Tag Archives: управление

За едно дарение

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3132

През седмицата компанията, която стартирах преди шест месеца, дари лицензи на Държавна агенция „Електронно управление“ за използване (без ограничение във времето) на нашия софтуер, LogSentinel. В допълнение на прессъобщенията и фейсбук анонсите ми се иска да дам малко повече детайли.

Идеята за продукта и съответно компанията се роди няколко месеца след като вече не бях съветник за електронно управление. Шофирайки няколко часа и мислейки за приложение на наученото в последните две години (за блокчейн и за организационните, правните и техническите аспекти на големите институции) реших, че на пазара липсва решение за сигурна одитна следа – нещо, към което да пращаш всички събития, които са се случили в дадена система, и което да ги съхранява по начин, който или не позволява подмяна, или подмяната може да бъде идентифицирана изключително бързо. Попрочетох известно количество научни статии, написах прототип и след няколко месеца (които прекарах в Холандия) формализирахме създаването на компанията.

Софтуерът използва блокчейн по няколко начина – веднъж вътрешно, като структури от данни, и веднъж (опционално) да запише конкретни моменти от историята на събитията в Ethereum (криптовалути обаче не копае и не продава). В този смисъл, можем да го разгледаме като иновативен, макар че тази дума вече е клише.

В един момент решихме (със съдружниците ми), че държавата би имала полза от такова решение. Така или иначе сигурната одитна следа е добра практика и в немалко европейски нормативни актове има изисквания за такава следа. Не че не може да бъде реализирана по други начини – може, но ако всеки изпълнител пише отделно такова решение, както се е случвало досега, това би било загуба на време, а и не би било с такова ниво на сигурност. Пилотният проект е за интеграция със системата за обмен на данни между системи и регистри (т.е. кой до какви данни е искал достъп, в контекста на GDPR), но предстои да бъдат интегрирани и други системи. За щастие интеграцията е лесна и не отнема много време (ако се чудите как ни излиза „сметката“).

Когато журналист от Дневник ме пита „Защо го дарявате“, отговорът ми беше „Защо не?“. Така или иначе сме отделили достатъчно време да помагаме на държавата за електронното управление, не само докато бяхме в Министерски съвет, но и преди и след това, така че беше съвсем логично да помогнем и не само с мнения и документи, а и с това, което разработваме. Нямам намерение да участвам в обществени поръчки, които и да спечеля честно, винаги ще оставят съмнения, че са били наредени – хората до голяма степен с право имат негативни очаквания, че „и тоя си постла да намаже от държавния пост“. Това не е случаят и не искахме да има никакви съмнения по въпроса. Основният ни пазар е частният сектор, не обществените поръчки.

Даряване на софтуер за електронно управление вече се е случвало. Например в Естония. Там основни софтуерни компоненти са били дарени. Е, след това фирмите са получавали поръчки за надграждане и поддръжка (ние нямаме такова намерение). Но благодарение на това взаимодействие между държава и частен сектор, в Естония нещата „потръгват“. Нашето решение не е ключов компонент, така че едно дарение няма да доведе значителни промени и да настигнем Естония, но със сигурност ще бъде от помощ.

Като цяло реакцията на дарението беше позитивна, което е чудесно. Имаше и някои разумни притеснения и критики – например защо не отворим кода, като сме прокарали законово изменение за отворения код. Както неведнъж съм подчертавал, изискването важи само за софтуер, чиято разработка държавата поръчва и съответно става собственик. Случаят не е такъв, става дума за лицензи на готово решение. Но все пак всички компоненти (библиотеки и др.) около продукта са с отворен код и могат да се ползват свободно за интеграция.

Не смятам, че сме направили геройство, а просто една позитивна стъпка. И е факт, че в следствие на тази стъпка продуктът ще получи малко повече популярност. Но идеята на председателя на ДАЕУ беше самото действие на даряване да получи повече популярност и съответно да вдъхнови други доставчици. И би било супер, ако компании с устойчиви бизнеси, дарят по нещо от своето портфолио. Да, работата с държавата е трудна и има доста непредвидени проблеми, а бизнесите работят за да печелят, не за да подаряват. Но допринасянето за по-добра среда е нещо, което бизнесите по света правят. Например в САЩ големи корпорации „даряват“ временно най-добрите си служители на USDS, станал известен като „стартъп в Белия дом“. При нас също има опция за такъв подход (заложена в Закона за електронно управление), но докато стигнем до нея, и даренията на лицензи не са лош подход.

Може би все още не личи отвън, но след промените в закона, които бяха приети 2016-та, електронното управление тръгна, макар и бавно, в правилна посока. Използване на централизирани компоненти, използване на едни и същи решения на няколко места (вместо всеки път всичко от нулата), централна координация на проектите. Нашето решение се вписва в този подход и се надявам да допринесе за по-високата сигурност на системите в администрацията.

Законопроект за киберсигурност

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/06/02/cyber-2/

Министерският съвет е внесъл в парламента Законопроект за киберсигурност.

Според мотивите законопроектът е изготвен в изпълнение на ангажиментите на Република България като държава – членка на Европейския съюз (ЕС), която до 9 май 2018 г. следва да въведе в националното си законодателство разпоредби и да създаде организация за изпълнението на Директива (ЕС) 2016/1148   относно мерки за високо общо ниво на сигурност на мрежите и информационните системи в съюза (ОВ, L 194 от 19 юли 2016 г.)

Мотивите обясняват още, че

Киберсигурността се приема като функция на Министерството на вътрешните работи, което на практика не е така. Мрежовата и информационната сигурност е един от трите основополагащи стълба на киберсигурността съгласно Европейската стратегия за киберсигурност, заедно с другите два – правоприлагане и киберотбрана. Тази многоинституционална дисциплина води до различията в регулаторната рамка. Срещат се определени опити за регулация в Закона за министерството на вътрешните работи, Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“, Правилника за прилагане на Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“, Закона за противодействие на тероризма, Закона за електронното управление, Закона за електронните съобщения, Наказателния кодекс, Наредбата за общите изисквания за мрежова и информационна сигурност и др.

Предвижда се създаването на нови компетентни органи, като Национално единно звено за контакт, регламентира се управлението и организацията на националната система за киберсигурност, националния координатор по киберсигурност, секторни екипи за реакция при инциденти в киберсигурността (ЕРИКС), както и национален екип за реакция при инциденти в киберсигурността (създаден от председателя на Държавна агенция „Електронно управление“).

Създаването на нов орган – Съвет по киберсигурност, като нещатен консултационен орган към Министерския съвет и определянето от министър-председателя на Национален координатор по киберсигурност няма да доведе до допълнителни разходи. Функциите на Съвета по киберсигурност няма да се дублират с функциите на вече съществуващи съвети или органи.

История за един контрапротестен автобус

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3103

В края на миналата година Министерски съвет прие промени в плана за управление на Пирин. Както писах тогава, е доста спорно дали промените са в съответствие със Закона за защитените територии. Със сигурност процедурата не беше в съответсвие със Закона за нормативните актове, т.е. изисквания за общественото обсъждане (напр. качване на съгласувателната таблица преди приемането) не са спазени (дали планът за управление е нормативен акт – в променената му част по-скоро да).

Административният съд ще реши кой прав, кой крив в този случай (макар практиката му да е доста спорна). Тук целта ми е да опиша свързан с този казус проблем. След като бяха провеждани протести срещу решението на Министерския съвет, по традиция беше организиран и контрапротест. С тонколони, с музика, с представители на изпълнителната власт, с автобуси. И именно за един от тези автобуси става дума.

Автобусът е училищен, а е возил протестиращи. Имаше разбираемо недоволство, поради което реших да питам Министерство на образованието защо училищен автобус се използва за такива цели.

Междувременно се появи репортаж на Нова, в който заместник кмета на Община Сапарева баня обяснява, че трябвало с друг автобус да се превозят протестиращите, ама той се счупил.

Защо общината, т.е. публичната власт, организира и извозва хора на протест в защита на решение на Министерски съвет (т.е. пак публичната власт) е въпрос, на който нямам отговор. Т.е. имам, но не знам той доколко е в съответствие със закона. Може и да е законно, но със сигурност буди съмнения.

Отговорът на МОН казва, че те автобусите са ги предоставили на общините безвъзмездно, срещу договор, в който пише, че могат да се използват само за превоз на ученици. Т.е. МОН може да потърси отговорност на общината за нарушаване на договора. Разбира се, МОН няма да го направи. Не би било добра идея пък да си вземе автобуса, защото основната му цел – превоз на ученици – няма да може да бъде изпълнена. Така че общо взето министърът е напомнил на кмета, че „така не бива“.

След отговора на МОН питах (пак по Закона за достъп до обществена информация) община Сапарева баня – на какво основание и с чия заповед е използван автобуса. Там след известно забавяне ми върнаха отговор, който постави цялата история в друга светлина.

Според отговора, заповедта е за транспорт на „ученици-спортисти“. Т.е. според тази заповед нарушение на договора няма – превозвани са били ученици. Това не непременно противоречи на думите на зам. кмета – той не казва дали протестиращите не са били ученици. Т.е. това, което имаме „черно на бяло“ е, че на протеста са превозвани ученици. Да използваш ученици за такива цели е меко казано нередно. Освен това, както се вижда от снимката по-горе, автобусът е в София по тъмно. И след това се прибира по тъмно. Което е в нарушение на наредба, която забранява превоза на ученици в тъмната част на денонощието. Така че подадох сигнал до Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, която е компетентният орган.

След известно време питах ИААА как е завършила проверката, и техният отговор е: няма нарушение, тъй като не е извършван превоз на ученици. В моя сигнал бях прикачил заповедта на кмета, но явно проверката е установила, че заповедта не е била спазена?

Така или иначе, имаме „омотаване“ на институциите дори когато става дума за тривиален казус. Документи, заповеди и договори се пишат проформа, за „да има нещо“. Ама те всъщност не отразяват реалността. И всичко е наред, докато някой не пита, когато започва сричането и мазането. И най-важното – накрая санкционирани няма.

Няма друга поука, няма оптимистично заключение. Да, един автобус не е „най-големият проблем на държавата“. Но е симптоматичен.

Медийна свобода и плурализъм

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/17/sofia_16052018/

В София се проведе международна  конференция “Медийна свобода и плурализъм: Как да рестартираме основния стълб на ЕС“.

