Tag Archives: Северна Македония

Що така бе, бракя северномакедонци!?

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%89%D0%BE-%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D0%B5-%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%8F-%D1%81%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B8.html

вторник 25 май 2021


Никога не съм си мислил, че ще се явя в качеството си на „светски“ „журналист“, камо ли пък да спомена Евровизия в свой текст, но ето, че и това доживях.…

Превод и препев. Македонският поет Владимир Мартиновски пред Марин Бодаков

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/vladimir-martinovski-interview/

Повод за този задочен разговор с македонския поет Владимир Мартиновски е неговата първа книга у нас – „Преображения. Избрани стихотворения и хайбуни“ (подбрал и претворил от македонски Роман Кисьов, София: изд. „Ерго“, 2020). 

Тук ще срещнете много имена на познати поети. Любими на Владимир световни автори са и мои любимци. Техните имена са синоним на поезията. Сещам се за стиха на моя приятел Йосип: „Освен поети други братя нямам.“ Става дума за Йосип Ости, разбира се. 

Ще срещнете и много имена на македонски творци, които почти или изобщо не познаваме. Аз поне приемам интервюто си с Владимир като подтик за побратимяване с тях отвъд националистическата реторика, характерна и за двете ни държави.

Поезията предстои.


Кои други изкуства са на границата с Вашата поезия? И изобщо, по какво разпознавате, че един текст принадлежи на поезията?

Смятам поезията за онази форма на изкуство, която синтезира всички литературни жанрове и всички изкуства. За мен поезията е „мислене“ в картини: всяко стихотворение е подобно на „галерия“; един музей от поетични, мисловни, вътрешни картини. Затова може да се каже, че поезията е вид словесна живопис.

Едновременно с това поезията е и някакъв вид „музика“: всеки стих е възможност за създаване на „акорди“ от звуци, всяко стихотворение има свой ритъм, свои съзвучия, интервали и синкопи на мисълта. Всъщност моята поетика се основава на чувството за вълнуващите връзки и граници между поезията и другите изкуства.

Това са и опорните точки на научните ми изследвания: поезията, живописта, музиката. Това исках и да внуша със заглавието на една от най-значимите ми поетични книги: „Квартети за четене, гледане, пеене и слушане“ (2010). Тоест ние четем стиховете, гледайки, но в нас отеква и музиката на всяко стихотворение. Дори когато четем наум, безгласно, поезията в нас пее. Когато четем някой поет, в себе си чуваме неговия глас. Когато пишем, обикновено имаме вътрешно усещане кой текст има нещо поетично в себе си.

Свързвам поетичното с непредвидимото, с многозначителното, с асоциативността, с музикалността. С недостижимостта. Но и с простотата. Затова за мен поезията е синоним на елиптичността. Вероятно неслучайно Шарл Бодлер е казал, че поезията означава максимум информация с минимум средства.

С кои поети изпитвате родство? И от кои поети бягате надалеч? 

Близостта с поетите показва, че изкуството лесно преминава разстоянията във времето и пространството между живите и починалите, както и националните и идеологическите бариери. Вече споменах Бодлер, когото много обичам като поет, а от френската поезия бих добавил и Гийом Аполинер, Артюр Рембо, Макс Жакоб, Анри Мишо, Жюл Сюпервиел, Ален Боске…

Има поети от различни литературни традиции, които често чета: Мацуо Башо, Йоса Бусон, Кобаяши Иса, Уан Уей, Вислава Шимборска, Збигнев Херберт, Чеслав Милош, Уилям К. Уилямс, Х. Л. Борхес, Готфрид Бен, Паул Целан, Габриела Мистрал, Сесар Вайехо, Ф. Г. Лорка, Рафаел Алберти, Пабло Неруда, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Емили Дикинсън, Мевляна Руми, Рабиндранат Тагор… Днес получих тъжна вест за смъртта на един индийски поет – Манглеш Дабрал, чиято поезия чувствам изключително близка и точно тези дни я превеждах от английски.

В македонската поезия като мои учители чувствам: Кочо Рацин, Блаже Конески, Славко Яневски, Матея Матевски, Ацо Шопов, Анте Поповски, Михаил Ренджов, Влада Урошевич, Радован Павловски, Богомил Гюзел… В съседните балкански литератури има мнозина поети които са ми особено скъпи: Васко Попа, Даниел Драгоевич, Весна Парун, Марко Погачар, Томаж Шаламун, Ариан Лека, Константинос Кавафис, Орхан Вели, Любомир Левчев, Александър Шурбанов, Роман Кисьов…

Съгласен ли сте с твърдението, че поезията вече е експонат в музея на литературата? Какъв е македонският случай? Защото у нас, в България, по пазарни причини литература вече е равно преди всичко на проза

Безспорно е, че поезията не е пазарно ориентирана и поетичните книги се отпечатват в по-малки тиражи навсякъде по света. Но това не намалява духовната стойност на поезията. И до ден днешен хората по целия свят създават и четат поезия.

Интересна е идеята за поезията като „експонат в музея на литературата“. Да, в музея се слагат безценни експонати, които са образци на високи естетически достижения. В този смисъл поезията несъмнено е нещо ценно, което трябва да се съхрани. Но поезията е и извън музеите, тя живее както в поетите и в техните книги, така и в читателите. Във всеки случай, аз разбирам въпроса ви като загриженост за съдбата на поезията във времена на жестока комерсиализация на литературата и изкуството. Макар да има основание за загриженост, вярвам, че поезията, както и добрата проза, ще намерят своя път както винаги досега.

Иначе, в Македония почитта към поезията се свързва преди всичко с международния фестивал „Стружки вечери на поезията“, който догодина ще празнува 60-годишен юбилей. Според списъка на лауреатите на наградата „Златен венец“ в този фестивал лесно може да се състави една от най-хубавите антологии на световната поезия от втората половина на XX век и първите двайсет години на третото хилядолетие.

Как се съотнасят помежду си работата Ви на писател и работата Ви на академичен изследовател и преподавател?

При мен те са неразделни. Изобщо не се опитвам да разделя двете призвания и ги приемам като взаимно допълващи се. Да се проучва литературата, да се анализират литературни произведения на други писатели, да се обменят мисли с колегите студенти, да се превеждат или рецензират литературни произведения – всичко това винаги ме радва, изпълва ме духовно и всекидневно ми отваря нови хоризонти в творчеството. Отдавна не е тайна, че четенето и писането са неразделни. Когато пишем, ние едновременно се опираме на житейския си опит, на нашата чувствителност и състояние на духа, но и на читателския си опит.

Как мислите, какво от Вашето творчество остава непреводимо на други езици? Какво губим, когато не познаваме актуалния македонски контекст?

От поетичното ми творчество най-трудно преводими, разбира се, са визуалните стихотворения, които досега са преведени само на чешки и немски език. Вълнуващо е да четем нашите произведения в превод. Всеки текст придобива нова музикалност, нова ритмичност в зависимост от това на какъв език е преведен. Една от любимите ми македонски думи е думата „препев“, която е по-прецизна от думата „превод“, когато става дума за поезия. Всъщност при превода стихотворението трябва да се „изпее“ на друг език, да се добие чувството, че се е родило на езика, на който се превежда.

