Tag Archives: репортаж

Горящи китайци

Post Syndicated from Чън Циу-фан original https://toest.bg/goryashti-kitaytsi/

Ако има нещо неизменно в света, това е промяната. Така американският учен Бъртън Уотсън обобщава духа на китайската историография в биографичната книга за историка Съма Циен.

Това отношение към времето изглежда естествено битуващо в най-старата жива цивилизация. „Китайците не срещат никакви пречки при попиването на нови технологии и начини на живот“, пише Ю Хуа. Може би най-доброто доказателство са последните четири десетилетия, през които страната се преобразява и преобразява – до неузнаваемост и без обозрим завършек.

След 1978 г., когато Дън Сяопин инициира реформите, с които изважда Китай от икономическата кома на „Културната революция“ и започва преход от планова икономика към свободен пазар, за две десетилетия страната се превръща във фабриката на света, а за още две – във втора световна икономика и лидер в технологичните изследвания и нововъведения.

На този фон през последните години се надига вълна от научнофантастична литература. Развивана от шепа ентусиасти в продължение на десетилетия, напоследък тя навлиза твърдо в китайския мейнстрийм, а постепенно се налага и като един от малкото успешни културни износи с автори като Лиу Цъсин и Хао Дзин-фан, които въобразяват възможни бъдещи посоки на промяна в китайското и въобще човешкото общество вследствие на развиващите се технологии. 

Сред най-обсъжданите научнофантастични писатели в момента е и Чън Циу-фан, предприемач и бивш служител в китайския клон на Google. Следващото попълнение в поредицата ни „Китай отвътре“ е негово есе, написано на китайски в края на 2018 г. и публикувано на английски в брой 7 на списанието за технологии Logic.


Всяка година в края на aвгуст корозивната пръст на пустинята в щата Невада посреща хиляди поклонници, наричащи себе си горячи. С каравани, частни самолети или причудливи карнавални камиони, те пристигат в Блек Рок Сити – града, който съществува само девет дни в годината. Има артинсталации, целонощни рейв партита и всевъзможни други събития: от йога и медитация, през уроци по садомазохизъм и оргии, до демонстрации на изкуствен интелект и какво ли не. Тук не съществуват търговски транзакции – с пари можеш да си купиш единствено лед и кафе, всичко останало се разменя свободно или се предоставя безвъзмездно. Можеш да получиш хляб и пиене дори срещу прегръдка или песен.

Това е легендарният фестивал „Горящият човек“ – едно колективно утопично представление. Тазгодишната му тема е заимствана от заглавието на сборника на Айзък Азимов от 1950-та „Аз, роботът“. Обсъждат се всякакви етични проблеми за отношенията между роботите и хората, сякаш като отклик на глобалната мания по изкуствения интелект.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Навярно именно темата е привлякла множество китайски предприемачи и инвеститори от технологичната сфера. От предишни репортажи за „Горящият човек“ се вижда, че на сухото езеро са идвали Лари Пейдж, Джеф Безос, Марк Зукърбърг и Илон Мъск – все хора, възприемани от китайските технологични предприемачи като герои на нашето време. Освен това много предишни участници са отдавали успехите на собствените си проекти на вдъхновението, получено от „Горящият човек“. Не може да не се отбележи, че това съвършено сливане на тотемна почит и утилитаризъм е нещо доста китайско.

Заедно с приятели от цял свят тази година и аз станах горяч новак. Макар и да бях запознат с десетте принципа на фестивала, съвсем друго беше лично да изпитам особеното усещане за ред, произтичащ от безредието – изживяване, възможно най-далеч от живота в китайското общество с неговите всевъзможни правила и строг контрол. Трябваха ми цели няколко дни, за да съумея да се потопя в него и да започна да се радвам на „технохипи веселието“.

Не можех да сдържа любопитството си към всичките китайски предприемачи и инвеститори, долетели с чартърни полети чак дотук. Сред тях имаше участници в предприемачески лагери, организирани от китайски интернет гигант, както и 70 основатели на компании, доведени от водещо китайско дружество за рисков капитал, което беше инвестирало в техните стартъпи. Предварително наета компания им беше подготвила скъпи климатизирани капсули с огромни запаси от храна, питейна вода и алкохолни напитки, а в един от лагерите имаше дори зала за караоке.

Натиснете тук за да видите презентацията.

В първите дни обаче тези разточителни за един традиционен горяч удобства стояха неизползвани, докато на четвъртия ден нашите китайски гости не запристигаха със закъснение. Доколкото разбрах, най-скъпото място е струвало 20 000 долара, при положение че обикновеният билет за фестивала е само 425 долара.

Разбира се, непасващите на фестивала привилегированост и консумеризъм са проявявани и преди от елита на Силициевата долина, заради което не са му спестявани критиките. Разликата е, че голяма част от китайците като че ли изобщо не познават фестивала, а повечето от тях дори нямат интерес да разберат и уважат така наречения дух на горяча. Те гледат на фестивала или като на извънзаконен терен за лов на сексуални стимули, или като на поредното ваканционно селище за установяване на бизнес контакти, при което внасят определени чужди привички, особено китайски.

И така виждаме следните сцени: повечето хора лежат в климатизираните си капсули, пият студени питиета и играят на телефоните си (дори да няма сигнал); представят се с титли от сорта на „изпълнителен директор“; снимат чуждите голи тела без разрешение; извършват вербален сексуален тормоз върху горячи от другия пол под формата на покани за „оргийната шатра“; отказват да споделят храната си и дори наричат другите горячи „сервитьори“; отказват да вземат участие в колективни трудови дейности; организират предприемачески лагери на територията на фестивала; хвърлят си боклуците и плюят по земята, и т.н.

Въпреки че друга група китайци, повечето милениали, се стараеха да им обяснят принципите на фестивала (радикално приемане, даряване, декомерсиализация, самообновление, себеизразяване, принос към общността, гражданска отговорност, неоставяне на отпечатък, активно участие и непосредственост), опитите им оставаха почти без резултат.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Този елит, представителен за новата епоха на китайския научно-технологичен подем, сякаш е еманация на по-големи енергии в обществото. Поведението им ме подсети за няколко скорошни случая, които предизвикаха разпалени реакции в Китай.

На 7 август 2018 г. основателят и изпълнителен директор на китайската търсачка Baidu Ли Йен-хун публикува в социалната мрежа WeChat мнение относно слуховете за завръщането на Google на китайския пазар: „Ако Google решат да се върнат в Китай, ние имаме пълната самоувереност отново да се изправим срещу тях и отново да ги победим.“ Публикацията предизвика остри ответни реакции заради качеството на търсене и фалшивите реклами в Baidu. Преди две години студентът Уей Дзъ-си почина вследствие на лечебни процедури срещу рак в клиника, промотирана в търсачката. Акциите на Baidu се сринаха с 15%, а в момента фалшивите медицински реклами продължават да излизат като резултати в очакване на поредната жертва.

На 25 август едно двайсетгодишно момиче от провинция Джъдзян беше изнасилено и убито от шофьор на Didi (нещо като UberPool и Lyft Line). Причината за силния обществен гняв този път беше, че това е вторият подобен случай за платформата в рамките само на 100 дни. Като първо голямо приложение за споделено пътуване Didi остава с множество неразрешени проблеми с уязвимостта – в продуктовия дизайн, шофьорската пресявка и клиентското обслужване. На всичкото отгоре излезе наяве и изказването на бивш директор на компанията, в което той говори за планувания продукт като за „секси социална платформа“. Заради огромния обществен отпор Didi реши временно да свали услугата за споделено пътуване, за да извърши необходимите промени, но това нямаше как да спре потребителите, които масово деинсталираха приложението.

Третият експлозивен случай стана точно по време на „Горящият човек“. Ли Цян-дун, основателят на технологичния гигант за електронна търговия JD.com с пазарна стойност 310 млрд. долара, беше обвинен в сексуално посегателство в САЩ, при което акциите на JD.com паднаха от 31,30 долара на 31 август до 26,95 долара на 7 септември, изпарявайки по този начин 43 млрд. долара от пазарната стойност на компанията. Макар и това да не беше свързано с реалните услуги на предприятието, случаят възбуди общественото въображение и предизвика колективни критики към новата богаташка класа на китайските технологични предприемачи.

Натиснете тук за да видите презентацията.

През последните двайсет години китайската технологична индустрия се изстреля устремно нагоре. Понятия като „вълча природа“, „дивашко израстване“, „интелектуален ъпгрейд“, „нискоизмерен удар“ (заето от прочутия научнофантастичен роман на Лиу Цъсин „Трите тела“) са непрекъснато в устите на китайските предприемачи. Те приличат на откривателите на Новия континент – представят си, че са глутница вълци насред Монголското плато, които могат да се преборят за оцеляване и победа единствено чрез кръвопролитие, плячкосване и териториално разширение.

Обективно погледнато, тези предприятия действително дадоха огромен тласък на технологичния прогрес на Китай, а и на целия свят. В един неоповестен доклад от изследване на Китайския институт за икономическо развитие се вижда, че между 1995 и 2015 г. близо 85% от всички китайски инвестиции в технологични развойни дейности са направени от частни предприятия, а не от правителството, което далеч надвишава процентите в страни като САЩ, Англия и Франция, където те варират между 50 и 60%.

В повечето китайски градове вече почти няма пари в брой – всички плащания се извършват през телефоните и дори уличните продавачи на печени батати имат картонена табела с QR код. А заради дългогодишното отразяване в масмедиите технологии като изкуствен интелект, виртуална реалност, генетични тестове и блокчейн вече са дълбоко внедрени в умовете на обикновените хора.

Китайците са луди по новите технологии, вярват в тях, разчитат на тях и изцяло, дори прекомерно се възползват от удобствата, произлизащи от тях. Същевременно обаче лесно забравят възможните негативни ефекти, например намесата в личното пространство и заблудите вследствие на отклонения в данните.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Преди няколко хиляди години Джуандзъ е казал: „Да ползваме нещата, вместо да бъдем ползвани от тях“, с което простичко е изразил презумпцията си за властовите отношения между човека и материалната цивилизация. Традиционната китайска идея за „извличане на мъдрост от вникването в същината на нещата“ обаче така и не поражда модерна научна мисъл.

Въпросът за отношенията между хората и технологиите влиза в полезрението на китайците едва през последните четирийсет години (след реформите и отварянето през 1978-ма). Що се отнася до усъвършенстването на регулациите на правно и политическо равнище, това се случва постепенно през последните двайсет години, и то само заради скоростното развитие на технологиите в страната. А заради липсата на такива регулации повечето китайски технологични предприятия все още са много изостанали в етично отношение, нямат и желание за саморефлексия по този въпрос.

Когато обаче пазарната среда се насити и стотиците милиони потребители натрупат повече опит и разбиране за технологиите, китайските компании ще трябва да платят цената за своята незрялост. В същото време активната намеса на правителството, изразяваща се в нови закони и регулации, ще продължава все повече да затруднява технологичните компании. Например стриктният контрол върху интернет игрите, наложен тази година от правителството, косвено доведе до смайващия срив от 1,2 трилиона хонконгски долара в пазарната стойност на Tencent.

Натиснете тук за да видите презентацията.

При все това технологичното предприемачество продължава да е най-съблазнителната област. В нашия лагер имаше двама предприемачи, съответно от Пекин и Ханджоу, които бяха дошли на фестивала в търсене на вдъхновение за новите си начинания.

Господин Мяо, който не беше много на „ти“ с английския, денем се размотаваше със „Sapiens. Кратка история на човечеството“ на Ювал Ноа Харари, вечер се поклащаше неловко на рейв партитата и всеки ден се връщаше с нови открития и впечатления: „Има будка за целувки, където всеки може да се целуне с непознат!“ На основаната от него платформа за местни услуги ѝ предстоеше излизане на северноамериканския пазар и тук той търсеше някакво културно единение.

Господин Ян пък беше инженер в една от най-нашумелите китайски платформи за кратки клипове. Той си въобразяваше, че „Горящият човек“ представлява някакво огромно TED Talk събитие, съответно преживяваше разочарование след разочарование: „Онези не обсъждат „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман, а наистина вярват, че светът е голяма дъска!“

Въпреки че господин Мяо и господин Ян по всяка вероятност са си заминали от фестивала разочаровани, вярвам, че изживяването ги е накарало да се позамислят за отвореността и толерантността. Първият постепенно прие идеята, че хората могат да се разхождат голи или да се целуват с непознати, ако желаят. А вторият се сприятели с един съсед, който черпеше с марихуанови бисквити, после се разговори с друг, който се оказа ИТ специалист.

