Tag Archives: портрет

От „Без лого“ до Нова зелена сделка: когато гласът на активизма се превърне в крясък

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/naomi-klein/

През 2019-та се навършват 20 години от излизането на първата книга на Нейоми Клайн – „Без лого“, с която едва 29-годишната тогава канадска журналистка очерта фронтовата линия на дебата за това каква глобализация искаме, давайки глас на антикорпоративния активизъм. Оттогава насам тя издаде още шест книги. Сред тях са „Това променя всичко. Капитализмът срещу климата“, „Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията“ и току-що излязлата от печат „В пламъци: (Изгарящият) довод за Нова зелена сделка“ (On Fire. The (Burning) Case for a Green New Deal).

„Все още имам чувството, че начинът, по който говорим за изменението на климата, е твърде фрагментиран, твърде изолиран от другите кризи, пред които сме изправени. Една от наистина сериозните теми, които книгата проследява, е за връзките между климатичните промени и кризата на надигащия се бял супремасизъм, различните форми на национализъм, факта, че толкова много хора са принудени да напуснат родните си земи, и войната, която се води за нашето внимание. Това са пресичащи се и взаимносвързани кризи – такива трябва да бъдат и решенията ни спрямо тях“, коментира Клайн в скорошно интервю за „Гардиън“.

„Свидетели сме на началото на ерата на климатичното варварство“

Това е репликата от интервюто, избрана за негово заглавие от Натали Ханман – помощник-редакторка на „Гардиън“, където самата Клайн има над 150 публикации от 2001 г. насам. В разговора си с Ханман тя отчита като свой пропуск подценяването през изминалото десетилетие на това как лявото се отнася към изменението на климата.

„По-очевидно е как кризата с климата поставя на изпитание господстващия десен мироглед и култа към тежкия центризъм, който никога не иска да направи нещо голямо и винаги търси някакво средно положение. Кризата обаче е предизвикателство и за левия мироглед, който по същество се интересува единствено от преразпределянето на плячката на екстрактивизма (процеса на извличане на природни ресурси от земята) и не отчита границите на безкрайното потребление. […] Когато някой дойде и каже, че всъщност граници има, че трябва да вземем някои трудни решения, да измислим как да се справим с това, което е останало, да го разпределим справедливо – това е същинска психоатака. И така, реакцията (на лявото) е да се изплъзва и да казва: „Не, не, няма да дойдем и да ви отнемем нещата, които притежавате, ще има цял куп облаги.“ И облаги ще има: градовете ни ще са по-добри за живеене, въздухът, който дишаме, ще е по-малко замърсен, ще прекарваме по-малко време, приклещени в трафика, ще можем да проектираме по-щастлив, по-пълноценен живот по толкова много начини. Но ще трябва да сключим тази сделка от страната на безкрайната консумация за еднократна употреба.“

Човечеството има малко повече от десетилетие, за да наложи контрол над въглеродните емисии,

преди катастрофалните последици от изменението на климата да станат неизбежни, се твърди в разпространения в края на 2018 г. доклад на Междуправителствената група по изменение на климата (IPCC). Въпреки че много политици от лявото подкрепят политики, които биха намалили замърсяването на околната среда – като данъчни облекчения за възобновяеми енергийни източници, стандарти за икономия на горива и др., – самата Демократическа партия на САЩ не е предлагала цялостна програма за справяне с изменението на климата от „мъртвородения“ Американски закон за чиста енергия и сигурност от 2009 г.

До началото на 2019-та. През февруари т.г. сенатор Ед Марки и Александрия Окасио-Кортес – най-младият член на Камарата на представителите, излязоха с резолюция за Нова зелена сделка. Алюзията за името на прочутата Нова сделка на Франклин Д. Рузвелт – набор от социални и икономически реформи и проекти за благоустройство, предприети от 32-рия президент на САЩ в отговор на Голямата депресия – не е случайна. Нова зелена сделка е също толкова радикална програма, по която има много работа, но свидетелства за достигане на определена степен на съзряване и смелост, без които не може да бъде постигната фундаменталната промяна, визирана от Клайн.

Александрия Окасио-Кортес (в центъра) със сенатор Ед Марки (вдясно) пред сградата на Капитолия през февруари 2019 г. Снимка: Senate Democrats

АОК и Новата зелена сделка

Проектът за Нова зелена сделка включва преминаване към 100% възобновяеми енергийни източници, инвестиции в електрически автомобили и високоскоростни железопътни системи, а също и въвеждане на „социалната цена на въглеродните емисии“, което бе сред плановете за адресиране на климатичните промени в следващите 10 години на администрацията на Обама. (Правителствена работна група, свикана от него, я оцени на 40 долара; от 6 до 40 пъти по-ниска е въпросната цена според администрацията на Тръмп.) В резолюцията са намерили място и предложения за универсално здравеопазване, повишаване на минималните заплати и мерки срещу монополите; всички те трябваше да я направят „по-продаваема“.

След като в представения първоначален вид Новата зелена сделка не мина в Сената, Окасио-Кортес се зае с „разбиване“ на програмата в отделни, свързани помежду си по-малки законодателни предложения. Подробно разработени планове, вдъхновени от отхвърления законопроект или базирани на него, имат и водещите кандидати за номинацията на Демократическата партия за предстоящите президентски избори, в т.ч. Бърни Сандърс, когото Клайн открито фаворизира, и Елизабет Уорън.

Нейоми Клайн на конференцията на ООН по изменението на климата (COP21) в Париж, 2015 г. Снимка: Ilias Bartolini

„Изпитвам огромно вълнение и известно облекчение, че най-после говорим за решения в мащаба на кризата, пред която сме изправени. Че не говорим за малък данък върху въглеродните емисии или за таван и търговска схема, представени като някакво магическо решение. Говорим за трансформиране на икономиката ни. Тази система извършва предателство към мнозинството от хората, затова ние се намираме в период на толкова дълбока политическа дестабилизация – оттам идват Тръмповците и Брекзитите, и всичките тези силови лидери. Така че защо не измислим как да променим всичко отдолу нагоре и да го направим по начин, който се отнася до всичките тези кризи едновременно?“, пита Нейоми Клайн.

Клайн е убедена, че борбата с изменението на климата е шанс, който се открива веднъж в рамките на един век, за изграждането на по-справедлива и демократична икономика. Каквато т.нар. gig economy („икономика на парче“) безусловно не е. Също като dig economy, както Клайн я нарече („икономика на добива“ – игра на думи, от англ. „копая“), която води до унищожение на планетата, „гиг“ икономиката не е нищо друго освен третиране на човешките същества като суров ресурс, от който извличаш определена полза и след това захвърляш. И тъй като нито едната, нито другата е хуманна, ние спешно се нуждаем от алтернатива, при която да имаме общество, основано на грижата – грижа за планетата и един за друг.

Дългата зима на нашето недоволство

Още в началото на века, скоро след издаването на „Без лого“, която е определяна от „Ню Йорк Таймс“ като „библията на едно движение“, Клайн открива причината за масовото недоволство на хората от неспазените обещания. Обещанията на глобализацията за равни условия, повече демокрация, повече свобода. Вместо това икономическата проекция на неолиберализма, която според Клайн се характеризира най-вече с идеологическото схващане за „просмукването“ на ефектите от икономическия растеж надолу към групите с по-ниски доходи, додава към неравенството и загубата на лична свобода.

Под неолиберализъм (наричан още турбокапитализъм) тя разбира добре известната цел на дерегулацията: намаляване на данъците, приватизация, преследване на икономически ръст и повишаване на печалбите на всяка цена. Един процес, който „ни се представя като средството за изличаване на бедността, което ще реши всичките ни проблеми по отношение на околната среда и ще доведе до по-голямо демократизиране“. Точно това хората разбират под глобализация, използвайки неправилно понятието. Защото нито това е глобализацията, нито движението за съпротива, за което тя говори още в „Без лого“, е антиглобалистко. Неправилната употреба на понятието води да заклеймяване на движението като протекционистко, срещу прогреса.

Преди 20 години Клайн определи стремежа ни към разрастване на пазара не просто като увеличаване на търговията със стоки, както често е представяно, а като създаване на нови видове стоки, които не са били такива до момента – например идеи или вода, или част от тялото, генетичен материал, патентовани семена или дори въздуха, който дишаме.

Кой се страхува от глобализацията

Колкото до т.нар. антиглобализъм, Клайн го определя не като нещо хомогенно, а като явление, изградено от отделни движения срещу ефектите на властващата парадигма за икономически растеж. Защото тези ефекти се усещат по един или друг начин от различни групи в обществото, които често не са във връзка помежду си – те просто споделят обща съдба и са открили източника на страданията си в икономическата логика на глобализацията (която е в противоречие с политическата организация на света, все така свързана с националната държава; за справка – „Световната система“ на Имануел Уолърстейн).

Глобализацията, изтъква Клайн, не е нов процес. („Ако глобализацията бъде мислена като интеграция и търговия между нациите, този процес е поне толкова стар, колкото е колониализмът.“) И не глобализацията, която има различни логики (в т.ч. екологическа, политическа, медийна и технологична), а корпоратизацията – анексирането на публичната сфера от частната – е източникът на страданията на толкова много хора, оставени назад. Процес, който продължава да се развива в същата посока и да се усеща на все повече нива след написването на „Без лого“, но на който днес освен активистите, каквато е и самата Нейоми Клайн, се противопоставя и пробуденото за действителността политическо ляво.

От Просвещение към морална паника

За Клайн, която винаги е умеела да въздейства силно не само с това, което казва, но и с начина, по който го казва, изменението в климата не е просто поредният важен въпрос. Според нея в явлението, което наблюдаваме, трябва да разчетем „послание, което ни казва, че много от най-съкровените идеи на западната култура вече не са жизнеспособни“, че „дните на идеалите от епохата на Просвещението вече са минало“, а съвременният свят, в който живеем, е „изграден върху фалшиви обещания, обезцененото бъдеще и погубването на толкова много хора“, поради което е бил обречен „да се взриви от самото начало“.

Клайн предупреждава, че „ако не настъпи радикална промяна не просто в политиката, а в ценностите, които я ръководят, материално осигуреният свят ще се „адаптира“ към едно по-голямо климатично разрушение, като ще даде поле за изявата на токсични идеологии, класиращи относителната стойност на човешкия живот по такъв начин, че да оправдаят унищожаването на огромни човешки маси“. И в този смисъл по начина, по който (целенасочено) звучат,

тезите ѝ се доближават повече до моралната паника, отколкото до гласа на разума.

Ето защо разговорът ѝ с Ханман за „В пламъци“ и за 2019 година в ерата на Тръмп, Болсонаро и подобните на тях крайнодесни популисти е не по-малко съществен от самата книга. В него, наред с важните въпроси, които задава и на които предлага отговори, ясно се вижда идеологическата конструкция, върху която Клайн стъпва и от чиято платформа не говори, а крещи. Начин на комуникация, който – предвид сериозността на кризата, омаловажаването ѝ от хора с реална власт и тежестта на последиците – може би е необходим и оправдан. Но който прави диалога почти невъзможен – не само с отявлените ѝ противници, но и с онези, които се (само)определят като умерени.

Заглавна снимка: Pixabay 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

1989-та през европейското историческо наследство. Къде е България?

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/1989-europeana-bulgaria/

Случила ли се 1989-та в България?

Случила ли се е, ако няма кой да си спомня и да разказва за нея? Защо не знаем как да назовем 10 ноември – Ден на края (на комунизма) или на началото (на Прехода)? Защо тази дата като че ли все повече се изпразва от съдържанието, което влагахме… преди? И защо не сме ѝ издигнали паметник – паметници на противоречиви събития и личности, без обяснителни бележки, стърчат накъдето и да се обърне човек. Защо няма къде да я пипнем, видим и помиришем – музей на комунизма, с все края му, у нас така и не се появи, макар от години да се говори за него. Още по-малко вероятно е да построим мост, пък бил той и символичен, скромен. Мост „10 ноември“ над Перловската или Владайската река например.

И така, с всяка изминала година 1989-та става все по-абстрактна, а веществените доказателства за нея, разпилени нейде по знайни и незнайни тавани, капсули на времето и универсални указатели на ресурси в мрежата, за които някой трябва да плаща хостинг, избледняват като образа на Марти Макфлай от собствените му снимки.

*

Кане Танака е студент последна година в Училището по юридически и политологични изследвания към Токийския университет, в специалност „Европейска политическа история“. Възнамерява да пише дипломна работа на тема падането на желязната завеса и в тази връзка прави предварително проучване на динамиката на политическите процеси във всички бивши комунистически държави през съдбоносната 1989 година. Танака не е бил в Европа, но е гледал европейски документални продукции и търси допълнителни ресурси онлайн, които да го пренесат в онази действителност, която му е напълно чужда – не само защото се е случила на другия край на света, а защото той дори не е бил роден по това време.

През институционалните сайтове на Европейския съюз Танака се озовава в платформата за европейско културно наследство Europeana и по-конкретно в колекцията Europeana 1989, където открива над 7000 файла – предимно фотографии, предоставени от осем държави. Тук могат да се открият дигитализирани страници от вестници, пощенски картички, купони за храна, банкноти, книги, плакати, агитационни листовки, снимки на дрехи, значки, лични документи, знамена, телефонни апарати, радиокасетофони, грамофонни плочи и всякакви други битови предмети. Най-голям принос за колекцията има Германия с над 5500 файла. Останалите малко над 20% са поделени между Полша, Унгария, Чехия, Румъния, Литва, Латвия и Естония.

Кане Танака е отличник – знае, че през 1989 година е паднал комунистическият режим в още една държава, станала по-късно член на Европейския съюз. Къде е България?

Натиснете тук за да видите презентацията.

Да, през 1989-та българските граждани нито събарят физическа преграда, отделящата ги от свободна Европа, подобно на унгарците или немците; нито изграждат жива верига по протежение на 675 километрa, хванати за ръце, подобно на жителите на Прибалтика; нито пък прибягват до крайна форма на физическо насилие като румънците, които навръх Коледа осъдиха на смърт и екзекутираха публично семейство Чаушеску – може би най-идиосинкратичната реликва от сталинистките времена.

„Наистина в България т.нар. дисиденти бяха изключително малобройни (и поради това безсилни), а „народът“ нямаше куража, както в Полша, Чехословакия и Унгария, да си поиска свободата от фалиралите просъветски администрации сам. Това обаче не означава, че комунизма у нас и в Източна Европа „отмениха“ Горбачов и Андропов. Той чисто и просто рухна, спомина се, оставяйки ни куп ментални и материални руини“, пише в поредната си статия по темата в портал „Култура“ Калин Янакиев. Озаглавена „Кой ни освободи от комунизма през 1989 г.?“, публикацията на проф. Янакиев е своеобразна негова реплика на мнението на Валери Найденов за процесите, довели до падането на режима у нас, според чиято постистинна теория „Москва ни освободи и от фашизма, и от комунизма“.

Значи за 1989-та и 10 ноември все пак се говори и пише, та даже горните два примера са доказателство, че (поне привидно) у нас медиен плурализъм има?

„През ноември 1989 г., в деня след падането на Берлинската стена, Политбюро принуди г-н Живков да подаде оставка „по здравословни причини“. Имаше масови улични демонстрации и през декември 1989 г. беше създаден Съюзът на демократичните сили (СДС), организация от групи, противопоставящи се на правителството. БКП направи отстъпки. Параграфите в Конституцията, утвърждаващи политическия монопол на БКП, бяха отменени; БКП се преименува на Българска социалистическа партия; беше съставено правителство от Андрей Луканов, а опозицията участва в дискусии на „кръгла маса“.“

Това е абзацът, посветен на 1989-та, в тематичния брифинг „България и разширяването на Европейския съюз“ от 2000 г., изготвен от Генералната дирекция по изследванията към Европейския парламент и публикуван в оригиналния уебсайт на ЕП за разширяването на ЕС.

България вече е член на Европейския съюз, когато през 2008 г. стартира първият прототип на Europeana с около 2 милиона записа.

Europeana е европейска платформа за многоезичен онлайн достъп до цифровизирано културно съдържание от цяла Европа, създадена по инициатива на Европейския съюз и финансирана от механизма Connecting Europe и министерствата на културата (и образованието) на държавите членки на ЕС. Целта на дигитализирането и централизирането на европейското културно наследство, освен да бъде по-надеждно съхранено, е да бъде по-достъпно за изучаващите го. Същевременно както в началото, така и 11 години по-късно, организацията на съдържанието в Europeana е неинтуитивна и за аудиторията е трудно да се ориентира какво и къде (например в коя колекция) може да намери.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Днес Europeana събира на едно място повече от 57 млн. дигитални обекта (книги, вестници, фотографии, кинематографични и аудио-визуални произведения, архивни документи, музейни експонати, архитектурни и археологически ценности и т.н.) от над 3500 музея, библиотеки, архиви и галерии от 36 държави в Европа.

От тези 57 млн. единици едва 131 988 минават през „ситото“ при търсене по ключова дума „България“, а от тях само 60 000 са предоставени от български източници –

в т.ч. агрегатори и отделни институции като Централната библиотека и Института за изследване на изкуствата към БАН, Националната библиотека и отделни регионални библиотеки, Института за балканистика с център по тракология и др.

Съхраняването на културната памет и историческо наследство и дигитализирането на културното съдържание са сред шестте приоритета на културната политика на България, включени в Стратегията за развитие на българската култура за периода 2019-2029 г. А „засиленото участие в различни европейски инициативи, свързани с културното наследство, една от които е дигиталната библиотека Europeana, е маркирано в актуалното състояние на Програма „Опазване на движимото културно наследство“ към 2011 г. в предходната Стратегия. Създаването на регистър на движимите културни ценности е едно от изискванията на Закона за културното наследство, но „процесът по дигитализация на музейните фондове като цяло значително изостава спрямо другите сектори поради липса на обучени експерти и най-вече липсата на финансов ресурс“, отбелязва се още в работния документ за развитието на българската култура през следващите 10 години.

Преди пет години нито една българска институция нe прояви интерес към кампанията на Europeana и не направи усилието да събере и публикува на едно място визуални, текстови или звукови спомени от българската 89-та.

„За съжаление, макар че България категорично беше в нашия списък, по онова време не съумяхме да намерим българска институция, която да е способна или да иска да се присъедини към нашите инициативи. Този проект вече официално е приключен, а #remember1989 не представлява формално многостранно сътрудничество по същия начин, както предишния проект Europeana 1989“, каза за „Тоест“ Ад Поле, старши координатор проекти в Europeana.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Инициативата #remember1989 стартира през август 2019 г. Поканени за участие са „хора, които се интересуват от тази тема и поддържат блог или са активни в социалните медии“, които чрез своите публикации с хаштаг #remember1989 в Twitter, Facebook, Instagram или изпращайки текст на адрес [email protected], „ще допринесат за по-добро разбиране на 1989 г. и събитията от тази година“. Една част от тях ще бъдат обобщени в публикация и промотирани чрез профилите на Europeana в социалните мрежи, като до момента в страницата на инициативата няма българско участие. Предложени са и седем примерни въпроса, на които участниците в инициативата да се опитат да отговорят чрез своите публикации:

„Какво означават събитията от 1989 г. за теб? Как си спомняш 1989-та – беше ли участник или наблюдател? Живееш ли/живял ли си в държава, която е видяла как комунизмът пада? Какво означава това за теб? По какъв начин те засяга 1989-та? Какво е твоето икономическо състояние, образование, политически възгледи, социален живот, празници? Какви ефекти от 1989-та все още усещаме днес? Каква роля играеха изкуствата и културата през 1989-та? От твоя гледна точка какво трябва да се помни за 1989-та? Как го помним днес?“

*

Кане Танака се колебае какви изводи може да направи от пълното отсъствие на България от Europeana в контекста на 1989-та. Решава все пак да потърси блогове по темата. Не без помощта на Google Translate, защото никой от сайтовете, изброени по-долу, няма версия на английски, а още по-малко на друг език.

Така се озовава в сайта „Изгубени в прехода“ на фоторепортера Георги Георгиев – Джони, където са публикувани повече от 50 000 снимки, документиращи периода от 1971 до 2010 г., тоест преди, по време на и след промените. В него е обособена отделна категория от 20 галерии със снимки от 89-та, най-вече от протестни шествия и митинги през ноември и декември, но и от алтернативния форум на „Екогласност“ в читалище „Петър Берон“ през октомври.

Танака попада на статия, в която се споменава за инициативата „Аз живях социализма“ – „пространство за разказване на спомени и истории, видяно, чуто, преживяно от времето на социализма“, създадено от Фондацията за нова култура и Българското общество за индивидуална свобода по идея на журналистката Диана Иванова, психиатъра Румен Петров, писателя Георги Господинов и журналиста Калин Манолов. „Аз живях социализма“ стартира като страница в интернет през 2004 г. и просъществува до 2009 г., като все още е достъпен през архиватора Wayback Machine. За тези пет години в него са публикувани повече от 200 истории. 171 от тях са включени в едноименната книга, съставена от същите четирима инициатори.

За 1989-та и процесите, довели до падането на комунизма у нас, разказва и журналистът Христо Христов в поредица от статии („Как се стигна до 10 ноември 1989 г.“ – част 1, част 2, част 3, част 4), публикувани в сайта „Държавна сигурност“ („независим специализиран сайт за чисто минало и прозрачно настояще“).

Създателите на емблематичното радио предаване „12+3“ по програма „Хозиронт“, което прави своята премиера на 4 януари 1989 г., на свой ред се връщат към годините на началото, за да представят своя прочит на историята на предаването и на България от „драматичните времена на края на комунизма и началото на демократичните промени“ в проекта Приключението „12+3“. Автори на историите, поместени там, са създателите на предаването, първите му водещи и редактори: Йордан Лозанов, Чавдар Стефанов, Георги Папакочев, Петко Георгиев, Галина Спасова, Гита Минкова и Маргарита Шапкарова.

*

Значи българската 1989-та все пак е опредметена. И дигитализирана.

Но това не променя факта, че я няма там, където ѝ е мястото – в общия европейски разказ за края на разделението и началото на интеграцията. Според служител на една от независимите културни институции, които доставят съдържание в Europeana, сред причините за маргиналното присъствие (0,21%) на българско културно наследство в платформата е фактът, че това съдържание не се монетизира, нито е ясно кой и как впоследствие използва предоставените чрез нея материали.

Според Филип Димитров обаче „мнозина българи в неудовлетвореността си се самоунижават, като отказват да се чувстват това, което са“, тоест европейци. Преди няколко дни бившият премиер на България каза, че онези, които „ги тегли към балканска неопределеност – онова, което достойните българи още през XIX век са отхвърляли“, работят „целенасочено, за да стимулират такива чувства, и едновременно с това разказват небивалици за времето на комунизма“. И предупреждава, че на младите хора, които не са живели през онова време, „комунистическото минало им се привижда с всичко, което имат днес, благодарение на демокрацията, плюс някакви твърдени „удобства“, които били загубени“.

Именно с тях трябва да говорим за 1989-та – за българската 89-та в късния следобед на „Есента на нациите“, в който България бе извадена от кувьоза на комунизма и започна да диша свободата.

Заглавна снимка: Lee / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Правораздаване в китайски стил

Post Syndicated from Му-жун Сюе-цун original https://toest.bg/pravorazdavane-v-kitayski-stil/

От 126 държави, оценени по индекса за върховенство на закона на World Justice Project, Китай се намира на 82-ро място. Един от най-съществените проблеми в страната, както пише Ю Хуа, е, че законът, вместо да осигурява справедливост, редовно обслужва властта.

Проблемите с правото и правата в Китай са източник на притеснения в цял свят. Европейският парламент например е приемал не една и две резолюции по случаи на потъпкани човешки свободи, а разпръснати гласове на недоволство се чуват и в Китай, макар и правителството да не позволява те да придобият масов и организиран характер.