Досега голям брой мои стихотворения са преведени на около двайсет езика, като по този начин достигат до нови читатели в други културни среди. Особено ме радва сборникът „Преображения“, който подготви моят добър приятел Роман Кисьов. Освен че е много добър поет и художник, Роман е и отличен познавач на съвременната македонска поезия и успя да направи изключителен подбор от моето творчество, както и прекрасни преводи на стихотворенията от македонски на български език.

Какви трансформации наблюдавате при преминаването Ви от една Ваша книга към друга Ваша книга? 

Писането на всяка нова книга за мен е ново пътуване в Непознатото. Нова Авантюра. Всяка книга има своя „дължина на вълната“, свои невралгични точки, но и свои траектории, своя причина защо трябва да съществува. Доста ми е интересно да пиша в кратките литературни форми: лирични миниатюри, хайку и сонети. Най-новата ми поетична книга, родена в началните месеци на пандемията, се нарича „101 сонета от една странна пролет“ (2020).

Освен традиционните кратки поетични форми, особено ме привличат хибридните поради своята флуидност: визуалната поезия, микрофикцията, хайбунът, стихове в проза. Много ме радва, че в подбора, който направи Роман Кисьов, са включени и стихотворения в проза, а е направен и отличен избор от моите хайбуни, в които се преплитат кратката проза и хайкуто.

Кои според Вас са най-интересните процеси в съвременната македонска литература? Кои млади автори бихте препоръчали за превод – защото ние печално малко познаваме литературата и интелектуалния климат на съвременна Македония.

В съвременната македонска литература е особено интересно, че изключително активни са някои от бардовете на поезията (Влада Урошевич, Богомил Гюзел, Радован Павловски) и на романа (Оливера Николова, Луан Старова, Митко Маджунков), а едновременно с това голям брой автори от средното и младото поколение през последното десетилетие правят сериозни пробиви на международната литературна сцена: Лидия Димковска, Никола Маджиров, Гоце Смилевски, Румена Бужаровска, Петър Андоновски, Ненад Йолдески, Николина Андова-Шопова…

През последните години от печат излязоха множество доста интересни книги с разкази и микрофикции: Томислав Османли, Ермис Лафазановски, Оливера Кьорвезироска, Елизабета Баковска, Калина Малевска, Румена Бужаровска, Владимир Лукаш, Иван Шопов, Гьоко Здравески, Живко Гроздановски, Гьоргий Кръстевски… В по-младата генерация романисти особено се лансира краткият роман (Владимир Янковски, Петър Андоновски, Давор Стояновски, Фросина Пармаковска, Бранко Пърля, Игор Станойоски). Доста приятно е, че се появиха и голям брой нови автори, които пишат за деца: Биляна Цървенковска, Ване Костуранов, Николина Андова-Шопова, Владимир Лукаш, Калина Малевска, Ана Голейшка…

Покрай произведенията на всички тези писатели, а и на много други, използвам повода да препоръчам за превод творбите на няколко големи, прочути македонски писатели, които, за съжаление, починаха през последните години: драмите на „македонския Шекспир“ Горан Стефановски, прозата на Таня Урошевич и Данило Коцевски, поезията на Лиляна Дирян и Игор Исаковски.

Превод от македонски Таня Попова

Владимир Мартиновски (р. 1974, Скопие) е македонски поет, белетрист, есеист, литературен критик, преводач. Редовен професор във Филологическия факултет „Блаже Конески“ в Скопие, в Катедрата за обща и сравнителна литература. Защитил е докторантура в Новата Сорбона, Париж. Член е на Изпълнителните съвети на две международни асоциации – Световната асоциация за семиотика и Европейската мрежа за компаративни изследвания (REELC/ENCLS). Понастоящем е подпредседател на Македонския ПЕН център.

Автор е на дeсет книги с поезия, една книга със стихове за деца, три книги с хайбуни, един сборник с разкази, осем литературнотеоретически книги, съставител е на няколко сборника с научни трудове, както и на няколко антологии. Превежда от френски и английски на македонски. Бил е редактор в македонското хайку списание „Мравка“, член на редакцията на електронното списание „Блесок“.

Лауреат е на наградата „Братя Миладинови“ на фестивала Стружки вечери на поезията (за книгата „Квартети“, 2010), както и на наградите „Нова Македония“ (за разказ, 2009) и „Димитър Митрев“ (за литературна критика) на Дружеството на писателите на Република Северна Македония (за книгата „Зоон поетикон“, 2013).

Заглавна снимка: Владимир Мартиновски на Стружките вечери на поезията през 2019 г. © Филип Кондовски

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Малкият разказ прощава. Разговор с Капка Касабова 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kapka-kassabova-interview/

„Към езерото“ на Капка Касабова e монументална творба за войната и мира на Балканите, за четири поколения жени от едно и също семейство, за емиграцията… И разбира се, за пътя на авторката към Охридското езеро в собственото ѝ съзнание – и смутните води на паметта и завръщането. По повод българското издание на книгата с писателката разговаря Марин Бодаков.


Първо „Може би Естер“ на Катя Петровская, после „В памет на паметта“ на Мария Степанова, днес „Към езерото“… Смятате ли, че налице е отчетлива вълна произведения, които преработват биографичната и автобиографичната памет? Ще добавя: източноевропейската памет…

Да, и не е случайно, че се появяват такива книги сега. Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав. Това е антидот на монолитните и монотонни версии на миналото, настоящето и изобщо на живота, които ни сервират някои официални инстанции, чиято цел е „разделяй и владей“ – и тези версии са точно това, което е водило в миналото до катаклизми и травми.

Всички сме наследници на тези травми. А разказването, осмислянето, алхимизирането на семейните истории, отношенията и безбройните криволичещи пътища, каквито има във всеки род, всеки балкански град и село, са начин да осмислим и облагородим колективната си реалност. Не само личната. В „Към езерото“ разнищвам истории за патриархалността, емиграцията, конфликта, отношенията между жени и мъже, жени и жени в семейството – това са интимни събития с колективно измерение. А нациите са като семействата – психиката им е преплетена по начин невидим, но всеприсъстващ.

Три жени от семейството на писателката: (отляво надясно) майка ѝ Диана Атанасова, баба ѝ Анастасия Бахчеванджиева и леля ѝ Татяна Бавчанджиева*, Св. Наум, 1965 г. © Личен архив на Капка Касабова

Сега си дадох сметка, че изброих само имена на жени, жени от едно и също, моето собствено поколение. Ако генерализирам, женска работа ли е грижата за паметта? А и Вие се движите по следите на своята майка…

Жените като цяло са по-добри слушатели, а култивирането на паметта, особено колективната, изисква вслушване в живи гласове. Ето какво казва Светлана Алексиевич, гигант на съвременната художествена и нехудожествена литература, чиито прегради всъщност тя премахва блестящо: „Влюбена съм в самотния човешки глас. Той е моята голяма страст.“ И нейните шедьоври са изплетени от тези самотни гласове, разказващи истинската история, истинския живот – и смърт. Аз също най обичам да слушам как някой на някакво вълшебно място ми разказва потресаваща история по своя си неповторим начин. Това е моята муза. Но за мен най-важни са духът на мястото, опознаването на психогеографската му конкретика, вслушването в самите места и техните пазители. За мен това започва с проучването на терен.

