Tag Archives: рискове

Швеция: „Ако настъпи криза или война“

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2141

Ако има три неща, които да не могат да се кажат за шведите, те са: че са неорганизирани, че не се грижат за хората си, и най-вече че са глупави. Швеция е пословична с доста неща, и всяко от тях е несъвместимо с тези трите.

Затова се постреснах мъничко, когато до (почти) всяко домакинство в Швеция беше доставена една специална брошура, озаглавена „Ако настъпи криза или война“. През 1947 г. Швеция наистина беше изготвила подобна брошура, и мине се не мине десетилетие през Студената война, я доставяше на домакинствата си. За последен път това се случи през 1990 г. Почти трийсет години беше история. Но сега я доставиха пак – в осъвременен вариант.

Често си мисля, че съм мъничко параноик. (И мъничко оптимист – понякога предвиждам вероятност за лоши неща, понякога за добри…) Но се боя, че моята оценка за мира в света в средносрочно бъдеще също клони към песимистична. Вероятността да се стигне до война в Европа засега ми се струва малка – да кажем, 10%. Но като се има предвид какви ще са последствията, това не е за пренебрегване… Накратко казано – личната ми преценка е да си живея живота щастливо и без страх от война, и да планирам мирни старини, но за всеки случай да имам в някое ъгълче на мозъка си план за действия при подобно развитие.

А има и друго. Държавите имат много начини да се сдобиват с информация за ситуацията в света. Много от тези начини не са от най-чистите и обществено приемливи, и по тази причина (а и по много други) придобитата информация не се огласява. Ако обаче е обезпокоителна в някое отношение, разумните и загрижени за бъдещето си държави вземат мерки според нея. Понякога дори ако тези мерки не харесват особено на електората им.

Как мислите, Швеция разумна и загрижена за бъдещето и хората си държава ли е? Ако да, за каква не-публична нейна информация ви говорят тези мерки? Да, една брошура не е много. Но струва пари, които могат да бъдат дадени за удоволствия за електората, съответно по-добър имидж за управниците. А гледам, че и военният бюджет на Швеция за тази година е подскочил забележимо, след десетилетия без увеличение…

Възможно ли е шведското правителство също да са мъничко параноици? Естествено. Само че правителствата страдат от параноя доста по-рядко от отделните хора. Особено когато тази параноя ги кара да правят неща, които се разминават пряко с изгодата им… Затова съм склонен да приема, че не-публичната (но обоснована на разни информации) оценка на Швеция за ситуацията не е много далече от моята.

Прегледах листовката (ето тук има неин вариант на английски, като PDF). Доколкото мога да го преценя, информацията в нея е типично по шведски простичка, добре премислена и надеждна при употреба. Ако недай боже се случи война (или дори само терористичен акт – листовката разглежда и това), тази информация би била от отлична полза на шведите.

Част от нея, примерно сигналите на сирените, вероятно са различни за България. (За срам не знам българските.) Но много от нещата биха били от отлична полза и за българи. Естествено, у нас само кръгъл идиот ще разчита на правителството или общината да се погрижат за него с шведска добросъвестност. Или да организират съпротива срещу агресор, вместо да ни продадат на него срещу жълти стотинки, мисля си… Но много от съветите в брошурата касаят какви индивидуални действия следва да предприеме човек, за да подобри шансовете си за оцеляване.

За незнаещите английски си позволявам да преведа набързо някои от най-важните изречения и абзаци. (Тук-там с мои коментари.)

—-

Извънредните ситуации могат да попречат на обществото да функционира както сме свикнали. Промените в климата могат да направят наводненията и пожарите по-чести. Катастрофи в други части на света могат да доведат до недостиг на някои храни. Проблеми във важни ИТ системи могат да попречат на електроснабдяването. Много бързо ежедневният ви живот може да се сблъска с проблеми:

– Отоплението спира да работи
– Съхраняването на храни и готвенето може да стане трудно
– Храни и други стоки могат да изчезнат от магазините
– Водоснабдяването може да спре
– Може да няма гориво за колата ви
– Банковите карти и банкоматите може да спрат да работят
– Мобилните телефони и Интернет може да спрат да работят
– Общественият транспорт (а и други видове транспорт) може да спре
– Лекарствата и медицинските услуги може да станат трудно достъпни

Помислете как вие и хората около вас ще можете да се справяте в ситуация, в която нормалните услуги на обществото не работят както обикновено.

Не само „вие“, а „и хората около вас“. Полезно уточнение, от което доста българи имат нужда… а някои са неспособни да схванат изобщо.

В случай на обществени затруднения, помощ ще бъде предоставена (от държавата и общините – Григор) първо на най-нуждаещите се. Мнозинството се очаква да могат да се справят сами, поне отначало. Колкото по-добре сте подготвени, толкова повече ще можете да помогнете на тези, които по една или друга причина не са подготвени.

Най-важно е да имате вода, храна и топлина, и да можете да получавате информация от властите и да поддържате връзка с близките си.

Помислете за рисковете, които засягат конкретно вас и мястото, където живеете и работите. Податливо ли е то на наводнения или свлачища? Има ли наоколо някакво опасно производство или друго, което е добре да знаете?

Така ми се иска да бяхме такова общество. А си зависи само от нас – дори не от всички заедно, а от всеки поотделно… дано схващате намека.

Внимавайте за лъжлива информация

Държави и организации и в момента използват подвеждаща информация, за да се опитат да влияят върху нашите ценности и действия. Целта им може да бъде да подкопаят нашата решителност и желание да защитаваме себе си.

Най-добрата защита срещу лъжлива информация и враждебна пропаганда е критичната оценка на източника:

– Това факти ли са, или мнения?
– Каква е целта на тази информация?
– Кой я изнася?
– Източникът заслужава ли доверие?
– Достъпна ли е тази информация и другаде? Къде?
– Нова ли е или стара тази информация? Защо бива изнасяна точно в този момент?

Търсете и преценявайте сами информацията. Най-добрият начин да противодействате на пропагандата и лъжливата информация е да сте си написали домашното.

Не вярвайте на слухове – използвайте повече от един надежден източник, за да прецените дали дадена информация е вярна.

Не разпространявайте слухове – ако дадена информация не е достоверна, не я предавайте по-нататък.

Не че няма и още много начини за различаване на лъжите от истината – но и това само да прави човек, вече няма да е малко. А напоследък е пълно с лъжи, старателно инженерирани с цел разлагане на „вероятния противник“, да припомня един стандартен израз от едно минало, което всички толкова искаме да е минало завинаги…

Терористичните атаки могат да бъдат насочени срещу отделни хора или групи, срещу масовия гражданин или срещу важни обществени функции като например електроснабдяването или транспортната система. Има много различни начини за извършване на терористична атака, но някои съвети са приложими в почти всички ситуации:

– Отидете на безопасно място и избягвайте големите групи хора.
– Обадете се на полицията и ги информирайте, ако виждате нещо важно.
– Предупредете тези в опасност и помогнете тези, които имат нужда от помощ.
– Изключете звука на мобилния си телефон и не се обаждайте на никой, който може да е в застрашената зона. Позвъняването на телефона може да издаде някой, който се крие.
– Не се обаждайте по мобилен телефон, освен при абсолютна необходимост. Ако мрежата бъде претоварена, особено важни позвънявания може да се окажат невъзможни.
– Изпълнявайте исканията на полицията, пожарната, спасителните екипи и властите.
– Не разпространявайте непотвърдена информация онлайн или по други начини.

Дори аз не се бях замислял, че в подобна ситуация е добре да не звъниш на хора, които може да са в опасност – и изобщо, за да не задръстваш мрежата.

Домашна готовност

Храна:

Важно е да имате в къщи запас от храна, която дава достатъчно калории. Използвайте трайни храни, които се приготвят бързо и не изискват много вода, или могат да се ядат пряко:

– картофи, зеле, моркови, яйца
– траен хляб – тортили, черен хляб, крекери…
– бадемово, соено или сухо мляко
– олио и кашкавал
– спагети, ориз, зърнени храни, сухо картофено пюре
– консерви – боб, леща, зеленчуци, месо, риба, супи…
– доматено пюре, в което могат да се сварят спагетите
– плодови пюрета, сладка и мармалади в буркани
– плодови сокове или други напитки, които могат да се съхраняват при стайна температура
– кафе, чай, шоколад, мед, бадеми, ядки, орехи, енергийни блокчета

Вода:

Питейната вода е жизнено важна. Предвидете поне по три литра на човек на ден. Ако качеството ѝ е съмнително, трябва да намерите как да я преварите.

Ако няма вода за тоалетната, поставете здрав пластмасов чувал в тоалетната чиния. Добрата хигиена на ръцете е важна за избягване на инфекции.

– бутилки
– кофи с капаци
– пластмасови бутилки за замразяване на вода в тях (не ги пълнете догоре, ще се пръснат)
– минерална вода
– туби, в идеалния случай с кранче, в които да събирате вода. Някои можете да напълните с питейна вода за резерв. Тях ги дръжте на хладно и тъмно място.

Топлина:

Ако токът и парното спрат в студено време, домът ви бързо ще изстине. Съберете се в една стая, закачете одеала на прозорците, покрийте пода с килими, направете под маса леговище, което лесно се пази топло. Мислете за риска от пожар. Гасете свещите и печките преди да заспите. Проветрявайте редовно стаята, за да влезе кислород.

– вълнени дрехи
– топли дрехи за излизане навън в студено време
– шапки, ръкавици, шалове
– одеала
– дюшеци
– спални чували
– свещи
– кибрит или запалки
– горивно отопление – газови бутилки с котлон или горелка, парафинови отоплители…

Комуникации:

При сериозен инцидент трябва да имате как да получавате информация от властите. да следите медиите, да поддържате връзка с роднини и приятели, и да потърсите спешна помощ при нужда.

– радио на батерии, слънчеви батерии или ръчно динамо
– автомобилно радио
– списък важни телефонни номера (на хартия)
– допълнителни батерии или пауърбанк за мобилни телефони и подобни
– зареждащо устройство за мобилни телефони, което може да се зарежда в кола

Други:

– спиртен (сух спирт) котлон и гориво за него
– фенерче, евентуално за глава
– батерии
– пари в дребни банкноти
– запас от често употребявани лекарства
– мокри кърпички
– дезинфектант за ръце
– тоалетна хартия и средства за менструална хигиена
– хартиени копия на важни документи, вкл. застраховки, банкова информация, регистрации
– гориво за колата

Списъкът е колкото може да се хване на една страница в брошура. Но който се е сетил сам за всичко това, го поздравявам. Аз имах пропуски.

Трябва да сме способни да отразяваме атаки, насочени срещу страната ни. Дори сега се правят атаки срещу нашите ИТ системи и опити да ни повлияят чрез фалшива информация. Можем да бъдем засегнати и непряко от конфликти в нашия регион. Потенциалните атаки включват:

– Кибератаки, които да повредят важни ИТ системи
– Саботаж на инфраструктурата (напр. пътища, жп линии, мостове, летища, електропроводи, атомни електростанции)
– Терористични атаки, които засягат голям брой хора или важни организации
– Опити да бъдат контролирани овластени хора или жителите на Швеция
– Прекъсване на транспортни връзки, което води до недостиг на храни и други стоки
– Военни атаки – бомбардировки, ракетни атаки и други военни действия

Ако Швеция е атакувана от друга държава, ние никога няма да се предадем. Всяка информация, че съпротивата трябва да се прекрати, е лъжа.

В реални условия дори Швеция може да се наложи да се предаде – но им се възхищавам на духа. Лично аз бих се замислил сериозно, преди да ги нападна.

Намерете предварително какви укрития има близо до местата, където живеете и работите, за в случай че се наложи да ги използвате. При предупреждение за въздушна или друга военна атака, веднага отидете в укритие, или ако няма време за това, в импровизирано укритие като мазе, тунел или станция на метрото.

Дано не се стига до това – но ако ситуацията стане напечена, идеята човек да е предварително информиран е чудесна. Не че в България имаме укрития за други освен слугите на народа, но все пак.

Научете се да оказвате първа помощ. Вашите познания могат да спасят животи. Ако сте първите, които пристигат на мястото на сериозен инцидент, веднага се обадете на телефон 112. Можете да звъните на него дори ако сметката ви не е платена или даже нямате SIM карта в телефона.

Войните са рядкост, за щастие – но автомобилни катастрофи, пожари, падания и други инциденти се случват и в най-добрите времена. Подписвам се с две ръце под съвета за първата помощ. Че каквито „специалисти по първа помощ“ съм виждал – не ти трябва автомобилна катастрофа…

Медийна свобода и плурализъм

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/17/sofia_16052018/

В София се проведе международна  конференция “Медийна свобода и плурализъм: Как да рестартираме основния стълб на ЕС“.

Записи от   конференцията могат да се видят тук:  сесия  I and   сесия II) или тук.

Пълният текст на заключителната декларация, в края са  препоръките:

Свобода на медиите в Европа: Код червено

През 1997 г. Софийската декларация на ЮНЕСКО за свободни и плуралистични медии бе ревностен призив за напредък в контекста, в който появата на нови информационни и комуникационни технологии се считаше за нова възможност за плурализъм, икономическо и социално развитие, демокрация и мир. Сега, 21 години по-късно, независимите медии в Европа претърпяха безпрецедентен натиск. Комбинацията от различни фактори, като убийствата на журналисти и физическите заплахи срещу тях, нарастващия политически и институционален натиск, репресивното законодателство, насочено към медиите, разрушителните технологии и финансовата криза, поставят съществуването на свободните медии в редица европейски страни в риск.

Свободният достъп до разнообразна информация и мнение е не само основно право на човека, но е от съществено значение за гражданите да участват в демократичното общество. Това е основната рамка, позволяваща на хората да държат отговорни представителите на властта, за да се ограничат престъпността и корупцията, което е ключов фактор за осигуряване на функционираща демокрация.

Създаването на контролирани медии е първата стъпка към моделите на публично управление, известни като “меки диктатури” или “завладяна държава”, което създава сериозни заплахи за нормалното функциониране на демокрацията не само за съответните държави, но и за целия Европейски съюз.

Неотдавнашните събития в някои от държавите-членки на ЕС очевидно нарушават националното и международното право, когато става въпрос за защита на медийната свобода, а именно Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права, Европейската конвенция за правата на човека и Хартата на основните права на Европейския съюз (ЕС). ЕС и Съветът на Европа създадоха правни процедури за защита на свободата на изразяване в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Въпреки това тези структури понякога не са достатъчни, за да поддържат и наложат основните европейски ценности и конституционните си традиции.

Бюджет на ЕС и върховенство на закона

На 2 май 2018 г. Европейската комисия предложи бюджет за периода 2021-2027 г. и изготви стратегически план за наказване на страни, за които твърди, че са нарушили основните ценности на ЕС. Планът обвързва финансирането от Европейския съюз с принципите на правовата държава, но е твърде ограничен и не споменава свободата на медиите.

Комисията предлага нов механизъм за защита на бюджета на ЕС от финансовите рискове, свързани с общите недостатъци на правовата държава в държавите-членки. Новите инструменти биха позволили на Съюза да преустанови, намали или ограничи достъпа до финансиране от ЕС по начин, който е в съответствие с вида, тежестта и обхвата на недостатъците на правовия ред. Такова решение ще бъде предложено от Комисията и ще бъде прието от Съвета чрез гласуване с квалифицирано мнозинство, което ще направи невъзможно една или две държави да блокират наказателните мерки.

Предложението се очакваше и беше направено в отговор на Полша, първата и единствена страна, която досега е обект на механизма на върховенството на закона, тъй като ЕК установи системно поведение, поставящо демокрацията в опасност. Унгария също е на радара на Комисията, където демократичните условия се влошиха, след като продължителни усилия за институционализиране на “нелибералната демокрация” в страната. Полша и България, председателстваща Съвета на ЕС, бяха сред първите държави, които реагираха отрицателно на предложения нов регламент.

Убийства и физически заплахи

Ерозията на европейския демократичен модел, тенденция, наблюдавана през последните години, продължава и става все по-тревожна. Регионът е разтърсен от две убийства и от заплахи към разследващи репортери, както и безпрецедентни вербални атаки срещу медиите. Традиционно безопасната среда за журналисти в Европа започна да се влошава. Две убийства за пет месеца, първото в Малта и второто в Словакия, показват тревожен спад за демокрациите на континента. В Малта, смъртта на журналистката и блогър Дафне Каруана Галиция, в следствие на умишлено поставена бомба в колата ѝ, повдигна завесата на съдебния тормоз и заплахи, на които постоянно са подложени журналисти от островната държава.

Каруана Галиция е била заплашвана от години и е била обект на 42 граждански и пет наказателни дела. Словакия все още е разтърсена от убийството на 27-годишния репортер, разследващ корупцията и мафията. През април италианските правоохранителни органи осуетиха подготвяното от мафията убийство на журналиста Паоло Боромети.

Икономическа устойчивост

Независимостта на медиите и свободната журналистика е възможна само ако медийните компании са икономически независими и финансово устойчиви. През 21 век издателите на печатни медии остават основните инвеститори в журналистическо съдържание и са увеличили усилия и инвестиции, за да предложат най-новите иновативни дигитални услуги за читателите в Европа и в останалата част на света. Тези постижения се оказват плодотворни, тъй като вестникарските публикации достигат до безпрецедентно висок брой читатели. Този успех само потвърждава, че бъдещето на пресата е не само дигитално, но и пълно с възможности за разширяване на читателския интерес към публикациите на вестници и списания.

За съжаление, през последното десетилетие значителна част от икономическата база на независимите медии е ерозирала. Медийните компании изпитаха двоен шок от кризата в бизнес цикъла и бизнес модела си.

Възстановяването от глобалната финансова криза в Европа беше твърде бавно и твърде скъпо и съвпадна с кризата в медийния бизнес модел. Също така, появата на дигитални платформи и глобални дигитални гиганти като Google и Facebook засили неравнопоставеността между посредниците и инвеститорите и създателите на съдържание, а именно издателите. Въпреки нарастващото търсене на новини и коментари, осигуряването на приходи от такова съдържание се оказва предизвикателство, тъй като авторското право и законите за ДДС от периода преди въвеждането на дигиталните технологии не могат да защитят инвестициите и пазарния дял, както и широкият достъп до онлайн съдържание предоставят на основните платформи лъвския дял от рекламните приходи.

Данните на Бюрото за интерактивна реклама от 2016 г. показват, че 89% от разходите за онлайн реклама са отишли за Google и Facebook, като останалите 11% са за всички останали дигитални играчи.
Много предложения на ЕС, свързани с дигиталната сфера, заплашват с тежки и несправедливи съдебни и административни процедури. Като например предложения за електронна конфиденциалност, които биха дали преимущество на най-силните технологични играчи и биха въпрепятствали по-малките играчи, които са зависими от «бисквитки» и от сложно сътрудничество с трети страни, за да бъдат част от икономиката на данни.

В много страни от ЕС икономическите трудности, които медийните компании са преживели, доведоха директно до концентрация на политически контрол над медиите и засилена зависимост от правителственото финансиране. В някои случаи управляващите политически елити използват средства на правителството и ЕС, за да подкрепят лоялните медии и да манипулират общественото мнение. В тези страни обществената телевизия и радио също са загубили независимост или са под нарастващ политически натиск. На практика тези процеси доведоха до това, че големи части от медийния пазар минаха под контрола на управляващите политици и техните поддръжници за целите на пропагандата, като същевременно предприеха тежки атаки срещу малкото останали независими медии. Близо сме до карйната «цел» за безотчетна власт в някои от страните в ЕС.

Код червено за медийната свобода в държави в Европейския съюз

Полша

Изглежда нищо не е в състояние да спре “Право и справедливост”, национално-консервативната партия, спечелила изборите през октомври 2015 г., която се стреми към радикално реформиране на Полша, както сметне за подходящо, без да зачита онези, които мислят по различен начин. Свободата на медиите е една от основните жертви на техния проект. Обществените медии официално са преименувани на “национални медии” и са преобразувани в говорители на правителствената пропаганда. Техните нови ръководители не търпят нито опозиция, нито неутралност от страна на служителите и отстраняват онези, които отказват да се съобразят.

Разследващият журналист Томаш Пиатек беше заплашен с лишаване от свобода заради критиките, отправени към министъра на отбраната относно връзките му с руските разузнавателни служби и трябваше да изчака много месеци преди обвиненията да бъдат окончателно оттеглени. Съветът за радио и телевизия, който сега е под контрола на правителството, се опита да наложи глоба на частния телевизионен канал TVN за излъчване на антиправителствени послания при отразяването на вълна от протести през декември 2016 г. Впоследствие глобата беше отменена под международен натиск. На всички призиви за умереност правителството отговаря с познатите аргументи, нетърпящи несъгласие.

Унгария

Бизнесмените, които са в тесни връзки с партия «Фидес» на премиера Виктор Орбан, не само успяха да придобият нови медии през 2017 г., но и да заместят чуждестранните медийни компании, инвестирали в унгарски медии. Най-големият им успех бе поемането на контрол над последните три регионални ежедневника. Независимо от това, унгарският медиен пейзаж все още е разнообразен и печатни и онлайн издания не се колебаят да публикуват разследвания за предполагаема корупция, включваща най-влиятелните личности от Фидес и държавни служители. В Унгария съжителстват два типа медии. Единият се състои от проправителствени и про-Фидес медии, обсебени от темата за миграцията, “защитата на Унгария и нейните граници” и очернящата кампания срещу унгарско-американския милиардер филантроп Джордж Сорос.

