Tag Archives: Полша

Страхове, власт и популизъм: САЩ, Полша, България

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://www.toest.bg/strahove-vlast-i-populizum-sasht-polsha-bulgaria/

Страхове, власт и популизъм: САЩ, Полша, България

На пръв поглед странни политически събития се случиха през последните седмици в САЩ и Полша. В американския Конгрес три седмици републиканците се бориха със себе си, докато успеят да изберат председател на Конгреса (Speaker of the House), а в Полша управляващата от осем години партия „Право и справедливост“ загуби изборите, въпреки че приложи всички позволени и непозволени методи по време на предизборната кампания, подкрепена от недемократичните закони, които сама си прокара.

На фона на тези събития състоянието на нашия политически живот направо изглежда нормално. Предварителните резултати от местните избори не донесоха особени изненади, с малки изключения, докато президентът и други политически сили и партии упорито и системно продължаваха да защитават и лансират руските икономически и политически интереси в България и да подронват демокрацията. А скандалите относно местните избори се въртяха около познатите вече теми: гласуването с машини, изборния туризъм и купуването на гласове. 

И все пак има ли допирни точки между политическите явления в тези страни?

В САЩ Републиканската партия продължава да бъде манипулирана и контролирана от бившия президент Доналд Тръмп. Нейното крайнодясно крило, най-тясно свързано с Тръмп, но и най-малобройно, успя да свали бившия председател и да подкрепи и издигне новия – Майк Джонсън, не без помощта на Тръмп, който или отхвърляше, или подкрепяше кандидат след кандидат.

Бившият радиоводещ Джонсън се ръководи от радикалноконсервативни възгледи (социални и финансови), които повечето американци не споделят. Доказателство за това са не само обществените проучвания, но и предишните избори, в които немалко републикански кандидати за представители в Конгреса загубиха, след като гръмко поддържаха политика за цялостна забрана на абортите и също така гръмко бяха поддържани от Тръмп. 

Разбира се, някои представители не се страхуват от избори, защото изкуствено начертаните изборни карти им гарантират успех, но все пак на доста места крайнодесните кандидати загубиха и очакваната червена вълна не се надигна изобщо. Състоянието на Републиканската партия е доста хаотично и нестабилно, но нейните политически представители продължават да са подвластни на стремежа си към власт и на крайни идеологически възгледи, които в момента се движат от страха и несигурността на хората. Тази несигурност, причинена от продължителното обедняване на работническата класа и подклаждана от реторика като „Америка първа“, се превръща в страх от променящия се начин на живот и в омраза към другия (обикновено имигранти, бежанци и ЛГБТИ+). 

За това без съмнение допринесоха и проблемите на глобалната икономика, но големите корпорации продължават да печелят, а техният растеж се поддържа от същата тази консервативна идеология, която сега тръби „Америка първа“. Трудно е да се предсказват избори, когато резултатите често се определят от активни манипулации и ирационални чувства. В САЩ представителите в Конгреса (The House of Representatives) се избират на всеки две години на база на райони, чиито граници се определят от сената на всеки щат. 

Всеки район избира представител и партията, която е на власт, обикновено чертае границите така, че да разводни гласовете на противниковата партия. Например населени места, за които се знае, че са демократично настроени, се делят на части, които след това се присъединяват към по-големи райони с население, гласуващо предимно за Републиканската партия. Така демократичните гласове се губят.

След като Върховният съд отхвърли преначертаването на изборните райони в Алабама като незаконно, понеже по този начин се отнемаха гласовете на афроамериканците там, в Северна Каролина съвсем наскоро се създадоха нови граници. Анализаторите твърдят, че при тези граници най-вероятно жителите ще изберат десет републиканци и четирима демократи в сравнение със седем републиканци и седем демократи при старите избирателни карти. Следващите избори ще покажат доколко подклажданият страх и предизборните манипулации ще надделеят или ще загубят в полза на по-здрава демокрация и по-категорично разпознаване на тези страхове.

Така се случи неочаквано в Полша. 

Независимо от агресивната медийна кампания в услуга на управляващата партия и нейната фокусирана реторика, насочена срещу заплахата от имигранти и бежанци, поляците успяха да разпознаят манипулациите и не се изплашиха. Може би защото „Право и справедливост“ премина всякакви граници на балансираната предизборна кампания, в която все пак трябва да се чуе и гласът на опозицията. Силното ограничаване на правата на жените и опасността от напускане на Евросъюза при евентуално следващо управление на „Право и справедливост“ също вероятно допринесоха за загубата. Пътят на възстановяване на демократичните процеси обаче ще е труден заради изградената вече недемократична мрежа от институции и заради настоящия президент от „Право и справедливост“, който, като нашия, най-вероятно ще се опитва да възпрепятства възстановяването на демократичните институции и процеси в Полша.