И друго: езикът предава паметта, а пламъчето и на двете по традиция се съхранява от жената. Затова когато срещам в Турция потомци на изселени от България, Македония и Гърция помаци, които още говорят останки от българския език, ми казват, че са го научили от майка си и баба си. Моята майка и охридската ми баба са ми предали почти всичко, свързано с езика и паметта (родова, емоционална, литературна, естетична, психогеографска), което ме е тласнало към попрището на писател.

Ще остана още на този случайно появил се в съзнанието ми терен, на който Вие сте заедно със Степанова и Петровская. Те, московчанка и киевчанка, пишат за своето еврейство и за своята еврейска травма. И се запитах: по какво македонската травма в българското колективно подсъзнание и еврейската травма си приличат…

Да, интересен паралел. Еврейската травма и епос са трайно вписани в световната литература. Балканската не е. Една американска авторка от еврейски произход, която ме интервюира, ми каза чистосърдечно: „Не съм си мислила, че и другаде има такава травма като при нас (тоест евреите). А се оказва, че всички травми си приличат.“ Същевременно, както е казал Толстой, всички щастливи семейства си приличат, а всички нещастни семейства са нещастни посвоему.

Ако трябва с една дума да се обясни българо-македонската травма, тя може би е „граница“. Всъщност „граница“ е синоним на абсолютно всяка балканска травма. „Граница“ в нашата балканска история е филм на ужасите, състоящ се от една дума. А най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората. Те се посаждат там от определени политически сили, ползващи езика като оръжие. Веднъж посадени, физическите граници след време падат и природата ги разгражда, но това става много по-трудно в повредените глави и сърца на хората.

Баба ѝ Анастасия в ориенталско облекло, Охрид, 1943 г. © Личен архив на Капка Касабова

Как виждате Вие жанровата динамика в коктейла на собствената си книга: пътепис, дневник, автобиография, спомен… Някога Вера Мутафчиева ми беше препоръчала в тези неспокойни времена да третираме историята като литература и разбира се, литературата като история… Усещахте ли съблазън заради логиката и четивността на разказа да поетизирате достоверността му, да го дописвате? Кога нонфикшънът изневерява с фикцията?

С „Дванайсет минути любов“, „Граница“, „Към езерото“ и следващата ми книга „Еликсир“ аз постепенно създавам един канон на своеобразна хибридна художествена документалистика, като всяка книга е различна.

Но не се налагат изневери в посока фикция и нонфикшън. Самият материал, който намирам, е толкова стъписващо, безобразно богат, че няма нужда от привнасяне на специални ефекти. Имам силно развит нюх към местата, които таят богатства. Това е част от моя поетичен и разказвачески инстинкт – отрано надушвам еманацията на едно място. А после самото място диктува формата. Това е голямата тръпка на правенето на изкуство – вечно да търсиш, а това търсене всеки път е ново, перфектната форма за перфектното съдържание.

Може ли малкият човешки разказ да поправи и върне към истинността Големия исторически и политически разказ? И още: как устният разказ на Вашите герои се превръщаше във Вашия писмен – и къде бяха предизвикателствата в това? Наложи ли се преработка за българския читател?

С историка по религиозна живопис и експерт по скалните езерни църкви Гоце Ангеличин-Жура в Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

За българското издание имаше някои добавени локални подробности, които за българския и изобщо за балканския читател ще са от интерес. Добавих и цяла една глава – „Канео“, в която описвам старото рибарско селище на Охрид в контекста на една 100-годишна снимка на родовете на баба ми. В тази снимка е запечатана историята на Охрид от ХХ век – тоест на Македония и България, но интересното е до каква степен в нея присъстват и Албания, и Гърция.

Вплитането на гласове в основния разказвачески глас, моя глас, е нещо, което развих в „Граница“. Наложи се от условията, в които работех – полеви, така да се каже. Не може винаги да се записва, докато някой насред гората ти разказва нещо, пък и понякога е по-добре да не се записва, защото така се помни есенцията. Преливането на устна с писмена реч и изобщо потокът на паметта, езика, емоцията на разказващия и моето собствено осмисляне на преживяното като слушател и после като писател – това е процес на алхимия, който се получава добре само когато оставиш егото си малко встрани и дадеш път на музиката на тази конкретна ситуация, място, човек и истина.

Най-разтърсващите за мен страници в „Към езерото“ са свързани със свадата около откъсването на един еделвайс, който се оказва, че не е еделвайс. И как българите отиваме в Македония и късаме, грубо късаме… Защо наричате Македония фантомна болка – Вие, която сте свързана с нея? Защо аз съм наричал Македония преди трийсетина години фантомна болка?

Защото Македония е разрязана на три парчета след Първата световна война. Защото безброй семейства (като нашето) са разрязани от граници, а майки са осакатявали синовете си в краката, за да не ги пратят на война срещу братовчедите и братята им. Защото тези граници и последвалите масови емиграции, бежанци и размени на население са били операции без упойка, а и политиката на разделението, която следва Втората световна война – и в Македония, и в България, – е граница в главите на хората.

Всичко това носим в себе си, на психоемоционално ниво, дори когато не го знаем. И тази фантомна болка ни кара да се държим по начин, който психолозите наричат „травматично поведение“. Това, което българското правителство причинява на Македония в момента, е неосъзнато травматично поведение. От него може само много да загубим – и нищо да не спечелим.

Затова, както ми каза онзи планински водач от едно охридско село (с когото се качих на връх Галичица и се скарахме, после се сдобрихме в главата „Планина на костите“): „По-нежно късай това цвете, то нищо не ти е направило.“

Казвал съм: „Адът – това са роднините.“ Докато четях „Към езерото“, си мислех: „Чистилището – това са роднините.“ Гъмжащо чистилище… Как мислите, прав ли съм? 

Смея се. Всъщност заявлението на Сартр („Адът – това са другите“) е гранично заявление. Другите, видени като различни от нас, от другата страна – и проблемът е в тях. А адът – това често пъти сме си ние самите. В този смисъл роднините са някакво отражение на нас самите – и ние сме тяхно отражение. И можем наистина много да научим в това чистилище.

Със Славче Шейхова от последното дервишко теке на Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

Ако не бяхте написала „Граница“, щяхте ли да напишете „Към езерото“? Също така, ако не сте живяла в Нова Зеландия, а днес – в Единбург?

В книгата има една глава – „Пътища“, в която се говори за мистичния суфизъм, където понятието път, или тарика, е основно. Пътят е основна тема на книгата. Препънатият път бе главна тема в „Граница“. Всички пътища започват от езерото или водят към езерото. Тоест пътят ми върви непрекъснато и инстинктивно към извора – в търсене на местата, хората, самотните гласове, музиките, които ме притеглят като сирени. В това има и личен, и артистичен риск, но друг начин за мен няма.

В предишния ни разговор употребихте израза „жива история“. Казвате, че живата история е на границата. Днес българските власти не допускат Македония да влезе в Европейския съюз… Как оценявате този факт в нашия спор за миналото? Какво трябва да сме прочели и преживели, за да са готови малко от малко за този спор?

