Tag Archives: Преход

Те пораснаха, Преходът – не

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/te-porasnaha-prehodut-ne/

Автори: Александър Детев и Мария Бабикян

Тя е родена през 90-те. От малка знае, че е дете на Прехода. Само че тя вече порасна – пораснаха мечтите и целите ѝ, както и представата ѝ за света. Само Преходът не порасна. Той си стои там. Или вече го няма? Никой не знае. Когато пита по-големите, те не ѝ дават категоричен отговор.

За малцина Преходът все още дава надежда – надежда, че предстои онзи знаменит момент, в който той ще приключи и слънцето ще изгрее. За повечето обаче Преходът е извинение – за неуспехите, безотговорността, апатията. За трети пък е затворена страница и е време да се погледне напред.

Та… къде е Преходът? Свърши ли, или още си битува около нас? Тя реши да потърси отговорите на тези въпроси в своето семейство.

Дядото

Той е роден през 1932 година. По призвание и професия е морски капитан, обиколил е света и никога не е избягал. Не спира да чете книги и да разказва за живота си през комунизма със спомени, които звучат пресни като вчерашни: „Всички бяха еднакво бедни, аз съм пътувал като капитан на кораб за 2 долара на ден“, спомня си той.

В гласа му личи болката от всички несправедливости на режима. Казва, че е щастлив, че сме се разделили с редица от тях: „Разделих се с радост с гледането на съветски филми задължително два пъти в седмицата. Чакането на безкрайни опашки за продукти, които липсваха, от които хората имаха нужда. А после трябваше да ходиш задължително на манифестация – задължително да празнуваш и почиташ бедността и страха си. Разделихме се със забраната да влизаш в храм. Вече не е задължително членуването в чавдарска, пионерска и комсомолска организация – просто те не съществуват вече.“

После идват промените и раждат ентусиазъм – опияняващ ентусиазъм: „След 10 ноември народът беше въодушевен и изпълнен с очакване за края на комунизма. Бяхме на площадите и скандирахме. Помня го добре: „И преди, и сега БКП е мафия!“, викахме го с цяло гърло, докато думите не започваха да се сливат в едно. Не разочарованието настъпва постепенно – бяхме излъгани.“

Той обича да разказва за живота и натрупаните спомени. Разказва и за бъдещето и описва момента, в който ще усетим, че е дошъл краят на Прехода: „Преходът ще приключи, когато започнат да се провеждат свободни и честни избори. Когато медиите добият свобода – днес големите от тях са купени. Преходът ще свърши, когато усетим, че властите са разделени и съдебната система е независима, макар наскоро разбрахме, че някои свободно отричат тази нужда. Май е време да започнем отначало Прехода.“

Бащата

Той е роден през 1967 година. Убеден демократ, бил е в барикадата на Софийския университет по време на най-големите протести в началото на Прехода. Занимава се с писане. Не е спирал да вярва в бъдещето на България, но смята, че всичко зависи от гражданското общество. Иска да усети отново радостта и вълнението от протестите през 89-та.

Еманацията на пороците на режима преди промените той вижда в първите години след тях: „Днес не се говори за парите на Прехода и тяхната функционална реализация в пряката демокрация. Няма ги документите от БНБ, а те често казват повече от досиетата на Държавна сигурност. Няма ги трагедиите на хора, принудени да бъдат част от ДС. Няма ги инструктажите на Москва за властта у нас. Няма я историята за трагедията на т.нар. Възродителен процес. Нито за масовия фалит на банките и реалните кукловоди“, казва той.

А тежките последици оттогава са все така живи и днес: „Продължава да е налице връзкарството, страхът от властта, усещането, че друг решава вместо теб. Чувството, че всичко е общо. Изолираната истина стана полифония. Усещането за „даденост“ не си е отишло. Комунизмът бе даденост, а днес свободата ни – също.“

Той звучи като песимист, а не е. Не е загубил надежда, макар да знае, че трябва. Защото се чувства предаден и огорчен – че енергията на младостта му е отдадена за ценности, които често изглеждат загубени.

Братът

Роден е през 80-те. Учил е в чужбина и е избрал да се върне в България веднага след приключване на образованието си. Вярва, че политическата сатира има място и у креативните хора, а когато тя е заглушена отгоре на работното място, той става и си тръгва.

На него му е писнало от Прехода. „Преходът свърши много отдавна, но някои хора продължават да се чудят дали е минал, или не, за което имаме колективна вина – така и не скъсахме изцяло със своето социалистическо минало“, казва. И е пределно наясно, че доказателства за това виждаме всеки ден: „Продължава да битува страхът да се говори свободно и публично за политика. Още го има увлечението към политически лидери с популистки изказ. И още е важно „да имаш човек“ тук и там.“

Но му се иска да заровим старите демони. „От нас зависи дали искаме да жалим по миналото си, или да прегърнем настоящето, до което сме стигнали заедно с вдигната глава и поглед напред.“

Тя

Днес управляващите ни плашат с чуждото и непознатото. Народите носталгици са жертви на политически популизъм, който се храни от мистиката на миналото. От това, че то винаги е по-романтично и необратимо. Тъй като децата на 90-те не са преки участници в живота по време на социализма, а и никой не им разказа за него без емоция, те са объркани за своята роля като част от гражданското общество.

Но децата вече отдавна не са малки. Тях трябва да пуснем напред да се грижат за колективната ни посока, защото раните от миналото не са техни.

И след срещите с три поколения остана да я попитаме: Какво разбра, свърши ли Преходът, или още си е тук сред нас?

Тук тя трябваше да отговори. Да обобщи отговорите, които получи. Да създаде една рамка на този разказ, която ще го определи и жанрово. Но как един жанр ще опише всичко? Та нали ако го обобщим, няма да има защо повече да говорим за него? Няма да има причина дядото да разказва. Няма да има повод братът да се ядосва, че все още робуваме на миналото. Няма да има какво да дефинира бащата – борбите и мечтите му.

Така че нека не отритваме съвсем нашия Преход. Нека все пак оценим това колко пъти ни е карал да мислим, говорим, пишем и спорим за него.

Заглавна снимка: CHILEV / Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Орден „Дружба“ и похищението на Темида в българската прокуратура

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/orden-druzhba-i-pohishtenieto-na-temida/

Не искам да пея дитирамби за 10 ноември 1989-та. Не искам да наричам вътрешнопартийния преврат в БКП, с който вождът, висшите функционери на партията и репресивният ѝ апарат спасиха кожите си и ограбиха националното ни богатство, „начало на демократичните промени в България“. Не искам да ругая т.нар. Преход, защото това удобно сваля личната отговорност и вината на онези, които вместо да платят за престъпленията си, се събудиха за една нощ богати и сякаш преживели тежка деменция, забравиха комунистическите идеологеми, с които промиваха съзнанието на няколко поколения българи. А после бързо влязоха в новите си роли на банкери, бизнесмени и предприемачи.

Днес тоталитарният режим трябваше да е описан в учебниците по история без грим, а споменът за него да е останал само в съзнанието на преживелите го. Обаче 30 години по-късно проявите на авторитаризъм в управлението са толкова явни, че Татяна Дончева – председателка на партия „Движение 21“, предупреди в телевизионно интервю пред журналиста Веселин Дремджиев, че ако ГЕРБ продължава да се докопва до победа на изборите чрез прокуратурата, както се опита в Несебър например, на следващите избори може да има „самоубити“.

Прокуратурата в България позволи на властта да я използва като бухалка срещу своите опоненти – политически и икономически.

Как, освен като репресия, може да бъде определено решението на прокуратурата във Видин, с което беше забранено на лидера на Сдружение „Боец“ Георги Георгиев да пътува извън страната, и то дни преди определената дата за операция в Гренобъл, където е трябвало да стане донор на бъбрек за съпругата си? Подобна мярка е недопустима за обвинения в нанасяне на лека телесна повреда на двама души от екип на телевизия „Канал 3“ по хулигански подбуди, повдигнати на Георгиев – основен организатор на протестите в столицата срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор.

Какво друго, освен репресия, е и решението на прокурор Ваня Ненкова (направена светкавично окръжен прокурор на Видин след поемането на делото срещу лидера на „Боец“) да смени неговия адвокат Николай Хаджигенов със служебен защитник? Ами права е Дончева, с такива способи, могат да окачат и въже на врата на невинен човек. Въпреки че с последното си постановление прокурорката отмени забраната на Георгиев да напуска страната, той не е сигурен, че на 11 ноември няма да бъде спрян на летище София. Възмутен от погазването на закона и репресиите срещу него, Георгиев написа във Facebook, че

„такова мракобесие не е било дори и в най-мрачните времена на комунизма“.

Било е, разбира се, и много по-страшно, особено в първите години след съветската окупация, когато комунистическият режим се налагаше с брутални мерки, масови убийства и репресии на стотици хиляди хора. Но тогава не е имало медии, които да покажат картата на лагерите в България или репортажи за издевателствата в тях, за убитите по границата, за налагането на колективизацията на земята, за ограбването на имуществото на т.нар. „бивши хора“, за тяхната съдба и съдбата на децата им.

Днес управляващите скърцат със зъби срещу медиите, които разкриват позора на тяхното преяждане с власт, кражби, корупция и своеволия в съдебната ни система. Каквото, поне на пръв поглед, е решението на спецсъдията Андон Миталов да свали за пет дни наложената забрана на обвинения в шпионаж Николай Малинов да пътува в чужбина. Разрешението председателят на Национално движение „Русофили“ да отиде в Русия, за да бъде награден от президента Путин, е взето според главния прокурор Сотир Цацаров в нарушение на закона, защото не е поискано първо становището на наблюдаващия прокурор.

Тази очевидна неравнопоставеност на гражданите пред закона и затварянето на очите на Темида за лица с високо покровителство (в случая с Малинов – директно от Кремъл) е ярко доказателство, че целесъобразността може да измести законосъобразността. Нещо повече – след като руският президент връчи орден „Дружба“ на Николай Малинов, чрез своя прессекретар Дмитрий Песков заплаши, че

това „по никакъв начин не може и не трябва да е причина за някакви преследвания“, в противен случай „би имало твърде пагубни последици“.

На първо място, сред мотивите за тази награда е посочен приносът на Малинов за единството на руския свят. Което би трябвало да означава, че Кремъл продължава да гледа на България като на Задунайска губерния, в която Живков не успя да ни превърне, а преди 30 години всички мислехме, че страната ни се откъсва завинаги от руската орбита на влияние. Трудно е да се каже колко точно руснаци живеят постоянно в България днес, макар да се знае, че закупените от тях имоти надвишават 500 000. Така че заедно с русофилите Малинов има базата за реализиране на заветната си идея за промяна на геополитическата ориентация на България и за връщането ѝ в лоното на великата и православна Русия.

Прокуратурата му повдигна обвинения в шпионаж и даде публичност на неговите записки, в които висшият функционер на БСП и бивш издател на вестник „Дума“ дава предложения на московските си покровители как да придобият печелившите отрасли от българската икономика, да създадат телевизия, информационна агенция и сайтове, мозъчни тръстове и партия. Николай Малинов отрича да е получавал пари от руския олигарх Константин Малофеев, който имал бизнес проект за създаване на телевизия в България; но призна, че го е запознал с Цветан Василев. Който въпреки договорките помежду им, го измамил и не го вписал като собственик на ТВ7. Лидерът на русофилите разказа още, че запознанството му с банкера е станало в кабинета на Сергей Станишев, както и че Делян Пеевски бил дясната ръка на Цветан Василев. Но не пожела медиите да го връщат повече към тази тема.

Събрала ли е прокуратурата достатъчно доказателства за обвиненията, повдигнати на Николай Малинов за шпионаж в полза на Русия, не можем да сме сигурни. Но е ясно, че един такъв процес би стопирал развитието на търговските ни отношения и реализацията на общите ни енергийни проекти с руската страна. Още по-малко вероятен изглежда той, след като Путин награди Малинов, влезе в ролята на негов адвокат и заплаши България, с което арогантно наруши правилата на дипломацията и демонстрира незачитане на суверенитета ни на европейска и натовска държава.

„Демократична България“ нарече намесата на Русия във вътрешните ни работи и съдебната ни система безпрецедентна и призова премиера и президента да поискат извинение от Владимир Путин, както и да отменят поканата към него за посещение на страната ни. Обаче и Борисов, и Радев мълчат като комунисти на разпит и ги тресе страх от сянката на Кремъл. Как ще приемат поведението им в Брюксел и Вашингтон, можем да се досетим, но по-важното в случая е, че мълчанието им ги прави да изглеждат като васали на Русия в очите на обществото и на външните ни партньори.

А всъщност преставала ли е България през последните три десетилетия да бъде зависима от Империята на злото, както нарече Роналд Рейгън СССР още през 1983 г.?

Първо, вътрешнопартийният преврат през 1989 г. в БКП стана с благословията на Горбачов и в изпълнение на неговия план за перестройка в сателитни на Съветския съюз държави от бившия Източен блок.

Второ, с указания от Москва близо десетина години преди това у нас започва подготовката за смяната на собствеността и за създаване на опозиция.

Трето, Русия чрез КГБ и подчинената ѝ ДС създаде партии в страната ни, които през годините финансираше и използваше като свой троянски кон в българския политически живот и в Брюксел.

Четвърто, Русия чрез определени политици като Луканов и Доган (и не само) дирижираха разграбването на националното ни богатство и разпределянето му вече като частен капитал, създаването на групировките, мафиотизирането на българския Преход и укрепването на паралелната власт, която няма да позволи да бъде заплашено статуквото.

Да припомним, че първото демократично правителство на Филип Димитров бе свалено от ДПС

и с това беше преустановена започналата лустрация и създаване на устоите на новата демократична държава. Оттогава до днес тя е в сянката на здрача и в ръцете на безродни управници.

Разследване на Антикорупционния фонд разкри връзки между спрения от Европейската комисия и американски конгресмени „Южен поток“ и фалита на КТБ, както и факта, че парите за руския енергиен проект „с висока доза на печалба“ (по думите на банкера Левон Хампарцумян) е трябвало да минат през банката на Цветан Василев. Проектът е бил контролиран от Делян Пеевски, който селектирал и българските фирми в него – свързани с политици, разбира се.

