Tag Archives: почивка

2017-12-13 разни

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3370

И много неща на едно място, че все няма време за блогване.

Лабът организира голямо коледно LAN party, на 21.12, с всякакъв хардуер и игри.

Също така подредихме пак в лаба студио за записване на podcast-и, и дори записахме един тестов подкаст (записът е с много малко обработка, май трябва да се усили още малко). Като цяло може да се подобри малко софтуерната част (т.е. да отделя един час и да я поавтоматизирам), и да вземем още една стойка за единия микрофон (вместо да стои в едно диджириду, което е подпряно на стойка за китара), но изглежда да върши работа.

И финално лабово, насъбрали сме толкова странна техника, че обмислям workshop/състезание кой ще успее да подкара най-много неща. В момента ситуацията е такава, че мога да вържа VAX-а по оптика (което много ми се иска да направя тия дни, като имам малко време).

А на мен ми се спи. Тия дни успявам да събера някакъв сън, но като цяло трудно събирам наистина почивни weekend-и, в които основно да спя и да си почивам, та трябва да измисля нещо по въпроса, самия openfest ужасно ме умори (там имах няколко седмици без никаква почивка). Наскоро имах и един ден, в който събрах два пъти по 8 часа работа (второто беше да подредя видео и подобната техника от феста в лаба, че имаше нужда и заемаше място на неправилните места).

В работата е забавно, всеки ден откривам нови неща, които не работят и странни бъгове и дизайн решения в компоненти, които уж хората са тествали, ползват и са ок. От по-пресните примери е как continuous queries на influxdb при достатъчно бази и данни просто никога не могат да наваксат, защото са в един thread, който се вика дявол знае кога. Успях да ги заместя с 200 реда код на python (и разпитвайки google, не само аз съм така).

На книжния фронт една от основните новини е, че авторът на Worm е приключил последния си проект (Twig) и се е хванал пак да пише в света на Worm (казва се Ward), което е страхотно за всички, обичащи книгите по 5000 страници.

Тоя weekend има хакатон във ФМИ, за който услужихме от лаба с малко странна техника. Има ли някой, който може да пробута идеята на отборите да декодират радиопредаванията, с които наливат данни на таблата по спирките? Има нужния хардуер, вероятно със съществуващите неща като gnuradio няма да е сложно да се демодулира, и дори няма нужда да се доправя частта, с която може да се подават произволни надписи за показване по тия табла…

Върви подготовката за FOSDEM. След последните тестове (които правихме на един хакатон там на място) моя код, дето ползва openpgm не retransmit-ва, и за един ден дебъгване (и вкарване на print-ове на разни места и опити да разбера какво точно искат да кажат тия хора, които в разни функции с имена “провери-нещо-си” променят по генералния state и които доста намразих) не успях да намеря що не сработва. Обмислям да се скрия някъде по празниците и да го дебъгвам, или да измисля решение с TCP най-накрая.
(как може никой да не е написал multicast TCP. Трябва да го дадем за задача на някой, дето не знае, че не е възможно и да видим какво ще излезе…)

Спирам, преди това да е станало съвсем несвързано.

Пчелари

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2028

По разказа на един мой приятел:

Отиват баджанакът с жена му, сестра ѝ и мъжа на сестрата, на почивка за уикенда. Разпъват палатките вечерта близо до някакъв микроязовир. След към литър пещерска гроздова (общо на четиримата) нежният пол се прибира по палатките да спи.

Не дотам нежният пол решава да пребори и втория литър. След победата обаче още не им се спи, а трети литър няма. Малко мислене – и се ражда блестяща идея:

– Абе като минавахме с колата през оная завъртулка на пътя горе там, не видяхме ли от другата страна на хълма едни кошери? Както няма луна, я да идем да си отмъкнем един! Ще закусваме сутринта мед!

Посрещат ги лоша и добра новина. Лошата – че кошерите са в големия двор на някаква къщичка. А добрата – че дворът е ограден чисто символично.

Промъкват се двамата, вдигат първия провидял се на звездната светлина кошер и го понасят към колата. За проклетия за тях се лепва кучето. Върти се на два-три метра от тях, проджафква, скимти. Никакви караници и подритване на камъни към него – нали ръцете заети с кошера – не успяват да го прогонят. За щастие, стопанинът на кошерите или не е в къщи, или спи като заклан.

След три километра с кошер на ръце двамата се оказват при колата капнали. Промененото съотношение на силите накланя везните в полза на пещерската гроздова. След кратко и дълбокомислено съвещание двамата решават да оставят ваденето на меда за сутринта и се прибират по палатките.

На сутринта излизат от палатките и застават втрещено пред кучешката колибка. А до нея стои кучето, вързано на веригата, и ги гледа ошашавено…

Държавата България далеч извън границите на България

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/konsulstva/

Нека поговорим за консулствата. Чуваме за тях най-вече при кризисна ситуация или когато политик получи удобна служба. За българите зад граница нещата стоят доста различно. Според различни оценки, между един и два милиона български граждани живеят в чужбина. Рано или късно повечето ще се сблъскат с тази част от държавната машина. Било то за лични документи, за легализация или по време на избори. Отделно има над половин милион българи пътуващи в чужбина за почивка или в командировка всяка година.

България е там, където има и един българин.

Политиците обичат този цитат с неизвестен автор. Наистина, България има дипломатически представителства почти навсякъде, където има българи. Откакто сме в Европейския съюз, при спешност може да се обърнем и към тези на други членки. Тук обаче ще обсъдим специфичните услуги, които българските консулства предлагат и по-специално възможността им да го правят адекватно.

