Tag Archives: статии

Ислямските терористи – как да ги разпознаем

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2100

Преди няколко дни Ислямска държава извърши пореден терористичен атентат.

Ако не сте следили внимателно медиите, може и да сте го пропуснали – повечето го споменаха, но някак с половин уста. За разлика от атентатите в Европа. И дори от атентата срещу руския самолет, в същата държава и кажи-речи на същото място… Става дума за атентата в Египет, в Синай.

Като начало, да се почуди човек откъде дойде този атентат. В Египет хич нямат толерантност към „меките китки“ и подобни. Нито пък приемат бежанци на тонове. Е кой тогава взе, та изби над триста души? Не би трябвало да има кой. Поне ако съдим по преобладаващото сред българите мнение кой и най-вече защо прави атентати в Европа.

А, то имало. Египет е ислямска държава, следователно Ислямска държава направо царува там. Как няма да има кой?… Само че пък възниква въпросът – кого са избили? Понеже, видите ли, атентатът е извършен в джамия. И избитите са се били събрали да се молят там. Мъчи ме подозрение – дали случайно не са били мюсюлмани?

… Още много горчив сарказъм може да се изсипе върху масовите ни заблуди, но надали ще ни излекува. По-добре нека си кажем нещата право в очите.

Атентати на Ислямска държава в Европа или САЩ се вършат към по веднъж годишно, и обикновено отнемат средно по десетина живота. (Не-мюсюлманските атентати, от сорта на този на Брайвик, този в Лас Вегас, този в Орландо отнемат по доста повече.) Атентатите на Ислямска държава в различни ислямски държави са почти ежедневие, и отнемат средно по повече животи. Към 99% от жертвите на атентати на Ислямска държава са мюсюлмани.

Като изключим по някоя и друга бомбардировка от руски или американски самолети, всички реално воюващи с Ислямска държава – иракчани, кюрди, сирийци, турци, иранци – са мюсюлмани. Почти 100% от тези, които реално се бият и рискуват живота си срещу Ислямска държава са мюсюлмани. (Сред жертвите – също.) Немюсюлманите предимно се тупаме по гърдите и приказваме големи приказки. На маса или пред медиите.

На всеки проведен атентат на Ислямска държава в Европа и САЩ се падат купища успешно осуетени от местните власти. Благодарение на информация откъде, би се запитал разсъдливият? В 95% от случаите информацията за някой радикализиран и подготвящ атентат я подават мюсюлмани. Въпреки че в повечето европейски държави са нищожно малцинство – даже в „тотално ислямизираната“ Франция са едва 5% от населението…

И какво се оказва, като погледнем реалността? Основно – да не кажа почти само – потърпевши от Ислямска държава са обикновените мюсюлмани. И пак те са най-решителният, действен и резултатен враг на Ислямска държава. Този, който изнася на гърба си и плаща с кръвта си войната срещу нея.

При това положение колко умна е пропагандата, че всички мюсюлмани са ислямски екстремисти, и най-вече тези дето бягат от Ислямска държава? И колко мъдро е зорлем да се мъчим да отблъснем обикновените мюсюлмани и насила да ги натикаме в обятията на ислямския тероризъм?… Да го вярват искрено пропагандистите не вярвам. Ако наистина бяха чак такива идиоти, нямаше да могат да говорят. Да не говорим за писане на статии, коментари и прочее.

А другата възможност е само една. Както обича да казва Шерлок Холмс, махнете невъзможното и остава истината, колкото и невероятно да звучи.

Накратко – ето ви начинът да разпознаете ислямските терористи и техните помощници. Те са тези, които твърдят, че всеки мюсюлманин или бежанец е потенциален терорист.

—-

След атентата срещу Шарли Ебдо оставих цветенца пред френското посолство. След атентата срещу руския самолет не смогнах да оставя и пред руското посолство, за мой срам. Дано утре или други ден успея да мина и да оставя пред египетското посолство. (То е на улица „6 септември“, точно срещу градинката на „Кристал“, с паметника на Стефан Стамболов.)

Въпрос на човечност е – а тя е въпрос на самоуважение.

Съд на ЕС: кой може да води дела срещу Фейсбук

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/11/15/fb-4/

Г‑н Maximilian Schrems е завел дело срещу Facebook Ireland Limited пред съд в Австрия. Той твърди, че това дружество е нарушило неговите права на неприкосновеност на личния живот и защита на данните. Schrems ни е известен вече – първо като студент-жалбоподател -активист, после като юрист, експерт в областта на защитата на личните данни: специализира право в областта на информационните технологии и на защитата на данни и пише докторска дисертация върху гражданско-, наказателно- и административноправните аспекти на защитата на данни.

Според правото на ЕС потребителят може да предяви иск срещу насрещната страна по договора пред съд по своето местоживеене. Г‑н Schrems твърди, че съдилищата във Виена, Австрия, са компетентни да разгледат неговия иск, тъй като той е потребител по смисъла на членове 15 и 16 от Регламент № 44/2001.

Статусът му на потребител  се оспорва. Австрийският Върховен съд пита Съда на ЕС:

  1. Ако Schrems вече е професионалист, отпада ли статусът му на потребител?
  2. И ако  е потребител на собствено основание, така ли  е  и по отношение на исковете, с които предявява прехвърлени права на други потребители с местоживеене в същата държава членка, в други държави членки и/или в трети страни?

В представеното на 14 ноември 2017 заключение на ГА Бобек по дело  C‑498/16 Maximilian Schrems срещу Facebook Ireland Limited  се обсъжда трудността при двоичната квалификация да-неличният профил във Facebook може да се използва и за самопредставяне с професионално въздействие или цел: “Всяко лице може да поства информация за своите професионални постижения и дейности от (квази)професионално естество и да ги споделя с общност от „приятели“. Професионалното съдържание под формата на съобщаване на публични изказвания или публикации може дори да стане преобладаващо и да бъде споделяно с широки общности от „приятели“, „приятели на приятели“ или да стане изцяло „публично“.”

47.      Такъв е случаят не само с музикалните изпълнители, футболните играчи, политиците и обществените дейци, а също и с представителите на академичните среди и някои други професии. Да си представим професор по физика с многостранни интереси, който първоначално регистрира свой профил във Facebook, за да споделя само лични снимки с приятели. Постепенно обаче започва да публикува постове и за новото си изследване. Публикува информация за своите нови статии, лекции и други публични изяви. Освен това е запален по готварството и фотографията и качва редица рецепти онлайн, заедно със снимки от местата на проведени конференции по цял свят. Някои от тези снимки, които имат артистична стойност, се предлагат за продажба. Към всичко това се прибавят снимки на любимите му котки и остроумни коментари на политическото (текущо) положение, като последните коментари често се подемат от медиите и водят до покани за разговори и интервюта из цяла Европа.

48.      Според мен такова ползване не придава професионален или търговски характер на профил във Facebook. На практика естеството на социалната мрежа, чийто замисъл е да насърчава личностното развитие и общуването, почти неизбежно може да доведе до положение, при което професионалният свят на лицето навлиза в мрежата. Всички тези измерения обаче явно изразяват лицето и личността. Макар да е ясно, че по един или друг начин някои от тези примери на ползване допринасят за „самореклама“ и повишаване на професионалната репутация, те могат да постигнат това само в дългосрочен план. Те нямат за цел постигането на незабавен търговски ефект.

Заключението на Генералния адвокат Бобек:

Извършването на дейности като издаване на книги, изнасяне на лекции, управление на уебсайтове или набиране на средства за реализирането на права не води до отпадане на качеството на потребител по отношение на права, свързани с личен профил във Facebook, който се използва за лични цели.

Потребителят обаче  не може  едновременно със собствените си права да предяви и права, прехвърлени от други потребители. 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: FB, съд на ес

За сексуалните посегателства и ценностите

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2979

Тези дни се появиха немалко статии и мнения, които омаловажаваха сексуалните посегателства срещу жени. Една от по-коментираните беше тази, в която тезата е грубо казано „аз два пъти имах шанса да съм в положение да откажа и да не стана жертва, значи всички сте мрънкала“. Темата тръгна от разкритията за Харви Уайстийн (или както там се чете), който се е възползвал от положението си на продуцент в отношенията си с млади актриси (ако мога да се изразя деликатно).

Разбира се, немалка част от мъжката част от населението е склонна да подмине всички случаи на сексуални посегателства, разказани в станалия „вайръл“ хештаг #MeТoo. Явно част и от женската, които (за щастие) не са ставали жертва на такива действия. А какви са те – ами всякакви, нежелани от жертвата действия със сексуален елемент.

Ще се опитам да дам кратки отговори на някои от стандартните подмятания и риторични въпроси, в които темата се неглижира, игнорира или дори повдигащите я биват обвинявани, че „то ако това е посегателство, така къде ще му излезе краят“.

Коментар: Какво толкова е едно опипване / стискане / …, нали не е изнасилване?
Отговор: Номинално не е изнасилване, да. Но е възползване от позицията на по-силния за задоволяване на сексуални желания. Именно позицията на невъзможност за съпротива (срещу „силния пол“) е това, което прави тези действия толкова проблемни. „Какво толкова е…“ не знам, но нека оставим жертвите да определят какво толкова е, не ние, които не сме били подложени на нещо такова. Имам едно може би нелепо сравнение, но ще го направя. Хора, чийто апартамент е бил обран, се чувстват ужасно. Не защото са им взели нещо (понякога почти нищо ценно не е взето), а защото някой е нарушил неприкосновеността на дома им. Разбил го е, омърсил го е, разпилял го, и вече обраният не се чувства комфортно в собствения си дом. Е, умножете това чувство по сто, защото става дума не за дом, а за тялото на жертвата.

К: Защо чак сега се сещат да кажат?
О: Защото дори сега, толкова години напред в социалното развитие, все още са посрещани с недоверие и обвинения (например, че „са си го търсили“). Освен това такова преживяване е травматично; нещо, което предпочиташ да забравиш; нещо, за което говоренето е трудно. Как отиваш и разказваш травматично преживяване, за което имаш опасения, че никой няма да ти повярва и даже може да има негативни ефекти върху теб?

К: Къде е границата? Не може ли да се натискат хора в дискотека?
О: Може, докато е доброволно. Да, под влияние на алкохола вероятно е по-трудно човек да разбере намеци на несъгласие, но „като се напия ставам свиня“ не е никакво оправдание. Някой като се напие може да взема пушката и да почва да стреля. Границата в някои случаи наистина е трудно да се установи, но тези случаи според мен са сравнително малко.

К: Какво сега, да подписваме декларации за всеки флирт ли?
О: Залитането в крайности е грешно. Граничните случаи, в които е трудно да се определи съгласие, са малко, и няма нужда процесът да бъде бюрократизиран

К: Жените трябва да са по-силни психически, ако искат да имат равни права!
О: Психическата стабилност, т.е. възможността да се справиш с едно такова посегателство без то да ти се отрази и без да те травмира е спектър, а не само две точки „мъж“ и „жена“. Някои са по-чувствителни, други – не. Но това колко си чувствителен по никакъв начин не трябва да влияе върху това какви права имаш. Ако не се съгласим по този въпрос, имаме по-сериозен проблем.

К: Преувеличават, изобщо няма толкова много случаи…
О: Дали е 50%, „всяка трета жена“ или „всяка пета“, разликата не е толкова съществена. На първо място, статистиката няма как да е напълно достоверна, защото много жени не си казват (защо – виж няколко отговора по-нагоре). Но дори и 5 процента да са – това пак е прекалено много. И трябва да посочим проблема, да четем за проблема, да знаем за него. За да не прекрачваме границата, и да не позволяваме прекрачването на границата да бъде „нормално“. А всъщност, всеки познава поне по една жена, която е била жертва на сексуално посегателство (дори да не се е стигнало до насилие).