Може би друга дума, обясняваща българо-македонската травма, би била „шизофрения“ – разделянето на едно цяло на отделни фрагменти, които спорят. Най-лудият най-много настоява да е прав, на всяка цена. Цената в случая е прекалено висока: бъдещето на Македония и отношенията между двете държави и хората им.

Една от моите теми в „Към езерото“ е, че историята не е нещо заковано в миналото, а по-скоро, както бащата на историята Херодот го е знаел, това е самият поток на времето и човешките съдби, преплетени с географията. Историята – това не е само Гоце Делчев. Това сме ние, днес. Аз, ти, моите прекрасни братовчеди и лели в Охрид и по света, които се борим за един нормален живот в ненормална обстановка, допълнително разклатена от политици с краткосрочни лични интереси. Имаме далеч по-голяма отговорност и по-голям дългосрочен интерес от това какво правим сега на ближния си, защото то е същото като това, което правим на себе си. А сега нашите съседи и роднини имат нужда от европейско членство.

Големият разказ не може да съществува извън своята конфликтност, казват спокойните историци. Какво не може да съществува в малкия разказ? 

Догма, егоцентричност на разказването, теза и антитеза, осъждане. Особено осъждане. Малкият разказ прощава.

Скалната църква на остров Мали град, Преспа, Албания
© Личен архив на Капка Касабова

„Борбата да се наричаш със собственото си име, да говориш майчиния си език, да пишеш буквите на азбуката си, борбата за миналото, за настоящето, за децата ти, за гробовете на мъртвите ти – тази борба, която се предава от поколение на поколение необработена и допълнително изострена до шизоидност, борба между братовчеди и сестри, тази борба е самата дефиниция на болест. Системна болест: когато цялата система, цялото семейство, заболява.“ Може ли литературата да е лекарство?

Ако не можеше, нямаше да я пишем, четем, помним, превеждаме, публикуваме, разпространяваме, да лягаме с нея като с талисман векове и понякога дни след като е писана. Изобщо изкуството може да действа като балсам, но в езика – в самотния човешки глас, който разказва себе си дори когато няма думи – има нещо особено силно.

И последен цитат – от самия финал на книгата: „Всичко е едно. Нека не го забравям, нека не позволяваме на никого и нищо да ни разделя с граници. Трагедията ни е именно в това враждебно разпокъсване. Започва като умствена нагласа и се превръща в съдба. Това е трагедията на нашето семейство от народи, които тъпчат този божествен полуостров, тази прелестно разстлана Земя, тъпчат като армия от ослепени войници отпреди хиляда години, търсeщи покой. Нека намерят. Простете им, простете ми, простете ни, и нека си простим. Страхът ни направи луди и скърбящи.“ Върна ли Ви тази книга към радостта от съществуването? 

О, да! Главните герои на тази книга са езерата. Всичко останало е преходно. Радостта идва от тях. Невъзможно е да видиш Охридското езеро и да не усетиш дълбока радост. Радостта на единния, на съвършения принцип, на който е основан самият живот.

Капка Касабова е автор на романи, поезия и художествена документалистика. „Улица без име“ (изд. „Сиела“, 2008), „Дванайсет минути любов“ (изд. „Сиела“, 2013) и „Граница“ (изд. „Жанет 45“, 2017) са част от по-известните ѝ книги. През 2017 г. „Граница“ печели наградите „Солтер“ и „Станфорд-Долман“ за книга на годината, през 2018-та – наградата „Найеф Ал-Родан“ на Британската академия, а съвсем наскоро – и френската награда „Никола Бувие“. Книгата е номинирана и за американската National Circle of Critics Award. Касабова пише за The Guardian, The Economist и други британски и американски издания. През 2019–2020 г. е в журито на американската Neustadt Prize.

Последната ѝ книга „Към езерото“ (превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020) предстои да излезе всеки момент, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 11 декември (петък) в 20 ч. Капка Касабова ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с нея ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и на неговия YouTube канал.

Бахчеванджиеви и Бавчанджиеви са различни форми на едно и също фамилно име, като първата е стандартна българска, втората – македонска. Има и сръбска форма (Бащовански), и охридска (Башчанджиеви).
Заглавна снимка: Капка Касабова при църквата „Йоан Богослов“ в рибарската махала Канео, Охрид. „За мен тази монохроматична фотография има символично значение, свързано с баба ми, която много обичаше Канео и има снимка на точно това място, черно-бяла, от 40-те години“, споделя писателката. Фотограф: © ТД

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Окончателната раздяла с македонската мечта

Post Syndicated from Веселин Стойнев original https://toest.bg/okonchatelnata-razdyala-s-makedonskata-mechta/

Неадекватна ли е реакцията на България да стопира началото на преговорите за членство на Северна Македония в ЕС, ако младата държава не признае, че нацията и езикът ѝ са с български корени? Имайки предвид, че тази твърда позиция се одобрява не само от управляващото мнозинство, но и от президента, опозицията и общественото мнение (84% от българите одобряват ветото според „Алфа Рисърч“). Още повече че крайната стъпка е следствие от Рамковата позиция за Северна Македония и Албания, приета почти единодушно през октомври м.г. от Народното събрание.

Твърденията на София по отношение на Скопие са за кражба и изопачаване на българска история и за опасност от претенции за македонско малцинство у нас. България иска признание, че официалният македонски език произлиза от диалекти на българския. Освен ясните си вътрешно- и външнополитически измерения, фундаментът на този въпрос се корени в разбирането за нация. Критиците на българската позиция казват, че нациите не са нещо естествено, а са измислени, изобретени, и че българската нация не е паднала от небето. На което дори не най-ревнивите патриоти лесно биха отговорили: добре, нека тогава македонците си измислят своя нация, не да крадат измислената от нас, с което въпросът едва ли не попада под юрисдикцията на патентното право.

Въобразена, но пресътворяваща се нация

За да не се стига до такава профанизация на спора, е добре да погледнем по-критично върху доминиращата от няколко десетилетия в социалната теория концепция за нацията като въобразена общност, продукт на модерната епоха. Можем да приемем, че това разбиране е правдиво, но да не се съгласим с догматичната му употреба, особено с полемични цели спрямо политически решения като това за условията, поставени от България пред Северна Македония.

Първо, ако прекалено се съсредоточаваме върху изобретяването, въобразяването или изкуствеността на нацията, може да се окажем в позицията на нищоказване: всичко при човешките общества е изкуствено, естествени са слънцето, камъкът и водата; естествени са семейството и родът, доколкото става дума за биологично възпроизводство, но тази естественост все повече избледнява по-нататък – при племето и етноса, докато окончателно изчезне при нацията, където членове на дадена нация може да бъдат дори представители на друга раса.

Второ, живостта на това изкуствено творение предполага нуждата то постоянно да се утвърждава и трансформира – нацията не е измислена нито в лаборатория, нито веднъж завинаги, а е сътворена под лидерството на национални елити и се претворява постоянно. Тя гради общностното си единство включително върху свои исторически и праисторически митове, които се вкореняват в националната памет поколения наред главно чрез наложеното от нацията държава обучение в училище по национална история и национална литература, чрез почитта към националните армии, отбори, оркестри и пр., чрез ритуалната употреба на националните символи.