Представете си следната ситуация: губя личните си документи. Живея във Франкфурт и трябва да си изкарам нов. Дават ми обаче час за чак след 3-4 месеца. Прозвънявам близките консулства – Берлин, Мюнхен, Брюксел, Берн, Париж. Всички са свободни след октомври. Единствено Париж имат след две седмици. За целта обаче трябва да пътувам 6 часа на посока при подаването и отново при получаването след 4 до 6 месеца. Тъй като съм в Европа, по-евтино и бързо ще ми е да взема отпуска, да се кача на самолета до България и да си извадя експресно документи.

Бесен съм и съвсем основателно. Този случай не е изключение, а правило при консулства, където има повече българи.

Хора няма, действайте

Съвсем разбираемо, служителите в консулствата си отнасят доста гняв и псувни. От години се опитвам да се докопам до данните за работата им и наскоро Външно най-накрая ми предостави част след запитване по ЗДОИ. Ето най-важните числа от тях:

  • През 2016-та България има 77 консулства и консулски служби
  • Общо служителите обслужващи граждани са 191 души
  • За последните 10 години най-малко са били през 2010-та 173
  • Най-голямото консулство с 14 служители е това в Москва. На второ място е Истанбул с 6
  • 65% от консулствата имат един или двама служителя
  • В западна Европа, САЩ и Канада има 26 консулски служби с общо 70 служителя

Поне 85% от българите в чужбина учат или работят в западна Европа и Северна Америка. Това са между 800 хиляди и 1.6 милиона души. За тях Външно е определило 70 души. Това би било аналогично на кметство в малко градче да поеме управлението на град като София.

Къде може да имате проблем?

Тези две карти са изготвени на база данните за служителите във всяко консулство, региона, за който отговарят и приблизителното разпределение на българите в чужбина. Последното взех от събраната информация от общностите, както и от активността в последните вотове.

europe

Вижда се ясно къде са дупките в покритието. Южна Италия, скандинавските страни, Шотландия и цяла Франция извън Париж. За тях съм отбелязал, че ако имате нужда от каквото и да е, по-добре да си хванете самолета към България. Други региони са близо до консулства, но заради голямата концентрация на българи натоварването им е значително. Такива са Лондон, Париж, Франкфурт, Брюксел и други. От тях единствено Лондон има 5 служителя. Франкфурт и Париж има по два, а Брюксел – 3. Франкфурт, например, отговаря за регион с поне 100 хиляди българи.

Следващата карта показва каква е ситуацията в щатите. Вижда се ясно струпването на консулствата и малкото покритие. В Чикаго има 4 служители отговарящи за около 200 хиляди българи. NY, LA, Вашингтон и Торонто имат по 3-ма, а Отава – 1.

us

В края на статията ще намерите подробна карта и таблица с всички консулства и броя служители в тях.

Консулски совалки

Министерството на външните работи изглежда оценява натовареността на консулствата и затова командирова хора да помагат. През 2015-та са изпратили 10-ма в Москва за 3 месеца през лятото. По четирима в Минск и Истанбул и по един в Грузия, Иран и Ливан. Нямало е нито един командирован в държава с голяма концентрация на български граждани. За последните 10 години са изключение случаите когато е изпращан човек в Западна Европа да помага. Дъблин, Мадрид и Валенсия са били удостоени с това внимание през 2007-ма и 2009-та с по един човек.

Обяснението за тези приоритети е просто – консулството в Москва издава туристически визи. Облекчените условия и кратките срокове предполагат доста чиновническа работа в летните месеци. Фокусирането върху Русия и бившите съветски републики по този начин обаче е странен. Според туристическата статистика на НСИ, руските туристи са приблизително 0.5% от всички посетили страната ни. За Външно обаче визите и таксите от тях са важен източник на приходи. Изглежда това натежава.

Последвай парите

Тук стигаме до финансовия въпрос. Колко са разходите и приходите на консулствата? В разходната част влизат заплатите, издръжката, местни данъци, техника, сметки, бюджет за събития и прочие. Приходите включват такси от различни услуги, наеми и други. От отчета на Министерството за 2015-та става ясно, че са събрали 54.5 млн. лв. от такси. Това е половината от цялата издръжка и заплати на ведомството. В тази графа обаче влиза всичко от дейността на Външно в страната и чужбина. Липсва всякаква прозрачност за дейността дипломатическите представителства.

Това, което ни трябва, е финансовите отчети на всяко дипломатическо представителство поотделно. Именно тях поисках от Външно със запитване по ЗДОИ, но отказаха да ми ги дадат. Насочиха ме към обобщения отчет, който споменах преди малко. Тъй като той очевидно не отговаря на въпросите ми, заведох дело в Административен съд София-град. Делото е насрочено за 16. септември.

Имаме нужда от тази информация, за да преценим до колко обезпечени са отделните консулства. Броят служители е само една част от историята. Състоянието на техниката, разходите за транспорт, ремонти, наемането на местни лица или стажанти е от критично значение за качеството на услугите и възможността да реагират в кризисни ситуации. Ще стане ясно и колко бюджет се отпуска на консулите за участие и организиране на културни събития, информационни кампании и изборни секции. Не на последно място, ще видим кои консулства внасят в бюджета повече, отколкото е реално получават. По неофициална информация, приходите от българите зад граница практически издържат външната ни политика. В същото време не се инвестира достатъчно нито в хора, нито в техника.

Едно поредно и последно разочарование

Това, че едно консулство има малко служители или лоша техника, не означава, че не обслужва добре българските граждани. Обратното също е вярно – при калпав консул добрата обезпеченост не означава нищо. Играта на нерви с месеците чакане, често неясните процедури и тромавата държавна машина обаче обезкуражават. Задълженията на консулските служители далеч не се изчерпват с издаването на паспорти и подпечатване на документи. Присъстват при предаване на затворници, работят с местните власти при издирване на изчезнали или близки на починали. През тях често минава и дипломатическата комуникация и организирането на визити.

