки наблюдения върху образователната система в Каталуния, да споделят своята гледна точка.

Валентина е българка, която живее от 17 години в каталунската област Тарагона. Майка е на две деца (на 9 и 11 години), нейни са снимките от учебниците за IV, V и VI клас от обикновено държавно училище, които илюстрират тази статия.

Румен също е българин и е баща на две деца. Живее от две години и половина с цялото си семейство много близо до Барселона, а по-големият му син учи в частно международно училище.

Роса е каталунка, живее вече 48 години в град от област Барселона. Има две деца (на 8 и на 11 години) и е преподавател в системата на държавното образование на Каталуния. Комуникацията ни с Роса е на испански.

Споделям им, че в България се прокрадва тезата, че каталунският стремеж за независимост е подклаждан от манипулации в образователната система и моля за техните гледни точки.

“Мисля, че статията е едностранчива, защото учениците имат по два комплекта учебници (испански и каталунски), като първите се спускат от Мадрид. Освен това има сериозен контрол от централното правителство.”, споделя Румен.

“Тази информация е невярна и не отговаря на действителността.”, още по-категорична е Роса. “Учебниците не индоктринират. Те обясняват съвременната история с исторически факти, съвсем коректно и без да вменяват какви намерения е имала една или друга страна. Учителите също не индоктринират, най-малкото нямат никакво време за това. Всяко ново правителство променя образователния закон и учебните програми дори без съобразяване с децата със специални нужди, например. Има паралелки с повече от 30 деца (в тази на дъщеря ми са 31), но ако дете зададе въпрос на испански, ще му бъде отговорено на испански, дори и в час по каталунски.”

А Валентина допълва, че проблемът е всъщност обратен и “борбата винаги е била и е на основата да се запази езикът, културата и традициите. „Залитането“ на Каталуния към независимост няма нищо общо с това, което се изучава в училищата, по-скоро с политиката на испанските власти, която подтиска всякаква възможност за развитие и подобряване условията на живот в Каталуния.”

Питам Румен как се обучават децата в частно международно училище и на колко езика се преподава и общува. “Там основно ги обучават на английски език, но все пак имат минимум 30% от учебния материал на испански и каталунски, предимно по география, история и социални науки. Предметите се преподават на три основни езика и един чужд, приблизително 60% английски, 20% испански, 10% каталунски и 10% френски (чуждия език). Единственият сериозен недостатък, който съм забелязал в образователната им система, е много ниското ниво на владеене (когато въобще го има) на английски сред местното население и най-вече младежите под 25 г. Живял съм в три европейски държави освен в България и мога да кажа с чисто сърце, че Испания е най-назад във владеенето на чужди езици.”

В едно свое есе Пере Маянс Балселс, който е професор по каталунски език и литература, разказва как още през 1979 г. Каталунският автономен статут (регионалния основен закон) установява каталунския език като официален (поделяйки, разбира се, този статус с испанския), а Законът за езиково нормиране в Каталуния от 1983 г, има за цел да изравни положението на каталунския език, който дотогава на всички нива е бил поставен неоспоримо по-ниско от испанския. С този закон каталунският език става главният език, използван в основното и средното образование. “Той също признаваше правото на децата да получават начално образование на своя първи език, дали каталунски или испански, и изискваше двата езика да бъдат преподавани на всички нива на неуниверситетското образование, държеше заедно учениците с различен езиков произход и осигуряваше на всички деца в Каталуния на училищна възраст, независимо какъв език са ползвали при започване на училище, в края на своето основно обучение да могат да си служат и с каталунския, и с испанския език правилно и свободно.”, пише проф. Балселс. “Общо диагностично оценяване от 2010 г., публикувано от испанското министерство на образованието, показва, че езиковата компетенция на каталунските ученици по испански език е еднаква със средната за испанската държава, и в действителност е по-голяма от тази в някои едноезични общности като Канарските острови, Екстремадура или Андалусия, или тази в двуезични общности, където испанският има много по-силно присъствие като език на преподаване (като в Балеарските острови, Галисия и област Валенсия).”

Между другото, каталунският езиков модел е признат за добра практика в областта на преподаването в многоезични общности и отличен от групата на високо равнище по въпросите на многоезичието, създадена от Европейската комисия през 2005 г.

Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. “Реалният проблем тук в Каталуния не е дали се изучава испански език и дали децата могат да общуват на него свободно.”, уточнява Валентина. “Реалният проблем е, че децата се връщат вкъщи с речник, пълен с испанизирани думи (espanyolismes) по вина на самите учители, които нямат добър каталунски, и, разбира се, на съученици, с които не могат да говорят на каталунски, защото те не искат да го говорят. Свидетели сме на това всеки ден от много време насам. Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. Истината е, че малко хора говорят правилен каталунски, използват се много испански фрази и се забравят традиционните каталунски фрази и изрази. Нужно е учителите да имат по високо ниво за да се даде по-добра основа за бъдещото образование. Определено е много странно, когато получиш съобщение от преподавател в бележника на детето ти с правописни грешки, видни дори за мен, която съм българка с ниво С по каталунски.”

Съгласно данни на официалната анкета за употреба на езиците EULP (Enquesta d’usos lingüístics de la població), проведена през 2013 г., 94,3% от жителите над 14-годишна възраст заявяват, че разбират каталунски, 80,4% го говорят, 82,4% могат да четат и 60,4% могат да пишат на него. Но трябва да се има предвид, че Каталуния е общност на имигранти и едва малко повече от половината от анкетираните са родени в Каталуния, а около четвърт от тях на друго място в Испания – главно в региони, в които се говори кастилски, 18% са от чужбина.

Ф. Чавие Вила (доцент в Барселонския университет по каталунска филология и доктор по лингвистика от Vrije Universiteit в Брюксел) пише: “През 2010 г. Конституционният съд постанови, че кастилският език ще е задължителен в Каталуния, но не и самият каталунски. И на базата на това решение, две години по-късно испанският министър на образованието подпали Каталуния, когато се похвали, че неговата цел е да се “испанизират” (españolizar) каталунските ученици. Той представи законопроект, който не само посегна на каталунската юрисдикция, но позволи каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на кастилски – позиция, която беше възприета като колониална и напълно неприемлива от повечето каталунци.”

Жузеп Мария Ганиет, компютърен инженер от Барселонския автономен университет, специализирал Изкуствен интелект, твърди, че “испанската държава, съзнавайки силното чувство за идентичност, което езикът поражда у хората, винаги е гледала на некастилските езици и култури като на историческа аномалия, вместо да ги приеме като общо културно наследство, което следва да бъде запазено и защитено.”

В заключение питам събеседниците си, дали считат, че учебниците провокират анти-европейски нагласи сред учениците или внушават, че Европа е провален проект?

Валентина споделя: “Определено не вярвам в това, тук хората са с точно противното мнение. Макар че след последните събития и позицията си относно 1 октомври, смятам, че ЕС загуби много почитатели, както и част от желанието за членство на Република Каталуния в ЕС.”

Румен допълва: “Според мен каталунците са абсолютно проевропейски настроени и това е една от причините сепаратизмът да не е толкова разпространен, защото ЕС е по-важен за каталунците от независимостта им. Твърдя това въз основа на многобройни разговори и с про-, и с антинастроените към отцепването. Историята на Испания, както и на България, има много гледни точки, така че дали е преподавана манипулативно е страшно трудно да се установи обективно, вероятно има такива елементи, но не вярвам спорните моменти да са много.”

Роса обобщава: “Убедена съм, че образованието в Каталуния защитава демокрацията, свободата и мира, и разказва за Европа на многообразието и плурализма и в никакъв случай за Европа като за провален проект.” Питам я накрая и за гледната ѝ точка за политическата криза между централното и автономното правителство и тя споделя: “Каталунското правителство действа съгласно демократичния мандат, който получи след изборите през септември 2015 г. и действията им бяха отговорни. Има неща, които бих искала да бяха направили по-добре, но и Мадрид не остана по-назад, особено провокирайки ситуации, които можеха да бъдат избегнати. Аз твърдо вярвам, че независимостта ще се случи. Ще отнеме повече или по-малко усилия, но ще се случи. Когато едно гражданско общество с постоянство и мир направи крачка към по-добро общество за себе си и децата си… няма връщане назад. Достатъчно е да си спомним, че всичките многолюдни демонстрации бяха като празненства, по лицата на хората грееха усмивки, завладяни от мечтата за по-добър проект. Това не може да бъде спряно. Гневът и конфронтацията, или отрицанието в името на самото отрицание, не могат да спрат това.”

В този материал са използвани извадки от есета, включени в книгата “Какво става с Каталуния?”, преведена и издадена на български език от Сдружение “Диалози” като свободна за разпространение електронна книга. Снимките са от учебници за IV, V и VI клас и опровергават твърденията, че всички учебни материали са само на каталунски език, избягват споменаването на Испания и Европейския съюз, а децата не учат кой е Сервантес и Дон Кихот. Направени са от Валентина Григорова. Благодаря за съдействието на Юлияна Кръстева при подготвянето на този материал.

Не, Испания не отсъства от каталунските учебници

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/catalonia-textbooks/

Тази статия бе написана за Дневник и публикувана там на 8 ноември 2017 под заглавие „Желанието за независимост на Каталуня не идва от учебниците“. Не съм търсил и получавал хонорар за този текст – написах го по свое желание и настоях да бъде публикуван заради предходен материал, към който имах сериозни критики и за който става дума в текста. Препубликувам го и тук, в блога си, за да остане за личния ми архив.

Не съм изоставил темата Каталуния – макар да съзнавам напълно, че това се превръща в моя лична и самотна битка. Напоследък не смогвам с всичко, което е важно за мен, а и ситуацията в собствената ни превзета държава не е по-различна от театралната демокрация в кралство Испания. Тъжно е, че Каталуния извади на яве симптом на много тежка болест, свързана с егоизма на европейците и липсата на обикновена човешка солидарност в Европа. Симптом, който не предвещава нищо добро за бъдещето ни. Но ще го осъзнаем късно.

Важността да се направи езика един и същ винаги е била признавана за нещо велико и е признак на доминация или превъзходство на принцове или нации… но тъй като всяка нация чувства собствения си език като дар от Природата, това прави трудно завладяването им и ще ви е нужно известно време да го направите, особено когато хората, както в случая – каталунците, са упорити, арогантни и влюбени в своята страна, затова е добре внимателно да се помисли и да се дават скрити инструкции и съвети, така че целта да се постигне незабелязано…

Хосе Родриго Вилялпандо, старши служител в Съвета на Кастилия, 1716 г., извадка от “Тайни инструкции” до магистратите в Каталуния

В наш интерес е да “испанизираме” каталунските деца.

Хосе Игнасио Верт, испански министър на образованието, 2012 г.

Натиснете тук за да видите презентацията.

“Нивото на университетското образование е високо, студентите имат много богат избор от дисциплини и относително малък брой „задължителни“ лекции. В университета всички предмети се преподават най-малко на два езика (каталунски и испански). Много често има възможност и за обучение на английски.” Това ми казва мой приятел, който от три години живее в едно от по-малките градчета на север от Барселона и завършва докторантура.

Поводът да говорим по темата е статия, публикувана в Дневник и озаглавена Испания отсъства, монархията е зло, Европа се проваля – какво пише в каталунските учебници, която преразказва прочита на испанската медия ABC на едно изследване. Самото изследване е валидно и съдържа анализ на учебен материал за V и VI клас, заедно със забележки и препоръки, но преразказът на ABC е далеч от обективен и преднамерено внушава напълно недостоверни неща: като например, че в каталунските училища всичко се учи на каталунски, учебният материал е манипулиран и манипулативен, испаноговорящите деца са в неравностойно положение, учениците дори не знаели кой е Дон Кихот и биват облъчвани с антиевропейски послания.

За жалост, това е част от активна кампания, обслужваща пряко тезата на испанското централно правителство на Народната партия, че каталунското движение за независимост е подхранвано от манипулирани исторически факти и систематично промиване на съзнания. В конфликта между Барселона и Мадрид медиите играят активна, но невинаги достатъчно чистоплътна роля.

