Tag Archives: пристанище

Ако настъпи война – 2: Съветите на Енота

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2143


Под предишния запис от темата можете да намерите няколко линка. Два са тежки за четене, но навеждат на някои мисли. Единият е разказ на преживял окупация по време на гражданската война в Югославия. Другият са съветите на бивш сътрудник на ГРУ (руското военно разузнаване), известен под прякора Енота, как да се оцелее при война.

В някой друг запис, ако ми остане време, ще споделя някои мисли около тях. В този превеждам част от съветите на Енота. Те не са напълно адекватни за България, по куп причини. Например, като знам какво представляват политиците ни, бих очаквал това, че сме победени и завладени, да го научим не от военни действия, а по радиото. Вероятно от същите тези политици…

Но може и да се лъжа – ако тук стане реална война, ситуацията ще е много по-близка до руската, отколкото до шведската. Каквото обществото, такава реалността му. А съветите на Енота са цинични и брутални, но понякога могат да са животоспасяващи. И вие сами си решавате кои от тях да приемете, а кои не.

—-

Сценариите могат да са различни. Същността е винаги една – трябва да оцелеете първите две седмици, после „ще се види“. В първия вариант не се натягайте особено. Изсипят ли се в Москва чеченци или друга подобна измет, хора за „работа“ срещу тях ще се намерят. На вас това не ви трябва. Ето че се ражда и правило номер едно. Не си врете носа никъде, най-вече в бой. За това винаги ще се намерят главорези. Вашата задача е да „опазите трудовите ресурси“, тоест себе си.

При втория вариант ще се наложи да воювате, ако естествено искате. При третия можете и да не воювате вече. Родината я просрахме. Може „със смъртта на храбрите“, може и да продължите да живеете и работите, ако ви позволят.

Главното е, че са възможни три степени на загазване. Локални боеве, пълномащабна война, безперспективна окупация с последващо разчленяване на страната. Обяснявам тези неща, за да разберете един много важен момент, за който хората обикновено забравят под стрес: действията ви зависят от обстановката. Никаква самодейност, само здрав смисъл.

Стрелба на улицата не значи край на света. Даже ако във входа ви е пунктът за първична обработка на ранените, а на двора има 120-мм миномет с разчета си, това не значи, че трябва да бягате веднага. (Е, ако има миномет, сменяйте позицията спешно, задължително ще го бумнат заедно с вас.)

Да-да, стрелбата и труповете още нищо не значат, колкото и да ви е странно. Ненавременната маневра „да се измитаме максимално далече“ може да ви струва живота. Не се суетете, не се паникьосвайте, вместо това внимателно се вгледайте КОЙ и ПО КОГО стреля, и най-важното – ЗАЩО.

Докато сме в града

Ако по време на събитията и безпорядъка ви удари по главата решението да бягате, накратко ще изложа шансовете ви. В град от сорта на Москва или Санкт-Петербург шансовете да оцелеете са много малки. В градовете няма достатъчен запас от продоволствие, а по време на размирици никой няма да го раздава. Храна има само в магазините и складовете (за тях забравете, войската или бандитите ще са там моментално).

Да купувате продоволствие има смисъл през първото денонощие, докато още се продава. После магазините ще ги затворят и персоналът ще ги окраде. Ако сте прозяпали момента за „покупката“, пушката в ръце и тръгвате да „приватизирате“. Съветвам ви да вземете с вас съсед, и не само един. Първо, така ще отнесете повече храна, ще ви трябва и кой да ви прикрива от други юнаци като вас, които ще срещнете там или на обратния път. Второ, огневата ви мощ с гладкостволка клони към нулата, още няколко дула ще са само от полза. Помнете обаче – съберете ли много народ, ставате „групова цел“. Също, подялбата на плячката може да е доста тъжна. 3-4 човека, не повече.

Естествено, трябва да имате у дома запаси от храна и вода. С водата е още по-зле, надали ще ви карат. Спре ли да тече от чешмата, имате в казанчето на тоалетната. Не си и помисляйте да я пускате! Тя е същата вода от крана, просто налята в казанчето. С нея можете да изкарате цяла седмица луксозно (или поне със сигурност да не умрете).

Ако имате възможност, грабвате туба-две и кормите някоя бензиностанция. Горивото е много важно. Не бива обаче да го държите у дома. Парите са лесно запалими. Направете си тайник, най-добре на чердака, в мазето хора ще се крият от обстрелите.

Надали ще ви убиват специално. В мътни времена никой не хаби боеприпасите по хора без оръжие. Естествено, това не е повод да се разхождате и да си подсвирквате преди сън, но помнете – вие не сте цел No. 1. Опитът от град Грозни показва, че мъже, воюващи на пълни обороти, просто игнорират цивилните, не им е до тях. Наказание за глупост винаги можете да получите, особено по здрач, но нещата не са съвсем лоши.

Помнете – не се разполагайте близо нито до телецентър, нито до инфраструктурен обект. Ако в жилището ви нахлуят въоръжени хора и ви „информират“, че то вече е позицията на картечницата им, им кажете „ОК, разполагайте се“, и изчезнете оттам. Без никакви „това е моя собственост, никъде няма да ида“. Получавате куршум в главата моментално, не им е до вас, пречите ли – решават проблема по най-лесния и бърз начин. Махайте се даже ако не ви карат. Противниците им много скоро ще обстрелят позицията им, и не с камъчета от прашка.

Избягвайте да се мотаете и пред болници. И двете страни ще искат да си карат там ранените, сградата е стратегическа, нищо чудно да почнат сражение за нея – а то значи стрелба. Почне ли пък бомбардировка, някой задължително ще цапне болницата, изобщо не се съмнявайте. Тези, дето са писали Женевската конвенция, няма да ги има на бойното поле, така че спазването ѝ е леко условно. Като в „Карибски пирати“: „Това не е законодателство. По-скоро е набор пожелателни правила.“

Не забравяйте – почне ли такава каша, вече нямате собственост. И настоятелно ви съветвам да не проимвате. Убивате, ако някой се опитва да докопа храната и водата ви, всичко останало са дреболии. Ако сте успели да размените в най-близкия полицейски участък колата си срещу автомат, голямо браво. Ако ще да е чисто нов Мерцедес срещу старичък сгъваем калашник със само 2-3 пълнителя, пак голямо браво. Колата вече не ви трябва. Да излезете с нея от града няма да можете 100%, а пък желанието да я надупчат ще е сериозно.

