Tag Archives: Религия

Православен фундаментализъм по време на пандемия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pravoslaven-fundamentalizum-po-vreme-na-pandemiya/

„Светът, който познавахме, рязко стана светът от вчера…“ Така писателят Георги Господинов резюмира новата ситуация, в която основната и почти единствена световна тема е новият коронавирус. А централният въпрос е как да организираме живота си в условия на извънредно положение и ограничения от всякакво естество, каквито само допреди месец-два не можехме да си представим.

Ситуацията на пандемия не само преобръща всекидневието, а и ограничава редица човешки права, и то – без (голяма част от) правозащитниците да възразяват срещу това. Освен, разбира се, когато се извършват злоупотреби и ограниченията се използват за цели, различни от опазването на общественото здраве, или когато са непропорционални на риска.

Днес не можем да се позоваваме безусловно не само на правото си на публично събиране или на свободно придвижване, а дори на правото на личен и семеен живот. Ако член на семейството ни е в болница, не можем да му отидем на свиждане. Ако сме в карантина, близките ни не могат да ни посетят. В момента на много места по света хората не могат и да сключат брак.

Правозащитният адвокат Михаил Екимджиев обърна внимание, че според Конституцията правото на личен живот не може да бъде ограничавано дори с извънредно положение. Чл. 32 от основния ни закон определя личния живот като „неприкосновен“. Затова Екимджиев твърди, че налагането на санкции в тази посока трябва да е предшествано от конституционни промени. Ограниченията и санкциите обаче вече са факт и без такива промени.

На фона на всички ограничения и самоограничения рязко контрастира поведението на Българската православна църква (БПЦ).

На 10 март ловчанският митрополит Гавраил заяви, че великденските служби у нас ще се провеждат така, както всяка друга година. Защо? Защото за разлика от другите видове събрания, църковните богослужения и литургии са тайнства. Това за митрополита е достатъчно основание, че по време на тях човек не може да се зарази с коронавирус:

„По никакъв начин, никога не се е предавала и разширявала зараза в църкви, където се извършват тайнства! Никога не е имало епидемии в църквата. Те са прекратявали своето действие“, рече митрополит Гавраил, според когото най-вероятно въпросът за доказателството на това твърдение би бил свидетелство за липсата на вяра. А вярата е най-важна, ако не искаш да се заразиш:

Специално за това, че се причестяваме с една лъжичка, за мен няма никаква опасност. За това говори историята на Църквата. При най-страшни епидемии хората са се причестявали и никога по този начин не се е разпространявала никаква епидемия и зараза. Затова няма нужда да се опасяваме, когато ходим на богослужение. Там никога зарази няма да се предават. Сега, ако на някой човек вярата му е слаба, това е друго нещо.“

Уви, тези твърдения не са лично мнение на духовника, а се поддържат от БПЦ, поради което не само великденските служби, а и обичайните богослужения се провеждат както досега – с целуване на икони и вземане на причастие от една и съща сребърна лъжичка без дезинфекция. На места иконите се забърсват с препарат. Или поне тези икони, които няма да се повредят от дезинфекцията.

И при все че мерките за сигурност се затягат почти всекидневно, Църквата пребивава в безвремие. Единствено русенският митрополит Наум призова за повече съзнателност от страна на миряните и свещениците и за избягване на прекия контакт, като целуване на ръце и икони и вземане на причастие от обща лъжица в църквите. Имунизиращата сила на вярата защити и депутатът от ДПС Йордан Цонев, който заяви:

„Не е опасно, защото ние, вярващите, знаем, че светите тайнства, които ще поемем днес, са свети тайнства и в тях не може да има вирус и няма как да се предава зараза. Празна е вярата ни, ако не вярваме в Светото причастие и че то може да бъде източник на зараза. Аз ще се причастя днес с общата лъжичка, защото искрено вярвам, че това е за спасение.“

Дори авторитетният професор по културология Калин Янакиев, чийто анализ на Истанбулската конвенция беше противоположен на позицията БПЦ по темата, се включи в общия хор от защитници на силата на вярата:

Онези, които смятат, че причастието със светите тайни е с тялото и кръвта Христови, за тях е безумно, че нафората и виното, както и съсъдите, в които се съхраняват, могат да пренасят зарази. Подчертавам, че това се отнася за вярващите.“

Според проф. Янакиев на богослуженията могат да се заразят онези, които имат малка или никаква вяра. По тази логика 46-те членове на Протестантската църква в Южна Корея, заразени с новия коронавирус по време на служба, са имали проблеми с вярата. Също и над 1000 души, разболели се след четиридневно мюсюлманско поклонение в Малайзия. Или „грешката“ им е, че не са били православни.

Светият синод все пак се почувства длъжен да направи нещо във връзка с пандемията. Той публикува на сайта си окръжно писмо, съдържащо… молитви „при зарази и епидемии от особено заразни и смъртоносни болести“, които да се четат по време на богослуженията. Така вярващите бяха „имунизирани“ с помощта Света Проскомидия, Великата Ектения и Сугубата Ектения.

Междувременно дори Ватиканът отмени публичните богослужения. В България това направиха протестантските и католическите църкви, както и джамиите, а от Главното мюфтийство изрично призоваха възрастните и болните хора да не ходят на джамия. Православната църква на съседна Гърция отложи за неопределено време всички служби и ритуали, при които има събирания на хора, включително сватбите и кръщенията. Няколко дни по-късно и вселенският патриарх призова църквите по света да спрат богослуженията. Ала БПЦ упорства и се уповава на вярата, както беларуският диктатор Лукашенко – на водката и карането на трактор. Единственото смекчаване на позицията е, че пловдивският митрополит Николай освободи вярващите от епархията от „задължението“ да ходят на литургия и призова най-възрастните да не посещават богослужения.

Безотговорното поведение на Светия синод е всъщност по-малкият проблем. Сериозният проблем е, че

публичните институции допускат мерките за сигурност при пандемия да не се прилагат от БПЦ.

Към вярата на хората следва да се подхожда с респект, не с присмех. Вярата на папата и на вселенския патриарх обаче едва ли е по-слаба от тази на Светия синод. Ако участващите в богослужения живееха на самотен остров, нямаше да е проблем да изпитват силата на вярата си с вземане на причастие от обща лъжица и изобщо – както намерят за добре. Евентуалните случаи на зараза и смърт биха могли да се интерпретират със слабата вяра на жертвите. Но доколкото посещаващите православни служби споделят общ свят с всички останали, Църквата носи отговорност и за невярващите. Грижата за другите е не само важен християнски постулат – тя е същината на превенцията. Именно поради това държавата е длъжна да изиска БПЦ да спазва същите предпазни мерки, както и останалата част от обществото.