На фестивала се нaтъкнах и на няколко основатели на част от водещите китайски технологични компании. Те вече имаха по-задълбочени размисли. Уан Сяо-чуан от търсачката Sogou ми каза: „В тази утопична комуна можем да изпитаме изгубените или изкривените в цивилизованото общество културни ценности и принципи. Всеки от нас си отнася част от тях обратно и те му помагат да е по-креативен и по-силен в ежедневния си живот.“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В последната нощ на фестивала беше запалена „Галактика“ – огромната дървена структура, наподобяваща междузвездна мъглявина, наричана още „Храмът“. По традиция множество горячи поставят вътре снимки или предмети, свързани с техни починали близки, придружени с възпоменателно послание, които също изгарят в огъня. Всички насядахме върху пустинните пясъци, надигнали глави към възвисяващите се пламъци и необятния космос. Сякаш се върнахме в праисторическите времена и също като предците си копнеехме да се свържем с божествата и с духовете на мъртвите, за да прогоним самотата си.

На фона на пламъците някой се провикна: „Thank you, Larry!“ Последваха го още хора, които просълзени завикаха същото. Те отдаваха почит на родоначалника на всичко това, Лари Харви, споминал се през тази година. В една своя реч от 98-ма той казва: „Това е един реален аналог на киберпространството, но и не е съвсем същото, тъй като липсват анонимността и опосредстваността на интернет. Мястото свързва хората един с друг… Светът се променя с главозамайваща скорост и тук се учим на необходимите умения за оцеляване. Става дума за радикално себеизразяване и радикална самодостатъчност.“ Точно това усетих през осемте дни.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Постройките се разглобиха, арт инсталациите се демонтираха, караваните си заминаха – пустинята придоби изначалния си вид и Млечният път се появи отново на небето. Групи горячи доброволно обикаляха пясъците, за да дооберат човешките отпадъци. И най-миниатюрното стъкълце трябваше да се отнесе. „Не оставяй следа.“

А в китайския лагер група младежи разпалено обсъждаха надеждата си догодина да се въведе система за отсяване, така че да се допускат само хора, които действително споделят ценностите на фестивала и носят горящия дух в себе си. Те изразиха желание да издигнат арт инсталация и лагер, въплъщаващи автентичната китайската култура, така че всички горячи с интерес към Китай да могат да се потопят в нея.

Съгласие. Тази дума изникваше непрекъснато в разговора им. Тя представлява уважението към другите хора, общности и култури. Може би китайските предприемачи понякога ще се присещат за нея след завръщането си в родината и може би ще внедрят това уважение в бъдещите си продукти и услуги, така че технологиите да обслужват по-добре всеки отделен човек. А може би съм твърде голям оптимист.

Ще се върна ли догодина, питам се. Мисля, че да. Понеже най-добрият начин да се промени бъдещето е да се превърнеш в част от него. А аз бих желал да стана по-добър китайски горяч.

Снимките са стопкадри от краткия филм на Phantom Aerial Productions и от видеото на Galactic Seabass за фестивала „Горящият човек“ през 2018 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор за медиите в България – без аплодисменти

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/razgovor-za-mediite-bez-aplodismenti/

През 2003 г. България беше поставена на 35-то място по свобода на словото в индекса на „Репортери без граници“. През 2014-та страната ни изпадна от топ 100 и така до днес, когато заемаме 111-та позиция.

Хоризонтът далеч не е светъл, както демонстрираха нагледно и панелите на конференцията „Медии и данни – кой избира програмата?“, организирана на 27 юли от Института за развитие на публичната среда. Медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Те обсъждаха влиянието на политическото, държавното и общинското финансиране на медиите с национално и регионално покритие, все по-големите предизвикателства пред разследващата журналистика и каква е възможността за реакция, за да се опази малкото останала медийна независимост в една среда, в която политиците и бизнесът все по-агресивно и категорично се опитват да подчинят и заглушат неудобните за тях гласове.

„Да се забавляваме до смърт“ (Нийл Постман)

Професор Нели Огнянова очерта основните тенденции в медиите в страната, сред тях и тенденцията за все по-малко публицистика и разследваща журналистика, все по-активно проправителствено отразяване на водещите събития в обществото, липса на перспектива за демонополизиране на разпространението и криза в регионалните медии.

„Информационно обслужване“

Конкретни примери за тежкото състояние на регионалната журналистика представи журналистът Спас Спасов. В своята презентация той обобщи резултатите от разследването си за купуването на медийно влияние от общините, направено за „Дневник“.

Като пример за модела, по който кметовете на областните градове подчиняват медиите и правят невъзможно – не само де факто, но и де юре – компрометираща или критична към управлението им информация да стане обществено достояние, той показа договор между Община Търговище и вестник „Труд“. В договора за информационно обслужване ясно е определено, че ежедневникът „се задължава, включително неговите работници и/или служители, да пази доброто име, търговския престиж и фирмените тайни“ на Общината, както и че редакцията на изданието „няма право да нанася текстове или други поправки“ в предоставените ѝ от Общината материали за публикуване.

Спасов каза, че това е само един от многото случаи, за които има доказателства как с публични средства местното самоуправление си гарантира ласкателни публикации и затъмнение за евентуални злоупотреби в изданията.

Финансирането на партиите и политическите субекти

Има тясна връзка между независимостта на медиите и партийните субсидии. Ива Лазарова от Института за развитие на публичната среда показа големите средства, които партиите дават на медиите – както от медийните пакети, така и от партийната си каса, финансирана до момента основно от субсидията.

Темата за финансирането на политическите субекти е особено актуална предвид приетото наскоро намаляване на партийната субсидия на 1 лв. и отварянето на неограничено финансиране от фирми и физически лица за партиите.

От Института за развитие на публичната среда обобщиха историята на партийното финансиране в България:

  • До 2001 г. дарения с неограничена стойност са могли да правят само физически лица.
  • От 2001 г. се въвежда таван от 30 000 лв. на дарение, но се разрешава и на юридически лица, и на анонимни дарители да финансират политически партии.
  • През 2005 г. се въвежда субсидия от 1,50 лв. на глас, а таванът за физически лица е фиксиран на 10 000 лв., за юридическите лица остава 30 000. Анонимни дарения вече не са разрешени. Три години по-късно се забраняват и даренията от фирми.
  • През 2006 г. партийната субсидия е вдигната на 3,60 лв. на глас, а през 2009-та – на 12 лв.
  • През 2013 г. субсидията е намалена на 11 лв. на получен глас.

В презентацията на Института за развитие на публичната среда беше илюстриран притеснителният пример на кампания, финансирана основно от дарения, каквито ще са и кампаниите оттук нататък след промените при финансирането на политическите партии. Става въпрос за изборите за Европейски парламент през 2014 г. и кампанията на „България без цензура“ на Николай Бареков, в която са събрани дарения за над 1 млн. лв. – факт, повдигащ редица въпроси относно легитимността на даренията.

Генка Шикерова добави още по темата, представяйки свое разследване относно осигуряването на необходимите средства за президентската кампания на Румен Радев през 2016 г. Тъй като Радев не беше издигнат от партия, а от инициативен комитет, той нямаше право да използва партийната субсидия на БСП за целта. За сметка на това получи съмнителни дарения от пенсионери и безработни.

По темата за финансирането на политическите партии беше представен и т.нар. „американски модел“. Той многократно беше цитиран по време на миналата без сериозен и аргументиран дебат кампания за въвеждане на нови правила за финансиране на политическите сили в България. Сара Брайнър, директорката на изследователския екип на Center for Responsive Politics (САЩ), обясни, че ограниченията за дарения в САЩ са много сериозни – на фирмите е забранено директно да даряват на политически кандидати и използват т.нар. Political Action Committees, които също имат своите рестрикции, а лимитът за физическите лица е 2700 долара на кампания. Има обаче други методи, чрез които фирмите оказват влияние върху политиците – чрез организации, наричащи се super-PACs. Те нямат право да даряват на политиците, но могат, условно казано, да водят паралелни кампании за или против различни политики, асоциирани с един или друг кандидат. По този начин фирмите могат директно да упражняват неограничено влияние върху кампаниите и да налагат теми в дискурса, финансирайки политически реклами.

„Репортери без граници“

Другият чуждестранен гост на събитието беше Полин Адес-Мевел – ръководителка на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“. Публикуваме няколко акцента от нейната презентация за състоянието на медийната свобода в България:

Липсва прогрес в борбата с корупцията и с обвързаността между медии, политици и олигарси, която е широко разпространена в България. […] Най-сериозно олицетворение на този проблем е олигархът Делян Пеевски. […] Продължава концентрацията на медийна собственост в ръцете на проправителствени олигарси, последната такава ситуация е с „Нова телевизия“. […] Държавата продължава да разпределя европейско финансиране към медии без каквато и да е прозрачност.

Когато публикувахме индекса за медийна свобода, се обърнахме към властите, за да им представим тези проблеми, и поискахме от тях да гарантират медийната независимост и плурализъм, като подсигурят европейското финансираме към медиите да бъде разпределено по прозрачен начин към всички медии – включително критичните медии, и да се борят срещу концентрацията на собственост и конфликт на интереси в медиите, да създадат законодателство, което да изиска всички издания да гарантират редакционната независимост в своите организации и да осигурят спазването на законите за медийната собственост и прозрачност. […] За да бъде гарантирана физическата сигурност на журналистите, поискахме да бъдат предприети мерки за защита на тези, които са били заплашвани във връзка с работата си.

Трябва да кажа, че не получихме никакъв отговор от офиса на премиера в последните години. Особено когато изискваме защита на журналистите, получаваме отговор във всяка държава, когато се обръщаме към властите. За нас е много притеснително, че нямаме изграден диалог с властите. Установихме диалог с президента, който ни покани след публикуването на последния индекс да се срещнем и да обсъдим въпроса, но продължаваме да се надяваме, че премиерът ще направи същото.

Преди европейските избори „Репортери без граници“ се обърна към бъдещите членове на Европейския парламент, за да насочи вниманието към въпроса за свободата на словото. Предложихме 10 мерки, една от които е да се създаде длъжност на комисар, който да отговаря за свободата на словото, така че журналистите да имат към кого да се обръщат и в случай на опасност или сериозен проблем въпросът да не се разводнява сред множество комисари и да бъде прехвърлян от един на друг. Когато новият състав на европейските институции стане ясен през есента, ще продължим да настояваме по темата.

Въпросите бяха много. Темите – сериозни. Аплодисменти нямаше.

През 2019 г. станахме свидетели на сериозен политически скандал, довел до разтърсване на управлението и оставки – т.нар. „Апартаментгейт“. Всъщност аферата е пример за това, че в България има професионалисти, които могат да провеждат качествена разследваща журналистика. Хора, които биха се заели с ролята на watchdogs, стига да им бъдат предоставени нужните ресурси, защита и трибуна.

Но как да бъдат осигурени тези ресурси, защита и трибуна? Най-тиражираните печатни издания отдавна са вплетени в една мрежа от зависимости, от която би ги изкарала само смяна на собствеността. Една такава смяна вероятно би довела до нови зависимости, тъй като на чисто пазарен принцип изданията няма как да оцелеят. Такива са условията: вестниците са евтини, а тиражите – ниски.

В големите телевизии разследващата журналистика се прокрадва трудно, отпорът срещу нея е голям, а повечето от телевизионните канали са собственост на близки до властта бизнесмени или директно на политически партии. Над останалите дебне константната опасност да бъдат изкупени от такива. Радиата отдавна абдикираха от публицистиката, с изключение на Българското национално радио. БНР обаче, както и БНТ, са структури, чийто бюджет бива отпускан от Народното събрание, а директорът им – избиран от членовете на СЕМ. Които, от своя страна, са политически назначения, често със съмнителен образователен и професионален ценз.

Онлайн медии има много и всякакви, но те не изкарват достатъчно пари. Само за справка, при популярните Google реклами заплащането е между 0,25 и 2,00 долара на хиляда импресии.

Нашият опит в „Тоест“ показва, че макар да има жажда за независима и качествена журналистика, свободна от рекламни зависимости, възпитаването на разбирането, че информацията струва пари, е дълъг и сложен процес, който понякога е отчайващо муден. Но все пак този процес трябва да продължи и докато той не бъде завършен, аплодисментите ще продължават да липсват.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Репортаж с три мухи

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/reportazh-s-tri-muhi/

Ще започна направо с три мухи, които се въртят из главата ми, а може би и из вашите. Първо, един скорошен скандал с колекция фалшификати, който показа и на българската публика как представата за стойността на творбата е печално зависима от това кой колко плаща за нея и къде я излага. Второ, може и да не познаем кое е старо и кое – ново, ако няма обяснителни табелки, защото последното столетие е пренаситено с радикални жестове и трябва да си без достъп до GoogleImageSearch, за да се стъписаш. И трето, ако трябва да посоча общо чувство на своето време, то може би е страхът на човечеството от собствения му отпечатък. Да, вече страх, а не срам.