Записи от   конференцията могат да се видят тук:  сесия  I and   сесия II) или тук.

Пълният текст на заключителната декларация, в края са  препоръките:

Свобода на медиите в Европа: Код червено

През 1997 г. Софийската декларация на ЮНЕСКО за свободни и плуралистични медии бе ревностен призив за напредък в контекста, в който появата на нови информационни и комуникационни технологии се считаше за нова възможност за плурализъм, икономическо и социално развитие, демокрация и мир. Сега, 21 години по-късно, независимите медии в Европа претърпяха безпрецедентен натиск. Комбинацията от различни фактори, като убийствата на журналисти и физическите заплахи срещу тях, нарастващия политически и институционален натиск, репресивното законодателство, насочено към медиите, разрушителните технологии и финансовата криза, поставят съществуването на свободните медии в редица европейски страни в риск.

Свободният достъп до разнообразна информация и мнение е не само основно право на човека, но е от съществено значение за гражданите да участват в демократичното общество. Това е основната рамка, позволяваща на хората да държат отговорни представителите на властта, за да се ограничат престъпността и корупцията, което е ключов фактор за осигуряване на функционираща демокрация.

Създаването на контролирани медии е първата стъпка към моделите на публично управление, известни като “меки диктатури” или “завладяна държава”, което създава сериозни заплахи за нормалното функциониране на демокрацията не само за съответните държави, но и за целия Европейски съюз.

Неотдавнашните събития в някои от държавите-членки на ЕС очевидно нарушават националното и международното право, когато става въпрос за защита на медийната свобода, а именно Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права, Европейската конвенция за правата на човека и Хартата на основните права на Европейския съюз (ЕС). ЕС и Съветът на Европа създадоха правни процедури за защита на свободата на изразяване в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Въпреки това тези структури понякога не са достатъчни, за да поддържат и наложат основните европейски ценности и конституционните си традиции.

Бюджет на ЕС и върховенство на закона

На 2 май 2018 г. Европейската комисия предложи бюджет за периода 2021-2027 г. и изготви стратегически план за наказване на страни, за които твърди, че са нарушили основните ценности на ЕС. Планът обвързва финансирането от Европейския съюз с принципите на правовата държава, но е твърде ограничен и не споменава свободата на медиите.

Комисията предлага нов механизъм за защита на бюджета на ЕС от финансовите рискове, свързани с общите недостатъци на правовата държава в държавите-членки. Новите инструменти биха позволили на Съюза да преустанови, намали или ограничи достъпа до финансиране от ЕС по начин, който е в съответствие с вида, тежестта и обхвата на недостатъците на правовия ред. Такова решение ще бъде предложено от Комисията и ще бъде прието от Съвета чрез гласуване с квалифицирано мнозинство, което ще направи невъзможно една или две държави да блокират наказателните мерки.

Предложението се очакваше и беше направено в отговор на Полша, първата и единствена страна, която досега е обект на механизма на върховенството на закона, тъй като ЕК установи системно поведение, поставящо демокрацията в опасност. Унгария също е на радара на Комисията, където демократичните условия се влошиха, след като продължителни усилия за институционализиране на “нелибералната демокрация” в страната. Полша и България, председателстваща Съвета на ЕС, бяха сред първите държави, които реагираха отрицателно на предложения нов регламент.

Убийства и физически заплахи

Ерозията на европейския демократичен модел, тенденция, наблюдавана през последните години, продължава и става все по-тревожна. Регионът е разтърсен от две убийства и от заплахи към разследващи репортери, както и безпрецедентни вербални атаки срещу медиите. Традиционно безопасната среда за журналисти в Европа започна да се влошава. Две убийства за пет месеца, първото в Малта и второто в Словакия, показват тревожен спад за демокрациите на континента. В Малта, смъртта на журналистката и блогър Дафне Каруана Галиция, в следствие на умишлено поставена бомба в колата ѝ, повдигна завесата на съдебния тормоз и заплахи, на които постоянно са подложени журналисти от островната държава.

Каруана Галиция е била заплашвана от години и е била обект на 42 граждански и пет наказателни дела. Словакия все още е разтърсена от убийството на 27-годишния репортер, разследващ корупцията и мафията. През април италианските правоохранителни органи осуетиха подготвяното от мафията убийство на журналиста Паоло Боромети.

Икономическа устойчивост

Независимостта на медиите и свободната журналистика е възможна само ако медийните компании са икономически независими и финансово устойчиви. През 21 век издателите на печатни медии остават основните инвеститори в журналистическо съдържание и са увеличили усилия и инвестиции, за да предложат най-новите иновативни дигитални услуги за читателите в Европа и в останалата част на света. Тези постижения се оказват плодотворни, тъй като вестникарските публикации достигат до безпрецедентно висок брой читатели. Този успех само потвърждава, че бъдещето на пресата е не само дигитално, но и пълно с възможности за разширяване на читателския интерес към публикациите на вестници и списания.

За съжаление, през последното десетилетие значителна част от икономическата база на независимите медии е ерозирала. Медийните компании изпитаха двоен шок от кризата в бизнес цикъла и бизнес модела си.

Възстановяването от глобалната финансова криза в Европа беше твърде бавно и твърде скъпо и съвпадна с кризата в медийния бизнес модел. Също така, появата на дигитални платформи и глобални дигитални гиганти като Google и Facebook засили неравнопоставеността между посредниците и инвеститорите и създателите на съдържание, а именно издателите. Въпреки нарастващото търсене на новини и коментари, осигуряването на приходи от такова съдържание се оказва предизвикателство, тъй като авторското право и законите за ДДС от периода преди въвеждането на дигиталните технологии не могат да защитят инвестициите и пазарния дял, както и широкият достъп до онлайн съдържание предоставят на основните платформи лъвския дял от рекламните приходи.

Данните на Бюрото за интерактивна реклама от 2016 г. показват, че 89% от разходите за онлайн реклама са отишли за Google и Facebook, като останалите 11% са за всички останали дигитални играчи.
Много предложения на ЕС, свързани с дигиталната сфера, заплашват с тежки и несправедливи съдебни и административни процедури. Като например предложения за електронна конфиденциалност, които биха дали преимущество на най-силните технологични играчи и биха въпрепятствали по-малките играчи, които са зависими от «бисквитки» и от сложно сътрудничество с трети страни, за да бъдат част от икономиката на данни.

В много страни от ЕС икономическите трудности, които медийните компании са преживели, доведоха директно до концентрация на политически контрол над медиите и засилена зависимост от правителственото финансиране. В някои случаи управляващите политически елити използват средства на правителството и ЕС, за да подкрепят лоялните медии и да манипулират общественото мнение. В тези страни обществената телевизия и радио също са загубили независимост или са под нарастващ политически натиск. На практика тези процеси доведоха до това, че големи части от медийния пазар минаха под контрола на управляващите политици и техните поддръжници за целите на пропагандата, като същевременно предприеха тежки атаки срещу малкото останали независими медии. Близо сме до карйната «цел» за безотчетна власт в някои от страните в ЕС.

Код червено за медийната свобода в държави в Европейския съюз

Полша

Изглежда нищо не е в състояние да спре “Право и справедливост”, национално-консервативната партия, спечелила изборите през октомври 2015 г., която се стреми към радикално реформиране на Полша, както сметне за подходящо, без да зачита онези, които мислят по различен начин. Свободата на медиите е една от основните жертви на техния проект. Обществените медии официално са преименувани на “национални медии” и са преобразувани в говорители на правителствената пропаганда. Техните нови ръководители не търпят нито опозиция, нито неутралност от страна на служителите и отстраняват онези, които отказват да се съобразят.

Разследващият журналист Томаш Пиатек беше заплашен с лишаване от свобода заради критиките, отправени към министъра на отбраната относно връзките му с руските разузнавателни служби и трябваше да изчака много месеци преди обвиненията да бъдат окончателно оттеглени. Съветът за радио и телевизия, който сега е под контрола на правителството, се опита да наложи глоба на частния телевизионен канал TVN за излъчване на антиправителствени послания при отразяването на вълна от протести през декември 2016 г. Впоследствие глобата беше отменена под международен натиск. На всички призиви за умереност правителството отговаря с познатите аргументи, нетърпящи несъгласие.

Унгария

Бизнесмените, които са в тесни връзки с партия «Фидес» на премиера Виктор Орбан, не само успяха да придобият нови медии през 2017 г., но и да заместят чуждестранните медийни компании, инвестирали в унгарски медии. Най-големият им успех бе поемането на контрол над последните три регионални ежедневника. Независимо от това, унгарският медиен пейзаж все още е разнообразен и печатни и онлайн издания не се колебаят да публикуват разследвания за предполагаема корупция, включваща най-влиятелните личности от Фидес и държавни служители. В Унгария съжителстват два типа медии. Единият се състои от проправителствени и про-Фидес медии, обсебени от темата за миграцията, “защитата на Унгария и нейните граници” и очернящата кампания срещу унгарско-американския милиардер филантроп Джордж Сорос.

Другият тип медии са насочени към разкриване на корупционни скандали. Оцеляването на медиите, критикуващи правителството, се дължи до голяма степен на бившия съратник на Орбан Лайош Симичка, който през февруари 2015 г. се разграничи публично от премиера и продължава да финансира медийна империя, създадена първоначално за подкрепа на Фидес. Правителството и неговите бизнес съюзници вече са се наточили на две медии – най-големият търговски канал RTL Klub и водещият политически информационен сайт Index.hu. И двете критикуват правителството.

България

През изминалите години свободата на медиите в България се влошава с тревожни темпове. Според световния индекс за свободата на медиите на Репортери без граници, България се е смъкнала със 75 позиции през последните 12 години – от 36-та през 2006 г. до 111-то през 2018 г. Налице е нарастващ политически натиск и нарастващ брой физически заплахи срещу разследващи журналисти, издатели и независими медии. Основният инструмент за упражняване на натиск е концентрацията на собственост върху медиите, икономическите зависимости и други форми на политически контрол върху по-голямата част от медийното пространство и монопол върху каналите за разпространение на медийно съдържание. Моделът включва също така силно влияние върху правителството, прокуратурата и съдебната власт, както и контрол над повечето независими регулатори. Всичко това представлява огромен политически и бизнес конгломерат, ръководен от действащия политик, бивш магистрат, бизснесмен и медиен собственик Делян Славчев Пеевски.

