Tag Archives: съд на ес

Отново правото да бъдеш забравен – в Съда на ЕС

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/17/rtbf/

Правото да бъдеш забравен е свързано със задължение на доставчици на услуги по силата на решението на Съда на ЕС по дело C‑131/12 Google Spain. Може да се поиска търсачките да не публикуват определени резултати от търсенето.  Много трудности са свързани с практическото прилагане на това задължение – защото ограничаването на информация онлайн лесно може да се превърне в цензура. 

Според публикуваните от Google доклади, в компанията са постъпили 720 000 искания за прилагане на RTBF (правото да бъдеш забравен) и 43 на сто от тях са удовлетворени.

И ето – в Съда на ЕС отново на дневен ред е RTBF – по дело С-136/17. Казусът е от Франция: след като търсачката отказва заличаване и френският регулатор за защита на личните данни потвърждава решението, четири физически лица се обръщат към съда, в резултат от което се появява преюдициално питане към Съда на ЕС за баланса между обществения интерес и защитата на личните данни, особено когато става дума за чувствителни области като  сексуална ориентация, политически, религиозни или философски възгледи, извършени престъпления и влезли в сила  присъди.

Информацията от блога на Google

Filed under: Digital, EU Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: блокиране на достъпа до The Pirate Bay

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/16/%D1%81%D1%8A%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D1%81-%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF%D0%B0-%D0%B4%D0%BE-the-pirate-bay/

Стана известно заключението на Генералния адвокат Szpunar по дело C‑610/15 Stichting Brein срещу Ziggo BV и XS4ALL Internet BV.

В това дело  Съдът трябва да конкретизира правните основания и обхвата на евентуалната отговорност за нарушенията, извършени от  уебсайтове като The Pirate Bay („TPB“). TPB е един от най-големите и най-известни уебсайтове за споделяне на файлове, съдържащи музикални и кинематографични произведения. Споделянето е безплатно и при повечето от тези произведения — в нарушение на авторските права.

Генералният адвокат напомня скорошни решения на Съда на ЕС, свързани с правото на публично разгласяване на произведения в интернет  – Svensson  и GS Media,  ново е и решението  Filmspeler – тези дела се отнасят до вторичното разгласяване на вече достъпни в интернет произведения.

Ответниците в главното производство  Ziggo BV и XS4ALL Internet BV  са дружества, учредени по нидерландското право, чиято дейност   е доставка на достъп до интернет на потребители. Ищецът Stichting Brein представлява носителите на авторски права.

Stichting Brein иска да се разпореди на Ziggo и на XS4ALL да блокират достъпа на получателите на техните услуги до интернет адресите на уебсайта TPB, който е торент индексатор за споделяне на файлове на принципа peer-to-peer. Искането се основава на обстоятелството, че получателите на услугите на ответниците в главното производство използват посочените услуги чрез този уебсайт индексатор и така извършват масови нарушения на авторските права, като споделят помежду си файлове, в които се съдържат закриляни обекти (главно музикални и кинематографични произведения), без разрешението на носителите на тези права.

Преюдициални въпроси:

„1)      Налице ли е публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 от оператора на уебсайт, ако на този уебсайт няма защитени произведения, но съществува система […], с която намиращи се на компютрите на потребителите метаданни за защитени произведения се индексират и категоризират за потребителите, и посредством която потребителите могат да намират, качват и свалят защитените произведения?

2)      При отрицателен отговор на въпрос 1:

–        дават ли член 8, параграф 3 от Директива 2001/29 и член 11 от Директива 2004/48 основание за издаването на забрана по отношение на посредник по смисъла на тези разпоредби, който по описания във въпрос 1 начин улеснява извършването на нарушения от трети лица?“.

В т.т.19-29 Генералният адвокат обяснява функционирането на peer-to-peer мрежите. Според  тази картина сайтове като TPB снабдяват ползвателите с карти за намиране на незаконно съдържание.

В т.т. 30-42 се исяснява кога има публично разгласяване според правото на ЕС. След което се анализира хипотезата, при която закриляни с авторско право произведения са споделяни в peer-to-peer мрежа. Според ГА операторите на уебсайтове като TPB, които позволяват произведенията да бъдат намирани и достъпни,  организират системата, която позволява на потребителите да получат достъп до произведения, предоставяни на разположение от други потребители. Ето защо според ГА тяхната роля може да се приеме за необходима – и още:

Вярно е, че такъв уебсайт само регистрира наличното съдържание в peer-to-peer мрежата, т.е. метаданните, свързани с произведенията, които се предлагат за споделяне от потребителите в мрежата. Следователно операторът на уебсайта по принцип няма никакво влияние върху присъствието на дадено произведение в тази мрежа. Той е само посредник, който позволява на потребителите да споделят съдържанието на принципа peer-to-peer. При това положение не може да му бъде отреждана решаваща роля за публичното разгласяване на дадено произведение, ако той не знае, че произведението е било неправомерно предоставено на разположение, или ако, след като бъде предупреден за неправомерния характер на това предоставяне, предприема коректни действия, за да отстрани това. Ако обаче от момента, в който операторът узнае, че предоставянето на разположение е извършено в нарушение на авторските права, и той не предприеме действия, за да блокира достъпа до въпросното произведение, неговото поведение може да се счита за насочено към изрично позволяване неправомерното предоставяне на разположение на произведението да продължи и следователно това поведение може да се счита и за съзнателно.(51)

Нататък позицията на ГА вече е предвидима:

53.      Следователно намесата на тези оператори отговаря на изведените в съдебната практика критерии за необходим и съзнателен характер. Поради това според мен следва да се приеме, че тези оператори, едновременно и съвместно с потребителите на мрежата, са също така инициатори на предоставянето на публично разположение на споделяните в мрежата произведения без съгласието на носителите на авторските права, когато съзнават, че това е неправомерно, но не предприемат действия за блокиране на достъпа до тези произведения.

54.      Ето защо на първия преюдициален въпрос следва да се отговори, че обстоятелството, че операторът на уебсайт индексира файлове, съдържащи закриляни с авторско право произведения, които се предлагат за споделяне в peer-to-peer мрежа, и предоставя търсачка, с което позволява тези файлове да бъдат намирани, представлява публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, когато операторът знае, че дадено произведение е предоставено на разположение в мрежата без съгласието на носителите на авторските права, но не предприема действия за блокиране на достъпа до това произведение.

Съответствието на блокирането с основните права

 Според ГА преценката за законосъобразност на такава мярка трябва да се прави за всеки отделен случай, като се анализира пропорционалността между, от една страна, мярката и произтичащото от нея лишаване от достъп до информация, и от друга страна, значението и тежестта на нарушенията на авторските права, извършени чрез този уебсайт. Предприетите мерки не трябва да лишават неоснователно интернет потребителите от възможността за правомерен достъп до предоставяната информация. Все пак е несъмнено, че мярка за блокиране на достъп до уебсайт лишава интернет потребителите от достъп до наличната информация, независимо дали тя е правомерна или не.

Окончателната преценка за пропорционалност на предвидената мярка е задача на националните юрисдикции.

Освен това, мярката трябва да има за резултат да предотврати или поне да направи трудно осъществими неразрешените посещения на закриляни обекти и в значителна степен да разубеждава интернет потребителите, които ползват услугите на адресата на разпореждането, да посещават тези обекти, предоставени на тяхно разположение в нарушение на авторските права. С други думи, мярката трябва да има за цел да се преустанови и избегне нарушаване на авторски права и при преследването на тази цел тя трябва да бъде ефективна в разумни граници.

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: достъп до уебсайтове за поточно предаване (стрийминг)

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/16/filmspeler/

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело  C‑527/15 с предмет преюдициално запитване, отправено  от Rechtbank Midden-Nederland (Първоинстанционен съд на Централна Нидерландия, Нидерландия)   в рамките на производство по дело Stichting Brein срещу Jack Frederik Wullems, осъществяващ дейност и под името „Filmspeler“.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3, параграф 1 и член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2001/29/ЕО за авторското право и сродните му права в информационното общество. Wullems  продава на няколко сайта мултимедиен плейър, който дава възможност за свободен достъп до защитени с авторско право аудиовизуални произведения без разрешението на притежателите на авторското право.  Плейърът, който се продава с наименованието „filmspeler“, е периферно устройство, което служи като връзка между източника на образ и/или звук, от една страна, и телевизионния апарат, от друга. При активиране се препраща  към стрийминг уебсайтове, някои от които предоставят достъп до цифрово съдържание с разрешението на притежателите на авторското право, а други — без такова разрешение – и се стартира възпроизвеждането на съдържанието на  плейъра, свързан с телевизионния апарат.