„В хода на разследването не сме установили някакви неща, които да са свързани с господин Пеевски“, твърди наблюдаващият делото Иван Гешев, понастоящем единствен кандидат за главен прокурор. Обаче във внесеното обвинение от 1360 тома името на депутата от ДПС и неговото семейство се споменават нееднократно. В последните месеци преди затваряне на банката нейните директори често говорят за интересите на „групата на семейството“, а има и данни, че Цветан Василев се е готвил за съдебна война с фирмите, свързани с Делян Пеевски.

Николай Стайков от Антикорупционния фонд, който разследва липсващите имена в обвинението за фалита на КТБ, разкрива следи, водещи към руския депутат Александър Бабаков и ролята му като специален пратеник на Владимир Путин за проекта „Южен поток“ в България; към продажбата на „Булгартабак“ – ВИП клиент на банката на Цветан Василев, според когото реално Пеевски е държал 80% от акциите на държавния тютюнев холдинг; споменава се и Външнотърговската банка на Русия (ВТБ), придобила важни активи на КТБ, което банкерът нарича кражба, и т.н.

Тези и други документи и факти хвърлят важна светлина върху преминаването на големи държавни активи в чужди собственици. От тях изплуват подозрения за директни политически протекции, за търговия с влияние и дори за преки плащания към политици от върховете на властта. Обаче нито едно действие по досието на КТБ не показва интерес към подобно разследване. А Иван Гешев беше избран за главен прокурор от същото това задкулисие, за да пази омертата между субектите в Мрежата (по Даниел Смилов) и да осигурява тяхната недосегаемост. Както и тази на политическата върхушка, която гарантира запазването на статуквото.

Същевременно България върви устремено към държава с авторитарно управление, прикрито зад фасадна демокрация, която периодично се възпроизвежда през избори със съмнителна легитимност.

Заглавна снимка и вградени видеа: Антикорупционен фонд

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Ние сме си добре в опозиция. Под лъскавите прожектори не е много щастливо“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/vasko-krupkata-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

През 2019 г. „Подуене блус бенд“ отбеляза 30-годишния си юбилей. Три десетилетия отбелязваме и от едно друго събитие – падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Съвпадението не е случайно. Групата с фронтмен Васил Георгиев, по-известен като Васко Кръпката, записва завинаги в музикалната история духа на онова време.

„Държавна е земята, отровени полята, замърсена е водата и потисната душата“, гласи началото на култовата песен „Комунизмът си отива“. Следват други емблематични за годините на Прехода песни, като „Ден след ден“ и „Нека бъде светлина“.

Но отиде ли си комунизмът? И ако да, защо все още имаме чувството, че тези на върха продължават с опитите да потискат свободата така, както и през времето, за което пеят „Подуене блус бенд“, „Щурците“, ФСБ, Милена и „Ревю“? Това попитах Васко Кръпката, с когото говорихме за още един юбилей – неговата 60-та годишнина. Отговорът му беше кристално ясен: борбата е вечна. Какво обаче дава мотивация и сила в един двубой, който никога няма да завърши с категорична победа?


Вие станахте на 60, групата стана на 30. Време за равносметка ли е това, или просто повод за още концерти и още музика?

Връщам се назад и виждам много хубави неща. Но чак за равносметки мисля, че е рано, защото за рокендрола 30 години са един миг.

30 години ще отбележим и от 10 ноември. Отговорност ли е да си създал саундтрака на промените?

Ако имаш съвест, е отговорност. Аз се чувствам отговорен. 30 години да ритаме срещу ръжена. 30 години да се бунтуваме срещу съветско-кегебарската демокрация, която тук ни беше наложена с бухалките и с много конспиративни умения от страна на добре подготвените кадри на болшевишката върхушка. Така че борбата като че ли ще бъде вечна.

Освен това припомням последния куплет на „Комунизмът си отива“ – песента, която доста врати ми е затворила, но и доста сърца ми е отворила. Песента, която подарих на промените; песента, която не беше поръчана от нито една партия, само от сърцето ми. Песента, която се превърна в символ:

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.
Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.

Аз съм го казал още тогава – това е една вечна мисия.

Имаме ли някаква представа докъде сме стигнали по този път, който поехме тогава?

Аз имам представа, защото в последните години обиколих Америка, Европа, ходил съм в Скандинавия, преди няколко месеца бях в Австралия и Нова Зеландия. Обикалям постоянно българите в чужбина и виждам какво сме постигнали, виждам какво сме очаквали и какво не сме. Аз лично съм очаквал да се случат много по-малко неща. Съвсем не съм си представял, че ще мога за 60 лева да отида до Люксембург и да се върна. Нещата, които съм си мечтал тогава, бяха с по-малки измерения.

Това, което основно не се случи, е да бъдат събудени хората, да бъдат по-интелигентни. Стана обратното – едно опростачване, едно приспиване, чалгизиране. Не без мощна медийна атака. В началото на 90-те години имаше свободни частни медии, които започнаха да имат достъп до информация и свободно изразяване. Но в един момент дойдоха с бухалките и ченгесарските медии надделяха. Те прокараха своята линия, а тя е точно тази – за опростачване. Духовността остана на заден план. Аз съм от другата страна и продължавам борбата.

Ще използвам тук метафората от „Ден след ден“, за да попитам – останаха ли тези, които стоят смело изправени срещу бурята?

Малко, но качествени. Дивите цветя растат в сурови условия, но не са изнежени и са по-трайни. И аз вярвам, че ние не сме политически и икономически победители, но сме генетически победители. Защото в учебниците няма да се изучава „На теслата дръжката“ и други подобни, те отиват в забрава. В учебниците някой ден ще се изучават нашите песни – на „Подуене блус бенд“, на Георги Минчев, на Милена. И това е вече факт – две от моите песни са включени: „Нека бъде светлина“ и „100 години рокендрол“. Това са песни точно от средата на 90-те, когато чалгата беше най-толерирана, а както виждате, от нея нищо не остава, остават само свестните неща. Те са културно наследство.

А как изглежда днес сцената за тази музика, да я наречем алтернативна на комерсиалната? В Patches Blues Bar давате сцена на млади изпълнители…

Ние сме си добре в опозиция. Зарадвах се, че песните ми се изучават в учебници, но аз вярвам, че под лъскавите прожектори не е много щастливо. Вярвам, че да бъдеш популярен, да те харесват хората и същевременно да бъдеш ъндърграунд – това е доста висш пилотаж и е много приятно. На мен лично така ми е много добре. Имам и предаване в една телевизия от 11 години. То няма прекъсване за реклами, не е комерсиално. Там също давам поле на млади групи. И смятам, че сцената в България все повече се разширява откъм такава музика.

Давам пример веднага – „Миндя рок фест“ от 10 години в едно балканско село. От един малък фестивал се превърна в голям фестивал. „Цвете за Гошо“, фестивалът в Южния парк, посветен на Георги Минчев, се пълни с десетки хиляди посетители ежегодно от 18 години. Много малки градове, като например Кнежа, имат рок фестивали. Както и Севлиево, Петрич. Има бирфестове – в Стара Загора, в Пазарджик. Има мотосъбори. Тази сцена стана доста наситена и даже има глад за групи. Групи, които да правят качествена музика на български език. Повечето групи, отчаяни от налагането на чалгата, от липсата на сцена, започнаха да правят само песни на английски, което не им носи голяма популярност. Така че сцена има.

В световен мащаб рок музиката все повече отстъпва мястото си на електронната музика. Дори китарата все по-често бива изместена от диджейския пулт. Това опасен процес ли е, губи ли се автентичността на музиката?

Това са нормални неща и аз изобщо не го смятам за опасно. Съвсем нормално е младите хора да търсят нещо различно. Но цялото това нещо, което рокендролът създаде в средата на миналия век – това е една много сериозна култура, която няма как да бъде изместена, тя винаги ще бъде класика. Това, което са направили „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, винаги ще се изучава в учебниците. Междувременно ще има най-различни моди, които ще излизат, ще отшумяват. Ще излизат нови певци, някои от тях ще останат в историята, но повечето ще бъдат модерни само докато не се превърнат в демоде. Ретрото обаче е винаги на мода.

От какво има нужда музикалната сцена днес?

Най-вече от публика. В София има над 45 музикални клуба, което е страхотно. В България имаме две рок станции поне и по БНР има няколко рок предавания. Няма държава, в която съм ходил, освен Америка, в която да има рок станция. Включително Сърбия, Унгария, Чехия, Полша – нямат. Ние имаме и Jazz FM. Изобщо тук тази музика продължава да бъде много популярна и обичана – рок, блус и джаз. Вярвам, че българската сцена ще се намести лека-полека. Но тези 45 клуба в София се пълнят само в петък и събота. И фестивалите имат нужда от още по-добро посещение. Когато има такова, и пазарът ще се увеличи, и всичко ще се намести.

30 години по-късно за каква свобода копнее Васко Кръпката?

В политически план за 30 години управляващите в България не свършиха някои основни неща, от което съм разочарован. Например успяха за една нощ да претопят алтернативния синод и да присвоят частните църкви, които бяха построени. За една нощ с помощта на полицията. Но не успяха да се справят с наркодилърите, с проституцията, с босовете на транспортната мафия, на финансовата мафия. Не ги закачат и в България виждаме интелигентни хора, които ходят с наведена глава, а престъпници – с високо вдигната. Това е нещо, с което ще се боря.

Бях на протестите срещу презастрояването на плажните ни ивици, срещу това, че незаконен бетон на морето може, а палатки не може. Има доста неща, против които да се борим… Но имаме свободата да се борим. Вярвам, че имаме свобода на избор – да гласуваме, да избираме по-интелигентни управници, несвързани със съветската ченгесария. И вярвам, че България лека-полека върви в една хубава посока. Но нещата, срещу които се борим, са вечни. И борбата никога няма да спре.

А кога ще свърши Преходът?

Апостола на свободата е казал: „Времето е в нас.“ От нас зависи кога ще свърши.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изпълнение на Васко Кръпката

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров
📌 с Любчо Нешков и Николета Атанасова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

30 години след промените: Оръжие или щит е микрофонът за журналистите?

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/lyubcho-neshkov-nikoleta-atanasova-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Демокрацията е немислима без свободни медии. Констатация, която на пръв поглед звучи неоспоримо. Която логично доведе до това преди 30 години свободата на словото и изразяването да бъде отвоювана с ентусиазъм и надежда. Но осъзнаваме ли все още нуждата от тези свободи? Отговорът на този въпрос се корени в основните функции и смисъла на журналистиката, които през 2019 г. в България сякаш ни е все по-трудно да дефинираме.

Оръжие или щит е микрофонът? Оръжие, с което да се нападат и заклеймяват инакомислещите и да се циментира статуквото? Или напротив – щит, пазещ журналистите от реваншизъм и цензура? Щит, зад който журналистите могат да зададат неудобните въпроси, които обществените фигури дължат на гражданите, но за които гражданите нямат възможността да потърсят сметка – липсват им трибуната и достъпът до голяма аудитория, нямат експертните познания в дадена сфера или не могат да разчитат на защита, че когато зададат неудобен въпрос, а после бъдат погнати и работата им заплашена, обществото ще ги подкрепи и ще застане зад тях. Само че този договор между обществото и медиите като техен говорител и куче пазач изглежда отдавна изтекъл… Вина за това, разбира се, носят и двете страни.

Но защо стигнахме дотам неудобните въпроси да се считат за проява на лошо възпитание, а препубликуването на пиар материали и задаването на предварително подадени въпроси да се превърне в новата норма? Кои са причините, които доведоха до това, има ли връщане назад, как трябва да изглежда новият договор между обществото и медиите, къде останаха отбранителните сили на журналистиката и със затихващи функции ли са те, обсъждаме с Любчо Нешков – журналист и създател на Информационна агенция БГНЕС, и Николета Атанасова – журналистка в Българското национално радио и водеща на медийното предаване „Мрежата“.


Разговор с Любчо Нешков

Навършват се 30 години от началото на Прехода. През тези три десетилетия как се промени начинът, по който интерпретираме, четем и разбираме новините?

Може да се каже, че съм дете на журналистиката по време на Прехода. Започнах като журналист в началото на 90-те години във вестник „Стандарт“. Денят ми започваше много рано сутринта и приключваше с печатницата, когато излизаха първите броеве на всекидневника. Минах през телевизията и след края на войните (в бивша Югославия; Любчо Нешков става известен с репортажите си, отразяващи кризата в Косово през 1998–1999 г. – б.р.) тръгнах по пътя на създаването на агенция БГНЕС.

Трагична е историята на българската журналистика след промените. И тя е огледало на всичко, което се случва в обществото. Хората вярват ли в съдебната система? Вярват ли в парламента и в законодателната власт? Вярват ли в изпълнителната власт? Отговорът е същият и за журналистиката. Носим ли вина? Гигантска! Кога започна упадъкът? Мисля, че упадъкът на българската журналистика започна някъде с идването на Тройната коалиция.

Репортери без граници са съгласни с Вас, да.

Не съм поглеждал дали моето мнение съвпада с тяхното, но превръщането на журналистиката в пиар на властта започна по времето на Станишев. Това го твърдя категорично. Тогава започна този модел на „информационно обслужване“. Дори не се притесняват и не крият, че има такива договори за „информационно обслужване“. Брутално, вулгарно, срамно. Докъде ще стигне това нещо? Тази система не може повече да функционира по този начин.

Огледайте се около нас какво се случва. Вижте начина, по който се внушава нашето отношението към някои от съседите, без да ги познаваме. Това нещо трябва да се изтрие, много сериозно да се приземят и четирите власти.

А къде е надеждата?

Надеждата в свободата и даването на възможност хората да разгръщат своя потенциал. Срещам хора, на които имам абсолютно доверие, с които подписвам по телефона и чак след няколко месеца на хартия. Не съм обграден от мошеници. Ние не сме народ само от измамници…

Но този негативизъм, това трябва да спре. Не може да тероризирате хората в 7:30 часа, когато се събуждат и още не са си отворили очите, със заклани и пребити. Представяте ли си, ако в Германия така трябва да се събуждат хората? Или в Австрия? Там има такива извращения, че сигурно един месец няма да им стигне за новинарска емисия. Но това не се показва. По този начин вие не образовате собствения си народ, собствените си деца.