От 2009 г., с кратки прекъсвания, България е управлявана от ГЕРБ и техния лидер и премиер с три мандата – Бойко Борисов, който се радва на комфорт от страна на контролираните от Пеевски медии. Премиерът Борисов не само постоянно отказва да признае, че съществува заплаха за свободата на медиите, но играе ключова роля за увеличаване на достъпа на г-н Пеевски до публични ресурси, като същевременно му предоставя допълнителни институционални инструменти за репресия, включително законодателни решения, използвани срещу независимите медии.

Малта

2017-та бе белязана от бомбения атентат срещу Дафне Каруана Галиция, разследваща журналистка, която бе разкрила “мръсните тайни” на местната политика и косвено предизвика предсрочни общи избори през юни 2017 г. Години наред тя е била под нарастващ натиск заради популярността на нейния блог и работата ѝ по разплитане на местните връзки от т.нар. Досиета Панама и т.н. Към момента на убийството ѝ срещу нея вече са били заведени 42 граждански иска и пет наказателни дела за клевета. Тя също бе постоянен обект на заплахи и други форми на тормоз. Съдебният тормоз имаше за цел да я отстрани от обществения живот. Нейният случай беше класически пример за съдебни дела, в които влиятелни ищци се опитват да използват страха от огромни разходи за правна защита, за да затворят устата на критиците си. Под заплаха от страна на известни личности или бизнес групи, независимите медии са принуждавани да отстъпят и да премахнат публикации от своите сайтове.

Словакия

Убийството на разследващия репортер Ян Куцяк през февруари 2018 г. предизвика безпрецедентен политически трус в Словакия и стресна международната общност. Куцяк провеждаше разследване за уебсайта Aktuality.sk относно предполагаеми връзки между италианската мафия и Smer-SD (ляво-популистката партия, която оглавява управляващата коалиция) и предполагаемото присвояване на средства от ЕС. В недовършена статия, публикувана след смъртта му, той обвинява премиера Роберт Фицо в пряко участие.

Министрите на културата и вътрешните работи бяха принудени да подадат оставка и след големи улични протести, самият Фицо трябваше да последва примера им. Подобно на други словашки политици, Фицо бе подложен на засилени атаки в медиите. През ноември 2016 г. той описва журналистите като “мръсни антисловашки проститутки” и ги обвинява, че се опитват да възпрепятстват европейското председателство на Словакия. Така той реагира в отговор на въпрос за предполагаеми нередности в обществените поръчки, свързани с председателството. При липсата на силни институции, които биха могли да ги защитят, журналистите в Словакия все повече са изложени на всякакъв вид тормоз, сплашване и оскърбления.

Убийството на Куцяк възобнови въпросите за необяснимото изчезване на двама журналисти, единият през 2008 г., а другият през 2015 г. и отново постави въпроса за безопасността на журналистите. През последните години словашки медии, които преди това бяха собственост на водещи международни медийни компании, бяха придобити от местни олигарси, чиито основни бизнес интереси са извън журналистиката. В момента е запллашен общественият радио и телевизионен оператор RTVS, който през последните години стана символ на журналистически интегритет.

През август 2017 г. неговият генерален директор закри единствената разследваща телевизионна програма в страната, след излъчването на критичен репортаж за по-малката партия в управляващата коалиция. Правото на отговор на критично медийното отразяване, което политиците получиха от медийния закон от 2007 г., бе ограничено в изменение от 2011 г., но клеветата все още се наказва със затвор до 8 години затвор, съгласно разпоредба на Наказателния кодекс, която политиците продължават да използват за подаване на жалби срещу индивидуални журналисти и медии.

Чехия

Трудно е да си представим президент да извади огнестрелно оръжие пред журналисти, но това направи президентът на Чешката република Милош Земан на пресконференция през октомври 2017 г., размахвайки «Калашников» с надпис “за журналисти”. Преизбран през януари 2018 г., Земан има слабост към този вид провокации и многократно е описвал журналистите като “оборска тор” и “хиени”. Президентът и няколко други политически лидери наскоро засилиха вербалните си атаки срещу независимостта на обществените медии, особено на Чешката телевизия. Също така има няколко нови законопроекти, които биха увеличили обхвата на наказателните санкции за клевета, особено клеветата срещу президента. Нивото на концентрация на собственост върху медиите стана критично, тъй като новите олигарси започнаха да използват своето богатство през 2008 г., за да купуват вестници и да засилят влиянието си. Един от тези олигарси, премиерът Андрей Бабиш, притежава един от най-влиятелните ежедневници в Чехия.

Препоръки за провеждане на бъдещи политики:

1. Журналистите, издателите, НПО и други ключови заинтересовани страни трябва да обединят усилията си за подобряване на ефективността при използването на механизми за правна защита в Съда на Европейския съюз и Европейския съд по правата на човека. Една практическа идея би могла да бъде създаването на експертно юридическо лице “Фонд за защита на свободата на медиите”, който да подпомага гражданите, независимите журналисти, издателите и медийните компании при прилагането на международните закони срещу злоупотребата с власт на местните правителства. Такъв фонд би могъл също да инициира и подкрепи независими международни разследвания на случаи на медиен натиск от високопоставени личности в държавите-членки на ЕС;

2. Европейската комисия следва да разшири новопредложената разпоредба, като обвърже отпускането на средства от ЕС не само с правовата държава и върховенството на закона, но и със свободата на медиите в държавите-членки и кандидатите. Освен върховенството на закона, комисията следва също изрично да следи за спазването на местното и европейското законодателство за нарушаване на правата на човека, свободата на изразяване, гражданското общество и функционирането на демокрацията. В страни като България, Унгария и Полша репресиите срещу свободата на медиите се правят през повечето време с правни институционални инструменти, създадени от извънредно законодателство на национално ниво.

На 3 май 2018 г. Европейският парламент гласува резолюция, споед която Комисията трябва да работи за създаването на механизъм на ЕС за демокрация, върховенство на закона и основните права, придружен от независими механизми за наблюдение, които да оценят състоянието на свободата и плурализма на медиите и всички нарушения, свързани с това.

3. Медийният бизнес модел е в преход. Икономическото оцеляване на медийните компании и независимата журналистика на по-малките пазари е много трудно. Свободните медии обаче са крайъгълният камък на гражданското общество и функционирането на демокрацията. ЕС разглежда свободната преса и свободата на изразяване като “обществено благо” и трябва да разработи обществени механизми за устойчивото си финансиране, за да гарантира своята независимост. Това би могло да включва финансиране от ЕС, насочено пряко към журналисти и медийни компании в държавите-членки, като се избягва посредничеството на местното правителство;

4. Насърчаване на иновациите и подпомагане на дигиталната трансформация на медиите в ЕС. ЕС трябва да разработи по-разнообразен инструментариум, който да помогне за преодоляване на технологичните различия между европейските медийни компании и глобалните платформи. Също така, да се насърчи предприемачеството в областта на медиите и новосъздадените компании в търсене на нови, устойчиви бизнес модели и иновативни начини за осигуряване на приходи;

5. Заинтересованите страни от ЕС и държавите членкитрябва да подкрепят категорично правото на издателите във връзка с прегледа на Директивата за авторското право, за да могат издателите да прилагат по-добре своите вече съществуващи права и да спомогнат за преговорите с основните платформи. В допълнение, трябва да се оеднаквят ставките на ДДС за печатни и онлайн издания. Освен това трябва да се гарантира, че дигиталната сфера е място, където всички участници могат да успяват, като осигурят равнопоставеност и повече баланс с технологичните гиганти и платформи. Подкрепата на професионалните медии е от съществено значение за демократичния живот и просветеността на европейските граждани и единственото дългосрочно решение за противодействие на дезинформацията.

Индексът на настигането: публикуван е докладът за 2017

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/16/catch_up_index/

Индексът на настигането на Институт “Отворено общество” – София измерва и сравнява развитието на тридесет и пет европейски страни по четири категории: “икономика”, “демокрация”, “качество на живот” и “управление”.

Според методологията на изследването, изходните данни по индикатори се стандартизират в точки по скала от 0 до 100 – от най-нисък до най-висок резултат. Страните също така се класират според резултатите си – от 1 (най-висока) до 35 (последна) позиция.

Според новоизлезлия доклад България е на 29-то място.

Самата категория “демокрация” се измерва с редица индикатори, сред които и такива за свобода на медиите.

КЗЛД: Информационно-разяснителни материали по Регламент 2016/679 (GDPR)

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/15/gdpr-4/

Информационно-разяснителни материали по Регламент (ЕС) 2016/679 (Общ регламент за защитата на данните)

Критика към новия Закон за движението по пътищата

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3099

Прочетох предложението за нов Закон за движение по пътищата, в частта с административното наказване, връчване на наказателни постановления и фишове, електронни фишове, камери.

С две думи – никаква реформа.

Буквално текстовете са преписани от стария закон. И то текстове, които са омазани, хаотични, неработещи и непокриващи 50% от хипотезите в реалния живот. По същество:

  • не се дефинират възможности за електронно връчване
  • малоумният анахронизъм „контролен талон“ остава. Тоя син парцал ще си го носим и като се върнем от някое пътуване до Марс след 50 години.
  • процесът по връчване на електронен фиш (което е тъпо наименование; трябва да е „електронно-съставен фиш“, щото фишът си е хартиен) оставя същите вратички за измъкване с даване на копие на чужда книжка или лична карта на чужденец. Познайте в google images дали няма такива. И дали тарикатите не ги ползват. Специфични случаи като „фирма с повече от един управител“, „електронен фиш издаден от орган различен от МВР“ изобщо не са засегнати.
  • в ЗАНН продължава да се говори за „препис“, а административният съд е обявявал, че разпечатките не са преписи – трябвало индиго. В тази връзка вероятно е въведна глупостта „връчване на разпечатка за издадени, но невръчени наказателни постановления“. WAT. Ако наказателното постановление е в електронен вид, ще може да му се връчи самото то на пътя, няма нужда от „разпечатки“, че после да ходиш да си вземаш и постановлението. Да не говорим, че не е покрита хипотезата на НП, което е връчено, но е платено след принудително събиране от НАП. Сега излиза, че талонът не се връща.
  • електронното управление значи да не се изискват копия на всевъзможни документи, които държавата има (напр. трудови договори). Но ЗДвП изисква „копие от“ на доста места
  • доомазали са Закона за българските лични документи, но са пропуснали важна подробност – че макар на книжката да няма адрес, сме длъжни да си я сменим, ако си сменим адреса. Чл. 81 иска корекция, ама кой да се сети

Общо взето, законопроектът е преписване на стария закон, без да се отчетат проблемите с него, ниската събираемост, бъдещите нужди, възможностите за по-ефективен контрол, удобството на гражданите.