Външно министерство има цял списък какво може да очакваме от консулствата. Докато някои услуги като заверката на документи става бързо, други въобще не се изпълняват. По-натоварените предимно отказват сключване на граждански брак. Въпреки, че е възможно консулът да организира цялата регистрация на българче родено в чужбина, по думите на Външно няма данни някой някога да го е правил. Процедурата за взимане на български акт за раждане не е сложна, стига да успееш да се прибереш в България за достатъчно време. Навярно затова доста от съгражданите ни не регистрират децата си като български граждани. Някои посочват тези затруднения сред причините да вземат чуждо гражданство.

Обичаме си страната, но мразим държавата.

Това ще чуете от много българи и то не само в чужбина. Когато сме далеч от България, консулствата и посолствата са държавата за нас. Всеки вижда в тях същите дефекти, заради които повечето са заминали. Фрустриращото в случая е, че Министерството на външните работи всъщност печели от българите в чужбина предоставяйки услуга с много лошо качество.

Въобще не помага и това, че консулите на практика нямат право да комуникират с българските общности. Нямат контрол над официалните си интернет страници, от няколко години е забранено да имат официални страници в социалните мрежи и да говорят с журналисти. С тези си правомощия консулите са нищо повече от касиери с печат в ръката. Толкова им позволява Външно. Това обаче не е известно на обществото и затова отнасят цялата критика, за която би трябвало да отговаря външният ни министър.

Подробни данни

На тази графика ще видите промяната на броя служители през годините. Разделил съм ги на консулства в западна Европа, САЩ и Канада, други консулства и съм добавил колко помощници са били командировани.

chart1

Тази карта показва служителите работещи с граждани през 2016-та. Таблицата след нея дава подробна разбивка по консулства за последните 10 години.

Попитайте лекаря си дали тази прозрачност е подходяща за вас

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/prozrachnost-lekari/

Публичната сфера често и с право отнася критика, че е раздута, тромава и неефективна. Иновациите в администрацията обикновено изостават с години от тези, които използваме в ежедневието или работата си – електронно банкиране, планиране на бизнес процеси, управление на човешки ресурси, комуникацията и откритостта пред обществото. Всичко това е до такава степен различимо, че се е превърнало в аксиома.

Ще разберете тогава интереса ми към случаи, които по-скоро показват обратното. Особено когато става въпрос за данни. Може би сте подминали тази новина:

Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители (ARPharM) публикува данни за финансовите взаимоотношения на индустрията с лекари.

В асоциацията членуват 22 от най-големите световни фармацевтични компании разработващи нови лекарства и в рамките на европейска инициатива са решили да повишат прозрачността в сферата. Към тях догодина ще се включат онези произвеждащи генерични лекарства, сред които има доста български. 60% от българските лекари получили някаква форма на финансиране са дали разрешение да се осветят плащанията към тях. Справките включват кога, колко пари и за какво са дадени – научни трудове, лекции, участия в семинари и прочие.

Докторите и “big pharma”

Първо трябва да разберем защо всичко това е важно. Топлата връзка между лекарското съсловие и фармацевтичната индустрия е обвита в скандали и съмнения. У нас темата остава встрани от новините окупирани с поредната здравна реформа, положителни лекарствени списъци и някоя друга скандална болница. Темата въобще не е нова в други държави. John Oliver в Last Week Tonight направи интересен сегмент за ситуацията в щатите. В него описва как компании и посредници буквално подкупват лекари да предписват определени лекарства повече от други. В някои случаи лекарствата дори не са били нужни. Дори когато са подходящи за диагнозата, разкритията поставят под съмнение преценката на тези лекари. Честа практика е кабинетите да получават безплатен обяд, а някои специалисти – хонорари за несъществуващи лекции.

medicine-thermometer-tablets-pills

В Германия това също е проблем. Личният ми лекар, например, членува в организация казваща се буквално “Плащам сам обяда си“. Всички в нея декларират, че ще отказват всякакъв контакт с представители на фармацевтичната индустрия. В Германия обаче здравната система и предписването на лекарства е принципно различно от това в България. Фармацевтите и здравните каси са най-често обекти на “ухажване” от компаниите. Нерядко се случва да получиш някаква разновидност на лекарството предписаното в рецептата не защото само него имат в аптеката, а защото някой по веригата решава така. Макар активното вещество да е същото, ефективността и страничните ефекти често са различни, а понякога не ти оставят дори избор.

Всичко това съвсем разбираемо хвърля сянка върху медицинската професия. Често компаниите имат нужда от медицински специалисти работещи с пациенти за научната си дейност. Има много легитимни причини лекар да получави пари, апаратура и дори безплатни лекарства. Понякога тези неща са дори регламентирани нормативно. Изброените взаимоотношения не предполагат непременно корупция, но определено са съмнителни. Именно затова усилията към някаква прозрачност са толкова важни. Всеки трябва да може да провери дали лекарят му е приемал подаръци или хонорари от фармацевтични компании и да прецени сам.

Именно това виждаме в щатите, където т.н. ObamaCare въвежда нормативно изискване да се осветлят плащания от компании към лекари. В Европа индустрията явно е решила да се саморегулира и от тази година публикува данните без законово задължение за това. Това е изключително похвално и фактът, че България е част от инициативата ще ни даде възможност да надникнем в тези взаимоотношения.