Докато сте в града, избягвайте камуфлажни дрехи. По такива се стреля.

И така, в града ни са почнали улични боеве. Решили сме впредвид обстоятелствата или по тактически съображения да останем там (въпреки че идеята почти винаги е лоша). Знаем, че магазините ще почнат да ги грабят още на второто денонощие, оръжие има в най-близкия полицейски участък, малко вода има в казанчето на тоалетната (ако успеете да се сдобиете с бутилка-две минерална от някой магазин, още по-добре). Собственост вече нямате. Който е въоръжен, той е прав. Където има въоръжени, вас трябва да ви няма. Който се облича като военен – воюва, независимо дали иска. Тайник с гориво е голям плюс, горивото в някой момент може да стане на цената на оръжието и боеприпасите. Към важни обекти не си и помисляте да се приближавате.

И още нещо. НИКОГА И НИКЪДЕ НЕ ХОДИТЕ ПРОСТО ЕЙ ТАКА, ОСОБЕНО ПЪК „ДА ВИДИТЕ КАКВО СТАВА“. В градски бой повечето неща се вършат тихо, по разузнавателно-диверсантски. Види ли ви разузнавателна група, 100% ще тръгне да ви коли. Във филмите ще ви покажат с пръст да мълчите и ще си продължат, в реалния живот ще ви заколят на място. Оцеляването и изпълнението на задачата им зависи от липсата на свидетели. Ако група е заела позиции в кашата на градски бой, в момента в който им видите позициите, ще направи същото. Даже картечен разчет, току-що окопал се на кръстовище, няма да изпитва топли чувства към вас. Ако ви забележат отдалече и ви канят с пръст „да поговорите“, бягайте колкото крака ви държат. Може да се усмихват, да изглеждат приветливо, да ви подмамват с провизии – докопат ли ви, млъквате завинаги. Ликвидирането на проблема „местни ни видяха“ е отработена процедура. Така че без въпроси и без да си показвате рогцата от черупката.

Ако ще напускаме града

Проблемът е, че градът е обкръжен, или в него се водят боеве, или и двете. Ако сте пропуснали момента на началото на сраженията, това е много лошо, но още не сте обречени. Винаги има как да се излезе от града. Независимо от ситуацията, има два етапа. Първи – движение през града. Втори – изход от обкръжението.

Около големите населени пунктове има околовръстни шосета, и те са основният проблем. Мотострелковаци в БТР-и, ако са по асфалт, могат да обкръжат град за няколко часа. Станало ли е вече, забравете всяка мисъл „да се промъкнете незабелязано“. „Непонятно движение“ в бойни условия означава задължително ред от автомата или картечницата. Златното правило „каквото не виждам, по него не стрелям“ често не работи. Обкръжението се преодолява чрез доброволно предаване. Но още не сме стигнали до него.

Важно: не се качвайте на превози! Какъвто и да е транспорт в града задължително ще бъде обстрелян.

И така, имате раница с благинки за оцеляване. В идеалния случай – малогабаритно оръжие (сгъваем калашник плюс пистолет, стандартният набор на ченгетата). И още една торбичка със същото като раницата, но в доста по-скромни мащаби. Примерно в раницата имате храна за три дни, в торбичката за още един ден. Торбичката – завързана за тялото ви така, че да не личи, и не я сваляте. Много важно – вземете отделно, ако щете в гащите, всички скъпоценности, които намерите.

Раницата я замятате с бял чаршаф и го закрепвате на нея стабилно. Прави се, ако ви види някой военен (а такива ще има много, не се и надявайте да се промъкнете незабелязани), да разбере че сте ЦИВИЛЕН и да не си издава позицията заради вас. Ще ви съпроводят в кръстачката на мерника, но ще ви оставят да продължите. Разбира се, не правете манифестация по централната улица, но и не се мажете с кал в стил Шварценегер – ще ви мярнат и отстрелят, понеже няма да знаят кой и какъв сте. Камуфлажа го зарежете, даже ако ви е единствените читави дрехи.

Вие сте цивилен и трябва да изглеждате като цивилен, с бяла раница като бяло знаме, иначе ще ви отстрелят. С целия си вид трябва да показвате, че не представлявате никакъв интерес, просто се омитате. Естествено, оръжието си е с вас, просто го криете, вместо да го носите открито. Пистолетът – в джоба, готов за стрелба. Автомат, ако сте се снабдили – прикладът сгънат, и под куртката. Предпазителя му по-добре свалете предварително, може да е труден за превключване и да се подшашнете. Патрон в цевта, разбира се. На гърдите не носете нищо обемисто, най-много скрития автомат – наложи ли се да залегнете, лежите ли върху някаква торба, дето ви повдига над земята, ще сте по-лесни за целене.

Ако към вас върви открито въоръжен човек, спирайте и „без фокуси“, другарите му са на позиция. Вероятно ще иска да ви обира, ако искаше да ви стреля, щеше да ви е застрелял вече. Поиска ли раницата – давате му я (така или иначе при изхода от обкръжението ще ви я вземат). Молите го да ви остави чаршафа (ще си го метнете на гърба) и малката торбичка. Моментът е психологически, даваме спокойно големите неща и молим да ни оставят малките. Като правило хората се съгласяват, на това и разчитаме още отначало. Да се измъкнете с куп благини няма да ви остави никой, нужни са всекиму.

Питат ли за оръжие – казвате, че имате автомат (не вадите и не показвате, а казвате със спокоен глас), и молите да ви го оставят. Ще ви го вземат 100%, но това ще ви позволи да запазите пистолета. (За него не споменавайте – дадете ли автомата, надали ще ви тършуват.) Автомата ще го забележат винаги, а щом го давате спокойно и без съпротива, значи не сте буен. Един вид разменяте своите неща за свои. Ако нямате пистолет, взимате гладкостволка в разглобен вид, важното е да дадете „голямото и страшно“ оръжие. Изхождаме от допускането, че щом вече градът е обкръжен и са почнали улични боеве, трябва да не сте зяпали реклами по телевизията, а да сте напазарували вече в полицейския участък.

Ако успеете за ден да минете 10-15 километра, това е отлична скорост. Не забравяйте, ще се движите не по права линия, а с много заобиколки заради уличните боеве. Ако по карта домът ви е на 10 километра от околовръстното, няма гаранция, че ще успеете да ги минете за денонощие. Вървете ДЕНЕМ. Тръгне ли някой откаченяк нощем, куршумът му е в кърпа вързан. Вървите денем, с бял чаршаф, предавате се – тръгнете ли да се криете, ще има огън по вас.

