Tag Archives: полиция

Швеция: „Ако настъпи криза или война“

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2141

Ако има три неща, които да не могат да се кажат за шведите, те са: че са неорганизирани, че не се грижат за хората си, и най-вече че са глупави. Швеция е пословична с доста неща, и всяко от тях е несъвместимо с тези трите.

Затова се постреснах мъничко, когато до (почти) всяко домакинство в Швеция беше доставена една специална брошура, озаглавена „Ако настъпи криза или война“. През 1947 г. Швеция наистина беше изготвила подобна брошура, и мине се не мине десетилетие през Студената война, я доставяше на домакинствата си. За последен път това се случи през 1990 г. Почти трийсет години беше история. Но сега я доставиха пак – в осъвременен вариант.

Често си мисля, че съм мъничко параноик. (И мъничко оптимист – понякога предвиждам вероятност за лоши неща, понякога за добри…) Но се боя, че моята оценка за мира в света в средносрочно бъдеще също клони към песимистична. Вероятността да се стигне до война в Европа засега ми се струва малка – да кажем, 10%. Но като се има предвид какви ще са последствията, това не е за пренебрегване… Накратко казано – личната ми преценка е да си живея живота щастливо и без страх от война, и да планирам мирни старини, но за всеки случай да имам в някое ъгълче на мозъка си план за действия при подобно развитие.

А има и друго. Държавите имат много начини да се сдобиват с информация за ситуацията в света. Много от тези начини не са от най-чистите и обществено приемливи, и по тази причина (а и по много други) придобитата информация не се огласява. Ако обаче е обезпокоителна в някое отношение, разумните и загрижени за бъдещето си държави вземат мерки според нея. Понякога дори ако тези мерки не харесват особено на електората им.

Как мислите, Швеция разумна и загрижена за бъдещето и хората си държава ли е? Ако да, за каква не-публична нейна информация ви говорят тези мерки? Да, една брошура не е много. Но струва пари, които могат да бъдат дадени за удоволствия за електората, съответно по-добър имидж за управниците. А гледам, че и военният бюджет на Швеция за тази година е подскочил забележимо, след десетилетия без увеличение…

Възможно ли е шведското правителство също да са мъничко параноици? Естествено. Само че правителствата страдат от параноя доста по-рядко от отделните хора. Особено когато тази параноя ги кара да правят неща, които се разминават пряко с изгодата им… Затова съм склонен да приема, че не-публичната (но обоснована на разни информации) оценка на Швеция за ситуацията не е много далече от моята.

Прегледах листовката (ето тук има неин вариант на английски, като PDF). Доколкото мога да го преценя, информацията в нея е типично по шведски простичка, добре премислена и надеждна при употреба. Ако недай боже се случи война (или дори само терористичен акт – листовката разглежда и това), тази информация би била от отлична полза на шведите.

Част от нея, примерно сигналите на сирените, вероятно са различни за България. (За срам не знам българските.) Но много от нещата биха били от отлична полза и за българи. Естествено, у нас само кръгъл идиот ще разчита на правителството или общината да се погрижат за него с шведска добросъвестност. Или да организират съпротива срещу агресор, вместо да ни продадат на него срещу жълти стотинки, мисля си… Но много от съветите в брошурата касаят какви индивидуални действия следва да предприеме човек, за да подобри шансовете си за оцеляване.

За незнаещите английски си позволявам да преведа набързо някои от най-важните изречения и абзаци. (Тук-там с мои коментари.)

—-

Извънредните ситуации могат да попречат на обществото да функционира както сме свикнали. Промените в климата могат да направят наводненията и пожарите по-чести. Катастрофи в други части на света могат да доведат до недостиг на някои храни. Проблеми във важни ИТ системи могат да попречат на електроснабдяването. Много бързо ежедневният ви живот може да се сблъска с проблеми:

– Отоплението спира да работи
– Съхраняването на храни и готвенето може да стане трудно
– Храни и други стоки могат да изчезнат от магазините
– Водоснабдяването може да спре
– Може да няма гориво за колата ви
– Банковите карти и банкоматите може да спрат да работят
– Мобилните телефони и Интернет може да спрат да работят
– Общественият транспорт (а и други видове транспорт) може да спре
– Лекарствата и медицинските услуги може да станат трудно достъпни

Помислете как вие и хората около вас ще можете да се справяте в ситуация, в която нормалните услуги на обществото не работят както обикновено.

Не само „вие“, а „и хората около вас“. Полезно уточнение, от което доста българи имат нужда… а някои са неспособни да схванат изобщо.

В случай на обществени затруднения, помощ ще бъде предоставена (от държавата и общините – Григор) първо на най-нуждаещите се. Мнозинството се очаква да могат да се справят сами, поне отначало. Колкото по-добре сте подготвени, толкова повече ще можете да помогнете на тези, които по една или друга причина не са подготвени.

Най-важно е да имате вода, храна и топлина, и да можете да получавате информация от властите и да поддържате връзка с близките си.

Помислете за рисковете, които засягат конкретно вас и мястото, където живеете и работите. Податливо ли е то на наводнения или свлачища? Има ли наоколо някакво опасно производство или друго, което е добре да знаете?

Така ми се иска да бяхме такова общество. А си зависи само от нас – дори не от всички заедно, а от всеки поотделно… дано схващате намека.

Внимавайте за лъжлива информация

Държави и организации и в момента използват подвеждаща информация, за да се опитат да влияят върху нашите ценности и действия. Целта им може да бъде да подкопаят нашата решителност и желание да защитаваме себе си.

Най-добрата защита срещу лъжлива информация и враждебна пропаганда е критичната оценка на източника:

– Това факти ли са, или мнения?
– Каква е целта на тази информация?
– Кой я изнася?
– Източникът заслужава ли доверие?
– Достъпна ли е тази информация и другаде? Къде?
– Нова ли е или стара тази информация? Защо бива изнасяна точно в този момент?

Търсете и преценявайте сами информацията. Най-добрият начин да противодействате на пропагандата и лъжливата информация е да сте си написали домашното.

Не вярвайте на слухове – използвайте повече от един надежден източник, за да прецените дали дадена информация е вярна.

Не разпространявайте слухове – ако дадена информация не е достоверна, не я предавайте по-нататък.

Не че няма и още много начини за различаване на лъжите от истината – но и това само да прави човек, вече няма да е малко. А напоследък е пълно с лъжи, старателно инженерирани с цел разлагане на „вероятния противник“, да припомня един стандартен израз от едно минало, което всички толкова искаме да е минало завинаги…

Терористичните атаки могат да бъдат насочени срещу отделни хора или групи, срещу масовия гражданин или срещу важни обществени функции като например електроснабдяването или транспортната система. Има много различни начини за извършване на терористична атака, но някои съвети са приложими в почти всички ситуации:

– Отидете на безопасно място и избягвайте големите групи хора.
– Обадете се на полицията и ги информирайте, ако виждате нещо важно.
– Предупредете тези в опасност и помогнете тези, които имат нужда от помощ.
– Изключете звука на мобилния си телефон и не се обаждайте на никой, който може да е в застрашената зона. Позвъняването на телефона може да издаде някой, който се крие.
– Не се обаждайте по мобилен телефон, освен при абсолютна необходимост. Ако мрежата бъде претоварена, особено важни позвънявания може да се окажат невъзможни.
– Изпълнявайте исканията на полицията, пожарната, спасителните екипи и властите.
– Не разпространявайте непотвърдена информация онлайн или по други начини.

Дори аз не се бях замислял, че в подобна ситуация е добре да не звъниш на хора, които може да са в опасност – и изобщо, за да не задръстваш мрежата.

Домашна готовност

Храна:

Важно е да имате в къщи запас от храна, която дава достатъчно калории. Използвайте трайни храни, които се приготвят бързо и не изискват много вода, или могат да се ядат пряко:

– картофи, зеле, моркови, яйца
– траен хляб – тортили, черен хляб, крекери…
– бадемово, соено или сухо мляко
– олио и кашкавал
– спагети, ориз, зърнени храни, сухо картофено пюре
– консерви – боб, леща, зеленчуци, месо, риба, супи…
– доматено пюре, в което могат да се сварят спагетите
– плодови пюрета, сладка и мармалади в буркани
– плодови сокове или други напитки, които могат да се съхраняват при стайна температура
– кафе, чай, шоколад, мед, бадеми, ядки, орехи, енергийни блокчета

Вода:

Питейната вода е жизнено важна. Предвидете поне по три литра на човек на ден. Ако качеството ѝ е съмнително, трябва да намерите как да я преварите.

Ако няма вода за тоалетната, поставете здрав пластмасов чувал в тоалетната чиния. Добрата хигиена на ръцете е важна за избягване на инфекции.

– бутилки
– кофи с капаци
– пластмасови бутилки за замразяване на вода в тях (не ги пълнете догоре, ще се пръснат)
– минерална вода
– туби, в идеалния случай с кранче, в които да събирате вода. Някои можете да напълните с питейна вода за резерв. Тях ги дръжте на хладно и тъмно място.

Топлина:

Ако токът и парното спрат в студено време, домът ви бързо ще изстине. Съберете се в една стая, закачете одеала на прозорците, покрийте пода с килими, направете под маса леговище, което лесно се пази топло. Мислете за риска от пожар. Гасете свещите и печките преди да заспите. Проветрявайте редовно стаята, за да влезе кислород.

– вълнени дрехи
– топли дрехи за излизане навън в студено време
– шапки, ръкавици, шалове
– одеала
– дюшеци
– спални чували
– свещи
– кибрит или запалки
– горивно отопление – газови бутилки с котлон или горелка, парафинови отоплители…

Комуникации:

При сериозен инцидент трябва да имате как да получавате информация от властите. да следите медиите, да поддържате връзка с роднини и приятели, и да потърсите спешна помощ при нужда.

– радио на батерии, слънчеви батерии или ръчно динамо
– автомобилно радио
– списък важни телефонни номера (на хартия)
– допълнителни батерии или пауърбанк за мобилни телефони и подобни
– зареждащо устройство за мобилни телефони, което може да се зарежда в кола

Други:

– спиртен (сух спирт) котлон и гориво за него
– фенерче, евентуално за глава
– батерии
– пари в дребни банкноти
– запас от често употребявани лекарства
– мокри кърпички
– дезинфектант за ръце
– тоалетна хартия и средства за менструална хигиена
– хартиени копия на важни документи, вкл. застраховки, банкова информация, регистрации
– гориво за колата

Списъкът е колкото може да се хване на една страница в брошура. Но който се е сетил сам за всичко това, го поздравявам. Аз имах пропуски.