 Stichting Brein иска да се преустанови продажбата на мултимедийните плейъри и  поддържа, че с продажбата на мултимедийния плейър „filmspeler“ г‑н Wullems „публично разгласява“ съответните произведения в нарушение на закона. Г‑н Wullems пък твърди пред запитващата юрисдикция, че стриймингът на защитени с авторско право произведения от незаконен източник попада в обхвата на изключението по местния закон, което трябва да се тълкува в светлината на член 5, параграф 1 от Директива 2001/29, доколкото транспонира тази разпоредба в нидерландското право.

Преюдициалните въпроси:

„1)      Трябва ли член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 да се тълкува в смисъл, че е налице „публично разгласяване“ по смисъла на тази разпоредба, когато дадено лице продава продукт (медиен плейър), на който е инсталирало допълнителни модули, съдържащи хипервръзки към уебсайтове, които пряко предоставят на разположение закриляни с авторско право произведения като филми, сериали и предавания на живо без съгласието на притежателите на правата?

2)      От значение ли е за този въпрос:

–        дали до този момент закриляните с авторско право произведения изобщо не са били публикувани в интернет със съгласието на притежателите на правата или са били публикувани така само въз основа на абонамент,

–        дали допълнителните модули, съдържащи хипервръзки към уебсайтове, които пряко предоставят на разположение закриляни с авторско право произведения без съгласието на притежателите на правата, са свободно достъпни и освен това могат да бъдат инсталирани на медийния плейър от самите потребители, и

–        дали уебсайтовете — а заедно с тях и закриляните с авторско право произведения, предоставяни на разположение без съгласието на притежателите на правата — са публично достъпни и без медийния плейър?

3)      Трябва ли член 5 от Директива 2001/29 да се тълкува в смисъл, че не е налице „законно използване“ по смисъла на параграф 1, буква б) от тази разпоредба, когато крайният потребител изготвя временно копие на закриляно с авторско право произведение при стрийминг от уебсайт на трето лице, на който това закриляно с авторско право произведение се предлага без съгласието на притежателя или притежателите на правата?

4)      При отрицателен отговор на третия въпрос, изготвянето от крайния потребител на временно копие на закриляно с авторско право произведение при стрийминг от уебсайт на трето лице, на който това закриляно с авторско право произведение се предлага без съгласието на притежателя или притежателите на правата, отговаря ли в този случай на критериите на „тристепенната проверка“ по член 5, параграф 5 от Директива 2001/29?“.

Съдът припомня, че

  • понятието „публично разгласяване“ обединява два кумулативни елемента, а именно „акт на разгласяване“ на произведение и „публичност“(29);
  • понятието „публично“ се отнася до неопределен брой потенциални адресати и освен това предполага наличие на доста голям брой лица (32);
  • защитеното произведение трябва да бъде разгласено, като се използва специфичен технически способ, различен от използваните дотогава, или, ако не е използван такъв способ — пред „нова публика“, тоест публика, която не е била вече взета предвид от носителите на авторското право при даването на разрешение за първоначалното публично разгласяване на произведението им (33);
  • не е без значение и дали публичното разгласяване  е извършено с цел печалба.

Съдът вече е постановил, че предоставянето в уебсайт на активни интернет връзки към закриляни произведения, публикувани на друг уебсайт без каквито и да било ограничения за достъпа, дава на потребителите на първия уебсайт пряк достъп до тези произведения (решение Svensson и др., C‑466/12).

Наистина, според съображение 27 от Директива 2001/29, самото предоставяне на физически съоръжения, които имат за цел да позволят или реализират разгласяването, като такова не представлява „разгласяване“ по смисъла на Директивата.(39)

Но при пълно съзнаване на последиците от поведението си г‑н Wullems предварително инсталира на продавания от него мултимедиен плейър „filmspeler“ допълнителни модули, които позволяват конкретно на купувачите на плейъра да получат достъп до защитени произведения, публикувани на стрийминг уебсайтове без разрешението на притежателите на авторското право, и да гледат тези произведения на телевизионния си апарат  – и  въпросната дейност не е тъждествена на просто предоставяне на физически съоръжения, за което става дума в съображение 27 от Директива 2001/29.(41) А и в рекламите на мултимедийния плейър изрично се посочва, че той позволява лесно и безплатно да се гледат на телевизора аудиовизуални материали, незаконно разпространявани в интернет.

За стрийминга:

Съгласно член 5, параграф 1 от Директива 2001/29 дадено действие на възпроизвеждане е освободено от обхвата на правото на възпроизвеждане по член 2 само когато отговаря на пет условия кумулативно, а именно когато:

–        това действие е временно,

–        има преходен или инцидентен характер,

–        представлява неразделна и съществена част от технологичния процес,

–        неговата единствена цел е да позволи предаването в мрежа между трети лица чрез посредник или законно използване на произведение или закрилян обект, и

–        посоченото действие няма самостоятелно стопанско значение.(60)

В случая действията на временно възпроизвеждане с мултимедиен плейър   на защитени с авторско право произведения, получавани чрез стрийминг от уебсайтове на трети лица, които предлагат тези произведения без разрешението на притежателите на авторското право, са годни да засегнат нормалното използване на произведенията и да засегнат неоправдано законните интереси на притежателя на правото, тъй като, както отбелязва генералният адвокат в точки 78 и 79 от заключението си, обикновено това води до намаляване на законните сделки с тези защитени произведения, което неоправдано засяга притежателите на авторското право.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

1)      Понятието „публично разгласяване“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО  трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща продажбата на мултимедиен плейър като обсъждания в главното производство, на който предварително са инсталирани налични в интернет допълнителни модули с хипертекстови връзки към уебсайтове със свободен публичен достъп, които предоставят на публично разположение защитени с авторско право произведения без разрешението на притежателите на авторското право.

2)      Разпоредбите на член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2001/29 трябва да се тълкуват в смисъл, че действията на временно възпроизвеждане с мултимедиен плейър като обсъждания в главното производство на защитено с авторско право произведение, получавано чрез стрийминг от уебсайт на трето лице, който предлага това произведение без разрешението на притежателя на авторското право, не отговарят на условията, предвидени в тези разпоредби.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: запазване на трафични данни и данни за местонахождение

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/16/tele2-sverige-ab/

Стана известно решение по съединени дела C‑203/15 и C‑698/15    с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Kammarrätten i Stockholm (Административен апелативен съд Стокхолм, Швеция) и от Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение, Обединено кралство) с в рамките на производства Tele2 Sverige AB  срещу Post- och telestyrelsen и Secretary of State for the Home Department  срещу Tom Watson и др.

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136/ЕО  във връзка с членове 7 и 8 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

 Запитванията са отправени по два спора, първият от които е между Tele2 Sverige AB и  Комитет по пощи и далекосъобщения на Швеция,  PTS и се отнася до разпореждане на последния за запазване от Tele2 Sverige на данните за трафика и на данните за местонахождението на абонатите му и регистрираните ползватели.  Вторият спор е   между граждани и МВР на Обединено кралство  относно съвместимостта с правото на Съюза на член 1 от Data Retention and Investigatory Powers Act 2014 (Закон от 2014 г. относно запазването на данните и правомощията по разследване,   „DRIPA“).

Преюдициални въпроси:

„1)      Съвместимо ли е общо задължение за запазване на данни — което се отнася до всички лица, всички електронни съобщителни средства и всички данни за трафик без никакво разграничаване, ограничаване или изключение за целите на борбата с престъпността […] — с член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 с оглед на членове 7 и 8 и член 52, параграф 1 от Хартата?