Прочетете внимателно листовката

До тук добре. Какво обаче виждам като проблем? В този блог доста говоря за отворени данни и нуждата информацията да е достъпна във вид лесен за обработка и анализ. Веднага след като излезе новината, писах на PR-ите на асоциацията и попитах в какъв формат ще бъдат публикувани справките, може ли да ги свалим наедно и да ги съпоставим с други данни. След известно увещаване признаха, че макар да има препоръчан формат в кодекса им, всяка компания решава как да ги публикува. Повечето са в PDF формат и са пръснати по сайтовете на членките. Ето три примера от компании синонимни на big pharma.

m3

m2

m1

Веднага се сетих за финансовите отчети на общините, които Министерството на финансите отказа да ми даде. “Гонете си ги по сайтовете им”, ми отговориха. Сетих се и за старите PDF справки за гласовете на депутатите в пленарна зала. Сетих се и за “регистъра” за изкупена ВЕИ енергия, който макар в Excel формат, напомня силно на докладите на компаниите като използваемост. С други думи, прозрачността обявена тези дни от фармацевтичната индустрия е на нивото, което администрацията ни вече беше преди 5-6 години. От тогава насам много от регистрите и справките в публичната сфера бяха отворени. Вече година те се публикуват в правителствения портал за отворени данни и сферата на информацията се разширява постоянно.

Ако тези и други компании искат да бъдат прозрачни, трябва да вземат пример от държавните институции. Осъзнавам колко абсурдно звучи това като изречение, но е факт. Публично достъпната информация помага както за засичане на неефективности и корупция в системата, така и за откриване на нови възможности за бизнес и сътрудничество. Публичната сфера има един вид “монопол” над отворените данни и е крайно време принципът да се “приватизира”. Компаниите имат много данни, които са ключови за бизнеса им и представляват търговска тайна. Има обаче и такива, публикуването на които не само няма да им навреди, но и ще помогне на бизнес екосистемата около тях.

Гледай, но не пипай

Публикуването обаче далеч не е достатъчно. Важен аспект от отворените данни е това да може да ги използваме. Независимо колко съм се борил с държавни регистри, никой не ми е казвал, че не мога да отварям данните. В конкретния случаи, бях изрично предупреден от асоциацията, че нямам право да обработвам извадките за плащанията към лекари. Тоест нямам право да обобщавам данните и да ви показвам доста интересната статистика по градове и специалности. Данните са собственост на съответните компании и не може да се използват промерно в мобилен APP за улеснение на пациентите. Всеки от нас поотделно трябва да прерови сайтовете на фармацевтичните компании, да отвори документа и да търси конкретен лекар. Сами разбирате защо имам проблем с това. В щатите, където тази прозрачност е наложена от закон, има портал с всички данни във възможно най-достъпен и свободен за използване формат. Затова има толкова статии, анализи и подробни разследвания. У нас си оставаме с няколко препечатани новини и жълти парцали овикващи света, че лекарите взимали пари от big pharma.

Тази прозрачност е изцяло за ПР цели и когато е фалшива постига обратен ефект. Често държавата заставя бизнеса да е прозрачен с финансовите си отчети, собствеността и други аспекти от работата си. Дори тогава някои компании правят всичко възможно справките да са трудни за намиране и използване. Аналогично, когато говорим за социална отговорност се сещаме за детски площадки и обучение на безработни от малцинствата. Компаниите наричащи се “социално отговорни” налагат тази дефиниция, защото е евтина и има малък ефект. Истинската социална отговорност е отвореността към обществото. В 21 век това означава прозрачност, отворени процеси и данни както за публичната, така и за частната сфера.

И все пак… алтернативните

Критиката ми може да изглежда дребнава, но е важна, ако искаме някаква прозрачност. Въпреки това, не мога да не призная, че направеното е стъпка напред. Надявам се повече лекари и фармацевтични компании да се включат. Тези справки ще открехнат вратата към взаимоотношенията с лекарското съсловие и навярно ще създадат конструктивен дебат. Ако не, то поне някой с рецепта в ръка може да се сети да попита лекаря си “Абе, тия тук давали ли са ти пари?”

Това, което няма да видите обаче е подобна прозрачност в сферата на т.н. “алтернативна медицина” – хомеопатия, натурални добавки, билкови таблетки и прочие. Преди няколко месеца започнах разговор с около 60 дипломирани фармацевта. След като първите отказваха всякакъв коментар, започнах да се представям за “организатор на семинари по алтернативна медицина”. Почти никой сред фармацевтите не отказа да бъде изпратен на семинар в Банско или Шварцвалд с всички платени разходи, дори когато уточних, че “очакваме” да зареждат от “хомеопатията ни” и да я препоръчват. Трима все още ми пишат мейли “какво стана със семинара”. Ще публикувам резултатите когато събера всички отговори.

хомеопатия измама

В това няма нищо незаконно, а навярно дори и принципно лошо – заплатите са ниски, почивката е безплатна и никой не може да ги задължи да продават точно въпросния мехлем. Когато обаче влезете в аптека или посетите лекаря си, не бихте ли желали да знаете дали някой не го праща всяка година на почивка, преди да ви препоръча “ей тука едни много работещи захарни топчета”? Лекари и фармацевти, с които говорих вече в лично качество, признаха, че практиката е масова. Често аптеките зареждат и пробутват на клиентите си определени билкови хапчета, тинктури и хомеопатия точно защото при определени резултати очакват пак да бъдат “поканени”. Публикуваните от ARPharM данни показват също, че повечето лекари са взимали от тях до 300-400 лв. за посещение на семинар, например. Тридневна екскурзия до курорт в Германия и Гърция излиза доста повече.