Докато бях съветник, макар МВР да не ми беше ресор, с колегата Величков написахме и оставихме законопроект за тази част с решения за всички тези проблеми. Сигурно се е загубил в някой шкаф.

Ще дойде денят, в който министрите ще осъзнаят, че реформа не се прави като кажеш на администрацията „направете тука някаква реформа“. Ама няма да е скоро.

Обнародвани са съществени изменения в Закона за авторското право и сродните му права

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/23/zid-zapsp-2/

На 29 март 2018 г. в извънреден брой на Държавен вестник са обнародвани изменения в Закона за авторското право и сродните права. Приетите изменения отразяват разпоредбите на Директива 2014/26 /ЕС, която трябваше да бъде приета в българското законодателство до април 2016 г. През януари 2018 г. Европейската комисия отнесе въпроса до Съда на ЕС и поиска България да бъде глобена с по около 19 000 евро на ден за неспазване на законодателството на ЕС.

Директивата има за цел да предвиди координирането на националните правила относно достъпа до дейността по управление на авторското право и сродните му права от организации за колективно управление на авторски права, особеностите на тяхното управление и надзорната рамка (съобр.8), да определи изискванията, приложими за организациите за колективно управление на авторски права, за да се гарантира висок стандарт на управление, финансово управление, прозрачност и отчетност (съобр.9), а също да да се осигури необходимото минимално качество на трансграничните услуги, предоставяни от организации за колективно управление на авторски права, особено по отношение на прозрачността на представяния репертоар и точността на финансовите потоци, свързани с използването на правата, и да се улесни предоставяне на многотериториална многорепертоарна услуга (съобр.40).

Измененията са съществени и пространни, вероятно скоро ще има подробни анализи.

И нещо от ПЗР на ЗИД:
§ 27. В 6-месечен срок от влизането в сила на този закон министърът на културата представя на Европейската комисия доклад за състоянието и развитието на многотериториалното отстъпване на права в интернет на територията на Република България. Докладът съдържа информация за наличието на многотериториални разрешения, за спазването на глава единадесета „и“ от организациите за колективно управление на права, както и оценка на развитието на многотериториалното разрешаване на използването в интернет на музикални произведения от ползватели, носители на права и от други заинтересовани лица.
§ 28. Министърът на културата предоставя на Европейската комисия списък на регистрираните организации за колективно управление на права и я уведомява за промените в него в тримесечен срок от настъпването им.
§ 29. В Закона за електронните съобщения се правят следните допълнения:
1. В чл. 73, ал. 3 се създава т. 15:
„15. задължения за предоставяне на вярна и точна информация за броя на потребителите и абонатите на предприятията, предоставящи електронни съобщителни мрежи и/или услуги.“
2. В чл. 231, ал. 2 накрая се добавя „договорите с доставчиците на съдържание, както и актуална база данни за абонатите, при спазване на изискванията за защита на личните данни“.
§ 30. В Закона за закрила и развитие накултурата в чл. 31, ал. 1, т. 1 след думите „ал. 2“ се добавя „и чл. 98в1, ал. 6“.
§ 31. Законът влиза в сила от деня на обнародването му в „Държавен вестник“, с изключение на § 18 и 30, които влизат в сила 9 месеца след обнародването му.”

Регулирането на интернет: да бъде или да не бъде

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/20/internet_reg/

Интернет: да се регулира или не?

Това е заглавието на обществена консултация в Обединеното кралство, съвсем очевидно по Шекспир. Въпросът не стои така дихотомно, но по  причини, известни само на него,  парламентът е избрал именно това заглавие.

Парламентарната комисия за комуникации задава въпроси относно начина, по който трябва да се подобри регулирането на интернет, включително чрез по-добро саморегулиране и управление,  и дали е необходима нова регулаторна рамка за интернет или общото законодателство на Обединеното кралство е адекватно. Ще бъде проучено също дали онлайн платформите имат достатъчна отчетност и прозрачност, адекватно управление и осигуряват ефективни поведенски стандарти за потребителите.

Ето деветте въпроса, срокът за отговори е 11 май.

Държавите се делят на такива, в които консултират, и такива, в които всичко си знаят.

КЗК: глоба за Музикаутор в спора с Българското национално радио

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/18/bnr-6/

Прессъобщение на КЗК от днес:

Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) наложи санкция в размер на 56 678 лв. за извършено нарушение по чл. 21, т. 5 от Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) на Сдружение на композитори, автори на литературни произведения, свързани с музиката и музикални издатели за колективно управление на авторски права „МУЗИКАУТОР“, изразяващо се в злоупотреба с господстващо положение на пазара на предоставяне на права за излъчване на музикални и литературни произведения от репертоара на Музикаутор по безжичен път, предаването или препредаването на произведенията по електронна съобщителна мрежа за доставчици на радиоуслуги на територията на страната, което може да предотврати, ограничи или наруши конкуренцията и да засегне интересите на потребителите посредством необосновано прекратяване на съществуващите договорни отношения с Българското национално радио, с което се препятства осъществяваната от радиото дейност.

Предмет на проучване в производството е поведението на Сдружение „Музикаутор“, във връзка с прекратяване на съществуващите по силата на Договор за разрешаване използването на музикални и литературни произведения по радио отношения между „Музикаутор“ и БНР и следващата от това невъзможност за общественото радио да използва в програмите си репертоара на Сдружението.

В хода на проучването се установи, че отношенията между страните в производството по предоставянето на права за използване на репертоара на Музикаутор се уреждат с договор за разрешаване използването на музикални и литературни произведения в радио, сключен между страните на 19.12.2011 г. Договорът е прекратен считано от 01.01.2017 г. чрез отправено на 21.11. 2016 г. предизвестие от „Музикаутор“.

От водените между страните в производството преговори и от цялостното поведение на „Музикаутор“ в тази връзка, може да се направи извод, че прекратяването на действащия договор между страните представлява начин за постигане на исканите от Сдружението условия за определяне размера на дължимите му възнаграждения за лицензирането на съответните права.  Чрез прекратяването на договора с БНР Музикаутор, като предприятие с господстващо положение, лишава националното радио от възможност за ефективно конкуриране на пазара, на който последното осъществява дейност.

Решението може да бъде обжалвано от страните и всяко трето лице, което има правен интерес, в 14-дневен срок, който започва да тече от съобщаването му по реда на АПК, а за третите лица – от публикуването в електронния регистър на Комисията.

Решението

Към решението е приложено и Особено мнение на Димитър Кюмюрджиев, заместник – председател на КЗК, наблюдаващ член по преписка № 141/ 2017 г.

Всички са маскари?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3078

Вчера се обяви политическото обединение Демократична България – с Да, България, ДСБ и Зелените. И като част от екипа, обявен като алтернатива на управлението, ще си позволя да напиша първия ми фокусирано партиен блогпост от изборите миналата година досега.

Съгласих се да стана част от екипа на управленската алтернатива защото не обичам да се „скатавам“. Да, мога да измисля достатъчно оправдания защо да не участвам, а и публичността носи рискове, но оправдания всеки има. Дигиталната трансформация, и електронното управление като част от нея, са нещо, с което смятам, че мога да помогна. И също така – нещо, което е крайно належащо, ако не искаме да изоставаме като държава в дългосрочен план.

Но няма да се фокусирам върху моята роля, няма да влизам в патетични слова за светлото бъдеще, за топлите отношения в новото обединение, за грандиозните ни резултати на следващите избори и т.н. Вместо това ще обобщя коментарите на хората (из социалните мрежи и новинарските сайтове) и ще опитам да дам друга перспектвиа.

У доста хора има осезаем негативизъм към това обединение. Всеки със своята причина, с която не мога да споря. но този негативизъм кулминира в крайно множество твърдения за обединението и за партиите в него, които твърдения мога да опитам да оспоря. И целта не е да кажа „аха! не сте прави да не ни харесвате“ (защото това е субективно и всеки има право да не харесва каквото си иска), а по-скоро да допълня картината, която всеки има за политическия пейзаж. Ще разгледам 10 твърдения/коментара, които са преобладаващи. И не за да влизам в „обяснителен режим“, а за да вляза в своеобразен диалог с по-скептичните.

Обединяватe се само за да минете 4-процентовата бариера

Едно от следствията на такова обединение ще е влизане в парламента. Но целта на обединението не е това. Целта е хората с демократични виждания за България (а те всъщност не са малко) да има за кого да гласуват без да се чудят дали не помагат на БСП, ДПС, Кремъл или който и да е друг. Целта е дългосрочна. И предвид обявяването на конкретен управленски екип, целта е управление. И то адекватно, съвременно и експертно, а не махленско.

Има и друг аспект – откакто се учреди Да, България имаме един „стъклен таван“, изразяващ се в „абе, харесваме ви, ама ще влезете ли?“ (чувал съм го на няколко срещи с потенциални избиратели). Та, надяваме се с това обединение да счупим този стъклен таван, т.е. тези, които биха ни подкрепили, да го направят. Социолозите да кажат.

Късно е либе за китка / защо чак сега

…или продължаващото вече година обвинение срещу Да, България, че „е разцепила дясното“. Както имах случай да спомена днес – предишните избори не бяха успех, но решението за явяване като „Да, България“ все пак беше правилно. По много причини, които тук само ще маркирам – след изборите направих един анализ на екзит половете и от него излезе, че макар да не е постигнала желания резултата, Да, България е привлякла най-голям процент нови избиратели и гласуващи за първи път. Взела е повече от ГЕРБ, отколкото от РБ(2014). В „дългата нива“, която имаме да орем, това всичко е от значение. Дали от по-голямо значение от едно евентуално влизане в парламента, не знам. Но в момента имаме Да, България със собствено лице и послания, която влиза в продуктивен диалог и обединения. Която привлича нови хора в местни структури из страната. Да, България на 2 седмици, влизаща в „поредното дясно обединение“ (както несъмнено щеше да бъде наречена евентуална коалиция тогава), не е ясно дали щеше да има същата съдба. Наскоро някой ми каза, че е приятно изненадан, че не сме умрели след изборите. И да, не сме.