2)      При отрицателен отговор на първия въпрос, може ли все пак такова задължение за запазване да бъде разрешено, при условие че:

а)      достъпът на националните органи до запазените данни е установен съгласно уточнения в точки 19—36 [от акта за преюдициално запитване] начин и

б)      изискванията за защита и сигурност на данните са уредени съгласно уточнения в точки 38—43 [от акта за преюдициално запитване] начин, и

в)      всички релевантни данни се запазват за срок от шест месеца, считано от датата на прекратяване на съобщението, и впоследствие се изтриват съгласно изложеното в точка 37 [от акта за преюдициално запитване]?“.

и по второто дело:

1)      Установява ли решение Digital Rights (и конкретно точки 60—62) императивни изисквания на правото на Съюза, приложими по отношение на националния режим на държава членка относно достъпа до запазени в съответствие с националното законодателство данни, за да бъде този режим в съответствие с членове 7 и 8 от Хартата?

2)      Разширява ли решение Digital Rights обхвата на членове 7 и/или 8 от Хартата отвъд границите на приложение на член 8 от ЕКПЧ, определени в практиката на Европейския съд по правата на човека?“.

Съдът посочва, че

при публични комуникационни мрежи  трябва да се изготвят специфични законови, подзаконови и технически разпоредби, за да се защитят основните права и свободи на физическите лица и легитимните интереси на юридическите лица, по-специално по отношение на увеличаващата се способност за автоматизирано съхранение и обработка на данни за абонати и потребители (7). Трябва да се вземат мерки, за да се предотврати неоторизираният достъп до съобщения, за да се защити конфиденциалният характер на комуникациите, включително както на съдържанията, така и на всякакви данни, свързани с такива съобщения, посредством публични комуникационни мрежи и налични електронни комуникационни услуги. Националното законодателство в някои държави членки забранява само преднамерения неразрешен достъп до съобщения.(21)

Вярно е наистина, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 допуска държавите  да въвеждат изключения от принципното задължение  за гарантиране на поверителността на личните данни. Но изключенията се тълкуват стриктно – защото иначе дерогирането  на това задължение може  да се превърне в правило, като изпразни до голяма степен от смисъл принципа (89). Изключенията  трябва да бъдат  строго  пропорционални на предвидената цел.

Националната правна уредба като разглежданата по дело C‑203/15   предвижда общо и неизбирателно запазване на всички данни за трафик и данни за местонахождение на всички абонати и регистрирани ползватели на всички електронни съобщителни средства и   задължава доставчиците на електронни съобщителни услуги систематично и непрекъснато да запазват тези данни без каквото и да било изключение.

Дори ефективността на борбата с тежката, и особено с организираната престъпност и тероризма, да може до голяма степен да зависи от използването на модерни техники на разследване, сама по себе си подобна цел от общ интерес не би могла по никакъв начин да обоснове приемането като необходима за целите на тази борба на национална правна уредба, предвиждаща общо и неизбирателно запазване на всички данни за трафик и данни за местонахождение.

 Изводите –

1)      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136/ЕО  във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която за целите на борбата с престъпността предвижда общо и неизбирателно запазване на всички данни за трафик и данни за местонахождение на всички абонати и регистрирани ползватели на всички електронни съобщителни средства.

2)      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, изменена с Директива 2009/136, във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която регламентира защитата и сигурността на данни за трафик и на данни за местонахождение, и по-специално достъпа на компетентни национални органи до запазените данни, като в рамките на борбата с престъпността не ограничава този достъп само до целите за борба с тежката престъпност, не го подчинява на предварителен контрол от юрисдикция или от независима административна структура и не изисква разглежданите данни да се запазват на територията на Съюза.

Съдът не се произнася по въпроси, сравняващи нивото на защита с предоставената по ЕКПЧ, тъй като “макар признатите от ЕКПЧ основни права да са част от правото на Съюза като общи принципи, както потвърждава член 6, параграф 3 ДЕС, все пак, докато Съюзът не се присъедини към тази конвенция, тя не представлява юридически акт, формално интегриран в правния ред на Съюза“.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: Uber u юберизацията

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/15/uber/

 Стана известно заключението на Генералния адвокат Szpunar   по делото C‑434/15  Asociación Profesional Elite Taxi срещу Uber Systems Spain, SL.

Uber е наименованието на електронна платформа, разработена от дружеството Uber Technologies Inc. със седалище в Сан Франциско (Съединени щати). В Европейския съюз платформата Uber се поддържа от Uber BV, учредено по нидерландското право дружество, което е дъщерно на Uber Technologies. Платформата позволява посредством смартфон с инсталирано приложение Uber да се заяви услуга по градски превоз в обслужваните градове. Приложението разпознава местонахождението на ползвателя и открива намиращите се в близост свободни шофьори. Когато шофьор приеме да извърши превоза, приложението уведомява ползвателя, като показва профила на шофьора, както и приблизителна цена на пътуването до посочената от ползвателя дестинация. След извършване на превоза сумата автоматично се изтегля от банковата карта, която ползвателят е длъжен да посочи при регистрация в приложението. Приложението има също възможност за оценяване — както пътниците могат да оценяват шофьорите, така и шофьорите могат да оценяват пътниците. Средна оценка под определен праг може да доведе до отстраняване от платформата.

Предмет на главното производство:

услугата, известна като UberPop, в рамките на която физически лица, непрофесионални шофьори, осигуряват превоз на пътници със собствените си превозни средства.   Тарифите се определят от оператора на платформата въз основа на разстоянието и продължителността на курса. Те варират в зависимост от търсенето в даден момент, така че в часове на голямо натоварване цената на курса може неколкократно да надвиши базовите тарифи. Приложението изчислява цената на курса, която автоматично се изтегля от оператора на платформата, след което той задържа част от нея като комисиона, обикновено между 20 % и 25 %, и изплаща останалата част на шофьора.

Тълкуването, което се иска от Съда, се отнася единствено до правното положение на Uber от гледна точка на правото на Съюза, за да може да се определи дали и в каква степен това право е приложимо по отношение на развиваната от него дейност:  дали евентуалното регламентиране на условията за функциониране на Uber трябва да бъде съобразено с изискванията на правото на Съюза и, на първо място, с това за свободно предоставяне на услуги, или регламентирането на тези условия попада в обхвата на споделената компетентност на Европейския съюз и на държавите  в областта на местния превоз.

Спорът:

тъй като   нито Uber Spain, нито собствениците, нито шофьорите на съответните превозни средства имат лицензите и разрешенията, предвидени в Наредбата за таксиметровите превози на   Барселона, професионалната организация на таксиметровите шофьори предявява иск срещу Uber Systems Spain,   за нелоялна конкуренция,  да му бъде разпоредено да преустанови нелоялното си поведение, състоящо се в  предоставяне на услуги по извършване на резервации по заявка чрез мобилни устройства и по интернет,  чрез цифровата платформа Uber в Испания, както и да му бъде забранено да извършва тази дейност в бъдеще.

Преюдициални въпроси, поставени от Търговския съд – Барселона (общо са четири):

 Следва ли — доколкото член 2, параграф 2, буква г) от [Директива 2006/123] изключва от приложното поле на тази директива транспортните дейности — извършваната от ответника с цел печалба дейност по посредничество между собственика на превозно средство и лицето, нуждаещо се от превоз в рамките на определен град, при която се управляват информационни технологии — интерфейс и софтуерно приложение („смартфони и технологична платформа“ според ответника) — позволяващи на посочените лица да влязат във връзка едно с друго, да се счита просто за транспортна дейност, или тази дейност следва да се разглежда като електронна посредническа услуга, тоест като услуга на информационното общество по смисъла на член 1, параграф 2 от [Директива 98/34]?

При определяне на правното естество на тази дейност може ли последната да се счита отчасти за услуга на информационното общество или е транспортна услуга?

Заключението:

Обичайно Uber се определя като предприятие (или платформа) от т.нар. „икономика на споделянето“. То със сигурност не може да се счита за платформа за споделено пътуване – защото  шофьори предлагат на пътници услуга по превоз до избрана от пътника дестинация и за това получават възнаграждение в размер, който значително надхвърля простото възстановяване на направените разходи. Следователно става дума за класическа услуга по превоз.