Трябва да сме способни да отразяваме атаки, насочени срещу страната ни. Дори сега се правят атаки срещу нашите ИТ системи и опити да ни повлияят чрез фалшива информация. Можем да бъдем засегнати и непряко от конфликти в нашия регион. Потенциалните атаки включват:

– Кибератаки, които да повредят важни ИТ системи
– Саботаж на инфраструктурата (напр. пътища, жп линии, мостове, летища, електропроводи, атомни електростанции)
– Терористични атаки, които засягат голям брой хора или важни организации
– Опити да бъдат контролирани овластени хора или жителите на Швеция
– Прекъсване на транспортни връзки, което води до недостиг на храни и други стоки
– Военни атаки – бомбардировки, ракетни атаки и други военни действия

Ако Швеция е атакувана от друга държава, ние никога няма да се предадем. Всяка информация, че съпротивата трябва да се прекрати, е лъжа.

В реални условия дори Швеция може да се наложи да се предаде – но им се възхищавам на духа. Лично аз бих се замислил сериозно, преди да ги нападна.

Намерете предварително какви укрития има близо до местата, където живеете и работите, за в случай че се наложи да ги използвате. При предупреждение за въздушна или друга военна атака, веднага отидете в укритие, или ако няма време за това, в импровизирано укритие като мазе, тунел или станция на метрото.

Дано не се стига до това – но ако ситуацията стане напечена, идеята човек да е предварително информиран е чудесна. Не че в България имаме укрития за други освен слугите на народа, но все пак.

Научете се да оказвате първа помощ. Вашите познания могат да спасят животи. Ако сте първите, които пристигат на мястото на сериозен инцидент, веднага се обадете на телефон 112. Можете да звъните на него дори ако сметката ви не е платена или даже нямате SIM карта в телефона.

Войните са рядкост, за щастие – но автомобилни катастрофи, пожари, падания и други инциденти се случват и в най-добрите времена. Подписвам се с две ръце под съвета за първата помощ. Че каквито „специалисти по първа помощ“ съм виждал – не ти трябва автомобилна катастрофа…

Съд на ЕС: предоставяне на потребителски данни на полицията – кога?

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/16/ecj_privacy/

Известно е Заключението на Генералния адвокат по дело  C‑207/16 въз основа на преюдициално запитване, отправено от Audiencia Provincial de Tarragona (съд на провинция Тарагона, Испания).

Запитването се отнася до тълкуването на понятието „тежки престъпления“ по смисъла на практиката на Съда, установена с решение Digital Rights Ireland и решение Tele2 Sverige и Watson  – в които това понятие се използва като критерий за преценка на законосъобразността и пропорционалността на намесата в правата по членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз  –  именно съответно правото на зачитане на личния и семейния живот, както и правото на защита на личните данни.

Запитване е направено в контекста на производство по жалба против съдебно решение, с което на полицейски органи е отказана възможността да им бъдат предадени   данни, притежавани от мобилни телефонни оператори, с цел идентифициране на лица за нуждите на наказателно разследване. Обжалваното решение е мотивирано по-специално със съображението, че деянията, предмет на това разследване, не съставляват тежко престъпление, в разрез с изискванията на приложимата испанска правна уредба.

Въпросите:

„1)      Може ли достатъчната тежест на престъплението като критерий, обосноваващ засягането на признатите в членове 7 и 8 от [Хартата] основни права, да се определи единствено с оглед на наказанието, което може да се наложи за разследваното престъпление, или е необходимо освен това да се установи, че с престъпното деяние се увреждат в особена степен индивидуални и/или колективни правни интереси?

2)      Евентуално, ако определянето на тежестта на престъплението с оглед единствено на наказанието, което може да се наложи, отговаря на конституционните принципи на Съюза, приложени от Съда на ЕС в решението му [Digital Rights] като критерии за строг контрол на Директивата[, обявена за невалидна с това решение], то какъв следва да е минималният праг за наказанието? Допустимо ли е по общ начин да се предвиди праг от три години лишаване от свобода?“.

Тоиз разговор е добре известен на българите от времето на прилагането на Директива 24/2006/ЕС за задържане на трафичните данни, обявена от Съда за невалидна. Тогава имаше разногласия по въпроса кое е тежко и кое е сериозно престъпление и как целта за защита на обществения интерес се съотнася с правото на защита на личния живот и личната кореспонденция. Генералният адвокат също прави препратка към Директива 24/2006/ЕС.

ГА по първия въпрос:

90.      Според мен следва да се внимава, за да не се възприеме твърде широко разбиране относно изискванията, поставени от Съда с тези две решения, за да не се препятства, или поне не прекомерно, възможността на държавите членки да дерогират установения от Директива 2002/58 режим, която им е предоставена с член 15, параграф 1 от същата, в случаите, в които разглежданите намеси в личния живот едновременно преследват законна цел и са с ограничен обхват, каквито е възможно да настъпят в случая в резултат от искането на разследващата полицейска служба. По-конкретно считам, че правото на Съюза допуска възможността за компетентните органи да имат достъп до държаните от доставчици на електронни съобщителни услуги данни за идентификация, позволяващи да се издирят предполагаемите извършители на престъпление, което не е тежко.

91.      С оглед на това препоръчвам на Съда да отговори на преформулирания преюдициален въпрос, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7 и 8 и член 52, параграф 1 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че мярка, която за целите на борбата с престъпленията дава на компетентните национални органи достъп до идентификационните данни на ползвателите на телефонни номера, активирани с определен мобилен телефон през ограничен период, при обстоятелства като разглежданите в главното производство води до намеса в гарантираните от споменатата директива и Хартата основни права, която не е толкова сериозна, че да налага такъв достъп да се предоставя само в случаите, в които съответното престъпление е тежко.

ГА по втория въпрос:

96.      Според мен право да определят какво представлява „тежко престъпление“ имат по принцип компетентните органи на държавите членки. Независимо от това, благодарение на преюдициалните запитвания, с които юрисдикциите на държавите членки могат да сезират Съда, същият е натоварен да следи за спазването на всички изисквания, произтичащи от правото на Съюза, и по-специално да осигури последователно прилагане на закрилата, предоставена от разпоредбите на Хартата.

107.  Ако понятието „тежко престъпление“ по смисъла на съдебната практика, установена с решения Digital Rights и Tele2, бъде прието от Съда за самостоятелно понятие на правото на Съюза, то би трябвало да се тълкува в смисъл, че тежестта на дадено престъпление, която може да оправдае достъпа на компетентните национални органи до лични данни съгласно член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, трябва да се измерва, като се вземат предвид не само наказанията, които е възможно да бъдат наложени, но и съвкупност от други обективни критерии за преценка като упоменатите по-горе.

121. В заключение считам, че ако Съдът постанови — в разрез с това, което препоръчвам — че за да се квалифицира престъплението като „тежко“ по смисъла на неговата практика, установена с решение Digital Rights, следва да се отчита единствено предвиденото наказание, на втория преюдициален въпрос би следвало да се отговори, че държавите членки са свободни да определят минималния размер на съответното наказание за целта, стига да спазват изискванията, произтичащи от правото на Съюза, и по-специално онези изисквания, съгласно които намесата в основните права, гарантирани с членове 7 и 8 от Хартата, трябва да остане изключение и да бъде съобразена с принципа на пропорционалност.

Да напиша и името на този Генерален адвокат – Henrik Saugmandsgaard Øe от Дания. Успял да застане едновременно на най-разнообразни позиции, като един електрон.

ЕСПЧ: полицейски разследвания и право на личен живот

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/16/echr_8-2/

Стана известно решение на Съда за правата на човека по делото Benedik v Slovenia (62357/14).

Според ЕСПЧ словенските власти са нарушили Конвенцията, като са позволили на полицията без съдебно разпореждане да издирва дистрибутор на детска порнография в партньорска мрежа.

През 2006 г. полицията в Швейцария информира свои колеги в Словения за динамичен IP адрес, който се използва в мрежа за споделяне на файлове от тип “peer-to-peer”, която включва споделянето на снимки или видеоклипове с детска порнография.

Словенската полиция изисква  от местния доставчик на интернет услуги информация за потребителя, на когото е предоставен съответния  IP адрес.  Полицията прилага разпоредба от Наказателно-процесуалния закон, която  позволява да изискват информация от доставчик на електронни данни за потребители на определени средства за електронна комуникация.

IP адресът първоначално идентифицира бащата на Игор Бенедик като абонат на въпросната интернет услуга, но впоследствие става ясно, че извършителят е Игор Бенедик. Той отрича да е извършил престъпление, но   е осъден за престъпление, свързано с  производството, притежаването или разпространението на детска порнография.

Полицията действа без издаден съдебен акт. ЕСПЧ прилага теста за пропорционалност и изяснява изискването действията да бъдат  “в съответствие със закона”: първо,   мярката трябва да има някаква основа във вътрешното право. Второ, вътрешното право трябва да бъде достъпно за съответното лице. Трето, засегнатото лице трябва да е в състояние да предвиди последиците от вътрешното право за него и четвърто, вътрешното право трябва да бъде съвместимо с върховенството на правото. [122]

Съдът също така подчертава, че националните органи, и по-специално съдилищата, трябва да тълкуват и прилагат националното законодателство    в съответствие с принципите на Конвенцията, тълкувани в светлината на практиката на Съда. [123]  В конкретния случай, ако се приеме, че получаването от полицията на абонатна информация, свързана с въпросния динамичен IP адрес, има някаква база в националното право, Съдът трябва да провери дали този закон е достъпен, предвидим и съвместим с принципите на правовата държава.

Съвместимостта с принципите на правовата държава изисква вътрешното право да осигурява адекватна защита срещу произволна намеса в правата по член 8. Следователно Съдът трябва да се увери, че съществуват адекватни и ефективни гаранции срещу евентуални злоупотреби. Тази оценка зависи от всички обстоятелства по случая, като например естеството, обхвата и продължителността на евентуалните мерки, основанията, необходими за тяхното разпореждане, органите, компетентни да разрешават, извършват и контролират тях, както и вида на средствата за защита.

Съдът би искал да подчертае, че Конвенцията за киберпрестъпленията задължава държавите да предприемат мерки като събирането на данни за трафика в реално време. Съгласно член 15 от тази Конвенция обаче такива мерки “подлежат на условия и гаранции, предвидени в националното законодателство на [страните по договора]” и   inter alia , включват съдебен или друг независим надзор”.[126]  Член 37 от Конституцията изисква съдебно разпореждане за всяка намеса в личния живот, следователно  разкриването на абонатна информация, свързана с определен динамичен IP адрес, по принцип изисква съдебна заповед и не може да бъде получена с обикновена писмена молба от полицията.

ЕСПЧ констатира, че правната уредба не отговаря на стандарта на Конвенцията, не  е ясна, няма предвидени гаранции  срещу злоупотреби от страна на полицията и независим съдебен контрол. Нарушение на чл.8 ЕКПЧ.

И отново Международна конференция!

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2135

Най-сетне! Хип-хип-ура! Любо Николов пусна поредната част от невероятния си разказ!