Националните митове са онези интерпретации за миналото, чиято достоверност не може да се обори с научни истини – като сръбския мит за Косово поле например или българския мит, че армията ни, губейки войни, не е загубила нито една битка (затова например за Добро поле говорим за „пробив“, а не за разгром).

Науката е твърде релативистична територия за колективното съзнание, което търси твърда почва в разкази за героизъм и страдание –

особено при младите и етноцентрирани нации приемането на повече от една истина е бавен процес на съзряване. Но дори кратката история на неетническа нация като американската се съпреживява чрез няколко ключови наратива – за американската свобода, американската мечта и американското лидерство в света. А това е история за Бащите основатели, за Гражданската война, за милионите преселници, за невероятния икономически бум в последните 150 години, за световната военна свръхсила и т.н.

На обратния полюс е травматичното близко минало на германската нация, което се преодолява вече от няколко поколения чрез националното чувство за вина, но едва ли идеята на Юрген Хабермас за конституционен патриотизъм като проект за постетническа нация може да бъде нещо повече от красива либерална теория.

Трето, нацията е самодостатъчна, обърната навътре към себе си и не се нуждае от външно признание като свой конституент. От Вестфалските мирни договори през 1648 г., поставили държавния суверенитет в центъра на международните отношения, през провъзгласения два века по-късно принцип за правото на народите на самоопределение, та до по-късния принцип на ненамеса във вътрешните работи на една суверенна страна, все се предпоставят завършени нации държави.

Теорията за нациите трудно може да бъде арбитър при междунационални спорове,

освен когато става дума за потисничество – една нация трябва да се освободи от властта на друга, или за етническо прочистване – една нация осигурява национална хомогенност върху територията си чрез изгонване, малтретиране и избиване на население с друго национално самосъзнание.

Приматът на самоописанието на нацията над интернационалната истина е красноречив в ключовите за нея моменти на национално сътворяване. Така например от гледна точка на Османската империя и на международните отношения руските войски в българските земи след победата им във войната от 1877–1878 г. са окупационни, но от българска гледна точка са освободителни. Българските войски във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от югославско-македонска и от международноправна гледна точка са окупационни, но от българска и българо-македонска (за тогавашните македонци с българско самосъзнание) те са освободителни.

Без интернационален аршин за нациите

Така въпросът няма собствено международно решение. Прави са, разбира се, критиците на българската позиция – нациите не се признават, нито техните езици и истории. С други думи, една нация се появява на уведомителен режим спрямо останалите нации. България също признава (независимо че това признание няма стойност и никому не е нужно) северномакедонската нация, но държи тя да си признае, че е отцепена от българската след 1944 г.

Ако този спор няма интернационално решение по същество, то тогава има само политическо, междудържавно решение – с надделяване на едната страна или с относително равномерни отстъпки и компромиси от двете. Едва ли ако държавата Северна Македония приеме българските искания, себеусещането на северномакедонците ще се промени и те масово ще си кажат – верно, бе, ние довчера бяхме българи и говорехме български.

Напротив, както сочат и тамошните социологически проучвания, налице е втвърдяване ­

и масовото неприемане на българското вето се явява акт на преутвърждаване на македонската нация. За България обаче ветото също е акт на национално преутвърждаване – стига са ни крали, повече няма да търпим. Разривът между двете нации в крайна сметка би могъл да помогне на България окончателно да се отърси от тази „най-романтична част от българската история“, по думите на президента Петър Стоянов отпреди 23 години. Неизживяното (и оказало се невъзможно) Второ Съединение – на България с Македония, не само тласна македонските българи към автономистка траектория, а оттам и към отделна нация (пълна глупост е, че тя е „измислена“ в една година – 1944-та), но и отклони погледа на Третата българска държава към стратегически по-перспективни територии, като излаза на Бяло море.

След този разрив България ще може да гледа към „блудната си дъщеря“ не романтично роднински, а прагматично добросъседски, както към останалите си съседи. Включително с превод на езика при официални срещи, който в България малцина разбират или разбират недобре, но нали вече 30 години не искаме да признаем, че е друг.

Гръцкият пример

Може тези междудържавни и междунационални отношения да изглеждат твърде балкански и нецивилизовани, но няма друго адекватно, небалканско мерило за нивото им. Гръцкият аршин е далеч по-адекватен за тях и сякаш окуражава българската позиция.

След три десетилетия натиск Гърция успя да постигне своето с Преспанския договор от 2018 г.

Не трябва да се забравя, че това е договорът, с който се решава не само спорът за името на бившата югославска република, прекръстена според него на Република Северна Македония, но и въпросът за античната ѝ история – древногръцката история, култура и наследство се провъзгласяват за различни от „собствената история“ на Северна Македония. С което се слага край на антиквизацията по земите край Вардар, провеждана от режима на Никола Груевски, а величествената антична архитектура, построена по негово време в центъра на Скопие, практически е призната за самоцелен дисниленд.

Иначе гърците нямат особени тегоби със северномакедонците – нито реално са заплашени от иредентистки попълзновения (Егейска Македония е била с преобладаващо българско самосъзнание, когато става гръцка, а и после се извършва прогонване и размяна на население, асимилация и заселване на малоазийски гърци в тези земи), още по-малко пък са заплашени от кражба на история по отношение на времето, когато се формират нациите – гърците пазят за себе си единствено древногръцкия национално подкрепящ ги мит.

„Македония цялата“ – загубена за последно

При тази съпоставка България също изглежда последователна вече три десетилетия. Първа признава независимостта на Македония, водена от старата мечта или вече дори само рефлекс за Второ Съединение – с надеждата, че независима Македония, излязла от опеката на Сърбия в Югославия, ще е по-близо до България. София подписва договор за приятелство с Македония година преди Преспанския, който наистина не е, но и едва ли може да бъде толкова дефинитивен и успешен като него, когато става дума за подялба на националнообразуващи елементи.

Независимо кои са управляващите в Скопие, те винаги са залагали на това, че България никога няма да препъне Северна Македония, защото това би проболо право в сърцето македонската мечта на българите. И съответно никога не бързаха да правят отстъпки на българите, даже прословутата жп линия не прокараха до границата си.

Действително с този си акт България инкасира политически и геополитически загуби:

подрива управлението на Зоран Заев и засилва опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, която е открито антибългарска; българското съгласие Албания да започне преговори за членство на практика също е вето, защото Северна Македония и Албания вървят в пакет; България изиграва ролята на подаръчна маша за Франция и Холандия, които вероятно сами щяха да възпрат началото на преговорите за еврочленство на двете страни; България също така се конфронтира с Германия, чиито Берлински процес и европредседателство препъва с ветото си; България от раз губи авторитета си на активен застъпник на европейската перспектива на Западните Балкани, граден усърдно две години; създават се предпоставки за активизиране на Русия в региона, тъй като тя е заинтересована да възпрепятства интегрирането му в ЕС.

Но така поне българският национализъм завършва своя пълен цикъл да иска цяла Македония – една исторически неуспешна конкуренция с национализмите на съседите. И при финалното отчаяно протягане на ръка към „цялата Македония“ – признаването на произход на македонската нация от българската е точно такъв отглас – той отново губи всичко.