Стигнете ли до обкръжението или до заградителните кордони, изхвърляте пистолета и с високо вдигнати ръце и викане, че се предавате, размахвате белия чаршаф и вървите към войниците. При възможност гледайте да отивате не къде да е, а към пропускателен пункт или охранителен пост. Ако трябва, вървете половин километър към него с вдигнати ръце. Идеята е, че пунктовете и постовете са укрепени и често оборудвани за „прием“, войниците се чувстват там по-комфортно и шансовете да ви гръмнат са по-малки. Ще ви претръскат до дупка. Оръжието сте го изхвърлили предварително, кротичък гражданин сте. Ще ви привика офицер, вероятно лейтентант, надали по-старши, не е нужно да биете чело в земята. Намирате начин да говорите на четири очи с него и му предлагате ценности срещу право на преминаване. Мине ли всичко успешно, сте излезли от града.

По пътя с пълна сигурност ще изгубите почти всичко ценно и всичкото оръжие, и ще затриете за това смешно разстояние поне 1-2 дни. ТОВА Е НОРМАЛНО. Обкръжен град е огромен пленнически лагер. Давайте всичко, само за да излезете. Вътре ще почне глад, и то скоро.

И така, вървите внимателно, но не се криете като „разузнавачи“. Облечени сме цивилно, имаме бял парцал на гърба (отпред се вижда, че не носим оръжие, но откъм гърба – не, трябва да се застраховаме). Имаме малка торбичка с най-необходими благини. Имаме скъпоценности (злато) като валута. Оръжие, с което да не забравим да се разделим преди да стигнем до военния пост (намерят ли го у вас, трудно ще минете за цивилен – ще ви пишат или дезертьор, или преоблечен враг). Ако сте успели да излезете с тези неща от града за 1 до 3 дни, преминавайки от район в район, това е нормално.

От личния опит: обикновените фъстъчени сникерси са много хранителни. 6 двойни са дневната норма калории за мъж. Удобства за притопляне на храна надали ще имате. Сникерсите не са шведска маса, но по време на война не бъдете претенциозни към храната. Идеята със сникерсите, честно казано, е открадната от чеченците. Те на тях изкарват войната. Може да се яде в движение и е чудесна идея – захар, глюкоза, повдига настроението (ще ви е много нужно, понеже ще сте физически и психологически в дупка).

Главното – разберете, че момчетата с автоматите са бая напрегнати, по тях стрелят. Адски лесно е да им дадете повод да ви надупчат. Така че внимателно и без да се дуете. В простичък текст, съгласявайте се с всичко.

А сега много кратко ще разкажа накъде и защо натам. Дотук специално разглеждахме най-хардкор сценариите. И сега ще е така. Надявам се да не е нужно да обяснявам защо.

И така, най-лошият вариант: оказваме се извън града, но почти без храна и оръжие. В идеалния случай всеки от вас ще е огледал предварително (примерно сега) картата и ще е нахвърлил няколко места, където може да отстъпи. НИКАКВИ ГЕРОЙСТВА! Първо да се успокои ситуацията, после ще се оправяте къде какво става. Избирайте места според посоките на света. Прост пример: Санкт-Петербург. На запад надали ще е вариант да се отстъпва. На юг също няма смисъл. Ще бягате или на север, към Карелия, или на изток, към Новгородската и Тверската области. И от Москва най-вероятно ще са северното (Архангелск) и източното (Урал) направление.

Помнете: към военни обекти НЕ се приближава! Мисълта, че там са свои, „руски войничета“, и ще ви приемат и нахранят, е глупост. В НАЙ-ДОБРИЯ случай офицерите ще ви напсуват и изритат, не им е до вас, това не е пункт за прием на бежанци. А това, че всеки миг може обектът да бъде бомбардиран, е обективна реалност. Не бива да забравяте и още нещо: срочната служба сега я карат близо до дома. Почне ли патардия, не си и представяйте даже какво става в главите на военните, на които роднините и близките може още да са в града. Помнете – всички са хора. Военните преживяват, нервничат и психясват точно както и цивилните, само дето го правят с оръжие в ръка. Затова идеята, че „войничетата ще помогнат“, не е най-добрата.

Мъдрата идея е да имате „къщичка на село“, където в мазето има склад с консерви, вода, лекарства и прочее, и ще отстъпвате там. Чеченците така правеха – отиваха по селата. Но тук обсъждаме най-лошия възможен сценарий, а много хора нямат въпросното недвижимо имущество.

Най-просто ми е да дам за пример Санкт Петербург. Я да видим картата. Във всяка посока трябва да имате набелязани ПОНЕ по две места, близко и далечно. За близкото препоръчвам някой туристически къмпинг, разположен до неголямо населено място. Ако сте били на излет край някое езеро или рекичка, на барбекю примерно, спокойно можете да идете там. Първо, ще знаете какво ви чака. Ще имате представа къде там има питейна вода и продоволствие. Второ, познавате мястото и това много ще ви крепи психологически.

Бежанците са тъжна картина, тежко е да ги гледаш. А бягството „на стадо“ може да не е организирано от никого, и ще бягате сами и без крайна точка, където да ви приеме някакъв „червен кръст“. А най-вероятно така и ще бъде, не се съмнявайте. Първите сериозни „благотворители“ се появиха в Чечня чак след първата война. Две години цивилните бяха оставени на собствените си грижи.

И така, вече имаме две точки за отстъпление близо до града. Сега са ни нужни две далечни точки. Ако ще отстъпвате на север, бих ви предложил Соловецкия манастир, на остров в Бяло море. Има там едно селище на име Рабочеостровск, от него курсират кораби. Естествено, те няма вече да курсират, но винаги може да „приватизирате“ лодка с гребла на пристанището. Бяло море е сравнително спокойно. Да се преплава е реално (сложно е, но е възможно, от хленчене файда няма, така че гребем). На изток бих отстъпвал към Иверския манастир в Тверска област. Той също е на островче насред езеро. Наблизо има хранителни складове и производства (по трасе М10).

Защо манастири? Тях няма да ги бомбардират първи (това не значи, че после приоритетите няма да се променят). И още нещо: идеите за християнските добродетели ги забравете веднага. Нито ще ви чака там някой, нито ще ви се радва. Отивате там реално да се продавате в робство. Ще работите за тях, селскостопанска работа, или охранителна, или там каквото – те ще ви дават по нещичко за ядене. Стигнете ли, казвате им: „Силен и здрав мъж съм, ще работя каквото кажете срещу храна.“ Темата за морално-нравствената отговорност на поповете пред миряните я забравете веднага, и гък не гъквайте по въпроса.