К: Някакви хора изнудват и разрушават кариерата на звезди със спорни истории от миналото
О: Когато излезеш и разкажеш история, не е изнудване. Изнудване е ако заплашиш да разкажеш историята, ако изнудваният не направи нещо в твоя полза. В тези случаи изнудването често е доказауемо (става с писма/съобщения, които могат да бъдат приложени като доказателства в съд). Вероятно има случаи, в които изнудвания отказва да даде исканото, но не му се занимава със съдебен процес, а изнудващия спира да блъфира и разказва историята. Но това са прекалено малка част от случаите. Всъщност, популярните личности, замесени в такива скандали са много малка част от случаите. Просто чуваме за тях, защото са известни.

К: С тия истории целят само да придобият популярност
О: Ако ми кажете някой, който „е станал известен като жертвата на Х“, може и да започнем да спорим по тая хипотеза. Но едва ли има такива случаи. Не на последно място, кой точно иска да стане известен с това, че някой го е използвал за сексуално удовлетворение?

К: Те в Африка и някои мюсюлмански държавни са по-зле…
О: Е, и? В Саудитска арабия убиват с камъни, ама това не значи, че е окей ние да убиваме с Итонг (че сме по-развити). Да, в развитите общества жените имат значително повече права и са в много по-добра позиция отколкото в (част от) ислямския свят и в държави от третия свят. Но това не значи, че няма проблеми.

К: Не се ли превръщат тези скандали в лов на вещици?
О: Това винаги е риск. Махалото да отиде в другата посока; покрай сухото да изгори и суровото. Затова не трябва да оставяме нагнетяването на такова напрежение, което да избухне по определен повод. Може би Дъстин Хофман просто има вулгарен език, може би някой друг е имал зле изразени романтични намерения. Но може и да е унижаване от позиция на силния. Може да е сексуално посегателство. Да, социалните мрежи имат способността да заклеймяват прибързано, да демонизират. Но това е друг проблем (че трябва да се научим да ползваме технологиите не като средство за избиване на комплексите си, а за по-удобна комуникация).

К: Това ли е най-големият проблем?
О: Няма най-голям проблем. Има множество проблеми, често свързани помежду си, които с времето трябва да решаваме, движени от споделени ценности. Като ги решим, ще живеем по-добре. Като решим един конкретен, ще помогнем за решаването на няколко други. И така нататък.

Проблемът съществува. Проблемът не е малък и много жени биват травмирани, което се отразява и на самочувствието им, и на много други аспекти от живота им. Да, понякога дори от едно по-грубо опипване, когато знаят, че не могат нищо да направят. Всяка история е различна, всяка психика е специфична, но общото е, че все още твърде много мъже се чувстват безнаказани да се възползват от положението си (дали на физическа сила, дали на висока позиция).

И самият факт, че изобщо водим спорове за това дали „не се правят на ощипани“, показва, че проблемът продължава да го има. А той е, че изглежда все още нямаме базовата ценност, че чуждото тяло е неприкосновено.

ЕСПЧ: стандартите на отговорната журналистика са валидни и при сериозен обществен интерес

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/10/26/echr-fuchsmann/

На 19 октомври 2017 г. Съдът за правата на човека се произнесе по делото Fuchsmann v. Germany. В решението се обсъжда баланса между правата по чл.8 (личен живот) и чл.10 (свобода на изразяване) ЕКПЧ.

Борис Фуксман е собственик на телевизия в Киев.  Ню Йорк Таймс (електронно издание) публикува статия, в която се споменава подкуп за украинска администрация с цел получаването на лицензия за телевизионна дейност, също така споменават се  предполагаемите връзки на Фуксман с руската организирана престъпност и че на лицето е забранено да влиза в САЩ.

Онлайн версията е достъпна от Германия, засегнато е името на  гражданин на Германия, със случая се занимават съдилища в Германия. Фуксман твърди, че е оклеветен, но съдилищата стигат до извода, че има справедлив баланс между свободата на изразяване на изданието и защитата на личния живот на бизнесмена. В последна сметка Фуксман завежда дело пред ЕСПЧ.

Решението

Съдът е установил наличие на обществен интерес, данните са изнесени в светлината на корупционни скандали в Ню Йорк.

Съдът приема, че Фуксман е публична фигура в качеството си на германски предприемач, работещ глобално в областта на медиите.

Съдът приема, че публикацията има достатъчна фактическа основа – основен  източник на изявленията  е вътрешен доклад на ФБР, подкрепен от други доклади. Журналистът е основал своите статии на достатъчно надеждни източници, при това не само на въпросния доклад. Той е действал в съответствие с журналистическите стандарти за работа с източници. В това отношение ЕСПЧ утвърждава отново стандартите на отговорната журналистика:

Съдът отново заявява, че член 10 от Конвенцията не гарантира напълно свободна свобода на изразяване, дори и по отношение на пресата за въпроси от сериозен обществен интерес. Съгласно чл.10, параграф 2   свободата на изразяване е придружена от “задължения и отговорности”, които се отнасят и за медиите, дори по отношение на въпроси от сериозен обществен интерес. Поради тези “задължения и отговорности” защитата, предоставена от член 10 на журналистите във връзка с отразяването на въпроси от обществен интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно, за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката (вж. например Fressoz и Roire срещу Франция [GC], № 29183/95, § 54, ЕКПЧ 1999-I и Pedersen и Baadsgaard срещу Дания [GC], № 49017/99 , § 78, ЕКПЧ 2004-XI). [42]

Не се разкриват подробности от личния живот на лицето и лични данни.

Според ЕСПЧ националните органи са анализирали баланса на права в съответствие с практиката на Съда.  Необходими са сериозни мотиви, за да се промени оценката им. В случая няма такива мотиви, тъй като германският съд е постигнал разумен баланс между конкуриращите се права и е действал в рамките на своята свобода на преценка [54].

Няма нарушение на чл.8 ЕКПЧ.

Интересен момент в решението е акцентирането върху ролята на онлайн архивите за проучване на важни минали събития.

[…] описването на предполагаемия криминален произход на някои от участващите лица е било необходимо за разбирането на публикацията. Съдът също така взе предвид, че статията остава достъпна в онлайн архив на всекидневника. […] има признат обществен интерес не само от информацията за текущите събития, но и от възможността да се изследват събития от новата история.[16]

Filed under: Media Law Tagged: еспч, клевета, отговорна журналистика

Съд на ЕС: издателските права

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/22/vg_media/

В Официален вестник на ЕС от 18 септември 2017 г. – информация за интересно преюдициално запитване от Германия, спорът е между организация за колективно управление на права и Google.

Преюдициално запитване от Landgerichts Berlin (Германия) — VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH/Google Inc.

(Дело C-299/17)

(2017/C 309/27)

Език на производството: немски

Запитваща юрисдикция

Landgericht Berlin

Страни в главното производство

Ищец: VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH

Ответник: Google Inc.

Преюдициални въпроси

1)

Представлява ли по смисъла на член 1, точки 2 и 5 от Директива 98/34/EО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти (изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г.)  правило, което не е специално насочено към услугите, определени в тази точка, национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците—доставчици на услуги, които обработват съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да публикуват изцяло или частично издания от пресата (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст)

и ако отговорът е отрицателен,

2)

Представлява ли технически регламент по смисъла на член 1, точка 11 от Директива 98/34/EО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти (изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г.), и по-конкретно, задължително правило, свързано с предоставянето на услуга, национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците-доставчици на услуги, които обработват съдържание, но не и на другите потребители, в това число търговци, да публикуват изцяло или частично издания от пресата (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст)?

Eто какво пише Ройтерс по въпроса: германски издатели подадоха жалба срещу Google с искане търсачката   да плаща на издателите, за да показва  статии онлайн, заяви говорител на VG Media – консорциум от около 200 издатели.  Google   не иска да плати, за да използва  публикациите.  Затова предявяването на граждански иск пред компетентния съд е единственият начин да се приложат  издателските права (ancillary copyright) по отношение на Google”, каза говорителят на VG Media.

Имат си закон – ще си го прилагат.

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

ЕСПЧ: свободата на изразяване по време на телевизионни дебати

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_tv/

Европейският съд по правата на човека (ЕКПЧ) в решение по дело  Ghiulfer Predescu v. Romania  обсъди защитата на свободата на изразяване по време на телевизионни дебати.

Журналистка участва в телевизионно предаване на национална телевизия заедно с кмета на Констанца. Обсъжда се насилие в крайбрежния курорт Мамая. По време на предаването журналистката твърди, че кметът е лично свързан с престъпни  кланове, действащи в района. Кметът настоява, че твърденията на  Предеску относно конкретни факти не са   проверени и доказани и, като свързва името му с престъпни групи, журналистката сериозно засяга доброто му име. Решението на съда по казуса е в полза на кмета.  Журналистката е осъдена да плати обезщетение (около 10 000 евро)   и да публикува за своя сметка съдебното решение в два вестника.

Въпросът пред Европейския съд по правата на човека се състои в това дали националните власти са постигнали справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване, защитавана от чл.10 ЕКПЧ,  и защитата на доброто име –  право, което като аспект на личния живот  е защитено от чл. 8 ЕКПЧ.

Стандарти

Съдът напомня първо, че става дума за политическо слово и политическото слово е силно защитено. Когато се водят дебати по въпроси от обществен интерес, както в случая,   се допускат критики в по-широки граници    по отношение на държавен служител или политик, действащ в негово публично качество, отколкото във връзка с частно лице.

Журналистическата свобода обхваща и евентуално преувеличаване или дори провокация. По-специално ЕСПЧ отново заявява, че свободата на изразяване е приложима и към “информация” или “идеи”, които обиждат, шокират или смущават.

В ситуации, в които   е направено фактическо изявление, по отношение на което има недостатъчно доказателства, но журналистът обсъжда въпрос от истински обществен интерес, се проверява дали журналистът е действал професионално и добросъвестно. Защитата, предоставена от член 10 от ЕКПЧ на журналистите във връзка с отразяване на въпроси от общ интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката.  Впрочем подобен е и американският стандарт в New York Times Co. v. Sullivan, 376 U.S. 254.

Съдът трябва също така да провери дали местните власти са постигнали справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване, предвидена в чл.10, и защитата на доброто име на засегнатото лице  – право, защитено от чл. 8 от Конвенцията.  ЕСПЧ   определя редица критерии, които трябва да бъдат взети предвид, когато правото на свобода на изразяване се балансира спрямо правото на зачитане на личния живот (вж Axel Springer AG срещу Германия   39954/08,  Von Hannover срещу Германия (№ 2)  40660/08 и 60641/08 и др.)

На последно място, естеството и тежестта на наложените санкции са също фактори, които трябва да бъдат взети предвид при оценката на пропорционалността на намесата. Както вече изтъква Съдът, намесата в свободата на изразяване може да има смразяващо  въздействие върху упражняването на тази свобода.

Решението

Съдът подчертава функциите на медиите: със сигурност между тях е функцията да предупреждават обществеността за предполагаеми злоупотреби от страна на  държавни служители и политици на изборни длъжности.