Лендартът по някакъв начин е обратното на тези неща. В класическата си форма той няма как да бъде колекциониран (замислен е като нетраен, саморазрушаващ се и самоизтриващ се), не търси радикалност, доколкото е по-скоро близък до Изтока, дзен градините или идеята за уаби-саби (естетическата наслада от преходността), отколкото до западните манифести; по-често и въобще не се случва в галерия, а статутът му на изкуство е въпрос на преценка на всеки, който се натъкне на него.


Лендартът може да бъде облак естествен пигмент, пръснат на вятъра (Анди Голдсуърти); „пантон“ от подредени в редица джанки в различна степен на узряване; изчегъртана от отлепящата се мазилка на селската чешма сянка на чучура; поле с пшеница, засята насред Ню Йорк; и какво ли не още. Ценно е това, което не привнася в екосистемата нещо чуждо, онова, което лесно потъва обратно в нея, онова, което предразполага към размисъл или още по-добре – към интуитивна преработка на света.

Ако искате вие да сте този, който се натъква и преценява, силно ви съветвам да се разходите в гората над село Габровци, Търновско. От поне осем години там работят лендарт художници от цял свят – Южна Корея, Япония, Мексико, Тайван, Турция, Норвегия и къде ли не още. Част от описаните по-горе произведения са създадени именно тук. Търновската група „Дупини“ (наречена така по името на съседното обезлюдено село) организира всяка година международен симпозиум „Изкуство – природа“, на който канят прочути (или непрочути, защото не това е важното) артисти от цял свят. Думата „симпозиум“ е в ироничен контраст с това, което всъщност се случва, както впрочем и сградата, служеща за работно ателие, място за преспиване и изложбена зала – бившето трудово-възпитателно училище в селото, опразнено след забраната на подобни институции през 2007 г.

Разходка из бившите класни стаи показва как изкуството „лекува“ мястото – стара черна (зелена) дъска е обрасла с тундра от дървени пръчици, охлузената резедава боя по стената е превърната в съзвездие с помощта на няколко сухи бодилчета. В коридора виси огромно хартиено кълбо, през чиито отвори влизат и излизат увивни растения – в мълчалив протест срещу пространството, някога служило за затвор на социални „плевели“. Кълбото свети. На двора е караваната на френска група пътуващи артисти, както и каручката, купена от Столипиново – плюс два коня, които заедно с наличните два в момента прекосяват Балкана. До нея един от създателите на „Дупини“, Румен Димитров – Попа, се е заел да изсече от дърво още малко „мебели“.




Тръгваме на разходка из гората с част от тазгодишните гости – тайванеца Ли Куей-джъ и мексиканката Луа Ривера. Първата творба, която виждам, е хамакът от клони и листа на Ли – естествен размер, покрит с мъх и служещ за люлка на всички случайно или не попаднали там животинки. След седмици ще стане невидим, засмива се Ли: листата ще изсъхнат, мъхът ще изгуби цвета си и хамакът ще се слее с шумата отдолу.

Малко по-нататък виждам купчини от клонки, подобни на плуващи сред шумата гърбати китове, оставящи лека диря в пръстта. Плуват към изгрева, пояснява авторката. Следващата ѝ работа прилича на инструмент – нанизи от прихванати по средата варосани клони, които вятърът върти във всички посоки. На 100 м по-нататък Ли е открил естествена яма от изтръгнато дърво и я е превърнал в част от прочутата си творба The Ripple, в която ритъмът на концентрично подредените парчета дърво създава усещането за бликаща вода. Извира или потъва, питам го. Извира, решава той – там, откъдето е избуяло дървото, земята има да каже още нещо. „Вълничката“ е творба без начало и край, защото по самия си замисъл тя непрекъснато намира нови и нови резонанси.




В Тайван Ли е много популярен, а проектите му – които понякога се доближават до архитектурата или поне до мисленето за нея – играят с прехода между вода и суша (подводни скулптури, мостове, наколни „жилища“), височината (стълби, които се катерят нагоре из гората), звука, осезанието (една от творбите му използва ледени блокове). Близък е до Анди Голдсуърти, когото посочва като един от любимите си автори, а също и до Джон Кейдж. Последната му работа тук е нещо като ограда, която тръгва от паднало дърво и постепенно се уголемява, две педи над човешки ръст, завива покрай един ствол и създава нещо като естествен заслон. Ли използва само намерени парчета от стари клони; тяхната грапавина му помага да ги наслагва без крепежни елементи, а леката гнилост им придава сладостен дъх.

За разлика от него, Луа Ривера вижда средата като неизбежно носеща човешкия отпечатък, който сме длъжни да отчетем и смекчим. Тя се интересува от начина, по който птиците строят гнездата си, включително и от това кои създадени от човека материали използват. Луа разказва две противоположни истории – за една художничка, която разресвала бялата си коса и оставяла събраната по гребена коса на перваза за птиците – докато по-късно не я видяла вплетена в гнездо; и за цигарените фасове, които също били усвоени от пернатото братство в неговото домостроителство. Тя самата също прави „гнезда“ спрямо човешкия ръст, като използва архитектурните школи на различни птици – любимо ми е гнездото на „колибри“ насред Ню Йорк, с текстура от едра кора и мъх отвън и с бял памучен пух отвътре. Други нейни творби са извънредно прости – огледала, поставени под ъгъл в пясъка или на полето, изведнъж смъкват парчета небе или извличат морето на сушата.

В края на разходката стигаме до почти невидима лента от шума, широка към две педи и отлепяща се съвсем леко от земята, като тръснат във вятъра плат. Работата е на Катерина Милушева, друг основен член на „Дупини“ . Също като други нейни творби, тя издава подчертан афинитет към незабележимото, към пресечната точка на лендарта и минимализма, към изтриваемото. Туркинята Севил Сайгъ също се интересува от изтрития смисъл на думите: тук е прикрепила върху стара стена клечици, които напомнят за изпадал надпис. Постчовешкото на думите.

Под определен ъгъл тази работа може да бъде невидима – мимикрираща като живота в гората, неясна като границата между понятията. Автор: Катерина Милушева, България (2019)

Севил Сайгъ, Турция (2019)

Всичко това се случва вече осма година поред и до село Габровци (с цели десет души население, но и с интернет) има скулптурен парк. Без табелки, които да ви казват кое е изкуство и кое – природа. Без заглавия и имена на автори. Ако нещо ви хареса, може, разбира се, да го потърсите в каталозите на „Дупини“ и да разберете повече. И за творбите, и за техните автори, и за международните мрежи, проекти, партньорства.

Междувременно природата също дописва – понякога с размах. Преди няколко години голямо наводнение буквално „изтри“ творбите покрай реката, включително дървения мост на Таня Премингер, който се отдръпваше разколебан, преди да стигне отсрещния бряг. Симпозиумът се проведе отново, а край реката израсна длан от сплетени клони – символичен жест на закрила, на пазене.




Тази година програмата включва Ли Куей-джъ (Тайван), Луа Ривера (Мексико), Севил Сайгъ (Турция), Кристиан Сеушан (Румъния), Дияна Йовчева (Великобритания–България), Марина Ангелова-Гонзалес (Италия), Лора Пармакова (България) и самата група „Дупини“: Румен Димитров – Попа, Цветелина Максимова, Румен Рачков – Дървесния, Орфей Миндов, Елена Димитрова, Катерина Милушева, Кирил Георгиев, Александра Ангелова, Лидия Къркеланова, Яница Фендулова и Славчо Славов.

Може просто да отидете там и да видите: няма пазач, който да ви се кара, ако пипате експонатите; просто спазвате същия принцип – да не оставяте отпечатък, който да не може да бъде попит обратно в природата.

Казах ли, че автобусната спирка на селото е превърната в изложбена зала?

Тазгодишните участници в „Изкуство – природа“ заедно с някои от доброволците

Благодарим на група „Дупини“ за предоставените снимки. Заглавна снимка: Творба на Цветелина Максимова, България (2019).

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой ще се изправи срещу Тръмп през 2020 година

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/koy-shte-se-izpravi-sreshtu-trump-prez-2020/

Президентските избори в САЩ през 2016 г. със сигурност ще останат в историята. Не само защото Доналд Тръмп, личност без какъвто и да е опит на обществени длъжности, надви един от най-добре подготвените кандидати в историята – бившата първа дама, сенаторка и държавна секретарка Хилъри Клинтън, но и защото кампанията преди вота се отличи с безпрецедентен тон, тематика и идеи, които заеха основно място по време на дебата.

Тръмп се впусна в надпреварата за номинацията на Републиканската партия през юни 2015 г. и първоначално социолозите му даваха под 5% подкрепа сред симпатизантите на Голямата стара партия. С времето обаче това започна да се променя. На първия републикански дебат, който се проведе на 6 август в Кливланд, Охайо, бизнесменът и риалити звезда се качи на сцената с още десет претенденти за номинацията, сред които бившият губернатор на Флорида Джеб Буш – син на Джордж Буш-старши и брат на Джордж Буш-младши, сенаторите Тед Круз – от Тексас, и Марко Рубио – от Флорида.

По време на този и следващите дебати Тръмп бетонира ролята си на водещ претендент за номинацията на републиканците, и то по – меко казано – неконвенционален начин. Бившият главен герой в риалити шоуто „Стажанта“ нападаше останалите кандидати и тяхната биография и им измисляше прякори. И докато републиканците се защитаваха от подвикванията „Слабия Джеб“, „Лъжеца Тед“ и „Малкия Марко“,

в средите на демократите започна да се заражда мобилизация, която заплаши номинацията на смятаната за сигурен кандидат Хилъри Клинтън.

Сенаторът от малкия щат Върмонт Бърни Сандърс стартира кампанията си, в която лансира своите революционни за американския политически и обществен контекст идеи за общодостъпно здравеопазване и безплатно висше образование. Сандърс не се поколебаваше да се нарече социалист, макар да не пропускаше да добави определението „демократичен“ отпред. Първоначално малко анализатори даваха шансове на Сандърс срещу Клинтън, която през 2012 г. завърши мандата си като държавен секретар с одобрение от 65%, беше събрала подкрепата на водещи фигури от Демократическата партия и на обществени личности, както и десетки милиони дарения.

Но Сандърс успя да спечели сърцата на младите, които препълваха залите, където той държеше предизборните си речи, и ходеха от къща на къща като доброволци, за да разпространяват идеите му. Една от тях е Александрия Окасио-Кортес, която от млада доброволка в кампанията на Сандърс преди изборите през 2016 г. се превърна в звездата на младото прогресивно течение в Демократическата партия, а сега – и в Конгреса.

Влиянието на Сандърс, Окасио-Кортес и техните идеи се засили и през 2019 г. те изобщо не изглеждат толкова революционни. Това показаха и първите дебати за номинацията на Демократическата партия, които се проведоха на 26 и 27 юни т.г.

Претендентите за номинацията на Демократическата партия успяха да задминат по численост дори републиканците на предишните избори.

Провокативното и спорно управление на Тръмп предизвика много потенциални кандидати да се изправят срещу него.

Водещите претенденти са петима: бившият вицепрезидент Джо Байдън, споменатият по-горе Бърни Сандърс, сенаторките Елизабет Уорън – от Масачузетс, и Камала Харис – от Калифорния, и кметът на Саут Бенд Пийт Бутиджидж.

Вицепрезидентът на Обама Джо Байдън беше считан за категоричен фаворит за номинацията, като социологическите проучвания му даваха над 30% подкрепа. Той беше следван от Сандърс с около 20%. Уорън, Харис и кметът Пийт, както го наричат, получават според различните прогнози между 6 и 15% от подкрепата на избирателите на демократите.

След дебатите обаче ситуацията изглежда различно: според последното изследване на Си Ен Ен Байдън губи близо 10% от одобрението си, сериозен е и спадът при Сандърс. Двамата губят за сметка на двете дами – Харис и Уорън, които според социолозите вече се нареждат на второ и трето място сред предпочитанията на избирателите.

Дебатите

На двата дебата на случаен принцип бяха избрани по 10 кандидати, които да се опитат да спечелят гласоподавателите на своя страна. В първата вечер участие взеха Елизабет Уорън, Бето О’Рурк – бившият конгресмен от Тексас, който почти успя да спечели сенаторско място в традиционно републиканския щат през 2018 г., сенаторът от Ню Джърси Кори Букър и кметът на Ню Йорк Бил Де Блазио. Във втория дебат се включиха големите фаворити – Байдън, Сандърс, Харис и Бутиджидж.

Байдън е представител на т.нар. центристко крило в Демократическата партия, докато Сандърс, Уорън и Харис са част от прогресивните демократи, които са известни с доста по-либералните си и откровено леви позиции. На незапознатите тези разделения във вътрешните фракции на демократите могат да се сторят на пръв поглед просто щрихи, но си имат своето сериозно значение. Темата беше илюстрирана ясно, когато водещите попитаха кандидатите кой ще отмени частното здравеопазване в полза на държавното. Сандърс и Харис смело изправиха ръка, а Байдън изчака няколко секунди, огледа се и едва тогава плахо вдигна своята.