Разбира се, всичко е условно. Може да изберете друго място. Главното е принципът: собствеността ви вече я няма, доволни сте да сте в полу-робство, ако ще ви хранят. Между другото, липсата на вашата собственост значи липса на собствеността и на другите. Който не може да защити имуществото си с оръжие, няма имущество.

Сега по въпроса за транспорта. Обществен транспорт вече няма да има. Плюс е, че можете да се снабдите с кола – да я „приватизирате“ или намерите захвърлена. Захвърлени с празен резервоар не пипайте, гориво няма откъде да намерите. И да я бутате до бензиностанцията, там няма да ви огрее. Снабдите ли се с кола, накачете я с бели парцали, в идеалния случай лепнете на покрива кръст от червен скоч. Не е панацея, и такива бомбардират, но шансовете да ви пропуснат са малко по-големи.

Движете се бавно! 50-60 км в час, не повече. Може да налетите на военен конвой, ако карате бързо, ще ви опукат „за всеки случай“. Цивилни, които се опитват да ви спрат, не се котират, давайте газ. Те с вас няма да споделят своето, а да „споделят“ вашето ще се пробват. Конвой или дори отделно военно возило – спирате на банкета, отваряте леко прозорец или врата и показвате ръцете. Да излизате не е мъдро, поражда желание да ви преджобят. Седите спокойно, без нерви и се молите наум. Да ги пронизвате с поглед не се препоръчва – гледайте пред себе си или в пода.

Ако всичко се е получило, имате покрив над главата, работа, храна и хора, с които да поговорите (и това е важно). Така можете да изчакате седмица-две, да видите какво става, да оцените ситуацията в страната и да вземате решения.

А сега малко цинизъм. Ако имате „обоз“, демек семейство, сте покойник. Имате ли семейство, сте длъжни да се ометете от града и да цъфнете на вилата (със запаси от храна и вода) в първите секунди, когато на улицата почнат да псуват Великия Пу. Ако нямате къде да отстъпите с „обоза“ си, сте пълнеж за ковчези, и обозът ви също. Не тъпейте, подгответе се предварително, близките ТРЯБВА ДА ИМА КЪДЕ ДА ОТИДАТ. И трябва да имат продоволствие. После правете каквото щете. Ако щете, се връщайте и воювайте, ако щете се връщайте и висете по кръчмите, докато жена ви е „на картофите“. Но мислете за тях предварително, после ще бъде късно. Всичко по-горе е за самотници, дето нямат какво да губят. Имате ли семейство, се пригответе предварително. Историята учи, че семейството е по-скъпо от Родината, поне на първия етап.

—-

Тези съвети (заедно с още – как да воювате и с какво да се снабдите, ако ще воювате) ги има на стотици места из руския Нет, поне от 2013 г. Често с дребни, но забележими разлики в текста. Същността обаче е една и съща.

Реални ли са? Някои ми се струват да не са съвсем. Не вярвам примерно при минаване на обкръжението за един пистолет (особено ако е модел, който не се използва от военни) да ви обявят за дезертьор или преоблечен враг. Дезертьорът ще е захвърлил оръжието до последния патрон, врагът ще носи нещо далеч по-делово от пистолет. (И никой от двамата няма да си каже за него открито.) Ако пък им трябва пушечно месо, и да нямате оръжие, ще ви дадат.

Също, съветът с лодката и гребането до Соловецките острови ми се струва попресилен. От Рабочеостровск до Соловецк са нещо към 70-80 км по права линия. С гребна лодка, каквато може да бъде намерена на пристанище от сорта на това в Рабочеостровск, и световен шампион надали ще ги преодолее за 24 часа, а опитен, но неподготвен за състезание гребец – за 48 часа. Положението се подобрява малко, ако сте цяла лодка яки гребци, но пак трябва да сте сигурни, че ви чакат поне 24 часа екстра време – а прогнози за времето в Онежката губа вероятно тогава също няма да има.

Като цяло впечатлението ми за Енота от разказа му е за човек с опит от войната в Чечня, но и с известна доза художествено въображение.

И си мисля – дано никога и никой не се нуждае от тези съвети.

Което ме навежда на още мисли – но тях ще напиша следващия път.

Кой назначи Пеевски?

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1941

Напоследък из страната ни се вихри поредната приказка за малки деца от всякакви възрасти – как Пеевски бил притиснат и изчезвал от пейзажа. Махал си бизнеса нанякъде (винаги без доказателства, че е натам), фалирал, бягал в Южна Америка, бил подменен с рептил – според приблизителната интелектуалната възраст на слушателите. (Подсказка: слушайте какво ви разправят по въпроса, и ще разберете за колко годишни ви смятат.)

Истината, естествено, е че Пеевски се маха към същото място, където са Васил Божков – Черепа, Любен Гоцев, Виктор Вълков, Ахмед Доган и другите „неспоменаеми в медиите“. Фирмите му биват „продавани“ за „необявени суми“ на „европейски“ и „американски“ фирми, които на свой ред е много трудно да се провери чия собственост са. (Не е невъзможно. Оказват се собственост на офшорни фирми, които на свой ред се оказват „собственост“ на фирми за прикриване на собственост. На кого са собственост всъщност е сложна задача, за деца над 5-годишна възраст…)

Целта на изчезването на Пеевски е да изчезне въпросът „Кой назначи Пеевски“ – той насочва хората в посока, за която се влагат стотици милиони годишно да ги отклонят от нея. (Не вярвате ли? Помислете си колко пари струва медиите в цяла държава да бъдат ограничени само до притежаваните от „неспоменаемите“ почти „несъществуващи“. И след това дори в тях да се следи някой подпийнал журналист да не вземе да наруши омертата.)

Не, не в смисъл „кой назначи Пеевски за шеф на ДАНС“. Този отговор е по-очеваден от копие на спартанец – Пеевски се назначи сам, чрез аватара си Орешарски. „Кой назначи Пеевски“ е важен въпрос в едни други смисли.

Кой го назначи за шеф на борда на Пристанище Варна на крехката 21-годишна възраст, без ценз? Формално отговорът е Пламен Петров, министър на транспорта в правителството на НДСВ. Но кой нареди на Пламен Петров? Като знаем чии марионетки бяха Симеон и НДСВ? Тогава пристанището се владееше от ТИМ – всички знаем кои са и че тръгнаха с подкрепата на руските служби, също както и „кръстниците“ на НДСВ и кукловодите на Симеон.