Тези, които са го прочели, сигурно си спомнят как нещастният Николай Светлев бе замесен въпреки волята си в доста странен (както и другите събития около него) побой, и попадна в ръцете на архонтската полиция – каквото и да е тя. Е, сега ще прочетете какво се случва с него след това – и ще откриете и малко намеци какви всъщност са толкова странните му спътници.

Историята, както винаги, можете да откриете в блога на Любомир Николов, в категорията „Международна конференция“. (Записите в нея са отзад напред – за да прочетете историята хронологично, вървете от най-долния към най-горния запис.)

… А аз въздишам с тонове завист. Да, напоследък не съм имал време да пиша, но и всичкото ми време да отиваше за писане, нямаше да доближа на светлинни години до таланта на Любо Николов, докато съм жив. Колкото и да чопля паметта си – а в нея има немалко четива! – той е единственият, който е не само весел поне колкото Тери Пратчет, но и пише с повече финес и по-добър стил от него.

А от това може да има само една по-голяма приказка – че не е преувеличение. И наистина не е.

Благодаря ти от сърце, Любо! Нямам търпение да прочета и следващите части! И не само аз – сигурно още хиляди читатели го нямат! Благодаря ти, че ни подари възможността да се повеселим от сърце и душа – с една мъдра, блага и весела история.

О-ще! О-ще! О-ще!

САЩ: право на заснемане на полицейските служители, когато изпълняват задълженията си

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/19/us_privacy/

В Съединените щати хората продължават да се сблъскват с репресивни мерки, дори арести, за опити за заснемане на полицейска дейност на обществени места. Това е неприемливо в една конституционна демокрация, а по-специално в САЩ нарушава Първата поправка, се казва в коментар по делото Fields v. City of Philadelphia. В решението съдът се присъединява към други предходни решения:

 Днес се присъединяваме към този все по-голям консенсус.  Първата поправка защитава акта на заснемане или по друг начин записване на полицейски служители, изпълняващи публичните си задължения.

Правото да се регистрира полицията не включва само правата на човека, който прави записа. Това засяга правото на обществеността да получава информация и идеи.

Правото на гражданите да записват и филмират полицията на обществени места е ясно установено право под защитата на Първата поправка, завършва статията.

 

Турция: приет закон за интернет съдържанието

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/23/tur_internet_law/

 

Турският парламент e одобрил нов закон, който позволява на медийния регулатор  RTUK да контролира интернет съдържанието.

Доколкото става ясно от публикациите, в бъдеще онлайн видео стрийминг компании    трябва да имат лицензия за съдържанието и разрешение за разпространението  от  RTUK. За издаването на документите  ще се изискват удостоверения от агенцията за сигурност и полицията.  Съдилищата могат да блокират достъпа на потребителите до съдържание и услуги, ако не са осигурени необходимите разрешения. В коментари се посочва, че не е ясно доколко изискванията се отнасят до YouTube, но платформите получават уредба, сходна с тази на класическата телевизия.

Мнозинството в регулатора е назначено от партията на Ердоган.

 

Снежни

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2117

Ей това го мярнах във Фейсбук и най-безсъвестно го откопирах – да го има и тук:

Цяла нощ валя сняг. На сутринта.
08:00: правя снежен човек.
08:10: минаваща феминистка ме пита защо не правя снежна жена.
08:15: правя снежна жена.
08:17: детегледачката на съседите протестира, че бюстът на снежната жена бил много пищен.
08:20: кварталната гей двойка мърмори, че можело да направя от сняг двама мъже.
08:25: вегетарианците от №12 се възмущават заради носа от морков на снежния човек. Зеленчуците са храна и не бива да служат за такива неща.
08:28: наричат ме расист, защото двойката е бяла.
08:31: мюсюлманите от отсрещната страна на улицата настояват да сложа забрадка на снежната жена.
08:40: полицията пристига по сигнал да види какво става.
08:42: казват ми да махна дръжката на метлата от снежния човек, защото би могла да бъде използвана като смъртоносно оръжие. Нещата се влошават, когато измърморвам: “Да, особено, ако Ви е навряна…”
08:45: домъква се екип на местната телевизия. Питат ме дали знам разликата между снежен човек и снежна жена. “Да, топките”, отговарям и ставам сексист.
08:52: конфискуват ми мобилния за проверка, закарват ме в РПУ-то.
09:00: показват ме по телевизията: терорист, възползващ се от лошото време, за да смущава обществения ред.
09:10: разпитват ме имам ли съучастници
09:29: никому неизвестна джихадистка група поема отговорност за действията ми.

След Франция – сега и Бразилия с план за борба с фалшивите новини

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/02/06/fake_fr_br/

Преди по-малко от месец президентът на Франция обяви намерението си да бъдат приети два нови закона –   закон срещу разпространението на фалшиви новини пo време на предизборна кампания и закон за обществените медии.

Както бразилската федерална полиция съобщава чрез официалния си профил в Twitter, Бразилия също предприема мерки за защита от фалшиви новини с оглед изборите през 2018. Мерките ще са предназначени да идентифицират и накажат авторите на  фалшиви новини  за или против кандидатите в предстоящите избори. 

Една нова публикация на Глен Грийнуолд , която обсъжда сходството на намеренията за борба с фалшивите новини във Франция и Бразилия.

Три билборда извън града – по Маклуън

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/12/09/three_billboards/

 

.

Последният засега филм на Мартин Макдона Три билборда извън града  (оригинално заглавие  Three Billboards Outside Ebbing, Missouri)  беше показан и в София. Филмът вече е взел наградата на публиката в Сан Себастиан и Торонто, наградата за най-добър сценарий във Венеция и две награди BIFA.

Главната героиня е Милдред Хейс. Живее в малък град  в Мисури, разведена, майка на син и дъщеря,  преживяла преди месеци огромна лична трагедия. Дъщеря й Анжела, в трудната гимназиална възраст, една вечер е изнасилена и убита. Месеци наред убиецът остава неизвестен, мъката не отстъпва, но се засилва гневът от липсата на справедливост и правосъдие.  На входа на града, покрай магистралата, има три изоставени билборда – и филмът започва с  решението на  Милдред да ги наеме, за да постави директно и видимо въпросите си  към хората, от които очаква действие – и лично към шефа на полицията : какво правиш, за да разкриеш престъплението? Въпросите  от билбордовете  – както и се очаква – привличат вниманието  на местната полиция, на телевизията,  на хората от града.

Какво казва законът, пита Милдред Хейс в началото, какво можеш и какво не можеш да напишеш на билборд?  Билбордовете са самостоятелен герой във филма: те движат действието, агресията към майката прелива в агресия  към билбордовете, подкрепата за майката се изразява в подкрепа за нейните въпроси на билбордовете, медията е съобщението*.  Ако в Ани Хол Маклуън се появява на екрана лично,   Три билборда извън града  е филмова реализация на идеите на Маклуън:  “Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света.”

Ролята на майката е поверена на Франсис Масдорманд, носителка на Оскар за ролята си във Фарго  на братята Джоел и Итън Коен. Макдорманд е съпруга на Джоел Коен от 1984 г.  и това като че ли по особен начин има отношение и към играта й в този филм на Макдона.  Може би не – но така или иначе вече писаха, че съсредоточената отдаденост, съчетана с пълна липса на актьорска суета, правят  Франсис Масдорманд  претендент за втори Оскар.

Както и наградите показват, в основата на успеха е текстът на Макдона.  Историята е пълна с обрати   и в края на филма трудно можем да се посочи  отрицателен герой – напълно отрицателен герой липсва,  героите показват различни страни от характера си в неочаквани развития. Конфликтът, разгърнат чрез билбордовете, е с местния полицейски шеф – който  на практика е престанал да търси убиеца, но пък го  е търсил добросъвестно – според собствените си разбирания, просто засега няма резултат  – и, за съжаление, е на път да си отиде от тежка болест. Какво може да направи? – Ако аз бях на твое място, бих направила база с ДНК за всеки мъж  в тази страна още от раждането му, и като стане нещо – установява се със сигурност – и смърт, казва майката.  – Това със сигурност не се позволява  от законите за правата на човека, обяснява полицаят, и точно в този момент той изглежда прав. Милдред Хейс също има грешки – може би и вини   – в трудните отношения майка – дъщеря, може би Анжела е щяла да остане  жива, ако майката с  търпение беше намирала път към нея: става ясно, че отношенията им са били обтегнати и скоро преди убийството дъщерята е искала да се премести да живее при баща си. Обтегнати отношения не заради липса на любов, а заради моментна небрежност или липса на внимание, никой не е съвършен – но само някои плащат толкова висока цена.

По подобен начин се развива и образът на полицая Диксън, класически расист и насилник, власт, облечена в сила. Още ли мъчиш негри, Диксън, пита майката в началото на филма. – Не негри, а цветнокожи, отговаря Диксън (известна фраза и от Ръкомахане в Спокан) –  и след известна пауза добавя – и не ги мъча.  Мъчи ги, филмът показва сцени на насилие, но ето, Диксън случайно чува непознат мъж да споделя, че е участвал в изнасилване – и от този момент се променя,  проявява изобретателност, рискува, за да получи ДНК от заподозрения – и  започва да се държи наистина като полицай, все пак повелята  е  да служи и да защитава.

Филмът не дава отговори, не знаем дали в далечината се вижда правосъдие за убитото момиче, но на финала камерата  проследява удивителна двойка – Милдред Хейс и Диксън, заели се с установяване на истината   – ако не за дъщерята на Милдред, то може би за друго насилие. Как ще продължи историята? Ще видим, ще решим по пътя.

Звучи и като отворен финал за Америка, за американската действителност. Ще решим по пътя.

Прекрасен филм, а най-хубавото е, че със сигурност за другите зрители важни ще се окажат други послания, те ще открият друго там. Отново време за Маклуън: “Как е възможно един поет като Елиът да заяви: Никога не съм мислил така, но това съм искал да кажа, след като вие сте го открили там. Ето това е моят начин на мислене по повод реакциите на критиката.”

*

Маршал Маклуън – исках да сложа връзка към статията за Маклуън в  българската Уикипедия – с удивление виждам, че няма статия, но поне има два реда за Медията е съобщението.

Filed under: Uncategorized

Анатомия на соц-типа: Съветският човек в емиграция

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2092


Този запис е превод от блога на Андрей Шипилов – или, както казва той, неговото лично информационно средство. Благодаря на Вени Марковски, че ме насочи към него.

Оригиналът е тук. Ако знаете руски, прочетете него – преводът ми е бледа сянка. Ние нямаме съответствия на руските думи „совок“ и „ватник“, които да носят същите многозначимост и емоционален заряд.

Прав ли е Шипилов? Не зная, нямам много наблюдения върху руски емигранти. Но върху българските имам. Тези, които са успели да попият западната нормалната ценностна система, са изключително читави хора. Има обаче и неуспели – и те с точност покриват описанието тук. Човек лесно можеш да го извадиш от комунизма, но комунизмът от човека – понякога е трудно.