Последните конфликти между нашия президент и управляващите се развиха по повод таксите на „Лукойл“ и ядрената енергетика. Реториката на Радев, доста празна, но може би затова и успешна, обикновено атакува или корупцията сред управляващите, или безхаберието им за благосъстоянието на хората. По отношение на развитието на ядрената енергетика президентът настоява за „устойчив, ефективен и ефикасен процес“, и още: 

Трябва да се проучат, анализират и съпоставят всички възможни варианти по редица важни параметри – локация, лицензи, безопасност и най-вече време и средства за изграждане. 

Въпреки че правителството се ангажира в точно такъв процес, подобна критика работи, защото е по-гръмко заявена и разпространена. Относно закона за енергетиката реториката е приблизително същата: 

Националната сигурност изисква управлението да гледа отвъд постовете, отвъд своите интереси и мандати и да върне фокуса си върху проблемите на обществото. 

Този път се използват сигурността и проблемите на обществото, като се атакуват безсъвестността и кариеризмът на политиците. Много общи приказки, както често казваме, но те успокояват хора, които са загубили вяра във функциите на държавата, страхуват се за ежедневието си и проектират страховете си върху неспособността на правителството да подобри живота им. 

Няма да продължавам с други примери, в които политическите партии манипулират чувство за несигурност, лансирайки лозунги като „България за българите“, или градят изкуствено национално самочувствие, селективно представяйки историята на България и нейното величие и издигайки пилони и знамена. Може да прозвучи странно на читателите, но ще цитирам Чехов, който преди повече от 100 години неведнъж критично се е отнасял към собственото си общество: 

Когато нещо не е наред в нас, ние търсим причини извън нас и скоро ги намираме. „Французинът, евреите, Вилхелм…“ – това са призраци, но затова пък те така облекчават нашето безпокойство. 

А що се отнася до местните избори, анализаторите тепърва ще обобщават доколко манипулациите с купуване на гласове и изборен туризъм, пък и липсата на машинното гласуване са допринесли за резултатите. Но сега, когато довършвам тези мисли в края на изборния ден, е ясно, че гласоподавателите не повярваха на скандала с машинното гласуване и Васил Терзиев получи повече гласове от прогнозите. А междувременно Върховният административен съд отмени решението на Централната избирателна комисия и на втори кръг избирателите ще ползват машини. Интересно е да се види дали хартиените бюлетини са помогнали на партиите, които настояваха за тях. Притеснителна е ниската активност при такова голямо недоволство, но цинизмът и нихилизмът са силни фактори. От друга страна, слабото представяне на „Възраждане“ води до умерен оптимизъм. 

В САЩ местните власти чертаят изборни граници, в Полша медиите се преработиха да обслужват интересите на „Право и справедливост“, а у нас се борим с машини, купуване на гласове и изборен туризъм. Кой с каквото може, а резултатите невинаги са пряко свързани с манипулации. Дано с по-сериозно образование, критично мислене и овладени страхове да постъпваме по-често като поляците.

Официални документи, снимки и видеа на “Биволъ” София тайно продава овехтели оръжия за Украйна през Румъния и Полша

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%85%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D1%8F-%D0%B7.html

вторник 19 юли 2022


Вместо да предоставя официално и прозрачно военна помощ, България продава задкулисно оръжия за Украйна през Полша и Румъния, научи „Биволъ“ в съвместно разследване с полските колеги от Fundacja Reporterow. Информацията…

„Това е война!“ Какво ядоса жените в Полша

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/kakvo-yadosa-zhenite-v-polsha/

Законодателно предложение за почти пълна забрана на абортите предизвика най-големите демонстрации в Полша от времето на движението „Солидарност“ през 80-те години насам, довело до края на комунистическия режим в страната. Масовите протести, най-големият от които събра над 100 000 души във Варшава и още толкова в градове из цялата страна, продължават, въпреки че управляващата партия „Право и справедливост“ отложи влизането в сила на рестриктивния закон. Искрата, пламнала с чувствителната тема, разпали огромно тлеещо недоволство към управлението на крайнодясната партия на лидера Ярослав Качински.