Кой се погрижи Пеевски (и майка му) да се окажат собственици на почти всички български медии? Медиите са ключова власт във всяка държава, която претендира за демократичност. Кой го счете за толкова верен и има мощта да сервира всичко това в ръцете му? (Заедно с доста от разпространителските дружества.)

Кой при Станишев – уж върл противник на Симеон – назначи Пеевски за член на комисията, която издава лицензи за търговия с оръжие, и зам-министър, който отговаря за Държавния резерв? (Ако някой не знае с какво са пословични и двете длъжности, да се обади. Ще му осигуря приемане с предимство в детска градина. За деца с нужда от асистиране в развитието.)

Кой се погрижи в ръцете на Пеевски да се окаже „Булгартабак“ – една от най-златните кокошки на България? Кой имаше властта да се разпорежда с нея така категорично?

Кой спусна нареждането всяка възможна конкуренция на фирмата на Пеевски „ЛаФка“ да бъде ликвидирана и разчистена по административен път? Така, че кметове от всички цветове и регулаторни органи от всички сфери я изпълниха безпрекословно и без задръжки? Да, после завинтиха на веригата други бушончета, но ако някой мисли, че реалният собственик се е променил, плаче за прием в същата детска градина.

Ето това е истинският въпрос „Кой?“. Бушончета е имало и ще има. Повечето ще „изгарят“ – самоубили се, загинали при инцидент, получили инсулт. Някои ще „изчезват“, издигайки се до „неспоменаеми“ – като Черепа, Гоцев и Вълков, после след тях Доган, сега Пеевски… Не бушоните са интересните. А „агрегатите“, които те предпазват и прикриват от нас.

Тези, които наричаме „#КОЙ“. Или „мафията“. Те са истинският отговор на този въпрос.

… Съжалявам за количеството кавички. И се смайвам как Джани Родари е успял да напише „Джелсомино в страната на лъжците“ с по-малко. Защото ние живеем именно и точно в страна на лъжците. Или по-точно на лъганите.

Галошите на щастието

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1931


Обичам да си припомням тази чудесна приказка от Ханс Кристиян Андерсен. И понякога си мисля, че и други биха ѝ се радвали.

Пълният текст е достъпен на https://chitanka.info/text/4811-galoshite-na-shtastieto , във великолепния превод на Светослав Минков. Тук съм привел само началото ѝ – мисля, че напомнянето му ще е особено полезно за някои хора.

За кои – решавайте сами.

—-

1. НАЧАЛО

В една къща на Източната улица в Копенхаген, недалеч от Новия кралски площад, се бяха събрали много гости. Домакинята ги беше поканила у дома си, за да може после и тя да получи покана от тях. Половината от гостите бяха започнали вече да играят на карти, а останалите чакаха да чуят от устата на домакинята: „Трябва и ние да измислим нещо!“ — и в същото време разговаряха помежду си за всевъзможни неща. Между другото стана дума за Средните векове. Някои от гостите намираха, че тия времена били много по-интересни от днешните; особено горещо поддържаше това гледище съветникът Кнап, към чието мнение се присъедини веднага и домакинята. Според съветника, времената на крал Ханс били най-хубавата и най-щастлива епоха в историята на Дания.

Докато гостите се забавляваха с тия разговори, прекъснати само за миг от появата на вечерния вестник, който впрочем не съдържаше никакви интересни новини, нека ние надникнем в коридора, дето имаше много балтони, бастуни, чадъри и галоши. Тук седяха две девойки: едната — млада, другата — по-възрастна. На пръв поглед човек можеше да ги помисли за прислужнички, които чакат някоя стара мома или бабичка, за да я заведат в къщи. Но тоя, който се вглеждаше по-внимателно в тях, щеше да забележи, че това не бяха обикновени прислужнички: техният вид беше твърде благороден, ръцете им — твърде нежни, а кройката на дрехите им — царствена. Това бяха две феи. По-младата, макар и да не беше самото Щастие, все пак бе прислужница на една от неговите придворни дами, която раздаваше на хората малките дарове на щастието. По-старата имаше твърде загрижен вид: тя пък беше феята на Скръбта, която трябваше да върши сама всичката си работа, за да бъде уверена, че ще я изпълни както трябва.

Феите си разправяха една на друга къде са ходили през деня. Прислужницата на придворната дама на Щастието беше изпълнила само няколко дребни поръчки: беше спасила една нова шапка от проливен дъжд, беше удостоила един скромен човечец с поздрава на едно важно нищожество и други такива. Но туй, което тя трябваше още да свърши, беше нещо съвсем необикновено.

— Знаеш ли що? — разказваше тя. — Днес е моят рожден ден и по тоя случай съм получила един чифт галоши, които трябва да подаря на хората. Тия галоши притежават чудно свойство: всеки, който ги обуе, се пренася мигом на онова място и в онова време, които той най-много харесва. Всяко желание на човека за мястото, в което той иска да бъде, и времето, в което иска да живее, се изпълнява веднага; по такъв начин човек може да стане напълно щастлив.

— Не е вярно! — рече Скръбта. — Твоите галоши ще му донесат истинско нещастие и той ще благославя минутата, когато се избави от тях.

— Ще видим — каза младата фея. — Ето, аз ще ги оставя тук, пред вратата. Някой ще ги обуе по погрешка вместо своите и ще стане щастлив човек.

Така си приказваха двете феи.

2. КАКВО СЕ СЛУЧИ СЪС СЪВЕТНИКА

Беше вече късно. Съветникът Кнап, потънал в мисли за времето на крал Ханс, се приготви да си върви. Случи се тъй, че вместо своите галоши той обу галошите на Щастието и излезе с тях на Източната улица. И ето, вълшебната сила на галошите го пренесе мигом във времето на крал Ханс, тъй че нозете му затънаха в непроходима кал, защото по онова време нямаше още плочени настилки по улиците.

— Гледай ти каква кал! Но това е ужасно! — рече съветникът. — Настилката е сякаш изчезнала. Не се вижда нито един фенер!

Месецът още не беше изгрял. Из въздуха плуваше гъста мъгла и всичко наоколо тънеше в мрак. На близкия ъгъл наистина блещукаше кандило пред иконата на света Богородица, но пламъчето беше тъй мъждиво, че нищо не можеше да се види. Съветникът забеляза кандилото едва когато застана пред него. Погледът му падна върху образа на светата майка с младенеца в ръце.