Проблемите са цивилизационни и заради това, което се случва в областта на науката и на технологиите. Но само формата се променя. Посланията са едни и същи. Това, че има интернет, с нищо не променя хартията отпреди 200 години. Никога насилието, изнасилването, убийството не е било добро. И не интернет е виновен, а системата, която създава условията, за да се пропагандира това нещо. Никога обидата, омразата, измишльотината, таблоидът, жълтото не е било категория в журналистиката. Не може да ми твърдят, че интернет е опропастил журналистиката. Глупости! Напротив, интернет е невероятна възможност за хората да разберат във всеки един момент какво се случва.


Разговор с Николета Атанасова

На фона на медийната тишина, на липсата на въпроси и на празните микрофони, как БНР успя да запази своите отбранителни сили и на изчерпване ли са те?

Аз мисля, че всеки, който е работил някога в БНР, никога не се е съмнявал в отбранителните сили на радиото. Просто такъв е духът вътре. Има нещо, което те прави свободен; така се чувствам там. Навремето един мой учител по радио ми каза: „Няма по-силно нещо от това да говориш и да казваш истината, колкото и да е гадна или пък да те заплашва. Мълчанието и свиването не са рецепта за нищо.“

Колкото до втората част на въпроса – не, не мисля, че са на изчерпване. В радиото нищо не се е променило като дух. Политици, директори, всеки от тях идва със своя мандат, който рано или късно изтича, а журналистите остават там, където са, с името си.

В България през 2019 година в какво намира вдъхновение един журналист?

Установих, че за да водиш едно медийно предаване, което дискутира проблемите на българските и световните медии и начина, по който успяват или не успяват да се справят с работата си, трябва да намериш наистина интересен ъгъл. Търся вдъхновение в други науки. В „Мрежата“ разглеждаме проблемите на медиите и техните зависимости – политически, икономически – през погледа на културолози, политолози, социолози.

Най-големият проблем на журналистиката в момента според мен е, че ние не знаем на кого говорим. Има някакви социологически проучвания за това какъв е рейтингът на някоя телевизия или някое радио, за продажбите на един вестник или посещенията на един сайт, обаче ти не знаеш кой стои отсреща. На кого говориш и какво ще му бъде интересно, от какво ще бъде отегчен.

Като говорим за предпочитанията на аудиторията и това, което тя заявява, че я отегчава, се получава един дисонанс – ако попиташ публиката, тя е отегчена от злободневните политически новини; ако видиш обаче това, което генерира най-много интерес, това са точно тези теми. Същото е и с негативните новини. Негативното съдържание привлича повече внимание.

Това е феномен, за който май трябва да питаме психолозите. (Смее се.) Ако се доверяваме на тези, които се занимават с проучване на човешкото съзнание, то е така структурирано, че много повече би го привлякло нещо злободневно, нещо лошо и скандално. Аз лично обаче не мисля така. Защото залагайки на тази теза, че хората търсят непременно негативното и лошото, медиите представят сюжетите си по сходен начин. Има копи-пейст в медиите: Ние ще представим тази тема по критериите, по които я е направил предишният или по които са ни учили някъде. Ние ще поканим двама души, които да се скарат и да направят шоу. Това е единият начин. Другият е да направим копи-пейст отнякъде, където ни е харесало как е написано. Но те, хората, това вече са го видели. И се отегчават. Казват си „Ох, пак ли това?“ Затова ти казах и в началото: да търсим различен подход към една и съща тема, защото, ако тя е актуална и обществено значима, няма лошо да я изговорим. Важен е подходът към нея.

Знаеш какъв е големият проблем – едни и същи събеседници, едни и същи въпроси, липсата на въпроси. Тук възниква и един голям въпрос, който се дискутира от много време. Дали аудиторията има нужда от задълбочен анализ по една тема, или има нужда от бързото ѝ съобщаване – диагонално и атрактивно. В БНР като обществена медия сме длъжни да даваме всичко. Имам много приятели, които казват: „Кратките форми в радиото са окей, защото не отегчават, но в същото време, ако аз чуя едно добре структурирано предаване, в което се говори интересно по някаква тема, бих слушал и 15, и 20 минути.“

Ще се навършат 30 години от кулминацията на копнежа за една свобода, която включва в себе си и медийната. Какви са твоите наблюдения – за каква свобода копнеят журналистите днес, за каква копнееха през 90-те, за каква са копнели преди това? 

Ако говорим за преди промените, мога да ти отговоря какво мисля по това, което ми е разказано и съм прочела. Благодарение на един страхотен човек, професор Филип Панайотов, който преподаваше „История на българската журналистика“ във ФЖМК. Времената тогава не са били на противопоставяне на „искам свобода“ и „не искам свобода“, а „мога или не мога да кажа нещо; а ако го кажа, ще ме застраши ли, или не“. Според мен целият манталитет на създаването на информация тогава е бил различен. Той е бил поставен под страха и заплахата да не можеш да оцелееш, ако направиш нещо различно. Веднага някой тук ще каже: „Имаше „Всяка неделя“, която си позволяваше да разказва неща от света.“ Да, но има една теория за „Всяка неделя“, че е било за отпушване на клапана. Тоест че самите властимащи са имали нужда от предаване, което да симулира някаква демокрация, някакъв плурализъм.

След това дойде демокрацията. И аз ходих по площадите. Тогава човек имаше чувството, че може да каже всичко. Безнаказано. Това беше опияняващо. Като дързостта на малко дете, което е пораснало, и може да каже на родителите си всичко, от което е било недоволно години наред. След това всичко се пречупи. Появиха се политическите интереси, корпоративните взеха да доминират. Започнаха разцепленията, дори вътре в тези „сини“, на които хората толкова вярваха. И тогава човек губи почва под краката си и вижда, че порочният кръг от едно време никога не е бил разкъсан, като че ли сме имали само някаква илюзия. Това е много тъжна констатация.

Разбирането на свобода все още ли се доближава между различните журналисти. Могат ли те да намират обединение и ако да – къде?

За мен гилдия няма. Няма единство дори за гледните точки и схващанията. Бях на една конференция преди време в голям столичен хотел, посветена точно на свободата на словото. Там имаше представители на вестник „Монитор“, вестник „Стандарт“, както и от „Икономедиа“. Няма защо да крием: има две враждуващи медийни групи в България; за едните се твърди, че са собственост на един депутат, а другите са собственост на един предприемач, там е ясно и никой не се крие. Като погледнеш тези две везни, те къде могат да се изравняват?

Винаги съм се чудила, между другото, когато някой говори за свобода на словото, в какво вярва? За мен свобода на словото е не толкова да мога да кажа какво аз мисля, въпреки че имам позиция, а да мога да поканя хора, които по интересен, обективен – доколкото това също е еднозначно понятие, – но със сигурност аргументиран начин да защитят своите тези. И да оставим тези, които ни слушат, да преценят сами според начина, по който те възприемат света. Толкова е шарен и различен той. Да, има категорични неща. Има гравитация. Доказано е. Земята се върти около Слънцето и около оста си. Тук няма защо да спорим. Но други теми имат нюанси. Свободата на словото е да можеш да дадеш тези нюанси за темите, които са интересни на теб или на хората, които те слушат.

Знаеш ли, всички говорим как живеем в общество, в което имаме достъп до всякаква информация. Че можем да я търсим и получаваме светкавично. И в същото време подценяваме хората, че нямат преценка за ситуацията. И че трябва да подхождаме пропагандно към тях. Не, достатъчно е да казваме нещата такива, каквито са.

Последен въпрос. Кога ще можем да кажем, че Преходът е свършил?

А какво ще правим след това? (Смее се.)

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Алчността и солидарността винаги ще са в битка. Свободата и потисничеството – също“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/kamen-vodenicharov-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Камен Воденичаров доби популярност в едни от най-трудните години за страната ни. Години, в които стана ясно, че копнежът за свобода не означава едно и също за всички – едни искаха свободата да се развиват, работят и говорят свободно, други – да забогатяват и да концентрират власт и влияние, освободени от всякаква отговорност. Едни копнееха за старото време, други искаха възмездие за него, трети избраха да не прекарат живота си тук, чакайки нещо да се случи, и потърсиха реализация на мечтите си в чужбина.

Този дискурс създаде и музика. НЛО пееха „Ех, Канада“, Камен Воденичаров записа „Не съм избягал“. Днес Камен разказва, че песента никога не е била укорителна към емигриралите. Дори напротив. „Не усещаш ли сега, където и да си, че ти си тук – не си избягал?“ Попитах го как вижда българското общество в страната и в чужбина днес – къде са повече тези, които са избягали. Попитах го и за комедията, за онези образи, които тогава заклеймявахме като порочни, респективно осмивахме и иронизирахме: успяхме ли да заличим част от тях, или напротив – те станаха част от статуквото и днес дори не ни правят впечатление.

Участвал си в „Каналето“ и „Ку-ку“ – културни феномени от средата на 90-те, донесли много смях в едни тежки времена. Кога е по-лесно да се прави комедия – тогава или днес?

Струва ми, че през 90-те години беше по-лесно да се прави хумор. Имаше повече ярки образи, хората бяха много чувствителни и много по-искрени. Днес, вследствие като че ли на кризи, на медии, на социални мрежи, уж сме по-отворени, но ми се струва, че се случва обратното – хората са се капсулирали и са станали малко лицемерни. Върна се от социализма едно много тъпо нещо – едно пишем във Facebook, друго говорим в приятелския си кръг. Което не е готино.

Социалните мрежи ли са виновни, или те са просто една платформа и отражение?

Мисля, че те са платформата. Още повече че са замислени с позитивната идея да свързват хората, да правят мост между различни държави и пространства, ако щеш и времена. Но се оказа, че те станаха оръжие в ръцете на много лоши хора – на хора, които се занимават с пропаганда, с промиване на мозъци, с промяна на общественото мнение. И съвкупността от много фактори доведе до тези процеси. Но със сигурност гледането очи в очи, усмивката, която е божествено дело, и стремежът на хората да общуват наистина свободно ще наклонят категорично везната и тези ужасяващи негативни опити няма да успеят.

През ноември предстои да отбележим три десетилетия от онзи прословут пленум на ЦК на БКП. Как се промени комедията през тези 30 години?

Слава богу, комедията се развива, и то в посока да бъде по-европейска, по-интернационална. Всеки народ има свой специфичен стил на общуване, на смях. Свикнали сме да се майтапим, че има някои немски смешки, при които трябва да те ощипят, за да се засмееш. От друга страна, ти много добре знаеш колко е трудно да преведеш български виц – на немски, на английски, на френски, и да те разберат правилно. Но хуморът се развива и го има в пантомимата, в комедия дел арте (италиански комедиен жанр, основаващ се на импровизацията – б.р.) благодарение на много млади хора, а и колеги на наша възраст, които работят и по света.

А иначе в България всички хумористични шоу програми по телевизията някак си останаха на нивото на някакви стари смешки и стари формати, които не са смешни никому, затова все повече малки форми и интересни хора си пробиват път през социалните мрежи и през другите начини на комуникация. Традиционните медии са абсолютни пътници, особено с този мениджмънт, който имат – на пазене на едно средно статукво и на поддържане на средна скорост. Когато караш дълго време на втора, двигателят ти прегрява и спира.

Промениха ли се персонажите, които осмиваме?

Със сигурност има и много нови персонажи, които подлежат на ирония, на сатира, на осмиване. Но като цяло типажите са си едни и същи. В българската народопсихология още от времето на Алеко Константинов и на различни писатели и карикатуристи си личи, че има типажи, които си остават подобни.

Преди три десетилетия си представяхме, че за 7–8 години ще сме доста по-далеч от мястото, в което се намираме в момента. Мислехме си, че всичко ще се промени. Че за съвсем кратко време ще достигнем стандарта на народите, които са се развивали свободно в Централна и Западна Европа и които са достигнали един по-добър начин на живот и на общуване. Оказа се обаче, че на нас ни трябва много време и много пространство. Неслучайно в Библията е казано, че трябва да минат 40 години, за да измрат и последните, които познават робството. Нашата малка и клета държава на 140 години (защото това, че сме на 1300 години, е хубава историческа легенда, реалната българска държава е от 1878-ма) е преминала през ужасяващи неща. И особено този брутален отпечатък на комунизма и на промиването на мозъци все още доста ни тежи и ще трябва да мине доста време, докато се промени.

Тези промени отвориха вратите на много българи да заживеят на Запад. Ти пътуваш доста, срещаш се с българските общности – как ти изглежда публиката в чужбина?

Първо, аз съм щастлив да видя – тъй като много мои роднини, близки, съученици живеят в Европа, Съединените щати и Канада, – че за тези години българите по света се стабилизираха, намериха себе си, адаптираха се, голяма част от тях са на добри позиции, развиват бизнеса си, обучават децата си добре, борят се да бъдат в първите редици. Често си говорим, че нашата публика е в Европа и в Щатите. Имам предвид тези хора, с които можем да си говорим само с едно намигване, с един поглед или една усмивка. Намирам българите, които живеят по света, за доста по-откровени, по-емоционални и по-искрени. Поне така ми се струва от сцената и от времето, в което след това си общуваме с тях. Много се радвам, че доста българи (разбира се, не всички, но няма как да са всички) се развиват добре и са намерили своята нова родина.

И накрая: кога ще свърши Преходът?

Няма да свърши. Това е постоянен процес. Частната инициатива, свободната воля, конкуренцията, находчивостта, иновациите, образованието – понякога бавно, друг път мигновено – ще раждат нови форми на собственост и нови лидери в различни сфери. Глупостта, наивността, мързелът и шансът също дейно участват в този процес. Собственикът на видеотека от 1994 г. отдавна прави нещо друго. Жълтите таксита в някои градове в Щатите вече ги няма. Uber им завърши прехода… Земята край Банско вече не е собственост на местните жители. Те я продадоха… Някои тъпи „олигарси“, получили наготово блага от бруталния грабеж на държавата от БКП, вече са в затвора, други са на път, трети – под земята… За тях Преходът приключи! Алчността и солидарността винаги ще са в непрестанна битка. Свободата и потисничеството – също.

Заглавна снимка: © Петър Димов, „Пощенска кутия за приказки“

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нася Кралевска: „Много тъжна беше нашата опозиция преди 30 години“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nasya-kralevska-interview/

На 14 октомври в Стара Загора завърши турнето из страната на Нася Кралевска-Оуен и на петото, допълнено издание на нейната книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“. Авторката и книгата ѝ са представени пред публиката от професор Евелина Келбечева и журналиста Христо Христов като инициатива на Фондация „Истина и памет“.