Затова помолих няколко събеседници, които имат преки наблюдения върху образователната система в Каталуния, да споделят своята гледна точка.

Валентина е българка, която живее от 17 години в каталунската област Тарагона. Майка е на две деца (на 9 и 11 години), нейни са снимките от учебниците за IV, V и VI клас от обикновено държавно училище, които илюстрират тази статия.

Румен също е българин и е баща на две деца. Живее от две години и половина с цялото си семейство много близо до Барселона, а по-големият му син учи в частно международно училище.

Роса е каталунка, живее вече 48 години в град от област Барселона. Има две деца (на 8 и на 11 години) и е преподавател в системата на държавното образование на Каталуния. Комуникацията ни с Роса е на испански.

Споделям им, че в България се прокрадва тезата, че каталунският стремеж за независимост е подклаждан от манипулации в образователната система и моля за техните гледни точки.

“Мисля, че статията е едностранчива, защото учениците имат по два комплекта учебници (испански и каталунски), като първите се спускат от Мадрид. Освен това има сериозен контрол от централното правителство.”, споделя Румен.

“Тази информация е невярна и не отговаря на действителността.”, още по-категорична е Роса. “Учебниците не индоктринират. Те обясняват съвременната история с исторически факти, съвсем коректно и без да вменяват какви намерения е имала една или друга страна. Учителите също не индоктринират, най-малкото нямат никакво време за това. Всяко ново правителство променя образователния закон и учебните програми дори без съобразяване с децата със специални нужди, например. Има паралелки с повече от 30 деца (в тази на дъщеря ми са 31), но ако дете зададе въпрос на испански, ще му бъде отговорено на испански, дори и в час по каталунски.”

А Валентина допълва, че проблемът е всъщност обратен и “борбата винаги е била и е на основата да се запази езикът, културата и традициите. „Залитането“ на Каталуния към независимост няма нищо общо с това, което се изучава в училищата, по-скоро с политиката на испанските власти, която подтиска всякаква възможност за развитие и подобряване условията на живот в Каталуния.”

Питам Румен как се обучават децата в частно международно училище и на колко езика се преподава и общува. “Там основно ги обучават на английски език, но все пак имат минимум 30% от учебния материал на испански и каталунски, предимно по география, история и социални науки. Предметите се преподават на три основни езика и един чужд, приблизително 60% английски, 20% испански, 10% каталунски и 10% френски (чуждия език). Единственият сериозен недостатък, който съм забелязал в образователната им система, е много ниското ниво на владеене (когато въобще го има) на английски сред местното население и най-вече младежите под 25 г. Живял съм в три европейски държави освен в България и мога да кажа с чисто сърце, че Испания е най-назад във владеенето на чужди езици.”

В едно свое есе Пере Маянс Балселс, който е професор по каталунски език и литература, разказва как още през 1979 г. Каталунският автономен статут (регионалния основен закон) установява каталунския език като официален (поделяйки, разбира се, този статус с испанския), а Законът за езиково нормиране в Каталуния от 1983 г, има за цел да изравни положението на каталунския език, който дотогава на всички нива е бил поставен неоспоримо по-ниско от испанския. С този закон каталунският език става главният език, използван в основното и средното образование. “Той също признаваше правото на децата да получават начално образование на своя първи език, дали каталунски или испански, и изискваше двата езика да бъдат преподавани на всички нива на неуниверситетското образование, държеше заедно учениците с различен езиков произход и осигуряваше на всички деца в Каталуния на училищна възраст, независимо какъв език са ползвали при започване на училище, в края на своето основно обучение да могат да си служат и с каталунския, и с испанския език правилно и свободно.”, пише проф. Балселс. “Общо диагностично оценяване от 2010 г., публикувано от испанското министерство на образованието, показва, че езиковата компетенция на каталунските ученици по испански език е еднаква със средната за испанската държава, и в действителност е по-голяма от тази в някои едноезични общности като Канарските острови, Екстремадура или Андалусия, или тази в двуезични общности, където испанският има много по-силно присъствие като език на преподаване (като в Балеарските острови, Галисия и област Валенсия).”

Между другото, каталунският езиков модел е признат за добра практика в областта на преподаването в многоезични общности и отличен от групата на високо равнище по въпросите на многоезичието, създадена от Европейската комисия през 2005 г.

Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. “Реалният проблем тук в Каталуния не е дали се изучава испански език и дали децата могат да общуват на него свободно.”, уточнява Валентина. “Реалният проблем е, че децата се връщат вкъщи с речник, пълен с испанизирани думи (espanyolismes) по вина на самите учители, които нямат добър каталунски, и, разбира се, на съученици, с които не могат да говорят на каталунски, защото те не искат да го говорят. Свидетели сме на това всеки ден от много време насам. Реалната борба е да се опази каталунския език, който е застрашен. Истината е, че малко хора говорят правилен каталунски, използват се много испански фрази и се забравят традиционните каталунски фрази и изрази. Нужно е учителите да имат по високо ниво за да се даде по-добра основа за бъдещото образование. Определено е много странно, когато получиш съобщение от преподавател в бележника на детето ти с правописни грешки, видни дори за мен, която съм българка с ниво С по каталунски.”

Съгласно данни на официалната анкета за употреба на езиците EULP (Enquesta d’usos lingüístics de la població), проведена през 2013 г., 94,3% от жителите над 14-годишна възраст заявяват, че разбират каталунски, 80,4% го говорят, 82,4% могат да четат и 60,4% могат да пишат на него. Но трябва да се има предвид, че Каталуния е общност на имигранти и едва малко повече от половината от анкетираните са родени в Каталуния, а около четвърт от тях на друго място в Испания – главно в региони, в които се говори кастилски, 18% са от чужбина.

Ф. Чавие Вила (доцент в Барселонския университет по каталунска филология и доктор по лингвистика от Vrije Universiteit в Брюксел) пише: “През 2010 г. Конституционният съд постанови, че кастилският език ще е задължителен в Каталуния, но не и самият каталунски. И на базата на това решение, две години по-късно испанският министър на образованието подпали Каталуния, когато се похвали, че неговата цел е да се “испанизират” (españolizar) каталунските ученици. Той представи законопроект, който не само посегна на каталунската юрисдикция, но позволи каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на кастилски – позиция, която беше възприета като колониална и напълно неприемлива от повечето каталунци.”

Жузеп Мария Ганиет, компютърен инженер от Барселонския автономен университет, специализирал Изкуствен интелект, твърди, че “испанската държава, съзнавайки силното чувство за идентичност, което езикът поражда у хората, винаги е гледала на некастилските езици и култури като на историческа аномалия, вместо да ги приеме като общо културно наследство, което следва да бъде запазено и защитено.”

В заключение питам събеседниците си, дали считат, че учебниците провокират анти-европейски нагласи сред учениците или внушават, че Европа е провален проект?

Валентина споделя: “Определено не вярвам в това, тук хората са с точно противното мнение. Макар че след последните събития и позицията си относно 1 октомври, смятам, че ЕС загуби много почитатели, както и част от желанието за членство на Република Каталуния в ЕС.”

Румен допълва: “Според мен каталунците са абсолютно проевропейски настроени и това е една от причините сепаратизмът да не е толкова разпространен, защото ЕС е по-важен за каталунците от независимостта им. Твърдя това въз основа на многобройни разговори и с про-, и с антинастроените към отцепването. Историята на Испания, както и на България, има много гледни точки, така че дали е преподавана манипулативно е страшно трудно да се установи обективно, вероятно има такива елементи, но не вярвам спорните моменти да са много.”

Роса обобщава: “Убедена съм, че образованието в Каталуния защитава демокрацията, свободата и мира, и разказва за Европа на многообразието и плурализма и в никакъв случай за Европа като за провален проект.” Питам я накрая и за гледната ѝ точка за политическата криза между централното и автономното правителство и тя споделя: “Каталунското правителство действа съгласно демократичния мандат, който получи след изборите през септември 2015 г. и действията им бяха отговорни. Има неща, които бих искала да бяха направили по-добре, но и Мадрид не остана по-назад, особено провокирайки ситуации, които можеха да бъдат избегнати. Аз твърдо вярвам, че независимостта ще се случи. Ще отнеме повече или по-малко усилия, но ще се случи. Когато едно гражданско общество с постоянство и мир направи крачка към по-добро общество за себе си и децата си… няма връщане назад. Достатъчно е да си спомним, че всичките многолюдни демонстрации бяха като празненства, по лицата на хората грееха усмивки, завладяни от мечтата за по-добър проект. Това не може да бъде спряно. Гневът и конфронтацията, или отрицанието в името на самото отрицание, не могат да спрат това.”

В този материал са използвани извадки от есета, включени в книгата “Какво става с Каталуния?”, преведена и издадена на български език от Сдружение “Диалози” като свободна за разпространение електронна книга. Снимките са от учебници за IV, V и VI клас и опровергават твърденията, че всички учебни материали са само на каталунски език, избягват споменаването на Испания и Европейския съюз, а децата не учат кой е Сервантес и Дон Кихот. Направени са от Валентина Григорова. Благодаря за съдействието на Юлияна Кръстева при подготвянето на този материал.

Пет мита за електронното гласуване

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3004

Тази седмица ЦИК ще направи демонстрация на електронно гласуване в рамките на проекта, който преди малко повече от година заложихме в пътната карта за електронно управление. На „дистанционно електронно гласуване“, ако трябва да сме коректни – терминологията не е унифицирана, и често само „електронно гласуване“ може да значи и „машинно“. Та във връзка с раздвижването по темата, по медиите канят знайни и незнайни хора (сред които и уважавани експерти) да коментират. Случват се и разни събития/кръгли маси/конференции по темата, на някои от които присъствам.

Това, което чувам са доста неинформирани мнения и разпространяване и преповтаряне на митове. Затова реших да си избера пет мита, които говорещите против електронното гласуване разпространяват. Винаги дяволът е в детайлите, а с една подхвърлена полуистина в ефира се създават настроения в обществото.

„Много държави го забраниха или се отказаха“ – тук посланието е „всички се отказват от него, ние къде сме тръгнали“. Разбира се, това е невярно. Половината от държавите, които се изреждат, не са и опитвали дистанционно електронно гласуване, а само машинно. И поради машини „черни кутии“ (със затворен код) и висока цена, наистина се отказват от тях. Но когато говорим за дистанционно електронно гласуване, картинката е по-различна. Експертимент, след който не е пристъпено към реално гласуване, е имало в Норвегия. Причината за да не се пристъпи нататък? В официалния доклад техническият проблем е тривиален – функцията за генериране на случайни числа не е била добра. Но по-важният фактор е, че на власт е дошла опозицията (социалистическата партия) и тя е спряла проекта на предишното правителство. Германският Конституционен съд пък е взел решение – експерименти е нямало, та докато нашия Конституционен съд не вземе такова решение за действащия изборен кодекс, нямаме такъв проблем (има решения за предишни текстове в кодекса, но това е по вина на текстовете – новите адресират мотивите на съда). Холандия е забранила машини, не дистанционно електронно, и то по много специфични за конкретната машина съображения, така че не е по темата с дистанционно електронно. „Франция го забрани/се отказа“ също не е вярно. Франция позволява дистанционно електронно гласуване от 2012-та, но конкретно на тазгодишните избори реши да не позволява този канал за гласуване, заради потенциалната руска намеса. Това не значи, че на следващите избори няма да имат електронно гласуване, нито, че решението е било мотивирано с нещо различно от страх. В нашия изборен кодекс тази опция е предвидена – ЦИК може да вземе решение да не прилага дистанционно електронно гласуване, ако мотивира това с технически доклад за неизбежни и непосредствени рискове. Това обаче не е „винаги“. Та, като някой тръгне да ви изрежда държави, които го били „забранили“…не приемайте това като чиста истина.