Един от хората, които активно надават недоволни викове срещу статуквото, е Му-жун Сюе-цун, юрист, блогър, писател, правозащитник и колумнист в „Ню Йорк Таймс“ от 2011 до 2016 г.

В колонката си той обръща внимание на множество наболели проблеми в китайското социално-политическо пространство, например корупцията при обществените поръчки и лошото качество на инфраструктурните проекти, оскъдната свобода на изразяване, политическата намеса в изкуствата и цензурата, заради която „много китайци… знаят повече за древната история на страната, отколкото за събитията от последните десетилетия“.

В друга своя статия той пише, че „на стабилността се отдава по-голямо значение, отколкото на образованието, здравеопазването и дори националната отбрана“. „Китайското правителство говори за изграждането на „хармонично общество“. Но как да стане хармонично едно общество, в което наблюдателните камери са навсякъде и всички трябва да живеят в подозрение и страх? Какъв живот да водим без доверие?“

Последният текст в колонката му излиза на 23 септември 2016 г. в съкратен вид. Тук публикуваме превод на пълната китайска версия.


На 1 февруари 2015 г. петнайсет души обядват в ресторантска стая в пекинския район Чаоян. Сред тях са адвокатът Джоу Шъ-фън, бизнесменът Гоу Хун-гуо, правозащитникът Цуй Йен-мин и един от водачите на подземното християнско движение в Пекин Ху Шъ-гън. По време на обяда те неколкократно изразяват недоволството си от китайското правителство и обсъждат напълно неосъществим „план за национална трансформация“. Известно време след това срещата им остава без последствия.

Осемнайсет месеца по-късно те са осъдени във Втори междинен съд в Тиендзин. Разговорът им в ресторанта е разгледан като най-важно доказателство и четиримата са признати за виновни по обвинение в „подриване на държавната власт“. Ху Шъ-гън, който е говорил най-много, получава седем години и половина лишаване от свобода, Джоу Шъ-фън – седем години, а Цуй Йен-мин и Гоу Хун-гуо – три години пробация.

Откакто Си Дзинпин дойде на власт през 2012 г., правораздавателните методи в Китай стават все по-обезпокоителни.

Зачестяват случаите на отвличане, задържане и измъчване на дисиденти, а нерядко и на техни роднини. Тиендзинската присъда създаде съществен прецедент: публично осъждане на граждани заради лични разговори. Правосъдието в мафиотски стил и присъдата в пълен разрез със законодателството не само показват решимостта на китайското правителство за борба срещу дисидентите – те всяват страх и безпокойство в цялото общество. Вече е напълно видим стремежът на правителството на Си Дзинпин да възстанови тоталитарното управление в Китай.

Дори според действащото китайско законодателство четиримата трудно могат да бъдат изкарани виновни. Подриване на държавната власт е класическо престъпление, дефинирано като „организиране, планиране, осъществяване на подривни дейности срещу държавата и събаряне на социалистическата система“. Реално четиримата просто са си приказвали – нито са създали организация, нито са предприели действия, нито пък изобщо са способни да се изпречат на властта с нейните осемдесет и осем милиона партийни членове, няколко милиона души в армията и военната полиция и огромно количество ядрени бойни глави. И те самите едва ли са предполагали, че празните им приказки ще доведат до такива сериозни последствия.

Макар и китайските масмедии да прилагат строга цензурна система, разговорите на маса рядко са били обект на ограничения.

Хората можеха да се присмиват на държавните лидери, както и да критикуват Комунистическата партия и правителството, без да се притесняват от наказание. Повече от десет години преди тиендзинската присъда не е имало случай на обвинение въз основа на личен разговор. Вместо това правителството ни предпочиташе да наказва хората, които му се противопоставят, по други линии – обвинения в посещение на публични домове, нарушаване на обществения ред, нелегална търговска дейност… Един от прочутите случаи е на адвоката правозащитник Пу Джъ-цян, осъден на три години пробация заради седем публикации в Weibo, които според обвинението „подклаждат етническа омраза“ и „нарушават обществения ред”. Макар и това да не е справедлива присъда, поне на повърхността изглежда като реално прилагане на закона, а не на откровена политическа разправа.

Тиендзинската присъда промени обстановката. За разлика от предишните подобни случаи, тя имаше силно демонстративен характер. На заседанието присъстваха народни представители, юристи, адвокати и журналисти (разбира се, не от всички медии, особено пък от западни). Процесът се предаваше на живо в социалните мрежи, по вестниците и телевизиите незабавно се появиха репортажи, коментари и анализи, като основно се изказваше мнението, че това е един „отворен и справедлив процес“, и се отхвърляше като зловредно влиянието на западните общества и либералните идеи. Тази промяна показа увереността на правителството на Си Дзинпин. То вече не се интересува от външни критики, а вместо това открито заявява на целия свят, че „при нас е така“. Същевременно промяната говори и за страха и напрежението в правителството, което не може да толерира дори незначителна приятелска среща.

Завоят на китайските правораздавателни методи действително ги доближава до мафиотските.

Наскоро хонконгският книжар Лам Уинг-ки публикува статия, в която разказва за няколко силно притеснителни случая. На 25 октомври 2015 г. група непознати му завързват очите, отвеждат го на 1400 километра в град Нинбо и го затварят на непознато място. Следователите го убеждават да не се свързва с близките си и да не ползва услугите на адвокат, принуждават го да се разкае и да заснеме клип със самопризнание по предварително написан текст. Този клип впоследствие е многократно излъчван по националната телевизия.

Господин Лам не е гангстер или терорист, единственото му деяние е предприемане на периодични пътувания до континентален Китай, за да доставя на клиентите си книги. Дори официалните китайски медии признаха, че „незаконните действия на Лам Уинг-ки не представляват тежко престъпление“.

Случаят с Ли Бо, друг жител на Хонконг, но с британско гражданство, е още по-невероятен. На 30 декември 2015 г. Ли Бо изчезва мистериозно от хонконгски склад, два месеца след което се появява по китайската телевизия, за да обяви, че завръщането му в Китай е доброволно и не става дума за отвличане. Съвсем наскоро обаче негов приятел свидетелства, че Ли действително е бил отвлечен, а по време на разпита го заплашили: „Ако не съдействаш, ще те намерим и накрай света.“

Лам Уинг-ки и Ли Бо не са изключения. В последните години случаи като техните се превърнаха в запазена марка на правораздаването в китайски стил.

През март 2016 г. „Новини без граници“, нова онлайн медия под контрола на правителството, препубликува отворено писмо с призив за оттеглянето на Си Дзинпин. Правителството реагира светкавично, като задържа и разпитва голям брой хора. Сайтът на медията вече е недостъпен. Скоро след това Чан Пин, журналист и редактор в изгнание в Германия, пише статия по въпроса. Малко след публикуването ѝ двамата му по-малки братя и по-малката му сестра са арестувани. Един от братята публично призовава Чан Пин да изтрие текста и „повече да не публикува критики към китайското правителство“. Обяснението на властите е, че роднините на Чан Пин са задържани по подозрения в умишлен палеж, но думите на брат му видимо опровергават това твърдение. Самият Чан Пин също смята, че става дума за политически мотиви, а не за обикновен криминален случай.

Преживелиците на моя приятел Гуо Ю-шан са още по-тежки. През 2012 г. той помогна на известния сляп адвокат Чън Гуан-чън да се скрие в Посолството на САЩ в Пекин. На 9 октомври 2014 г. Гуо е арестуван по подозрения в нарушаване на обществения ред. Също като Лам Уинг-ки, той е отведен със завързани очи до неизвестно място, където е разпитван и измъчван от неидентифицирани хора. Единайсет месеца по-късно Гуо Ю-шан е освободен поради липса на доказателства за извършено престъпление, но до ден днешен е под постоянно наблюдение на полицията и травмите му оттогава още личат в очите му, когато разговаряме.

За китайците над 50-годишна възраст страхът от изразяване съвсем не е безпочвен.

Преживели тоталитарните времена на Мао Дзъдун, те са наясно до каква степен словото може да е смъртоносно. В продължение на повече от двайсет години китайците не само не притежават свобода на публично изразяване, но дори личните разговори и записките в дневниците могат да им навлекат неприятности. В документалната си книга за Културната революция писателят Фън Дзи-цай споменава за свой приятел, учител в средно училище, който бил затворен в кошара. От страх някой да не чуе какво говори насън, той се насилвал да не спи, вследствие на което след известно време навярно получил някакво психично увреждане и напълно изгубил способността си за сън.

След края на Културната революция, през 80-те години, средата до известна степен се оправи. Хората, обвинени заради лични разговори или записки в дневници, бяха реабилитирани – но не и компенсирани от държавата. Реално Пекин така и не е заклеймил диктатурата на Мао Дзъдун. През януари 2013 г. Си Дзинпин заяви, че „не бива да се отрича историята преди реформите и отварянето“.

През последните години обстановката се обтяга все повече. Дори привилегированите правителствени служители трябва да си мерят приказките.

Много от тях са наказвани за „непремерени изказвания по отношение на централното правителство“, например един заместник-директор на полицейско управление, който просто пуснал нещо в WeChat.

Всичко това няма да спре току-така. Неотдавна в град Нинбо бяха спуснати „44 фрази, които партийните кадри да не изричат“ – забранява им се да се оплакват от условията на работа и от антикорупционните кампании на правителството, както и да казват, че „работата няма край“. Ограниченията обхващат не само официалните изказвания, но и личните разговори.

Ученият Минсин Пей нарича промените в Китай през последните години „възраждане на диктаторския терор“, който засяга не само дисиденти като Ху Шъ-гън. Последствията от управлението на Си Дзинпин са видими за всеки китаец. Властта на правителството се разраства, докато свободите на хората се свиват. Страхът се разпростира и една голяма част от китайския елит се кани да избяга или вече е избягала.

В книгата си „Китайският кронистичен капитализъм: динамиката на правителствения упадък“ Минсин Пей изказва мнението, че китайската еднопартийна система трудно ще удържи до 2030 г. Много учени и наблюдатели в Китай поддържат сходно мнение, като смятат, че потисническата диктатура на Си Дзинпин ще предизвика гняв сред всички обществени прослойки, от което китайската икономика силно ще пострада. Тази прогноза вече се сбъдва. Същевременно хората и правителствените служители, които са влагали надежди в Комунистическата партия, започват да се изпълват със съмнения.

Всичко това навярно ще ускори надигането на революция в Китай.

Преди това обаче необходимо ли е китайците да внимават какво приказват на масата? Да, абсолютно необходимо. Под управлението на тази власт Китай прави широки крачки към тоталитаризма от епохата на Мао Дзъдун – епоха, в която хората не могат да говорят свободно и вместо това общуват само с очи. А дори Мао Дзъдун не би могъл да възпре китайците да вперват очи в свободата.

Заглавна снимка: Плакати с призиви за освобождаването на Ху Шъ-гън, един от героите в тиендзинското дело, и Уан Цюен-джан, адвокат правозащитник, арестуван през 2015 г. в т.нар. „Акция 709“, инициирана от лидера Си Дзинпин, в която са задържани над 200 адвокати и активисти за човешки права. След три години и половина арест в пълна изолация, през декември 2018 г. срещу Уан започва дело във Втори междинен съд в Тиендзин и месец по-късно е осъден на четири и половина години затвор за подривна дейност. © Стопкадър от репортаж на South China Morning Post

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Красотата, която споделяме

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/krasotata-koyato-spodelyame/

През последните години един от лайтмотивите на националистическите партии е: „Добре бе, толкова организации работят с малцинствата, какво се променя?“

Искам да повторя този въпрос – добронамерено, не от пропагандния подиум, а от позицията на тези, които действително искат да знаят:

Какво се прави? Какво се променя?

Да проследим например какво се случва с програмите в Столипиново към „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“. Кой какво точно прави, какво очаква да стане, как се развиват нещата, каква е мярката за успех. Два от тези проекти – Мобилно училище“ и „Красотата, която споделяме“, се осъществяват в онази част на махалата, която най-много се доближава до стереотипа за гето – гола поляна със самоделни къщи около нея.

В част от тези къщи влизат хората зад втория проект, художничката Хана Роуз и социалният антрополог Никола Венков, за да създават изкуство (приложно или не) заедно с хората там. Оказва се, че подобен тип работа си има име – participatory art, изкуство на съпричастието. Основната идея е човекът насреща да не е просто тема, обект на творбата, а неин съавтор. Да се чуе и неговият собствен глас. Припомням само, че при медийните дебати около ромската общност например е много по-вероятно да видите в студиата представители на ВМРО или сходни организации, отколкото ром.

Вероятно с чуването на този глас ще ни се наложи да осъзнаем, че интеграция не значи другите да станат като нас, да спрат да бъдат други. Това е „претопяване“ и ние, българите, никога не сме искали да ни се случва. Вероятно интеграцията е свързана с намиране на общо понятие за достоен съвместен живот. На някакъв общ език.

Защо избирате да правите работилниците си по къщите на хората, вместо на някакви „обществени“ места?

Никола: В контекста на махалата „работилници“ не е въобще уместна дума. И това е точно културният превод, който извършваме – но не между „гетото“ и „обществото“, а между света на нормалния живот и тези странни форми, които част от обществото започва да обитава след 1989-та: проекти, намеси, изкуства, уъркшопи, представяния, програми и финансирания, социално ангажирани изкуства и прочие. Ние правим „работилници“ пред този свят, а в „общността“ (пак дума от тоя речник) сме просто на гости.

Не сме имали за цел да бъдем в нечия къща или навън. За нас беше важно да започнем да установяваме лични връзки, да се опознаваме като личности, те да ни знаят като Кольо и Хана, а не като „онези там, дето минават и нещо правят с децата“.

Как убеждавате хората да ви допуснат в домовете си, колко време отнема това?

Никола: Тук има силни традиционни норми на общуването и гостоприемството е много важна част от тях. Дори семейството, което няма съвсем нищо, изкарали са днес 2 лева от обикаляне на контейнерите, ще извади 50 стотинки и ще прати малките да купят кафе и лимонада за нас. И не можеш да откажеш. Колко лимонада сме изпили, защото това са най-евтините неща в махалата, чрез които може да се изпълни повелята на гостоприемството…

Хана: Когато за първи път отидохме в Столипиново с „Мобилното училище“, едно семейство дойде да говори с нас. Бяхме на „Поляната“, една майка дойде с дъщеря си да види какво правим, и ни зададе обичайните въпроси. Момичето предложи да ме разходи из махалата, докато брат му играеше федербал. Разходката беше кратичка, две-три улици само. После майката ни покани у дома си, попита дали искаме кафе.

От самото начало хората проявяваха към нас ентусиазирано гостоприемство. Затова решихме да опитаме по-личен, по-дългосрочен и задълбочен проект в квартала, като започнем с това конкретно семейство. Когато започнахме първия си проект „Пляс“, те пак ни поканиха в къщата, където прекарахме четири часа, пихме кафе, приказвахме си, запознахме се с бащата и т.н. Едно от момичетата каза, че иска да стане художничка, така че започнахме оттам, от желанията на хората. Майката взе да ме учи на турски, аз и с българския се затруднявам, та беше много търпелива с мен. Учеше ме да плета, да правя рисуван маникюр… По-скоро семейството ни избра, а не ние тях.


Как избирате към кого точно да се обърнете?

Никола: Те ни избират. Подходът, който решихме да развием, е много несигурен, рисков. Ние не знаем на кого и с какво ще станем интересни. Ние предлагаме себе си. Повечето ни познанства започват на улицата, с въпроси отправени към нас: какво правите тук, защо сте тук, какви сте, откъде сте? Често човекът насреща има интереси и нужди, за които намира отговор в общуването с нас. И започваме да работим с това – да търсим допирните точки и да градим обмен.

Ние сме тези, които влизаме в тяхната махала и заставаме пред тяхната къща. Това, че можем да го правим, е вече неравенство; това, че знаем какво искаме за след 3 месеца. Затова през цялото време внимаваме да не би да не разберем някой нюанс и да започнем не да подаваме, а да налагаме наши желания, на които другата страна не откликва вече с ентусиазъм (въпреки че продължава да се съгласява от любезност и заради същото това неравенство). Все още често правим грешки. Но това е огромен проблем на другите инициативи в такива маргинализирани общности.

Така че за нас несигурността и това да работим органично с нещата, подавани ни от другите, е много важно. През цялото време не знаем дали ще имаме изложба накрая. И все още не знаем – може тази вечер някой от съавторите ни да каже: „Аз не искам това да се показва там навън, не искам да се споменава за мен, дори и без име.“

Казвате, че част от смисъла на работата ви е свързана с търсене на общо значение на понятията – какво е красиво, какво значи умение, оригиналност, сръчност. Смятате ли, че съвместната работа води до трайно сближаване на тези понятия, или само до намиране на пресечни точки?

Никола: За трайно сближаване е необходимо „общо живеене“ в един дълъг период от време. Ние започнахме да практикуваме това чрез въвличането на отделни хора в творчески процес с цел показване в онзи, другия свят на галериите и проектите. И въвличането на нашите идеи в техните логики – например да произведеш нещо хубаво, което ще се хареса на комшиите ти; и освен да спечелиш уважение и признание като майстор, целта ти е да започнеш да го продаваш, за да се измъкнеш за малко от мизерията.

Хана: Например когато момичетата в махалата започнаха да си подстригват бретоните като мен. Да питат майките си „Може ли да си направя косата като на Хана?“ Не че преди не са го мислили за красиво, но тръгна нещо като мода. Понякога така се получават нещата.

Казвате, че крайната дестинация на творбата е галерията, а последната дума за нейната промяна има зрителят. За кого от участниците в процеса е значимо галерийното пространство?

Никола: Постепенно въвеждаме значението на галерията, на перспективата към себе си като обект на показване. Защото те вече са обект на показване за телевизии, журналисти, това са усещали на гърба си. Опитваме се да разкажем – и да покажем чрез действие, – че с това, което правим заедно, те могат най-после да изразят своя образ такъв, какъвто те го искат, а не определен отвън, от стигмата и расизма да бъдат направени да изглеждат прости и необразовани от камерата и микрофона.

Хана: Много от хората в Столипиново не живеят във вакуум. Ходили са в центъра, в Стария град, в галерии и музеи, особено като ученици. Или са били във Франция и Германия, виждали са разни неща. В училището има една страхотна учителка, която много занимава децата с изкуство.

Когато направихме първата изложба („Пляс“), дойдоха 5 души от семейството и 20 души публика. Всички се наконтиха, дори си намериха от съседите някакви по-хубави обувки. Черпихме ги с кафе и какао, направихме откриване, слайдшоу, показахме изложбата. Хората от общността участваха в играта, за разчупване на леда. Пуснахме малко хубава музика, подбрана от момичетата. Според мен е добър начин хората да се изфукат, да се почувстват горди с нещо пред българите. Имаше един момент, в който показваха на гостите как се прави едно или друго. Това беше нещо като първа стъпка. А когато правихме изложбата в квартала, един човек викаше на всички: „Гледайте, като в Стария град!“ Така че хората се стремят да покажат на българите, че и те са културни.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Говорите за уязвимостта на понятието „красиво“; за неговата свързаност с отказа от циничност, с емпатията. Доколко тази уязвимост зависи от социалното положение на говорещия?

Хана: Мисля, че хората в България имат непоносимост към идеализма. Може би защото в устата на политиците тези приказки са празни. Някой сигурно ще каже, че е от комунизма. Може и да е от Прехода, разочарованието от капитализма. Просто някакво всепроникващо разочарование – това забелязвам, откакто живея в България. Хората са малко по-цинични, но освен това са реалисти, повече се пазят да не повярват в нещо.

А жителите на Столипиново гледат да не говорят за красиви неща, защото искат другите да разберат колко трудно е да се живее тук. Колко е мръсно, колко лесно се разболяват децата и т.н. Като минеш това, откриваш, че хората все пак намират някои неща за красиви… Действително красотата е нещо уязвимо. А по принцип хората са склонни да влизат в защитен режим.

От друга страна, в махалата, когато сбъркам, разлея нещо или имам дупки на дрехите, те ми викат: „Оф, много важно.“ По-прощаващи са. През повечето време обаче не се боят да кажат: „Не, не е добре“. Примерно Ф. ми викаше: „Ако шиеш така, кой ще го купи… Просто не е професионално.“ Тъй че определено има стандарт. Но не можеш просто да попиташ някого: „Какво смятате за красиво?“

Как си представяте, че ще се развият резултатите от работата Ви във времето? Кой е най-добрият и най-лошият сценарий? Доколко хората, с които общувахте в рамките на проекта, знаеха за други инициативи в техния квартал и как се отнасяха към тях?

Никола: Конкретно в същата част на квартала се случва и „Мобилното училище“, от което ние също бяхме част в началото и от време на време продължаваме да помагаме като доброволци. Като цяло в квартала май идваха доста хора да правят нещо. Но никой тук не знае какво е „Пловдив – Европейска столица на културата“ и че тези чужденци и българи, които се появяват, имат нещо общо с това. Те ни вписват в собствения си опит, че тук постоянно идват разни чужденци да ги разпитват, снимат, играят с децата и прочие.

Хана: Следващият проект, с който кандидатстваме, „Дувармузей“, е да направим галерия в квартала – периодично пространство за култура на нечия стена на къща. От друга страна, нещата, които сега направихме, наистина са красиви – може би хората в по-сигурни домове биха поискали част от тях. По-сигурни домове в Столипиново… Биха си окачили репродукциите върху коприна на стената например. Всъщност галерията не е крайната дестинация – тя е само последното, което вие ще видите.

Ние работим в може би най-бедната част от квартала, тази с неформалните къщи, така че там е различно. Има неща, които работят по-добре в квартали от такъв тип. Например циркът, който дойде и направи няколко работилници, изнесе представления на турски, така че хората разбираха. Ние ходихме, беше наистина удивително. Приятелите ни превеждаха всичко и после говореха за това цяла седмица. Хората трябваше да седят 50 минути, без да пушат и да си гледат телефоните. (Смее се.) Беше добре подготвено, наистина увлекателно, историята беше близка до публиката. Освен това беше в квартала и хората не трябваше да ходят надалеч. И изглеждаше зрелищно, тъй че… Също и киното, което дойде в квартала… но това не е свързано със Столицата на културата, просто доведохме тези словенци.

Искам да кажа, че имат смисъл тези проекти, които дават нещо на общността, вместо само да вземат от нея снимки и истории… Трябва да отидеш там и да си приказваш с хората. И да си готов някои да са ти ядосани или да те разкарат просто заради положението, в което живеят.

„Красотата която споделяме“ – изложбата на серия художнически книги и обекти, създадени съвместно от семейства в кв. „Столипиново“, художничката Хана Роуз и социалния антрополог Никола Венков, ще се състои между 24 и 27 септември, от 18 до 21 часа, в Пловдив, в Австрийския културен павилион FLUCA на ул. „Отец Паисий“ №38.

Снимки: © Хана Роуз

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Джои Ито и помръкналият блясък на чистия ум

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/joi-ito-i-pomruknaliyat-blyasuk-na-chistiya-um/

Sic transit gloria mundi. „Така отминава земната слава.“ С поредица от грешни преценки, приспана съвест и неетични действия (независимо от намеренията). И това застига не само онези, от които обществото иска и трябва да се освободи – хора, концентрирали неимоверна власт и влияние, заплащайки както с човешкото в себе си, така и с безмилостно погубване на човешки съдби, – но и онези, в които сме припознали светлите умове и прогресивни мислители, държащи ключа към красивия нов свят.

В първата седмица на септември Джои Ито подаде оставка като директор на медийната лаборатория на Масачузетския технологичен институт (MIT Media Lab) и се оттегли от управителните съвети на MIT Technology Review, Фондация „Макартър“, Фондация „Джон С. и Джеймс Л. Найт“ и компанията собственик на „Ню Йорк Таймс“, от позицията на гостуващ професор в Юридическото училище към Харвардския университет и от много други постове от подобен калибър.