Би могло да се възрази, че подобно ограничаване на Църквата е противоконституционно. Като доказателство биха могли да се приведат чл. 13 от Конституцията, според който вероизповеданията са свободни и религиозните институции са отделени от държавата, както и чл. 37, ал. 1: „Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними.“

Да се сложи временна забрана на определени дейности обаче не означава да се пречи на свободата и избора на вероизповедание.

А и неслучайно започнахме с човешките права и ограничаването на правото на личен живот, което също е конституционно гарантирано.

В ал. 2 на чл. 37 от основния закон изрично се конкретизира: „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“ В този смисъл публичните служби по време на пандемия определено могат да се интерпретират като заплаха за общественото здраве.

Гражданската активистка Десислава Христова иска мерките против разпространението на вируса да се прилагат и от БПЦ.

Затова на 15 март тя подава сигнал до Столичната районна здравна инспекция (РЗИ), като използва електронния формуляр за сигнали на сайта. В сигнала си тя прилага линк към репортаж на bTV за службите в църквата „Св. Александър Невски“ след обявяването на извънредното положение у нас.

„В понеделник, 16 март, около 11 часа, се свързаха с мен от РЗИ и казаха, че са се опитали да говорят с БПЦ, […] опитали са по всякакъв начин да обяснят ситуацията, но от БПЦ са решили да не се съобразят“, разказа тя пред „Тоест“. „Ние нищо не можем да направим“, казала служителката и е отговорила положително на въпроса на Христова дали решението да се спрат църковните служби е политическо.

Десислава Христова не спира дотук: „Затова се консултирах с различни познати и реших, че въпреки дефицитите все още живеем в светска държава и тя трябва да се намеси. Наистина вярвам, че всеки е добре да може да намери упование в каквото намери за добре в тези времена, но не може да се връщаме във времената на Средновековието и да поставяме религията над мерките, предписани от експерти, лекари, Световната здравна организация и т.н.“ Христова подчертава, че

социологическите проучвания показват високо доверие към Църквата, поради което тя носи отговорност пред обществото.

Ето защо активистката инициира отворено писмо, адресирано до президента Румен Радев, председателката на Народното събрание Цвета Караянчева, министър-председателя Бойко Борисов, председателя на Националния оперативен щаб и началник на Военномедицинска академия Венцислав Мутафчийски, патриарх Неофит и кметицата на София Йорданка Фандъкова.

В писмото, подкрепено от 200 лекари, експерти, граждани и активисти, се призовава за използване на всички инструменти на светската държава, за да се преустанови присъствието на миряни на богослуженията. Ето част от него:

„Във времена на изпитание, в каквото се намираме в момента, религиозните институции трябва да предложат упование, сила и вяра в предприетите мерки и да подпомогнат усилията на светската държава в борбата с пандемията. Наместо това поведението на Българската православна църква директно уронва престижа, подкопава доверието в институциите и саботира предприетите безпрецедентни действия.

Посещението на църковни служби, особено от възрастни наши сънародници, би ги изложило на риск, който може да се окаже фатален, и сме дълбоко притеснени, че представители на БПЦ не признават този факт.“

Каква е реакцията на институциите по отношение на отвореното писмо? Никаква.

Сред адресатите на писмото има трима генерали, но очевидно на никого не му се влиза в конфронтация с БПЦ. Междувременно главният прокурор Иван Гешев нарежда ареста на студент от Бангладеш и гражданин от Варна за разпространение на непотвърдена информация за заразени от коронавируса, но не вижда „фалшиви новини“ в твърденията, че сребърните лъжички не пренасят вируси и че който вярва колкото и както трябва, не се заразява.

В ситуация на все по-затягащи се извънредни мерки – има часове за пазаруване за хора в различни възрасти, забраняват се разходките в парковете и се говори за вечерен час – демонстрирането на заучена безпомощност по отношение на БПЦ изглежда необяснимо. На въпрос на журналисти докога ще работят храмовете в България, ген. Мутафчийски отговори, че към ръководителите на Църквата се отправят „вербални послания“, но не може да има намеса в работата ѝ.

Слепотата на институциите ни за опасното и безотговорно поведение на БПЦ повдига въпроса:

Ако БПЦ е независима от държавата, това означава ли, че и държавата е независима от нея?

Все повече факти свидетелстват за отрицателен отговор на този въпрос. Преди години журналистката Татяна Ваксберг обърна внимание, че макар България да се води светска държава, от 2001 г. насам патриархът присъства на първите заседания на всеки нов парламент, а Румен Радев е третият поред президент, който се заклева в негово присъствие. Позицията на БПЦ се взема предвид, когато Църквата възразява срещу Конвенцията на ООН против насилието над жени и домашното насилие, Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, както и срещу сексуалното образование например.

В началото на годината Светият синод внесе в МОН свои учебници, по които да се преподава вероучение в училищата. Нищо че по закон образованието е светско. Държавата не се сеща, че образованието е светско и когато се строят параклиси в дворовете на училища и университети.

Така, бавно и неусетно,

БПЦ, която ревностно отстоява независимостта си от държавата, я завзема все повече и повече.

И когато последствията от това излизат от контрол, държавата с цялата си репресивна мощ няма куража да реагира.

А предстои период, наситен с църковни ритуали, събиращи много хора. На Цветница се освещават върбови клонки, което изглежда сравнително безопасно. На Разпети петък обаче се целуват последователно плащаница, символизираща тялото на Христос, евангелие и кръст. После се лази под масата. След това има литийно шествие, по време на което събралите се обикалят църквата. Всеки един от тези ритуали носи висок риск от зараза. В нощта на Великден в църквите се събират големи множества от хора. Великден и Гергьовден освен това са свързани с клане на агнета и курбани, общи трапези и общи съдове. Все ситуации, благоприятни за обостряне на пандемията. Макар те да са след обявения край на извънредното положение, вирусологичната ситуация в страната едва ли ще е станала много по-оптимистична.

Религиозният фундаментализъм се различава от нормалната религиозност по това, че не познава граници и иска всичко да е под негов контрол. Проникването на БПЦ в държавата вече е опасно за живота. В буквалния смисъл на думата. Ако не се вземат мерки, цената ще се измерва в човешки жертви.