Понеже България с доста точност покрива описанието на Русия тук. Когато четете „Русия“, мислете „България“. Надали ще сбъркате много.

—-

За начало един виц, който отразява до немай-къде точно същността на тези редове:

Затворническа килия. Двама рецидивисти гледат по телевизора юбилейния концерт на Алла Пугачова. Единият отбелязва:

– Кат си помислиш само, Пугачова е на шейсет вече, а как само изглежда! Как ли се поддържа?

Вторият:

– Как как? Цял живот на свобода. И се храни здравословно – сланинка, маргаринче, тортички, пържолки…

И сам се сблъсквам с това, и непрекъснато чувам отвсякъде недоумяващи възгласи. Как така хората, дето са избягали на Запад от СССР и после от Русия, от същия този комунизъм, на Запад се превръщат в негови най-предани поклонници и пропагандисти?

Защо най-възторжените поддръжници на превземането на Крим и руската имперщина са бивши съветски и руски граждани, избягали на Запад? Защо след като избягат от комунизма, те го пренасят със себе си и се опитват да го налагат в сегашното си обкръжение?

(Бележка от преводача: Чувам понякога, че е „понеже там всъщност е зле“. Е като им е толкова зле там, защо не се връщат тук? Нямат пари за път ли, насила ли ги държат там или…?)

На практика всичко е простичко. Сядайте наоколо, ще ви обясня!

Мъдрият сенатор Маккейн беше нарекъл Русия страна-бензиностанция. Прав беше, само че беше сгрешил. Прав в смисъл, че съвременна Русия изобщо не е страна. А сгрешил, понеже я приемаше за бензиностанция.

Какво е бензиностанцията? За разлика от Русия е полезно и нужно нещо. Общото ѝ с Русия е само че и двете търгуват с петролни продукти.

Русия обаче не е бензиностанция. Русия е един огромен концлагер.

Да, да, знам. Често я сравняват с концлагер. Нищо ново не казвам.

Само че не я сравнявам! Не употребявам тази дума като епитет, нито в преносен смисъл. Русия е съвсем истински концлагер, маскиран като страна. В него няма граждани и правителство. Има затворници и лагерна администрация.

Преценете сами! Ако живеете в Русия, всеки от вас може във всеки момент да бъде лишен от собственост, свобода и живот. Просто по прищявка на лагерната администрация, без никаква вина от ваша страна, или пък повод.

Когато си купувате жилище или вила, имате ли каквато и да е гаранция, че те са наистина ваши? Че утре няма да дойдат и да ви кажат, че владеете това незаконно и трябва да се разделите с него? Или няма просто да ви ги съборят, понеже пречат на Някого?

Не сте ли чували от най-високопоставени усти изявления като „Никой няма право да се прикрива зад разни хартийки за собственост!“?

Когато започвате бизнес, убедени ли сте, че той е ваш? Че утре няма да ви го вземат, че няма да ви съборят лавката само защото на нейно място трябва да застане лавката на „по-правилен“ човек?

Убедени ли сте, че ще бъдете в безопасност, ако се окажете на пътя на някой фуражкаджия или друг представител на лагерната администрация?

Че ако такъв „представител“ блъсне детето ви, няма в кръвта на детето да открият огромни количества алкохол? Че родственикът ви, който е бил блъснат на пешеходна пътека от кола „с лампа“, няма да се окаже сам виновен? И че ако потърсите справедливост, няма внезапно да ви претърсят, да открият наркотици и да ви вкарат в затвора?

Вие ли решавате дали ще ядете френски пармезан или турски зеленчуци, или го решава за вас лагерната администрация? Как и на какво ще бъде учено детето ви? От вас ли зависи дали ще бъде платено или не лечението на детето ви, ако не дай боже то се разболее тежко? Можете ли да решите дали ще получава обезболяващи страдащ от хронична болка ваш родител?

Искате да ме убедите, че всичко това са нормални отношения между граждани и правителство на една държава? Не. Нормални са, когато са между концлагеристи и лагерна администрация.

Както във всеки концлагер, и в Русия има неформална йерархия. За разлика от концлагерната, тя не се ограничава с няколко простички нива. Руската концлагерна йерархия е много по-многослойна и разклонена. Само дето това не променя същността ѝ.

В неформалната концлагерна йерархия, която пронизва цялото руско общество, шофьорът на третия заместник на младшия помощник на някой прокурор стои несравнимо по-високо, отколкото някой действителен член на Академията на науките и Нобелов лауреат. Прокурорският шофьор може просто да прегази академика и няма изобщо да бъде наказан за това. А академикът не може дума напреки да каже на шофьора.

Защото шофьорът е член на лагерната администрация, а академикът е просто концлагерист, ако и по-привилегирован от повечето.

Мястото в хранителната екосистема на руския концлагер се определя именно от положението в тази неформална концлагерно-криминална йерархия. Нито заплатата, нито името на длъжността, нито количеството собственост нямат никакво значение на фона на концлагерната йерархия.

Именно затова целият живот на човек в Русия се състои от постоянно отстояване на мястото си в тази йерархия. От ежедневни и ежеминутни опити да демонстрира на околните, че дори само за миг, но точно в този момент и тази точка на времето и пространството, той заема по-високо положение.

Вие дори не го забелязвате!

Тази демонстрация на позиции в лагерната йерархия до такава степен е част от живота на съветския човек (казвам „съветски“, а не „руски“, понеже този типаж е характерен далеч не само за Русия), станала е толкова обикновена и неразделна част от ежедневието, че човек не я осъзнава, не вижда в нея нищо особено и не разбира как би могло да е иначе.

Лекарят в поликлиниката с чувство на гордо удовлетворение ще откаже да ви приеме, понеже сте закъснели десет минути. Не защото е зает или има други пациенти, а защото се е намерил формален повод да ви демонстрира, че той е „по-главният“.

Вие ще тичате към току-що пуснатата каса в супермаркета, разблъсквайки с лакти околните, не защото бързате и е важно да спестите една минута. А защото, когато се окажете пред всички, вие ще демонстрирате „предимство“, и като че ли ще заемете за миг мъничко по-високо стъпало в йерархията.

Касиерът в същия супермаркет високомерно ще ви дръпне лекция по повод… по какъвто и да е повод, който успее да намери, за да ви покаже, че точно тук и в този момент той, като длъжностно лице в супермаркета, стои над вас.

Вие няма да пропуснете другата кола, с която сте се засрещнали на тясна уличка, не защото ви е работа да ѝ попречите да мине, или ще спечелите нещо от това. А защото отстъпите ли път на някого, с това ще принизите в собствените си очи позицията си в концлагерната йерархия.

Ще се хвърляте да „наливате акъл“ на отнелия ви предимство на пътя джигит не защото разчитате с това да му помогнете да се поправи, а за да му покажете, че мястото му в йерархията е под вашето.

Съветските хора почти никога не се извиняват и не признават грешките си. Защото да се окажеш неправ е неприемливо! Признавайки грешката си, ти се съгласяваш с това да заемеш по-ниско място в йерархията!

Съветските хора не съобщават в полицията, когато някой нарушава закона. Не защото те одобряват и поддържат нарушаването на закона, а понеже да донасяш по концлагерните мерки е неприемливо. Концлагеристите трябва да се подкрепят един друг в отношенията с лагерната администрация. Ако съобщиш за престъпление на съседа, ти с това предаваш братството на концлагеристите и минаваш на страната на администрацията, ставаш „слухар“.

И вие живеете в този концлагер и ежедневно и ежеминутно вършите тези идиотски постъпки, без да се замисляте за същността им. Целият ви живот, даже ако не го осъзнавате, е подчинен на тази една цел – да обозначите място в лагерната йерархия и да дадете на околните да разберат, че вие сте в нея по-високо от тях. Повтарям – вие даже не го осъзнавате. Не го осъзнавате, понеже никога не сте живели в общество без концлагерна йерархия и не разбирате, че е възможно иначе.

В западния свят също е пълно с най-различни йерархии – служебни, професионални, корпоративни, семейни. Там обаче няма такава глобална йерархия, която да пронизва цялото общество отгоре додолу. Няма концлагерна йерархия, понеже там е не концлагер, а страна.

Там има не лагерна администрация и концлагеристи, а правителство и граждани. И ако случайно правителството там вземе да реши да определя могат ли гражданите да ядат пармезан или не, тогава… всъщност, няма нищо да стане, понеже на никой и през ум няма да му мине, че подобно нещо е работа на правителството. То не е. Работа е на лагерната администрация.

Проблемът на съветския човек е, че когато се окаже на Запад, той продължава да запазва този си шаблон на поведение. Продължава да демонстрира на околните мястото си в лагерната йерархия. Само че йерархията я няма! Той демонстрира място, а йерархията я няма! И той не разбира какво става. Нали дори не осъзнава, че това което върши, е демонстриране на място в йерархия. Просто се държи така, както е свикнал при соца. И реакцията на околните на неговото поведение го хвърля в смут.

Съветският човек хуква към току-що пуснатата каса в супермаркета, а околните вместо да му преграждат пътя и да се опитват да го изместят, му отстъпват път с любезни усмивки. Те виждат нещо съвсем различно от това, което вижда съветският човек. В Русия публиката, която вижда някой да се прережда, не го пуска – това е неприемливо, който те предреди, те е изместил в йерархията! А западнякът вижда, че човекът бърза, и значи е хубаво да му бъде отстъпен път! Напълно логична реакция.

Съветският човек обаче възприема това като слабост. След като ме пускат, мисли си той, значи са слабаци. значи ми отстъпват място в йерархията, и трябва успехът да бъде закрепен! И започва да „закрепва“ успеха си, и този път получава категоричен отпор. И много болезнен.

Защото като „закрепваш успеха“, е много лесно да прекрачиш границата, която разделя „демонстрация на място в йерархията“ от „нарушаване на правата на другите“. И соц-типът винаги я прекрачва. Той нито разбира местните реалности, нито се опитва да ги разбере. Нито пък, между другото, разбира какво е това „правата на другите“!

Само че западният човек може да не разбира какво е „борба за място в йерархията“, поради липсата на такава в обществото му, но фактът на нарушаване на правата му го разбира отлично. А умението да се сражава за правата си той го е попил с млякото на майка си, която пък е получила това умение от много поколения свободни предци.

Няколко картинки от натура, на които ми се е налагало да бъда свидетел:

Пристига руски юнак на чуждото море да се попече на слънце, и най-напред демонстрира на всички околни мястото си в йерархията по най-простия и достъпен способ – наема яка лимузина за четиристотин евро на денонощие. И я настъпва по местния аутобан.