Обвиненията срещу него, че не може да се впише в модерното течение, са свързани и с възрастта му. За нея му беше напомнено и от конгресмена Ерик Сулуел, който каза, че е бил на шест години, когато кандидат за президент на демократите е заявил, че е време политиците да предадат факлата на нова генерация американци. А този кандидат е бил… Джо Байдън. Бившият вицепрезидент е на 76 години, а в деня на евентуалното си встъпване в длъжност ще бъде на 78.

И макар възрастта и нерешителността на Байдън по темите, считани за ключови сред младите симпатизанти на демократите, да повдигат въпроси, друг момент беляза втората вечер на дебатите.

Всичко започна с повдигането на темата за расизма.

Сенаторката от Калифорния Камала Харис се опита да вземе думата, но беше прекъсната от водещите. Тя настоя, че като единствената тъмнокожа на сцената трябва да получи правото да се изкаже по въпроса за расовата дискриминация.

Харис се обърна към вицепрезидента Байдън с „Аз не вярвам, че сте расист“, но след това изтъкна, че е засегната от това, че бившият вицепрезидент е говорил за репутацията на двама сенатори, които са работили активно за сегрегацията, както и че през 70-те години в Конгреса самият той се е противопоставял на програма за транспортирането на ученици с автобуси до училище с цел намаляване на сегрегацията. Тя изтъкна, че е била едно от децата, включени в тази програма.

Байдън отговори, че не е бил против програмата за транспортирането, а против държавното ѝ финансиране. Той допълни, че има дълга биография като защитник на равните права. Атаката на Харис обаче, която според анализаторите е била прецизно планирана, заработи в нейна полза.

Самата тема за транспортирането с автобусите е спорна, а ефективността на тaзи програма е била многократно поставяна под въпрос. Но решението на Харис да използва бившия вицепрезидент като мишена имаше за цел да демонстрира нещо друго. А именно че

Байдън има дълга кариера, съдържаща епизоди, които може да бъдат използвани от опонентите.

И че ако той бъде избран за кандидат на демократите, ще трябва да се изправи срещу Доналд Тръмп, който няма да се поколебае да атакува, спекулира и дори откровено да манипулира епизоди от професията и живота на опонента си. Американският президент вече го нарича Лудия Джо Байдън, Заспалия Джо и Обайдън – псевдоним, който използва, когато отправя критики и клевети към президента Обама, вицепрезидента Байдън и цялата бивша администрация. Тръмп не се поколебава да използва ad hominem обиди, както не се поколеба и да замеси предполагаемите афери на Бил Клинтън в кампанията си срещу Хилъри.

Затова демократите трябва да излъчат кандидат, който да е достатъчно устойчив и стабилен, но в същото време да не е пасивен. Според повечето анализатори, социологическите проучвания и реакцията на зрителите, Хилъри Клинтън спечели и трите дебата срещу Тръмп през 2016-та, но въпреки това загуби изборите. В омаскаряването и злепоставянето ѝ се включиха Тръмп, водещи републикански фигури, защитници на конспиративни теории, а според докладите на специалния прокурор Робърт Мълър и комисиите в Конгреса – и външни сили в лицето на Русия и сайта „Уикилийкс“.

Няма причина, поради която да се смята, че кандидатът на демократите през 2020 г. ще бъде пощаден. И претендентът за мястото на Тръмп в Белия дом трябва да притежава нужните качества. А Байдън не успя убедително да се защити от атаката на Харис.

Проблемът е, че

срещу самата Камала Харис вече се надигна вълна на недоволство във връзка с работата ѝ като прокурор в щата Калифорния.

Харис неведнъж е отказвала да повдигне обвинения срещу големи компании, отказвала е да започне разследване на случаи на полицейско насилие, а като главен прокурор на щата е подкрепяла активно наказателното преследване на родители, чиито деца не ходят на училище, включително и с вкарване в затвора в някои случаи. Проблемът? Че особено засегнати от тази мярка са били общности на чернокожи с ниски доходи – група, която би трябвало да гласува за кандидата на демократите на предстоящите избори. Очаква се тези теми да бъдат повдигнати както от симпатизанти на други кандидати за номинацията на първичните избори в партията, така и от самия Доналд Тръмп.

Говорейки за конфликти с Тръмп, малко хора могат да се похвалят с такова внимание от негова страна, каквото получава Елизабет Уорън.

Сенаторката от Масачузетс успя да доминира в първия дебат, където имаше късмета да участва като абсолютен фаворит, на фона на всички останали претенденти на сцената, които получават не повече от 3–4% от подкрепата на симпатизантите на Демократическата партия. Първият дебат иначе протече без особено напрежение, но със странни ходове.

В един момент бившият конгресмен от Тексас Бето О’Рурк се обърна към публиката на испански. Решението му може да бъде описано най-добре с идиома „ни в клин, ни в ръкав“. Сенаторът от Ню Джърси Кори Букър пък изгледа О’Рурк с учудване, след което… и той проговори на испански. Но докато двамата мереха познанията си по чужди езици, Уорън успя да изпъкне с представянето на политическите си концепции.

Самата тя предлага сериозно увеличение на данъците на богатите, с което да бъде финансирано опрощаване на задълженията на студентите, инвестиране в ясли и детски градини (които в САЩ са почти непосилни за семействата с ниски доходи) и други социални политики. Уорън има дълга кариера на критика срещу банките и големите концерни, включително и при изслушвания в Сената. Затова и се очакваше, че впускането ѝ в надпреварата ще я превърне във фаворит веднага.

Но кампанията ѝ започна със сериозен фалстарт.

Президентът Тръмп многократно реагира на критиките ѝ към него, наричайки я Покахонтас. С това обръщение той атакуваше изказванията на Уорън, че е наследничка на изконното американско население. Тръмп твърдеше, че тя си измисля и е използвала произхода си, за да получи преподавателско място в „Харвард“. Дори обеща, че ще дари един милион на любимата ѝ благотворителна кауза, ако тя докаже своите корени. В края на миналата година Уорън пусна видео, в което с ДНК тест се потвърждава, че сред прародителите ѝ има представител на индианско племе. Но реакцията не беше очакваната от нея. От племето чероки осъдиха видеото с обяснението, че един ДНК тест не е основание да се числиш към индианската култура. Впоследствие на Уорън ѝ се наложи да се извини на представителите на чероки.

Конфронтацията по темата се отрази на кампанията ѝ и тя загуби голяма част от подкрепата си. Въпреки това Уорън продължи да се среща с гласоподаватели и публикува цели 20 детайлно разписани предложения за политики – повече от всеки друг кандидат. Това я върна в надпреварата, а шансът да бъде изтеглена да дебатира с кандидатите, които събират значително по-малко подкрепа от нея, ѝ даде трибуна да разгърне идеите си и пред 15-те милиона зрители, които проследиха първата вечер на дебатите. Цялата полемика за произхода ѝ обаче показа, че Тръмп по един или друг начин може да влезе под кожата ѝ. Дали Уорън ще успее да се възползва от своя произход, ако спечели номинацията, предстои да видим.

Профилът на избирателите на Уорън е близък до този на Бърни Сандърс – и двамата са подкрепяни от прогресивно мислещите избиратели, срещат голямо одобрение и сред младите.

Но програмата на Сандърс включва дори по-смели предложения от тези Уорън.

Той иска en gros да отмени всички задължения на студентите към висшите учебни заведения. Аргументацията му е, че банките получават финансова подкрепа и биват спасявани от държавата, а студентите – не. Над 1,6 трилиона долара ще трябва да бъдат покрити, а парите ще дойдат от увеличаване на данъците на Уолстрийт, стигащи до 77% за доходи над 1 милиард.

Кампанията започна силно за Сандърс, но напоследък сякаш губи инерция. Макар да успя да събере 24 милиона от дарения във втората четвърт от годината, от които 99% са под 100 долара, подкрепата за него забуксува. Голяма част от революционните му преди 4 години предложения сега са част от платформата и на други кандидати. Те имат и друго преимущество пред него – възрастта. Проучване в щата Айова, който по традиция дава началото на първичните избори за излъчване на кандидат-президент, показват, че повече от половината от лидерите на Демократическата партия в различните окръзи на щата искат млад политик да се изправи срещу Тръмп.

Един от тях е

Пийт Бутиджидж – младият кмет на град Саут Бенд в Индиана,

който успя да задмине Сандърс по размер на даренията и да събере 24,8 млн. долара през второто тримесечие на годината. Бутиджидж е на 37 години, втори мандат е кмет на Саут Бенд, завършил е „Харвард“ и е гей. Той говори пламенно по теми като глобалното затопляне и проблема с оръжията, но не е достатъчно разпознаваем – нито сред масовата публика, нито в самата партия. Подобен е проблемът и на други млади лица сред кандидатите, като Андрю Йънг.

Така при излъчването на кандидат и привличането на нови избиратели се получава порочен кръг.

Младите гласоподаватели, които са ключът към победата на демократите, трудно се припознават в елита на партията, в това число лидерите на демократите в Камарата на представителите и в Сената – Нанси Пелоси и Чък Шумър. А самият демократически елит трудно може да подкрепи кандидат за президент, който не е добре разпознаваем за тях.

Трудно може да подкрепи и хора с изключително влияние и кариера в самата партия, като Байдън. Самият Байдън е разпознаваема и одобрявана личност в американското общество, но опасението на мнозина е, че той не носи пламъка на промяната, който печели избори и който доведе на власт както Барак Обама, така и Доналд Тръмп, макар и по съвсем различни причини.

Заглавна снимка: Стопкадър от дебата на Демократическата партия за излъчване на кандидат-президент, предаван по NBC News

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Осакатени самоличности. Изложба „Фотоевидънс“ в София

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://toest.bg/fotoevidence-sofia/

Чисто визуалният образ притежава известна фикционалност. Снимката може да бъде мислена като текст, записан в своеобразен „фотографски дискурс“, участващ в пресечна точка на предхождащи текстове, които са валидни в различни контексти. Оттук и знаковите системи на думите и образа не просто съществуват като противопоставени една на друга, но съчетани, може да се окажат изключително продуктивни в художествен план. За това пише Цочо Бояджиев в книгата си „Философия на фотографията. Лекционен курс“ (изд. „Изток-Запад“, 2014).

Разказването на история чрез фотоизображението по необходимост предполага изходен наратив, върху който изгражда визуалното си послание. На свой ред самото изображение предпоставя възможността да породи метаистории, което го превръща в опосредстваща медия между минало и бъдеще, реален и фикционален разказ. Доказателствено-документалната му функция се съчетава с възможността да промени човешките нагласи, а в някои случаи – и да даде тласък на хода на историята.

„Непоклатими“ е работата на Хосуе Ривас, с която печели наградата за книга на FotoEvidence и World Press Photo за 2018 г. Той прекарва повече от седем месеца в резервата „Стендинг Рок“ в Северна Дакота с индианските племена, събрали се заедно за първи път от векове, за да спрат прокарването на нефтопровод през земите им. © Хосуе Ривас

Сложното взаимодействие между контекст, наратив и фотографски образ е отчетливо заявено в материалите на „Фотоевидънс“. Платформата, която има за цел документирането на социалната неправда, тази година успява да обедини няколко истории в обща изложба, която покрива обширен географски и тематичен ареал като част от фестивала „Фотофабрика“. Човешкото страдание осезаемо се въплъщава в непосилни, отдалечени от ежедневието ни лица и измерения, от които косвено може да докоснем няколко.

Аварията във фабриката за пестициди в индийския град Бопал съжителства със съвременното робство на просещите деца по улиците на Дакар. Животът на аборигените в Австралия намира място заедно с военния конфликт в Централноафриканската република от 2015 г. и съдбата на психичноболните в цяла Африка. Земетресението в Непал, също от 2015 г., се свързва, макар и само на ограниченото пространство на изложбата, с избралите живота на улицата хора в Ню Йорк. Ежедневието на жителите на Палестина е събрано заедно с историите на туземни жители на Канада и тяхната принудителна асимилация, а насилието над арменските жени е съчетано с материал от войната в Афганистан. Съдбата на трансджендър жените в Латинска Америка, повечето от които умират, преди да навършат 35-годишна възраст, е подслонена под един концептуален покрив с бедстващите рохинги в Мианмар. Опасното пътуване с влак през Мексико в търсене на убежище, домашното насилие над жени в Папуа Нова Гвинея и средиземноморската криза с бежанците са последвани от разказ за наемните убийци в Латинска Америка и протестиращите срещу нефтопровод местни жители в САЩ.

Посланието на изложбата разчита на съчетание от обобщени, колективни наративи и лични истории, отразени в текстовете към изображенията. Даниела Залкман например ни приближава до покъртителните свидетелства за асимилация на коренното население на Канада от Църквата – в рамките на тази асимилация те биват насилствено вкарани в училища. Детският спомен на Гари Едуардс как след служба в пансиона, в който е учил, свещеникът и помощниците му обгазяват учениците, граничи с фикционалното. Но постига изключително силно визуално внушение чрез двойната експозиция на кадъра, съдържащ църква като фон.