Оставете жълтите павета и ходете из страната

Съвсем правилно. Това и правим. За една година учредихме десетки местни структури – в областни градове, но и в по-малки населени места. Съвсем наясно сме, че избори не се печелят във фейсбук и с разходки между Кърниградска и Драган Цанков (адресите на централите на ДСБ и Да, България).

Леви сте, не сте десни!

Това „обвинение“ към Да, България тръгна от самото начало без още да имаме програма. После продължи въпреки програмата и въпреки десетките позиции, с които излизахме. Може би идва от първоначалното определяне като „нито ляво, нито дясно“, не знам. И макар да смятам лявото и дясното за изпразнени от съдържание в България, все пак трябва да подчертая, че Да, България е центристка партия, стояща все пак от дясната страна на центъра. По много причини – от политическото позициониране на самите членове, през предизборната програма, до десетките позиции по различни теми, в които неизменно присъстват защитата на частната собственост, частната инициатива, предприемачеството ненамесата на държавата в личния живот на хората и др. десни принципи и ценности. Да, сред позициите има и някои, които могат да се определят като по-леви (сещам се за 1-2 примера), но именно затова сме в центъра. Може би объркването на мястото в спектъра идва заради противопоставянето на либералното и консервативното. И тъй като в САЩ лявото и либерално, а дясното – консервативно, някой може да реши, че това непременно винаги е така. Ами не е. Не, не сме леви. И да, по-скоро либерални, отколкото консервативни сме (но това не значи, че нямаме консервативно-мислещи хора).

Ама Зелените са леви!

Исторически, зелените партии наистина са в лявата част на спектъра. Защитата на природата от човешката дейност е неизменно в конфликт с неограничената свобода на бизнеса. Но конкретни нашите Зелени по-скоро клонят към центъра. Съпредседател в момента им в Владислав Панев, финансист с доста дясно мислене. В органите на зелените има както по-ляво, така и по-дясно мислещи хора. А в настоящия момент, „зелено“ може и да не значи „ляво“ – устойчивото развитие е добро и за бизнеса и за природата, просто е различен поглед. Един пример от днес – министър Нено Димов, който е считан за много десен (идвайки от Институт за дясна политика), предлага зелени мерки във връзка с автомобилите. А и дори зелените да са по-вляво от центъра, съгласили сме се да сме на различни мнения по някои теми. В България трима души не могат да са на едно мнение по всички теми, камо ли три партии. Имаме общи цели, а всяка партия си има собствено лице.

Поредното механично обединение без смисъл

…или „с какво е по-различно от Синята коалиция и РБ“. Без това да се разглежда като критика към предните десни обединения, това не идва в предизборен период. Не сядаме на една маса заради идващи избори, а с по-дългосрочна перспектива. Освен това то идва след една година общи позиции и действия по редица въпроси, както на национално ниво, така и по места. Така че обединението не е механично – със сигурност и с ДСБ и със Зелените имаме общи ценности за това какво е правова държава.

Сорос, Америка за България и Прокопиев ви финансират!

Тук мога да дам напълно верния отговор, че това са пълни глупости. Партията не е получавала нито лев – нито от Сорос, нито от Америка за България, нито от Прокопиев. Има си списък с дарители, сметната палата го има, отчетите са ни публични. Пари общо взето почти нямаме. Ако Сорос е искал да превежда, объркал е IBAN-а. Мога да вляза и в подробности, също така. Да, някои хора от ръководството са били част от НПО-та, които са получавали грантово финансиране. Но НПО-тата не са лоши, а грантовото финансиране не е пари на калпак. В момента, доколкото ми е известно, няколко члена на Да, България участват в НПО, което е бенефициент на Америка за България. Но именно това беше причината те да нямат желание да бъдат в органите на партията, за да няма погрешни тълкувания. Е, това не спира Блиц и ПИК да обясняват за грантовете.

Защо не говорите за (проблем Х, който за мен е важен)

Говорим по много проблеми, имаме много позиции. Но най-вероятно това не стига до вас, отчасти заради наши грешки, отчасти защото извън няколко онлайн издания, отразяването ни по медиите е силно ограничено (канят всякакви алкохолици в националните медии, но отменят участие на Христо Иванов, например). Ясно е, че това е средата, в която работим и трябва да се съобразяваме с нея. Което включва фокусиране в няколко по-ключови теми, а не разпиляването в много теми, така че много хора да припознаят своя проблем.

Само говорите, а нищо не правите

Всъщност правим, но отново голяма част от активността не достига до широк кръг хора. Повечето конкретни действия са на местно ниво, но и на национално не са само приказки – организирали сме акции, изпращали сме становища и предложения за изменения на законопроекти до Народното събрание. И да, говорили сме по темите, които са важни и сме посочвали проблеми. Защото политическото говорене все пак е „правене на нещо“.

Със стари к*рви, нов бардак!

Кой е стара к*рва бе?? 🙂 А сериозно – в лицата, обявени днес има някои познати (с по един-два мандата в парламента, например), и доста непознати на широката публика. Така че това е по-скоро клише по инерция, отколкото базирано на някакви обективни факти. Естествено, че трябва да има хора с опит и естествено, че има много нови лица.

В обобщение – нормално и правилно е избирателите да са взискателни. И при опита който имаме с разпадащи се десни обединения е нормално да са скептични. Надявам се да съм разсеял поне малко от този скептицизъм. Но той е и полезен. Нямаме претенции за безгрешност и святост и всяка критика простираща се отвън „я се разкарайте“ няма да бъде подмината.

А иначе, всички са маскари, то е ясно.

Осъдих Външно за данните за издръжката на консулствата ни

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/osadih-vanshno/

Преди точно две години пуснах заявление за достъп до обществена информация до Министерството на външните работи. С него исках данни за работата на дипломатическите ни представителства. Запитването включваше както колко хора работят с граждани в консулствата и какви приходи имат от такси, така и колко са разходите за издръжка на представителствата. Исках да видя колко Външно инвестира като хора и ресурси и колко пари получава обратно от предоставените услуги.

От 8-те въпроса, които зададох, ми беше отговорено само на половината – тези за броя служители в консулствата. На тяхна база показах колко крайно недостатъчни са хората, които работят с българите зад граница. В западна Европа, САЩ и Канада през 2016-та е имало 26 консулски служби със 70 служителя. Българите в тези региони са над милион. Това е все едно кметство в малко градче да поеме управлението на град като София. 2/3 от всички консулства са били с един или двама служителя. Такъв беше случая с консулството във Франкфурт, което отговаря за 100 хиляди българи.

europe

Резултатът е, че за някои хора излиза по-бързо и евтино да летят до България да извадят нужните им документи. Електронните услуги, за които бяха платени стотици хиляди, не са достъпни за всички, а и не работят съвсем, както сам се убедих. За доста обаче пътуването не е възможно, както свидетелстват редовните опашки пред консулствата ни. В щатите и Канада това довежда до по-малко деца получили български акт за раждане, въпреки, че имат право на това. Това е процедура, която по закон консулствата следва да правят дори сами, но отсъства от вътрешните указания и е практически невъзможно.

Броят на служителите е обаче само една страна от монетата. Натоварването на консулствата е друг съществен аспект и е много трудно да се оцени. Един начин да се сравни колко пари получават от консулски услуги и колко Външно инвестира обратно под формата на техника, заплати и други. Консулите далеч не са само чиновници подпечатващи пълномощни или молби за паспорти. Те имат ред други задължения включително с българските общности и ако нямат достатъчно ресурс, няма да могат да ги изпълняват адекватно.

Именно тези данни ми бяха отказани от Външно и реших да ги съдя. Подадох жалба до Административен съд София-град и през октомври 2016 той отсъди в моя полза. Защитата на постоянния секретар на Министерство на външните работи беше, че данните били вече на страницата на министерството и са ме насочили да си ги взема от там. В действителност в бюджетните им отчети бяха публикувани само общо приходи и разходи от всички дейности без разбивка по консулства. Отделно по закон дори информацията да е достъпна някъде, при запитване по ЗДОИ следва да ми я предоставят директно като отговор, а не да ме насочват „вижте ни сайта“.

Скоро след това Външно обжалва пред ВАС и делото беше насрочено за март 2018. Вчера излезе решението, което потвърждава долната инстанция. Това означава, че Външно трябва да ми предостави данните във вида, в който съм ги искал. Съдейки по опита ми с тях обаче, имам известни съмнения, че това няма да стане съвсем. Предполагам, че пак ще се налага да пускам жалби за неизпълнение на съдебно решение, за което в случая постоянният секретар ще носи лична финансова отговорност.

Интересното в това дело е, че направих всичко през интернет без адвокат или друг представител. Пуснах жалбите и последвалите становища по мейл с електронен подпис. Платих таксата с електронно банкиране. Нямах възможност да присъствам и реших да пробвам без адвокат. Отделих доста време да се ровя из нормативните актове определящи дейността на Външно, както и вътрешните им правила. В становищата си се аргументирах коя дирекция и защо следва да има информацията, която искам и то именно във вида, в който я очаквам. Опитах се да оборя тезите в заповедта и жалбата на Външно и свободните им интерпретации на ЗДОИ. Единственото ми притеснение беше, че Външно ще искат да покрия разходите им за юристконсулта по тарифи за частен адвокат (около 500 лв). Докато чаках заседанието обаче промениха закона, че може да искат само сума колкото за служебен защитник (около 150 лв). Не се наложи обаче.

Този пример всъщност ми дава увереност да гоня през съда повече министерства и агенции, които са ми отказвали отговори. Докато в някои случаи просто решават да не отговорят и дори да дадат входящ номер, в други отказват да коментират или споделят източници на твърдения, които са правили. Както съм споделял преди, системата работи, но има нужда от побутване. Трябва упорство, а и отнема време, което е донякъде нормално предвид вида жалба и натовареността на съда.

Днес ще припомня на Външно да ми изпратят данните и ще пусна ново запитване за същите данни от 2016-та насам. Когато ги предоставят, ще пусна обновен анализ на това как държавата ни общува с българите в чужбина. Заявки виждаме много, но на практика може да се окаже, че емиграцията ни не само е най-големият инвеститор в икономиката, а и че практически издържа дипломатическите ни представителства.