Кажете обаче, кой мухльо ще се влачи със сто и двайсет по такъв разкошен аутобан с такава яка кола? А пък не можеш да я настъпиш – непрекъснато ти се мотаят отпред таратайките на разни аборигени. И когато един местен съвсем прекалява – не ще да отбие на банкета и да му освободи пътя – нашият герой решава по руски обичай да му преподаде урок. Задминава го, завива рязко пред него и се изправя на спирачките! Дръпне малко напред – пак на спирачките! И е много учуден, когато на изхода на магистралата го спира пътна полиция.

Какво са обаче някакви западни ченгета пред руския герой! Знае си той мястото в йерархията, то е много над разните там нобелови лауреати. За негово учудване обаче, опитът да сложи досадните куки на мястото им приключва с тримесечен престой в кауша. Почти на брега на морето, само дето не на плажа, а зад решетките.

Или пък друга история. Поредният съветски човек взима под наем апартамент на брега на морето, и пристигайки на новото местожителство, първата му работа е да заеме най-удобното паркомясто в комплекса. Само че то си има собственик, който го притежава. Вижда този собственик, че някой използва неговото паркомясто, и оставя под чистачките вежлива записка с молба да паркират другаде. Съветският човек възприема това като атака и опит да го свалят надолу по йерархичната стълбица. Демонстративно накъсва записката на парченца и продължава да паркира там. Собственикът улавя момент, когато съветският човек тъкмо паркира, идва при него и се опитва вежливо да му обясни, че това място е негова собственост и той не е давал разрешение за паркиране. И получава отговор:

– Ти това място не го използваш, значи е свободно и ще паркирам на него аз. Защото така ми е удобно, защо!

Гледа съветският човек как собственикът си тръгва, радва се колко лесно е показал на тоя мухльо къде му е мястото в йерархията, прибира се, но след десет минути покоя му го нарушават полицаи. Дошли да му съставят протокол за незаконно навлизане в частна собственост. Разбирайки, че посещението на полицаите го е свалило по йерархичната стълбица чак додолу, съветският човек отива при собственика на паркомястото, за да възстановява изгубените позиции и да обясни на този урод, че читавите момци не тропат на ченгетата. И отново го навестяват полицаите, но този път след протокола следва посещение в съда и депортиране.

Разбира се, случаи с толкова екстремален завършек като затвор или депортация са редки. Обикновено сраженията, които водят соц-типовете на Запад за място в несъществуващата йерархия, са много по-дребни и получените уроци не са толкова болезнени. Неизменно обаче остава едно. Соц-типът се опитва да заеме място в местната йерархия – и се проваля! Пак се опитва да заеме място – пак се проваля!

Той не разбира, че причината за провала е, че там просто не съществува концлагерна йерархия. Той възприема всеки свой неуспешен опит да заеме място в нея като спускане в нея. И накрая в един момент почва да се чувства на дъното ѝ.

Тогава на него (в представите му) му остава само едно – да се прилепи към някоя яка глутница. Ако не може личният му статут, поне статутът на глутницата му да бъде по-висок. Само че бедата продължава – там не само концлагерни йерархии няма, ама май и вълчи глутници също.

И тогава погледът му се обръща към напуснатата родина. Да, той е избягал от този концлагер, но в него поне е имал някакъв статус, ако и не висок. Все пак е бил малко над дъното, а не точно на него. И… я как само се плашат тук всички от Путин! Я как само Русия огъва де когото свари! Сирия! Крим е наш! Значи Русия е яка глутница! И щом съм руснак, значи съм член на тази глутница!

Ей, вие наоколо, я ме чуйте! Аз не съм ви тукашната последна дупка на кавала, както си мислите! Аз съм член на яка глутница, уважавайте ме! Ама защо пак не ме уважавате? Като дойде Путин, ще ви даде да разберете! Ей, Вова, я ги постави тези тук на място!

Попреувеличено е малко, но тъй като живея на Запад, доста пъти съм виждал този процес. И уверявам ви, в основата на целия този „кримнашизъм“ и „великорусизъм“ сред дошлите на Запад е само желанието да демонстрират на околните принадлежността си към силна глутница. Нищо друго.

Миналия уикенд бях свидетел как един бивш съветски експат, а сега просто емигрирал ватенкаджия, започна да се възхищава в компанията на себеподобни от „великия Путин“ и „Крим е наш“. И изведнъж бая грубичко го сложиха на мястото му: „Ти пък какво отношение имаш към това, нали не си руски гражданин?“

Ще рече простичко: „Не се притривай към силната ни глутница, ти не си неин член!“

Говорилнята около @tourbg

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/tourbg/

Изминаха 10 дни откакто започна да се говори за Александър Николов/tourbg/Спас и какво е правил. Изявиха се доста анализатори с претенции, че имат пръст на пулса на социалните медии, модерното общество, „умните и красивите“, „новата буржоазия“ и прочие епитети. Скроиха се схеми, превърнаха ония в жертва и герой на „обикновения човек“, посрамиха го после, посрамиха жертвите му, оправдаха го, оправдаха полицията и всичко това още продължава. Сагата се превърна повече е нарицателно, отколкото в казус и затова нямам намерение да я коментирам тук.

Вместо това реших да направя друго. Подобно на няколко други бури като #siromahovfacts и #toplomovies свалих цялата активност в Twitter и ще ви покажа кога и колко е говорено за това.

По ключови думи

Търсил съм по няколко термина видими долу. При „спас“ включих само tweet-овете, които са маркирани от Twitter, че са на български. Думата се използва доста в руски и сръбски съобщения. При „билети“ и „спас“ несъмнено има няколко, които не са свързани, но съдейки по активността преди 7-ми, те са единици. Забелязват се пиковете около обявяването на новини около случая.

Най-активно пишещи

Най-активни са @varnasummer и @NewsMixerBG, а след тях с над 3 пъти по-ниска активност са @Tangerrinka и @nervnata. Всъщност, почти всичко от @varnasummer е на 9-ти около обяд.

Бебето с мръсната вода

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/baby-with-the-bathwater/

Бебето с мръсната вода

След последните ми публикации за Каталуния се озовах в ролята на страна, или поне на адвокат на едната страна, което само донякъде се доближава до действителността. Симпатизирам на каталунците, така е, но то е защото следя проблема им отдавна и бих симпатизирал на всяка група хора, които имат проблем, който държавата, в която живеят се прави, че не забелязва, и отказва да обсъжда.

И преди ескалацията на напрежението, и сега твърдя едно нещо, което остава встрани, а иначе е важно – има само едно решение на такива проблеми и то е дипломацията. Навременната дипломация може да предотврати много. Закъснялата може само да закърпи положението. А в същината на дипломацията не е някаква страшна тайна наука – просто нагласата за общуване и разбиране. Извън контекста на Каталуния имаме по-голям проблем и той е, че превантивната и навременната дипломация се прави от лидери, а закъснялата от followers.

Допуснат е да бъде неглижиран проблем, който тлее от години, докато хората, засегнати от него, са принудени да го ескалират, а отсрещната страна да отговори с насилие. Това е провал! Провал не просто в политическия диалог между Барселона и Мадрид, а институционален провал в европейски мащаб. Заради политическите „приятелства“ и личния си комфорт, европейският естаблишмънт си докарва нова криза и рискува нестабилност с неясен хоризонт и непредвидими последици. Което е най-малкото безотговорно!

В последните дни разбрах, че съм станал анархист, футболен фен (нищо че дори не гледам футбол), комунист, хибридчик, рушител на европейската стабилност и какво ли не, само защото разказах и защитих другата гледна точка…. Пичове, ако наистина си мислите, че с две публикации в блога си, които бяха препубликувани на няколко места, мога да разклатя устоите на ЕС, нали съзнавате, че по-големият проблем навярно не е у мен, а някъде там, където се клати.

Наистина ли позицията на другата страна не заслужава да получи публичност и нужния респект, дами и господа демократи? Наистина ли страхът от лечението на раната на единия ни крак ще ни кара да стискаме зъби и да се правим, че няма рана, докато тя гангреняса и ни отрежат крака, или ще чакаме да пропълзи по цялото тяло?

Наистина ли си мислите, че крепим устоите на ЕС, като се правим, че не виждаме пукнатините и спестяваме критиките и тревогите си? Вместо да търсим и да се оглеждаме за нови и свежи идеи (и от ляво, и от дясно!) или поне да обмислим тези, които са на масата и имат рационална база – като появата на някаква общоевропейска изпълнителна власт, но и някаква форма на „децентрализация“ или „федерализация“ на териториите с адекватна автономност и самоуправление. Крепенето на текущия изхабен и безидеен предимно административен политически елит на Европа, от страх да не счупим нещо крехко, не е креативно. Трябва да се случи нещо в ЕС, след което да не трябва да изтръпваме непрекъснато, че всеки конфликт може да означава краят му. Нужна ни е Европа, която действа, преди да е станала беля, а не такава, която бездейства дори когато кръвта е обляла новините. Нужна ни е Европа не като виртуална абстракция, а като реалност, от която сме част и нещо зависи от нас.

Днес Европа задълбочава кризата като ЕК не осъжда насилието, потвърждава доверието си към Рахой като лидер, който можел да разреши проблема, и който проблем продължава да разглежда като вътрешен за Испания. Той обаче е вътрешен и за Европа – това не е нито Крим, нито Кюрдистан, дори не е Ердоган. Политически и юридически тази безхарактерна позиция може и да е безболезнен и легитимен ход, но обикновеният европеец (не само в Каталуния) вижда как Европа продължава с позата на щрауса, с широко затворените очи и се чувства предаден и излъган в надеждите си. Ако Европа не реагира сега, как очакваме, че ще реагира утре? Кое изобщо кара Европа да реагира, това, което си мислим, че виждаме всички, или взаимоотношения и политика под повърхността? В такива моменти Европа олеква, и това е, което много трябва да ни тревожи.

Вчера с приятели обсъждахме колко безчувствени сме станали към човешкото. Преценяваме политическа тежест, обществен резонас, исторически проекции, възможни конспиративни теории, а сме тотално имунизирани срещу човечността. Пребиват мирни хора – ми к’во, то е законно, референдумът не е, що няма и БТР-и. Ама искали да гласуват – ми те всички, ако поискат…

Изхвърлихме бебето с мръсната вода, отбеляза една приятелка. Губим битката за човечността, за равнопоставеността ни, за мястото на жената в обществото, за човешките ни права, заобиколихме се с черно-бели клишета, че всяко ляво е комунизъм, всичко зелено е ляво, само дясното е демократично, но ако не е, тогава е фашизъм, зад всяко нещо стои или сянката на Сорос, или мрежата на Путин, завърна се безмозъчният патриархат, в който правото е на най-стария или силния с ножа и хляба, щото така е било и трябва да бъде… загробили сме погледа в пъпа си, защото те, политиците, толкова могат, дай да се радваме на тези, че иначе кой знае какво ни чака…

В рамките на една друга Европа нямаше да има проблем, ако няколко милиона души, до вчера броени за испанци, от утре ще се водят каталунци, или джедаи, ако поискат, щом остават в общия пазар и в наднационално обединение със същите релации и отношения с останалите. Но проблемът с Каталуния вече не е проблем на Испания, а на Европа. Пазарите не реагираха тревожно до последно, въпреки всички приказки за отделяне, но вчера полицейските палки удариха и еврото.