Форматът   е предназначен да насърчава обмен на мнения и  аргументи по такъв начин, че изразените мнения да се противопоставят един на друг и дебатите да привличат вниманието на зрителите. При живо предаване по телевизията   възможността  да се преформулира,  прецизира или да се оттегли каквото и да било изявление е ограничена.

В случая изявленията на журналистката  са имали достатъчна фактическа основа, тъй като се основават на информация, която вече е била известна на широката общественост – а именно статии и журналистически разследващ материал, публикуван преди това за кмета.

ЕСПЧ е на мнение, че нищо в случая не предполага, че твърденията на журналиста са били направени с други мотиви, а не добросъвестно и в преследване на легитимна цел   обсъждане на въпрос от обществен интерес.

Накрая ЕСПЧ отбелязва, че обезщетението е с изключително висок размер, способен да има  смразяващ и възпиращ ефект върху свободата на изразяване.

В заключение: Стандартите, приложени от националните институции, не   гарантират справедлив баланс между съответните права и свързаните с тях интереси.  Намесата в свободата на изразяване не е  необходима в едно демократично общество  по смисъла на член 10 § 2 от ЕКПЧ.

Нарушение на чл. 10  ЕКПЧ.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Пушенето е вредно във всичките си форми, но явно не това е темата сега

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/pusheneto-e-vredno/

В последната седмица един трагичен инцидент между деца изведнъж изтегли забраните за пушене и по-специално наргилетата на дневен ред. Темата колко вредни са те стана централна, което лесно може да се забележи по търсенията в интернет – Google показва двойно увеличение на търсенията на „наргиле“, а на места като София – дори тройно и четворно.

Забелязах сериозен интерес към две мои статии – увеличение с няколко хиляди посещения само за няколко дни. Първата статия е от 2008-ма, където правя прост тест с хартия и прахосмукачка, за да покажа каква мръсотия се гълта от една цигара и едно цяло наргиле. Именно този тест ме накара да се разровя в изследванията по темата и през 2013-та обобщих няколко от тях. Преди няколко дни блогът за наука 6nine също писа за подобни изследвания показващи аналогични резултати.

Изводите са ясни – вреда има при всяко пушене, но да се сравняват цигари и наргилета е просто глупаво. Както писах преди 4 години, вредата от наргилетата зависи много от използвания тютюн, типа наргиле, приготвянето, стила и продължителността на пушене и прочие. При цигарите има стандартизиране и тестовете са много по-лесни, но и там има разминавания. Изследванията ясно показват, че никотина при наргилетата е доста по-малък, а от там и пристрастяването. В същото време обаче карцерогенните вещества може да са много повече дори в най-добрия случай.

Сериозен недостатък при наргилетата е липсата на следене на качеството на тютюните, както и това колко лесно може да се приготви грешно наргилето. Съдейки по многото мейли и коментари под статиите ми за приготвяне на наргилета от преди 10 години, въпросът „защо наргилето е толкова тежко“ се среща притеснително често. Всъщност, именно заради тези ми статии в последните дни започнах да получавам странни съобщения защо съм бил подтиквал „младите“ към това „развращаващо нещо“.

Истината е, че има много митове за наргилетата и те са заради липсата на информация. Тютюнът не трябва да гори, а да се топи или пече, за да не излиза толкова сажди и въглероден монооксид. Наргилетата наистина са вредни. Водата не пречиства пушека от веществата – иначе нямаше да има какъвто и да е вкус. Водата наистина маха някои от едрите сажди и катрани, но доста все пак се вдишват. Истинската работа на водата е да изстудява пушека. Тя дори би добавяла мръсотии, ако не се сменя често и наргилето не се чисти. Всичко това съм описал в статиите си преди толкова много години. В никакъв случай, че са безвредни.

Целият дебат, който се завъртя около темата, обаче ме учудва. Никой никъде не е поставял под въпрос, че деца не бива да пушат наргиле или каквото и да е друго. Това обаче се прави от години насам и никой не контролира продажбата както на самите наргилета, така и на тютюна на деца. Бил съм свидетел как без проблем ученици взимат такива като подарък. Също така, пушенето на наргилета някак остана встрани от дебата за забраната за пушене на публични места. Отново – масово се пуши в заведения както цигари, така и наргилета. Ефектът на проверките е по-скоро пожелателен. Данни за това пуснах през февруари.

Законодатели и журналисти обаче се засилиха бързо към новия скандал. Започнаха изказвания как наргилетата са били 100 пъти по-вредни от цигарите, че са едва ли не новият наркотик за младите и прочие. Отново, никой не спори за вредата, но нито сравнението е възможно, нито проблемът е нов, нито изисква нови мерки – просто адекватното прилагане на вече съществуващите. За това обаче не може и да става дума, тъй като би навредило на бизнеса на едни определени структури в държавата. Предполагам, че затова се залита толкова по сензационни „разкрития“ вместо да се говори за нуждата от работещ регулатор в лицето на РЗИ и някакъв поне адекватен съдебен контрол над системните нарушители.

Без това всичко изговорено в последната седмица е безсмислено. Всички „спешни“ мерки за един масов феномен в последните 10 години са просто популизъм без реална цел как да се подобрят нещата. Не крия, че пуша наргиле с удоволствие, макар в последните години откакто се роди дъщеря ми да не съм пушил почти. Подкрепям изцяло забраната за пушене и подавам винаги сигнали, когато видя да се нарушава. Писал съм много и за другите опити за лобизъм и изместване на проблемът с цигарите. Пушенето от непълнолетни винаги е било забранено и независимо какво се пуши, проблемът е липсата на работещи институции. Именно за това трябва да говорим, а не да изкарваме цигарите едва ли не безвредни в сравнение. Явно обаче не това е целта сега.

No Tinc Por

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/no-tinc-por/

Да проследят хаштаг #NoTincPor в Twitter. Толкова бе нужно на българските медии за да добият представа за случващото се в Барселона от миналия уикенд насам. И може би малко базови познания за контекста в Каталуния.

Вместо това, българският читател получава умилителни статийки, които разказват как вчера кралят повел хората и как за първи път испански монарх участва в демонстрация от 1975 година насам (смъртта на Франко). Между другото, испанските монарси от тогава до днес са едва двама, а първият от тях е посочен от самия Франко да се сдобие с трона, като това се подготвя около година преди смъртта му (диктаторът доверява част от държавните дела на Хуан Карлос поради влошено здраве).

Какво е важно да знаете за контекста, в който се случи терористичният атентат в Барселона?

На 1 октомври 2017 предстои референдум за независимост на Каталуния, която в момента е със статут на автономна област, но последните промени в този статут вече години наред (от 2006) са блокирани от Конституционния съд на Испания. Основният препъни-камък е, че Каталуния иска повече финансова и фискална свобода. Именно това и още множество по-дребни случки наляха много масло в огъня на движението за независимост. Референдумът се случва след многогодишни опити на локалното правителство в Барселона да преговаря с Испания, което централното правителство надменно отбягва. В последните години диалогът отсъства напълно или се случва с реплики през медиите, но без никакви изгледи за сближаване на позициите.

Междувременно вече имаше неофициален референдум, а той бе неофициален, именно защото не бе одобрен от Мадрид, затова се проведе под форма на допитване. Предишният президент на Каталуния в момента е подсъдим, заради това. Централната власт в Испания всъщност има властта да не допусне никога такъв референдум, с аргумента, че той е противоконституционен. А Конституционният съд е винаги готов да го потвърди.

Затова през есента на 2015 година се проведоха предсрочни парламентарни избори, които бяха спечелени от гражданска листа, подкрепена от двете най-големи каталунски партии, които по-късно сформираха коалиция заедно с други две по-малки, но подкрепящи независимостта на Каталуния партии и разполагат с мнозинство в каталунския парламент. Оттогава насам се подготвиха няколко основни закона на бъдещата Каталунска република (напр. за Каталунска данъчна администрация и др.), а на 1 октомври е свикан Референдум за независимост.

Този референдум отново не се признава от централната власт в Мадрид. Три четвърти от населението на каталунската автономия искат такъв референдум да се проведе, макар и мненията на хората в Каталуния (според социологическите проучвания) да са приблизително наполовина разделени между „За“ и „Против“. Ако референдумът покаже, че мнозинството каталунци гласуват за своя независима държава, политическият елит, който в момента управлява автономията ще провъзгласи едностранно независима Република Каталуния. Правилно отбелязвате – докато има колебания по темата дали Каталуния има свой собствен път като нова държава в Европа, по две други теми няма никаква дискусия. Едната е, че ако има такава нова държава, то тя непременно ще бъде република и втората е, че тя ще бъде пълноценен член на Европейския съюз. Иначе казано това е и референдум за отхвърляне на монархията.

Защо и от кого бе свикана демонстрацията No Tinc Por вчера в Барселона?

Идеята на демонстрацията изобщо не бе политическа. Беше свикана от Президента на Каталуния и кмета на Барселона като противовес срещу насилието. Барселона е много жив град и с изключително силно развито усещане за общност и много често хората там реагират като един организъм срещу неправдите, независимо от политическите си разбирания или обществения си статус.

В допълнение демонстрацията имаше за цел да сподели мъката на семействата и близките на жертвите и да изрази подкрепата и благодарността си към каталунската жандармерия и полиция, които мнозинството хора принципно не обичат особено, но в случая общата оценка за това как са се справили местните служби е висока.

И всъщност се получи. Според полицията повече от половин милион души вчера са излезли по улиците на Барселона (в главите на хората това е много голям град, но реално постоянните му жители са едва 1,6 милиона). Демонстрацията мина кротко, по часовник и с нужното уважение и респект към жертвите.

Но бе оцветена политически.

Какво всъщност се случи? И какво медиите се опитват да ви спестят?

Демонстрацията бе оцветена политически – да, имаше както испански националисти, така и каталунски индепендисти, които не пропуснаха да се обозначат, но не бяха много. Реално мнозинството следваше и спази основната тема на демонстрацията. Не допусна агресия и провокации.

Обстановката бе нажежена и през медиите и социалните мрежи през миналата седмица, когато акцентът от атентата бе отклонен върху това как каталунските жандармерия и полиция общували с хората на каталунски по време на критичната ситуация и това било акт на демонстрация. Тезата пропълзя през голяма част от испанската преса и социалните мрежи. Истината е, че всички важни указания се излъчваха многократно и освен на каталунски, още и на кастилски (испански) и английски, а много често и на френски, което лесно може да се провери, дори в twitter.

Ако не става ясно къде е проблема, че в Каталуния се говори каталунски и защо е тази чувствителност по темата, ще добавя, че по времето на Франко са били убивани хора заради това, че говорят català и в Каталуния помнят как и защо са загубили баща или дядо… а част от Испания още тъгува за Франко и живее в носталгия по „величието“ му. Тъжно, но факт!

В допълнение тезата в последствие се разви до това, че Барселона използва атентата за да сплоти хората под тезата за независимостта.

Появата на краля също не беше случайна и не бе извън този контекст. Иначе едва ли щеше да бъде там. А той също пропусна възможността да бъде медиатор между Барселона и Мадрид, въпреки очакванията към него в тази посока. Иначе говори свободно català и се счита за далеч по-широко скроен и сговорчив от баща си, но до момента не е показал по-особени дипломатически умения от това да заравя глава в пясъка.