Ето данните, за които осъдих Външно:

  1. Справка за приходите от такси за издаване на документи, сключване на граждански брак, легализация и заверка на документи, както и други услуги извършвани в консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  2. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на консулските ни служби разделена по консулства и години за последните 10 години
  3. Справка за разходите за издръжка, заплати, командировъчни и представителни изплатени на всички останали дипломатически представителства (включително търговските представители в консулствата) разделена по представителства и години за последните 10 години
  4. Справка за разходите за ново техническо оборудване, поддържане или ремонт на съществуващото – компютри, телефони, копирни машини и друга техника необходима за извършване на консулски услуги – разделена по консулства и години за последните 10 години

Има ли електронно управление?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3073

Мине се не мине време и някой каже колко милиони били изхарчени за е-управление и как нищо нямало срещу тия пари. Наскоро беше БСК с несполучливия си анализ, след това имаше парламентарни питания, конференции, репортажи по телевизии, коментари във фейсбук.

Както и в предната статия се съгласих с общия сантимент – много е изхарчено, много малко е приложимо. Обаче сега искам да представя една малко по-различна перспектива и да задам въпроса – има ли всъщност е-управление?

Предвид, че „електронно управление“ няма универсално признато значение като термин, но при всички положения е има широко тълкуване, то най-вероятно „има“. Да видим обаче по-тесния компонент – административното обслужване на граждани по електронен път. То има няколко аспекта, но двата основни са: електрони административни услуги за граждани и вътрешни електронни административни услуги, в които администрацията си обменя данни и документи.

Второто тепърва започва да се случва, след нормативните промени, които прокарахме, като администрациите започват да обменят документи електронно, а използването на системата за междурегистров обмен се увеличава.

Но първото – електронните услуги за граждани – са нещо, което всички твърдят, че няма и никога не са ползвали. Аз имам обаче друг поглед. За последните две години не съм ходил в администрация за да давам удостоверения или да искам някоя услуга.

Декларирам си данъците онлайн. Плащам си данъците (включително местните) онлайн. Декларирах се като самоосигуряващо се лице и си платих осигуровки онлайн. Извадих си две удостоверения онлайн (семейно положение и липса на задължения). Смених си постоянния адрес онлайн. Смених си личната карта оналйн (само трябваше да отида да си я взема). Пререгистрирах си фирмата онлайн. Счетоводителят подава данни всеки месец към НАП онлайн. Свидетелство за съдимост си вадих онлайн, а отскоро вече и няма нужда. Подадох декларация по ЗПУКИ по електронен път. Извадих скица от кадастъра за един имот на баба ми. Подавам заявления за достъп до обществена информация (и получавам отговори) онлайн

Де факто всичко правя онлайн. Тогава какво се оплакваме, че няма електронно управление?

Оплакваме се, защото нещата, дето ги има, работят само за хора, дето познават закона, технологията и процесите. Т.е. за твърде малко хора. За останалите всичко е ужасно неудобно, та чак до невъзможно, а и навсякъде ти казват, че „не може“.

Да, декларирам си данъците, ама да се оправиш с данъчната декларация на НАП е близо до ракетна наука. Като си платих осигуровките, на следващия ден се генерираха стотинки лихва, дето пак трябваше да ги платя и пак да се генерират. Удостоверението за липса на задължение го заявих електронно, но го получих в най-близкия офис на НАП, а не в този по постоянен адрес, и то само защото проведох 10 минутен разговор със служителка, която накрая капитулира и призна, че са в нарушение на закона и предложи да ми го прати до близък до мен офис. Постоянния си адрес успях да го сменя само защото знам за конкретен бъг в електронните услуги на Столична община и мога да го заобиколя. Личната си карта получих, но не пишеше къде трябва да отида да я получа, а като отидох най-накрая на правилното място, опрях до фразата „не ви трябва да ви давам удостоверение, системата го е проверила автоматично, аз съм я внедрявал и съм писал закона“. Декларацията ми по ЗПУКИ мина през една итерация с фразата „това не е истински електронен подпис“. А за повечето изредени неща ми трябва квалифициран електронен подпис, за който плащам 10-15 лева годишно, и който и аз понякога се затруднявам да подкарам в правилния браузър с правилната версия на Java.

Т.е. нещата ги има, ама не съвсем. Работят, ама трябва да инвестираш време да разбереш как работят. И това не е окей. Но какво може да се направи?

Дали има едно нещо, което ако направим, всичко ще потече в правилната посока? Не, разбира се. Факторите са много, включват недостиг на квалифицирани кадри в администрация, некадърни и/или корумпирани изпълнители (и възложители, разбира се), юристи със силно мнение за хартиения процес, до съвсем скоро липса на общи правила и на идея как нещата могат да се правят качествено.

Има обаче едно нещо, което със сигурност е отключващ фактор – електронната идентификация. Ако няма лесно и удобно средство да се идентифицираме онлайн и да заявяваме услуги, ще ги ползваме шепа хора. (И счетоводителите и юристите, на които им се налага). Но след Закона за електронната идентификация нищо не се е случило. В 2017-та новите лични карти с е-идентификация не станаха, бяха отложени за 2018-та, ама Капитал тези дни писа, че нещата отиват към 2020-та. Масово и достъпно средство не е само личната карта, но знаейки, че тя така или иначе идва, няма смисъл да се инвестира в нещо друго. Т.е. ще си останем с КЕП още известно време. Появяват се частни схеми (в България и Европа), които обаче най-вероятно също ще са платени, а и не е ясно дали ще поддържат подписване на заявления (ЗЕУ допуска подписване с усъвършенстван електронен подпис, но ифраструктурата за е-идентификация, предвидена от ЕС, не предвижда всички схеми да могат да се ползват и за подпис; дори напротив).

Второто нещо е т.нар. UX (User Experience). Това не значи просто потребителския интерфейс да е удобен – значи процесите зад този интерфейс да са оптимизирани и удобни. Не в рамките на процеса по заявяване да минаваш през 4 стъпки и 2 имейла, защото така било според вътрешна наредба от 96-та (#truestory). UX-ът е причината никой (дори хора с КЕП) да не използват услугите. Защото в UX-а влиза и това гражданите да знаят, че има такива услуги. Кога последно Столична община ви каза, че има електронни услуги? Никога. Доскоро бяха скрити на сайта дотолкова, че и аз не можех да ги открия. Тестове с реални потребители въведохме като задължително изискване както в наредба, така и в условия за финансиране. Само че ако и изпълнителят, и възложителят не знаят какво е UX, то ще бъде отчетено като изпълнено и пак ще получим някоя деветдесетарска грозотия.

Но ако получим електронна идентификация, ще може повече хора да видят колко е неудобно всичко и да поискат да стане по-удобно. И то малко по малко ще става. Но когато 5 човека ползваме тия услуги така или иначе (а тези на НАП счетоводителите ги намират за удобни, щото наистина са…много по-удобни от хартиения процес), няма откъде да дойде натискът.

А електронна идентификация няма да има още година и половина. Поне не масова. И тук опираме до за съжаление вярното клише – политическата воля. Ако един проект не може да стане за 3-4 години, значи просто няма желание той да стане. Когато имаше желание, за 4 месеца от приемането на закона имахме готово качествено техническо задание. Когато няма политическа воля, година и половина по-късно, сме на същото място.

Електронно управление има. Но разликата между това просто да го има, и реално да бъде полезно на хората, би дошла от политическата класа и не просто нейното желание нещо да се случи, а и способността да го разбере и прокара. Администрацията ще прави опити, понякога добре информирани и смислени опити, но ако няма кой да премести политическите камъни от пътя, ще имаме услуги, които ще ползваме шепа хора.

Ефектите на медийната консолидация: по сценарий

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/04/sinclair-2/

 Sinclair Broadcast Group е най-голяма тв група по брой медии и също така по покритие в САЩ. Известни са с  новинарско съдържание и предавания, които популяризират консервативни политически позиции  и са в подкрепа на Републиканската партия.

 Когато Тръмп каже следното –

 

– ето какво следва в медиите на Синклер  – каскада от еднотипни изпълнения по сценарий, както се вижда във видеото:

“Някои  медии  използват своите платформи, за да наложат своето лично пристрастие. Това е изключително опасно за нашата демокрация.”

Видеото е публикувано и в NYT:

 

Показва ефектите  на медийната консолидация за правото на информация.  А също показва и как това управление означава критиката като fake.

+ op-ed от вчера

 

Годишен план на БиБиСи 2018/2019 и някои налагащи се сравнения

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/01/bbc2018/

България

Ако се интересувате от плановете на обществената телевизия в България, държава от ЕС, ви препращат към концепцията на кандидата за генерален директор в конкурса, който е спечелил.

На сайта на БНТ е публикувана ето тази информация – За БНТ  – история, управление и др., но не и информация с планов или стратегически характер. Мисля, че това по правилник е и първата задача на Обществения съвет – дава становище за посоката на развитие. В момента се прави завой, може да се окаже и съществен.

Откъде се информираме официално за процесите в БНТ: от  интервю на генералния директор на БНТ пред 24 часа.  Какво разбираме от интервюто: лицензията на БНТ2 е за политематичен профил с акцент върху регионално съдържание – щяла да се изпълнява стриктно –  но пък БНТ2 ставала  програма за култура и образование. Аргументи   за промяна –    “можеш да пресечеш България  за половин час със самолет”. Не се  спирала продукцията на ТВ центровете – но  собствените новинарски емисии на БНТ2 били спрени – но нямало проблем с изпълнението на лицензията – но новините за двете програми ще са общи.

Как едни и същи новини ще съответстват на две лицензии с различни изисквания към новините   – защото по лицензията на БНТ2 50 на сто от новините са регионални, а по лицензията на БНТ1 не е така – остава да видим.

ЗРТ предвижда  мониторинг на спазването на закона и лицензиите. Работа на СЕМ е да ни каже какво става и с лицензиите, и с изпълнението им.

Обединено кралство

Ако  се интересувате от плановете на обществените телевизии в други държави, можете да ги прочетете. Паралелно с цитираното интервю беше публикуван планът на БиБиСи за 2018/2019 година.

Планът, казват от БиБиСи,

 е съществена част от нашата отговорност към аудиторията, регулатора, партньорите и заинтересованите страни.
 Защо планът трябва да е публичен:
  •   показва   как продукцията на Би Би Си допринася за изпълнение на нейната мисия и обществени цели;
  •   показва как услугите на Би Би Си допринасят за отличителния характер чрез изпълнение на лицензията на Би Би Си и допълнителните ангажименти на Би Би Си;
  •   показва връзката с бюджета на Би Би Си ;
  •   показва подхода на ръководството към задълженията им.