Когато в края на октомври Конституционният съд на страната постанови, че абортите не са позволени дори при увреждане на плода, правото на аборт в Полша, и дотогава едно от най-рестриктивните в Европа, бе ограничено само до случаите на бременност вследствие на изнасилване, кръвосмешение или заплаха за живота на майката.

„Предложението не беше внесено за дискусии в парламента, а бе направо изпратено в Конституционния съд, което противоречи на демократичните правила“, отбелязва пред „Тоест“ д-р Юлия Кубиса от Института по социология във Варшавския университет и припомня противоречивия имидж на този орган на съдебната власт, откакто преди година управляващата партия вкара в състава му трима свои представители, включително бивши политици, в широко критикувана процедура. „Във време на пандемия фалшив Конституционен съд гласува решение по сложен въпрос, който би трябвало да бъде открит за дебат в много по-спокойни времена“, обобщава тя.

Според Кейт Корицки, професор по политическа социология и специалистка по науки за жените и феминистки изследвания в Университета в Западен Онтарио, Канада, управляващите използват темата за абортите като „димка“, която да разсее общественото внимание от провала им в кризата с COVID-19 и бедствената втора вълна на разпространение на вируса. „Този ход беше крещящ пример за опит за разфокусиране на вниманието – подобно на бежанците през 2015 г. и ЛГБТИ общността през последните години, стандартен метод на това управление“, обяснява изследователката, израснала в комунистическа Полша и емигрирала в Канада на 18 години.

Противно на очакванията, за по-голямата част от протестиращите борбата с пандемията е еднакво важна с борбата срещу предложената почти пълна забрана на абортите. Това показва онлайн социологическо проучване на Ягелонския университет в Краков, проведено в началото на ноември сред над 3000 потребители на социални мрежи. „Участниците осъзнават опасността от вируса, но също така отчитат, че този закон, както и общата политическа ситуация в Полша представляват опасности с потенциал за много сериозни последствия“, обяснява социалната психоложка Катаржина Яшко, която води проучването.

Марта Рибицка е документална фотографка, която следи протестите на жените още от 2015 г. – при първия опит за ограничаване на правото на аборт в първия мандат на „Право и справедливост“, осуетен при гласуване в парламента след вълна от масови демонстрации. Интуицията ѝ, че предстои нещо голямо, я праща на женската стачка още в първия ден. „Беше интересно преживяване да наблюдавам поведението на младите хора и как те се отнасят към толкова сериозна тема. Докато правех няколко снимки на едно 17-годишно момиче, я слушах как говори за аборта и не можех да повярвам с каква увереност се изказваше“, споделя Марта.



За социоложката Катаржина Яшко едно от най-любопитните наблюдения е големият брой на протестиращите, за които женската стачка е първо подобно преживяване. „Много от тях са толкова млади, че вероятно досега не са имали възможност да се включат в подобен тип колективни действия. Други пък досега са изпитвали страх или не са имали достатъчно мотивация да излязат на улицата“, допълва тя.

„Особено когато става дума за женската сексуалност или репродуктивните права на жените, средата в Полша е наистина угнетителна. По време на тези протести много жени за първи път разбраха, че не са сами в личните си битки“, посочва д-р Кубиса.

Слоганите „Това е война“ и „Майната ти, ПиС“ се превърнаха в символи на протеста, но докато много протестиращи ги скандират и пишат на плакати, има и силно критични гласове, недоволни от крайната реторика. Според социоложката от Варшавския университет това е новият език на критиката към властта: „За някои хора той може би стига твърде далеч и е прекалено вулгарен. Протестиращите обаче не избират тези думи, защото искат да са вулгарни. Този език показва, че е пресечена много сериозна граница и това не може да се опише с други думи, освен „Майната ви“.“

„Всяко поколение има своята борба. Сега, изглежда е големият момент за това поколение и слоганът е декларация за това, не е призив за истинска война“, смята фотографката Марта Рибицка.

30-годишната Виолета Смул споделя, че от години е бясна заради политическата ситуация в Полша: „Изглеждаше, че нещата непрекъснато се влошават и става толкова ужасно, че не исках повече да живея тук.“ По време на най-голямата демонстрация във Варшава на 31 октомври тя намира гледна точка, от която да обхване с поглед цялото множество – като професионална катерачка, заедно със свои колеги от международната екологична организация „Грийнпийс“, се качва на кран и спуска транспарант с послание към женската стачка „Не сте сами“.