А поставяте ли се на мястото на тези каталунци, които не искат отделяне от Испания? Замислихте ли се, че бяха вкарани в ситуация, в която, ако не отидат да гласуват, ще надделеят индепендистите, особено след напрежението в последните дни. А ако отидат, ще бъдат пребити наравно с останалите от жандарите на същата държава, към която искат да принадлежат! Това ли е осигуряване на законност и правов ред? Няма оправдание (и бъдеще) за никое правителство, насъскало полицията срещу гражданите си! И няма място за такова в Европа!

No olvidaremos. Nunca, jamás. pic.twitter.com/gdYM5611mV

— PabloMM (@PabloMM) October 1, 2017

Това не се забравя! Това не е моята Европа! Това са си казали много хора по света вчера – и това е друг проблем, който не можем да си позволим да не видим.

Иначе, наистина ли считате, че всички законни неща са непременно правилни и силовото налагане на законност е демокрация? Не е – болшевизъм е. Демокрация има, когато мнозинството решава, но взема предвид мнението на малцинството, а не го пренебрегва. Законите отдавна не се изсичат на каменни плочи, нито са някакви икони. Те следват развитието на обществото. Създали сме си ги сами, за да пазят правата ни, а не обратното. Законът спира да има значение, ако се отдалечи толкова от смисъла и полезността си, че хората започнат да живеят с усещане за накърнено чувство за справедливост. Тогава никаква сила и армии не могат да го спасят. А дипломацията е закъсняла!

Бебето с мръсната вода

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/baby-with-the-bathwater/

Бебето с мръсната вода

След последните ми публикации за Каталуния се озовах в ролята на страна, или поне на адвокат на едната страна, което само донякъде се доближава до действителността. Симпатизирам на каталунците, така е, но то е защото следя проблема им отдавна и бих симпатизирал на всяка група хора, които имат проблем, който държавата, в която живеят се прави, че не забелязва, и отказва да обсъжда.

И преди ескалацията на напрежението, и сега твърдя едно нещо, което остава встрани, а иначе е важно – има само едно решение на такива проблеми и то е дипломацията. Навременната дипломация може да предотврати много. Закъснялата може само да закърпи положението. А в същината на дипломацията не е някаква страшна тайна наука – просто нагласата за общуване и разбиране. Извън контекста на Каталуния имаме по-голям проблем и той е, че превантивната и навременната дипломация се прави от лидери, а закъснялата от followers.

Допуснат е да бъде неглижиран проблем, който тлее от години, докато хората, засегнати от него, са принудени да го ескалират, а отсрещната страна да отговори с насилие. Това е провал! Провал не просто в политическия диалог между Барселона и Мадрид, а институционален провал в европейски мащаб. Заради политическите „приятелства“ и личния си комфорт, европейският естаблишмънт си докарва нова криза и рискува нестабилност с неясен хоризонт и непредвидими последици. Което е най-малкото безотговорно!

В последните дни разбрах, че съм станал анархист, футболен фен (нищо че дори не гледам футбол), комунист, хибридчик, рушител на европейската стабилност и какво ли не, само защото разказах и защитих другата гледна точка…. Пичове, ако наистина си мислите, че с две публикации в блога си, които бяха препубликувани на няколко места, мога да разклатя устоите на ЕС, нали съзнавате, че по-големият проблем навярно не е у мен, а някъде там, където се клати.

Наистина ли позицията на другата страна не заслужава да получи публичност и нужния респект, дами и господа демократи? Наистина ли страхът от лечението на раната на единия ни крак ще ни кара да стискаме зъби и да се правим, че няма рана, докато тя гангреняса и ни отрежат крака, или ще чакаме да пропълзи по цялото тяло?

Наистина ли си мислите, че крепим устоите на ЕС, като се правим, че не виждаме пукнатините и спестяваме критиките и тревогите си? Вместо да търсим и да се оглеждаме за нови и свежи идеи (и от ляво, и от дясно!) или поне да обмислим тези, които са на масата и имат рационална база – като появата на някаква общоевропейска изпълнителна власт, но и някаква форма на „децентрализация“ или „федерализация“ на териториите с адекватна автономност и самоуправление. Крепенето на текущия изхабен и безидеен предимно административен политически елит на Европа, от страх да не счупим нещо крехко, не е креативно. Трябва да се случи нещо в ЕС, след което да не трябва да изтръпваме непрекъснато, че всеки конфликт може да означава краят му. Нужна ни е Европа, която действа, преди да е станала беля, а не такава, която бездейства дори когато кръвта е обляла новините. Нужна ни е Европа не като виртуална абстракция, а като реалност, от която сме част и нещо зависи от нас.

Днес Европа задълбочава кризата като ЕК не осъжда насилието, потвърждава доверието си към Рахой като лидер, който можел да разреши проблема, и който проблем продължава да разглежда като вътрешен за Испания. Той обаче е вътрешен и за Европа – това не е нито Крим, нито Кюрдистан, дори не е Ердоган. Политически и юридически тази безхарактерна позиция може и да е безболезнен и легитимен ход, но обикновеният европеец (не само в Каталуния) вижда как Европа продължава с позата на щрауса, с широко затворените очи и се чувства предаден и излъган в надеждите си. Ако Европа не реагира сега, как очакваме, че ще реагира утре? Кое изобщо кара Европа да реагира, това, което си мислим, че виждаме всички, или взаимоотношения и политика под повърхността? В такива моменти Европа олеква, и това е, което много трябва да ни тревожи.

Вчера с приятели обсъждахме колко безчувствени сме станали към човешкото. Преценяваме политическа тежест, обществен резонас, исторически проекции, възможни конспиративни теории, а сме тотално имунизирани срещу човечността. Пребиват мирни хора – ми к’во, то е законно, референдумът не е, що няма и БТР-и. Ама искали да гласуват – ми те всички, ако поискат…

Изхвърлихме бебето с мръсната вода, отбеляза една приятелка. Губим битката за човечността, за равнопоставеността ни, за мястото на жената в обществото, за човешките ни права, заобиколихме се с черно-бели клишета, че всяко ляво е комунизъм, всичко зелено е ляво, само дясното е демократично, но ако не е, тогава е фашизъм, зад всяко нещо стои или сянката на Сорос, или мрежата на Путин, завърна се безмозъчният патриархат, в който правото е на най-стария или силния с ножа и хляба, щото така е било и трябва да бъде… загробили сме погледа в пъпа си, защото те, политиците, толкова могат, дай да се радваме на тези, че иначе кой знае какво ни чака…

В рамките на една друга Европа нямаше да има проблем, ако няколко милиона души, до вчера броени за испанци, от утре ще се водят каталунци, или джедаи, ако поискат, щом остават в общия пазар и в наднационално обединение със същите релации и отношения с останалите. Но проблемът с Каталуния вече не е проблем на Испания, а на Европа. Пазарите не реагираха тревожно до последно, въпреки всички приказки за отделяне, но вчера полицейските палки удариха и еврото.

А поставяте ли се на мястото на тези каталунци, които не искат отделяне от Испания? Замислихте ли се, че бяха вкарани в ситуация, в която, ако не отидат да гласуват, ще надделеят индепендистите, особено след напрежението в последните дни. А ако отидат, ще бъдат пребити наравно с останалите от жандарите на същата държава, към която искат да принадлежат! Това ли е осигуряване на законност и правов ред? Няма оправдание (и бъдеще) за никое правителство, насъскало полицията срещу гражданите си! И няма място за такова в Европа!

No olvidaremos. Nunca, jamás. pic.twitter.com/gdYM5611mV

— PabloMM (@PabloMM) October 1, 2017

Това не се забравя! Това не е моята Европа! Това са си казали много хора по света вчера – и това е друг проблем, който не можем да си позволим да не видим.

Иначе, наистина ли считате, че всички законни неща са непременно правилни и силовото налагане на законност е демокрация? Не е – болшевизъм е. Демокрация има, когато мнозинството решава, но взема предвид мнението на малцинството, а не го пренебрегва. Законите отдавна не се изсичат на каменни плочи, нито са някакви икони. Те следват развитието на обществото. Създали сме си ги сами, за да пазят правата ни, а не обратното. Законът спира да има значение, ако се отдалечи толкова от смисъла и полезността си, че хората започнат да живеят с усещане за накърнено чувство за справедливост. Тогава никаква сила и армии не могат да го спасят. А дипломацията е закъсняла!

Бебето с мръсната вода

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/baby-with-the-bathwater/

След последните ми публикации за Каталуния се озовах в ролята на страна, или поне на адвокат на едната страна, което само донякъде се доближава до действителността. Симпатизирам на каталунците, така е, но то е защото следя проблема им отдавна и бих симпатизирал на всяка група хора, които имат проблем, който държавата, в която живеят се прави, че не забелязва, и отказва да обсъжда.

И преди ескалацията на напрежението, и сега твърдя едно нещо, което остава встрани, а иначе е важно – има само едно решение на такива проблеми и то е дипломацията. Навременната дипломация може да предотврати много. Закъснялата може само да закърпи положението. А в същината на дипломацията не е някаква страшна тайна наука – просто нагласата за общуване и разбиране. Извън контекста на Каталуния имаме по-голям проблем и той е, че превантивната и навременната дипломация се прави от лидери, а закъснялата от followers.

Допуснат е да бъде неглижиран проблем, който тлее от години, докато хората, засегнати от него, са принудени да го ескалират, а отсрещната страна да отговори с насилие. Това е провал! Провал не просто в политическия диалог между Барселона и Мадрид, а институционален провал в европейски мащаб. Заради политическите „приятелства“ и личния си комфорт, европейският естаблишмънт си докарва нова криза и рискува нестабилност с неясен хоризонт и непредвидими последици. Което е най-малкото безотговорно!

В последните дни разбрах, че съм станал анархист, футболен фен (нищо че дори не гледам футбол), комунист, хибридчик, рушител на европейската стабилност и какво ли не, само защото разказах и защитих другата гледна точка…. Пичове, ако наистина си мислите, че с две публикации в блога си, които бяха препубликувани на няколко места, мога да разклатя устоите на ЕС, нали съзнавате, че по-големият проблем навярно не е у мен, а някъде там, където се клати.

Наистина ли позицията на другата страна не заслужава да получи публичност и нужния респект, дами и господа демократи? Наистина ли страхът от лечението на раната на единия ни крак ще ни кара да стискаме зъби и да се правим, че няма рана, докато тя гангреняса и ни отрежат крака, или ще чакаме да пропълзи по цялото тяло?