Името му изчезна от редица официални страници на реномирани институции, сякаш никога не е имал нещо общо с никоя от тях. Име, срещу което стои дълъг списък с признания и титли, сред които: член на „Киберелита“ (сп. Time, 1997), „един от 25-те най-влиятелни хора в Мрежата“ (Business week, 2008), „един от 100-те най-добри глобални мислители“ (сп. Foreign Policy, 2011), носител на наградата за цялостен принос от Оксфордския интернет институт за ролята му на един от водещите световни защитници на свободата в Интернет (2011), член на Залата на славата на SXSW Interactive Festival (2013), член на Американската академия за изкуства и науки, и други.

Профилът на Джои Ито на сайта на Фондация „Найт“ връща грешка за несъществуваща страница

Каква е причината кариерата и репутацията на този дълбоко уважаван човек да се сринат така позорно? Всичко е следствие от разкритието, че Ито е приемал дарения за изследователската си дейност от Джефри Епстийн – човек, срещу когото многократно са повдигани обвинения и е осъждан за сексуални посегателства и трафик на непълнолетни с цел сексуална експлоатация.

Кой е Джои Ито?

Роден в Киото през 1966 година, учил в Токио и САЩ, Джоичи (Джои) Ито е представител на първото поколение, което израства с Интернет. Не завършва образованието си в университетите в Тъфтс и Чикаго, но е удостоен с титлата „доктор хонорис кауза“ от Тъфтс, а през 2018 г. успешно защитава докторат в токийския университет „Кейо“. Името му се свързва с организацията за управление на интернет Icann и повече от дузина онлайн платформи като Flickr, Last.fm, Wikia, Kickstarter и Twitter, в които е ранен инвеститор. Ито е един от пионерите в движението за отворен код (open source), бивш член на борда на Mozilla Foundation и ключова фигура в Creative Commons – организацията с нестопанска цел, на която светът дължи лицензите за свободно споделяне на творческо съдържание.

През 2011 г., на 44-годишна възраст, Ито е избран за директор на MIT Media Lab. От самото ѝ основаване преди повече от 30 години медийната лаборатория се утвърждава като един от водещите хъбове за компютърни науки и иновации в цифровите медии в света и се самоопределя като „антидисциплинарна изследователска общност“, която анализира „по-дълбоките последици от това докъде са ни довели създаването и внедряването на нови технологии“.

Предпочетен измежду повече от 250 кандидати, Ито идва в момент, в който набирането на средства за финансирането на работата на лабораторията е в затруднение и се явява основен приоритет. Негова е заслугата за връщането на интереса към лабораторията след финансовата криза както от страна на търсещите образование в сферата на компютърните технологии, така и на меценатите, които чрез регулярни дарения в такъв тип институции инвестират в науката и техническия прогрес. Някои от тези меценати обаче печелят парите си по непрозрачен начин и влагат „безвъзмездно“ част от тях с различни мотиви – като например за да реабилитират публичния си образ чрез позитивна публичност или за да създадат мрежа от контакти.

Алчен или наивен?

От кои е Ито, когато е взел дълбоко погрешното решение да приеме многократно дарения от Епстийн? Става дума за около 1,7 млн. долара, от които 525 хил. долара, дарени анонимно на лабораторията, и 1,2 млн. долара за собствените инвестиционни фондове на Ито; както и за посредничеството на Епстийн за уреждането на дарения от други хора на обща стойност 7,5 млн. долара.

През 2008 г. Джефри Епстийн е осъден за първи път на лишаване от свобода, след като се признава за виновен по повдигнатите му обвинения за склоняване на непълнолетни лица към проституция. През 2011 г., когато става директор на Media Lab, Ито е бил наясно с криминалното досие и присъдата на Епстийн. Всички, които от този момент нататък са се озовавали по едно и също време на едно и също място с Епстийн, би трябвало да са знаели що за човек е той. (Е, може би не всички подробности, като например убеждението му, че за да не се пренасели планетата, живеещите в най-голяма бедност трябва да бъдат оставени да умират; или болните му фантазии за трансхуманизъм и евгеника, които е смятал да реализира, като превърне имението си в Ню Мексико във ферма за разплод, използвайки собственото си ДНК.)

На 6 юли т.г. Джефри Епстийн бе арестуван по обвинения за секс трафик на непълнолетни момичета. Месец по-късно е намерен мъртъв в затворническата си килия. Заключението на патолога е, че се е самоубил. Около смъртта му обаче има неизяснени обстоятелства и точната ѝ причина все още се разследва.

Какво обаче е знаел Ито през годините, какви решения е взел по отношение на даренията на Епстийн, с кого се е консултирал и си е сътрудничил в MIT? И къде са разминаванията между твърденията в изявлението му от 15 август т.г. и фактите, за които свидетелстват бивши и настоящи преподаватели и служители на лабораторията, както и водената от него кореспонденция и документи?

Изобличаването

На 6 септември 2019 г. „Ню Йоркър“ публикува разследване по темата на Ронан Фароу – американския журналист, отличен с Пулицър за разгласването на случаите на сексуално насилие на Харви Уайнстийн. Публикацията му хвърля светлина върху взаимоотношенията между Ито и Епстийн (които са били по-интензивни, отколкото ги представя Ито), договорените суми и в някои случаи, конкретното им предназначение. Материалът изобличава подхода към тези дарения, вписани като анонимни, тъй като Епстийн е бил в списъка на MIT на дисквалифицираните дарители.

Ито обаче не е действал на своя глава. На 12 септември президентът на MIT Рафаел Райф оповести първоначалните резултати от започналото разследване за даренията на Епстийн, свидетелстващи за собственото му участие в процедурата. Само няколко седмици след като е заел най-високия пост в института през лятото на 2012 година, Райф е сложил подписа си под стандартно благодарствено писмо до Епстийн. Нещо повече – висшите членове на администрацията са били запознати с даренията, които медийната лаборатория е получила от фондациите на Епстийн между 2013 и 2017 г. Те също са имали своите шансове да преразгледат становището на Ито относно това дали човек с присъдата на Епстийн е подходящ дарител, или не.

Въпреки това Ито не се е ползвал с (негласната) подкрепа на всички – някои служители и изследователи в Media Lab не са били безразлични към участието на Епстийн и са декларирали ясно позицията си. Между тях е Сигни Суенсън – бивша служителка в Media Lab, която се е обърнала към организацията Whistleblower Aid и е един от основните информатори на Фароу. Също и двама изследователи (в т.ч. публикувалият в Medium статия по темата Итън Зукерман), напуснали института след изявлението на Ито от август, в което той се извинява за допуснатата грешка, но не дава заявка, че обмисля оттегляне от поста си. До излизането на статията в „Ню Йоркър“.

Въпросите, които остават

След публикуването на журналистическото разследване и реакциите, които предизвиква, решението на Ито да се оттегли от постовете, които заема, изглежда като единственото възможно. Но то повдига въпроси, които не бива да бъдат оставeни да се разсеят в забравата. Като например: нима само Ито, очевидно по собствена воля, е бил оплетен в мрежата на Епстийн? И защо само той – човек, оценяван толкова високо в продължение на години, получава подобна обществена присъда, чиито потенциални последици изглеждат много по-тежки от тези от присъдата на Епстийн от 2008-ма? Надценен ли е бил?

Надценяван ли е от хора като проф. Лорънс Лесиг, oснователя на Creative Commons и на Станфордския център за изследване на Интернета и обществото, защитник на свободната информация и професор по право и лидерство в Юридическото училище в Харвард, комуто Wired даде прозвището „Елвис на киберправото“?

Лорънс Лесиг и Джои Ито. Снимка: LAI Ryanne

Подобно на Зукерман, Лари Лесиг публикува обширен коментар в Medium, в който обаче заема позиция на убеден защитник на Ито. Самият Лесиг разкри преди време, че е бил жертва на сексуално посегателство като дете, но въпреки това не се е опитал да разубеди Ито да вземе пари от Епстийн, доверявайки се на преценката му, че щедро даряващият финансист е оставил педофилията и всичко останало зад гърба си.

В статията си Лесиг говори за практиките на финансиране на университети и представя класификация на различните видове донори според това как печелят парите си и какви са мотивите им да упражняват филантропия. Той извежда четири категории донори, като поставя Епстийн в третата: хора, които са престъпници, но чието богатство не произтича от престъпленията им (за разлика от четвъртия тип, които са забогатели от незаконни и/или неморални действия). В случай че парите са „мръсни“, анонимността е единственото правилно решение, убеден е Лесиг. А според това, което самият той знае за случая (и което се потвърждава от разследването), администрацията на MIT е дала зелена светлина на Ито именно при условие че дарението на Епстийн бъде анонимно.

Епстийн впрочем е дарявал и на Харвард – суми, които ръководството на университета, за разлика от това на MIT, не възнамерява да върне. Самият основател на Media Lab, архитектът Никълъс Негропонте, обяви, че лично е казал на Ито да приеме парите на Епстийн и че от позицията на онова, което е знаел тогава, отново би постъпил по този начин. Затова и Лесиг задава същия въпрос: защо Ито?

Възникват и още въпроси: къде започва и къде свършва виновността в случаи като този? Къде в мрежата от хора, намиращи се в определени отношения и зависимости, свършва вината на онези, които са били индиферентни или безкритични? Кой и как би могъл да измери тази вина, за да накаже едни и оневини други? Съучастник ли е Лесиг на моралното престъпление на Ито? И по-морални и по-ценни за обществото ли са онези, които критикуват безпощадно и единия, и другия от позицията на хора, които никога не са се изправяли пред подобни решения?

Според Лорънс загубата за MIT в лицето на Ито е огромна. И няма да промени нищо, освен стратегията на онези, които подобно на него са сгрешили и знаят, че могат да изгубят всичко. Те, отделни личности или цели институции, просто ще изчакват бурята да отмине, снишавайки се.

 

Заглавна снимка: Roger Barnett (CC BY 2.0)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сицилиански шприц

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/sicilian-spritz/

Запътвайки се към Сицилия, неизбежно две мисли се появяват в съзнанието: „Сицилия е домът на Коза ностра“ и „Островът е един от най-бедните региони на Италия“. Всъщност е предпоследен по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Зад него остава единствено съседният регион Калабрия.

Слабото икономическо развитие на Сицилия може да е доста озадачаващо за мнозина предвид стратегическото разположение и богатата история на острова.






Наистина богатата история на острова

Древните гърци и финикийците пристигат в Сицилия около VIII век пр.н.е. Те създават различни селища, разположени основно по двете крайбрежия: западното – за финикийците, в това число Палермо, и източното – за гърците, за които Сиракуза се превръща в стратегически център. Днес тесните улици в Ортигия, малкото островче, върху което е разположен Старият град на Сиракуза, носят атмосферата, архитектурата и духа на древногръцко селище, в което лесно можеш да си представиш как Архимед се е разхождал преди повече от 2200 години.

Голяма част от забележителностите на средиземноморския остров са спомен за времето на т.нар. Магна Греция – южните брегови райони на днешна Италия, колонизирани от древногръцки заселници. Най-впечатляващата от тях, Долината на храмовете, се намира в градчето Агридженто. Със своите 1300 хектара, върху които са разположени останките на седем храма, Долината на храмовете е най-големият археологически паметник в света.

Храмът на Зевс, който никога не е бил завършен и от който днес е останала малка част, всъщност се смята за най-големия дорийски храм, строен някога (дорийците са едно от четирите основни племена в Елада – б.а.). Според археолозите той е и един от най-големите храмове, изграждани в историята. Повод за неговото построяване вероятно е битката при Химера, кулминация на Сицилийските войни, в които съюзът между градовете държави, наследници на гръцките полиси, надделяват над картагенската войска, водена от Хамилкар I през 480 г.пр.н.е. В края на Сицилийските войни Картаген запазва контрол над северозападните части на острова.

След тази битка Агригентум (днес Агридженто) и Сиракуза затвърждават позицията си на водещи политически, икономически и военни центрове в Сицилия и Средиземноморието като цяло. Всичко това ще се промени по време на Първата пуническа война, която избухва именно на остров Сицилия през 264 г.пр.н.е. Римляните нахлуват в Месина, която се намира в североизточната част на острова (там и до днес се произвежда едноименната бира, която препоръчвам, но да не се отплесваме). Като цяло историята на Първата пуническа война включва предателства, ренегатство и много драма, но краткото заключение е, че след нея Сицилия преминава под контрола на Рим.

В интерес на истината асоциирането на Сицилия с Древен Рим наистина е просто един от многото епизоди от историята на острова. Експлоатирането на древноримски божества, личности, обичаи и архитектурни достижения, типично за повечето туристически части на Италия днес, не се проявява толкова ярко в Сицилия. Разбира се, има и изключения като римската Вила дел Казале в Пиаца Армерина – една от големите забележителности на острова, известна с мозайката и рисунките си.

Столицата на автономния регион Сицилия – Палермо, събира в себе си голяма част от историята на острова и различните култури, които са оставили своя отпечатък на него. Финикийците го кръщават Зиз („цвете“), а гърците го наричат Панормос („закътано пристанище“). Римляните завладяват града по време на Пуническите войни и го управляват над 600 години. Следват остготите, които след половин век биват прогонени от византийците.

Сицилийският емират е създаден през 831 г. от арабите, а Палермо става негова столица. Следващите 200 години бележат период на разцвет. Търговията се развива, а основите на голяма част от културните паметници, които управлявалите след арабите нормани надграждат и които днес са емблемите на града, са построени именно тогава. Сред тях е и Дворецът на норманите.

Другата голяма забележителност, катедралата „Успение Богородично“, разказва историята на кралство Сицилия, основано именно след норманското завладяване на острова през ХI век. В нея днес са погребани множество благородници, сред които Рожер II – първият крал на Сицилия, императорите на Свещената римска империя Хайнрих VI и Фридрих II, императриците Констанс Норманска и Констанс Арагонска и братът на Уилям Завоевателя – Одо.





Коза ностра

Говорейки за историята на Палермо, няма как да не споменем и прословутата сицилианска мафия. Защото именно Палермо е мястото, което се превръща в нейна столица. Както добре знаем, Коза ностра днес е далеч от изчезване, но присъствието ѝ със сигурност не е така всеобхватно и кърваво, както през години на Салваторе Джулиано (легендарния бандит, вдъхновил Пузо да напише „Сицилианецът“).

Всъщност за туристите основно напомняне, че на този остров се заражда легендарната мафиотска организация в края на ХIХ век, е фактът, че търговците активно се възползват от „тъмната“ страна на историята на Сицилия: млада сицилианска двойка, облечена в традиционно облекло… и държаща пистолети; усмихнат готвач, приготвящ традиционните за Сицилия аранчини* или каноли**, на чиято шапка пише MAFIA – това е изобразено на значителна част от магнитите, картичките, чашите и другите сувенири, които може да си купите. Разхождайки се по улиците на града, по сградите може да срещнете и лицата на прокурорите Джовани Фалконе и Паоло Борселино, убити от мафията през 90-те години на миналия век. Техните имена носи и летището на Палермо.

Джовани Фалконе и Паоло Борселино, изобразени върху сграда в Палермо. Снимка: Vater Fotografo

Споменавайки разходки по улиците, по-добре е малките преки в Палермо и във втория по големина град Катания да се избягват вечер. Конфликтите между различни групировки не са изключение, а ниският стандарт на живот води и до по-висока битова престъпност. Темата за мафията и престъпността е много сериозна и дълга, затова ще се спрем на нея в някой следващ материал. Вместо това ще погледнем малко по-хедонистично на Сицилия.

Кухнята, нощният живот и алкохолните напитки

Всеки пътуващ човек знае, че съществува следната корелация: колкото по̀ на юг отиваш, толкова по-високи стават децибелите. И Сицилия не нарушава правилото. Ако излезете късно през нощта по улиците на Палермо и се опитвате да локализирате нощния живот, най-добрият начин за това е да следвате шума.

Площад „Св. Анна“ е сборен пункт на младежите вечер. Наоколо е доста наситено с нощни заведения и барове, но любопитното е, че музика рядко се чува. През топлите месеци на годината хората се събират изцяло на открито и дори да има музика, тя трудно би се чувала между разговорите на стотиците, а понякога и хиляди младежи, които се събират на това място.

В Катания пък нощният живот през лятото е разделен на две части – в малките заведения, кръчми и барове в центъра и в големите партита, които се провеждат на плажовете или в обширни комплекси с басейни в периферията на града. Всъщност повечето дискотеки се преместват именно там през летния туристически сезон, а голяма част от посетителите са американци и англичани.



Ако сте късметлии, някой местен или пък добре запознат турист ще ви посъветва да се насладите на сицилианския шприц. Комбинацията между три части лимончело, две части просеко и една част газирана вода е не само вкусна, но и изключително освежаваща.

Разбира се, както навсякъде в Италия, и тук си заслужава да намерите малък семеен ресторант, в който да опитате домашна паста. Не пропускайте обаче и пекарните, в които се приготвят различни тестени закуски, пици и аранчини, както и пазарите, които са една от емблемите на Палермо и Катания. Дори само разходката през тях си е едно автентично (и шумно!) преживяване.

Най-доброто – за накрая

На първо място, Таормина, където, по мое скромно мнение, ще видите най-впечатляващата гледка на острова, която включва Античния гръцки театър, построен през III век пр.н.е., и бреговете на континентална Италия в далечината. Таормина е наистина красива, дори Марк Нопфлър я възпя през 2015 г. Трябва да спомена обаче, че целият район е популярна туристическа дестинация още от ХIХ век, което се отразява и на цените – особено в сравнение с останалата част на Сицилия, разликата е осезаема.


Моят фаворит в Сицилия обаче е друг. Барокова магия – така може да бъде описана атмосферата в 25-хилядното градче Ното. То, подобно на другите населени места в района на Сиракуза, има древна история, но през 1693 г. е сринато до основи от земетресение. Изграждането му наново го превръща във въплъщение на бароковата архитектура – от градоустройството, през сградите, дори и улиците. Реконструкцията отнема близо 100 години, а резултатът е впечатляващ. В допълнение местните ресторанти предлагат автентична сицилианска кухня, а регионът Вал ди Ното е популярен производител на вино.



Да, Сицилия не блести с чистота, а престъпността е оставила своя тежък отпечатък върху икономиката и развитието на острова, който винаги е бил обречен да изживява тежки катаклизми заради стратегическото си географско положение. Благодарение на него обаче на тези 25 хиляди квадратни километра земя в Средиземно море можем да открием несравнима палитра от култури, истории и цветове.

* Аранчините са типично сицилианско ястие. Те представляват панирани топчета ориз с пълнеж от сирена, месо, спанак или нещо друго.

** Канолите също са емблематични за Сицилия. Вариациите на пържените тестени фунийки с различен сладък пълнеж са безброй.

Заглавна снимка: © Александър Детев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Танц отвъд пола, нормите и разделенията

Post Syndicated from original https://toest.bg/rianto-tants-otvud-pola-normite-i-razdeleniyata/

Индонезия е екзотична, далечна, примамваща. Днес най-голямата мюсюлманска държава в света пази стари културни традиции и фолклорни ритуали, с които радва туристите наравно със зашеметяващата си природна красота. Чакани с нетърпение и изпълнявани с отдаденост векове наред, сега някои от тези традиции и практики са причина за смъртни заплахи и цензура. Особено когато се отнасят до възприемането на пола, тялото и сексуалността – една като че ли всеобща разделителна линия. Става дума за ленгер, танца на съблазняването от остров Ява, в който мъже представят и женски образи.

Филмът Memories of My Body на режисьора Гарин Нугрохо, един от най-известните филмови творци от Индонезия, разказва за сложния път на именно един такъв танцьор – Джуно, чийто персонаж е вдъхновен от забележителния хореограф Рианто. Самият Рианто участва в продукцията като разказвач. Историята проследява живота на Джуно от детството, когато опознава мъжествеността, женствеността и различната сексуалност, през дискриминацията и насилието, с които се сблъсква, до политическите репресии в страната през 60-те и 80-те години на миналия век. Това е опасното съвремие на един пъстър танц, съпроводен от красиви костюми и звуците на екзотични музикални инструменти, но потиснат от религиозни догми и предразсъдъци.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Успехи навън, проблеми у дома

Макар че попадна в селекцията Horizon на Филмовия фестивал във Венеция и взе награда за най-добър филм, Memories of My Body не пожъна успех в Индонезия. Точно обратното – продукцията стана обект на остри критики от консервативните среди и беше забранена за разпространение в два региона на страната през май. Властите препоръчаха филмът да бъде преработен, тоест осакатен, а онлайн тръгна петиция за забрана за излъчването му по кината.

Последваха заплахи към режисьора, защото рекламирал „сексуални отклонения и ЛГБТ ценности“, с което нарушил обществения морал и представлявал „опасност“ за младите хора. Самият Нугрохо отказа да редактира своето произведение и коментира пред Variety, че няма да се поддаде на „уличното правосъдие“.

Рианто – цената на успеха, въпреки всичко

Рианто живее и работи в Токио, докато същевременно гастролира на престижни сцени по света. Пътят му тръгва от родното село Банюмас в югозападната част на остров Ява. Той е роден в скромно селско семейство и прекарва детството си в бамбукова колиба. Никой от роднините на бъдещия хореограф не се занимава с изкуство. Рианто се влюбва по детски и искрено в танца, откривайки свободата и красотата в движението.

Танцувал като за последно всеки път, щом чуел музиката от телевизора на съседите. Останалите деца често му се подигравали за „женствените“ по техните думи черти и редовно му се налагало да влиза в женски образи, имитирайки известни личности. Четвърто от шест деца, Рианто скоро се сблъскал с очакванията да напусне училище, за да помага на своите родители на оризовите полета. Той обаче отказал да прекъсне образованието си – първо в техникум, а след това в танцово училище, за което тайно подал документи.

Срещу ангажимента да гледа десетте кози на семейството си Рианто получил обещание за нов матрак, тъй като дотогава спял на земята. По-късно една от сестрите на танцьора ще роди именно върху новия матрак, докато Рианто печели първите си награди и стъпва смело на съвременната сцена за изпълнителски изкуства, за да възроди една отиваща си традиция – танца ленгер.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Табу, умножено по милиони – един и същ танц, две коренно различни гледни точки

Ленгер всъщност произлиза от местен явански диалект и означава „да осъзнаваш“, „да помниш“. Индонезия е страна на религиозни крайности, страна на суфисти и привърженици на арабската версия на исляма, но също и страна на будисти, хиндуисти и местни общности. И макар днес ленгер да изглежда скандален, размивайки границата между полове и идентичности, то във вековете назад танцът е имал съвсем друго значение.

Легендата разказва, че дъщерята на крал Брауиджая избягала, защото трябвало да се омъжи за пълководеца Прабу Клоно. Кралят дал нареждане за издирване на непокорната принцеса. Мнозина се включили – имало какво да спечелят. Съгласно дворцовата заповед, ако я намерел мъж, той щял да се омъжи за принцесата. Ако я намерела жена, тя щяла да бъде призната за нейна сестра. Времето минавало без резултат. Двама претенденти останали накрая – Прабу Клоно и Джоко Кенбанг Кунинг. Първият разчитал на военна сила, а вторият имал по-различна тактика.

Стражарите на Кунинг обикаляли страната, преоблечени в женски дрехи – те танцували от място на място, надявайки се да открият принцесата. Славата им се разнесла, всички говорели за техния танц. За да ги види, принцесата напуснала убежището си. И я разпознали. Прабу Клоно обаче също разкрил скривалището ѝ. Двамата мъже трябвало да решат спора в директен сблъсък. Кунинг спечелил дуела и сърцето на дамата, а на пищната им сватба танцували новия танц – ленгер.