Даниела Залкман е победителка в конкурса за фотокнига на FotoEvidence и World Press Photo за 2016 г. Проектът ѝ „Белези на самоличността ти“ разказва покъртителните истории на канадски граждани, част от туземното население на страната, вкарани в училища под опеката на Църквата, чиято цел е насилствена асимилация на индиански деца. © Даниела Залкман

Донякъде меланхолично-романтичният образ на забулената в хиджаб жена от Сирия, която стои на брега на Средиземно море, е допълнен от заглавието на снимката – „Мечта“. В същата серия от снимки на Фабио Бучарели преодоляването на масовото чувство за загуба и отчаяние е представено чрез изображението на семейство бежанци, достигнали най-сетне гръцкия остров Лесбос.

© Фабио Бучарели

Фабио Бучарели снима бежанци от Арабската пролет в последните пет години. Това е най-голямата бежанска вълна от Втората световна война насам. Работата му го е отвела къде ли не – от италианския остров Лампедуза до Сирия, Турция, Ирак, Египет, Сърбия, Македония и малкия гръцки остров Лесбос, където продължават да акостират бежанци през Турция всеки ден. Навсякъде Бучарели среща едни и същи погледи, пълни с отчаяние, едни и същи истории, разказани с тъга, една и съща болка от загубата, но понякога – щастие и надежда. © Фабио Бучарели

Но като че ли най-потресаваща за мен остава снимката на кръв върху уличната маркировка в рамките на репортажа за наемните убийци в Латинска Америка на Хавиер Арсенияс. Изображението, въпреки липсата на откровена сцена на насилие, шокира с минимализма си. Който обаче ни провокира да изградим свой собствен, наситен и фрапантен разказ.

„Сикарио“ на Хавиер Арсенияс

Хавиер Арсенияс печели голямата награда на FotoEvidence през 2011 г. с проекта си „Сикарио: Латиноамериканските наемни убийци“, който разказва за създаването на цяла прослойка в престъпния свят на Гватемала, Салвадор и Мексико, занимаваща се с платени убийства. © Хавиер Арсенияс

Препоръчвам на всеки да изпие горчивата чаша от фотоизложбата, която продължава до 10 юни на моста на НДК. След това парченцата от визуалния ѝ пъзел ще бъдат разпръснати на различни места в София. От това историите никак няма да загубят своята битийност и въздействие, но като че ли ще се отдръпнат дискретно в свойствената за тях маргиналност. Откъдето ще продължат ненатрапчиво, но неотменимо да напомнят за онзи свят, до който рядко и нежелано се допираме.

Изложбата „Фотоевидънс“ може да видите в София до 10 юни включително на Моста на влюбените до НДК, а от  11 юни до 11 юли – по оградите на 120-то ОУ, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“; НМУ, ул. „Оборище“; ПГЕ, бул. „Овча купел“; Посолство на Словакия, ул. „Кракра“.


Заглавна снимка: Осакатено момче си почива, докато на стената виси една от изкуствените му ръце. Фотографът Маджид Саиди печели голямата награда на FotoEvidence със серията си „Живот във война“ от 2014 г., а с „Жертви на войната“ от 2011 г. успява да попадне сред финалистите. И двата проекта са посветени на оцелелите и оцеляващи хора от Афганистанската война. „Живот във война“ проследява всекидневието на мъжете и жените, живеещи в Афганистан, за да покаже страната отвъд военните конфликти, които я раздират. © Маджид Саиди

Снимките и текстовете към тях са любезно предоставени от организаторите на изложбата – „Фотофабрика“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стратегия и зрелища – част втора

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/strategiya-i-zrelishta-2/

<< Към част първа

Религиозен фундаментализъм и руска пропаганда

Темата за Стратегията навлезе в общественото полезрение за пръв път след становище на Светия Синод на Българската православна църква. Патриаршията използва случая, за да поиска защита на детето от момента на зачатието, тоест забрана на абортите, както и защита на „традиционните ценности и устои на българското семейство“. По този начин наративът за традиционни ценности и устои, които на практика винаги са различни според изповядващите ги групи, секти, консервативни кръгове и религиозни общности, за пореден път бе изказан като заявка за държавна политика. Що се отнася до въпросните ценности, достатъчно е да припомним, че страната ни е на челно място в ЕС по брой извънбрачно родени деца. Освен това в България, където Църквата и държавата са разделени, подобно становище, което не каза нищо конкретно и прояви претенции за директна намеса на религията в образованието и правото на жената да разполага с тялото си, има ясна цел – буря в чаша вода. В крайна сметка Стратегията се превърна просто в основание за поредна атака срещу основни човешки права и свободи от страна на Патриаршията.

Срещу Стратегията се обявиха и две други религиозни организации – „Общество и ценности“ и „Поход за семейството“. И двете организации имат изявени позиции против правата на жените и правата на ЛГБТ общността. „Поход за семейството“ е зад организацията на шествия срещу „София прайд“. „Общество и ценности“ е срещу правото на развод и „надигащия се империализъм на западните сили, чиито правителства не искат нищо по-малко от това да колонизират идеологически семейството“.

„Името на председателката Михаела Джоргова може да бъде открито в различни декларации, подписвани от паството на апостолическите църкви, за вземане на страна в църковните борби между „легендарния“ пастор апостол Георги Бакалов, основател на „Апостолска реформирана църква“, и „Прелом“ и други борещи се за мястото му проповедници. Бакалов водеше в България шведския пастор Улф Екман (преди няколко години Екман стана католик) за масови „изцеления“ по стадионите. Джоргова е подкрепяла Бакалов през 2012 г.“, разказват Петър Карабоев и Георги А. Ангелов за „Дневник“ още миналата година, когато същата организация е начело срещу приемането на Истанбулската конвенция. Именно в България се провежда успешна кампания срещу този документ, засягащ човешките права. Това подчертаха в края на миналата година от Европейския парламентарен форум за населението и развитието в доклада „Възстановяване на естествения ред: визията на религиозните екстремисти за мобилизирането на европейските общества срещу човешките права за сексуалност и възпроизвеждане“.

Но дезинформацията, която наводнява социалните мрежи, далеч не е нова. Още през 2012 г. идентични наративи се разпространяват из форуми, а по-късно – и в мрежи от блогове. Общите точки са анти-Европа, анти-САЩ, или в случая – скандинавските страни, докато Русия е представена в положителен план. Специално що се отнася до отнемането на деца от родителите им, подобна информация е налична в руски блогове, анонимни уебсайтове и платформи, като тя отново датира от години, макар предупрежденията, които отправя, да са за неминуемо бедствие и внезапност. Снимки и материали, разпространявани от администраторите на българската Facebook група срещу Стратегията, могат да бъдат директно проследени до руски източници, като те също се въртят във виртуалното пространство от 2012-та насам.

Проследяване на източниците на агитационните материали срещу Стратегията за детето 2019–2030 г.

През 2016 г. „Ню Йорк Таймс“ разказва за вълна от дезинформация именно в Швеция, която по това време обмисля военно партньорство с НАТО: „Твърденията са тревожни: ако Швеция, която не е член на НАТО, подпише сделката, съюзът ще складира тайно ядрени оръжия на тяхна територия. НАТО ще нападне Русия от Швеция без съгласие на шведските власти. Войниците на НАТО, които се ползват с имунитет, ще изнасилват шведски жени безнаказано. Всичко това е невярно, но дезинформацията стига до традиционните медии.“ Изданието цитира и говорителката на шведския министър на отбраната: „Хората не бяха свикнали с това и се изплашиха, питаха се на какво може да вярват, на какво трябва да вярват.“

От България до Норвегия и Швеция

Д-р Банова не отрича, че Стратегията трябва да бъде обсъдена и някои притеснения може да имат почва. Но като напълно безпочвени обвинения тя определя нападението срещу страни като Норвегия и Швеция, които се демонизират.

„Бих искала да обясня на онези, които ги е страх и вярват в тези заплахи, че от споделянията на родители те не могат да разберат какво се е случило. Единственият документ, от който могат да разберат защо шведските или норвежките социални служби са извели определени деца или дете, е съдебното решение. Както в Швеция, така и в Норвегия, и в България, вероятно и в Русия, мерките за закрила окончателно се постановяват от съда, със съдебно решение. Социалните служби могат да правят само предложения и доклади. Съдията е този, който решава дали детето да бъде изведено. Така че моля хората, колкото и да са емоционални, колкото и да са негативно настроени, просто да прочетат поне едно съдебно решение, в което се дават истинските причини за постановяването на мярката извеждане от семейството.“

Преди няколко години от Националната мрежа за децата успяват да анализират семейните политики в различните европейски държави, разказва д-р Банова. Според нея Норвегия е страна с изключителни семейни политики, като в това влизат и данъчните облекчения, семейните помощи и отпуските както за майките, така и за бащите. Влизат здравни и социални услуги и различни форми на подкрепа – ясли, центрове, детски градини. Сред тези семейни политики тя посочва създадените от държавата възможности за жените да развиват своята кариера, въпреки че имат две или повече деца. Такива социални политики изискват всеобхватна интеграция на усилията на отделните сектори в държавната политика. И всъщност Стратегията за детето има такава цел.

Анна* е българка, омъжена за швед, с когото имат едно дете. „Не познавам хора с отнети деца, нито слухове за извращения и т.н., каквито се носят в България. Всички са много мили и се отнасят с разбиране – акушерки, педиатри, работещите в детската градина, съседи. Имах прекрасна бременност, раждане, въобще всичко е на много високо ниво и се чувствам спокойна, въпреки че както навсякъде, и тук чуваме по новините за различни случаи. Но дори това е, от една страна, успокояващо – да знам, че стане ли нещо, се разследва и стига чак до новините, а не се покрива. Познавам обаче хора, израснали в приемни семейства (familjhem), и те много си ги обичат. Повечето са дошли като деца бежанци без родители. Това е всъщност нещо, което се пропуска у нас, защото ние нямаме имигранти и не се сещаме за такива случаи. А добавя към високите статистики“, разказва тя личните си впечатления за „Тоест“.

Анна казва, че е запозната с функционирането на приемните семейства, тъй като тя и съпругът ѝ са искали да приютят дете. „В Швеция виждането е, че никое дете не бива да стои в институция и дори да е изведено само за няколко дни, трябва да бъде настанено в истинско семейство. Критериите за тези семейства са доста високи и най-вече гледат икономическото състояние, за да са сигурни, че семейството не го прави от материални интереси, а с цел реална помощ. Аз лично се отказах да ставаме приемно семейство, защото не ми хареса, че детето трябва да поддържа контакт с биологичните си родители, тоест и аз трябва да поддържам, пък не знам тези хора какви ще са.“

Според Анна още миналата година bTV са представили подвеждаща информация: „Те показват голям екран с огромни червени цифри и букви: 58 890 родени, 58 200 сигнала и 21 848 отнети деца. Разбира се, че зрителите ще си представят как за всяко дете в страната ще има подаден сигнал и половината ще бъдат отнети. Видях и коментари, че 40% от децата в Норвегия се отнемат. Това не е така. Общият брой на децата на възраст между 0 и 17 г. е около 1 милион (цитираните от bTV 58 890 са родените през 2016 г. – б.р.) и на фона на това 58 000 сигнала са около 6%, от които една трета от децата се извеждат от семействата им, а останалите над 30 000 деца получават друг вид грижи от социалните служби, като консултации на семействата например. Тоест 2% се отнемат, а не 40%. Това е голяма разлика.“ Тя подчертава, че официалните данни за Норвегия и Швеция са сходни.

Според Анна друг фактор е и дефиницията на деца, в която влизат и младежи между 16 и 19 години, много от които са деца на бежанци без пари или дом или на родители с психически заболявания. Важен е и капацитетът на бюрократичната система да обработва сигнали, смята тя. Според нея ефективната работа на институциите прави възможна обработката на огромно количество сигнали. Тя е съгласна, че в скандинавските страни изискванията са високи и телесното наказание е криминализирано, но ако се вземат предвид изброените технически фактори, статистиката придобива друг смисъл.

Шведското право посочва, че макар социалните служби да имат право да действат незабавно по подаден сигнал, за да защитят дете или младеж в спешна ситуация, те трябва да посочат значителен риск за здравето или развитието на детето или младия човек, който е дефиниран в закона, както подчертава и д-р Банова. В подобни случаи родителите имат право на безплатен адвокат, както и детето, като разходите се поемат от държавата. В практиката се посочва, че в случай на сериозни претенции от страна на социалните служби, които не отговарят на реалността, в рамките на съдебния процес родителят има право да се позове на свидетели и да представи каквито документи намери за добре.