Наистина ли си мислите, че крепим устоите на ЕС, като се правим, че не виждаме пукнатините и спестяваме критиките и тревогите си? Вместо да търсим и да се оглеждаме за нови и свежи идеи (и от ляво, и от дясно!) или поне да обмислим тези, които са на масата и имат рационална база – като появата на някаква общоевропейска изпълнителна власт, но и някаква форма на „децентрализация“ или „федерализация“ на териториите с адекватна автономност и самоуправление. Крепенето на текущия изхабен и безидеен предимно административен политически елит на Европа, от страх да не счупим нещо крехко, не е креативно. Трябва да се случи нещо в ЕС, след което да не трябва да изтръпваме непрекъснато, че всеки конфликт може да означава краят му. Нужна ни е Европа, която действа, преди да е станала беля, а не такава, която бездейства дори когато кръвта е обляла новините. Нужна ни е Европа не като виртуална абстракция, а като реалност, от която сме част и нещо зависи от нас.

Днес Европа задълбочава кризата като ЕК не осъжда насилието, потвърждава доверието си към Рахой като лидер, който можел да разреши проблема, и който проблем продължава да разглежда като вътрешен за Испания. Той обаче е вътрешен и за Европа – това не е нито Крим, нито Кюрдистан, дори не е Ердоган. Политически и юридически това може да е безболезнен и легитимен ход, но обикновеният европеец (не само в Каталуния) вижда как Европа продължава с позата на щрауса, с широко затворените очи и се чувства предаден и излъган в надеждите си. Ако Европа не реагира сега, как очакваме, че ще реагира утре? Кое изобщо кара Европа да реагира, това, което си мислим, че виждаме всички, или взаимоотношения и политика под повърхността? В такива моменти Европа олеква, и това е, което много трябва да ни тревожи.

Вчера с приятели обсъждахме колко безчувствени сме станали към човешкото. Преценяваме политическа тежест, обществен резонас, исторически проекции, възможни конспиративни теории, а сме тотално имунизирани срещу човечността. Пребиват мирни хора – ми к’во, то е законно, референдумът не е, що няма и БТР-и. Ама искали да гласуват – ми те всички, ако поискат…

Изхвърлихме бебето с мръсната вода, отбеляза една позната. Губим битката за човечността, за равнопоставеността ни, за мястото на жената в обществото, за човешките ни права, заобиколихме се с черно-бели клишета, че всяко ляво е комунизъм, всичко зелено е ляво, само дясното е демократично, но ако не е, тогава е фашизъм, зад всяко нещо стои или сянката на Сорос, или мрежата на Путин, завърна се безмозъчният патриархат, в който правото е на най-стария или силния с ножа и хляба, щото така е било и трябва да бъде… загробили сме погледа в пъпа си, защото те, политиците, толкова могат, дай да се радваме на тези, че иначе кой знае какво ни чака…

В рамките на една друга Европа нямаше да има проблем, ако няколко милиона души, до вчера броени за испанци, от утре ще се водят каталунци, или джедаи, ако поискат, щом остават в общия пазар и в наднационално обединение със същите релации и отношения с останалите. Но проблемът с Каталуния вече не е проблем на Испания, а на Европа. Пазарите не реагираха тревожно до последно, въпреки всички приказки за отделяне, но вчера полицейските палки удариха и еврото.

А поставяте ли се на мястото на тези каталунци, които не искат отделяне от Испания? Замислихте ли се, че бяха вкарани в ситуация, в която, ако не отидат да гласуват, ще надделеят индепендистите, особено след напрежението в последните дни. А ако отидат, ще бъдат пребити наравно с останалите от жандарите на същата държава, към която искат да принадлежат! Това ли е осигуряване на законност и правов ред? Няма оправдание (и бъдеще) за никое правителство, насъскало полицията срещу гражданите си! И няма място за такова в Европа!

Това не се забравя! Това не е моята Европа! Това са си казали много хора по света вчера – и това е друг проблем, който не можем да си позволим да не видим.

Иначе, наистина ли считате, че всички законни неща са непременно правилни и силовото налагане на законност е демокрация? Не е – болшевизъм е. Демокрация има, когато мнозинството решава, но взема предвид мнението на малцинството, а не го пренебрегва. Законите отдавна не се изсичат на каменни плочи, нито са някакви икони. Те следват развитието на обществото. Създали сме си ги сами, за да пазят правата ни, а не обратното. Законът спира да има значение, ако се отдалечи толкова от смисъла и полезността си, че хората започнат да живеят с усещане за накърнено чувство за справедливост. Тогава никаква сила и армии не могат да го спасят. А дипломацията е закъсняла!

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2948

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците.

И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата.

Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита:

  • „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та:

    § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана.

    В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не се ползват с привилегиите по Закона за държавния служител.

    Т.е. не, администрацията не се увеличава. В най-лошия случай си стои колкото е била през 2012-та – около 120 хиляди души.

  • „Имаме най-голямата администрация в Европа“ – това е грешното схващане, че нашата администрация е огромна. Евростат обаче ни дава съвсем друга картинка. Тези данни са за размера на централната администрация. Можем да сметнем колко е тя спрямо населението, и да видим, че например Португалия и Гърция, които имат население с 2-3 милиона повече от нас, имат 2-3 пъти по-голяма администрация, и то след сериозните реформи, които проведоха през последните години (поне португалците, де). Общо взето, по численост на администрацията сме зад държавите от южна Европа. Тук разбира се е важно какво мерим – централна администрация или местна администрация; държавни служители или хора на държавна издръжка, в което влизат учители, лекари, полиция и т.н. Но нека се фокусираме върху администрацията, а не целия публичен сектор.

Не, не ги защитавам затова, че са неефективни. Просто поставям нещата в перспектива. И както отбелязах по-горе, админситрацията е огледало на обществото, не е изолирана прослойка. И там има нормални хора, има хора, които „толкова си могат“, има хора, които ги мързи, та две не виждат, има хора, които са толкова пияни, че две не виждат.

Но ако хванеш и уволниш няколко средностатистически, среднонекомпетентни, средномързеливи държавни служители… няма да промениш нищо. Нито ще спестиш кой знае колко бюджет, нито ще успееш да намериш някой по-адекватен да свърши работата. Най-много да назначиш някой роднина, че нали, обещал си…

Идеята ми е, че колкото и да плюем администрацията, това няма да промени нищо. Тя има определени от закон задължения, които трябва да върши, за което трябват определен брой хора. Сигурно ако заплатите бяха 5 хиляди лева, конкуренцията щеше да е прекрасна и най-добрите да вършат тая работа много ефективно. Но такива заплати са нереалистични.

А в администрацията всъщност има и такива хора, които не ги мързи (или поне не много), които имат желание нещата да стават както трябва и работят с желание. Може би не ми вярвате, ама аз съм ги виждал. Може би ще е леко преувеличение, но на тези хора се крепи държавата. Те вършат работата, която никой не вижда, но ако спрат да я вършат, всичко ще се разпадне. Въпреки средата, в която работят, въпреки шефа им, който е партийно назначен неграмотник, или корумпиран схемаджия, или и двете. Въпреки липсата на каквато и да е външна мотивация. Не, не са герои, това им е работата. Но трябва да отчетем, че такива хора има и да видим как да направим възможно кариерното им издигане.

Има и още един аспект, заради който трябва да сме по-малко негативни към администрацията – тя е единствения ни съюзник срещу политическото ръководство. Ако Пеевски си сложи министър, или главен секретар, или директор на агенция, именно администрацията може да бъде съюзник на гражданите. Тих, дори може би подмолен. Но администрацията е много добра в това да отлага, да забавя, да прави междуведомствени работни групи и да не върши нещата, които някоя марионетка ѝ нареди. И може да има аргументи за това. Не че винаги ще го направят – по-вероятно е да се „снишат“, но могат да създават и пречки пред глупостите на някой партиен герой.

А трябва ли да намалим администрацията? Трябва, ама това минава през промяна на законите, които изискват определена работа от тази администрация. Между другото, електронното управление често се възприема като начин, по който администрацията изведнъж ще намалее и хиляди ще останат без работа. Това не е вярно – малка част от хората вършат изцяло „електронизируеми“ неща. Въвеждането на електронно управление ще направи работата им по-лесна и по-ефективна, но ще направи излишни само малка част от държавните служители. Поне в краткосрочен план.

Не казвам, че не можем да сме недоволни от някоя намръщена лелка (макар че аз в последната година почти не съм видял намръщена лелка – станали са доста отзивчиви, поне тези, на които попадам), или да си мълчим, когато някоя институция прави глупости. Даже напротив – аз съм „пръв трол“ на администрацията, заливам я с писма (като гражданин), и ѝ казвам колко не е права. Но не печелим нищо ако просто обявим администрацията за „вредна“. Не е. И ако колективно я смятаме за такава, намаляваме вероятността читави хора да попаднат там. Просто каквото обществото, такава и администрацията.

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха никакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия само да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват в правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да противостои на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви душичката. Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Текстовете им са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре му.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени на около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Има и нови обвинения за 5.2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля и негов незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционният съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение да диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Открийте разликите 🙂

guardian

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа мълчи, защото основните европейски партии са обречени заради своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А европейците за пореден път виждат една куха бюрокрация, която не работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на глас и самоопределение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора – когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Съд на ЕС: публикуване на снимки на обвиняем

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_privacy_v_speech/

В  решение от 21 септември 2017 г. по делото Axel Springer SE & RTL Television GmbH v Germany ( 51405/12) Европейският съд по правата на човека единодушно реши, че няма нарушение на член 10 (свобода  на изразяване) на Европейската конвенция за правата на човека. В състава е и българският съдия Йонко Грозев.

Съдебен акт, издаден в Германия,   забранява публикуването на изображения, с които може да бъде идентифициран обвиняемият в наказателен процес за убийство. Съдът за правата на човека приема, че националният съдия внимателно е балансирал противоположните интереси,  преследваната от мярката цел  –  защита на личната неприкосновеност на обвиняемия (който не е бил публична личност)   по време на процеса  – е оправдана. 

Фактите

Жалбоподателите са  издателство Axel Springer SE   и   RTL Television GmbH. Те отразяват съдебен процес срещу С., признал на полицията, че е убил родителите си и  обвинен в убийство.   Фотографи от двете дружества присъстват на съдебните заседания. Преди началото на първото заседание  председателят на съда напомня презумпцията за невиновност и  информира журналистите, че лицето трябва да бъде направено неидентифицируемо на изображения, които ще се публикуват.  Няколко дни след първото заседание председателстващият съдия изпраща и мотивирана заповед до редица журналисти, като заявява, че само фотографите, дали  уверения, че  на техните снимки лицето С. ще бъде неидентифицируемо, например чрез размиване  на образа,  имат разрешение да правят снимки.  Той отбелязва по-специално, че правото на защита на личния живот  на С.   надвишава  обществения интерес от информираност за процеса.