Заглавна снимка: Ralf Steinberger / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пътят на Христовите църкви остава разделен. Разговор с проф. Мария Шнитер

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maria-schnitter-interview/

 

Професор Мария Шнитер преподава в Пловдивския университет от 1984 г. и е първият декан на Философско-историческия му факултет. Работи основно в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието. Има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има голям брой научни публикации в специализирани издания у нас и в чужбина, авторка е и на няколко книги.

В дните на Страстната седмица за православните християни и преди апостолическото пътуване на папа Франциск в България, Венелина Попова разговаря с професор Шнитер за смисъла на празника и Христовата саможертва, за християнските Църкви и техните разделени пътища и за очакванията от срещата между патриарха и митрополитите на Българската православна църква и Светия отец.


Венелина Попова: През Страстната седмица католическият свят преживя шок, предизвикан от пожара в катедралата „Нотр Дам“ в Париж. И както писа във „Фигаро“ Александър Девекио, Европа пое риска да загуби душата си. „Ако трябва да видим знак в тази трагедия, той е цивилизационното предизвикателство“, твърди авторът. Споделяте ли, професор Шнитер, това убеждение на немалка част от католиците, че този пожар е знак за християните, и как го разчитате Вие?

Проф. Мария Шнитер: Далеч не само католиците го разчетоха като знак, като някакво знамение, което неслучайно се появява точно в Страстната седмица. Струва ми се, че пожарът в „Нотр Дам“ далеч надхвърли по смисъла и значението си дребните разделения, които ние от векове упорито поддържаме между различните направления в християнството. Защото това се оказа събитие, което е по-значимо от тези разлики. Отношението към случилото се беше толкова силно обединяващо, че едва ли може да се даде по-силен знак – че е крайно време да преодолеем различията и да се опитаме да гледаме заедно в една посока.

ВП: И да се върнем в лоното на единната Христова църква може би?

МШ: Да се върнем там едва ли ще е възможно. Натрупани са векове взаимни обвинения, неприязън, тежки травматични спомени от миналото. Това минало някак си толкова отказва да бъде минало и продължава да бъде вечно повтарящо се настояще, че аз не съм голям оптимист, когато си мисля за това обединение. Но да, това е нещо, в което всеки християнин би трябвало да вярва – че някой ден разделението ще може да се преодолее.

ВП: Тези дни православните храмове са пълни с хора, които чакат да запалят своята свещ пред иконите на Исус и Неговата майка. Но всъщност изпълнени ли са душите ни с истинска благодарност към Христовата жертва и разбираме ли я в нейния космически аспект – като импулс, който променя цялото развитие на човечеството?

МШ: Християните вярваме, че Христовата жертва на кръста е наистина събитие с универсална значимост, защото то променя хода на човешката история, поне за нас. Убедени сме, че това, което се е случило преди 2000 години в Йерусалим, на Голгота, променя изцяло хоризонтите, перспективите в бъдещите пътища на човечеството. Така че, от една страна, това е нещо, което идва всяка година и ние отново съпреживяваме страстите Христови.

От друга страна, за съжаление, аз нямам усещането, че всички, които влизат да запалят свещи, или всички, които чакат на опашка за върбови клонки или за който и да е друг ритуал, са изпълнени наистина с това дълбоко разбиране, с това отношение към случващото се. Мнозина са там просто защото така правят и другите, защото това е своеобразна мода в наше време. Неслучайно вече се говори за ВиК християни, тоест хора, които влизат в църквата на Великден и Коледа. И всъщност това е голям проблем. Защото ние не бихме могли да разчитаме на това, което толкова настоятелно определяме като християнски ценности, ако те не са на първо място част от нашето разбиране за живота, от начина ни на живот.

ВП: Архиепископ Христо Писаров от Вселенската съборна църква на Христос казва в едно от изданията на предаването „Вяра и общество“, че нашата Църква остава в миналото и не вижда в бъдещето; че каноните не се променят и затова днес не са актуални. Вярно е, че Православната църква се пази като дявол от тамян от всяка модерност и претендира да е единствената, която право слави Бога. Но разбира ли тя, че живее във времена, съвършено различни от онези, в които Бог се въплъти в Исус от Назарет; че днес много хора нямат нужда от посредници за общението си с Бога, а другите, голямата част, искат проповед, която да им посочи пътя и да ги предпази от изкушенията на потребителския ни свят?

МШ: Дали разбира, или не разбира, не може да се каже така генерално. Това очевидно не може да се отнася за всички. Аз съм убедена, че и в лоното на Православната църква има духовници с изключително високо гражданско мислене и разбиране за това каква е мисията на Църквата и каква би трябвало да е тази мисия в постмодерното общество. Да, от една страна, ние всъщност се гордеем, че православието е единствената древна Църква, която упорито съхранява с цената на изключителни жертви точно тази традиция, наследена от най-древните времена. В този смисъл Църквата е един стожер, на който можем непрекъснато да се опираме и да намираме някакво убедително повтарящо се и сигурно убежище.

От друга страна, когато става дума за конкретните правила и за догмите, които са по-скоро човешко изобретение, отколкото божествено послание, там наистина (и не само в православието) може да имаме множество въпроси. Сега тук ми хрумват сравненията с юдейската традиция, която е още по-древна и в която има още повече на пръв поглед странни и анахронични норми и правила, които някои от ортодоксалните евреи стриктно спазват и сега. Но в същото време в юдаизма съществуват разнообразни степени на отклонения от този, как да кажем, ритуален фанатизъм. Ние имаме направления или различни религиозни групи, които, оставайки в лоното на юдаизма, намират модерен начин да практикуват своята вяра.

ВП: Както и в християнството впрочем.

МШ: Както и в християнството, да. Разликата тук обаче е, че те не се отлъчват взаимно и не се обявяват взаимно за еретици. Християнството също е извървяло своя път на развитие и е стигнало до най-разнообразни осъвременявания в различните епохи. Проблемът тук е, че Християнската църква – и Православната, и Католическата автоматично отхвърлят всякакви подобни иновации, обявявайки техните носители за еретици и антихристи. И вместо да се опитат да адаптират учението и да намерят начин то да се впише в съвременния живот и да достигне до повече хора, по-скоро ограничават или спускат бариера пред онези, които биха искали да съчетават битието си на модерни хора с това на вярващи.

ВП: Различни телевизионни репортажи показват как католиците в България се подготвят трепетно да посрещнат своя духовен водач – папа Франциск. А децата на католиците, които ще получат първото си причастие от папата, живеят месеци с това очакване. И разбирам, че католиците живеят истински в общност – нещо, което не можем да кажем за нас, православните. Или се заблуждавам?