Така двете нации са с окончателно разтрогнато роднинство и им остава единствено да живеят в добросъседска вражда –

със сходни ракия, скара и песни, но безвъзвратно скарани за миналото. За българите македонците ще са точно като сърбите – хем сме си най-близки, хем все се гледаме изпод вежди, че все сме си били противници. Но поне политическите и икономическите връзки току-виж се развили повече, оставени да бъдат доминирани от взаимна изгода, а не от любов и изневяра. С окончателната загуба на Македония България най-сетне сваля вековен камък от шията си. А Македония, оставена сама на себе си, е също национално консолидирана, но вътрешно- и външнополитически изправена пред сериозни предизвикателства.

Заглавна снимка: Премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов на Срещата на върха на ЕС за Западните Балкани през 2018 г. Източник: Правителството на Република Северна Македония

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Стремежът ни трябва да е липсата на граници на Балканите.“ Разговор с Филип Филипов

Post Syndicated from original https://toest.bg/filip-filipov-interview/

България остава единствената държава членка на ЕС, която планира да блокира началото на преговорния процес със Северна Македония. Причината според външната министърка Екатерина Захариева е, че „Северна Македония не трябва да продължава с езика на омразата, тя трябва стриктно да спазва поетите ангажименти в Договора за приятелство с България и да не забравя добросъседството, което е важен критерий, ако иска да се присъедини към ЕС“.

Какви биха били последствията от тази стъпка и какво остава неразбрано от обществото относно българо-македонските отношения – по тези теми Александър Малинов разговаря с Филип Филипов. Той е историк, изследовател на историята на Македония и македонските българи, автор на книгата „Великите сили, България и Балканската война в секретните документи на британската дипломация, 1910–1913 г.“. В момента работи и по две нови книги, свързани с историята на македонските българи и София. Част е от проекта „София помни“.


Съгласен ли сте с настоящата позиция на българското правителство, а именно блокиране на началото на преговорите на Северна Македония за членство в Европейския съюз?

Изобщо не съм съгласен. Смятам, че това би била една огромнa грешкa на българската дипломация и на българската държава. Разбирам, че нашите политици се вкараха в задънена улица, която сами създадоха. След подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г., вместо да се форсират инициативи за транспортни и културни връзки, те пожелаха да се върнат по пътеката на противопоставянето – чрез декларации от Народното събрание, чрез неуместни публикации от БАН (изкарани като че ли нарочно на противоречиви исторически дати) и т.н. От друга страна, в българското медийно пространство темата „Македония“ не присъства извън тези исторически спорове. Изглежда, че от години се конструира един сценарий, чрез който да се убие всяка емпатия, която хората от двете страни на границата имат заради миналото си и родовите си връзки. Това бива заменено с омраза и скандали.

Според българската държава в лицето на министър Захариева и министър Каракачанов тази омраза и тези нападки идват единствено от македонска страна и са насочени към България и българите като цяло. Доколко това е истина, има ли я на практика тази яростна антибългарска пропаганда, за която говорят политиците в София?

Мога да говоря на база моята лична комуникация и лични впечатления. Ходил съм много пъти в Северна Македония и не съм срещал тази омраза, за която българските политици споменават. Агресия има в интернет пространството, но всички добре знаем, че в мрежата е пълно с платени „тролове“, чиято цел е именно разпалване на конфликти за политически цели. Такъв говор на омразата в интернет обаче има както от македонска, така и от българска страна. Антибългарски настроения могат да се срещнат сред остатъците от стария югославски елит. Именно тези хора се стремят да разпространяват негативния имидж на България сред народа в Северна Македония. Те се възползват от всеки грешен ход на нашата външна политика, за да кажат: „Нали уж са ви братя? Тогава защо не ви пускат в Европейския съюз? Защо Българската православна църква отказа да стане майка на Македонската православна църква?“

Излиза, че българската позиция с нагнетяване на обстановката помага на онези кръгове в Скопие, които имат интерес от антибългарски позиции?

Да, нашите политици в момента помагат за разширяване на настроенията срещу България. А хората преди нас са се борили да я няма тази граница, да могат свободно да общуват. В периода между двете световни войни всички организации на македонските българи се борят против дълбоките ровове и телените мрежи, поставени от сръбските власти между Царство България и Кралство Югославия. Френският политик и дипломат Анри Пози е ужасѐн от тях в книгата си „Войната се завръща“, те стават символ на разделението и борбата за свобода.

Най-голямата цел на България по отношение на Северна Македония в частност, но и като цяло за Балканите трябва да е тази – да има повече комуникация, защото хората не си общуват нормално. Това важи с особена сила за днешните българи и македонци. У нас повече се следи къде е на посещение папата, отколкото дневният ред в Северна Македония. Ние не разбираме през какво минават те в момента, какви са им проблемите, какви са им болките. Много от онези хора там, които по принцип симпатизират на България, се чувстват изоставени – и са прави, защото обикновено българските политици ги използват за краткотрайни политически нужди и ги забравят впоследствие.

За сравнение, другите държави от региона – Сърбия, Гърция, Турция, Албания – винаги помагат на своите хора в Северна Македония. При нас това не съществува, има един огромен мързел от страна на българските чиновници. Голяма част от тях изобщо не са запознати с темата. Като резултат от това бездействие след време може да се окаже, че гражданите на Северна Македония се чувстват по-близки (дори) до Гърция, отколкото до България. Образно казано, нашият план е да си бием главата в стената, докато не си я счупим.

Каква е причината да липсва градивна българска стратегия за отношенията ни със Северна Македония?

За съжаление, с началото на комунистическия режим тази тема остава на заден план. Илинденското въстание се е споменавало с няколко думи в учебниците, дълго време е избягвано нарочно да се говори за Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Райко Жинзифов и Григор Пърличев. Колко знае за Северна Македония в момента обикновеният българин? От наша страна липсва най-вече вниманието. Дори на хора, които изглеждат агресивни към нас, ние трябва да обръщаме някакво внимание – да отидем на място, при тях, да се здрависаме и да се опитаме да разберем болката им. Ние не присъстваме там. Ако нашето желание е да живеем добре и да имаме добри отношения с тези хора, трябва да излезем от сегашното положение, в което ги виждаме като тера инкогнита. Допреди 1944 г. идеята за Македония е била движещата сила на българската държава, докато сега слушаме изказвания по темата от хора, които най-много да са чули някоя македонска песен.

Това се дължи до голяма степен на замразяването на отношенията между България и Югославия за над четири десетилетия. Кое е най-важното, което българите са забравили или не са научили за миналото на Македония?

Историята на мой близък роднина, братовчед на дядо ми, е показателна. Той е бил съден по време на Скопския студентски процес през 1927 г. като деец на Македонската младежка тайна революционна организация, впоследствие е председател на един от общогражданските комитети във Вардарска Македония, които посрещат българската войска през 1941 г. След войната, в Югославия на Тито, той е съден, репресиран и е лежал дълго по затворите. Така и не споделя тази история със сина си. Наследниците на това семейство са живели 50–60 години, без изобщо да се говори открито за миналото. Това е само един пример, но той е показателен, че една част от обществото в Северна Македония в момента за първи път се сблъсква с истинската си история.