Медиите са възразили, че  С. е признал   престъплението в първия ден от производството. Възражението е отхвърлено. Междувременно С. е осъден за убийство.  Axel Springer SE   и   RTL Television GmbН   подават жалба за нарушение на чл.10 – свобода на изразяване.

Решението

Съдът отбелязва, че заснемането не е било ограничено. Ограничението засяга само публикуването на изображения, в които С. може да бъде идентифициран.
Относно балансирането на права: ЕСПЧ напомня критерии, които се прилагат при балансирането на конкурентни права –  приносът към дебати от обществен интерес, степента, до която засегнатото лице е известно, влиянието върху наказателното производство , обстоятелствата, при които са направени снимките, съдържанието, формата и последиците от публикацията, както и тежестта на наложената санкция [42].

С. несъмнено не е публична фигура.  Информацията за физическия вид на С. не би могла да допринесе  за разискването на случая. Липсва преобладаващ обществен интерес.

С. не търси известност, не е давал съгласие за медийно отразяване, но като обвиняем е принуден да присъства на процеса. Съдът намира, че при дадените обстоятелства има силна нужда да се защити личната му неприкосновеност.
 
Що се отнася до факта, че С. е признал за престъплението,  признаването само по себе си не спира действието на презумпцията за невиновност по време на съдебен процес. Това се налага още повече, тъй като С. страда от шизоидно разстройство на личността. 

И накрая, трябва  да се вземе предвид, че публикуването на изображения, в които ответникът би могъл да бъде идентифициран, може да има отрицателни последици за   социалната рехабилитация на лицето, в случай, че бъде осъдено.

Няма  нарушение на ЕКПЧ.

Съдът напомня в решението, че в тази област е издадена препоръка  Rec(2003)13 на Комитета на министрите на Съвета на Европа, и в частност напомня Принцип 8.

Принцип 8 – Защита на личния живот в контекста на продължаващото наказателно производство

Предоставянето на информация за заподозрени лица, обвиняеми или осъдени лица или други лица в наказателното производство следва да зачита тяхното право на защита на личния живот в съответствие с член 8 от Конвенцията. Особена защита следва да се предостави на непълнолетни лица или други уязвими лица, както и на жертви, на свидетели и семейства на заподозрени, обвиняеми и осъдени. Във всички случаи следва да се обърне особено внимание на вредното въздействие, което може да има върху лицата, посочени в този принцип, разкриването на информация, позволяваща тяхното идентифициране.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

No Tinc Por

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/no-tinc-por/

Да проследят хаштаг #NoTincPor в Twitter. Толкова бе нужно на българските медии за да добият представа за случващото се в Барселона от миналия уикенд насам. И може би малко базови познания за контекста в Каталуния.

Вместо това, българският читател получава умилителни статийки, които разказват как вчера кралят повел хората и как за първи път испански монарх участва в демонстрация от 1975 година насам (смъртта на Франко). Между другото, испанските монарси от тогава до днес са едва двама, а първият от тях е посочен от самия Франко да се сдобие с трона, като това се подготвя около година преди смъртта му (диктаторът доверява част от държавните дела на Хуан Карлос поради влошено здраве).

Какво е важно да знаете за контекста, в който се случи терористичният атентат в Барселона?

На 1 октомври 2017 предстои референдум за независимост на Каталуния, която в момента е със статут на автономна област, но последните промени в този статут вече години наред (от 2006) са блокирани от Конституционния съд на Испания. Основният препъни-камък е, че Каталуния иска повече финансова и фискална свобода. Именно това и още множество по-дребни случки наляха много масло в огъня на движението за независимост. Референдумът се случва след многогодишни опити на локалното правителство в Барселона да преговаря с Испания, което централното правителство надменно отбягва. В последните години диалогът отсъства напълно или се случва с реплики през медиите, но без никакви изгледи за сближаване на позициите.

Междувременно вече имаше неофициален референдум, а той бе неофициален, именно защото не бе одобрен от Мадрид, затова се проведе под форма на допитване. Предишният президент на Каталуния в момента е подсъдим, заради това. Централната власт в Испания всъщност има властта да не допусне никога такъв референдум, с аргумента, че той е противоконституционен. А Конституционният съд е винаги готов да го потвърди.

Затова през есента на 2015 година се проведоха предсрочни парламентарни избори, които бяха спечелени от гражданска листа, подкрепена от двете най-големи каталунски партии, които по-късно сформираха коалиция заедно с други две по-малки, но подкрепящи независимостта на Каталуния партии и разполагат с мнозинство в каталунския парламент. Оттогава насам се подготвиха няколко основни закона на бъдещата Каталунска република (напр. за Каталунска данъчна администрация и др.), а на 1 октомври е свикан Референдум за независимост.

Този референдум отново не се признава от централната власт в Мадрид. Три четвърти от населението на каталунската автономия искат такъв референдум да се проведе, макар и мненията на хората в Каталуния (според социологическите проучвания) да са приблизително наполовина разделени между „За“ и „Против“. Ако референдумът покаже, че мнозинството каталунци гласуват за своя независима държава, политическият елит, който в момента управлява автономията ще провъзгласи едностранно независима Република Каталуния. Правилно отбелязвате – докато има колебания по темата дали Каталуния има свой собствен път като нова държава в Европа, по две други теми няма никаква дискусия. Едната е, че ако има такава нова държава, то тя непременно ще бъде република и втората е, че тя ще бъде пълноценен член на Европейския съюз. Иначе казано това е и референдум за отхвърляне на монархията.

Защо и от кого бе свикана демонстрацията No Tinc Por вчера в Барселона?

Идеята на демонстрацията изобщо не бе политическа. Беше свикана от Президента на Каталуния и кмета на Барселона като противовес срещу насилието. Барселона е много жив град и с изключително силно развито усещане за общност и много често хората там реагират като един организъм срещу неправдите, независимо от политическите си разбирания или обществения си статус.

В допълнение демонстрацията имаше за цел да сподели мъката на семействата и близките на жертвите и да изрази подкрепата и благодарността си към каталунската жандармерия и полиция, които мнозинството хора принципно не обичат особено, но в случая общата оценка за това как са се справили местните служби е висока.

И всъщност се получи. Според полицията повече от половин милион души вчера са излезли по улиците на Барселона (в главите на хората това е много голям град, но реално постоянните му жители са едва 1,6 милиона). Демонстрацията мина кротко, по часовник и с нужното уважение и респект към жертвите.

Но бе оцветена политически.

Какво всъщност се случи? И какво медиите се опитват да ви спестят?

Демонстрацията бе оцветена политически – да, имаше както испански националисти, така и каталунски индепендисти, които не пропуснаха да се обозначат, но не бяха много. Реално мнозинството следваше и спази основната тема на демонстрацията. Не допусна агресия и провокации.

Обстановката бе нажежена и през медиите и социалните мрежи през миналата седмица, когато акцентът от атентата бе отклонен върху това как каталунските жандармерия и полиция общували с хората на каталунски по време на критичната ситуация и това било акт на демонстрация. Тезата пропълзя през голяма част от испанската преса и социалните мрежи. Истината е, че всички важни указания се излъчваха многократно и освен на каталунски, още и на кастилски (испански) и английски, а много често и на френски, което лесно може да се провери, дори в twitter.

Ако не става ясно къде е проблема, че в Каталуния се говори каталунски и защо е тази чувствителност по темата, ще добавя, че по времето на Франко са били убивани хора заради това, че говорят català и в Каталуния помнят как и защо са загубили баща или дядо… а част от Испания още тъгува за Франко и живее в носталгия по „величието“ му. Тъжно, но факт!

В допълнение тезата в последствие се разви до това, че Барселона използва атентата за да сплоти хората под тезата за независимостта.

Появата на краля също не беше случайна и не бе извън този контекст. Иначе едва ли щеше да бъде там. А той също пропусна възможността да бъде медиатор между Барселона и Мадрид, въпреки очакванията към него в тази посока. Иначе говори свободно català и се счита за далеч по-широко скроен и сговорчив от баща си, но до момента не е показал по-особени дипломатически умения от това да заравя глава в пясъка.

Всъщност кралят не поведе хората, беше отпред по силата на етикета, а иначе бе шумно освиркан (испанската национална телевизия TVE заглуши този момент – уви, не само у нас демокрацията е формална). В доста моменти, в които камерите се спираха на неговото лице или на премиера Рахой, се чуваха възгласи „Махай се!“ (и на кастилски, и на каталунски). А той беше там в отчаян PR ход по демонстрация на „единство“, което уж трябва да олицетворява, но имиджът на монархията в Испания е напълно провален и не само в Каталуния. Вероятно един от големите страхове от раздялата е, че тя може да провокира разпад на монархията, освен че ще бъде загубен ключов двигател на икономиката (Каталуния прави 1/5 от БВП на Испания и 1/4 от износа ѝ).

Иначе едва ли кралят щеше да е щастлив да го снимат на фона на индепендистките естелади (знамето със звездата е неофициален флаг, който прокламира независимостта) и под освиркванията и плакатите, укоряващи го за фамилната близост на семейството му със саудитците и търговията с оръжия с тях.

Felipe VI - крал на Испания

Снимка: Sònia Pau, сътрудник на изданието El Punt Avui (публикувана в Twitter)

Обстановката, в която се случва всичко предполага висока степен на политизиране. Неизбежно е. И захаросните статии за единство и подадени ръце за съчувствие към Барселона, звучат добре, но всъщност са инструмент за манипулация. Заедно с всички фотоси в испанската преса днес, на които знамената или неудобните плакати са заличени.

Доказателство за това е фактът, че Испания продължава да отказва на каталунските сили за сигурност директен достъп до системата на Европол. В същия момент стана ясно, че имамът, организирал терористичната група е бил разследван преди от Испания, но това не е споделено с Барселона, а предупреждение за него каталунците са получили неофициално от белгийски колеги, но тъй като информацията е била неофициално подхвърлена, тя не е била регистрирана в системите и е била подценена. Още един симптом за формалните „семейни“ отношения между Мадрид и Барселона.

Пиша това, за да обърна внимание върху пропуснати факти, които обаче са важни и да акцентирам и върху другата гледна точка, която все остава в сянката на преведените на български, но по инерция официозни впечатления на El País.

Октомври наближава, а тогава е възможно някои неща да се прояснят, а други да се пообъркат. Но моето разбиране е, че „единството“, когато е оковано в предразсъдъци и е постижимо само насила, е лозунг, празен от съдържание и смисъл.

P.S. No tinc por означава „не ме е страх“ на català. На кастилски е no tengo miedo.

P.P.S. Повече за каталунската гледна точка в отношенията им с Испания можете да научите от книгата „Какво става с Каталуния?“, която се разпространява безплатно и свободно като електронна книга.