МШ: Вижте, тук възниква проблемът, че те живеят в общност именно защото са малцинство, защото те са една затворена група, обкръжена от религиозно различно мнозинство. И което е по-важно – говорим за това мнозинство, православното, което е най-близкото възможно. Тук се сещам за нарцисизма на малките разлики, за който говори Фройд. Той обяснява с този нарцисизъм възникването на най-големи религиозни конфликти, напрежения и сблъсъци. Спорове се водят за една дума, за някакъв дребен детайл в ритуала или за някакво различие в ритуалните предмети, да кажем. Но тези на пръв поглед незначителни спорове водят до изключително тежки последици.

В обкръжението на православни, българските католици са някак автоматично доведени до необходимостта да защитават своята идентичност, своето различие, своята особеност. И тъй като те нямат разлика нито по етнос, нито по език, всъщност християнството е общата шапка, общото начало както на православните, така и на католиците. Разликата от гледна точка на един външен човек, на един нехристиянин, е почти необяснима, пренебрежимо малка. Разбира се, тук нямам предвид догматичните разлики, за които хората така или иначе не спорят, мнозина дори не ги знаят.

ВП: И въобще не ги интересуват, бих казала…

МШ: Да. Така че те, щат – не щат, ако искат да запазят своята характерна идентичност, наистина много интересна и за тях безспорно ценна и от първостепенна важност, са принудени да живеят по този начин. Когато православните са в чуждо религиозно обкръжение, както много често са в чужбина, това се оказва изключително стимулиращ фактор в практикуването на религиозността. Аз съм удивена, като наблюдавам църковния живот на българите в чужбина, който е много по-пълен, по-жив и по-истински от този на българите в България.

ВП: Папата идва в България, където преди близо век апостолически визитатор е бил монсеньор Ронкали, бъдещият папа Йоан ХХIII. В онези години (той идва тук през 1925 г.) има тежки конфликти в католическите енории, които архиепископът, приел името Месемврийски, успява да овладее със страстта и милосърдието на миротворец. 90 години по-късно папа Франциск споделя след завръщането си от Световната младежка среща в Рио де Жанейро пред журналисти: „Църквата е Майка, трябва да отиде и да излекува болните с милосърдие. И ако Господ не се уморява да прощава, то и ние нямаме друг избор – преди всичко да лекуваме ранените. Когато има някой… не само да го чака, а да отиде да го намери! Това е милосърдие.“ Можем ли да се съгласим с папата, професор Шнитер, че е време за изкупление на човечеството чрез милосърдието?

МШ: Абсолютно се съгласявам с думите на Светия отец, който казва: „… ние нямаме друг избор“. Защото човешката история е показала достатъчно убедително и всеки ден медиите ни заливат с нови доказателства, че агресията не е начин да решим натрупалите се проблеми. Ще трябва да се съгласим, че това, което е фундаменталното учение на Христос – учението за любовта, за божествената благодат и готовността да прощаваш – е единственият реален път, по който би трябвало да се опитаме да излезем от трудната ситуация, в която се намира човечеството.

ВП: Известно е, че догмата не позволява съслужение на папата с нашия патриарх и митрополити. Но какво пречи те да участват в молитвата за мир, която ще извърши Светият отец в София и която е акцент в предстоящата му апостолическа визита в България? Това тежък каноничен грях ли би било?

МШ: Не мисля, че би било тежък каноничен грях. Разбира се, в крайна сметка всеки би трябвало да може да реши за себе си, макар че решенията в Православната църква се вземат съборно. Това е решение на Светия Синод, тоест то вече е взето съборно. Но лично аз смятам, че то е по-скоро продиктувано не толкова от догматически съображения, колкото от политически. Нямам предвид политически в смисъл на противопоставяне между Ватикана и София, а по-скоро глобалното противопоставяне между православие и католицизъм, в което, както прекрасно знаем, роля има по-скоро Московската патриаршия.

ВП: Кои теми очаквате да бъдат обсъдени по време на срещата на папа Франциск с нашите синодални старци? Със сигурност сред тях ще доминират въпросите за статута на Украинската и на Македонската църква.

МШ: Да, това е много интересно. Очакваме наистина с нетърпение да разберем резултатите от тази среща. Убедена съм, че папата идва подготвен за истински конструктивен диалог и съм много любопитна да разбера какво ще чуе той в отговор на своите идеи. Наистина не сме съвсем убедени как се подготвя Българската църква и дали има някаква ясно формулирана позиция по тези толкова горещи проблеми, които би трябвало да намерят своето решение в недалечно бъдеще. И това би бил един много подходящ момент за акордиране, за напасване на двата духовни центъра – източния и западния. Дано Българската православна църква да е подготвена за едно адекватно участие в този диалог.

Заглавна снимка: Pakko 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да поговорим за религията

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2937

Отдавна искам да напиша нещо по въпроса с религията, вярата, догматизма и атеизма. „Скандала“ с махнатите кръстове от Лидъл е добър повод. И не заради самото махане на кръстовете (странен маркетингов ход), а заради реакциите на двата „лагера“ – догматични християни от едната страна, и гласовити атеисти от другата.

Заради по-либералните ми възгледи човек може да реши, че съм атеист. Но всъщност съм (с известно приближение) теистичен агностик. Т.е. не приемам ритуалните елементи на нито една религия, смятам, че съществува висша сила/Бог, и също така, че това (към момента) е недоказуемо, но и не може да се отхвърли.

Съгласен съм с атеистичния лагер по много въпроси – че религиозният догматизъм е вреден и (буквално) убива, че хората използват религията като претекст за собствените си предразсъдъци, че част от религиозните организации са меркантилни и дори алчни на гърба вярващите, че религията често пречи на науката (не само чрез изгаряне на клада на учени). В момента религията и консерватизмът изглеждат вредни – най-вече заради бъркането им в политиката на светски (секуларни) държави, по отношение на права на сексуални малцинства, на жените (по темата с абортите), по отношение на преподаването на еволюцията и други. Най-гласовитите сред консервативните религиозни общности изглеждат като останки от миналото, които продължават да ни тровят настоящето.

Не съм съгласен с крайните мнения на Ричард Доукинс, Сам Харис и Кристофър Хитчънс, които са обявили „свещена война“ на религията и смятат, че религията е най-вредното нещо и всеки трябва да е атеист.