„Беше много яко да висим под транспаранта, докато множеството минава под нас. Реакциите бяха страхотни. Изведнъж някой предложи да ни покажат малко светлини за благодарност и стотици хора пуснаха фенерите на телефоните си, беше наистина красиво. В този момент усетих голямата сила на хората“, разказва тя.



Протестът на жените срещу ограничаването на правото на аборт бързо привлече подкрепа от различни социални групи, чието недоволство има разнообразни причини. По думите на д-р Яшко, извънредната ситуация обединява дори хора с различни възгледи за правото на аборт. Според Кейт Корицки някои от тези групи нямат отношение към репродуктивните права на жените, но искат да превърнат движението в противник на „Право и справедливост“. „Това може да бъде опасно, защото този протест е срещу нещо по-голямо от партията“, подчертава тя.

„Някои хора се борят за правата на жените, други оспорват законността на Конституционния съд, а трети протестират заради развалянето на компромиса за аборта“, обяснява д-р Юлия Кубиса. Компромисът се изразява в постигнатото през 1993 г. политическо съгласие правото на аборт да бъде ограничено до случаите на малформации на плода, заплаха за здравето на майката, бременност в резултат на изнасилване или кръвосмешение.

„Т.нар. компромис е постигнат в преговори между мъже на средна възраст в партиите, произлезли от „Солидарност“. По време на комунистическия режим жените в Полша имат достъп до процедурата за аборт, но след края на режима той е ограничен – заради възобновените позиции на Католическата църква, според която абортът е грях“, обяснява проф. Корицки.

Критикуван от феминистките организации, компромисът все още е най-доброто възможно решение за голяма част от полското общество. Много от католиците в страната също смятат, че решението на Конституционния съд е недопустимо прекрачване на границата, постигната с компромиса преди близо три десетилетия.



Анджелика Шелаговска-Миронюк, психоложка и майка на тримесечно бебе от град Лодз, се самоопределя като лява католичка и е ядосана на срастването между Църквата и държавата. „Много хора се отдръпнаха от църквата, защото не искат да слушат за политика. Много епископи имат преки връзки с правителството – ситуацията е патологична“, казва тя.

В своя блог тя публикува интервю с отец Аркадиуш Леховски, един от авторите на „Писмо от обикновените свещеници“, което отправя призив за деполитизация на църквата. „Това не е въстание срещу вярата, а настояване църковната институция да бъде независима от правителството. Ако църквата сключи брак с правителството, има опасност на следващите избори да остане вдовица“, смята Анджелика.

Макар че не одобрява разширяването на правото на аборт отвъд дефиницията на компромиса, тя се включва в стачката на жените, защото не е съгласна с политиката на „Право и справедливост“. „Стереотипите, че всички католици подкрепят правителството и че можем да спрем абортите с въвеждането на забрана, трябва да бъдат разбити. Много свещеници са на мнение, че не можем да достигнем до сърцата на хората със сила“, категорична е тя.

Религията играе сериозна роля не само в дебата за правото на аборт. Лекарите имат право на възражение по съвест и мнозина от тях отказват да правят аборти дори в позволените от закона случаи. „Веднага след входирането на предложението в Конституционния съд много болници, в които се правят законни аборти в Полша, спряха и освободиха пациентките си. Още преди да е влязъл в сила, законът вече действа“, обяснява Юлия Кубиса.

Според Анджелика броят на абортите в Полша може да се намали, ако се въведе сексуално образование, както и адекватна подкрепа за майки и семейства. „В Полша, ако жена роди дете след изнасилване, тя е абсолютно сама, не получава никаква помощ. Аз вярвам, че всеки има право на живот, но ако искаме да защитим правото на живот, трябва да се погрижим за хората с физически и психически увреждания, а това правителство не се интересува от тях“, смята тя.

Като вярваща католичка, несъгласна с предложеното ограничаване на правото на аборт, Анджелика признава, че се намира в противоречива ситуация. „Това, че не подкрепям това решение, не означава, че подкрепям узаконяването на всички аборти. Смятам обаче, че нашето общество има нужда от дискусия, а не от повече разделение“, категорична е тя.



В сложния политически климат в Полша е трудно да се прогнозира как ще се развие протестът на жените, но според д-р Юлия Кубиса е постигната известна промяна, която е необратима. „По темата за аборта досега се чуваха много мъжки и твърде малко женски гласове за истинското преживяване. Мизогинията и недоверието към жените и способността им да вземат решения са дълбоко вкоренени в обществото. Каквото и да се случи в бъдеще, няма връщане назад – по темата вече се говори с друг език“, категорична е тя.