Усъвършенстван с поколения, днес ритуалът живее нов живот със своите метаморфози и предизвикателства. За едни танцът е връзка с Бог, за други – демонстрация на сексуалното желание, за трети – сватбен и празничен ритуал за забавление. За Рианто, най-известния представител на Индонезия и участник на важни танцови форуми по целия свят, ленгер е нещо повече.

Рианто е работил с известния британски хореограф Акрам Кан и участва в проекта SoftMachine на режисьора от Сингапур Чой Ка Фаи, но паралелно развива уникалния си артистичен глас и стил, вдъхновен от наследството на своята общност в централната част на Ява. Обратно в Банюмас, хореографът създава спектакъла МЕДИУМ, за да отправи послание.

В МЕДИУМ той показва как тялото и умът могат да се откъснат от наложените стереотипи, догми и предначертания – същите тези, които шестват и днес. Той овладява противоположни енергии – мъжката и женската, разума и транса – и разрушава границите между тях. Вплитайки на сцената съвременни танцови техники и опияняващите движения на ленгер, Рианто намира свободата.

Както пише изданието Witness: „Вероятно ние, също като Рианто, очакваме собствените си метаморфози.“

Гледайте МЕДИУМ на 22 септември в Дома на културата „Борис Христов“ – Пловдив, в рамките на ONE DANCE WEEK 2019.

Заглавна снимка: © Wannes Cre. Всички снимки са любезно предоставени от организаторите на фестивала

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гиделим*, Ердоган!

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/gidelim-erdogan/

Уилям Сароян пише, че страхливците са ни необходими. „Страхливецът е чувствителен и не би си помислил да застреля хората на площада от високата си кула. Той иска да живеe, за да отгледа децата си. И това гo прави някак много смел.“ В големите очи на Джесур** има блясък: „Всеки път, когато се качвам на самолет в Турция, през ума ми минава мисълта, че могат да ме задържат. Но не можеш вечно да се страхуваш от смъртта, нали? Тя все някога сама ще те намери.“

Изглежда обаче, че Ердоган не е страхливец, защото не се поколеба да поръча убийството, изтезанието и хвърлянето в затвора на десетки хиляди турски интелектуалци, готови да се борят за една Турция, в която поетите, писателите, философите, учителите и цялата турска интелигенция могат да живеят свободни от страха.

Възходът на Ердоган

На 27 март 1994 г. Реджеп Тайип Ердоган е избран за кмет на Истанбул. Четири години по-късно той е обвинен в реч на омразата заради поема, която прочита на митинг като част от предизборната си кампания. Влиза в затвора за четири месеца и му е отнето правото да заема публични постове. Така изгрява и неговата мъченическо-героична фигура на сцената на турската политика.

През 2001 г. Ердоган създава Партията на справедливостта и развитието (ПСР) с познати сподвижници – бизнесмени и политици, които се сливат в едно без ясно различима граница. Те обещават да доближат Турция до Европа и света. През ноември 2002 г. ПСР печели националните избори. Скоро Ердоган възвръща правото си да заема държавни постове и няколко месеца по-късно става министър-председател.

Под управлението му турското правителство затяга законите за продажба и консумация на алкохол и въпреки че светският характер на Турция е записан в Конституцията, много хора приветстват строгите му мерки. От 1994 г. насам Ердоган няма изгубени избори, но от идеята му за една отворена Турция е останал само споменът. Той успя да консолидира цялата власт, като направи Турция президентска република, и заживя с мисълта, че е недосегаем.

До кметските избори в Истанбул тази година,

когато Ердоган изгуби (и то два пъти) не само най-големия турски град, но и мястото, на което е направил първите си политически стъпки.

„Ударът беше силен, защото от три години, от опита за преврат, правителството в Турция прокарва реториката, че гюленистите са зло, до степен, в която това се превърна в колективна фобия“, казва Джесур. Той е бил ученик, приет с пълна стипендия в едно от училищата, основани от фондацията на Фетуллах Гюлен.

Проповедник на една по-мека и модерна версия на исляма – тази на алтруизма, скромността като човешка ценност, образоваността и самоусъвършенстването, – Гюлен е трън в очите на консервативния Ердоган, който по-успешно държи електоралната маса в дълбоките азиатски провинции на Турция. Гюлен заклеймява тероризма, който се опира на радикалните ислямски доктрини. Той често е наричан вторият човек в Турция, въпреки че от години живее в САЩ, където е получил политическо убежище.

„Училището ми се смяташе за едно от най-елитните в целия град. Там учеха децата на хората от средната класа. Хиляди мои съученици в момента са в затворите или са избягали невъзвращенци.“ Джесур се опитва да говори небрежно, махва с ръка, но в очите му се чете тъга и мъдрост, насъбрана в запас, по-голям от обичайното за човек на двайсет. Разбирам защо: „Става дума не само за съучениците и учителите ми. Чистачките в училището! Те също бяха хвърлени в затворите като членове на обявената за терористична организация на Гюлен.“

Опитът за преврат от юли 2016 г. е яхнат като вълна от Ердоган, с която да задържи властта за още няколко финални кадъра. Той се оглежда във всички посоки за коалиционни партньори. Намира ги в крайното дясно – в лицето на Партията на националистическото действие, свързвана с неофашистката терористична организация „Сиви вълци“. Тяхната реч на омразата се сипе безнаказано върху всички дисиденти. А от обещанията за европейска посока явно е останало малко в плановете на Ердоган.

Едва два дни след опита за преврат ПСР публикува дълги списъци с имена на хора, които биват незабавно уволнени от държавните си постове. В цялата държава, град по град, текат проверки на гюленистките структури – дарителски и неправителствени организации, училища, дори студентски общежития. Най-лекото обвинение е участие в терористична групировка. „Едва 2–3% от хората бяха обект на разследване, останалите от списъка останаха без паспорт или достъп до каквато и да е социална сигурност. Те бяха изхвърлени от турското общество с всички способи на държавния апарат“, казва Джесур.

„По презумпция виновни“ е мотото на големите вестници в Турция

Те са изцяло хванати в клопката на ПСР. Независимите малки медии нямат достатъчно пари, за да провеждат самостоятелни разследвания, а всеки такъв опит е заглушен и заклеймен от ПСР. Вместо това всяко изявление на Първия в републиката е препечатвано като настолно четиво и цитирано в хор, за да не се окаже, че някой редактор не е подбутнал своите да възхваляват султана.

Пример за това е речта, която Ердоган държа на 15 юли тази година, отбелязвайки датата на проваления опит за преврат. „Докато ние като нация защитаваме своята родина, знаме, езан (напевната покана за молитва, разнасяна от минарето на всяка джамия – б.р.), демокрация и държава, ничия чужда ръка няма да може да ни достигне.“

Тук личи, че Ердоган се обръща към изконните ценности за турския народ, за да опъне струната на национализма до краен предел. Но тя започва да изтънява. Демокрацията стои на една от последните позиции в ума на Ердоган. И в това няма нищо изненадващо – все пак истанбулските избори бяха проиграни наново само за да зашлевят още по-голям шамар в лицето му. „Хората бяха на улицата и празнуваха в нощта на втората истанбулска победа. За нас това бе началото на края на Ердоган и неговата революция, която сама докара до крах своите революционери“, усмихва се Джесур.

Седмици след кметските избори

Ердоган отдръпна Турция от натовските си съюзници с поръчката на руски зенитни комплекси.

Ракетната система за самоотбрана земя–въздух S-400 включва последен клас радар за откриване на самолети и други цели. Съединените щати се противопоставят на придобиването на руско оборудване от Турция и заплахите за санкции са допълнени и от скорошното решение на Вашингтон да извади Турция от програмата за бойни самолети F-35. Това включва доставката на части и обучението на турските пилоти и представлява огромен удар за икономиката и отбраната на Турция.

С едната ръка Ердоган „удържа“ преекспонирания от медиите бежански наплив към Европа, а с другата размества пластовете в Близкия изток. Въпреки че това е образът, който той иска да изгради, неговата Турция е един капризен партньор, който все повече завива на изток към Русия. Това е изненадващ ход само за онези, които не виждат, че на Ердоган не му остава друг избор. Доскоро руското ембарго, засягащо големи дялове от турската икономика – от туризма, през износа на плодове и зеленчуци, до енергетиката – беше в сила. То бе провокирано от свалянето на руски самолет на турско-сирийската граница през 2015 г. Но оттогава насам Путин и Ердоган извървяха дълъг път, чиято кулминация е последната сделка. Отдръпването на Съединените щати от Сирия премести позициите на Ердоган по-близо до Путин – двамата намериха общ приятел в лицето на Иран при преразпределянето на парчета от разрушената сирийска държава.

Рахим Рахимов, специалист в областта на анализа на руската външна политика и политическия ислям, казва пред The Times, че Путин е напипал съвсем точно слабите места във взаимоотношенията на Ердоган със Съединените щати и ги е използвал в свой интерес. Турските вестници са взели присърце позицията, че Турция ще стане по-сигурна след окончателното придобиване на ракетната система през 2020 г. И това не е случайно, тъй като от Студената война насам връзките между Съединените щати и Турция почиват основно на взаимопомощта при отбраната и икономическия обмен. Този прецедент е под радара на натовските съюзници и тепърва ще наблюдаваме неговото развитие.

В България президентът Румен Радев наложи вето над купуването на самолети F-16 от Съединените щати. Това уравнение показва, че втора държава поставя под въпрос геополитическата си ориентация и сигурността на въздушното си пространство в рамките на няколко седмици, поглеждайки на изток. Основните изводи са, че докато България на Борисов вечно се лута между САЩ и Русия, Истанбул отплава по посока на новия си съюзник. И това е голямата победа на Путин.

Руската разходка на Ердоган

обаче трудно отвлича вниманието от желязната хватка, с която е стиснал стотици хиляди турски семейства. Джесур ми разказва за „съботните майки“. Инициативата им започва през 90-те години, когато турската държава отвлича и убива общо близо 800 дисиденти. И до днес всяка събота по обяд майките се събират в истанбулския квартал Галатасарай с един въпрос: „Къде са децата на Турция?“ Това движение за солидарност се засилва още повече след проваления преди три години опит за преврат, когато десетки жени се присъединяват в търсене на изчезналите си деца. Гюленисти често отиват да поседят с тях в знак на съпричастност. Колко време можеш да устоиш на силата на майките, събрани срещу държавата в името на децата си?

Не много дълго, защото Ердоган прилича по едно на новия си приятел Путин. И той е прекалено заслепен от величието на своята власт, за да помисли за назначаване на наследник. А по всичко личи, че новият истанбулски кмет Екрем Имамоглу започва да привлича все повече уморените и репресирани млади истанбулци. Но най-важното е, че той ще успее да стигне и до други части на Турция, смятани преди за силни позиции на Ердоган, защото турското правителство му направи една огромна услуга. Обяви победата му за нелегитимна и с това подрина изцяло доверието в честността на изборния процес в случаите, когато резултатът не се харесва на султана.

Важно е дотогава да решим ние накъде гледаме – на изток или на запад? Една от основните теории в международните отношения установява силно влияние между режимите в съседни държави, основавайки се на тяхната географска близост, и така намира закономерности в авторитарните методи на управление. Вижда се, че е дошло времето един султан да си отиде. Но въпросът е кой ще е пръв – нашият или техният?

* От тур. gidelim – „хайде, да вървим“.
** От тур. cesur – „безстрашен“; името е сменено от съображения за сигурността на събеседника.

Заглавна снимка: Geralt/Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клое и колелата, клоуните и културата. Под купола на „Пловдив Каравана“

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/chloe-romera-thomas-quinio/

1.

Когато човек се срещне с изкуството на уличните комедианти, го пронизва чувство на възхищение и завладяваща тъга […] защото изведнъж усеща пълната детска безкористност и куража на актьорите да играят пред случайната тълпа.

Това са думи на прочутия театрален художник Борис Месерер, след като наблюдавал спектакъла „Керван на мира“ преди 30 години в парка на Централния спортен клуб на армията в Москва. Оттам в началото на май 1989-та започва едно знаменателно петмесечно турне, което минава през Ленинград, Варшава, Прага, Западен Берлин, Копенхаген, Базел, Лозана, Блоа и завършва в парка „Тюйлери“ в Париж със спектакъла „Одисей – 89“ в рамките на честванията на 200-годишнината от Френската революция. По време на това пътешествие са изиграни 600 спектакъла, а в цялата авантюра са участвали 200 артисти и техници, 100 транспортни средства, 5 шатри и 8 театрални трупи (4 западни и 4 източни).

Онзи легендарен поход е първият международен, независим, истински европейски културен проект на актьори, които осъществяват своя замисъл въпреки геополитическия контекст – Берлинската стена си е все още на мястото и разделя не просто един град, не само цяла Европа, но и целия свят.

30 години по-късно Берлинската стена я няма. В Европейския съюз членуват 27 държави, инициативата на Мелина Меркури за „европейските столици на културата“ е факт с различна и доста противоречива биография, която най-вероятно не е достатъчно позната на тези, на които тепърва им предстои това изпитание.

Мълвата за пътешествието „Керван на мира“ 30 години продължила да се носи из средите на странстващи артисти и комедианти. Поколението на децата се размечтало това приключение да се повтори, в него отново да участват улични клоуни, илюзионисти, музиканти, акробати, певци и танцьори, които вярват, че изкуството и културата са незаменими, независимо от езика, държавата, националността; че те са истинските посланици на една обединена Европа.

30 години по-късно единственият начин отчасти да се финансира такъв проект се оказва онази идея на Мелина Меркури, наречена Европейска столица на културата.

„Когато Пловдив представи кандидатурата си за Европейска столица на културата, се обърна към Международното обединение на пътуващите театри CITI с молба за подкрепа. И след като градът получи титлата, беше някак очевидно, че ще включат проекта на CITI в своята програма“, разказват артистите от международното обединение.

Те са 200 души от 15 театъра, с 20 камиона, 35 каравани, 10 каруци с коне, тръгнали по различни пътища, за да се срещнат в Пловдив.

„Пловдив Каравана“ е групов проект на CITI – мрежа, която обединява около 60 трупи от различни страни, предимно франкофонски – Франция, Белгия, Швейцария, но и италиански, марокански, унгарски, германски. Различни са театралните стилове – от пътуващи театри с каруци и коне до платноходки и велосипеди – общо е убеждението, че театралният спектакъл трябва да се случва извън салоните,че артистите трябва да отиват при публиката, а не да я викат при себе си; че това е техният начин „мъничко да променят света“.

2.

Наивно ли ви се струва?

Въпроса задава Клое.

Клое Ромера
Тома Кинио
Брошури и карти
Брошури и карти

Клое и Тома са най-малката от включените в проекта театрални формации. Те тръгнали преди 3 месеца от Франция с два велосипеда, снабдени с подвижно ремарке за техния 4-годишен син Елуан, движили се по протежението на Лоара, Рен и Дунав, пресекли Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия и пристигнали България. За да са част от „Пловдив Каравана“, за да изживеят това участие преди всичко като човешки опит.

Решихме да тръгнем с велосипеди, защото това привлича хората. Имаш непосредствен контакт с тях, минаваш през малки селища, можеш да спреш и да разговаряш с всеки – това не е възможно, когато си с голям камион или каравана. В продължение на три месеца, когато спирахме, за да пием кафе, да купим хляб или вода, най-малко един човек, а в повечето случаи четирима, петима, десетима се доближаваха до нас и започваха да ни разпитват.

– Откъде идвате?
– 
От Франция.
– Къде отивате?
– В Пловдив.

Никой не беше чувал за Пловдив. И като им казвахме „Пловдив“, те ни гледаха с изцъклени от недоумение очи. Самите ние никога преди не бяхме чували да се произнася името на този град, който се оказа доста голям…

– Какво ще правите там?
– 
Ще се съберем с още двеста пътуващи артисти.
– И защо?
– Защото искаме да докажем на света, че изкуството и културата нямат граници. И че живеем свободни и щастливи и можем да мечтаем.
– А защо се движите с колела?
– Защото имаме екологично съзнание. Добре е, че другите отиват с камиони, защото ние имаме нужда от шатра, за да играем, но това, че някои се движат с велосипеди или с коне, защото има и такива… това вече е повод да се говори за екология.

С всички хора, с които се срещнахме, говорихме за социални проблеми, за политика, за екология. И всички чуха името на Пловдив. Име, напълно непознато във Франция…

3.

Клое е била на две години, когато се е осъществил онзи знаменателен поход от Москва до Париж, легендите за който се разказват и до днес. Нито тя, нито някой друг от музикантите, клоуните и танцьорите, които бяха дошли в Пловдив през юни, не би могъл да има съзнателен спомен за онова време, за смисъла на културата и за границите на свободата в онези години.

Когато „Керванът на мира“ тръгнал из Европа, поканили чешкия театър „Дивадло на провазку“, а негов драматург бил Вацлав Хавел. Дисидентът бил под домашен арест по онова време. Когато актьорите влезли в Чехословакия, решили да намерят най-добрите адвокати, за да го освободят. Всички трупи играли своите представления и събрали приходите, за да платят адвокатските хонорари.

Хавел пише след това, че „Керванът на мира“ е бил нещо като генерална репетиция на Нежната революция.

Годината е 1989-та. Керванът тръгнал от Берлин през септември. Искали да минат през Бранденбургската врата от източната в западната част, но нито едните, нито другите им позволили. А през ноември, когато падна Стената, получили писмо: „Всички препятствия са отстранени, вече може да играете.“

30 години по-късно препятствията и границите са различни. Клоуните и културните оператори – също.

4.

Следва разказът на Клое:

За мен идеята за една социална Европа е прекрасна. Изграждането на мрежи, които да обединяват хората, е смислен, модерен начин за намаляване на отчуждението и стреса, с които живее днешният човек. Такава мрежа е Европейската федерация на велосипедистите, която ни помогна по пътя. Това е чудесен проект, който позволява да се създадат социални връзки: колелата минават пред къщите, хората надничат през прозорците, махат ти с ръка, спираш, поздравяваш, споделяш. Разпитват те – някои от тях никога не са напускали селището си, а ти им разказваш, че пресичаш с колелото целия континент, че от едната страна е Атлантика, от другата – Черно море.

Проектът „Европейска столица на културата“ би могъл да бъде от такава категория – събитие, което създава социални връзки… Но не. Отделят се пари за градовете – било за Марсилия (столица на културата през 2013 г. – б.р.) или за Пловдив, но има огромни проблеми с корупцията и тези пари не е ясно къде отиват. Което е жалко. От момента, в който те включват в програмата и ти дадат определена сума, ти казват: „Оправяйте се.“ Един вид, вече не се интересуваме от вас. Това не помага на града така, както би могло. Защото в идеята има потенциал – ето, тази година ние всички гледаме към Столицата на културата, нека видим заедно какво се случва там. Това е красиво като образ. Само дето европейските институции не го правят така, че да има истински ефект. И въпросите не опират само до финансирането.

(Всъщност малцина знаят, че ЕС участва във финансирането само с 1,5 млн. евро, което се равнява едва на 4% от общия бюджет на проекта „Пловдив – Европейска столица на културата“ според Апликационната книга; по-голямата част трябва да се осигури от общинския и от държавния бюджет, съответно 60% и 26% – б.р.)

Хората от Фондацията в Пловдив са затрупани от работа – има двеста неща, които се случват през годината. Те са малък и неопитен екип, не са свикнали да управляват такъв културен проект. Изобщо не усещаме каквато и да е подкрепа от тяхна страна. Това е очевидно. Всички го споделят. Тъпо е, защото когато човек види колко много артисти и асистенти, озвучители и музиканти, акробати и танцьори са пропътували всички тези километри, за да дойдат тук, си казваш: покажете поне малко отношение към нас.

Знаехме още в началото, че това е лошо организиран проект. Че европейските столици на културата са скапана работа. Някои от нас бяха потърпевши от Марсилия през 2013 г. Там имаше разни битки в ръководството, а онези, които бяха на терен и които вършеха същинската работа, не бяха оценявани по достойнство. Така че когато дойде ред на България – една от най-корумпираните страни в Европа и най-бедната, не можехме да очакваме друго. 

Всички трупи подписват договор с Фондацията в Пловдив. В бюджета ѝ нямаше достатъчно, за да се плати артистичната част. А понеже ние пътуваме с велосипеди, е сложно да се изчисли колко струва преходът. За да получим 2000 евро, трябваше да попълваме тонове документи – да пазим разписки, билети… Така че ние подписахме договор, в който срещу сумата, която трябва да получим, пишеше 0 евро. Малко абсурдно е, но тъй като официално сме част от проекта и точно защото там пише 0 евро, няма пред кого да се отчитаме.

Ние и двамата сме пътуващи артисти и този статут ни позволява да имаме финансова независимост. Всеки от нас печели по 1000 евро месечно и това ни е напълно достатъчно предвид начина на живот, който водим. За такава малка трупа като нашата това е възможно, но не така стоят нещата с големите компании. Не само че не ни се плаща, но тук, в Пловдив, от нас искат да си плащаме за вода, за електричество, за охрана… За наем на терена?! Което е немислимо. Във Франция кметството предоставя всичко това безплатно, освен че и на нас ни плащат. Тук е обратното – това е българската система.

Всички преживяхме моменти на съмнение, на отчаяние, на разочарование. Но на въпроса дали бих направила отново подобно пътуване, отговорът е „да“. Ето защо:

Първата ни среща с българската публика беше в Столипиново и беше незабравимо: много, много, много вълнуващо, защото публиката реагираше изключително живо, много по-бурно от това, на което сме свикнали – аплодираха, смееха се, бяха възторжени по начин, какъвто не бяхме виждали досега. Бяха като гейзер от емоции.

Столипиново е отделна тема – там се срещнахме с публика, която няма навика да вижда какъвто и да е културен проект в своя квартал, а именно това е един от козовете, използвани от Пловдив, за да спечели титлата. Това е най-големият ромски квартал в Европа. Градът е имал нужда от тази титла, за да направи нещо за интегрирането на това население. Само че новата велоалея спира до входа на квартала. Излиза, че това е било претекст… Има непреодолима граница между Пловдив и Столипиново. Столипиново е друг град. Усещането е смазващо.

5.

Същото изпитахме и когато влязохме в страната. След 3800 километра по европейските пътеки, реки и долини, след като си пресичал граници и градове, Северозападна България ти действа като шок – сякаш си в Индия. Има нещо като сегрегация между белите българи и ромите. Доста е жестоко и е доста стряскащо да видиш път, който разделя две различни кръчми – едната е заведението на белите българи, другата – на ромите. Именно там, във Видин, в първия ден, в който влязохме в България, празнувахме рождения ден на нашия четиригодишен син…





Елуан на бретонски означава „светлина“. За него цялата наша авантюра ще остане незабравима – с всички картини, които ден след се сменяха пред очите му. Всеки път, щом пристигнехме някъде, той питаше: „Тук как се казва „добър ден“?“ Два дни по-късно знаеше да казва „добър ден“, „благодаря“… Понякога, като играе, го чувам как брои на чуждия език, и понякога изведнъж пита: „Ама ние на кой език говорим сега?“ Смятам, че е много обогатяващо за едно дете да разбере, че всички сме човешки същества. Веднъж ни попита: „Ама защо всички да не говорим на един и същи език? Ще е много по-просто…“

Нямам отговор на този въпрос, но знам, че всички имаме едно и също сърце и ако сме внимателни едни с други, можем да се разбираме. Детският поглед е супер координатна система за връзки – когато по пътя спирахме в паркове, на пързалки, две секунди по-късно той вече си намираше приятели, а ние започвахме да говорим с родителите. И нямаше значение на какъв език става това.

6.