Всъщност кралят не поведе хората, беше отпред по силата на етикета, а иначе бе шумно освиркан (испанската национална телевизия TVE заглуши този момент – уви, не само у нас демокрацията е формална). В доста моменти, в които камерите се спираха на неговото лице или на премиера Рахой, се чуваха възгласи „Махай се!“ (и на кастилски, и на каталунски). А той беше там в отчаян PR ход по демонстрация на „единство“, което уж трябва да олицетворява, но имиджът на монархията в Испания е напълно провален и не само в Каталуния. Вероятно един от големите страхове от раздялата е, че тя може да провокира разпад на монархията, освен че ще бъде загубен ключов двигател на икономиката (Каталуния прави 1/5 от БВП на Испания и 1/4 от износа ѝ).

Иначе едва ли кралят щеше да е щастлив да го снимат на фона на индепендистките естелади (знамето със звездата е неофициален флаг, който прокламира независимостта) и под освиркванията и плакатите, укоряващи го за фамилната близост на семейството му със саудитците и търговията с оръжия с тях.

Felipe VI - крал на Испания

Снимка: Sònia Pau, сътрудник на изданието El Punt Avui (публикувана в Twitter)

Обстановката, в която се случва всичко предполага висока степен на политизиране. Неизбежно е. И захаросните статии за единство и подадени ръце за съчувствие към Барселона, звучат добре, но всъщност са инструмент за манипулация. Заедно с всички фотоси в испанската преса днес, на които знамената или неудобните плакати са заличени.

Доказателство за това е фактът, че Испания продължава да отказва на каталунските сили за сигурност директен достъп до системата на Европол. В същия момент стана ясно, че имамът, организирал терористичната група е бил разследван преди от Испания, но това не е споделено с Барселона, а предупреждение за него каталунците са получили неофициално от белгийски колеги, но тъй като информацията е била неофициално подхвърлена, тя не е била регистрирана в системите и е била подценена. Още един симптом за формалните „семейни“ отношения между Мадрид и Барселона.

Пиша това, за да обърна внимание върху пропуснати факти, които обаче са важни и да акцентирам и върху другата гледна точка, която все остава в сянката на преведените на български, но по инерция официозни впечатления на El País.

Октомври наближава, а тогава е възможно някои неща да се прояснят, а други да се пообъркат. Но моето разбиране е, че „единството“, когато е оковано в предразсъдъци и е постижимо само насила, е лозунг, празен от съдържание и смисъл.

P.S. No tinc por означава „не ме е страх“ на català. На кастилски е no tengo miedo.

P.P.S. Повече за каталунската гледна точка в отношенията им с Испания можете да научите от книгата „Какво става с Каталуния?“, която се разпространява безплатно и свободно като електронна книга.

Преброяване на българите в Германия по общини и години

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/bgde/

Настрана от очевидното, основаната причина да разглеждам данните за българите в Германия е това, че изглежда е най-голямата ни диаспора в света с над 260 хиляди българи. От това се повдига отново и неизбежния въпрос доколко е адекватно покритието на консулските услуги в Европа. За него ще пиша пак скоро.

Тук искам да покажа нагледно данни на DeStatis, които някак съм пропускал до сега. Предоставят броя чуждестранни граждани по общини в страната и има данни за последните 19 години. Направих бърза карта, за да илюстрирам как са емигрирали българите към и в Германия. Позволява фокусиране върху конкретна община и анимиране на данните през времето.

Дяволът е в детайлите

Разбира се, както винаги данните имат някои условности. Те представят единствено регистрираните българи в дадената община или административен регион. Системата в Германия е много строга и не може да направиш почти нищо без регистрация, но все пак това не изключва нелегално пребиваващи, особено в годините преди 2007-ма. Също така, данните разглеждат единствено българите без немски паспорт. Такъв са получили 17000 българи за този период. Събирането на данните от общините също е особено. С Saarland, например се отчита наедно за няколко landkreis-а. В Kassel пък до 2007-ма са се събирали данни за landkreis-а, а след това са включени в данните за града. Опитал съм се да представя коректно данните взимайки предвид промените в устройството за този период. Отделно, в информацията за всяка община съм посочил съотношението мъже/жени. Не съм го представил на картата, тъй като повечето общини са с твърде малко българи, за да може да се направи някакво смислено сравнение.

Къде, кога, колко

Като натиснете на дадена година, на картата се показва разпределението им тогава. Ако натиснете определена община ще видите на графиката броя българи регистрирани точно там между 1998 и 2016-та. Натиснете където и да е другаде на картата, за да изчистите фокуса на общината.

Ще забележите, че има два линка под картата. Първият пуска анимация през годините. Вторият превключва режима на представяне от абсолютен брой българи към такъв на брой българи на всеки 100000 население. Последното дава по-добра представа за концентрацията, тъй като подобно на България доста селски региони са почти обезлюдени. Допълнително съм изсветлил общините с малко население, за да се отрази това. Така се вижда, че Берлин макар с най-много българи – над 15000, има по-малко концентрация спрямо населението, отколкото общините в региона Frankfurt-Mannheim.

Интересно ми е какви са вашите наблюдения на база тези данни. Споделете ги в коментарите. След картата съм дал линкове към други мои статии разглеждащи българите в чужбина.

Източник: DeStatis

Защо четем за епидемия от аутизъм, но не за експлозия от новосъздадени планети?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/autism/

Замислете се над следното изказване. Какво не е наред в него?

„Към днешна дата знаем за повече от 1000 планети извън слънчевата ни система. В списъка има все повече с размерите на Земята и с възможност на живот. Това е истинска експлозия. Като си помисли човек, че до съвсем скоро тези планети не са съществували и се появяват точно в последните години.“

Нещо не е наред, нали? Дразни с наивността си.

Аналогични са изказванията за „епидемия“ от аутизъм. Все едно е болест или киста. Това, че виждаме съобщения за повече деца със състояние някъде в спектъра не означава, че има „епидемия“, а че не сме гледали до сега, не са получавали нужните грижи и напътствия. Това, че сега имаме знанията, разбирането и инструментите да диагностицираме аутизъм в повече деца и много по-рано не означава, че преди не са били също толкова. Просто сега не ги анатемосваме като овладяни от дявола, не ги пишем за шизофреници, олигофрени и идиотчета и не ги оставяме да умрат в гората или по домовете.

Тук не говоря за медицинската страна на нещата, а просто от гледна точка на процедурата и еволюцията на дефинициите. От първата дефиниция на понятието аутизъм са изминали повече от 70 години като в началото е била изключително тясна. Едва в последните 40 години се говори за спектър – за нещо, което обхваща множество състояния. От тогава спектъра се разширява все повече и обхваща неща, които смятаме дори за нормални в ежедневието си. В последните 20 години има широка методология, обучени специалисти и въобще възможност за масово тестване, от където излизат повече случаи и започва този мит.

Канър и Аспергер са започнали работа по аутизма с хуманна цел – да се спре насилието и унизителното отношение както към децата, така и срещу майките им. И двамата говорят за вроденост на тези състояния, за нуждата от търсене на генетични фактори и биомаркери за диагностика, а не наложеното тогава мнение, че липсата на адекватни грижи и любов от майката водят до това, което тогава се е казвало „бавно развиващо се“, а днес вече наричаме аутизъм.

В последно време се връщаме сякаш назад в това отношение. Налага се мнението, че аутизмът е нещо, което може да се предотврати, да не се „отключи“, дори да се излекува. Винят се родителите, че не харчат десетки хиляди за скъпи хотели брандирани като клиники. Виждалите sms кампаниите. Обещанията са грандиозни, а надеждата умира последна. В същото време все още има недостиг от специалисти, образованост и адекватна помощ за родители с деца в спектъра. Стигмата все още е там.

Върнете се към примера ми в началото и се замислете колко абсурдно е всичко това.

Препоръчвам това видео по темата:

Всъщност, мислех да започна с аналогия с рака и как диагностиката в последните десетилетия се е подобрила значително, но се отказах по няколко сериозни причини. Общото с аутизма се изчерпва с подобрената диагностика и разбиране и с това, че няма едно състояние „аутизъм“, както няма един „рак“. Работата обаче е там, че ракът е болест, а аутизмът не е и трябва да спрем да мислим за него като такова. Също така, макар да има силни генетични фактори при рака, немалка роля имат факторите на околната среда. При аутизма няма доказателства, че средата има каквато и да е роля.

Не на последно място, сетих се, че също толкова хора вярват, че рака е „модерна болест“ и пра-бабите ни не са страдали от него. Да, по-малко са умирали точно от рак, защото той най-често започва да става проблем в напреднала възраст, която малко са имали щастието да достигнат. Когато 40% от децата умират до 5 годишна възраст, а почти всички останали умират от насилие, инфекциозни болести, недохранване, по време на раждане или в окопите, някак дори да има начални статии на рак никой не е гледал. Но митовете продължават.

Колко пък толкова да е важно точното число?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D0%BF%D1%8A%D0%BA-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B5-%D0%B2%D0%B0%D0%B6%D0%BD%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D1%87%D0%B8%D1%81%D0%BB/

Напоследък често се сблъсквам с въпроса „Е, голямата работа! Толкова ли е важно точното число?“ Почти винаги е във връзка с анализите ми за демографията и критиката ми към медии, политици и псевдо-експерти чертаещи апокалиптични прогнози. Няма да линквам статиите – горе в търсачката ще ги намерите лесно.

Важно ли е наистина с колко точно намалява населението на България щом намалява?

Ще се опитам да илюстрирам с кратък пример. Лято е. На море сте. Влезли сте във водата, но не може да плувате добре. От изключителна важност за това дали се давите е това докъде ви стига водата. Ако е до кръста – добре. Ако е 5 см под устата ви – все още ок. Ако е на 5 см над главата ви вече имате проблем. Тогава са важни няколко неща. Първо – колко сте далеч от брега и дали има някой, който да ви спаси. Второ, има ли мърво вълнение, което ви дърпа навътре. Трето, може ли да запазите самообладание и да изплувате колкоъо можете.

Е, ние вече се давим – присъстът ни е отрицателен. Почти всички знаят кога започнахме да се давим, но малко осъзнават причините да стигнем до там – мъртвото вълнение или по-точно намаляващата раждаемост още от 70-те. Трябва да разберем какви са факторите около нас, причините да стигнем до тук, колко значими и бързи са, за да се върнем обратно. Други страни търсят външна помощ под формата на имиграция, но за целта доста трябва да израстнем като общество и то бързо. Бием се в гърдите, но неща като толерантност, гостоприемство и отзивчивост са ни чужди.

Не на последно място обаче, също както при давенето, паниката повече пречи, отколкото да помага. Хиперболите и фалшивите сензации около демографията и емиграцията само влошават нещата. Обогатяват жълти медии и политически рейтинги, но също така отчайват още повече хората и хранят онзи толкова типичен за нас българите наркотичен глад за жлъч и себеомраза.

Приликите между демографията на България и простия ми пример с давенето обаче свършват тук. Не, няма да изчезнем до 50 години. Демографията не е линеен процес и често малки събития, открития и решения имат неочаван ефект. Прогнозите днес са, че до 50 години ще стигнем населението ни през 1930-та – 5 до 5.5 млн. Разлики ще има доста, като това че няма да умира поне по едно дете във всяко семейство и ще живеем с 50% по-дълго.

Никой няма сигурно решение как да се обърне тази тенденция просто така. Изливането на стотици милиони в една или друга мярка може да помогнат малко, но може и да влошат нещата. Хвърлянето на пари към който и да е проблем не го решава, същото както вдигането на заплатите на учителите само по себе си няма да оправи образователната ни система. Проблемите са сложни, нееднозначни, структурни, на доверие, на отношение и проточени във времето.