Виолета Смул също се надява движението на жените да предизвика трайна промяна. „Женската стачка отново дава вяра на мен, а и на много други хора. Доскоро бяхме толкова нещастни с живота си в държава с такова правителство, но сега усещам, че имаме шанс за промяна“, казва тя.

Катаржина Яшко обаче отбелязва, че всъщност съвременните общества са много по-малко поляризирани, отколкото изглежда, защото различията им са увеличени от социалните мрежи и медиите. „Може би да подчертаваме общото помежду си и споделените ни ценности, това ще ни помогне да намерим общ език. Разделенията в обществата не са здравословни за никого“, казва социалната психоложка.

Кейт Корицки обаче смята, че в съвременната реалност идеята за обединение е илюзорна и ни остава единствено да се научим да спорим помежду си. „Конфликтът и спорът са естеството на политиката. Изправени сме пред проблеми, за чиито решения имаме различни виждания. Всичко, което можем да направим, е да спорим как да ги решим – и това не е непременно нещо лошо. Отдавна сме приспани политически, може би е време да се събудим и отново да се включим в политическия живот“, предлага тя.

Заглавна снимка: „Това е война“ – лозунг по време на протестите на 28 октомври 2020 г. във Варшава. Фотограф: © Марта Рибицка

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За мечките и хората, или още за полския литературен репортаж

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/polski-literaturen-reportazh/

Чашата преля с „Танцуващите мечки“ от Витолд Шабловски. А подзаглавието на книгата е „Истински истории за тоталитарна абстиненция“. В своя репортаж пан Шабловски разказва как през 2007 г., с влизането на страната ни в Европейския съюз, танцуващите мечки у нас стават незаконни. Така се появява центърът в Белица, в който мечките трябва да бъдат приучени към свободен живот: как да се движат, как да си намират храна, как да се съвкупяват, как да заспиват зимен сън… 

Шабловски нарича въпросния център „лаборатория на свободата“. Започва да си мисли, че като посттоталитарен човек той също живее в такава лаборатория – и се учи как сам да се грижи за собственото си бъдеще. А знаем, че цели десетилетия социалистическата държава постоянно не само е саботирала самостоятелността на гражданите, а направо е надзъртала и в чиниите, и под завивките им… 

(Странно, много странно: образът на българските танцуващи мечки заразява цяла Европа – да си спомним не само Бриджит Бардо, но и „Меча република“ от латвийския класик на детската литература Юрис Звиргздинш.)

Сложих „Танцуващите мечки“ на Шабловски на рафта до литературните репортажи „Готланд“ и „Направи си рай“ на Мариуш Шчигел, до „Галицийски истории“ и „По пътя за Бабадаг“ на Анджей Сташук, до „Гулаш от Турул“ на Кшищоф Варга, до „Алкохолен делир. Литературни репортажи за Русия от XXI век“ от Яцек Хуго-Бадер… Натрупаха се много книги, заради които можем да говорим не само за техния родилен дом – прочутия варшавски вестник „Газета Виборча“, но и за истински медиен и културен феномен. 

Феномен, който продължава традицията на Ришард Капушчински – и превръща мечешката ни безпомощност в опит за свобода. А кой познава толкова добре изброените книги откъм хастара им, колкото техните преводачки? Затова и предпочетох в Месеца на полския литературен репортаж, обявен от издателство „Парадокс“, да говоря тъкмо с тях – Милена Милева и Диляна Денчева.


Милена Милева: „Важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани“

Като преводач на Кшищоф Варга, Мариуш Шчигел, Витолд Шабловски – всички те автори на „Газета Виборча“, за Вас прозира ли в тяхното творчество единна редакционна политика по отношение на литературния репортаж?

Може би донякъде. Като основа, като школа, като интерес към този жанр. Защото „Газета Виборча“ чрез седмичното си издание „Голям формат“ (Duży Format) дава на авторите поле за действие, а на читателя – възможност да чете такива текстове. А чрез подбора на темите и авторите си вестникът възпитава и вкус към този вид писане, което според някои негови представители е сложна кръстоска между публицистиката и литературата. И Шчигел, и Шабловски, които вече не работят във „Виборча“, признават, че дължат много на вестникарския си опит. Но и Шчигел, и Варга, който по принцип стои малко по-встрани от класическия литературен репортаж, продължават да поддържат свои авторски колонки във вестника и са тясно свързани с него.