Член 2, буква a) от Директива 2000/31/ЕО (Директива за електронната търговия) следва да се тълкува в смисъл, че услуга, състояща се в свързване чрез софтуер за мобилни телефони на потенциални пътници с шофьори, предлагащи индивидуален градски превоз по заявка, не представлява услуга на информационното общество при положение че доставчикът на услугата упражнява контрол върху основните условия на извършвания в тази връзка превоз, по-специално върху цената му.

Това е транспортна услуга.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: live streaming

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/03/18/cec-live-streaming/

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело C‑275/15 с предмет преюдициално запитване, отправено   от Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение), Обединено кралство)  в рамките на производство по дело ITV Broadcasting Limited и др. срещу TVCatchup Limited и др.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 9 от Директива 2001/29/ЕО относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество:

Настоящата директива не засяга разпоредбите, отнасящи се по-специално до патентното право, търговските марки, правата върху дизайна, полезните модели, топографиите на полупроводникови изделия, печатарските шрифтове, условния достъп, достъпа до кабела на радио- и телевизионните услуги, опазването на националните съкровища, изискванията по отношение на правния депозит, законодателството в областта на ограничителните практики и нелоялната конкуренция, търговските тайни, сигурността, поверителността, защита на данните и на личния живот, достъпа до публични документи, договорното право.

Става въпрос за предаване, прието и незабавно предадено чрез кабел.

Ищците   са телевизионни оператори,  носители на права върху своите телевизионни предавания и   другите елементи, включени в програмите им. Те се финансират с реклами. TVCatchup Limited  предлага интернет услуга  на потребителите  – да приемат по интернет „на живо“ безплатно разпространявани наземно телевизионни предавания [service, permitting its users to receive, via the internet, ‘live’ streams of free-to-air television broadcasts]. След като по отношение на TVC е открито производство по несъстоятелност, търговската му дейност и услугите му понастоящем се извършват от TVC UK по силата на  лицензия (интересно).

Преюдициалните въпроси са относно тълкуването на член 9 от [Директива 2001/29], по-конкретно на израза „настоящата директива не засяга разпоредбите, отнасящи се по-специално до […] достъпа до кабела на радио- и телевизионните услуги“:

1)      Позволява ли цитираният израз разпоредба от национално законодателство да продължи да се прилага, като се изхожда от обхвата на понятието „кабел“, както е определено в националното законодателство, или обхватът на тази част от член 9 се определя от значението на понятието „кабел“, дефинирано в правото на ЕС?

2)      Ако понятието „кабел“ в член 9 е дефинирано в правото на ЕС, какво е неговото значение? По-конкретно:

a)      има ли специфично от технологична гледна точка значение, което се ограничава до традиционните кабелни мрежи, управлявани от доставчици на конвенционални кабелни услуги?

б)      евентуално, има ли неутрално от технологична гледна точка значение, което включва функционално сходни услуги, пренасяни чрез интернет?

в)      и в двата случая, включва ли пренос на микровълнова енергия между фиксирани наземни точки?

3)      Прилага ли се цитираният израз към 1) разпоредби, които изискват кабелни мрежи да препредават определени телевизионни предавания, или към 2) разпоредби, които разрешават препредаването чрез кабел на телевизионни предавания, а) когато препредаването е едновременно и ограничено до зоните, за които телевизионните предавания са предназначени да бъдат приемани, и/или б) когато се препредават телевизионни предавания по канали, за които се прилагат определени задължения за обществена услуга?

4)      Ако обхватът на понятието „кабел“ по смисъла на член 9 е определен в националното законодателство, следва ли националната разпоредба да зачита принципите на ЕС за пропорционалност и справедлив баланс между правата на носителите на права, собствениците на кабел и обществения интерес?

5)      Прилага ли се член 9 само за националните разпоредби, действащи към датата на приемане на Директивата, датата на която тя влиза в сила, или крайната дата за прилагането ѝ, или се прилага и по отношение на приети по-късно национални разпоредби, които се отнасят до достъпа до кабел?“.

Съдът обсъжда само въпрос 3:

При липсата на изрично препращане към правото на държавите членки понятието „достъп до кабела“ в член 9 от Директива 2001/29 трябва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Европейския съюз.

Понятието „публично разгласяване“ в член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 трябва да се разбира в широк смисъл, както прогласява съображение 23 от същата директива, и че препредаване чрез интернет връзка като разглежданото по главното производство представлява такова разгласяване (вж. в този смисъл решение от 7 март 2013 г., ITV Broadcasting и др., C‑607/11, EU:C:2013:147, т. 20 и 40).

Ако член 9 от Директива 2001/29 се тълкува в смисъл, че допуска препредаване като разглежданото по главното производство без съгласието на авторите в случаи, различни от предвидените в член 5 от тази директива, това би било в разрез не само с целта на член 9, но и с изчерпателността на член 5, и следователно би създало пречка за постигането на основната цел на посочената директива — да осигури високо равнище на закрила в полза на авторите.

Член 9 от Директива 2001/29/ЕО и в частност понятието „достъп до кабела“, трябва да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба не включва в обхвата си и не разрешава национална правна уредба, съгласно която препредаване чрез кабел, включително евентуално по интернет, в зоната на първоначално разпространение,  не представлява нарушение на авторското право.

Filed under: EU Law, Media Law Tagged: ip, съд на ес

Съд на ЕС: независимост на националните регулаторни органи

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/10/29/cec_nra/

На 19 октомври 2016 стана известно решението на Съда на ЕС по дело C‑424/15  с предмет преюдициално запитване, отправено в рамките на производство по дело Xabier Ormaetxea Garai,  Bernardo Lorenzo Almendros  срещу Administración del Estado, Испания.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 2002/21/ЕО  относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги (Рамкова директива), изменена с Директива 2009/140/ЕС. Според съображение 11 “в съответствие с принципа за разделяне на регулаторните и оперативните функции, държавите членки следва да гарантират независимостта на националния регулаторен орган или органи [НРО], с оглед гарантиране на безпристрастността на техните решения.”

Това е известната хипотеза на отстраняване на членове на регулатор с институционална реформа. Съдът на ЕС вече се е произнасял  – вж. напр. по отношение на органа за защита на лични данни в Унгария – сега практиката се обогатява. Има смисъл да се познава – с превантивно значение, в България парламентът е прилагал тази техника за отстраняване на членове или на цели регулаторни органи (“смяна на институционален модел”) – без да е оказвана съпротива.

Според испанския закон предсрочно прекратяване на мандат на член на регулатор има в следните случаи:

a)      подаване на оставка,

b)      изтичане на мандата,

c)      последваща несъвместимост,

d)      осъждане за умишлено престъпление,

e)      трайна невъзможност да изпълняват задълженията си,

f)      отстраняване от длъжност по решение на правителството в случай на грубо нарушение на задължения, свързани с възложените им функции, или неизпълнение на задължения, свързани с несъвместимост, с конфликт на интереси или със задължение за дискретност. […]“.

Но новоприет закон предвижда, че създаването на Национална комисия в областта на пазарите и конкуренцията води до закриване на Националната комисия по конкуренция, на Comisión Nacional de Energía (Националната комисия по енергетика, Испания), на Comisión del Mercado de las Telecomunicaciones (Комисия за  далекосъобщителни услуги, CMT), на Comisión Nacional del Sector Postal (Национална комисия за пощенския сектор, Испания), на Comité de Regulación Ferroviaria (Комитета за железопътно регулиране, Испания), на Comisión Nacional del Juego (Националната комисия по хазарта, Испания), на Comisión de Regulación Económica Aeroportuaria (Комисията за икономическо регулиране на летищната инфраструктура, Испания) и на Consejo Estatal de Medios Audiovisuales (Държавен съвет по аудиовизия, Испания).

Председателят и един член на СМТ обжалват предсрочното прекратяване на мандатите. Tribunal Supremo (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Може ли [Рамковата директива] да се тълкува в смисъл, че от гледна точка на ефективната защита на общите интереси, която е в правомощията на националния регулаторен орган [в областта на електронните съобщителни мрежи и услуги], създаването от националния законодател на регулаторен и надзорен орган в съответствие с институционален модел с неспециализиран характер, който обединява в един-единствен орган съществуващите до този момент контролни органи по-специално в областта на енергетиката, телекомуникациите и конкуренцията, е в съответствие с посочената директива?