Иронията тук е, че производителите на тези “алтернативни лекарства” са също големи корпорации с многомилионна печалба. Докато само няколко процента от приходите им отиват за “разработка” на нови продукти, между 40 и 60% отиват за реклама, лобизъм и подобни “семинари”. Прозрачност в тази сфера няма да видим, защото е срамно за тях. Твърдението на “натуропатите” е, че лекарите са подкупвани от фармацевтичните компании да тровят хората. Публичността, за която говорих горе, ще осветли колко истина има в това. Фактите обаче са, че същите проблеми има и в “алтернативната медицина”. Аз лично бих искал да разбера дали и колко са получили професорите включили курсове по хомеопатия в медицинските ни университети. Най-вече ми е интересен фармацевтичният факултет в МУ Пловдив, чийто декан изглежда от 13 г. се занимава почти изцяло с хомеопатия.

Ако искаме прозрачност за едното, защо не и за другото? Ако очакваме отворени данни от управниците и администрацията, защо не и от ключови за живота ни организации и компании?

Signal

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original http://yovko.net/signal/

Реших да редуцирам каналите си за връзка, най-вече по отношение на всевъзможните messenger-и за директни съобщения.
Винаги предпочитам електронната поща за основна комуникация, понеже мога да подреждам (или пренебрегвам) по приоритет писмата, които заслужават внимание и евентуален отговор, и разполагам с end-to-end криптиране при нужда. Тук е актуалният ми PGP ключ. А ако не знаете някой от моите email адреси, винаги можете да ползвате този начин.
Преглеждам пощата си поне един-два пъти дневно, освен когато съм в почивка, без Интернет или работя по някой спешен проблем или проект. Но не получавам нотификации за нея на смартфона си – това е адски разсейващо и контрапродуктивно. „Любимо“ ми е някой да ми звънне по телефона с изречението: Току-що ти изпратих mail. Видя ли го?
За директни съобщения занапред ще използвам основно Signal на Open Whisper Systems като прилична база за отворена и сигурна платформа, която заслужава да бъде ползвана, популяризирана и подкрепена от потребителите. Временно, като резервна опция, оставям и WhatsApp заради няколко близки приятели, които предпочитат навика и не осъзнават необходимостта от сигурна комуникация, поради което ще отнеме време да бъдат убедени.
"I don't need privacy, I've nothing to hide" argues "I don't need free speech, I've nothing to say." Rights = Power https://t.co/AOMc79DIOS
— Edward Snowden (@Snowden) November 4, 2015

Okay, ако сте с iPhone или Mac можете да ми изпратите и iMessage като друга резервна опция, с едно наум, че сигурността и там е според зависи от Apple.
Принципно не ползвам Skype освен след предварителна уговорка за конкретен разговор. Нито Viber и Facebook Messenger (те дори не успяха да ми харесат). Спирам също и Hangouts, и Telegram, както и всякакви други, защото ми идват в повече.
Опитайте Signal – семпло и леко приложение – за криптирани писмени съобщения и разговори. Освен, че е свободно и open source е и безплатно. Има го за iPhone и Android, а скоро и за web. И даже Snowden го благослови 😉
I use Signal every day. #notesforFBI (Spoiler: they already know) https://t.co/KNy0xppsN0
— Edward Snowden (@Snowden) November 2, 2015

Четвъртък, 18 Септември 2014

Post Syndicated from georgi original http://georgi.unixsol.org/diary/archive.php/2014-09-18

70 км за 7 часа. Не звучи като епично каране. То и не беше де. Поне
40% беше бутане и носене на колелото. Друг път ако има такъв културен
живот – аз няма да се записвам /вероятно утре ще размисля…/.
С добро темпо тръгнах за Железница (през Бистрица по пътя) и след
като стигнах до края на селото се върнах в началото на изкушаващата
отбивка с табела “Черни Връх, хижа Алеко”.
Викам си – к`во толкова, ще го помъча час-два, пък и не е лошо човек
да се качи на Черни Връх. До отбивката и мотаенето из селото бях
минал само 29 км. за някакви си час и 40 мин с добро темпо, така че
сила – бол.
Първият километър нагоре се кара, аз карах до там където е отбивката
за Обиколната алея (и трасето за Витоша 100), че дори и малко след
това. Гледам пред мен една гора и един стръмен път нагоре, мисля си
“я да взема да се върна да тествам трасето на обиколката” ама
нали съм си прост, почудих се малко пък отново хванах пътя за Черни Връх.
Хайде след това бутай из гората, бутай по баира, бутай през морените
и изровената пътека, гази из блатата, карай малко и така девет километра
и половина за три часа докато го докарам на връх Черни Връх. Естествено
там беше мъгла навсякъде, едва се вижда на 50 метра – демек, гледки никакви.
Хареса ми метео станцията с голф топката отгоре. Изглежда доста футуристично.
Пуснах по чакъления път, като разбира се обърках посоката на едно място
та трябваше да се връщам и хем бавно се движа (от страх да не счупя
нещо по техниката), хем пак останах без ръце едва пускайки с 15-20 км/ч.
Бах тия чакъли и камъняци (и студ!)…
От там хижа Алеко за малко подкрепа и фиууу надолу по пътя, за почивка
и изчистване на главата.