Другият тип медии са насочени към разкриване на корупционни скандали. Оцеляването на медиите, критикуващи правителството, се дължи до голяма степен на бившия съратник на Орбан Лайош Симичка, който през февруари 2015 г. се разграничи публично от премиера и продължава да финансира медийна империя, създадена първоначално за подкрепа на Фидес. Правителството и неговите бизнес съюзници вече са се наточили на две медии – най-големият търговски канал RTL Klub и водещият политически информационен сайт Index.hu. И двете критикуват правителството.

България

През изминалите години свободата на медиите в България се влошава с тревожни темпове. Според световния индекс за свободата на медиите на Репортери без граници, България се е смъкнала със 75 позиции през последните 12 години – от 36-та през 2006 г. до 111-то през 2018 г. Налице е нарастващ политически натиск и нарастващ брой физически заплахи срещу разследващи журналисти, издатели и независими медии. Основният инструмент за упражняване на натиск е концентрацията на собственост върху медиите, икономическите зависимости и други форми на политически контрол върху по-голямата част от медийното пространство и монопол върху каналите за разпространение на медийно съдържание. Моделът включва също така силно влияние върху правителството, прокуратурата и съдебната власт, както и контрол над повечето независими регулатори. Всичко това представлява огромен политически и бизнес конгломерат, ръководен от действащия политик, бивш магистрат, бизснесмен и медиен собственик Делян Славчев Пеевски.

От 2009 г., с кратки прекъсвания, България е управлявана от ГЕРБ и техния лидер и премиер с три мандата – Бойко Борисов, който се радва на комфорт от страна на контролираните от Пеевски медии. Премиерът Борисов не само постоянно отказва да признае, че съществува заплаха за свободата на медиите, но играе ключова роля за увеличаване на достъпа на г-н Пеевски до публични ресурси, като същевременно му предоставя допълнителни институционални инструменти за репресия, включително законодателни решения, използвани срещу независимите медии.

Малта

2017-та бе белязана от бомбения атентат срещу Дафне Каруана Галиция, разследваща журналистка, която бе разкрила “мръсните тайни” на местната политика и косвено предизвика предсрочни общи избори през юни 2017 г. Години наред тя е била под нарастващ натиск заради популярността на нейния блог и работата ѝ по разплитане на местните връзки от т.нар. Досиета Панама и т.н. Към момента на убийството ѝ срещу нея вече са били заведени 42 граждански иска и пет наказателни дела за клевета. Тя също бе постоянен обект на заплахи и други форми на тормоз. Съдебният тормоз имаше за цел да я отстрани от обществения живот. Нейният случай беше класически пример за съдебни дела, в които влиятелни ищци се опитват да използват страха от огромни разходи за правна защита, за да затворят устата на критиците си. Под заплаха от страна на известни личности или бизнес групи, независимите медии са принуждавани да отстъпят и да премахнат публикации от своите сайтове.

Словакия

Убийството на разследващия репортер Ян Куцяк през февруари 2018 г. предизвика безпрецедентен политически трус в Словакия и стресна международната общност. Куцяк провеждаше разследване за уебсайта Aktuality.sk относно предполагаеми връзки между италианската мафия и Smer-SD (ляво-популистката партия, която оглавява управляващата коалиция) и предполагаемото присвояване на средства от ЕС. В недовършена статия, публикувана след смъртта му, той обвинява премиера Роберт Фицо в пряко участие.

Министрите на културата и вътрешните работи бяха принудени да подадат оставка и след големи улични протести, самият Фицо трябваше да последва примера им. Подобно на други словашки политици, Фицо бе подложен на засилени атаки в медиите. През ноември 2016 г. той описва журналистите като “мръсни антисловашки проститутки” и ги обвинява, че се опитват да възпрепятстват европейското председателство на Словакия. Така той реагира в отговор на въпрос за предполагаеми нередности в обществените поръчки, свързани с председателството. При липсата на силни институции, които биха могли да ги защитят, журналистите в Словакия все повече са изложени на всякакъв вид тормоз, сплашване и оскърбления.

Убийството на Куцяк възобнови въпросите за необяснимото изчезване на двама журналисти, единият през 2008 г., а другият през 2015 г. и отново постави въпроса за безопасността на журналистите. През последните години словашки медии, които преди това бяха собственост на водещи международни медийни компании, бяха придобити от местни олигарси, чиито основни бизнес интереси са извън журналистиката. В момента е запллашен общественият радио и телевизионен оператор RTVS, който през последните години стана символ на журналистически интегритет.

През август 2017 г. неговият генерален директор закри единствената разследваща телевизионна програма в страната, след излъчването на критичен репортаж за по-малката партия в управляващата коалиция. Правото на отговор на критично медийното отразяване, което политиците получиха от медийния закон от 2007 г., бе ограничено в изменение от 2011 г., но клеветата все още се наказва със затвор до 8 години затвор, съгласно разпоредба на Наказателния кодекс, която политиците продължават да използват за подаване на жалби срещу индивидуални журналисти и медии.

Чехия

Трудно е да си представим президент да извади огнестрелно оръжие пред журналисти, но това направи президентът на Чешката република Милош Земан на пресконференция през октомври 2017 г., размахвайки «Калашников» с надпис “за журналисти”. Преизбран през януари 2018 г., Земан има слабост към този вид провокации и многократно е описвал журналистите като “оборска тор” и “хиени”. Президентът и няколко други политически лидери наскоро засилиха вербалните си атаки срещу независимостта на обществените медии, особено на Чешката телевизия. Също така има няколко нови законопроекти, които биха увеличили обхвата на наказателните санкции за клевета, особено клеветата срещу президента. Нивото на концентрация на собственост върху медиите стана критично, тъй като новите олигарси започнаха да използват своето богатство през 2008 г., за да купуват вестници и да засилят влиянието си. Един от тези олигарси, премиерът Андрей Бабиш, притежава един от най-влиятелните ежедневници в Чехия.

Препоръки за провеждане на бъдещи политики:

1. Журналистите, издателите, НПО и други ключови заинтересовани страни трябва да обединят усилията си за подобряване на ефективността при използването на механизми за правна защита в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Една практическа идея би могла да бъде създаването на експертно юридическо лице “Фонд за защита на свободата на медиите”, който да подпомага гражданите, независимите журналисти, издателите и медийните компании при прилагането на международните закони срещу злоупотребата с власт на местните правителства. Такъв фонд би могъл също да инициира и подкрепи независими международни разследвания на случаи на медиен натиск от високопоставени личности в държавите-членки на ЕС;

2. Европейската комисия следва да разшири новопредложената разпоредба, като обвърже отпускането на средства от ЕС не само с правовата държава и върховенството на закона, но и със свободата на медиите в държавите-членки и кандидатите. Освен върховенството на закона, комисията следва също изрично да следи за спазването на местното и европейското законодателство за нарушаване на правата на човека, свободата на изразяване, гражданското общество и функционирането на демокрацията. В страни като България, Унгария и Полша репресиите срещу свободата на медиите се правят през повечето време с правни институционални инструменти, създадени от извънредно законодателство на национално ниво.

На 3 май 2018 г. Европейският парламент гласува резолюция, споед която Комисията трябва да работи за създаването на механизъм на ЕС за демокрация, върховенство на закона и основните права, придружен от независими механизми за наблюдение, които да оценят състоянието на свободата и плурализма на медиите и всички нарушения, свързани с това.

3. Медийният бизнес модел е в преход. Икономическото оцеляване на медийните компании и независимата журналистика на по-малките пазари е много трудно. Свободните медии обаче са крайъгълният камък на гражданското общество и функционирането на демокрацията. ЕС разглежда свободната преса и свободата на изразяване като “обществено благо” и трябва да разработи обществени механизми за устойчивото си финансиране, за да гарантира своята независимост. Това би могло да включва финансиране от ЕС, насочено пряко към журналисти и медийни компании в държавите-членки, като се избягва посредничеството на местното правителство;

4. Насърчаване на иновациите и подпомагане на дигиталната трансформация на медиите в ЕС. ЕС трябва да разработи по-разнообразен инструментариум, който да помогне за преодоляване на технологичните различия между европейските медийни компании и глобалните платформи. Също така, да се насърчи предприемачеството в областта на медиите и новосъздадените компании в търсене на нови, устойчиви бизнес модели и иновативни начини за осигуряване на приходи;

5. Заинтересованите страни от ЕС и държавите членкитрябва да подкрепят категорично правото на издателите във връзка с прегледа на Директивата за авторското право, за да могат издателите да прилагат по-добре своите вече съществуващи права и да спомогнат за преговорите с основните платформи. В допълнение, трябва да се оеднаквят ставките на ДДС за печатни и онлайн издания. Освен това трябва да се гарантира, че дигиталната сфера е място, където всички участници могат да успяват, като осигурят равнопоставеност и повече баланс с технологичните гиганти и платформи. Подкрепата на професионалните медии е от съществено значение за демократичния живот и просветеността на европейските граждани и единственото дългосрочно решение за противодействие на дезинформацията.

Резолюция на ЕС относно плурализма и свободата на медиите в ЕС 2018

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/03/freedom-3/

След Peзолюция на Европейския парламент относно свободата на печата и на медиите по света  (2013 г.)  днес ЕП   гласува   Резолюция на ЕП относно  плурализма и свободата на медиите в Европейския съюз (488 гласа “за”, 43 “против” и 114 въздържали се).

Като има предвид, че […]

във всяко едно демократично общество медийният сектор изпълнява ключова роля; като има предвид, че отражението на икономическата криза, съчетано с едновременното разрастване на платформите на социалните медии и други високотехнологични гиганти и изключително селективните рекламни приходи, драстично повиши нестабилността на условията на труд и социалната несигурност на работещите в медиите лица, включително на независимите журналисти, водейки до драстично понижаване на професионалните и социалните стандарти и качеството на журналистиката, което може да повлияе отрицателно на тяхната редакционна независимост;

като има предвид, че Европейската аудио-визуална обсерватория на Съвета на Европа осъди възникването на цифров дуопол на Google и Facebook, представляващ до 85% от целия растеж на пазара на цифрови реклами през 2016 г., което застрашава бъдещето на традиционните финансирани от реклами медийни дружества, например търговските телевизионни канали, вестници и списания, чиято аудитория е много по-ограничена;

като има предвид, че в контекста на политиката на разширяване Комисията е длъжна да изисква пълно спазване на критериите от Копенхаген, включително свободата на изразяване на мнение и свободата на медиите, поради което ЕС следва да дава пример за най-високи стандарти в тази област; като има предвид, че когато станат член на ЕС, държавите са длъжни да спазват постоянно и безусловно задълженията в областта на правата на човека по силата на Договорите на ЕС и Хартата на основните права на ЕС, и като има предвид, че зачитането на свободата на изразяване на мнение и свободата на медиите в държавите членки следва да бъде обект на редовен контрол;

като има предвид, че ЕС може да се ползва с доверие на световната сцена единствено ако свободата на печата и медиите се защитава и зачита в рамките на самия Съюз […]

отправя над 60 препоръки към държавите и ЕК, всяка от които е самостоятелно важна.

В  резолюцията са записани препоръки  като:

47.  предлага с оглед на ефективната защита на свободата и плурализма на медиите да се забрани, или най-малкото да стане напълно прозрачно, участието в обществени поръчки на дружества, чийто краен собственик притежава също така и медийно дружество;

предлага държавите членки да се задължат да докладват редовно за публичното финансиране, предоставяно на медийните дружества, както и да се извършва редовен мониторинг на всяко публично финансиране, предоставено на собственици на медии;

подчертава, че лица, които са били осъждани или признати за виновни в извършване на каквото и да било престъпление, не следва да бъдат собственици на медии;

48.  подчертава, че всяко публично финансиране на медийни организации следва да бъде предоставяно въз основа на недискриминационни, обективни и прозрачни критерии, за които всички медии да са предварително уведомени;

49.  припомня, че държавите членки следва да намерят начини за подпомагане на медиите, например като осигуряват неутралността на ДДС, както се препоръчва в неговата резолюция от 13 октомври 2011 г. относно бъдещето на ДДС и като подкрепят инициативите, свързани с медиите;

50.  призовава Комисията да разпределя постоянно и подходящо финансиране в рамките на бюджета на ЕС за подкрепа на мониторинга на плурализма на медиите на Центъра за плурализъм и свобода на медиите и за създаване на годишен механизъм за оценка на рисковете за плурализма на медиите в държавите членки; […]

51.  призовава Комисията да наблюдава и да събира информация и статистически данни относно свободата и плурализма на медиите във всички държави членки и да анализира отблизо случаите на нарушаване на основните права на журналистите, като същевременно спазва принципа на субсидиарност;

52.  подчертава необходимостта от засилване на споделянето на най-добри практики между регулаторните органи на държавите членки в аудио-визуалната сфера;

53.  призовава Комисията да вземе под внимание препоръките, съдържащи се в резолюцията на Европейския парламент от 25 октомври 2016 г. относно създаването на механизъм на ЕС за демокрацията, принципите на правовата държава и основните правапризовава Комисията да включи резултатите и препоръките от мониторинга на плурализма на медиите относно рисковете за плурализма и свободата на медиите в ЕС при изготвянето на годишния си доклад относно демокрацията, принципите на правовата държава и основните права (европейски доклад относно демокрацията, принципите на правовата държава и основните права);

54.  насърчава държавите членки да активизират усилията си за укрепване на медийната грамотност и да насърчават инициативите за обучение и образование сред всички граждани чрез формално, неформално и информално образование от гледна точка на ученето през целия живот, също и като обръщат особено внимание на първоначалната и текущата подготовка и подкрепа на учителите и като насърчават диалога и сътрудничеството между сектора на образованието и обучението и всички съответни заинтересовани страни, включително работещите в сферата на медиите лица, гражданското общество и младежките организации; отново потвърждава необходимостта от оказване на подкрепа за съобразените с възрастта иновативни инструменти за насърчаване на овластяването и онлайн сигурността като задължителни елементи в учебната програма на училищата и от преодоляване на цифровото разделение както чрез специални проекти за технологична грамотност, така и чрез подходящи инвестиции в инфраструктурата, за да се гарантира всеобщият достъп до информация;

55.  подчертава, че развиването на чувство за критична оценка и анализ по отношение на използването и създаването на медийно съдържание е от съществено значение, за да могат хората да вникват в актуалните проблеми и да оказват принос за обществения живот, както и за да бъдат те запознати с потенциала за промени и със заплахите, присъщи за все по-сложната и взаимосвързана медийна среда; подчертава, че медийната грамотност е основно демократично умение, което овластява гражданите; призовава Комисията и държавите членки да разработят конкретни мерки с цел насърчаване и подкрепа на проектите в областта на медийната грамотност като пилотния проект „Медийна грамотност за всички“ и да разработят цялостна политика за медийна грамотност, насочена към гражданите от всички възрастови групи и всички видове медии като неразделна част от политиката на Европейския съюз в областта на образованието, която да бъде целесъобразно подпомогната чрез съответните възможности за финансиране от ЕС, например европейските структурни и инвестиционни фондове и програмата „Хоризонт 2020“ [..]

 

 

Защита на гражданите от действия на Facebook

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/14/facebook-12/

Профилът на потребител от Берлин във Facebook  е блокиран и един от коментарите му е изтрит. Kоментарът  се отнася до  изявленията на унгарския премиер Виктор Орбан срещу имигрантите.

Потребителят иска деблокиране на профила  и възобновяване на коментара.

Берлинският съд е наредил на Facebook да деблокира профила на потребителя. Това е първото съдебно решение в Германия с такова съдържание.

Германия  прие закон  NetzDG, който предвижда глоби до 50 млн. евро, ако платформите не премахнат в кратък срок съобщения, съдържащи реч на омразата. Facebook  разшири екипа си  за Германия, за да  може да реагира достатъчно бързо. Не е тайна обаче, че Facebook изпитва трудности при преценката на законността на съдържанието. Което води към темата за рисковете при различните подходи за борба с незаконното съдържание.

Случаят е интересен, защото се отнася до защита на гражданите от действия на компанията.

 Повече

Всички са маскари?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3078

Вчера се обяви политическото обединение Демократична България – с Да, България, ДСБ и Зелените. И като част от екипа, обявен като алтернатива на управлението, ще си позволя да напиша първия ми фокусирано партиен блогпост от изборите миналата година досега.

Съгласих се да стана част от екипа на управленската алтернатива защото не обичам да се „скатавам“. Да, мога да измисля достатъчно оправдания защо да не участвам, а и публичността носи рискове, но оправдания всеки има. Дигиталната трансформация, и електронното управление като част от нея, са нещо, с което смятам, че мога да помогна. И също така – нещо, което е крайно належащо, ако не искаме да изоставаме като държава в дългосрочен план.

Но няма да се фокусирам върху моята роля, няма да влизам в патетични слова за светлото бъдеще, за топлите отношения в новото обединение, за грандиозните ни резултати на следващите избори и т.н. Вместо това ще обобщя коментарите на хората (из социалните мрежи и новинарските сайтове) и ще опитам да дам друга перспектвиа.

У доста хора има осезаем негативизъм към това обединение. Всеки със своята причина, с която не мога да споря. но този негативизъм кулминира в крайно множество твърдения за обединението и за партиите в него, които твърдения мога да опитам да оспоря. И целта не е да кажа „аха! не сте прави да не ни харесвате“ (защото това е субективно и всеки има право да не харесва каквото си иска), а по-скоро да допълня картината, която всеки има за политическия пейзаж. Ще разгледам 10 твърдения/коментара, които са преобладаващи. И не за да влизам в „обяснителен режим“, а за да вляза в своеобразен диалог с по-скептичните.

Обединяватe се само за да минете 4-процентовата бариера

Едно от следствията на такова обединение ще е влизане в парламента. Но целта на обединението не е това. Целта е хората с демократични виждания за България (а те всъщност не са малко) да има за кого да гласуват без да се чудят дали не помагат на БСП, ДПС, Кремъл или който и да е друг. Целта е дългосрочна. И предвид обявяването на конкретен управленски екип, целта е управление. И то адекватно, съвременно и експертно, а не махленско.

Има и друг аспект – откакто се учреди Да, България имаме един „стъклен таван“, изразяващ се в „абе, харесваме ви, ама ще влезете ли?“ (чувал съм го на няколко срещи с потенциални избиратели). Та, надяваме се с това обединение да счупим този стъклен таван, т.е. тези, които биха ни подкрепили, да го направят. Социолозите да кажат.

Късно е либе за китка / защо чак сега

…или продължаващото вече година обвинение срещу Да, България, че „е разцепила дясното“. Както имах случай да спомена днес – предишните избори не бяха успех, но решението за явяване като „Да, България“ все пак беше правилно. По много причини, които тук само ще маркирам – след изборите направих един анализ на екзит половете и от него излезе, че макар да не е постигнала желания резултата, Да, България е привлякла най-голям процент нови избиратели и гласуващи за първи път. Взела е повече от ГЕРБ, отколкото от РБ(2014). В „дългата нива“, която имаме да орем, това всичко е от значение. Дали от по-голямо значение от едно евентуално влизане в парламента, не знам. Но в момента имаме Да, България със собствено лице и послания, която влиза в продуктивен диалог и обединения. Която привлича нови хора в местни структури из страната. Да, България на 2 седмици, влизаща в „поредното дясно обединение“ (както несъмнено щеше да бъде наречена евентуална коалиция тогава), не е ясно дали щеше да има същата съдба. Наскоро някой ми каза, че е приятно изненадан, че не сме умрели след изборите. И да, не сме.

Оставете жълтите павета и ходете из страната

Съвсем правилно. Това и правим. За една година учредихме десетки местни структури – в областни градове, но и в по-малки населени места. Съвсем наясно сме, че избори не се печелят във фейсбук и с разходки между Кърниградска и Драган Цанков (адресите на централите на ДСБ и Да, България).

Леви сте, не сте десни!

Това „обвинение“ към Да, България тръгна от самото начало без още да имаме програма. После продължи въпреки програмата и въпреки десетките позиции, с които излизахме. Може би идва от първоначалното определяне като „нито ляво, нито дясно“, не знам. И макар да смятам лявото и дясното за изпразнени от съдържание в България, все пак трябва да подчертая, че Да, България е центристка партия, стояща все пак от дясната страна на центъра. По много причини – от политическото позициониране на самите членове, през предизборната програма, до десетките позиции по различни теми, в които неизменно присъстват защитата на частната собственост, частната инициатива, предприемачеството ненамесата на държавата в личния живот на хората и др. десни принципи и ценности. Да, сред позициите има и някои, които могат да се определят като по-леви (сещам се за 1-2 примера), но именно затова сме в центъра. Може би объркването на мястото в спектъра идва заради противопоставянето на либералното и консервативното. И тъй като в САЩ лявото и либерално, а дясното – консервативно, някой може да реши, че това непременно винаги е така. Ами не е. Не, не сме леви. И да, по-скоро либерални, отколкото консервативни сме (но това не значи, че нямаме консервативно-мислещи хора).

Ама Зелените са леви!