2)      Трябва ли условията за „независимост“ на [НРО], на които се позовава член 3, параграфи 2 и 3а от [Рамковата директива], да бъдат аналогични на предвидените в член 28 от Директива [95/46] за националните контролни органи за защита на личните данни?

3)      Приложима ли е доктрината, съдържаща се в решение [на Съда] от 8 април 2014 г., [Комисия/Унгария (C‑288/12, EU:C:2014:237)], към случай, в който ръководителите на [НРО] са освободени от длъжност преди изтичането на мандата им въз основа на нова правна уредба, която създава надзорен орган, групиращ различни национални регулаторни органи в [различни] сектори […]? Може ли само поради влизането в сила на нов национален закон, а не поради последващо неизпълнение на условията, на които трябва да отговарят тези лица и които са установени предварително в националното законодателство, посоченото предсрочно освобождаване от длъжност да се счита за съвместимо с член 3, параграф 3а от [Рамковата директива]?“.

Съдът се произнася в следния смисъл:

1

Както и следва да се очаква, според Съда Рамковата директива допуска по принцип сливане на НРО по смисъла на тази директива с други национални регулаторни органи и образуването по този начин на един-единствен многосекторен регулаторен орган, при условие че при изпълнение на задачите, които Рамковата директива и специфичните директиви възлагат на НРО, този орган отговаря на условията за опит, независимост, безпристрастност и прозрачност, предвидени в Рамковата директива, и че решенията, които той взема, могат да бъдат обжалвани ефективно пред независим от заинтересованите лица орган.

Принципно може – но при определени условия, които следва да бъдат проверени.

2 и 3

Съдът обсъжда допустимо ли е само заради създаване на многосекторен регулатор (“само поради факта на институционална реформа, състояща се в сливане на НРО”) предсрочно прекратяване на мандатите на членовете на досегашните секторни регулатори.

Не.

Съображение 13 от Директива 2009/140 гласи, че   следва да се въведе изрична разпоредба в националното законодателство, която да гарантира, че при изпълнение на своите задачи НРО, отговорен за ex ante регулиране на пазарите или за уреждане на спорове между предприятията, е защитен срещу външна намеса или политически натиск, които могат да нарушат неговата независима оценка на въпросите, пред които е изправен, и че поради това следва изначално да се установят правила относно основанията за освобождаване от длъжност на ръководителя на НРО, с цел отстраняване на всякакви основателни съмнения относно неутралността на този орган и неговата неподатливост на външни фактори.

Тази цел да се засили независимостта и безпристрастността на НРО би била  застрашена, ако само поради факта на институционална реформа о е позволено да се прекрати предсрочно и незабавно мандатът на един или на няколко членове на колективния орган, който ръководи въпросния НРО.  Действително, ако това бъде прието, рискът от незабавно уволнение на основание, различно от предварително установените в закона, пред който дори само един член на такъв колективен орган може да бъде изправен, би могъл да породи основателно съмнение в неутралността на съответния НРО и неговата неподатливост на външни фактори, и да накърни неговата независимост, безпристрастност и влияние.

Според Съда Рамковата директива не допуска само поради факта на институционална реформа, състояща се в сливане на национален регулаторен орган, отговорен за ex ante регулиране на пазарите или за уреждане на спорове между предприятия, с други национални регулаторни органи, за да се създаде многосекторен регулаторен орган, натоварен по-конкретно със задачите, възложени на националните регулаторни органи по смисъла на тази директива, изменена, председателят и член на колективния ръководен орган на слетия национален регулаторен орган да бъдат освободени от длъжност преди изтичането на техните мандати, при положение че не са предвидени правила, гарантиращи, че такова освобождаване от длъжност не накърнява тяхната независимост и безпристрастност.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: IP-адресите като лични данни и тяхното регистриране и съхраняване

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/10/29/cec_ip-dp/

Стана известно решение на Съда на ЕС по  дело C‑582/14 с предмет преюдициално запитване, отправено   от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия)  в рамките на производство по дело Patrick Breyer срещу Bundesrepublik Deutschland. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на   Директива 95/46/ЕО за личните данни.

Г‑н Breyer е ползвал няколко интернет сайта на германските федерални служби. При повечето от тези сайтове всички влизания се регистрират в ежедневни файлове с цел защита от атаки и осъществяване на наказателно преследване срещу „пиратите“. След действието на ползване на въпросните сайтове в тези файлове се съхраняват наименованието на ползвания сайт или файл, въведените думи в полетата за търсене, датата и часа на ползването, прехвърленото количество данни, съобщението дали ползването е било успешно и IP адресът на компютъра, от който е осъществено ползването.

Г‑н Breyer подава жалба до германските административни юрисдикции с предмет да се забрани на Федерална република Германия да съхранява лично или чрез трети лица, след действието на ползване на общодостъпните сайтове на онлайн медии на германските федерални служби, IP адреса на получаващата достъп хост система на г‑н Breyer. В първоинстанционното производство жалбата на г‑н Breyer е отхвърлена, той обжалва. Според въззивната юрисдикция динамичен IP адрес заедно с датата на действието на ползване, към която то се отнася, представляват лични данни, когато съответният ползвател на интернет сайт е разкрил самоличността си при ползването, защото администраторът на сайта може да идентифицира ползвателя, като засече името му с IP адреса на компютъра му. Тя осъжда Федерална република Германия да се въздържа от съхраняване лично или чрез трети лица на IP адреса, доколкото съхраняването не е необходимо за възстановяване на излъчването на електронната медия в случай на смущения.

Същевременно динамичните IP адреси на компютъра на г‑н Breyer, съхранени от Федерална република Германия в качеството ѝ на доставчик на онлайн медийни услуги,   не позволяват да се установи пряко самоличността на г‑н Breyer. Администраторите могат да идентифицират г‑н Breyer само ако доставчикът на интернет услуги им предаде информация относно самоличността на този ползвател. Квалифицирането на динамичните IP адреси   като лични данни според тази юрисдикция зависи от това дали лицето подлежи на идентификация.

При тези условия  Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) спира производството, за да отправи запитване към Съда на ЕС. Запитващата юрисдикция  уточнява, че доставчиците на онлайн медийни услуги могат да събират и използват лични данни на ползвател само доколкото това е необходимо

  • за да се даде възможност и се отчете използването на тези медии и
  • за да се гарантира сигурността и продължителността на доброто функциониране на сайтовете на онлайн медийните услуги, които са общодостъпни, позволявайки по-специално да се разпознаят информационните атаки, наречени „Denial-of-Service“, които целят да се блокира функционирането на тези сайтове чрез целенасочено и координирано претоварване на определени интернет сървъри с голям брой запитвания, и за да се води борба срещу тези атаки.

Въпросите:

„1)      Трябва ли член 2, буква а) от Директива 95/46 да се тълкува в смисъл, че адрес по интернет протокол (IP адрес), който се запазва от доставчик на [онлайн медийни] услуги при влизане в неговия интернет сайт, представлява за него лични данни и когато трето лице (в случая — доставчикът на услугата за достъп) разполага с допълнителната информация, необходима за идентифицирането на съответното лице?

2)      Допуска ли член 7, буква е) от [тази директива] разпоредба от националното право, съгласно която доставчикът на [онлайн медийни] услуги може да събира и използва лични данни за ползвател без неговото съгласие само доколкото е необходимо, за да се даде възможност и да се отчете конкретното ползване на електронна медия от съответния ползвател, и съгласно която целта за осигуряване на общата функционална способност на електронната медия не може да оправдае използването на данните след края на съответното действие на ползване?“.

Съдът:

1

Съдът е приел по същество, че IP адресите на ползвателите на интернет са защитени лични данни, тъй като позволяват точното идентифициране на тези ползватели – но когато събирането и идентифицирането на IP адресите на ползвателите на интернет се извършва от доставчиците на интернет услуги. В случая доставчикът на онлайн медийни услуги, а именно Федерална република Германия, запазва IP адресите на ползвателите на интернет сайт, до който този доставчик на услуги предоставя достъп, без ФРГ да разполага с допълнителната информация, необходима за да бъдат тези ползватели идентифицирани.