— Тук сигурно има паноптикум и стопанинът е забравил да прибере рекламата — помисли си той.

В това време край него минаха няколко души в средновековна носия.

— Какво чудно облекло имат! Навярно се връщат от маскарад! — каза съветникът. Изведнъж се разнесоха барабанни удари и звуци от тръба. Улицата се освети от много факли. Съветникът се спря съвсем учуден: пред него минаваше някакво странно шествие. Отпред вървеше отред от барабанчици, които биеха силно барабаните си; зад тях маршируваха войници с лъкове и самострелки. Цялата тая свита придружаваше някакво знатно духовно лице. Изуменият съветник попита какво означава всичко туй и кое е това духовно лице.

— Зеландският епископ! — отговориха му.

— Господи помилуй, какво ли му е хрумнало на епископа? — рече с въздишка съветникът и поклати глава. — Не, не, тоя човек не може да бъде епископ!

Потънал в мисли за това, което току-що бе видял, и без да се оглежда наоколо, съветникът премина цялата улица и тръгна към площада на Високия мост. Ала моста, който водеше за тоя площад, го нямаше. Съветникът видя пред себе си само някакво поточе подобно на локва и най-сетне се натъкна на двама души, които седяха в една лодка.

— Господинът иска да премине в Холм? — попитаха те.

— Да премина в Холм? — повтори съветникът, без да подозира, че е пренесен в Средните векове. — Аз искам да изляза на Християнсхафен, в малката Пазарска улица.

Лодкарите ококориха очи.

— Кажете ми само де е мостът! — продължаваше съветникът. — Какво е това безобразие, тук не свети нито един фенер! Такава кал не съм виждал — същинско тресавище!

Но колкото повече се разправяше той с лодкарите, толкова по-малко разбираше какво му говорят те.

— Не разбирам вашето борнхолмско наречие! — разсърди се най-после съветникът и им обърна гръб. Но все пак той не можа да намери моста; каналът нямаше и ограда.

— Какви безобразни порядки! — бъбреше съветникът.

Нито веднъж досега нашият век не беше му изглеждал тъй жалък, както тая вечер.

„Да, най-добре ще бъде да вземеш файтон — помисли си той. — Но де са се загубили тия файтони? Не се вижда нито един! Чакай да се върна на Новия кралски площад, там има винаги коли. Иначе аз никога не ще си отида в къщи!“

Той се върна отново на Източната улица и почти я беше изминал, когато над главата му изплува пълният месец.

— Боже господи, какви са тия огради тук! — извика съветникът, като видя пред себе си Източните градски врати, с които свършваше по онова време Източната улица.

Най-сетне той намери една вратичка и излезе на днешния Нов пазар, който тогава беше голяма ливада. Тук-там стърчеха храсти, през средата течеше широка река или канал. На отсрещния бряг се виждаха няколко жалки дървени колиби на холандски гемиджии и затова самото място се наричаше Холандският нос.

— Или очите ми виждат някаква фата Моргана, или пък аз съм пиян! — изохка съветникът. — Какво е това? Да, какво е това?

Той се върна пак назад с пълната увереност, че е болен. Но тоя път той вървеше близо до къщите и видя, че повечето от тях бяха сковани от прости дъски, а покривите на някои бяха дори сламени.

— Не, аз съм болен! — въздъхна той. — А пък изпих всичко на всичко само една чаша пунш! Но и това е много за мен. Гледай ги ти — ще гощават хората с пунш и с гореща сьомга. Ще направя забележка на домакинята. Дали да се върна при тях и да им разправя какво ми се е случило? Но туй ще им се види смешно! Пък може и да са си легнали вече.
Той затърси къщата, но не можа да я намери.

— Но това е ужасно! Аз просто не мога да позная нашата Източна улица. Няма нито едно дюкянче. Все стари, жалки, схлупени хижи, сякаш се намирам в някакво провинциално градче. О, аз съм болен! Няма защо да се стеснявам… Ще се върна при тях. Но дявол да го вземе, де ли е къщата на агента? Ето, струва ми се, че беше тук, но сега изглежда съвсем друга. Слава богу, тук още не са заспали! Ах, аз наистина съм болен!

Той се натъкна на една полуотворена врата, през чийто процеп блещукаше светлина Това беше средновековна странноприемница, нещо като днешните наши пивници Вътрешността и приличаше на холандска кръчмичка. Неколцина моряци, копенхагенски граждани и двама учени водеха оживен разговор при чаша бира и не обръщаха никакво внимание на влезлия.

— Извинете! — рече съветникът на стопанката, която го посрещна. — Стана ми изведнъж лошо! Не можете ли да изпратите някого за файтон, та да си ида у дома в Християнсхафен?

Стопанката го погледна и поклати глава, сетне заговори с него по немски. Съветникът помисли, че тя не разбира датски, и повтори молбата си на немски език. Това обстоятелство, а така също и чудната кройка на дрехите му накараха стопанката да помисли, че той е чужденец. Че му беше зле — тя разбра това веднага и затуй му донесе чаша вода, която имаше солен морски вкус, макар че бе гребната от кладенеца.

Съветникът подпря главата си с ръце, въздъхна дълбоко и се замисли над чудесата, които беше видял.

— Това днешният брой на вестник „Ден“ ли е? — попита той, за да каже нещо, като видя, че стопанката сложи настрана един голям лист хартия.

Стопанката не разбра въпроса му, но му подаде листа. Това беше една рисунка, която изобразяваше някакво небесно сияние, забелязано по онова време в града Кьолн.

— Това е много стара рисунка! — каза съветникът, който се оживи при вида на тая рядкост. — Откъде сте взели тоя лист? Туй е твърде интересно, макар, разбира се, да е измислица. Подобни въздушни явления днес се смятат за северни сияния и се дължат, както изглежда, на електричеството.

Като чуха думите на съветника, най-близките му съседи го изгледаха учудено. Един от тях дори стана от мястото си, сне със страхопочитание шапката си и каза с най-сериозен вид:

— Вие навярно сте голям учен, господине?

— О, не! — отвърна съветникът. — Аз мога само да побеседвам за туй, за онуй като всеки начетен човек.

— Скромността е най-прекрасната добродетел! — каза събеседникът. — Впрочем в отговор на вашите думи трябва да забележа, че аз съм на друго мнение, ала сега не бих желал да ви досаждам със съжденията си.

— Смея ли да попитам с кого имам удоволствието да говоря? — попита съветникът.

— Аз съм дипломиран богослов! — отвърна събеседникът.

Тоя отговор задоволи съветника. Званието на непознатия отговаряше напълно на облеклото му. „Това навярно е някой стар селски даскал — помисли си съветникът, — един от ония чудаци, които се срещат тук-там из Ютландия.“

— Тук, разбира се, не е място за научни разговори — започна отново събеседникът, — но все пак аз ви моля да продължите речта си. Вие, както изглежда, познавате твърде добре древните автори?

— О, да! — отвърна съветникът. — Аз чета с удоволствие старите полезни книги, но обичам тъй също и новите, с изключение на „обикновените истории“, с които и без това е пълен всекидневният ни живот.

— Обикновени истории? — попита учудено богословът.

— Да, аз говоря за днешните романи.

— О, те са твърде остроумни и имат голям успех в двореца! — усмихна се богословът.
— На краля особено се харесват романите на господата Ифвен и Гаудиан, в които се разправя за крал Артур и за рицарите на Кръглата маса. Казват, че кралят дори се шегувал за това в кръга на своите велможи.

— Тоя роман аз още не съм чел — каза съветникът. — Тая книга сигурно е нещо съвсем ново, издадено от Хайберг.

— Не, не от Хайберг, а от Готфрид фон Гемен — отвърна богословът.

— А, значи той е авторът! — каза съветникът. — Това име е много старо. Тъй се е наричал, струва ми се, първият печатар в Дания?

— Да, той е първият наш печатар! — рече богословът.

До тоя миг разговорът вървеше благополучно. После един от гражданите заговори за страшната чума, която свирепствуваше преди няколко години, сиреч през 1484 година. Съветникът помисли, че става дума за неотдавнашната холера и разговорът продължи. Войната в 1490 година с пиратите се беше свършила наскоро и разговорът, естествено, засегна и нея. Някой разказваше как английски пирати завзели един кораб в пристанището и съветникът, който беше преживял събитията през 1801 година, поддържаше от все сърце събеседниците, които проклинаха англичаните. Но по-нататък разговорът тръгна не тъй гладко: на всяка дума започваха да изникват взаимни недоразумения. Добрият богослов беше голям невежа и най-простите изрази и забележки на съветника му се струваха прекомерно смели и фантастични. Двамата се гледаха учудено един друг и когато най-сетне съвсем престанаха да се разбират, богословът заговори на латински с надежда, че разговорът ще вземе друг обрат. Ала и това не помогна.

— Е, как се чувствувате? — попита стопанката и дръпна съветника за ръката. Едва тогава той се опомни. Унесен в разговора, той бе съвсем забравил къде се намира и какво става с него.

— Господи, де съм попаднал? — извика той и главата му се завъртя само от тая мисъл.

— Донесете ни мед и бременско пиво! — извика един от гостите. — И вие ще пиете с нас, нали?

Влязоха две момичета: едното имаше на главата си двуцветна шапчица. Те започнаха да поднасят с поклони напитки. По гърба на съветника полазиха тръпки.

— Но какво е това? — бъбреше той и все пак трябваше да пие заедно с другите. Те му досаждаха тъй много, че той изпадна в пълно отчаяние, а когато един от компанията му каза, че е пиян, съветникът ни най-малко не се усъмни в думите му и само помоли да му доведат кола. Ала събеседниците помислиха, че той им говори на китайски.

Нито веднъж досега съветникът не бе попадал сред такова просто и грубо общество. „Човек наистина би помислил, че хората са се върнали към езическите времена — мислеше си той. — Това е най-ужасната минута в живота ми!“

В тоя миг му мина през главата да се мушне под масата и после да допълзи незабелязано да вратата. Така и направи. Ала тъкмо когато стигна до изхода, останалите гости схванаха намерението му и го уловиха за краката. За щастие галошите му се изуха и … с тях изчезна и всичката магия!

Съветникът видя съвсем ясно пред себе си един запален фенер, а зад фенера — една голяма къща. Всичко изглеждаше тъй познато и тъй хубаво. Да, това беше Източната улица — такава, каквато я знаеше. Сам той пък лежеше на уличния плочник, опрял нозете си о някаква врата, а срещу него седеше и хъркаше нощният пазач.

— Боже мой, та аз съм спал на улицата! — каза съветникът. — Да, да това е Източната улица! Колко е светло и хубаво тук! Ах, ужасна беше наистина тая чаша пунш!

След две минути той вече седеше във файтон, който го возеше към къщи, в Християнсхафен. Той си припомняше всички преживени ужаси и от все сърце възхваляваше щастливата действителност — днешното време, което с всичките си недостатъци е все пак много по-хубаво от онова, в което той току-що се бе пренесъл. Да, сега съветникът съзнаваше това и ние не можем да не отбележим, че туй беше твърде благоразумно от негова страна.

La petita rambla del Poble Sec

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original http://yovko.net/la-petita-rambla-del-poble-sec/

Няколко приятели вече ме попитаха дали Барселона няма да ми липсва. И единственият възможен отговор е: „Разбира се“. Вероятно точно както ти липсва всяко място, където ти е било уютно. Но пък със сигурност ще се връщаме често насам, даже първото вече е планирано. Затова днес – седмица преди заминаването – споделям една песен вместо довиждане.
Cesk Freixas е музикант с позиция и мисия. От тези, които днес са тъжно малко. Такива, които творят заради посланията в музиката и думите, с които да събудят останалите. Творци-знамена. Затова избрах именно негова песен за довиждане, въпреки че не споделям особено политическите му възгледи. Тя е от албума му „La Mà Dels Qui T’esperen“ – може да се намери в Apple Music, вероятно и в Google Play. Така се случи, че с тази песен започнахме преди време обучението си по català.
Песента се казва „La petita rambla del Poble Sec“ и в превод означава нещо като „Малката уличка в Поблa Сек“. Poble Sec е квартал в Барселона, близо до пристанището, а името на уличката, възпята в текста е Blai – която всъщност е една пешеходна алея с много чаровни заведения по нея.
Песента е типична за т.нар. стил rumba catalana, който е смесица от фламенко, рокендрол и кубински вокални влияния. Създаден е в един друг емблематичен квартал на Барселона – Gràcia – от местните роми през петдесетте години на миналия век.

Опитах да направя един нескопосан превод на текста, но… домашното Grammar Nazi не го одобри и се възползва от правото си на президентско вето, затова комуто е любопитно за какво иде реч в песента ще трябва да се задоволи с този горе-долу читав превод на английски.
А ето го и самият бар La Bohème – той си се казва точно така и си е там – накрая на улица Blai, точно както започва песента…
DSCF5822

Във Варвара извън сезона

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2014/05/06/varvara/

Никога досега не бях ходила на море извън сезона. Избрах за този експеримент Варвара – място, на което съм летувала ужасно много години и което не съм посещавала от седем. Заради презастрояването на цялото Черноморие рядко изобщо ходя в тази посока. Варвара е едно от малкото сравнително запазени места, а в последно време много упорито се заговори за нови устройствени планове, проекти, инвестиционни интереси и други подобни „хубави“ неща, обещаващи това да се промени. Затова реших да изпреваря събитията и да отида, докато Варвара не е все още безвъзвратно бетонирана и съсипана. И то извън сезона, та ако случайно процесът е по-напреднал, отколкото знам, поне да не е гъч от хора.
Vlak_BurgasВинаги, когато имам възможност, пътувам с влак – независимо дали става въпрос за кратък или за по-дълъг път. Вярно, недостатъците, които постоянно обсъждаме с приятели, са налице – все по-неудобни разписания, по-бавно придвижване, отколкото с кола или автобус, – но за мен предимствата са повече. Има все повече нови влакове и те са наистина РАЗКОШНИ. Дори и в старите е по-широко и просторно, отколкото в автобусите, човек може да стане и да се разтъпче по всяко време, а не да стои сгънат с часове (а аз не заемам кой знае колко място – какво ли им е на по-високите и едрите от мен…), има тоалетна и не се чака евентуално спиране на някоя миризлива бензиностанция (особено важно предимство при по-дълъг път), а ако сте от тези, на които им прилошава в автобус и им се налага да пият гадни зомбиращи хапчета, при повечето такива хора това просто НЕ се налага във влак. 🙂
Та като споменах нови влакове… новите спални вагони са фантастични! Много по-широки от старите, много удобни и невъобразимо по-чисти. Хем чух за тях, пък пак останах удивена. А това да преминеш разстоянието, като спиш в легло, и да си свеж на следващия ден, вместо да си продремеш част от почивката, е допълнителен бонус.

И така – Бургас. 🙂 Ами, и там не съм ходила от сума време и бях много нетърпелива да разгледам.

Тук обаче идва неприятният момент: ако сте с багаж, няма да спите в Бургас и не искате да хванете от влака директно автобус, а първо да разгледате, гардеробната отваря чак в 9:00 (влакът пристига към 7:15) и затваря в 21:00 (влакът за София е в 22:00). Така че ще трябва да си отделите час-два да седите върху саковете и да ругаете нечие плиткоумие. Все пак сутринта жената идва по-рано, оставила е и телефон на стъклото, но за вечерта проблемът си стои. Ето една такава недомислица може да помрачи идеалното изкарване.
Та след като някак преодолеете този тъпизъм, предстои Бургас. 🙂 А той в началото на май е още по-зелен и прекрасен, от това, което си спомням от летните си идвания.


За на юг има кажи-речи редовни маршрутки, но ако пътувате за някое селище по-южно от Царево, са по-малко – разбира се, ако бързате, може да ползвате маршрутки с прекачване, защото има и такива Царево-Резово. Може би като почне сезона, ще ги оправят. Може би. Хубавото е, че вече ползват един по-пряк междуградски път и пътуването е по-бързо. А гледката отново е красива – свежо зелена пролетна гора от двете страни на шосето.
Първото впечатление от Варвара – няколко гигантски бетонни мастодонта на входа ѝ. Доста обезкуражаващо начало. Но, за щастие, първото впечатление лъже – нататък се оказа красивото село от спомените ми. Промяната в центъра е положителна – на мястото на прастарите бараки има красиво кметство. Чисто е и е пълно с щъркелови гнезда. Около теб летят щъркели, чайки, врабчета – в самото село!

И още една приятна разлика от спомените, дължаща се на сезона – през май цяла Варвара прелива от буйна зеленина! А платото над плажа все още няма и помен от застрояване (дай Боже така да си остане!) и красотата е неописуема с думи.


Когато редовно ходех на варварския плаж преди години, най-голямото изпитание беше слизането по стълбичките – по-подобни на сипеи. Сега обаче си има истински стълби, които не предполагат качване и слизане на четири крака. :)) А заведението на плажа, което все още не работеше, няма вид да заема място от плажната ивица, а гледката от него е просто убиец.

За плажуване месец май, както се и очаква, не е много подходящ, но е идеален за разходка сред бурна зеленина, цветя, пеперуди, гларуси, чайки и каквито още прекрасни растения и животни ви хрумнат. Усещането е съвсем различно от това в разгара на лятото и също е страхотно.


Тази година за първи път отседнах в хотела на Димо – най-старият и най-хубавият хотел във Варвара, носещ най-истинския дух на мястото. Разрастването тук е станало изцяло и единствено с вкус. Най-страхотно е отношението – това е единственият хотел, в който съм била, където не видях нито една табелка, която да ми казва какво мога и не мога да правя, където няма ограничения „само за гости на хотела“ (включително и на игрището отсреща, построено от Димо за всички), няма „забранена консумация в стаите“ или някъде другаде, няма никакви дразнещи забрани. А наистина през цялото време се чувстваш ГОСТ – в немаркетинговия смисъл на думата! – и у дома си.


Нещо, което особено много ми хареса – стълбището на хотела е превърнато в библиотека. Всеки може да чете която книга си хареса, а разнообразието е гигантско – от томове с класически литературни произведения през исторически книги до най-леки кримки. По нещо от абсолютно всеки жанр за абсолютно всеки читател.

Варвара е обградена от вълшебни места, много от които, за съжаление, не заснех – горски пътеки, крайморски пътеки, поляни, обсипани с цветя, скали… а Странджа е съвсем, съвсем наблизо. Рибарският пристан е особено приятно място сега, когато комарите още не са превзели всичко. 🙂

В крайна сметка едно е ясно – има какво да се прави във Варвара и когато не е сезон и не е време за плаж. Мястото все още не е замърсено от „инвеститори“, хората са все така свестни и не са променили отношението си към туристите. „Трите язви“ може и да ги няма отдавна, но прекрасната чиста природа си е там по всяко време на годината.
Пак ще се ходи – и то по-скоро! 🙂