А по какво различавате индивидуалностите на тези трима автори?

За мен Варга е по-близък до класическата ни представа за художествена литература, макар че прекрасната му критика и публицистика са образци на много добра журналистика. При Шчигел репортажното, журналистическото е силно проявено, макар че една от последните му книги „Няма“ (Nie ma), получила най-престижната полска литературна награда „Нике“, е по-есеистична, по-философска. Шабловски сякаш е най-близо до репортажа, до злободневно журналистическото. Може би и защото е най-младият от тримата.

Какво остава неизразимо, непреводимо в превода на полските литературни репортажи на български език?

Каквото и в превода от други езици, предполагам. Вечните мъки на преводача, който се опитва да хвърля мостове между различни култури, различни писатели! Най-трудно е адекватно да предадеш със средствата на своя език, познавайки възприятията и културните навици на българския читател, мислите, емоциите, внушенията на писателя, който е плод на друга култура и борави с възможностите на друг език. Не искам да кажа, че преводът е невъзможна мисия. Да не бъдем максималисти. Мисля си, че идеален превод не съществува, но какво от това? Опитваме се да бъдем верни, честни интерпретатори, да предаваме мисли и чувства. Трябва да вярваме, че успяваме.

Варга и Шчигел са още по-особен случай. Те пишат за полска аудитория на унгарски и чешки теми, а Вие ги превеждате за българските читатели. Какви междукултурни трансформации отправят предизвикателство към Вашата собствена работа?

Пак ще се върна към отговора на предишния въпрос. Както при всеки превод, най-вече когато имаме особено наситено общуване с чужда култура, трябва да се мъчим да намираме начин да предадем смисъла. Важно е общочовешкото, универсалното. Някои дребни нюанси може би се губят, но пък общуването с чужда култура, интерпретирана от чужденец, дава още по-богат поглед към света и човека. За мен това винаги е било много интересно и се надявам и за българския читател да е така. Естествено, за да има добър превод, клетият преводач трябва да познава много добре историята, реалиите, културната среда на страната, чийто автор превежда.

Как оценявате прехода на репортажите от публикацията във вестник към публикацията им в книга? Смятате ли, че мисълта за обединяването им в книга присъства при самото им написване?

Знам ли? Според мен по-скоро преминаването от репортаж към книга идва на по-късен етап, когато се появява обща концепция, свързваща нишка, идея за книга, която да не е просто сбор от отделни текстове, а да живее като едно цяло.

В хода на превода общувахте ли със своите автори?

Не, не съм общувала с тях. И с Варга, и с Шчигел съм се запознала по-късно, при вече преведена първа тяхна книга. Може би съм от преводачите, които се притесняват да питат автора „какво е искал да каже“. Шегувам се. Вероятно не съм имала нужда. Тук навярно е мястото да кажа, че и двамата – и Варга, и Шчигел, всъщност и Шабловски, когото не познавам лично, пишат така, че четейки ги, сякаш всичко ти става ясно, лесно разбираш какво искат да ти кажат. Това си е изкуство, нали?

А каква е политиката Ви по отношение на пояснителните бележки под линия? Често говорим за конкретен образ на читателя, за който един автор си мисли, докато пише. Дали обаче преводачът си мисли кой ще го чете?

Политиката ми е умереност. Често пъти не може без бележки под линия, когато става дума за исторически и културни събития, които не са толкова познати на по-широкия кръг. Аз се старая да ги давам само когато наистина смятам, че без тях читателят ще е ощетен в разбирането на контекста. Старая се да не прекалявам, да не подценявам общата култура на читателя, макар че често си мисля за младите читатели, дали те ще са наясно. Но пък който иска да научи нещо, сега има толкова много лесни начини. Стига да знаеш къде да търсиш.

Всеки преводач, ще – не ще, съди за читателите по себе си, може би е егоистично. Не, не мисля кой ще чете превода. Всеки ще намери в книгата нещо свое. Стремя се да съм максимално честна към автора и да накарам читателя да усети това, което усещам аз. Мисля, че това е неизбежно.