Освен това безспорно е, че IP адресите, на които се позовава запитващата юрисдикция, са „динамични“ IP адреси, а именно временни такива, които се предоставят при всяко свързване с интернет, като се заменят при последващо свързване, а не „статични“ IP адреси, които не се променят и позволяват постоянното идентифициране на устройството, свързано с мрежата. Динамичен IP адрес не представлява информация относно „идентифицирано физическо лице“, доколкото такъв адрес не разкрива пряко самоличността на физическото лице, собственик на компютъра, от който е ползван интернет сайт, нито тази на друго лице, което би могло да използва този компютър.

Следва обаче да се определи дали възможността за комбиниране на динамичен IP адрес с  допълнителна информация, притежавана от доставчика на интернет услуги, представлява средство, което би могло да бъде използвано разумно за идентифицирането на съответното лице.

По първия въпрос: динамичен IP адрес, запазен от доставчик на онлайн медийни услуги по повод на ползването от дадено лице на интернет сайт, до който този доставчик предоставя достъп, представлява по отношение на въпросния доставчик лични данни по смисъла на тази разпоредба, когато същият разполага със законни средства, позволяващи му да идентифицира съответното лице благодарение на допълнителната информация, с която разполага доставчикът на интернет услуги на това лице.

2

Обработването на лични данни е законосъобразно, наред с други хипотези,  когато „е необходимо за целите на законните интереси, преследвани от администратора или от трето лице или лица, на които се разкриват данните, с изключение на случаите, когато   имат преимущество интереси, свързани с основните права и свободи на съответното физическо лице”.

Според националното право (член 15 от TMG)  доставчикът на услуги може да събира и използва лични данни на ползвател единствено доколкото това е необходимо, за да се даде възможност и да се отчете конкретното ползване на електронните медии. По този начин член 15 от TMG не би допуснал най-общо съхраняването на лични данни в края на ползване на електронни медии, за да се гарантира използването на тези медии. Националното право изключва целта за осигуряване на общата функционална способност на посочената електронна медия да може да бъде предмет на претегляне с интереса или правата и основните свободи на тези ползватели, които изискват защита по силата на член 1, параграф 1 от тази директива.

По втория въпрос: не допуска правна уредба на държава членка, по силата на която доставчик на онлайн медийни услуги може да събира и използва лични данни за ползвател на тези услуги при липса на съгласие от негова страна само доколкото събирането и използването са необходими, за да се даде възможност и да се отчете конкретното ползване на посочените услуги от ползвателя, без целта за осигуряване на общата функционална способност на тези услуги да може да оправдае използването на данните след действие на ползването им.

Или, както става ясно, доставчиците имат право да съхраняват лични данни за целите на защита на функционирането на сайта, например за защита срещу кибератаки.

повече

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: отново за отговорността за линкинг

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/09/16/ecj-16/

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело С –  160/15 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Hoge Raad der Nederlanden (Върховен съд на Нидерландия)  в рамките на производство по дело GS Media BV срещу Sanoma Media Netherlands BV, Playboy Enterprises International Inc.,Britt Geertruida Dekker.

Фактите

 Sanoma издава списанието Playboy. Фотографът г‑н C. Hermès прави  снимки и предоставя на Sanoma изключително разрешение за публикуване на тези снимки в списанието.

GS Media е оператор на сайта Geenstijl, на който според предоставената от този сайт информация се намират „новини, скандални разкрития и журналистически разследвания по развлекателни теми и закачливи безсмислици“ и който всеки ден се посещава от над 230 000 души, което го прави един от десетте най-посещавани новинарски сайта в Нидерландия.

GeenStijl получава  хипервръзка към електронен файл  на австралийския уебсайт за съхраняване на данни Filefactory.com  с процесните снимки и публикува следното съобщение: „А сега и линкът със снимките, които очаквате. […]“ След кликване върху придружаваща този текст хипервръзка интернет потребителите се препращат към сайта Filefactory, на който друга хипервръзка им позволява да заредят единадесет електронни файла, съдържащи по една от посочените снимки.

 Sanoma и др. предявяват иск пред rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам, Нидерландия), като по-специално изтъкват, че с поставянето на хипервръзки ес нарушава авторското право. РС в Амстредам се съгласява, но Апелативният съд приема, че няма нарушение, при положение, че още преди това снимките са станали публично достъпни с качването им в интернет на сайта Filefactory.

Въпросите

При тези обстоятелства Hoge Raad der Nederlanden (Върховният съд на Нидерландия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      a)      Налице ли е „публично разгласяване“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, когато лице, различно от носителя на авторското право, препраща — посредством хипервръзка в уебсайт, на който e оператор — към друг, достъпен за всички интернет потребители уебсайт с оператор трето лице, където произведението е предоставено на публично разположение без разрешението на носителя на авторското право?

      б)      Във връзка с това от значение ли е дали произведението преди това е било предоставено по друг начин на публично разположение без съгласието на носителя на авторското право?

      в)      От значение ли е дали създалото хипервръзката лице е знаело или е трябвало да знае, че носителят на авторското право не е дал разрешение за публикуването на произведението на посочения в първия въпрос, буква a) уебсайт с оператор трето лице, и евентуално че произведението също така не е било вече публично разгласено по друг начин със съгласието на носителя на авторското право?

2)      a)      При отрицателен отговор на първия въпрос, буква a), в този случай налице ли е или би ли могло да е налице публично разгласяване, ако уебсайтът, към който препраща хипервръзката — а заедно с него и произведението — са публично, но не и лесно достъпни за интернет потребителите, така че поставянето на хипервръзка в голяма степен улеснява намирането на произведението?

      б)      От значение ли е за отговора на втория въпрос, буква а), дали създалото хипервръзката лице е знаело или е трябвало да знае, че уебсайтът, към който препраща хипервръзката, не може да бъде намерен лесно от интернет потребителите?

3)      Следва ли при отговора на въпроса дали е налице публично разгласяване да бъдат взети предвид други обстоятелства, когато посредством хипервръзка се предоставя достъп до произведение, което не е било преди това предоставено на публично разположение с разрешение на носителя на авторското право?“.

По преюдициалните въпроси

Акт на разгласяване има,  когато, като съзнава напълно последиците от своето поведение, ползвателят се намесва, за да предостави на клиентите си достъп до произведение, което е обект на закрила, и по-специално когато без намесата му тези клиенти по принцип не биха могли да се ползват от разпространеното произведение. [т.35]

Публичност има, при неопределен брой потенциални адресати – като се предполага наличие на доста голям брой лица.[ т.36 ]

Според решението Svensson и определението BestWater предоставянето   на хипервръзки към свободно достъпни на друг уебсайт произведения не представлява „публично разгласяване“. 

Сега Съдът казва обаче, че – видно от мотивите – намерението на Съда в Svensson u Best Water е било да се произнесе единствено относно поставянето на хипервръзки към произведения, които са станали свободно достъпни на друг уебсайт със съгласието на носителя на правото, като той стига до извода, че липсва публично разгласяване, тъй като актът на разгласяване не е извършено пред нова публика. [т.41]

И вече – според новото решение –  за целите на индивидуализираната преценка за наличие на „публично разгласяване“ се гледа дали (1)  поставянето на хипервръзка към произведение, което е свободно достъпно на друг уебсайт, е извършено от лице, което с поставянето ѝ не е целяло получаване на печалба,  и (2) дали  това лице не знае и нормално не може да знае, че това произведение е публикувано в интернет без разрешение на носителя на авторско право – или, напротив, посочените връзки са предоставени с цел печалба, в който случай знанието се предполага. [т.55]

Обобщение на Martin Husovec  – по The IPKat:

linking

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: решението Mc Fadden и бъдещето на достъпа до Wi-Fi мрежи

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/09/16/ecj2/

На 15 септември стана известно решение на Съда на ЕС по дело   C‑484/14 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I, Германия) в рамките на производство по дело Tobias Mc Fadden срещу Sony Music Entertainment Germany GmbH  относно евентуалната отговорност  за използването от трето лице на безжичната локална мрежа (Wireless local area network (WLAN), която г‑н Mc Fadden поддържа и чрез която е предоставен на публично разположение звукозапис, продуциран от Sony Music.

