Tag Archives: статии

За едно дарение

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3132

През седмицата компанията, която стартирах преди шест месеца, дари лицензи на Държавна агенция „Електронно управление“ за използване (без ограничение във времето) на нашия софтуер, LogSentinel. В допълнение на прессъобщенията и фейсбук анонсите ми се иска да дам малко повече детайли.

Идеята за продукта и съответно компанията се роди няколко месеца след като вече не бях съветник за електронно управление. Шофирайки няколко часа и мислейки за приложение на наученото в последните две години (за блокчейн и за организационните, правните и техническите аспекти на големите институции) реших, че на пазара липсва решение за сигурна одитна следа – нещо, към което да пращаш всички събития, които са се случили в дадена система, и което да ги съхранява по начин, който или не позволява подмяна, или подмяната може да бъде идентифицирана изключително бързо. Попрочетох известно количество научни статии, написах прототип и след няколко месеца (които прекарах в Холандия) формализирахме създаването на компанията.

Софтуерът използва блокчейн по няколко начина – веднъж вътрешно, като структури от данни, и веднъж (опционално) да запише конкретни моменти от историята на събитията в Ethereum (криптовалути обаче не копае и не продава). В този смисъл, можем да го разгледаме като иновативен, макар че тази дума вече е клише.

В един момент решихме (със съдружниците ми), че държавата би имала полза от такова решение. Така или иначе сигурната одитна следа е добра практика и в немалко европейски нормативни актове има изисквания за такава следа. Не че не може да бъде реализирана по други начини – може, но ако всеки изпълнител пише отделно такова решение, както се е случвало досега, това би било загуба на време, а и не би било с такова ниво на сигурност. Пилотният проект е за интеграция със системата за обмен на данни между системи и регистри (т.е. кой до какви данни е искал достъп, в контекста на GDPR), но предстои да бъдат интегрирани и други системи. За щастие интеграцията е лесна и не отнема много време (ако се чудите как ни излиза „сметката“).

Когато журналист от Дневник ме пита „Защо го дарявате“, отговорът ми беше „Защо не?“. Така или иначе сме отделили достатъчно време да помагаме на държавата за електронното управление, не само докато бяхме в Министерски съвет, но и преди и след това, така че беше съвсем логично да помогнем и не само с мнения и документи, а и с това, което разработваме. Нямам намерение да участвам в обществени поръчки, които и да спечеля честно, винаги ще оставят съмнения, че са били наредени – хората до голяма степен с право имат негативни очаквания, че „и тоя си постла да намаже от държавния пост“. Това не е случаят и не искахме да има никакви съмнения по въпроса. Основният ни пазар е частният сектор, не обществените поръчки.

Даряване на софтуер за електронно управление вече се е случвало. Например в Естония. Там основни софтуерни компоненти са били дарени. Е, след това фирмите са получавали поръчки за надграждане и поддръжка (ние нямаме такова намерение). Но благодарение на това взаимодействие между държава и частен сектор, в Естония нещата „потръгват“. Нашето решение не е ключов компонент, така че едно дарение няма да доведе значителни промени и да настигнем Естония, но със сигурност ще бъде от помощ.

Като цяло реакцията на дарението беше позитивна, което е чудесно. Имаше и някои разумни притеснения и критики – например защо не отворим кода, като сме прокарали законово изменение за отворения код. Както неведнъж съм подчертавал, изискването важи само за софтуер, чиято разработка държавата поръчва и съответно става собственик. Случаят не е такъв, става дума за лицензи на готово решение. Но все пак всички компоненти (библиотеки и др.) около продукта са с отворен код и могат да се ползват свободно за интеграция.

Не смятам, че сме направили геройство, а просто една позитивна стъпка. И е факт, че в следствие на тази стъпка продуктът ще получи малко повече популярност. Но идеята на председателя на ДАЕУ беше самото действие на даряване да получи повече популярност и съответно да вдъхнови други доставчици. И би било супер, ако компании с устойчиви бизнеси, дарят по нещо от своето портфолио. Да, работата с държавата е трудна и има доста непредвидени проблеми, а бизнесите работят за да печелят, не за да подаряват. Но допринасянето за по-добра среда е нещо, което бизнесите по света правят. Например в САЩ големи корпорации „даряват“ временно най-добрите си служители на USDS, станал известен като „стартъп в Белия дом“. При нас също има опция за такъв подход (заложена в Закона за електронно управление), но докато стигнем до нея, и даренията на лицензи не са лош подход.

Може би все още не личи отвън, но след промените в закона, които бяха приети 2016-та, електронното управление тръгна, макар и бавно, в правилна посока. Използване на централизирани компоненти, използване на едни и същи решения на няколко места (вместо всеки път всичко от нулата), централна координация на проектите. Нашето решение се вписва в този подход и се надявам да допринесе за по-високата сигурност на системите в администрацията.

ЕСПЧ: Турция ограничава свободата на политическите дебати

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/13/echr_10-3/

Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) прие две важни решения по дела, заведени от двама видни журналисти, задържани в Турция след опита за държавен преврат от 15 юли 2016 г. И в двата случая –  Mehmet Hasan Altan v. Turkey и  Şahin Alpay v. Turkey – съдът установява нарушение на  правото на свободно изразяване на мнение (чл.10 ЕКПЧ).

Мехмет Хасан Алтан и Шахин Алпай са известни с критичните си виждания за политиката на правителството. Двамата журналисти са арестувани   от лятото на 2016 г. и са обвинени въз основа на писани от тях статии и публични  изявления, в опит за промяна на конституционния ред от името на терористична организация. Мехмет Хасан Алтан  е осъден на  доживотен затвор.

ЕСПЧ пояснява, че съществуването на извънредна ситуация не може да служи като претекст за ограничаване на свободата на политическите дебати, която е в основата на концепцията за демократично общество. Дори в извънредно положение  държавите – страни по Конвенцията трябва да  положат всички усилия за опазване на ценностите на едно демократично общество като плурализъм, толерантност и свобода на изразяване.

Задържането  и наказателното преследване на журналистите неизбежно имат смразяващ ефект върху свободата на изразяване чрез сплашване на гражданското общество и заглушаване на несъгласните гласове в Турция.

Според ЕСПЧ изразените мнения, които не представляват подбуждане към насилие, не са свързани с извършването на терористични актове  и не насърчават насилието, не трябва да бъдат ограничавани.

ЕСПЧ смята, че една от основните характеристики на демокрацията е възможността за решаване на проблеми чрез публични дебати и че демокрацията изисква свобода  на изразяване. Критиките към правителството и публикуването на информация, разглеждана от лидерите на дадена държава като застрашаваща националните интереси, не бива да са основание за наказателни обвинения в тероризъм или разпространение  на терористична пропаганда.

Нарушение на член 10 от ЕКПЧ.

Седем мита за GDPR

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3105

GDPR, или новият Общ регламент относно защитата на данните, е гореща тема, тъй като влиза в сила на 25-ти май. И разбира се, публичното пространство е пълно с мнения и заключения по въпроса. За съжаление повечето от тях са грешни. На база на наблюденията ми от последните месеци реших да извадя 7 мита за Регламента.

От края на миналата година активно консултирам малки и големи компании относно регламента, водя обучения и семинари и пиша технически разяснения. И не, не съм юрист, но Регламентът изисква познаване както на правните, така и на технологичните аспекти на защитата на данните.

1. „GDPR ми е ясен, разбрал съм го“

Най-опасното е човек да мисли, че разбира нещо след като само е чувал за него или е прочел две статии в новинарски сайт (както за GDPR така и в по-общ смисъл). Аз самият все още не твърдя, че познавам всички ъгълчета на Регламента. Но по конференции, кръгли маси, обучения, срещи, форуми и фейсбук групи съм чул и прочел твърде много глупости относно GDPR. И то такива, които могат да се оборят с „Не е вярно, виж чл. Х“. В тази категория за съжаление влизат и юристи, и IT специалисти, и хора на ръководни позиции.

От мита, че познаваме GDPR, произлизат и всички останали митове. Част от вината за това е и на самия Регламент. Дълъг е, чете се трудно, има лоши законодателни практики (3 различни хипотези в едно изречение??) и нито Европейската Комисия, нито някоя друга европейска институция си е направила труда да го разясни за хората, за които се отнася – а именно, за почти всички. Т.нар. „работна група по чл. 29 (от предишната Директива)“ има разяснения по някои въпроси, но те са също толкова дълги и трудно четими ако човек няма контекст. При толкова широкообхватно законодателство е голяма грешка то да се остави нерязяснено. Да, в него има много нюанси и много условности (което е друг негов минус), но е редно поне общите положения да бъдат разказани ясно и то от практическа гледна точка.

Така че не – да не си мислим, че сме разбрали GDPR.

2. „Личните данни са тайна“

Определението за лични данни в Регламента може би характеризира целия Регламент – трудно четима и „увъртяно“:

„лични данни“ означава всяка информация, свързана с идентифицирано физическо лице или физическо лице, което може да бъде идентифицирано („субект на данни“); физическо лице, което може да бъде идентифицирано, е лице, което може да бъде идентифицирано, пряко или непряко, по-специално чрез идентификатор като име, идентификационен номер, данни за местонахождение, онлайн идентификатор или по един или повече признаци, специфични за физическата, физиологичната, генетичната, психическата, умствената, икономическата, културната или социална идентичност на това физическо лице;

Всъщност лични данни са всичко, което се отнася за нас. Включително съвсем очевидни неща като цвят на очи и коса, ръст и т.н. И не, личните данни не са тайна. Имената ни не са тайна, ръстът ни не е тайна. ЕГН-то ни не е тайна (да, не е). Има специални категории лични данни, които могат да бъдат тайна (напр. медицински данни), но за тях има специален ред.

Разграничаването, което GDPR не прави ясно, за разлика от едно разяснение на NIST – има лични данни, на база на които хората могат да бъдат идентифицирани, и такива, с които не могат, но се отнасят за тях. По цвят на косата не можем да бъдем идентифицирани. Но цветът на косата представлява лични данни. По професия не можем да бъдем идентифицирани. (По три имена и професия обаче – евентуално може и да можем). И тук едно много важно нещо, посочено в последните изречения на съображение 26 – данни, които са лични, но не могат да бъдат отнесени към конкретно лице, и на база на които не може да бъде идентифицирано такова, не попадат в обхвата на регламента. И съвсем не са тайна – „имаме 120 клиента на възраст 32 години, които са си купили телефон Sony между Април и Юли“ е напълно окей.

Та, личните данни не са та тайни – някои даже са съвсем явни и видни. Целта на GDPR е да уреди тяхната обработка с автоматизирани средства (или полуавтоматизирани в структуриран вид, т.е. тетрадки). С други думи – кой има право да ги съхранява, за какво има право да ги използва и как трябва да ги съхранява и използва.

3. „GDPR не се отнася за мен“

Няма почти никакви изключения в Регламента. Компании под 250 души не са длъжни да водят едни регистри, а компании, които нямат мащабна обработка и наблюдение на субекти на данни нямат задължение за длъжностно лице по защита на данните (Data protection officer; тази точка е дискусионна с оглед на предложенията за изменения на българския закон за защита на личните данни, които разширяват прекалено много изискванията за DPO). Всичко останало важи за всички, които обработват лични данни. И всички граждани на ЕС имат всички права, посочени в Регламента.

4. „Ще ни глобят 20 милиона евро“

Тези глоби са единствената причина GDPR да е популярен. Ако не бяха те, на никого нямаше да му дреме за поредното европейско законодателство. Обаче заради плашещите глоби всякакви консултанти ходят и обясняват как „ами те глобите, знаете, са до 20 милиона“.

Но колкото и да се повтарят тези 20 милиона (или както някои пресоляват манджата „глоби над 20 милиона евро“), това не ги прави реалистични. Първо, има процес, който всички регулатори ще следват, и който включва няколко стъпки на „препоръки“ преди налагане на глоба. Идва комисията, установява несъответствие, прави препоръки, идва пак, установява взети ли са мерки. И ако сте съвсем недобросъвестни и не направите нищо, тогава идват глобите. И тези глоби са пропорционални на риска и на количеството данни. Не е „добър ден, 20 милиона“. Според мен 20-те милиона ще са само за огромни международни компании, като Google и Facebook, които обработват данни на милиони хора. За тетрадката с вересиите глоба няма да има (правото да бъдеш забравен се реализира със задраскване, но само ако магазинерът няма легитимен интерес да ги съхранява, а именно – да му върнете парите :)).

Тук една скоба за българското законодателство – то предвижда доста високи минимуми на глобите (10 хил. лева). Това се оспорва в рамките на общественото обсъждане и е несъразмерно на минимумите в други европейски държави и се надявам да спадне значително.

5. „Трябва да спрем да обработваме лични данни“

В никакъв случай. GDPR не забранява обработката на лични данни, просто урежда как и кога те да се обработват. Имате право да обработвате всички данни, които са ви нужни, за да си свършите работата.

Някои интернет компании напоследък обявиха, че спират работа заради GDPR, защото не им позволявал да обработват данни. И това в общия случай са глупости. Или те така или иначе са били на загуба и сега си търсят оправдание, или са били такъв разграден двор и са продавали данните ви наляво и надясно без ваше знание и съгласие, че GDPR представлява риск. Но то това му е идеята – да няма такива практики. Защото (както твърди Регламентът) това представлява риск за правата и свободите на субектите на данни (субект на данните – това звучи гордо).

6. „Трябва да искаме съгласие за всичко“

Съгласието на потребителите е само едно от основанията за обработка на данните. Има доста други и те дори са по-често срещани в реалния бизнес. Както отбелязах по-горе, ако можете да докажете легитимен интерес да обработвате данните, за да си свършите работата, може да го правите без съгласие. Имате ли право да събирате адреса и телефона на клиента, ако доставяте храна? Разбира се, иначе не може да му я доставите. Няма нужда от съгласие в този случай (би имало нужда от съгласие ако освен за доставката, ползвате данните му и за други цели). Нужно ли е съгласие за обработка на лични данни в рамките на трудово правоотношение? Не, защото Кодекса на труда изисква работодателят да води трудово досие. Има ли нужда банката да поиска съгласие, за да ви обработва личните данни за кредита? Не, защото те са нужни за изпълнението на договора за кредит (и не, не можете да кажете на банката да ви „забрави“ кредита; правото да бъдеш забравен важи само в някои случаи).

Усещането ми обаче е, че ще плъзнат едни декларации и чекбоксове за съгласие, които ще са напълно излишни…но вж. т.1. А дори когато трябва да ги има, ще бъдат прекалено общи, а не за определени цели (съгласявам се да ми обработвате данните, ама за какво точно?).

7. „Съответсвието с GDPR е трудно и скъпо“

…и съответно Регламентът е голяма административна тежест, излишно натоварване на бизнеса и т.н. Ами не, не е. Съответствието с GDPR изисква осъзната обработка на личните данни. Да, изисква и няколко хартии – политики и процедури, с които да докажете, че знаете какви лични данни обработвате и че ги обработвате съвестно, както и че знаете, че гражданите имат някакви права във връзка с данните си (и че всъщност не вие, а те са собственици на тези данни), но извън това съответствието не е тежко. Е, ако хал хабер си нямате какви данни и бизнес процеси имате, може и да отнеме време да ги вкарате в ред, но това е нещо, което по принцип e добре да се случи, със или без GDPR.

Ако например досега в една болница данните за пациентите са били на незащитен по никакъв начин сървър и всеки е имал достъп до него, без това да оставя следа, и също така е имало още 3-4 сървъра, на които никой не е знаел, че има данни (щото „IT-то“ е напуснало преди 2 години), то да, ще трябват малко усилия.

Но почти всичко в GDPR са „добри практики“ така или иначе. Неща, които са полезни и за самия бизнес, не само за гражданите.

Разбира се, синдромът „по-светец и от Папата“ започва да се наблюдава. Освен компаниите, които са изсипали милиони на юристи, консултанти, доставчици (и което накрая е имало плачевен резултат и се е оказало, че за един месец няколко човека могат да я свършат цялата тая работа) има и такива, които четат Регламента като „по-добре да не даваме никакви данни никъде, за всеки случай“. Презастраховането на големи компании, като Twitter и Facebook например, има риск да „удари“ компании, които зависят от техните данни. Но отново – вж. т.1.


В заключение, GDPR не е нещо страшно, не е нещо лошо и не е „измислица на бюрократите в Брюксел“. Има много какво да се желае откъм яснотата му и предполагам ще има какво да се желае откъм приложението му, но „по принцип“ е окей.

И както става винаги със законодателства, обхващащи много хора и бизнеси – в началото ще има не само 7, а 77 мита, които с времето и с практиката ще се изяснят. Ще има грешки на растежа, има риск (особено в по-малки и корумпирани държави) някой „да го отнесе“, но гледайки голямата картинка, смятам, че с този Регламент след 5 години ще сме по-добре откъм защита на данните и откъм последици от липсата на на такава защита.

Конкурси… и алманаси :)

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2131

Две обяви, насочени към всички любители на фантастиката:

1

НА ВАШЕТО ВНИМАНИЕ – „ФАНТАSTIKA 2017“

Излезе от печат осмият пореден алманах „ФантАstika“. Негов съставител, както винаги досега, е Атанас П. Славов – председател на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“.
Алманахът е интересен не само за читателите, запознати с предишните ежегодници, но и за ценителите на супержанра (във всичките му форми), които за пръв път ще вземат това издание в ръцете си.

Преводните автори са застъпени с оригинална новела на аржентинката Тереса Мира де Ечеверия, класически разказ на американеца Томас Шеред и една творба от македонския фантаст Никола Суботич, наскоро отличена в конкурса „Агоп Мелконян“.

В големия раздел на родните фантасти ще се срещнете както с доайена Христо Пощаков, представен като майстор на научната фантастика, фентъзито и хумора, така и с нови произведения от Ценка Бакърджиева, Валентин Д. Иванов, Мартин Петков, Янчо Чолаков, а също и с приказка от дебютната книга на Мел.

И сега разделът „Фантастология“ е посветен на обзори и тенденции в развитието на нашата и световната фантастика, плюс задочни срещи с класици като Светослав Минков и Елин Пелин, видени през погледа на Боряна Владимирова и Александър Карапанчев. Няколко статии разглеждат испаноезични писателки, руски тематични направления в модерната НФ, българската фантастика в нова аудио форма и последния брой на списание „Тера фантастика“.

В раздела „Съзвездие Кинотавър“ ще се запознаете с някои от актуалните екранизации на фантастични романи, с англичанина, създал сценария на „Изкуствен интелект“, и с шеговит комикс (за това как на Кубрик му е изглеждало бъдещето през 2019 година).

Броят обявява уникалния по темата си конкурс „Изгревът на следващото“ – за разкази, посветени на едно желаемо бъдеще. Разделът „Футурум“ включва статии за новите информационни религии, несъстояли се финали на света и особено любопитна фаКтастика.

И още по страниците на този алманах: подбрани картини от художника Андриан Бекяров… пристрастен репортаж за Еврокон 2017 в Дортмунд… поезия… и много други събития от неизчерпаемата сфера на въображението.

За повече информация: http://choveshkata.net/blog/?p=6617.

2

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и фондация „Човешката библиотека“ канят всички автори да участват в първия Конкурс „Изгревът на следващото“.

В момента се провежда не един конкурс за български художествени текстове, но този е единственият, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще. Днес, в епохата на ширещи се антиутопии и безкритично катастрофично мислене, се изисква истинска интелектуална смелост, за да потърсим формите за Изхода. Смелост да допуснем, че Човешкият дух е в състояние да намери пътя си към по-високото ниво, интелект да си го представим и талант да го защитим художествено.

Какво е решението на задачата, наречена „Кризисно съвремие“?

Какво е решението, което води до по-висше състояние на ЧоВечността и Човечеството, към бъдеще, в което ЧоВечният Разум е надрасъл безчовечното невежество?

Какво е решението, което ще създаде свят, в който науките и технологиите ще се развиват, за да расте качеството на Човека, а не богатствата на единици?

Какво е решението, което ще избегне застиналите утопиянства, където позьорис бели хитони рецитират един на друг надути речи?

Конкурсът „Изгревът на следващото“ ще бъде мястото, където ще се публикуват истории, посветени на това търсене. Произведения, които с художествен талант и моделираща сила ще защитават нови светове от този вид по един от следните два начина:

  • По спиралата към следващото: Съдби на индивиди и общества, търсещи изхода от съвременното кризисно състояние на света ни; образи на учени, мислители и обикновени хора, напипващи в мрака на неизвестното пътищата към тази цел; приключения на личности, въвлечени в такъв спирален процес и постепенно осъзнаващи смисъла му.
  • Визии на следващото: Изграждане на образи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото, притежаващи вътрешната свобода, въпреки че са затворени в клетката на настоящата социална несвобода; образи на групи и общества, постигнали белези на следващото, без ескейпизъм, фанатизъм и аскетизъм. Хуманитарни технологии, водещи до освобождаване от опредметяването, разкриващи етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Непротиворечиви и реалистично обрисувани общества на бъдещето, в които всяка личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да зависи или да бъде притежавана от друга.

Приемливи са всички жанрове – достатъчно е разказите да засягат поне една от горните две теми.

Крайният срок за участие е 1 юни 2018 г.

Трите най-високо класирани разказа ще получат награди по 200 лв. и заедно с други подбрани заглавия от конкурса ще бъдат публикувани в следващите издания на алманаха „ФантАstika“.

Пълните условия са описани в сайта на Човешката библиотека: http://choveshkata.net/blog/?p=6668

Там ще откриете и най-актуална информация в случай на промени.

Не е само Фейсбук – следят ви хиляди компании

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2127


Попаднах днес на статия в CNN от Брюс Шнайер – експерт по ИТ сигурност, който уважавам изключително много. След кратък размисъл реших, че ще я преведа и пусна тук. Да, нарушение на копирайт е – но е толкова важно и така нужно да се знае от всеки, че съм склонен да поема риска.

—-

Събудени от скандала с Cambridge Analytica, новинарски статии и коментатори се съсредоточиха върху това какво знае Facebook за нас. Оказва се, че е много. Събира данни от нашите публикации, лайковете ни, снимките ни. От нещата, които започваме да пишем, но се отказваме да ги публикуваме. Дори неща, които правим, докато не сме логнати в него – или дори когато сме офлайн. Купува информация за нас от други фирми. И може да разбере от тях за нас и много повече – сексуалната ни ориентация, политическите ни възгледи, дали сме обвързани, какви лекарства пием и много личностови характеристики. Дори ако не сме попълвали личностовия тест на Cambridge Analytica. (Чрез който тази фирма източваше данните ни и данните на приятелите ни – Григор.)

Но при всяка статия, която описва колко гадно ни следи Facebook, хиляди други компании въздъхват с облекчение. Че тези статии обсъждат Facebook, а не тях. Защото е вярно, че Facebook е един от най-големите играчи в тази игра, но и хиляди други фирми ни шпионират и манипулират за своя финансова изгода.

Професорката в Харвард Бизнес Скул Шошана Лубоф нарича това „следящ капитализъм“. Колкото и плашещ да се оказва Facebook, цялостната тази индустрия е далеч по-плашеща. Тя съществува тайно от вече прекалено дълго време, и е крайно време законодателите да изкарат тези фирми пред очите на публиката. За да можем всички да решим така ли искаме да действа нашето общество, и ако не, какво следва да се направи.

В Съединените Щати има между 2500 и 4000 брокери, които се занимават с това да купуват и продават нашите лични данни. Преди година в новините попадна Equifax, когато хакери откраднаха от нея личната информация на 150 милиона души, включително номерата на социалните им осигуровки, рождените дати, адресите и номерата на шофьорските им книжки. (Тоест, абсолютно всичко, което в САЩ идентифицира дадена личност – Григор.)

Вие с гаранция не сте давали на тази фирма разрешение да събира личната ви информация. Equifax е една от хилядите фирми – брокери на информация, за повечето от които дори не сте чували. И които продават личната ви информация без ваше знание и съгласие на всеки, който плати.

Следящият капитализъм докарва нещата още по-нататък. Фирми като Google и Facebook ви предлагат безплатни услуги в замяна на информацията ви. За следенето на Google не съобщават в новините, но то е стряскащо прилепчиво. Ние никога не лъжем търсачките, които използвате. Интересите и любопитствата ни, надеждите и страховете ни, желанията и сексуалните привличания – всичко това бива събирано и съхранявано. Добавете към това следенето кои уебсайтове посещаваме, което Google извършва чрез рекламната си мрежа, нашите акаунти в Gmail, движението ни по Google Maps и каквото може да събере от смартфоните ни.

Телефонът вероятно е най-ефективното проследяващо устройство, създадено някога. Той непрекъснато следи къде се намираме, така че знае къде живеем, работим и прекарваме времето си. Той е първото и последното нещо, което поглеждаме през деня, така че знае кога се събуждаме и кога заспиваме. Всички го имаме, така че той знае и с кого спим. Юбер използва част от тази информация, за да открива забежките за по една нощ. Мобилният ви доставчик и всяко приложение в телефона, което има достъп до услугите за локация, знаят много повече.

Следящият капитализъм поддържа немалка част от Интернет. Той стои зад повечето „безплатни“ услуги, а и зад много платени. Целта му е да ви манипулира психологически, например чрез таргетирано рекламиране, за да ви убеди да купите нещо или да направите нещо, например да гласувате за определен кандидат. Масовото, базирано на индивидуални профили манипулиране, което бяха хванати да вършат Cambridge Analytica, може да звучи отвратително – но това е, което в края на краищата се бори да постигне всяка компания. Вашата лична информация бива събирана именно затова, и то е, което я прави ценна. Компаниите, които разбират това, могат да я използват срещу вас.

Нищо от това не е новост. Медиите съобщават за следящия капитализъм от години. През 2015 г. написах книга на тази тема. Още през 2010 г. Уолстрийт Джърнъл публикува двегодишна серия статии, спечелила награди, как хората биват следени онлайн и офлайн, под заглавието „Какво знаят те“.

Следящият капитализъм е дълбоко вграден в нашето все по-компютризирано общество, и ако размерите му излязат на бял свят, ще има масов натиск за ограничения и регулации. Но тъй като тази индустрия оперира предимно тайно, и само отвреме навреме изтича информация за някоя кражба на данни или някоя разследваща статия, повечето от нас остават в неизвестност за всеобхватността ѝ.

Това може скоро да се промени. През 2016 г. Европейският съюз прие широкообхватния регламент General Data Protection Regulation (GDPR). Подробностите в този закон са прекалено сложни, за да бъдат обяснени тук. Някои от нещата, които той постановява, са че личните данни на европейски граждани могат да бъдат събирани и съхранявани само за „специфични, изрично обявени и легитимни цели“, и единствено с изричното съгласие на потребителя. Съгласието не може да бъде заровено из условията за използване (EULA) на това или онова, нито пък може да бъде смятано за дадено, ако потребителят не го изключи изрично. Законът влиза в сила през май, и компаниите по целия свят се подготвят да влязат в съгласие с него.

Тъй като на практика всеки следящ капитализъм събира данните на европейци, това ще освети тази индустрия като нищо досега. Ето ви само един пример. Подготвяйки се за този закон, PayPal тихомълком публикува списък на над 600 компании, с които вашата информация може да бъде споделяна. Какво ще стане, когато на всяка компания се наложи да публикува тази информация и да обясни изрично как използва личните ни данни? Очертава се да разберем.

Когато този скандал се надигна, дори Марк Цукърбърг каза, че вероятно неговата индустрия трябва да бъде регулирана. Надали обаче си е пожелавал сериозна и принципна регулация, каквато GDPR въвежда в сила в Европа.

Прав е. Следящият капитализъм е действал безконтролно твърде дълго време. И напредъкът както в анализа на големи количества лични данни, така и в изкуствения интелект ще направят утрешните му приложения далеч по-плашещи от днешните. Единственото спасение от това е регулацията.

Първата стъпка към всяка регулация е прозрачността. Кой има нашите данни? Точни ли са? Какво прави той с тях? Продава ли ги? Как ги опазва? Можем ли да го накараме да ги изтрие? Не виждам никаква надежда Конгресът на САЩ да прокара в обозримото бъдеще закон за защита на данните, подобен на GDPR, но не е непредставимо да се въведат закони, които задължават тези компании да бъдат по-прозрачни в действията си.

Едно от последствията на скандала с Cambridge Analytica е, че някои хора си изтриха акаунтите във Facebook. Това е трудно да се направи както трябва, и не изтрива данните, които Facebook събира за хора без акаунт в него. Но все е някакво начало. Пазарът може да окаже натиск върху тези компании да ограничат следенето ни, но само ако накараме тази индустрия да излезе от сенките на светло.

—-

И аз съм писал по въпроса, още през 2012 г. – тук и тук. Не зная дали тогава помогнах на някого да разбере нещо – май по-скоро не, ако съдя по коментарите под тях. Не зная дали ще помогна на някого и сега. Но се чувствам длъжен да опитам.

Ако съдя по личните си наблюдения, нито една от онлайн фирмите, която ви дава възможност да си изтриете информацията от нея, не я изтрива истински. Знам случаи, когато информацията от „изтрити“ акаунти бива откривана в пакети продадени впоследствие лични данни. Знам и фирми, които твърдят, че не съхраняват никаква лична информация, но всъщност съхраняват и продават на всеки платежоспособен и мълчалив всеки бит от нея, който успеят да докопат. Така че съм скептичен, че регулацията ще постигне кой знае колко.

Има обаче нещо, което можем сами да направим за себе си – и то е просто да спрем да използваме които услуги на подобни събирачи можем. Без мобилен телефон трудно се живее, но трябва ли да имате акаунти във всички социални мрежи, за които сте чували? И т.н.

Надявам се след този скандал проектите за децентрализиран и опазващ личната информация аналог на Facebook да получат нов тласък. Надявам се и поне този 1% от хората, които не са идеално кръгли идиоти във вакуум, да почнат да вземат някакви мерки да опазят себе си и своите начинания.

EСПЧ: когато телевизията излъчи депутат, записан със скрита камера

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/02/23/echr_10-2/

ЕСПЧ се произнесе по делото Alpha Doryforiki Tileorasi Anonymi Etairia v. Greece.

Решението се отнася до прилагането на чл.10 ЕКПЧ в случаите на използване на скрита камера. Решението е интересно, защото частично признава правото на запис и излъчване и частично – не.

Дружеството-жалбоподател  е собственик на гръцкия телевизионен канал ALPHA. Телевизията излъчва  три клипа, заснети със скрита камера. В първия видеоклип А.С., след това член на Гръцкия парламент и председател на комисията по   хазарт, е показан да влиза в  зала за хазарт и да играе на две машини. Второто видео показва срещи на А.С. по повод заснетото първо видео.

Телевизията смята, че  използване на скрита камера е оправдано поради това, че А.С. е публична личност, има  обществен  интерес – доказан  и от факта, че излъчването е довело до освобождаването на А.С. от парламентарната група на съответната политическата партия – според телевизията това е резултат не само на хазартните игри на А. С., но и на факта, че той се е опитал да преговаря с репортерите. Използването на скрита камера   било изключително и служело за получаване на информация, която не би могла да бъде проверена по друг начин, тъй като никой нямало да повярва на твърденията на журналистите, ако са докладвали за проблема, без да излъчват  изображения. Медийният регулатор обаче санкционира телевизията.

ЕСПЧ прилага теста за пропорционалност и като начало намира, че е налице намеса в свободата на изразяване. Съдът отбелязва, че последователно е постановявал, че свободата на изразяване включва публикуването на снимки (Von Hannover)  и излъчването на видеоклипове (Haldimann).  Намеса в свободата на изразяване би нарушила Конвенцията, освен ако не отговаря на изискванията на член 10, параграф 2. Следователно Съдът трябва да определи дали намесата е “предвидена от закона”, дали “преследва една или повече от законните цели, изложени в чл.10.2”, и дали е “необходима в едно демократично общество” за постигането на тези цели.

Оспорваната намеса е “предписана от закона” в Гърция. Тя има законна цел да защити доброто име на засегнатото лице. Дали намесата в упражняването на правото на свобода на изразяване е “необходима в едно демократично общество” по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията?  Съдът отбелязва, че трябва да се вземе предвид необходимостта от постигане на точния баланс между различните интереси. Поради  наличието на пряк и постоянен контакт с реалностите на страната, съдилищата на държавата са в по-добра позиция от международния съд да определят как в определен момент може да бъде постигнат точният баланс. По тази причина по въпросите по член 10 от Конвенцията   държавите имат известна свобода на преценка при преценката на необходимостта и обхвата на всяка намеса в свободата на изразяване. Тази свобода обаче върви ръка за ръка с европейския надзор, обхващащ както законодателството, така и решенията, които го прилагат, дори тези, произнесени от независим съд. При упражняване на надзорната си функция задачата на Съда не е да замества националните съдилища, а да разгледа дали решенията, взети от тях в съответствие с правомощията си за преценка, са съвместими с разпоредбите на Конвенцията, на които се позовава. Ако  националните органи са предприели упражняването на баланс между две противоречащи си права в съответствие с критериите, установени в практиката на Съда, Съдът би изисквал сериозни основания, за  да замени становището  на националните съдилища.

Критериите при балансиране на конкурентните права: принос към дебати от обществен интерес; степента, в която засегнатото лице е известно; предмет  на новината; метод  за получаване на информацията и нейната достоверност; предходното поведение на съответното лице; съдържанието, формата и последствията от публикацията;  строгостта на наложената санкция (Couderc и Hachette Filipacchi Associés,  Axel Springer  и von Hannover  № 2). Освен това се взема предвид, че аудиовизуалните медии често имат много по-непосредствен и мощен ефект от печатните медии (вж. Jersild,  § 31, и Peck срещу Обединеното кралство, no. 44647/98, § 62). Съответно, въпреки че свободата на изразяване обхваща и публикуването на снимки, Съдът припомня, че това е област, в която защитата на правата на другите придобива особено значение, особено когато изображенията съдържат много лична и интимна  информация.  Факторите, които са от значение за оценката на баланса между конкуриращите се интереси, включват допълнителния принос от публикуването на фотографиите към дебатите от общ интерес, както и съдържанието на снимките.

Оосновен критерий е приносът на статиите в пресата за дебати  от обществен интерес. Съдът вече е признал съществуването на такъв интерес, когато публикацията засяга политически въпроси или престъпления.  В случая темата   е въпрос от обществен интерес.  Оспорва се само правото на жалбоподателя да излъчи видеоклиповете  в допълнение към самата новина. Съдът отбелязва по-специално, че разпространението на хазарта представлява въпрос от значителен обществен интерес. Отразява се поведението на депутат по отношение на електронните хазартни игри,  като освен това депутатът е председател на парламентарна комисия за електронните хазартни игри.

Съдът отново заявява, че ролята или функцията на заинтересованото лице и естеството на дейностите, които са предмет на новинарската публикация и / или фотографията, представляват друг важен критерий, който трябва да се има предвид (вж. Von Hannover (№ 2) § 110 и Axel Springer  § 91). Степента, в която дадено лице е известно, влияе върху защитата, която може да бъде предоставена на личния му живот. Обществеността има право да бъде информирана за някои аспекти на личния живот на обществени личности (Karhuvaara и Iltalehti). При определени обстоятелства обаче, дори когато дадено лице е известно на широката общественост, лицето може да се позовава на “оправдани   очаквания” за защита и зачитане на личния си живот – фактът, че дадено лице принадлежи към категорията на обществените личности, не може по никакъв начин, дори при лицата, изпълняващи официални функции, да разрешава на медиите да нарушават професионалните и етичните принципи, които трябва да ръководят действията им, или да легитимират навлизането в  личния живот.

В конкретния случай Съдът отбелязва, че А. С., като член на парламента  безспорно е видна политическа фигура. Според съда този елемент е бил взет предвид в достатъчна степен от местните власти при постигането на баланс между конкурентните интереси.

Новината може да се излъчва, но  се прави разграничение между излъчване на новината и излъчване на клиповете към нея, въпреки че несъмнено излъчването на видеото е довело до по-голямо доверие в  излъчената новина.

Начинът, по който е получена информацията, и истинността й, също са важни фактори. Съдът подчертава, че защитата, предоставена от член 10 от Конвенцията на журналистите, е подчинена на условието те да действат добросъвестно, за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с принципите на отговорната журналистика. Но понятието “отговорна журналистика” като професионална дейност, която се ползва от закрилата на член 10 от Конвенцията, не се ограничава до съдържанието на информацията, която се събира и / или разпространява чрез журналистически средства. Това понятие обхваща, inter alia, законосъобразността на поведението на журналиста  при упражняване на журналистически функции. Фактът, че   журналист  е нарушил закона, е  релевантно, макар и не решаващо, при определянето на това дали е действал отговорно.

Съдът отново подчертава в този контекст, че журналистите, които упражняват свободата си на изразяване, поемат “задължения и отговорности” – параграф 2 от член 10 не гарантира пълна свобода на изразяване, дори и по отношение на медийното отразяване на въпроси от сериозно обществено безпокойство. По-специално и независимо от жизненоважната роля на медиите в едно демократично общество, журналистите по принцип не могат да бъдат освободени от задължението да се подчиняват на обикновения наказателен закон . Журналистът не може да претендира за  имунитет от наказателна отговорност единствено поради това, че за разлика от другите лица, упражняващи правото на свобода на изразяване, въпросното престъпление е извършено по време на изпълнението на   журналистически функции.

Използването на скрита камера не е абсолютно забранено в националното право, то може да бъде прието при строги условия. Между страните не беше оспорено, че съгласно член 9, алинея 1 от Кодекса за етика в областта на журналистиката използването на тази техника е разрешено само при наличие на по-висш обществен интерес от разпространението на съответната информация, при условие че събирането на информацията не нарушава достойнството на дадено лице.

В първия видеоклип А. С. е бил заснет да влиза в хазартна зала и да играе на електронни игрални автомати – следователно на място, достъпно за всеки.

Що се отнася до второто и третото видео, Съдът смята, че A.C. има очакване за неприкосновеност на личния живот, когато влезе в частни пространства.

С оглед на гореизложеното, Съдът заключава, че при обстоятелствата по настоящото дело мотивите на гръцките власти са “релевантни” и “достатъчни”, за да оправдаят намесата (санкцията) по отношение на второто и третото видео. Като се има предвид свободата на преценка, която се ползва от националните съдилища при балансиране на конкурентните интереси, Съдът заключава, че няма сериозни основания да замести становището на местните органи и че съответно не е налице нарушение на Член 10 от Конвенцията по отношение на второто и третото видео.

Напротив, доколкото става въпрос за първото видео, Съдът приема, че  – независимо от факта, че е използвана скрита камера, записът не е в частни помещения и  намесата в правата на А.С. по член 8 е значително по-малко сериозна.  Съдът е на мнение, че  – когато влиза в зала за хазарт – A.C.   би трябвало да очаква, че поведението му е наблюдавано и дори записано с камера, особено с оглед на фактa, че той е публична фигура.

Следователно Съдът заключава, че  наложената санкция  за първото видео е намеса в нарушение на член 10 от Конвенцията.  Такова нарушение не е налице при налагане на санкция за второто и третото видео – които са заснети в частна зона и чието излъчване не е достатъчно обосновано.

Критика към анализа на ЦИК за електронното гласуване

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3055

Вчера се състоя кръгла маса за дистанционното електронно гласуване, организирана от обществения съвет на ЦИК. Поводът – анализът, който ЦИК изпрати до парламента. Анализът беше разтълкуван като желание от страна на ЦИК да отложи електронното гласуване. Председателят на ЦИК, г-жа Алексиева, се разграничи от такива тълкувания, като каза, че ЦИК просто иска да бъдат синхронизирани срокове в различни закони.

В същото време, заданието за системата за електронно дистанционно гласуване ще бъде публикувано за обществено обсъждане съвсем скоро от Държавна агенция „Електронно управление“.

Причината, поради която смятам за нужно да пиша отново по тази тема е както самия анализ на ЦИК, така и продължаващото сеене на страх от проф. Михаил Константинов относно информационната сигурност. Да започнем от твърденията на проф. Константинов.

Чиповете в картите (на естонците) са пробити и това компрометира гласуването

Да, имаше много неприятен бъг в един модел чипове на Infineon, който на практика позволява да се постави електронен подпис (което включва подаване на глас) от ваше име без вие да разберете. Няколко детайла, обаче:

  • Различни статии споменават различни оценки за цената на атаката (варират около 20 хиляди евро), но дори след сериозни оптимизации тя е над няколко хиляди евро. На карта. Това го прави скъпо удоволствие, но все пак възможно
  • Ако се използва двуфакторна автентикация (напр. предварително регистриран телефонен номер), атаката става още по-непрактична за извършване в мащаб, защото освен разбиването на ключа, трябва достъп до телефона
  • Изборният кодекс предвижда правила за спиране на електронното гласуване при узнаване на сериозен проблем със сигурността. Тъй като то е дни преди изборния ден, избирателите просто биват помолени да отидат до секция.

Т.е. практичните измерения на такава атака са далеч от „вотът е тотално компрометиран“. Да, би създало риск за доверието в системата, което е основно за изборния процес, но ако повтаряме, че всичко е пробито, правим това недоверие самоизпълняващо се пророчество. А Естония вече е решила проблема с картите.

„Франция прекрати електронното гласуване“

След изтеклите мейли на Макрон и общата обстановка с предполагаемото руско влияние върху изборния процес, Франция временно отменя електронното си гласуване за миналите избори. Това НЕ значи, че ги е прекратила. Макрон изрично заявява, че за изборите през 2022-ра ще има електронно гласуване отново.

Трябва да отбележим, че няма 100% сигурна система – нито електронна, нито хартиена. Това ни казва и анализа на киберсигурността на електронното гласуване в европейския журнал по киберсигурност. Но същият анализ казва, че ако се вземат технологични и организационни мерки, рисковете могат да бъдат минимизирани и преодолени.

Но да преминем към анализа на ЦИК. Там има доста точки, които са или силно дискусионни, или неаргументирани или необосновани. Не казвам, че това е нарочно или злонамерено. Можем да го разгледаме донякъде като консервативно – а институция като ЦИК трябва да е консервативна. Приемам като своя грешка, че не съм се включил по-рано в експертните дискусии и ще опитам да изпратя критиката си до членовете на ЦИК, така че да се намери най-доброто решение.

Ето някои откъси от доклада:

В същото време дистанционното електронно гласуване, макар и удобно за потребителя (user friendly), изисква специфични компютърни умения. За разлика от останалите електронни услуги, при електронното гласуване има допълнителни стъпки, свързани с гарантиране на сигурността

Не смятам, че изисква компютърни умения различни от тези за използване на електронни услуги или на интернет банкиране. Вкарваш карта, пишеш ПИН, въвеждаш код, получен на телефона си. Най-стандартен процес.

Независимо от възможността да се гласува многократно дистанционно, рискът от контролиран вот при дистанционното електронно гласуване е по-голям, отколкото например при гласуването с хартиени бюлетини

Предвид, че добрите практики предвиждат възможност да отидеш да гласуваш на хартия след като си гласувал електронно, то контролираният вот чрез електронно гласуване не се различава особено от този при хартиеното. И той се базира на страх и зависимост, а не не технологии и процеси. Хората гласуват за когото им кажат дори в тъмната стаичка, защото после тези неща се броят.

Тук трябва да отбележим, че в сегашните текстове на кодекса липсва възможност за гласуване на хартия след електронно. В работната група по Изборния кодекс парламента имаше такива разписани текстове и уточнен процес, но те не бяха включени, тъй като сегашните разпоредби се отнасят само за експериментите до 2019-та. Т.е. няма причина да бъде включена тази опция. Но при въвеждането на преходните текстове в тялото на закона, такава процедура трябва да бъде добавена.

Въведените с ИК алтернативни възможности за избирателя да гласува с хартиени бюлетини, да гласува машинно и да гласува дистанционно, които съществуват паралелно, ще оскъпят организирането и произвеждането на избори, както и ще доведат до чувствително забавяне на процесите по отчитане на резултатите.

За машинното съм съгласен, че оскъпява процеса. Дистанционното електронното обаче е различен случай. Освен, че вече има осигурено финансиране (1.5 милиона лева) по оперативна програма „Добро управление“ за изграждане и внедряване на системата, самото провеждане на изборите с възможност за електронно гласуване няма причина да оскъпи процеса значително. Към становището липсват разчети за това оскъпяване (а бюджетът на ЦИК не е променен спрямо този за миналата година макар че се очаква да провеждат експериментни), така че не бих се съгласил с този извод.

С оглед изложеното по т. 4 към настоящия момент от възможните начини на идентификация единственият донякъде надежден начин е идентификация с квалифициран електронен подпис, издаден не по описания по т. 4. ред, която за целите на дистанционното електронно гласуване не е предвидена в Изборния кодекс

Това беше ключова дискусионна тема на кръглата маса вчера. Според прочита на ЦИК единствено Законът за електронната идентификация е приложим. Според моя (а и не само моя) прочит, като участвал в работната група по писането на тези текстове, идеята не е била ограничаваща. В кодекса се споменава Регламент (ЕС) 910/2014, който позволява трансгранична електронна идентификация. Т.е. българи в рамките на ЕС, които имат издадени електронни идентификатори от други държави-членки, чрез инфраструктурата по регламента ще могат да се идентифицират (ако нивото на осигуреност на носителя е „високо“) – например българи в Австрия, имащи австрийска електронна идентификация. Според мен идентификацията може да бъде извършена и чрез квалифициран електронен подпис, макар и не директно, а чрез извличане на ЕГН (и подписването му) от сертификата. Този метод е допустим и според наредба към Закона за електронното управление. ЦИК изглежда не са съгласни, та трябва допълнително да се разгледат конкретните текстове.

С квалифициран електронен подпис, обаче, разполагат сравнително малко на брой граждани

Тук това „обаче“ подсказва за една несигурност в предходното становище. „Обаче“ значи, че в предното изречение е казано, че квалифицираният електронен подпис е допустим, „обаче“, има сравнително малко хора, които имат такъв. Така или иначе липсва точна бройка и не е ясно дали тази оценка е била „на око“ или реално са попитали Комисията за регулиране на съобщенията за тази информация. Аз бих попитал КРС, но по интуиция бройката на подписите би трябвало да е поне 40-50 хиляди. Напълно достатъчно за провеждане както на експерименти, така и на първите няколко избора. Убеден съм, също така, че доставчиците на електронни подписи биха издавали безплатни такива с ограничен срок на действие. Гласуването с КЕП наистина не следва да бъде универсално решение, но за спазване на сроковете в кодекса (т.е. европейски избори 2019) е напълно достатъчно.

Реализацията на проект „Изграждане и внедряване на система за дистанционно електронно гласуване“ [..] проект „Развитие на пилотната система за електронна идентификация и внедряване в продуктивен режим“ [..] и проект “Реализиране на ЦАИС „Гражданска регистрация“ и ЦАИС „Адресен регистър“ [..] трябва да се разглеждат в съвкупност и дейностите по тях да се синхронизират, защото са взаимно свързани. Ако се разглеждат и се развиват поотделно, няма да се получи единна, работеща система. Ето защо в дейност 2 на проекта с бенефициент ДАЕУ и партньор ЦИК е заложено, че системата за дистанционно електронно гласуване трябва да е синхронизирана с националната система за електронна идентификация и Национална база данни „Население“, съответно с ЦАИС „Гражданска регистрация“

Това би било идеалният вариант – двата регистъра и системата за електронна идентификация да са готови и тогава да правим електронно гласуване. Такава и беше концепцията, когато писахме пътната карта за е-управление. За съжаление проектите се забавиха доста. Но проектът за дистанционно електронно гласуване не зависи строго от изброените проекти. Настоящата система на ГРАО (Национална база данни население) и националния класификатор на адресите могат да свършат необходимата за целите на гласуването работа. А проектът за елекетронна автентикация в ДАЕУ предоставя същите интерфейси, които бъдещият „център за електронна идентификация“ ще предоставя, т.е. интеграцията с него на практика значи, че няма нужда да се чака проекта на МВР. Това са много оперативни детайли, но са важни за да придобием пълна представа.

Системата за дистанционно електронно гласуване на Естония е сертифицирана от частна международна компания – KPMG. Тъй като произвеждането на избори като база на демокрацията е и елемент на националната сигурност ЦИК счита, че въвеждането на повсеместно дистанционно електронно гласуване не би било надеждно при липса на държавен орган или организация, която да гарантира сигурността на системата в съответствие с изискванията на закона

Би било добре държавен орган (напр. ДАНС) да провери системата, но това далеч не трябва да е единственият одит и дори не трябва да е водещия. Важно е да отбележим, че почти всички държавни органи с потенциал за такъв одит са в рамките на изпълнителната власт, т.е. наличен е конфликт на интереси – изпълнителната власт сертифицира система за провеждане на избори. В този смисъл, държавен одитиращ орган не е задължителният компонент – задължителен е външният одитор.

В последната точка от анализа си ЦИК предават на практика думите на проф. Константинов, които адресирах по-горе.

Тези критики реално променят анализа и поради това ще опитам да ги сведа до знанието на ЦИК максимално бързо. Съветът ми би бил да се публикува допълнение към анализа с някои уточнения и разглеждане на различни хипотези, така че Народното събрание да не се окаже (или да не се оправдае, че е) подведено.

Промени и прецизирания на Изборния кодекс ще трябват така или иначе, особено след проведените експертименти. Но може вместо да искаме отлагане, да разпишем едни конкретни стъпки по въвеждането – например „първите с КЕП (и двуфакторна автентикация), след това включваме електронната идентификация, като стане, след това интегрираме новото ГРАО“. Софтуерът не е нещо, което се прави веднъж и се забравя – той се развива постоянно. Такава поетапност и плавност ще позволи да избегнем рисковете и най-важното – да повишим доверието в системата (а то в момента, за съжаление, е доста ниско).

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

[![Първият брой на вестник Марица от 1878 година](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)
Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Тоест

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Оригинален линк: “Тоест” • Някои права запазени

Ислямските терористи – как да ги разпознаем

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2100

Преди няколко дни Ислямска държава извърши пореден терористичен атентат.

Ако не сте следили внимателно медиите, може и да сте го пропуснали – повечето го споменаха, но някак с половин уста. За разлика от атентатите в Европа. И дори от атентата срещу руския самолет, в същата държава и кажи-речи на същото място… Става дума за атентата в Египет, в Синай.

Като начало, да се почуди човек откъде дойде този атентат. В Египет хич нямат толерантност към „меките китки“ и подобни. Нито пък приемат бежанци на тонове. Е кой тогава взе, та изби над триста души? Не би трябвало да има кой. Поне ако съдим по преобладаващото сред българите мнение кой и най-вече защо прави атентати в Европа.

А, то имало. Египет е ислямска държава, следователно Ислямска държава направо царува там. Как няма да има кой?… Само че пък възниква въпросът – кого са избили? Понеже, видите ли, атентатът е извършен в джамия. И избитите са се били събрали да се молят там. Мъчи ме подозрение – дали случайно не са били мюсюлмани?

… Още много горчив сарказъм може да се изсипе върху масовите ни заблуди, но надали ще ни излекува. По-добре нека си кажем нещата право в очите.

Атентати на Ислямска държава в Европа или САЩ се вършат към по веднъж годишно, и обикновено отнемат средно по десетина живота. (Не-мюсюлманските атентати, от сорта на този на Брайвик, този в Лас Вегас, този в Орландо отнемат по доста повече.) Атентатите на Ислямска държава в различни ислямски държави са почти ежедневие, и отнемат средно по повече животи. Към 99% от жертвите на атентати на Ислямска държава са мюсюлмани.

Като изключим по някоя и друга бомбардировка от руски или американски самолети, всички реално воюващи с Ислямска държава – иракчани, кюрди, сирийци, турци, иранци – са мюсюлмани. Почти 100% от тези, които реално се бият и рискуват живота си срещу Ислямска държава са мюсюлмани. (Сред жертвите – също.) Немюсюлманите предимно се тупаме по гърдите и приказваме големи приказки. На маса или пред медиите.

На всеки проведен атентат на Ислямска държава в Европа и САЩ се падат купища успешно осуетени от местните власти. Благодарение на информация откъде, би се запитал разсъдливият? В 95% от случаите информацията за някой радикализиран и подготвящ атентат я подават мюсюлмани. Въпреки че в повечето европейски държави са нищожно малцинство – даже в „тотално ислямизираната“ Франция са едва 5% от населението…

И какво се оказва, като погледнем реалността? Основно – да не кажа почти само – потърпевши от Ислямска държава са обикновените мюсюлмани. И пак те са най-решителният, действен и резултатен враг на Ислямска държава. Този, който изнася на гърба си и плаща с кръвта си войната срещу нея.

При това положение колко умна е пропагандата, че всички мюсюлмани са ислямски екстремисти, и най-вече тези дето бягат от Ислямска държава? И колко мъдро е зорлем да се мъчим да отблъснем обикновените мюсюлмани и насила да ги натикаме в обятията на ислямския тероризъм?… Да го вярват искрено пропагандистите не вярвам. Ако наистина бяха чак такива идиоти, нямаше да могат да говорят. Да не говорим за писане на статии, коментари и прочее.

А другата възможност е само една. Както обича да казва Шерлок Холмс, махнете невъзможното и остава истината, колкото и невероятно да звучи.

Накратко – ето ви начинът да разпознаете ислямските терористи и техните помощници. Те са тези, които твърдят, че всеки мюсюлманин или бежанец е потенциален терорист.

—-

След атентата срещу Шарли Ебдо оставих цветенца пред френското посолство. След атентата срещу руския самолет не смогнах да оставя и пред руското посолство, за мой срам. Дано утре или други ден успея да мина и да оставя пред египетското посолство. (То е на улица „6 септември“, точно срещу градинката на „Кристал“, с паметника на Стефан Стамболов.)

Въпрос на човечност е – а тя е въпрос на самоуважение.

Съд на ЕС: кой може да води дела срещу Фейсбук

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/11/15/fb-4/

Г‑н Maximilian Schrems е завел дело срещу Facebook Ireland Limited пред съд в Австрия. Той твърди, че това дружество е нарушило неговите права на неприкосновеност на личния живот и защита на данните. Schrems ни е известен вече – първо като студент-жалбоподател -активист, после като юрист, експерт в областта на защитата на личните данни: специализира право в областта на информационните технологии и на защитата на данни и пише докторска дисертация върху гражданско-, наказателно- и административноправните аспекти на защитата на данни.

Според правото на ЕС потребителят може да предяви иск срещу насрещната страна по договора пред съд по своето местоживеене. Г‑н Schrems твърди, че съдилищата във Виена, Австрия, са компетентни да разгледат неговия иск, тъй като той е потребител по смисъла на членове 15 и 16 от Регламент № 44/2001.

Статусът му на потребител  се оспорва. Австрийският Върховен съд пита Съда на ЕС:

  1. Ако Schrems вече е професионалист, отпада ли статусът му на потребител?
  2. И ако  е потребител на собствено основание, така ли  е  и по отношение на исковете, с които предявява прехвърлени права на други потребители с местоживеене в същата държава членка, в други държави членки и/или в трети страни?

В представеното на 14 ноември 2017 заключение на ГА Бобек по дело  C‑498/16 Maximilian Schrems срещу Facebook Ireland Limited  се обсъжда трудността при двоичната квалификация да-неличният профил във Facebook може да се използва и за самопредставяне с професионално въздействие или цел: “Всяко лице може да поства информация за своите професионални постижения и дейности от (квази)професионално естество и да ги споделя с общност от „приятели“. Професионалното съдържание под формата на съобщаване на публични изказвания или публикации може дори да стане преобладаващо и да бъде споделяно с широки общности от „приятели“, „приятели на приятели“ или да стане изцяло „публично“.”

47.      Такъв е случаят не само с музикалните изпълнители, футболните играчи, политиците и обществените дейци, а също и с представителите на академичните среди и някои други професии. Да си представим професор по физика с многостранни интереси, който първоначално регистрира свой профил във Facebook, за да споделя само лични снимки с приятели. Постепенно обаче започва да публикува постове и за новото си изследване. Публикува информация за своите нови статии, лекции и други публични изяви. Освен това е запален по готварството и фотографията и качва редица рецепти онлайн, заедно със снимки от местата на проведени конференции по цял свят. Някои от тези снимки, които имат артистична стойност, се предлагат за продажба. Към всичко това се прибавят снимки на любимите му котки и остроумни коментари на политическото (текущо) положение, като последните коментари често се подемат от медиите и водят до покани за разговори и интервюта из цяла Европа.

48.      Според мен такова ползване не придава професионален или търговски характер на профил във Facebook. На практика естеството на социалната мрежа, чийто замисъл е да насърчава личностното развитие и общуването, почти неизбежно може да доведе до положение, при което професионалният свят на лицето навлиза в мрежата. Всички тези измерения обаче явно изразяват лицето и личността. Макар да е ясно, че по един или друг начин някои от тези примери на ползване допринасят за „самореклама“ и повишаване на професионалната репутация, те могат да постигнат това само в дългосрочен план. Те нямат за цел постигането на незабавен търговски ефект.

Заключението на Генералния адвокат Бобек:

Извършването на дейности като издаване на книги, изнасяне на лекции, управление на уебсайтове или набиране на средства за реализирането на права не води до отпадане на качеството на потребител по отношение на права, свързани с личен профил във Facebook, който се използва за лични цели.

Потребителят обаче  не може  едновременно със собствените си права да предяви и права, прехвърлени от други потребители. 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: FB, съд на ес

За сексуалните посегателства и ценностите

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2979

Тези дни се появиха немалко статии и мнения, които омаловажаваха сексуалните посегателства срещу жени. Една от по-коментираните беше тази, в която тезата е грубо казано „аз два пъти имах шанса да съм в положение да откажа и да не стана жертва, значи всички сте мрънкала“. Темата тръгна от разкритията за Харви Уайстийн (или както там се чете), който се е възползвал от положението си на продуцент в отношенията си с млади актриси (ако мога да се изразя деликатно).

Разбира се, немалка част от мъжката част от населението е склонна да подмине всички случаи на сексуални посегателства, разказани в станалия „вайръл“ хештаг #MeТoo. Явно част и от женската, които (за щастие) не са ставали жертва на такива действия. А какви са те – ами всякакви, нежелани от жертвата действия със сексуален елемент.

Ще се опитам да дам кратки отговори на някои от стандартните подмятания и риторични въпроси, в които темата се неглижира, игнорира или дори повдигащите я биват обвинявани, че „то ако това е посегателство, така къде ще му излезе краят“.

Коментар: Какво толкова е едно опипване / стискане / …, нали не е изнасилване?
Отговор: Номинално не е изнасилване, да. Но е възползване от позицията на по-силния за задоволяване на сексуални желания. Именно позицията на невъзможност за съпротива (срещу „силния пол“) е това, което прави тези действия толкова проблемни. „Какво толкова е…“ не знам, но нека оставим жертвите да определят какво толкова е, не ние, които не сме били подложени на нещо такова. Имам едно може би нелепо сравнение, но ще го направя. Хора, чийто апартамент е бил обран, се чувстват ужасно. Не защото са им взели нещо (понякога почти нищо ценно не е взето), а защото някой е нарушил неприкосновеността на дома им. Разбил го е, омърсил го е, разпилял го, и вече обраният не се чувства комфортно в собствения си дом. Е, умножете това чувство по сто, защото става дума не за дом, а за тялото на жертвата.

К: Защо чак сега се сещат да кажат?
О: Защото дори сега, толкова години напред в социалното развитие, все още са посрещани с недоверие и обвинения (например, че „са си го търсили“). Освен това такова преживяване е травматично; нещо, което предпочиташ да забравиш; нещо, за което говоренето е трудно. Как отиваш и разказваш травматично преживяване, за което имаш опасения, че никой няма да ти повярва и даже може да има негативни ефекти върху теб?

К: Къде е границата? Не може ли да се натискат хора в дискотека?
О: Може, докато е доброволно. Да, под влияние на алкохола вероятно е по-трудно човек да разбере намеци на несъгласие, но „като се напия ставам свиня“ не е никакво оправдание. Някой като се напие може да взема пушката и да почва да стреля. Границата в някои случаи наистина е трудно да се установи, но тези случаи според мен са сравнително малко.

К: Какво сега, да подписваме декларации за всеки флирт ли?
О: Залитането в крайности е грешно. Граничните случаи, в които е трудно да се определи съгласие, са малко, и няма нужда процесът да бъде бюрократизиран

К: Жените трябва да са по-силни психически, ако искат да имат равни права!
О: Психическата стабилност, т.е. възможността да се справиш с едно такова посегателство без то да ти се отрази и без да те травмира е спектър, а не само две точки „мъж“ и „жена“. Някои са по-чувствителни, други – не. Но това колко си чувствителен по никакъв начин не трябва да влияе върху това какви права имаш. Ако не се съгласим по този въпрос, имаме по-сериозен проблем.

К: Преувеличават, изобщо няма толкова много случаи…
О: Дали е 50%, „всяка трета жена“ или „всяка пета“, разликата не е толкова съществена. На първо място, статистиката няма как да е напълно достоверна, защото много жени не си казват (защо – виж няколко отговора по-нагоре). Но дори и 5 процента да са – това пак е прекалено много. И трябва да посочим проблема, да четем за проблема, да знаем за него. За да не прекрачваме границата, и да не позволяваме прекрачването на границата да бъде „нормално“. А всъщност, всеки познава поне по една жена, която е била жертва на сексуално посегателство (дори да не се е стигнало до насилие).

К: Някакви хора изнудват и разрушават кариерата на звезди със спорни истории от миналото
О: Когато излезеш и разкажеш история, не е изнудване. Изнудване е ако заплашиш да разкажеш историята, ако изнудваният не направи нещо в твоя полза. В тези случаи изнудването често е доказауемо (става с писма/съобщения, които могат да бъдат приложени като доказателства в съд). Вероятно има случаи, в които изнудвания отказва да даде исканото, но не му се занимава със съдебен процес, а изнудващия спира да блъфира и разказва историята. Но това са прекалено малка част от случаите. Всъщност, популярните личности, замесени в такива скандали са много малка част от случаите. Просто чуваме за тях, защото са известни.

К: С тия истории целят само да придобият популярност
О: Ако ми кажете някой, който „е станал известен като жертвата на Х“, може и да започнем да спорим по тая хипотеза. Но едва ли има такива случаи. Не на последно място, кой точно иска да стане известен с това, че някой го е използвал за сексуално удовлетворение?

К: Те в Африка и някои мюсюлмански държавни са по-зле…
О: Е, и? В Саудитска арабия убиват с камъни, ама това не значи, че е окей ние да убиваме с Итонг (че сме по-развити). Да, в развитите общества жените имат значително повече права и са в много по-добра позиция отколкото в (част от) ислямския свят и в държави от третия свят. Но това не значи, че няма проблеми.

К: Не се ли превръщат тези скандали в лов на вещици?
О: Това винаги е риск. Махалото да отиде в другата посока; покрай сухото да изгори и суровото. Затова не трябва да оставяме нагнетяването на такова напрежение, което да избухне по определен повод. Може би Дъстин Хофман просто има вулгарен език, може би някой друг е имал зле изразени романтични намерения. Но може и да е унижаване от позиция на силния. Може да е сексуално посегателство. Да, социалните мрежи имат способността да заклеймяват прибързано, да демонизират. Но това е друг проблем (че трябва да се научим да ползваме технологиите не като средство за избиване на комплексите си, а за по-удобна комуникация).

К: Това ли е най-големият проблем?
О: Няма най-голям проблем. Има множество проблеми, често свързани помежду си, които с времето трябва да решаваме, движени от споделени ценности. Като ги решим, ще живеем по-добре. Като решим един конкретен, ще помогнем за решаването на няколко други. И така нататък.

Проблемът съществува. Проблемът не е малък и много жени биват травмирани, което се отразява и на самочувствието им, и на много други аспекти от живота им. Да, понякога дори от едно по-грубо опипване, когато знаят, че не могат нищо да направят. Всяка история е различна, всяка психика е специфична, но общото е, че все още твърде много мъже се чувстват безнаказани да се възползват от положението си (дали на физическа сила, дали на висока позиция).

И самият факт, че изобщо водим спорове за това дали „не се правят на ощипани“, показва, че проблемът продължава да го има. А той е, че изглежда все още нямаме базовата ценност, че чуждото тяло е неприкосновено.

ЕСПЧ: стандартите на отговорната журналистика са валидни и при сериозен обществен интерес

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/10/26/echr-fuchsmann/

На 19 октомври 2017 г. Съдът за правата на човека се произнесе по делото Fuchsmann v. Germany. В решението се обсъжда баланса между правата по чл.8 (личен живот) и чл.10 (свобода на изразяване) ЕКПЧ.

Борис Фуксман е собственик на телевизия в Киев.  Ню Йорк Таймс (електронно издание) публикува статия, в която се споменава подкуп за украинска администрация с цел получаването на лицензия за телевизионна дейност, също така споменават се  предполагаемите връзки на Фуксман с руската организирана престъпност и че на лицето е забранено да влиза в САЩ.

Онлайн версията е достъпна от Германия, засегнато е името на  гражданин на Германия, със случая се занимават съдилища в Германия. Фуксман твърди, че е оклеветен, но съдилищата стигат до извода, че има справедлив баланс между свободата на изразяване на изданието и защитата на личния живот на бизнесмена. В последна сметка Фуксман завежда дело пред ЕСПЧ.

Решението

Съдът е установил наличие на обществен интерес, данните са изнесени в светлината на корупционни скандали в Ню Йорк.

Съдът приема, че Фуксман е публична фигура в качеството си на германски предприемач, работещ глобално в областта на медиите.

Съдът приема, че публикацията има достатъчна фактическа основа – основен  източник на изявленията  е вътрешен доклад на ФБР, подкрепен от други доклади. Журналистът е основал своите статии на достатъчно надеждни източници, при това не само на въпросния доклад. Той е действал в съответствие с журналистическите стандарти за работа с източници. В това отношение ЕСПЧ утвърждава отново стандартите на отговорната журналистика:

Съдът отново заявява, че член 10 от Конвенцията не гарантира напълно свободна свобода на изразяване, дори и по отношение на пресата за въпроси от сериозен обществен интерес. Съгласно чл.10, параграф 2   свободата на изразяване е придружена от “задължения и отговорности”, които се отнасят и за медиите, дори по отношение на въпроси от сериозен обществен интерес. Поради тези “задължения и отговорности” защитата, предоставена от член 10 на журналистите във връзка с отразяването на въпроси от обществен интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно, за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката (вж. например Fressoz и Roire срещу Франция [GC], № 29183/95, § 54, ЕКПЧ 1999-I и Pedersen и Baadsgaard срещу Дания [GC], № 49017/99 , § 78, ЕКПЧ 2004-XI). [42]

Не се разкриват подробности от личния живот на лицето и лични данни.

Според ЕСПЧ националните органи са анализирали баланса на права в съответствие с практиката на Съда.  Необходими са сериозни мотиви, за да се промени оценката им. В случая няма такива мотиви, тъй като германският съд е постигнал разумен баланс между конкуриращите се права и е действал в рамките на своята свобода на преценка [54].

Няма нарушение на чл.8 ЕКПЧ.

Интересен момент в решението е акцентирането върху ролята на онлайн архивите за проучване на важни минали събития.

[…] описването на предполагаемия криминален произход на някои от участващите лица е било необходимо за разбирането на публикацията. Съдът също така взе предвид, че статията остава достъпна в онлайн архив на всекидневника. […] има признат обществен интерес не само от информацията за текущите събития, но и от възможността да се изследват събития от новата история.[16]

Filed under: Media Law Tagged: еспч, клевета, отговорна журналистика

Съд на ЕС: издателските права

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/22/vg_media/

В Официален вестник на ЕС от 18 септември 2017 г. – информация за интересно преюдициално запитване от Германия, спорът е между организация за колективно управление на права и Google.

Преюдициално запитване от Landgerichts Berlin (Германия) — VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH/Google Inc.

(Дело C-299/17)

(2017/C 309/27)

Език на производството: немски

Запитваща юрисдикция

Landgericht Berlin

Страни в главното производство

Ищец: VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH

Ответник: Google Inc.

Преюдициални въпроси

1)

Представлява ли по смисъла на член 1, точки 2 и 5 от Директива 98/34/EО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти (изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г.)  правило, което не е специално насочено към услугите, определени в тази точка, национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците—доставчици на услуги, които обработват съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да публикуват изцяло или частично издания от пресата (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст)

и ако отговорът е отрицателен,

2)

Представлява ли технически регламент по смисъла на член 1, точка 11 от Директива 98/34/EО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти (изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г.), и по-конкретно, задължително правило, свързано с предоставянето на услуга, национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците-доставчици на услуги, които обработват съдържание, но не и на другите потребители, в това число търговци, да публикуват изцяло или частично издания от пресата (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст)?

Eто какво пише Ройтерс по въпроса: германски издатели подадоха жалба срещу Google с искане търсачката   да плаща на издателите, за да показва  статии онлайн, заяви говорител на VG Media – консорциум от около 200 издатели.  Google   не иска да плати, за да използва  публикациите.  Затова предявяването на граждански иск пред компетентния съд е единственият начин да се приложат  издателските права (ancillary copyright) по отношение на Google”, каза говорителят на VG Media.