И не споделям ентусиазма на феновете на науката (много от които никога не са се занимавали с наука). Научният метод има своите ограничения, начините на прилагането му (чрез научни публикации и журнали) – също. В този ред на мисли, „религия срещу наука“ е фалшива дилема и превръщането на дебата в дебат дали науката е по-права или религията, пропуска общо взето…всичко. Разбира се, че науката е права. Разбира се, че има еволюция, гравитация, климатични промени, ваксините работят, а всеки път, когато сте болни, трябва да отидете първо на лекар, а след това евентуално при свещеник/врачка/шаман/имам/какволиощене.

Не съм съгласен с атеистите по два основни въпроса – философски и исторически. По историческият – не съм дочел още „Политически ред и политически упадък“ на Фукуяма, но добре аргументираната теза на автора е, че през годините религията и религиозните институции са имали доста позитивен ефект върху човешките общества. Да, знам, „кръстоносни походи“, „инквизиция“ и други. Обаче трябва да си представяме нещата в контекст – алтернативата на църквата тогава не са били либерални демокрации, а оядени феодали, необразовани крепостни селяни и сбирщина „диваци“. Дори правата на жените са започнали да се развиват в Европа благодарение на църквата, макар и по доста заобиколен и материално мотивиран начин. В по-ранни етапи пък алтернативата са просто междуплеменни и междукланови войни, а религиозните вярвания са служили за обединител. Така че да зачеркнем ролята на религията в изграждането на човешките общества би било грешно, и би било следствие от непознаване на историята.

Но разбираем би бил аргументът „окей, религията си е свършила работата в по-примитивните общества от миналото – време е да я разкараме, защото вече пречи“. За съжаление, не е толкова лесно. Това, което „пречи“ не е религията, а предразсъдъците и несигурностите, които хората „крият“ зад нея и които оправдават с нея. Религията отразява вижданията на този, който я тълкува (както отбелязва Реза Аслан). Аз номинално съм християнин, и мога да мина през цялата Библия и да построя една прекрасна, пацифистка и либерална филосософия за живота. Игнорирайки части от стария завет (които новият променя), и обяснявайки повечето кофти звучащи неща с метафори или исторически контекст. Депресираният американец от средните щати, в същата книга, намира причини да е против еволюция, гей-бракове, аборти, мюсюлмани, а сигурно и имигранти и цветнокожи. Затова и няма да се занимавам с въпроса „коя религия е по-вярна“, защото той няма смисъл – религията е и функция на тезите, които проектират върху нея последователите ѝ, а не (само) обратното. Ислямът не е по-войнстващ или по-мирен от другите религии, просто социо-културният и геополитическият контекст се различават от този на европейските деноминации на християнството.

Но ако „махнем“ религията, проблемите на обществата няма да изчезнат. Даже напротив – вече няма да има обединяващото, смиряващото, дори страхът от наказание. Ако живеехме в един идеален свят с едни идеални и напълно рационални и добре образовани хора, най-вероятно религията би била напълно излишна. Може би и затова комунизмът е атеистичен – защото е утопия.

Всеки вярва по своя причина и по свой начин. Дори, ако сме цинични, можем да разгледаме вярата като едно плацебо – чувстваме се по-добре, защото вярваме, че тя работи. И това е окей. И вярващият ще продължи да се чувства добре дори някой Кристофър Хитчънс да му обяснява колко е лош и как трябва да спре да вярва.

Философският аргумент го започнах малко по-нагоре – религията не е обратното на познанието (и науката). Двете могат да не си пречат и могат да са независими едно от друго. Тук е необходимо да направя прехода от „религия“ към „вяра“ – религията е формализирана и организирана форма на вяра, така че когато говорим за конкретния човек и неговите виждания, можем да говорим за вяра. Та, според фидеизма, вярата е независима от знанието и разума. Като агностик смятам, че към момента е невъзможно да докажем съществуването или липсата на по-висши същества, и също така нямаме нужда да го правим. Тя затова е вяра – защото не изисква доказателство. В тази връзка, любим цитат от Пътеводител на галактическия стопаджия:

— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.
— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.
— Олеле… — каза бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика.
— О, я виж колко лесно стана — казва си човекът и както е насъбрал инерция, решава да докаже, че черното е бяло, и бива прегазен на следващата зебра.

„Ама как така хем вяра, хем наука“? Не е толкова лесно, защото и религиозните институции държат да поставят двете в конфликт. Но те няма нужда да бъдат. Къде в библията се отрича теорията на еволюцията? Адам и Ева е напълно вероятно да са съществували – може би не точно „двама“, но като събирателен образ на малка група човешки прародители. Предвид, че 8% от населението на Азия са наследници на Чингис Хан, Адам и Ева не изглеждат толкова невероятни. И все пак – според библията Бог е създал човека, което би било в противоречие с еволюирането „от маймуни“. Не непременно. Знаем, че има еволюция, и горе-долу как работи тя, но детайлите все още се изследват. Съществуват т.нар. еволюционни скокове, за които има много възможности. Е, ако аз бяха религиозна институция, щях да поддържам тезата, че намесата на Бог в създаването на човека е външно стимулиран еволюционен скок. Има сериозна вероятност никога да не разберем с достатъчна доза сигурност какво е довело до всички еволюционни скокове по пътя, та това е добър компромис – и науката вярна, и религията неразклатена.

Нийл деГрас Тайсън в своя лекция казва „Ако вярата ти не ти пречи да откриваш нови хоризонти, аз съм окей с нея“. Дарвин пък казва „Никога не съм бил атеист, в смисъла на отричане на съществуването на Бог – мисля, че в общи линии „агностик“ би описало най-правилно позицията ми“. Така че няма нужда от тази фалшива дилема между наука и вяра, няма нужда от словесни престрелки и кръстоносни походи срещу вярващи или срещу атеисти. Най-вече защото „ти не си прав и (ще гориш в ада/си виновен за всичко)“ рядко успява да промени нечие мнение.

Има нужда от повече диалог и сближаване в името на общи цели – а такива има предостатъчно. И организираната вяра – т.е. религията – е удобен канал, чрез който можем да стигаме до консенсуси. Да се съгласим, че вярваме в различни неща, да се съгласим, че никой не е напълно рационален, да приемем ограниченията на научния метод. Да отхвърлим догматизма, буквализма и абсолютизирането на метафорични текстове, да спрем да използваме религията като оправдание за ограничаване на нечии права.

Не звучи толкова трудно, но на практика е. И вместо това водим изтощителни спорове колко обидно били опаковките на хранителни стоки.