Що се отнася до Норвегия, по темата вече говорихме миналата година в материала на Александър Детев, посветен на Барневернет. „При тази изострена обществена чувствителност, според мен беше важно и удачно в медиите да бъде даден контекст за това как действат службите за закрила на детето в други държави по принцип. Щеше да бъде може би по-трудно да изпаднем в морална паника, тип „Норвегия краде наши деца“, ако все пак знаехме, че извеждането от дома се практикува със сходна честота в други европейски държави, включително България, и навсякъде е енергично и съвсем естествено оспорвано от родителите: в някои случаи – с право, в други – не“, сподели с нас журналистката Мария Спирова, която живее във Великобритания и следи активно темата.

Социалните служби в Норвегия насърчават мерки за подкрепа. Според статистиката около 60% от децата, с които работят службите, получават подкрепа за грижите в семейна среда, в своите домове. 20% са доброволно настанени в приемни домове, други 20% – в домове, със съгласието на родителите. В едно изследване се подчертава, че семействата, които са в контакт със социалните служби, често живеят в изключително тежки социални условия и се борят с маргинализация във формалната или неформалната си среда, например семейство, приятели, отношения със съседите, образование, работа, дом. Солидни доказателства подчертават социалните неравенства между семействата, които са обект на работата на социалните, и тези, които не са.

Проучването, извършено от учени от Университета по приложни науки и Университета по науки и технологии в Норвегия сочи, че „много от проблемите и нуждите на децата и семействата се обясняват с различни разстройства и с факта, че мозъкът на детето не е развит добре поради лоши грижи и вредни родителски практики. Тези открития, разбира се, са важни за работещите в системата на социалните грижи, но от перспективата на социалните класи съществува етично предизвикателство, ако тези обстоятелства получат твърде голямо внимание“. Учените подчертават, че фактори като бедност, социално изключване и други, в т.ч. и културни, които водят до вредни за детето практики, зависят от социалния статут на семейството и неговата социална идентичност.

Остра нужда от диалог

Родителите, дошли на протеста на 11 май, не бяха нечетящи, невежи българи. Напротив – те бяха хора, чели твърде много. Остава въпросът обаче какво точно са прочели и какво продължават да четат, с кого разговарят, защо се страхуват. Притесненията около Стратегията за детето, които много родители виждат като основателни, може да имат своята почва, но обществената истерия, разразила се около тези притеснения, е проблем. На първо място, защото тя почива на чисто невярна информация. И на второ, защото, когато се появи истерията, надеждата за конструктивен диалог и разрешаване на проблема си отива. И боят настава. Някак не е редно две страни, които на практика искат едно и също – сигурен, стабилен и качествен живот за децата в България – да не могат да разговарят една с друга по никакъв друг начин, освен с епитети, заплахи и крясъци. Това е равносилно на гражданска война – за щастие, все още виртуална.

Не на последно място поставяме въпросителна пред самите институции, които гузно мълчат в предизборен ступор. Защото работа на държавата е да защити проект, над който тя самата е работила и в чието създаване е участвала активно, подчертава д-р Банова. Работа на държавата е и да обясни на своите паникьосани граждани защо една информация е надеждна, а друга – не. Защо един проект е важен и защо той ще помогне на семействата в България, а няма да им навреди. Или да даде възможност на гражданите си да изразят своите тревоги цивилизовано, в рамките на демократичните процеси. И да бъдат чути.

Но работата на държавата не се свежда само до реакция. Всъщност това е големият проблем в случая, който ще остане в историята като „Истерията около Стратегията“. Когато дезинформацията и произволното правосъдие се превърнат в метод на управление, гражданите неизбежно губят доверие в институциите, които трябва да представляват техните интереси. Когато всички новини са смесица от истина и неистина, когато едни факти се потулват, а други се използват за пропаганда, когато правосъдието важи за едни, а за други – не, гражданите неминуемо осъзнават, че закони всъщност няма. И не най-правият, най-справедливият, най-честният и най-информираният оцелява. В джунглата оцелява най-силният.

Случващото се около Стратегия за детето 2019–2030 г. е физическото проявление на болестта на един народ. В ситуацията могат да се изброят всички възможни дефицити: на медиите като адекватен арбитър и проверител на факти, на институциите като посредник между гражданите и закона, на образованието, което трябва да възпитава безмилостно критично мислене и култура на употреба на информацията онлайн и офлайн, на българските граждани като демократични единици, които умеят да вървят напред посредством компромиси в различията си.

Изброените организации, личности, партии и интереси вероятно ще се „облажат“ от страха на родителите. Десетки въпросителни остават. Но едно е кристално ясно – уплашеният, предаван множество пъти от държавата българин е уязвим. И това е едва началото.

* Името на нашата сънародничка в Швеция е сменено по нейно желание.

Заглавна снимка и видео: © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стратегия и зрелища – част първа

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/strategiya-i-zrelishta/

Преди няколко седмици една група във Facebook събра 20 000 души срещу Националната стратегия за детето 2019–2030 г., вследствие на което премиерът Бойко Борисов отмени приемането на документа. Разрази се ожесточена полемика между представители на неправителствени организации, родители и граждани, изпълнена с епитети, крясъци и дезинформация. Днес, няколко месеца след създаването ѝ, Facebook групата наброява близо 100 000 души, а на 11 май се състояха и първите протести срещу Стратегията, макар тя да бе отменена.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Защо един документ без правна тежест разбуни духовете и предизвика агресивна кампания, насочена срещу институции и организации, работещи в интерес на семейните политики в България? Каква е разликата между първата и втората Национална стратегия за детето? Основателни ли са страховете на родителите, или почиват на погрешни твърдения и информация, разпространявана в интернет от години насам – първоначално във форуми, а след това в мрежи от анонимни блогове и профили в социалните мрежи? През изминалите две седмици разговаряхме с правни експерти, специалисти в областта на социалната политика и протестиращи родители в София, за да научим отговорите на тези въпроси.

Какво е Национална стратегия за детето 2019–2030 г.?

На първо място, това е документ без правна тежест или каквато и да е друга юридическа обвързаност, потвърди пред „Тоест“ Иван Василев, сътрудник в адвокатско дружество „Арнаудов и Узунова“. Стратегията е разработена на основание чл. 1, ал. 3 от Закона за закрила на детето от работна група, в която участват представители на институциите, неправителствените организации и академичната общност. Целта на документа е да рамкира дейността на институциите, да извади на преден план ключовите проблеми и дефицити, да предложи решения, които да координират дейността на различните отговорни органи и да подобрят функционирането им. Тъй като Стратегията няма юридическа тежест, от законодателната власт в България, тоест парламента, зависи как ще бъдат разписани и приети каквито и да е закони.

Такъв документ съществува от 2008 г., като първата Стратегия е в сила от 2008 до 2018 г., разказва пред „Тоест“ д-р Десислава Банова, клиничен психолог и психоаналитик. Д-р Банова е работила с деца в риск и изоставени деца, а от 2002 г. до 2008 г. е зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето. През 2012 г. защитава докторска теза по социология на тема „Социални политики за закрила на деца в риск“. В момента д-р Банова работи като терапевтичен директор и зам.-председател на Сдружение „Дете и пространство“. Тя споделя, че ако целта на първата Стратегия за детето са били децата в риск, то втората Стратегия цели да обхване и защити всички деца, независимо от тяхното социално положение.

„България е подписала и ратифицирала Конвенцията за правата на детето, а Законът за закрила на детето е приет в България през 2001 г. Участвах в първата Стратегия, в нейната подготовка и разработване. Имах възможност заедно с Националната мрежа за децата да направим едно огромно изследване за семейни политики, защото Законът за закрила на детето е специален закон. Той произтича от Конвенцията за правата на детето и предлага специални мерки за закрила, когато правата на детето са много сериозно нарушени и когато неговият живот и здраве са застрашени. Това е отговорност на всяка държава. По същия начин Конвенцията е ратифицирана и от Русия, тя също е приела и разработила своите национални документи, с които предоставя определени мерки за закрила. Напоследък в най-различните дискурси се говори за Русия като за страна, която няма отношение към Конвенцията и към закрилата, но това не е вярно. Всички страни, без САЩ, са ратифицирали Конвенцията и всяка страна, която я е ратифицирала, я прилага в своето законодателство и в своите практики.“

„Стратегията не е закон. Стратегията е визионерски документ, който ни обединява да се движим в една посока и който се опитва да координира институциите в България – един процес, който винаги е бил много труден“, обяснява още д-р Банова. Сред разликите с предишния подобен документ тя посочва, че в новата Стратегия се въвеждат т.нар. жизнени цикли – ранна детска възраст, средно детство и юношество, като се извеждат специфичните рискове за всяка възраст, и за това има сериозно основание.

„Ако едно бебе под 12 месеца се неглижира, случвало се е в моята практика малко бебе на 3 месеца да се храни само с кисело мляко, това довежда до тежка хипотрофия, до сериозни заболявания, до спад на тегло, многократни хоспитализации и в крайна сметка до летален изход. Тоест едно неглижиране с неправилно хранене и недохранване във възрастта от 0 до 1 г. може да доведе до смърт. Същото неглижиране няма да доведе до смърт в юношеска възраст, но широкото разпространение на наркотични вещества е огромен риск в тази, а не в ранна възраст. Едно бебе няма да започне да употребява тежки наркотици, но за един юноша, който търси себе си, е възможен риск. Извеждането на жизнените цикли в развитието на детето и специфичните рискове, а след това мерките, които предлага Стратегията, е нещо ново, нещо изключително ясно насочващо и в огромна подкрепа на родителите и на всички, които работят с деца. Но за това не съм прочела нито анализ, нито обсъждане, нито коментар“, обяснява д-р Банова.

Facebook групата и първите протести

Негодуванието срещу концептуалния документ се канализира във Facebook, в т.нар. Национална група „Не на Стратегията за детето 2019–2030“, създадена на 16 февруари т.г. от профил с име Христина Рунтова, чиито първи активности в социалната мрежа датират от два дни по-рано. И до момента почти всички публикации на този профил са свързани със Стратегията. Г-жа Рунтова не отговори на запитване на „Тоест“ за интервю.

Протестът на 11 май в София

На провелия се на 11 май в София протест попитах родители кое конкретно ги притеснява в Националната стратегия за детето. Те изразиха загрижеността си относно информация, прочетена в интернет, или интерпретации на стратегии и законови решения, отново стигнали до тях във виртуалното пространство. За съжаление, те не можаха да посочат конкретен източник на твърденията си, нито да дадат друг отговор на въпроса защо са на протест въпреки отмяната на Стратегията, освен страх и недоверие в българските институции.

Протестът на 11 май в София

През по-голямата част на протеста на стълбите на бившия Партиен дом, които служеха за подиум, стояха православни икони. На събралите се протестиращи бяха раздадени предварително напечатани листовки и плакати; само единици сред тях носеха свои лозунги. Събралите се хора покриха островчето пред Партийния дом, а след това тълпата леко се разреди към пътното платно. Въпреки това броят протестиращи остана един и същ.

Натиснете тук за да видите презентацията.

На 14 май един от администраторите на групата с име Jennyfer Sidore заявява, че организаторите на протестите не са същите хора, които администрират групата. На въпрос на друг член на групата кои са организаторите на самите протести, отговор и до момента няма. Същевременно множество членове коментират, че постовете им не се одобряват или биват изтрити, както и че други членове са получили забрана или изхвърляне от групата след зададени въпроси и полемики.

Единственото лице от Facebook групата, което сме идентифицирали сред протестиращите, отговаря на профил Valcheva K Polly. Същата е обявена за персона нон грата от основателката г-жа Христина Рунтова поради несъгласуване на столичния протест с групата в социалната мрежа, по думите на г-жа Рунтова.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Изгубени в превода

Сред исканията на протестиращите, разпространявани във Facebook и прочетени по време на протеста, са „отхвърляне на принципите на ювеналната юстиция“, „излизане на България от Норвежки финансов механизъм“, „разследване на Социалните служби за неправомерно отнети деца“, „преобразуване на Държавната агенция за закрила на децата в Агенция за закрила на семейството поради антибългарски политики“, „прехвърляне на телефон 116 111 в ръцете на държавата“ и „повече контрол над НПО“. Основният страх е от институциите и притесненията, че те ще имат правомощия да отнемат деца от семействата им. Парадоксално обаче протестиращите настояват за повече държавен контрол над неправителствените организации, тоест повече държава в сектора – същата държава, от чиито социални служби и законодателство се страхуват.

Не е ясно какво означава терминът „ювенална юстиция“, тъй като той не фигурира в официални документи. Вероятно заимстван от английски език – Juvenile Justice, но изписван на кирилица, това име представлява идеята, че съществува основен инструмент, с който предполагаемо държавата ще отнема деца от родителите им. В този си вид той се открива в руската Уикипедия, а в САЩ става въпрос за отделна структура от съдилища, създадена преди около 100 години, която отсъжда по дела, извършени от малолетни и непълнолетни. Целта ѝ е те да не бъдат подложени на същите тежки наказания като пълнолетни престъпници и да окуражава реабилитацията според нуждите на малолетния или непълнолетен извършител. В България еквивалентът на тази система е Комисията за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.