В книгата си Нася Кралевска описва паралелно два много важни периода от най-новата история на България. Първият – комунизацията и съветизацията на страната ни след окупацията ѝ от Съветската армия и налагането на комунистическия режим чрез терор и саморазправа с опозицията; вторият – началните години след вътрешнопартийния преврат в БКП на 10 ноември 1989 г., когато се променя системата и се правят първите стъпки за демократизация на България.

За новосъздадената след 1989 г. опозиция, за нейните лидери, действията им и последиците от тях за България с Нася Кралевска разговаря Венелина Попова.


Г-жо Кралевска, Вие сте колега журналист, но отдавна не живеете в България, а книгите си написахте в САЩ…

Книгите ги написах там, но изследванията и интервютата съм вземала в България. Да, от 1985 г. живея в САЩ, но всяка година прекарвам тук по няколко месеца. След големите събития през 1989-та оставах в България и за по-дълго.

Как Ви изглежда днес държавата ни, 30 години след началото на периода, който условно наричаме Преход?

На пръв поглед, видимо страната ми изглежда абсолютно друга – много по-вълнуваща, много по-красива, с богат културен живот, с хубави магазини и ресторанти, с всички тези неща, които обикновено правят впечатление на един турист. Но ако си българин, ако си следил процесите през т.нар. Преход, ако познаваш комунистическа и посткомунистическа България, знаеш много неща, от които не можеш да си доволен.

Да, България изглежда напреднала, разкрасена, обновена. Но всъщност не се ли оказаха много страшни и неизлечими метастазите на комунизма?

Както са неизлечими, слава богу, все пак се надявам, че България няма да умре от тях и ще има едно ново възраждане. Що се отнася до метастазите – това е подигравката с хората, които цял живот са работили за предишния режим с ниски заплати, затова днес са с мизерни пенсии и си мечтаят за комунизма, който отдавна ги е ограбил. И сега ги е довел до нищета, още повече че държавата е окрадена от бившата номенклатура и Държавна сигурност – едно гигантско ограбване, което е вървяло през всичките години на комунизма, но през 80-те години на ХХ век се усилва извънредно. Затова и от номенклатурата на всички бивши соцдържави се появиха новите световни милионери. И милиардери в някои случаи.

В книгата си „Без заглавие. Рушители и строители на България“ Вие много прецизно описвате събитията от първите години на Прехода и целия процес на обществено-политическа трансформация – в държавата, в споразуменията и конфликтите. И лидерите. Бихте ли посочили онези от тях от новосъздадената опозиция в първите години след 10 ноември, чиято роля Преходът да изглежда такъв е особено зловредна?

Какво да Ви кажа… Хора от челните редици на първата опозиция – тази на Желю Желев, сами преминаха още във Великото народно събрание на страната на комунистите, преименувани като социалисти. С други думи, те изиграха заблуждаваща роля спрямо хората, които им бяха повярвали. Ще ги посоча: Румен Воденичаров, Стефан Гайтанджиев, който, струва ми се, дори застава начело на социалистите в парламента (зам.-председател на ПГ на Демократичната левица в 37-мото Народно събрание, 1995–1997 г. – бел. В.П.); ако щете, Петър Дертлиев, който скокна и в най-неподходящото време напусна СДС, Милан Дренчев го последва…

Да не говорим след това за предателската роля на една групичка около синия президент Желю Желев, когато вече се мина към истински опити за разграждане на комунизма, за лустрация и пр. Много от тези лица бяха „перестройчици“ и още тогава не искаха да бъде сменена политическата система, да се осъществи лустрация, да се извадят и отворят досиетата и тъй България много по-бързо да се превърне в една правова държава.

Нямаше как да се случи това, тъй като голяма част от лидерите на опозицията дойдоха от средите на БКП с претенцията да са били вътрешни дисиденти в партията. И те изместиха истинските, макар и много малко оцелели истински опозиционери, прекарали десетки години в лагери и затвори…

Да, те бяха честни хора и истински страдалци, но истината е, че бяха доста възрастни, съсипани от страдания по време на комунизма и нямаха сили да се борят. Много хора, които аз познавам от детството си – родителите ми бяха лекари и имаха широк кръг приятели, – имаха невероятни качества и висока култура. Но те отдавна си отидоха, така че събитията завариха България с едни лидери, всичките расли през комунизма и обучавани в комунизъм, а доста от тях бяха и от комунистически семейства, така че беше много тъжна нашата опозиция преди 30 години.

Затова и мнозина от тях бяха, един вид, колаборационисти с комунистите…

Да, по-скоро перестройчици, които искаха да стане нещичко, като при Горбачов, и да се спре. Но когато се стигна до лустрацията, до закона „Панев“ например, професорите в университетите писнаха до бога, че ги преследват. А то ставаше дума само 5 години да не бъдат завеждащи катедри. И ако тази лустрация беше осъществена тогава, днес ситуацията у нас щеше да е съвсем друга. Но за съжаление, веднага след свалянето на правителството на Филип Димитров лустрацията беше преустановена. Тогава професорите се обявиха против нея, защото голяма част от тях бяха членове на ДС и не можеха да подпишат декларации, че не са сътрудничили. Тогава още не знаехме кой кой е.

Да, наистина събитията тогава бяха предопределени в голяма степен от Желю Желев, който през юни 1990 г. подписа от свое име (а не от името на КС на СДС), че признава първите, фалшифицирани от комунистите парламентарни избори за честни. И въпреки че Желев оправдаваше това свое действие с предотвратяването на някакъв босненски сценарий за България, ситуацията днес в държавата ни може би щеше да бъде съвсем различна. А и комунистите нямаше да имат достатъчно време да прочистят досиетата на Държавна сигурност, която изигра и продължава да играе зловеща роля у нас.

Те досиетата ги прочистиха още през зимата на 1989 г., а първите избори бяха през юни 1990-та. Но този процес и до днес не е спирал под никаква форма. И сега, преди тези местни избори, от сайта на Христо Христов се вижда, че всички партии са пълни с ченгета. Невероятна е била тази мръсна система на ДС.

Да, хора от същата система подготвиха още далеч преди 1989 г. промяната на икономическото развитие на България. И бъдещата опозиция.

Аз пиша в книгата си за това – за съвещание през 1985 г. в Боровец, на което се подготвя зародишът на бъдещите опозиционни партии; за това как са изнасяни парите чрез външнотърговски дружества; за Постановление №56, но това не ми е център на тежестта, защото не разполагам с достатъчно данни на тази тема. Което съм могла да напиша, за да се пресъздаде картината, съм го написала.

Без Желю Желев, но и без Ахмед Доган, без Константин Тренчев и ролята на КТ „Подкрепа“, и най-вече без ДС може би Преходът щеше да бъде абсолютно различен?

Можеше, но не стана, защото всички тези хора бяха сложени в затворите съвсем нарочно. Как иначе Ахмед Доган щеше да се озове там, като е бил сътрудник на ДС по време на Възродителния процес? Единствената цел е била да създадат от него герой. Същото се отнася може би и за Константин Тренчев. Той лежи за кратко в затвора преди промяната, но дали това не е, за да му подготвят подходящата биография?

А беше ударен единствено Филип Димитров, за когото Вие чудесно казвате, че никога не е очаквал да стигне обетованата земя.

Да, той е единственият, който се опита да проведе лустрация. А някои хора казват, че бил повърхностен и не направил нищо. Първо, те не са били добре информирани. Второ, са се поддали на адската атака на пресата срещу него. Филип Димитров беше единственият, който направи опит да смени системата, защото, ако беше безличен, те щяха да си го държат, а не да извадят професор Беров и да настъпи безвластие и безвремие в държавата. И да се отприщят всички зли сили под формата на корупция. Аз не познавах лично Филип и изследването ми няма за цел да го славослави, а исках да съдя за всичките политици от Прехода по делата им. Както и за политиците от времето на комунизацията и съветизацията на България, на която съм отделила голяма част от книгата си.

Иван Костов твърди, че в ситуацията, в която поема управлението на държавата, не е имал възможност да отваря фронт за битка с ДС и да разпилява силите, необходими му за изваждането на България от икономическата катастрофа. Приемате ли това обяснение и не беше ли грешка, че Костов не продължи действията на „твърдата“ ръка на Филип Димитров? Беше ли възможна тази битка с ДС към онзи исторически момент?

Бих казала, че е била възможна, защото в другите бивши соцстрани това се получи – малко или повече. Господин Костов има своите качества като икономист и постигна успех с бързото тръгване на държавата напред, допринесе също за положения път на Филип Димитров към НАТО и към ЕС. Без да подценявам неговите заслуги, мисля, че Иван Костов просто не беше антикомунист, не смяташе комунизма за вреден и не виждаше метастазите му, оттам не е приемал и ДС като особена заплаха за демокрацията.

Не знам дали е имал страхове, смятам, че е трябвало да бъде смел министър-председател в тези години: имаше време, имаше парламент и президент, който беше антикомунист. Но на тема „осъждане на комунизма“ нищо не направи. Най-малкото трябваше да има промяна на обучението в училище, а ние останахме последни в Европа. И въпреки че образователният министър на Костов – Веселин Методиев, беше историк, един много фин и културен човек, и той не направи нищо в министерството си. Не знам, не знам защо се уплашиха, аз ги мислех за по-мъжествени.

Днес резултатът е една фасадна демокрация…

Не съвсем. Въпреки всичко има свобода. Самият факт, че сега разговаряме с Вас, че аз мога да напиша тези книги и те добиват гражданственост, говори за това. Не е съвсем фасада; обаче, да, много неща са фалшиви и недовършени. Но животът е много по-добър, особено за младите, които учат и работят. За хората, живели в комунизма с ниски заплати, а сега с ниски пенсии – пази боже, ако нямат помощ от децата си.

Всъщност кой управлява България – легитимно избраните правителства или една паралелна и задкулисна власт, за която говорим вече от десетки години?

Моите най-пространни изследвания свършват до 1997 г. Имам и аз такова чувство, че управлява паралелна власт, но не мога да бъда компетентна с конкретика. И вече всичко е толкова объркано – особено след като Симеон Втори се върна в България, така се размиха нещата, че ми е наистина трудно да дам отговор на този въпрос. Без да искам да защитавам или оневинявам никого, просто се надявам, че има други автори, които описват добре тази картина.

Имаме премиер, който все едно от позицията на абсолютен монарх определя датата, до която ще управлява държавата – докато завърши строителството на магистрала „Хемус“. Това за какво е показателно?

Това издава едно непознаване на демократичния процес на управление. Обаче хората досега го избират.

Мислите ли, че няма алтернатива на сегашното управление на ГЕРБ? Защо бе унищожена десницата в България?

Тя до голяма степен се самоунищожи. Защото самото разцепване на СДС и излизането на Иван Костов от партията отне много сили и оттогава нещата тръгнаха назад – мисля, че беше 2004 г. Оттогава ДСБ никога не влязоха в парламента сами, а СДС напълно се обезличи. Но аз съм сигурна в това, че ще се появят нови сили до десет години.

Вие пишете в книгата си, че през 1947 г. и САЩ, и Великобритания признават България и правителството на Отечествения фронт. Имате ли обяснение защо и тогава, и сега тъй наречените Велики сили нехаят за България?

Нехаят за България, защото нехаят за всички малки държави очевидно. И политиката, която водят на много места по света, не е подчинена на местните народи. Факт е, че нехаят и дори с радост приеха мръсните комунистически пари и ги въртят къде ли не, най-много май в Лондон, което е срам за Британската империя.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на Мартин Георгиев от представянето на предишната книга на Нася Кралевска „България под комунизъм“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Склонни сме да прощаваме на „нашите“ и да си мълчим – така разбираме толерантността“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/kamen-alipiev-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. С нашите събеседници разговаря Александър Детев.

Със или без трудов договор, Камен Алипиев – Кедъра си остава един от най-емблематичните спортни журналисти в България в последните 30 години. Не се сетих за по-подходящ събеседник, с когото да изградим паралелите между кризата на гражданското общество в България и ситуацията с родния спорт. Защото спортът и културата са показатели за физическото и духовното здраве на нацията, а освен това те са основният източник на самочувствие и гордост за един народ.

И да, както многократно ни беше изтъкнато през изминалата седмица, футболни хулигани и расистки прояви има навсякъде. Но опитът за толкова елементарно подценяване на случилото се е лакмус за основния проблем – агресията, расизмът и ксенофобията у нас са очаквани и не шокират никого, защото „тука е така“. С Кедъра говорим за онези момчета на стадиона с качулките и маймунските звуци. За това защо ги виждаме и на протестите срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор и чия жертва са всъщност. Обсъждаме и ситуацията в родния спорт през последните 30 години – развитието или упадъка му. Говорим за тези успехи, които пораждат носталгия и до днес, както и за личностите, които не спират да ни правят горди въпреки всичко.

„Аз имам много свободно време“, ми каза Кедъра, щом го попитах кога е удобно да се срещнем за интервюто. Има и много какво да каже, бих допълнил.


Винаги в такива моменти, свързани с българския футбол, се появяват едни асоциации с 94-та. По темата за 94-та може би всичко е изговорено, но все пак ми се иска да разбера и твоята гледна точка: защо хаосът на 90-те роди онзи успех, а прословутата стабилност в момента води до все по-задълбочаваща се криза в българския футбол?

В хаоса на 90-те имаше още добре работещи футболни школи с много треньори, които обикаляха цялата държава и търсеха младите таланти. Този отбор от 94-та година нямаше да стигне доникъде без 17 ноември 1993 г. (победата на България над Франция на „Парк де Пренс“ с 2:1, която ни класира за Световното първенство в САЩ – б.р.). Ако не беше изключително благоприятното стечение на обстоятелствата там и на другите мачове, този отбор нямаше да се превърне в такава легенда.

Но той имаше и футболисти, които заслужават да бъдат отбелязани. Любо Пенев не можа да играе на Световното първенство, но беше изключително въвлечен. Емил Костадинов… Тогава имахме работещи школи на Левски, на ЦСКА – в ядрото на националния ни отбор бяха хора, създадени в тези школи. Христо Стоичков дойде от Пловдив, но се появи точно когато трябваше, за да може да се изстреля към международна кариера. В този тим нямаше слабо място. Странни характери, както се вижда и до днес, но обединени от Димитър Пенев, който не е завършил квантова механика и няма да вземе Нобелова награда, но очевидно познава играта много добре и беше успял да направи от тези момчета отбор.