„Само Естония гласува електронно“ – на национални избори – Естония и Франция (за живеещите извън Франция), но няколко швейцарски кантона гласуват електронно, един австралийски щат (Нови Южен Уелс, в който е Сидни), Аляска и общини на различни места по света, в т.ч. Мексико Сити. Това, разбира се, не е аргумент сам по себе си – другите държави имат много различен дневен ред и изборна ситуация. Структурата на нашето население е специфична – немалка част от него е в чужбина, а това не може да се каже за много други европейски държави. Според доклад на ООН 14% от българите живеят в чужбина. Другите държави са нямали референдум за електронно гласуване, нямат и такъв проблем с купен и контролиран вот, имат по-висока избирателна активност и т.н. Много други държави обаче позволяват гласуване по пощата, което е аналоговото решение на сходен проблем. На нашите пощи обаче не може да се разчита, нито на процеса, в който се отварят пликовете.

„Естонското беше хакнато“ – това е съвсем невярно. Базира се на един доклад на Алекс Халдерман, който критикува някои аспекти на оперативната сигурност (т.е. практиките на длъжностните лица при провеждане на изборите). Отговорът на естонската агенция за електронно управление е доста ясен – нямало е манипулации, а оперативните практики се подобряват постоянно. И имайки предвид, че Русия организира сериозна кибератака срещу Естония преди десетина години (във връзка с премахване на паметник), липсата на проблеми след над 10 години електронно гласуване е показателна. Освен докладът на Халдерман, тази година стана ясно, че производителят на чипа в естонските лични карти е допуснал грешка, заради която те не са толкова сигурни, колкото сме си мислели. Това не засяга всички естонски лични карти, а засегнатите се подменят. Ако по това време имаше електронно гласуване, то просто щеше да бъде спряно и хората щяха да бъдат уведомени да отидат да гласуват на хартия, както позволява естонският изборен кодекс, и съответно нашият (в който сме заимствали от естонския). Т.е. не, естонското не е хакнато, а при установяване на нерешим проблем, избирателната комисия има правото да го спре и да прати хората да гласуват на хартия (защото електронното е няколко дни преди изборния ден).

„Ще улесни купуването на гласове“ – не, няма. По много причини, някои технологични, други – пазарни. Кодексът предвижда предварителна регистрация за електронно гласуване, предвижда и двустепенна оторизация (т.е. използване на мобилен телефон освен електронната личната карта), предвижда технически мерки за ограничаване на много последователни гласувания от един компютър. И докато всички тези неща са заобиколими със стройна организация и технически умения на купуващите, това ще бъде много по-трудно, отколкото просто да купиш гласовете и да пратиш хората да гласуват на хартия в секция. Да сравним правенето на списък и чакането пред секция на неквалифициран персонал (най-често цигански тартор), със зачистване на регистри/смяна на мак адреси, събиране на лични карти И телефони, и то за период от няколко дни, за да не може купеният да си промени гласа след това. И отгоре на всичко, в ЦИК и МВР ще има карта на регистрираните за електронно гласуване, така че ако в рискови райони има концентрация, да бъде направена проверка. Т.е. бариерите пред купуването (а и контролирането) на гласове при електронното гласуване са много повече от тези при хартиеното. Сценарият „ще им събере личните карти и ще напуска гласове“ звучи възможен само ако човек не познава подробностите.

„Трябва да има първо електронно управление и чак тогава електронно гласуване“ – бившият председател на естонската комисия за електронно гласуване ми разказа интересна история. Преди първото електронно гласуване (2005-та) броят активно използвани електронни лични карти е бил около пет хиляди. Да, Естония ги въвежда 2001-ва, но докато хората ги получат, докато започнат да ползват услуги, докато се появяват услуги, минават няколко години. На първото електронно гласуване онлайн гласуват 9300 души, т.е. почти два пъти повече. Електронното гласуване е катализатор на електронното управление и няма причина да чакаме да си вържем всички регистри, за да имаме електронно гласуване. Единствената предпоставка е електронната идентификация (електронна лична карта или друго средство). За съжаление, там правителството доста изостава от планираните срокове (това лято отложи електронната лична карта с още една година).

Почти всичко това съм го разказал в детайли в лекцията си от преди две години. Но детайлите са скучни и затормозяващи и затова пръскането на митове в ефира е по-ефективно и по-въздействащо.

Аз също съм против прибързаното въвеждане на технология в толкова важен процес като изборите, и съм го казвал неведнъж. Но референдумът беше 2015-та, а първите обвързващи електронни избори трябва да са 2019-та. Три години и половина не е „прибързване“. Затова има пътна карта, има проект, има изборен кодекс, има предвидени симулации и експерименти.

Но линията, която в момента започва все по-отчетливо да се появява е „абе, то не е сигурно, дай да го отложим за неопределено време“. Иска ми се да я отдам на неиформираност, а не на конспирация. И когато януари 2019-та стигнем до момента на вземане на решение „спазваме или изборния кодекс или не“, силно се надявам решението да бъде доста по-информирано от простото цитиране на горните митове.

Ислямските терористи – как да ги разпознаем

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2100

Преди няколко дни Ислямска държава извърши пореден терористичен атентат.

Ако не сте следили внимателно медиите, може и да сте го пропуснали – повечето го споменаха, но някак с половин уста. За разлика от атентатите в Европа. И дори от атентата срещу руския самолет, в същата държава и кажи-речи на същото място… Става дума за атентата в Египет, в Синай.

Като начало, да се почуди човек откъде дойде този атентат. В Египет хич нямат толерантност към „меките китки“ и подобни. Нито пък приемат бежанци на тонове. Е кой тогава взе, та изби над триста души? Не би трябвало да има кой. Поне ако съдим по преобладаващото сред българите мнение кой и най-вече защо прави атентати в Европа.

А, то имало. Египет е ислямска държава, следователно Ислямска държава направо царува там. Как няма да има кой?… Само че пък възниква въпросът – кого са избили? Понеже, видите ли, атентатът е извършен в джамия. И избитите са се били събрали да се молят там. Мъчи ме подозрение – дали случайно не са били мюсюлмани?

… Още много горчив сарказъм може да се изсипе върху масовите ни заблуди, но надали ще ни излекува. По-добре нека си кажем нещата право в очите.

Атентати на Ислямска държава в Европа или САЩ се вършат към по веднъж годишно, и обикновено отнемат средно по десетина живота. (Не-мюсюлманските атентати, от сорта на този на Брайвик, този в Лас Вегас, този в Орландо отнемат по доста повече.) Атентатите на Ислямска държава в различни ислямски държави са почти ежедневие, и отнемат средно по повече животи. Към 99% от жертвите на атентати на Ислямска държава са мюсюлмани.

Като изключим по някоя и друга бомбардировка от руски или американски самолети, всички реално воюващи с Ислямска държава – иракчани, кюрди, сирийци, турци, иранци – са мюсюлмани. Почти 100% от тези, които реално се бият и рискуват живота си срещу Ислямска държава са мюсюлмани. (Сред жертвите – също.) Немюсюлманите предимно се тупаме по гърдите и приказваме големи приказки. На маса или пред медиите.

На всеки проведен атентат на Ислямска държава в Европа и САЩ се падат купища успешно осуетени от местните власти. Благодарение на информация откъде, би се запитал разсъдливият? В 95% от случаите информацията за някой радикализиран и подготвящ атентат я подават мюсюлмани. Въпреки че в повечето европейски държави са нищожно малцинство – даже в „тотално ислямизираната“ Франция са едва 5% от населението…

И какво се оказва, като погледнем реалността? Основно – да не кажа почти само – потърпевши от Ислямска държава са обикновените мюсюлмани. И пак те са най-решителният, действен и резултатен враг на Ислямска държава. Този, който изнася на гърба си и плаща с кръвта си войната срещу нея.

При това положение колко умна е пропагандата, че всички мюсюлмани са ислямски екстремисти, и най-вече тези дето бягат от Ислямска държава? И колко мъдро е зорлем да се мъчим да отблъснем обикновените мюсюлмани и насила да ги натикаме в обятията на ислямския тероризъм?… Да го вярват искрено пропагандистите не вярвам. Ако наистина бяха чак такива идиоти, нямаше да могат да говорят. Да не говорим за писане на статии, коментари и прочее.

А другата възможност е само една. Както обича да казва Шерлок Холмс, махнете невъзможното и остава истината, колкото и невероятно да звучи.

Накратко – ето ви начинът да разпознаете ислямските терористи и техните помощници. Те са тези, които твърдят, че всеки мюсюлманин или бежанец е потенциален терорист.

—-

След атентата срещу Шарли Ебдо оставих цветенца пред френското посолство. След атентата срещу руския самолет не смогнах да оставя и пред руското посолство, за мой срам. Дано утре или други ден успея да мина и да оставя пред египетското посолство. (То е на улица „6 септември“, точно срещу градинката на „Кристал“, с паметника на Стефан Стамболов.)

Въпрос на човечност е – а тя е въпрос на самоуважение.

За сексуалните посегателства и ценностите

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2979

Тези дни се появиха немалко статии и мнения, които омаловажаваха сексуалните посегателства срещу жени. Една от по-коментираните беше тази, в която тезата е грубо казано „аз два пъти имах шанса да съм в положение да откажа и да не стана жертва, значи всички сте мрънкала“. Темата тръгна от разкритията за Харви Уайстийн (или както там се чете), който се е възползвал от положението си на продуцент в отношенията си с млади актриси (ако мога да се изразя деликатно).

Разбира се, немалка част от мъжката част от населението е склонна да подмине всички случаи на сексуални посегателства, разказани в станалия „вайръл“ хештаг #MeТoo. Явно част и от женската, които (за щастие) не са ставали жертва на такива действия. А какви са те – ами всякакви, нежелани от жертвата действия със сексуален елемент.

Ще се опитам да дам кратки отговори на някои от стандартните подмятания и риторични въпроси, в които темата се неглижира, игнорира или дори повдигащите я биват обвинявани, че „то ако това е посегателство, така къде ще му излезе краят“.

Коментар: Какво толкова е едно опипване / стискане / …, нали не е изнасилване?
Отговор: Номинално не е изнасилване, да. Но е възползване от позицията на по-силния за задоволяване на сексуални желания. Именно позицията на невъзможност за съпротива (срещу „силния пол“) е това, което прави тези действия толкова проблемни. „Какво толкова е…“ не знам, но нека оставим жертвите да определят какво толкова е, не ние, които не сме били подложени на нещо такова. Имам едно може би нелепо сравнение, но ще го направя. Хора, чийто апартамент е бил обран, се чувстват ужасно. Не защото са им взели нещо (понякога почти нищо ценно не е взето), а защото някой е нарушил неприкосновеността на дома им. Разбил го е, омърсил го е, разпилял го, и вече обраният не се чувства комфортно в собствения си дом. Е, умножете това чувство по сто, защото става дума не за дом, а за тялото на жертвата.

К: Защо чак сега се сещат да кажат?
О: Защото дори сега, толкова години напред в социалното развитие, все още са посрещани с недоверие и обвинения (например, че „са си го търсили“). Освен това такова преживяване е травматично; нещо, което предпочиташ да забравиш; нещо, за което говоренето е трудно. Как отиваш и разказваш травматично преживяване, за което имаш опасения, че никой няма да ти повярва и даже може да има негативни ефекти върху теб?

К: Къде е границата? Не може ли да се натискат хора в дискотека?
О: Може, докато е доброволно. Да, под влияние на алкохола вероятно е по-трудно човек да разбере намеци на несъгласие, но „като се напия ставам свиня“ не е никакво оправдание. Някой като се напие може да взема пушката и да почва да стреля. Границата в някои случаи наистина е трудно да се установи, но тези случаи според мен са сравнително малко.

К: Какво сега, да подписваме декларации за всеки флирт ли?
О: Залитането в крайности е грешно. Граничните случаи, в които е трудно да се определи съгласие, са малко, и няма нужда процесът да бъде бюрократизиран

К: Жените трябва да са по-силни психически, ако искат да имат равни права!
О: Психическата стабилност, т.е. възможността да се справиш с едно такова посегателство без то да ти се отрази и без да те травмира е спектър, а не само две точки „мъж“ и „жена“. Някои са по-чувствителни, други – не. Но това колко си чувствителен по никакъв начин не трябва да влияе върху това какви права имаш. Ако не се съгласим по този въпрос, имаме по-сериозен проблем.