Във Варвара извън сезона

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2014/05/06/varvara/

Никога досега не бях ходила на море извън сезона. Избрах за този експеримент Варвара – място, на което съм летувала ужасно много години и което не съм посещавала от седем. Заради презастрояването на цялото Черноморие рядко изобщо ходя в тази посока. Варвара е едно от малкото сравнително запазени места, а в последно време много упорито се заговори за нови устройствени планове, проекти, инвестиционни интереси и други подобни „хубави“ неща, обещаващи това да се промени. Затова реших да изпреваря събитията и да отида, докато Варвара не е все още безвъзвратно бетонирана и съсипана. И то извън сезона, та ако случайно процесът е по-напреднал, отколкото знам, поне да не е гъч от хора.
Vlak_BurgasВинаги, когато имам възможност, пътувам с влак – независимо дали става въпрос за кратък или за по-дълъг път. Вярно, недостатъците, които постоянно обсъждаме с приятели, са налице – все по-неудобни разписания, по-бавно придвижване, отколкото с кола или автобус, – но за мен предимствата са повече. Има все повече нови влакове и те са наистина РАЗКОШНИ. Дори и в старите е по-широко и просторно, отколкото в автобусите, човек може да стане и да се разтъпче по всяко време, а не да стои сгънат с часове (а аз не заемам кой знае колко място – какво ли им е на по-високите и едрите от мен…), има тоалетна и не се чака евентуално спиране на някоя миризлива бензиностанция (особено важно предимство при по-дълъг път), а ако сте от тези, на които им прилошава в автобус и им се налага да пият гадни зомбиращи хапчета, при повечето такива хора това просто НЕ се налага във влак. 🙂
Та като споменах нови влакове… новите спални вагони са фантастични! Много по-широки от старите, много удобни и невъобразимо по-чисти. Хем чух за тях, пък пак останах удивена. А това да преминеш разстоянието, като спиш в легло, и да си свеж на следващия ден, вместо да си продремеш част от почивката, е допълнителен бонус.

И така – Бургас. 🙂 Ами, и там не съм ходила от сума време и бях много нетърпелива да разгледам.

Тук обаче идва неприятният момент: ако сте с багаж, няма да спите в Бургас и не искате да хванете от влака директно автобус, а първо да разгледате, гардеробната отваря чак в 9:00 (влакът пристига към 7:15) и затваря в 21:00 (влакът за София е в 22:00). Така че ще трябва да си отделите час-два да седите върху саковете и да ругаете нечие плиткоумие. Все пак сутринта жената идва по-рано, оставила е и телефон на стъклото, но за вечерта проблемът си стои. Ето една такава недомислица може да помрачи идеалното изкарване.
Та след като някак преодолеете този тъпизъм, предстои Бургас. 🙂 А той в началото на май е още по-зелен и прекрасен, от това, което си спомням от летните си идвания.


За на юг има кажи-речи редовни маршрутки, но ако пътувате за някое селище по-южно от Царево, са по-малко – разбира се, ако бързате, може да ползвате маршрутки с прекачване, защото има и такива Царево-Резово. Може би като почне сезона, ще ги оправят. Може би. Хубавото е, че вече ползват един по-пряк междуградски път и пътуването е по-бързо. А гледката отново е красива – свежо зелена пролетна гора от двете страни на шосето.
Първото впечатление от Варвара – няколко гигантски бетонни мастодонта на входа ѝ. Доста обезкуражаващо начало. Но, за щастие, първото впечатление лъже – нататък се оказа красивото село от спомените ми. Промяната в центъра е положителна – на мястото на прастарите бараки има красиво кметство. Чисто е и е пълно с щъркелови гнезда. Около теб летят щъркели, чайки, врабчета – в самото село!

И още една приятна разлика от спомените, дължаща се на сезона – през май цяла Варвара прелива от буйна зеленина! А платото над плажа все още няма и помен от застрояване (дай Боже така да си остане!) и красотата е неописуема с думи.


Когато редовно ходех на варварския плаж преди години, най-голямото изпитание беше слизането по стълбичките – по-подобни на сипеи. Сега обаче си има истински стълби, които не предполагат качване и слизане на четири крака. :)) А заведението на плажа, което все още не работеше, няма вид да заема място от плажната ивица, а гледката от него е просто убиец.

За плажуване месец май, както се и очаква, не е много подходящ, но е идеален за разходка сред бурна зеленина, цветя, пеперуди, гларуси, чайки и каквито още прекрасни растения и животни ви хрумнат. Усещането е съвсем различно от това в разгара на лятото и също е страхотно.


Тази година за първи път отседнах в хотела на Димо – най-старият и най-хубавият хотел във Варвара, носещ най-истинския дух на мястото. Разрастването тук е станало изцяло и единствено с вкус. Най-страхотно е отношението – това е единственият хотел, в който съм била, където не видях нито една табелка, която да ми казва какво мога и не мога да правя, където няма ограничения „само за гости на хотела“ (включително и на игрището отсреща, построено от Димо за всички), няма „забранена консумация в стаите“ или някъде другаде, няма никакви дразнещи забрани. А наистина през цялото време се чувстваш ГОСТ – в немаркетинговия смисъл на думата! – и у дома си.


Нещо, което особено много ми хареса – стълбището на хотела е превърнато в библиотека. Всеки може да чете която книга си хареса, а разнообразието е гигантско – от томове с класически литературни произведения през исторически книги до най-леки кримки. По нещо от абсолютно всеки жанр за абсолютно всеки читател.