Ако говорим за някаква носталгия по миналото, може би единственото нещо, в което загубихме страшно много позиции, е българският спорт, който се правеше с адски много дисциплина и работа и успяваше да селектира талантите, за да излязат те на преден план. Сега голяма част от хората от това поколение ръководят българския футбол, но те сякаш не разбраха, че не може да се лежи само на стари лаври – трябва да се работи. Футболът в световен мащаб се разви изключително много и виждайки дори как изглеждат футболистите от 80-те години в сравнение със сегашните, ни става ясно, че атлетизмът е различен, развиването на телата е различно, да не говорим за тактиката, за работата от най-ранна детска възраст и много сериозното усъвършенстване на талантите.

Ние сме много далече от това. В последните години успехите на българския клубен футбол се дължат предимно на отбори с чужденци, такава е цялостната концепция – много по-лесно е да се взема наготово, много по-трудно е да се гради. Това се отнася за целия български спорт. Не може да се говори само, че няма спорт, защото нямаме пари. В спорта, както и във всичко останало, парите са резултат. Те идват, след като си постигнал нещо.

Предстои да отбележим 30 години от началото на Прехода. Къде в прехода от старата към новата система на развитие на спорта се натрупаха тези дефицити, които продължават да избуяват?

Тези дефицити започнаха да се образуват постепенно, за да се стигне до сегашните натрупвания и до това да нямаме златен олимпийски медал от 2008 г. Просто през всичките тези години направеното в миналото се отричаше тотално. Ако говорим за политическа система, за липсата на свободи, за цензурата – това е ясно, че трябва да бъде отречено и забравено възможно най-бързо. Но моделът на спорта беше разрушен изцяло и година след година се стигна до това жалене.

Успехите в спорта се постигат, когато знаеш какво правиш, когато треньорите са компетентни, а спортистите – отдадени. Ние направихме много грешки. Едната от тях беше още по времето на социализма, когато колективните спортове бяха на втори план заради мисленето на спортните ръководители, които се интересуваха много повече от това дали ще вземат медали, а не дали ще развият колективните спортове като култура на нацията. Женският баскетбол започва своя възход в края на 50-те години, стига до върховете си на Олимпийските игри в Монреал с бронзов медал при първото си участие на олимпиада, сребърни медали в Москва, пето място в Сеул през 1988 г. Женският и мъжкият волейбол също имат успехи. Баскетболът има медали от европейски първенства. Но „прагматичната теория“ на чугунените глави в Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт казва: „Един човек – един медал, един отбор – един медал.“ Затова ние ще развиваме борба, щанги, художествена гимнастика, бокс. Не че тези спортове са лоши, но се губи колективният дух.

Страните от бивша Югославия – Сърбия, Хърватия, Северна Македония, Словения, дори Босна и Херцеговина, – всички те развиват чудесен колективен спорт и това им помага да се чувстват обединени. Тези успехи карат хората да се чувстват горди. Хората от бивша Югославия в любимия ми спорт – баскетбола, да не говорим за футбола, волейбола, водната топка и т.н., са едни от най-високо котираните в света. Техните агенти, като Мишко Ражнатович, който има десетки играчи в NBA, са много сериозни професионалисти. Ние сме в периферията и продължаваме да живеем в някакви оправдания. Прецакваме се сами. Допинг скандалите във вдигането на тежести са поредното доказателство за това.

В България статутът на треньора беше много принизен и всеки, който можеше да отиде да работи в чужбина, го направи. Причините са много, това е натрупване на грешни стъпки една след друга, които те вадят от пътя. Спортът трябва да е част от културата на една държава. Като си имал легендарни спортисти, не трябва да ги забравяш, трябва да ги използваш за пример на младите.

Какво последно те зарадва като спортна новина?

Това, че Ивет Лалова се класира за Олимпийските игри в Токио и стана седма на 200 метра на Световното първенство в Доха. За съжаление, дотолкова сме се откъснали от реалността в света на спорта, че славословим за неща, които никой друг освен хората в България не знае. Няма как да обясним на никого, излизайки от Калотина, коя е Станка Златева. Без да искам да подценявам нейните успехи, разбира се.

Освен Григор Димитров нямаме разпознаваем спортен посланик в света. Ивет я споменах. А Григор го правим на нищо, въпреки че това е най-популярният български спортист в обозримото бъдеще и минало, редом със Стоичков и Бербатов. Не ги оценяваме тези неща. За което сме виновни и ние от медиите, но е много трудно да се бориш срещу журналистика, която се превръща все повече и повече в репродуциране на пиар съобщения.

Говорейки именно за това как не можем да оценим нещата правилно, силно впечатление направи отсъствието на първоначална реакция и подценяването на това, което се случи по трибуните на мача на България срещу Англия. Българските медии в случая по-скоро се явяват отражение на обществото, защото реакцията на расистки и агресивни прояви обикновено е „тука е така“. Кога тези граници на допустимото бяха преминати и след кой момент пречупените кръстове, хитлеристките знаци и откровеният расизъм и ксенофобия станаха нещо, което очакваме?

Аз също не мога да ти кажа кога е мината границата. Навремето ходенето на мач в агитките на някой отбор беше едва ли не демонстрация на гражданска позиция. Нас са ни налагали с палки, без да правим абсолютно нищо, само защото се разхождаме след мача по улиците, а това беше някак си недопустимо – да има голяма сбирка от хора по улиците на София.

Ние разбираме толерантността по някакъв странен начин – склонни сме да прощаваме на „нашите“, а също така и да си мълчим за всичко. Всеки така се е свил в собствената си черупка, толкова рядко дръзва да си изкаже мнението, че сме забравили много важни неща. Затова в момента ни е трудно да асимилираме реакцията на британците. Българският национален отбор и български клубни отбори са получавали наказания заради маймунските подвиквания, заради прояви на расизъм и нетолерантност. Това никой не го смята за проблем, то минава, няма човешки жертви – и слава богу, разбира се.

Голяма част от тези типове с голи глави, татуирани свастики и т.н. са много лесно манипулируеми. Те отиват, част от тях дори не се интересуват какво става на терена, свършват си работата. Някои си свършват работата и на протеста срещу назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, получавайки пари, за да провокират реалния протест. Тази безнаказаност води до ескалиране на подобни прояви.

Още повече че имаме примери – точно британските запалянковци са част от някои от най-големите трагедии по европейските стадиони. Стана ясно, че това е проблем. След трагедията с „Ювентус“ през 1985 г. всичко беше прекроено – започнаха да им забраняват да ходят по стадиони, вкараха се средства за наблюдение, не остана един ненаказан за действията си. Работи се години наред за това. И ние трябва да осъзнаем тези проблеми. Те няма да се разрешат, като Бойко Борисов каже на Боби Михайлов да си подаде оставката.

Причина или следствие е Боби Михайлов?

Следствие. Той може да бъде винен, че не е направил някои неща, но в никакъв случай не може да бъде смятан за причина за разпада във футбола. Боби Михайлов не беше готов за тази роля според мен.

Спомена протестите. Не сме заклеймили расизма, ксенофобията, неонацизма, но заклеймихме протестите и изразяването на гражданска позиция. Къде виждаш лъча светлина за гражданското общество? И въобще виждаш ли гражданското общество?

Опитвах се да бъда част от това гражданско общество. Виждах много повече обществена енергия през 2013 г., отколкото сега. Много ми е мъчно да го кажа. Това е, защото и ние, които се правим на „умни и красиви“ (без да съм твърдял никога такова нещо за себе си), не разбрахме, че хората имат нужда от убеждаване, от лични разговори, от това да могат да те разберат. Много хора от провинцията, които са вкарани под властта на местните деребеи и се страхуват свободно да си дадат гласа, защото трябва да си пазят хляба, не разбират смисъла на протеста за справедлива правосъдна система, за това да има обективен и политически независим главен прокурор. Ако не им го обясниш лично, ако не намериш правилния подход, тогава може да се сърдиш само на себе си. А онези, които се занимават с пропаганда и за съжаление, владеят голяма част от българските медии, не спят. Те са доста добре организирани. И съответно се постараха всички, които протестират и искат да изявят някаква гражданска позиция, да бъдат компрометирани.

Много е тъжно това за мен. Но очевидно наивността и вярата в светлото бъдеще, които съм имал, не работят. Така че се чувствам доста разочарован от липсата на обществена енергия. Ходих на последния протест; стори ми се, че сме малко хора. Все ми се иска да сме повече – да сме колкото в Румъния или в Гърция.

Кога ще свърши Преходът?

Не знам, трябваше отдавна да е свършил. При положение че доста неща в България все още се ръководят от бивши членове на Държавна сигурност и не беше направена лустрация, скоро може и да не свърши.

Все пак, ако се огледаме и сравним какво е било през 1989 г. и какво е сега, можем да видим много положителни промени. Доста от българските градове изглеждат различно. Има някакъв бизнес, концентриран в София, по-голямата част чужд, който предлага някакви нормални условия за работа на младите хора.

Но аз съм си казал, колкото и грубо да звучи, че има шанс нещата трайно да вървят по възходяща линия, когато родените преди 1989 г. умрем и отнесем в гроба всички опити да бъдем манипулирани десетилетия наред – от детската градина до университета и след това. Тези години на социалистически режим в България са разрушили толкова много от общочовешките неща, върху които е градила тази страна, че стигнахме дотам толерантността, с която са приети арменските бежанци в началото на ХХ век от много по-бедно българско население, да се превърне в омраза към бежанците, които сега могат да стъпят в България, макар и те да не искат да идват тук.

Заглавна снимка: © Петър Димов, „Пощенска кутия за приказки“

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Българският преход започна на 10 януари 1997 година, а не на 10 ноември 1989 година“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/ivaylo-noisy-tsvetkov-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Надали има по-добър начин да анонсирам разговора си с Ивайло Нойзи Цветков от това да цитирам любимия му Хайдегер, който казва: „Езикът е домът на истината за Битието“. Започнах тази поредица от разговори, за да потърся един въвеждащ (или пък обобщаващ) философски поглед към политиката, обществото и медиите – сфери, в които Нойзи е участвал и пряко.

Интересно ми беше да разбера как един човек, за когото висотата на езика и комплексността на изказа са на толкова високо ниво в ценностната система, че с придържането към тях е готов понякога да звучи неразбираемо за мнозина, възприема тенденцията все повече високи постове в държавата да бъдат заемани от хора, които са неспособни да формират дори едно сложно кохерентно изречение. Чудех се не води ли до отчаяние това да се уповаваш на философски тези в общество, в което отказът от популизъм и от опростяване на изказа, поведението, маниерите дори при воденето на политика все по-често биват определяни като елитаризъм, „жълтопаветничество“, платен активизъм или просто отживелица.

След разговора ми с Нойзи със сигурност не мога да заключа, че той е удовлетворен от заобикалящата го среда или от развитието на така бленуваните свобода и демокрация, но ме изненада колко жива е надеждата у него. След тезата, че за да достигне Мойсеевото ни странство своя щастлив завършек, явно трябва да се смени още едно поколение, контрирах с въпроса „Наистина ли решението е да чакаме?“, той категорично ми каза „не“ и колкото и неоптимистично да описваше сегашната ситуация, желанието да се действа все пак се прокрадваше в думите му.


Как се промени начинът, по който създаваме герои и злодеи в нашето общество? Как премина еволюцията на това изграждане?

Аз не наблюдавам кой знае каква еволюция и това е проблемът. Ако не броим дигиталната революция. Същите неща, които ни измъчваха в социокултурен план в късния социализъм, според мен до някаква степен ни измъчват и в момента. Говоря за това, че ние си оставаме колективистична култура, тоест градивен индивидуализъм по-рядко се наблюдава. Работи се, разбира се, има някаква прогрес в тази посока, но това са дълбоко вкоренени културни кодове, които ние дори за 30 години не можем да избегнем. Това пък съответно се отразява на целия ни светоглед, който е източен от вертикален тип. Като наследници на източни империи или живели в близост, или пък пъшкали под тях, няма как да не сме възприели тоя модел на отношение към властта отгоре надолу. Властта дава, тя разпределя, тя стои над нас и съответно вътре в себе си не я смятаме за инструмент, който да ни служи, още по-малко за нещо, което да ни връща към принципите на Просвещението – един от тях е именно равенството.

Същите неща, които бих ги казал през ноември 1989 г., и сега в някаква степен важат. Ще прибавя само нещо важно – ако в началото, поне на хартия, нашата свръхзадача като нация беше да съградим демокрация (която тогава още не се наричаше либерална)… Тук ще припомня прибързаната радост на Фукуяма1 за това, че историята е свършила и либералната демокрация е победила – днес виждаме, че все по-малко е така… Та ако тогава това ни беше някаква свръхзадача, дори и на думи, донякъде може да се каже, че сме успели да я постигнем, и то най-вече след 1997 г. Смятам, че т.нар. български преход започна на 10 януари 1997 г., а не на 10 ноември 1989 г. Това бяха едни загубени седем години, които бяха като агония на постсоца или нещо подобно. За съжаление, след това ние не можахме да надградим над първото реално демократично правителство на Обединените демократични сили. (Не броим това на Филип Димитров, то беше за много кратко.)

Правителството на ОДС имаше серия постижения, но разбира се, имаше и много неща, за които също трябва да отговаря. Но ако приемем, че там бяха първите ни истински демократични постижения, то след това някак си не надградихме над тях поради ред девиации не само на мисленето, но и на цялата все по-олигархично-властова система, която създадохме. Говоря за последните петнайсетина години.

Като дефицит на самочувствие разбирам това, което описваш – диагнозата на отношението към властта. Чия е грешката, че не се възпита това самочувствие? 

Не може да се персонализира вината. Тук можем да говорим за трупани от векове наред културни кодове, толкова вече вкоренени на рудиментарно ниво в мисленето, че няма как за 30 години да бъдат премахнати. Има как, ако трябва да дадем някаква надежда – ако най-младите, поколението, което сега навлиза в живота, в някаква степен поради космополитността си, поради пак дигиталната революция, се включи. Друг е въпросът за каква част от това поколение говорим и дали те са някаква критична маса. Иначе по отношение на поколенията, които са вече по-възрастни, там се видя, че няма критична маса и че те се оказаха твърде лесно манипулируеми.