Исторически, зелените партии наистина са в лявата част на спектъра. Защитата на природата от човешката дейност е неизменно в конфликт с неограничената свобода на бизнеса. Но конкретни нашите Зелени по-скоро клонят към центъра. Съпредседател в момента им в Владислав Панев, финансист с доста дясно мислене. В органите на зелените има както по-ляво, така и по-дясно мислещи хора. А в настоящия момент, „зелено“ може и да не значи „ляво“ – устойчивото развитие е добро и за бизнеса и за природата, просто е различен поглед. Един пример от днес – министър Нено Димов, който е считан за много десен (идвайки от Институт за дясна политика), предлага зелени мерки във връзка с автомобилите. А и дори зелените да са по-вляво от центъра, съгласили сме се да сме на различни мнения по някои теми. В България трима души не могат да са на едно мнение по всички теми, камо ли три партии. Имаме общи цели, а всяка партия си има собствено лице.

Поредното механично обединение без смисъл

…или „с какво е по-различно от Синята коалиция и РБ“. Без това да се разглежда като критика към предните десни обединения, това не идва в предизборен период. Не сядаме на една маса заради идващи избори, а с по-дългосрочна перспектива. Освен това то идва след една година общи позиции и действия по редица въпроси, както на национално ниво, така и по места. Така че обединението не е механично – със сигурност и с ДСБ и със Зелените имаме общи ценности за това какво е правова държава.

Сорос, Америка за България и Прокопиев ви финансират!

Тук мога да дам напълно верния отговор, че това са пълни глупости. Партията не е получавала нито лев – нито от Сорос, нито от Америка за България, нито от Прокопиев. Има си списък с дарители, сметната палата го има, отчетите са ни публични. Пари общо взето почти нямаме. Ако Сорос е искал да превежда, объркал е IBAN-а. Мога да вляза и в подробности, също така. Да, някои хора от ръководството са били част от НПО-та, които са получавали грантово финансиране. Но НПО-тата не са лоши, а грантовото финансиране не е пари на калпак. В момента, доколкото ми е известно, няколко члена на Да, България участват в НПО, което е бенефициент на Америка за България. Но именно това беше причината те да нямат желание да бъдат в органите на партията, за да няма погрешни тълкувания. Е, това не спира Блиц и ПИК да обясняват за грантовете.

Защо не говорите за (проблем Х, който за мен е важен)

Говорим по много проблеми, имаме много позиции. Но най-вероятно това не стига до вас, отчасти заради наши грешки, отчасти защото извън няколко онлайн издания, отразяването ни по медиите е силно ограничено (канят всякакви алкохолици в националните медии, но отменят участие на Христо Иванов, например). Ясно е, че това е средата, в която работим и трябва да се съобразяваме с нея. Което включва фокусиране в няколко по-ключови теми, а не разпиляването в много теми, така че много хора да припознаят своя проблем.

Само говорите, а нищо не правите

Всъщност правим, но отново голяма част от активността не достига до широк кръг хора. Повечето конкретни действия са на местно ниво, но и на национално не са само приказки – организирали сме акции, изпращали сме становища и предложения за изменения на законопроекти до Народното събрание. И да, говорили сме по темите, които са важни и сме посочвали проблеми. Защото политическото говорене все пак е „правене на нещо“.

Със стари к*рви, нов бардак!

Кой е стара к*рва бе?? 🙂 А сериозно – в лицата, обявени днес има някои познати (с по един-два мандата в парламента, например), и доста непознати на широката публика. Така че това е по-скоро клише по инерция, отколкото базирано на някакви обективни факти. Естествено, че трябва да има хора с опит и естествено, че има много нови лица.

В обобщение – нормално и правилно е избирателите да са взискателни. И при опита който имаме с разпадащи се десни обединения е нормално да са скептични. Надявам се да съм разсеял поне малко от този скептицизъм. Но той е и полезен. Нямаме претенции за безгрешност и святост и всяка критика простираща се отвън „я се разкарайте“ няма да бъде подмината.

А иначе, всички са маскари, то е ясно.

Критика към анализа на ЦИК за електронното гласуване

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3055

Вчера се състоя кръгла маса за дистанционното електронно гласуване, организирана от обществения съвет на ЦИК. Поводът – анализът, който ЦИК изпрати до парламента. Анализът беше разтълкуван като желание от страна на ЦИК да отложи електронното гласуване. Председателят на ЦИК, г-жа Алексиева, се разграничи от такива тълкувания, като каза, че ЦИК просто иска да бъдат синхронизирани срокове в различни закони.

В същото време, заданието за системата за електронно дистанционно гласуване ще бъде публикувано за обществено обсъждане съвсем скоро от Държавна агенция „Електронно управление“.

Причината, поради която смятам за нужно да пиша отново по тази тема е както самия анализ на ЦИК, така и продължаващото сеене на страх от проф. Михаил Константинов относно информационната сигурност. Да започнем от твърденията на проф. Константинов.

Чиповете в картите (на естонците) са пробити и това компрометира гласуването

Да, имаше много неприятен бъг в един модел чипове на Infineon, който на практика позволява да се постави електронен подпис (което включва подаване на глас) от ваше име без вие да разберете. Няколко детайла, обаче:

  • Различни статии споменават различни оценки за цената на атаката (варират около 20 хиляди евро), но дори след сериозни оптимизации тя е над няколко хиляди евро. На карта. Това го прави скъпо удоволствие, но все пак възможно
  • Ако се използва двуфакторна автентикация (напр. предварително регистриран телефонен номер), атаката става още по-непрактична за извършване в мащаб, защото освен разбиването на ключа, трябва достъп до телефона
  • Изборният кодекс предвижда правила за спиране на електронното гласуване при узнаване на сериозен проблем със сигурността. Тъй като то е дни преди изборния ден, избирателите просто биват помолени да отидат до секция.

Т.е. практичните измерения на такава атака са далеч от „вотът е тотално компрометиран“. Да, би създало риск за доверието в системата, което е основно за изборния процес, но ако повтаряме, че всичко е пробито, правим това недоверие самоизпълняващо се пророчество. А Естония вече е решила проблема с картите.

„Франция прекрати електронното гласуване“

След изтеклите мейли на Макрон и общата обстановка с предполагаемото руско влияние върху изборния процес, Франция временно отменя електронното си гласуване за миналите избори. Това НЕ значи, че ги е прекратила. Макрон изрично заявява, че за изборите през 2022-ра ще има електронно гласуване отново.

Трябва да отбележим, че няма 100% сигурна система – нито електронна, нито хартиена. Това ни казва и анализа на киберсигурността на електронното гласуване в европейския журнал по киберсигурност. Но същият анализ казва, че ако се вземат технологични и организационни мерки, рисковете могат да бъдат минимизирани и преодолени.

Но да преминем към анализа на ЦИК. Там има доста точки, които са или силно дискусионни, или неаргументирани или необосновани. Не казвам, че това е нарочно или злонамерено. Можем да го разгледаме донякъде като консервативно – а институция като ЦИК трябва да е консервативна. Приемам като своя грешка, че не съм се включил по-рано в експертните дискусии и ще опитам да изпратя критиката си до членовете на ЦИК, така че да се намери най-доброто решение.

Ето някои откъси от доклада:

В същото време дистанционното електронно гласуване, макар и удобно за потребителя (user friendly), изисква специфични компютърни умения. За разлика от останалите електронни услуги, при електронното гласуване има допълнителни стъпки, свързани с гарантиране на сигурността

Не смятам, че изисква компютърни умения различни от тези за използване на електронни услуги или на интернет банкиране. Вкарваш карта, пишеш ПИН, въвеждаш код, получен на телефона си. Най-стандартен процес.

Независимо от възможността да се гласува многократно дистанционно, рискът от контролиран вот при дистанционното електронно гласуване е по-голям, отколкото например при гласуването с хартиени бюлетини

Предвид, че добрите практики предвиждат възможност да отидеш да гласуваш на хартия след като си гласувал електронно, то контролираният вот чрез електронно гласуване не се различава особено от този при хартиеното. И той се базира на страх и зависимост, а не не технологии и процеси. Хората гласуват за когото им кажат дори в тъмната стаичка, защото после тези неща се броят.

Тук трябва да отбележим, че в сегашните текстове на кодекса липсва възможност за гласуване на хартия след електронно. В работната група по Изборния кодекс парламента имаше такива разписани текстове и уточнен процес, но те не бяха включени, тъй като сегашните разпоредби се отнасят само за експериментите до 2019-та. Т.е. няма причина да бъде включена тази опция. Но при въвеждането на преходните текстове в тялото на закона, такава процедура трябва да бъде добавена.

Въведените с ИК алтернативни възможности за избирателя да гласува с хартиени бюлетини, да гласува машинно и да гласува дистанционно, които съществуват паралелно, ще оскъпят организирането и произвеждането на избори, както и ще доведат до чувствително забавяне на процесите по отчитане на резултатите.

За машинното съм съгласен, че оскъпява процеса. Дистанционното електронното обаче е различен случай. Освен, че вече има осигурено финансиране (1.5 милиона лева) по оперативна програма „Добро управление“ за изграждане и внедряване на системата, самото провеждане на изборите с възможност за електронно гласуване няма причина да оскъпи процеса значително. Към становището липсват разчети за това оскъпяване (а бюджетът на ЦИК не е променен спрямо този за миналата година макар че се очаква да провеждат експериментни), така че не бих се съгласил с този извод.

С оглед изложеното по т. 4 към настоящия момент от възможните начини на идентификация единственият донякъде надежден начин е идентификация с квалифициран електронен подпис, издаден не по описания по т. 4. ред, която за целите на дистанционното електронно гласуване не е предвидена в Изборния кодекс

Това беше ключова дискусионна тема на кръглата маса вчера. Според прочита на ЦИК единствено Законът за електронната идентификация е приложим. Според моя (а и не само моя) прочит, като участвал в работната група по писането на тези текстове, идеята не е била ограничаваща. В кодекса се споменава Регламент (ЕС) 910/2014, който позволява трансгранична електронна идентификация. Т.е. българи в рамките на ЕС, които имат издадени електронни идентификатори от други държави-членки, чрез инфраструктурата по регламента ще могат да се идентифицират (ако нивото на осигуреност на носителя е „високо“) – например българи в Австрия, имащи австрийска електронна идентификация. Според мен идентификацията може да бъде извършена и чрез квалифициран електронен подпис, макар и не директно, а чрез извличане на ЕГН (и подписването му) от сертификата. Този метод е допустим и според наредба към Закона за електронното управление. ЦИК изглежда не са съгласни, та трябва допълнително да се разгледат конкретните текстове.

С квалифициран електронен подпис, обаче, разполагат сравнително малко на брой граждани

Тук това „обаче“ подсказва за една несигурност в предходното становище. „Обаче“ значи, че в предното изречение е казано, че квалифицираният електронен подпис е допустим, „обаче“, има сравнително малко хора, които имат такъв. Така или иначе липсва точна бройка и не е ясно дали тази оценка е била „на око“ или реално са попитали Комисията за регулиране на съобщенията за тази информация. Аз бих попитал КРС, но по интуиция бройката на подписите би трябвало да е поне 40-50 хиляди. Напълно достатъчно за провеждане както на експерименти, така и на първите няколко избора. Убеден съм, също така, че доставчиците на електронни подписи биха издавали безплатни такива с ограничен срок на действие. Гласуването с КЕП наистина не следва да бъде универсално решение, но за спазване на сроковете в кодекса (т.е. европейски избори 2019) е напълно достатъчно.

Реализацията на проект „Изграждане и внедряване на система за дистанционно електронно гласуване“ [..] проект „Развитие на пилотната система за електронна идентификация и внедряване в продуктивен режим“ [..] и проект “Реализиране на ЦАИС „Гражданска регистрация“ и ЦАИС „Адресен регистър“ [..] трябва да се разглеждат в съвкупност и дейностите по тях да се синхронизират, защото са взаимно свързани. Ако се разглеждат и се развиват поотделно, няма да се получи единна, работеща система. Ето защо в дейност 2 на проекта с бенефициент ДАЕУ и партньор ЦИК е заложено, че системата за дистанционно електронно гласуване трябва да е синхронизирана с националната система за електронна идентификация и Национална база данни „Население“, съответно с ЦАИС „Гражданска регистрация“

Това би било идеалният вариант – двата регистъра и системата за електронна идентификация да са готови и тогава да правим електронно гласуване. Такава и беше концепцията, когато писахме пътната карта за е-управление. За съжаление проектите се забавиха доста. Но проектът за дистанционно електронно гласуване не зависи строго от изброените проекти. Настоящата система на ГРАО (Национална база данни население) и националния класификатор на адресите могат да свършат необходимата за целите на гласуването работа. А проектът за елекетронна автентикация в ДАЕУ предоставя същите интерфейси, които бъдещият „център за електронна идентификация“ ще предоставя, т.е. интеграцията с него на практика значи, че няма нужда да се чака проекта на МВР. Това са много оперативни детайли, но са важни за да придобием пълна представа.

Системата за дистанционно електронно гласуване на Естония е сертифицирана от частна международна компания – KPMG. Тъй като произвеждането на избори като база на демокрацията е и елемент на националната сигурност ЦИК счита, че въвеждането на повсеместно дистанционно електронно гласуване не би било надеждно при липса на държавен орган или организация, която да гарантира сигурността на системата в съответствие с изискванията на закона

Би било добре държавен орган (напр. ДАНС) да провери системата, но това далеч не трябва да е единственият одит и дори не трябва да е водещия. Важно е да отбележим, че почти всички държавни органи с потенциал за такъв одит са в рамките на изпълнителната власт, т.е. наличен е конфликт на интереси – изпълнителната власт сертифицира система за провеждане на избори. В този смисъл, държавен одитиращ орган не е задължителният компонент – задължителен е външният одитор.

В последната точка от анализа си ЦИК предават на практика думите на проф. Константинов, които адресирах по-горе.

Тези критики реално променят анализа и поради това ще опитам да ги сведа до знанието на ЦИК максимално бързо. Съветът ми би бил да се публикува допълнение към анализа с някои уточнения и разглеждане на различни хипотези, така че Народното събрание да не се окаже (или да не се оправдае, че е) подведено.

Промени и прецизирания на Изборния кодекс ще трябват така или иначе, особено след проведените експертименти. Но може вместо да искаме отлагане, да разпишем едни конкретни стъпки по въвеждането – например „първите с КЕП (и двуфакторна автентикация), след това включваме електронната идентификация, като стане, след това интегрираме новото ГРАО“. Софтуерът не е нещо, което се прави веднъж и се забравя – той се развива постоянно. Такава поетапност и плавност ще позволи да избегнем рисковете и най-важното – да повишим доверието в системата (а то в момента, за съжаление, е доста ниско).

Пет мита за електронното гласуване

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3004

Тази седмица ЦИК ще направи демонстрация на електронно гласуване в рамките на проекта, който преди малко повече от година заложихме в пътната карта за електронно управление. На „дистанционно електронно гласуване“, ако трябва да сме коректни – терминологията не е унифицирана, и често само „електронно гласуване“ може да значи и „машинно“. Та във връзка с раздвижването по темата, по медиите канят знайни и незнайни хора (сред които и уважавани експерти) да коментират. Случват се и разни събития/кръгли маси/конференции по темата, на някои от които присъствам.

Това, което чувам са доста неинформирани мнения и разпространяване и преповтаряне на митове. Затова реших да си избера пет мита, които говорещите против електронното гласуване разпространяват. Винаги дяволът е в детайлите, а с една подхвърлена полуистина в ефира се създават настроения в обществото.

„Много държави го забраниха или се отказаха“ – тук посланието е „всички се отказват от него, ние къде сме тръгнали“. Разбира се, това е невярно. Половината от държавите, които се изреждат, не са и опитвали дистанционно електронно гласуване, а само машинно. И поради машини „черни кутии“ (със затворен код) и висока цена, наистина се отказват от тях. Но когато говорим за дистанционно електронно гласуване, картинката е по-различна. Експертимент, след който не е пристъпено към реално гласуване, е имало в Норвегия. Причината за да не се пристъпи нататък? В официалния доклад техническият проблем е тривиален – функцията за генериране на случайни числа не е била добра. Но по-важният фактор е, че на власт е дошла опозицията (социалистическата партия) и тя е спряла проекта на предишното правителство. Германският Конституционен съд пък е взел решение – експерименти е нямало, та докато нашия Конституционен съд не вземе такова решение за действащия изборен кодекс, нямаме такъв проблем (има решения за предишни текстове в кодекса, но това е по вина на текстовете – новите адресират мотивите на съда). Холандия е забранила машини, не дистанционно електронно, и то по много специфични за конкретната машина съображения, така че не е по темата с дистанционно електронно. „Франция го забрани/се отказа“ също не е вярно. Франция позволява дистанционно електронно гласуване от 2012-та, но конкретно на тазгодишните избори реши да не позволява този канал за гласуване, заради потенциалната руска намеса. Това не значи, че на следващите избори няма да имат електронно гласуване, нито, че решението е било мотивирано с нещо различно от страх. В нашия изборен кодекс тази опция е предвидена – ЦИК може да вземе решение да не прилага дистанционно електронно гласуване, ако мотивира това с технически доклад за неизбежни и непосредствени рискове. Това обаче не е „винаги“. Та, като някой тръгне да ви изрежда държави, които го били „забранили“…не приемайте това като чиста истина.

„Само Естония гласува електронно“ – на национални избори – Естония и Франция (за живеещите извън Франция), но няколко швейцарски кантона гласуват електронно, един австралийски щат (Нови Южен Уелс, в който е Сидни), Аляска и общини на различни места по света, в т.ч. Мексико Сити. Това, разбира се, не е аргумент сам по себе си – другите държави имат много различен дневен ред и изборна ситуация. Структурата на нашето население е специфична – немалка част от него е в чужбина, а това не може да се каже за много други европейски държави. Според доклад на ООН 14% от българите живеят в чужбина. Другите държави са нямали референдум за електронно гласуване, нямат и такъв проблем с купен и контролиран вот, имат по-висока избирателна активност и т.н. Много други държави обаче позволяват гласуване по пощата, което е аналоговото решение на сходен проблем. На нашите пощи обаче не може да се разчита, нито на процеса, в който се отварят пликовете.

„Естонското беше хакнато“ – това е съвсем невярно. Базира се на един доклад на Алекс Халдерман, който критикува някои аспекти на оперативната сигурност (т.е. практиките на длъжностните лица при провеждане на изборите). Отговорът на естонската агенция за електронно управление е доста ясен – нямало е манипулации, а оперативните практики се подобряват постоянно. И имайки предвид, че Русия организира сериозна кибератака срещу Естония преди десетина години (във връзка с премахване на паметник), липсата на проблеми след над 10 години електронно гласуване е показателна. Освен докладът на Халдерман, тази година стана ясно, че производителят на чипа в естонските лични карти е допуснал грешка, заради която те не са толкова сигурни, колкото сме си мислели. Това не засяга всички естонски лични карти, а засегнатите се подменят. Ако по това време имаше електронно гласуване, то просто щеше да бъде спряно и хората щяха да бъдат уведомени да отидат да гласуват на хартия, както позволява естонският изборен кодекс, и съответно нашият (в който сме заимствали от естонския). Т.е. не, естонското не е хакнато, а при установяване на нерешим проблем, избирателната комисия има правото да го спре и да прати хората да гласуват на хартия (защото електронното е няколко дни преди изборния ден).

„Ще улесни купуването на гласове“ – не, няма. По много причини, някои технологични, други – пазарни. Кодексът предвижда предварителна регистрация за електронно гласуване, предвижда и двустепенна оторизация (т.е. използване на мобилен телефон освен електронната личната карта), предвижда технически мерки за ограничаване на много последователни гласувания от един компютър. И докато всички тези неща са заобиколими със стройна организация и технически умения на купуващите, това ще бъде много по-трудно, отколкото просто да купиш гласовете и да пратиш хората да гласуват на хартия в секция. Да сравним правенето на списък и чакането пред секция на неквалифициран персонал (най-често цигански тартор), със зачистване на регистри/смяна на мак адреси, събиране на лични карти И телефони, и то за период от няколко дни, за да не може купеният да си промени гласа след това. И отгоре на всичко, в ЦИК и МВР ще има карта на регистрираните за електронно гласуване, така че ако в рискови райони има концентрация, да бъде направена проверка. Т.е. бариерите пред купуването (а и контролирането) на гласове при електронното гласуване са много повече от тези при хартиеното. Сценарият „ще им събере личните карти и ще напуска гласове“ звучи възможен само ако човек не познава подробностите.

„Трябва да има първо електронно управление и чак тогава електронно гласуване“ – бившият председател на естонската комисия за електронно гласуване ми разказа интересна история. Преди първото електронно гласуване (2005-та) броят активно използвани електронни лични карти е бил около пет хиляди. Да, Естония ги въвежда 2001-ва, но докато хората ги получат, докато започнат да ползват услуги, докато се появяват услуги, минават няколко години. На първото електронно гласуване онлайн гласуват 9300 души, т.е. почти два пъти повече. Електронното гласуване е катализатор на електронното управление и няма причина да чакаме да си вържем всички регистри, за да имаме електронно гласуване. Единствената предпоставка е електронната идентификация (електронна лична карта или друго средство). За съжаление, там правителството доста изостава от планираните срокове (това лято отложи електронната лична карта с още една година).