За религиозността на няколко хиляди в социалките и защо повечето такива изследвания са счупени

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/religia-i-schupeni-anketi/

Постоянно сме облъчвани от анкети и социологически проучвания. Особено когато става дума за избори, политика и мнения по актуални за деня въпроси. През май излезе едно такова изследване на Pew Research засягащо отношението на религията в източна Европа. То, както и няколко често споделяни мемета в социалните мрежи, ме накараха да направя свой експеримент преди месец. Пуснах анкета за „религиозността на българите“.

Преди да задълбая в резултатите, има няколко важни детайла, които трябва да обсъдим. Първият е, че анкетата ми в никакъв случай не претендира за представителност. Не съм започвал анкетата с тази идея и нямам илюзии, че може да е. Причините за това е важно да се разберат, ако искаме да разпознаваме лошата „статистика“ и ще ги обсъдя подробно по-долу.

Въпреки това, интересно и до голяма степен неочаквано е, че беше попълнена от 3120 души, 2400 от които в първите 24 часа. Това само по себе си показва, че темата за религията занимава много хора от всички страни на дебата и определено е нещо, за което трябва да говорим повече. В този смисъл, самата дискусия и активност около анкетата може да е дори по-показателна от самите данни.

Също така, някои обърнаха внимание на някои странни въпроси като този за църковния данък. Целта му, както и подборът на отговорите на повечето въпроси, беше да илюстрирам същността на критиката ми към изследването на Pew Research. Тезата ми не е, че умишлено са подправили данните, а че липсата на разбиране за културните различния ги обезсмисля.

Не на последно място, дори взимайки предвид всички условности, резултатите от тези няколко хиляди отговора си остават интересни и с доста уговорки може да ни покажат позициите и самоопределянето ако не на друго, то поне на балона от познати и техни приятели, които има около мен в социалките.

Самоопределяне, политика и изучаване на религия

След като отметнахме всичко това, мисля да започна отзад напред. Не заради друго, а просто защото отговорите са интересни.

В следващите няколко графики съм обединил всички самоопределящи се към някоя религия в една група и всички, които не се самоопределят – в друга. Знам, че това ще раздразни някои, но за по-кратко ще ги наричам „религиозни“ и „нерелигиозни“. Разпределението впрочем е съответно 51.4% „религиозни“ срещу 44.7% с още 3.9% отговорили „друго“. Разбивка на отговорите им ще видите вдясно, а вляво е средното за всички анкетирани. Скрил съм колебаещите се. В червено са отворите „вярно“, а в лилаво – „невярно“.

При първия въпрос няма изненади – 91% от „нерелигиозните“ са отговорили, че религията не е важна за тях. Интересно е, че 20% от „религиозните“ са отговорили по същия начин. Значително повече хора и от двете групи отговарят обаче, че религията е (предимно) важна част от българската идентичност – 71% и 26%. 50% от всички отговорили са дали този отговор срещу 30% отговорили с „не“. Това съвпада с изводите на Pew.

Разминаване идва обаче при следващите въпроси. Едва 17% от отговорилите са казали, че религията влияе на религиозните им убеждения, а 19% – че трябва да играе роля в политическия живот. Дори сред отговорилите, че религията е определено важна за тях, едва половината казват, че тя им влияе политически. В България някак този въпрос е естествен – „вържи попа … да ти е мирно селото“, както се казваше в приказката. В доста държави обаче не е така и щатите определено са сред тях. В анализите на Pew се опитват да направят връзка между религиозността на източна Европа и мнението за Русия. Внушават също, че увеличаване на религиозността би имала някакъв осезаем ефект във външнополитическите ни взаимоотношенията с тях. Макар за отделни маргинални групи това да е вярно, то определено не е сериозен фактор в политиката ни, най-малкото заради мястото на официалната църква.

Следващият въпрос също не изненадва – почти половината от самоопределящите се с някоя религия смятат, че религиозният канон трябва да се изучава в училище, докато 90% от „нерелигиозните“ не са съгласни. Интересно е обаче единодушието по последния въпрос – да се изучава историята на всички религии в час. Над 60% от анкетираните отговарят така и само 24% са против.

Религиозни, религиозни, колкото да сме религиозни

Така, нека да обясня. Чест проблем при съставянето на анкетите е приемането, че всички ще възприемат концепциите по един и същ начин. Мона Чалаби от The Guardian дава един интересен пример с нашумяло изследване за мнението на мюсюлманите във Великобритания за джихада. Мнозинството са отговорили, че го подкрепят и точно тези няколко думи обикалят световните медии. Не става ясно обаче, че повечето анкетирани също отговарят, че възприемат дефиницията за „джихад“ като „мирна вътрешна борба за лично израстване“.

Аналогично, въпросът за самоопределянето с дадена религия може да има доста различен смисъл. Именно на база това направихме разбивка на данните до сега. В следващите въпроси се вижда, че дори „религиозните“ се възпротивяват срещу въвеждането на църковен данък. Едва 15% от „религиозните“ смятат, че трябва да се въведе, а 20% биха го плащали, ако се наложи. 74% от „религиозните“, които смятат, че трябва да се въведе, биха се регистрирали и плащали.

Изборът на точно тази сума не е случайна. Взимам за пример Германия, където такъв църковен данък има отдавна и е процент от заплатата. Този процент варира, но съпоставен със средните доходи там, би се равнявал на около 25 лв. месечно у нас. В Германия този данък се плаща единствено, ако се регистрираш като принадлежащ към някоя от църквите. Доста емигрирали българи правят грешката да се пишат просто „християни“ и още с първата си заплата осъзнават, че вече спонсорират деноминацията на църквата, към която конкретният данъчен служител принадлежи. Лесно е да се отрегистрираш и немалко немци го правят като станат на 18 години. Тогава обаче нямат право на църковна сватба, кръщене или погребение с поп. Общо взето или си в клуба и плащаш, или не си. Затова много немци плащат църковен данък и годишно той генерира около 17 млрд. евро разпределени най-вече между католическата и евангелистката църква.

Този принцип е толкова залегнал в разбирането им за религиозност, че ако зададеш въпрос на немец дали е религиозен, почти сигурно е да отговори с „не“, ако не плаща данъка. Онези, които плащат данъци пък са особено религиозни. Всъщност Германия въпреки либералния си облик е доста религиозна държава. Едва наскоро научих, че в петъка преди Великден всички клубове са затворени и партита забранени. Стига се до викане на полиция и глоби. Това идва изцяло от християнския канон. Все още общините са разделени по линиите католици/евангелисти и гледат да се придържат към общностите си. За празничните паради да не обяснявам. Не мислете и че думата „християн-“ в името на партията на Меркел е просто така – религията има сериозна роля в политиките и кампаниите им.