Никога не съм отричал съществуването и сериозността на демографската криза. Опитвам се да покажа защо е важно да не се паникьосваме, да не скачаме на популистки мерки, да се радваме на малките победи и вглеждаме в дългосрочните ефекти. Всичко останало би било равнозначно да се отпуснем и да потънем, а има достатъчно медии и политици, които не само ни увещават да спрем да мислим, но и ни тикат надолу.

Мислете.
Задавайте въпроси.
Съмнявайте се разумно.

Свобода на словото v интелектуална собственост

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/07/05/us-hate/

Върховният съд на САЩ единодушно (с осем гласа, без новоназначения съдия) се произнася по делото Matal v. Tam,  съдия Кенеди докладва.

Решението е отразено в статии с големи заглавия в САЩ. Заглавията са толкова различни, че човек се чуди за едно и също решение ли става дума.

Американската патентна и търговска служба отказва на азиатско-американска рок група да регистрира  “The Slants”  като търговска марка, защото това е обидна дума в английския език. Обжалват решението като противоконституционно – и в последна сметка постигат победа във Върховния съд. Съдът постановява, че въпросната разпоредба, съдържаща ограничението,  нарушава Първата поправка.

Първо, решението укрепва възглед, който отдавна се бори за живот – при преценката за правата на интелектуална собственост да се вземат предвид и съображения за свободата на изразяване, правата на интелектуална собственост и правата по Първата поправка да бъдат балансирани, а не претеглени в полза на носителите на права на интелектуална собственост. Такава тенденция има и в Европа – в работата на ЕСПЧ, или поне ни се иска да е тенденция – засега в отделни единични решения.

Второ, Върховният съд потвърди, че термини или фрази, които могат да засегнат определена общност, все още са защитено слово  съгласно Първата поправка.  Дори думи, които внушават омраза въз основа на раса, етническа принадлежност, пол, религия, възраст, физическо увреждане или друга подобна основа, се оказват защитени. 

Когато говорим за национални различия в защитата на свободата на изразяване – това решение е един добър пример.

Filed under: Media Law, US Law

Bitcoin, UASF… и политиката

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2064

Напоследък се заговори из Нета за UASF при Bitcoin. Надали обаче много хора са обърнали внимание на тия акроними. (Обикновено статиите по въпроса на свой ред са салата от други акроними, което също не улеснява разбирането им.) Какво, по дяволите, значи това? И важно ли е?

Всъщност не е особено важно, освен за хора, които сериозно се занимават с криптовалути. Останалите спокойно могат да не му обръщат внимание.

Поне на пръв поглед. Защото дава и сериозно разбиране за ефективността на някои фундаментални политически понятия. Затова смятам да му посветя тук част от времето си – и да изгубя част от вашето.

1. Проблемите на Bitcoin

Електронна валута, която се контролира не от политикани и меринджеи, а от строги правила – мечта, нали? Край на страховете, че поредният популист ще отвори печатницата за пари и ще превърне спестяванията ви в шарена тоалетна хартия… Но идеи без проблеми няма (за реализациите им да не говорим). Така е и с Bitcoin.

Всички транзакции в биткойни се записват в блокове, които образуват верига – така нареченият блокчейн. По този начин всяка стотинка (пардон, сатоши 🙂 ) може да бъде проследена до самото ѝ създаване. Адресите, между които се обменят парите, са анонимни, но самите обмени са публични и явни. Може да ги проследи и провери за валидност всеки, които има нужния софтуер (достъпен свободно) и поддържа „пълен възел“ (full node), тоест е склонен да отдели стотина гигабайта на диска си.

Проблемът е, че блокът на Bitcoin има фиксиран максимален размер – до 1 мегабайт. Той побира максимум 2-3 хиляди транзакции. При 6 блока на час това означава около 15 000 транзакции на час, или около 360 000 на денонощие. Звучи много, но всъщност е абсолютно недостатъчно – доста големи банки правят по повече транзакции на секунда. Та, от известно време насам нуждата от транзакции надхвърля капацитета на блокчейна. Което създава проблем за потребителите на валутата. Някои от тях започват да я изоставят и да се насочват към традиционни валути, или към други криптовалути. Съответно, влиянието и ролята ѝ спада.

2. Положението с решенията

Предлагани са немалко решения на този проблем. Последното се нарича SegWit (segregated witness). Срещу всички тях (и конкретно срещу това) обаче има сериозна съпротива от ключови фактори в Bitcoin.

Сравнително скоро след създаването на Bitcoin в него беше въведено правилото, че транзакциите са платени. (Иначе беше много лесно да бъдат генерирани огромен брой транзакции за минимална сума напред-назад, и така да бъде задръстен блокчейнът.) Всяка транзакция указва колко ще плати за включването си в блок. (Това е, което я „узаконява“.)

Кои транзакции от чакащите реда си ще включи в блок решава този, който създава блока. Това е „копачът“, който е решил целта от предишния блок. Той прибира заплащането за включените транзакции, освен стандартната „награда“ за блока. Затова копачите имат изгода транзакциите да са колкото се може по-скъпи – тоест, капацитетът на блокчейна да е недостатъчен.

В добавка, немалко копачи използват „хак“ в технологията на системата – така нареченият ASICBOOST. Едно от предимствата на SegWit е, че пречи на подобни хакове – тоест, на тези „копачи“. (Подробности можете да намерите тук.)

Резултатът е, че някои копачи се съпротивляват на въвеждането на SegWit. А „копаещата мощност“ е, която служи като „демократичен глас“ в системата на Bitcoin. Вече е правен опит да се въведе SegWit, който не сполучи. За да е по-добър консенсусът, този опит изискваше SegWit да се приеме когато 95% от копаещата мощност го подкрепи. Скоро стана ясно, че това няма да се случи.

3. UASF? WTF? (Демек, кво е тва UASF?)

Не зная колко точно е процентът на отхвърлящите SegWit копачи. Но към момента копаенето е централизирано до степен да се върши почти всичкото от малък брой мощни компании. Напълно е възможно отхвърлящите SegWit да са над 50% от копаещата мощност. Ако е така, въвеждането на SegWit чрез подкрепа от нея би било невъзможно. (Разбира се, това ще значи в близко бъдеще упадъка на Bitcoin и превръщането му от „царя на криптовалутите“ в евтин музеен експонат. В крайна сметка тези копачи ще са си изкопали гроба. Но ако има на света нещо, на което може да се разчита винаги и докрай, това е човешката глупост.)

За да се избегне такъв сценарий, девелоперите от Bitcoin Core Team предложиха т.нар. User-Activated Soft Fork, съкратено UASF. Същността му е, че от 1 август нататък възлите в мрежата на Bitcoin, които подкрепят SegWit, ще започнат да смятат блокове, които не потвърждават че го поддържат, за невалидни.

Отхвърлящите SegWit копачи могат да продължат да си копаят по старому. Поддържащите го ще продължат по новому. Съответно блокчейнът на Bitcoin от този момент нататък ще се раздели на два – клон без SegWit и клон с него.

4. Какъв ще е резултатът?

Преобладаващата копаеща мощност може да се окаже в първия – тоест, по правилата на Сатоши Накамото той ще е основният. Но ако мрежата е разделена на две, всяка ще има своя основен клон, така че няма да бъдат технически обединени. Ще има две различни валути на име Bitcoin, и всяка ще претендира, че е основната.

Как ще се разреши този спор? Потребителите на Bitcoin търсят по-ниски цени за транзакции, така че огромният процент от тях бързо ще се ориентират към веригата със SegWit. А ценността и приетостта на Bitcoin се дължи просто на факта, че хората го приемат и са склонни да го използват. Затова и Segwit-натият Bitcoin ще запази ролята (и цената) на оригиналния Bitcoin, докато този без SegWit ще поевтинее и ще загуби повечето от релевантността си.

(Всъщност, подобно „разцепление“ вече се е случвало с No. 2 в света на криптовалутите – Ethereum. Затова има Ethereum и Ethereum Classic. Вторите изгубиха борбата да са наследникът на оригиналния Ethereum, но продължава да ги има, макар и да са с много по-малка роля и цена.)

Отхвърлилите SegWit копачи скоро ще се окажат в положение да копаят нещо, което струва жълти стотинки. Затова вероятно те шумно или тихо ще преминат към поддръжка на SegWit. Не бих се учудил дори доста от тях да го направят още на 1 август. (Въпреки че някои сигурно ще продължат да опищяват света колко лошо е решението и какви загуби понасят от него. Може да има дори съдебни процеси… Подробностите ще ги видим.)

5. Политиката

Ако сте издържали дотук, четете внимателно – същността на този запис е в тази част.

Наскоро си говорих с горда випускничка на български икономически ВУЗ. Изслушах обяснение как икономията от мащаба не съществува и е точно обратното. Как малките фирми са по-ефективни от големите и т.н…

Нищо чудно, че ги учат на глупости. Който плаща, дори зад сцената, той поръчва музиката. Странно ми е, че обучаваните вярват на тези глупости при положение, че реалността е пред очите им. И че в нея големите фирми разоряват и/или купуват малките, а не обратното. Няма как да е иначе. Както законите на Нютон важат еднакво за лабораторни тежести и за търговски контейнери, така и дисипативните закони важат еднакво за тенджери с вода и за икономически системи.

В ИТ бизнеса динамиката е много над средната. Където не е и няма как да бъде регулиран лесно, където нещата са по-laissez-faire, както е примерно в копаенето на биткойни, е още по-голяма. Нищо чудно, че копаенето премина толкова бързо от милиони индивидуални участници към малък брой лесно картелиращи се тиранозаври. Всяка система еволюира вътрешно в такава посока… Затова „перфектна система“ и „щастие завинаги“ няма как да съществуват. Затова, ако щете, свободата трябва да се замесва и изпича всеки ден.

„Преобладаващата копаеща мощност“, било като преобладаващият брой индивиди във вида, било като основната маса пари, било като управление на най-популярните сред гласоподавателите мемове, лесно може да се съсредоточи в тесен кръг ръце. И законите на вътрешната еволюция на системите, като конкретно изражение на дисипативните закони, водят именно натам… Тогава всяко гласуване започва да подкрепя статуквото. Демокрацията престава да бъде възможност за промяна – такава остава само разделянето на възгледите в отделни системи. Единствено тогава новото получава възможност реално да конкурира старото.

Затова и всеки биологичен вид наоколо е започнал някога като миниатюрна различна клонка от могъщото тогава стъбло на друг вид. Който днес познават само палеобиолозите. И всяка могъща банка, или производствена или медийна фирма е започнала – като сума пари, или производствен капацитет, или интелектуална собственост – като обикновена будка за заеми, или работилничка, или ателие. В сянката на тогавашните тиранозаври, помнени днес само от историците. Намерили начин да се отделят и скрият някак от тях, за да съберат мощта да ги конкурират…

Който разбрал – разбрал.

ЕСПЧ: балансиране на чл.8 и чл.10 ЕКПЧ, отговорност на редактор на сайт

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/03/20/echr-liability/

На 16 март 2017 Съдът за правата на човека постановява решение по делото Olafsson v. Iceland (Application no. 58493/13).

Исландски сайт Pressan  публикува статии и интервюта, в които авторите твърдят, че кандидат за парламента, участник в предстоящите избори,   преди време е злоупотребил сексуално с деца. Авторите са информирали също полицията и органите за защита на децата.