Почти всичко това съм го разказал в детайли в лекцията си от преди две години. Но детайлите са скучни и затормозяващи и затова пръскането на митове в ефира е по-ефективно и по-въздействащо.

Аз също съм против прибързаното въвеждане на технология в толкова важен процес като изборите, и съм го казвал неведнъж. Но референдумът беше 2015-та, а първите обвързващи електронни избори трябва да са 2019-та. Три години и половина не е „прибързване“. Затова има пътна карта, има проект, има изборен кодекс, има предвидени симулации и експерименти.

Но линията, която в момента започва все по-отчетливо да се появява е „абе, то не е сигурно, дай да го отложим за неопределено време“. Иска ми се да я отдам на неиформираност, а не на конспирация. И когато януари 2019-та стигнем до момента на вземане на решение „спазваме или изборния кодекс или не“, силно се надявам решението да бъде доста по-информирано от простото цитиране на горните митове.

Електронно управление – ефективност или изтичане на милиони?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2922

(статията е публикувана първоначално в списание „Мениджър“ под заглавие „Криво-ляво електронно управление“)

Думата „приемственост“ се е превърнала в нищо незначещо клише. Но именно нейната липса е сред основните причини все още да нямаме електронно управление. Не единствената, разбира се. Липсата на визия, липсата на институции, липсата на правила, липсата на капацитет, корупцията са също доста важни фактори за това в немалко институции все още да обикалят хора с папки, гражданите все още да разнасят хартийки между институции, управлението да е непрозрачно, а в цялата тази „мъгла“ да процъфтява „другият начин“ – на дребно и на едро.

С риск да прозвучи особено нескромно, смятам, че много от тези негативни фактори бяха ако не премахнати, то застрашени, благодарение на усилията на вицепремиера Румяна Бъчварова и нейния кабинет, от който бях част. А това, което наблюдаваме в момента като заявки на правителството за борба с административната тежест е по същество приемственост (макар вицепремиерът Дончев да не го представя като такова) – стъпване на основните, които бяха поставени, и продължаване на реформата.

Защото електронното управление не е просто да се направи един сайт, или да се обучат няколко служители, или да се усвоят едни пари по оперативна програма, или да се приемат едни пожелателни закони. Електронното управление е държавата да не занимава гражданите и бизнеса със себе си, а това изисква промяна на мисленето. Такава промяна не се случва за три месеца.

За добро или за лошо, държавата е тромава структура и промени се случват бавно. Доста по-бавно отколкото на мен ми се иска. Но ако има както ясна визия, така и познаване на проблемите в детайл, тази промяна непременно се случва.

Защо все още няма истинско електронно управление? През годините са похарчени милиони за софтуер и хардуер. Създавани са и са разформировани различни структури (МДААР, ДАИТС, МТИТС/ЕСМИС). Приети са редица закони, като Закона за електроното управление, закона за ограничаване на административното регулиране, административнопроцесуалния кодекс. Милионите (или дори милиардите) са изтекли в нищото, структурите са били просто многобуквени съкращения, а законите никой не ги е спазвал. Да, в не един закон отдавна пише, че администрацията няма право да изисква от гражданите да представят документи, които администрацията сама може да си събере служебно от друга администрация. Но това са просто думи в Държавен вестник.

А дяволът е в детайлите. Новата оперативна програма („Добро управление“) може да изглежда като „втори ОПАК“ отстрани, но всъщност много грешки на ОПАК вече ги няма – най-вече раздаването на пари „на калпак“ без оглед на резултата. Измененията в Закона за електронното управление, наредбите към него и новия Закон за електронната идентификация изглеждат като поредния нормотворчески напън, но зад всяка изменена алинея, стои конкретен проблем, който до момента е пречил на реализирането на електронното управление.

Един пример – администрациите бяха свикнали да сключват тристранни споразумения, за да обменят данни (между първичният администратор на данни, ползвателят, и операторът на инфраструктурата за комуникация, към 2016-та МТИТС). Това беше бавен процес и често беше спънка пред реализиране на електронно управление, защото първичните администратори просто не даваха достъп. Общини с месеци и години чакаха такъв, за да реализират електронни услуги, но това така и не се случваше. С измененията на закона тези споразумения бяха забранени и вече никой първичен администратор няма право да налага допълнителни изисквания извън тези в закона. Само месец след приемането на измененията, общини, чакащи отдавна, получиха достъп и най-накрая пуснаха услуги за гражданите си. И то чрез вече изградени системи, които просто никога не са били ползвани както е предвидено.

Информационните системи, които се изграждат за държавата пък, никога не са се славили с високо качество, и като потребители можем да потвърдим това. Администрацията никога е нямала капацитетът да напише техническо задание, което да изиска разработването на софтуер, отговарящ на съвременни изисквания за качество. Затова със закона и наредбата се въведе шаблонно задание, с което се покриват повечето от често срещаните пропуски. С въвеждането на отворения код за всеки разработен по поръчка софтуер пък станахме първата държава в света с такова ниво на прозрачност, а Европа и САЩ се опитва да ни догони (и това не е преувеличение – малко след нас САЩ въведе сходни на нашите изисквания).

Но дори с най-добрите правила, с премахването на всички административни пречки и с най-качествения софтуер, промяната не е гарантирана. Нужна е институция, която да бъде инструмент за такава промяна. И Държавна агенция „Електроно управление“ не е създадена да бъде просто поредното съкращения. Създадена е по примера на такива агенции в успешни държави като Естония, и със законовите си правомощия тя не е безгласна буква в процеса, а реално може да налага на останалите администрации как и какво да правят, за да въведат електроно управление.

Визията пък е компасът, който дава посоката. Защото електронното управление не е магистрала, която свързва два града, а сложна комбинация от технологии, процеси и начин на мислене. Визия почти никога е нямало – само отделни парчета от цялата система са били на дневен ред, което е оставяло усилията да висят и рано или късно да бъдат изоставяни.

Именно тези основни – визията, правилата, оправомощената инстутуция правят възможно в момента реформата да се случи и тя да бъде устойчива. „Акциите“, за които чуваме по медиите са само повърхността на огромното количество вътрешни правила и процедури, някои от които са от времето на социализма, които трябва да бъдат променени или дори изкоренени. Защото положението е „царят дава, пъдарят не дава“ (в закона пише, че удостоверения не трябва да се изискват, но във вътрешните правила, които следва съответнията служител, пише, че се изисква).

Дали това ще стане – не е ясно. Както често се случва, политическата воля може да потъне в небитието след липсата на бързи резултати, администрацията може да удави процесите със своето умение да се снишава, докато поривът за реформа отмине, корупцията може да продължи да изяжда милиони, без да доставя качествени продукти. Агентите на промяната може да се отвратят от средата и да си тръгнат, оставяйки електронното управление отново „за следващата петилетка“.

И това са реални рискове – държавната агенция няма достатъчно хора, с които да изпълни реформата, а такива трудно се намират. Корупцията чука на вратата, а някои проекти, заложени като част от визията, се отлагат и забавят. Лошото е, че липсва гражданският натиск, контрол и подкрепа. Електронното управление никога не е централна тема, което я прави и слабо политически популярна. Говори се за нея когато няма за какво друго (например както в случая – през лятото). Ефектът не е осезаем – не се появява изведнъж нов, лъскав път, или детска площадка. Просто отпадат неща, за които преди сме си вземали отпуск, а вече или не се налага да правим, или можем да правим отдалечено. Интересът дори в иначе популярни административни услуги е нисък – отчасти защото не са популяризирани, отчасти защото първата мисъл на гражданина не е „дали има електронна услуга за това?“.

Дали ще има електронно управление? То и сега има, криво-ляво. Някои системи си говорят, някои институции имат що-годе прилични електронни услуги. Според мен в момента има предпоставки този процес да се забърза, и до няколко години да имаме по-електронна и по-прозрачна администрация. Но това зависи най-вече от човешкия фактор – от политическото ръководство, от администрацията и не на последно място – от гражданите.

И с всяка стъпка в правилната посока, държавата ще става по-ефективна и по-прозрачна. А с всяка стъпка в грешната посока, просто още милиони ще изтичат в нищото.

Мониторинг за медиен плурализъм MPM 2016

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/18/mpm-2016/

Центърът за медиен плурализъм и медийна свобода (CMPF) публикува Доклад за 2016 г. по проекта Мониторинг за медиен плурализъм (Media Pluralism Monitor, MPM 2016). С помощта на МРМ се идентифицират рисковете за медийния плурализъм в държавите от ЕС, Черна гора и Турция.

Резултати по области

Резултатите за България се виждат лесно на съответните карти  – ако отворите  областите, а след това за всяка област – и карти (резултатите) по индикатори) – или ако се запознаете с пълния текст на доклада.

Изучаването на медийния плурализъм се предполага да се провежда текущо. За предходното изследване МРМ2014 –  виж тук.

Проектът е финансиран от Европейската комисия, изпълнява се от Европейския университетски институт – Флоренция с помощта на национални екипи.

 

Filed under: EU Law, Media Law

На чаша вино с Христо Иванов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/hristo-ivanov-2/

Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

А как обичаше да почиваш преди три месеца?

Не помня! (смях) Не, шегувам се, разбира се. Ами, нищо екстравагантно. Една книга и малко хубава музика е всичко, което ми е нужно.

Едно нещо, което винаги съм правил и много ми липсваше, е излизането извън града, извън София. Това за софиянци най-често е Витоша, и беше много хубаво, че оня ден качихме Черни връх, въпреки че по средата на кампанията, малко неочаквано. Трябва да кажа, че горе в мъглите и снеговете, които валяха, доста добре ме настигна душата, ако трябва да използвам този израз.

И усещането… Хайде малко, бидейки в Пловдив, да поговоря за София. Много важно за София е, че върхът е свързан с Алеко. Ние тръгнахме от една точка на Морените, на която имам снимка като тригодишен, когато нашите за първи път са ме качили на ски. На тези места е минал целият ми живот. Аз съм много запален скиор и турист…

И там, на това място изведнъж си дадох сметка, че всичко това е Алеко. И колко много от това, което политически искам да направим, е Алеко. Неговият страхотен хуманизъм и хумор, това негово особено отношение към българското общество, с хумор, с любов, с разбиране, с желание да е по-европейско, по-просветено, този негов великолепен демократизъм – всичко това в огромна степен съответства на мечтата ми “Да, България!” да се превърне в едно продължение на това дело. И се сетих за последните изречения в “Бай Ганьо в Русия” – забележи, колко символично – там казва: “Поставен под правилно, добро управление, българинът може да прави чудеса.” Та, ключът е наистина да имаме добро, човешко, просветено управление и тогава българинът може да прави чудеса.

Това ли е твоята представа за България, ако не бяхме в ситуация да трябваше да правим политическа структура, която да върне справедливостта в обществото?

Ами, да, Алеко като образ със сигурност е много близо до моята представа за това какви би трябвало да са идеалите и авторитетите на нашето общество. И е чудесно, че той е. Чудесно е, че всички епохи, всички промени не са се отразили на неговото присъствие.

Сега дано не е рязка смяната на темата, но като човек от света на технологиите да те попитам… Светът е на прага на така наречената четвърта индустриална революция, ако следваме общите терминологии, която на всичкото отгоре този път е тотално различна спрямо предходните. Защото имаме сблъсък на една еволюция на нещата от физическия свят – нови материали, автомобили, които нямат нужда от шофьор, триизмерно отпечатване на неща, дори тъкани и органи за имплантиране на хората; втора еволюция на дигиталния свят, информационните технологии – носим мощни компютри в джобовете си вместо телефони; и в биологията и генетиката има революция, която доскоро не си представяхме. Всичко това се случва едновременно, в синхрон, като перфектна технологична буря, с всичките плюсове и минуси, защото както ни дава огромни възможности, така и крие сериозни рискове, които може би не съзнаваме още какви са…

И колко тъжно е в същия този момент ние да си говорим за връщането на нормалността в обществото, вместо да…

… да полетим, да. Виж, това е едно много интересно сравнение. Аз мисля, че се случва нещо много повече от поредната индустриална революция – защото всяка от предишните се свързва с развитието на ограничен кръг технологии, и вероятно от гледната точка на поколенията, които са живяли преди и след това, промяната да е била жестоко-епохална – но тук ми се струва, че става дума за нещо много повече. Разделя се траекторията на човечеството на оня етап, в който се е считало, че човекът е бил животно сред животните и е еволюирал по правилата на биологичната еволюция, след което, ставайки обществено животно, дълго време се е смятало, че с това той спира еволюционния процес.

Но ние навлизаме в един период, в който всяка една от тези технологии и особено комбинацията от тях всъщност поставя въпроса за това, че ние можем да започнем да направляваме и планираме една промяна. И в крайна сметка се изправяме пред огромния въпрос, пред който не съм сигурен колко пъти в такава степен се е поставяло човечеството: Какво е човек? Кое от онова да си човек сме готови да заменим? Кое е онова, което искаме да запазим? Сигурни ли сме, че знаем какво означава да се откажем от идеята за смъртта, например? За стареенето, за болестите? За самотата и това да си с часове несвързан с Фейсбук?

В крайна сметка сингулярността е едно състояние, което важи абсолютно за всички нас. Но даже носи някаква доза успокоение идеята, че докато всичко това се изправя пред нас – защото аз съм уверен, че някъде под кризите, които в момента се случват – мигрантската криза, която на пръв поглед е просто свързана със сирийската криза, но сирийската криза е всъщност климатична криза, която обхваща целия регион между Северна Африка и Афганистан, която е и цивилизационна криза, дълбоката криза на сблъсъка между исляма и Запада, и икономическата криза, която на пръв поглед е просто една криза на някакви деривати, които продължават да тровят; и демократичната и политическата криза също…

Под всичко това, ако слезем едно ниво надолу, е една криза на индустриалните отношения, на производствените отношения. Всичко това, което Маркс и класиците на икономикса са описали, започва да става невярно и да се променя, и все по-сериозно се изправя на хоризонта проблемът, че страшно много професии и човешки дейности ще изчезнат. Какво ще се случи с това население? Когато шофьорите престанат да бъдат шофьори, какви ще станат? Дизайнери? И как демокрацията и демократичният процес ще оцелеят? Какво всъщност представлява електронното управление като процес? Къде прокарваме границата между частното и публичното в дигиталната епоха? Как оцелява репрезентативната демокрация в епоха, в която решенията могат да се вземат през всеки смартфон? И къде остава ролята на все пак някаква… как да кажа… хайде да не говоря за професионализация, но някакъв опит политически? Как решаваме проблема с контрола върху службите в този контекст?

И най-базовото нещо – за първи път от гутенберговата революция насам възниква едно ново разделение между грамотния и неграмотния. Досега просвещенският проект беше базиран на презумпцията, че демокрацията се случва в една среда на еднакво, базово компетентни хора, които разбират процесите в нея от гледна точка на инструментите.

Демокрацията какво е? Вестник, участие в дебат, гласуване, където на хартия с писалката правиш нещо и го слагаш в кутия и всички могат да видят това нещо, да преброят протоколите. В крайна сметка нашата демокрация е направена от мастило, азбука, способност за четене, училища, вестници, кафенета – този свят изчезва. Сега вие сте една съвършено нова каста от ексклузивно грамотни хора, които могат да управляват базови, ежедневни технологии, които аз например съм неспособен да верифицирам как работят.

Йовко, ако ти ми покажеш на екрана на моя телефон, че температурата навън в момента не е 15 градуса, колкото е, а минус 15, ти като ИТ човек може би можеш да произведеш тази картина. Аз по никакъв начин не мога да те хвана, защото съм технологично неграмотен, освен да прочета това, което излиза на екрана и да му повярвам.

Но можеш да го провериш чрез паралелни източници.

Все по-малко. Защото аз си спомням преди няколко години как се случи земетресение в България и всички отидоха да проверят във Фейсбук каква е причината. Изобщо животът ни поддържа паралелни източници на информация. И от тази гледна точка един политически процес, един институционален процес, който все повече зависи от дигиталния свят, а неговото естество, неговата регулация зависи от една много малка каста ексклузивно грамотни хора, е много особено състояние на обществото.

Вие имате вече несравнимо по-голям ефект, отколкото един юрист би могъл да има върху нещо на най-ежедневно ниво, но сте абсолютно нерегулирана професия. И необходимостта от тази регулация все още не е станала очевидна, защото нивото на злоупотреби от гледна точка на представителите на вашата професия с огромното доверие и усмотрение, което ви е поверено, остава забележително ниско.

Така че, да, има киберпрестъпления, няма никакво съмнение, но истината е, че в момента, доколкото изобщо киберпроблематиката става все по-сериозна, тя не е защото има спонтанно организирали се мафиотски групи. Става дума, че държавата в един момент започва да набира и корумпира ИТ хора и имаме цяла поредица от катарзиси на представители на тези ИТ професии, които в един момент казват “Аз повече не мога да го правя това!”, излизат и започват да стават whistleblowers (бел.ред. разобличители). Сноудън и други са примери за това, че в тази професионална общност има някаква вътрешна резистентност. Това е страшно интересно!

Дълго време основната базова траектория на информационното общество е била неформалната територия на контакт между една малка общност от фенове и професионалисти. Аз ги помня тези времена, те съвсем скоро свършиха.

В същия момент обаче, ако се върнем пак в чисто обществено-политическия план, имаме сякаш нужда от един изцяло нов тип човек, широкоскроен, динамичен, който да е готов да се променя спрямо нещата около него. В контекста на онези конфликти, за които си говорихме – климатични, военни, обществени – за много хора светът в момента е неуютен, заради това че някакви крайъгълни доскоро обществено-политически шаблони вече не са валидни.

Йовко, аз трябва да призная, че голяма част от моята мотивация да се захвана с този тип политическа кариера, е свързана със сериозно притеснение. Видно е, че стигнахме до някаква междина между епохите. И понеже и преди в световната история са се редували етапи на по-голяма глобализация с етапи на връщане на махалото – аз не съм сигурен епохата, в която навлизаме, как ще изглежда. Презумпциите, които имаме, багажът, който носим от 90-те, от първото десетилетие на настоящата епоха – не съм сигурен колко добре ще ни послужат. И в този смисъл съм много загрижен в максимална степен да започнем изграждането на силни, национални институции, не защото те трябва по някакъв начин да опонират на Европейския съюз, а защото ние трябва да имаме готовност да посрещнем една епоха, в която част от проблемите ще трябва да ги решаваме сами и в кръга на хора, на които заедно ще ни изгори чергата, ако бъде подпалена от някой от краищата. Така че какъв нов човек ще ни трябва, не мога да прогнозирам, но изобретяването на нов човек винаги е кървава работа и доста болезнена.

Аз го казах като метафора…

Да, да. Но това, което бих искал да осигуря за нас и за семействата ни, е колкото се може по-здрава държава за епохата, в която ще можем да изобретяваме този нов човек.

Добре. Стига, че те уморих…

Не, не, аз съм добре.

И може би разговорът стана малко философски…

Да, доста. (смях) Но наистина, не съм уморен, можем да продължим.

Ами, искаше ми се и за Пловдив да поговорим. В допълнение на пловдивските теми, които ти засегна на срещата в Дома на културата в неделя.

Например за Европейската столица на културата, понеже никак не е малка вероятността да се превърне в пълен провал. Дори да бъдат отпуснати всички пари, които кошмарно закъсняха, времето започва да ни притиска и вече е проблем.

Защото от една страна Пловдив има дух, ти си го усетил. Аз също като теб живях една година навън и след дълго време, живеейки в София, реших да се върна в родния си Пловдив точно заради този дух, който усетих, че е в някакъв подем. Дали е стечение на обстоятелства, дали просто защото сега е дошъл моментът, дали защото хората започнаха да вярват в собствените си, макар и малки сили като индивиди – но и тук започват да се случват лесно неща, които съвсем естествено се случват в Барселона, където живях. Едни хора от един квартал се събират, решават и си правят фестивал или панаир на един или друг продукт, който е характерен за този квартал. И си говорят. Някак си в България като че ли малко си говорим. Ти го каза в едно интервю наскоро – спряхме да мечтаем колективно.

И си мисля, че от тук може да се случи пропукване точно в тази посока. Ето, дори хората, които се ангажираха с “Да, България!” в Пловдив, виждам, че те сякаш са чакали, както ти каза, някой да ги побутне, за да могат да се почувстват част от това нещо, което се оказа, че много лесно може да постига неща дори без пари. Вярно, има един такъв импулс, който в момента помага на всички ни, но аз съм сигурен, че те, както и аз, са намерили нови приятели и контакти, които ще останат и извън контекста на “Да, България!”.

Пловдив индуцира хората с градска култура. Не са много градовете в България, които имат този дух. Очевидно е, че сега Пловдив преживява една премия от нашата европейска интеграция, от това, че границите се разтвориха и в един момент той не е просто един сателит на София, с цялата институционалност на София като национално средище, а се връща към естественото си положение на град, положен в центъра на регион, който диша не с дробовете на България и на София, а с дробовете на Централна и Източна Европа, на Източното Средиземноморие. Тези пътища, които винаги са водели към Пловдив всъщност от тракийски времена насам и които по такъв жесток начин са били прекъснати и от комунизма, но и от едни определени обстоятелства преди това… Някак си Пловдив се връща като център на тази много по-голяма кръвоносна система сега заради този период на отваряне, и очевидно тази енергия се влива тук и се усеща. Пловдив е едно естествено място, което граничи културно и манталитетно с Египет, с Персия, с Италия, със Средиземноморието. Някак си тези места тук си дават среща като една роза на ветровете. И когато стените паднаха, ветровете се върнаха, и Пловдив пак е Пловдив. Това е чудесно.