В същото време, поне съдейки по тези данни, ако в България бъде въведен такъв данък, 4/5 от идентифициращите се с някоя религия и 2/3 от отговорилите, че религията е важна за тях ще „окапят“. Причината да посочвам това, че различни мемета в мрежата показват колко по-религиозни сме от тях. Едно такова нарежда Германия сред атеистичните държави, които са и мирни и прави връзка между тези неща. Някои посочват като източник изследвания като това на Галъп, където наистина се твърди, че Германия има драстично повече атеисти. Ако и в България се налага да плащаш колкото месечна винетка за отговора „религиозен“, съвсем лесно ще ги задминем в атеизма.

В графиката горе ще забележите и че с 50% повече „нерелигиозни“ смятат, че трябва да се въведе данъка, в сравнение с „религиозните“. Причината може би е, че държавата отдели 4.5 млн. лв от бюджета за 2016-та за субсидии на вероизповеданията. През годините има тенденция на увеличаване и повечето пари отиват за ремонти. Няколко стотин хиляди са за подпомагане на български църкви зад граница. Ако се въведе данък и наистина онези 7.7% отговорили с твърдо „да“ се регистрират, то субсидията ще набъбне на поне 60 млн. Това би разтоварило останалите данъкоплатци с поне няколко милиона, с което си обяснявам отговорите на „нерелигиозните“. Разбира се, всичко това е условно, защото анкетата далеч не е представителна за всички работещи.

Социо-стъкмистика

Въпросът за представителността на анкетата беше засегнат още от самото ѝ пускане. Навсякъде коментирах, че целта въобще не е представителност и че нямам намерение да правя обобщения за „религиозността на нацията“. Изводите, които описах до тук, идват с много условности и уговорки. Похвално е, че толкова много хора ги забелязаха от рано и това ми дава надежда, че все пак критичното мислене не е залязло толкова, колкото си мислим.

Най-очевиднияt проблем с анкетата ми е, че се провежда в мрежата. Това само по себе си силно ограничава качеството, защото не покрива представителна извадка от населението. Отделно, анкетата беше разпространяване в социалките от човек на човек, което още повече предполага затвореност на кръга на хора, които я попълват. Най-ясно изразеният белег за това се вижда в активността и групирането на отговарящите през времето. Тази графика показва точно това – в синьо са попълнилите на час, а в червено – дялът самоопределящи се с някоя религия. Вижда се ясно, че в 9 до 11 сутринта е имало много попълващи „нерелигиозни“, докато тенденцията се обръща около 14 часа и вечерта. Това съвпада като време със споделянията на групи на тема атеизъм и религия.

Представителността е най-ключовото понятие, за което трябва да внимаваме. Белезите за „счупена“ представителност са много – анкети в интернет, само пред стационарен телефон или друго ограничено средство за комуникация, концентриране само върху градовете или дори центъра им и прочие. Най-ясен пример за такива дефекти се виждат в социологическите проучвания около изборите. Почти без изключение те са безсмислени като данни, но за сметка на това имат огромно влияние върху общественото мнение. Няма по-известен пример от провала на прогнозите за изборите през 2016-та в щатите. Сайтът FiveThirtyEight има доста добро обяснение защо се случи това. Сред основните причини е именно пропускането на цели демографски групи в допитванията.

Друг фактор в мащабът. Тук всъщност той говори в моя полза, тъй като дори големите социологически агенции боравят с няколко хиляди анкетирани. Ако се вгледате в доклада на Pew Research, техните изводи за България се основават на само 1619 души. Разбира се, броят няма значение, когато в извадката няма представителност. Те твърдят, че са използвали методи осигуряващи такава. Това обаче трябва да се докаже. Обикновено сред въпросите се поставя такъв, резултатите от които може да се сравнят с обективна статистика. Например – възрастовото разпределение на населението, броят женени или брой деца в домакинството. Ако средните стойности по възрастови групи или местоживеене не отговарят на средното за страната, то извадката не е представителна. Именно такъв сериозен дефект илюстрирах с едно друго нашумяло изследване разглеждащо отлагането на деца и брака сред младите в България. Pew още не са публикували данните си, за да сравним. 1600 души обаче не са много. Вчера Инфограф предупреди, че привидното повишаване на дяла бедни българи може да се дължи на увеличената извадка в анкетата на НСИ – от 7300 на 8600 домакинства. Това може да е индикация, че старата извадка е била твърде малка или недостатъчно представителна. Разликата между анкетираните от НСИ и Pew e 4.5 пъти.

Дефект на всяка една подобна анкета е, че разчита на субективни фактори. В повечето случаи, като етническото и религиозното самоопределяне, това е неизбежно. Ако не сме внимателни обаче, това може да доведе до сериозни проблеми. Чалаби посочва, че онази анкета за мюсюлманите и джихада също е била през интернет и отговорилите са били доста малко предвид голямото мюсюлманско население на Великобритания. По-важното обаче е, че е нямало абсолютно никакъв начин да се потвърди, че някой не е попълвал анкетата без да е мюсюлманин просто така – за да изкриви резултата. Това съвсем не е за пренебрегване предвид медийният отзвук, който такива „изследвания“ привличат. Бихте се учудили колко от сензационните новини, които четем, всъщност се осланят именно на изследвания като цитираното от Чалаби и това, което аз направих. Разликата е, че там не говорят за условностите, а дори сериозни медии скачат на бомбастични изводи без да направят критична проверка.

Не по-малко важни са и предложените отговори. Вече обсъдихме как въпросите може да се разбират различно в различните държави и култури. Изборът на отговори също може да изкриви значително резултата. Нарочно добавих отговор „други религии“ и „други“ при въпроса за самоопределянето. Идеята какво е религия доста се разминава между хората. Аз, например се самоопределям като православен християнин, но в никакъв случай не бих се самоопределил с БПЦ. Също така вярванията ми са много по-близки до агностиците, отколкото до религиозните. Това разминаване между възприятие за религия, традиции, празници и спиритуалност трудно се вписва в която и да е от кутийките, които сам дадох като отговори. Съвсем естествено липсата на „атеист“ и различни степени от спектъра на вярващите раздразни някои хора. Отново обаче повтарям – целта ми не беше да изследвам религиозността, което е невъзможно предвид вложените дефекти описани тук. Основната ми цел е да илюстрирам тези дефекти.