К: Преувеличават, изобщо няма толкова много случаи…
О: Дали е 50%, „всяка трета жена“ или „всяка пета“, разликата не е толкова съществена. На първо място, статистиката няма как да е напълно достоверна, защото много жени не си казват (защо – виж няколко отговора по-нагоре). Но дори и 5 процента да са – това пак е прекалено много. И трябва да посочим проблема, да четем за проблема, да знаем за него. За да не прекрачваме границата, и да не позволяваме прекрачването на границата да бъде „нормално“. А всъщност, всеки познава поне по една жена, която е била жертва на сексуално посегателство (дори да не се е стигнало до насилие).

К: Някакви хора изнудват и разрушават кариерата на звезди със спорни истории от миналото
О: Когато излезеш и разкажеш история, не е изнудване. Изнудване е ако заплашиш да разкажеш историята, ако изнудваният не направи нещо в твоя полза. В тези случаи изнудването често е доказауемо (става с писма/съобщения, които могат да бъдат приложени като доказателства в съд). Вероятно има случаи, в които изнудвания отказва да даде исканото, но не му се занимава със съдебен процес, а изнудващия спира да блъфира и разказва историята. Но това са прекалено малка част от случаите. Всъщност, популярните личности, замесени в такива скандали са много малка част от случаите. Просто чуваме за тях, защото са известни.

К: С тия истории целят само да придобият популярност
О: Ако ми кажете някой, който „е станал известен като жертвата на Х“, може и да започнем да спорим по тая хипотеза. Но едва ли има такива случаи. Не на последно място, кой точно иска да стане известен с това, че някой го е използвал за сексуално удовлетворение?

К: Те в Африка и някои мюсюлмански държавни са по-зле…
О: Е, и? В Саудитска арабия убиват с камъни, ама това не значи, че е окей ние да убиваме с Итонг (че сме по-развити). Да, в развитите общества жените имат значително повече права и са в много по-добра позиция отколкото в (част от) ислямския свят и в държави от третия свят. Но това не значи, че няма проблеми.

К: Не се ли превръщат тези скандали в лов на вещици?
О: Това винаги е риск. Махалото да отиде в другата посока; покрай сухото да изгори и суровото. Затова не трябва да оставяме нагнетяването на такова напрежение, което да избухне по определен повод. Може би Дъстин Хофман просто има вулгарен език, може би някой друг е имал зле изразени романтични намерения. Но може и да е унижаване от позиция на силния. Може да е сексуално посегателство. Да, социалните мрежи имат способността да заклеймяват прибързано, да демонизират. Но това е друг проблем (че трябва да се научим да ползваме технологиите не като средство за избиване на комплексите си, а за по-удобна комуникация).

К: Това ли е най-големият проблем?
О: Няма най-голям проблем. Има множество проблеми, често свързани помежду си, които с времето трябва да решаваме, движени от споделени ценности. Като ги решим, ще живеем по-добре. Като решим един конкретен, ще помогнем за решаването на няколко други. И така нататък.

Проблемът съществува. Проблемът не е малък и много жени биват травмирани, което се отразява и на самочувствието им, и на много други аспекти от живота им. Да, понякога дори от едно по-грубо опипване, когато знаят, че не могат нищо да направят. Всяка история е различна, всяка психика е специфична, но общото е, че все още твърде много мъже се чувстват безнаказани да се възползват от положението си (дали на физическа сила, дали на висока позиция).

И самият факт, че изобщо водим спорове за това дали „не се правят на ощипани“, показва, че проблемът продължава да го има. А той е, че изглежда все още нямаме базовата ценност, че чуждото тяло е неприкосновено.

Кой бяга от здравната ни система?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/koi-bqga-ot-zdravnata-ni-sistema/

Едно от най-честите обяснения, които се дават за състоянието на здравната ни система, е липсата на хора – лекари, акушерки и медицински сестри. Наистина, почти всички сфери изискващи специалисти в страната страдат от този проблем. Най-осезаемо това се вижда в сферата на информационните технологии и машиностроенето. Доколкото е вярно обаче това за здравеопазването?

Преди няколко години споделих в социалките една графика, която направих набързо от данните на НСИ. Сравняваше колко лекари работят в България като абсолютен брой и спрямо глава от населението. Също така, колко учат в сферата на здравеопазването и колко завършват. Днес реших да обновя тези графики с последните данни и да ги разширя. Макар да дават само сухи числа за един единствен аспект от системата, от тях може да научим доста. Здравеопазването определено има сериозни проблеми, които са не само многопласови, но и трудно може да се дестилират в няколко графики. С такива обаче може да се опитаме да оборим няколко мита.

Както винаги, започвам с условностите. Тези данни събират всички практикуващи лекари – лични, тесни специалисти, хирурзи, анестезиолозите и прочие. В категорията медицински специалисти се включват мед. сестри, акушерки, лаборанти, фледшери и други. Не може да анализираме това колко от тях работят на повече от едно място, колко операции и процедури правят, колко специализират, колко отпадат, колко получават точно от всичко това и колко са натоварени, просто защото такива данни няма. Навярно се пазят в болниците, но надали някой има илюзия, че ще ги споделят. Затова може да говорим само за общ брой. НСИ има разбивка по области, но тук не ги разглеждам. Учащите в сферата на здравеопазването са „наедно“ като разглеждам само бакалаврите и магистрите. Във всички графики долу взимам показателите през 2001-ва за основа и сравнявам.

Нека да започнем с броя работещи лекари и медицински специалисти в страната. От данните на НСИ се вижда, че за последите 15 години те всъщност се увеличават като абсолютен брой. Особено при лекарите тенденцията е почти изцяло нагоре. При медицинските специалисти има намаление в последните 3 години, но все още сме над нивото от 2001-ва. Интересно е, че когато първо пуснах тази графика тогава се говореше как масово напускат, а всъщност имаше няколкогодишно увеличение с по 1-2% на година. Лекарите през 2016-та в страната, например, са били с над 8% повече от 2001-ва. Най-големият скок е бил в последните 7 години.

Ако разгледаме спрямо населението, тенденцията става още по-стръмна нагоре. Няма спор, че заради отрицателния приръст и емиграцията (макар намаляваща) населението намалява и това е проблем. Това обаче означава, че на един лекар и медицинска сестра се падат по-малко хора. Също е вярно, че заради застаряващото население са нужни всъщност повече ресурси за здравни грижи, но както виждаме, тенденцията при последните далеч не е универсално надолу. Последният проблем всъщност до голяма степен ще „отмине“ след 20-25 години, заедно с поколението на т.н. baby-boomer-и – бумът в раждането и по-важно оцеляването на бебетата преди 60-тина години. Така виждаме, че на всеки 1000 пациента има с поне 12% повече медицински сестри и над 20% повече лекари, отколкото 15 години по-рано.

Гледайки напред във времето виждаме и постоянен скок в броя учащи и завършващи лекари и медицински специалисти. Разбира се, може да се поспори за качеството и съм сигурен, че доста лекари биха имали да кажат по нещо за това. Когато говорим за масови здравни грижи обаче, 90% от състоянията имат нужда от някакъв личен лекар с що-годе сносни знания. Също така, международната слава на медицинските ни университети въобще не е лоша. Всичко това дори с напускането на някои лекари и чуждестранните студенти, които въобще не са малко, виждаме, че на година завършват и остават в страната повече специалисти по здравни грижи, отколкото са нужни за обновяване на системата. При това този процес се засилва.

При лекарите е видно, че неизменно има увеличение. Няма спор, че в определени професии има проблем. Такива са анестезиолозите, недостиг на които има в цял свят. Заедно с антибиотичната резистентност липсата им се сочи като основен риск за операциите в бъдещето. Кадри в други критични сфери се губят дори в богати държави като Германия и Великобритания. Като по-голям проблем у нас се сочи липсата на медицински сестри и акушерки. Затова ето разбивка как кадрите заети в болници и клиники са се движили в последните 15 години.

Несъмнено има намаление при акушерките, но броят им се стабилизирал в последните 6 години. При медицинските сестри и фелдшерите дори е имало увеличение, което рязко тръгва надолу в последните години. В това може би ще прозрем провали в определени политики в здравната сфера на последните кабинети. Погледнато спрямо населението обаче виждаме друга картинка. Отново – отрицателният приръст е огромен проблем, но погледнат спрямо брой пациенти на мед. сестри и акушерки, всъщност тенденцията е към подобрение независимо от негативите.

Затова нека спрем с извинението, че няма лекари и медицински специалисти. Кадри поне в тази сфера има. Ако има проблем в разпределението им, то това е заради грешни стимули и сбъркана политика. Ако има проблем в качеството, то това е заради специализациите, които абсолютно всеки е съгласен, че са сбъркани като принцип. Финансирането, пътеките, болниците източващи касата и биващи източвани, ненужните процедури, връзките с фармацевтичните компании, наработещата спешна помощ, шарлатаните с алтернативни лечения и неефективната превенция и диагностика са сред огромните проблеми. Еднозначно решения няма и никой не е намерил.

Подобни проблеми има в цял свят, но успяват да държат пълна малко по-малко продънената си кофа с несъизмеримо по-голям поток от пари. У нас нямаме такава възможност. Поне не докато не се вдигне производителността и приходите от вноски. Междувременно трябва да спрем да броим лекарите, а да говорим по-сериозно какво се налага да правят в рамките на стандартния ден, как да спрем злоупотребите, грубото отношение от двете страни, как да запазим здравето и живота и на двете страни и как да подобрим доверието и най-вече очакванията у хората какво медицината може и какво не. Липсите в тези сфери карат все повече не само да харчат неимоверни суми за шамани и „алтернативи“, но и откровено застрашават живота на децата си.

Тук не давам решение и не изброявам всички проблеми, а показвам къде не е проблемът или поне къде най-малко е. Така отговорът на заглавието горе е, че не лекарите и медицинските сестри бягат. Не бягат и толкова пациентите, защото медицинският туризъм се засилва, а все повече болници отварят врати. Бяга се единствено от отговорност. Липсата на доверие в тази и други системи гони и немалка част от българите, които решават, че някъде може би е по-добре. Дали са прави или не е по-трудно да се каже, отколкото си мислят повечето, а и не е въпроса тук. Ефектът е видим.

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2948

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците.

И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата.

Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита:

  • „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та:

    § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана.

    В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не се ползват с привилегиите по Закона за държавния служител.

    Т.е. не, администрацията не се увеличава. В най-лошия случай си стои колкото е била през 2012-та – около 120 хиляди души.

  • „Имаме най-голямата администрация в Европа“ – това е грешното схващане, че нашата администрация е огромна. Евростат обаче ни дава съвсем друга картинка. Тези данни са за размера на централната администрация. Можем да сметнем колко е тя спрямо населението, и да видим, че например Португалия и Гърция, които имат население с 2-3 милиона повече от нас, имат 2-3 пъти по-голяма администрация, и то след сериозните реформи, които проведоха през последните години (поне португалците, де). Общо взето, по численост на администрацията сме зад държавите от южна Европа. Тук разбира се е важно какво мерим – централна администрация или местна администрация; държавни служители или хора на държавна издръжка, в което влизат учители, лекари, полиция и т.н. Но нека се фокусираме върху администрацията, а не целия публичен сектор.

Не, не ги защитавам затова, че са неефективни. Просто поставям нещата в перспектива. И както отбелязах по-горе, админситрацията е огледало на обществото, не е изолирана прослойка. И там има нормални хора, има хора, които „толкова си могат“, има хора, които ги мързи, та две не виждат, има хора, които са толкова пияни, че две не виждат.

Но ако хванеш и уволниш няколко средностатистически, среднонекомпетентни, средномързеливи държавни служители… няма да промениш нищо. Нито ще спестиш кой знае колко бюджет, нито ще успееш да намериш някой по-адекватен да свърши работата. Най-много да назначиш някой роднина, че нали, обещал си…

Идеята ми е, че колкото и да плюем администрацията, това няма да промени нищо. Тя има определени от закон задължения, които трябва да върши, за което трябват определен брой хора. Сигурно ако заплатите бяха 5 хиляди лева, конкуренцията щеше да е прекрасна и най-добрите да вършат тая работа много ефективно. Но такива заплати са нереалистични.