Ако отговорът е да чакаме, това чакане вече продължава 30 години…

Никога не съм бил за това да чакаме и доколкото ми е било възможно, основно чрез медиите, съм се опитвал насила да доведа модерността в България. Много често казвам, може би малко пресилено, че всичките тези усилия са били почти пълен провал, гледайки в момента какво е положението….

В никакъв случай не твърдя, че трябва да се чака, но няма необходимото ниво на съзряване за процесите и за това какво трябва да се направи. Необходимото ниво на самоорганизация, което пък е свързано с липсата на нужното ниво на гражданско мислене и гражданска активност, както и съзнанието, че ти не трябва да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото трябва от живота. То това е разликата между вертикалния и хоризонталния модел, който е по-протестантски, по-северноевропейски.

Уж мечтахме за това дълги години, а ето че след влизането в Европейския съюз вече има, за съжаление, едно крайно неприятно разомагьосване на идеята за Европа в съзнанието на повечето българи, особено от средното поколение. Защото те отново поради вертикалното си мислене са очаквали, че ЕС ще е новата власт, която ще дойде, ще им напълни хладилниците и ще им оправи живота. А това няма как да стане. Разбира се, че не трябва да се чака, разбира се, че човек трябва да е проактивен, да държи юздите в свои ръце, а не да се носи по течението, обезверен от общия тедиум2.

Спомена Европейския съюз. Нека поговорим за него – преди 30 години бяха бутнати едни стени, физически, но и ментални. Една част от тях отново ги градим, а за други сякаш сме живели с илюзията, че са били съборени. В Европейския съюз има два лагера, които трудно си говорят помежду си. Какъв е пътят нататък? Какви са стените от нашето време?

Да започнем оттам, че проектът „Европейски съюз“ е, шеговито казано, каролингски проект3, тоест проект на Франция и Германия, и едва тогава на всички останали. Разбира се, сътресенията са налице. То е като всяка жива система. Видяхме какво стана с Брекзит. Тук пак шеговито може да се каже, че англичаните имат инсуларно4 мислене – те така или иначе никога не са смятали, че са част от Европа. Те и физически не са, защото живеят на остров. При тях отстоянието е „ние тук“ и „те оттатък, на континента“. Така че това, което се случи, въпреки че беше извършено с една според мен сериозна манипулация, някак си намества Великобритания там, където и тя самата се мисли, че е.

Сега остава въпросът да видим какво правим с континенталния проект, с разширяването на този проект, защото се видя, че нито България, нито Румъния, които влязоха последни, ако не броим Хърватия, бяха готови. Те според мен и досега не са готови. Ние географски сме в Европа, но манталитетно и като умствен софтуер сме ако не в Ориента, то разкрачени между тези два свята и това не се променя през последните 30 години. Прочутата интеграция на Западните Балкани… според мен Европейският съюз, макар и доста силен, не е готов да се разширява. По-скоро ще има вид капсулиране. Особено при националпопулистко-ксенофобската вълна, усещането за мигрантска заплаха и т.н. Вероятно това ще се случи инстинктивно, тъй като предстои някакъв период, в който дори Европейският съюз, този най-модернистичен проект, трябва да премине през период на оцеляване.

Според теб защо в България не се случи този процес на образуване на десни, леви, либерални и консервативни партии, които да се позиционират в политическия спектър? 

Има едно неразбиране на понятията в България. Либералното се бори за групови права, а не за индивидуални, следователно то е ляво априори. А ние се наричаме дясно-либералната общност. Това е, защото под „дясно“ в България се разбира ти да си обратното на етатист5, тоест твоят Господ да е свободният пазар, лесе-фер, както казват в икономиката. Доказа се, че нито едното, нито другото е добре. Нито държавата трябва да се меси твърде много, нито нещата могат да бъдат оставени на естествен пазарен процес. Повечето хора не са длъжни да разбират в дълбочина от тази материя. Въпросът е какви послания се отправят – дясното трябва да отправя послания за градивен индивидуализъм, за предприемачество; господът на дясното трябва да е частната собственост, а не толкова свободният пазар, въпреки че и той е важен, разбира се. Дясното трябва да е консервативно – ако не крайно, то донякъде, защото трябва да стъпва върху традициите, религията, семейството, персонализма. Затова и Християндемократическият съюз в Германия е архипримерът за дясно.

ГЕРБ не е никакво дясно, това е някакъв националпопулистко-селски проект, който метастазира в цялата държава. За лявото съм изумен, че така и не се създаде лява партия, която да апелира към младите. На лявото му отива да е по-младо, да иска да променя системата, да търси нови модели за развитие и в крайна сметка да се бори за едно по-справедливо разпределение на благата. В този смисъл БСП също е едно нищо, някакъв кракен, чудовище от миналото, което също не знае какво е. И там е пълно с олигарси. Говоря с отвращение за БСП, така че ще спра дотук.

Накрая да завършим с едно пожелание за теб, България и Европа.

Една и съща дума би трябвало да важи и в трите случая и тя е смелост.

1. В книгата си „Краят на историята и последният човек“ (1992) американският политолог Франсис Фукуяма развива тезата, че либералната демокрация е крайната точка на развитието на управленските системи. – Б.р. ↩

2. От англ. tedium – отегчение, монотонност, еднообразие. – Б.р. ↩

3. Династията на Каролингите управлява Франкската империя в продължение на близо три века. В нея попадат териториите на днешна Франция и Германия. – Б.р. ↩

4. От англ. insular – ограничен, тесногръд. – Б.р. ↩

5. Eтатизъм – разбиране, че държавата трябва да се намесва активно в икономиката. – Б.р. ↩

Заглавна снимка: © Евгени Димитров, „Булфото“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Една прояждана от корупция и скандали страна няма как да е притегателна за образованите българи“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/georgi-toshev-interview/

Преход. Малко са думите в модерния български език, натоварени с толкова силна емоция и толкова различни конотации. Да, в последните три десетилетия България е демократична държава с плуралистична политическа, обществена и медийна среда. От 15 години е член на НАТО, а от 12 – и на голямото европейско семейство. Българите се възползват както от свободата на движение, което Европейският съюз им гарантира, така и от свободата от чужди зависимости, осигурени от военните ни и политически партньори и най-вече от статута ни на суверенна държава. На хартия всичко е точно така, но колко от вас, четейки последните три изречения, повдигнаха вежди, тръгнаха да казват „но…“, провидяха наивност в написаното?

Далеч съм от илюзията, че „на Запад“ оазисът на свободата и липсата на корупция са категорични и несъмнени. Достатъчно време съм бил „на Запад“, за да знам, че не е така. Но къде се крият разликите? Онези разлики, които ни карат да сме най-неудовлетворени, най-бедни, най-скептични. Бягайки от мантрата на „всички са маскари“ и уличните квазинаучни обяснения за „сбърканото ДНК“, ми се прииска да дам думата на доказани имена в различни сфери как обясняват изминатия път и неизкоренените и до днес проблеми и дефицити от миналото в своята зона на познания и работа. Като водещ на подкаста „Паралели и меридиани“ имах възможността да задам на журналисти, актьори, музиканти въпроса „Докъде стигнахме?“ – в политиката, в медиите, в културата. Отговорите на някои от тях ще ви припомним в следващите няколко седмици, в навечерието на юбилейния 10 ноември.

Българите в чужбина – най-големите чуждестранни инвеститори в България и главните виновници за демографската криза в страната. Това са основните етикети, които се лепят на сънародниците ни, решили да напуснат страната временно или за постоянно, за да търсят поминък, образование, спокойствие, свобода или справедливост зад граница. Българите в чужбина са поне толкова многоцветни и различни, колкото и тези в страната. Затова трудно можем да говорим всеобхватно за тях в един текст, камо ли пък във въведение на интервю. Но един български журналист е посветил голяма част от професионалния си път, разказвайки техните истории.

Георги Тошев е създател на телевизионните предавания „Другата България“ и „НепознатиТЕ“, автор е на книги и филми. Говорим с него за българите зад граница, а аз тайно се надявам да разбера дали в мисията му да събере и разкаже техните истории не прозира и търсенето на един плам и копнеж за свобода – пориви, които в България все по-често изглеждат изпаднали в летаргия. Интересно ми беше да го попитам и за другата му страст – да представя житейския и професионален път на големите. Онези, прославили страната ни, и онези, които са ни обединявали с творчеството си. Защото в последните години сякаш съществува тенденция на поляризиране и компрометиране на всепризнати авторитети. А накъде върви една държава без компаси – морални, професионални, духовни?

В последните двайсетина години разказваш историите на българите зад граница. Как се промениха те през тези две десетилетия?

За всичките тези години съм се свързал с над 7000 българи, от които съм заснел около 3500. Това са много различни като профил българи – напуснали родината през 50-те и 60-те години на миналия век; напуснали много по-отдавна, още с корабите, тръгнали към една непозната земя, каквато е била Аржентина в началото на ХХ век например. Мотивацията на българите при един отворен пазар също се променя. Много често тя е свързана просто с оцеляването. Защото цели села и градове в България продължават да се изхранват предимно от онези, които имат късмета да работят някъде извън нея.

Казвам го с голяма горчивина, както с голяма горчивина отбелязвам, че тенденцията на завръщащи се българи рязко спадна през последните няколко години, тъй като държавата се оказа мащеха за тях. Не е тайна, че големите инвеститори напускат България. Икономиката в никакъв случай не може да бъде наречена бързо развиваща се. Така че една прояждана от корупция и скандали във вътрешнополитически, а и във външнополитически план страна няма как да е притегателна за образованите българи, за онези, които биха били полезни на България със знанията, опита и контактите си. Ето защо тенденцията на завръщащи се българи рязко спадна и днес има нова вълна на напускащи българи, които са доста отчаяни – тръгват си цели семейства. Част от тях са хора с добри доходи в България, с добро образование; хора, които отиват да работят под професионалния си ценз дори, само и само за да бъдат в едно по-уредено общество.

Така че разнолики и разнопосочни са пътищата на българина навън и навътре в България. Ние имаме тотално непознаване от страна на държавата на психиката на заминаващия българин в различните социални групи, в които той може да бъде подреден. В Агенцията за българите в чужбина обикновено работят хора, които нямат никакво познание как битува и как прогресира или регресира българинът извън България. Защото профилът му отдавна е много динамичен.

Не се ли разгръща един нов потенциал – не само на прославящия родината си успял българин в чужбина, но и на тези, които благодарение на модерните технологии, въпреки че живеят на хиляди километри, са много активни в българския обществен живот, защитават каузи в България, следят новините, имат позиция и мнение?

И не могат да гласуват пълноценно в повечето случаи… Споровете продължават – доколко и как да бъде дадено или по-скоро отнето правото на българите в чужбина да упражняват своя вот, дори и електронен. Но това е друга тема.

Да, прав си. Новите комуникации ни позволяват да бъдем активни в страната, на която винаги ще принадлежим, независимо къде живеем и от колко години. От една страна, това е добрата новина, защото поддържа обществения ни статус, поддържа мисленето ни и не на последно място – езика ни. Това обаче е крайно недостатъчно, защото се отнася само за малка част от българите в чужбина. Всички знаем какво показва статистиката за гласуващите зад граница. Това, което получаваме като резултати и активност от чужбина, е… да не казвам под статистическата грешка, но доста неудовлетворително, за разлика от например италианци, гърци и руснаци и начина, по който те се включват, особено в избори с правото си на вот.

Иска ми се да вярвам, че младите българи, които по една или друга причина не живеят в България, по-активно ще се включват в българския обществен живот, но повечето, с които се срещам, са изгубили всякакъв интерес към вътрешнополитическите събития в родината си. Те дори не гласуват, а биха могли да променят съществено вота и в българския парламент да има една доста по-многообразна политическа картина.

Някои българи поеха по пътя към чужбина през тези 30 години, но цялото ни общество пое по един път, по който сякаш не знаем докъде сме стигнали. Твоята оценка каква е?

Мисля, че сме в началото на пътя. Работя върху един документален проект, посветен на тази промяна. Заедно с Алексения Димитрова имаме достъп до американската гледна точка чрез архивите на пет големи организации в Америка, които след давност от 30 години се разсекретяват.

Начинът, по който протича Преходът в България – защото той продължава, не е приключил, – е много спорен и много различен от прехода в други източноевропейски държави. От една страна, съм щастлив, бих казал и горд, че той е безкръвен. От друга страна, Държавна сигурност, по начина, по който присъства на всички нива във властта и в медиите в България, е една голяма въпросителна към бъдещето на този Преход. Докато не стане ясно и веднъж завинаги не се реши проблемът с принадлежността към Държавна сигурност, няма как България да се нареди там, където според мен ѝ е мястото. Не става въпрос за лов на вещици, а за ясни правила кой и как участва в публичния живот в България. Как се управляват медии, как се разпределят капитали, кой стои зад тях. Защото и скандалите в България в момента са следствие на този бавен, несигурен, фалшифициран Преход.

Макар че не искам да е така, според мен са необходими поне още 30 години, за да видим истината. Да направим някаква обективна оценка на процесите, които са започнали в България. Това, което виждам в американските архиви, съпоставяйки ги и с българските, е, че има доста голяма доза случайност на много от историческите факти в българския Преход, особено в първите години. Има много незнание, налучкване на пътя. Но в последните години има абсолютно втвърдяване. До ден днешен в голяма част от основните политически и обществени структури виждаме присъствието на смъртоносната хватка на Държавна сигурност. Това е нещо много притеснително. Нещо, което, за съжаление, нито едно правителство не успя да реши по категоричен, макар и болезнен начин. А сянката на Държавна сигурност е навсякъде.

Тоест откровеният и ясен разговор за миналото е пътят към едно по-добро бъдеще, така ли?

Според мен този разговор е задължителен; той е закъснял, но трябва да бъде много искрен. Трябва политическа и обществена воля веднъж завинаги да се изясни кой и как може да управлява държавата. Не говоря въобще за политика – за център, ляво и дясно. Говоря за основни морални казуси, които трябва да бъдат решени в българското общество, за да може хората да се успокоят и начисто да започне граденето на новата история на България. В момента където и да побутнеш, излизат скелетите на миналото, и то на най-мракобесното минало. Ние говорим, че вече са минали 30 години от началото на Прехода, а системата продължава да функционира като едно време. Единственото ми успокоение е, че го има Европейския съюз – колкото и да е раздиран от противоречия, той е коректив. От друга страна, има Америка, от трета – Русия. НАТО. В този относителен четириъгълник ние можем все пак да имаме някакъв коректив.