Фактите

 Г‑н Mc Fadden е управител на предприятие, което продава или отдава под наем осветителна и звукова техника.  Той поддържа безжична локална мрежа, предоставяща в близост до предприятието му безплатен и анонимен достъп до интернет. За да предоставя достъпа до интернет, г‑н Mc Fadden използва услугите на предприятие за далекосъобщителни услуги. Достъпът до мрежата умишлено не е защитен с цел да се привлече вниманието върху дружеството на клиенти от съседни магазини, минувачи и съседи.   Чрез поддържаната от г‑н Mc Fadden мрежа на публично разположение в интернет безвъзмездно е предоставено музикално произведение без съгласието на притежателите на правата върху него. Г‑н Mc Fadden твърди, че не е извършил твърдяното нарушение, но не може да изключи, че то е извършено от някой от потребителите на неговата мрежа.

  Sony Music е продуцент на звукозаписа на това произведение. Запитващата юрисдикция възнамерява да ангажира косвената отговорност (Störerhaftung) на г‑н Mc Fadden, тъй като същият не е защитил мрежата и с това е позволил анонимното извършване на нарушението.

Въпросите

Изяснява се прилагането на чл.12.1  от Директивата за електронната търговия

Обикновен пренос

1.      Когато се предоставя услуга на информационното общество, която се състои в пренасяне по комуникационната мрежа на информация за получателя на услугата, или предоставяне на достъп до комуникационна мрежа, държавите членки гарантират, че доставчикът на услуги не носи отговорност за пренесената информация, при условие че доставчикът:

а)      не започва пренасянето на информация;

б)      не подбира получателя на пренесената информация; и

в)      не подбира или променя информацията, която се съдържа в пренасянето.

Зададени са 10 въпроса с подвъпроси, целящи изясняване на отговорността при използване на Wi Fi (Терминът „Wi-Fi“ е общоизползван термин за означаване на безжична мрежа и е марка, която се отнася за най-често срещания стандарт на безжична мрежа. Общият термин за означаване на всякакъв вид безжична мрежа е „WLAN“ – Wireless local area network).

Включително се задава въпрос следва ли чл.12.1 да се тълкува в смисъл, че  допуска съдът да постанови решение, с което да   забрани на доставчика занапред да дава възможност на трети лица чрез конкретна интернет връзка да предоставят електронен достъп до защитено с авторско право произведение или части от него чрез интернет платформите за обмен на файлове (peer-to-peer).

Какво е тълкуването, когато доставчикът на достъп в действителност може да изпълни тази съдебна забрана само като изключи интернет връзката или я защити с парола или като проследява цялата протичаща през тази връзка комуникация с цел да установи дали отново е налице незаконно пренасяне на защитено с авторско право произведение, при положение че това е установено […] още в самото начало, а […] не едва в производството по принудително изпълнение или в административно-наказателното производство.

По преюдициалните въпроси

1 Услуги на информационното общество по член 12, параграф 1 от Директива 2000/31 могат да са само услуги, които нормално се предоставят срещу възнаграждение. Въз основа на това обаче не може да се направи изводът, че икономическа по естеството си услуга, която е предоставена безвъзмездно, не може никога да се счита за „услуга на информационното общество“  – защото възнаграждението за услуга, която доставчик предоставя в рамките на икономическата си дейност, не трябва непременно да е платено от получателите ѝ – например когато доставчик безвъзмездно предоставя услуга с цел реклама на стоките, които продава, и на услугите, които предоставя, като разходите за тази дейност са включени в продажната цена на тези стоки или услуги [т.34 – 43].

Следователно услуга като разглежданата в главното производство, предоставяна от лице, което поддържа комуникационна мрежа, и състояща се в безплатното предоставяне на публично разположение на тази мрежа, представлява „услуга на информационното общество“, ако съответният доставчик я извършва с цел реклама на стоките, които продава, или на услугите, които предоставя.

2. Визираната в чл.12.1  услуга, състояща се в предоставяне на достъп до комуникационна мрежа,   се счита за предоставена, ако е налице достъп –  технически, автоматичен и пасивен способ за осигуряване на пренасянето на необходимата информация – без да се изисква   да е изпълнено каквото и да било допълнително изискване.

3. Разликата между отговорността за кеширане и отговорността за предоставяне на достъп до интернет- чл.14 не се прилага по аналогия

 Лице, което съхранява уебсайт, предоставя услуга по съхраняване на информация за определен период от време. Следователно то може да узнае за незаконния характер на дадена информация, която съхранява, на по-късен етап, след като вече я е съхранило, като все още може да предприеме действия с оглед отстраняването или блокирането на достъпа до нея.

Лице, което предоставя достъп до комуникационна мрежа, предоставя услуга по пренос на информация, която обикновено не се проточва във времето, така че след като е пренесло информацията, то не упражнява какъвто и да било контрол върху нея. Предвид това лицето, което предоставя достъп до комуникационна мрежа, за разлика от лицето, което съхранява уебсайт, често няма възможност да предприеме на по-късен етап действия с оглед отстраняването или блокирането на достъпа до съответната информация.

4. Когато трето лице извърши нарушение посредством интернет връзка, която доставчик на достъп до комуникационна мрежа му е предоставил на разположение, член 12, параграф 1 от споменатата директива допуска увреденото от това нарушение лице да поиска от национален орган или съд да забрани на доставчика да позволява продължаване на това нарушение ( вж и член 12, параграф 3). Ето защо Съдът приема, че чл.12

не допуска лице, увредено от нарушение на правата му върху произведение, да може да предяви искане за обезщетение за вреди от доставчик на достъп до комуникационна мрежа с мотива, че такъв достъп е използван от трети лица за нарушение на правата му –

но  допуска това лице да предяви искане за забрана на продължаването на нарушението

5. И накрая, Съдът обсъжда може ли да се изисква от доставчик на достъп до комуникационна мрежа, позволяваща публично достъпна интернет връзка, да възпрепятства трети лица да предоставят на публично разположение посредством тази интернет връзка защитено с авторско право произведение или части от него чрез интернет платформите за обмен на файлове (peer-to-peer), когато доставчикът действително е свободен да избира какви технически мерки да вземе за съобразяване с тази забрана, но на практика е установено, че единствените мерки, които би могъл да вземе, са или да спре интернет връзката, или да я защити с парола, или да проследява цялата пренасяна посредством тази връзка информация [т.80 – 101].

Съдът констатира конкуренция на права – право на интелектуална собственост и право на свободна стопанска дейност – и съответно търси справедливо равновесие. Като разглежда трите опции, Съдът приема, че  мярката, състояща се в защита на интернет връзката с парола,   може да доведе до ограничаване както на правото на стопанска инициатива на доставчика на услуга за достъп до комуникационна мрежа, така и правото на свобода на информацията на получателите на тази услуга – но при все това следва да се констатира:

На първо място, че такава мярка не засяга същественото съдържание на правото на стопанска инициатива на доставчик на достъп до комуникационна мрежа, тъй като само незначително променя един от техническите способи за извършване на дейността му;

На второ място, мярка, състояща се в защита на интернет връзка, не изглежда да може да засегне същественото съдържание на правото на свободна информация на получателите на услуга за достъп до интернет мрежа, доколкото само изисква от последните да поискат да получат парола, като при това тази връзка е само един от начините да имат достъп до интернет

На трето място, видно от съдебната практика, взетата мярка трябва да е с точно определена цел, в смисъл че трябва да служи за преустановяване на извършвано от трето лице нарушение на авторско право или на сродно на него право, без при това да засяга възможността на потребителите на интернет да ползват услугите на този доставчик за правомерен достъп до информация. В противен случай намесата на доставчика в свободата на информация на потребителите би била необоснована с оглед на преследваната цел (решение от 27 март 2014 г., UPC Telekabel Wien, C‑314/12, EU:C:2014:192, т. 56).

При все това обаче мярка, взета от доставчик на достъп до комуникационна мрежа и състояща се в защита на връзката на тази мрежа с интернет, не изглежда да може да засегне възможността, с която разполагат ползващите услугите на този доставчик потребители на интернет, да имат правомерен достъп до информация, тъй като не води до каквото и да било блокиране на уебсайт.