А в администрацията всъщност има и такива хора, които не ги мързи (или поне не много), които имат желание нещата да стават както трябва и работят с желание. Може би не ми вярвате, ама аз съм ги виждал. Може би ще е леко преувеличение, но на тези хора се крепи държавата. Те вършат работата, която никой не вижда, но ако спрат да я вършат, всичко ще се разпадне. Въпреки средата, в която работят, въпреки шефа им, който е партийно назначен неграмотник, или корумпиран схемаджия, или и двете. Въпреки липсата на каквато и да е външна мотивация. Не, не са герои, това им е работата. Но трябва да отчетем, че такива хора има и да видим как да направим възможно кариерното им издигане.

Има и още един аспект, заради който трябва да сме по-малко негативни към администрацията – тя е единствения ни съюзник срещу политическото ръководство. Ако Пеевски си сложи министър, или главен секретар, или директор на агенция, именно администрацията може да бъде съюзник на гражданите. Тих, дори може би подмолен. Но администрацията е много добра в това да отлага, да забавя, да прави междуведомствени работни групи и да не върши нещата, които някоя марионетка ѝ нареди. И може да има аргументи за това. Не че винаги ще го направят – по-вероятно е да се „снишат“, но могат да създават и пречки пред глупостите на някой партиен герой.

А трябва ли да намалим администрацията? Трябва, ама това минава през промяна на законите, които изискват определена работа от тази администрация. Между другото, електронното управление често се възприема като начин, по който администрацията изведнъж ще намалее и хиляди ще останат без работа. Това не е вярно – малка част от хората вършат изцяло „електронизируеми“ неща. Въвеждането на електронно управление ще направи работата им по-лесна и по-ефективна, но ще направи излишни само малка част от държавните служители. Поне в краткосрочен план.

Не казвам, че не можем да сме недоволни от някоя намръщена лелка (макар че аз в последната година почти не съм видял намръщена лелка – станали са доста отзивчиви, поне тези, на които попадам), или да си мълчим, когато някоя институция прави глупости. Даже напротив – аз съм „пръв трол“ на администрацията, заливам я с писма (като гражданин), и ѝ казвам колко не е права. Но не печелим нищо ако просто обявим администрацията за „вредна“. Не е. И ако колективно я смятаме за такава, намаляваме вероятността читави хора да попаднат там. Просто каквото обществото, такава и администрацията.

За пестицидите, яйцата, хората и мишките

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/fipronil/

Изрових тези числа когато тръгна скандалът с холандските яйца в Германия. Ей така, от любопитство. Не ги пуснах тогава, защото не смятах, че на някого ще му е интересно. Вчера обаче стана ясно, че пестицидът фипронил е открит и на българския пазар. Видях също, че доста хора копират дословно едни числа и добавят свои интерпретации и затова ето какво открих.

Всички медии съвсем естествено цитираха съобщението на агенцията по храните, че нивото на остатъчното замърсяване с фипронил е „0,027 мг/кг, което е значително под опасната доза за човек от 0,72 мг/кг“. От къде идва това число и какво означава? Всъщност, такова ограничение няма. Има няколко изследвания за консумация на яйца в кратък или продължителен период върху зайци и плъхове. Повечето правят препратки към немското изследване (в линковете долу) и задават именно 0.72 мг/кг като горна граница на безопасност.

Тъй като нито БАБХ, нито медиите разясняват, ето какво означава това число. Това е безопасен лимит за остатъчен пестицид на черупката или в яйцето към килограм яйчен продукт. Не както блогът за наука 6nine писа в Twitter, че това е няколко милиграма погълнати спрямо теглото на потребителя. Напротив. Това означава, че ако ядете колкото средностатистическия човек, но яйца замърсени с повече от 0.03 мг. (30 микрограма) фипронил всяко, то много вероятно да да имате сериозни здравни проблеми. При деца или продължително излагане ограничението е много по-ниско. В изследванията се посочва, че пестицидът се изхвърля след най-малко 7 месеца. Това означава, че може бързо да се натрупа и доведе до неврологични проблеми.

Това, което съществува като лимит за максимална концентрация е 0.02 мг/кг яйчно вещество. Той е въведен както от ЕС, така и от FAO. В ЕС обаче от 2015-та е намален на 0.015, а от миналата година – на 0.005. Това се смятат за безопасни нива при консумация в краткосрочен план. Данните на FAO показват и друго интересно нещо – лимитът спрямо тегло на потребителя. То е 0.0002 мг. поет чрез храна пестицид на кг. човешко тегло при продължително излагане или 0.003 мг. – при еднократно излагане. Именно на база тези оценки плюс статистиката за средната консумация за яйца, средното тегло на населението и доста закръгляне надолу са получени лимитите за безопасност на ЕС. Отново по същия начин е изчислен и прословутата граница от 0.72 мг/кг, която ще видите във всички медии.

От това се разбира, че всъщност откритите нива на фипронил в българските яйца съвсем не са безопасни и затова БАБХ бият камбаната. Те са над старите лимити за безопасност на ЕС и пет пъти над обновените за този пестицид. Все пак, са доста под откритите в Холандия и Белгия, където някои партиди са надвишавали дори критичните 0.72 мг/кг (или 30 микрограма на яйце). Затова там е имало хоспитализирани с натравяне. Такова в България почти е сигурно, че няма да видим, освен ако някой не реши да направи 300 кг. омлет. Целта на тези предупреждения е да се избегне продължителното излагане, което дори при ниските стойности може да е вредно и то особено за децата.

И отново – всички тези лимити и микрограмове са груби оценки на учени и бюрократи на база продължителни изследвания върху мишки. Закръгляли са яко надолу за всеки случай. Нищо от вчерашните новини не означава, че „ядем отровни яйца“. Просто няма да е лоша идея да избягвате тези партиди. Ако вече пак сте яли от тях, няма проблем – тялото се справя със всякакви „отрови“ – било то „естествени“ или изкуствени. Нямате си идея какво има в „био“ и „селските“ зеленчуци дори без да се пръскат и само на база изкуствената селекция. Ако трябва да се притеснявате, че нещо ще ви разболее, обърнете внимание на замърсяването на въздуха в градовете ни. Прегледайте се най-после защо ви е високо кръвното и защо оная кашлица не си отива. Точно тези яйца са несравнимо по-малък проблем.


Източници: съобщението на БАБХ, база данни с пестицидите на ЕК, база данни с пестицидите на FAO, изследване на ефектите на фипронил в Белгия, последен доклад на FAO за дневната употреба, datasheet на FAO за фипронила.

Да поговорим за религията

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2937

Отдавна искам да напиша нещо по въпроса с религията, вярата, догматизма и атеизма. „Скандала“ с махнатите кръстове от Лидъл е добър повод. И не заради самото махане на кръстовете (странен маркетингов ход), а заради реакциите на двата „лагера“ – догматични християни от едната страна, и гласовити атеисти от другата.

Заради по-либералните ми възгледи човек може да реши, че съм атеист. Но всъщност съм (с известно приближение) теистичен агностик. Т.е. не приемам ритуалните елементи на нито една религия, смятам, че съществува висша сила/Бог, и също така, че това (към момента) е недоказуемо, но и не може да се отхвърли.

Съгласен съм с атеистичния лагер по много въпроси – че религиозният догматизъм е вреден и (буквално) убива, че хората използват религията като претекст за собствените си предразсъдъци, че част от религиозните организации са меркантилни и дори алчни на гърба вярващите, че религията често пречи на науката (не само чрез изгаряне на клада на учени). В момента религията и консерватизмът изглеждат вредни – най-вече заради бъркането им в политиката на светски (секуларни) държави, по отношение на права на сексуални малцинства, на жените (по темата с абортите), по отношение на преподаването на еволюцията и други. Най-гласовитите сред консервативните религиозни общности изглеждат като останки от миналото, които продължават да ни тровят настоящето.

Не съм съгласен с крайните мнения на Ричард Доукинс, Сам Харис и Кристофър Хитчънс, които са обявили „свещена война“ на религията и смятат, че религията е най-вредното нещо и всеки трябва да е атеист.

И не споделям ентусиазма на феновете на науката (много от които никога не са се занимавали с наука). Научният метод има своите ограничения, начините на прилагането му (чрез научни публикации и журнали) – също. В този ред на мисли, „религия срещу наука“ е фалшива дилема и превръщането на дебата в дебат дали науката е по-права или религията, пропуска общо взето…всичко. Разбира се, че науката е права. Разбира се, че има еволюция, гравитация, климатични промени, ваксините работят, а всеки път, когато сте болни, трябва да отидете първо на лекар, а след това евентуално при свещеник/врачка/шаман/имам/какволиощене.

Не съм съгласен с атеистите по два основни въпроса – философски и исторически. По историческият – не съм дочел още „Политически ред и политически упадък“ на Фукуяма, но добре аргументираната теза на автора е, че през годините религията и религиозните институции са имали доста позитивен ефект върху човешките общества. Да, знам, „кръстоносни походи“, „инквизиция“ и други. Обаче трябва да си представяме нещата в контекст – алтернативата на църквата тогава не са били либерални демокрации, а оядени феодали, необразовани крепостни селяни и сбирщина „диваци“. Дори правата на жените са започнали да се развиват в Европа благодарение на църквата, макар и по доста заобиколен и материално мотивиран начин. В по-ранни етапи пък алтернативата са просто междуплеменни и междукланови войни, а религиозните вярвания са служили за обединител. Така че да зачеркнем ролята на религията в изграждането на човешките общества би било грешно, и би било следствие от непознаване на историята.

Но разбираем би бил аргументът „окей, религията си е свършила работата в по-примитивните общества от миналото – време е да я разкараме, защото вече пречи“. За съжаление, не е толкова лесно. Това, което „пречи“ не е религията, а предразсъдъците и несигурностите, които хората „крият“ зад нея и които оправдават с нея. Религията отразява вижданията на този, който я тълкува (както отбелязва Реза Аслан). Аз номинално съм християнин, и мога да мина през цялата Библия и да построя една прекрасна, пацифистка и либерална филосософия за живота. Игнорирайки части от стария завет (които новият променя), и обяснявайки повечето кофти звучащи неща с метафори или исторически контекст. Депресираният американец от средните щати, в същата книга, намира причини да е против еволюция, гей-бракове, аборти, мюсюлмани, а сигурно и имигранти и цветнокожи. Затова и няма да се занимавам с въпроса „коя религия е по-вярна“, защото той няма смисъл – религията е и функция на тезите, които проектират върху нея последователите ѝ, а не (само) обратното. Ислямът не е по-войнстващ или по-мирен от другите религии, просто социо-културният и геополитическият контекст се различават от този на европейските деноминации на християнството.

Но ако „махнем“ религията, проблемите на обществата няма да изчезнат. Даже напротив – вече няма да има обединяващото, смиряващото, дори страхът от наказание. Ако живеехме в един идеален свят с едни идеални и напълно рационални и добре образовани хора, най-вероятно религията би била напълно излишна. Може би и затова комунизмът е атеистичен – защото е утопия.

Всеки вярва по своя причина и по свой начин. Дори, ако сме цинични, можем да разгледаме вярата като едно плацебо – чувстваме се по-добре, защото вярваме, че тя работи. И това е окей. И вярващият ще продължи да се чувства добре дори някой Кристофър Хитчънс да му обяснява колко е лош и как трябва да спре да вярва.

Философският аргумент го започнах малко по-нагоре – религията не е обратното на познанието (и науката). Двете могат да не си пречат и могат да са независими едно от друго. Тук е необходимо да направя прехода от „религия“ към „вяра“ – религията е формализирана и организирана форма на вяра, така че когато говорим за конкретния човек и неговите виждания, можем да говорим за вяра. Та, според фидеизма, вярата е независима от знанието и разума. Като агностик смятам, че към момента е невъзможно да докажем съществуването или липсата на по-висши същества, и също така нямаме нужда да го правим. Тя затова е вяра – защото не изисква доказателство. В тази връзка, любим цитат от Пътеводител на галактическия стопаджия:

— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.
— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.
— Олеле… — каза бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика.
— О, я виж колко лесно стана — казва си човекът и както е насъбрал инерция, решава да докаже, че черното е бяло, и бива прегазен на следващата зебра.