Понятието „ювенална юстиция“ се върти в интернет от 2012-та насам в този контекст, в който е употребяван от родителите и днес. Често текстове и снимки, разпространявани в социалните мрежи, могат да се открият публикувани от анонимни акаунти във форуми, а от 2013 г. нататък – и в анонимни блогове, които нямат подписани автори, нито адрес или телефон за контакт.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Норвежкият финансов механизъм пък е безвъзмездно финансиране от страна на Норвегия, Исландия и Лихтенщайн, чиято цел е да редуцира икономическите и социалните различия в 16 държави членки на ЕС, с които трите държави имат двустранни отношения. Настоящата рамка е в сила от 2014 г. до 2021 г., като България е получила близо 80 млн. евро подпомагане в областта на местното развитие и намаляването на бедността, както и в сферата на енергетиката, околната среда, културата, развитието на бизнеса и правосъдието. Сред дейностите, финансирани от фонда, са например посещения и запознаване с условията в българските затвори, а една от целите, поставени през май 2018 г., е изграждане на пилотен затвор с учебен център.

„Първият скандал, който възникна, е с предложението в една от мерките на Стратегията да се инкриминира телесното наказание. И тук веднага започна да се спекулира с това понятие. Първо, телесното наказание ще бъде дефинирано в закона, който го инкриминира. Така както има дефиниция за насилието, а в дефиницията на насилието, ако трябва да си послужа с нея, никъде не се казва, че пляскането на шамар, извиването на ухо или потупването по дупето е насилие. Дефиницията на насилието много ясно казва, че това е сериозен акт, който накърнява физическото и психическото здраве на детето и една от отличителните му черти е неговото повтаряне във времето. Неговата повторяемост до степен на застрашаване на живота. Пошляпването е избор на един родител как да поставя граници. Като психоаналитик уверявам родителите, че едно пошляпване предизвиква същата възбуда в тялото на детето, каквото едно гъделичкане, тоест то е много объркващо послание. Но наистина е избор на родителя, когато бърза, когато е безпомощен, когато е уплашен – как да действа“, коментира д-р Банова. Тя подчертава, че има огромна разлика между родителските методи на възпитание, в които може да влиза пошляпването, и тежките и сериозни въпроси за насилието и телесното наказание.

Като втори проблем тя посочва атаката срещу Закона за закрила на детето, както и срещу Държавната агенция за закрила на детето. Според нея наративът как социални служби отнемат деца от родителите им и как ги дават на хомосексуални семейства, изобщо не отговаря на истината.

„В България ние имаме проблем, защото финансирането винаги е недостатъчно. Хората в социалната сфера са изключително нископлатени и не са защитени. Когато прилагат закона, всеки може да ги нападне, да злоупотреби с тях; те нямат ясен и тежащ статут в съдебния процес. А извеждането от семейството е последната от възможните мерки. Първа мярка е подкрепа на семейната среда чрез различни социални услуги. След това е настаняване при близки и роднини, като за последната година тази мярка е наложена в 4800 случая. Настаняване в дом или в приемно семейство е следващата мярка, наложена в 2400 случая, два пъти по-малко от настаняването при близки и роднини.

Водеща мярка за закрила, когато детето се извежда от семейството, е настаняване при близки и роднини, тоест в разширеното семейство. Всички приемни родители са задължени от закона да поддържат връзка с биологичните родители на детето дори когато те са в затвора. Има дори мерки на Съвета на Европа, които насърчават връзките на родители в затвора с техните деца. Има редовни свиждания с биологичните родители и всеки, който поне малко е работил в социалната сфера, знае, че основно задължение на приемните родители е да осигуряват свиждания и да поддържат връзка с биологичните родители. Това е факт и той произтича от нашето законодателство. Всички тези документи, включително Стратегията, в основата си се стремят да подобрят семейната среда. Защото споделеното разбиране е, че семейството е най-добрата среда за детето“, категорична е тя.

Що се отнася до дезинформацията, че деца се дават на хомосексуални двойки, д-р Банова изрично казва, че в България законодателството не разрешава дори брак между хомосексуални партньори, следователно нито едно дете не може да бъде настанено в хомосексуално семейство от социалните служби.

Към част втора >>

Снимки и видеа: © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Задочни репортажи от Каракас, част втора: Точката, от която няма връщане назад

Post Syndicated from original https://toest.bg/zadochni-reportazhi-ot-caracas-2/

По време на протестите от края на април тази година само за два дни е имало пет убийства, три от които на малолетни. Това съобщи Алфредо Ромеро, директор на венесуелската неправителствена организация за защита на правата на човека Foro Penal. Няколко дни по-късно проф. Гонсало Имиоб, зам.-директор на същата организация, осъди изчезването на група военни, които застанаха на страната на Хуан Гуайдо по време на протестите на 30 април тази година.

Часът е 4:45 на 3 май 2019 г. Чувам WhatsApp в просъница. Нямам съмнения, че това е Валиенте. Само с него общувам през приложението в такъв час. Минали са точно три дни след началото на опита за преврат във Венесуела и това е първото съобщение, което получавам от него оттогава. Надигам се бавно и разговорът ни започва с въпрос от моя страна:

Откъде знаете, че тези хора са изчезнали?

Всички медии тук пишат за това – как след като Гуайдо съобщи от военната база „Ла Карлота“, че една част от военните го подкрепят, те са изчезнали безследно. Аз имам две обяснения. Възможно е да са се скрили, за да не ги заловят колегите им, които подкрепят Мадуро. Но е много възможно да си ги хванали и ако е така, повече никога няма да ги видим…

Запознах ви с Валиенте* в края на март, когато токът във Венесуела спря за повече от три дни, а малко преди това големите световни медии съобщиха за десетки хиляди, умиращи от глад и болести из цялата страна. Сега ви връщам към разказа му за Венесуела по повод опита за преврат там в края на април и началото на май.

С Валиенте продължаваме да разговаряме единствено по WhatsApp. Помолих го да ни разкаже за протестите от първо лице – как се организират, колко хора се събират, има ли наистина насилие срещу протестиращите, – защото той твърди, че е бил на почти всеки един от тях.

Не е лесно да се опише случилото се на 30 април и 1 май, тъй като все още всички ние, които бяхме по улиците на Каракас, се опитваме да разгадаем какви бяха целите на опозицията. Не говоря за видимия прочит на събитията – той е ясен. Говоря за това, което стои „зад завесата“.

Ето хронологията на събитията, а вие преценете сами.

На 30 април, около 4:00-4:30 часа сутринта, Хуан Гуайдо се появява пред военната база „Ла Карлота“ в Каракас, която е обичайна точка за срещи за граждански протести. С него са група от около 40–50 военни и изненадващо, най-важният политически затворник в страната – Леополдо Лопес. Той е основател и ръководител на политическата партия „Народна воля“ (Voluntad Popular). От този момент (4 ч.) социалните мрежи буквално се взривиха. На мен ми се обадиха в 6 ч., изкъпах се и побързах да отида на мястото пред „Ла Карлота“.

Пристигнах в 7 ч. сутринта. Успях лично да видя Гуайдо и Лопес. Малко по-късно Гуайдо си тръгна, но Лопес остана на мястото. След мен се стекоха още много хора, за да подкрепят протеста, който опозицията нарече операция „Свобода“ (Operacion Libertad)…

Лидерът на опозицията Хуан Гуайдо в ранната сутрин на 30 април 2019 г.

Към 8 ч. пристигна първата полицейска команда от около 20 полицейски мотоциклети с по двама мъже на всеки мотоциклет. Носеха пистолети, пушки, гранати със сълзотворен газ. Започнаха да стрелят по нас със сълзотворен газ и успяха да разпръснат голяма част от масата, която се беше събрала. Бяхме около 2000–3000 души, когато започна битката. Малко по-късно пристигнаха 3–4 бронетранспортьора и сблъсъците продължиха до късния следобед. Така завърши този епизод.

30 април 2019 г., 8 ч., Каракас, военните нападат

Имаше ли въоръжени хора сред протестиращите?

Ще Ви отговоря с един плакат:
Плакат

„Никога не съм виждал толкова много храбреци без оръжие и толкова много въоръжени страхливци, както във Венесуела.“

Но на въпроса Ви. Никога не съм чувал или виждал някой от протестиращите да носи огнестрелно оръжие на шествията. Преди години, по времето на Уго Чавес, гласуваха закон, който забранява носенето на огнестрелно оръжие от цивилни лица. Обикновено отговорът на хората на полицейските репресии е един и същ – хвърлят се камъни, коктейли „Молотов“ или използваме каквото имаме подръка…

Този път не очаквахме сблъсъка, всичко дойде много изненадващо. Бяхме изправени срещу моторизирани полицаи, военни, които дойдоха от самата военна база, както и срещу бронетранспортьори. Тази битка беше буквално пушки срещу камъни (аз поне не видях дори да се хвърлят коктейли „Молотов“).

Ако има нещо любопитно в този случай, то е, че силата, с която разпръснаха протеста пред „Ла Карлота“, беше много по-малка, отколкото можеше да бъде. Същият сценарий се е повторил в 10–20 основни града във Венесуела. Имаше репресии срещу демонстрантите, но с много по-малко сила от това, на което са способни военните и която обикновено виждаме. Нямаше ги дори обичайните атаки на правителствените паравоенни формирования, т.нар. „колективос“.

Вие на колко от протестите бяхте?

Посетих почти всички протести, може би 90–95% от тях. Но искам да се върна към това, което казах, че за мен е по-важно – какво стои зад завесата на тези протести.

Предполагаме, че Гуайдо и другите лидери са искали да проведат изненадваща операция преди голямата манифестация за 1 май. Мислили са, че имат подкрепата на части от военните сили, но военните така и не излязоха да покажат такава подкрепа. Гуайдо и лидери от опозицията направо „бомбардираха“ социалните мрежи с призиви към военни и цивилни да излязат и да покажат подкрепа, но докато броят на цивилните стигна 10 000 (може би), то нямаше повече от 100 (дори съм щедър с това число) военни на протеста. Това не ме учудва. Не мисля, че някой от висшестоящите генерали биха подкрепили Гуайдо. Всички те са пряко замесени в правителствен бизнес и още по-лошо – в наркобизнес, и нямат никаква изгода от смяна на управлението.

Още по-интересно е, че успяха да освободят Лопес в паралелна операция, очевидно съгласувана с политическата полиция (SEBIN), която го пазеше под домашен арест. Как стана това все пак? Тези въпроси се дискутират сред протестиращите и това, което се говори между нас, е следното:

Предполагаме, че е имало преговори как Мадуро да напусне страната. Имало е руски самолет, готов да го откара. Също така пак само предполагаме, че министърът на отбраната (генерал Владимир Падрино), главният директор на президентската военна гвардия (генерал Дала) и председателят на Върховния съд (Майкел Морено) са сключили сделка с опозиционните сили, включително с представители на международната коалиция, която подкрепя Гуайдо. И тази сделка е била да предадат Мадуро и той да бъде изведен от Венесуела.

Ноооо… някое колелце в целия този план не е сработило. Мадуро не напусна страната, но пък я напуснаха други „големи риби“, като съпругата му Силия Флорес, председателката на избирателната комисия Тибисай Лусена и семейства на други висши представители на чавистко-мадуристкия режим.

Докато това се е случвало, директорът на политическата полиция (генерал Кристофер Фигера) изразява в Twitter своето несъгласие с управлението на Мадуро. След 2 часа вече е бил уволнен и заменен от генерал Гонзалес-Лопес, доверен човек на Диосдадо Кабело. А Кабело е бивш говорител на парламента и човек с – меко казано – силна задкулисна власт.

Как бихте описали емоцията на хората, които са по улиците на Каракас?

Терор + разочарование + надежда + очакване + гняв + сила + разочарование + унижение = всичко заедно.

Да поговорим за опозиционните лидери. Спомням си как през последните години медиите разказваха, че опозицията във Венесуела е разединена, че лидерите ѝ дори „воюват“ помежду си. Имаше един момент, когато изглеждаше, сякаш Енрике Каприлес е обединил опозицията, но след неуспеха на изборите за президент като че ли всичко се върна в старото си русло. Различен ли е Гуайдо?

Да, това беше така. Но причините за разединението не бяха толкова борбите между лидерите. Просто лидери нямаше. Гуайдо не е харизматичен, не се отличава с нещо специално, по-скоро изглежда обикновен човек. Може би точно от това се нуждаем днес. От интелигентен, честен млад човек… Смел, готов да поеме риск, но умерен в същото време.