Първата цел по плана са безпристрастните новини. Основният акцент на мисията в демократичното общество.

По отношение на отличителния характер на обществената телевизия и  решенията, основани на данни,  Обединеното кралство е образец за следване.

В Приложение №3 към Плана на БиБиСи се посочват  задълженията  в десет конкретни  области – с какви мерки ще се изпълнят  – и как ще се измерва изпълнението на тези задължения.


 

 

 

 

 

2018-03-29 ТУЕС

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3383

(това трябваше да го напиша преди седмица, ама работа, умора, други оправдания)

Някога бях чувал историята (за която не намерих потвърждение и май трябва да поровя още малко), че всички ресторанти в България, без значение какви са, трябвало да предлагат шопска салата и още нещо, за да са сертифицирани, че може да работят (не помня дали другото беше пържени картофи или кебапчета). Това звучи малко странно за да речем китайски или суши ресторант…

На подобен принцип МОН искаше да придърпа ТУЕС (училище, което реално е под шапката на ТУ) към себе си и да го уеднакви с останалите (още подробности има на сайта на асоциацията на завършилите там). Аз съм от хората, които и една добра дума не могат да измислят за ТУ-София (самия университет, студентите там не са виновни за състоянието и управлението му, само са пострадали от това), но да се отнеме автономията на ТУЕС ми се вижда твърде лоша идея.

Работил съм с хора, завършили къде ли не – random ПМГ-та, езикови гимназии, СМГ, НПМГ, ТУЕС и НПГ-КТС в Правец (което май вече са го придърпали), и ако трябва да избирам с хора откъде трябва да работя, поне за момента ТУЕС е на първо място. Хората от там имат желание да вършат работа и им е интересно, което изглежда да е доста по-рядко срещано в останалите. Заради това и написахме от името на ФОП (фондацията зад OpenFest) писмо по темата. Ходих и преди седмица да помагам (съвсем малко) във видеото и т.н. на HackTues и в един момент, гледайки какво става там реших, че това изглежда като правилната гимназия, в която Иги да иде да учи, като порасне…

А е късно да пиша по темата, понеже поне засега това изглежда да свърши работа и засега нещата ще са ок.

Технологиите изпреварват политиките?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3069

(статията е публикувана първоначално в списание „Мениджър“)

Технологичното развитие в днешно време е толкова бързо, че законодателството и националните политики по редица въпроси, изглежда, изостават сериозно.

Това изоставане има три аспекта. Първият се отнася до вече съществуващи бизнес модели и практики, които биват променяни с развитието на технологиите. Пример за това са таксиметровите и хотелиерските услуги. Uber и Airbnb не са били възможни преди 10-15 години. И съответно законодателството в тези сфери не ги допуска като възможност – такситата трябва да имат таксиметров апарат и да бъдат жълти, а хотелите трябва да са категоризирани и да отговарят на определени изисквания. Новите технологии позволяват създаването на репутационни системи (например за таксита или хотели), базирани на оценката на потребителите, а не на това какво смята държавата. Съответно законодателството изостава от реалностите и трябва да наваксва.

Вторият аспект на изоставането е свързан с тези технологии, които изцяло променят обществените отношения. Такава област е например изкуственият интелект, а в известен смисъл и блокчейн и криптовалутите. Те имат потенциал да създадат изцяло нови обществени отношения, като решенията при възникнали казуси много трудно може да се съпоставят с вече съществуващи практики.

Третият аспект на изоставащите политики е в електронното управление, т.е. приложението на новите технологии в администрацията. Тъй като проектите имат забавяне от няколко години между идея и реализация, рядко може да бъдат приложени най-новите добри технологични практики. Това обаче не е същественият проблем, тъй като не се прилагат дори и добри практики на по десет години.

Всъщност фундаментални технологични промени не се случват чак толкова бързо. Интернет и уеб набраха скорост за повече от десетилетие, а социалните мрежи и смартфоните също ги има над десет години. Т.е. оправданието, че технологиите се изменят твърде бързо, не е напълно приемливо. По-скоро причината за усещането за изоставане на публичните политики е резултат от няколко фактора: инерцията на администрацията, липсата на технологична адекватност на политическото лидерство, както и неумението за създаване на технологично неутрална нормативна уредба.

Инерцията и мудността на администрацията са естествено явление, което доскоро е можело да бъде разгледано и като преимущество, даващо стабилност и приемственост на институциите. Към това може да причислим и липсата на готовност за използване на новите технологии. Политическото лидерство също не е източник на иновации. Дори в западните демокрации няма много технологично ориентирани лидери и (с изключение на Естония) технологиите достигат до политическия елит едва когато придобият масова популярност.

Технологично неутралните регулации са умение, което нито инертната администрация, нито „нетехнологичното“ лидерство е успяло да усъвършенства. Това е умението да правиш такива закони, че да не се налага да ги променяш при напредък на технологиите. Например не е разумно да се фиксира технологията „таксиметров апарат“, защото при поява на други начини за сигурно измерване на разстояние ще се наложи промяна в закона. От гледна точка на електронното управление например не е разумно в закона за електронната идентификация да се определя, че идентификацията е на картов носител, защото същото ниво на сигурност в близко бъдеще ще бъде предоставяно от смартфоните. Чрез технологично неутрални регулации новите технологии няма да доведат до чак такова изоставане, защото за въвеждането им няма да е необходимо да се чака решение на Народното събрание.

Проактивното изграждане на електронно управление и технологично неутралните регулации ще намалят усещането за изоставане на политиките от технологиите. При изцяло новите технологии обаче, които създават принципно различни обществени отношения, това изоставане е неизбежно. Правото върви след реалния и виртуалния свят. Създаването на правни норми винаги идва със закъснение и няма как да предхожда новите развития.

Дали липсата на регулация на изкуствения интелект или криптовалутите ще доведе до сериозни проблеми? Едва ли, тъй като и тяхното развитие е сравнително бавно. Те съществуват от около десетилетие, така че оставят достатъчно време публичните политики да се възползват от тях, както и да ги регулират.

Все пак иновациите се случват до голяма степен в частния сектор, като публичният следва да ги използва и в краен случай – да ги регулира, само след като те вече са се наложили. В този смисъл технологиите, които изпреварват политиките, не са нещо, което би трябвало да ни притеснява.

Модерният популизъм

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2119

Всички сме чували как политиците се замерят един друг с думата „популизъм“ в ролята на обида. Повечето обаче имаме само смътна представа какво толкова и защо е обидна.

Също, напоследък популизмът претърпя сериозна политическа еволюция. Повечето не се интересуваме професионално от политика и не знаем за нея, затова рискуваме да ни изненада.

Затова мисля да драсна няколко реда по въпроса.

—-

Определението

По начало в политиката се наричат популизъм две неща:

– казването на хората на нещата, които им харесва да чуят, без значение дали са истина
– обещаването на хората на нещата, които те искат, без значение дали са реално изпълними

Както следва да се очаква, популистите обикновено са измамници, които търсят власт заради лична изгода. Успеят ли, те търсят как да запазят властта. Тъй като не могат да изпълнят обещанията си, в демократични условия избирателите ги свалят от власт. Затова популистите като правило търсят начини за подмяна на изборните видове управление с (тяхна) диктатура, или начини за зомбиране на избирателите да ги подкрепят безусловно въпреки очевидните им лъжи, или и двете.

Лявото и дясното

Традиционно гласоподавателите на лявото – бедните хора – са по-глуповати, лековерни, имащи нужда от дори лъжлива надежда и с по-ограничен достъп до информация от богатите. Затова традиционно популизмът е ляв. Почти всички политици, дошли на власт чрез популизъм – Хитлер, Сталин, Пол Пот… – идват с леви обещания.

Напоследък обаче нещата се промениха сериозно, най-вече чрез навлизането на Интернет. Той даде на хората широк избор на източници за информация. Това на практика изравни способността да се информират на левите и десните гласоподаватели. В същото време се оказа, че хората с „дясно“ мислене са много по-склонни да подбират единствено приятни им източници на информация, да избягват контактите с другомислещи и да се изолират в „мехур“ от угоден им светоглед.

(Често се смята, че „левият мехур“ и „десният мехур“ са сходни по размер (в развитите страни – по около 20-25% от гласоподавателите), ако и противоположни по възгледи. На практика се оказа, че не е така. Гласоподавателите от „левия мехур“ обикновено се информират в някаква степен за възгледите и тезите на опонентите си; не повече от 2-3% се изолират напълно. При гласоподавателите от „десния мехур“ е обратното: не повече от 2-3% от тях се информират за възгледите и тезите на опонентите си, останалите се изолират напълно.)

Така се създаде ситуация, в която в развитите страни стабилна опора на левите популисти се оказаха само 2-3% от гласоподавателите – недостатъчно за печелене на избори. Стабилната опора на десните популисти обаче се оказа около 20%, което често е достатъчно за печелене на избори. Затова съвременният успешен популизъм в развитите страни като правило е десен.

Десният популизъм

Десният популизъм обикновено издига тезата, че обществото е разделено на две групи – „народът“ и „корумпираният елит“. Популистът представя себе си като „човекът от народа“, „говорителят на народа“, „водачът на народа“. Той твърди, че традиционната управляваща класа – „истаблишментът“ си е присвоила властта и я използва срещу „народа“, и така е враг на този народ.

Приликата с левите тези е ясно видима. Разликата е, че левите популисти обикновено обявяват за членове и поддръжници на „истаблишмента“ така наречените „експроприатори“ – различните паразити-капиталисти. Десните популисти обикновено обявяват за членове и поддръжници на „истаблишмента“ така наречените „леви интелектуалци“, „очилати чантаджии“, „политкоректна мафия“, „извратени джендъри“, „агенти на ислямизма“ и т.н.

Както левите популисти сеят сред хората страх и недоверие, така го правят и десните. Левите плашат с „агентите на капитализма“, „мръсните експлоататори“, „лакеите на МВФ“, „копоите на САЩ“, „кръвопийците на народа“ и т.н. Десните плашат с „имигрантите-джихадисти“, „джендърите, които ще ви извратят децата“, „лакеите на Сорос“, „копоите на политкоректността“ и разбира се „кръвопийците на народа“. Целта е плашливите да бъдат сплашени до загуба на способност за рационална преценка и сляпа нужда да бъдат „спасени“. (Разбира се, от популиста.)