„Ама как така хем вяра, хем наука“? Не е толкова лесно, защото и религиозните институции държат да поставят двете в конфликт. Но те няма нужда да бъдат. Къде в библията се отрича теорията на еволюцията? Адам и Ева е напълно вероятно да са съществували – може би не точно „двама“, но като събирателен образ на малка група човешки прародители. Предвид, че 8% от населението на Азия са наследници на Чингис Хан, Адам и Ева не изглеждат толкова невероятни. И все пак – според библията Бог е създал човека, което би било в противоречие с еволюирането „от маймуни“. Не непременно. Знаем, че има еволюция, и горе-долу как работи тя, но детайлите все още се изследват. Съществуват т.нар. еволюционни скокове, за които има много възможности. Е, ако аз бяха религиозна институция, щях да поддържам тезата, че намесата на Бог в създаването на човека е външно стимулиран еволюционен скок. Има сериозна вероятност никога да не разберем с достатъчна доза сигурност какво е довело до всички еволюционни скокове по пътя, та това е добър компромис – и науката вярна, и религията неразклатена.

Нийл деГрас Тайсън в своя лекция казва „Ако вярата ти не ти пречи да откриваш нови хоризонти, аз съм окей с нея“. Дарвин пък казва „Никога не съм бил атеист, в смисъла на отричане на съществуването на Бог – мисля, че в общи линии „агностик“ би описало най-правилно позицията ми“. Така че няма нужда от тази фалшива дилема между наука и вяра, няма нужда от словесни престрелки и кръстоносни походи срещу вярващи или срещу атеисти. Най-вече защото „ти не си прав и (ще гориш в ада/си виновен за всичко)“ рядко успява да промени нечие мнение.

Има нужда от повече диалог и сближаване в името на общи цели – а такива има предостатъчно. И организираната вяра – т.е. религията – е удобен канал, чрез който можем да стигаме до консенсуси. Да се съгласим, че вярваме в различни неща, да се съгласим, че никой не е напълно рационален, да приемем ограниченията на научния метод. Да отхвърлим догматизма, буквализма и абсолютизирането на метафорични текстове, да спрем да използваме религията като оправдание за ограничаване на нечии права.

Не звучи толкова трудно, но на практика е. И вместо това водим изтощителни спорове колко обидно били опаковките на хранителни стоки.

No Tinc Por

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/no-tinc-por/

Да проследят хаштаг #NoTincPor в Twitter. Толкова бе нужно на българските медии за да добият представа за случващото се в Барселона от миналия уикенд насам. И може би малко базови познания за контекста в Каталуния.

Вместо това, българският читател получава умилителни статийки, които разказват как вчера кралят повел хората и как за първи път испански монарх участва в демонстрация от 1975 година насам (смъртта на Франко). Между другото, испанските монарси от тогава до днес са едва двама, а първият от тях е посочен от самия Франко да се сдобие с трона, като това се подготвя около година преди смъртта му (диктаторът доверява част от държавните дела на Хуан Карлос поради влошено здраве).

Какво е важно да знаете за контекста, в който се случи терористичният атентат в Барселона?

На 1 октомври 2017 предстои референдум за независимост на Каталуния, която в момента е със статут на автономна област, но последните промени в този статут вече години наред (от 2006) са блокирани от Конституционния съд на Испания. Основният препъни-камък е, че Каталуния иска повече финансова и фискална свобода. Именно това и още множество по-дребни случки наляха много масло в огъня на движението за независимост. Референдумът се случва след многогодишни опити на локалното правителство в Барселона да преговаря с Испания, което централното правителство надменно отбягва. В последните години диалогът отсъства напълно или се случва с реплики през медиите, но без никакви изгледи за сближаване на позициите.

Междувременно вече имаше неофициален референдум, а той бе неофициален, именно защото не бе одобрен от Мадрид, затова се проведе под форма на допитване. Предишният президент на Каталуния в момента е подсъдим, заради това. Централната власт в Испания всъщност има властта да не допусне никога такъв референдум, с аргумента, че той е противоконституционен. А Конституционният съд е винаги готов да го потвърди.

Затова през есента на 2015 година се проведоха предсрочни парламентарни избори, които бяха спечелени от гражданска листа, подкрепена от двете най-големи каталунски партии, които по-късно сформираха коалиция заедно с други две по-малки, но подкрепящи независимостта на Каталуния партии и разполагат с мнозинство в каталунския парламент. Оттогава насам се подготвиха няколко основни закона на бъдещата Каталунска република (напр. за Каталунска данъчна администрация и др.), а на 1 октомври е свикан Референдум за независимост.

Този референдум отново не се признава от централната власт в Мадрид. Три четвърти от населението на каталунската автономия искат такъв референдум да се проведе, макар и мненията на хората в Каталуния (според социологическите проучвания) да са приблизително наполовина разделени между „За“ и „Против“. Ако референдумът покаже, че мнозинството каталунци гласуват за своя независима държава, политическият елит, който в момента управлява автономията ще провъзгласи едностранно независима Република Каталуния. Правилно отбелязвате – докато има колебания по темата дали Каталуния има свой собствен път като нова държава в Европа, по две други теми няма никаква дискусия. Едната е, че ако има такава нова държава, то тя непременно ще бъде република и втората е, че тя ще бъде пълноценен член на Европейския съюз. Иначе казано това е и референдум за отхвърляне на монархията.

Защо и от кого бе свикана демонстрацията No Tinc Por вчера в Барселона?

Идеята на демонстрацията изобщо не бе политическа. Беше свикана от Президента на Каталуния и кмета на Барселона като противовес срещу насилието. Барселона е много жив град и с изключително силно развито усещане за общност и много често хората там реагират като един организъм срещу неправдите, независимо от политическите си разбирания или обществения си статус.

В допълнение демонстрацията имаше за цел да сподели мъката на семействата и близките на жертвите и да изрази подкрепата и благодарността си към каталунската жандармерия и полиция, които мнозинството хора принципно не обичат особено, но в случая общата оценка за това как са се справили местните служби е висока.

И всъщност се получи. Според полицията повече от половин милион души вчера са излезли по улиците на Барселона (в главите на хората това е много голям град, но реално постоянните му жители са едва 1,6 милиона). Демонстрацията мина кротко, по часовник и с нужното уважение и респект към жертвите.

Но бе оцветена политически.

Какво всъщност се случи? И какво медиите се опитват да ви спестят?

Демонстрацията бе оцветена политически – да, имаше както испански националисти, така и каталунски индепендисти, които не пропуснаха да се обозначат, но не бяха много. Реално мнозинството следваше и спази основната тема на демонстрацията. Не допусна агресия и провокации.

Обстановката бе нажежена и през медиите и социалните мрежи през миналата седмица, когато акцентът от атентата бе отклонен върху това как каталунските жандармерия и полиция общували с хората на каталунски по време на критичната ситуация и това било акт на демонстрация. Тезата пропълзя през голяма част от испанската преса и социалните мрежи. Истината е, че всички важни указания се излъчваха многократно и освен на каталунски, още и на кастилски (испански) и английски, а много често и на френски, което лесно може да се провери, дори в twitter.

Ако не става ясно къде е проблема, че в Каталуния се говори каталунски и защо е тази чувствителност по темата, ще добавя, че по времето на Франко са били убивани хора заради това, че говорят català и в Каталуния помнят как и защо са загубили баща или дядо… а част от Испания още тъгува за Франко и живее в носталгия по „величието“ му. Тъжно, но факт!

В допълнение тезата в последствие се разви до това, че Барселона използва атентата за да сплоти хората под тезата за независимостта.

Появата на краля също не беше случайна и не бе извън този контекст. Иначе едва ли щеше да бъде там. А той също пропусна възможността да бъде медиатор между Барселона и Мадрид, въпреки очакванията към него в тази посока. Иначе говори свободно català и се счита за далеч по-широко скроен и сговорчив от баща си, но до момента не е показал по-особени дипломатически умения от това да заравя глава в пясъка.

Всъщност кралят не поведе хората, беше отпред по силата на етикета, а иначе бе шумно освиркан (испанската национална телевизия TVE заглуши този момент – уви, не само у нас демокрацията е формална). В доста моменти, в които камерите се спираха на неговото лице или на премиера Рахой, се чуваха възгласи „Махай се!“ (и на кастилски, и на каталунски). А той беше там в отчаян PR ход по демонстрация на „единство“, което уж трябва да олицетворява, но имиджът на монархията в Испания е напълно провален и не само в Каталуния. Вероятно един от големите страхове от раздялата е, че тя може да провокира разпад на монархията, освен че ще бъде загубен ключов двигател на икономиката (Каталуния прави 1/5 от БВП на Испания и 1/4 от износа ѝ).

Иначе едва ли кралят щеше да е щастлив да го снимат на фона на индепендистките естелади (знамето със звездата е неофициален флаг, който прокламира независимостта) и под освиркванията и плакатите, укоряващи го за фамилната близост на семейството му със саудитците и търговията с оръжия с тях.

Felipe VI - крал на Испания

Снимка: Sònia Pau, сътрудник на изданието El Punt Avui (публикувана в Twitter)

Обстановката, в която се случва всичко предполага висока степен на политизиране. Неизбежно е. И захаросните статии за единство и подадени ръце за съчувствие към Барселона, звучат добре, но всъщност са инструмент за манипулация. Заедно с всички фотоси в испанската преса днес, на които знамената или неудобните плакати са заличени.

Доказателство за това е фактът, че Испания продължава да отказва на каталунските сили за сигурност директен достъп до системата на Европол. В същия момент стана ясно, че имамът, организирал терористичната група е бил разследван преди от Испания, но това не е споделено с Барселона, а предупреждение за него каталунците са получили неофициално от белгийски колеги, но тъй като информацията е била неофициално подхвърлена, тя не е била регистрирана в системите и е била подценена. Още един симптом за формалните „семейни“ отношения между Мадрид и Барселона.

Пиша това, за да обърна внимание върху пропуснати факти, които обаче са важни и да акцентирам и върху другата гледна точка, която все остава в сянката на преведените на български, но по инерция официозни впечатления на El País.

Октомври наближава, а тогава е възможно някои неща да се прояснят, а други да се пообъркат. Но моето разбиране е, че „единството“, когато е оковано в предразсъдъци и е постижимо само насила, е лозунг, празен от съдържание и смисъл.

P.S. No tinc por означава „не ме е страх“ на català. На кастилски е no tengo miedo.

P.P.S. Повече за каталунската гледна точка в отношенията им с Испания можете да научите от книгата „Какво става с Каталуния?“, която се разпространява безплатно и свободно като електронна книга.

Имиграционният проектозакон на Котън и Пердю

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2077

Преди няколко дни един мой познат, който се интересува от имигриране в Америка, се обърна към мен с въпрос. Научил, че Тръмп предлага нова система от имиграционни правила, и се интересуваше какви са те.

Проучих темата и му обясних нещата. След това се замислих – защо да стискам тази информация за себе си? Може би ще е полезна за още някого… Ето я.

Имиграционната система е предложена от американските сенатори Том Котън и Дейвид Пердю, и подкрепена от президента Тръмп. Базирана е на т.нар. RAISE Act, предложен по-рано тази година от същите сенатори. Целта ѝ е „даване на шанс на американските работници и намаляване на легалната имиграция до историческите ѝ нива“. (Към момента САЩ приемат около 1 милион имигранти годишно – целта е намаляване на този брой наполовина.)

Тя все още не е приета от Конгреса и Сената – всъщност, към момента (20 август 2017 г.) дори не е обсъждана там. Няма гаранции, че ще бъде приета. Няма гаранции, че ако бъде приета, няма да бъде променена в каквото и да било отношение. Тук я представям каквато е в първоначалното предложение на двамата сенатори.