На четвърто място, Съдът приема, че мерките, взети от адресат на забрана като разглежданата в главното производство за изпълнението ѝ, трябва да бъдат достатъчно ефикасни, за да осигурят ефективна защита на разглежданото основно право, тоест трябва да имат за резултат да предотвратят или поне да направят трудно осъществими неразрешените посещения на закриляни обекти и в значителна степен да разубеждават потребителите на интернет, които ползват услугите на адресата на това разпореждане, да посещават тези обекти, предоставени на тяхно разположение в нарушение на посоченото основно право (решение от 27 март 2014 г., UPC Telekabel Wien, C‑314/12, EU:C:2014:192, т. 62).

В това отношение трябва да се констатира, че мярка, състояща се в защита на интернет връзка с парола, може да разубеди потребителите на тази връзка да извършват нарушения на авторско право или на сродни на него права, доколкото тези потребители биха били задължени да се идентифицират, за да получат необходимата парола, и не биха могли следователно да действат анонимно, като запитващата юрисдикция следва да провери дали това е така.

На пето място, следва да се напомни, че според запитващата юрисдикция, освен трите посочени от нея мерки, не съществуват други мерки, които доставчик на достъп до комуникационна мрежа като разглежданата в главното производство на практика би могъл да приложи, за да изпълни забрана като разглежданата в главното производство.

След като Съдът отхвърли останалите две мерки, евентуална констатация, че доставчик на достъп до комуникационна мрежа не трябва и да защити интернет връзката си, би довела до лишаване на основното право на интелектулна собственост от всякаква защита, като това би противоречало на идеята за справедливото равновесие.

Предвид това мярка, целяща да се защити интернет връзка с парола, трябва да се приеме като необходима за гарантиране на ефективната защита на основното право на защита на интелектуалната собственост.

Защитата на връзката с парола, смята Съдът,   трябва да се приеме за подходяща за установяване на справедливо равновесие между, от една страна, основното право на защита на интелектуалната собственост, и от друга страна, правото на стопанска инициатива на доставчика на услуга за достъп до комуникационна мрежа, както и правото на свобода на информацията на получателите на тази услуга. Ето и конкретният отговор:  

Член 12, параграф 1 от Директива 2000/31, във връзка с член 12, параграф 3 от същата директива, трябва да се тълкува, предвид изискванията, следващи от защитата на основните права, както и от предвидените в Директиви 2001/29 и 2004/48 правила, в смисъл, че не допуска прилагането на скрепена със санкция забрана като разглежданата в главното производство, която изисква от доставчик на достъп до комуникационна мрежа, позволяваща публично достъпна интернет връзка, да възпрепятства трети лица да предоставят на публично разположение посредством тази интернет връзка защитено с авторско право произведение или части от него чрез интернет платформите за обмен на файлове (peer-to-peer), когато доставчикът е свободен да избира какви технически мерки да вземе за съобразяване с тази забрана, дори и ако изборът му се свежда само до една мярка, състояща се в защита на интернет връзката с парола, при условие че потребителите на мрежата бъдат задължени да се идентифицират, за да получат необходимата парола, и не могат следователно да действат анонимно, като запитващата юрисдикция следва да провери дали това е така.

Коментари

Опасението, че Съдът ще намери точка на равновесие на правата в използването на пароли  се появи въпреки позитивните оценки за заключението на Генералния адвокат Spuznar  – и  още тогава имаше акции в защита на свободния WiFi.  В заключението се казваше, че принуждаването на доставчиците да въвеждат защита с парола може да обезкуражи или възпрепятства използването на услугата WiFi и по този начин да подкопае бизнес модела на доставчика. Szpunar коментира, че “предоставяне на активна  превантивна роля на междинните доставчици на услуги би било в противоречие с техния специален статут, който е защитен по силата на Директива 2000/31”  и че  да се принуждават доставчиците на защита с парола не е пропорционална стратегия за защита на авторското право – вж оценката на EDRI за заключението на Szpunar.

WiFi4 EU etc.

Ден по -рано Комисията обяви инициативи за интернет свързаност и WiFi за всички. Ето какво се казва в прессъобщението:

Днес Комисията предложи нова инициатива, за да се даде възможност на всички заинтересовани местни власти да предлагат безплатен безжичен интернет (Wi-Fi) на всички граждани, например във и около обществени сгради, здравни центрове, паркове или площади. С първоначален бюджет от 120 млн. евро тази нова публична ваучерна схема има потенциал да осигури интернет на хиляди обществени места, където ще се осъществяват между 40 и 50 милиона Wi-Fi връзки на ден. Финансирането за инсталиране на локални точки за безжичен достъп до интернет трябва бързо да стане налично, след приемането на схемата от Европейския парламент и държавите от ЕС. До края на 2020 г. поне между 6000 и 8000 местни общности ще могат да се възползват от този нов проект. Както е предвидено в Директивата за електронната търговия, местните органи, предлагащи такива услуги на своите граждани, няма да носят отговорност за предаваното съдържание.

Само не е добавено, че се на цената на края на отворения (password-free) WiFi.

Широко се коментира разминаването между решението Mc Fadden от 15 септември 2016 и изявлението на Юнкер за свързаност и прочее от 14 септември 2016.

Реакцията на Юлия Реда:  След това решение обявените от Юнкер цели изглеждат по-нереалистични от всякога. Съжалявам, че Съдът на Европейския съюз не  следва  заключението на Генералния адвокат, който установи, че задължението за осигуряване на достъп до Wi-Fi с парола би довело до непропорционално големи вреди за обществото като цяло. Ползата за обществото от безплатен безжичен Wi-Fi   далеч надвишава  потенциалните рискове за притежателите на авторски права.

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Съд на ЕС: линкинг

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/07/29/linking-6/

Стана известно заключението на Генералния адвокат по дело C-160/15 GS MEDIA BV v. Sanoma Media Netherlands.

Налице ли е публично разгласяване, когато оператор на уебсайт  препраща чрез хипервръзка към друг  уебсайт, където дадено произведение е предоставено на разположение без съгласието на носителя на авторското право?
Преюдициалното запитване  е отправено в рамките на спор между  GS Media BV  и, от друга страна, Sanoma Media Netherlands BV, Playboy Enterprises International Inc. и г‑жа Dekker във връзка  с публикуването на уебсайта GeenStijl.nl, чийто оператор е GS Media, на хипервръзки (или „активни интернет връзки“) към други сайтове, позволяващи да бъдат разглеждани пиратски копия на снимки на г‑жа Dekker, направени за списанието Playboy.
Като се позовават по-специално на решение Svensson и др. (C‑466/12, EU:C:2014:76), Sanoma и др. твърдят, че предоставянето на линк към уебсайт, на който дадено произведение е публикувано без съгласието на носителя на авторското право, представлява публично разгласяване, и то без оглед на това дали произведението е било публикувано по-рано с неговото съгласие. Hoge Raad der Nederlanden (Върховен съд на Нидерландия) приема, че от решение Svensson и др. (C‑466/12, EU:C:2014:76), както и от определение BestWater International (C‑348/13, EU:C:2014:2315) не е възможно да се направи с достатъчна сигурност извод дали е налице „публично разгласяване“, когато произведението действително е било публикувано по-рано, но без съгласието на носителя на авторското право.
GS Media, Федерална република Германия, Португалската република , Словашката република и Комисията предлагат да се отговори отрицателно на въпроса, цитиран по-горе. Те смятат, че когато хипервръзка препраща към уебсайт с оператор трето лице, който е свободно достъпен за всички интернет потребители, където съответното произведение е предоставено на разположение без разрешението на носителя на авторското право — също и в хипотезата, в която това произведение не е било публикувано по-рано и на друго място със разрешението на носителя на авторското право — не е налице „публично разгласяване“.
*
Според Генералния адвокат:
поставянето на хипервръзка на даден уебсайт, препращаща към друг уебсайт, на който, без разрешението на носителя на авторското право, са свободно достъпни за публиката закриляни с авторско право произведения, не представлява акт на публично разгласяване съгласно Директива 2001/29/ЕО.
.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес