Tag Archives: Проектът „Европа“

Клеър Дейли: „Промяната идва от хората, не от политиците“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/clare-daly-interview/

Read the article in English >>

Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.

Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:

„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“

За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.

„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.

Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.

На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.

Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“

Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.

Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.

Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.

Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.

„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“

Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…

Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.

Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“

Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.

Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?

Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.

„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“

Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.

„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“

Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска. 

В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“

Заглавна снимка: © Личен архив на Клеър Дейли

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евродепутатката София ин ът Фелд: „Не мислете, че ЕС не се интересува от България“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sophia-in-et-veld-interview/

Read the article in English >>

Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство. 

София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор. 

Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. 


Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок? 

Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.

В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.

В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво? 

Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.

Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.

Click to view slideshow.

Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат? 

България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.

Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.

В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.

Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.

Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?

На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.

Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.

Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.

Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.

Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.

Click to view slideshow.

Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)? 

Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.

Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.

Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.

Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона? 

Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.

Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.

Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.

Звучи трудно постижимо. 

Нищо не е лесно [смее се].

Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи? 

На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.

В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси? 

Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.

И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.

Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.

Заглавна снимка: © Stephanie leCocq / EPA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мъгла над Ламанша – континентът е откъснат от нас

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/brexit/

В полунощ на 1 февруари 2020 година (централноевропейско време) Брекзит стана факт. Има известна ирония в обстоятелството, че поради разликата в часовите пояси за британците това се случи още предния ден, в 23:00 часа. Някой би казал, че нямат търпение да „си върнат контрола“, каквото и да означава това.

Широко разпространено е схващането, че британците винаги са били с единия крак извън Европейския съюз. В тази странна поза Обединеното кралство прекара 43 години до момента, в който малко повече от 17 милиона от гражданите му – англичани, уелсци, шотландци и северноирландци – декларираха нежеланието си страната им да продължи да бъде членка на ЕС. Решение, което пряко засяга 66 млн. души, или близо 13% от гражданите на Съюза.

От 23 юни 2016 година насам, когато се проведе историческият референдум за Брекзит, темата доминира в политическия дневен ред на всички заинтересовани страни. Това надали ще се промени в скоро време – със сигурност не преди края на 2020 година.

Отношенията между Европейския съюз и Обединеното кралство вероятно ще останат сложни. Те обаче са такива от много по-отдавна – неслучайно Брекзит най-често е сравняван с развод, а петте десетилетия, които го предшестват – с труден брак между Кралството и ЕС. Към всичко това се прибавят множество други фактори, закодирани в географията и историята на Острова. Междувременно светът се променя, а паралелно с това и представата, която Обединеното кралство и Европейският съюз имат за себе си и за мястото си. Заедно. Или поотделно.

Но нека заедно проследим историята на тази сложна любовна връзка.

1946

Реч на Чърчил в Цюрих

Британският държавник Уинстън Чърчил е смятан за един от пионерите на европейската идея. Година след края на Втората световна война и първия си мандат като премиер на Великобритания, Чърчил ще каже в своята реч пред академичната младеж в университета в Цюрих:

„Има средство, което след няколко години би направило цяла Европа свободна и щастлива. И то е да се възстанови европейското семейство или колкото е възможно по-голяма част от него чрез структура, осигуряваща възможността да се живее в мир, сигурност и свобода. Ние трябва да изградим нещо като Съединени европейски щати.“

1946
1949

Лондонска декларация

Поставено е началото на днешната Общност на нациите, наричана в миналото и Британска общност. Международната организация включва 53 държави, бивши колонии на Британската империя, в т.ч. Кипър и Малта.

1949
1950

Декларация на Робер Шуман

На 9 май 1950 г. френският министър на външните работи Робер Шуман предлага създаването на Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС). Към онзи момент обединяване тъкмо на тези производства на страните участнички би направило войната между исторически съперници като Франция и Германия „не само немислима, но и практически невъзможна“.

С подписването на Парижкия договор година по-късно Франция, Западна Германия, Италия, Нидерландия, Белгия и Люксембург поставят началото на европейската интеграция. Имайки различна политическа и конституционна система, различна роля във Втората световна война, различни културни връзки (с англоговорещия свят), Обединеното кралство не е сред учредителите на ЕОВС.

1950
1957

Договорите от Рим

На 25 март 1957 г. шестте държави, основали ЕОВС, подписват Договора за създаване на Европейската икономическа общност (ЕИО) и Договора за създаване на Европейската общност за атомна енергия (Евратом).

1957
1963

Първи опит за присъединяване

В средата на 1961 година най-напред Ирландия, а след няколко дни и Обединеното кралство официално подават молби за присъединяване към Европейските общности. В първите дни на 1963 година обаче френският президент Шарл де Гол заявява, че Франция се съмнява в политическото желание на Обединеното кралство да се присъедини към тях, след което преговорите с всички държави кандидатки (тук са още Дания и Норвегия) са преустановени.

„Великобритания изгуби империя и все още не е намерила своята роля. Опитът да играе самостоятелна властова роля, отделно от Европа – роля, основаваща се на „специални взаимоотношения“ с Щатите и на лидерство на една „общност на нациите“, която няма политическа структура, единение или сила, – тази роля вече е изиграна“, казва Дийн Ачесън, държавен секретар на САЩ в кабинета на президента Хари Труман.

1963
1967

Втори опит за присъединяване

Сценарият отпреди четири години се повтаря. Де Гол заявява, че британският възглед за европейската конструкция се характеризира с дълбока враждебност и че Обединеното кралство би изисквало радикална трансформация, ако някога му бъде разрешено да се присъедини към Общия пазар.

1967
1973

Brexin

През 1969 година Де Гол подава оставка, президент на Франция става Жорж Помпиду. През 1973 година Обединеното кралство най-после се присъединява към Европейските общности, заедно с Дания и Ирландия.

1973
1975

Референдум за оставане в Европейските общности

Решението за присъединяване на Обединеното кралство е взето от правителството на консерватора Едуард Хийт, смятан за един от британските политици с най-проевропейска политическа линия.

През 1974 година обаче Хийт изненадващо отстъпва премиерския пост на Харолд Уилсън, а Лейбъристката партия, на която той е лидер, е разединена по отношение на Европа. Затова в своя манифест партията обещава референдум относно оставането на страната в Европейските общности.

Маргарет Тачър, като лидер на Консервативната партия, провежда активна кампания за оставане. Изходът от първия национален референдум във Великобритания е 2:1 в полза на оставане.

1975
1979

Маргарет Тачър става министър-председател

1979

„Във Великобритания трябва из основи да преоценим взаимоотношенията си с останалите членове на Европейския съюз и да ги предоговорим в името на националните интереси и суверенитета на държавата си. […] Не трябва да изключваме никакъв вариант, стига той да отговаря на декларираните цели. […] Търгуваме в световен мащаб, трябва и да мислим в такъв мащаб – не бива да се ограничаваме в тесните рамки на Европа.“

Подобни възгледи биха могли да бъдат приписани както на Борис Джонсън, така и на неговата предшественичка Тереза Мей, която така и не успя „да доведе Брекзит докрай“ – лозунгът, с който Джонсън убедително спечели извънредните избори в Обединеното кралство през декември м.г. Но всъщност това са думи на бившата министър-председателка на Великобритания Маргарет Тачър, взети от книгата ѝ „Изкуството на държавника. Стратегии за един променящ се свят“, издадена през 2003 година.

Не точно такава – или поне не толкова радикална – е позицията на Желязната лейди през 70-те години на ХХ век. Тогава тя подкрепя британското членство в Европейската икономическа общност и допринася за развитието на вътрешния пазар по времето, когато ръководи страната. През цялото време обаче Тачър е резервирана към задълбочаването на икономическата интеграция в политическа, като опозицията ѝ става особено ясно изразена през третия ѝ мандат. А това, от своя страна, засилва обструкцията срещу водената от нея политика вътре в Консервативната партия, където през 80-те години на миналия век се загнездва евроскептицизмът. „Не свихме границите на държавната намеса само за да бъде заменена тя на eвропейско равнище от супердържава, която да господства от Брюксел“, заявява Тачър през 1988 година по време на историческата си реч в Брюж.

Междувременно начело на Европейската комисия застава френският социалист Жак Делор, в чиято амбиция за създаване на единна валута и европейска централна банка и за увеличаване на правомощията на Брюксел Тачър вижда посегателство срещу суверенитета на националните държави за определяне на икономическите им политики. Противопоставяйки се на всяка подобна „заплаха“, Обединеното кралство отказва да се присъедини към останалите държави членки, като договаря клауза за неучастие в икономическия и паричен съюз.

С цел да се избегне положение на безизходица, в общностното право е предвидена възможността за неучастие в законодателството или в определени договори на Европейския съюз. Обединеното кралство договаря още три такива изключения – по отношение на споразумението от Шенген, на Хартата на основните права и на пространството на свобода, сигурност и правосъдие. „Гейм, сет и мач за Великобритания“, възкликва наследилият премиерския пост от Тачър Джон Мейджър след срещата в холандския град Маастрихт през 1991 г., когато договаря неучастието на страната в приемането на еврото и социалните разпоредби на блока.

Въпреки че при избирането на Тони Блеър за премиер през 1997-ма евроскептицизмът изглежда притъпен, 2,6% от гласувалите на тези избори дават гласа си на Партията на референдума (RP), основана от английско-френския мултимилионер Джеймс Голдсмит почти едновременно с Партията на независимостта (UKIP) през 1994-та. И двете партии не успяват да вкарат нито един свой депутат в Долната камара, но за RP гласуват над 800 000 души, или осем пъти повече избиратели, отколкото за UKIP. За този резултат допринася мощната медийна кампания, в която Голдсмит инвестира по-голям рекламен бюджет от тези на двете водещи политически партии. Този медиен шум обаче съвсем не е изолиран случай.

Британската таблоидна преса има дълга традиция на евроскептични и еврофобски редакционни позиции, включително в популяризирането на „кръстоносни походи“ около различни митове за ЕС и скандални заглавия, отбелязва Франко Запетини – лектор по комуникация и медии в Ливърпулския университет. От години издания като Daily Mail, The Sun и Daily Express са особено активни в представянето на Обединеното кралство като жертва на Брюксел чрез антиевропейска реторика и конспиративни инсинуации. Тези издания, които са и едни от най-четените, до голяма степен са отговорни за банализирането (или „таблоидизацията“) на европейската политика и произвеждането на врагове, заплашващи британския суверенитет и начин на живот, дълго преди социалните мрежи да станат един от предпочитаните източници на новини за британците.

2010

Дейвид Камерън става министър-председател

2010

„За съжаление, във Великобритания доминира този едностранчив поглед към Европа – за нас тя започва и свършва с общия пазар. Това е пътят към изолацията и може би в крайна сметка – към излизането от ЕС“, отбелязва през 2011 година анализаторът от лондонския офис на Европейския съвет по външна политика Ник Уитни в коментар по повод наложеното от Дейвид Камерън вето за нов европейски договор за справяне с финансовата криза и спасяване на еврото. Още тогава решението на британския премиер консерватор, който обеща референдум за излизане или оставане на Обединеното кралство в ЕС, ако спечели изборите през 2015 година, бе сметнато за повратна точка в отношения на Великобритания с останалата част от Европа.

2016 (23 юни)

Референдум за членство в ЕС

2016 (23 юни)

„Англия си остава единствената европейска страна, в която видимо интелигентни хора казват „присъединяването към Европа беше грешка“ или „трябва да излезем от Европа“, като че можем да се откъснем от съюза, като че ли можем да си откачаме и закачаме Европа като ремарке към каравана.“

Така британският журналист, писател и емблематичен водещ на Би Би Си Джеръми Паксман, описва отношението на британците към Европейския съюз в книгата „Англичаните. Портрет на един народ“, издадена в края на миналия век. В същата глава, озаглавена „Смешните чужденци“, Паксман разглежда въпроса за прочутото английско презрение към французите („всички се нуждаят от врагове, а на нас французите са ни толкова удобни“), както и ролята, която има географското местоположение за историята и националната психология на британците – и в частност на англичаните, които за разлика от шотландци или уелсци, „нямат алтернативна идентичност, която да ги спаси“. Обстоятелство, което може да се разглежда като една от причините да приемат рухването на британската мощ по-трудно от другите народности в империята, още повече от позицията на моралния капитал, натрупан в хода на Втората световна война.

2016

Тереза Мей става министър-председател

Мей поема ръководната роля в Консервативната партия и британското правителство след оттеглянето на Камерън, последвало референдума за излизане от ЕС. Тя самата гласува за оставане в Съюза, но декларира, че „Брекзит означава Брекзит“ и обещава да изгради „една по-добра Великобритания“.

2016
2017 (29 март)

Задействан е чл. 50 от Договора за Европейския съюз по повод намерението на Обединеното кралство да се оттегли от ЕС. Чл. 50 е въведен с Лисабонския договор и регламентира официалната процедура, която да бъде следвана от държави членки, които желаят да се оттеглят от ЕС в съответствие със своите конституционни изисквания.

2017 (29 март)
Тереза ​​Мей и Джеръми Корбин в сблъсък с Джеръми Паксман преди предсрочните парламентарни избори през 2017 г., спечелени от Мей
2018–2019

През ноември 2018 г. е постигнато споразумение за напускане между лидерите на ЕС и Тереза Мей, което обаче е отхвърлено на три последователни гласувания в британския парламент между януари и март 2019 година

2018–2019
2019

Борис Джонсън става министър-председател, постига ново, ревизирано споразумение с ЕС, печели свиканите извънредни парламентарни избори и подкрепата на Британския парламент за споразумението с мнозинство от 124 гласа.

2019
2020

31 януари, 23:00 часа по Гринуич – начало на преходен период

Обединеното кралство излиза от ЕС. Европейският парламент остава със 73 евродепутати по-малко. Занапред единственият начин за връщане на Кралството в ЕС е чрез нова молба за членство. Притежателите на британски паспорти ще продължат да могат да пътуват и да работят в ЕС, тъй като страната остава в единния пазар за преходния период до 31 декември и четирите свободи на движение – на стоки, хора, услуги и капитали – се прилагат дотогава. С други думи, Обединеното кралство ще продължи да следва правилата на ЕС, но вече няма никаква дума при определянето им.

2020
2020

31 декември – край на преходния период

Правото на ЕС спира да се прилага. Ако междувременно не са успели да достигнат до търговско споразумение, което да гарантира трансфер на стоки между ЕС и Обединеното кралство без митнически тарифи и квоти, търговията между тях ще се осъществява съгласно условията на Световната търговска организация.

2020

„Мъгла над Ламанша – континентът е откъснат от нас“. Това анекдотично английско вестникарско заглавие според Джеръми Паксман „обяснява всичко, което има да се казва по отношение на връзките на страната с останалата част от Европа“. Като последица от факта, че единствената позната за тях граница е морето, англичаните развиват това, което Елиас Канети определя през 1960 година като „най-стабилното национално самочувствие в света“.

„Англичаните. Портрет на един народ“ излиза от печат през 1998-ма – в годината на подписване на Мирното споразумението от Разпети петък, когато министър-председател на страната е Тони Блеър. По това време ЕС е обединение на 15 държави, сред които най-новите членки са Австрия, Финландия и Швеция. България вече е подала официална молба за пълноправно членство, но ще минат шест години преди първата вълна на голямото източно разширяване. 

Евроскептицизмът на част от британските политици и големи слоеве от населението на Острова не е централна тема на книгата на Паксман, а по-скоро лайтмотив, който обаче е достатъчно устойчив, за да създаде определено впечатление у четящия. Или може би очакване за закономерна развръзка, което намери своето потвърждение в резултатите от референдума през 2016 година, без това да изключва ролята на манипулацията на общественото мнение чрез дезинформация и пропаганда в социалните медии.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В „Берлемон“ всичко се обърка

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-berlaimont-vsichko-se-oburka/

Добра или лоша е новината от 18 октомври, че Борис Джонсън в крайна сметка изкопчи своята сделка за излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз?

„Добрата новина е, че имаме сделка, лошата – че Великобритания ще излезе от Европейския съюз.“ Така отговори на този въпрос Жан-Клод Юнкер. Отговорът на въпроса обаче би трябвало да е: „Ще видим.“ Много възли има за разплитане, най-стегнатият – предстоящото гласуване в Парламента на Обединеното кралство, който три пъти отхвърли сделката с ЕС, договорена от предшественичката на Джонсън – Тереза Мей. Остава все така несигурно дали и този път датата, фиксирана за Брекзит – 31 октомври, ще бъде спазена.

Затова пък е сигурно, че новата Европейска комисия – тази на Урсула фон дер Лайен, няма за започне работа на следващия ден, 1 ноември, както се очакваше. Защото за разлика от Джонсън, който успя да стигне до финала, Фон дер Лайен се препъна на квалификациите, получавайки не един, а цели три червени картона.

Не тази румънка. И не този унгарец.

Сериозно препятствие възникна пред сформирането на следващата колегия на Европейската комисия – институцията, която упражнява изпълнителната власт в ЕС и в която е съсредоточена законодателната инициатива. Това само по себе си не е прецедент в скорошната ѝ история, но надали може да бъде подминато само с въздишка и снизходителното „Е, случва се“. Защото е важно не само какво се случва, а и в какъв момент и контекст.

Отлагането ще бъде най-малко с месец, а решението за него бе взето от лидерите на политическите групи в Европейския парламент и обявено на конференция на 16 октомври. Причината –

кандидатурите за еврокомисари на Франция, Унгария и Румъния бяха отхвърлени на етапа на изслушванията пред ресорните комисии на Европейския парламент.

Всъщност румънката Рована Плумб и унгарецът Ласло Трочани изобщо не стигнаха до изслушвания – Правната комисия в ЕП блокира и двете кандидатури поради опасения за конфликт на интереси.

Подкрепена от Групата на социалистите и демократите в ЕП, Плумб трябваше да стане комисар по транспорта. Критиката към нея бе съсредоточена върху два заема на стойност близо 1 милион евро, които тя не е включила в първоначалната си финансова декларация, разгледана от евродепутатите.

Трочани, зад когото стоеше Европейската народна партия (ЕНП), бе предложен от Унгария за портфолиото „Съседство и разширяване“. Доскоро министър на правосъдието, той се оказа уязвим заради връзките между основаната от него адвокатска кантора и работата, която тя извършва за унгарското правителство. Кабинетът „Орбан“ обвини Правната комисия, че е отхвърлила кандидатурата на Трочани заради твърдата линия на Будапеща срещу миграцията от страни извън ЕС, а самият Трочани заклейми този ход като „политическо решение, което не стъпва на фактическа основа“. От Правната комисия обаче бяха категорични, че нито той, нито Плумб са съумели да разсеят съмненията за конфликт на интереси.

Така двамата станаха „жертви“ на въведените през 2016 г. нови, по-строги правила за контрол за конфликт на интереси, създавайки прецедент –

първи случаи на отхвърлени номинации преди изслушванията пред съответните ресорни комисии.

По правилник становището на Правната комисия не слага край на шансовете на кандидатите за еврокомисари да станат такива. Номинациите на Плумб и Трочани бяха обсъдени още веднъж на извънредно заседание на Комисията, свикано по молба на председателя на ЕП Давид Сасоли след разговор с Фон дер Лайен. И бяха отхвърлени още по-категорично. И окончателно.

В резултат на това унгарският премиер и румънската му колежка Виорика Данчила бяха принудени да предложат на Брюксел нови имена за еврокомисари, което Орбан побърза да направи. С коментар, че не би могъл да се съгласи на сценарий, при който „някой друг, например ЕП, избира между унгарски политици вместо унгарския народ“, той номинира Оливер Вархели, представяйки го като „технократ“ и „някой, който познава Европейския съюз много добре“. Четирийсет и седем годишният Вархели действително би трябвало да е такъв, имайки предвид, че оглавяваше дипломатическата мисия на Унгария в Брюксел. Но едно е извън съмнение – подобно на Трочани, Вархели е от кръга приближени на Орбан, независимо че нито единият, нито другият има официална партийна принадлежност.

Румъния също излъчи нов кандидат, или по-точно един основен и една резерва – евродепутата Дан Ника (от Социалдемократическата партия), който бе предложен на Урсула фон дер Лайен още при първите номинации, но тогава тя предпочете Плумб; и държавния секретар по европейските въпроси Мелания-Габриела Чиот. Кандидатурата на Ника обаче също бе проблемна: той бе обвинен от румънските прокурори за злоупотреба със служебно положение в качеството си на министър на комуникациите между 2003 и 2004 г. – за това, че не е спазил процедурата за възлагане на обществени поръчки, както се изисква от закона. Освен това Фон дер Лайен иска румънският комисар да е жена. Същевременно на 10 октомври правителството на Данчила падна с вот на недоверие, с което грижите на румънския президент Клаус Йоханис се увеличиха заедно с политическата дестабилизация в страната.

Око за око, Гулар за Вебер

Не без предварителни очаквания в този смисъл французойката Силви Гулар – бивша евродепутатка от либералите, не получи необходимата подкрепа за утвърждаване на номинацията си в комисиите по вътрешен пазар и по промишленост и на свой ред произведе прецедент. По подобен начин през 2009 г. бе отхвърлена кандидатурата на Румяна Желева (заменена впоследствие от Кристалина Георгиева), заради което стартът на втората Еврокомисия на Барозу бе отложен до февруари 2010 г.

Гулар обаче ще бъде запомнена като първата отхвърлена номинация на Франция.

Бивш евродепутат, а за кратко и министър на отбраната в кабинета на Макрон, Силви Гулар се сблъска с враждебни въпроси от страна на членовете на ЕП относно твърденията, че партията ѝ (центристкото Демократично движение, или „Модем“) е злоупотребявала със средствата на ЕП, както и във връзка с работата ѝ за базирания в Лос Анджелис тинк-танк институт „Берггрюн“. Става дума за период от около две години – между октомври 2013 г. и 2015 г., когато Гулар е получавала повече от 10 000 евро на месец, докато е работила като евродепутат. Освен това тя е обект на съдебно разследване във връзка с фиктивни назначения за сътрудници на евродепутати от „Модем“ и е разследвана от Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ).

След като отговаря на четири различни езика на въпросите на комисиите в рамките на тричасово изслушване, при това не веднъж, а два пъти (бе ѝ даден шанс да се яви на „поправителен“), и допълнително трябваше да разяснява писмените отговори, които е дала, тя заяви, че заслужава презумпцията за невинност по обвиненията, които никога не са били тествани в съда. И изрази съжаление, че с работата си за американския институт е посяла съмнения относно своя „интегритет и независимост“, тъй като за нея това са ценности от „изключително значение“.

В крайна сметка 89 евродепутати от три различни парламентарни комисии гласуваха срещу нея, а само 29 я подкрепиха, при това едва 12 от тях не са част от групата на Гулар – центристката „Обнови Европа“. Тя бе създадена в началото на настоящия мандат на ЕП като наследник на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ) и със 108 депутати от 22 държави е третата по големина група в ЕП. От „Обнови Европа“ са трима измежду 20-те председатели на парламентарни комисии.

Някои евродепутати изразиха подозрението, че ЕНП е целяла да отмъсти на френския президент Еманюел Макрон за провала на кандидатурата на нейния лидер Манфред Вебер. Според други отмъщението е не само на ЕНП, но и на социалдемократите, които също имаха амбиции за поста на Урсула фон дер Лайен, издигайки кандидатурата на Франс Тимерманс. Френското издание на Euraktiv съобщава за туит на ЕНП, който е бил изтрит скоро след публикуването му, тъй като не е бил предназначен за широката публика:

„Момчета, ще я убием при гласуването по-късно, но си трайте дотогава.“

„Считаме това за отмъщение на ЕП спрямо Европейския съвет. Но е жалко, защото тя беше отличен кандидат “, каза Себастиан Майлар, директор на Института Notre Europe в Париж. Френското правителство също реагира, като посочи, че кандидатът му е станал жертва на „политическа игра, която засяга Европейската комисия като цяло“, опитвайки се да отрече факта, че недоверието идва от всички политически партии. Зелените, радикалната левица и Групата на социалистите и демократите (S&D) са също толкова отговорни за тази ситуация и нападнаха френския кандидат по етични причини, а според французите – и по политически.

Издавайки фрустрацията на самия Макрон, Амели де Мончалин – френската министърка по европейските въпроси, обяви поражението на Гулар за „голяма институционална криза“ и „европейски провал“. Френският президент пък публично поиска от Фон дер Лайен обяснение за случилото се, изтъквайки, че тя самата го е уверила, че Гулар ще има подкрепата на трите основни проевропейски политически групи в ЕП. По-хладнокръвна в този случай се оказа Фон дер Лайен, която до момента демонстрира завидно спокойствие в напрегнати ситуации.

След бурята

Типично в духа на високата дипломация, само няколко дни по-късно страстите започнаха да се успокояват. На 13 октомври Еманюел Макрон прие Ангела Меркел на работна вечеря, въпреки че двамата трябваше да се срещнат отново в Тулуза три дни по-късно за френско-германския Министерски съвет.

„ЕС не може да си позволи лукса на отмъщението и малките спорове

или да додава с вътрешни кризи към напрежението на света, което вече изпитваме върху себе си“, каза френският президент, добавяйки: „Бих искал да знаете, че можем да работим за създаването на силна Комисия, основана на солидно мнозинство, която носим отговорността да изградим и укрепим.“ На 14 октомври Урсула фон дер Лaйен на свой ред посети Елисейския дворец, а за разлика от обикновено, Макрон реши да присъства и на срещите на „Обнови Европа“ между държавните и правителствените ръководители преди Европейския съвет на 17 и 18 октомври в Брюксел, за да продължи дискусиите с европейските си колеги.

След като споразумение с Обединеното кралство все пак бе постигнато и след като смекчи тона по повод дисквалификацията на Гулар, Макрон вече може да съсредоточи вниманието и усилията си върху издигането на подходяща номинация за Европейската комисия. С това обаче въпросителните около новата Комисия и подхода на Урсула фон дер Лайен не се превръщат в точки, а при евентуални нови спънки в Правната комисия или при изслушванията в ЕП биха могли да се превърнат в удивителни, видими и с невъоръжено око.

* „Берлемон“ – името на сградата, която е седалище на Европейската комисия в Брюксел.

Заглавна снимка: Европейски парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Идеята за обединена Европа: Зараждането

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/ideyata-za-obedinena-evropa-1/

Темата за обединена Европа е изключително актуална и е неразривна част от същината на модерните международни отношения. В същото време корените на концепцията за формиране на макроидентичност сред мултикултурното и силно национално диференцирано общество на Европа могат да бъдат открити още в най-ранното Средновековие, а в частни случаи – дори в Античността. Тя бива наблюдавана във всички по-нататъшни етапи от историческото развитие на Стария континент и както казва Джералд Деланти: „Всяко време преоткрива отново идеята за Европа в огледалото на собствената си идентичност.“

Темата ще бъде разгледана в поредица от три последователни статии. Тази седмица акцентът пада върху зараждането на Идеята и проявленията ѝ до началото на Първата световна война. Причината да обръщаме внимание на развитието на идеята за обединена Европа е същата като тази за изучаването на историята въобще – без нея не можем да осъзнаем настоящето и да се подготвим за бъдещето.

Нима бихме могли да анализираме компетентно Европейския съюз, ако не познаваме неговите корени?

За да могат постоянно воюващите народи на Стария континент, със своето силно изразено национално самосъзнание, да стигнат до идеята за обединение и общност, е необходимо в хода на цялостното им историческо развитие да са присъствали определени консолидиращи елементи. Като предпоставка и обосновка за развитието на политическото съюзяване следва да се разгледа европейската идентичност, която от своя страна се базира на унифициращата същност на общото културологично развитие.

Когато говорим за обединена Европа, особено в ранната ѝ история, трябва да обърнем внимание на трите фактора, формиращи теорията за единните устои: имперската традиция; християнството, латинския език и наследената антична култура и административна структура; единния интелектуален елит. Що се отнася до предпоставките от по-късното развитие на идеята, следва да споменем вече изграденото априорно усещане за единство на Европа, както и стремежът за установяване на мир и баланс на силите.

За най-ранен пример за обединение на Стария континент се счита Римската империя.

Причината, поради която тя се приема за първообраз на идеята, е в нейната същностна структура на единен организъм. В своя разцвет тя е заемала цяла Западна и Южна Европа, югозападната част от Централна Европа и е владяла изцяло Средиземноморието. Така обхватът на Империята (не само териториалният, но най-вече влиятелният) предначертава бъдещите граници на европейската общност.

На 25 декември 800 г., след като завладява цяла Западна и Централна Европа, Карл Велики е коронован от папа Лъв III за първи император на Свещената Римска империя. Императорската корона увенчава дългогодишните усилия на Карл Велики да възроди Imperium Romanum. (Той обаче използва не титлата Imperator Romanorum, а Imperator Christianorum, което предначертава и посоката на следващия етап от развитието на идеята.) Така той ще стъпи на солидните и изпитани основи на Рим, за да изгради върху тях своята нова и усъвършенствана империя.

Карл Велики изгражда административно разпределение, основаващо се на система от графства и маркграфства, отговарящи за местното управление, но подчинени на императора. Въвежда обща повсеместна законодателна, данъчна и монетарна система. Подсигурява политическото единство посредством единна армия и общо събрание. Счита за особено важно за просперитета на империята образователното и културното развитие. Зададените от него направления – административно, политическо и културно обединение – ще се превърнат в основни и на по-нататъшните проекти за обединениeна Европа.

Без съмнение, Средновековието е периодът, който се характеризира с най-силно религиозно влияние,

особено в Западна Европа. Поради тази причина не би могла да се разглежда идеята за обединена Европа към този момент, без да се обърне внимание на един от основните консолидиращи фактори. Макар и разделена на множество кралства, цяла Западна Европа се съобразява с един основен принцип – вярата. Католицизмът се явява в основата на средновековната идея за универсализъм. Кевин Уилсън дори обръща внимание на отъждествяването на Европа с целия християнски свят към XV век (при все взаимната изолация на Изтока и Запада).

Така се заражда идеята за християнски съюз – концепция за обединение на Европа, но не под хегемонията на един монарх, а под споделената власт на местните владетели. Тя има два основни проекта – на Пиер Дюбоа от 1306 г. и на Иржи Подебрадски от 1464 г. И двата се основават на нуждата от противопоставяне на ислямските завоеватели. Предвиждат се общоевропейски съвет/събрание, международен съд, обща армия и дори европейски бюджет.

Хуманизмът импулсира усещането за общност сред европейската интелигенция. Така и се заражда последното направление от границата Късно Средновековие – Ренесанс, а именно създаването на

Res Publica Literaria.

Според поддръжниците на тази теория мултиплицирането на държавите в Европа е неизбежен процес и обединението следва да бъде не политическо, а интелектуално. Това е неинституционализирана общност, която пропагандира завръщане към ранното християнство и мира сред братята християни, за да бъдат силни пред иноверния враг. Тук следва да се споменат имената на папа Пий ІІ, Еразъм Ротердамски и Хуан Луис Вивес.

Към ХVІ в. и особено ХVІІ в. религиозната концепция за Imperium Christianum е заменена от концепцията за Европа като съвкупност от суверенни държави. И ако се върнем към направленията на идеята, това е преломният момент, в който културната насоченост е заменена от политическата. Европейското обединение вече е поставено в контекста на политическо-административни и икономическо-търговските отношения между страните. Като причина за тази промяна на курса следва да се разглеждат Реформацията и последвалият разкол и религиозни войни, респективно нуждата от мир на друга основа.

Първият пример за ново обединение е проектът на Емерик Крюсе – Lenouveau Cynée. Той е опит за съобразяване с обществено-политическата реалност и в това отношение може да се определи като значително по-толерантен от предходните. И в тази връзка толерантността е именно това, на което ще се основе проектът. Провокиран от кръвопролитията поради религиозните различия, Крюсе обявява войната за „върховно зло“, а мира – за „висше добро“. За неговото опазване се предвижда създаването на международна общност. Организацията следва да гарантира религиозна търпимост и вътрешно- и външнополитически мир, както и свободна международна търговия, а за целта – и единна валута.

Grand Design на Максимилиан дьо Бетюн, дук Дьо Сюли, е друг подобен проект. Той предвижда създаване на ненарушимо статукво за европейските граници с цел запазване на мира, установяване на религиозна търпимост и институционална структура.

Оттук нататък идеите за обединение започват лавинообразно да се зараждат с необхватни темпове.

През 1738 г. абат Сен Пиер стига до заключението, че причина за непрестанните кръвопролития в Европа са временните мирни договори. Затова той създава проект за обединение, базиращ се на идеята за „вечен мир“ и дори не използва думата éternel („бидещ през годините“), а perpetuel („безкраен“).

В контекста на евроцентристкото виждане за света Европа започва да се отъждествява с „прогрес“. Това засилва усещането за общност сред интелектуалния елит, в резултат на което се появява идеята за

République des Lettres.

Подобно на Res Publica Literaria, République des Lettres е културно, а не политическо или икономическо обединение, стъпило на споделеното историческо минало на европейците и общия език, за какъвто вече се смята не латинският, а френският.

В този контекст и Монтескьо създава своя трактат De l’esprit des lois („За духа на законите“), в който разглежда политическото единство и административното устройство на Европа като резултат от културното и духовното ѝ развитие в комбинация с някои природни дадености на континента, сравнявайки го с Азия.

Тук се откриват и идеите на трима знаменити философи:

Волтер счита „нашата Европа“ за люлката на развитието на човечеството и проповядва идеите на хуманистичната Res Publica Literaria.

Жан-Жак Русо е критичен към идеите на Сен Пиер. Той смята, че за да се постигне обединението, първо трябва да се направят промени в политическите структури, и изказва теорията си за ползите от радикален федерализъм. За Русо насилственото унифициране на народите и търсенето на общи интереси сред владетелите в името на духовния прогрес не са в състояние да обединят воюващите страни. От друга страна обаче, един въоръжен съюз би гарантирал ненарушаването на сключените договори.

Една от най-значимите идеи за бъдещото достигане до Европейския съюз принадлежи на Имануел Кант. Теорията му „Към вечния мир“ е публикувана през 1795 г. и има оформлението на международен договор. В него Кант говори за суверенността на държавите членки и че те не би следвало да се придобиват една от друга, тъй като не са стоки, а общност от хора; за нуждата от разоръжаване; за опасността от външните дългове; за ненамесата във вътрешната политика и за необходимостта от неводене на войни.

Видно е, че Европейският съюз има изключително дълбоки корени.

Необходимостта от неговото съществуване и част от съвременните му характеристики и механизми са били осъзнати много преди създаването на Европейската общност за въглища и стомана в Париж на 18 април 1951 г.

Поради това, когато днес водим дебати, не бива никога да забравяме, че светът не започва от нас, а ние сме просто поредната бримка на историята.

С благодарности към доц. Даниел Вачков.

Заглавна снимка: Карта на Европа от 1650 г. на известния картограф Вилем Блау. Източник: LunchboxLarry / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гара разпределителна „Брюксел“

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gara-razpredelitelna-brussels/

Действащ министър на отбраната на Германия; действащ министър-председател на Белгия; бивш френски министър и настоящ председател на Международния валутен фонд; действащ испански външен министър, който между 2004 и 2007 г. е бил председател на Европейския парламент; бивш италиански журналист и от 10 години евродепутат. Две жени и трима мъже. Това са новите главни действащи лица на институционалната сцена на Европейския съюз, която вече може да претендира за равнопоставеност на половете.

Назначенията на двама вече са потвърдени. Това са белгийският либерал Шарл Мишел, който бе избран за председател на Европейския съвет и ще встъпи в длъжност на 1 декември 2019 г., и италианецът Давид Сасоли (С&Д) като председател на ЕП.

Останалите постове са за нови председатели на Европейската комисия и Европейската централна банка и нов върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, а спряганите лица са съответно Урсула фон дер Лайен, Кристин Лагард и Жозеп Борел Фонтелес. Формалното им избиране от новите членове на ЕП тепърва предстои.

Кандидатите за ръководни ЕС постове

Защо се вдига толкова (медиен) шум около номинирането и избирането на тези ключови за ЕС фигури?

Заради протакането („провала“, казано от устата на Макрон) на преговорите, започнали още на 28 май 2019 г. по време на неформална вечеря, продължили без стигане до решения на редовно заседание на Европейския съвет на 20 и 21 юни и приключили на 2 юли след тридневно извънредно заседание в Брюксел? Или заради резултатите от тях?

Деветият Европейски парламент вече заработи на 2 юли с нов председател. Давид Сасоли бе предпочетен – може да се каже неубедително, след гласуване на втори тур – пред Сира Рего (Европейска обединена левица, Испания), Ска Келер (Зелените/ЕСА, Германия) и Ян Захрадил (ЕКР, Чехия). Келер и Захрадил бяха водещи кандидати от своите партийни семейства за ръководния пост на ЕК.

За председател на ЕП бе спрягано и името на президента на ПЕС Сергей Станишев, който обяви, че сам се е отказал от номинацията в името на „интересите и единството на Социалистическото семейство и Голямата промяна в ЕС“. Що се отнася до Кристалина Георгиева, настоящата главна изпълнителна директорка на Световната банка и бивша заместник-председателка на ЕК не получи подкрепа от премиера Бойко Борисов като потенциална наследничка нито на Юнкер, нито на Туск, нито на Могерини. При друго развитие на този сюжет, освен равнопоставеност на половете и баланс между политическите сили, щеше да бъде постигната и третата цел на Европейския съвет – разпределение на водещите назначения по географски региони.

Но тъй като постът на председател на Европейската комисия има най-голяма тежест

от гледна точка на това, че именно в тази институция са съсредоточени изпълнителната власт, законодателната инициатива, а до голяма степен и определянето на политическия дневен ред, кандидатурата на Урсула фон дер Лайен се превърна във водеща тема, докато другите нови лица на европейските институции, заслужено или не, останаха на заден план.

Колаж на досегашните председатели на ЕК

Тринайсетте лица на ЕК в обратен хронологичен ред: Жан-Клод Юнкер (2014–2019, Люксембург), Жозе Мануел Барозо (2004–2014, Португалия), Романо Проди (1999–2004, Италия), Мануел Марин (1999, Испания), Жак Сантер (1995–1999, Люксембург), Жак Делор (1985–1995, Франция), Гастон Торн (1981–1985, Люксембург), Рой Дженкинс (1977–1981, Обединено кралство), Франсоа Ксавие Ортоли (1973–1977, Франция), Сико Мансхолт (1972–1973, Холандия), Франко Мария Малфати (1970–1972, Италия), Жан Рей (1967–1970, Белгия) и Валтер Халщайн (1958–1967, Германия). Колаж: Европейската комисия в България

До всички тези мъже се очакваше да се нареди още един – германецът Манфред Вебер или холандецът Франс Тимерманс – заместник-председателите на Юнкер в настоящата Европейска комисия. Двамата бяха фаворити за поста, тъй като бяха избрани и обявени за водещи кандидати (т.нар. Spitzenkandidaten) съответно от ЕНП и С&Д – европейските политически семейства, получили най-много места в Европейския парламент. Това е процедурата, по която бе номиниран и избран Жан Клод Юнкер, но тя не е официална и Европейският съвет не е длъжен и няма да се съобразява с нея, както декларира още в началото на миналата година. Европейският парламент обаче я лансира като „възможност за европейските граждани да участват в избора на кандидатите за председател на ЕК“, или иначе казано – като инструмент за демократичното му легитимиране.

В лицето на своя председател Доналд Туск, преизбран за втори мандат и една от най-ярките фигури в приключващия институционален цикъл,

Европейският съвет обаче заяви амбицията да даде два от четирите ръководни поста на жени.

Д. Туск: „Чудесно бе да се срещна днес с Урсула фон дер Лайен – една отлична кандидатка за председател на Комисията, приятелка на Централна и Източна Европа, посветена на върховенството на закона и с визия за запазване на Европейския съюз.“

Д. Туск: „За пръв път постигаме перфектен баланс между половете на топпозициите. Европа не само говори за жените, а избира жените. Надявам се, че това ще вдъхнови много момичета и жени да се борят за убежденията и страстите си. Надявам се, че ще вдъхнови Европейския парламент в неговите решения.“

Кандидатурата на Вебер, лидер на ЕНП в Европарламента, поначало бе считана за неубедителна, което се затвърди от представянето му на официалните дебати на водещите кандидати и от това на самата ЕНП на изборите за ЕП. Затова пък тази на Тимерманс стоеше солидно, въпреки че С&Д също изгуби места и остана втора политическа сила в новоизбрания ЕП.

Срещу Тимерманс обаче, който в настоящата Комисия отговаря за върховенството на закона и ръководи работата на комисаря по правосъдието, потребителите и равенството между половете и на комисаря по въпросите на миграцията и вътрешните работи, очаквано се обявиха Полша и Унгария. Очаквано, имайки предвид че това са първите и засега единствени две държави членки, срещу които ЕК задейства т.нар. ядрена опция за систематично нарушаване на демократичните принципи на ЕС (чл. 7 от ДЕС). Разбира се, към тях се присъединиха останалите от Вишеградската четворка – Чехия и Словакия.

Тимерманс имаше право на още само трима противници в Европейския съвет, или иначе казано – трябваше да получи подкрепата на 21 от 28-те европейски лидери. Това не се случи, след като и други премиери от ЕНП, като Лео Варадкар и Артурс Каринс, се противопоставиха на холандеца. (Затова пък Борисов, въпреки обявената подкрепа за Вебер преди вота през май, демонстрира политически опортюнизъм, представян за изкуство на компромиса, като заяви подкрепата си за Тимерманс.)

Така „влакът“ на ЕП с водещите кандидати дерайлира, въпреки че при други обстоятелства (друг изход от преговорите в Брюксел между 30 юни и 2 юли) своя шанс да оглави ЕК може би щеше да получи датчанката Маргрете Вестагер (АЛДЕ), понастоящем комисар по конкуренцията. Вместо на нея лидерите на 28-те заложиха на име, което като че ли се появи от нищото.

Жената чудо

Родена в Брюксел, в семейството на виден политик и служител на ЕК, отявлена федералистка, която подкрепя идеята за създаването на европейска армия, радетелка на идеята за близко сътрудничество с Великобритания след Брекзит, първата жена министър на отбраната на Германия, лекарка по образование (акушер-гинеколог по специализация) и „супермама“, както е наричана неведнъж от немските медии поради факта, че е майка на седем деца, Урсула фон дер Лайен е твърде интересна, за да бъде представена в няколко изречения. Тази задача се усложнява допълнително от факта, че през близо 20-те ѝ години в политиката е критикувана неведнъж и за възгледите, и за действията си – доказуеми или предполагаеми.

За да стане ясно до каква степен кандидатурата ѝ за поста председател на ЕК е противоречива, е достатъчно да се спомене, че докато за Емануел Макрон тя е „носител на ДНК-то на Европейската общност“, според бившия лидер на социалдемократите в Германия и бивш председател на ЕП Мартин Шулц номинацията ѝ е „безпрецедентен акт на политическа измама“. Нещо, което в комбинация с изненадващата ѝ поява на европейската политическа сцена може да се окаже непреодолимо препятствие за избирането ѝ от ЕП след по-малко от две седмици.

И все пак Урсула фон дер Лайен безспорно има забележителна политическа кариера и доказани качества като дипломат, а освен това е член на ЕНП, което, формално погледнато, означава, че

като издига кандидатурата ѝ, Европейският съвет „взема предвид резултатите от изборите“.

„Не бих могъл на този етап да кажа категорично дали има единно отношение към нейната кандидатура. За разлика от хората, които бяха водещи кандидати, няма как да знам към момента нейните послания, отношение и ангажименти по конкретни въпроси и политики. Искам да отбележа, че като цяло се усеща едно разочарование – аз напълно го споделям, – че компромисът сякаш се въртеше изцяло около лични перспективи и партиен баланс и естествено, много ясно заявени национални интереси. Поне на публично ниво в този компромис ние не чухме нищо за политиките, които следващата Комисия ще защитава, за законодателните приоритети, които тя ще прокарва през Парламента. Според мен е много рано дори да се оцени този компромис, преди да сме чули политическите ангажименти, които се включват в него“, коментира току-що започналият първия си мандат в ЕП евродепутат на „Демократична България“ и ЕНП Радан Кънев.

Като „кратка“ и „далеч не изчерпателна“ оцени той срещата на ЕНП с Фон дер Лайен, състояла се ден след издигането на кандидатурата ѝ, отправяйки критика за това, че Парламентът е бил поставен пред свършен факт и че целият процес на преговори е преминал без участието на парламентарните групи. Нещо, в което е упреквано и немското правителство както от социалдемократите (малкия партньор в коалицията на канцлерката Меркел), така и от опозицията във Федералната република.

При всички положения, да се говори за политическа криза е и преувеличено, и рано,

най-вече поради факта, че номинацията на Урсула фон дер Лайен за председател на ЕК все още е само това – номинация. Дали 60-годишната германка, която наред с министерските постове заема този на заместник-председател на Християндемократическия съюз (партията на Ангела Меркел), действително ще наследи Жан Клод Юнкер, ставайки първата жена и едва вторият германски председател на ЕК в историята, предстои да научим в средата на юли.

Съгласно чл. 17 от Договора за ЕС предложеният от Европейския съвет кандидат трябва да бъде избран от ЕП с мнозинството на членовете, които го съставляват (все така 751 до излизането на Великобритания от ЕС). В случай че Фон дер Лайен не събере необходимата подкрепа от ЕП, Европейският съвет трябва в срок от един месец да предложи нов кандидат, чието избиране ще мине през същата процедура.

Макар Европейският съвет да има значителна роля в определянето на най-важните функции на равнище ЕС, през годините обаче ЕП извоюва много повече реални правомощия отвъд чисто консултативните функции, които е изпълнявал в началото. Така например преди официалното им назначаване от Европейския съвет Урсула фон дер Лайен, Жозеп Борел Фонтелес и останалите членове на Комисията (т.нар. еврокомисари, номинирани от държавите) ще бъдат подложени колективно на гласуване за одобрение от ЕП.

А ЕП, от своя страна, заяви в решение още от 7 февруари 2018 г. относно преразглеждането на Рамковото споразумение за отношенията си с ЕК, че

има готовност да отхвърли всеки кандидат за председател на Комисията, който не е номиниран като „водещ кандидат“

на дадената европейска политическа партия преди европейските избори. Подобно развитие на сюжетната фабула вече би дало сериозно основание да се говори за криза, каквато Европейският съюз, изправен пред предизвикателството да се „разведе“ с Обединеното кралство без сделка след двете отсрочки (с които се целеше да се избегне именно това), надали би искал да допусне.

Заглавна снимка: Wiktor Dabkowski

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС е голям и дезинформация дебне отвсякъде

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/eu-disinformation-report/

В края на май т.г. в 28-те държави членки на Европейския съюз се проведоха деветите избори за Европейски парламент. С рекордна за последните 20 години избирателна активност (почти 51%) бе определен съставът на единствената пряко избираема от гражданите институция на ЕС. Като едно от големите предизвикателства бе посочена

опасността от манипулиране на информацията и респективно на обществения дебат, на чиято база имащите право на глас вземат решение кого да подкрепят.

Достатъчно е да се спомене докладът на Freedom House от 2017 г., според който над 30 държави си служат с различни техники за влияние чрез онлайн съдържание, в т.ч. дезинформация; или да се припомнят мащабите на случая Facebook/Cambridge Analytica, за да стане ясно защо това действително е една най-сериозните заплахи за демократичните процеси в ЕС и в частност за интегритета на проведените през май избори.

Дефинирана като „доказуемо невярна или подвеждаща информация, която се създава, представя и разпространява с цел да се извлече икономическа изгода или съзнателно да бъде подведена обществеността, като последиците от това могат да бъдат в ущърб на обществения интерес“, дезинформацията се привежда в действие по много и най-различни начини. Превземането на акаунти в социалните медии, мащабното внедряване на ботове, „фермите“ за фалшиви новини, микропрофилирането в разпространението на съобщения, касаещи партии или отделни кандидати, чрез незаконна употреба на лични данни, са само част от тях.

Дезинформация се разпространява и чрез традиционните медии, но социалните мрежи са средата с най-ниска защита,

най-слаби правила, както и с предпоставки за усилване на ефекта на информационния безпорядък поради „дефекти в дизайна“ и възприетия бизнес модел. По тази причина ограничаването на дезинформацията неминуемо минава през сътрудничеството с Google, Facebook и Twitter. Трите технологични гиганта едновременно станаха страни по Кодекса за добри практики от септември 2018 г., чрез който се ангажираха с проблема, и в периода януари–май 2019 г. всеки месец докладваха на ЕК за напредъка по предприетите мерки.

Този кодекс обаче е само един от компонентите на комплексната рамка за справяне с проблема, разработена от Европейската комисия и върховния представител на Съюза в плана за действие срещу дезинформацията. Дезинформацията стана обект на засилени координирани мерки от страна на европейските институции и държавите членки през 12-те месеца преди изборите за ЕП, но ЕС припознава и адресира опасността от онлайн дезинформационни кампании, и по-конкретно тези, провеждани от Русия, още през 2015 г., когато е сформирана Оперативната група на ЕС за стратегическа комуникация с Източното съседство (East StratCom Task Force).

Година по-късно е създадена и съвместна (на ЕК и върховния представител) рамка за борба с хибридните заплахи и за укрепване на устойчивостта на ЕС, неговите държави членки и партньорските страни, както и за активизиране на сътрудничеството с НАТО за противодействие на тези заплахи. Оперативната група обаче получава специални ресурси едва през 2018 г., когато ѝ е отпуснат бюджет от 1,1 млн. евро за противодействие на руската дезинформация. (През 2019 г. бюджетът ѝ е утроен и насочен към осигуряването на професионален медиен мониторинг, анализ на дезинформацията и на данните с цел получаване на по-цялостна и по-точна картина на руските кампании.)

Хронология на мерките за противодействие

Хронология на мерките за противодействие. Източник: информационен фиш на Европейската служба за външна дейност

Както се вижда и от горната инфографика, най-много действия, съсредоточени върху проблема за дезинформацията онлайн, бяха предприети през 2018 г. и достигнаха своята кулминация в самия ѝ край с обявения план за действие срещу дезинформацията. През юни 2019 г. ЕК публикува доклад във връзка с изпълнението на плана и ефективността на допълващия го пакет мерки за провеждане на свободни и честни избори за Европейски парламент. Въпреки че не са категорични и еднозначни, първоначалните изводи от доклада са, че предприетите мерки, включващи системни усилия за повишаване на осведомеността на журналисти, проверители на факти, платформи, национални органи, научни работници и членове на гражданското общество, са изиграли положителна роля.

В доклада се посочва, че макар да не е установена отделна трансгранична кампания за дезинформация от външни източници,

събраните доказателства свидетелстват за непрекъсната дезинформационна дейност от руски източници,

целяща популяризиране на крайни възгледи, поляризиране на дебатите на местно равнище, потискане на избирателната активност и повлияване върху предпочитанията на гласоподавателите.

Тя е била свързана с най-различни теми — от поставянето под въпрос на демократичната легитимност на Съюза до стимулирането на разединяващи обществени дебати по въпроси като миграцията и суверенитета. Злонамерени лица са използвали пожара в катедралата „Нотр Дам“ като илюстрация на предполагаемия залез на западните и християнските ценности в ЕС, а правителствената криза в Австрия е приписвана на „европейската държава в сянка“, на „германските и испанските служби за сигурност“ и на други лица, казва се още в доклада.

Анализаторите са установили, че вместо да провеждат широкомащабни операции, дезинформационните агенти се насочват към операции на местно равнище, които са по-трудни за откриване и разобличаване. Според FactCheckEU в периода преди европейските избори е имало по-малко дезинформация от очакваното и тя не е преобладавала в обсъжданията, какъвто бе случаят при последните избори в Бразилия, Обединеното кралство и САЩ.

Въпреки това в доклади от изследователи, проверители на факти и гражданското общество са били идентифицирани

редица примери за широкомащабни опити за манипулиране на поведението на избирателите в поне девет държави членки.

Така например за над 600 Facebook групи и страници във Франция, Германия, Италия, Обединеното кралство, Полша и Испания е съобщено, че разпространяват дезинформация и реч на омразата или че са използвали фалшиви профили, за да повишат изкуствено видимостта на съдържанието на партии или сайтове, които подкрепят.

Трудностите, свързани с достъпа на независими изследователи до данни от платформите, се изтъкват като едно от основните препятствия пред точното оценяване на обхвата и въздействието на кампаниите за дезинформация. В тази връзка ЕК призовава платформите да си сътрудничат с проверителите на факти във всички държави членки, да се погрижат потребителите да могат по-добре да откриват дезинформация и да предоставят реален достъп до данни на изследователската общност.

Както вече стана дума по-горе, през първите пет месеца от 2019 г. ЕК изиска отчетност и съвместно с Групата на европейските регулатори за аудио-визуални медийни услуги анализира действията, предприети от Facebook, Google и Twitter въз основа на месечните доклади, предоставени от тези платформи. Налице е подобряване на прозрачността и контрола върху рекламното позициониране с цел ограничаване на злонамерените практики от типа „кликбейт“ и намаляване на приходите от реклами на лицата, публикуващи дезинформация, осуетено е манипулативното поведение, целящо повишаване на видимостта на съдържанието чрез координирани операции, както и злоупотребите с ботове и фалшиви профили.

Дезактивирани са 3,39 млн. YouTube канала и 2,19 млрд. фалшиви Facebook профила

Google докладва, че е премахнал над 3,39 млн. YouTube канала заради нарушения на неговите политики за спам и използването на чужда самоличност. Facebook е дезактивирал 2,19 млрд. фалшиви профила само през първото тримесечие на 2019 г. и е предприел специфични действия срещу над 1700 (едва 168 от които базирани в ЕС) страници, групи и профили с неавтентично поведение, насочено към държавите от ЕС. Фалшивите и разпространяващи спам профили, засечени от Twitter, са 77 млн. (в световен мащаб).

Това е равносметката от партньорството между ЕС и най-големите онлайн платформи, които заедно със софтуерни компании и органи, представляващи рекламната индустрия, приеха кодекс за поведение във връзка с дезинформацията. Неговата ефективност ще бъде оценена от ЕК наесен, 12 месеца след началото на изпълнението, а ако резултатите от оценката са незадоволителни, Комисията ще преразгледа саморегулаторния подход и би могла да предложи решения от регулаторен характер.

Специален акцент в доклада е поставен върху системата за ранно предупреждение,

внедрена най-късно от всички изброени по-горе мерки (вж. инфографиката). Създадена с по-дългосрочна цел от тази да допринесе за координацията между държавите членки в навечерието на изборите, когато се очакват „масирани дезинформационни кампании“, тя заработи само месец преди провеждането им. Тогава еврокомисарят по цифровото общество Мария Габриел разясни, че ЕК е решила да даде „свободата на всяка държава членка сама да избере националната си контактна точка в зависимост от това къде тя прецени, че е звеното, което би било най-адекватно за реакция“. Също така едва тогава бе потвърдено, че в България за въпросната контактна точка отговаря вицепремиерът Томислав Дончев.

Въпреки това в доклада на ЕК се изтъква, че системата за бързо предупреждение е доказала своята ефективност и се е превърнала в ключово средство за борба с дезинформацията, поради което и е планирано засилване на сътрудничеството в нейните рамки, включително чрез разработване на обща методология за анализ и изобличаване на кампаниите за дезинформация и по-силни партньорства с международни партньори като Г-7 и НАТО.

Противодействието на хибридните заплахи и киберсигурността са сред областите на сътрудничество между ЕС и НАТО,

а през юни 2018 г. в Шарлевоа, Канада, държавите от Г-7 приеха декларация за защита на демокрацията от чуждестранни заплахи, набелязвайки сходни на предприетите от Европейския съюз мерки, с които да се гарантират „свободата, независимостта и плурализмът на медиите, базираната на факти информация и свободата на изразяване“.

При толкова много планове, пътни карти, стратегии, кодекси, споразумения за сътрудничество и прочее е очевидно, че правовите държави, и в частност тези от ЕС, търсят решение на проблема с дезинформацията онлайн. Доколко работещо е това решение обаче, е много трудно да се изчисли, въпреки че щетите от дезинформацията почти винаги са и материални. Още по-трудно е да се изчисли

до каква степен потърпевша от мерките е свободата на изразяване.

Инструменти като Google Analytics и Facebook Insights измерват почти всичко друго, но не и това…

Заглавна снимка: © Tumisu

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европейски избори 2019: Краят на началото

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evropeyski-izbori-2019-krayat-na-nachaloto/

„Най-страшното мина“ или „Много шум за нищо“. Това си помислиха много европейци в неделя вечер, когато стана ясно, че популисткият прилив не се е превърнал в цунами, но за сметка на това Европа е залята от зелена вълна. Множество анализатори побързаха да обявят победа за едни или други ценности. Ала изводите от европейските избори са значително по-умерени и по-сложни, част от голяма картина, която задава повече въпроси, отколкото дава отговори. Акцентите от евровота могат да бъдат резюмирани в няколко ключови думи, които със сигурност ще дефинират политическото бъдеще на Европа както на наднационално, така и на вътрешно ниво. Те са: нови политически и идеологически разделения; пренасочване и отлив на избиратели от традиционните партии към нови сили; популизъм и фрагментация.

Европа – огледало на еволюцията в политиката през XXI в.

За да видим как ключовите ни думи се проявяват на наднационално ниво, трябва първо да разберем как се проявяват те на национално. Франция е добър пример. Републиканците и социалистите отбелязаха изключително ниски резултати, съответно 8,48% и 6,19%, което остави двете някога доминиращи партии на четвърто и на шесто място. Още през 2014 г. над 70% от французите посочват, че не се идентифицират с ценностите нито на лявото, нито на дясното. Отливът на избиратели от двете традиционни сили захранва крайнодесния „Национален сбор“ (23,31%), центристката „Република, напред“ (22,41%) на президента Еманюел Макрон, както и френските „Зелени“ (13,47%). Това добре илюстрира новите идеологически разделения на ХХI в. – по линия на глобализацията, изолационизма и национализма, равенството на половете, екологичната криза.

Освен по специфични проблеми, разделенията могат да бъдат обобщени и като либертарни – в полза на умерена до по-голяма държавна намеса (в зависимост от партията) в икономически план и либерализъм в социален; и авторитарни, които са за либерализъм в икономически план и консервативни, що се отнася до обществените порядки. С оглед на това, че традиционното ляво и дясно, за които сме свикнали да говорим, са остатък от индустриалната революция и формирането на националната държава, техният срок на годност с оглед на настоящите обществени проблеми изтича.

Друг пример за това политическо пренареждане е Обединеното кралство, където традиционните лейбъристи и консерватори също отбелязаха слаб резултат – 13,72% за работническата партия и 8,85% за торите. Партията „Брекзит“ на Найджъл Фараж и либералните демократи са съответно на първо и на второ място, а зелените – на четвърто, преди управляващите консерватори. В Германия социалдемократите също са зад зелените, а християндемократите понесоха значителни загуби.

Популизмът е на мода, независимо дали е крайнодесен, крайноляв или дори центристки (френският президент Еманюел Макрон също спечели президентската надпревара с отчасти популистки дискурс, като антисистемен кандидат срещу установените партии). Преобладаващи в Европа остават крайнодесните партии, като в Испания крайнолевите „Подемос“ се явиха в коалиция и спечелиха 10% от вота, което ги остави на четвърто място. В Гърция управляващата СИРИЗА падна на второ място след консервативната „Нова демокрация“, което предизвика предсрочни избори.

Крайнодесните постигнаха големия си успех в Италия, където „Лига“ на Салвини убедително победи с над 34% от вота. Макар „Национален сбор“ на Льо Пен да е първа политическа сила на европейските избори във Франция, техният резултат е по-слаб спрямо 2014 г. при по-висока избирателна активност на настоящите избори, а разликата им с „Република, напред“ е под 1%. Крайнодесните от „Алтернатива за Германия“ отбелязаха по-слаб резултат спрямо последните избори в страната с тяхно участие и обявиха „Зелените“ за свой враг. Последните имаха изключителен резултат от 20,5%. Евроскептиците спечелиха и в Полша и Унгария, където няма изненади.

Шарен Европарламент

Фрагментацията е логична: щом на национално ниво традиционните партии се представят по-слабо, европейските семейства, които споделяха властта в ЕП през последните четири десетилетия – Европейската народна партия (ЕНП) и Прогресивният алианс на социалистите и демократите (С&Д), – губят своето мнозинство. Отсега нататък предстои работа със зелените и либералите, но и с евроскептичните популисти, които все пак успяха да спечелят повече места. За мнозинство в 751-местния ЕП са нужни 376 депутати, а според прогнозите ЕНП и С&Д ще имат общо 332.

Европейските консерватори и реформисти, към които принадлежат ВМРО и полската „Право и справедливост“, имат прогнозно 63 места, докато зелените имат 69. „Европа на нациите и свободите“, където са „Национален сбор“ на Льо Пен и „Лига“ на Салвини, ще разполага с 58 места. Партията „Брекзит“ на Фараж се оттегли към европейското семейство на „Европа на свободата и пряката демокрация“, където са конкурентите и настоящи коалиционни партньори на Матео Салвини – Движение „5 звезди“. Прогнозно те ще заемат 54 места в новия Европарламент. Това означава, че популистите и евроскептиците са силно фрагментирани в общо три различни европейски семейства. Тези три различни евроскептични семейства биха имали обща тежест от 175 места, и то само в случай че постигнат консенсус помежду си. Следователно трудно биха могли да повлияят на политическия процес в ЕП. А различията между евроскептичните партии са големи и в областта на ключови въпроси, което още повече затруднява коалирането.

Двете семейства на Алианс на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ) и зелените прогнозно вземат 174 места, или с едно по-малко от евроскептиците, но те далеч не са единствените проевропейци.

Същевременно ЕП трябва да излъчи нова Европейска комисия и нов председател. След като държавните ръководители на 28-те държави членки стигнат до консенсус за кандидат с оглед на резултатите от изборите, Парламентът трябва да подкрепи избора. Настоящата Комисия има мандат до края на октомври т.г. „И четиримата водещи кандидати се обединиха около схващането, че е нужна институционална реформа, която да засили ролята на ЕК и ЕП за сметка на Съвета на ЕС. В тази връзка фаворитът за председателския пост в ЕК Манфред Вебер декларира намерението си да превърне всяко предложение на ЕП в законодателна инициатива“, писа Иглика Иванова в своя обзор на основните лица в надпреварата за един от най-важните постове в ЕС.

Но разногласията в преговорите са големи. Френският президент Еманюел Макрон не подкрепя Манфред Вебер, нито процедурата за избор на кандидат, според която водачът на най-голямото мнозинство в Парламента става председател на ЕК. „За мен е ключово хората на най-деликатните позиции в ЕС да споделят нашите ценности и да са възможно най-харизматичните, изобретателни и компетентни. Важно е и да имаме баланс между половете – да предложим двама мъже и две жени“, заяви Макрон. В настоящия момент Манфред Вебер е подкрепян от Ангела Меркел, както и представителите на Ирландия и Хърватия, докато Франс Тимерманс е фаворит на Испания и Швеция. Преговорите ще бъдат дълги, а финалът се очаква чак през юли.

Европа е важна

Избирателната активност в целия Европейски съюз стигна до най-високите си нива от петнайсет години насам – над 50%. Това са първите избори в историята на ЕС, в които активността не отчита спад спрямо предходните избори. Във Франция повече избиратели отидоха до урните за европейския вот, отколкото за парламентарните избори през 2017 г. Мнозинството от държавите отчитат ръст на гласувалите, а вотът засяга не само национални, но и наднационални проблеми, като европейската интеграция и идентичност, както става ясно от платформите на много от спечелилите партии. Макар националните въпроси да остават решаващи за гласоподавателите, много от изборните програми и гласувалите за тях показват, че европейският вот може би е на път да се превърне в нещо повече от наказателен вот за партиите на власт или лакмус за изборните настроения в държавите. На Обединеното кралство може да се гледа като на парадоксално потвърждение на тази теза, тъй като, макар резултатът да е в полза на евроскептична партия, а гласуването да се ориентира около националния въпрос за Брекзит, този казус е свързан директно с Европейския съюз и европейското бъдеще.

Новият ЕП ще бъде много по-представителен от идеологическа и политическа гледна точка. Очакват се промени в приоритетите на Съюза, като зелените например вече заявиха, че тяхното съдействие си има цена и тя е прокарването на политики, свързани със справяне с климатичните промени. През юни ще стане ясно как ще бъдат формирани политическите семейства в ЕП, и дотогава всичко остава на ниво спекулации и прогнози. Дали евроскептиците ще успеят да постигнат консенсус за обединение, каквито са амбициите на Матео Салвини и Марин Льо Пен, ще стане ясно също в следващия месец. Срещата на ЕС ще се проведе на 20 и 21 юни, а встъпителната сесия на новоизбрания ЕП е предвидена за 2 юли, като скоро след това ще бъде направен изборът за председател на ЕК и изслушванията за европейски комисари.

Макар още да не можем да говорим за европейски избори около изцяло европейски въпроси и разделения, вотът от 2019 г. ще остане в историята като прецедент в множество аспекти – форматът, в който протече кампанията за европейските избори, инициативите, поощряващи гласуването, както и отразяването от страна на европейските медии, показват по-висок интерес и желание за задълбочаване и европеизация на изборните процеси. Задачата на новоизбрания Парламент не е лека – структурите на ЕС се нуждаят от сериозни реформи, за да се адресират умерено и практично проблемите, на които евроскептиците предлагат радикални и често неприложими решения. Остават въпросите за бъдещето на ЕС; обвързването на еврофондовете с върховенството на правото; корупцията и изоставащите държави, сред които и България; поощряването на иновациите и развиването на конкурентоспособността на Съюза в една дигитална епоха; защитата на правата, свободите и неприкосновеността на европейските граждани онлайн и офлайн.

Затова, ако трябва да обобщим европейския вот с един цитат, най-подходящи биха били думите на Уинстън Чърчил от ноември 1942 г., в разгара на Втората световна война:

Това не е краят. Това не е дори началото на края. Но може би е краят на началото.

Заглавна снимка: © Jakob Braun

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Възходът на европейското крайнодясно – заплаха или шанс за промяна?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/vuzhodut-na-evropeyskoto-krayno-dyasno/

На 18 май в Милано се събраха представители на десетина националистически крайнодесни европейски партии. Националистите, сред които лидерката на френската крайна десница Марин Льо Пен и италианският вицепремиер Матео Салвини, искат да направят своя европейска група, именувана Европейски алианс на хората и нациите. Разбира се, мигрантите, Макрон, Меркел и Сорос плътно присъстват в предизборните програми там, където други политици предлагат политики и проекти за справяне с различните реални кризи, пред които са изправени съвременните ни общества.

Срещата на популистите и крайнодесните се проведе в сянката на скандал, който лиши Салвини от най-верния му съюзник, след като стана ясно, че вицеканцлерът и лидер на крайнодясната Партия на свободата на Австрия Хайнц-Кристиян Щрахе е бил готов да приеме политическа и финансова подкрепа от потенциален руски инвеститор в замяна на държавни поръчки. За сметка на това партията на Веселин Марешки „Воля“ се отчете на срещата, въпреки че има малък шанс да вкара депутати в Европарламента.

Макар въздигането на крайнодясното да дойде като гръм от ясно небе за повечето европейци още през 2014 г., всъщност ставаме свидетели на процес, който протича от десетилетие насам. Причините за него са много, но могат да бъдат сведени до три основни групи: спечелилите срещу загубилите от глобализацията от 80-те години насам; появата на нови идеологически разделения и преориентирането на електората към нови партии, които да го представляват; поредицата от икономически и социални кризи, сполетели Европа през последните две десетилетия.

Представянето на евроскептични партии на изборите за ЕП през 2014 г. © Statista

Повечето социологически проучвания предвиждат, че от партийните семейства Европейската народна партия ще запази първата си позиция в ЕП, докато други, макар и по-малко, сочат победа за Прогресивния алианс на социалистите и демократите. Важното е, че двете доминиращи групи запазват своята позиция. Трети по сила в ЕП ще бъде Алиансът на либералите и демократите за Европа. Прогнозите сочат, че Европейските консерватори и реформисти се надпреварват за четвърта сила в ЕП с Европейската обединена левица/Северна зелена левица. Europe Elects прогнозира за първите 8%, а за вторите – 7,3%.

Тъй като популистите и крайнодесните партии са разпределени в различни групи в ЕП, Салвини и Льо Пен търсят обединен фронт и създаване на нова европейска група, която да има повече тежест. Ако Европейският алианс на хората и нациите успее и се оформи като група в ЕП, за момента се предвижда те да имат 84 места, което би ги направило четвърта политическа сила.

Съмнителни лекове за тежки болести

Крайнодесните евроскептични партии в момента имат представителство в 23 от общо 28-те държави членки на ЕС. Единствените държави в Съюза, които нямат крайнодесни сили в националните парламенти, са Ирландия, Малта, Португалия, Румъния и Хърватия, сочи Statista. Най-голям дял от вота крайнодясното печели в Полша, където „Право и справедливост“ води с 37,6% на последните парламентарни избори, проведени през 2015 г. Най-слабо се представя британското крайнодясно с едва 1,8% резултат на изборите през 2017 г.

Представянето на крайнодесните партии на национални парламентарни избори в последните години © Statista

Във Франция предизборната програма на Марин Льо Пен предлага премахване на Европейската комисия, връщане на границите, защита на френския бизнес и земеделие в една „Европа на нациите“. Льо Пен, която бе осъдена да възстанови 300 000 евро на ЕП, след като стана ясно, че е назначила фиктивни парламентарни асистенти, прекара последните две години в преработване на образа на партията си, която вече се казва „Национален сбор“ и не агитира за излизане от ЕС, както преди. В предизборния манифест на партията не се казва по какъв начин предлаганите мерки ще повлияят на икономиката на страната, нито как точно ще бъдат изпълнени. Манифестът е изпълнен с парадокси, например: въпреки че проповядва за „Европа на нациите“, той е адресиран „до французите и до всички европейски граждани“, набляга се на богатата култура на всяка нация, съставляваща Европа, а няколко страници по-късно пък, обратно, се заклеймява мултикултурализмът.

Италианецът Матео Салвини, който е лидер на националистическото крайнодясно обединение, описва ЕС като враг на италианските фермери, а мигрантите – като основен виновник за болежките на Европа. Според анализатори Салвини ще използва евровота като лакмус, за да провери потенциала си да свика предсрочни избори у дома, в Италия, където коалицията му с друга популистка партия – Движение „5 звезди“, е разтърсвана от конфликти и противоречия. Салвини обещава на италианците да ядат само италианска храна, така както Льо Пен обещава на французите само френска.

Сред други кампанийни предложения на Салвини е химическата кастрация. И макар това да е интересен комплекс от мерки, практиката на Салвини куца. Той прекарва средно по-малко от 10 дни в кабинета си и гласува в Сената по-малко от 2% от времето, или в едва 57 от общо 3286 възможни гласувания. Междувременно множество снимки го показват на политически митинги, в басейн или на плажа, дори яхнал кон. А коалиционният му партньор Луиджи Ди Майо го критикува за това, че защитава правителствени служители, обвинени в корупция, и че легитимира екстремизма. Всичко това – докато италианската икономика продължава да се влошава. Но дори там, където някои виждат провал, Салвини вижда възможност да обвини Брюксел.

Популисткият дискурс, използван от Льо Пен и Салвини, както и от повечето националисти, традиционно е дискурс „срещу“, който мобилизира натрупаните негативни настроения в електората. През последните 20 години икономическата криза, кризата в Близкия изток, трансформацията на традиционните политически партии, ефектите от глобализацията и дълбоката промяна на начина, по който хората получават информацията си, разпалиха нови обществени разделения. Тези разделения трудно се вписват в рамките на националната държава, затова се наблюдават както в Италия, така и във Франция, Испания, България и отвъд океана. И макар политиките на крайнодясното там, където то вече е на власт, да внасят повече хаос, отколкото ред и обещаната промяна, множество избиратели продължават да виждат в тях единствената алтернатива на един свят, в който се чувстват разочаровани, непредставени или заплашени от сложни глобални промени.

В навечерието на изборите мрежи от крайнодесни акаунти разпространяват дезинформация и пропаганда в социалните мрежи. „Гардиън“ съобщава за над 500 заподозрени групи и страници във Facebook, опериращи във Франция, Германия, Италия, Великобритания, Полша и Испания. Повечето или разпространяват дезинформация, или използват фалшиви профили и страници, за да подсилят изкуствено споделянето на публикации на политически партии, което нарушава правилата на платформата, пише изданието. В Италия пък много от Facebook страниците са създадени като общности на футболни фенове или за съвети за красота например и веднъж привлекли достатъчно последователи, се превръщат в рупори на пропаганда.

Два свята

От една страна, популисткият вот или вотът за крайнодясното може да бъде наказателен, санкциониращ традиционните партии на власт. Друга форма на протест може да е и въздържането от участие в избори, което също играе роля в победата на крайнодясното.

По-интересно е обаче да се съсредоточим върху избирателите, които гласуват за крайнодясното като платформа, в която вярват и подкрепят. Ако вземем за пример четири европейски държави, виждаме, че крайнодясното рядко има подкрепа в големите градове, както и в региони, които се радват на добро икономическо развитие и ниска безработица, а голям процент от населението има висше образование. Често цитиран е примерът с Обединеното кралство и вота за Брекзит: вероятността хора с основно образование да са гласували в полза на напускането на ЕС е 70%, докато за висшистите тя е едва 32%. Резултатите от проучвания сочат, че гласувалите в полза на раздялата с ЕС са по-често възрастни хора с по-ниска степен на образование, безработни или работещи в сферата на производствената индустрия, които живеят в региони с ниско качество на публични услуги.

Резултатите от референдума за Брекзит през 2016 г. © Wikipedia

Във Франция работниците също избират Льо Пен, като вероятността избирателите с основно образование да гласуват за крайнодясното е 45%, в сравнение с едва 19% сред висшистите. По-бедните французи също избират Льо Пен. В Германия пък гласувалите за „Алтернатива за Германия“ чертаят карта, която разпознаваме като ГДР и ФРГ отпреди 1989 г. Източна Германия все още настига Запада в много отношения и именно на изток се срещат по-високо ниво на безработица и повече бедност. През 2017 г. БВП на глава от населението в Източна Германия е с 27% по-нисък от този на жител на Западна. Провинцията и селата изостават от ритъма на развитие на големите градове. И в случая с Германия, както в този с Франция, се говори за „периферията“ на големите градове и хората, които живеят в нея, като за изостанали от мълниеносно развиващата се глобализация.

Резултатите от изборите във Франция през 2017 г.
В тъмносиньо са гласовете за Льо Пен, а в жълто – за Макрон © Wikipedia

Гласовете за „Алтернатива за Германия“ на парламентарните избори през 2017 г.
© Идея: M. Neutze, wahlatlas.net 2017 © Данни и карта: Bundeswahlleiter 2017

Докато хуманитарните науки говорят за „спечелилите“ и „загубилите“ от глобализацията като за новото ляво и дясно, писателката Елиф Шафак обобщава настоящето по-малко технически и с повече поезия: „Светът не преживява „война на цивилизации“. Изправени сме пред нещо много по-сложно и това е ерата на хиляди културни сблъсъци, които се случват вътре в границите на държавите ни, не между нациите. Те раздират обществата ни и поляризират политиката до такава степен, че тя е променена завинаги.“

Ако факторите около въздигането на крайнодясното предизвикват загриженост и съпричастност, то политиката на множество от крайнодесните партии и формации плаши. Антиимигрантски настроените „Шведски демократи“ имат неонацистки корен, който, подобно на доскоро отричащия Холокоста френски „Национален сбор“, се опитва да ребрандира. Испанската „Вокс“ заплашва с отхвърляне на закони срещу насилието, основано на пола, като партията е първата крайнодясна сила в парламента от края на диктатурата на Франсиско Франко насам. Унгария и Полша продължават да застрашават сериозно върховенството на правото и свободата на словото. Повечето от крайнодесните сили разчитат на реторика, която атакува малцинствата и имигрантите, както и жените. Много от тях разпространяват дезинформация и манипулации с цел привличане на гласоподаватели. Както Салвини, така и Льо Пен има история и изобличени връзки с Русия.

Съзвездие от уебсайтове и профили в социалните мрежи, свързани с Русия или с крайнодесни фракции, разпространява дезинформация и влошава качеството на обществения дебат преди европейския вот, пише „Ню Йорк Таймс“. И сякаш това не е достатъчно, бившият политически стратег на Доналд Тръмп Стивън Банън поведе популистки бунт из Европа.

Резултатите от парламентарните избори в Австрия, 2017 г. © Wikipedia
ÖVP = Австрийска народна партия; SPÖ = Социалдемократическа партия на Австрия; FPÖ = Партия на свободата на Австрия

А сега накъде?

За момента двама от основните играчи на популистката и крайнодясна дъска – Полша и Унгария, отказват да се асоциират с Льо Пен и Салвини, в частност поради благосклонността им към Русия и връзките с нея. Скандалът, обхванал крайнодясното в Австрия и също свързан с руски интереси, е сериозен удар по репутацията на Партията на свободата на Австрия седмица преди изборите, като канцлерът на страната Себастиан Курц обяви и предсрочни избори. „Тази афера разкрива как наистина мислят крайнодесните популисти – за тях политиката е бизнес модел и зад кулисите те правят точно обратното на онова, с което примамват избирателите“, заяви лидерът на „Свободните демократи“ Кристиян Линднер, цитиран от „Дневник“.

Но това са само част от проблемите. Повечето от партиите, които имат амбиции да влязат в новосъздадената група Европейски алианс на хората и нациите, имат изключително различни програми и цели, което ще доведе до трудности при оформянето на кохерентни политики и тяхното прилагане. Лозунгът на много от тях е нещо подобно на „[име на държава] на първо място“, което по очевидни причини затруднява съвместната работа в една наднационална институция като ЕП.

Възходът на крайнодясното е не само заплаха, но и шанс за Европа да погледне сериозно на дефицитите, които доведоха до тази вълна. Защото е ясно, че проблемът на Стария континент не са бежанците – така както проблемът на САЩ не са мексиканците, а проблемът на България не са норвежците. През периода 2014–2019 г. структурните, външнополитическите и вътрешнополитическите кризи не бяха разрешени ефективно. За сметка на това се наблюдават усилия за справяне с дезинформацията, обвързване на еврофондовете с върховенството на правото, предприемане на стъпки към единна обща политика за отбрана.

След тези европейски избори предстои решаващ петгодишен период за Съюза, когато ще стане ясно дали европейското общество ще се опита да се справи с трудностите, пред които са изправени общностите от цял свят: разделения вследствие на глобализацията, климатичните промени, изкуствения интелект, автоматизацията и други безпрецедентни предизвикателства.

Едно е сигурно – до момента крайнодесният популизъм не е предложил работещи на практика решения. А Европа се нуждае от политики, които да бъдат от полза за всеки европеец. В противен случай всички губим.

Заглавна снимка: Демонстранти на „Луковмарш“, 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Климатичната криза и Европа, която искаме

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-zemyata-interview-klimatichni-promeni/

Европа е на кръстопът и предстоят пет решаващи за Съюза години. Обсъдихме дезинформацията, проблемите на Европейския съюз и политическата надпревара, ала е важно да се спрем и на въпроса защо е важно да гласуваме и как вотът ни ще предопредели бъдещето, в което ще бъдем изправени пред безпрецедентни предизвикателства.

Може би най-значимото от тях са климатичните промени. В началото на месеца ООН предупреди, че антропогенното влияние върху природата застрашава над милион растителни и животински вида, което представлява заплаха за оцеляването на екосистемите и човечеството. Множество демонстрации се провеждат по цял свят от началото на годината, докато личности като Бил Гейтс призовават за активни мерки за борба с последствията от промените в климата: „Колкото повече научавам за новите идеи за справяне с тези предизвикателства, толкова повече вярвам, че с правилната комбинация от незабавни решения и иновации можем да поемем по пътя към безвъглеродното бъдеще“, пише той за World Economic Forum.

Каква е ролята на Европа в това бъдеще и къде стои България в голямата картина? Заедно с още 300 организации от цяла Европа „За Земята“ се включва в кампания, която иска да вдъхнови европейците да гласуват. Йоанна Елми разговаря с четирима представители на инициативата: Данита Заричинова, Петко Ковачев, Тодор Тодоров и Регина Колева.




В своята кампания казвате, че сме изправени пред нови предизвикателства, като нарастващото неравенство, замърсяването, климатичната криза, и е нужно да намерим нови решения. Много специалисти твърдят, че промените в климата са най-важният и единствен проблем, който заслужава дискусия в момента. Как протича тази дискусия у нас?

Тодор Тодоров: В световен мащаб политиците не слушат учените – доклади излизат, обясняват ситуацията, дават срокове, има и икономически анализи, но никой не се съобразява с тях. Основният проблем е късият хоризонт на политиците, които мислят само за следващите избори. Много е трудно да стигнем до консенсус, въпреки нашите усилия и срещи с профсъюзи, бизнес, администрация. Специално за България мерките са ясни и от години са заложени в програмите. Свързани са преди всичко с енергийната ефективност, ако говорим за енергетика, а не със създаването на нови мастодонти и енергийни предприятия. По същия начин това се отнася и за развитието на сектора на възобновяемите енергийни източници, който да е на ниво малки производители. Старата теза е, че икономическото развитие непременно е свързано с повишени емисии – напротив, икономическото развитие е напълно възможно в цяла Европа и с намалени емисии.

Петко Ковачев: Аз свързвам темата и с кампанията за бъдещето на ЕС. Нито една от 28-те членки не може сама да направи нищо съществено за политиките за климата, дори най-големите, да не говорим за средните и малките държави като България. Ако искаме да се постигне някакъв обрат в глобален мащаб, Европейският съюз трябва да действа заедно и има всички възможности на базата на досегашни политики и амбиции да бъде лидер по темата и занапред.

Изненадан съм, че най-сетне в България и в Министерството на околната среда и водите някой е заговорил, че климатичните промени дават шанс за нов тип икономика, нов тип развитие. Когато в следосвобожденска България навлиза индустрията, тя помита занаятчийството. Във всички български ежедневници от онова време четем за негативните последици, но това е обичайната съпротива към всяко ново нещо, което идва. И сега някои хора имат същия подход, същата съпротива. Но новият тип развитие, който зачита климатичните промени, ще помете старите индустрии. И като казвам помете, трябва да е ясно, че това не е ситуация, в която всички ще спечелят.

Данита Заричинова: Климатичните промени са следствие от много проблеми, за които трябва да се говори по-конкретно. Дали ще са въглищните централи, изгарянето на отпадъци, пластмасовото замърсяване, незаконната сеч – всичко това се случва и в България, и в Европа. И ние трябва да говорим за него открито.

Регина Колева: Както спомена Петко, самият термин „климатични промени“ много рядко се чува от нашите политици и много рядко е фактор в политиката на страната ни. България се разглежда като остров, на който нищо от това не ни засяга. И затова в сферата на екологичното законодателство можем да кажем, че без рамката, която идва от Европейския съюз, е много съмнително какво би се случило в България.

Защо според вас европейският вот е важен, с какво и как той ще допринесе за адекватни политики във връзка с всичко това, за което говорим?

ПК: Препоръчвам на всички книгата на Хосе Ортега и Гасет „Европа и идеята за нация“. Защото някой веднага ще каже – ние тук не сме Европа. Ами не е вярно. Връзката на България с Европа не е спорадична, както се учи в училище – България е част от историята на Европа в много широк смисъл. Според проучване от 2018 г. 90% от младежите в България се определят като българи, но и над 50% се чувстват европейци, без тези неща да са в конфликт. В този смисъл ние трябва – и поотделно като представители на нациите си, и като европейци – да приемем предстоящите избори като начало на голям дебат каква Европа искаме. Кога някой българин се е сетил, че може да предизвика нещо със собствените си усилия за 500 милиона граждани?

ДЗ: Обичам да давам този пример от миналата година – пластмасовото законодателство. Беше направено мащабно проучване кои продукти да бъдат забранени, така че да има силно положително влияние. Индустрията претендира, че много работници ще останат без работа, но всъщност това отваря нови перспективи – вече започва производството на алтернативни продукти за еднократна употреба, развитие на нови бизнеси, нещата се балансират. И това бе плод на усилията на гражданите, неправителствените организации и Европейската комисия. Когато се свързахме с евродепутатите от България, беше лесно да се срещнем с голяма част от тях в Брюксел. Мога да кажа, че евродепутатите са по-достъпни, отколкото тези в парламента в София. От нас зависи кой ще бъде там и с кого ще комуникираме, за да представяме своите виждания.

ТТ: За мен един от основните проблеми, когато говорим за Европейския съюз, е неистовият стремеж на политиците да оправдават липсата си на визия и решителност с „лошия Брюксел“. Брюксел ни натиска въздухът да е чист, Брюксел ни натиска за емисиите на централите, за пластмасите… А всъщност става въпрос за качеството на живот на българското население. С това непрекъснато обвинение към Брюксел за всяко решение, което трябва да се вземе на местно ниво, и с тази липса на лидерство всъщност се насажда грешно впечатление (разбира се, подпомагано и от дезинформация с много преувеличения) за това какви точно са ограниченията. Но тактиката на Андрешко, която българските правителства провеждат спрямо политиките на Брюксел, изиграва отрицателна роля и са необходими повече усилия, за да обясним какви са конкретните ползи за нас от тези политики. Политиците трябва да знаят, че имат стол и микрофон в Брюксел точно както евродепутатите от останалите страни. И трябва да ги използват.

Можем ли да дадем конкретни примери за резултатите от членството в ЕС за България, що се отнася до качеството на живот?

РК: Законодателството за чистотата на атмосферния въздух е изцяло възприето от ЕС. През 2017 г. Съдът на ЕС потвърди, че България е в нарушение на нормите. Сега се приема национална програма за качеството на атмосферния въздух, говори се за мерки за подмяна на стари печки и т.н. Щеше ли това да стане, ако нямахме европейското законодателство и натиска от ЕС? Друг пример е законодателството за оценката за въздействие върху околната среда, също възприето от ЕС. Виждаме тук и противоборството – как се опитваме на национално ниво да заобикаляме тези стълбове на екологичното законодателство.

ДЗ: Аз веднага се сещам за ГМО и забраните, свързани с тях. Както и за отпадъците – рециклирането им, отделянето на хранителни отпадъци, конкретните мерки за пластмасовите торбички, електрическото и електронното оборудване. Много пъти съм се чудила какво щеше да се случва тук без това европейско законодателство.

ПК: Щяха да останат всички незаконни сметища в България. Щеше да продължи изхвърлянето на боклуци в пещери, в карстови дупки, къде ли не. Водите щяха да са мръсни, горите щяха да се секат много повече, нямаше да има зони НАТУРА. Цялото законодателство за защита на природата и околната среда е дадено в компетентността на Съюза и страни като България, които са безхаберни и разрушават природата, всъщност имат полза от такава централизация.

Мотото на кампанията ви е „Европа, която искаме“. Каква Европа иска индивидуално всеки от вас?

ДЗ: Обединена. С кръгова икономика, нулеви отпадъци, чиста енергия, запазени диви гори и реки.

ТТ: С работещ енергиен съюз, който да води преговори от името на 500 милиона потребители с трети страни – Китай, Русия, САЩ. Това ще допринесе и до много ясното разбиране на предимствата на общия съюз от всеки европейски потребител.

ПК: Разумна Европа. С отговорни лидери, а не бюрократи, играещи по свирката на партийни семейства… Без ишиас (смее се). Европа на регионите – цитирам отново един известен писател – Дени дьо Ружмон, че между Европа на отечествата и федералната Европа стои идеята за Европа на регионите, която дава по-добри възможности за самоуправление и излъчване на представителство към централните европейски институции, така че гражданите да прескачат междинните си политически звена. Европа, която не забравя. Забравата на миналото води до губене на посоката и наученото досега.

РК: Искаме Европа, която е готова да вземе правилните решения за климатичната криза. Европа, която върви към устойчиво развитие и приема политики, които се основават на науката и не лишават идните поколения от бъдеще.

Заглавна снимка: В петък, 24 май, ученици от над 1800 града по цял свят протестираха и призоваха правителствата да вземат мерки относно климатичните промени. Около 10 000 бяха протестиращите в Берлин © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европа утре?

Post Syndicated from Христо Христев original https://toest.bg/evropa-utre/

В условията на противоречивото време, в което живеем, и предвид предизвикателствата, които това време поставя, все по-често чуваме гласове, които ни казват, че нямаме нужда от Обединена Европа. Че ще живеем по-добре, без да сме свързани в тази обща система. Като върнем границите между нас и вдигнем отново високи стени. Или като премахнем всякаква регулация на икономическите отношения, всякакви правила на социална защита.

Тези гласове са песента на сирените. Предвид всички достижения и възможности, които европейската интеграция позволи през изминалите 70 години, но и предвид трудностите, които ЕС среща днес, не трябва да допускаме да станем лесна жертва на лъжепророци и измамни лечители. Трябва да си дадем ясна сметка защо европейското обединение ни е необходимо, но и да потърсим отговор на въпроса каква може да бъде Обединена Европа утре.

ЕС е необходимa и към настоящия етап единствена възможна форма, в която европейските народи могат да запазят това привилегировано място в развитието на света, което имаха досега. Европейската интеграция е най-адекватният отговор на въпроса как да бъде запазен този фин баланс между свобода и сигурност, между частната икономическа инициатива и умереното публично регулиране и мерки за социална защита, които ни позволяват да живеем в свободно общество, основано на човешкото достойнство. Общество, което не се превръща в джунгла на лични и материални интереси, реализирани на всяка цена. Общество, в което нашите права могат да бъдат действително упражнени, без да останат мъртви букви поради липсата на необходимите материални условия за действителното им упражняване или поради това, че няма формално установени механизми за тяхната защита или те не работят ефективно.

Европа като федерално обединение

Съзнателното и отговорно отношение към нашето собствено бъдеще предполага да помислим разумно как да бъдат преодолени слабостите, които ЕС има днес, и как да запазим и развием достиженията, които европейската интеграция позволява. За мен логичният отговор на тези въпроси е задълбочаване на европейското обединение и утвърждаване на ЕС като нов вид федерално формирование. Това се предполага и от факта, че една голяма част от проблемите, които имаме днес, произтичат именно от липсата на достатъчно ефективна обща регулация в определени области, като икономическата политика или социалната сфера, управлението на сигурността, външната политика или отбраната.

Действително днес в Европа сме обединили пазарите и икономическите си интереси, създали сме общи основни условия за развитие на нашите икономики, но същевременно не сме създали необходимия инструментариум за ефикасно преодоляване на икономически кризи или социални проблеми. Нито за решаването на общи проблеми в други области, които не могат да бъдат управлявани на национално ниво, защото икономиките ни са слети или защото проблемите в съответните области обективно вече не познават национални граници.

Ние живеем в свят, надхвърлил отдавна националните граници. С глобални икономически тенденции и зависимости, с глобални комуникации и глобални услуги във виртуалното пространство. Но се оказва, че не можем да консолидираме своята воля, за да си осигурим необходимите инструменти за пълноценно и навременно решаване на общите трудности, които имат нашите общества: все така големия дял на хора в бедност, неравенство и положение на маргинализация; все по-тежките проблеми на околната среда, прерастващи в екологична катастрофа, която заплашва бъдещето на планетата; рисковете за законността и сигурността, произтичащи от разгръщането на глобални престъпни мрежи; новите вълни на преселение на милиони хора поради военни конфликти, крайна бедност, а утре вероятно и поради климатична криза; проблемите на нашите съседи, които живеят в безкраен низ от трудности, несправедливост, в ежедневна опасност за своя живот. Ние сме все там, около онази известна формула от 80-те години на миналия век, описваща Обединена Европа като „икономически гигант и политическо джудже“.

Забавянето на европейската интеграция в области, в които нуждата от общо действие стои отдавна, ни поставя в положение на обективно противоречие, което започва да вреди все повече. От това положение трябва да бъде намерен изход. В идеен план този изход е свързан със засилването на ЕС чрез същински съвместни политики в областта на външните работи и отбраната, в областта на вътрешните работи и правосъдието, в активното регулиране на развитието на икономиката в еврозоната, в преодоляването на основните социални проблеми чрез общи решения.

Обективният анализ на ситуацията в различните държави от ЕС днес обаче изисква да се признае, че подобен изчистен и концентриран подход на намирането на общ отговор за бъдещето на ЕС едва ли е изцяло възможен. Особено между 20 и повече държави членки, в определена част от които очевидно идеята за същинска европейска федерация не среща достатъчно подкрепа.

В опита да се намери реалистична формула, която позволява да запазим възможно най-много от постигнатото досега и да продължим пътя напред, трябва да стъпим на фактите и да търсим напредък в реалността.

Европа на повече скорости

Колкото и да се опитваме да не признаваме това, Европа на две или повече скорости съществува. И то не от вчера. Диференцирането на интеграционния процес започва да придобива ясни измерения още през 80-те години на ХХ век чрез създаването на Шенгенската уредба за пълно премахване на вътрешните граници, в която не участват всички държави членки. Или чрез създаването на единната парична единица на вътрешния пазар на ЕС, в която също не участват всички държави от Съюза. Диференцирането на интеграцията придобива официална форма с формалната уредба на т.нар. засилено сътрудничество, въведена с Договора от Амстердам през 1997 г., която позволява да се приема обща европейска уредба по отношение на част от държавите от Съюза. И ако през първите години тази особена процедура не беше често използвана, то понастоящем все повече актове на ЕС се приемат именно като форми на засилено сътрудничество.

Затова реалистичният подход към развитието на европейската интеграция предполага да приемем, че занапред ще има области, в които част от държавите членки ще търсят и установяват общи решения. В едни случаи това ще са държави, за които определен проблем има особена значимост. В други случаи – такива, които могат да консолидират обща визия за определена политика. Може да наречем този модел на интеграция Европа на две или множество скорости, диференцирана интеграция, Европа на клубовете по интереси. Както и да го наречем обаче, той ще се характеризира с това, че ако досега приемането на общи решения между част от държавите от ЕС е било изключение, а общата уредба – правило, то занапред приемането на решения между и по отношение на част от държавите очевидно ще стане общо положение.

В същото време подобен модел на интеграция в различни измерения не може да съществува успешно, без да бъде запазен определен кръг от общи елементи на обединение и без да бъде съхранена общата институционална рамка и правен ред на европейската интеграция. Затова е от особено значение да се прецени внимателно в кои области всички държави членки остават заедно, за да бъде запазена общността, и по кои въпроси напред могат да вървят тези, които са достигнали по-високо ниво на развитие или които имат волята да приемат решения, макар зад тези решения да не стоят всички държави от Съюза.

Общи елементи на интеграция

Несъмнено на първо място, това е единният вътрешен пазар на ЕС. Защото европейската интеграция започва и завършва със сливането на националните пазари на държавите членки чрез възможността за свободно движение на стоки, хора, услуги и капитали, за свободна икономическа дейност в целия мащаб на ЕС. Съществуването на вътрешен пазар, при който търговията със стоки, предоставянето на услуги, трудовата дейност и операциите с капитали протичат в целия ЕС, все едно се извършват в една държава, предполага още запазването и развитието на хармонизирано законодателство по редица въпроси. Такива са изискванията към стоките и условията на тяхната продажба, защитата на потребителите, основни елементи на трудовото и осигурителното законодателство, социалната защита на работещите, признаването на професионалната квалификация, изискванията към регулираните професии, основни елементи на дружественото право, регулирането на услугите, банковото и застрахователното законодателство.

Единният вътрешен пазар на ЕС е немислим и без запазване на общата външнотърговска политика, която позволява Европа да действа като единен търговски блок в отношенията си с трети страни. Нито без общия режим за защита на конкуренцията, който осигурява равни правила на играта за компаниите от различните държави членки на ЕС. Наред със съществуването му като единна пазарна система, европейското обединение трябва и да формира съвместни решения по изключително значими проблеми и въпроси от взаимен интерес, които са надхвърлили националните граници – като опазването на околната среда, противодействието на трансграничната престъпност и на глобалните заплахи за сигурността, технологичното развитие и иновациите. Приемането и прилагането на общи мерки по тези въпроси трябва да бъде още един от елементите, с които са обвързани всички държави от Съюза.

Трябва също така ясно да си дадем сметка, че нито съществуването на общ пазар, нито формирането и провеждането на ефективни политики по споделените ни проблеми може да съществува без запазване на интеграционния правен ред с неговата специфична институционална система, пряко регулиране на обществени отношения чрез приемане и пряко прилагане на общата европейска уредба по единни правила във всички държави членки. Няма как да решаваме ефикасно каквито и да е проблеми дори в различни скорости, групи или клубове, ако изгубим най-ценното достижение на европейската интеграция – единното европейско право, много по-ефикасно от класическата международноправна уредба.

А тази обща европейска правна уредба няма как да съществува и да действа ефективно, без да е налице взаимно доверие между държавите членки, между техните органи на публична власт, между техните граждани и частноправни субекти. Без да е налице един общ стандарт за европейска демокрация и законност, за защита на правата на частните лица, с гаранции и контрол на законността на актовете и действията на институциите във всички държави. Иначе казано, Обединена Европа не е възможна без действително спазване на прокламирания в чл. 2 от Договора за Европейския съюз модел на европейска демокрация, основана на зачитането на достойнството на човешката личност, свободата, равенството, правовата държава, правата на човека, идейния плурализъм, толерантността, справедливостта и солидарността.

Запазването на този общ модел предполага да осъзнаем, че различните елементи на европейската демокрация не са даденост, нито са безвъзвратно осъществени. Простото прокламиране на тези положения като ценности на ЕС не е достатъчно, за да бъдат те ефективно гарантирани. Развитието на отношенията в редица държави от Съюза, като Полша, Унгария, Румъния, България, а днес дори Италия или Франция, показва, че държавите членки не са имунизирани срещу отслабването, ерозирането или целенасочените действия за разграждане на европейската демокрация отвътре. Затова каквито и форми да има процесът на интеграция занапред, преди всичко трябва да бъдат намерени нови работещи решения, които да гарантират действителното спазване на общите стандарти за европейска демокрация във всички държави членки. Тези нови решения трябва да отговорят на въпроса как да се установяват и санкционират съществени нарушения на европейската демокрация.

––

Преодоляването на проблемите, пред които е изправен днес ЕС, не е лесна, но не е и невъзможна задача. Развитието на европейската интеграция позволи осъществяването на множество достижения и даде на отделните граждани във всички държави на Стария континент права и възможности, каквито не сме имали никога преди. Затова е въпрос на здрав разум и отговорност пред поколенията, които идват след нас, да намерим необходимите решения на дефицитите, които разкрива европейската интеграция днес. Да запазим и развием това голямо творение на човешката мисъл и порив към прогрес, основан на разума, правото и справедливия порядък на човешките отношения, което Обединена Европа представлява.

Ако успеем в тази задача, ще имаме шанса утре да живеем не по-зле, отколкото днес. Ще можем да съхраним начина си на живот понастоящем. Ако не успеем, Европа неминуемо ще се превърне в бледа сянка на всичко това, което я прави неповторимо средище на развитието на човешката цивилизация в продължение на векове.

Заглавна снимка: Jacek Dylag

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В три минути: Защо е важно да гласуваме на 26 май

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/zashto-e-vazhno-da-glasuvame-video/

• Какво представлява Европейският парламент?
• Какви са функциите на другите ключови институции на Европейския съюз – Съветът на ЕС и Европейската комисия?
• Как работят евродепутатите?
• Защо всеки глас на предстоящите европейски избори е важен?

Видео и анимация: Александра Димитрова и Лина Кривошиева
Редакция: Ан Фам, Йовко Ламбрев и Иглика Иванова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво е Европа за гражданите?

Post Syndicated from Христо Христев original https://toest.bg/kakvo-e-evropa-za-grazhdanite/

<< Към част първа

Ако трябва да потърсим отговор на въпроса има ли защо да търсим заедно преодоляването на трудностите, пред които е изправен днес Европейският съюз, вероятно най-убедителните аргументи в подкрепа на това процесът на европейска интеграция да продължи, са свързани с всичко, което Обединена Европа даде и дава на гражданите от своето възникване и развитие до наши дни. И в това отношение трябва да се подчертае, че особено значим е приносът на ЕС за страните от Централна и Източна Европа.

Безпрецедентен период на мир, свобода, социален прогрес и възходящо икономическо развитие

Европейският съюз е част от нашия живот от десетилетия. Дори в „новите“ държави членки от Централна и Източна Европа вече има поколение, което не си спомня или не знае нищо от времето преди присъединяването на държавите ни към ЕС – от целия процес на преговори, сближаване на законодателствата, от всички усилия, които обществата ни осъществиха, за да постигнат историческата цел да станат част от европейската интеграция. Забравени са ограниченията за пътуване в друга държава и дългите опашки пред посолствата на държавите от ЕС, на които се чакаше от ранни зори за виза, за да се отиде за няколко дни до свободното общо европейско пространство. Необходимостта да получиш разрешително, за да пребиваваш, учиш или работиш в друга държава, която съществуваше, преди да бъдем част от европейската интеграция.

Пътуването за уикенд или почивка до друга държава в Европа вече е част от нашето ежедневие. Финансирането, предоставяно от фондовете на ЕС за цели от обществен интерес, е по-познато и по-достъпно за частни субекти от финансирането от националния бюджет, доколкото такова изобщо съществува. Общият бюджет на Съюза подкрепя и допълва националните политики в много области, като земеделие, регионално развитие, транспорт, научни изследвания и иновации, висше образование, социална проблематика, което е от особено значение за по-бедните държави в Съюза.

И въпреки всичко това въпросът какво прави Европа за нас продължава да се поставя. Затова, в навечерието на изборите за Европейския парламент, които несъмнено представляват най-значимият момент на формиране на обща воля за развитието на ЕС и с оглед на всички трудности, пред които европейското обединение е изправено, все пак си струва да си дадем ясна сметка за най-същественото, което ЕС е дал и дава на всеки от нас, гражданите на Европа.

Макар да е казано много пъти, никога не трябва да забравяме и да се уморяваме да напомняме, че европейската интеграция осигури на гражданите на всички държави в Европа, които днес са и граждани на ЕС, най-дългия период на мир, който историята на нашия континент познава от векове. Без този траен мир изключителното икономическо развитие, благоприятните условия на живот и всички останали предпоставки за запазване на европейския модел общество, основан на върховенството на правото, плурализма на идеите и демокрацията, не биха били възможни.

Европейското обединение и връщането на държавите от Източна Европа в Европа

За страните от Централна и Източна Европа, които в продължение на почти половин век бяха подчинени на тоталитарен модел на управление, доминиран от режима на съветския комунизъм, и откъснати от общите тенденции на развитие на Европа и свободния свят, европейската интеграция даде дори повече. Присъединяването на държавите от тази част на континента към ЕС беше мощен, основен и определящ фактор на демократизация, икономически растеж и излизане от мъртвата зона на влияние на Москва.

Ресурсите, отделени от европейския бюджет за реформиране на икономиките, институциите, публичната система и гражданското общество на бившите комунистически държави, бяха основен фактор за промяната в нашите общества, за установяването на необходимите условия за изграждане на пазарна икономика и постигане на висок и устойчив икономически растеж. Без помощта на ЕС историческият скок, който Централна и Източна Европа направи в своето развитие спрямо десетилетията преди това, не би бил възможен.

Различните възможности за свободно движениe, гарантирани на гражданите на ЕС, за да учим, работим и живеем в страна, която изберем, за да се радваме на нещата, които харесваме и докосват сърцата ни, са станали естествена и неразривна част от нашия живот. Без дори да се замисляме как бихме живeли, ако между нашите държави се издигнат граници, ако загубим правото да пътуваме свободно между тях.

Социалният капитал, който свободното движение в Европа създава, е изключително значим фактор за развитието на отделните страни в ЕС, особено на тези държави от Съюза, които са по-назад от общото ниво на развитие. Именно това свободно движение и в двете посоки и обвързване на обществата е най-ценното нещо, което европейската интеграция дава. Без това взаимно свързване на хората, което европейското обединение позволи, бившите комунистически държави не биха могли действително да преодолеят неофеодалния модел на общество на институционализирана несвобода, който Москва наложи след края на Втората световна война, откъсвайки държавите от Централна и Източна Европа от естествения им път на развитие, от мястото, което обективно имат в Европа.

Членството на държавите от Централна и Източна Европа в ЕС е също така мощен фактор за еволюция и израстване в юридически план, за сближаване на правните системи на нашите държави и установяването на правен порядък и модел на публично регулиране, който почива на защитата на правата на човека, правната сигурност, равенството на гражданите; на действителни ефективни гаранции, че публичната власт няма да бъде упражнявана произволно, държавата няма да се държи като феодален собственик на своите граждани, обществените ресурси няма да облагодетелстват основно тези, в чиито ръце в даден момент се намира кормилото на управлението.

Запазване и развитие на европейския обществен модел

В този контекст, въпреки всички дефицити и трудности, които ЕС има, и отвъд пропагандата, развивана от крайните политически и обществени кръгове в Европа с помощта на външни сили, които целят да отслабят и разпаднат европейското обединение – не трябва да губим ясната представа, че европейската интеграция е най-важното средство, с което разполагаме, за да запазим и развием този модел на общество, който позволи на Европа да има изключителната си роля и място в израстването на човешката цивилизация. Обществен модел на свобода, ефективно гарантирани и приложими основни права, плурализъм на идеите, частна собственост и свобода на икономическа инициатива, толерантност и ефективно равенство пред закона, но също така включващ премерена публична регулация, основана на солидарността и съвместното решаване на общите проблеми. Този модел на общество, който дава собственият облик на Европа и европейската демокрация спрямо всички други свободни общества извън нашия континент.

Запазването и развиването на европейския обществен модел е невъзможно без общо действие в рамките на ЕС. Както поради външните фактори и рискове, които го поставят под въпрос – враждебна и агресивна политика на трети страни, икономическа експанзия на държави и икономики, които конкурират европейския бизнес, обективни проблеми, които надхвърлят националните граници, като очертаващата се климатична криза или масовите миграционни потоци; така и поради „вътрешни“ фактори, като генерализирането на корупцията в някои държави от ЕС, проблемите на бедността и маргинализацията на големи групи граждани, ерозирането на гражданската и демократична култура, абсолютното преследване на печалба, съчетано с нежелание да се носи каквато и да е отговорност към обществото, да се спазват установените мерки на защита на слабите страни в икономическите отношения и в обществото – потребители, работници и служители, болни хора и лица с увреждания.

Илюзорно е да се смята, че дори големите държави в Европа, като Германия, Франция или Италия, могат да запазят самостоятелно европейския модел общество. Да запазят и развият витална обществена система, която просперира в глобализирания свят. Още по-опасно е да се вярва на сирените, които пеят, че това може да стане чрез връщането на границите, издигането на стени, изолирането ни от другите в Европа или от света.

И ако все още се съмняваме какво ни дава и защо ни е необходима Обединена Европа, добре е да си поставим честно въпросите:

Как отделните държави на европейския континент, сами и без мащаба и възможностите за консолидирано общо действие, които осигурява ЕС, ще преодолеят проблемите, които надхвърлят националните граници или дори границите на един континент? Как точно ще успеем чрез национален егоизъм и високомерие, граници, визи и изолирани до отделни страни решения да вървим напред във време, когато икономиката, комуникациите, но и проблемите, които заплашват бъдещето, не познават национални граници?

Честният отговор на този въпрос е, че такъв път напред не съществува.


Настоящата публикация е втората част от лекцията „Европа под въпрос(и)?“, изнесена от автора в Университета на Лотарингия по покана на Европейския университетски център и Градската агломерация на Нанси.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Политическа Евровизия 2019: Виж кой говори

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/politicheska-evrovizia-2019-vizh-koy-govori/

Темата за европейските избори като единствена изява на пряко участие на гражданите във формирането и респективно в работата на европейските институции няма как да подмине големия въпрос: съществува ли европейско гражданско общество и европейска публична сфера? Дефинирането на тези понятия обаче би отнело твърде много време и място, запазено тук за обобщение на политическите дебати в кулминационната фаза от предизборната кампания за следващия Европейски парламент. Затова съвсем накратко.

Публичната сфера се възприема като социалното пространство, в което се изразяват различни мнения, обсъждат се проблеми от общ интерес и чрез комуникация, в която всеки може да участва, се търсят колективни решения. Или иначе казано, публичната сфера е онзи задължителен компонент, без който не би могло да просъществува което и да е общество, възприело и отстояващо демократичните ценности.

Къде обаче свършва националната публична сфера – тази, в която хората говорят на един език и в относителна степен споделят една идентичност поради факта, че са се родили в границите на една и съща държава; и къде започва европейската, като се има предвид, че освен граждани на държавата си сме и граждани на Европейския съюз? Едната сфера част ли е от другата? Има ли йерархия помежду им? Или пък конфликт?

Европейска публична сфера или Вавилон?

Съществува широк консенсус в подкрепа на тезата, че се наблюдава процес на европеизация на националните публични сфери на държавите членки вместо изграждане на същинска европейска публична сфера. Важна за европейската интеграция цел, чиято реализация минава както през медиите, така и през политиците и обществените институции.

За да се създаде европейска публична сфера, гражданите следва да имат много по-близък контакт с политическия живот на институциите на ЕС. Стъпки в тази посока, заложени в Лисабонския договор, бяха засилването на участието на националните парламенти и въвеждането на нова форма за директно влияние върху законодателния процес (и по-точно върху законодателната инициатива, съсредоточена в Европейската комисия) – т.нар. Европейска гражданска инициатива.

Друга такава идея, чиято евентуална реализация засега се отлага във времето, бе създаването на транснационална листa като контрапукт на „капсулираните“ национални листи. Опитът за сформирането на такава листа, чрез която част от „овакантените“ от Обединеното кралство места да бъдат разпределени между личности, избирани от всички граждани на ЕС, целеше именно стимулиране на интереса и мобилизиране на избирателите от отделните държави членки.

Същевременно през 2014 г. за пръв път бе осъществена друга подобна инициатива с потенциал да произведе усещането у избирателите, че имат думата при определянето не само на лицата на Европейския парламент, но и на основната фигура в Европейската комисия, наричана още „пазителката на договорите“. Като една от най-ярките изяви на т.нар. парламентаризация на ЕС през изминалите близо 70 години, през 2014 г. председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер бе избран по системата Spitzenkandidat (водещ кандидат). Така европейският гласоподавател не само избира представители на националната партия, чиято програма и политическа линия подкрепя, но има предварително очакване кой и какъв ще е председателят на Европейската комисия, стига неговата партия да е част от най-голямото европейско политическо семейство в ЕП.

Кралят е мъртъв, да живее кралят!

Отстоявайки прилагането на тази система въпреки скептицизма на Франция и Германия, повечето европейски партии обявиха своите водещи кандидати няколко месеца преди провеждането на изборите в края на май т.г. Това са подкрепеният официално от ГЕРБ председател на ЕНП и бивш евродепутат Манфред Вебер, вицепрезидентът на настоящата ЕК и бивш министър на външните работи на Холандия Франс Тимерманс (С&Д), президентът на Алианса на консерваторите и реформистите на Европа Ян Захрадил (ЕКР), бившият каталунски вицепремиер и евродепутат Ориол Хункерас (Европейски свободен алианс). Останалите европейски семейства излъчиха по двама и повече водещи кандидати, като само АЛДЕ номинира девет души, в т.ч. настоящата еврокомисарка за конкуренцията Маргрете Вестагер, с чието име в последно време се асоциират солените глоби на Google, и Ги Верхофстат (бивш министър-председател на Белгия, лидер на АЛДЕ в ЕП и главен координатор на ЕП в преговорите за Брекзит). Европейската левица пък залага на словенката Виолета Томич – главен докладчик на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за правата на ЛГБТИ хората, и Нико Куе – испанец по народност, до неотдавна генерален секретар на стоманолеярите в белгийски профсъюз.

Тъй като не произтича от учредителните договори, процедурата Spitzenkandidat не задължава Европейския съвет в лицето на държавните и правителствените ръководители на членките на ЕС да издигне официално кандидатурата на онези водещи кандидати, чиято европейска политическа група е събрала най-много гласове на изборите. Тоест назначаването на Вебер за председател на ЕК не е императив. И в този ред на мисли шансовете на Тимерманс не бива да бъдат отписвани.

Евровизия за политически лозунг

Логично увличането на европейските граждани в процеса на (косвен) избор и легитимиране на председателя на ЕК не се изчерпва с представянето на водещите кандидати. Нужни са публични дебати между същите тези лица, които трябва да спечелят подкрепа не само от избирателите в държавите си, но и от широката европейска публика.

През 2014 г. водещите кандидати за настоящата ЕК взеха участие в общо 10 дебата в седмиците преди изборите, половината от които противопоставиха пряко двамата главни претенденти за поста – Жан-Клод Юнкер (ЕНП) и Мартин Шулц (ПЕС). Само едно от тези 10 събития – състоялият се на 15 май 2014 г. в пленарната зала в Брюксел телевизионен дебат, на който бяха поканени всички водещи кандидати – получи широко медийно отразяване, включително чрез предаване на живо с превод на всички 23 официални езика на ЕС.

Колаж от снимките на шестимата участници

Шестимата водещи кандидати, които ще участват в големия дебат на 15 май © Европейски парламент

И тази година датата на телевизионния дебат е същата. БНТ ще излъчи събитието на живо от 21:00 часа българско време, но освен по обществената телевизия, дебатът може да бъде гледан и онлайн в платформата на организаторите European Broadcasting Union. Той ще се състои на същото място, а шестимата участници, определени още от 4 април, са Нико Куе, Маргрете Вестагер, Ска Келер, Манфред Вебер, Ян Захрадил и Франс Тимерманс.

Тимерманс и Захрадил вече се изправиха един срещу друг в първия дебат на 29 април т.г. в Маастрихсткия университет в едноименния холандски град, където е подписан Договорът за ЕС. В този дебат взеха участие още Виолета Томич, Бас Айкхаут („Зелените“/ЕСА) и Ги Верхофстат. Общото впечатление от представянето на кандидатите обаче бе определено от една от малкото паневропейски медии Euraktiv като вяло, най-вече поради отсъствието на Вебер (чието извинение звучи несериозно, при положение че е знаел датата година по-рано) и липсата на по-съществена полемика.

Тимерманс и Вебер все пак успяха да загреят за големия дебат на 15 май, срещайки се във Флоренция две седмици по-рано на събитие, организирано от Европейския университетски институт. Към тях се присъединиха Ги Верхофстат и Ска Келер, или иначе казано, във Флоренция нямаше нито един представител на евроскептична или антиевропейска политическа сила, въпреки че поканата е била изпратена до всички партийни групи.

Европейски отговор на злоупотребите с лични данни и монополно влияние на американските технологични гиганти, като Google, Facebook, Amazon, недопускане политиката на хаоса на Тръмп да разклати допълнително ЕС и съсредоточаване на усилията в борбата с климатичните промени са част от темите, които кандидатите за председател на ЕК, от една страна, приоритизират, а от друга, не се разминават съществено в позициите си. Като най-силно е оценено от аудиторията на първия дебат представянето на Тимерманс (43%), следван от Айкхаут (36%), Верхофстат (9%), Захрадил (7%) и Томич (5%).

Базираният в Брюксел български журналист Георги Готев, който отрази флорентинския дебат (наречен „Състоянието на съюза“) за Euraktiv, също посочва Тимерманс като най-солиден участник, докато според него Вебер е заел по-скоро защитна позиция по време на втория дебат.

И четиримата водещи кандидати се обединиха около схващането, че е нужна институционална реформа, която да засили ролята на ЕК и ЕП за сметка на Съвета на ЕС. В тази връзка фаворитът за председателския пост в ЕК Манфред Вебер декларира намерението си да превърне всяко предложение на ЕП в законодателна инициатива. Верхофстат е на мнение, че пълната отговорност за бюджета на ЕС трябва да бъде в ръцете на ЕП. Също така той е човекът, който най-сериозно от всички е вдигнал мерника на технологичните компании и преди всичко на Facebook.

Дали отказвайки да посочи конкретни имена при споменаването на „някои други държави“ (наред с изрично назованите Унгария, Полша и Румъния, където върховенството на закона и гражданските права са в риск), Ска Келер е имала предвид и България, може би ще стане ясно на 15 май.

Произведено в България

Ден преди големия дебат в Брюксел, на 14 май, в предаването „Референдум“ ще се състои третият поред телевизионен дебат между българските кандидати за Европейския парламент. БНТ анонсира поредицата си от четири предизборни дебата като част от безплатните форми, организирани от обществената телевизия в месеца на кампанията, давайки възможност на всеки кандидат да изложи идеите и позициите си по най-важните от негова гледна точка европейски теми.

„Алфа Рисърч“ запита аудиторията на обществената медия дали сред кандидатите за ЕП има такива, които могат успешно да защитават националните интереси. Утвърдителен отговор според социологическата агенция са дали 63,5% от зрителите. Сондирани бяха мненията на българските гласоподаватели и относно качествата, които трябва да притежава един евродепутат, като най-силна подкрепа събраха честността (71,2%), политическият опит (41,1%) и амбициите (36,9%), следвани от родолюбието (33,1%), образоваността (29,2%), авторитета в обществото (23,3%) и добрата дипломация (20,8%). Благосъстоянието и добрата външност са посочени като важни според около 2% от анкетираните.

В първото издание на предизборния „Референдум“ на 30 април участие взеха трима водачи на листи – Костадин Костадинов (ПП „Възраждане“), Настимир Ананиев („Волт“) и Димитър Байрактаров („Презареди България“), както и Димитър Митев и Димитър Карбов, кандидати съответно от листата на КП „Движение Заедно“ и на КП „Патриоти за Валери Симеонов“ (НФСБ и „Средна европейска класа“). Социологическите проучвания не дават шансове на нито една от тези политически формации, част от които евроскептични, да излъчи български депутат в следващия ЕП. Пълният запис на дебата може да бъде гледан онлайн на сайта на БНТ.

Във второто предизборно издание на предаването от тази седмица възможност да се представят на българските избиратели отново имаха петима души – лица на партии и коалиции, намиращи се далеч под електоралния праг от 5,88%: Никола Апостолов от КП „Път на младите“ (НДСВ и ПП „Новото време“), проф. Боян Дуранкев ( „Коалиция за България“), арх. Емил Мечикян (коалиция „Възход“), д-р Георги Димов (ПП „Атака“) и Венета Маджистрели („Глас народен“). И този път основните въпроси, поставени пред участниците в дискусията, бяха свързани със сигурността и миграцията (бежанска криза, икономически мигранти, Дъблинско споразумение), доходите (минимална европейска заплата), европейските политики (оперативни програми, общата политика на ЕС за сигурност и отбрана), корупцията и злоупотребата с европейски средства (позиции относно Европейската прокуратура), националните каузи (двойни стандарти, пакетът „Мобилност I“, енергетика). Подобно на първия предизборен дебат, между някои от участниците се разрази непродуктивна конфронтация (преобладаващо междуличностна или идеологическа), в която бе въвлечена и водещата Добрина Чешмеджиева.

Важността на дебатите

За това какви позиции имат и как стоят на политическата сцена идеологически (уви, твърде рядко по някакъв друг начин) повечето лица, които са се устремили към политиката или вече са в нея, човек може да се ориентира доста лесно. Има ги социалните медии, представящи се за „дигитален площад“, има ги платените форми в повечето електронни и печатни медии и т.н.

Това обаче са солови изяви. Дебатите дават една по-различна перспектива и разкриват много повече за аргументацията и поведението на съответния политически субект. Ако искаме да имаме публична сфера (била тя и виртуална), усилието тези дебати да бъдат гледани и слушани, а след това коментирани обективно и критично, трябва да бъде направено. А решението не дали, а на кого си струва да се даде шанс да участва в европейската политика, трябва да бъде взето в оставащите дни до 26 май.

Заглавно изображение: © Max Pixel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европейският контекст: Пред какви проблеми е изправен ЕС?

Post Syndicated from Христо Христев original https://toest.bg/pred-kakvi-problemi-e-izpraven-eu/

Не за първи път европейската интеграционна система и изграждащите я държави членки преминават през период на криза – достатъчно е да си спомним за т.нар. Криза на празния стол от 1960 г., когато френските представители напускат европейските институции за половин година; за неуспеха на първия и втория механизъм на координация на паричните единици на държавите членки; за затегнатите отношения на Великобритания с европейските партньори по времето на Тачър и прословутото ѝ тропане по масата с фразата „Искам си парите обратно!“. Същевременно оригиналността и мащабът на кризата, през която преминава днес Европейският съюз, са свързани с наслагването на няколко фактора, които правят особено трудно за ЕС да преодолее ситуацията на изпитания, в която се намира.

Криза на ценностите

Член 2 на Договора за ЕС определя, че европейското обединение се основава на ценностите на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, на зачитане на достойнството и правата на човека, в т.ч. и на лицата, които принадлежат към малцинства. Според Договора тези ценности са общи за държавите членки, защото отразяват европейския модел общество, основано на плурализма на идеите, равенството на гражданите, толерантността, справедливостта, солидарността. Прокламирани като условие за присъединяване и принадлежност към ЕС, тези основни ценности дълго време се считаха за безусловна даденост, а присъствието им в началото на договорите, уреждащи европейската интеграция – за символна формула, която отразява едно окончателно осъществено положение за всички държави от Съюза.

От повече от пет години насам обаче в редица държави членки започнаха да се проявяват съществени дефицити в зачитането на принципа на правовата държава. Във фокуса на вниманието попаднаха преди всичко Унгария и Полша, като срещу двете държави след множество предупреждения беше открита процедура по чл. 7 от Договора за ЕС, която цели да установи наличието на съществен риск от нарушаване на изискванията, произтичащи от принципа на правовата държава. Проблеми със спазването на основните правни положения на този принцип могат да се наблюдават и в други държави членки, като Румъния, България, а за съжаление, в някаква степен вече дори в стари и установени демокрации като Италианската република, в която серия действия на министъра на вътрешните работи Матео Салвини, свързани с третирането на бежанците или еднополовите двойки, са извън всякакво съмнение несъвместими с класическия модел на правова държава – такъв, какъвто е развит и прилаган досега.

В този контекст от години различни специалисти и анализатори алармират, че Европейският съюз е изправен пред тежък проблем, а не пред моментни девиации на политическия процес и функционирането на публичната власт в отделни страни. Няма да е пресилено да кажем, че в хода на времето проблемът се оказа дори по-съществен. Все повече признаци са налице, че днес не става дума за разминаващи се тълкувания по отношение на основни изисквания, произтичащи от принципа на правовата държава. Изправени сме пред хипотези на целенасочено и последователно разграждане на европейския демократичен модел, възприет в страни от Централна и Източна Европа след падането на тоталитарния комунистически режим в края на 80-те години на миналия век.

В същото време следва да се подчертае, че този проблем засяга и някои стари държави членки или установени демокрации като вече споменатата Италия или дори Франция. И тук не става въпрос просто за някакви идейни различия за политиката, която трябва да се провежда по отношение на миграционните потоци, регулирането на икономиката или развитието на ЕС. Свидетели сме на поставянето под въпрос на защитата на основните права, на представителната демокрация, както и на други основни гаранции за съществуването на демократичен порядък и свободно общество, като ограничаването на концентрацията на властта или ограничаването на произволното ѝ упражняване. Достатъчно е в тази връзка да видим как се развива управлението на коалицията между „Пет звезди“ и крайнодясната „Лига“ в Италия или какви предложения отстоява крайната десница или протестът на „жълтите жилетки“ във Франция.

Кои са причините за тази криза на ценностите, в която живее днес Европейският съюз? Отговорът вероятно се намира в сечението на няколко основни елемента:

  • ерозията или липсата на демократична и гражданска култура в голяма част от обществото в редица държави от ЕС, както в Централна и Източна Европа, така и в стари европейски демокрации;
  • генерализирането на корупцията като определящ фактор за развитието на политическия процес и упражняването на публична власт в различни държави от Съюза без наличието на достатъчно ефикасна възпираща реакция от европейските институции;
  • липсата на работещи решения за проблемите на бедността, неравенството и социалното изключване на големи групи от обществата в редица държави от Съюза;
  • перверзните ефекти от използването на новите информационни и комуникационни технологии, които водят до радикализиране на мненията и засилване на антагонизма в обществото, до партикуларизация на публичната среда, до криза и изчезване на класическите медии за сметка на комуникацията в интернет и социалните мрежи, с невиждана досега възможност за профилиране и манипулация на потребителите на публично значима информация.

Липса на консолидирана обща визия за бъдещото развитие на ЕС

Видно е, че към настоящия момент между държавите членки на ЕС се проявяват няколко основни виждания за еволюцията на европейското обединение, които много трудно могат да бъдат примирени. Едната визия е за Европа като силно федерално обединение, което разполага с ефективни общи регулиращи инструменти, за да решава проблемите, надхвърлящи националните граници. Тази визия може би най-ясно изразява президентът на Франция Еманюел Макрон.

Очертава се и една по-прагматична, умерена, да я наречем „оптимална“ визия за еволюцията на европейската интеграция, която търси да ограничи европейското обединение до неговите икономически измерения, да не позволи задълбочаването му, освен в отделни области, и то под контрола на държавите. Тази оптимална визия за Европа продължава да залага на регулативната конкуренция в икономически и социален план и отказва да приеме необходимостта от ефективни общи решения на социалните проблеми в ЕС. Може би точно в тази логика следва да бъде разчетен отговорът, който даде новият лидер на германските християндемократи Анегрет Крамп-Каренбауер на предложенията за реформиране на ЕС, направени от френския президент.

Има и друго виждане за бъдещето на ЕС, което цели да ограничи европейския процес до едно голямо пространство за свободна търговия, като сложи край на общата регулация на нивото на Съюза. Това винаги е била предпочитаната визия на Обединеното кралство, но тя намира израз и в позициите на редица партии в Централна и Източна Европа.

Накрая, има и виждане за Европа на нациите, или отечествата, което през последните години се опитва отново да ни представя националната държава като Рай на земята. Тази митична Европа на отделните нации, които могат да постигнат всичко, защото са изключителни, неповторими и най-вече по-добри от всички други, може да видим в позициите на Орбан и Качински, в тезите на крайната десница, на националпопулизма и на новите „консерватори“ в Италия, Франция, Нидерландия, Швеция, Австрия или България. Макар да не смеят да заявят това открито, носителите на това разбиране не целят в дъното на нещата нищо повече от това да разрушат ЕС – било защото никога не са споделяли европейската идея; било защото в действителност отричат ценностите на демокрацията и свободното общество; било защото смятат, че са взели каквото могат от ЕС и той повече не им е необходим.

Изправени пред тези различни виждания за бъдещето на ЕС, не може да не си поставим въпроса: възможно ли е европейската интеграция да продължи без категоричното налагане на една от тези визии? И възможно ли е изобщо да има бъдеще европейското обединение без достатъчно ефективни общи форми на регулиране, без инструменти за преодоляване на проблемите, които отдавна са надхвърлили националните граници? Възможно ли е икономическото състояние и позитиви, постигнати от ЕС досега, да бъдат запазени и развити без консолидирането на същинска обща икономическа и социална политика на равнището на Съюза? Категоричното ми убеждение е, че това е реторичен въпрос.

Външни фактори

В равносметката на трудностите, пред които е изправен днес ЕС, не може да се подценява тежестта на различни външни за Съюза фактори върху развитието на кризисните тенденции, от които е засегнато европейското обединение във вътрешен план. И в тази връзка не може да се отрече, че ЕС се намира в изключително деликатна и сложна геополитическа ситуация. Между противоречивата и в определени отношения неадекватна политика на администрацията на Тръмп в САЩ, между агресивната и войнствена политика на Путин в Москва и глобалната експанзия на режима в Китай, Европейският съюз в действителност се намира в общ контекст, който прави значително по-трудно преодоляването на вътрешните му проблеми. Всеки от посочените външни фактори е свързан с особени рискове за ЕС, което налага да бъде намерен в полезен период от време отговор на вътрешните кризи за Съюза, за да бъде способен ЕС да отстои положението и ролята си в глобален мащаб.

За първи път след Втората световна война САЩ имат президент, който не следва ясна политика на партньорство и приятелство с Европа. Ако оставим настрана проблемите във функционирането на самата американска демокрация и в самото американско общество, които разкриват избора на Тръмп, липсата на сериозен и надежден партньор от другата страна на Атлантика изостря и задълбочава специфичните проблеми с другите глобални фактори.

От години режимът на Владимир Путин развива агресивна и предизвикателна политика спрямо ЕС и западната общност. Налице са достатъчно доказателства, които позволяват да се заключи, че Москва води политика на целенасочена и умишлена дестабилизация в редица държави от ЕС, насочена към изостряне на вътрешните проблеми и бъдещо разпадане на европейското обединение. Публикации в редица авторитетни европейски медии показаха как режимът на Путин процедира, за да финансира и координира действия на партии на крайната десница в различни европейски държави.

В този контекст не трябва да бъдат подценявани и пропагандните кампании от Гьобелсов тип, които се развиват в интернет и социалните мрежи и които по един видимо добре организиран начин използват порочните ефекти от масовата употреба на нови комуникационни технологии, най-вече профилирането, микротаргетирането и партикуларизацията на публичното пространство. Достатъчно ясни примери в това отношение дават кампанията за Брекзит, антиимигрантските, антиевропейските или хомофобските кампании в различни европейски държави, в това число и в България. Организирани през едни и същи мрежи и профили, чрез интернет тролове и ботове, зад всички тези кампании се вижда почеркът на режима в Москва. Особено красноречив пример за техниките на тези кампании на антидемократично ментално отравяне на европейските общества беше акцията срещу Истанбулската конвенция през 2018 г. в България и в редица други страни от Централна и Източна Европа.

Накрая, макар много от нас да продължават да гледат към Китай с една странна смесица от любопитство, усещане за екзотика и криворазбран романтизъм и да разглеждат отношенията с Китай като изключителна възможност в икономически план, време е да се осъзнаем и да не забравяме нито за миг, че преди всичко, Китай е най-голямата и най-мощна тоталитарна държава в света. В тази държава никога не е преставал да съществува режим на управление, основан на унищожаването на личната и обществената свобода. И развитието на новите технологии открива нови и невиждани досега възможности за тотален контрол върху живота на всеки гражданин.

В това отношение е повече от интересно да се разбере какво представлява новата система за наблюдение, профилиране и социално „кредитиране“ на хората в Китай, която беше въведена в някои китайски градове, а до 2021 г. трябва да действа в цялата страна. Новите технологии позволяват на тоталитарния режим да запази и засили властта си в страната, обмисляйки и изнасянето на китайския модел навън. Не трябва да имаме никакви съмнения, че това представлява изключителна опасност пред модела на свободното общество и пред европейската демокрация. Ако досега можехме да се отнасяме лековерно към историята, че китайският тоталитаризъм е обърнат навътре, експанзията му в Африка и особено разгръщането в Европа на инициативата „Пътят на коприната“ трябва да сложат край на наивността и да ни накарат да променим разбирането и отношението си към Китай. Не можем и да продължаваме да се правим, че не разбираме, че конкуренцията на китайските производители представлява риск за европейската икономика, и на този риск трябва да бъде намерен адекватен отговор.

Дали проблемите, пред които сме изправени, са преодолими? Дали има защо да търсим заедно преодоляването им? Всичко, което постигна европейската интеграция през седемте десетилетия на своето развитие, и всичко, което Европейският съюз конкретно гарантира като права и възможности на гражданите на обединението, за мен оставя един-единствен възможен отговор на този въпрос: няма друг успешен път.


Настоящата публикация е първата част от лекцията „Европа под въпрос(и)?“, изнесена от автора в Университета на Лотарингия по покана на Европейския университетски център и Градската агломерация на Нанси.

Заглавна снимка: Ian S.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Избори по време на информационна криза

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/izbori-po-vreme-na-informatsionna-kriza/

От Йоанна Елми и Иглика Иванова

Политическият постулат на XXI в. гласи, че идат ли избори, значи иде и вълна от дезинформация. Или поне така ще бъде, докато не намерим начин да усмирим Левиатана на социалните мрежи, от който самите ние сме част. Преди дни журналистката на „Обзървър“ Керъл Кадуоладър, която разкри мащабната схема на „Кеймбридж Аналитика“, заяви, че надали ще имаме честни избори, докато не потърсим сметка на социалните мрежи и тяхната роля в опорочаването на демократичния процес чрез дезинформация.

Именно това се опитва да направи ЕС в навечерието на изборите за Европейски парламент, които ще се проведат в края на май. По данни на Евробарометър 83% от гражданите на континента смятат, че дезинформацията е заплаха за демокрацията, а 73% са притеснени от разпространението ѝ онлайн в периодите преди избори. Европейският съюз прави стъпки за борба с проблема от 2015 г. насам, а през 2018 г. онлайн платформите и рекламната индустрия се ангажираха с Кодекс за поведение във връзка с дезинформацията. В процес на изграждане е независима мрежа от проверители на факти, които трябва да улавят и опровергават дезинформацията. Полагат се усилия и в областта на повишаването на медийната грамотност.

Дезинформация, манипулация и профилиране, фалшиви новини

На първо място идва дезинформацията. Тя се състои в умишлено разпространяване на частично или изцяло невярна информация, чиято цел е да повлияе на публичното мнение и да скрие, заглуши или деформира истината.

След края на Студената война дезинформацията традиционно е част от арсенала на Русия. Информационната война, придобила съвсем различни измерения с интернет и социалните медии, е изрично посочена като инструмент във военната доктрина на Русия. В отговор през 2015 г. Европейският съюз създава Оперативна група  за стратегическа комуникация с Източното съседство, която публикува седмичен отчет на своя уебсайт EU vs Disinfo.

Манипулацията може да включва дезинформация, но и други похвати, включително микропрофилиране и таргетиране с цел създаване на персонализирани реклами, които целят да повлияят на мнението на избирателя на чисто емоционално ниво. Тази съвременна практика, която ползва предимно новите технологии, привлече вниманието на света с изобличаването на дейността на „Кеймбридж Аналитика“. Това е компанията, която използва незаконно събраните данни от милиони профили във Facebook за изготвянето на политически реклами по време на последните президентски избори в САЩ, както и на кампанията за Брекзит. Събраните данни дават достъп до определени личностни качества на потребителя, които са разпределени в категории като „невротизъм“, „политически пристрастия“, „религия“, „вяра в астрологията“, „отвореност“, „склонност към споделяне“. На базата на тези черти потребителите се таргетират с определен тип политически послания, например невротичните личности са податливи на страх от инвазия – тоест бежанците биха били подходяща тема.

Най-накрая се спираме за кратко и на фалшивите новини – понятие с широка дефиниция, което умишлено избягваме в този текст поради неговия пропаганден характер и употребата му от най-различни политически играчи. Конструкцията е любима още от Хитлеровата Lügenpresse, през рециклираните от Тръмп fake news, та чак до таблоидите на Делян Пеевски, които редовно използват подобен език в клеветнически и очернящи кампании.

Планът за противодействие на ЕС

В своето Съобщение от 26 април 2018 г., в което начертава европейския подход за борба с дезинформацията, разпространявана онлайн, ЕК извежда следната дефиниция за дезинформацията: „доказуемо невярна или подвеждаща информация, която се създава, представя и разпространява с цел да се извлече икономическа изгода или съзнателно да се въведе в заблуждение обществеността, като последиците от това могат да бъдат в ущърб на обществения интерес“.

През есента на 2018 г. Комисията публикува мерки за гарантиране на свободни и честни европейски избори, съдържащи кодекс за реакция спрямо дезинформацията, който засяга онлайн гиганти като Google, Facebook, Twitter и Mozilla, и план за действие с дезинформацията.

Една от мерките, залегнали в плана, е създаването на национални звена за контакт като част от единна система за бързо предупреждение, която да изпраща сигнали за дезинформационни кампании в реално време. По този повод в България през март трябваше да заработи такова звено, или т.нар. контактна точка, в структурата на Министерския съвет. До момента информацията в това отношение е оскъдна.

Кодекс на платформите

Разпространяващите съдържание онлайн платформи – по-специално социалните медии, услугите за обмен на видеосъдържание и търсачките – са ключов фактор за разпространението на дезинформация онлайн. За това допринасят разнообразни фактори, заложени в дизайна на социалните медии: критериите, които алгоритмите използват, за да подредят по важност показваната информация, съвременният модел на реклама в цифрова среда, онлайн технологиите, като автоматизираните профили (т.нар. ботове), които изкуствено увеличават мащабите за разпространението на дезинформация. Ползвателите на социалните медии, разбира се, също имат своето участие – част от тях несъзнателно, други – в ролята на тролове.

С Брекзит и Тръмп в една година (2016-та), както и със случая „Кеймбридж Аналитика“, който бе сред доминиращите теми на 2018-та, правителствата смениха тона по адрес на платформите и се заговори за регулация и антитръстови мерки. Обявявайки предложението си за единен за ЕС Кодекс за поведение във връзка с дезинформацията, Европейската комисия акцентира именно върху разкритията относно Facebook и „Кеймбридж Аналитика“, „показващи как точно може да бъде злоупотребявано с лични данни по време на избори“.

Конкретни резултати

На 23 април т.г. Европейската комисия излезе с изявление, с което приветства усилията на онлайн платформите да се борят с дезинформацията преди европейските избори.

„Facebook и Twitter осигуриха свободен достъп до галерия на политическите реклами, а Google тества подобен вариант в момента. […] Независимо от това са нужни още технически подобрения, както и споделяне на методологията и данните на фалшивите профили. Това е нужен инструмент, за да могат експерти, проверители на факти и учени да извършат независима оценка. Същевременно изразяваме съжалението си, че Google и Twitter не са ни съобщили за напредък, що се отнася до прозрачността на рекламите, които се концентрират над определени проблеми (issue-based advertising) – тоест проблеми, които са обект на важни дебати по време на изборите. […] Все още има много за вършене. Очакваме следващите доклади за месец април, които да демонстрират прогрес преди европейските избори.“

В изявлението се съобщава за основни мерки, предприети от три големи платформи – Google, Twitter и Facebook – в месеците преди изборите. Google въвежда нова политика за изборни реклами и съобщава за премахване на значителен брой канали в нарушение от YouTube. Facebook стартира споменатата по-горе галерия на политическите реклами, която включва и Instagram.

Twitter от своя страна също обновява политиката си за реклами с политическо съдържание, като осигурява на Комисията данни за предприети действия срещу спам и фалшиви профили. В доклада не се споменава дали тези мрежи за дезинформация са повлияли на потребители в ЕС.

Въпреки важните стъпки Марк Зукърбърг категорично заяви, че платформата му не може да гарантира, че няма да има външна намеса в евроизборите.

„Със сигурност постигнахме голям напредък… Но не, не смятам, че който и да е може да гарантира това в свят, в който националните държави се опитват да влияят на избори. Не съществува стратегия, която може да приложим и да кажем: окей, проблемът е решен“, каза основателят на Facebook в началото на април.

Зависи от нас

Медийната грамотност е най-добрата превенция срещу политическата манипулация и влияние. Като за начало, дезинформацията не е просто съдържание, което не съвпада с личното ни гледище, както и т.нар. трол не е потребител, който просто има различно мнение.

Дезинформацията често се възползва от алгоритмите в социалните мрежи, които ни предлагат съдържание, подобно на това, което вече сме харесали, споделили или с което сме съгласни – това е т.нар. „балон“. Тя се публикува на сайтове, които имат вид на надеждни медийни източници; има сензационен характер, целящ да привлече вниманието на потребителя и да провокира силна емоция – гняв, страх и възмущение. Етикетирането, семплият изказ и краткостта са характерни.

Веднъж „клъвнал стръвта“, потребителят иска да научи повече. В много случаи дезинформацията е примесена с реални факти и новини с цел автентичност. Тя може да се разпространява от ботове, които бълват съобщения, статуси и коментари с идентичен характер и съдържание. Те могат да бъдат стотици, дори хиляди, а тяхната задача е да създадат впечатление, че историята набира популярност и обществено внимание.

Именно на този етап реални личности, нерядко с влияние и множество последователи, легитимират дезинформацията, споделяйки я в мрежата си. За алгоритмите няма значение дали съдържанието се споделя с цел порицание, възмущение или съгласие – важното е, че тази информация се разпространява.

Какво можем да направим?

На първо място, можем да търсим информация за авторите, собствениците на медията, нейната позиция. Доказаните специалисти в дадена област заслужават вниманието ни и тяхната експертност е важна, за да можем да си изградим информирано мнение. Светлата страна на интернет е, че ни предоставя инструментите, от които се нуждаем, за да бъдем самите ние проверители на факти.

Трябва да се абстрахираме и от емоционалната реакция, която често е основната цел на подобен тип съдържание: в разследването на британската Channel 4 Майкъл Търнбул, мениджърът на консултантската фирма „Кеймбридж Аналитика“, открито заяви, че ако си политик, не е нужно да печелиш спора с аргументи и факти, а просто да контролираш емоциите на електората.

И най-накрая, разпространението на невярно или умишлено изкривено съдържание, дори с цел заклеймяване и възмущение, е в услуга на дезинформацията и спомага тя да стигне до още по-широк кръг от хора. Вместо това можем да отделим време да споделим вярно съдържание или опровержение, спомагайки то да достигне до по-широк кръг от потребители.

Информационната криза продължава и няма изгледи да свърши скоро. Справянето с нея започва на индивидуално ниво. Спасяването на демократичния процес – също.

Заглавна снимка: © Tumisu

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.