Проблемът е, че този процес на връщане към един много по-голям контекст, в който Пловдив естествено плува и се чувства на мястото си, понеже иначе е като едно голямо животно, затворено в малка кутия, блъскащо се в стените ѝ… Проблемът е, че той продължава да бъде заложник на абсолютно примитивната, ограничена, късогледа българска политическа класа и процес, на това, че нас ни управляват… често пъти се казва селяни, но ако хората, които ни управляваха, бяха едни нормални селяни, щеше да бъде много по-добре. Най-лошото е да те управляват хора, които са изтръгнати. Те не са нито селяни, нито граждани, не принадлежат никъде, освен към тодорколевите герои – и Корнелия Нинова, и Бойко Борисов биха се чувствали абсолютно естествено във филмите на Тодор Колев като техни герои. Всеки любител на тези филми може да си ги представи ясно там. Така че, оставен на волята на този тип хора, естествено, че те направиха атентат срещу Пловдив. И естествено те направиха атентат срещу неговото отстояване като културно средище. Как може да очакваме от едни типажи като Борисов, като Нинова, като Вежди Рашидов, да работят за това да се случи такова голямо културно събитие?

Аз вярвам, че Пловдив е културна столица на България, със и без тази титла. Сега големият проблем пред нас е как да се мобилизираме като общество, за да се случи това нещо в Пловдив в името на цяла България. Това трябва да се случи като първостепенен национален проект. Следващото Народно събрание трябва да приеме план, който да се реализира с целия национален ресурс.

И пак искам да повторя, абсолютно не мога да си представя с какви очи Бойко Борисов пристига тук да иска пловдивчани да гласуват за него.

И доста пловдивчани не могат да си го представят. Но в подкрепа на това, което казваш – разбира се това е само мое впечатление, защото няма как да вляза в главата на текущия ни кмет – но ако се обърнем към темата за тютюневите складове, всички негови публични изказвания са, че него го боли, че споделя тъгата на пловдивчаните, но в същия момент аминистративното бездействие е очедвидно, а в чисто човешки план ми изглежда, че той сякаш вътре в себе си не разбира – защо градът така пази тези складове, защо хората отидоха и направиха жива верига, защо са готови да повторят това, защо наистина им е толкова тъжно за тези рушащи се сгради… Той сякаш не е свързан с това място.

Аз не го познавам и не мога да говоря за човека, но това, което мога да кажа от своите наблюдения върху българската политическа класа, е че това са хора-еднодневки. Техните глави са от стиропор. Те, естествено, си представят, че хоризонтът на човека опира до стиропора, итонга и евтиния стъклопакет. Те от това са направени като духовност.

Така че човекът вероятно се опитва да казва някакви неща, които да му намаляват натиска, но той не е част от паметта на Пловдив. Защото същият човек искаше да възстановява крепостите на Небет тепе. Той е доказал своята абсолютна непригодност да разбира този град, да бъде негова еманация, с цялото наелектризиращо усещане за памет и за слава. Паметта е уважение към нещата такива, каквито са наследени, включително елементи от тях, които са под мазилката и са скрити между тухлите и чакат своя момент да имат своя ефект. Това е нещо, което нашите управленци не могат да разберат. Така че очевидно е и многократно сме го наблюдавали, че това, което върви на повърхността, е евтина лъжа, а цялата поредица от действия е насочена към това тези складове да бъдат бутнати и на тяхно място да бъде построено нещо друго. Но е чудесно и е национален урок това, че в Пловдив има дух и хора, които разбират, че паметта и приемствеността на времената е всъщност ценност и съм сигурен, че те ще надделеят.

Христо Иванов е водач на листите на „Да, България!“ за град Пловдив и София – МИР25. За него и кандидатите на „Да, България!“ можете да гласувате с номер 16 в интегралната бюлетина.

С какво ли да наплашим родителите днес?

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2017/splashvane-na-roditelite/

Днес една „новина“ за ваксините обиколи кафявите медии. Става въпрос за дете от Бургас с постваксинална вяла парализа. Няма да давам линк към „новината“, защото съм сигурен, че ще я видите на стените си споделена то вайкащите ви се познати хващаши се на шокиращи новини.

Първо, всяка седмица в България има по 3-4 случая на остра вяла парализа. Почти всички нямат връзка с ваксината срещу полиомиелит. Такава парализа най-често се получава от тежки инфекции засегнали нерв. Неактивната IPV ваксина, която се използва в Европа и у нас, води в изключително редки случаи до лека временна парализа без дълготрайни последствия. Такива случаи има по 1-2 в България на година при 250 хиляди бити дози. За сравнение, в 1 на 100 случая полио вируса води до недъзи и смърт. За същото писах през ноември, когато пак се завъртяха твърдения, че ваксината водела до паралич. Не, не води.

Второ, в статията има личната история на майката и някои доста интересни неща. Определенията за лекари и адвокати няма да коментирам. Изглеждат ми доста поукрасени от кафявите медии. На мен ми беше странен коментарът за това как немски лекари се „шашнали“ на имунизациите в България. Календарите са много подобни (по-долу има сравнение). Разликата е, че в Германия не бият хепатит веднага след раждането и не бият БЦЖ – просто отдавна са намалили заболеваемостта от тези болести, за разлика от нас. За сметка на това отдавна бият ваксини срещу рота вирус след раждането, варицела, менингококи и кърлежов енцефалит. Също така покритието на HPV ваксината е едно от най-високите в света. Затова ми се струва повече от невероятно един немски лекар да реагира така.

Трето, не е вярно, че няма регистър. Не е вярно, че тези случаи не се следят. Има, проверяват се, а точно за вялите парализи има специален регистър покрай усилията за изкореняване на полио. Също, макар в законът формално да го пише, ваксините в България не са въобще задължителни. Всъщност, последствията у нас са дори по-леки от доста държави. Малко като „задължителното“ гласуване.

Четвърто, за обезщетенията за такива случаи отдавна съм казал, че съм абсолютно за идеята. При условия обаче, че се пълни с глоби на родители отказали ваксини, като глобите да бъдат увеличени драстично и да се налагат реално. Сега са само формално преведени в закона, но по думите на РЗИ-тата никой не е глобен. С такъв фонд ще има повече видимост колко са наистина подобните случаи и колко от тях са просто спекулация. Сега половината от съобщените 30-40 случая нямат общо с ваксините, повечето от останалите са или от препоръчителните ваксини за грип, или са фебрилни гърчове след като майките не са пожелали да дадат ибупрофен.

Никой никога не е твърдял, че ваксините са на 100% безопасни или че работят на 100%. Никой не твърди, че рискове няма. Ползата за здравето на всяко едно дете обаче надвишават многократно рисковете. Тук не става въпрос за късмет или „теглене на къса клечка“, а за възможност детето да се пребори с тежки заболявания. Ако организма му реагира така на деактивиран вирус, то представете си как ще реагира на дивата му форма.

В никакъв случай не поставят под съмнение историята на майката. Да ти се случи нещо такова е ужасно и за съжаление мога да си представя през какво минава. Причината да напиша всичко това, беше украсената история завъртяна в медиите търсеща единствено посещаемост за сметка на сплашване на родителите. Липсата на обективност я оставяме на страна – нямам илюзии, че точно тези медии ще потърсят мнение на лекар. Трябва обаче да се поставят нещата в контекст и да се спре с твърденията за паралич, инвалидност и масовост. Проблеми с ваксините има, но те не са в действието им, а в доставките, цените, достъпността и обучението на лекарите. За това ще пиша повече друг път.

Ето тук ще намерите сравнение между календарите на България (в зелено) и Германия (в синьо). Вижда се ясно, че в Германия има повече ваксини и реимунизации. Интерактивна версия ще намерите на сайта на ECDC.

vadebg


Статията е написана на база информация от докладите на Global polio eradication initiative, както и препоръките на Министерството на здравеопазването и Националния център по заразни и паразитни болести. Не следва да взимате медицински съвети от тук или от където и да е в мрежата или масовите медии. Обърнете се към личния си лекар или педиатър, ако имате въпроси или притеснения. Интернетът не е и не може да бъде заместител на медицинските специалисти.

Тръмп, антилиберализмът и психологията

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2027

Напоследък ми стана навик да крада статии оттук-оттам из Нета. Ами какво да правя – навъдиха се хора, които казват каквото мисля по-добре от мен! 🙂 Което е чудесно.

Лошото е, че публикувалият ги сайт понякога умира и мислите им изчезват. Затова искам тяхно копие да има тук, в скромния ми блог. Докато го има.

Сега е модерно да се пише за Тръмп. Само че тази статия на Даниел Смилов в портала „Култура“ е не за личността Тръмп, а за антилиберализма като цяло.

(Тя обръща внимание и на една важна фигура, която не е много позната на българина. Ако руската царица Александра си е имала Распутин, Хитлер си е имал Гьобелс, а Путин си има Дугин, то Тръмп си има Стив Банън. Единствената разлика между последния и първите трима е, че Банън има много повече власт и влияние от тях. Към момента той реално е вторият по сила човек в света, при положение, че Тръмп е първият.)

Антилиберализмът има много отрочета. Нацизмът, фашизмът, комунизмът, русизмът… Неговата кауза е подмяната на свободата с робство, превръщането на невежеството в сила и представянето на войната за мир – накратко, „разделяй и владей“. Искате ли тази кауза да се сбъдне?

Затова е важно всеки мислещ човек да го познава. И да знае защо е нужно да се бори срещу него, дори на цената на лични лишения. Просто иначе ще бъде подложен на далеч по-големи лишения.

Да, знам, че не ви се занимава с политика. Ѝ на мен не ми се занимава. Пишат ми се разкази, правят ми се разни софтуери, грижи ми се за здравето на хората… Но училищните спомени ме подсещат, че ако на теб не ти се занимава с побойника на класа, това само засилва неговото желание да се занимава с теб. И да си затвориш очите води само до това да те бият както си със затворени очи.

Не си затваряйте очите, моля ви. После боли много и за дълго.

—-

Модерно е днес човек да е антилиберал и мнозина станаха такива. Тяхното всемирно вдъхновение е Доналд Тръмп – първият американски президент, който спечели искрените симпатии на БСП. Путин, разбира се, е фърст за Корнелия Нинова и средния социалист, но и Доналд вече не е секънд спрямо никой! А и как да е втори, когато не слиза от заглавията на всички публикации, включително за съжаление и на тази.

Либерализмът пък е осъждан като причина за повечето “бедствия” на планетата – от глобализацията, финансовия капитализъм, мултикултурализма, тероризма, бежанците, политическата коректност та чак до Иван Костов. Всъщност (малко парадоксално) самият Иван Костов също наскоро осъди либерализма.

Пък и какво ли толкова е дал либерализмът на света?!

Е, конституционализмът, разделението на властите, правата на човека, свободата на пазара, антидискриминационното законодателство и международният правов ред сигурно трябва да му бъдат приписани, защото Лок, Монтескьо, Мадисън, Кант, Адам Смит, Токвил, Бентъм, Констан, Келзен минават за либерали в образована среда. Но други приноси либерализмът едва ли има.

Като изключим може би и държавата на благоденствието (все пак) заради Джон Мейнард Кейнс, Джон Роулз и Роналд Дуоркин. И за да не се обидят либертарианците – трябва да се добавят и приносите на Хайек към икономическата теория и идеите за правова държава. Но друго няма. (Ако не броим десегрегацията и движението за граждански права през 60-те години – Мартин Лутър Кинг, Ърл Уорън. Както и критиката на тоталитаризма на Попър и Аренд).

Съвременният антилиберализъм не отрича тези постижения, а само логичните им следствия. Ако твърдите, че свободата на търговията и конкуренцията водят до всеобщ просперитет (както Адам Смит), трябва да искате да падат търговските бариери, както и затрудненията за движението на хора, стоки и капитали. Но Тръмп се оттегли от търговските споразумения с Канада и Азия, и планира да строи стена с Мексико. Ако твърдите, че всички имат равни права без оглед на религия и етнос, не поставяте специални ограничения за мюсюлманите. Но Тръмп направи точно това.

Ако смятате, че хора с различна култура могат да живеят мирно и цивилизовано в едно и също общество, трябва да следвате и някакви правила на уважително отношение към всяка една общност. За Тръмп това е вредна “политическа коректност”, обаче. И накрая, ако сте наистина загрижен за съдбата на работническата класа, трябва да й гарантирате максимално качествени публични услуги и достъп до работни места с генерирани от държавата програми. Това е препоръчвал Кейнс, но Тръмп сваля данъците и тръгва на поход срещу общественото здравно осигуряване и образование.

От логика към психология

Антилиберализмът не залага на логиката. Неговата сила е в психологията. Томас Хобс е първият модерен автор, който е осъзнал политическото значение на страха и параноята: свободата може да носи рискове и опасности. Свободният човек е методологически егоист, който в преследване на интереса си неизбежно (както Хобс е смятал) влиза във война с другите. Война на всеки срещу всеки. За да не се стига до нея, е необходима чудовищно силна, безконтролна власт, от която всеки да изпитва страх. Необходим е Левиатан, Путин или Ердоган. Необходим е някой с нервен пръст върху бутона за ядрен Армагедон, от когото останалият свят да трепери.

Съвременният антилиберализъм не спори с Лок, Монтескьо или Кейнс, а просто цели да убеди психологически населението, че без антилиберален Левиатан войната на всеки срещу всеки ще е неизбежна. Без лидери от типа на Орбан, Льо Пен или Ангел Джамбазки светът ще се свлече в едно “естествено състояние” на хаос и беззаконие, в който животът по Хобс ще е “solitary, poor, nasty, brutish and short” (самотен, беден, гаден, жесток и кратък).
Съвременният антилиберализъм е систематична, методологическа и научно-обоснована психологическа атака срещу населението, която цели да убеди хората, че живеят в света на Хобс. Те трябва да започнат да виждат всеки като потенциална опасност и всяка свобода – като носеща прекалено висок риск. Това се постига, като към нея се прикача въздействащ образ, вдъхващ страх и трепет:

– свобода на движение = “цунами от бежанци”, “нашественици”, “завоеватели”;

– религиозна свобода = “терористи”, “кървави атентати”, зловещ камуфлаж под форма на бурки;

– свобода на търговията = обезлюдени региони, ръждясали предприятия;

– етническа толерантност = “циганска престъпност”

Тъждествата между тези феномени не са нито логически, нито социологически, разбира се. Те са сугестивни, ситуационни и работещи на подсъзнателно ниво. Те внушават опасност, като запалват множество червени лампи и убеждават хората в следното:

– те са сами пред опасностите и трябва да мислят първо за себе си (America first!);

– институциите, които ги защитават, са безсилни (овладени са от някакви лигави либерали, например, които непрекъснато се провалят);

– не бива да разчитат на добронамереност и сътрудничество от никого: нито в държавата, а особено в чужбина (НАТО и ЕС са отживелица);

– трябва да се справят САМИ, като се самовъоръжават и придържат към най-близките – семейството, единоверците, нацията (стена, капиталът обратно от Китай, по-мощни ядрени ракети и другите да се оправят).

Хора с такива нагласи вече живеят в света на Хобс.

Психология и технология

Българският антилиберализъм е първичен, любителски и подражателен. В световен мащаб обаче психологическата атака срещу хората се води професионално, по научните принципи на пропагандната война и на съвременните технологии. Както стана ясно, зад Брекзит и зад Тръмп стои сериозна технологична експертиза, която профилира психологически населението и е в състояние да таргетира почти всеки избирател поотделно в зависимост от неговия психологически профил. Това става чрез Big Data компании, които филтрират огромен обем данни, събрани от бази на фирми, обществени институции или социалните мрежи.

Cambridge Analytica например е компанията, която е помагала на Тед Круз, Тръмп и привържениците на Брекзит и която твърди, че е профилирала (най-вече психологически) американските избиратели – всички 220 милиона от тях![i] Изработени са били 32 психологически профила[ii]с цел по-ефективна кампания: ако човек е по-невротичен например, пращат му картинки на битова престъпност – кражба с взлом. Ако е по-спокоен и склонен към съгласие – семейна снимка на баща и дъщеря на лов за патици. Изводът е един обаче – гласувайте за кандидата, който подкрепя оръжията.

Ако сте по-скоро избирател на Клинтън, тогава психологическата задача е пък да не отидете да гласувате. Като например ви убедят, че тя е отвратителна (nasty woman, crook). Експерти на споменатата компания твърдят, че почти няма съобщение и послание от страна на Тръмп, което да не е било подплатено с данни, генерирани от профилирането.

Стийв Банън – човекът, който в момента е най-влиятелен в Белия дом по мнението на мнозина, – е член на борда на Cambridge Analytica.

Съветската школа е традиционно много силна в областта на пропагандната психологическата война, която в модерната си версия се нарича “хибридна”. Макар и не толкова high tech, и съветската школа е допринесла с прийоми, които са много ефективни. Като техниката на “гнилата сельодка” например, известна от учебниците от 60-те години: подбирате грозна лъжа за опонента и я тиражирате масово. Той е принуден да се оправдава, да се обяснява и попада в неизгодна позиция. Или пък тактиката “60:40” за пропагандна борба в не съвсем гостоприемна среда (в близката чужбина да речем): говорите 60% за НАТО и ЕС и 40% за Русия и санкциите срещу нея. Проевропейците се объркват, про-евразийците се обнадеждават.[iii]

Начало на какво?

Светът на Хобс е нелицеприятен. И той трудно може да бъде обичан. Защо е тогава тази антилиберална фиксация върху насаждането на хобсианска психология?

Хана Аренд отбелязва, че всеки тоталитаризъм започва с неприязън към всичко, което имаш[iv] – в нашия случай, демокрацията, свободите, ЕС, НАТО “Нещата трябва да се променят! Не могат да останат такива!”. Антилиберализмът винаги е насаждал подобни емоции на неприязън. Затова и Карл Льовенщайн нарича фашизмът “емоционализъм”.

Но съвременният антилиберал не е фашист, нито комунист. Той не отхвърля – поне открито – нито конституционализма, нито правата на човека, нито пазарната икономика, нито демокрацията. Напротив, той се бие в гърдите, че е демократ. Антилибералът няма алтернативна визия за обществото, както фашистът: той просто твърди, че “така повече не може” и се опитва да подрони психологическата основа на свободата. Да усилва и генерира страх.

Що за състояние е това? От една страна, либерализмът започва да се политизира и от обща идеология на всички партии в демокрацията, става разделителна линия. От другата страна стоят антилибералите, които не го отричат съдържателно, а “просто” искат да го суспендират временно заради опасности от най-различен характер: от “бежански цунамита” до “обезлюдяване и смърт на нацията”.

Колко временно и кое точно ще се суспендира обаче? Путиновата управляема демокрация ли е моделът? Орбановият диктат на мнозинството, може би? Кои права ще бъдат отменяни, за колко дълго и заради какво? И няма ли други по-цивилизовани начини за постигане на сигурност и мир, освен този, който се предлага?

Антилиберализмът днес предпочита психологията, докато съдържанието му изглежда хлъзгаво и неопределено. Докато то не се изясни, той си остава една психологическа игра, при която на всеки му се вадят такива картинки, които най-пасват на личните му страхове. И всеки почва да слюнкоотделя като кучето на Павлов.

___________

[i] Hannes Grassegger and Mikael Krogerus, The Data that Turned the World Upside Down https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win

[ii] Профилирането става на базата на разделянето на хората по пет основни критерия: откритост към нови преживявания; съвестност при изпълнение на задача; интровертност; съгласие; невротичност. От английските наименования на тези критерии е и съкращението OCEAN, което ги обобщава.

[iii] В.Яковлев, Методы боевой спецпропаганды http://aillarionov.livejournal.com/846809.html

[iv] Hannah Arendt: From an Interview http://www.nybooks.com/articles/1978/10/26/hannah-arendt-from-an-interview/

За мъглявата прозрачност във Фонда за лечение на деца

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/cfld-maglqva-prozrachnost/

В средата на септември Фондът за лечение на деца обяви, е няма да обновява вече публичния регистър. Идеята била да го заменят с нова система, която „да позволи безпрецедентна прозрачност“. Днес вече виждаме дали това е така. В новия формат на сайта на Фонда отсъства публичен регистър. Той е заменен с формуляр позволяващ проверка на отделни заявления, но не и следене на всички едновременно. Mediapool писа вчера за това. Пред тях проф. Пилософ е казал по този повод:

Естествено, че информацията трябва да е достъпна само за родителите. По Закона за личните данни ние трябва да изключваме всякаква възможност външни лица освен родителите да получават информация за децата. Защо ви е на вас да проверявате… Защо трябва медиите да гледат движението на преписките? По-прозрачно от това какво искате?

Отношението му е показателно за много институции у нас. Преди четири години писах за фалшивата прозрачност и нуждата от отворени данни. От тогава насам смея да твърдя, че има сериозен напредък в администрацията. Този напредък обаче далеч не е равномерен или еднопосочен. Преди две дадох пример с ЦИК и как дори малки пробиви в чиновническата глупост ни дават поглед на реалното състояние на нещата. Действията на проф. Пилософ са огромна стъпка назад в прозрачността на фонда и несъмнено целят скриване на реалната ситуация в него.