Енрике Каприлес, за съжаление, показа, че не притежава необходимите качества да бъде такъв. Моите уважения и към наскоро освободения Леополдо Лопес, но той беше прекалено егоцентричен, индивидуалист. Надявам се престоят му в затвора да го е научил на малко смирение. Старите лидери са изхабени, всички до един!!!

Има много коментари, в които се предполага, че ако Хуан Гуайдо вземе властта, ще дойде момент, в който няма да е по-различен от Николас Мадуро.

Аз не мисля така. Личността на Гуайдо и действията му са последователни. Аз лично вярвам, че Гуайдо е единственият човек от опозицията, който може да ни поведе към целта да подредим Венесуела наново. Дали ще успее, или не, ще видим…

А вярвате ли, че опозицията има достатъчно останала енергия да продължи, след като г-н Мадуро каза, че опитът за преврат е изцяло потушен?

Вярвам! Струва ми се, че вече се намираме на точката, от която няма връщане назад.

Какво имате предвид?

В нашия случай няма как да се върнем към спокоен живот, при положение че има толкова много хора, които гладуват, и в същото време навсякъде в страната се ширят болести, тероризъм и престъпност. Не е възможно дори и само защото нашата криза прелива в съседните страни и ги засяга пряко…

Има много коментари, че ситуацията във Венесуела е предизвикана умишлено от САЩ. Вие какво мислите?

Да, знам тезата, че САЩ иска да заграби нашия петрол и нашия суверенитет. Но проблемът не е в това, поне според нас. Нещата тук са много по-сериозни – ние се борим с един наркорежим. За разлика от други страни в криза, където политиците си играят на престъпници, при нас престъпниците се опитват да си играят на политици и затова катастрофата на Венесуела е истинска.
*Събеседникът ми пожела да остане анонимен, затова избрах за него името Валиенте, което на испански означава „смел, храбър“.

Заглавна снимка: Валиенте сред протестиращите в Каракас. Заснет е от негов приятел, на когото не иска да назовава името.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

10 месеца след избиването на животните в Странджа: Въпроси, дела и фермери на ръба на оцеляването

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/10-mesetsa-sled-izbivaneto-na-zhivotnite-v-strandzha/

Миналото лято държавата унищожи 4000 овце и кози в Странджа. Вместо 30 000, обявени от Българската агенция за безопасност на храните (БАБХ) за болни от чума. Останалите бяха спасени заради силния граждански и политически отпор срещу произвола на институциите. Днес, десет месеца по-късно, собствениците на унищожените животни продължават да се чувстват предадени от държавата си. А в региона никой не вярва, че там е вилняла чума. Сполетялото ги зло си обясняват с конспиративен план на кабинета „Борисов 3“ за обезлюдяването на Странджа и планове за заселването на бежанци там.

През февруари т.г. организацията „Четири лапи“ се обърна към еврокомисаря по здравеопазване и безопасност на храните Витянис Андрюкайтис с молба Европейската комисия да изясни ситуацията с обявената през лятото на миналата година епидемия от чума по дребните преживни животни и да се произнесе дали действията на БАБХ и на нейния изпълнителен директор Дамян Илиев са били в синхрон с действащото европейско законодателство. Сред въпросите на организацията е и доколко директорът е нарушил разпоредбите на това законодателство със своята първа заповед за умъртвяване на животни в Странджа от 20 юни 2018 г., издадена преди да бъде обявено първичното огнище на заболяването, както и преди да бъде потвърдена болестта от Европейската референтна лаборатория за чума по дребните преживни животни. Към момента обаче от ЕК конкретни отговори по зададените въпроси не са получени, твърдят от „Четири лапи“.

Делото на фермерите от Болярово

В сряда, 8 май, в Административния съд в Сливен се проведе заседание по делото, заведено от собственици на стадо овце в Болярово срещу заповед на директора на Областната агенция по безопасност на храните в Ямбол от 10 октомври 2018 г. за евтаназия на животните и заличаването на фермата им. Преди това делото беше гледано в Ямболския административен съд, но адвокатите на ищците поискаха отвод заради демонстративна пристрастност и отказ на съдията да допусне доказателства. Пред „Тоест“ адвокат Владимир Шейтанов коментира, че и на трите заседания съдът показал, „че е гъвкав да се покланя на властта“. След последвалите масови самоотводи на магистрати делото бе прехвърлено в Административния съд в Сливен.

Пламен Пасков, ветеринарен лекар и ръководител на голяма ветеринарна диагностична лаборатория в Москва, обслужваща 168 клиники, посочи пред „Тоест“ неоспорими, по думите му, обстоятелства, които поставят под съмнение правилността на действията на българската държава и които по-скоро доказват, че епидемия от чума по дребните преживни животни в Странджа не е имало.

Първо, в България няма сертифицирана лаборатория с правото да извършва това изследване. Второ – опитът да бъде излъгано обществото, че софийска лаборатория е закупила реагенти чрез софтуерна фирма за изследване на чума по овцете и козите, а в същото време болестта не фигурира в списъка на изследванията, качен на официалния сайт на лабораторията. Трето – от френската лицензирана лаборатория има документирани доказателства, че пробите са направени лошо и от тях не може да се установи нито географският район, от който са взети, нито от какъв вид животни – кози, овце или… динозаври.

От лицензираната лаборатория, която според д-р Пасков не се ползва с особен авторитет и във Франция, от 1337-те проби в първата изпратена партида 28 са върнати с положителен резултат. Ветеринарният лекар, който е и свидетел на стопаните от Болярово, уточнява, че може да става дума за техническа грешка, тъй като заключенията не отговарят на клиничната картина на животните. Затова в лабораторията според Пасков са длъжни да пазят дублиращи проби и при необходимост да ги изследват повторно, за да направят типизиране на вируса и да посочат щрихкода на заболяването.

Но след като лабораторията твърди, че има документирани доказателства за компрометиране на пробите, следва логичният въпрос:

Могат ли изследванията да дадат достоверен резултат?

Затова и в съдебната зала адвокатите Шейтанов и Чакърова поискаха да им бъде предоставена цялата документация от извършените изследвания на пробите от стадото в Болярово, взети в няколко последователни дни от трима различни лекари. Владимир Шейтанов посочи, че съдът трябва да установи дали има основания за издаване на въпросната заповед, в която е посочено, че има опасност от разпространение на заразата. Защото ако няма неоспорими доказателства за болестта, то отпада и основанието за издаването на тази заповед. Адвокатите настояват съдът да се произнесе и дали има предварителна заповед на министъра на земеделието и храните, която законът е предвидил за такъв род заболявания. Владимир Шейтанов твърди, че такава заповед от министър Порожанов няма, което прави последвалата и обжалваната от стопаните в Болярово заповед на директора на БАБХ – Ямбол нищожна, както и мерките, посочени в нея.

На предишното заседание на съда, проведено на 12 декември м.г., Шейтанов обосновава тезата си, че фактическа обстановка не се създава с документи, и то частни, каквито по правната си квалификация са тези на ответника в лицето на Областната дирекция по безопасност на храните. Със съдържанието на тези документи не може да се докаже нищо. А що се отнася до фактите, твърди Шейтанов, тях са ги видели те, като адвокати, д-р Пасков, в качеството си на свидетел, много медии и стотици граждани, които са били в селата с унищожените стада:

„Не можеш да постановиш акт, който противоречи на действителността. Този акт не може да промени действителността. Стадото е живо и ти не можеш да го направиш мъртво; то е здраво и ти не можеш да го направиш болно“, коментира пред „Тоест“ Шейтанов.

„БАБХ излъга, като обяви пред Международната организация за безопасност на животните, че стадото от Болярово е унищожено, а животните – убити. Стадото си е живо и има прираст от 100 агнета. Всичките животни – около 280, са в отлично здраве и са наблюдавани от ветеринарен лекар. Обаче за държавата стадо няма, фермата е заличена и стопаните не получават субсидия. И въпреки настояванията ни

БАБХ отказва да вземе проби от животните, за да се докаже, че те са здрави.

А собствениците им не могат да продават нито животните, нито месото, нито млякото им. И са на ръба на оцеляването заедно със стадото си“, коментират от страната на ищците.

От юли 2018 г. досега от Европейската комисия не са докладвали за нови огнища на чума в България. А обществото така и не разбра от нашите институции откъде дойде заразата. Вирусът на чумата е крайно неустойчив и може да се пренася единствено от болно на здраво животно при непосредствен контакт. Времето за заразата е от три до седем дни, а до две-три седмици болестта започва да се развива с бурни признаци и животните започват да умират: при козите – до 70% от популацията, при овцете – от 30 до 60 на сто.

През 2017 г. в Турция има 93 огнища на болестта, но нито едно от тях не е в европейската част на страната. През 2016-та има едно регистрирано огнище в Чанаккале, но и този град, разположен на азиатския бряг на Дарданелите, е далеч от България. От БАБХ нито отрекоха, нито потвърдиха дали е възможно собственици на стада в Странджа да са използвали жива ваксина срещу чума, разрешена в Турция, но забранена в ЕС, което да е причина при кръвни изследвания да се установява ваксинален щам. А в писмо до Тихомир Томов, един от доброволците, подкрепили стопаните на животни в обявените за огнища на епидемията села, от БАБХ признават, че не разполагат с информация относно щама на откритото заболяване „чума по дребните преживни животни“ в Странджа от лятото на 2018 г.

Решението по това дело на Сливенския административен съд е много важно. Защото от него зависи не само съдбата на една фамилия и на едно стадо животни. То индиректно ще докаже и дали в България е имало епидемия от чума по овцете и козите, или не. Затова Владимир Шейтанов е в кореспонденция с еврокомисаря Андрюкайтис, с министъра на земеделието и храните на Германия и с Националната лаборатория за чума по дребните преживни животни във Франкфурт. Защото ако в България не се намери съд, който да осъди българска институция, със сигурност в Европейския съюз има такъв, категоричен е адвокатът.

Дали историята с измислената чумна епидемия в България е свързана с изграждане на газопроводи, или заселването на бежанци в Странджа, или с други подобни конспиративни мотиви, няма да коментирам.

Но ако съдът – български или европейски, докаже, че чума по овцете и козите у нас не е имало, на управляващите няма да им се размине само с оставката на министър Порожанов,

над когото премиерът е разпънал чадъра на своето благоволение, (не)знайно защо след всичките му провали и скандалите, свързани с източването на Държавен фонд „Земеделие“.

Тогава оставка ще трябва да подаде целият кабинет „Борисов 3“.

Заглавна снимка: © pxhere

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Невъзможната дискусия за Прехода

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/nevuzmozhnata-diskusiya-za-prehoda-ivan-kostov-kniga/

Автори: Владислав Севов и Лина Кривошиева

Трийсетте години от началото на Прехода са добър повод за подреждане на пъзела от спомени и знания, придобивани през годините. Както и за „оформяне на оценката“ поне за първото бурно и мътно десетилетие. Затова книгата на знаков политик като Иван Костов, озаглавена „Свидетелства за прехода“, бе обречена на успех. Само че мащабите на успеха очевидно не бяха очаквани. Дори издателите обявиха втори тираж в спешен порядък дни след премиерата. Многолюдните представяния на книгата, часовете чакане за автограф… всичко това трудно се вписва в наложената през годините представа за ненавиждания като политик и несговорчивия като човек Иван Костов.

Може би причина за огромния интерес е и жаждата за разговор по същество, за рационалност и аргументиран разказ – дори на подсъзнателно ниво всички чувстват, че те напълно липсват от години в политическия живот у нас.

Затова попитахме хора, дошли на представянето на книгата в Пловдив, какво предизвиква интереса им към мемоарите на противоречива личност за противоречив период.

Мисля, че в книгата ще има интересни неща. За някои от тях аз имам свое мнение, но искам да го съпоставя с неговото, за да видя къде е истината. Тя може би е някъде по средата или е това, което той казва, защото все пак той е в основата на този Преход. […] Човек, когато чете каквато и да е книга, участва. Има един вътрешен диалог, който се осъществява между автора и човека, който я чете. Може би тази книга ще отговори на някои въпроси, на които все още не съм намерил отговор. 
В „Синята крепост“ [Пловдив] е разбираем този интерес. От друга страна, знаем, „за всичко е виновен Иван Костов“… Е, нека да видим за какво! Как е видял той нещата… 
Аз съм с резерви към книгата, защото първата работа на Иван Костов, ако беше истински демократ, желаещ промените, беше да въведе закон за лустрацията. А той няколко пъти го отказа…   

Необичайно е още, че дискусиите, които се очакваха след такава книга, все още не се провеждат. Като се изключат няколко задочни подхвърляния между автора и бившия главен прокурор Филчев или бегли провокации от определени медии при срещите с читатели. Жестове, които засега само подчертават липсата на същина в говоренето за политика и близко минало у нас.

Повече вижте във видеоматериала.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.