А дали не липсва и самочувствието за този разговор?

Мисля, че самочувствието е нещо, което всеки един от нас изгражда на базата на собствения опит и собствения морал. Проблемът е, че понякога подобен дебат не може да се осъществи. Аз се радвам, че медията, в която работя в момента, е възможно най-свободната. Но в различни етапи от живота си също съм бил задушаван или съм се автоцензурирал, защото медиите не са били достатъчно свободни. Това е моят опит. В политиката не съм бил, за да мога да нося някаква отговорност там. Но съм бил в медиите и нося отговорност, че разговора самият аз не съм го провел докрай със себе си.

Какво ти дава надежда?

Ежедневните срещи, пътуванията, това, че в крайна сметка в днешния свят може да се служи с истината. Днес много по-малко безобразия могат да бъдат скрити. Не само, но и заради социалните медии. Всеки един от нас би могъл в собственото си ежедневие да заяви истината и да бъде достатъчно спокоен, че няма по-силно нещо от нея, независимо от цената, която плащаме – загуба на работа, изолация, компромати, – в крайна сметка истината рано или късно подрежда. Подрежда живота и човека, който се е осмелил да стигне докрай, казвайки истината. Това са много трудни граждански актове, на които не всеки от нас е способен. И аз не знам доколко съм способен да стигна докрай, но вярвам, че времето е вече разделно, че светът, в който живеем, е много краен и човек трябва да реши за себе си от коя страна застава – от светлата или от тъмната.

Разказваш историите на големите успели българи – у нас и по света. Уважаваме и признаваме ли авторитетите си?

И да, и не. Пътувам из страната и виждам колко много българи, наричам ги тихи и невидими, помнят, имат сетивата и чувствителността да преживяват своите герои, чувстват се пренебрегнати от медиите и цялата тази безпардонност, която шества в публичния ни живот. Но те знаят мястото на онези личности, които са безспорни. Много е важно да изграждаме у себе си и у близките си съзнанието за памет, защото живеем във време на безпаметност и да си спомняш днес е привилегия. Част от моята много скромна задача като журналист, освен да разказвам историите на новите герои като Соня Йончева и Галин Стоев, които ме вдъхновяват, е да се връщам назад и да припомням за онези българи като Невена Коканова, които винаги ще останат, защото по един много свой и много почтен начин са се разписали в най-новата история на България. За политици няма да си спомняме, уверявам ви.

И последен въпрос – кога ще свърши Преходът?

Преходът е нещо, което аз харесвам, не се страхувам от него. Бих поставил така въпроса – кога този фалшив Преход ще се превърне в настоящо изпитание за всички нас, в което ще се включим активно и в което ще вярваме? В момента всички сме абдикирали от Прехода. Той не ни занимава. Виждаме го само в мигове на онова битово отчаяние, за което говори Иван Хаджийски преди много години в „Оптимистична теория за нашия народ“…

Мисля, че много скоро ще има точка на кипене. И тя ще помете всички онези фалшиви герои, които се мъчат да ни се представят за настоящи. И няма да говорим за „Апартаментгейт“, а за ценностите на времето. Нов морал би направил възможен един същностен, истински Преход. Преход, в който няма статисти, а участници. И много ми се иска аз самият, който в последните години се чувствам повече като статист, отколкото като участник в този Преход, да бъда по-активен. Защото помня, защото съм гневен, защото съм щастлив и горд, когато трябва, но най-вече защото продължавам да виждам, че промяната е възможна.

Заглавна снимка: © Фелия Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

1989-та през европейското историческо наследство. Къде е България?

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/1989-europeana-bulgaria/

Случила ли се 1989-та в България?

Случила ли се е, ако няма кой да си спомня и да разказва за нея? Защо не знаем как да назовем 10 ноември – Ден на края (на комунизма) или на началото (на Прехода)? Защо тази дата като че ли все повече се изпразва от съдържанието, което влагахме… преди? И защо не сме ѝ издигнали паметник – паметници на противоречиви събития и личности, без обяснителни бележки, стърчат накъдето и да се обърне човек. Защо няма къде да я пипнем, видим и помиришем – музей на комунизма, с все края му, у нас така и не се появи, макар от години да се говори за него. Още по-малко вероятно е да построим мост, пък бил той и символичен, скромен. Мост „10 ноември“ над Перловската или Владайската река например.

И така, с всяка изминала година 1989-та става все по-абстрактна, а веществените доказателства за нея, разпилени нейде по знайни и незнайни тавани, капсули на времето и универсални указатели на ресурси в мрежата, за които някой трябва да плаща хостинг, избледняват като образа на Марти Макфлай от собствените му снимки.

*

Кане Танака е студент последна година в Училището по юридически и политологични изследвания към Токийския университет, в специалност „Европейска политическа история“. Възнамерява да пише дипломна работа на тема падането на желязната завеса и в тази връзка прави предварително проучване на динамиката на политическите процеси във всички бивши комунистически държави през съдбоносната 1989 година. Танака не е бил в Европа, но е гледал европейски документални продукции и търси допълнителни ресурси онлайн, които да го пренесат в онази действителност, която му е напълно чужда – не само защото се е случила на другия край на света, а защото той дори не е бил роден по това време.

През институционалните сайтове на Европейския съюз Танака се озовава в платформата за европейско културно наследство Europeana и по-конкретно в колекцията Europeana 1989, където открива над 7000 файла – предимно фотографии, предоставени от осем държави. Тук могат да се открият дигитализирани страници от вестници, пощенски картички, купони за храна, банкноти, книги, плакати, агитационни листовки, снимки на дрехи, значки, лични документи, знамена, телефонни апарати, радиокасетофони, грамофонни плочи и всякакви други битови предмети. Най-голям принос за колекцията има Германия с над 5500 файла. Останалите малко над 20% са поделени между Полша, Унгария, Чехия, Румъния, Литва, Латвия и Естония.

Кане Танака е отличник – знае, че през 1989 година е паднал комунистическият режим в още една държава, станала по-късно член на Европейския съюз. Къде е България?

Натиснете тук за да видите презентацията.

Да, през 1989-та българските граждани нито събарят физическа преграда, отделящата ги от свободна Европа, подобно на унгарците или немците; нито изграждат жива верига по протежение на 675 километрa, хванати за ръце, подобно на жителите на Прибалтика; нито пък прибягват до крайна форма на физическо насилие като румънците, които навръх Коледа осъдиха на смърт и екзекутираха публично семейство Чаушеску – може би най-идиосинкратичната реликва от сталинистките времена.

„Наистина в България т.нар. дисиденти бяха изключително малобройни (и поради това безсилни), а „народът“ нямаше куража, както в Полша, Чехословакия и Унгария, да си поиска свободата от фалиралите просъветски администрации сам. Това обаче не означава, че комунизма у нас и в Източна Европа „отмениха“ Горбачов и Андропов. Той чисто и просто рухна, спомина се, оставяйки ни куп ментални и материални руини“, пише в поредната си статия по темата в портал „Култура“ Калин Янакиев. Озаглавена „Кой ни освободи от комунизма през 1989 г.?“, публикацията на проф. Янакиев е своеобразна негова реплика на мнението на Валери Найденов за процесите, довели до падането на режима у нас, според чиято постистинна теория „Москва ни освободи и от фашизма, и от комунизма“.

Значи за 1989-та и 10 ноември все пак се говори и пише, та даже горните два примера са доказателство, че (поне привидно) у нас медиен плурализъм има?

„През ноември 1989 г., в деня след падането на Берлинската стена, Политбюро принуди г-н Живков да подаде оставка „по здравословни причини“. Имаше масови улични демонстрации и през декември 1989 г. беше създаден Съюзът на демократичните сили (СДС), организация от групи, противопоставящи се на правителството. БКП направи отстъпки. Параграфите в Конституцията, утвърждаващи политическия монопол на БКП, бяха отменени; БКП се преименува на Българска социалистическа партия; беше съставено правителство от Андрей Луканов, а опозицията участва в дискусии на „кръгла маса“.“

Това е абзацът, посветен на 1989-та, в тематичния брифинг „България и разширяването на Европейския съюз“ от 2000 г., изготвен от Генералната дирекция по изследванията към Европейския парламент и публикуван в оригиналния уебсайт на ЕП за разширяването на ЕС.

България вече е член на Европейския съюз, когато през 2008 г. стартира първият прототип на Europeana с около 2 милиона записа.

Europeana е европейска платформа за многоезичен онлайн достъп до цифровизирано културно съдържание от цяла Европа, създадена по инициатива на Европейския съюз и финансирана от механизма Connecting Europe и министерствата на културата (и образованието) на държавите членки на ЕС. Целта на дигитализирането и централизирането на европейското културно наследство, освен да бъде по-надеждно съхранено, е да бъде по-достъпно за изучаващите го. Същевременно както в началото, така и 11 години по-късно, организацията на съдържанието в Europeana е неинтуитивна и за аудиторията е трудно да се ориентира какво и къде (например в коя колекция) може да намери.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Днес Europeana събира на едно място повече от 57 млн. дигитални обекта (книги, вестници, фотографии, кинематографични и аудио-визуални произведения, архивни документи, музейни експонати, архитектурни и археологически ценности и т.н.) от над 3500 музея, библиотеки, архиви и галерии от 36 държави в Европа.

От тези 57 млн. единици едва 131 988 минават през „ситото“ при търсене по ключова дума „България“, а от тях само 60 000 са предоставени от български източници –

в т.ч. агрегатори и отделни институции като Централната библиотека и Института за изследване на изкуствата към БАН, Националната библиотека и отделни регионални библиотеки, Института за балканистика с център по тракология и др.

Съхраняването на културната памет и историческо наследство и дигитализирането на културното съдържание са сред шестте приоритета на културната политика на България, включени в Стратегията за развитие на българската култура за периода 2019-2029 г. А „засиленото участие в различни европейски инициативи, свързани с културното наследство, една от които е дигиталната библиотека Europeana, е маркирано в актуалното състояние на Програма „Опазване на движимото културно наследство“ към 2011 г. в предходната Стратегия. Създаването на регистър на движимите културни ценности е едно от изискванията на Закона за културното наследство, но „процесът по дигитализация на музейните фондове като цяло значително изостава спрямо другите сектори поради липса на обучени експерти и най-вече липсата на финансов ресурс“, отбелязва се още в работния документ за развитието на българската култура през следващите 10 години.

Преди пет години нито една българска институция нe прояви интерес към кампанията на Europeana и не направи усилието да събере и публикува на едно място визуални, текстови или звукови спомени от българската 89-та.

„За съжаление, макар че България категорично беше в нашия списък, по онова време не съумяхме да намерим българска институция, която да е способна или да иска да се присъедини към нашите инициативи. Този проект вече официално е приключен, а #remember1989 не представлява формално многостранно сътрудничество по същия начин, както предишния проект Europeana 1989“, каза за „Тоест“ Ад Поле, старши координатор проекти в Europeana.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Инициативата #remember1989 стартира през август 2019 г. Поканени за участие са „хора, които се интересуват от тази тема и поддържат блог или са активни в социалните медии“, които чрез своите публикации с хаштаг #remember1989 в Twitter, Facebook, Instagram или изпращайки текст на адрес [email protected], „ще допринесат за по-добро разбиране на 1989 г. и събитията от тази година“. Една част от тях ще бъдат обобщени в публикация и промотирани чрез профилите на Europeana в социалните мрежи, като до момента в страницата на инициативата няма българско участие. Предложени са и седем примерни въпроса, на които участниците в инициативата да се опитат да отговорят чрез своите публикации:

„Какво означават събитията от 1989 г. за теб? Как си спомняш 1989-та – беше ли участник или наблюдател? Живееш ли/живял ли си в държава, която е видяла как комунизмът пада? Какво означава това за теб? По какъв начин те засяга 1989-та? Какво е твоето икономическо състояние, образование, политически възгледи, социален живот, празници? Какви ефекти от 1989-та все още усещаме днес? Каква роля играеха изкуствата и културата през 1989-та? От твоя гледна точка какво трябва да се помни за 1989-та? Как го помним днес?“

*

Кане Танака се колебае какви изводи може да направи от пълното отсъствие на България от Europeana в контекста на 1989-та. Решава все пак да потърси блогове по темата. Не без помощта на Google Translate, защото никой от сайтовете, изброени по-долу, няма версия на английски, а още по-малко на друг език.

Така се озовава в сайта „Изгубени в прехода“ на фоторепортера Георги Георгиев – Джони, където са публикувани повече от 50 000 снимки, документиращи периода от 1971 до 2010 г., тоест преди, по време на и след промените. В него е обособена отделна категория от 20 галерии със снимки от 89-та, най-вече от протестни шествия и митинги през ноември и декември, но и от алтернативния форум на „Екогласност“ в читалище „Петър Берон“ през октомври.

Танака попада на статия, в която се споменава за инициативата „Аз живях социализма“ – „пространство за разказване на спомени и истории, видяно, чуто, преживяно от времето на социализма“, създадено от Фондацията за нова култура и Българското общество за индивидуална свобода по идея на журналистката Диана Иванова, психиатъра Румен Петров, писателя Георги Господинов и журналиста Калин Манолов. „Аз живях социализма“ стартира като страница в интернет през 2004 г. и просъществува до 2009 г., като все още е достъпен през архиватора Wayback Machine. За тези пет години в него са публикувани повече от 200 истории. 171 от тях са включени в едноименната книга, съставена от същите четирима инициатори.

За 1989-та и процесите, довели до падането на комунизма у нас, разказва и журналистът Христо Христов в поредица от статии („Как се стигна до 10 ноември 1989 г.“ – част 1, част 2, част 3, част 4), публикувани в сайта „Държавна сигурност“ („независим специализиран сайт за чисто минало и прозрачно настояще“).

Създателите на емблематичното радио предаване „12+3“ по програма „Хозиронт“, което прави своята премиера на 4 януари 1989 г., на свой ред се връщат към годините на началото, за да представят своя прочит на историята на предаването и на България от „драматичните времена на края на комунизма и началото на демократичните промени“ в проекта Приключението „12+3“. Автори на историите, поместени там, са създателите на предаването, първите му водещи и редактори: Йордан Лозанов, Чавдар Стефанов, Георги Папакочев, Петко Георгиев, Галина Спасова, Гита Минкова и Маргарита Шапкарова.