Ако преди 30 години покрай „Кервана на мира“ е имало екип от документалисти, вероятно е щял да заснеме следната сцена:

Тъй като пътешествието продължило почти половин година, вътре в кервана организирали детска градина. Когато спирали, покривали пода на шатрата със сено и там играели деца от 40 националности. А клоуните гледали как децата си общуват с езика на жестовете, и се учели от тях…

Снимки: © Еми Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По следите на френските импресионисти

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/po-sledite-na-frenskite-impresionisti/

Парижки синдром: индивидът изпада в състояние на екстремен шок, след като отива в Париж и открива, че градът е много по-различен от очакванията, създадени му от литературата, киното или рекламата. Това е съвсем реален феномен, считан за тежка форма на културен шок. Диагностициран е през 1986 г. от Хироаки Ота, японски психиатър, който работи във Франция.

Ако не вярвате, попитайте някой познат, който е бил в Париж, как се е почувствал първия път, когато е стигнал до „Мона Лиза“ (ще ви каже колко по-малка е била тя от очакваното) в пренаселения Лувър, където туристите светкавично минават покрай различни творби на изкуството, снимайки ги със смартфоните си (разбира се, повечето от тях нямат никаква представа какво снимат). Гледката на покритото с боклуци Марсово поле пред Айфеловата кула, произведенията на изкуството, превърнати в made in China подложки за чаши и ключодържатели, километричните опашки или блъскането в хиляди тела по тесните коридори на Версай могат съвсем спокойно да причинят Парижки синдром.

Статистиките в ерата на масовия туризъм са чудовищни: над 41 млн. души са посетили Париж през 2017 г., а градът остава една от най-желаните дестинации в света. На всичко отгоре френската столица е запазила оригиналните си граници от 1860 г. и това е една от причините да бъде най-гъсто населеният град в Европа с близо 21 000 души на квадратен километър. За сравнение, гъстотата в най-големия град в ЕС (засега) Лондон е 5600 души на кв.км, а в София – 2500 души на кв.км. Борбата за територия между парижани е безмилостно жестока и без туристите, които усложняват ситуацията допълнително.

Множество алтернативи на тази какофония предлага регионът Ил дьо Франс, който може да се похвали със също толкова (ако не и повече) богата история, култура и докосване до местните нрави, колкото столицата.

Натиснете тук за да видите презентацията.

На 20 минути с влак от центъра на Париж се намира Шату, любимо място не на друг, а на художника Пиер-Огюст Реноар. „Това е най-красивото място в околностите на Париж“, казва Реноар за градчето, което привлича импресионистите в края на XIX в. От престоя си в Шату Реноар оставя около 30 платна, сред които е и една от най-популярните творби в света – „Обядът на гребците“. Може би помните платното като един от ключовите елементи във филма на Жан-Пиер Жоне „Невероятната съдба на Амели Пулен“.

Картината изобразява приятели на Реноар, които си почиват на терасата на ресторант Maison Fournaise. Самият ресторант е отворен за посетители и днес, като кухнята е типично френска, със сезонно меню, сервирано на същата веранда, на която близо век и половина по-рано Реноар е увековечил образа на своя приятел и художник Гюстав Кайебот и на бъдещата си съпруга Алин Шариго, радваща се на малко кученце. През 70-те години на ХХ в. новите собственици на ресторанта използват картината като карта за реставрацията, за да се уверят, че сградата ще бъде възстановена в автентичния ѝ вид.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Освен за импресионистите, Шату е знаково място и за фовистите – там е роден основоположникът на течението Андре Дерен, чиито картини може да разгледате в прилежащия към ресторанта Musée Fournaise.

Разположен на брега на Сена, Шату предлага и много възможности за разходка с колело или пеша покрай реката и в околностите. Градът съществува в регистрите от XII в. насам, като е бил населен и преди това, и се е намирал на пътя на англичаните по време на Стогодишната война, вследствие на което е бил подпалван и изгарян многократно, но всеки път – възстановяван.

По продължението на Сена може да се стигне до Кроаси-сюр-Сен, на чиито брегове Реноар често е сядал да рисува. През XVII в. тук е ловувал Луи XIII, а в края на XVIII в. Жозефин дьо Боарне ще избере града за свое укритие по време на Терора, само няколко години преди да се омъжи за Наполеон Бонапарт и по-късно да стане императрица на Франция. Други посетители на Кроаси са Едгар Дега, Клод Моне, Реноар, Винсент ван Гог…

Във вътрешната част на меандъра на Сена пък е град Везине – някога гора, в която е ловувал самият крал и „баща“ на Френския ренесанс Франсоа I. Везине се развива като градско пространство по времето на Наполеон III, успоредно с изграждането на Париж във вида, в който го познаваме днес. Поради това Везине е изключително впечатляващ за посетителите от архитектурна гледна точка. Тук може да видите как е живяла френската буржоазия, като много от къщите, построени в края на XIX и началото на XX в., се поддържат в оригиналния им вид. В допълнение, Везине е единственият във Франция град парк, който може да се похвали с огромно биоразнообразие и предостатъчно зелени площи за друго любимо френско занимание – пикник на открито, далеч от тълпите на Булонския или Венсенския лес.

Замъкът в Сен Жермен
Замъкът в Сен Жермен
Сен Жермен

Ако пък предпочитате замъците, останете на влака до последната спирка – Сен Жермен ан Ле. Освен че е родното място на композитора Клод Дебюси и на Краля Слънце Луи XIV, градът и замъкът в него са една от основните кралски резиденции до построяването на Версайския дворец. С него са свързани историческите владетели Филип II Огюст, Свети Луи IX и Филип IV Хубави. Това е и любимото шато на Франсоа I, който обновява сградата в ренесансов стил, запазен и до днес.

В замъка живеят поколения френски крале, а по време на Фрондата – гражданската война във Франция на благородниците срещу Луи XIII, кралят и семейството му намират убежище там. Единайсетгодишният Луи XIV прекарва една студена и дълга зима в замъка, която оставя дълбок отпечатък в него. По-късно, освен налагането на строга йерархия и реорганизация на двора, Луи XIV решава категорично да изостави Сен Жермен ан Ле в полза на Версай.

По време на Парижката комуна много парижани търсят спасение в града. В края на Първата световна война там е подписан Сенжерменският договор между Австрия и победителите във войната – исторически документ, който води до разпада на Австро-Унгарската империя и я лишава от 88% от територията ѝ. Днес замъкът е музей, а една от основните атракции е внушителният готически параклис, построен от свети Луи IX.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Гората към замъка е запазена и превърната в парк, където всяко лято има панаир с увеселителен парк, а от терасата над Сена с дължина два километра се виждат Айфеловата кула, бизнес кварталът Ла Дефанс и в ясно време – катедралата „Сакре Кьор“. Сен Жермен ан Ле е типично френско градче с тесни улички и прекрасна архитектура, където може да се отдадете на пазаруване или чревоугодничество.

Ако все пак се появи желание за една идея по-екстремно туристическо изживяване редом с тълпи от японски и американски туристи (макар и незначителни в сравнение с Париж), може да се насочите към Живерни, където пък се намират къщата на Клод Моне и градините, където художникът е създал няколко световноизвестни платна.

Моне живее в Живерни от 1883 до 1926 г. и домът му е съхранен в оригиналния си вид. Градините са отворени в периода от март до ноември, като точните дати варират спрямо климата през годината. Ако желаете да избегнете тълпите, може да посетите градините веднага след отварянето им през март или в късната есен. През останалото време домът на Моне се радва на значителен интерес, но ако си купите билети онлайн, със сигурност си спестявате чакането на опашка.

Натиснете тук за да видите презентацията.

След като Клод Моне се премества в Живерни, той превръща къщата и градината в творение на изкуството, вдъхновило не само него, но и редица други художници. Моне обича да се наслаждава на уединението в градините си, но се радва и на честите посещения на свои приятели и почитатели в Живерни. „Причислявам градината на Моне към шедьоврите му, тя въплъщава чара на това да приспособиш природата към работата на художника и светлината. Няма нужда да знаем как е култивирал градината си. Със сигурност това се е случило според законите на окото му, ден след ден, с цел задоволяването на апетита му за цветове“, казва самият министър-председател на Франция Жорж Клемансо, с когото Моне е близък приятел. Моне умира в къщата си в Живерни на 5 декември 1926 г.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Ако желаете да отседнете в Живерни, може да го направите в Le Coin des Artistes („Кътът на артистите“), който днес е хотел, но някога в качеството си на кафене и бакалия е бил място за обмяна на новини, клюки и стоки. В провинцията такива места са били не само център на социалния живот, но и необходими от чисто практическа гледна точка, тъй като там са се предлагали стоки, за които човек иначе е трябвало да пътува до големия град. На собствениците се е гледало с огромно уважение, тъй като те са били връзката на местните със света, а също и първите, при които пътуващите са спирали, за да получат ценна информация. В Живерни е имало няколко подобни места, където хората са се събирали след дълъг работен ден, пили са местно вино и са посрещали нощта в игри на карти и домино. Из тесните улички на селцето може да откриете и други къщи, където са живели наследниците на Моне.

Едно от знаковите места е и хотел „Боди“, в чийто ресторант и градини са се веселили неведнъж художниците и гостите на Живерни. Сред неговите посетители са били Сезан, Реноар, Писаро, Клемансо и Роден. По това време той е бил популярен сред американските творци, които се връщат ентусиазирани в Париж и разказват за големия френски художник, живеещ в малко селце с пансион с място за всички. Така орди от почитатели, артисти, художници и аматьори пътуват ежеседмично до Живерни, а съвсем логично „Боди“ е центърът на това оживление. Днес мястото е само ресторант, но градината е съхранена и отворена за всички посетители на Живерни, независимо дали са гости на ресторанта, или не.

Гледка над Живерни

Гледка над Живерни © Йоанна Елми

Деня в Живерни може да завършите с изкачване на хълма над селцето, откъдето да наблюдавате залеза или просто да си направите пикник далеч от хората. Оттам се открива гледка към цялата долина, която си заслужава стръмния наклон. Из околностите се виждат пасящи крави и овце, а въздухът ухае на масло и брашно, тъй като хлябът и сладкишите за утрешния ден трябва да се замесват от вечерта. Именно там, в идеалния случай с чаша вино в ръка, човек разбира защо Моне е избрал точно това място.

Транспорт от Париж:

• До Шату, Кроаси, Везине и Сен Жермен ан Ле – от спирки Châtelet Les Halles, Auber, Charles de Gaulle-Étoile, Gare de Lyon, Nation с RER A в посока Сен Жермен ан Ле.

• до Живерни – от гара Paris Saint-Lazare с влака към Руен и Хавър, приблизително 40 минути път в едната посока. Влакове има приблизително на всеки два часа.

Заглавна снимка: © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Имало едно време сватби

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/imalo-edno-vreme-svatbi/

Настъпи месец юли, а с него и „сезонът на сватбите“. Но къде между сцените, познати ни от холивудските филми, и „Бяла роза“ се крият изконните български традиции – и останало ли е изобщо нещо от тях? С този въпрос се потопих в дълбините на етнографската литература. Разбира се, трудно е да се отговори еднозначно предвид факта, че в България има 7 етнографски области, а дори в самите тях традициите варират. Затова ще сравним по-популярните традиции, събрани от д-р Невена Даскалова в „От сватба до сватба“.

Нека проследим паралелно две сватби – една от миналото и една от настоящето.

Сватбата започва с нейното уговаряне. И докато днес то става между влюбените, в миналото това решение са вземали родителите. Не е било рядкост момъкът и момата дори да не са се срещали преди венчавката. Момковият баща е отивал в дома на момичето с шише ракия, на което била вързана сребърна пара̀ с мартеничен конец, а датата на сватбата се избирала така, че да не пречи на кърската работа.

Всяка съвременна булка може да ви каже колко е стресиращо да побереш сватба в един ден – как хем да има време за църковния брак, хем за гражданския. Някога достатъчна е била само венчавката. Докато сме още в църквата, прави впечатление и разликата в думите на свещеника. Ако днес той обръща внимание на нуждата от взаимна почит и равнопоставеност между брачните партньори, то в нявгашните му заръки е проличавало схващането, че жената е подчинена на мъжа и основната ѝ роля в семейството е да ражда деца:

„Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза. Синовете ти като маслинени клонки около трапезата.“

Сватбеният ден неминуемо е свързан със силни емоции у булката. Съвременно свидетелство за това откриваме в жаргона, в думи като bridezilla (от англ. „булка“ и окончанието от японското чудовище Годзила – твърде изискваща и обсебваща булка в предсватбена треска) – защото върху днешните младоженки пада сянката на опасността техният специален ден по нещо да се отличи от прилежно събираните с години представи в Pinterest. Фолклорът обаче пази емоционалните страдания на невестите от едно време:

Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава:
– Прощавай, роде голема,
и ти, рождена майчице,
че аз ще ида далеко,
през девет реки дълбоки,
през девет поля широки,
през девет гори големи,
през девет села в десето.

Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава:
– Прощавай, роде голема,
и ти, рождена майчице.
Халал ми прави, майчице,
дето си мене носила

девет месеца на сърце
и три години на ръки.

На тебе, майко, оставям,
в градинка ранен босилек:
недей го, майчо, оставя,
ами го често поливай –
с росица сутрин и вечер,
с дребни сълзици по обед.

– Дощерю моя майчина,
ти ми са збираш, торнуваш,
ам мене кому оставаш
утрин ранку да стане,
водица да ми донесе,
огънче да ми накладе,
дворче да ми размете…

– Мале ле, стара мале ле,
оставам си та, мале ле,
на мойта сестра по-малка:
тя ще ти вода дониса,
тя ще ти огън наклада,
тя ще ти двори размита.

Тази и много други песни предават мъката, която е тежала на сърцето на невестата. В един ден е трябвало за пръв път да напусне бащиния си дом и да се изнесе с непознат мъж в чужда къща – предвид и факта, че традиционно булките в миналото са били значително по-млади от днешните.

Според О. К. Волков („Сватбарските обреди на славянските народи“, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 1890 г.) обичаят за откупуване на булката е по-скоро балкански, отколкото славянски. И докато днес младоженецът сам отива да си вземе булката от шаферките, които го причакват с обувка, то едно време женихът е разчитал за тази задача на свой приятел. Избраника наричали „заложник“, а неговата задача била да се промъкне незабелязано в стаята на невестата с торба с чифт обувки, червена ябълка, глава кромид лук и сребърна булчинска игла, които да даде на бъдещата съпруга. Забележели ли го обаче, заключвали момата и заложникът трябвало да я откупи.

Разбира се, различно е и облеклото. Бялата булчинска рокля с дантела е носена за пръв път от британската кралица Виктория на нейната сватба на 10 февруари 1840 г.

Картината „Сватбата на Виктория и Алберт“, худ. Джордж Хейтер

„Сватбата на кралица Виктория и принц Алберт“, худ. Джордж Хейтер
Снимка: Уикипедия

Булото пък произхожда още от Древен Рим, където се е наричало flammeum (от латинската дума за огън), и както можете да се досетите, е било червено. Функцията му е била да предпазва от зли сили. В българския обичай булото също е червено, но тук цветът символизира майчината кръв и продължаването на живота. Бялото було става популярно през ХХ в. при трите монотеистични религии и заедно с бялата рокля символизира чистотата и невинността.

Любопитно е, че вечерта преди сватбата и тогава, и днес в дома на момчето са необходими за помощнички моми, чиито родители са живи. Но тъй като времената се менят и ние се меним с тях, някога младите девойки са пресявали брашно, а днес украсяват автомобила, предназначен за младоженците.

В някои от съвременните ритуали също може да открием традиционни корени.

Например булката рита менче, за да ѝ върви по вода, както едно време майката на невестата е поливала пред момичето, когато е напускало дома. Булчинското хоро също е стар обичай, макар днес рядко да се практикува в автентичния му вид. Булката повеждала хорото с букет в ръка, който се поемал от всеки новозахванал се в замяна на пара̀.

Време е за същинската веселба: днес в ресторант, а някога – в дома на младоженеца. Невестата влиза, вървейки по бяло навущено платно, обрамчено с мартеничен конец, за да са здрави и плодовити младите. Някои съвременни младоженци също спазват тази традиция.

Момковата майка посреща младите в дома след венчавката с три босилкови китки, вързани с червен конец, и свещ, с които танцува пред и около нововенчаните. На входа тя им дава по три хапки от сватбения колак (обреден хляб) и ги благославя:

„соль и ляб да солите, да се не делите“.

Силно се отличава сватбената трапеза. Докато в настоящето младоженците се стремят да изненадат гостите си с пищни и изискани ястия от цял свят, то преди векове свекървата слагала на масата предимно боб (самостоятелно или пък със зеле) и булгур. Различна е била храната за кумовете. Всъщност тяхната роля е била доста по-значителна. От деца на момичетата се е заръчвало, когато се омъжат, да стоят прави пред кумовете си, поклон да им правят и ръка да им целуват. А в деня на сватбата за кумовете се поставя синийка с колак, печена кокошка и котле с вино.

И тогава, и сега край сватбената трапеза е време за подаръци. Но невинаги булката само е получавала – в миналото тя е поднасяла дарове. Най-напред и най-щедро дарявала кумовете, свекъра и свекървата, а сетне поднасяла по нещо и на всеки един от сватбарите. Момичетата изработвали чеиза още като деца. На жените поднасяли престилка, а на мъжете – риза.

След като младоженката поднесе даровете си, пристойницата (така наричали една от омъжените сватбарки, на която била поверена ролята) се приближава към нея и я поучава за първата ѝ брачна нощ. Обличат ѝ нова бяла риза и така пристъпва в брачната постеля. Това е най-стресиращият момент за момичето, защото

сватбарите чакат да видят дали тя е „неначената“.

Ако не е, счита се, че това носи нещастие на цялото село. За наказание връщат невестата на баща ѝ върху магаре, седнала с лице към опашката му. Това е притеснителен момент и за момчето, тъй като, ако се сакани много, може да решат, че е „завързан“, тоест направена му е магия и трябва да го впрегнат да оре с ярема.

Сюблимният момент от сватбата се увенчава с пукот – днес от заря, а някога от изстрел на пушка от младоженската стая, който сигнализира, че невестата е целомъдрена. Тогава сватбените веселия продължавали с още по-голяма сила, а пристойницата изнасяла окървавената бяла риза пред сватбарите. Деверите отивали с подсладена ракия при бащата на булката и поздравявали родата, че са отгледали „хубава мома“.

Младоженците оставали в стаята, а празненството продължавало без тях цяла вечер.

Всички останали елементи, които са намерили място в съвременния сватбен ритуал (както по-атрактивните, като сватбения „Менделсон“, пететажната торта, шампанското, хвърлянето на букета/жартиера, така и привидно местните, като чупенето на погача над главите на младоженците и гадаенето на пола на първородното дете по бялото и червеното цвете в менчето) всъщност нямат корени в изконните традиции.

И сватбата, като всичко около нас, е плод на глобализацията – в което няма нищо лошо, разбира се. Защото именно така днешното брачно тържество става толкова изпъстрено с разнообразни традиции, колкото шарени са били престилките, с които едно време са се венчавали невестите.

Заглавна снимка: Пощенска картичка с българска сватба от Дебър през първата половина на ХХ в., неизвестен автор. Източник: Държавна агенция „Архиви“, Уикипедия

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Олег Сенцов и изкуството като революционен акт

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/oleg-sentsov/

Не искам децата ми да живеят в държава на роби.

Това пише режисьорът Олег Сенцов в писмо от затвора. Братовчедка му Наталия Каплан прочита думите му, след като приема от негово име наградата PEN/Barbey Freedom to Write 2017.

Олег Сенцов © Antonymon

През зимата на 2013–2014 г. Украйна е разтърсвана от протести. Хиляди украинци излизат на улицата в мащабна вълна от демонстрации, която остава в историята с името Евромайдан. Протестите са провокирани от отказа на тогавашния президент Виктор Янукович да подпише споразумение с Европейския съюз, като вместо това той се опитва да засили руското влияние в страната.

В такова размирно време изгрява звездата на режисьора от Крим Олег Сенцов. След два късометражни филма – „Идеален ден за лов на рибка бананка“ (2008) по едноименния разказ на Джеръм Дейвид Селинджър и „Рогът на един бик“ (2009) – излиза първият му и много успешен пълнометражен филм, „Геймър“ (2011). Ала работата по следващия кинопроект – „Носорог“, е прекъсната, тъй като Сенцов решава да се включи в протестите в Украйна.

Година по-късно събитията от зимата, съпътствани от множество човешки жертви, са само спомен. Крим е част от Русия, а руското правосъдие осъжда Сенцов (автоматично станал руски гражданин след анексирането) на 20 години затвор по обвинения в планиране на терористични атаки. Сенцов е обвинен и в принадлежност към украинската паравоенна националистическа група „Правый сектор“ – твърдение, което е отречено и от режисьора, и от групата. По време на процеса Сенцов се появява със синини и твърди, че е бил подложен на мъчения. Властите отговарят, че нараняванията по тялото му са вследствие на наклонностите му към садомазохизъм.

„Половин час след като сложат чувал на главата ти и те понабият, си готов да се обърнеш срещу всичко, в което вярваш, да признаеш каквото поискат от теб, да въвлечеш и други, само и само да спрат побоя. Но не разбирам какво струват убежденията ти, ако не си готов да страдаш и да умреш за тях. Няма да моля за милост. Всичко вече е ясно. Съдът на окупатори по дефиниция не може да бъде справедлив“, заявява Сенцов в писмо до руския съд.

Генади Афанасиев, основен свидетел по делото, се отказва от показанията си с мотив, че също е бил измъчван – адвокатът му твърди, че е бил подлаган на психическо изтезание и на електрошок. Въпреки това присъдата на Сенцов е потвърдена. Миналата есен Европейският парламент удостои Олег Сенцов с Наградата за свобода на мисълта „Сахаров“. При обявяването на името му всички в пленарната зала в Страсбург стават на крака да го аплодират. През годините множество европейски и американски политици са апелирали за неговото освобождаване.

Демонстрация в подкрепа на Олег Сенцов в Мюнхен, 2018 г. © Wavepainter

Днес случаят на Сенцов е толкова познат на международната общност, че самият той се е превърнал в символ на кризата в Украйна. Това казва в интервю за „Тоест“ Уил Евънс, директор на американската издателска къща Deep Vellum, която през октомври ще публикува книгата „Рассказы“ на Олег Сенцов за първи път на английски със заглавие Life Went On Anyway. „Историята на Сенцов е като разказ на Гогол, който се развива в ХХI в.“, казва Евънс, който смята да изпрати копия от книгата до членовете на Конгреса на САЩ и на Европейския парламент, както и до други ключови за отношенията с Украйна политически фигури. Според издателя интересът е както към самата литературна творба, така и към книгата като политически акт. „Нашата цел е тя да бъде апел за освобождаването на Сенцов и на другите украински политически затворници.“

„Първият път, когато чух за Олег Сенцов, беше, когато филмът му „Геймър“ започна да обикаля международните фестивали. По това време учех руска литература и култура в Университета „Дюк“. Заради интереса ми към съвременната руска култура следя новините от цяла Източна Европа, не само от Русия. След инвазията в Украйна четох за случая със Сенцов в новините и той предизвика любопитството ми. Един от авторите, които издаваме – Алиса Ганиева – живее в Москва и провежда серия от политически протести за освобождаването на Олег и другите затворници. Тя е част от малко движение, чиято работа е изключително опасна. И понеже с нея сме близки и Олег винаги е в мислите ѝ, той се появи и в моите мисли. Когато научих, че е издал книга и украинците търсят издател в САЩ, от Deep Vellum проявихме огромен интерес“, разказва Евънс.

Корицата на предстоящото през октомври английско издание на сборника с разкази на Олег Сенцов © Deep Vellum

Разказите на Сенцов са публикувани на руски език през 2015 г., след като той вече е в затвора. В краткото въведение преводачът на Сенцов ни казва, че „разказите са забавни, едновременно топли и мрачни; те въплъщават и безсрамна емоция, и суха ирония“. Сенцов ни разказва за детството си, за живота в залеза на Съветския съюз и в постсъветските години: „труден живот, който никога не бива да бъде сантиментализиран, но въпреки това има своите красиви моменти, ако знаеш къде да ги търсиш – а Олег знае“.