Опитите да се скрие информацията обаче не означава, че не може да я получим. Поне за хора като мен, които знаят как да търсят.

Какво има в новия регистър?

Твърдението на Пилософ е, че новият затворен регистър защитава личните данни на децата и родителите им. Всъщност, това беше така и в стария регистър, където нямаше нито имена, нито адреси, нито друг начин да се идентифицира пациента. Имаше обаче информация за заболяването, колко пари, за какво и в коя държава са дадени. Така можеше да разберем колко деца са насочени в клиники в страната и колко – в чужбина.

Тази информация е заличена. Има друга полезна информация като дати на становища на експерти, повторно разглеждане и прочие. Тези също присъстваха преди, но като свободен текст. В унифициран и структуриран формат са много по-лесни за разчитане. Сега обаче изцяло липсва информация колко пари са дадени и за какво.

Аргументът за защитата на личните данни се разпада съвсем предвид това, че всеки може да провери заявленията. Номерата и датите им се публикуват всяка седмица в PDF-и на страницата на Фонда. Нищо повече не е нужно, за да се провери отделно заявление. Тъй като номерата са поредни, не е въобще трудно да се открият всички нови и неразгледани. Не на последно място, сайтът на Фонда не използва криптирана връзка, което излага на риск въвеждането на данни чрез новия им формуляр. Абсолютно същите проблеми открих и в сайта на Центъра за асистирана репродукция преди година.

fond6

Сайтът очевидно е все още търпи промени съдейки по скритите файлове и линкове, които открих. Именно така попаднах на множество вариации на формулярите, както и на експерименти с таблица с данните от регистъра. Изглежда в един момент са обмисляли да публикуват списък позволяващ някаква прозрачност, макар и доста орязана. Не видях обаче индикации да имат намерение да го пускат за широката публика. Затова и няма да слагам линк тук, макар да не е трудно да се открие.

Състоянието на Фонда според новите данни

Всички тези техни пропуски и публичната информация скрита из сайта ми позволи да съставя нов анализ. В началото на октомври публикувах такъв базиран на стария публичен регистър. От него стана ясно, че се трупат много случаи, доста стари залежават, а практиката за експедитивно одобрение на финансиране за медицински изделия от спешна нужда е била прекратена.

В новия регистър липсва информация за стотици стари случаи без ясна съдба. Съдържа само 380 заявления, по които изглежда се работи. 114 от тях са вече одобрени, но или парите не са предоставени или има други нужни действия. При 7 има отказ. Останалите 259 или очакват обработка, или чакат за събиране на информация и решение.

Приемайки уверенията на министъра в оставка Москов и проф. Пилософ, че администрацията на Фонда работи коректно и информацията се въвежда може да направим доста важни изводи. След сериозен спад в активността между юни и август, има леко подобрение през септември и октомври. Дори тогава обаче броят на одобрените и обработените заявления е двойно и тройно по-нисък от средното между 2013 и началото на тази година. На следната графика виждате също, че няма заявления, които да са обработени веднага, а дялът на онези, които се обработват до 10 дни е намалял 5 пъти. Това е индикация за значително забавяне по веригата спрямо в началото на годината.

fond2

Докато предишната графика показваше работата по заявленията според датата им на подаване, тази тук показва работата в рамките на всеки един месец. Затова в някои месеци в миналото е имало повече обработени заявления от подадените. Виждаме, че има леко намаление на заявленията след смяната на ръководството. Сега те са около 100 на месец. За ноември навярно не всички са въведени още. Вижда се обаче, че стигналите до отказ или одобрение са много по-малко от преди.

fond3

Това, разбира се, не означава, че администрацията на фонда не работи по тези заявления. В новият затворен регистър значително по-лесно се вижда датите, на които експерти са дали становища, липсващи документи са искани. Понякога родителите са връщани, само защото копието на акта за раждане не е бил надписан с „вярно с оригинала“. Данните обаче показват, че времето от подаване на заявлението до момента на окончателно решение се е увеличило значително. Това е ясна индикация, че ефективността на фонда и работата му с останалите институции се е върнала на нивата от преди 10 години, когато децата умираха, за да може тогавашният директор да отчете спестени пари от бюджета.

Децата да чакат, ако могат

Фактът, че старите заявления не присъстват в новия скрит регистър, а стария е заличен, не ни дава възможност да разберем какво се е случило с над 390 случая. Толкова бяха маркирани като „очакват решение“ преди началото на октомври. Сега фонда твърди, че работи по търсене на решение за 259 заявления. На следната графика съм отбелязал това разминаване. От началото на ноември съм показал само данните от новия регистър.

fond4

Вижда се, че натрупването е по-голямо дори от това в началото на годината. Тогава имаше тенденция за справяне с наплива от заявления и дори намаляване на натрупаните такива. Сега се вижда двойно увеличение и на случаите, в които децата се налага да чакат повече от два месеца за някакво решение на фонда. Това е и причината напоследък да виждаме все повече молби за дарения в медиите и социалните мрежи.

Следната графика е същата като горната, но фокусирана върху 2016-та. В червено съм отбелязал натрупването на случаи, за които не знаем какъв е статуса. Най-старият е от края на 2015-та. След май 2016-та е голяма част от увеличението. Това не означава, че те не са били решени или дори получили вече финансиране и лечение. Означава, че заради неподдържане на стария регистър с месеци и последвалото му заличаване, липсва всякаква публична информация за тях.

fond5

Мъглава прозрачност

Както се казва в едно известно интернет меме, проф. Пилософ използва често думата прозрачност, но не мисля, че знае какво означава. Той се чуди защо трябва журналисти и НПО-та да гледат резултатите от дейността на форда. Отговорът се вижда пределно ясно в изложеното до тук. Не включих графика колко от одобрените заявления са за медицински изделия и колко струват, защото вече не знаем. Не знаем също колко родители са заявили лечение в чужбина, но са били пренасочени към болници в България; колко одобрени финансирания са за лечение в болници свързани с експертите дали становище или със самия фонд; колко пари са дадени за лечение в чужбина и какво от разходите е покрито.

Данните за тези и доста други въпроси вече не са публични. Съвсем скоро дори информацията, която намерих скрита на сайта, ще бъде премахната. Всичко това говори за умишлено заличаване на прозрачността на фонда и невъзможността обществото да наблюдава дали има далавери или не.

Данните, които анализирам тук не показват цялата истина за фонда. Не е възможно със сухи данни да се обхване толкова сложна материя и толкова разнородни рискове за живота на стотици деца. Общото между тях обаче е, че имат шанс за живот и дори пълно възстановяване. Ако не за всички, то поне за повечето. Данните ни позволяват да видим само колко ефективно се работи, за да е достъпен този шанс.

Чухме становищата на членовете на Обществения съвет към Фонда, доста от които вече се оттеглиха. Те говорят как се фокусът се измества от здравето на децата към схеми за облагодетелстване. Не мога нито да потвърдя, нито да отхвърля тези твърдения с данните, с които разполагам. Мога да кажа обаче, че видях толкова молби за дарения за болни деца в последните месеци, колкото не бях виждал за няколко години. Ако не друго, то това трябва да покаже, че има сериозен проблем. Мисля, че го виждаме всички дори със заличената публичност на фонда.

Ражданията, Цезар и лекарите

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/cezarovo/

Понеделник пуснах една графика във Facebook с коментар “Календар кога на лекарите и акушерките в родилните отделения в България им се работи”. Той беше нарочно провокативен, за да предизвика дискусия по това, което данните за ражданията показват – силно разминаваме между ражданията в работни дни и по празниците. Обновена версия на графиката виждате тук.

Годините са раздели по седмици като всеки ден е маркиран в гама от зелено до червено спрямо това дали е имало повече или по-малко раждания от средното за въпросната година. Данните от последните 3 месеца показани тук не са надеждни, тъй като все още се въвеждат от болниците. Интерактивна версия ще намерите тук.

birth

Обяснението е съвсем просто – има доста раждания с планирано секцио и графиката илюстрира добре това изместване. Макар в коментарите да бяха обсъдени и изяснени доста неща, статусът ми обаче определено не беше уважителен към работата на лекарите и акушерките и не взимаше под внимание контекста.

Надеждността на данните

В лекцията ми на TEDxBG 2014-та дадох тези данни като пример за неточност. Писал съм за този проблем от самото му създаване и отново всяка година покрай редовните сензации как сме “изчезвали”. Данните в регистъра просто не се въвеждат навреме и няма гаранции колко са точни. Трудно е да се направи проверка с данните на НСИ, защото те броят съвсем друго, а и има раждания извън болниците.

Преди година попитах Министерството на здравеопазването какъв контрол извършват върху болниците за навременното въвеждане на данните. Питах и дали е имало някакви санкции за това. Отговор не получих, но неофициално разбрах, че контрол практически няма. Това се вижда добре и като следя регистъра. Според изискванията, всяко раждане трябва да се въвежда до три месеца в регистъра. Вижда се ясно обаче, че стотици раждания се въвеждат месеци след този срок. Не знаем колко биват пропускани и дали някои болници въобще не подават информация.

Това означава, че всеки извод на база този регистър трябва да се прави със солидна доза уговорки. Тук приемам, че няма голяма промяна в иначе ниското му качество. Тоест, че въвеждането от едни и пропуските на други не се променя много през годините. Това ми позволява да правя сравнение на национална база между периодите.

Разминаването и причините

На горната графика се вижда как по време на празници има силен спад на ражданията. Средно той е с около 30%. Публичния регистър не дава повече информация какви са ражданията – естествени, с планирано или спешно секцио. Единственият възможен начин обаче да има такова разминаване от планираните цезарови сечения. Това обяснение съвпада и с последните данни за техния дял у нас – близо 40%.

През май миналата година Капитал публикува доста интересна статия по този въпрос с коментари на д-р Стефан Константинов. Там, както и в блога си, той изнесе данни от вътрешната част от регистъра на ражданията, според които близо 60% от всички раждания в частните болници са със секцио. В общинските и държавните процентът е 33 и 34%. Някои обясняват това разминаване с по-голямото доверие, които пациентките имат в частните болници и затова избират тях при нужда. Другото обяснение, подкрепено с анекдотни примери от лични истории твърди, че в частните болници просто повече успяват да убедят пациентките, че проблем има и че секциото е по-безопасно в техния и в общия случаи.

Моята графика, а и от публичните данни в регистъра не може да се хване това разминаване по болници или собственост. Всъщност, дори да имаме достъп до всички данни и дори те да бяха надеждни, пак нямаше да може да си направим нужните изводи. Просто всеки случай е строго индивидуален и е работа на лекаря да прецени какво е нужно. Несъмнено има и случаи, в който жени сами пожелават цезарово, както и лекари, които ги убеждават да направят такова за свое удобство и печалба. Нищо от това не може да се установи от данните обаче. Моят статус в известен направи такова внушение и въпреки разясненията под него, разбираемо е лекари да се обидят от генерализацията и тона. Затова се извиних в коментарите.

Това, което данните могат да покажат е общата тенденция и измеренията на един проблем. Точно това се опитах да илюстрирам с графиката си по-горе. Подобно на ражданията на българчета в чужбина не е достатъчно да знаем едно число или процент. Трябва да ги видим представени по разбираем начин, в определен контекст или формат, за да ги осмислим

Перспектива

Тази тема далеч не е изолирана до България. Тенденцията за увеличение на секциото е навсякъде. Бразилия е един от рекордьорите в световен мащаб. В Европа изглежда Италия води пред всички. Харесва ми тази карта на HuffingtonPost от 2014-та с последните известни тогава данни.

csections

В зелено се виждат няколко държави, които са в границите препоръчани от WHO за “нормални” нива на цезарово сечение – 10-15%. Това не означава, че са добри като отправна точка, защото е възможно да има силно разделение вътре в страната с региони с лош достъп до такива медицински услуги и други, където нивата на този тип раждане да са високи. Също така, трябва да се вземе под внимание и средната възраст на раждане. Според няколко дискусии на специалисти, които намерих, при раждане над 35 се увеличават значително рисковете. Особено, ако става въпрос за първо дете. Така лекарите може да са по-внимателни и да препоръчват секцио по-често.

Известни са рисковете както от естественото раждане, така и от операцията. Във всеки случай специалист трябва да прецени кое надделява. Затова е невъзможно да се прецени за всяко от 30-те хиляди такива операции дали са били наложителни или не. Една друга метрика обаче може би ще даде такъв отговор – смъртността сред родилките. Макар да има доста други фактори, които допринасят за нея – наблюдение по време на бремеността, условия на раждане, подготовка както на родилките, така и на медицинските работници – като един от основните често се сочи именно изборът на раждане.

20150815_irc400_0

Economist са направили такова сравнение, в което си позволих да маркирам България. Интерактивната версия ще намерите тук. Вижда се, че държавите от развития свят с нива на секцио между 20 и 40% имат доста ниска смъртност сред родилките. Тези над 50%, както и онези под 15% имат значително по-голяма смъртност. В границите между 20 и 40% обаче се вижда разминаване в десетки пъти. Обяснението за това може да бъде отново различен достъп до здравеопазване и други фактори. Изводът от тази графика обаче може да бъде, че просто намаляването на процентът на цезарово не води непременно до по-добро женско здраве. Също така, невъзможно е да се избере “референтна” държава или модел заради големите различия в системите и демографията.

Vox ни дава друг интересен поглед над темата. В тяхна статия от преди година, те показват голямото разминаване между нивата между различните щати в САЩ. Докато средните нива са между 32 и 37%, общо за страната дялът на операциите е същия като този в България. Разликата обаче е, че смъртността сред родилките при тях е 6 пъти по-голяма. Друг интересен аспект от статията е разбивката по дни от седмицата. (Неделя е първият ден в щатите). Тя е практически идентична с тази в България. Това означава, че планираните цезарови спрямо спешните е същия при коренно различни здравни системи и финансови възможности.

day-of-week-csections

Има ли някакво значение всичко това?

Графиката, която направих беше просто един начин да се покаже нещо, което виждаме като проблем в здравната ни система. Както се видя дотук, няма еднозначен отговор кое е “нормално” и какво ниво на секцио само по себе си е безопасно погледнато на национален мащаб.

Мнението ми по този въпрос е същото както и това с абортите – в дискусиите твърде много се залага на това както “трябва” да правят жените. Ако има една универсална истина, тя е, че трябва да спрем да налагаме някаква норма или квота когато нещата опират до решения свързани със собствените им тела. Ако по свое желание искат да направят цезарово сечение, защо някой трябва да ги спира. Такъв вариант трябва да бъде разписан в нормативните актове, както е при абортите. Не разбирам определенията, че някои жени са били “глезли” или много се подвеждали. Дори да е вярно, но това си остава тяхно решение.

В същото време, трябва достатъчно добре да са разяснени рисковете при взимането на едно или друго решение. Не са малко и обратните случаи – жени, които настояват за естествено раждане при голям риск сочещ към нужда от секцио. През последните години изглежда има усилие за унификация и подобрение на информацията предоставяна от клиниките, но в крайна сметка всичко това остава между пациентката и лекаря. Всеки случай е уникален и всеки човек има различни съображения.

Тази операция в никакъв случай не е универсално лоша и наложителна само в крайни случаи. Както всяко друго нещо в медицината, точна оценка и 100% гаранция никой не може да даде. Затова трябва да спрем да демонизираме цезаровото сечение и жените избрали го и да залагаме повече на медицинската етика и оправяне на финансовия елемент. Приносът, който данните може да имат в тази насока, е да покажат на бъдещите майки кои болници колко и какви манипулации извършват, колко усложнения и фатални случаи са имали, както и какви са резултатите от одити и професионални оценки.

За целта обаче трябва да имаме много по-детайлни данни на ниво болници, както и надежден регистър за ражданията. На този етап не виждам някой да има желание да предостави на обществото каквато и да е част от тази информираност. Остават ни единствено необоснованите сензации за раждаемостта в сутришните блокове, които никое официално лице не намира за нужно да обори. С това качество на работа – толкова.

Опасният референдум

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/dangerous-referendum/

Политическите партии в България страдат от една обща болест – пълната липса на дългосрочна визия и далновидност. Понякога са толкова заровили главите си в пясъка, че няма да усетят и собственото си обезглавяване. Не е като да не им се е случвало и преди, и след девети, а уви, и преди и след десети.

Както и предположих в предишния си текст, очакванията на тези избори са за висока активност, която се проектира и към референдума.

Съмнения, че 20%-овата граница, която задължава Парламентът да се произнесе по въпросите, повдигнати на референдума, ще бъде премината няма. Това със сигурност, ще се случи. По-лошото е, че вероятността да се стигне до активност и резултат, който задължително да стане закон е съвсем реална. Ще каже някой, такава е волята на народа – и ще е прав, с едно дребно, но важно уточнение, а то е, че мнозинството не осъзнава рисковете. Волята му е (за пореден път) изградена върху емоции и внушения, които му звучат добре, но имат малко общо с истината. Живо доказателство е, че според горното изследване, от линка по-горе, 74% от хората смятат, че гласуването е право и не бива да бъде задължение, но въпреки това 52% смятат да гласуват ЗА задължително гласуване?!

Brexit също формално е воля на народа, ама… последствията тепърва ще излизат на повърхността. А провокаторите, първи изоставиха кораба…

Та, понеже политическият ни елит допусна грешката да се прави, че референдум няма, може скоро в учебниците да се изучава как не се прави така или как това е най-лесният начин да спечели дори най-наивната и популистка теза.

Защото нагласите в обществото (пак според горното проучване) при липсваща разяснителна кампания и сблъсъци на различни мнения са да подкрепят и трите глупави тези – мажоритарна система, задължително гласуване и орязване на субсидиите. В комплект! Това резюмирано в едно изречение е – ГЕРБ завинаги на власт. И минимален шанс да ги смени единствено някой голям като тях. А да виждате такъв на хоризонта?

И ако за ГЕРБ (и донякъде БСП и ДПС) е разбираемо да си натискат парцалите и да оставят Слави да наежва тълпите (уж, против статуквото), то не проумявам къде спят останалите?

Комбинацията от мажоритарна система, задължително гласуване и близки до никакви субсидии за партиите е убийствена за цялата политическа система на България и може би дори по-страшна от амбициите на болни егоцентрици като Ергодан или Путин за обширни президентски правомощия.

Ако не сте виждали тази карта, време е да го направите – такъв щеше да е Парламентът ни сега, ако на предходните избори системата беше мажоритарна. Видими резултати! Стабилност завинаги!

Какви са разумните според мен опции?

Както писах и преди два дни – едната възможност е да се гласува с тройно НЕ. Това ще намали теглото на гласуващите с ДА и при недостиг на гласове референдумът да стане закон, ще показва ясно процентът на хората, които са против, така че при дискусиите в Парламента да не може да се спекулира, че може да са гласували недостатъчен брой хора, но почти всички са ЗА (както се случи наскоро в Унгария с референдума на Виктор Орбан).

По-големият риск е, че такова гласуване вдига и активността, съответно работи за това да се достигнат нужните гласове (3,5 милиона) за валидност на допитването, а мнозинството е с нагласа да казва ДА.

Другата опция е да не се гласува в референдума (малко известен факт е, че то не е задължително). Това ще натежи в посоката да не се достигне нужната активност, съответно да не е валидно допитването, но пък ще редуцира гласовете ПРОТИВ, с което може да се злоупотребява, че на негласувалите им е безразлично, а не че са били против.

Въпреки това, струва ми се, втората опция е по-малкото зло и прочитайки проучването днес, реших че няма да участвам в референдума, за да не повишавам излишно активността.

Ще гласувам само за Президент.

Съд на ЕС: решението Mc Fadden и бъдещето на достъпа до Wi-Fi мрежи

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/09/16/ecj2/

На 15 септември стана известно решение на Съда на ЕС по дело   C‑484/14 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I, Германия) в рамките на производство по дело Tobias Mc Fadden срещу Sony Music Entertainment Germany GmbH  относно евентуалната отговорност  за използването от трето лице на безжичната локална мрежа (Wireless local area network (WLAN), която г‑н Mc Fadden поддържа и чрез която е предоставен на публично разположение звукозапис, продуциран от Sony Music.

Фактите

 Г‑н Mc Fadden е управител на предприятие, което продава или отдава под наем осветителна и звукова техника.  Той поддържа безжична локална мрежа, предоставяща в близост до предприятието му безплатен и анонимен достъп до интернет. За да предоставя достъпа до интернет, г‑н Mc Fadden използва услугите на предприятие за далекосъобщителни услуги. Достъпът до мрежата умишлено не е защитен с цел да се привлече вниманието върху дружеството на клиенти от съседни магазини, минувачи и съседи.   Чрез поддържаната от г‑н Mc Fadden мрежа на публично разположение в интернет безвъзмездно е предоставено музикално произведение без съгласието на притежателите на правата върху него. Г‑н Mc Fadden твърди, че не е извършил твърдяното нарушение, но не може да изключи, че то е извършено от някой от потребителите на неговата мрежа.

  Sony Music е продуцент на звукозаписа на това произведение. Запитващата юрисдикция възнамерява да ангажира косвената отговорност (Störerhaftung) на г‑н Mc Fadden, тъй като същият не е защитил мрежата и с това е позволил анонимното извършване на нарушението.