Имат си закон – ще си го прилагат.

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

ЕСПЧ: свободата на изразяване по време на телевизионни дебати

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_tv/

Европейският съд по правата на човека (ЕКПЧ) в решение по дело  Ghiulfer Predescu v. Romania  обсъди защитата на свободата на изразяване по време на телевизионни дебати.

Журналистка участва в телевизионно предаване на национална телевизия заедно с кмета на Констанца. Обсъжда се насилие в крайбрежния курорт Мамая. По време на предаването журналистката твърди, че кметът е лично свързан с престъпни  кланове, действащи в района. Кметът настоява, че твърденията на  Предеску относно конкретни факти не са   проверени и доказани и, като свързва името му с престъпни групи, журналистката сериозно засяга доброто му име. Решението на съда по казуса е в полза на кмета.  Журналистката е осъдена да плати обезщетение (около 10 000 евро)   и да публикува за своя сметка съдебното решение в два вестника.

Въпросът пред Европейския съд по правата на човека се състои в това дали националните власти са постигнали справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване, защитавана от чл.10 ЕКПЧ,  и защитата на доброто име –  право, което като аспект на личния живот  е защитено от чл. 8 ЕКПЧ.

Стандарти

Съдът напомня първо, че става дума за политическо слово и политическото слово е силно защитено. Когато се водят дебати по въпроси от обществен интерес, както в случая,   се допускат критики в по-широки граници    по отношение на държавен служител или политик, действащ в негово публично качество, отколкото във връзка с частно лице.

Журналистическата свобода обхваща и евентуално преувеличаване или дори провокация. По-специално ЕСПЧ отново заявява, че свободата на изразяване е приложима и към “информация” или “идеи”, които обиждат, шокират или смущават.

В ситуации, в които   е направено фактическо изявление, по отношение на което има недостатъчно доказателства, но журналистът обсъжда въпрос от истински обществен интерес, се проверява дали журналистът е действал професионално и добросъвестно. Защитата, предоставена от член 10 от ЕКПЧ на журналистите във връзка с отразяване на въпроси от общ интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката.  Впрочем подобен е и американският стандарт в New York Times Co. v. Sullivan, 376 U.S. 254.

Съдът трябва също така да провери дали местните власти са постигнали справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване, предвидена в чл.10, и защитата на доброто име на засегнатото лице  – право, защитено от чл. 8 от Конвенцията.  ЕСПЧ   определя редица критерии, които трябва да бъдат взети предвид, когато правото на свобода на изразяване се балансира спрямо правото на зачитане на личния живот (вж Axel Springer AG срещу Германия   39954/08,  Von Hannover срещу Германия (№ 2)  40660/08 и 60641/08 и др.)

На последно място, естеството и тежестта на наложените санкции са също фактори, които трябва да бъдат взети предвид при оценката на пропорционалността на намесата. Както вече изтъква Съдът, намесата в свободата на изразяване може да има смразяващо  въздействие върху упражняването на тази свобода.

Решението

Съдът подчертава функциите на медиите: със сигурност между тях е функцията да предупреждават обществеността за предполагаеми злоупотреби от страна на  държавни служители и политици на изборни длъжности.

Форматът   е предназначен да насърчава обмен на мнения и  аргументи по такъв начин, че изразените мнения да се противопоставят един на друг и дебатите да привличат вниманието на зрителите. При живо предаване по телевизията   възможността  да се преформулира,  прецизира или да се оттегли каквото и да било изявление е ограничена.

В случая изявленията на журналистката  са имали достатъчна фактическа основа, тъй като се основават на информация, която вече е била известна на широката общественост – а именно статии и журналистически разследващ материал, публикуван преди това за кмета.

ЕСПЧ е на мнение, че нищо в случая не предполага, че твърденията на журналиста са били направени с други мотиви, а не добросъвестно и в преследване на легитимна цел   обсъждане на въпрос от обществен интерес.

Накрая ЕСПЧ отбелязва, че обезщетението е с изключително висок размер, способен да има  смразяващ и възпиращ ефект върху свободата на изразяване.

В заключение: Стандартите, приложени от националните институции, не   гарантират справедлив баланс между съответните права и свързаните с тях интереси.  Намесата в свободата на изразяване не е  необходима в едно демократично общество  по смисъла на член 10 § 2 от ЕКПЧ.

Нарушение на чл. 10  ЕКПЧ.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Пушенето е вредно във всичките си форми, но явно не това е темата сега

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/pusheneto-e-vredno/

В последната седмица един трагичен инцидент между деца изведнъж изтегли забраните за пушене и по-специално наргилетата на дневен ред. Темата колко вредни са те стана централна, което лесно може да се забележи по търсенията в интернет – Google показва двойно увеличение на търсенията на „наргиле“, а на места като София – дори тройно и четворно.

Забелязах сериозен интерес към две мои статии – увеличение с няколко хиляди посещения само за няколко дни. Първата статия е от 2008-ма, където правя прост тест с хартия и прахосмукачка, за да покажа каква мръсотия се гълта от една цигара и едно цяло наргиле. Именно този тест ме накара да се разровя в изследванията по темата и през 2013-та обобщих няколко от тях. Преди няколко дни блогът за наука 6nine също писа за подобни изследвания показващи аналогични резултати.

Изводите са ясни – вреда има при всяко пушене, но да се сравняват цигари и наргилета е просто глупаво. Както писах преди 4 години, вредата от наргилетата зависи много от използвания тютюн, типа наргиле, приготвянето, стила и продължителността на пушене и прочие. При цигарите има стандартизиране и тестовете са много по-лесни, но и там има разминавания. Изследванията ясно показват, че никотина при наргилетата е доста по-малък, а от там и пристрастяването. В същото време обаче карцерогенните вещества може да са много повече дори в най-добрия случай.

Сериозен недостатък при наргилетата е липсата на следене на качеството на тютюните, както и това колко лесно може да се приготви грешно наргилето. Съдейки по многото мейли и коментари под статиите ми за приготвяне на наргилета от преди 10 години, въпросът „защо наргилето е толкова тежко“ се среща притеснително често. Всъщност, именно заради тези ми статии в последните дни започнах да получавам странни съобщения защо съм бил подтиквал „младите“ към това „развращаващо нещо“.

Истината е, че има много митове за наргилетата и те са заради липсата на информация. Тютюнът не трябва да гори, а да се топи или пече, за да не излиза толкова сажди и въглероден монооксид. Наргилетата наистина са вредни. Водата не пречиства пушека от веществата – иначе нямаше да има какъвто и да е вкус. Водата наистина маха някои от едрите сажди и катрани, но доста все пак се вдишват. Истинската работа на водата е да изстудява пушека. Тя дори би добавяла мръсотии, ако не се сменя често и наргилето не се чисти. Всичко това съм описал в статиите си преди толкова много години. В никакъв случай, че са безвредни.

Целият дебат, който се завъртя около темата, обаче ме учудва. Никой никъде не е поставял под въпрос, че деца не бива да пушат наргиле или каквото и да е друго. Това обаче се прави от години насам и никой не контролира продажбата както на самите наргилета, така и на тютюна на деца. Бил съм свидетел как без проблем ученици взимат такива като подарък. Също така, пушенето на наргилета някак остана встрани от дебата за забраната за пушене на публични места. Отново – масово се пуши в заведения както цигари, така и наргилета. Ефектът на проверките е по-скоро пожелателен. Данни за това пуснах през февруари.

Законодатели и журналисти обаче се засилиха бързо към новия скандал. Започнаха изказвания как наргилетата са били 100 пъти по-вредни от цигарите, че са едва ли не новият наркотик за младите и прочие. Отново, никой не спори за вредата, но нито сравнението е възможно, нито проблемът е нов, нито изисква нови мерки – просто адекватното прилагане на вече съществуващите. За това обаче не може и да става дума, тъй като би навредило на бизнеса на едни определени структури в държавата. Предполагам, че затова се залита толкова по сензационни „разкрития“ вместо да се говори за нуждата от работещ регулатор в лицето на РЗИ и някакъв поне адекватен съдебен контрол над системните нарушители.

Без това всичко изговорено в последната седмица е безсмислено. Всички „спешни“ мерки за един масов феномен в последните 10 години са просто популизъм без реална цел как да се подобрят нещата. Не крия, че пуша наргиле с удоволствие, макар в последните години откакто се роди дъщеря ми да не съм пушил почти. Подкрепям изцяло забраната за пушене и подавам винаги сигнали, когато видя да се нарушава. Писал съм много и за другите опити за лобизъм и изместване на проблемът с цигарите. Пушенето от непълнолетни винаги е било забранено и независимо какво се пуши, проблемът е липсата на работещи институции. Именно за това трябва да говорим, а не да изкарваме цигарите едва ли не безвредни в сравнение. Явно обаче не това е целта сега.

No Tinc Por

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/no-tinc-por/

Да проследят хаштаг #NoTincPor в Twitter. Толкова бе нужно на българските медии за да добият представа за случващото се в Барселона от миналия уикенд насам. И може би малко базови познания за контекста в Каталуния.

Вместо това, българският читател получава умилителни статийки, които разказват как вчера кралят повел хората и как за първи път испански монарх участва в демонстрация от 1975 година насам (смъртта на Франко). Между другото, испанските монарси от тогава до днес са едва двама, а първият от тях е посочен от самия Франко да се сдобие с трона, като това се подготвя около година преди смъртта му (диктаторът доверява част от държавните дела на Хуан Карлос поради влошено здраве).

Какво е важно да знаете за контекста, в който се случи терористичният атентат в Барселона?

На 1 октомври 2017 предстои референдум за независимост на Каталуния, която в момента е със статут на автономна област, но последните промени в този статут вече години наред (от 2006) са блокирани от Конституционния съд на Испания. Основният препъни-камък е, че Каталуния иска повече финансова и фискална свобода. Именно това и още множество по-дребни случки наляха много масло в огъня на движението за независимост. Референдумът се случва след многогодишни опити на локалното правителство в Барселона да преговаря с Испания, което централното правителство надменно отбягва. В последните години диалогът отсъства напълно или се случва с реплики през медиите, но без никакви изгледи за сближаване на позициите.

Междувременно вече имаше неофициален референдум, а той бе неофициален, именно защото не бе одобрен от Мадрид, затова се проведе под форма на допитване. Предишният президент на Каталуния в момента е подсъдим, заради това. Централната власт в Испания всъщност има властта да не допусне никога такъв референдум, с аргумента, че той е противоконституционен. А Конституционният съд е винаги готов да го потвърди.

Затова през есента на 2015 година се проведоха предсрочни парламентарни избори, които бяха спечелени от гражданска листа, подкрепена от двете най-големи каталунски партии, които по-късно сформираха коалиция заедно с други две по-малки, но подкрепящи независимостта на Каталуния партии и разполагат с мнозинство в каталунския парламент. Оттогава насам се подготвиха няколко основни закона на бъдещата Каталунска република (напр. за Каталунска данъчна администрация и др.), а на 1 октомври е свикан Референдум за независимост.

Този референдум отново не се признава от централната власт в Мадрид. Три четвърти от населението на каталунската автономия искат такъв референдум да се проведе, макар и мненията на хората в Каталуния (според социологическите проучвания) да са приблизително наполовина разделени между „За“ и „Против“. Ако референдумът покаже, че мнозинството каталунци гласуват за своя независима държава, политическият елит, който в момента управлява автономията ще провъзгласи едностранно независима Република Каталуния. Правилно отбелязвате – докато има колебания по темата дали Каталуния има свой собствен път като нова държава в Европа, по две други теми няма никаква дискусия. Едната е, че ако има такава нова държава, то тя непременно ще бъде република и втората е, че тя ще бъде пълноценен член на Европейския съюз. Иначе казано това е и референдум за отхвърляне на монархията.