През май миналата година Сенцов отново влиза в новинарския поток с това, че обявява гладна стачка за освобождаването на задържаните украински политически затворници. След като състоянието му се влошава и е заплашен с принудително хранене, той прекратява стачката. Днес отказва посещения от семейството и приятелите си, защото вижда, че това потиска останалите затворници.

„Говоря с Олег чрез украинския ПЕН клуб и чрез неговия преводач, който живее в Лондон. Предаването на съобщенията в затвора става така: обаждаш се в затвора, записват съобщението на хартия, той го прочита, пише своя отговор, предава го и те го прочитат обратно по телефона. Всичко се цензурира. […] Не знам нищо за здравето му от гладната стачка насам. Сигурен съм, че е жив, но буквално живее в дупка. Политическите затворници в Русия са специфична класа и са третирани различно от останалите затворници. Олег е в затвора с хора, извършили тежки престъпления. Бих искал да знам какви са отношенията му с останалите затворници. Никой от нас не знае“, казва Уил Евънс и допълва: „Искаме да е на свобода. Искаме да живее, да пише, да прави кино, но съм наясно, че той не би бил свободен, ако и останалите украински политически затворници не бъдат освободени. Това е една по-голяма кауза.“

„Олег Сенцов е вторият украински автор, когото издаваме, първият е Сергей Жадан. Слава богу, той не е хвърлен в затвора. Моят интерес като издател е съсредоточен в тази част на света и Олег е специален в много отношения: това е една красива, чисто написана книга с много лични подробности. Ето защо искам да я представим на литературната общност в САЩ“, казва Евънс. В затвора Сенцов е написал нова книга – сборник с автобиографични разкази „Жизня“, който Евънс се надява да публикува на английски език съвсем скоро.

Четения на украинските писатели Андрей Курков, Юрий Дуркот, Виктория Амелина и Сергей Плохий в подкрепа на Олег Сенцов по време на Международния панаир на книгата във Франкфурт, 2018 г. © NearEMPTiness

Може ли литературата и въобще изкуството да се превърне в революционен акт и не само да спаси човешкото достойнство, но и да се бори за истината? Сред застъпилите се за свободата на Сенцов са писатели като Маргарет Атууд и Салман Рушди и актьори като Мерил Стрийп и Патрик Стюарт. Режисьорът Жан-Люк Годар отказва да посети Русия, докато Сенцов не бъде пуснат от затвора, и дори проруски настроеният Никита Михалков призовава за освобождаването му.

„Ние виждаме литературата и книгоиздаването като политически акт сам по себе си, а издаването на преводна литература във времената, в които живеем, и то в САЩ, е директна политическа провокация за много американци и за целия свят. Тъй като търсим истории, които прекрачват границите и събират хората; които ни помагат да разберем не само събитията, но и какво мислят, чувстват, виждат участниците в тях и как превръщат всичко това в разкази“, каза Уил Евънс.

„Предизвикването на политическа промяна чрез изкуството е част от мисията ми и от това, което правим като издателство. Чисто стилистично Олег се вписва като наш автор. Той не е първият ни украински автор, не е първият ни източноевропейски автор, нито е първият ни политически автор. Така че всичко това се вписва в целта, която сме си поставили от издателска гледна точка.“

Защо в крайна сметка американците трябва да ги е грижа за Олег Сенцов, питам Уил. Възможно ли е литературата и разказването на истории да прекрачат границите, които толкова усилено се опитваме да начертаем помежду си? „Това е страхотна книга за живота на един човек. Разказ за израстването в периода непосредствено след разпадането на СССР, за това как един млад мъж от провинцията става световноизвестен режисьор и писател. А американците и въобще хората обичат човешките истории. Ние винаги търсим да съпреживеем персонажите. Лесно е да направиш връзката с Олег. Мястото и ситуацията, в които израства, могат да бъдат открити навсякъде по света. Това е провинциална Америка, това е провинциална Германия – тези отдалечени от културните столици места, където си откъснат от обществото, от социалните и граждански движения. И начинът, по който прекарваш живота си на такива места, не е уникален за Олег, универсален е“, обяснява Уил.

„Олег има изключително рядък глас. Той говори на читателя директно, със сурова искреност, което е освежаващо от литературна гледна точка – без конструкции, без изкуственост, просто животът такъв, какъвто е. Това е книга, която хората трябва да прочетат, защото разказва историята на всеки един от нас.“

Заглавна снимка: Oleg Kuznetsov

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Албания в сянката на корупцията и наркотрафика

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/albania-v-syankata-na-korupstsiyata-i-narkotrafika/

Енвер Ходжа управлява Албания 44 години. Режимът му се характеризира с изолационизъм и репресии – по време на неговото управление над 100 000 души са пратени в трудови лагери, 20 000 – в затвори, а около 6000 са убити или изчезват. От държавите от бившия Източен блок Албания последна се освобождава от комунистическия режим през 1992 г., а икономическата и социалната ѝ изостаналост отварят вратите за корупцията и престъпността и създават големия проблем на албанското общество до ден днешен – производството и разпространението на наркотици.

Днес, 34 години след смъртта на Енвер Ходжа и 27 години след първите демократични избори в страната, Албания продължава да е сред четирите най-бедни държави в Европа. По данни на Световната банка брутният ѝ вътрешен продукт към 2017 г. е по-малко от 5000 долара на глава от населението. За сравнение, към същата година в България това число е малко над 8300 долара, а средно за ЕС – 36 700 долара. Въпреки това икономиката на Албания в последните години бележи подем, дължащ се основно на туризма. Близо 4 млн. туристи посещават страната ежегодно. През 2014 г. „Ню Йорк Таймс“ я постави на четвърто място в класацията си за 52 дестинации, които трябва да бъдат посетени.

Несъмнен принос към туристическия ръст в страната има премиерът и бивш кмет на Тирана – Еди Рама. Рама е художник и отношението му към изкуството и цветовете беше един от акцентите на градоначалството му. Той инициира озеленяването на Тирана, премахването на незаконни постройки и оцветяването и реновирането на множество сгради в албанската столица. През 2013 г. Рама участва в TED Talks в Солун по тази тема.

Наркотиците

През последните години властите в Тирана се хвалят, че залавят тонове наркотици всяка година и водят безпрецедентна война срещу производителите и разпространителите в страната. Според някои източници обаче до ден днешен през Албания минават близо 70% от дрогата, разпространявана в Европа, а през последните две години двама министри на страната бяха обвинени, че са обвързани с наркомафията.

През 2017 г. името на тогавашния вътрешен министър Саймир Тахири попадна в записи на италианската полиция, довели до ареста на трафиканти на наркотици и оръжия от Албания, които се оказаха… негови братовчеди. Година и половина след оставката на Тахири наследникът на поста му Фатмир Джафай също подаде оставка. Причините не станаха ясни, но опозицията му оказваше сериозен натиск за това, че брат му е осъден за трафик на дрога в Италия през 2000 г. Няколко седмици след като Фатмир Джафай встъпи в длъжност, Агрон Джафай отиде в Италия, за да излежи присъдата си.

Борбата с организираната престъпност и наркотрафика, или по-скоро обвиненията за липса на такава са и част от причините за протестите, които разклащат правителството в страната в последните години. Опозицията, в лицето на дясноцентристката Демократическа партия, обвинява премиера Еди Рама и представителите на неговата Социалистическа партия във връзки с мафиотските структури и толерирането на трафика на дрога и оръжия.

Преди парламентарните избори през 2017 г. темата за разрастването на бизнеса с наркотици и особено с канабис беше в основата на започнатите от Демократическата партия протести. Саймир Тахири беше обвиняван в обвързаност с престъпните организации, стоящи зад разпространението на наркотици, а Рама – в толерирането им. Друго обвинение към него беше за готвена изборна манипулация.

Обвиненията продължиха и след вота и поредната им кулминация беше през февруари 2019 г., когато опозицията обяви, че отново напуска парламента. Демократическата партия го бойкотира и през декември 2018 г., но депутатите ѝ се върнаха в пленарната зала. В парламента обаче нормален тон на разговор не беше установен, стигна се до нова ескалация, а един представител на опозицията дори замери Рама с яйце.

Записите

В основата на последните критики на опозицията и общественото недоволство стоят аудиозаписи, публикувани от немския таблоид „Билд“. В материал, озаглавен „Как мафията манипулира изборите в Албания“, изданието обвинява партията на Рама, че е манипулирала парламентарните избори през 2017 г., и то с подкрепата на престъпни структури. Записаната комуникация е между двама кметове от Социалистическата партия и арестувания през октомври 2018 г. за наркотрафик престъпен бос Астрит Авдилай, в която те обсъждат предстоящите (през юни 2017 г.) парламентарни избори. Социалистическата партия на Рама обвини опозицията, че е поръчала материала и вреди на икономиката и туризма в страната.

Публикацията обаче наля още масло в огъня. Президентът Илир Мета реши да отмени постановлението, с което насрочва местни избори на 30 юни т.г. – с аргумента, че има „необходимост от успокояване на ситуацията и риск от непредсказуема ескалация на конфликта в страната“ и че „ако само управляващата партия ще участва в тези избори, това е ясно посегателство срещу принципите на плурализма“.

Министър-председателят Еди Рама от своя страна отговори, че президентът има задължение да насрочва избори, но няма право да ги отменя. Премиерът настоява, че вотът в края на юни ще се проведе. Социалистическата партия реши също така да стартира процедура по импийчмънт на държавния глава.

Дори социалистите да успеят да съберат нужните 94 гласа в 140-местния албански парламент, нужни за процедурата по отстраняване на президента, последното решение е на Конституционния съд. Той обаче не функционира от около година, след като повечето от съдиите в него бяха уволнени, защото не можаха да издържат антикорупционните проверки, въведени от правителството на Рама. Тези проверки бяха част от мерките за борба с корупцията и реформирането на съдебната система, които правителството в Тирана предприе, за да може страната да се присъедини към Европейския съюз.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Химерата ЕС

Хоризонтът пред Албания изглежда неясен както във вътрешен, така и във външнополитически план. По улиците на Тирана от месеци наред има протести с искания за оставката на Рама. Те често ескалират – демонстрантите хвърлят коктейли „Молотов“ по органите на реда, а през март се опитаха да щурмуват и парламента. Конституционният съд е напълно блокиран, тъй като в него е останал само един съдия. Опозицията отказва да е част от парламента, а управляващите се опитват да свалят президента.

На фона на това в четвъртък холандският парламент прие резолюция, с която се обяви срещу започването на преговори за присъединяването на Албания в Европейския съюз. Въпреки това парламентът в Хага даде зелена светлина на преговорите със Северна Македония, което е знак, че пътят на двете държави към членство в ЕС може да бъде разглеждан поотделно от Брюксел занапред. Нещо, което ще навреди основно на Албания в тежката ситуация, в която се намира.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Euronews

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Това се случи на 35 май

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/tova-se-sluchi-na-35-may/

В нощта на 3-ти срещу 4-ти юни 1989 г. на площад „Тиенанмън“ в Пекин нахлуват танкове, бронетранспортьори и въоръжени войници със задачата да прекратят продължаващите почти два месеца граждански демонстрации на недоволство от политическото статукво. По заповед на ръководители от Китайската комунистическа партия армията убива част от протестиращите и успешно прогонва останалите. В едни източници събитието остава като клане, в други – просто като инцидент, в трети – като няма-такова-нещо.

За станалото на тази дата вече е писано много и настоящата статия не би имала оправдание, ако не беше желанието за първоначално изследване и на други два въпроса, необходими за доброто разбиране на ситуацията: откъде накъде и какво от това.

4 юни 2010 г. Протестиращи в Хонконг изискват декриминализиране на демонстрациите през 1989 г. и реабилитиране на участниците в тях. Още през май 1989 г. жителите на Хонконг показват огромна солидарност към протестите в Пекин © laihiu / LAI Ryanne

Откъде накъде

На първо място ми се струва важно да подчертаем в каква огромна степен 80-те години на миналия век представляват преходен период за Китай. Десетилетието е бурно, многополюсно и лъкатушно – всичко изглежда възможно и затова нищо не е сигурно.

През 1976 г. приключват десетте години на „Културната революция“ (в кавички, защото „Културната революция“ е толкова културна, колкото „Възродителният процес“ е възродителен), по време на които авторитарното управление на Мао Дзъдун разказва играта на икономиката, политиката и обществения живот в Китай. Година по-късно, след кратка вътрешнопартийна борба с приемника на маоистката линия Хуа Гуофън, начело на ККП застава Дън Сяопин, низвергнат доскоро заради по-умерените си позиции.

Веднага става видим стремежът на Дън да се оттласне възможно най-далеч от политическия курс на Мао, запазвайки все пак социалистическата рамка. На 13 декември 1978 г. той изнася реч на работна среща на Централния комитет на ККП, в която очертава своята политическа визия за модернизация, затвърдена официално няколко дни по-късно на Третия пленум на ЦК. Той осъжда потисничеството по време на „Културната революция“, което според него е превърнало китайския народ в пасивна, неспособна на самостоятелно мислене маса, и говори за проблемността на „концентрирането на власт“, за закостенялостта на „немалко другари“ и за нуждата от „мисловно освобождаване“.

Новият лидер изразява задоволство, че на срещата са се чули различни мнения, включително критики към работата на ЦК. Според него всичко това „възобновява и продължава демократичната традиция на партията“ и „представлява велик прогрес във вътрешнопартийния живот и голям подтик за партийното и народното дело“. Макар че в новия политически дискурс остават ключови понятия като „революция“, „марксизъм-ленинизъм“ и „маоизъм“, както и типичният приповдигнат слог, оттук нататък не догмата, а практиката ще е „единственият критерий за проверка на истината“; не класовата борба, а икономическото развитие ще е главната цел на държавното управление; не тоталитаризмът, а демократизмът ще е висшият идеал на партията.

Новите политики са обобщени с ключовата фраза „реформи и отваряне“. Мнозина интелектуалци и писатели ще си спомнят впоследствие колко рязко е усещането за преминаване в напълно нова епоха. Китай се отваря и през вратите се изсипват кока-кола, рок музика, дънки, касетофони, дълги коси, декадентска поезия, модернистка проза, постмодерно изкуство, хуманизъм, екзистенциализъм, либерализъм… Появяват се стотици периодични издания, на страниците на които се водят оживени политфилософски дебати и се оформят множество течения в изкуството – от неокласически до авангардни. В рамките на едно десетилетие икономиката прави поетапен преход от планов към свободен пазар, културата избуява мощно в плурализъм и индивидуализмът започва да си пробива път през традиционно силния в Китай колективизъм.

Тези процеси не са безпрепятствени и през цялото време са под грижовния поглед на партията майка, която се опитва да направлява подрастването на идеологическия си изтърсак (кръстен „социализъм с китайски характеристики“ поради невъзможността комунистическата партия да нарече икономическата си стратегия „капитализъм“). Дън Сяопин полага големи усилия да балансира между фракциите на консерваторите и на реформистите сред ръководителите в партията – първите отстояват позицията, че с икономическите реформи не бива да се бърза, че партията не трябва да изпуска пазара от контрол и че внесените от Запад капитализъм и либерализъм не бива да се оставят съвсем разюздани; вторите смятат, че икономическото развитие не търпи отлагане, а на партията вече не ѝ е работа да се меси в личния живот на хората. Двете фракции остават на кантар до самите протести през 89-та, когато хардлайнерите настояват за насилствено смазване на демонстрантите, а либералите призовават към вслушване в техните искания.

Площад „Тиенанмън“ година преди протестите през пролетта на 1989 г. © Derzsi Elekes Andor

Най-важна за Дън Сяопин остава икономическата реформа. За това говорят и личният му избор на хора, които да заемат най-високата (поне формално) длъжност в Китай – генерален секретар на ККП през 82-ра става Ху Яобан, а през 87-ма – Джао Дзъян. И двамата са изявени икономисти с реформаторски убеждения. Въпреки това става все по-ясна позицията на Дън, че либерализирането на икономиката не бива по никакъв начин да се пренесе в политиката – докато пазарът се отваря към частно предприемачество, системата трябва да остане еднопартийна и властите да останат слети.

Вълната на отварянето обаче е отприщена и интелектуалните търсения продължават с пълна сила – в университети, асоциации, мозъчни тръстове, а и сред реформаторстки настроената част от върхушката. Един от многото дебати по това време например се съсредоточава върху отношенията между марксизъм и хуманизъм, като в нея се разграничават три лагера: първите два смятат, че двете са несъвместими и едното е по-важно от другото, а третият опитва да ги съвмести и да намери т.нар. „социализъм с човешко лице“, каквото е и основното искане на протестиращите от „Тиенанмън“ впоследствие.

Всички тези оживени дискусии разширяват ядрото от реформаторски радетели и през 1987 г. един от най-активните сред тях, астрофизикът Фан Лиджъ, инициира масови продемократични протести в няколко китайски града. Те са бързо заклеймени от партийните хардлайнери като поредна проява на „буржоазен либерализъм“, а колебливата реакция на Ху Яобан по въпроса му коства позицията на генерален секретар, която се заема от другия близък до Дън Сяопин реформатор – Джао Дзъян.

Оттук нататък недоволството срещу политическото управление само расте. Икономическият подем от първата половина на десетилетието не успява да се задържи; все по-свободолюбивите студенти негодуват срещу ограниченията върху свободата на словото и срещу фалша в политиката; обикновените хора са наплашени от инфлацията, несигурни за бъдещето си и разочаровани от настоящето – вместо обещаната свободна професионална реализация те се сблъскват с шуробаджанащина, в която не можеш да си намериш място, ако нямаш връзки.

Теми като корупция, непотизъм и политическа привилигерованост все по-засилено присъстват в публичното говорене. През 1988-ма излиза статистика, че в предходната година 150 000 членове на комунистическата партия са разследвани за корупция (данните са от The Search for Modern China на американския историк Джонатан Д. Спенс); непрекъснато се появяват новини за привилегировани членове на семействата на партийни ръководители; рушветаджийството расте паралелно с икономиката. В контекста на новото китайско общество всичко това вече е неприемливо.

Когато на 15 април 1989 г. Ху Яобан умира от инфаркт, студенти от двата най-големи пекински университета, първоначално планували да излязат на „Тиенанмън“ три седмици по-късно, за да отбележат 70-годишнината от продемократичното движение „Четвърти май“, се стичат на площада, за да почетат паметта на бившия реформаторски лидер. Подклаждано и от еуфорията на промените през последното десетилетие, бдението спонтанно преминава в демонстрация за демократични права.

В партията няма еднозначно тълкуване на това стечение на обстоятелствата. Едните виждат в студентското движение израз на собствените си желания за още по-смели реформи, а други – нагла атака срещу политическия режим (а оттам – и срещу държавата, тъй като според член 1 от Конституцията тя се управлява от Китайската комунистическа партия).

На 26 април на първата страница на най-големия китайски вестник „Жънмин жъбао“ („Народен всекидневник“) е публикувана неподписана статия, която от името на правителството и в частност Дън Сяопин заклеймява действията на студентите като „размирици, насочени срещу партията и социализма“. В типичен авторитарен стил, текстът бърза да обяви за враг всеки, който не одобрява изцяло дейностите и състоянието на партията. Мнението е публикувано по инициатива на премиера Ли Пън без знанието на Дън и Джао. Статията огорчава студентите, нагнетява обстановката и засилва обществената подкрепа към протестите.

Бдение в парка „Виктория“ в Хонконг, 2010 г. © WiNG

В мемоарите на Джао Дзъян, изнесени тайно от Китай и издадени посмъртно със заглавието „Затворник на държавата“, той пише, че Дън Сяопин е бил подведен от консерваторите, които са му предоставили тенденциозна информация, подбрана от единици протестиращи с непредставително крайни възгледи. Според Джао студентите просто са повдигнали наболели въпроси, за които властта така или иначе е трябвало да намери решение – корупция, прозрачност, демокрация, върховенство на закона, обществен контрол над управлението. И с въвеждането на реформата „не би трябвало да е кой знае какъв проблем това, че студентите критикуват ръководството. Това бяха просто изрази на недоволство и не бяха заплаха за цялата ни политическа система.“

Въпросът какво точно искат студентите всъщност няма бърз и изчерпателен отговор. Задълбочените занимания с материята само показват колко различни са индивидуалните истории и програми на всеки от участниците, за които има останала информация. Действително обаче свалянето на режима не изглежда да е било на дневен ред. В показателен кадър от 22 април, включен в документалния филм „Портата на небесното спокойствие“, множеството на площада скандира едно кратко и ясно искане: „Диалог! Диалог! Диалог!“. В същия ден представител на студентите е допуснат до стълбите на Залата на народа, където коленичи с високо вдигната петиция, както се е постъпвало в имперски времена. Листът остава неприет. Народът не е допуснат в Залата на народа и никой от Залата на народа не излиза при народа.

Какво по-подходящо място за още един цитат от речта, която Дън Сяопин произнася в самото начало на реформите: „За една революционна политическа партия е най-страшно да не чува гласа на народа“.

На 4 май генералният секретар Джао Дзъян прави публично изказване съвсем в противоположния дух на статията от 26 април. Той изразява благосклонност към протестиращите и говори за необходимостта „въпросът да се реши хладнокръвно, разумно, сдържано и в пълен ред, съгласно принципите на демокрацията и законността“. Това обаче не променя много ситуацията и оттук нататък следва един странен месец, в който нещата страшно се закучват.

Част от студентите се връщат в университетите, но от цялата страна прииждат нови протестиращи, съпричастни с каузата. Присъединяват се и множество работници и граждани. Започва гладна стачка. Заветната среща между представители на протестиращите и правителството се осъществява на 14 май, но без тя да резултира във взаимно разбирателство и конкретни ангажименти. На 18 май на улиците излизат рекордните един милион души. Консерваторите запазват своята линия на тълкуване и говорене, като кулминацията е на 19 май, когато Ли Пън изнася патетична реч пред партийни ръководители и военни офицери. С типичната убедителност в тона и неубедителност в съдържанието, Ли казва, че ако не се прекрати това положение, Китайската народна република, за която поколения революционери са проливали кръвта си, ще се изправи пред смъртна опасност.

В същия ден Джао Дзъян – осъзнал, че е изгубил идеологическата битка с хардлайнерите – излиза сред протестиращите на улицата и изнася импровизирана реч. „С думите си просто се опитвах да ги убедя да прекратят гладната стачка, тъй като са още млади и трябва да ценят живота си. Знаех, че действията им са спечелили широка симпатия в страната и чужбина, но това нямаше особено значение срещу групата стари другари, които бяха заели твърда позиция. Нямаше да им направи впечатление, ако гладната стачка продължи и няколко души загинат – нямаше да се помръднат от мястото си. Смятах, че е ужасно прахосничество тези млади хора да завършат така живота си.“ След тази своя поява Джао Дзъян изчезва от публичното пространство, свален е от всички ръководни длъжности и е поставен под домашен арест до края на живота си през 2005 г.

Сутринта на 20 май е обявено военно положение. Отвън студентите крещят „Ли Пън, слез!“. Във филма „Портата на небесното спокойствие“ се вижда как протестиращите призовават пристигналите на площада войници (млади и слабо въоръжени) да се осъзнаят като народна армия, а не като армия на шепа самозабравили се лидери. Един кадър показва как хора раздават краставици на войниците, в следващия майка надига детето си, за да подаде на войник в камион безалкохолно, което той приема с неохотна усмивка. Армията е залята от добронамереност, цветя и ръкостискания, след което временно се оттегля.