Въпросите

Изяснява се прилагането на чл.12.1  от Директивата за електронната търговия

Обикновен пренос

1.      Когато се предоставя услуга на информационното общество, която се състои в пренасяне по комуникационната мрежа на информация за получателя на услугата, или предоставяне на достъп до комуникационна мрежа, държавите членки гарантират, че доставчикът на услуги не носи отговорност за пренесената информация, при условие че доставчикът:

а)      не започва пренасянето на информация;

б)      не подбира получателя на пренесената информация; и

в)      не подбира или променя информацията, която се съдържа в пренасянето.

Зададени са 10 въпроса с подвъпроси, целящи изясняване на отговорността при използване на Wi Fi (Терминът „Wi-Fi“ е общоизползван термин за означаване на безжична мрежа и е марка, която се отнася за най-често срещания стандарт на безжична мрежа. Общият термин за означаване на всякакъв вид безжична мрежа е „WLAN“ – Wireless local area network).

Включително се задава въпрос следва ли чл.12.1 да се тълкува в смисъл, че  допуска съдът да постанови решение, с което да   забрани на доставчика занапред да дава възможност на трети лица чрез конкретна интернет връзка да предоставят електронен достъп до защитено с авторско право произведение или части от него чрез интернет платформите за обмен на файлове (peer-to-peer).

Какво е тълкуването, когато доставчикът на достъп в действителност може да изпълни тази съдебна забрана само като изключи интернет връзката или я защити с парола или като проследява цялата протичаща през тази връзка комуникация с цел да установи дали отново е налице незаконно пренасяне на защитено с авторско право произведение, при положение че това е установено […] още в самото начало, а […] не едва в производството по принудително изпълнение или в административно-наказателното производство.

По преюдициалните въпроси

1 Услуги на информационното общество по член 12, параграф 1 от Директива 2000/31 могат да са само услуги, които нормално се предоставят срещу възнаграждение. Въз основа на това обаче не може да се направи изводът, че икономическа по естеството си услуга, която е предоставена безвъзмездно, не може никога да се счита за „услуга на информационното общество“  – защото възнаграждението за услуга, която доставчик предоставя в рамките на икономическата си дейност, не трябва непременно да е платено от получателите ѝ – например когато доставчик безвъзмездно предоставя услуга с цел реклама на стоките, които продава, и на услугите, които предоставя, като разходите за тази дейност са включени в продажната цена на тези стоки или услуги [т.34 – 43].

Следователно услуга като разглежданата в главното производство, предоставяна от лице, което поддържа комуникационна мрежа, и състояща се в безплатното предоставяне на публично разположение на тази мрежа, представлява „услуга на информационното общество“, ако съответният доставчик я извършва с цел реклама на стоките, които продава, или на услугите, които предоставя.

2. Визираната в чл.12.1  услуга, състояща се в предоставяне на достъп до комуникационна мрежа,   се счита за предоставена, ако е налице достъп –  технически, автоматичен и пасивен способ за осигуряване на пренасянето на необходимата информация – без да се изисква   да е изпълнено каквото и да било допълнително изискване.

3. Разликата между отговорността за кеширане и отговорността за предоставяне на достъп до интернет- чл.14 не се прилага по аналогия

 Лице, което съхранява уебсайт, предоставя услуга по съхраняване на информация за определен период от време. Следователно то може да узнае за незаконния характер на дадена информация, която съхранява, на по-късен етап, след като вече я е съхранило, като все още може да предприеме действия с оглед отстраняването или блокирането на достъпа до нея.

Лице, което предоставя достъп до комуникационна мрежа, предоставя услуга по пренос на информация, която обикновено не се проточва във времето, така че след като е пренесло информацията, то не упражнява какъвто и да било контрол върху нея. Предвид това лицето, което предоставя достъп до комуникационна мрежа, за разлика от лицето, което съхранява уебсайт, често няма възможност да предприеме на по-късен етап действия с оглед отстраняването или блокирането на достъпа до съответната информация.

4. Когато трето лице извърши нарушение посредством интернет връзка, която доставчик на достъп до комуникационна мрежа му е предоставил на разположение, член 12, параграф 1 от споменатата директива допуска увреденото от това нарушение лице да поиска от национален орган или съд да забрани на доставчика да позволява продължаване на това нарушение ( вж и член 12, параграф 3). Ето защо Съдът приема, че чл.12

не допуска лице, увредено от нарушение на правата му върху произведение, да може да предяви искане за обезщетение за вреди от доставчик на достъп до комуникационна мрежа с мотива, че такъв достъп е използван от трети лица за нарушение на правата му –

но  допуска това лице да предяви искане за забрана на продължаването на нарушението

5. И накрая, Съдът обсъжда може ли да се изисква от доставчик на достъп до комуникационна мрежа, позволяваща публично достъпна интернет връзка, да възпрепятства трети лица да предоставят на публично разположение посредством тази интернет връзка защитено с авторско право произведение или части от него чрез интернет платформите за обмен на файлове (peer-to-peer), когато доставчикът действително е свободен да избира какви технически мерки да вземе за съобразяване с тази забрана, но на практика е установено, че единствените мерки, които би могъл да вземе, са или да спре интернет връзката, или да я защити с парола, или да проследява цялата пренасяна посредством тази връзка информация [т.80 – 101].

Съдът констатира конкуренция на права – право на интелектуална собственост и право на свободна стопанска дейност – и съответно търси справедливо равновесие. Като разглежда трите опции, Съдът приема, че  мярката, състояща се в защита на интернет връзката с парола,   може да доведе до ограничаване както на правото на стопанска инициатива на доставчика на услуга за достъп до комуникационна мрежа, така и правото на свобода на информацията на получателите на тази услуга – но при все това следва да се констатира:

На първо място, че такава мярка не засяга същественото съдържание на правото на стопанска инициатива на доставчик на достъп до комуникационна мрежа, тъй като само незначително променя един от техническите способи за извършване на дейността му;

На второ място, мярка, състояща се в защита на интернет връзка, не изглежда да може да засегне същественото съдържание на правото на свободна информация на получателите на услуга за достъп до интернет мрежа, доколкото само изисква от последните да поискат да получат парола, като при това тази връзка е само един от начините да имат достъп до интернет

На трето място, видно от съдебната практика, взетата мярка трябва да е с точно определена цел, в смисъл че трябва да служи за преустановяване на извършвано от трето лице нарушение на авторско право или на сродно на него право, без при това да засяга възможността на потребителите на интернет да ползват услугите на този доставчик за правомерен достъп до информация. В противен случай намесата на доставчика в свободата на информация на потребителите би била необоснована с оглед на преследваната цел (решение от 27 март 2014 г., UPC Telekabel Wien, C‑314/12, EU:C:2014:192, т. 56).

При все това обаче мярка, взета от доставчик на достъп до комуникационна мрежа и състояща се в защита на връзката на тази мрежа с интернет, не изглежда да може да засегне възможността, с която разполагат ползващите услугите на този доставчик потребители на интернет, да имат правомерен достъп до информация, тъй като не води до каквото и да било блокиране на уебсайт.

На четвърто място, Съдът приема, че мерките, взети от адресат на забрана като разглежданата в главното производство за изпълнението ѝ, трябва да бъдат достатъчно ефикасни, за да осигурят ефективна защита на разглежданото основно право, тоест трябва да имат за резултат да предотвратят или поне да направят трудно осъществими неразрешените посещения на закриляни обекти и в значителна степен да разубеждават потребителите на интернет, които ползват услугите на адресата на това разпореждане, да посещават тези обекти, предоставени на тяхно разположение в нарушение на посоченото основно право (решение от 27 март 2014 г., UPC Telekabel Wien, C‑314/12, EU:C:2014:192, т. 62).

В това отношение трябва да се констатира, че мярка, състояща се в защита на интернет връзка с парола, може да разубеди потребителите на тази връзка да извършват нарушения на авторско право или на сродни на него права, доколкото тези потребители биха били задължени да се идентифицират, за да получат необходимата парола, и не биха могли следователно да действат анонимно, като запитващата юрисдикция следва да провери дали това е така.

На пето място, следва да се напомни, че според запитващата юрисдикция, освен трите посочени от нея мерки, не съществуват други мерки, които доставчик на достъп до комуникационна мрежа като разглежданата в главното производство на практика би могъл да приложи, за да изпълни забрана като разглежданата в главното производство.

След като Съдът отхвърли останалите две мерки, евентуална констатация, че доставчик на достъп до комуникационна мрежа не трябва и да защити интернет връзката си, би довела до лишаване на основното право на интелектулна собственост от всякаква защита, като това би противоречало на идеята за справедливото равновесие.

Предвид това мярка, целяща да се защити интернет връзка с парола, трябва да се приеме като необходима за гарантиране на ефективната защита на основното право на защита на интелектуалната собственост.

Защитата на връзката с парола, смята Съдът,   трябва да се приеме за подходяща за установяване на справедливо равновесие между, от една страна, основното право на защита на интелектуалната собственост, и от друга страна, правото на стопанска инициатива на доставчика на услуга за достъп до комуникационна мрежа, както и правото на свобода на информацията на получателите на тази услуга. Ето и конкретният отговор:  

Член 12, параграф 1 от Директива 2000/31, във връзка с член 12, параграф 3 от същата директива, трябва да се тълкува, предвид изискванията, следващи от защитата на основните права, както и от предвидените в Директиви 2001/29 и 2004/48 правила, в смисъл, че не допуска прилагането на скрепена със санкция забрана като разглежданата в главното производство, която изисква от доставчик на достъп до комуникационна мрежа, позволяваща публично достъпна интернет връзка, да възпрепятства трети лица да предоставят на публично разположение посредством тази интернет връзка защитено с авторско право произведение или части от него чрез интернет платформите за обмен на файлове (peer-to-peer), когато доставчикът е свободен да избира какви технически мерки да вземе за съобразяване с тази забрана, дори и ако изборът му се свежда само до една мярка, състояща се в защита на интернет връзката с парола, при условие че потребителите на мрежата бъдат задължени да се идентифицират, за да получат необходимата парола, и не могат следователно да действат анонимно, като запитващата юрисдикция следва да провери дали това е така.

Коментари

Опасението, че Съдът ще намери точка на равновесие на правата в използването на пароли  се появи въпреки позитивните оценки за заключението на Генералния адвокат Spuznar  – и  още тогава имаше акции в защита на свободния WiFi.  В заключението се казваше, че принуждаването на доставчиците да въвеждат защита с парола може да обезкуражи или възпрепятства използването на услугата WiFi и по този начин да подкопае бизнес модела на доставчика. Szpunar коментира, че “предоставяне на активна  превантивна роля на междинните доставчици на услуги би било в противоречие с техния специален статут, който е защитен по силата на Директива 2000/31”  и че  да се принуждават доставчиците на защита с парола не е пропорционална стратегия за защита на авторското право – вж оценката на EDRI за заключението на Szpunar.

WiFi4 EU etc.

Ден по -рано Комисията обяви инициативи за интернет свързаност и WiFi за всички. Ето какво се казва в прессъобщението:

Днес Комисията предложи нова инициатива, за да се даде възможност на всички заинтересовани местни власти да предлагат безплатен безжичен интернет (Wi-Fi) на всички граждани, например във и около обществени сгради, здравни центрове, паркове или площади. С първоначален бюджет от 120 млн. евро тази нова публична ваучерна схема има потенциал да осигури интернет на хиляди обществени места, където ще се осъществяват между 40 и 50 милиона Wi-Fi връзки на ден. Финансирането за инсталиране на локални точки за безжичен достъп до интернет трябва бързо да стане налично, след приемането на схемата от Европейския парламент и държавите от ЕС. До края на 2020 г. поне между 6000 и 8000 местни общности ще могат да се възползват от този нов проект. Както е предвидено в Директивата за електронната търговия, местните органи, предлагащи такива услуги на своите граждани, няма да носят отговорност за предаваното съдържание.

Само не е добавено, че се на цената на края на отворения (password-free) WiFi.

Широко се коментира разминаването между решението Mc Fadden от 15 септември 2016 и изявлението на Юнкер за свързаност и прочее от 14 септември 2016.

Реакцията на Юлия Реда:  След това решение обявените от Юнкер цели изглеждат по-нереалистични от всякога. Съжалявам, че Съдът на Европейския съюз не  следва  заключението на Генералния адвокат, който установи, че задължението за осигуряване на достъп до Wi-Fi с парола би довело до непропорционално големи вреди за обществото като цяло. Ползата за обществото от безплатен безжичен Wi-Fi   далеч надвишава  потенциалните рискове за притежателите на авторски права.

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: невалидната Директива 2006/24 и колко от личната свобода да се жертва

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/07/30/2006-24-6/

През 2014 Съдът на ЕС обяви Директива 2006/24 за невалидна. Това беше директивата за задържане на трафичните данни, срещу която и в България имаше протести, но беше въведена в Закона за електронните съобщения. После Конституционният съд по искане на Омбудсмана обяви  противоконституционността на разпоредбите на ЗЕС, въвели директивата.

Мотивите на Съда на ЕС са – каквито бяха и на протестите впрочем –  (1) че   установеното с директивата задължение за запазване на някои данни води до тежка намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни и (2) че така установеният режим не е ограничен до строго необходимото за целите на борбата с тежките престъпления.

Но в Швеция и Обединеното Кралство такива задължения за задържане на трафични данни са наложени, дори за липса на транспониране непосредствено преди решението за обявяване на директивата за невалидна същият този Съд на ЕС осъжда Кралство Швеция да заплати на Европейската комисия по сметка „Собствени ресурси на Европейския съюз“ еднократна сума от 3 милиона евро.

След решението за обявяването на директивата за невалидна шведски телеком Tele2Sverige спира да изпълнява задълженията си по закона, въвеждащ директивата. В Обединеното кралство граждани подават жалба срещу британския режим. В резултат съдилищата в Швеция и ОК се обръщат с преюдициално  питане към Съда дали въведените национални режими са съвместими с правото на Съюза и по-специално с Хартата.

 Според генералния адвокат налагането на подобни изисквания може да е съвместимо с правото на ЕС. Наистина,  пише той,  при спазването на строги изисквания – и изброява:
въведени по съответен начин – у нас само със закон, достъпни и предвидими, осигуряващи защита от произвол. Да не нарушават Хартата.  Да преследват цел от общ интерес, изключително и само борбата с тежки – а не с всякакви престъпления. При това налаганите задължения да са стриктно необходими за борбата с тежките престъпления – което означава, че няма друга мислима мярка, която да постига същия резултат. Задължението да е пропорционално на целта. Сериозните рискове, произтичащи от тази мярка, да не са несъразмерни с целта – борба с тежките престъпления.
*
*
В светлината на разговора  за необходимото у нас законодателствo за борбата с тероризма и това, което чухме от министъра на вътрешните работа вчера:
Всеки от нас да жертва нещо от личната си свобода, за да участва в борбата с тероризма.
Неудържимо извиква в съзнанието цитата от речите на Бенджамин Франклин, широко известни от протестите срещу разпоредбите на ЗЕС.
Вярно, ситуацията в света е различна, но балансът между свобода и сигурност – ако се остави да е по мерките  на държавата – скоро съвсем ще се промени  – и не в полза на свободата. Затова решението на Съда на ЕС по тези две съединени дела ще е важно, поне от гледна точка на законовите гаранции, за които гражданите следва да настояват.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law

Между емоциите и разума

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original http://yovko.net/emotions-rationality/

Че българинът гласува емоционално, а не рационално отдавна не е новина. Но ме изненадва реакцията на хора с претенции да гласуват прагматично, а след резултатите да се обливат в емоции.
Някъде скоро попаднах на една от онези остроумни картинки, които циклят из Мрежата – на нея имаше едно уравнение (цитирам по памет, понеже не си спомням къде е източника):

Щастие = Реалност – Очаквания

Иначе казано… приятели, сверете си очакванията 😉 Ако те са твърде големи, по-големи от реалността, ще имате отрицателно щастие, по-известно като нещастие 🙂
Аз не мисля, че резултатите от референдума са лоши. Не съм очаквал по-добри. Позицията е категорично изразена от тези, които са счели за нужно да я изразят. При това изразена въпреки процедурните номерца и затруднения. Окей – по закон гласувалите не са достатъчно, за да бъде директно валиден референдума, но нека да си спомним, че бариерата е поставена доста високо умишлено от същото това политическо статукво, което брани лоения си комфорт. Да не говорим, че това с активността е една безумна математика, понеже нашата държава така и не е решила както трябва проблема с избирателните списъци и раздуването им с мъртви души. А ако не знаем колко са избирателите каква активност изобщо пресмятаме??
Та, аз виждам много интересни неща в резултатите от референдума – разпределението по възраст показва, че дори и по-възрастните хора (60+), които принципно са най-консервативни и се притесняват от технологични нововъведения не се отличават от категорично изразената позиция ЗА. Разбивката по партии също е адски интересна, понеже дори електоратът на партиите, които бяха гласно против е раздвоен и почти половината и от техните гласоподаватели са се еманципирали от партийната повеля. А това, драги зрители и радиослушатели е ПРЕКРАСНА новина, понеже партиите започват да не успяват да водят за носа дори твърдите си електорати!
Референдумът все пак постигна достатъчна тежест да бъде задължително да мине през Парламента. А това е хубаво, защото парламентарно представените партии ще трябва ясно да декларират позиция. Такова категорично ДА е трудно да се неглижира дори и от клинични гьонсурати.
Що се отнася до технологичния спор за конкретната реализация (доколкото е възможен, защото на практика той към момента е труден при безкраен брой голи хипотези) – аз останах разочарован от колегите, които предпочетоха иронията и позицията „това няма как да стане“. Разочарован не от капацитета им като експерти, а въпреки това. Защото работата на всеки експерт е да предлага решения, понякога не съвършени, но възможно най-работещите. Самоцелният перфекционизъм не винаги е полезен, особено когато си на фаза мечта или прототип.
В моят професионален път съм имал и провали и успехи, но това което научих по пътя си е да избягвам да работя с хора, които те посрещат с „това няма как да стане“. Животът е твърде кратък за да се заобикаляте с такива хора. Може да не е лесно, може да крие рискове, но всяко нещо е невъзможно докато не стане възможно по един или друг начин. Всеки бизнес-човек ще каже, че рискът не е лошо нещо, ако е управляем. А работа на технологичните хора е не само да си свършат добре работата в детайлите, защото да – дяволът е в детайлите – но и да свършат тази работа, от която някой има нужда. Нарича се възможност, ниша, you name it…
В същия момент бих помолил за разбиране и другата страна, която иска да има е-гласуване, но няма експертността да прецени сложността на задачата и очаква, че някой ще предложи перфектното решение, понеже „щом банкираме електронно, значи може и така да гласуваме“. Това от гледната точка на неспециалист е адски логично и вярно, но на експерта това звучи безумно и му вади пара от ушите.
Най-лошото, което може да се случи е да продължим да се замеряме с „литературни“ доводи вместо да оставим на всеки неговото. ИК си свършиха не лошо работата с „продаването“ на идеята на хората, особено без подкрепата на политиците (а може би пък това помогна!), те пък с референдума принуждават Парламента да „купи“ идеята, и ако там не я заметат в ъгъла, експертите са на ход… А между другото, не рядко точно тези, които са казвали „това няма да стане“ дават след някакво време най-добрите идеи как да стане.
Нека не живеем с илюзията, че от утре веднага ще може да гласуваме и електронно. Важно е да мине новият закон за е-идентичност, който изглежда много добре като предложениe. Важно е да се реши и проблемът с доверието и одитабилността на една бъдеща платформа за е-гласуване. Важно е и кой и как ще я реализира, защото с подхвърляне на туитове и коментари тук-там определено няма да стане със сигурност 🙂
И тук е моето притеснение – не виждам тази фигура (или екип), която да е разпознаваема в обществото и да получи общественото доверие, но и политическата подкрепа, да сътвори такава платформа (и процедури). Понеже без категорична политическа воля и подкрепа ще е трудно. А ако е само формална, каквато изглежда в момента, ще е хипер-абсурдно.
Ако след местните избори на политиците им изглежда, че имат обществената подкрепа за текущия управленски формат, а е факт, че резултатите го показват, то това означава, че трябва и да имат куража да започнат работа по горното без шикалкавения и използвайки ясния вот, който обществото е изразило на референдума.
А за самите местни избори – при това отсъствие на идеи и лидерство – резултатите са според прогнозите. С т.нар. „левица“ в България е свършено, което отваря територия за нещо ново и дано да е смислено, ГЕРБ се бетонира където е, РБ запазва позиции, а по-либералните проекти в България (ДПС ООД не го броим за такъв) засега не успяват да излязат на повърхността, но и това ще се случи с времето. ДЕОС, не унивайте!
ГЕРБ очевидно ще бъде ключов политически субект за осезаемо време напред – добрата новина е, че са с про-европейска ориентация и това на което можем да се надяваме е там в бъдеще да тежат повече позициите на технократи като Томислав Дончев, Андрей Ковачев или Ева Паунова и по-малко на вътрешнопартийни кариеристи.
РБ продължава да не иска да отговори какво е – дори пред собствените си избиратели. И постепенно лидерите на съставните партии завиха към това да се харесват на твърдите си ядра, вместо да бъдат носители на промяната в българската политика. Продължават да не успяват да разпознават и адресират тази част от обществото, която искаше да види една по-отворена и по-гражданска политическа платформа, в която оста ляво-дясно е на заден план пред по-смислени и актуални теми като реформи, образование, устойчиво развитие, граждански активно общество, технологии, малък и среден бизнес, Европа… А тази част от обществото, за разлика от твърдите ядра, има потенциал да расте.
Привидният уют на класически „дясното“ има същия проблем със свиващата се възрастова пирамида, който и електората на БСП. А съвременният човек е многопластов, той е дясно-ляв, не обича клишета и етикети. Бъдещият още по-малко ще иска да се позиционира по една толкова скучна ос. Формациите с поглед напред би трябвало да го осъзнават… Дори либерално-консервативният модел е по-близо до съвремието, отколкото ляво-десният…
Вчера прочетох някъде, че резултатите показвали, че партиите надвили над гражданите. Аз пък мисля, че е точно обратното! Партиите опитаха да успят обществото, но не се получи. Освен може би донякъде с местните избори, но определено не се получи с референдума. За мен най-добрата новина е, че гражданско активното общество, колкото и крехко и политически разноцветно да е, успява да надскочи различията си в полза на общия обществен интерес, което е белег за узряване и не лош базис в сблъсъка срещу политическите елити. И занапред ще става все по-силно и невъзможно за заобикаляне!