Другите въпроси

В анкетата имаше още няколко точки, които добавих просто, защото бяха интересни и присъстваха в оригиналното изследване на Pew. Малко над 22% от отговорилите и около 41% от религиозните казват, че ходят поне веднъж месечно в храм. 57% от всички или посещават църкви, джамии и синагоги като туристи, или не ходят въобще. Интересно е, че едва 25% посещаващите храм всяка седмица, казват, че са съгласни с въвеждането на църковен данък. Ако се въведе, по-малко от половината от тях (45%) казват, че биха го плащали. Струва ми се, че това показва друг интересен аспект на връзката между религиозност и църква поне сред балона ни от познати в мрежата.

В следващите отговори се забелязва относително единодушие. Разделени сме дали възрастните са повече или по-малко религиозни от соца насам. За религиозността на младите има известно разминаване между двата лагера, но мнозинството не смята, че се е увеличила. Това се разминава и с резултатите на Pew. Над 60% от всички групи смятат, че религията има място само в семейни традиции и празници. Това пък потвърждава голямото мнозинство отговорили, че религията няма място в политиката. Все пак, също толкова смятат, че политиците се опитват и навярно успяват да я използват в кампаниите си.

Тук виждате разбивката по възрасти. Не се различава драстично от разпределението на населението на страната, но това не го прави приложимо към населението. Също така, 75% от попълнилите живеят в град на 100 хиляди души, а 10% са в чужбина. Това говори повече за социалния ми балон, отколкото за религиозността на българите като цяло.

Тук съм показал религиозността по възрасти. Вижда се ясна пропорционална корелация между възрастта и самоопределянието с някоя религия. Отрязал съм графиката на 50 години, защото попълнилите посочили над тази възраст са по 10-20, което не позволява да се правят изводи.

Всъщност, именно затова не направих сравнение на отговорите по възрастови групи. Тъй като анкетата е проведена в интернет, се вижда ясно практическата липса на отговорили над 65 години. Така не мога да сравнявам „млади“ и „стари“. Това не означава, че доста „изследвания“ го правят – взима се извадка от 1000 души, 10 от тях са в пенсионна възраст и на тяхна база се съди за всички 1.4 млн. българи в тази група.

Данни и препратки

Статиите на Pew Research заедно с въпросниците и целият доклад за религията в източна Европа ще намерите на страницата им. Данните от моята анкета ще може да свалите като Excel файл. Може да го използвате както намерите за добре, но ще се радвам, ако сложите обратна връзка.

Други подобни анализи са разяснението ми за смъртността и как не разбираме тази метрика, раждаемостта и как е пълно с фалшиви новини, броя на работещите българи в чужбина и как тази статистика е просто измислена и не на последно място – защо не разбираме данните за бедността.

Анкета за религията в българското общество

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2017/anketa-religia/

Реших да пусна нова анкета за възприятията към религията. Навярно сте видели в медиите съобщения за едно такова изследване наскоро. Избрах малко по-различни въпроси и искам да илюстрирам нещо конкретно. Затова ще съм ви благодарен, ако попълните анкетата според личните ви представи и възприятия. За някои определени въпроси биха били странни, но обещавам, че има добра причина да са такива. Анкетата може да отворите и на този линк.

Не разбирам защо вярващите отричат науката

Post Syndicated from Delian Delchev original http://feedproxy.google.com/~r/delian/~3/B0Z92wdswBY/blog-post.html

Опитвам се да разбера каква е най-простата дефиниция на абсолютичният бог, и единственото, което остава, е че това е съществото, което е създало светът. Защото, ако не отговаря на това условие, престава да бъде абсолютично. Разбира се, отново увисва въпросът кой и как е създал бог, но да се абстрахираме от този парадокс за момента.

Това, което не разбирам е, масовото желание за отричане на науката от тези, които вярват в религии с абсолютични божества (грубо, предимно секти принадлежащи на ехнатонската група, стари египедски вярвания, еврейските религии, християнство, мюсюлманство и производни секти).

Науката е просто инструмент за изучаване на светът около нас, създавайки предположения, които предвиждат бъдещето с вероятности от минимум 3 сигма (типично за по-точните науки, 6+ сигма), тоест точност по-висока от 99.7% (при 6 сигма, точността е над 99.99966%).

Науката не отрича нито признава Бог, тя просто няма отношение към него.

Единственият конфликт между науката и религиите, е в догми свързани с религиите, които не отговарят на истината измерена от науката с описаната точност, или пък твърдения, които не са следствие извлечено по научен метод.

Бог не е доказан по научен метод (тоест няма нито едно предположение, и нито един експеримент, който да предполага единствено и само съществуването на бог, и който да е доказан с повтаряемост определяща го за истина, извън рамките на статистическата грешка).

Това не значи, че бог не съществува, нито че съществува. Просто всичко, което знаем за светът и вселената може да бъде обяснено отлично и без бог.

Обаче в религиозните догми, и теологията, както и в свещенните книги, съществуват тези, които са или абсолютно невярни или неподлежащи на проверка.

И точно тук е основният конфлукт между религиозните авторитети и науката.

Защото науката може и да няма отношение към бог, но има отношение към някой религиозни догми, от които произлиза религиозната власт на религиозните авторитети. И тяхното решение е, вместо да ревизиртат догмите, да отрекат науката, защото тя може да постави в риск религиозната им власт.

Но това поставя в интересен конфликт вярващият, към какво трябва да се насочи той – към науката или религиозните авторитети отричащи я, дори и да си остане вярващ.

И това ме връща към началото на разсъждението.

Ако бог е създал светът, то всяко нещо около нас, всеки предмет, всяко листенце, всеки атом, всеки физичен закон е написан и направен от него.

И това е проверимо по научен път от всеки, без да се налага да вярва на доверие в някой друг, чрез експерименти и обяснения, по пътят на научната логика, които можеш да извършиш сам по всяко време и на всякъде.

А свещенните книги дефиниращи религиозните авторитети са писани от хора. Дори да предположим, че бог е комуникирал с тези хора, от една страна имаме директното творение на бог – светът, изучаван от науката, което е безкрайно проверимо и предвидимо, а от друга страна имаме твърдения писани от хора по твърдение индиректно произлизащи от бог, които влизат в конфликт с проверимите преки творения на бог.

При това положение, очевидният извод би бил, че при конфликт грешката е в човешката интерпретация и поддържащите я религиозните авторитети.

Което ме връща в началото на расъждението, чудейки се, защо вярващите предпочитат да вярват, вместо да проверяват вярата си. Самата вяра, ако е вярна, би трябвало да може да издържи всяка проверка, нали? Все пак вярата на Исус е била проверена от дявола три дни в пустинята.