По същество тя е точкова система, подобна на тези в Канада и Австралия. Повечето сегашни имиграционни категории се премахват – например лотарията „зелена карта“ и спонсорирането на роднини, с изключение на съпрузи и малолетни деца на американски граждани. Броят на приетите бежанци се ограничава на до 50 000 годишно (към момента са около 100 000, но този брой почти никога не е бил достиган през последните 20 години). Вместо тези се определя годишна квота зелени карти, която в различните източници варира между 125 000 и 140 000. Те ще бъдат запълвани от кандидатите, които събират най-много точки по точковата система.

Критериите, по които ще се оценяват кандидатите, зависят от няколко показателя – образование, възраст, владеене на английски език, обещана работа, инвестирани средства и изключителни постижения. Информацията колко точки носи всеки показател и при какви условия, както и информацията колко е максималният възможен брой точки и минималният необходим за кандидатстване, се различават в различните източници. Описвам тук най-често срещаният вариант.

При него максималният теоретично възможен брой точки е 100. За кандидатстване за имигриране са необходими минимум 30 точки. Получаването им по категории се разпределя както следва:

—-

1. Образование

– Средно образование – 1 точка.
– Бакалавърска степен от извън САЩ – 5 точки.
– Бакалавърско степен от САЩ – 6 точки.
– Master степен от извън САЩ, ако специалността е STEM – 7 точки.
– Master степен от САЩ, ако специалността е STEM – 8 точки.
– Докторат от извън САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 10 точки.
– Докторат от САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 13 точки.

Всички тези образования трябва да са признати от американското Ministry of Education.

2. Възраст

– до 18 години – 0 точки. (Плюс че кандидатът е непълнолетен и няма право да кандидатства.)
– 18 до 21 години – 6 точки.
– 22 до 25 години – 8 точки.
– 26 до 30 години – 10 точки.
– 31 до 35 години – 8 точки.
– 36 до 40 години – 6 точки.
– 41 до 45 години – 4 точки.
– 46 до 50 години – 2 точки.
– 50 и повече години – 0 точки.

3. Владеене на английски език

Доказва се с резултат от утвърден официален тест по английски език. Засега се предвижда утвърдените да са TOEFL и IELTS.

Точките се определят според това в кой персентил от полагащите теста се пада кандидатът. (Иначе казано – колко процента от тях са по-зле от него, и колко са по-добре. Ако примерно 70% от полагащите теста са по-зле от кандидата, а 30% са по-добре, той се пада в 70 персентил.)

– До 50 персентил – 0 точки.
– 50-70 персентил – 6 точки.
– 71-80 персентил – 10 точки.
– 81-90 персентил – 11 точки.
– 91-100 персентил – 12 точки.

4. Обещана работа

Оценява се според предложената заплата като процент спрямо средната заплата в щата, където е работата.

– 150-200%: 5 точки.
– 200-300%: 8 точки.
– 300% и по-висока заплата: 13 точки.

(Ако не получавате точки по този параграф, е възможно да ви откажат право на кандидатстване.)

5. Инвестирани средства

Средствата трябва да са инвестирани в проект, който е одобрен от местното правителство (щатско, областно или градско, в зависимост от обхвата на проекта). Инвеститорът трябва да поддържа инвестицията поне 3 години и да участва лично в ръководството на проекта.

– Над 1.35 милиона долара: 6 точки.
– Над 1.8 милиона долара: 12 точки.

6. Изключителни постижения

– Нобелова награда, или сравнимо с нея научно постижение: 25 точки.
– Медал от Олимпийски игри, или първо място на световно първенство в олимпийски спорт: 15 точки.

—-

Ако кандидатът е сключил брак, съпругът/съпругата му също трябва да премине оценяване по образование, възраст и езикови умения. Ако съпругът/съпругата получава по-малко точки от кандидата в някоя от тези категории, броят точки на кандидата се намалява – неговите точки се умножават по 70%, а тези на съпруга/съпругата по 30%, и се сумират.

Ако кандидати с еднакъв брой точки са на границата на приемане, предимство ще бъде дадено на тези с по-високи резултати за образование, след това за владеене на език, и след това за възраст.

Имигриралите чрез тази система няма да имат право да използват социални помощи в продължение на пет години.

Събиране на точките

На теория 30 от 100 точки изглежда една съвсем ниска граница. (За кандидатстване за имигриране в Канада например се изискват минимум 67 от 100 възможни точки, но при твърде различни критерии за оценяване.) На практика обаче събирането на брой точки, близък до максималния, е нереалистично:

– Не е възможно едновременно да се получат точки за предложена работа и за инвестиции. (Работата трябва да е предложена от американски работодател, а инвеститорът трябва да работи лично в свой собствен проект).
– Набирането на повече от едно изключително постижение не е реалистично. (Не ми е известен в историята на човечеството случай, когато Нобелов лауреат е едновременно и олимпийски шампион.) От имиграционна гледна точка, дори едно ще е изключителна рядкост – броят на живите Нобелови лауреати и олимпийски шампиони, които не са американски граждани, е около една стотна от ежегодната квота.

Като се вземат предвид тези ограничения, е що-годе реалистично кандидатът да събере максимум от 45 точки. Дали обаче и това ще е възможно на практика?

Представете си, че сте американски работодател. Отчаяно ви е нужен специалист, какъвто сте успели да намерите зад граница – толкова, че сте се съгласили да му плащате заплата в пъти над средната. Какво става?

Принципно вие нямате право да попитате този кандидат за възрастта му – би било нарушение на анти-дискриминационните разпоредби. Нито да проследите дали за отличния английски на писмата му не помага някой друг. Така че нямате как да прецените дали той ще бъде допуснат да имигрира, и така да получи позволение да работи за вас.

Изхитряте се и провеждате интервю онлайн. За щастие кандидатът изглежда на идеална възраст и английският очевидно му е роден език. Решавате да нарушите регулациите и изисквате от него необходимата ви информация. Той не ви издава или съди, предоставя я – наистина е на 28 години, роден в Англия англичанин, завършил е с отличен успех американски технически университет. Заедно с вашето чудесно предложение за работа би бил приет като имигрант с пълна гаранция.

Като начало, трябва да изчакате до края на годината – дотогава кандидатурите за имигриране се събират. След това още поне 3-4 месеца, докато те бъдат обработени и точкувани. След това още поне 2-3 месеца, докато на всичките 140 000 кандидати бъдат проведени интервюта. След това още 2-3 месеца, докато кандидатите бъдат проучени и визите им бъдат издадени. И след това още поне 1-2 месеца, докато кандидатът, уверил се вече че е приет за имигрант, се разпореди с имущество, работа и прочее и се премести… Общо средно към година и половина от момента, в който сте го намерили. Можете ли да си позволите да чакате толкова, ако сте така закъсали за служител?

Затова подозирам, че такава система ще се превърне в по-грозен вариант на това, което става сега с работните визи H-1. Имиграционните квоти ще бъдат обсебени от компании „роботърговци“, които ще внасят специалисти от чужбина, за да ги предлагат под безумен наем на реално нуждаещите се от тях американски компании. Самите специалисти вероятно ще бъдат изнудвани и държани с твърде брутални средства да не напуснат „роботърговеца“, и вероятно ще получават малка част от официалните си заплати. (Като се има предвид, че те ще са вече законни постоянни жители, тези средства вероятно ще са „документи“, че специалистът „е използвал измама при кандидатстване“, или нещо подобно. Иначе казано, ситуацията с трудовата имиграция ще се превърне от корумпирана в престъпна.)

Изгодна ли е тази система за САЩ?

Принципно идеята за пренасочване на имиграцията от предимно семейна основа към предимно професионално-икономическа основа е мъдра и нужна. Дяволът обаче се крие в детайлите.

Като начало, средният годишен брой имигранти за съществуването на САЩ наистина е от този порядък. Реално обаче е бил такъв, когато населението на САЩ е било 40 милиона. За всякакви икономически, трудови, социални и прочее цели е адекватно имигрантите да се преценяват не като абсолютен брой, а като процент от населението. Тоест, адекватният брой визи е не 140 000, а около 800 000 годишно. (Годишният процент имигранти в Канада и Австралия сега е такъв.)

Другата подробност е, че когато се касае за икономически активни имигранти, които носят икономиката на гърба си, максимален допустим брой просто няма. Да бъде установяван е все едно човек да си установи сам личен максимален приход и да отказва суми над него, ако му бъдат предложени.

Не знам дали тази имиграционна система ще бъде разгледана от Конгреса и Сената, дали ще бъде приета и евентуално с какви поправки. Уважаемите сенатори Котън и Пердю обаче имат отчаяна нужда някой да им обясни примера с личния максимален приход. Вероятно и да им го повтори десетина пъти. Тяхната глупост може да е благо за останалия свят, но за родината им би била начало на катастрофа. А пък никой нормален човек няма изгода от това САЩ да катастрофират – поне не и когато алтернативните модели за икономическо и социално развитие са тези на Русия и Китай.

Повечето коли на дизел в Германия сега ще е проблем за България в бъдеще

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/poveche-koli-na-disel/

В Германия за всеки ден от 2016-та са били използвани по 121 млн. литра дизел. Независимо колко по-чисти са колите, това е пак огромно замърсяване. Да сравним с България.

Средната възраст на колите в Германия е 9 години. 40% от тези в България са над 20 годишни. На човек от населението, немците изразходват с 2/3 повече дизел и над 3 пъти повече бензин всеки ден. Дизелът може да се обясни с по-силната индустрия (повече камиони, доставки), но не и бензина. Просто немците карат много повече. Немалка част пътуват по 1-1.5 часа на посока до работа с колите си всеки ден.

Преди 17 години разликата е била още по-драстична. Тогава немците са използвали с 85% повече дизел на глава от населението от нас и 5 пъти повече бензин. От тогава насам потреблението на бензин в Германия е намаляло с 41%, а на дизел се е увеличило с 30%. Все повече хора са минавали от бензин на дизел, което днес създава сериозен проблем със замърсяването. В последните месеци се забелязва обръщане на тази тенденция.

В България пък за последните 15 години има двойно увеличение на потреблението на дизел и 16% намаление на бензина. Караме повече колите си и автопаркът се увеличава с по-бързи темпове. Доста коли у нас се движат на газ и не ги включвам тук. Удвояването на изгорения дизел по пътищата, още повече от доста по-стари коли, може да ви даде представа колко по-зле е положението у нас спрямо Германия.

Ясно е, че сериозна част от вече старите дизели в Германия ще свършат в Германия. Този процес ще се ускори от новите забрани, които се очаква да бъдат въведени в близко време в някои градове. Дори самият дебат около ограничаване на дизела под стандарта Евро 6 изтри около милиард евро от оценките на старите коли според експерти от ADAC. Това означава, че притежатели на мощни коли на дизел с Евро 4 и Евро 5 ще могат да получат много по-малко пари при продажба, отколкото биха очаквали преди 6 месеца. Така стават още по-достъпни за потребителите в страни като България. Отчасти може да гледаме на това като положителна тенденция, тъй като семейство със заделени 3 до 5 хиляди евро за кола ще може да си вземе доста по-нова и по-чиста такава. От друга страна обаче, евтини стари дизели ще отместят от предпочитанията по-чисти коли на бензин и газ, както и по-малко мощни такива.

Мерките срещу всичко това са видимо съвсем неадекватни. Малко или много е ясно какво следва да се направи, но чисто политически е трудно. Трябва да се обърне логиката на данъците и да се вдигнат драстично данъците за стари и замърсяващи коли. Трябва да следват логиката на замърсяването и по-малко на обема на двигателя. Сега на практика награждаваме димящите печки по улиците. Следва да се въведат и ограничения за мръсни коли в централните части на градовете.

Всичко това обаче изисква политическа воля, а тя идва само след обществен натиск и смели политици. Изпитваме остра липса и от двете.

Първоначално пуснах този текст като статус във Facebook. Този Tweet на немската статистическа служба ме провокира да направя сравнението. В него има линк към данните им от 2016-та и 1999. За България използвах данните на НСИ за енергийните продукти. За обръщане на тонове в литри използвах 1177 и 1360 литра в метричен тон съответно за дизел и бензин.

Преброяване на българите в Германия по общини и години

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/bgde/

Настрана от очевидното, основаната причина да разглеждам данните за българите в Германия е това, че изглежда е най-голямата ни диаспора в света с над 260 хиляди българи. От това се повдига отново и неизбежния въпрос доколко е адекватно покритието на консулските услуги в Европа. За него ще пиша пак скоро.