Следват две трудни седмици на площада: хигиенните условия се влошават, духът на протестиращите спада, а лидерите им изразяват все по-неясни и противоречиви цели. На 2 юни бъдещият Нобелов лауреат за мир Лиу Сяобо и поп звездата Хоу Дъдзиен вдъхват нови сили на протестите. Късно вечерта на 3 юни в Пекин влиза тежко въоръжена армия, която открива огън без предупреждение и слага точка на преходното десетилетие.

Какво от това

Защо ни е да говорим за 4 юни трийсет години по-късно в България? Като минимум – от уважение към „ангела на историята“. Обърнал се с разперени криле назад към развалините на миналото, той иска да се върне там, „да събуди мъртвите и да събере парчетата“, макар че силен вятър го тласка неудържимо към бъдещето. И ние така – искаме да съберем парчетата от миналото, поне на хартия, да запазим ясен спомена и да не позволяваме елементите, които съставят обществото ни, да се подредят по начин, който да причини още такава болка. Както се казва в един друг, хонконгски документален филм, „в момента, в който забравим, ние ставаме съучастници в клането“.

А да мислим, че тези събития нямат нищо общо с нас, не е съвсем основателно, най-малкото заради сходствата със собствената ни история по същото време. През май 1989 г. БКП потушава насилствено протестите на българските турци; през ноември продемократичните демонстранти в София изглеждат също толкова обединени в недоволството си срещу статуквото и също толкова несигурни във визиите си за бъдещето, колкото съмишлениците им в Пекин половин година по-рано; а репликата на президента Петър Младенов от 14 декември 1989 г. „Най-добре е танковете да дойдат“ звучи като особено ехо от тиенанмънските събития.

4 юни може да ни изглежда неслучил се, далечен и невъзможен за нашето пространство, но ние го имаме в гените си. И се налага да се справяме с него по линията на критическия хуманизъм, който се изгражда върху отчитането „на човешката способност да върши ужаси“ и „твърдението, че доброто е възможно“.

Впрочем интересно е да се проследи българското отразяване на четвъртоюнските събития, тоест как гледането и тълкуването на случая говори за нашата собствена културна среда, но това ще остане за подробно разглеждане в някой следващ текст. Междувременно, тъй като през юни 89-та аз съм бил петгодишен, разпитах няколко по-преживели приятели – един ми сподели, че новината е била покрита от българските власти и той е научил за клането от „черните станции“, в частност „Свободна Европа“; друг ми каза, че не е сигурен, но мисли, че „нашите все пак съобщиха за него“, понеже „в тогавашния контекст властта трябва да е виждала в случилото се възстановяване на реда, който тъкмо по него време беше почнал яко да се пука у нас.“

Мемориалният музей „4 юни“ в Хонконг. „Няма да се откажем. Реабилитиране на 4 юни.“ © VOA

Можело ли е клането да се избегне и кой е виновен за него? Най-очевидният отговор на този въпрос, даден от Джао Дзъян в мемоарите му, е, че са виновни консервативните ръководители начело с Ли Пън, реагирали пресилено, дефанзивно и агресивно на студентските протести, които е можело да приключат с добронамерен диалог. Друга популярна теза, изведена например от американската изследователка Дзин Уан в книгата ѝ за 80-те години в Китай High Culture Fever и от Иън Бурума в статията му „Уроците на „Тиенанмън“, е, че отговорност за ескалацията носят крайно настроените интелектуалци, които в края на 80-те стартират необмислена революция, при положение че в държавата вече е течал бавен процес по мирно обновление.

И двете обвинения имат тежест, но ми се струва редно да се отправи още едно. Неслучайно започнах разказа от края на 70-те години, когато Дън дава заявка за кардинални реформи. Всъщност самият той отприщва енергиите, срещу развитите версии на които изпраща танковете десет години по-късно. Исканията на протестиращите в края на 80-те до голяма степен се припокриват тъкмо с обещаното от Дън, дори като лексика. Партията носи отговорност, че разширява границите на позволеното, без да е готова да предвиди и приеме последствията. И тази политическа шизофрения съвсем не е прецедент. По подобен начин през 1956 г., след период на затегната цензура, Мао Дзъдун инициира кампанията „Да разцъфнат сто цветя“, с която насърчава всички да изразяват открито градивната си критика към управлението – веднага се надига вълна от недоволни гласове, с които в крайна сметка Мао се разправя насилствено.

Историците, които оправдават разправата на „Тиенанмън“, обикновено смятат, че партията е предотвратила настъпването на хаос в страната и че без тази твърда намеса Китай нямаше да постигне икономическите си успехи в следващите три десетилетия. Тези твърдения обаче са по-скоро спекулативни. Без съмнение партията е можела да се справи със ситуацията по начин, който не би взел толкова жертви; никой не може да каже със сигурност какво щеше да се случи с Китай при промяна на режима; а да се приписва икономическият успех единствено на партийните решения, е най-малкото несправедливо, както твърдят и някои китайски автори.

4 юни все още говори много за това, което Китайската народна република представлява в момента. Трийсет години по-късно тя продължава да нарича престъпници всички участници в протестите, като някои от тях са все още в затвора (където често попадат и тези, дръзнали да говорят публично за събитията). В момента по света има огромна диаспора от дисиденти, които не могат да се завърнат в Китай, роднините на загиналите на „Тиенанмън“ и до ден днешен чакат посмъртна реабилитация за близките си, а много други хора, включително военни по времето на протестите, очакват признание, че насилието е било грешка, за каквато по-рано официално е обявена „Културната революция“.

Не се очертава скоро тези искания да получат ответ. Когато стане дума за 4 юни, партията не само че си прави оглушки, но и успешно заглушава всички гласове. В страната, намираща се на 177-мо място по свобода на медиите (от 180 държави, оценени по индекса на „Репортери без граници“), събитието е изличено от публичното говорене до степен, че мои китайски връстници и приятели не са чували, че нещо изобщо се е случило, или са чували, но не са сигурни дали е истина. Във все по-развитата и успешно функционираща цензурна система незабавно се засичат и премахват всички публикации в интернет, в които се споменава „4 юни“, затова и се появява кодовата дата „35 май“ (която по последна информация май също вече е блокирана). Подкрепилият протестиращите Джао Дзъян също е заличен от историята, а при смъртта му през 2005 г. е публикуван по всяка вероятност най-миниатюрният некролог, писан някога за партиен член, заемал висок държавен пост.

Друг въпрос, който изглежда от съществено значение за заинтересованите от темата, е колко точно са загиналите – не само в Пекин, а на протестите в цялата страна. Версиите са от десетки през стотици до хиляди. През 2018 г. дори държавният секретар на САЩ Майк Помпео призова Китай да обяви реалната бройка. Несъмнено е, че партията носи и тази отговорност за кръвопролитията, но размерът на вината не се изменя спрямо бройката и споровете за числа само отместват вниманието от истинския въпрос. Както ми каза един китайски писател веднъж, смъртта на един-единствен човек при тези обстоятелства е достатъчна. За мен е важно настояването, че участниците в протестите са единици, а не тълпа, защото това всъщност лесно се забравя по формулата на Сталин, че „смъртта на един е трагедия, а на милиони – статистика“.

Човекът пред танка, станал символ на протестите на „Тиенанмън“ за западния свят

Сразяването на протестите предава много лошо послание на международните търговски партньори на Китай и е последвано от кратък икономически срив, докато през 1992 г. Дън Сяопин прави прочутата си Южна обиколка, с която вдъхва нови сили на реформата. Китайският икономически проект продължава, за разлика от хуманистичния и демократичния, които след края на прехода са перманентно закрити. Както разказва писателят Ю Хуа, Китай минава „от епоха с първенство на политическото към епоха с господство на материалното“. Същото отбелязва и български текст по повод 10-годишнината от клането: „За изминалото десетилетие Китай се промени. Много от някогашните бунтари замениха студентските якета и дънки с костюма и вратовръзката на бизнесмена, продукт на китайския неокапитализъм.“ (Вж. статията на Адриана Андреева „Сянката на Тиенанмън избледнява в света на китайския неокапитализъм“, в. „Демокрация“, 3 юни 1999 г.)

За края на демократичния проект е показателно ежегодното отбелязване на годишнината от протестите от 4 май 1919-та, всъщност доста сходни по дух с тези от 1989-та. И в двата случая ключовите думи върху плакатите на студентите са „патриотизъм“ и „демокрация“, но при празнуването на 4 май в момента се говори само за първото; и в двата случая има наблягане върху „човека“ и „индивида“, докато в момента на преден план е изведен „народът“ (в скорошна своя реч държавният председател Си Дзинпин споменава думата „народ“ 88 пъти). Затова „Четвърти май“, останал в историята и като „движение за нова култура“, се смята за незавършен проект – въпросите за индивидуалното съзряване, човешките права и рационалното мислене, които толкова вълнуват интелектуалците от началото на XX в., и до днес продължават да се губят сред гръмките призиви за идеологическа вярност.

Според немалко хора, които са си имали работа с Китай, една от най-съществените характеристики на народната република е, че тя се управлява от хора, а не от закони. С други думи, дереджето е „35 май“ и както казва разказвачът в книгата на Ерих Кестнер, „на 35 май човек трябва да бъде готов и за най-големи изненади“. И може би това е най-странният урок от 4 юни: че макар и далеч от преходния период, в този свят все още всичко е възможно – и великолепното, и свръхвъображаемото, и кошмарното. И това е колкото вълнуващо, толкова и ужасяващо.

Заглавна снимка: pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Остров Лесбос: Европейците, които протягат ръка към бежанците

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-evropeytsite-koito-protyagat-ruka-kum-bezhantsite/

Малко след визитата на папа Франциск в България и дълбоко символичното му посещение в бежанския център във „Враждебна“, все по-далечно става ехото от призива му към българите – като народ, познал драмата на емиграцията, да не затваря очите, сърцата и обятията си за онези, които чукат на вратата.

Днес ще ви разкажа за няколко души с широко отворени очи, сърца и обятия, които не остават безучастни пред човешките трагедии на бежанския поток към Стария континент. Те идват от различни точки на Европа на гръцкия остров Лесбос, където и досега пристига голяма част от бежанците, предприели опасното пътуване по море от Турция. На това райско място в Източното Средиземноморие се намира и бежанският център „Мория“. Наред с местните хора, които предприемат много инициативи в подкрепа на търсещите убежище, доброволци от цяла Европа дават пример за солидарност, за каквато държавите членки на Европейския съюз години наред не намират воля и път, и тяхната помощ понякога се оказва безценна.

Доброволката Лус и бежанецът от Афганистан Муса на остров Лесбос © Личен архив на Лус Кармона

Муса, бежанец от Афганистан на 70 години, бяга от преследванията на талибаните в родината си и изминава сам целия път до Лесбос. Спи в еднослойна лятна палатка в маслиновата гора около „Мория“, обитавана от всички, за които няма място в официалния лагер. Подгизнал и премръзнал в зимните дъждове, без да се храни добре, Муса страда и от диабет, който се обостря и стига до нива, почти несъвместими с живота. В това състояние го намира испанката Лус Кармона, докато раздава одеяла на бежанците през зимата на 2018 г. С помощта на Върховния комисариат за бежанците към ООН, тя организира настаняването му в квартира в административния център на Лесбос – Митилини.

„Вдъхновението ми идва от примера на Майка Тереза, която казва: „Ако не можеш да вършиш големи дела, върши малките с любов“ – споделя доброволката от Барселона. – „Крайната ми цел е чрез системата за събиране на семейства да му помогна да отиде при дъщеря си, която живее в Германия“, казва Лус. Докато тече дългата процедура, тя посещава Муса няколко пъти в седмицата, уверява се, че се храни добре, води го на лекар и се старае да го разведри. Понякога двамата се разхождат по брега на морето. „Много се страхува от морето, но се опитва да преодолее страха си. Той е много силен и смел човек. Представете си да видите морето за първи път и да трябва да прекосите бурните му води в малка претоварена гумена лодка посред нощ.“

„Всичко, за което този човек мечтае, е един ден отново да види дъщеря си и да успее да прегърне внука си“, разказва Лус, която го нарича папа и споделя, че го чувства като собствен баща. Тя не говори фарси, а той не говори английски. „Говорим с езика на сърцето – най-универсалния език. Любовта и грижата нямат нужда от превод“, казва Лус.

Лус Кармона, доброволка от Испания © Личен архив на Лус Кармона

На испански името ѝ означава „светлина“ и местните вече я наричат с гръцкия му еквивалент – Фотисмо. Вече близо три години тя осигурява офталмологични прегледи и очила за бежанци чрез организацията си „Светлина без граници“. Пристига сама с малката си кола, натоварена с 1000 чифта очила. Избира точно този тип медицинска помощ като продължение на благотворителен проект, който развивала в Тибет, Индия и Латинска Америка. На Лесбос намира съмишленик в лицето на местен офталмолог, който поема най-сериозните случаи. С по-леките се занимават офталмолози доброволци в полева клиника край „Мория“. „Най-трудното е да намерим специалисти, за да доброволстват в клиниката“, обяснява Лус, която координира цялата дейност на организацията.

Д-р Иван Уртадо, доброволец от Испания © Десислава Микова

С един-единствен щатен лекар в „Мория“, където живеят близо 5000 души, специализираните медицински грижи са сред най-важните и най-трудните за осигуряване. Доктор Иван Уртадо е 33-годишен гинеколог от Барселона. Когато го срещам на Лесбос през януари 2019 г., той е взел две седмици отпуск от частната клиника, където работи, за да дойде като доброволец в полевата клиника на испанската неправителствена организация Rowing Together, която осигурява гинекологични грижи на жените в регистрационния център „Мория“.

„Медицинската работа тук не е по-различна, но предизвикателството е да се справиш с емоциите по време на работния ден. Пациентките тук идват не само със здравословните си проблеми, но и с историите, които са ги превърнали в бежанки“, разказва лекарят. Той преглежда по около 30 жени на ден, много от които са преживели сексуално насилие – в родината си или по пътя до остров Лесбос, изминали са дълги разстояния по суша от Африка и Азия и са оцелели в несигурното пътуване по море от турския бряг.

„Никога не можеш да се подготвиш достатъчно добре за това, което ще чуеш и видиш тук, но трябва да знаеш достатъчно, за да избегнеш шока при първоначалния сблъсък с тази действителност“, казва доктор Уртадо, който е черпил от опита на своя колежка от Испания. Вместо да се съсредоточава върху лошите условия в лагера и начина на живот на бежанците на острова, той търси положителните примери. „Тук има хора, които са били щастливи в родината си, имали са всичко там. Изведнъж се е наложило да бягат и практически са останали без нищо. Тук обаче животът продължава – сред бежанците има много инженери, компютърни специалисти, хора, владеещи много езици. Те се опитват да намерят нов път за себе си и е чудесно да ги видиш усмихнати“, разказва лекарят доброволец и добавя: „След като помислиш за това, преставаш да се оплакваш от всевъзможни неща.“

„Днес на преглед дойде жена, която се оказа бременна. Съпругът ѝ чакаше отвън – това се налага, защото кабинетът ни е много малък. Съобщих му новината и той се зарадва много. Каза, че отдавна се опитват да имат дете. Бяха изключително щастливи. Така че… животът продължава дори тук“, споделя д-р Уртадо. Въпреки че много от пациентките му на Лесбос идват от консервативни традиционни общества и религиозни общности, досега никоя не е отказала преглед само защото гинекологът е мъж: „Ако обясниш добре какъв е проблемът и защо се налага някоя процедура, обикновено се съгласяват.“

Доброволчеството не е нещо ново в професионалната среда на доктор Уртадо в Барселона. Много негови колеги са помагали на Rowing Together и на организации с подобна насоченост. „Всички много ме окуражаваха. Директорът на клиниката, в която работя, осигури материали, които да донеса тук. Дойдох с два куфара консумативи, така че нямаше място за много лични вещи в багажа“, усмихва се лекарят.

Доктор Уртадо е доброволец само за две седмици. Много организации имат условия към доброволците да останат поне три месеца, но Rowing Together са по-гъвкави заради специфичната квалификация на техните помощници. „В моя случай и колегите, и шефовете ми се постараха да ми помогнат да замина, но определено трябва да бъде по-лесно да отделяш професионално време за доброволчество. Две седмици може и да не са много, но ако повече хора в нашата гилдия отделят по толкова, организацията ще има списък на чакащи доброволци. В момента не е така, затова се надявам да вдъхновим повече лекари да помагат безвъзмездно като доброволци“, казва доктор Уртадо. По думите му това е много ценно преживяване не само за лекари. „Каквото и да правите, винаги можете да окажете помощ на някого в нужда. Не е необходимо да е тук, може да е в собствения ви град – винаги е важно“, допълва той.

Лиз Хакеборд, доброволка от Холандия © Десислава Микова

Студентката Лиз Хакеборд идва от Холандия, където отделя много от свободното си време за доброволчество в помощ на деца бежанци. Педагог по специалност, тя следва магистърски програми по специална педагогика и клинична психология. „За първата програма интервюирах близо 30 самотни малолетни бежанци – предимно от Сирия и Еритрея, но също и от Ирак, Иран, Афганистан, Судан. Чувала съм всякакви истории. По втората програма изследвам как различни психични проблеми, като психоза и посттравматичен стрес, се проявяват при бежанците. Освен това приятелят ми е от Сирия и знам какво е преживял като бежанец. Дойдох на Лесбос, защото исках да видя със собствените си очи какво се случва. Исках да направя нещо на място, защото у дома се чувствам абсолютно безсилна“, казва Лиз.

По данни на Върховния комисариат за бежанците към ООН, в „Мория“ са настанени около 340 самотни малолетни. „Почти със сигурност това оставя травма за цял живот. Има обаче и деца, които са много силни и гъвкави и успяват да се справят с немислими проблеми“, коментира Лиз.

Срещам я в ресторанта, наречен „У дома за един ден“, където местната двойка Никос и Катерина предлагат безплатна храна за бежанци. За двете седмици, в които е тук, холандката помага за приготвянето на храната, сервирането и почистването на ресторанта, както и за организирането на различни забавления. Това е втората ѝ доброволческа мисия на острова. „Когато се прибрах след първата мисия, си помислих, че никога повече не трябва да се оплаквам от нищо – такова преживяване определено променя светогледа ти. Оттогава няма ден, в който да не мисля за Лесбос – за лагера, за палатките, за хората. Затова знам, че не идвам тук за последен път“, категорична е Лиз.

Куентин, доброволец от Франция © Десислава Микова

Някои доброволци идват за кратко, но остават с години. Куентин е един от координаторите на независимия бежански лагер „Пикпа“, управляван от местни и международни доброволци. Пристига за първи път с идеята да остане шест седмици, а го срещам в края на втората му година на острова.

В родния си град Тулуза е работил за компания за соларни панели и е сътрудничил на благотворителна организация, като приютява в дома си самотни малолетни бежанци, превърнали се в бездомници, след като системата за търсене на убежище ги е изхвърлила. „Когато чух историите на хората и научих как са стигнали дотук, реших да напусна работа и да заявя по-сериозна позиция“, казва младият французин. Избира да бъде доброволец в „Пикпа“ заради независимостта на организацията, която движи лагера. „Не одобрявам принципа на хуманитарната помощ и не исках да бъда част от система, която само слага малко мехлем върху раната, без да стига до същината на проблема“, обяснява Куентин.

Той вече е част от екипа на лагера „Пикпа“ и получава символична заплата, която стига за покриването на основните му разходи. Неговата роля е да координира регулярни срещи между всички, които участват в процедурата по предоставяне на закрила – лекари, юристи, социални работници. „Заедно преценяваме кои са най-уязвимите хора, които спешно трябва да бъдат изведени от „Мория“. В зависимост от капацитета си в момента преценяваме кои случаи можем да поемем“, разказва Куентин, който също придвижва документите и трансферите на хора в „Пикпа“.

Най-важни за преценката му са ресурсите на лагера. „Ако имаме само една медицинска сестра, не бихме могли да поемем случаи на тежки заболявания. Ако в момента нямаме психолог, не можем да приемем човек със суицидни мисли“, уточнява той.

Когато го питам защо го прави, Куентин ме изненадва с отговора, че тази работа облекчава чувството му за вина. „Работя предимно с хора от френскоговорещите държави в Африка. Като гражданин на Франция нося огромна вина за ситуацията, в която се намират – заради колониалната епоха и наследството от нея“, обяснява той. Справя се благодарение на силната подкрепа на екипа на „Пикпа“. „Имаме и щастливи моменти – когато някой получи убежище или се събере със семейството си в Германия например“, допълва младежът.

Тжарда, доброволка от Холандия © Десислава Микова

За доброволчеството няма възраст. Срещам 66-годишната холандка Тжарда след нощната ѝ смяна на североизточния бряг на Лесбос. Тя е от доброволците, които наблюдават морето за идващи лодки, уведомяват властите, за да бъде организирана спасителна операция, преди положението да е станало бедствено, и екип на брега да се насочи към мястото на акостиране със сухи дрехи. „Дойдох тук за първи път през 2016 г. и останах два месеца. Върнах се в Португалия, където живеех по онова време, но бях много неспокойна. Изобщо не разбирах какво правя там. Идвах и се връщах още два пъти, а сега живея тук“, разказва тя. На това място има и екипи, които правят същото, но Тжарда го прави сама, без да е част от по-голяма организация. „Живея толкова близо до морето, че мога да го наблюдавам с бинокъл от градината си“, уточнява тя.

Тжарда има много лична причина да бъде доброволка на Лесбос. „Имаше период от живота ми, в който ми беше изключително трудно, но винаги бях обградена от хора, които ме подкрепяха. Сега и аз искам да направя нещо подобно. Не е кой знае какво, но знам, че трябва да го сторя, защото всичко е толкова нечестно, че често се ядосвам, натъжавам се и се чувствам безсилна. А знам, че човек може да разреши само проблема, пред който е изправен непосредствено. Не мога да променя света, мога да направя само малкото, което е по силите ми“, смята тя.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Младият ирландец Бари Лайсът е страстен фен на футбола и вярва в магията на великата игра. Когато един от най-добрите му приятели и съотборник отива на Лесбос през 2015 г. като доброволец, който спасява хората от лодките край бреговете на острова, се заражда идеята за първия футболен турнир за деца бежанци, който се провежда през септември 2016 г. с участието на над 150 момчета и момичета. „Наехме игрище за турнира и автобуси, с които децата да стигат до него. Подготвихме плакати на гръцки, английски, арабски и фарси. Организирахме доброволци, които да помагат за тренировките и състезанията. Събрахме дарения от бутонки, маратонки, топки, конуси и пренесохме всичко в багажа си“, изрежда Бари, който към онзи момент работи във ФИФА и колегите му правят голяма част от даренията за турнира.

„Имахме и проблеми – децата настояваха да се разделят в отбори по националности и да играят Сирия срещу Ирак. Това изобщо не беше добра идея, защото само задълбочаваше разделенията. Наложихме разделение само по цветовете на екипа и всичко потръгна в добра посока. Когато хората се отдадат на играта, бързо забравят кой откъде идва – все пак футболът е игра с два отбора и съдия, когото никой не харесва“, смее се Бари.

Отборът от общинския бежански лагер „Каратепе Юнайтед“ има свой екип, емблема и дори химн © Football for Refugees

В резултат на тази инициатива в общинския бежански лагер „Каратепе“ е основан футболният отбор „Каратепе Юнайтед“ – с бял екип, собствена емблема и дори песен. В края на турнира той се изправя срещу местния отбор на „Олимпиакос“ и финалът се превръща в голям футболен празник за Лесбос. Година по-късно турнирът се разраства, получава подкрепа и от каталунския ФК „Барселона“.

Този път се включват много повече момичета. „Има една картина, която никога няма да забравя – споделя Бари. – Имаше едно малко момиче с белези от много сериозни изгаряния по лицето и главата. Винаги носеше шапка. Беше прекрасно да го видя да тича и да се радва! Имаше и други деца с белези – от шрапнели и взривове, а това са само видимите белези, които те носят. Затова е безценно да ги видиш да се впуснат в игра и отново да имат нормално детство“, допълва ирландецът.