Изпитвала ли сте несъгласия с автора, докато превеждате негов текст? Насочвам Ви преди всичко към „Танцуващите мечки“ на Шабловски…

Да, случвало се е, разбира се. Когато превеждах „Мечките“, на моменти си казвах: „Чак пък толкова?“, „Айде де, прекаляваш…“. Нормално. Става дума за страната ти, за събития, които са ти близки. Това е поглед отвън, личен поглед. Дори нещо да не ти допада, да не си съгласен, важно е да видиш как изглеждат нещата отстрани. Но най-важното, когато говорим на тази тема: по принцип не съм си позволявала да коригирам, да редактирам авторите, да ги разкрасявам според собствените си представи. Те пишат, аз ги превеждам, не ги дописвам.

Трябва ли да познавате съвременната българска медийна среда, за да превеждате документалистика и публицистика? Как се готвите за един превод?

Ние съществуваме в медийната среда, щем – не щем, а и не мисля, че трябва да се изолираме. Да, трябва да я познаваш, за да предадеш адекватно текста, да бъде той разбираем за читателя. Подготовката включва проверка на имена, дати, названия, факти… При такъв превод и при превод на хуманитаристика и от преводача, и от издателя се изисква голяма предварителна/успоредна работа, която често отнема време, не е лесна, може да изглежда досадна, но е абсолютно необходима. Проверяваш, четеш, търсиш допълнителни източници…

Ако трябва да съставите, благодарение на своите собствени преводачески усилия, определение на феномена „полски литературен репортаж“, какво ще е то?

Труден въпрос. За мен това е повече литература, отколкото журналистика или документалистика. Способност да вземеш един факт, конкретен човек, събитие и от малкото да отидеш към голямото, към обобщението, да предизвикаш емоции, каквито буди литературата, оставайки обаче верен на реалността, на конкретни случки. Без да си измисляш действителността.


Диляна Денчева: „Това е писане без никаква маниерност“

Какво за Вас лично е значението на „Газета Виборча“ – средището на Вашите автори?

„Виборча“ за мен е мерна единица, летва, образец. Освен че е гнездото на талантливите, умни и ерудирани полски пера, тя е и еталон за журналистика. Спомням си как през 90-те години, в преддигиталната ера, вестниците от самолета се пазеха като върховна ценност, а приятели поляци ми събираха стари броеве. Беше дебел, сочен вестник, беше не само концентратът на елитарната мисъл, но и упражнение и предизвикателство за ума и езиковата компетентност на младия полонист.

Къде в традицията на полския литературен репортаж се вписват превежданите от Вас автори? Как се готвихте за превода на Сташук, Хуго-Бадер, Варга?

Според мен те са гръбнакът, заедно с Шчигел. Достойни наследници на Капушчински и Ханна Крал, в момента те изграждат следващо поколение репортери и съставляват носещата конструкция на жанра. Макар и обединени от него обаче, всеки от тях е отделен бранд с толкова уникален и специфичен стил, че се разпознават и по най-краткия фрагмент текст.

Как се готвих за преводите ли? Може би ще ви разочаровам, но не мисля, че е възможно човек да се подготви за тях предварително. Техните текстове са изпълнени с детайли, от които изскачат тълпи от дяволчета. И тримата притежават огромна ерудиция – в диахронна и синхронна перспектива, която непрекъснато държи преводача нащрек, при това, както вече казах, си имат своите специфики. Варга „изтезава“ преводачите си с изключително сложни тропи и семантични операции с езиковите единици. Сташук поразява със способността си да сменя перспективата и оценъчния ореол на всичко, което наблюдава. Той успява да превърне в принцеси всички жаби, скачащи наоколо, да превърне шепа селска прах и няколко тараби, боядисани в зелено, в предмети с особено сияние, просмукани от носталгия и тъжна красота. При Бадер пък фактологичността е толкова категорична, че обрича преводача на непрекъснато ровене в извънлитературната действителност от опасение, че преводът му може да не покрие критериите за истинност, заложени от автора.

Какви са спецификите в образа на Източна Европа, типични за полската документалистика? На кои травми отреагират според Вас литературните журналисти в Полша?

Въпросът малко ме затруднява, защото не съм сигурна какво имате предвид под „Източна Европа“, тоест коя от многото класификации прилагате. Ако се има предвид геополитическото понятие „Източна Европа“, ми се струва, че съвременните репортери се опитват да го прекроят и да го избършат от картите на своите пътеписи (с цялата условност на това назоваване). При тях разделителната линия върви по-скоро между Средна Европа и земите на бившия Съветски съюз и Руската империя.