Към чувствата на тези хора и към тяхното отношение към миналото трябва да се подхожда изключително внимателно. Сегашният агресивен подход на българските политици е точно обратното на това, което трябва да правим. Спорът за Гоце Делчев е изпразнен от смисъл – той е общ герой. Имам братовчед в Скопие, който се чувства етнически македонец. Не можем да твърдим, че той има по-малко право да чества Гоце Делчев като свой национален герой, отколкото, да речем, живеещите в Североизточна България. Трябва да търсим общите части от миналото, които да ни обединяват. Нека Държавните архиви на двете държави да публикуват цялата негова документация, какъвто беше планът в края на миналата година. Бившият премиер на Северна Македония Любчо Георгиевски наскоро каза, че има малък напредък в последните години, но за да тръгнат да се обръщат нещата, трябва още много работа и търпение. Най-вече от българска страна с проблема трябва да се занимават изключително начетени и подготвени хора, които гледат към Македония с любов, а не с омраза.

Смятате ли, че една дългосрочна и прагматична политика на България по отношение на Северна Македония трябва да започне с признаване на македонската идентичност и македонския език?

Да, ако желаем да имаме близки отношения с хората там, трябва и ние да протегнем приятелска ръка. Ясно е, че сегашният елит на обществото там е израснал в Югославия с антибългарски чувства. Но единственият начин днешна България да се противопостави на това е, като покажем, че наистина се смятаме за техни близки. Ние не можем насила да ги накараме да ни обичат, това е абсолютно грешна политика.

В София трябва също да си признаем някои грешки през последния век – например това, че държавната власт в България не подкрепи Илинденско-Преображенското въстание по начина, по който Гърция подкрепи Критското въстание. Преди Балканската война се оказваме надхитрени и от една сръбска политика, която цели да се споразумее с управлението в София за дележ на Македония – и в крайна сметка успява. Българското правителство води преговори тогава с хора като Стоян Новакович, Света Симич и Ламброс Коромилас, ръководители на антибългарската акция в Македония. Какво ли са очаквали българските управници да се случи? Това предизвиква и ефекта на доминото, който ни преследва и до днес. За мен голяма грешка е и влизането на българската армия в част от Вардарска и Егейска Македония през 1941 г. Някои детайли от битието на българската администрация там са все още тема табу в нашето общество.

Неудобните исторически истини трябва да се признаят и от Скопие, и от София. Трябва и двете държави да направим една-две стъпки назад, което в дългосрочен план ще ни позволи да вървим напред.

След края на Втората световна война Франция и Германия успяха да преодолеят много по-тежки исторически травми и да създадат съюз, който стана основата на обединена Европа. Какво могат да научат България и Северна Македония от техния опит?

При нас липсва визионерската политика. Тогавашните френски и германски политици успяват да видят голямата картина – нещо, което у нас, за съжаление, не се случва. Българските политици не могат да видят цялата гора, защото са се вторачили в първото криво дърво. Те не виждат, че инатът по всеки спорен въпрос на практика саботира голямата цел. Ако имахме способни хора в българската политика, те трябваше отдавна да са разбрали, че нашият стремеж трябва да е липсата на граници на Балканите. По примера на Франция и Германия балканските държави трябва да започнем отношенията си отначало – да не се гледат следващите пет, десет или двайсет години, а следващите сто. Вместо това ние гледаме сто години назад и сме вторачени в миналото. Народите на Балканите имат много повече общи черти, отколкото народите в Западна Европа. Защо обаче онези народи успяват да надграждат, а ние непрекъснато се взираме в малките неща, които ни разделят?

Оптимист ли сте, че това може да бъде преодоляно? Има ли по-светло бъдеще за българо-македонските отношения?

Ако има вето от наша страна и ако блокираме пътя на Северна Македония към Европейския съюз, това ще е много тежко за отношенията между нас, нормалните хора, обичните люге, както казват там. Ще трябва да се върнем много назад и да започнем да градим отначало. Но аз съм оптимист – вече почти век и половина има хора, които се борят да няма граници между България и Македония. Оптимист съм, че между хората на Балканите няма да има разделение, чрез което да се наслагва вражда във всяко следващо поколение. Хората тук трябва повече да се обичаме и по-малко да се мразим, за да живеем по-добре.

Заглавна снимка: © М. Пастухова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ползите за България от членство на Северна Македония в Европейския съюз

Post Syndicated from original https://toest.bg/polzite-za-bulgaria-ot-chlenstvo-na-severna-macedonia-v-eu/

За пореден път през последните 29 години сме свидетели на напрежение и тежки политически спорове между София и Скопие. Външната ни политика не може обаче да е вечен заложник на един спор, който е изпразнен от съдържание и смисъл. Стратегията на България за Западните Балкани в цялост, но най-вече за Република Северна Македония страда основно заради пълната си липса на далновидност по отношение на развитието на региона и бъдещата роля на София в него.

Кризата в българската външнополитическа визия е толкова сериозна, че най-важната посока на националния ни интерес от 1878 г. насам се принизява до провокативни изказвания, разменяни от двете страни на границата. България дори стигна до абсурдната ситуация да заплашва югозападната си съседка с блокиране на преговорите ѝ за присъединяване, ако не бъдат изпълнени дадени условия.

За съжаление, в общественото пространство почти не се чуват алтернативи на тезите, идващи основно от една партия, чиято подкрепа към момента социолозите изчисляват на 2–3%. Напоследък в публичното пространство се чуват още по-крайни мнения, като това на проф. Иван Илчев, който на два пъти, без да има противник срещу себе си в телевизионното студио, се опита да ни убеди, че Скопие може да стане наш „враг“, ако го подкрепим за членство в ЕС.

Противно на казаното от проф. Иван Илчев и Красимир Каракачанов, България би имала първостепенна полза от скорошно членство на Северна Македония в ЕС. Нека разгледаме четирите точки, които представляват най-голям интерес за българското общество.

Инфраструктура

Покойният академик Марин Деведжиев, един от малкото наши учени географи, които са се занимавали активно с проблемите на българската геополитика, споделя в свое интервю през 2010 г., че приоритетите на българската национална стратегия за ХХІ век са „преди всичко изграждането и модернизирането на транспортните ни връзки с другите страни“.

Именно инфраструктурните ни връзки със Северна Македония са ключова част от изграждането на Паневропейския коридор номер 8, който би свързал Черно море с Адриатическо море чрез автомагистрали и железопътна линия. Taзи apтepия ще бъде основна част от нaциoнaлнaтa и eвpoпeйcĸaтa тpaнcпopтнa мpeжa и ще има значение не само на локално ниво за свързане на България, Северна Македония и Албания.

Отвъд регионалната полза на проекта, той би имал много по-широко роля за транзитните връзки между Южна Европа (през Италия) и Украйна, Русия, Кавказ и Средна Азия. Следователно подобряването и модернизирането на транспортните връзки между България и Северна Македония автоматично би поставило страната ни в ключова позиция на един от най-важните международни транспортни коридори, възползвайки се по този начин от важното и стратегическо положение, което заемаме на геополитическата карта на Балканите и Европа.