Трябва ли да са задължителни ваксинациите?

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/lSjW-M8eXDY/


От няколко дни в мрежата се върти подписка за отмяна на задължителните ваксини. До сега е подкрепена от около 3000 души и 4 организации, като се очаква до дни да бъде изпратена на държавните институции. Интересното на писмото е, че започва със следния текст:

Безспорно ваксините са едно от най-големите достижения на науката, но също така е факт, че в съвременното развито общество правото на избор и неприкосновеността на личността са императив, докато у нас по отношение на ваксинопрофилактиката подходът е авторитарен и противоречащ на гарантираното от европейското законодателство право на информация и избор.

Това е основата на аргументацията им защо имунизациите трябва да са само препоръчителни. Включени са и конкретни промени в закона за здравето, сравнение с други европейски държави и полемика за тоталитарни режими и „вредата“ от ваксините. Нека започнем от началото.

Законова основа
В тази подписка, както и повечето стайтове проповядващи отказ от ваксиниране, се цитира Конвенцията за правата на човека и биомедицината и по-специално чл. 2, чл. 5 и чл. 6 ал. 2:
Чл. 2: Интересът и благото на човека имат предимство над интереса на обществото или този на науката.
Чл. 5: Всяка интервенция, свързана със здравето, се извършва само със свободно и съзнателно изразеното съгласие на заинтересованото лице. Това лице получава предварително необходимата информация за целта и естеството на интервенцията, както и за произтичащите от нея последствия и рискове. Заинтересованото лице може свободно да оттегли съгласието си във всеки момент.
Чл. 6 ал. 2: Когато според закона непълнолетно лице е неспособно да даде съгласието си за дадена интервенция, тя не може да бъде извършена без разрешението на посочения от закона негов представител, власт, лице или инстанция…
Това, което винаги се пропуска обаче е чл. 6 ал. 1 и чл. 26.
Чл. 6 ал. 1: Освен ако разпоредбите на чл. 17 и 20 не предвиждат друго, върху лице, неспособно да даде съгласието си, не може да бъде извършена интервенция, освен ако тя не е от пряка полза за него.
Чл. 26: ал 1. Упражняването на правата и разпоредбите за защита, съдържащи се в тази конвенция, не подлежат на никакви ограничения, освен на тези, установени от закона и необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за предотвратяване на престъпления, за защита на здравето или правата и свободите на другите. ал. 2 Ограниченията по смисъла на предходната алинея не се прилагат за чл. 11, 13, 14, 16, 17, 19, 20 и 21.
Съвсем естествено, държавата е задължена да спазва личните права и неприкосновеност на всички граждани. Последните два члена обаче ни връщат отново в дебата за ефекта на ваксините. Медицинската общност е обединена около мнението, че ваксините имат безспорна полза за индивида, когато няма противопоказания за прилагането им в конкретен случай. В този смисъл, чл. 6 ал. 1 дава пълно право на държавата да поставя задължителни ваксини на всички деца отговарящи на условията при спазване на всички медицински стандарти. От друга страна, чл. 26 показва, че споменатите права на индивида може да бъдат нарушени, когато става въпрос за опазване на здравето и правата на другите. Силно инфекциозни болести като морбили и дифтерия са причината за сериозни епидемии и хиляди смъртни случаи преди откриването на ваксините за тях, че и на места дори в наши дни. Именно те са единствената открита защита, която обаче работи добре само, ако нивата на ваксинация са максимално високи.
Това обяснява решението на някои държави да въведат задължителна ваксинация. Дали е най-добрият подход за достигане на високи нива ще обсъдим след малко. Важното тук е, че Конвенцията за правата на човека предвижда обществото да може да откаже правото на родител да не ваксинира детето си, когато това застрашава здравето на детето и на всички останали. Някои твърдят, че така родителите имат право на обезщетения при доказани вредни последствия за децата им. Този материал разисква изключително подробно измеренията на това твърдение и защо е неприложимо при ваксините. По същата логика, родител неваксинирал детето си, което се разболее и зарази 10 други, трябва да бъде съден от заразените.
Текстът на конвенцията обнародван в Държавен вестник ще намерите тук, а това е оригиналният текст.
Помага ли задължението?
Това е по-скоро въпрос на психология и история. Едно такова задължение поставено в различни времена, общества и контекст ще има различен ефект. Важна е също съпътстващата информация, детайлите в закона и как точно е зададен въпроса. Известен е примерът за Холандия и Германия, където под 15% са се записалите да даряват органи, докато в държави като Австия и Белгия са над 98%. Причината е, че първите трябва проактивно да дадат съгласие, докато вторите изискват да се отпишеш, ако не желаеш. Хората просто не се решават да вземат такова трудно решение, но ефектът е коренно различен.
Затова е трудно да преценим до колко това задължение помага или пречи. Тук от голяма помощ е доклада на проекта VENICE. Той изследва всички аспекти на ваксинацията, контрола и образованието. Интересен е случая с Латвия и Словения. В Латвия ваксините са задължителни само за болничен персонал, но препоръчителни за всички останали. Словения е страната с една от най-строгите закони за задължителни ваксини.
WHO има прекрасни данни за покритието на ваксините и ни показва, че в Словения нивата на покритие на ваксините за дифтерия, тетанус, магарешка кашлица, полио, морбили и прочие се движат около 92-95%. Същите ваксини в Латвия имат покритие около 94-97%. Това е интересен резултат. Забелязва се, в Словения последващите ваксинации са често на същите нива, както първите, докато в Латвия са доста по-ниски, тоест много нямат пълна защита. Това може да обясни защо в Латвия заболелите от въпросните предотвратими болести са в пъти над тези в Словения. Виждаме и добър пример защо не може да се правят лекомислени изводи за ефекта от задължителните ваксинации.
В предишните си коментари често давах примери от Германия, където ваксините не са задължителни. При повечето ваксини нивата са 94-99% като показват растеж в последните години. Единствено ваксината за пневмококи е на доста ниски нива и липсва ваксина за туберколоза. В България всички нива са между 94 и 98% и по половината от показателите имаме по-високи стойности. Тоест привидно няма разлика в различните режими на ваксиниране.
Да направим ли ваксините препоръчителни?
Всички тези цифри показват, че е невъзможно да се прецени какъв би бил ефектът от отмяната на задължителните ваксини. Някои твърдят, че родителите биха ваксинирали повече децата си, макар да се съмнявам, че някой родител сега отказва ваксина напук на държавата. Навярно една полза би била намаляването на конспирациите, че държавата работи за печалбите на корпорациите. Съмнявам се обаче предвид параноичността на твърдящите го. В тази връзка е интересно да се каже, че докато ваксинацията за морбили струва 22 лв., лечението на дете заболяло от тази болест излиза 487 лв, при това ако няма по-сериозни усложнения. Немалка част отиват за лекарства, включително от джоба на родителите. Тоест, ако си говорим за конспирации, фармацевтичната индустрия и болниците биха само спечелили финансово от повече отказали ваксини.
Това, от което много се опасяват и което вече виждаме в страни като САЩ, Великобритания, Франция и Германия е, че много родители се отказват поради лични или религиозни убеждения. Много групи популяризират този отказ и убеждават, че болести като полиомиелит, магарешка кашлица и хепатит са редки и безобидни. Разбира се, пропускат факта, че причината да са редки е ваксинацията на всички останали. Опитът в други страни показва, че свалянето на задължението няма непременно да свали покритието, но е възможност. Епидемията от морбили през 2010-та, когато жертви на болестта бяха предимно неваксинирани роми показва, какво ще стане, ако позволим това да се случи.
Какво всъщност предлага подписката?
В предложението им има включен законопроект с конкретните промени. В него освен заличаването на думата „задължителни“, се забелязват и няколко други интересни промени. Една от тях е в чл. 59 и цели да не се позволи на министъра на здравеопазването да организира имунизационни и информационни кампании при отчитане на спад в имунизациите. Това трябвало да се прави само при настъпване на епидемия. Променя също чл. 88 добавяйки изискване лекарите изрично да информират родителите са рискове от ваксините. Тази промяна е странна, защото това е вече предвидено в точка 3 на ал. 1 – за нежелани реакции, болка и неудобства. Лекарите са длъжни да обяснят, че детето може да е раздразнено, да има лека температура или обрив, че трябва да се поставят свещички за температурата и ако не помогне, да се отиде на преглед.
Докато тези две промени целят да се ограничи механизмите за убеждаване на родителите да ваксинират, то вмъкването на „включително ваксините“ в чл. 89 си е нищо друго освен опит да разписване на спекулация в закона. Този член говори за „хирургични интервенции, обща анестезия“ и други процедури, „които водят до повишен риск за живота и здравето на пациента или до временна промяна в съзнанието му“. Подписката изисква към това изречение да се добавят и ваксините, независимо, че нямат общо с контекста.
Не, благодаря
Тези няколко примера говорят, че предложените в писмото промени не целят просто отмяна на задължителната ваксинация, а вкарване на твърдения в закона за здравето, които нямат научна и медицинска основа. Така обещаващото начало на писмото – че ваксините са безспорно ваксините са едно от най-големите постижения на науката – е нищо повече от подмамване на повече подписи и скриване на същността на исканията.
До тук показахме, че е трудно да се прецени дали психологическият ефект на задължението да се ваксинира помага или пречи на новото на имунизациите. Бих подкрепил всяка подписка, която показва ясно, че махането на това задължение би увеличило броя на децата с пълен набор ваксини в България. Подписката, която ще видим в близките дни, обаче не би направила нищо повече, от това да даде повече инструменти в ръцете на отричащите ваксините. Ефектът от предложените мерки може да бъде единствено и само намаляване на покритието и поставяне на повече деца в риск.


БГ Мама и антиваксърите

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/VRFDTpoDZg8/

Заедно с подкрепата за тях се разпространяват и други неща
Ваксините работят толкова добре,
че заедно с болестите са заличили
спомена и мъката от унищожението
от преди само няколко поколения.
Споменаването за БГ Мама е нещо като табу сред блогърите. За форума може да се дадат много определения, но всички ще се съгласят, че е най-посещаваният и влиятелен единичен сайт. Затова избягваме да говорим за тях – мненията са разнопосочни, страстите се разгорещяват и се стига до неприятни ситуации.
Наруших това неписано правило преди две години, когато отворих темата за ваксините и как родителите от глупост поставят децата си в риск. През декември пуснах още една статия обсъждаща новите шествалентни ваксини в България. Двете статии получиха голямо внимание и неизменно бяха пуснати и в БГ Мама. Имаше положителни коментари, но предимно нападки.

Anti-vax като религия
След няколко стотин коментара тук и спорове на всякакви места стигнах до извода, че има три вида антиваксъри (от anti-vax или отричащи ваксините) – мисионери, защитници и немислещи. Първите активно обикалят форуми, блогове и новинарски сайтове и убеждават всички каква лъжа били ваксините. Най-често имат собствен сайт със събрана информация, а се случва да са свързани с интернет магазини за билки и хомеопатия. Втората група са защитниците. Тяхната теза е, че може да нямат идея каква е вредата и ползата, но е тяхно право да решават какво е добре за децата им. Третата група са вайкащите се по форуми и социални мрежи, които прочитайки нещо стряскащо (като това, че ваксини и кемтрейлз причиняват рак и аутизъм), го споделят навсякъде без много мисъл и представа дали е вярно.
Всяка от трите групи работи по свой начин и усмотрение срещу ваксините. Ефектът е поразяващ, но и трудно измерим. В доста държави със силни такива кампании, нивата на ваксиниране спадат и епидемии забравени от десетилетия се завръщат. У нас нивата на ваксиниране поне официално са все още високи, но това може да не е цялата истина. Следя от доста време форуми и групи във Facebook активно пропагандиращи срещу ваксините и в тях често се споменава за лекари подправящи имунизационните картони. „Само трябва да имаш познат лекар“ поучаваха на едно място.
Най-интересният ефект обаче е промяната във възприятието. Темата се е превърнала в чувствителна със силни нападки и от двете страни. Почти като спор за религия. И аз съм виновен отчасти за това залагайки такъв тон в статиите си. Стига се до там, че когато се роди Калина, сестра ми много внимателно ме попита дали ще я ваксинираме. Когато стана въпрос за това, други бяха също толкова предпазливи. Сякаш хората ги е страх дали въпросът би обидил родителите. Естествено, че я ваксинирах! Що за въпрос е това? Не живеем в 18 век.
Едно ядро и много последователи
Аргументите и логическите небивалици на това движение са много и не толкова трудни за опровергаване. Четейки форумите обаче имах чувството, че едни и същи хора пишат навсякъде. Реших да открия кои са онези „мисионери“. Затова отворих БГ мама и взех най-голямата тема – „ВАКСИНИ – дискусия САМО за вредата от тях“. Свалих коментарите от всички 32 части и изкарах статистика за тях. Общо става въпрос за 25000 коментара в рамите на последните 6 години, които са прочетени общо 836000 пъти. Систематизирал съм всички данни тук заедно с интерактивни графики и сравнения, а тук може да свалите страниците и скрипта. (бележка)
Активността по темите срещу ваксини.
От цифрите бързо изплуват няколко извода. Има шепа хора, които са ядрото на дискусията. Това важи за всички форуми, разбира се, но тук се забелязва нещо интересно – топ 5 коментиращите са писали във форума поне 2 дни седмично в течение на години. Един дори 4 дни по много коментара. Няколко души присъстват в темата от самото начало до сега и водят дискусията на смени. Изписали са стотици коментари, повечето с голяма дължина и много линкове. Така се отличават stelt77, XVisible, Green-shiny, Мечка-Малинарка и Christian. Същите лица и са започвали новите теми и са наложили да се говори „САМО“ за „вредата“ от ваксините.
Активността на това ядро създава впечатлението, че прекарват по-голямата част от свободно си време там. В това, разбира се, няма нищо лошо – тяхно си е времето. Както с всяка епидемия обаче, първо трябва да разберем как се разпространява заразата. Това се опитах да открия. Статистиката в прикачената таблица разглежда само честотата на коментарите, но не и съдържанието. Прегледах повечето коментари и рядко се срещат такива оборващи тезите на антиваксърите. Ще забележите, че и аз присъствам в статистиката с 6 коментара. Доколкото разбирам повечето такива се трият от администаторите, но един от „ядрото“ помоли да не трият моите, защото били „показателни“.
Активност на коментиращите в темите
Затова въобще не е вярно, че всички в темите са заклети антиваксъри. Дори напротив – забелязва се, че повечето задават въпроси или се вайкат на това, което едно малко ядро от хора коментира. Пускат се различни статии, спекулации, клипове и рецепти за мехлеми и пречистване. Дискусия няма, защото така е зададена темата. Получава се нещо като затворена пещера, в която се чува само ехо от говорещите без оборващи факти и мнения. Ефектът е, че имаме нищо повече от място, където бъдещи родители да бъдат наплашени достатъчно, за да изложат децата си на риск.
Една тема от многото
Не може да поставим всички в БГ Мама под общ знаменател съдейки по тази тема. Има много както в полза, така и срещу ваксините. Лесно се намират стотици сайтове и групи във Facebook, където „приобщават“ нови родители. Всичко това създава един затворен кръг от сплашване без допълнителна информация. Добрата новина е, че ако съдим по тази тема, има индикации, че интересът към движението спада. Може да е защото са се пренесли във Facebook, а може да са си намерили друго място за обсъждане. Факт е обаче, че коментарите са намалели в пъти спрямо пика от преди няколко години.
Тези писания обаче остават в мрежата и се множат. Дори да оборим една лъжа като онова фалшиво изследване свързващо ваксините и аутизма или твърденията, че в инжекциите има алуминий и живак, пак те ще бъдат повтаряни и препечатвани. Интересен е един случай преди година, в който дете почина след ваксинация в Стара Загора. Чухте го по телевизията. Веднага след трагедията майката е обиколила всички теми и е писала на всички да не ваксинират децата си, защото това убива. По-късно се е оказало, че лекарката не е обърнала внимание, че бебето е доста болно и е ваксинирала въпреки това. Настъпили са усложнения и се е стигнало до фатален край.
Това показва един от рисковете, който може лесно да се предотврати с по-добри процедури и информираност. Не трябва да забравяме, че дори тези случаи на лекарска небрежност са изключително редки. Усложненията свързани по какъвто и да е начин с ваксинирането са няколко за десетилетия при стотици хиляди ваксинирани деца. Когато обаче сте млади наплашени родители и получите такова съобщение, то лесно може да ви раздели с разума. Аналогично, търсейки информация за ваксините, ще попаднете първо на темите като обсъжданата горе. Ако не се замислите сериозно, може лесно да решите, че имате повече знания и разбиране от лекари и епидемиолозите борещи се с тези болести от десетилетия.
Защо тази кампания е толкова вредна?
Проблемът има две страни. Може да не ни направи впечатление, но дори малък спад в броя ваксинирани може да доведе до епидемия, особено когато такива деца са концентрирани в един квартал или детска градина. Вече виждаме такива случаи в Холандия, Франция и щатите. Макар някои родители да твърдят, че си е тяхна работа и не трябва да ни занимава дали ваксинират децата си, реалността е съвсем друга. Много деца са твърде малки за някои ваксини, други не може да бъдат ваксинирани заради автоимунни заболявания или определено лечение. Те разчитат единствено на това, че хората около тях ще са защитени и няма да им предадат болестта. Отделно ваксините само помагат на организма да разпознае заплахата. При някои деца това работи по-добре от други. Когато се разболеят от грип или друга болест, имунната им система е отслабена и дори да разпознае опасна болест, може да не успее да я пребори. Ваксините в никакъв случай не са идеални и работят най-добре при масова ваксинация. Това обаче не означава, че трябва да се връщаме към средновековието позволявайки половината ни деца да умират преди пубертета, само защото откритото решение не е 100% ефективно.
Холандия през 2013-та. В синьо са общините с най-малковаксинирани срещу морбили. В червено – случаите на заболели.
Вторият проблем е, че целият дебат около ваксините се измества. От споровете с фанатичните антиваксъри не остава време и среда, в която да обсъждаме истинските проблеми в системата. Това са информационната кампания, образованието, минимизиране на лекарските грешки, контролът над фармацевтичните компании и внимателен анализ на всички данни. Преди четири години имаше епидемия от морбили в България заради ниското ниво на ваксинации в циганските махали. Има лекари, които дават съвети опасни за здравето на децата, като идеята ваксините да се бият поотделно през 2-3 седмици или че някоя от ваксините не е нужна, защото заболеваемостта била ниска. Образоваността на лекарите е също толкова важно, колкото това на родителите.
Говорейки за тези неща обаче е трудно, защото антиваксърите веднага наскачат и изваждат от контекст всички изказвания. Дискусията бързо се обръща от това как да подобрим една система към това как системата всъщност убивала децата с цел печалба. Вместо да говорим за по-добри процедури и отчетност, се налага да обясняваме, че във ваксините няма тежки метали, а съединенията със страшни имена ги има в кърмата в много по-голяма концентрация.
Продължаваме напред
Ситуацията е въобще абсурдна. Антиваксърите (не обичат това име, както ще забележите) са доста шумни, а за медицинските специалисти това е твърде голяма глупост, за да се занимават с нея. Трудно е да преценим какви са реалните измерения на проблема, тъй като доста родители мамят с документите заради детски градини и училища. Това не би трябвало да ни учудва, щом е честа практика да вадят медицинско на децата си за хронични заболявания.
Не може да виним БГ Мама за конкретната дискусия, но трябва да е ясно, че средата определя тона. Тези теми са капка в морето на сайта, а като структура и манталитет коментиращите не са нищо специално. Статистиката горе само потвърждава съмненията ми, че малко ядро от хора създава сериозен проблем за всички. В никакъв случай не мисля, че го правят за своя облага, макар да има доста антиваксъри по света, които да са създали успешен бизнес от страданието на другите. Това, че изброените горе коментират през ден в течение на години също не говори за нарочна организация – всички активисти го правим по различни теми. Важно е обаче да покажем, че този проблем съществува, че незабелязано се превръща в епидемия и ако му позволим да се разпространи, ще върне много болести, ужасът от които тъкмо забравихме.