„Бежанците не са бедни хора, към които трябва да изпитваме съжаление. Има много примери за световноизвестни футболисти, които са били бежанци. Като ирландец не мога да не припомня, че и моят народ е бил принуден да бяга. Всичко това трябва да ни припомня непрекъснато, че бежанците са хора като нас“, смята Бари Лайсът.

Лус и папа Муса отпътуват за Атина © Личен архив на Лус Кармона

Междувременно от Лесбос пристигат и добри новини – в началото на април Муса получава разрешение да замине за Атина и да се срещне с дъщеря си и внука си – за първи път от четири дълги години.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: Лус и папа Муса отпътуват за Атина © Десислава Микова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новата парижка революция

Post Syndicated from Георги Велев original https://toest.bg/novata-parizhka-revolyutsiya/

Със своите около 11 милиона жители агломерацията на Париж е най-голямата в Европейския съюз, като изпреварва Лондон, района Рур в Германия и Мадрид. Звучи логично всички тези хора да имат ежедневна необходимост да ползват автомобилите си – за да стигнат до работа, да се видят с приятели или да гледат театрално представление в центъра на града. Неслучайно и премиерът на Франция от 1962 г. до 1968 г. Жорж Помпиду е твърдял разпалено, че les Français aiment leurs bagnoles („французите обичат колите си“), докато под негово ръководство 13 километра стари пътища и кейове по десния бряг на Сена се превръщат в шестлентов булевард.

Както и много от останалите световни мегаполиси, Париж преживява сериозна трансформация през 60-те и 70-те години на XX век, когато водеща тенденция в градското планиране е приоритизацията на автомобилния трафик пред нуждите на пешеходците и велосипедистите. Освен булеварда край Сена се изгражда и дългият 35 км, обикалящ центъра околовръстен път, известен като Boulevard périphérique de Paris, който цели по-лесното придвижване между отделните части на метрополията. Едва десетилетия по-късно и след множество емпирични проучвания урбанистите стигат до извода, че повече пътища с подобрена пропускливост всъщност водят до нарастващо ползване на автомобили в градовете, което пък спомага за увеличаването на задръстванията.

За щастие на туристите и гражданските групи, защитаващи културното наследство, и в онази епоха центърът на Париж е считан за твърде красив и осеян със забележителни сгради, така че новите автомобилни артерии до голяма степен го заобикалят. Този факт съдържа в себе си доза историческа ирония, защото емблематичните широки булеварди, около които са подредени неокласически сгради с фасади с цвят на слонова кост, са творение на една предходна градска революция.

През втората половина на XIX век, по време на управлението на Наполеон III, историята на френската столица е белязана от радикалните идеи на Жорж-Южѐн Осман. Администраторът от немски произход e избран за префект на регион Сена и преобразява Париж, като събаря почти 20 000 сгради и изгражда 34 000 нови на тяхно място. Извън чистата статистика, старите къщи са били ниски, схлупени и непроменени от Средновековието, а масивните сгради от времето на Осман са именно това, което изниква в съзнанието, когато говорим за „парижка архитектура“. Благодарение на неговата амбиция и упорство, се превръщат в реалност мащабни проекти като Северната и Източната гара (Gare du Nord и Gare de l’Est), Централните хали (Halles de Paris), някои от най-известните площади и паркове в града, в т.ч. Булонският и Венсенският лес (Bois de Boulogne и Bois de Vincennes), Операта (Palais Garnier) и десетки булеварди.

Радикалните идеи и методи на Осман му създават множество врагове и когато е принуден да напусне длъжността си през 1870 г., след 18 години начело на Париж, яростният му противник – републиканецът Жул Фери, възкликва: „Ние плачем с очи, пълни със сълзи, за стария Париж, за Париж на Волтер, на Демулен, за Париж от 1830 г. и 1848 г., когато виждаме гигантските, неприемливи сгради, скъпоструващото объркване, триумфалната вулгарност, ужасния материализъм, които ще завещаем на наследниците си.“

Сто и четирийсет години след Жорж-Южèн Осман, Париж претърпява нова урбанистична революция, макар и в по-скромни мащаби и с далеч по-деликатни средства. В опит да се пребори с километричните задръствания и пословично мръсния въздух, първата жена кмет на столичния град Ан Идалго предприема твърда и последователна политика. В нейната визия колите в центъра на мегаполиса трябва да намалеят, хората да имат повече място за разходка, игра и прекарване на време на открито, а велосипедистите се превръщат във важен участник в трафика. Концепцията на Идалго поставя на водещо място проблеми като необходимостта от трансформация на знакови градски пространства, адаптацията към климатичните промени в урбанистични условия и намаляването на заболяванията, причинени от автомобилния трафик чрез отделяне на фини прахови частици и азотни оксиди. Дори само няколко дни, прекарани в пешеходни обиколки из централните части на Париж, демонстрират нагледно предимствата на иновативните ѝ идеи, изпреварващи по смелост политиките в градове като Лондон и Ню Йорк.

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ се намира в близост до десния бряг на Сена и представлява лабиринт от тесни, виещи се улички и малки площади с градини, между които са разположени сгради с вековна аристократична история или магазини, принадлежащи на местното еврейско общество. Градоустройствените промени на Наполеон III пропускат района и след период на упадък, продължил до края на 60-те години на XX век, днес Марѐ е известен със своите галерии, музеи, кафенета и ресторанти.

За да бъде освободено повече пространство за туристи, колоездачи и улични артисти, в неделя и на официални празници улиците в квартала се затварят за движение. Мярката не изисква инвестиция на сериозни суми, като пешеходните зони се обособяват с временни знаци, поставят се кашпи с цветя или саксии с ниски дръвчета. През работните дни улиците отново се освобождават за движение, а от мнението на жителите на Париж зависи дали в бъдеще „Марѐ“ ще се превърне в споделена или изцяло пешеходна зона. Концепцията „Париж диша“ (Parisrespire) включва създаването на временни пешеходни зони и в други централни градски части, като улиците около известния канал „Сен Мартен“ и почти целия артистичен квартал „Монмартър“.

Канал „Сен Мартен“

Канал „Сен Мартен“

Улица „Мормартр“

Улица „Мормартър“

Седем километра от историческите кейове покрай река Сена, защитени от Конвенцията за опазване на световното наследство на ЮНЕСКО, вече втора година са зона, обособена за пешеходци, велосипеди и скутери (т.нар. лек трафик). През топлите пролетни дни крайречните алеи са прекрасно място за бягство от забързаното ежедневие и са изпълнени с желаещи за пикник, джогинг или йога.

Забраната за движение на автомобили по някогашните транзитни артерии е посрещната от асоциации на автомобилистите с яростна съпротива и поредица от съдебни дела, но през октомври 2018 г. администрацията на Идалго постига победа след окончателно решение на Административния съд в Париж. Трансформацията на кейовете, вече брандирани от градската управа като „парковете на река Сена“, представлява емблематична победа на съвременна устройствена визия над политиките на Помпиду. И в този случай водеща е концепцията, че градовете трябва да са максимално приятни и удобни за хората, а не за автомобилите.

Източния бряг на р. Сена

Пешеходният източен бряг на р. Сена

Млади хора на брега на Сена

В топлите вечери брегът се изпълва с млади хора

Градската управа е твърдо решена да продължи новаторския си подход и по отношение на емблематичния булевард „Шанз-Елизе“. Въпреки че през годините е смятан за една от най-красивите градски зони в света, всъщност голяма част от пространството е заето от осемте ленти за движение, по които ежедневно преминават десетки хиляди автомобили. До 2025 г. е планирано разширяване на пешеходното пространство, намаляване на пътните ленти и отделяне на обособена зона за трамваи и електрически автобуси. Изглежда, че след няколко години „Шанз-Елизе“ ще бъде по-тиха и зелена улица, а по този начин и още по-приятно място за разходка, кафе с приятели или просто наблюдаване на нескончаемия поток от туристи с фотоапарати.

Бул. „Шанз-Елизе“

Булевард „Шанз-Елизе“

Парк „Андре Ситроен“

Парк „Андре Ситроен“

Политиките на Идалго изглеждат крайно смели, почти революционни, но разгледани в перспектива представляват логична последица от опитите на предишни парижки кметове, като Жак Ширак, Жан Тибери и Бертран Делано, да върнат публичните пространства обратно на гражданите. От създаването на един от най-големите паркове в южната част на Париж на мястото на стария завод на „Ситроен“ през 1992 г., през забраните и ограниченията за движение на автомобили през знакови площади като „Конкорд“, до построяването на стотици километри нови велоалеи, в рамките на последните две десетилетия Париж се трансформира в устойчив зелен град, предизвикващ адмирации с иновативните си методи.

Снимки: © Георги Велев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лесбос и неговите хора с големи сърца

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-i-negovite-hora-s-golemi-surtsa/

На способността на отделни хора да променят хода на историята се възхищаваме често. Също толкова интересно е обаче как голямата история променя живота на отделните хора, отклонява ги в неочаквани посоки, провокира неподозирани сили или страхове.

Когато през 2015 г. гръцкият остров Лесбос се оказва на пътя на най-голямата бежанска вълна от Втората световна война насам, животът в този средиземноморски туристически рай се преобръща изцяло. Островът е определен за гореща точка на бежанския поток към Европа заради лагера „Мория“ – най-големия идентификационен център в Гърция, който е синоним на всички недъзи на миграционната политика на Европейския съюз. Ситуацията на Лесбос обаче изобщо не е толкова еднозначна – трудностите, пред които се изправят местните жители, раждат едни от най-впечатляващите примери за солидарност, преодоляващи страха и недоверието.

Заради географското си положение в непосредствена близост до турския бряг Лесбос познава много случаи на бежанци, които пристигат по море. С ожесточаването на гражданската война в Сирия след 2011 г. те зачестяват, а практиката е властите да държат търсещите убежище в ареста в Митилини. Капацитетът му обаче се запълва бързо и скоро стотици хора, включително деца, бременни жени и възрастни, спят на пристанището и по площадите на крайбрежното градче. Група местни хора и организации формират солидарна мрежа, която настоява пред управниците хората да бъдат настанени в сградите на изоставен летен детски лагер на име „Пикпа“.

„Не искахме бежанците да бъдат задържани в арест или настанени в някое изолирано от обществото място, а да бъдат посрещнати по достоен човешки начин“, обяснява Ефи Лацуди – един от главните двигатели на инициативата и управителка на „Пикпа“ и досега. „Някои хора бъркат солидарността с благотворителността, а по онова време дори солидарността с бежанците беше огромна стъпка – всичко се случи в разгара на дълговата криза, която гърците все още преживяват тежко“, допълва тя.

Натиснете тук за да видите презентацията.

През 2014 г. все повече лодки с бежанци акостират по бреговете на Лесбос. Един следобед местният рибар Никос Кацурис обикаля магазините за риба, за да продаде пресния си улов, когато се натъква на голяма група хора, току-що слезли на сушата изтощени, мокри и гладни след опасното пътуване през морето. С парите от стоката си им купува храна, сваля дрехите от гърба си, за да стопли няколко души, и решава, че не може да остане безучастен. Споделя за случилото се със съпругата си Катерина, с която управляват малък рибен ресторант. Тя веднага приготвя 40 порции топла домашна храна, която двамата занасят на бежанците. „Започнахме да обикаляме плажовете всяка вечер, след като затворехме ресторанта. Пълнехме двете си коли с дрехи, които събирахме от приятели, с храна от ресторанта и вода. Прекарвахме часове наред в очакване, защото вече знаехме, че лодките пристигат в малките часове на нощта“, спомня си Катерина.

Регистрационният център „Мория“, в който настаняват пристигащите хора, съществува от 2013 г. „Започнахме да раздаваме храна там, като приготвяхме по 2000 порции всеки ден. Нямам представа как сме се справяли“, смее се Катерина и пресмята, че на ден е пържила по 10 000 сардини, които сервира със салата и хляб. „Рибарите в околността спряха да ловят друга риба, за да ни снабдяват със сардини“, допълва тя. После сменят менюто с ориз със зеленчуци и варени яйца. „Трябваше да белим по 2000 яйца на ден и в супермаркетите наоколо вечно не достигаха яйца“, разказват Никос и Катерина.

Към този момент обаче никой не си дава сметка за това, което предстои – в следващите месеци бежанската вълна към гръцките острови ще се увеличи многократно, като само през 2015 г. през Лесбос ще преминат над половин милион бежанци. В най-трудните дни островът посреща по 10 000 души наведнъж.

Дотогава Стратос Стафилидис води спокоен живот в къща на източния бряг, край летището на централния град Митилини, и заедно със съпругата си движи семеен бизнес с бар, кафене и магазин за дрехи. „Една сутрин станахме за работа и видяхме десет лодки да приближават към брега. Те бяха пълни с хора – хора като възрастната ми майка и най-малката ми сестра. Колко дни можете да гледате подобно нещо, без да се намесите?“, пита реторично той и отговаря категорично, че не може да остане безучастен. „Будиш се сутрин, отиваш на работа с лъскавата си кола, вътре е топло, слушаш музика, смееш се със съпругата си… И караш покрай стотици хора, които не са яли от дни, докато ти току-що си изхвърлил закуската си, защото ти е дошла в повече или мармаладът не ти е допаднал… Когато това се случва на прага на дома ти, не можеш просто да продължиш с ежедневието си“, казва Стратос.

Не всички обаче приемат новата ситуация като Стратос. „На този остров подобна гледка буди асоциация за начало на война. Турският бряг е само на около 10 км и тук всички сме израснали с мисълта, че Турция е най-големият ни враг – това се възпитава в семействата и се преподава в училище“, разказва Стратос. Обяснявайки историческите особености на местния контекст, той допълва, че липсата на информация засилва страховете на много от местните. „Властите не обясниха какви са хората, които пристигат с лодките – откъде идват и от какво бягат, защо са тук и колко дълго ще останат. От друга страна, бежанците са буквално заклещени тук, без никой да им казва защо и докога. В това е трагедията“, обяснява Стратос.

„Хората често забравят, че около 70% от населението на Лесбос е дошло от Турция – през 1912 г., 1914 г., 1921 г. Моят дядо почина в Германия като бежанец и работник във фабрика. Собственият ми баща все още живее в Германия. Аз произхождам от семейство на бежанци. Хората забравят историята на семействата си – държат изключително много на античната история, но забравят близкото минало; изпитват огромна гордост от събития, случили се преди 3000 години, но не могат да се справят с предизвикателствата на днешния ден“, подчертава Стратос.

Собствената му история обаче поема в съвсем различна посока в настоящия контекст на Лесбос. През 2016 г. двамата със съпругата му продават семейния бизнес и той се посвещава на образователния център „Мозайка“ в Митилини, който основава заедно с Ефи Лацуди като продължение на философията зад „Пикпа“. Центърът е посещаван от около 600 души всеки ден – бежанци от 18 националности, както и около 130 местни. В групи от по десетина те участват в безплатни курсове по английски, гръцки, арабски и фарси на различни нива, компютърни технологии, изобразително изкуство.

Стратос Стифилидис

Стратос Стифилидис е координатор в образователния център „Мозайка“. Разказва как функционира ателието по ъпсайклинг (upcycling), където бежанци правят бижута, декорации, картини и скулптури от отпадъчни материали © Десислава Микова

„След кризата от 2010 г. насам гърците изпаднаха в много трудно положение и малко местни хора могат да си позволят да учат чужди езици в частни школи. Затова правим комбинирани курсове – това е изключително полезно за местната общност“, подчертава Стратос. За да бъде „Мозайка“ в помощ на местните, всичко необходимо за образователния център се набавя от квартални магазини и доставчици – от обзавеждането до консумативите, въпреки че това увеличава разходите. Мястото съществува с финансовата подкрепа на няколко германски организации, включително и дарения на три църковни общности.

„Гръцкото правителство ни предложи подкрепа, за да започнем да работим в бежанския лагер, но ние категорично отказваме – искаме „Мория“ да спре да съществува“, казва Стратос. Регистрационният център на острова е най-голямата от петте горещи точки по гръцките острови, където пристигат бежанци и подават документи за убежище. Тъй като обикновено е пълен много над капацитета си от 3300 души, лагерът функционира с много проблеми и често е определян като най-лошия бежански лагер в Европа.

„Искаме хората да излязат от „Мория“, а не ние да даваме уроци там“, заявява Стратос, като подчертава, че идеята противоречи на философията на „Мозайка“, насочена към развитието и интеграцията на бежанците. „Насърчаваме ги да прекарват повече време в града – няма никакъв смисъл да стоят в „Мория“, там е истински ад“, смята координаторът. По думите му, най-опасно е човек да стане пасивен. „Ако прекараш две години по опашки за храна и баня, губиш достойнство и идентичност“, продължава той.

Затова „Мозайка“ предлага и разнообразни „извънкласни“ дейности, като йога, пеене в хор, уроци по китара. Специално място в центъра е отделено на ъпсайклинг работилницата, където хора с талант и артистични умения правят бижута, скулптури и декорации от различни материали, включително от спасителни жилетки и спукани гумени лодки, с които бежанците преминават морето между турския и гръцкия бряг. „Тук всеки има задачи и отговорности – работата в екип се отразява много добре, а творчеството връща чувството за смисъл на хората“, разказва Стратос.

Когато през 2015 г. лагерът „Мория“ е обичайно пренаселен два-три пъти над капацитета си, по заповед на кмета на Митилини общинските власти изграждат нов лагер за 1300 души в местността Кара тепе северно от централния град. Там настаняват хора в уязвимо положение – предимно семейства. Няма палатки, всички живеят в контейнери, няма и ограда с бодлива тел, нито охрана от полицията или армията. Има бръснарница и салон за красота, кафене „Аман“, където мъжете гледат футбол и играят табла. „Всички хора заслужават да живеят в добри условия, но по-уязвимите се нуждаят от подкрепа по-спешно. В „Кара тепе“ приемаме гости – не им лепим квалификации“, казва директорът на лагера Ставрос Мироджанис, поел поста след дългогодишна служба в гръцката армия.

Лагерът „Кара тепе“

Лагерът „Кара тепе“ е дом за семейства в уязвимо положение. Подслонява 1300 души и изглежда като пълната противоположност на „Мория“ © Zsuzsánna Fodor

Още от пръв поглед „Кара тепе“ изглежда коренно различно от „Мория“. Широките пространства, цветните рисунки по контейнерите и чистите алеи създават впечатление за добре планирано и подредено селище. За разлика от други бежански лагери, тук няма разделение според националностите на обитателите, а квартали, които носят имената на известни личности от Лесбос, като поетесата Сафо и историка Теофан. „Да разделяш лагер според националността на обитателите е истинско бедствие, защото го превръщаш в гето, а и означава да дадеш определена власт на представител на всяка общност. В „Кара тепе“ няма такива неформални лидери – тук има демокрация. Няма нужда някой да говори от името на някой друг“, подчертава директорът.

Лагерът „Кара тепе“

В „Кара тепе“ всички са настанени в контейнери, а не в палатки. В лагера има много услуги и занимания за всички обитатели © Zsuzsánna Fodor

Никос и Катерина също не искат да подкрепят модела на „Мория“, като носят храна на място, защото не са съгласни с политиката за задържане на бежанци в такива лагери месеци наред. „Каквото и да дадеш на някого, който живее в подобен лагер, то не струва нищо. Дори да имаш хубава топла храна, ако трябва да се храниш в малка палатка, която протича в дъжда, това вече няма значение“, разочарован е Никос. „Когато се прибирате вкъщи за обяд или вечеря, сядате на стол около масата с хората, които обичате, ядете храната си от чиния и пиете водата си от чаша. Това е толкова просто, че едва ли изобщо се замисляте, но хиляди хора нямат и това“, възмутена е и Катерина.

Тогава двамата решават, че ще поканят бежанците в ресторанта си. Макар че така могат да хранят само по около 100 души на ден, те са щастливи, че гостите им имат причина да излязат от лагера, ядат вкусна храна, запознават се с хора в нормална среда и знаят, че някого го е грижа за тях. За да изпълнят изискванията на властите, Никос и Катерина се отказват от ресторанта като бизнес и го превръщат в благотворителна инициатива, която наричат „У дома за един ден“. „Преди беше лесно, защото с печалбата от ресторанта покривахме разходите за храната, която раздавахме безплатно“, обяснява Катерина. Сега двамата се издържат с рибарския улов на Никос, който продават в малък магазин край ресторанта.

Историята на Никос и Катерина е разказана във видео, което вече има 3,5 милиона гледания

Гостите идват не само заради храната – ресторантът е място, в което кипи социален живот, има музика, разговори на всякакви езици, игри на карти и „Не се сърди, човече“. Организацията на Никос и Катерина е една от малкото, които имат позволение да помагат на малолетни без придружител (самотни деца) – една от най-уязвимите групи сред бежанците. Децата са настанени в специално охранявана зона в „Мория“ и идват в „У дома за един ден“ със специални придружители – една от редките възможности, близки до представата за нормално детство, която тези деца имат.

В лагера „Кара тепе“ също се стараят децата бежанци да имат нормално детство. Наред с официалната детска градина, уроците по английски, гръцки, математика, география, компютърни технологии и дори цигулка и плуване, там има и футболна програма, организирана от местната неправителствена организация Movement on the Ground с подкрепата на Barcelona Foundation. „Децата се включват още в първия ден, когато се настаняват тук. Постигаме добри резултати, учим се на отборна работа и уважение към противника“, разказва управителят Ставрос Мироджанис, изправен до фланелката на отбора „Кара тепе Юнайтед“, окачена на видно място в кабинета му. Тимът често играе с отбора на местните деца от школата в Митилини. „Печелили сме много пъти, много пъти сме и губили, но винаги се учим от грешките си“, казва управителят.

Ставрос Мироджанис

„Не съм голям футболен фен, но съм най-големият фен на нашия отбор „Кара тепе Юнайтед“, казва директорът на „Кара тепе“ Ставрос Мироджанис © Десислава Микова

Със свръхзаселването на „Мория“ и откриването на „Кара тепе“, „Пикпа“ остава гражданска инициатива и насочва усилия към най-уязвимите бежанци – с физически и психически травми и заболявания, преживели насилие и изтезания. В пика на бежанската криза през 2015 г. в „Пикпа“ работят със средно около 200 души. С помощта на близо 100 доброволци осигуряват храна, ремонтират и облагородяват някогашния изоставен лагер. Три години по-късно там живеят около 80 бежанци. Те се радват на свобода и самостоятелност – фамилните постройки са оборудвани с кухни и всеки готви сам, като продуктите се раздават три пъти седмично. От екипа на лагера настояват живеещите в него да участват в почистването на пространството, като всеки поема отговорности и върши определени задачи. Има тренировки по фитнес, гимнастика, йога, кросфит, дамите могат да шият на няколкото шевни машини в женския кът – инициативи за придобиване на умения и усъвършенстване, които да ускорят процеса на интеграция на бежанците в местното общество.

Ефи Лацуди защитава този подход пред идеята за настаняване в лагери като „Мория“. „Да инвестираме в лагери за задържане не е добро дългосрочно решение. Има нужда от подходящи места за настаняване и мащабна програма за интеграция, за да се създадат работни места и връзки между бежанците и местните общности. Със сигурност коства много пари и ресурси, но си струва, вместо да инвестираме в това да удължаваме човешкото нещастие в „Мория“, смята Ефи Лацуди. „Има нужда от такъв план поне за година напред, но в Гърция понякога нямаме план и за следващия месец, дори и за следващата седмица“, добавя тя.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: Ефи Лацуди, която стои зад редица инициативи за солидарност с бежанците на Лесбос. И до днес ръководи независимия лагер „Пикпа“, в който убежище намират най-уязвимите хора. © Десислава Микова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.