Тук искам да покажа нагледно данни на DeStatis, които някак съм пропускал до сега. Предоставят броя чуждестранни граждани по общини в страната и има данни за последните 19 години. Направих бърза карта, за да илюстрирам как са емигрирали българите към и в Германия. Позволява фокусиране върху конкретна община и анимиране на данните през времето.

Дяволът е в детайлите

Разбира се, както винаги данните имат някои условности. Те представят единствено регистрираните българи в дадената община или административен регион. Системата в Германия е много строга и не може да направиш почти нищо без регистрация, но все пак това не изключва нелегално пребиваващи, особено в годините преди 2007-ма. Също така, данните разглеждат единствено българите без немски паспорт. Такъв са получили 17000 българи за този период. Събирането на данните от общините също е особено. С Saarland, например се отчита наедно за няколко landkreis-а. В Kassel пък до 2007-ма са се събирали данни за landkreis-а, а след това са включени в данните за града. Опитал съм се да представя коректно данните взимайки предвид промените в устройството за този период. Отделно, в информацията за всяка община съм посочил съотношението мъже/жени. Не съм го представил на картата, тъй като повечето общини са с твърде малко българи, за да може да се направи някакво смислено сравнение.

Къде, кога, колко

Като натиснете на дадена година, на картата се показва разпределението им тогава. Ако натиснете определена община ще видите на графиката броя българи регистрирани точно там между 1998 и 2016-та. Натиснете където и да е другаде на картата, за да изчистите фокуса на общината.

Ще забележите, че има два линка под картата. Първият пуска анимация през годините. Вторият превключва режима на представяне от абсолютен брой българи към такъв на брой българи на всеки 100000 население. Последното дава по-добра представа за концентрацията, тъй като подобно на България доста селски региони са почти обезлюдени. Допълнително съм изсветлил общините с малко население, за да се отрази това. Така се вижда, че Берлин макар с най-много българи – над 15000, има по-малко концентрация спрямо населението, отколкото общините в региона Frankfurt-Mannheim.

Интересно ми е какви са вашите наблюдения на база тези данни. Споделете ги в коментарите. След картата съм дал линкове към други мои статии разглеждащи българите в чужбина.

Източник: DeStatis

Проверка на твърдения: КНСБ, милион емигрирали и минималната заплата

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/factchecking-knsb/

КНСБ се активизираха пак в медиите и изсипаха доста твърдения, които е добре да се разгледат. Тук ще се концентрирам върху едно засягащо любимата ми тема – демографията. Имат обаче доста любопитни. Пример е искането им за семейно подпомагане само при „отговорно родителство“, каквото и да значи това. Подкрепят го с твърдение, че в „Холандия“ слагали камери пред домовете на социално слабите, а „Дания, Холандия и Финландия“ изисквали брак за надбавки и социални помощи. Всичко това ми се струва повече от абсурдно, особено познавайки отношението на тези страни към личната неприкосновеност и съжителството. Нямам обаче време да проверявам всичко. Не се съмнявам също, че икономистите вече беснеят над изказванията как прогнозираният растеж ще доведе до вдигане на заплатите в някои сектори със 100 лева месечно.

Твърдението, което ми хвана окото, е че близо милион българи са емигрирали за последните 17 години. Това отразиха редица медии вчера, а някои дори излязаха с такова заглавие. Ако се зачетем по-внимателно, онова, което Димитров всъщност казва е, че 906 хиляди българи с трудоспособна възраст са трайно напуснали страната. „Положението става катастрофално“ продължава шефът на КНСБ.

Няма да споря, че положението с работоспособното население в България, както и в практически целия развит свят, е доста проблемно. Както обясних в последната си статия, именно данните, перспективите и разбирането им ще покажат дали нещо може да се определи като катастрофално, катастрофирало вече или просто проблемно.

Данните на НСИ

За работоспособно население се смятат всички между 15 и 65 годишна възраст. Ако се чудите защо КНСБ говори за последните 17 години, а не за 10 или 20, то е защото са гледали буквално данните на НСИ – системата им позволява бързи справки точно за този период. Може да се заровите в годишниците в електронната им библиотека, както съм правил многократно тук, но това е далеч по-трудно за произвеждането на проста сензационна новина.

Разбира се, може да погледнете данните за външната миграция. Там има разбивка по възрастови групи и градове/села. Пренебрегвайки нарочно входящата миграция (не е въобще малко, но нали все пак търсим сензация), ще получим около 160 хиляди емигрирали за последните 10 години и не повече от 200 хиляди за последните 17. Това не е толкова интересно, а и доста хора се съмняват в моделите на НСИ и това, че не отчитат много „скрити“ емигрирали. Затова продължаваме търсенето.

Сметката на КНСБ излиза, ако гледаме цялото работоспособно население през 2000 и 2016-та. Те са съответно 5551767 и 4628724. Разликата за 17 години така е 926 хиляди. Ако са гледали междинни данни и закръгляли по месец на раждане, излиза наистина около 906 хиляди. До тук изглежда вярно – с толкова е намаляло българите между 15 и 65 години от 2000-та година до сега. Това обаче далеч не означава, че толкова са емигрирали.

Всъщност, най-големият принос към това намаление е намалената раждаемост през 80-те и 90-те. Децата, които са били на 15-19 години през 2000 г. са били родени в началото на 80-те. Между 2000 и 2009-та в работоспособна възраст започват да влизат все по-малко и по-малко деца, най-вече защото много по-малко са раждани между 1981 и 1990-та. Отделно от групата на работоспособните излизат хора родени през 30-те и 40-те – период с изключително голяма раждаемост и дори по-важно – повишено оцеляване на децата. Така само с раждаемостта се обяснява почти цялото намаление. Тук използвам данните от статията ми за историческата раждаемост в България.

Нека разгледаме българите в страната от едната възрастова група – 15 до 19 годишните. Те са тези, които тепърва ще започват работа. КНСБ са прави, че през 2016-та са 244329 по-малко, отколкото през 2000 г. Това, което пропускат обаче е, че ражданията между 1997 и 2001 (днешните 15-19 годишни) са с 268961 по-малко, отколкото родените между 1981 и 1985 (15-19 годишни през 2000 г). Отгоре на това добавяме смъртността, която макар и все по-намаляваща в България, все пак е отговорна за „изчезването“ на още няколко хиляди.

Ако се чудите защо разликата е раждаемостта е по-голяма от разликата в сегашното население с цели 24 хиляди, обяснението е, че в абсолютен брой емигриралите сред сегашните 20-годишни са много по-малко от емигриралите сред 20-годишните преди 17 години. Това далеч не е успокоение, защото и общият им брой намалява. Както видяхме обаче, причината е почти изцяло в намалената раждаемост десетилетия по-рано.

Теглейки чертата

Като съберем аналогичните разлики в намалената раждаемост и смъртност на всички възрастови групи се получава почти цялата сума съобщена от Димитров в медиите като „емигрирали“. Реалният брой „липсващи“ в тези сметки всъщност съвпада с оценката на НСИ – 150 до 200 хиляди. Това далеч не е малко, но явно е недостатъчно за медийна сензация. Особено на фона на хиперболата на шефа на ДАБЧ за 9 млн. българи в чужбина, която също оборих.

Какво означава всичко това? Българите в трудоспособна възраст определено намаляват. Съотношението между работещи/пенсионирани несъмнено ще пада все повече. Емиграцията е огромен проблем и то не само за броя работещи, но и за жените в детеродна възраст и раждаемостта. В същото време обаче не е вярно, че близо милион българи между 15 и 65 г. са емигрирали за този период. Всъщност, приблизително толкова са всички емигрирали от всички възрастови групи за последните 30 години.

На база данните от раждаемостта и емиграцията от последните 60 години може да очакваме, че броят влизащи в работоспособна възраст ще се стабилизира на сегашните нива. В същото време, повече хора ще излизат от нея, просто защото преди 60 години е имало т.н. baby boom – голяма раждаемост, много оцелели бебета последвано от силно намаление. Това ще продължи в следващите 30-тина години, когато броят на пенсионерите ще започне рязко да намалява и именно от сегашната раждаемост ще зависи колко ще са българите в работоспособна възраст.

Фалшиви новини за политически цели

КНСБ както винаги искат повишаване на пенсиите и минималната заплата. Твърдят, че така ще се запазят повече хора в страната, което е абсурдно. Както показах вече, когато българин емигрира в Германия, има доста по-голяма вероятност да не може да свързва двата края, отколкото останалите в България. Причината 250 хиляди да изберат този път често не са парите, а липсата на доверие в системите – съдебна, здравна, образователна, местна власт. Понякога това недоверие не се базира на факти, а на внушения и фалшиви новини като обсъжданото тук. Друг път личният опит е повече от красноречив. Независимо от причините обаче недоверието е най-големият двигател на емиграцията и не може да се реши с повече фалшиви послания.

Такива са изказванията им за минималната заплата. Тя не може да повиши доходите. Някои от целите ѝ са да спре спекулацията на отделни работодатели и да намали крайната бедност. Средната работна заплата не може да се вдигне с мерки на кабинета и определено не с което и да е предложенията на КНСБ. В същото време идеята за отделна МРЗ за висшисти е нищо повече от евтин популизъм. Да учиш „нещо висше“ без особени знания и опит е по-скоро правило, отколкото изключение. За купуването на дипломи да не започвам. Исканията им са разхвърлени и странни.

Тук идва разковничето защо КНСБ ще цитира грешна статистика за емиграцията. Ако разгледаме изказванията на определени политици от коалиционните партньори на ГЕРБ, ще видим припокриване на аргументите и грешките в тях с тези на профсъюзите. Наскоро темата за емиграцията беше подета и от Валери Симеонов и шефа на ДАБЧ от патрЕотите. Те също правят аналогични заявки за вдигане на МРЗ и настояват да се спират надбавки и социални плащания на база също толкова грешни внушения.

Надуването на данните за емиграцията им позволява да отклоняват общественото внимание от бездействието им по други проблеми пречещи на раждаемостта – лошото сексуално образование и семейно планиране; непропорционално високата цена на всякакви бебешки стоки; практическата липса на защита на работното място на жените, когато решат да имат деца. Особено последното е точно в ресора на КНСБ. Понякога наглед прости неща като разбитите улици оказват негативно влияние. Дори когато говорят за емиграцията, внушават, че с повишаване на минималните доходи ще успят да върнат хора. Истината е, че мнозинството от хората напускат заради липсата на сигурност и доверие.

Гледайте съда и корупцията, не пиратките около пенсии и минимални заплати

Нито патрЕотите, нито КНСБ говорят за истинска съдебна реформа, за борба с корупцията. Вместо това с ГЕРБ вървят точно в обратната посока – намаляване на прозрачността и запушване на устата на критикуващите. Казвал съм многократно, че единственият начин да се спре емиграцията и дори да се върнат някои от заминалите, е да се направи България добрия избор, а не просто патриотичния такъв. Това няма да стане с въртене на „Облаче ле бяло“ и политици в народни носии, а когато все по-малко българи в страната виждат терминал 2 като единствен изход за проблемите си. Когато не се притесняваш, че ще ти откраднат бизнеса с чадър от прокурор; че работодателят ще ти да спре заплати, защото не го е страх от съда; че като някой гамен пребие или изнасили на улицата, няма да го срещнеш след ден, защото са го пуснали от „липса на доказателства“ или „процедурни грешки“. Навсякъде по света има такива гамени, работодатели и некоректни бизнес партньори. Разликата е доверието, че в крайна сметка ще законът ще бъде наложен.

В България това доверие деградира все повече въпреки подобрението в редица области и повишеното качество на живот. Затова се опитват с фалшиви числа да подкрепят мерки, които уж ще оправят нещо отклонявайки погледа ни от зеещи проблеми другаде или лобистки поправки, които тихомълком внасят. От медийните послания личи, че вече има политическа сделка и твърдения като това, което оборих тук, имат за цел само да ни го „продадат“. Тепърва ще видим какво са измислили и какво се опитват да скрият.