Варвара е обградена от вълшебни места, много от които, за съжаление, не заснех – горски пътеки, крайморски пътеки, поляни, обсипани с цветя, скали… а Странджа е съвсем, съвсем наблизо. Рибарският пристан е особено приятно място сега, когато комарите още не са превзели всичко. 🙂

В крайна сметка едно е ясно – има какво да се прави във Варвара и когато не е сезон и не е време за плаж. Мястото все още не е замърсено от „инвеститори“, хората са все така свестни и не са променили отношението си към туристите. „Трите язви“ може и да ги няма отдавна, но прекрасната чиста природа си е там по всяко време на годината.
Пак ще се ходи – и то по-скоро! 🙂

Webloz 11

Вече достатъчно много хора ме попитаха, защо не съм блогвал още за тазгодишното издание на конкурса Webloz… може би вече е време да блогна?
Започвам с кратка предистория, като пропускам миналата година. През февруари Тихомил ми се обади и каза, че имам най-висока оценка от членовете на журито миналата година и държи, да участвам отново. И понеже аз също исках да участвам отново… съгласих се.
Първо какво ново: тази година имаше допълнителна категория на “малките” – от 5ти до 8ми клас. Не знаехме какво можем да очакваме от тази категория. Другата интересна новост, която на мен ми допадна много, е че по един от членовете на журитата беше победител от предходна година. В моето жури – за програмирането, това беше Николай Стоицев, който е победител в категорията от миналата година.
Третият човек в моето жури тази година беше Атанас Георгиев от ФМИ. Когато Тихомил ми каза за това, признавам си, първото, което си помислих е – егаси, няк’ъв от ФМИ, ще е някой сухар… хич не ги харесвам тия типове, ама ще го преживея. За добро или за лошо с Наско се запознахме чак в хотел Островче, като пристигнах за мероприятието. Въпреки, че емам колега в моя отдел, която е работила с него, не знаех нищо за Наско. Това беше едно от първите УАУ… оказа се егаси якия пич. Между другото, тази подробност не я бях споделял с никого – нито с Тихомил, нито с Николай, нито със самия Наско… Нищо против нямам Стоян и Гено – членовете на журито от миналата година, но на моя акъл ми идваха малко по-сериозни. С Наско и Ники обстановката се получи доста по-разчупена, което ми помогна по-късно да не изпуша.
Проектите, които бяха представени и тази година бяха УАУ. Това ме учуди по-малко от миналата година, защото бях психически подготвен отново да видя много добри работи. Освен това, да не забравяме, това са 20-те проекта отсяти от над 100, които са били най-добрите сред всички кандидатстващи.
Тихомил ме беше предупредил още преди самата конкурсна програма, че в категорията на “малките” има проекти, които са по-силни от проектите в категорията на “големите”. Така че и за този феномен бях подготвен, макар че това, което видях надмина дори и подготвените ми очаквания.
Победителят в категорията на “малките” – Атанас Господинов, беше направил система за училищен дневник. На пръв поглед нищо кой знае какво. Но системата беше направена на JAVA – доста нестандартен избор на технология. Не на последно място – целият проект беше много завършен. Имаше ясна цел, визия как точно да се постигне, всичко беше реализирано с изпипани детайли… пак ще кажа – системата сама по себе си не е нещо кой знае какво, но е по-приятно да видиш завършена система, отколкото велик проект, но реализиран до средата или реализиран целия, но с немърливо отношение към детайлите. Наско от журито разпитваше хлапето така, както мен не са ме изпитвали в университета. През цялото време беше убеден, че някой друг е писал системата, а момчето само я представя. И наистина изглеждаше невероятно, че такава корпоративна технология се прилага от ученик в 8ми клас. Но всичко, което той показа, само потвърди, че не само разбира технологията, но и има в главата си визия за това как работи всичко вътре, което е достатъчно убедително доказателство, че наистина е автор на проекта и дори и да е получил помощ от други, то със сигурност е напълно в течение на всичко.
Ще разкрия малко тайни от кухнята, но с журито имахме спор по отношение на този проект, тъй като на фона на всичко представено той беше като Rocket Science – все едно на автомобилно рали да отидеш с ракета. Може би Димитър Вулджев беше другият човек сред участниците, който прави някакви опити за висш пилотаж, като разработва неща, които дори и журито не знае как всъщност работят. И ако има малко по-сериозно отношение и към това, което прави и към представянето на работата си, ако проуктите му придобият завършен вид – има реални шансове догодина най-накрая да не е втори (както е тази и миналата година!) Та да се върна на въпросът с проекта на JAVA – моят довод беше, че въпреки, че съревнованието срещу такъв противник е неравна битка, усилието и инвестицията в знания и умения, която е направил Атанас Господинов е несъпоставима с тази на другите участници и би било несправедливо спрямо него, ако не му дадем наградата.
Какво не очаквах: след като миналата година похвалихме (дори може да се каже поощрихме) използването на Frameworks като цяло и на Code Igniter в частност, тази година масово имаше проекти с Code Igniter. Именно по тази причина от журито оставихме без отговор въпросът от страна на една учителка “Какво би ви впечатлило в конкурса догодина?“. Ако посочим нещо конкретно, рискуваме догодина всички да са направили това, а всъщност силата на конкурса е в разнообразността на проектите.
Това, което силно се надявам да видя догодина е повече завършени проекти с изпипан детайл – системи, които освен качествен код имат и други компоненти, които не са основното в категорията за програмиране, но са изключително важен добавък към един проект. Хубав дизайн, добре подбрано име за домейн, комбинирани технологии, дребни екстри, които правят комфортно потребителското изживяване в един сайт или система – AJAX и визуални ефекти, бърза и responsive архитектура. Не казвам, че не видяхме такива неща в някои от проектите, но ми се ще да виждам повече.
Какво ми хареса: на първо място съм впечатлен от начина на представяне на голяма част от проектите. Забелязах доста голямо подобрение в начина на общуване на участниците с журито и публиката в залата. Далеч е от най-добрите образци, но да не забравяме че това са ученици, които в общия случай нямат опит с говоренето пред публика. Виждал съм куп студенти, които се притесняват да говорят пред изпитната комисия след 6 години обучение в университет. Така че браво на хлапетата.