Според закона към отговорност може да се привлече издателят или редакторът, ако авторите не са идентифицирани. Въпреки че в случая авторите са известни, те не са привлечени към отговорност. И въпреки че съдът признава необходимостта от дискусия и съществуващия обществен интерес, в последна сметка е осъден Олафсон, редактор, доколкото засегнатото в публикацията лице (кандидатът за депутат) не е осъдено с влязла в сила присъда.

ЕСПЧ прилага теста за пропорционалност и установява, че

  • има намеса в свободата на изразяване;
  • намесата е предвидена в закона;
  • по въпроса дали намесата е необходима в едно демократично общество ЕСПЧ има практика  – [48] за да се приложи член 8 ЕКПЧ, атаката срещу репутацията на едно лице трябва да достигне определено ниво на сериозност и  да уврежда правото на неприкосновеност на личния живот. Критериите, които са от значение  при балансиране на правото на свобода на изразяване срещу правото на неприкосновеност на личния живот са: приносът  към дебати от обществен интерес; колко известно е лицето и обсъждания казус; методът за получаване на информация и достоверността; съдържанието, формата и последствията от публикуването;  тежестта на наложеното наказание и др. (Axel Springer AG v Germany  и Von Hannover v Germany).

В случая Съдът подчертава, че е спазено общото изискване   журналистите систематично и официално да се дистанцират от съдържанието на твърдение, който може да обиди или провокира другите или да навреди на репутацията им, както и че [56]  наказание на журналист за подпомагане на разпространението на изявления, направени от друго лице в интервю,  би затруднило сериозно приноса на пресата за обсъждане на въпроси от обществен интерес и подобно наказание не следва да се предвижда , освен ако не са налице особено силни основания за това. Освен това  [57] Съдът счита, че жалбоподателят е действал добросъвестно и се е убедил, че статията е написана в съответствие с възприетите журналистически правила за проверка на фактическото твърдение.

Следователно намесата не е необходима в едно демократично общество. Не е извършен прецизен баланс между правата по чл.8 и чл.10, така както изисква ЕКПЧ и практиката на ЕСПЧ.

Нарушение на чл.10 ЕКПЧ.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Тръмп, антилиберализмът и психологията

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2027

Напоследък ми стана навик да крада статии оттук-оттам из Нета. Ами какво да правя – навъдиха се хора, които казват каквото мисля по-добре от мен! 🙂 Което е чудесно.

Лошото е, че публикувалият ги сайт понякога умира и мислите им изчезват. Затова искам тяхно копие да има тук, в скромния ми блог. Докато го има.

Сега е модерно да се пише за Тръмп. Само че тази статия на Даниел Смилов в портала „Култура“ е не за личността Тръмп, а за антилиберализма като цяло.

(Тя обръща внимание и на една важна фигура, която не е много позната на българина. Ако руската царица Александра си е имала Распутин, Хитлер си е имал Гьобелс, а Путин си има Дугин, то Тръмп си има Стив Банън. Единствената разлика между последния и първите трима е, че Банън има много повече власт и влияние от тях. Към момента той реално е вторият по сила човек в света, при положение, че Тръмп е първият.)

Антилиберализмът има много отрочета. Нацизмът, фашизмът, комунизмът, русизмът… Неговата кауза е подмяната на свободата с робство, превръщането на невежеството в сила и представянето на войната за мир – накратко, „разделяй и владей“. Искате ли тази кауза да се сбъдне?

Затова е важно всеки мислещ човек да го познава. И да знае защо е нужно да се бори срещу него, дори на цената на лични лишения. Просто иначе ще бъде подложен на далеч по-големи лишения.

Да, знам, че не ви се занимава с политика. Ѝ на мен не ми се занимава. Пишат ми се разкази, правят ми се разни софтуери, грижи ми се за здравето на хората… Но училищните спомени ме подсещат, че ако на теб не ти се занимава с побойника на класа, това само засилва неговото желание да се занимава с теб. И да си затвориш очите води само до това да те бият както си със затворени очи.

Не си затваряйте очите, моля ви. После боли много и за дълго.

—-

Модерно е днес човек да е антилиберал и мнозина станаха такива. Тяхното всемирно вдъхновение е Доналд Тръмп – първият американски президент, който спечели искрените симпатии на БСП. Путин, разбира се, е фърст за Корнелия Нинова и средния социалист, но и Доналд вече не е секънд спрямо никой! А и как да е втори, когато не слиза от заглавията на всички публикации, включително за съжаление и на тази.

Либерализмът пък е осъждан като причина за повечето “бедствия” на планетата – от глобализацията, финансовия капитализъм, мултикултурализма, тероризма, бежанците, политическата коректност та чак до Иван Костов. Всъщност (малко парадоксално) самият Иван Костов също наскоро осъди либерализма.

Пък и какво ли толкова е дал либерализмът на света?!

Е, конституционализмът, разделението на властите, правата на човека, свободата на пазара, антидискриминационното законодателство и международният правов ред сигурно трябва да му бъдат приписани, защото Лок, Монтескьо, Мадисън, Кант, Адам Смит, Токвил, Бентъм, Констан, Келзен минават за либерали в образована среда. Но други приноси либерализмът едва ли има.

Като изключим може би и държавата на благоденствието (все пак) заради Джон Мейнард Кейнс, Джон Роулз и Роналд Дуоркин. И за да не се обидят либертарианците – трябва да се добавят и приносите на Хайек към икономическата теория и идеите за правова държава. Но друго няма. (Ако не броим десегрегацията и движението за граждански права през 60-те години – Мартин Лутър Кинг, Ърл Уорън. Както и критиката на тоталитаризма на Попър и Аренд).

Съвременният антилиберализъм не отрича тези постижения, а само логичните им следствия. Ако твърдите, че свободата на търговията и конкуренцията водят до всеобщ просперитет (както Адам Смит), трябва да искате да падат търговските бариери, както и затрудненията за движението на хора, стоки и капитали. Но Тръмп се оттегли от търговските споразумения с Канада и Азия, и планира да строи стена с Мексико. Ако твърдите, че всички имат равни права без оглед на религия и етнос, не поставяте специални ограничения за мюсюлманите. Но Тръмп направи точно това.

Ако смятате, че хора с различна култура могат да живеят мирно и цивилизовано в едно и също общество, трябва да следвате и някакви правила на уважително отношение към всяка една общност. За Тръмп това е вредна “политическа коректност”, обаче. И накрая, ако сте наистина загрижен за съдбата на работническата класа, трябва да й гарантирате максимално качествени публични услуги и достъп до работни места с генерирани от държавата програми. Това е препоръчвал Кейнс, но Тръмп сваля данъците и тръгва на поход срещу общественото здравно осигуряване и образование.

От логика към психология

Антилиберализмът не залага на логиката. Неговата сила е в психологията. Томас Хобс е първият модерен автор, който е осъзнал политическото значение на страха и параноята: свободата може да носи рискове и опасности. Свободният човек е методологически егоист, който в преследване на интереса си неизбежно (както Хобс е смятал) влиза във война с другите. Война на всеки срещу всеки. За да не се стига до нея, е необходима чудовищно силна, безконтролна власт, от която всеки да изпитва страх. Необходим е Левиатан, Путин или Ердоган. Необходим е някой с нервен пръст върху бутона за ядрен Армагедон, от когото останалият свят да трепери.

Съвременният антилиберализъм не спори с Лок, Монтескьо или Кейнс, а просто цели да убеди психологически населението, че без антилиберален Левиатан войната на всеки срещу всеки ще е неизбежна. Без лидери от типа на Орбан, Льо Пен или Ангел Джамбазки светът ще се свлече в едно “естествено състояние” на хаос и беззаконие, в който животът по Хобс ще е “solitary, poor, nasty, brutish and short” (самотен, беден, гаден, жесток и кратък).
Съвременният антилиберализъм е систематична, методологическа и научно-обоснована психологическа атака срещу населението, която цели да убеди хората, че живеят в света на Хобс. Те трябва да започнат да виждат всеки като потенциална опасност и всяка свобода – като носеща прекалено висок риск. Това се постига, като към нея се прикача въздействащ образ, вдъхващ страх и трепет:

– свобода на движение = “цунами от бежанци”, “нашественици”, “завоеватели”;

– религиозна свобода = “терористи”, “кървави атентати”, зловещ камуфлаж под форма на бурки;

– свобода на търговията = обезлюдени региони, ръждясали предприятия;

– етническа толерантност = “циганска престъпност”

Тъждествата между тези феномени не са нито логически, нито социологически, разбира се. Те са сугестивни, ситуационни и работещи на подсъзнателно ниво. Те внушават опасност, като запалват множество червени лампи и убеждават хората в следното:

– те са сами пред опасностите и трябва да мислят първо за себе си (America first!);

– институциите, които ги защитават, са безсилни (овладени са от някакви лигави либерали, например, които непрекъснато се провалят);

– не бива да разчитат на добронамереност и сътрудничество от никого: нито в държавата, а особено в чужбина (НАТО и ЕС са отживелица);

– трябва да се справят САМИ, като се самовъоръжават и придържат към най-близките – семейството, единоверците, нацията (стена, капиталът обратно от Китай, по-мощни ядрени ракети и другите да се оправят).

Хора с такива нагласи вече живеят в света на Хобс.

Психология и технология

Българският антилиберализъм е първичен, любителски и подражателен. В световен мащаб обаче психологическата атака срещу хората се води професионално, по научните принципи на пропагандната война и на съвременните технологии. Както стана ясно, зад Брекзит и зад Тръмп стои сериозна технологична експертиза, която профилира психологически населението и е в състояние да таргетира почти всеки избирател поотделно в зависимост от неговия психологически профил. Това става чрез Big Data компании, които филтрират огромен обем данни, събрани от бази на фирми, обществени институции или социалните мрежи.

Cambridge Analytica например е компанията, която е помагала на Тед Круз, Тръмп и привържениците на Брекзит и която твърди, че е профилирала (най-вече психологически) американските избиратели – всички 220 милиона от тях![i] Изработени са били 32 психологически профила[ii]с цел по-ефективна кампания: ако човек е по-невротичен например, пращат му картинки на битова престъпност – кражба с взлом. Ако е по-спокоен и склонен към съгласие – семейна снимка на баща и дъщеря на лов за патици. Изводът е един обаче – гласувайте за кандидата, който подкрепя оръжията.

Ако сте по-скоро избирател на Клинтън, тогава психологическата задача е пък да не отидете да гласувате. Като например ви убедят, че тя е отвратителна (nasty woman, crook). Експерти на споменатата компания твърдят, че почти няма съобщение и послание от страна на Тръмп, което да не е било подплатено с данни, генерирани от профилирането.

Стийв Банън – човекът, който в момента е най-влиятелен в Белия дом по мнението на мнозина, – е член на борда на Cambridge Analytica.

Съветската школа е традиционно много силна в областта на пропагандната психологическата война, която в модерната си версия се нарича “хибридна”. Макар и не толкова high tech, и съветската школа е допринесла с прийоми, които са много ефективни. Като техниката на “гнилата сельодка” например, известна от учебниците от 60-те години: подбирате грозна лъжа за опонента и я тиражирате масово. Той е принуден да се оправдава, да се обяснява и попада в неизгодна позиция. Или пък тактиката “60:40” за пропагандна борба в не съвсем гостоприемна среда (в близката чужбина да речем): говорите 60% за НАТО и ЕС и 40% за Русия и санкциите срещу нея. Проевропейците се объркват, про-евразийците се обнадеждават.[iii]

Начало на какво?

Светът на Хобс е нелицеприятен. И той трудно може да бъде обичан. Защо е тогава тази антилиберална фиксация върху насаждането на хобсианска психология?

Хана Аренд отбелязва, че всеки тоталитаризъм започва с неприязън към всичко, което имаш[iv] – в нашия случай, демокрацията, свободите, ЕС, НАТО “Нещата трябва да се променят! Не могат да останат такива!”. Антилиберализмът винаги е насаждал подобни емоции на неприязън. Затова и Карл Льовенщайн нарича фашизмът “емоционализъм”.

Но съвременният антилиберал не е фашист, нито комунист. Той не отхвърля – поне открито – нито конституционализма, нито правата на човека, нито пазарната икономика, нито демокрацията. Напротив, той се бие в гърдите, че е демократ. Антилибералът няма алтернативна визия за обществото, както фашистът: той просто твърди, че “така повече не може” и се опитва да подрони психологическата основа на свободата. Да усилва и генерира страх.

Що за състояние е това? От една страна, либерализмът започва да се политизира и от обща идеология на всички партии в демокрацията, става разделителна линия. От другата страна стоят антилибералите, които не го отричат съдържателно, а “просто” искат да го суспендират временно заради опасности от най-различен характер: от “бежански цунамита” до “обезлюдяване и смърт на нацията”.

Колко временно и кое точно ще се суспендира обаче? Путиновата управляема демокрация ли е моделът? Орбановият диктат на мнозинството, може би? Кои права ще бъдат отменяни, за колко дълго и заради какво? И няма ли други по-цивилизовани начини за постигане на сигурност и мир, освен този, който се предлага?

Антилиберализмът днес предпочита психологията, докато съдържанието му изглежда хлъзгаво и неопределено. Докато то не се изясни, той си остава една психологическа игра, при която на всеки му се вадят такива картинки, които най-пасват на личните му страхове. И всеки почва да слюнкоотделя като кучето на Павлов.

___________

[i] Hannes Grassegger and Mikael Krogerus, The Data that Turned the World Upside Down https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win

[ii] Профилирането става на базата на разделянето на хората по пет основни критерия: откритост към нови преживявания; съвестност при изпълнение на задача; интровертност; съгласие; невротичност. От английските наименования на тези критерии е и съкращението OCEAN, което ги обобщава.

[iii] В.Яковлев, Методы боевой спецпропаганды http://aillarionov.livejournal.com/846809.html

[iv] Hannah Arendt: From an Interview http://www.nybooks.com/articles/1978/10/26/hannah-arendt-from-an-interview/

Едни (не)отворени данни за пушенето в заведенията

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2017/spravki-za-pusheneto-v-zavedenia/

Не, няма да критикувам прозрачността на институциите или да показвам с данни каква е ситуацията. Този път ще е точно обратното. През януари 2016-та изпратих заявление по ЗДОИ до всяко РЗИ в страната със следните въпроси:

  1. Справка за получените сигнали за пушене през 2013, 2014 и 2015 г. разделени по обществена сграда или заведение за обществено хранене и брой за всяко от тези места по месеци
  2. Справка за всички проверки за спазване на забраната за пушене през 2013, 2014 и 2015 г. по обществена сграда или заведение за обществено хранене, дата на проверката и дали е установено нарушение
  3. Справка за наложените санкции за нарушения на забраната за пушене през 2013, 2014 и 2015 г. разделена по обществена сграда или заведение за обществено хранене

3843008

Всички РЗИ-та отговориха в срок и предоставиха малко или много информацията, която исках. Заради разминаването във форматите, точността и вида на данните, унифицирането ѝ беше проблем. Някои ми изпратиха електронни таблици с разбивка по вид фирми. Други просто снимки на таблици с общо числа по години. Бях седнал да ги обобщавам, но така и не довърших цялостната таблица.

Бях напълно забравил за тези данни до преди няколко дни, когато статус във Facebook ме подсети. Глупаво е, че не съм ги използвал цяла година. Явно щом не съм ги обобщил до сега, няма да го направя скоро. Затова ги пускам свободно под CC0 лиценз както съм получил справките. Свалете ги и ги използвайте както намерите за добре. Ще се радвам, ако пуснете в коментарите линк към статиите, графиките или изводите си. Надявам се да са ви полезни.

Ако искате да изпратите заявление за сигналите и проверките през 2016-та, ето таблица с мейлите на РЗИ-тата. Припомням, че заявленията по ЗДОИ няма нужда да се подписват електронно и имате право да изискате цялата комуникация да е през мейла. Отговаряли са ми вежливо и в срок на всички запитвания до сега, така че нямам критика към прозрачността им в това отношение.

Да дишаме ли в София днес?

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/da-dishame-li-v-sofia/

Забелязах, че пак се повдигна темата за замърсяването на въздуха в София и реших да видя какво показват данните, които тегля от сайта на общината. Скриптът, който направих преди почти година, разглежда графиките и извежда директно от тях стойностите по часове. Оригиналните данни от ИАОС липсват, защото от агенцията изглежда се притеснявали с тях да не се “злоупотребява”. Все пак публикуват бюлетин с превишенията и подават средни стойности на Европейската комисия.

Всичко това обсъждах няколко пъти до сега. Може да видите следните статии за повече подробности:

Тук само ще покажа последните данни в няколко различни изглежда. Всъщност, днес добавих всички събрани от мен данни от станциите в София в гражданския профил на портала за отворени данни на кабинета. Описал съм съдържанието и как е изведено. Ще го обновявам когато имам възможност. Данните започват от 16:00 на 20 януари 2016. Така липсват два от най-студените месеци – декември и януари. Обещавам, че ще обновя и опиша всички данни преди края на март, за да имаме цялостна картина.

Последните данни

Замърсителят, който най-много обсъждаме, са фините прахови частици до 10 микрона. Т.н. PM10. С тях има най-голям проблем в столицата. Докладите на агенцията и много експерти посочват като причини отоплението с твърдо гориво (дърва, въглища, неефективни печки, непочистени комини), автомобилния транспорт (стар автопарк, много дизелови коли, липса на филтри за твърди частици), строителството (неспазване на разпоредбите за чистота, липса на контрол от страна на общината) и ерозията на почвата (изоставени зелени площи, строителни материали).

Всички те в една или друга степен допринасят за натрупването на прахови частици. Особения климат и география на града обаче са основна причина за задържането им. Когато падне мъгла и се превръща бързо в смог. Това се случва най-често в студените месеци, както се вижда ясно в данните. В тази графика показвам ниските, средни и максимални стойности измерени във всеки ден от края на януари до сега.

pic3

Маркирал съм и разрешения праг от 50 µg/m3. Той е установен на европейско ниво и не трябва средната стойност на повече от 35 дни в годината да го надвишава. Също така, средната стойност за цялата година трябва да е 40 µg/m3. Сами се сещате, че София надвишава тези стойности. На следната графика съм показал средно в колко часа от деня този условен праг е бил надвишен. Вижда се, че и през летните месеци има превишения, но са значително по-малко.

pic2

Наричам тези прагове условни, защото никой не твърди, че при 49 µg/m3 въздухът е безопасен, а на при 51 вече е опасен. Също толкова важно е продължителността на излагането на замърсения въздух. Затова със следващата графика съм показал периодите, в които софиянци са били изложени продължително на превишаващи лимита нива на прахово замърсяване. За да се прекъсне такава поредица, съм посочил, че замърсяването трябва да падне под лимита за поне 6 часа.

Така се вижда, например, че започвайки от 16-ти ноември, в замърсяването е било почти постоянно над нормата в рамките на 100 часа. Същото се е случило и на 23-ти – 71 поредни часа мръсен въздух. Няколко такива периода е имало и през януари и февруари.

pic1

Друга метрика, която също се сочи като сериозен проблем от колите и отоплението е азотния оксид. София изглежда обаче няма проблем по този показател или поне далеч не такъв, какъвто други големи градове в Европа. Всъщност, в София лимитът от 200 µg/m3 практическине е бил надвишаван в разглеждания период. По мои наблюдения това важи и за останалите замърсители. Разглеждайте данните в случай, че съм пропуснал нещо.

pic4

Да, дишайте

Тези превишения не означават непременно, че въздухът “ви убива”, както се изписа доста в медии и социални мрежи. Докладите на WHO и Европейската агенция по околната среда показваха различни оценки за това колко жертви е взел мръсния въздух в Европа и у нас. Тези оценки, както пише и в самите доклади, не трябва да се приемат буквално. Те се базират на общата смъртност, която пък се влияе до голяма степен от застаряващото ни население.

Няма съмнение, че замърсяването с фини прахови частици води до здравословни проблеми. В последните години се говори все повече за това, че трябва да следим по-изкъсо PM2.5 – по-финните частици, за които сега нямаме данни в реално време, а само средногодишна стойност. Именно те причинявали най-много поражения на дробовете. WHO дори цитира изследвания правещи връзка със заболявания на сърдечната система. Останалите замърсители, макар технически под нормата, също не са за подценяване.

Трудността да се прецени реалният ефект върху общественото здраве идва от недостатъчните данни. В София има 5 измервателни станции и още една на Копитото, която изключвам от графиките горе. Средна стойност за цяла София е безмислена предвид размерът и различията в инфраструктура, топология и жилища в частите на града. Дори замърсяването до една станция да е голямо, това не означава, че на километър въздухът няма да е сравнително чист. Също така, забравяме, че дори по-голям проблем е замърсяването на затворените пространства. Големите офис сгради имат климатични инсталации, които почистват въздуха. Домовете ни и повечето обществени сгради като училища и дори болници нямат такива. Същото важи за повечето коли.

Продължителността на излагане също е от огромно значение. 2-3 часа замърсен въздух има в повечето градове по света, които страдат от час-пик. Въпросът е да не е в пъти над нормата и да не продължава по 3-4 дни, както виждаме горе. Възможни мерки има много и повечето са непопулярни. Готви се явно нов план за борба със замърсяването на въздуха, но явно пак ще остане на хартия съдейки по това, че общината продължава да купува дизелови автобуси. Други мерки като забрана за движение на стари коли в града или поне в центъра ще доведе до незабавна политическа смърт на който се опита да го въведе. Забраната за отопление с дърва и въглища ще доведе до сериозен социален проблем, ако няма предвидена алтернатива.

Всички решения искат сериозна политическа воля и немалко пари. Ако не дадем парите сега обаче, ще ги дадем после за неизбежната глоба на Европейската комисия за това, че се тровим сами себе си. Политическата воля някой трябва да я поиска и да убеди околните, че повече така не може.

Оттегляне на коментари в блога и промяна в лиценза

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/komentari-licenz/

Преди няколко седмици получих молба определени коментари в този блог да бъдат изтрити. Молбата беше от авторът им и засягаше около 90 съобщения. Той е един от ядрото от антиваксъри, за които съм писал многократно. Обясни, че е променил начина си на мислене и вече не иска името му да се свързва с позициите, които е заемал под статиите ми.

Като цяло нямам политика да премахвам коментари, с изключение на крайни случаи на обиди към семейството ми. Уважавам обаче решението му и добавих функция за маркиране на коментарите като оттеглени.

comment

За целта допълних лиценза на блога формализирайки процеса. Запазвам си правото да възстановявам така скрити коментари, ако забележа, че активността му по темата не е спряла и позицията му не се е променила видимо. В такъв случай остава единствено да се обърне към търсачките и да иска скриване на срамното за него съдържание, както явно е направил Жорж Ганчев с ДС миналото си.

Човекът, който ми писа с тази молба, поддържа един от основните антиваксърски сайтове на български език. Предвид новата позиция, която изрази, очаквам, че сайтът ще спре да работи. В противен случай не виждам защо трябва да възприемам думите му на сериозно. Аналогични ще бъдат действията ми към бъдещи такива запитвания.

Системата работи, но често има нужда от помощ

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/sistemata-raboti/

Преди две седмици адв. Мария Шаркова и аз писахме за “лечителите” от екрана, за това как ни се представят като специалисти по хранене, различни болести и натурални лечения. Статията беше публикувана първо в Капитал. Поводът беше отговор на РЗИ София на мой сигнал, в който установяват, че лице давало здравни съвети няма регистрация и от там – право да извършва такава дейност. От въпросното решение обаче не последва нищо – контролния орган беше решил, че не е тяхна работа.

Последва протестно писмо, че би следвало да направят следващата стъпка – да проверят дали се извършва здравна дейност и дали е нарушен закона. Сигналът, също както статията в Капитал, беше съставен заедно с адв. Шаркова. Тази седмица получих отговор от РЗИ София, с който благодарят за изразената гражданска позиция. Съобщават също, че е извършена подробна проверка и са установени много примери, в който въпросното лице е давало здравни съвети, включително за здравето на бременни жени и малки бебета. Съставен е акт за административно нарушение.

20161109-redacted1
Подобно на предишното решение, заличихме данните на нарушилата закона по очевидни причини.

Отговорността на медията

Докато тази санкция засяга само въпросната “нутриционистка”, но не и медията, която я е поканила и безкритично ѝ е дала ефирно време. Имат всички причини утре да доведат друг случаен човек, да го представят за експерт по хранене и да го разпитват как зрителите да се предпазват от инфекции и болести. Самите зрители няма да забележат дори смятата и няма да разберат, че през цялото време не само се е нарушавал закона, но се е застрашавало общественото здраве.

Попитах за всичко това Канал 3, които бяха причината за моя сигнал. Исках да знам дали са искали някакво сведение, че поканеното лице има право да извършва здравна дейност и ако не, дали смятат, че това съвпада с етичните принципи на журналистиката. Отговорът им беше лаконичен:

Уважаеми г-н Юруков,

Благодарим Ви за зрителския интерес и активност . Искаме да Ви уверим, че телевизия Канал 3 има независима редакционна политика, която стриктно спазва Законите на България.

С благодарност за Вашия интерес към програмата ни, желаем хубав ден!

С уважение,
Теодора Василева,
Технически секретар

Не става ясно защо въобще споменават, че имат независима редакционна политика. Навярно за тях това означава, че могат да правят каквото си искат без последствия. За стриктното спазване на законите може доста да се поспори. Съдейки по сайта им, телевизията не са подписали никой от етичните кодекси. Независимо от това, според чл. 76. т. 2 от Закон за радиото и телевизията те са длъжни да спазват етичния кодекс на Фондация “Национален съвет за журналистическа етика”.

Отделно, РЗИ посочва като една от доводите за установеното нарушение на Закона за здравето именно факта, че са давани здравни съвети пред широка аудитория. Телевизия Канал 3 е дала такава трибуна редовно на въпросното лице и би било обидно за тях да твърдим, че не са знаели предварително каква квалификация има. В този смисъл може да се направи твърдението, че са спомогнали за нарушаване на закона и са застрашавали общественото здраве от ефира си. Сигнал за това е подаден на СЕМ.

Генералният проблем

Това е един случай с един псевдо-лечител и една телевизия. Канал 3 обаче далеч не е единствената. Вчера пуснах сигнал срещу още едно такова предаване от септември по Нова телевизия. Случаят е идентичен като даване на съвети и квалификация на поканения “специалист”. Нова не откликнаха навреме на същите въпроси, които зададох на Канал 3. Ако получа отговор, ще допълня статията.

Всъщност, проблемът далеч не се ограничава до здравето. Писал съм многократно как медиите канят хора без нужната квалификация да говорят за демография, образование, интернет и много други. Представят ги като експерти и насаждат така заблуди, спекулации, а често и омраза и безпочвени скандали.

Това далеч не е запазена марка на една или друга медия и далеч не е от вчера. Не виждам обаче път към решаването му чрез саморегулация. В никакъв случай не може да се каже, че всички журналисти и редактори са в тази категория. Има много, които са отговорни и на които трябва да благодарим, че се борят за едната истина вместо да вземат лесния път. Малко или много обаче всички медии попадат в капана на бързите новини без надеждна проверка, но с широк потенциален отзвук. Разбира се това, че грешката е тяхна, не отменя задължението на нас зрителите да сме бдителни.

Системата работи, но трябва да я побутнем

Надали някой би имал съмнение, че статията ни с адв. Шаркова в Капитал е била основната причина за повторната проверка на РЗИ София. Затова днес публикувахме там информация за наложения акт и какво означава това. Нищо обаче няма да се случи, ако не се подават сигнали. Точно това направихме ние – писахме и настоявахме да бъде спазен закона.

Ако не сте съгласни с ограниченията, които налага Закона за здравето и Закона за лечебните заведения, то трябва да се обърнете към Народното събрание, към депутатите си и да настоявате за промяна там. Това е демократично установеният начин. Това се опитаха да направят и антиваксърите в опитите си практически да спрат ваксинациите.

Когато е в сила обаче, законът трябва да се спазва и голяма част от отговорността за това пада върху нас – гражданите. Всеки може да подава сигнали като нашия на РЗИ и СЕМ. Достатъчно е да дадете информация точно къде, кога и как смятате, че е наручен закона. Сигналите се изпращат чрез прост email и нямат нужда от подпис. Адресите на РЗИ-тата ще намерите на страницата на Министерството на здравеопазването, а формулярът за сигнали до СЕМ е тук.

Никой не може да ви гарантира, че резултат ще има. Трябва да настоявате, да повтаряте и навярно да вдигнете шум. Единствената гаранция е, че ако не пуснете сигнал, нищо няма да се промени. Може да си мислите, че всичко това е ненужно и само глупавите биха се вързали на съвети от женски списания и сутрешни шоута. Замислете се обаче колко от обкръжението ви споделят редовно такива статии, колко от тях са уязвими на такива внушения заради продължителна болест, например и колко вече са давали пари на врачки. Може да се смеем как в БГ Мама се жалват, че са ужилени със сериозни суми от такива натуропатки, но утре това може да е ваш роднина. Вместо да се тюхкаме, че никой не ги е хванал до сега, защо да не поемем инициативата?

Избори 2016 – секциите в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/sekcii-2016/

На 15-ти октомври ЦИК обяви секциите за президентските избори и референдума ма 6-ти ноември. Вчера поправи решението си добавяйки още секции в Германия, Испания и Австрия. Към днешна дата знаем, че ще има 307 секции в 71 държави.

Новата карта

Очаквам да има още промени по секциите в чужбина. Най-малкото адресите на всички не са ясни. Доста от тях ще са в посолства и консулства, а на други събрахме адресите от местните координатори. Затова пуснах новата карта на секциите в чужбина на Glasuvam.org. Ще обновявам данните там, когато станат ясни.

Този път я пренаписах така, че да работи по-лесно на мобилни устройства. За разлика от предишната версия, търсенето на секции и места става изцяло на устройството. Данните не се изпращат на сървъра ми и не се записват никъде. При търсене на град, в близост до който да има секция, се прави проверка с търсачката на Google. При отваряне на сайта всеки може да реши дали да сподели местоположението си. За целта трябва да е включен GPS-а на телефона.

Карта на изборите в чужбина от Glasuvam.org

В тази версия има и възможност да се предлагат промени по местоположението на дадена секция. Адресите все още се обновяват централно при мен, но самият маркер на картата ще може да се мести. За целта при отваряне на информацията на секцията може да натиснете линка за предложения, да преместите маркера на правилното според вас място и да го изпратите. След това аз ще прегледам всички предложения и ще обновя данните.

Добавил съм и меню с информация за картата, лиценза и поверителността, както и лесен код за вграждане. Данните и кодът на картата са със свободен лиценз CC0, което значи, че може да я използвате както намерите за добре.

Кампанията по заявленията

Решенията на ЦИК бяха предшествани от значителна кампания по събиране на заявления. Скандали не липсваха. Имаше доста неясноти около ограниченията по места, имаше проблеми със сайта на ЦИК и попълването на данните. Във Великобритания бързо минаха ограничението от 35 секции. Външно обяви в последния момент, че Германия е отказала отварянето на секции извън консулствата и почетните консулства. Писмените заявления бяха въведени в последните дни на кампанията от което силно се изкривиха данните и заявленията бяха пръснати на различни места.

Всички това доведе до сериозни трудности в организацията на секции по места. Много заявления се изгубиха като смисъл по една или друга причина. Ефектът беше, че в Германия не бяха събрани достатъчно заявления за отварянето на повече секции там, където според Външно Германия е разрешила да има такива. След сериозното недоволство на 15-ти, когато ЦИК обяви по една секция на места със сериозно натоварване в предишни избори, Външно е изпратило становище до ЦИК с искане за отваряне на още. Не е ясно, защо такова не е било изпратено преди това, когато всички тези проблеми бяха ясни. За тях предупреждавах многократно в последните седмици. Отделно помогнаха и няколкото писма от общностите ни зад граница, за да се отворят още секции там, където има нужда от тях.

Секциите от предишни години

Направих бърза таблица със сравнение на секциите по държави през последните 3 години. На пръв поглед броят на секциите е по-голям от този на последния референдум и парламентарните избори през 2013-та. Доста по-малко са от парламентарните през 2014-та обаче. Основната причина за това са секциите в Турция. Докато през 2014-та са били 136, то миналата и тази година са съответно 7 и 35. За референдума просто нямаха интерес, а на тези избори има ограничение.

Ако изключим Турция от общия брой, изглежда няма голяма разлика в броят секции – движат се между 270 и 290. Разбивката по държави обаче показва друго. Секциите от западна Европа, САЩ и Канада представляват 66% от всички секции (изключвайки Турция). През 2014-та и 2015-та са били съответно 72 и 75%. Това означава, че доста секции са преместени от държави с големи български общности и са преместени на места, където почти няма българи. Това лесно се обяснява с решението на ЦИК да отвори автоматично секции в посолства дори без никакви заявления или сведения, че има желание някой да гласува.

Какво следва?

Сега започва кампанията по информиране. Говорителя на ЦИК май за пръв път обяви, че няма намерение да има нещо общо с информирането на българите в чужбина. С изключение на 2014-та, Външно май отново няма никакви планове.

Доброволци по места ще информират общностите ни. Аз в понеделник ще разпратя бюлетин до абонираните в Glasuvam.org. В него ще се включи най-близката до всеки абониран секция. Ако желаете да го получавате, може да се регистрирате на сайта.

Срокът за подаване на предложения за секционни комисии в чужбина изтече в понеделник. Днес ЦИК провежда консултации с регистрираните партии и инициативни комитети за попълването им. Очакваме скоро тези списъци, както и окончателния списък с адресите на секциите.

Окончателният и навярно най-важен щрих от тези избори е да говорим за какво въобще гласуваме. Практически липсва дебат за референдума, например. Отделям личното си мнение по това, както и президентските избори от информационната кампания, която аз и доста други водим. Няма да видите нито на картата на Glasuvam.org, нито в бюлетина или в статиите ми по самата организация на изборите нещо по този въпрос. Все пак, в близките седмици имам намерение да разпиша подробно как смятам да гласувам и защо смятам, че е важно.