В статия от 2018 г. инж. Иван Кацаров oт Български форум „Транспортна инфраструктура“ набелязва няколко основни предимства на Коридор номер 8 за икономическото развитие на България:

• Създaвaнe нa пo-дoбpи ycлoвия зa paзвитиe нa тypизмa в ĸpaйбpeжнитe зoни чрез пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнaтa дocтъпнocт и нacoчвaнe нa тpaнзитния и тoвapeн тpaфиĸ пo aвтoмaгиcтpaлaтa, нaмaлявaйки eĸoлoгичнитe pиcĸoвe в ĸpaйбpeжнaтa зoнa.

• Пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнoтo oбcлyжвaнe нa oблacтитe чрез нaмaлявaнe нa вpeмeтo зa пътyвaнe мeждy дъpжaвитe в peгиoнa.

• Пpeнacoчвaнeтo нa тeжĸoтoвapния тpaфиĸ ĸъм aвтoмaгиcтpaлaтa щe пoдoбpи бeзoпacнocттa нa движeниe и щe oптимизиpa paзxoдитe зa пoддpъжĸa нa пътнaтa мpeжa.

• Оcигypявaнeто нa пo-дoбpo тpaнcпopтнo oбcлyжвaнe нa peгиoнaлнaтa и мecтнaта иĸoнoмиĸa – т.e. пo-дoбъp (бъpз и бeзoпaceн) дocтъп дo пaзapитe нa cтoĸи и cypoвини – щe пoвиши ĸoнĸypeнтocпocoбнocттa нa peгиoнaлнитe пpoдyĸти.

• Стимyлиpaне на paзвитиeтo нa нoви иĸoнoмичecĸи дeйнocти в няĸoи oт пo-мaлĸитe гpaдcĸи цeнтpoвe, ĸoeтo щe дoпpинece зa paзвитиe нa пoлицeнтpичния мoдeл нa мpeжaтa oт нaceлeни мecтa.

• Създaвaнe нa инфopмaциoннa cвъpзaнocт чрез виcoĸocĸopocтeн интepнeт, нeдocтъпeн дo мoмeнтa зa няĸoи cтpaни oт peгиoнa.

• Възмoжнocт зa изгpaждaнe нa eнepгийни вpъзĸи.

Очевидно е, че този стратегически и към момента най-важен инфраструктурен проект за България би се изпълнил много по-лесно и би работил много по-ефективно, ако Северна Македония и Албания са членове на ЕС. Това би улеснило финансирането на различните части от проекта, би направило по-резултатно планирането и изпълнението му в рамките на ЕС и не на последно място – многократно би облекчило бъдещия транспортен трафик заради липсата на гранични проверки и свободното пътуване в ЕС.

Забавянето на еврочленството на Северна Македония на практика обрича този ключов за България проект на забавяне за неопределено време, а това би изиграло крайно негативна роля за потенциалното икономическо развитие на страната ни и на региона.

Икономика

За българската икономика е очевидно предимство съседна на нас държава да е интегрирана в общия пазар на ЕС. На първо място, това би улеснило нашите инвестиции в страната. Опитът, който българският бизнес има след 13-годишното ни членство на в ЕС, би бил полезен за прохождащата в правилата на ЕС македонска икономика.

Допълнително, приемането на Северна Македония в ЕС би дало възможност българските работодатели да имат на разположение тамошния пазар на труда, възползвайки се от свободното движение на работници в Европейския съюз. Заради позицията си на най-бедна икономика в Съюза, в момента България трудно се бори за привличане на работници от други страни членки. Заплатите и условията на труд в Северна Македония като цяло са по-лоши от тези у нас, а географската близост и липсата от нужда да се учи чужд език са още предимства, заради които македонски работници биха избрали България като работно място в ЕС.

Важна крачка към намиране на общ език между предприемачи и инвеститори от двете страни беше направена чрез създадения през 2019 г. Българо-македонски бизнес форум. На последната среща на форума през февруари т.г. в Куманово кметове на 29 македонски и 12 български общини обсъждаха европейски фондове и програми, както и взаимодействие между правителствата, местната власт и частния сектор в двете държави.

Сигурност

Северна Македония е член на НАТО от 2020 г. Въпреки това потенциалното влизане на страната в Европейския съюз би означавало многократно разширяване на сътрудничеството между София и Скопие, чрез която двете страни ще могат много по-ефективно да се справят с общи проблеми в сферата на сигурността – като тероризъм, трафик на хора и оръжие, незаконна миграция. Нуждата от засилено двустранно сътрудничество пролича по време на бежанската криза през 2016 г., когато на граничния пункт „Златарево“ се проведе съвместно учение между български и македонски военни части и полиция.

Членство на Северна Македония в ЕС би било и крачка към окончателното скъсване с мита за „балканското буре с барут“ и лошата слава, която Балканите носят още от началото на 90-те години на миналия век заради почти постоянните военни конфликти и нестабилност. Подобно на Босна и Херцеговина и Косово, в страната съществува висок риск от политическа нестабилност. За последно сериозна ескалация на напрежението имаше само преди 5 години – през пролетта на 2015-та терористични нападения бяха извършени в Куманово и Гошинце от съставената от етнически албанци сепаратистка организация „Армия за национално освобождение“.

В югозападната ни съседка рисковете от разлом по етническа и религиозна линия остават сериозни. Изключително негативен би бил сценарий, при който в страната отново избухват такива сблъсъци – или в най-лошия случай се стигне до териториални промени. При подобно развитие международният рейтинг на България автоматично ще бъде занижен и на страната ни отново ще се гледа като на част от високорисков регион.

Близкото сътрудничество между двете ни държави в сферата на сигурността е без алтернатива и в още един аспект – по географски причини основните международни пътища за незаконен трафик през Балканите минават именно през нашите територии. С други думи, ако България иска да подобри собствената си сигурност, тя има жизненоважен интерес от сътрудничество със Северна Македония – а това би се осъществило най-добре чрез използване на механизмите в Европейския съюз.

Морално-сантиментални причини

Членството на Република Северна Македония в ЕС би означавало на практика изпълнение на възрожденския ни национален идеал в реалностите на ХХI век. Няма момент през последните 100 години, когато изкуствена граница да не е разделяла българския и македонския народ. Първо – между царство България и кралство Югославия, след Втората световна война – между социалистическа България и Югославия на Тито, а понастоящем – между България и Северна Македония.

Пълноправно членство на двете държави в Европейския съюз на практика би премахнало днешната граница и би отворило пътя към общо сътрудничество, взаимно разбирателство и икономически напредък в рамките на общото европейско семейство. Днешните български политици имат моралния дълг да изпълнят начертаната от нашите предшественици национална кауза, предавана от поколение на поколение чрез приобщаване на историко-географската област Македония и нашите сънародници, които все още живеят там, макар и с друга националност.

Безспорно е, че културната и езикова близост биха превърнали югозападната ни съседка в най-близък партньор на България както на Балканите, така и в рамките на Европейския съюз. Независима Северна Македония като член на ЕС, с равни права и равни задължения, би престанала да бъде „ябълката на раздора“ в сърцето на Балканите и би се превърнала в обединяващо звено между всички държави на полуострова. Бъдещето на българо-македонските отношения е не в безкрайни спорове за историята, а в приемане на реалностите и решаване на проблемите на основата на общите ни интереси.

Заглавна снимка: Церемония за присъединяване на Северна Македония към НАТО през март 2020 г. © NATO / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.