Малко критика: доста лошо проектирани бази данни. От 20 проекта в категорияна та големите имаше около 3 – 4 проекта, които имаха прилично проектирана база данни. Понеже беше една от основните ми забележки в дискусията с журито – надявам се догодина да видя повече и по-добре проектирани бази данни.
Малко и за победителя в категорията на “големите” – проектът е Slides.bg на Георги Ангелов – сайт за “споделяне на идеи”. Първото впечатление, което ми направи е, че също е много завършен проект – въпреки, че в конкурса се оценява предимно програмирането, тук не липсва нито дизайн, нито внимание към детайла – дори домейнът .bg е достатъчно голям фактор за това, че проектът е направен с мерак. Но всъщност най-впечатляващото е технологията, която стои зад сайта… или по-точно технологиите… или още по-точно умелото съчетаване на много различни технологии за постигане на оптимален резултат. Бих казал, че това е професионален подход към един проект – използвани са нестандартни решения, които не са достъпни на повечето виртуални хостинги, които се продават масово в Интернет, но всичко, което е приложено е поставено там за постигане на целта. Представянето на проекта също беше на доста добро ниво и макар да не навлязохме много надълбоко в кода и технологиите, дори и от презентациите си личеше, че момчето е наясно с това, което представя.
Другите проекти, които ми направиха специално впечатление: единият е SlideMate на Георги Костадинов и основното с което ми “обра точките” е това, че направи представянето на системата чрез самата система. Не ми беше хрумнало, макар че е съвсем логично, тъй като системата представлява online инструмент за правене на презентации. Тъй като представянето беше след една от почивките – направи ми впечатление, че размерът на слайдовете на екрана е по-малък от предходните. Предположих, че през почивката някой е разбъзикал проектора – играл си е със zoom колелцето или нещо такова. Чак след като приключи представянето и видях, че това е било в браузъра – разбрах какво се е случило и много се изкефих. Всъщност аз лично исках проектът да е в челната тройка, но за съжаление конкуренцията беше доста силна. Иначе този проект си го бях набелязал още на първия кръг като един от фаворитите. Ако не беше якото артистично представяне на момчето от Националната търговска гимназия – това е проектът който щеше да вземе наградата за най-добра презентация.
Друг проект, който ми (ни) направи страхотно впечатление е сайтът за пиратологията и двамата “малки пирати” – Янчо Янчев и Ивелин Тодоров, които го представяха. В действителност сайтът е чист HTML, качен е на сървър на hit.bg – изобщо имаше пълната предпоставка дори да не достигне до финалното класиране… но отново имахме пример за завършеност на проекта, много добро представяне, пък и участниците бяха шестокласници (на практика най-малките участници) и направеното наистина беше впечатляващо. Отново за съжаление, конкуренцията беше прекалено силна и не се пребориха за повече, но петото място на финално класиране е доста добро представяне и ако продължат да се интересуват от материята (имам предвид web и програмиране, не пиратите), сигурен съм, че след няколко години може да ги видим в много по-горни позиции в този или други подобни конкурси.
Кое беше трудно: колкото и да звучи невероятно – трудно беше да се определи кои проекти да останат на последно място. Много по-трудно от това да се определи кои да заемат първите места. Не само защото е трудно да кажеш на някого, че се е справил по-зле от останалите, но и защото фаворитите се очертават бързо и ясно – силните проекти се набиват на очи. Но въпросът е как да кажеш измежду останалите кой е по-добър и кой не, как да ги сортираш достатъчно прецизно? Всички участници са доста запознати с материала… това е финален кръг – никой не е попаднал тук случайно, това не е изпит, на който да “сгащиш” някого, че не си е научил урока. Задачата е не просто неприятна, но и трудна и сложна.
За да не си мислят участниците, че тия от журито са едни гадни типове, дето идват и “раздават правосъдие”, после си отиват и си лягат, ще разкрия още една тайна от кухнята, която мисля, че се поразчу още в неделя, но: след вечерята журито се затвори в една от залите и дописвахме точки, оценявахме, обсъждахме и коментирахме проектите, представянията и документацията към проектите до 4:30 през нощта. Лично аз имах доброто намерение да пиша точките докато тече представянето. Но оценяването е по 24 критерия и трябваше да избирам – или да се съсредоточа върху попълването на таблицата или да се съсредоточа върху представянето на участниците. Прецених, че първо ще бъде неуважение да забия нос в таблиците, вместо да слушам презентацията и второ – ако не слушам представянето, как мога изобщо да го оценя? Затова при всяко представяне си водех кратки бележки – кое ми е харесало и кое не… а по-късно преминахме към писането на точките. И в действителност задачата се оказа доста тежка. На другия ден станах в 6:30 за да успея да се изкъпя, да закуся и да мога да се присъединя обратно към групата. Постарах се да изглеждам свеж, но на връщане изпих две енергийни напитки, за да мога да карам до София. Прибрах се и заспах с влизането вкъщи.
Какво още: освен че участвах в журито, тази година фирмата в която работя успя да задели малко пари и да подпомогне “младия уеб”, като станахме спонсори на мероприятието. Радвам се, че се намират спонсори и за такива конкурси, които са далеч от комерсиалността на големиете конкурси, които от години са окупирани от различни студия, които ги използват предимно за PR и реклама. Не искам да визирам конкретни имена – нито на конкурси, нито на фирми участници, нито порочните практики, които там се развиват от години. Тъй като в Webloz няма такава търговска ориентация, тук нещата са доста по-чисти и приятни за окото от професионална гледна точка. Затова казвам, че е похвално, че се намират спонсори, които да финансират такава дейност, въпреки, че тя не може да се съпостави със силата на рекламата в комерсиалните конкурси. И разбира се – трябва да благодарим и на Тихомил и фондация Технология за младите за всичко, което правят.
P.S. благодарение на Webloz поствам в този блог поне веднъж годишно… очаквайте да се натутам и да кача снимки от мястото на събитието.