Защо и от кого бе свикана демонстрацията No Tinc Por вчера в Барселона?

Идеята на демонстрацията изобщо не бе политическа. Беше свикана от Президента на Каталуния и кмета на Барселона като противовес срещу насилието. Барселона е много жив град и с изключително силно развито усещане за общност и много често хората там реагират като един организъм срещу неправдите, независимо от политическите си разбирания или обществения си статус.

В допълнение демонстрацията имаше за цел да сподели мъката на семействата и близките на жертвите и да изрази подкрепата и благодарността си към каталунската жандармерия и полиция, които мнозинството хора принципно не обичат особено, но в случая общата оценка за това как са се справили местните служби е висока.

И всъщност се получи. Според полицията повече от половин милион души вчера са излезли по улиците на Барселона (в главите на хората това е много голям град, но реално постоянните му жители са едва 1,6 милиона). Демонстрацията мина кротко, по часовник и с нужното уважение и респект към жертвите.

Но бе оцветена политически.

Какво всъщност се случи? И какво медиите се опитват да ви спестят?

Демонстрацията бе оцветена политически – да, имаше както испански националисти, така и каталунски индепендисти, които не пропуснаха да се обозначат, но не бяха много. Реално мнозинството следваше и спази основната тема на демонстрацията. Не допусна агресия и провокации.

Обстановката бе нажежена и през медиите и социалните мрежи през миналата седмица, когато акцентът от атентата бе отклонен върху това как каталунските жандармерия и полиция общували с хората на каталунски по време на критичната ситуация и това било акт на демонстрация. Тезата пропълзя през голяма част от испанската преса и социалните мрежи. Истината е, че всички важни указания се излъчваха многократно и освен на каталунски, още и на кастилски (испански) и английски, а много често и на френски, което лесно може да се провери, дори в twitter.

Ако не става ясно къде е проблема, че в Каталуния се говори каталунски и защо е тази чувствителност по темата, ще добавя, че по времето на Франко са били убивани хора заради това, че говорят català и в Каталуния помнят как и защо са загубили баща или дядо… а част от Испания още тъгува за Франко и живее в носталгия по „величието“ му. Тъжно, но факт!

В допълнение тезата в последствие се разви до това, че Барселона използва атентата за да сплоти хората под тезата за независимостта.

Появата на краля също не беше случайна и не бе извън този контекст. Иначе едва ли щеше да бъде там. А той също пропусна възможността да бъде медиатор между Барселона и Мадрид, въпреки очакванията към него в тази посока. Иначе говори свободно català и се счита за далеч по-широко скроен и сговорчив от баща си, но до момента не е показал по-особени дипломатически умения от това да заравя глава в пясъка.

Всъщност кралят не поведе хората, беше отпред по силата на етикета, а иначе бе шумно освиркан (испанската национална телевизия TVE заглуши този момент – уви, не само у нас демокрацията е формална). В доста моменти, в които камерите се спираха на неговото лице или на премиера Рахой, се чуваха възгласи „Махай се!“ (и на кастилски, и на каталунски). А той беше там в отчаян PR ход по демонстрация на „единство“, което уж трябва да олицетворява, но имиджът на монархията в Испания е напълно провален и не само в Каталуния. Вероятно един от големите страхове от раздялата е, че тя може да провокира разпад на монархията, освен че ще бъде загубен ключов двигател на икономиката (Каталуния прави 1/5 от БВП на Испания и 1/4 от износа ѝ).

Иначе едва ли кралят щеше да е щастлив да го снимат на фона на индепендистките естелади (знамето със звездата е неофициален флаг, който прокламира независимостта) и под освиркванията и плакатите, укоряващи го за фамилната близост на семейството му със саудитците и търговията с оръжия с тях.

Felipe VI - крал на Испания

Снимка: Sònia Pau, сътрудник на изданието El Punt Avui (публикувана в Twitter)

Обстановката, в която се случва всичко предполага висока степен на политизиране. Неизбежно е. И захаросните статии за единство и подадени ръце за съчувствие към Барселона, звучат добре, но всъщност са инструмент за манипулация. Заедно с всички фотоси в испанската преса днес, на които знамената или неудобните плакати са заличени.

Доказателство за това е фактът, че Испания продължава да отказва на каталунските сили за сигурност директен достъп до системата на Европол. В същия момент стана ясно, че имамът, организирал терористичната група е бил разследван преди от Испания, но това не е споделено с Барселона, а предупреждение за него каталунците са получили неофициално от белгийски колеги, но тъй като информацията е била неофициално подхвърлена, тя не е била регистрирана в системите и е била подценена. Още един симптом за формалните „семейни“ отношения между Мадрид и Барселона.

Пиша това, за да обърна внимание върху пропуснати факти, които обаче са важни и да акцентирам и върху другата гледна точка, която все остава в сянката на преведените на български, но по инерция официозни впечатления на El País.

Октомври наближава, а тогава е възможно някои неща да се прояснят, а други да се пообъркат. Но моето разбиране е, че „единството“, когато е оковано в предразсъдъци и е постижимо само насила, е лозунг, празен от съдържание и смисъл.

P.S. No tinc por означава „не ме е страх“ на català. На кастилски е no tengo miedo.

P.P.S. Повече за каталунската гледна точка в отношенията им с Испания можете да научите от книгата „Какво става с Каталуния?“, която се разпространява безплатно и свободно като електронна книга.

Преброяване на българите в Германия по общини и години

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/bgde/

Настрана от очевидното, основаната причина да разглеждам данните за българите в Германия е това, че изглежда е най-голямата ни диаспора в света с над 260 хиляди българи. От това се повдига отново и неизбежния въпрос доколко е адекватно покритието на консулските услуги в Европа. За него ще пиша пак скоро.

Тук искам да покажа нагледно данни на DeStatis, които някак съм пропускал до сега. Предоставят броя чуждестранни граждани по общини в страната и има данни за последните 19 години. Направих бърза карта, за да илюстрирам как са емигрирали българите към и в Германия. Позволява фокусиране върху конкретна община и анимиране на данните през времето.

Дяволът е в детайлите

Разбира се, както винаги данните имат някои условности. Те представят единствено регистрираните българи в дадената община или административен регион. Системата в Германия е много строга и не може да направиш почти нищо без регистрация, но все пак това не изключва нелегално пребиваващи, особено в годините преди 2007-ма. Също така, данните разглеждат единствено българите без немски паспорт. Такъв са получили 17000 българи за този период. Събирането на данните от общините също е особено. С Saarland, например се отчита наедно за няколко landkreis-а. В Kassel пък до 2007-ма са се събирали данни за landkreis-а, а след това са включени в данните за града. Опитал съм се да представя коректно данните взимайки предвид промените в устройството за този период. Отделно, в информацията за всяка община съм посочил съотношението мъже/жени. Не съм го представил на картата, тъй като повечето общини са с твърде малко българи, за да може да се направи някакво смислено сравнение.

Къде, кога, колко

Като натиснете на дадена година, на картата се показва разпределението им тогава. Ако натиснете определена община ще видите на графиката броя българи регистрирани точно там между 1998 и 2016-та. Натиснете където и да е другаде на картата, за да изчистите фокуса на общината.

Ще забележите, че има два линка под картата. Първият пуска анимация през годините. Вторият превключва режима на представяне от абсолютен брой българи към такъв на брой българи на всеки 100000 население. Последното дава по-добра представа за концентрацията, тъй като подобно на България доста селски региони са почти обезлюдени. Допълнително съм изсветлил общините с малко население, за да се отрази това. Така се вижда, че Берлин макар с най-много българи – над 15000, има по-малко концентрация спрямо населението, отколкото общините в региона Frankfurt-Mannheim.

Интересно ми е какви са вашите наблюдения на база тези данни. Споделете ги в коментарите. След картата съм дал линкове към други мои статии разглеждащи българите в чужбина.

Източник: DeStatis

Защо четем за епидемия от аутизъм, но не за експлозия от новосъздадени планети?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/autism/

Замислете се над следното изказване. Какво не е наред в него?

„Към днешна дата знаем за повече от 1000 планети извън слънчевата ни система. В списъка има все повече с размерите на Земята и с възможност на живот. Това е истинска експлозия. Като си помисли човек, че до съвсем скоро тези планети не са съществували и се появяват точно в последните години.“

Нещо не е наред, нали? Дразни с наивността си.

Аналогични са изказванията за „епидемия“ от аутизъм. Все едно е болест или киста. Това, че виждаме съобщения за повече деца със състояние някъде в спектъра не означава, че има „епидемия“, а че не сме гледали до сега, не са получавали нужните грижи и напътствия. Това, че сега имаме знанията, разбирането и инструментите да диагностицираме аутизъм в повече деца и много по-рано не означава, че преди не са били също толкова. Просто сега не ги анатемосваме като овладяни от дявола, не ги пишем за шизофреници, олигофрени и идиотчета и не ги оставяме да умрат в гората или по домовете.

Тук не говоря за медицинската страна на нещата, а просто от гледна точка на процедурата и еволюцията на дефинициите. От първата дефиниция на понятието аутизъм са изминали повече от 70 години като в началото е била изключително тясна. Едва в последните 40 години се говори за спектър – за нещо, което обхваща множество състояния. От тогава спектъра се разширява все повече и обхваща неща, които смятаме дори за нормални в ежедневието си. В последните 20 години има широка методология, обучени специалисти и въобще възможност за масово тестване, от където излизат повече случаи и започва този мит.

Канър и Аспергер са започнали работа по аутизма с хуманна цел – да се спре насилието и унизителното отношение както към децата, така и срещу майките им. И двамата говорят за вроденост на тези състояния, за нуждата от търсене на генетични фактори и биомаркери за диагностика, а не наложеното тогава мнение, че липсата на адекватни грижи и любов от майката водят до това, което тогава се е казвало „бавно развиващо се“, а днес вече наричаме аутизъм.

В последно време се връщаме сякаш назад в това отношение. Налага се мнението, че аутизмът е нещо, което може да се предотврати, да не се „отключи“, дори да се излекува. Винят се родителите, че не харчат десетки хиляди за скъпи хотели брандирани като клиники. Виждалите sms кампаниите. Обещанията са грандиозни, а надеждата умира последна. В същото време все още има недостиг от специалисти, образованост и адекватна помощ за родители с деца в спектъра. Стигмата все още е там.

Върнете се към примера ми в началото и се замислете колко абсурдно е всичко това.

Препоръчвам това видео по темата:

Всъщност, мислех да започна с аналогия с рака и как диагностиката в последните десетилетия се е подобрила значително, но се отказах по няколко сериозни причини. Общото с аутизма се изчерпва с подобрената диагностика и разбиране и с това, че няма едно състояние „аутизъм“, както няма един „рак“. Работата обаче е там, че ракът е болест, а аутизмът не е и трябва да спрем да мислим за него като такова. Също така, макар да има силни генетични фактори при рака, немалка роля имат факторите на околната среда. При аутизма няма доказателства, че средата има каквато и да е роля.

Не на последно място, сетих се, че също толкова хора вярват, че рака е „модерна болест“ и пра-бабите ни не са страдали от него. Да, по-малко са умирали точно от рак, защото той най-често започва да става проблем в напреднала възраст, която малко са имали щастието да достигнат. Когато 40% от децата умират до 5 годишна възраст, а почти всички останали умират от насилие, инфекциозни болести, недохранване, по време на раждане или в окопите, някак дори да има начални статии на рак никой не е гледал. Но митовете продължават.