Мнозина от тях пишат за Средна Европа, която донякъде се припокрива с територията на някогашната Австро-Унгария – Шчигел със своята чешка тематика, Варга с унгарската трилогия. Особено космополитен е Сташук, който кръстосва цялата територия на империята и до ден днешен вижда земите на Франц Йозеф като същата непокътната цялост – една равна география, покрита с многоезичен и разнокултурен човешки пласт. По-различни специфики извеждат авторите, които се насочват на изток – Бадер, Шчерек, и от техния разказ не скришно, а много явно надничат предимно белезите на посттоталитарните общества. (Може би „Изток“ на Сташук донякъде прави изключение). Така че би могло да се обобщи, че спецификите очертават два свята: единия – фрагментаризиран от своите култури и многоезичие, другия – монолитен поради тоталитарното окалъпяване.

Що се отнася до травмите на полското общество, все още са отворени раните от Втората световна война – преселенията на огромни маси хора, напускането на източните покрайнини, непрежалимият Лвов, еврейските трагедии и разбира се, Катин. Травматични са и спомените от комунистическото минало – декемврийските събития от 1970 г. с техните жертви, убийството на свещеник Йежи Попелушко. Има и една много прясна и тежка травма – и това е смоленската катастрофа. Но ми се струва, че именно авторите, за които говорим, са предприели бягство от тези травми и предпочитат да опипват други територии и теми.

Как естетиката диктува на политиката в творчеството на Вашите автори? И разбира се, обратното?

Естетиката и политиката са неделими и няма зависимост между тях в творчеството на авторите, за които говорим. За каквото и да пишат, естетиката ще бъде кръвоносната система на техните текстове. За пример – в „Стените на Хеброн“ Сташук описва бруталната и примитивна затворническа действителност и точно там създава метафори, които съм включвала в свое езиковедско изследване, в работилници или университетски занятия по превод.

На какви жанрови съставки бихте разглобили това, което етикетираме най-общо с „полски литературен репортаж“?

Пътепис, репортаж, импресия… плюс всичко останало, присъщо на високохудожествения текст. Амалгама от различни елементи – достоверност, субективна интерпретация, поетизация на езика (на места), фикция…

Способна ли е според Вас малката човешка история да коригира, да стопли властния Голям разказ, който познаваме от медиите и учебниците?

Разбира се. Големият разказ е безстрастен, в него са важни изворът, документът, фактът; в неговия фокус са големите процеси, причинно-следствените механизми, числата. Малката човешка история е онзи превод на Големите събития, който ги прави разбираеми и буди емпатия.

Как намирате рецепцията на преведените от Вас книги у нас? На кои съвременни български журналисти бихте ги дали за опорна точка, отправна точка, поука?

Фактът, че почти цялото творчество на Сташук и Варга е преведено у нас (благодарение на издателство „Парадокс“), показва, че има възприемателски нагласи сред нашата читателска общност. Да не се лъжем, това е елитарна литература, но има своята аудитория в България, което е нормално, предвид липсата на подобни текстове в нея. Това е остро, сурово и оригинално писане, без никаква маниерност, което бих препоръчала на всички журналисти. Журналистиката у нас в момента до голяма степен е сведена до „контент райтинг“ и „колумнизъм“, в които често стремежът към популярност убива всякаква елитарност, особено в езиково отношение. Във „Виборча“ съм чела текст на Варга на езикова тема, с който дори аз се затрудних.

Общувахте ли с други преводачи, работили по книгите, които Вие преведохте на български? Защо Вашите автори предизвикват такъв мощен интерес в чужбина?

Да, разбира се. Нещо повече – общувах и със самите автори. За щастие, когато живеех в Полша, съдбата ме срещна със Сташук и Варга, които са много доброжелателни към своите преводачи и с които дори ми се е случвало да се свързвам при тежки и трудно разрешими преводачески казуси. А интереса в чужбина го предизвикват просто защото са добри и защото личните им интерпретации на видимото създават уникален пространствено-перцептивен континуум в литературата.

С кои книги на други полски литературни репортери бихте продължили своята работа?

„Да изпревариш Господ Бог“ на Ханна Крал от години отлежава в библиотеката ми. И отново Бадер с неговите „Дневници от Колима“.

Заглавно изображение: Отляво надясно – Анджей Сташук, Кшищоф Варга, Мариуш Шчигел, Витолд Шабловски и Яцек Хуго-Бадер. Снимки: Rafał Komorowski, Ralf Lotys, Adam Kliczek / Wikipedia. Колаж: „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.