*

Значи българската 1989-та все пак е опредметена. И дигитализирана.

Но това не променя факта, че я няма там, където ѝ е мястото – в общия европейски разказ за края на разделението и началото на интеграцията. Според служител на една от независимите културни институции, които доставят съдържание в Europeana, сред причините за маргиналното присъствие (0,21%) на българско културно наследство в платформата е фактът, че това съдържание не се монетизира, нито е ясно кой и как впоследствие използва предоставените чрез нея материали.

Според Филип Димитров обаче „мнозина българи в неудовлетвореността си се самоунижават, като отказват да се чувстват това, което са“, тоест европейци. Преди няколко дни бившият премиер на България каза, че онези, които „ги тегли към балканска неопределеност – онова, което достойните българи още през XIX век са отхвърляли“, работят „целенасочено, за да стимулират такива чувства, и едновременно с това разказват небивалици за времето на комунизма“. И предупреждава, че на младите хора, които не са живели през онова време, „комунистическото минало им се привижда с всичко, което имат днес, благодарение на демокрацията, плюс някакви твърдени „удобства“, които били загубени“.

Именно с тях трябва да говорим за 1989-та – за българската 89-та в късния следобед на „Есента на нациите“, в който България бе извадена от кувьоза на комунизма и започна да диша свободата.

Заглавна снимка: Lee / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По следите на неразказаната история

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/po-sledite-na-nerazkazanata-istoriya/

Паметникът на Съветската армия е многостранен монумент: той е греда в очите на софиянци, ревностно пазен от Руското посолство; прекрасно място за изпращане на символични послания чрез изкуството (например „В крак с времето“); и пропаганден символ, чието премахване отдавна трябваше да е факт, ако живеехме в държава, където взетите решения се изпълняват.

Ала и за това е късно – дори неговото непремахване е нов пласт в историята му. А с историята може да се прави само едно – да се разказва такава, каквато е. И да се помни. Но ние нито разказваме, нито помним. Защото не е интересно, нито сензационно, а се иска умереност, критична мисъл и помирение с миналото. За сметка на това в последно време паметникът е обект на – меко казано – екстравагантни идеи, провокирали още по-интересни дискусии; или повод за определяне къде стои един или друг кандидат-кмет на гражданската опозиция – вечният въпрос дали е „наш“, „ваш“ или „техен“.

Общо взето, това превръща паметника в перфектна метафора за българската действителност. И ако пререканията и лупингите, когато стане въпрос за справяне с историята, са навици на повечето български политици и общественици, то решения на подобни явно сложни казуси са намерени за много по-малко от трийсет години в други държави, където времето всъщност тече напред, а не се върти в спирала към дъното.

Кратко въведение на изток от Запада

Една от първите рожби на Студената война е Германската демократична република. Запознатите с историята знаят, че тя е толкова демократична, колкото и паметникът в София е на армия освободителка. Макар де юре СССР да е задължен да поддържа многопартийна фасада в окупационната зона, в действителност управляват социалистите – разбира се, под зоркото око на Москва.

Оттогава нататък сценарият е сходен: лоялност към Партията означава добър живот, нелоялност – отлъчване и загуба на всякакъв социален статус; безразборно нахлуване на държавата дори в най-тайните кътчета на личната сфера; абсолютно преклонение пред Съветския съюз и неговите идолизирани вождове; централно планиране; бомбардиране с идеологическа пропаганда. Освен чрез образованието и медиите, пропагандата се осъществява и чрез друг особено ефективен метод – символите.

Кажи ми в кои символи вярваш, за да ти кажа кой си

Човекът е социално животно, което обикновено имитира другите, за да задоволи нуждата си от принадлежност към средата. Еволюцията е наградила онези, които са имали силна способност да живеят в групата, пише психологът Елиът Арънсън. Идентичността ни се изгражда не само на базата на взаимодействията със семейството и околната среда, но и според характеристиките на групите, към които се приобщаваме. Националната държава е една от тези групи. Преди Революцията Франция например е мозайка от административни единици, а на стандартизирания в официални документи още през ХVI в. френски език са нужни близо 300 години, за да надвие регионалните диалекти и да се превърне в един от символите на Френската република.

Германската демократична република, Народна република България и останалите съветски сателити знаят добре, че комунистическата идентичност трябва да бъде създадена, наложена и поддържана по сходен начин. През 1970 г. например ГДР обявява „Година на Ленин“, а лицето на вожда е буквално навсякъде – вестници, телевизии, плакати, кина. „Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 г. името на Сталин е споменато над 300 пъти“, пита се Георги Марков в своите „Задочни репортажи“.



В рамките на Договора „Две плюс четири“ от 1990 г. Германия се съгласява да поеме поддръжката и възстановяването на всички съветски военни паметници в страната. Страната също трябва да уведоми Русия, ако реши да променя или разрушава паметници. Това не пречи в Трептов парк да има информационни табели, които поставят монумента в контекст, разказват неговата история и обективно обясняват причините за запазването му днес.

Строежът на паркове, паметници, булеварди и сгради, и още, и по-големи паметници, които представят съмнителна версия на историята, кипи с пълна сила. Преименуват се булеварди и улици, дори цели градове. Разбира се, абсурдите са правило, например софийският булевард „XXV конгрес на КПСС“. През 1954 г. в центъра на столицата изниква Паметникът на Съветската армия, на която режимът лепва много по-приятното „освободителка“, напълно игнорирайки дребната подробност, че преди преврата България е под съветска окупация, а след това Москва буквално поставя свои хора начело на „освободената“ република, които убиват или репресират с години всеки осмелил се да опонира на режима.

Създаването на символи не спира нито в Берлин, нито в София: Трептов парк, „Александерплац“, „Карл Маркс Алее“, ансамбълът от сгради на „Ларгото“, паметникът „1300 години България“. Примерите са безброй, а посланието е ясно – дори градската среда е подчинена на идеологията. Партията е навсякъде.

Какво означава да бъдеш свободен? Да познаваш историята си

Съвсем близо до най-старата част на Берлин, на брега на проблясващата река Шпрее, се намира Музеят на ГДР. Първото нещо, което прави впечатление, когато попаднеш в корема на музея, е присъствието на деца. Ученици, вероятно от прогимназията и гимназията, са насядали на пода в кръг и слушат гидовете на музея и учителите си; или се стрелкат напред-назад, отварят и затварят чекмедженца, натискат бутони и гледат кратки видеа с обяснение. Сред посетителите има и местни, и множество туристи.



Прозорците на музея не са истински, а дигитализирани – през тях виждаш паркирани трабанти, соцсгради и милиционер, който обикаля наоколо. Част от интерактивната визита е типичният за годините на диктатурата апартамент. Нищо не ни е спестено по време на обиколката, която провокира посетителите да надникнат в гардеробите на жителите на ГДР, да отворят шкафчето в банята им, да пуснат телевизора, докато си почиват на дивана в хола им. „Държавна сигурност се опитва да контролира семейните празници, но въпреки това почти всяко семейство се събира и празнува Коледа“, четем на малката табелка, поставена до конфети, балони и картички от времето на социализма.

Запознаването с ежедневието на източногерманците е замислено като активно преживяване, в което гостът на музея открива, чете, отговаря на въпроси. Но информацията, която научаваме, е далеч от повърхностна и весела. Интерактивна игра с тъчскрийн ни кара да направим тест, който показва дали поведението ни в училище би се понравило на партията: Задаваме ли критични въпроси, спорим ли с учителя? Или може би не искаме да издадем съученик, направил нещо нередно? Споделяме ли откровено за какво си говорят мама и татко насаме у дома? Как изглежда циферблатът на часовника, който виждаме по време на новините – с точки или чертички (така може да се разбере дали мама и татко гледат западногерманска телевизия)?



В кухнята на нашето хипотетично източногерманско семейство атмосферата не се разведрява: пресните плодове и зеленчуци трябва задължително да се сушат или консервират, защото не се знае кога пак ще има в магазина – през 1984 г. източногерманците консумират едва 37 килограма пресни плодове на глава от населението, в сравнение с цели 85 кг в Западна Германия. В хола научаваме за цензурата върху литературата и телевизионните предавания, а в портиерната – за това, че много портиери всъщност са били доносници.

В голямата зала малко момче е застанало пред витрина, в която четири кукли механично вдигат ръка, все едно че гласуват. Пред него има екран, на който се появяват различни законодателни предложения от реалния източногермански политически живот. Искаме ли да видим как са гласували „различните“ партии? Четирите кукли вдигат ръка в синхрон. „Планова икономика без план“, гласи друга информационна табела. Млади момичета се редуват и си правят снимка зад „бюрото на другаря“, над което висят портретите на вождовете. „Ела да видиш картата, на която показват колко хора са били подслушвани по телефона“, чува се зад рамото ми.

На излизане от Музея на ГДР държа в ръка справочник, който съдържа цялата информация за експозицията. По-късно ще минем по „Карл Маркс Алее“, внушителния централен булевард на Източен Берлин с характерната архитектура, и ще се натъкнем на друг, неочакван за минувачите музей на открито – номерирани табели пред определени сгради, които разказват тяхната история. Как са се забавлявали източногерманците, кои сгради са били разрушени, за да направят място на светлото социалистическо бъдеще, и т.н. След падането на Стената през 1989 г. сградите по „Карл Маркс Алее“ са в окаяно състояние, тъй като са строени бързо и с евтини материали, научаваме от една от табелите. Федералното правителство на Германия осигурява средствата за тяхното възстановяване. Тръгваме към следващата табела по пътя до Музея на тайната полиция, където ни предстои нова среща с историята.





Голямата липса

Точно година преди разходките из Берлин съм в Музея на социалистическото изкуство в София, където в прожекционната зала се опитвам да разбера защо на посетителите се пуска пропагандно видео без никаква индикация какво всъщност гледаме – никакъв контекст, никаква информация. Просто щастливо махащи манифестанти и от време на време Тодор Живков. Бързо минавам покрай статуите, обхождам малката зала и излизам. Била съм тук и преди, но идвам всяка година с очакването, че този път нещо ще е по-различно. Не е.

Социалистическа София е сред нас, без ние да го знаем. По същия начин, по който живеем социалистическото си минало, ни управляват неговите наследници; повтаряме стари грешки. Изкуствоведката Диана Попова го казва прекрасно – страдаме от „неизговорено, неартикулирано време“. Нейната съименничка, журналистката Диана Иванова, говори за „правенето на музей като акт на храброст“. Колко трудно би било София, а и цяла България, да се обърне към историческото си наследство така, както го прави Германия? Един текст, една табелка – като за начало. Не е трудно. Но както и Иванова пише, става въпрос за централна политика.

Не е случайно, че на фона на трагичните проблеми в местната власт, предизборната дискусия се завъртя около един паметник. Проблемът, който имаме със символите си, е празнословието, в което ги обвиваме. Липсата на визия, позиция, интелигентни решения. Паметникът на Съветската армия е диагнозата на обществото ни – и цял, и съборен; той би бил диагноза и превърнат в герб с камбана, обкичен с патриотарски послания или покрит с дървета. Паметникът е физически символ на онова, което носим в себе си – невежеството и неспособността да разберем собствения си генезис, и лъжите, които си повтаряме, за да отложим тежкото стоварване на истината върху ни с още малко, с още малко… Метастазите на болестта виждаме ежедневно в политиката, образованието, журналистиката и всички други аспекти на обществения ни живот.

Обратно в самолета разлистих гида от Музея на ГДР и попаднах на едно изречение, което се вряза в съзнанието ми: „Статуите [на Ленин] най-сетне имат някакъв смисъл – предупреждение от историята.“ Остава въпросът кога ще излекуваме своята липса на смисъл и ще проумеем, че историята не може да се замаже и разруши; че срамното минало не може да се превърне в повод за гордост и патриотизъм; че покриването е равносилно на пренебрегване на действаща отрова.

Истината трябва да бъде осмислена. В противен случай спиралата на времето продължава да се вие надолу, и надолу, и надолу. В бездната.

© Йоанна Елми

Заглавна снимка: Паметникът на Съветската армия в София (1954). Снимка: Fortepan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Невъзможната дискусия за Прехода

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/nevuzmozhnata-diskusiya-za-prehoda-ivan-kostov-kniga/

Автори: Владислав Севов и Лина Кривошиева

Трийсетте години от началото на Прехода са добър повод за подреждане на пъзела от спомени и знания, придобивани през годините. Както и за „оформяне на оценката“ поне за първото бурно и мътно десетилетие. Затова книгата на знаков политик като Иван Костов, озаглавена „Свидетелства за прехода“, бе обречена на успех. Само че мащабите на успеха очевидно не бяха очаквани. Дори издателите обявиха втори тираж в спешен порядък дни след премиерата. Многолюдните представяния на книгата, часовете чакане за автограф… всичко това трудно се вписва в наложената през годините представа за ненавиждания като политик и несговорчивия като човек Иван Костов.

Може би причина за огромния интерес е и жаждата за разговор по същество, за рационалност и аргументиран разказ – дори на подсъзнателно ниво всички чувстват, че те напълно липсват от години в политическия живот у нас.

Затова попитахме хора, дошли на представянето на книгата в Пловдив, какво предизвиква интереса им към мемоарите на противоречива личност за противоречив период.

Мисля, че в книгата ще има интересни неща. За някои от тях аз имам свое мнение, но искам да го съпоставя с неговото, за да видя къде е истината. Тя може би е някъде по средата или е това, което той казва, защото все пак той е в основата на този Преход. […] Човек, когато чете каквато и да е книга, участва. Има един вътрешен диалог, който се осъществява между автора и човека, който я чете. Може би тази книга ще отговори на някои въпроси, на които все още не съм намерил отговор. 
В „Синята крепост“ [Пловдив] е разбираем този интерес. От друга страна, знаем, „за всичко е виновен Иван Костов“… Е, нека да видим за какво! Как е видял той нещата… 
Аз съм с резерви към книгата, защото първата работа на Иван Костов, ако беше истински демократ, желаещ промените, беше да въведе закон за лустрацията. А той няколко пъти го отказа…   

Необичайно е още, че дискусиите, които се очакваха след такава книга, все още не се провеждат. Като се изключат няколко задочни подхвърляния между автора и бившия главен прокурор Филчев или бегли провокации от определени медии при срещите с читатели. Жестове, които засега само подчертават липсата на същина в говоренето за политика и близко минало у нас.

Повече вижте във видеоматериала.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.