Има и изключения. Когато например се намери удобен „враг“ в страната или извън нея, популистът обявява война на този „враг“. Той въвежда военно положение или създава негов неофициален еквивалент, в който правата на хората са сериозно ограничени. В тази ситуация той унищожава законодателните, социални и технологични механизми за защита на свободата и информираността на хората.

Ключов елемент от стратегията на почти всеки популист е войната с масмедиите, а напоследък често и с Интернет. Светлината е силен дезинфектант и пречи на лъжите на популиста. Затова той насочва усилията си срещу източниците на светлина. Където има съответната власт, той блокира достъпа до масмедии „временно“, или ги забранява, или ги затваря, или ги сплашва икономически или физически. Където я няма, той залива медиите, пряко или чрез нает или създаден за целта апарат, с порои от лъжи, които целят да ги компрометират. Целта му е да остане единственият приеман източник на информация за хората.

В тази ситуация популистът „повежда народа“ срещу „корумпирания елит“. Той обещава „да ги вкара в затвора“, „да пресуши блатото“, и т.н. Обещанията му задължително съдържат подробни обяснения как точно това ще възроди хората, ще им даде охолство, самочувствие, защита от враговете и т.н. Характерно на този етап е, че той изважда себе си извън социалните правила и ограничения, предвидени да отсяват измамниците – отказва да разкрие ключова информация за себе си, или използва неприемливи поради разрушителността си избирателни прийоми, и т.н.

Нерядко популистът успява да спечели властта чрез законни средства, например избори, и/или (само)ескалация на правомощия. В тези случаи обикновено първата му задача е да стимулира икономиката, за да създаде на избирателите усещането, че се грижи за тях. Обикновено го прави по начини, които водят до бум в краткосрочен план за сметка на спад или дори катастрофа в дългосрочен. (Като мошеник с опит, популистът обикновено смята, че в дългосрочен план или ще е станал вече диктатор и няма да зависи от гласоподавателите, или ще намери някой друг начин да ги измами.)

По-нататъшната съдба на популиста зависи най-вече от способността му да разруши законовите, политически и социални пречки пред измамниците да удържат властта. Тази способност обикновено зависи от механизмите на държавата му повече, отколкото от уменията на популиста. Държави с висока степен на децентрализираност, силна демократична традиция и закони, които категорично ограничават властта, обикновено устояват на всички или почти всички популисти. Централизирани държави с авторитарни традиции най-често падат жертва на всеки популист, освен на най-некадърните.

Ако не успее да разруши защитните механизми на държавата си, популистът стига до нови избори, на които се оказва в зависимост от интелигентността, зрялостта и активността на гласоподавателите. (Реално във всяка държава има както „зомбита“, така и политически ориентирани хора, но съотношението им е твърде различно. Също, колкото е по-висока политическата активност в държавата, толкова по-трудно популистът удържа властта чрез измами.)

Та, това е накратко. Дано съм бил полезен някому.

Критика към анализа на ЦИК за електронното гласуване

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3055

Вчера се състоя кръгла маса за дистанционното електронно гласуване, организирана от обществения съвет на ЦИК. Поводът – анализът, който ЦИК изпрати до парламента. Анализът беше разтълкуван като желание от страна на ЦИК да отложи електронното гласуване. Председателят на ЦИК, г-жа Алексиева, се разграничи от такива тълкувания, като каза, че ЦИК просто иска да бъдат синхронизирани срокове в различни закони.

В същото време, заданието за системата за електронно дистанционно гласуване ще бъде публикувано за обществено обсъждане съвсем скоро от Държавна агенция „Електронно управление“.

Причината, поради която смятам за нужно да пиша отново по тази тема е както самия анализ на ЦИК, така и продължаващото сеене на страх от проф. Михаил Константинов относно информационната сигурност. Да започнем от твърденията на проф. Константинов.

Чиповете в картите (на естонците) са пробити и това компрометира гласуването

Да, имаше много неприятен бъг в един модел чипове на Infineon, който на практика позволява да се постави електронен подпис (което включва подаване на глас) от ваше име без вие да разберете. Няколко детайла, обаче:

  • Различни статии споменават различни оценки за цената на атаката (варират около 20 хиляди евро), но дори след сериозни оптимизации тя е над няколко хиляди евро. На карта. Това го прави скъпо удоволствие, но все пак възможно
  • Ако се използва двуфакторна автентикация (напр. предварително регистриран телефонен номер), атаката става още по-непрактична за извършване в мащаб, защото освен разбиването на ключа, трябва достъп до телефона
  • Изборният кодекс предвижда правила за спиране на електронното гласуване при узнаване на сериозен проблем със сигурността. Тъй като то е дни преди изборния ден, избирателите просто биват помолени да отидат до секция.

Т.е. практичните измерения на такава атака са далеч от „вотът е тотално компрометиран“. Да, би създало риск за доверието в системата, което е основно за изборния процес, но ако повтаряме, че всичко е пробито, правим това недоверие самоизпълняващо се пророчество. А Естония вече е решила проблема с картите.

„Франция прекрати електронното гласуване“

След изтеклите мейли на Макрон и общата обстановка с предполагаемото руско влияние върху изборния процес, Франция временно отменя електронното си гласуване за миналите избори. Това НЕ значи, че ги е прекратила. Макрон изрично заявява, че за изборите през 2022-ра ще има електронно гласуване отново.

Трябва да отбележим, че няма 100% сигурна система – нито електронна, нито хартиена. Това ни казва и анализа на киберсигурността на електронното гласуване в европейския журнал по киберсигурност. Но същият анализ казва, че ако се вземат технологични и организационни мерки, рисковете могат да бъдат минимизирани и преодолени.

Но да преминем към анализа на ЦИК. Там има доста точки, които са или силно дискусионни, или неаргументирани или необосновани. Не казвам, че това е нарочно или злонамерено. Можем да го разгледаме донякъде като консервативно – а институция като ЦИК трябва да е консервативна. Приемам като своя грешка, че не съм се включил по-рано в експертните дискусии и ще опитам да изпратя критиката си до членовете на ЦИК, така че да се намери най-доброто решение.

Ето някои откъси от доклада:

В същото време дистанционното електронно гласуване, макар и удобно за потребителя (user friendly), изисква специфични компютърни умения. За разлика от останалите електронни услуги, при електронното гласуване има допълнителни стъпки, свързани с гарантиране на сигурността

Не смятам, че изисква компютърни умения различни от тези за използване на електронни услуги или на интернет банкиране. Вкарваш карта, пишеш ПИН, въвеждаш код, получен на телефона си. Най-стандартен процес.

Независимо от възможността да се гласува многократно дистанционно, рискът от контролиран вот при дистанционното електронно гласуване е по-голям, отколкото например при гласуването с хартиени бюлетини

Предвид, че добрите практики предвиждат възможност да отидеш да гласуваш на хартия след като си гласувал електронно, то контролираният вот чрез електронно гласуване не се различава особено от този при хартиеното. И той се базира на страх и зависимост, а не не технологии и процеси. Хората гласуват за когото им кажат дори в тъмната стаичка, защото после тези неща се броят.

Тук трябва да отбележим, че в сегашните текстове на кодекса липсва възможност за гласуване на хартия след електронно. В работната група по Изборния кодекс парламента имаше такива разписани текстове и уточнен процес, но те не бяха включени, тъй като сегашните разпоредби се отнасят само за експериментите до 2019-та. Т.е. няма причина да бъде включена тази опция. Но при въвеждането на преходните текстове в тялото на закона, такава процедура трябва да бъде добавена.

Въведените с ИК алтернативни възможности за избирателя да гласува с хартиени бюлетини, да гласува машинно и да гласува дистанционно, които съществуват паралелно, ще оскъпят организирането и произвеждането на избори, както и ще доведат до чувствително забавяне на процесите по отчитане на резултатите.

За машинното съм съгласен, че оскъпява процеса. Дистанционното електронното обаче е различен случай. Освен, че вече има осигурено финансиране (1.5 милиона лева) по оперативна програма „Добро управление“ за изграждане и внедряване на системата, самото провеждане на изборите с възможност за електронно гласуване няма причина да оскъпи процеса значително. Към становището липсват разчети за това оскъпяване (а бюджетът на ЦИК не е променен спрямо този за миналата година макар че се очаква да провеждат експериментни), така че не бих се съгласил с този извод.

С оглед изложеното по т. 4 към настоящия момент от възможните начини на идентификация единственият донякъде надежден начин е идентификация с квалифициран електронен подпис, издаден не по описания по т. 4. ред, която за целите на дистанционното електронно гласуване не е предвидена в Изборния кодекс

Това беше ключова дискусионна тема на кръглата маса вчера. Според прочита на ЦИК единствено Законът за електронната идентификация е приложим. Според моя (а и не само моя) прочит, като участвал в работната група по писането на тези текстове, идеята не е била ограничаваща. В кодекса се споменава Регламент (ЕС) 910/2014, който позволява трансгранична електронна идентификация. Т.е. българи в рамките на ЕС, които имат издадени електронни идентификатори от други държави-членки, чрез инфраструктурата по регламента ще могат да се идентифицират (ако нивото на осигуреност на носителя е „високо“) – например българи в Австрия, имащи австрийска електронна идентификация. Според мен идентификацията може да бъде извършена и чрез квалифициран електронен подпис, макар и не директно, а чрез извличане на ЕГН (и подписването му) от сертификата. Този метод е допустим и според наредба към Закона за електронното управление. ЦИК изглежда не са съгласни, та трябва допълнително да се разгледат конкретните текстове.

С квалифициран електронен подпис, обаче, разполагат сравнително малко на брой граждани

Тук това „обаче“ подсказва за една несигурност в предходното становище. „Обаче“ значи, че в предното изречение е казано, че квалифицираният електронен подпис е допустим, „обаче“, има сравнително малко хора, които имат такъв. Така или иначе липсва точна бройка и не е ясно дали тази оценка е била „на око“ или реално са попитали Комисията за регулиране на съобщенията за тази информация. Аз бих попитал КРС, но по интуиция бройката на подписите би трябвало да е поне 40-50 хиляди. Напълно достатъчно за провеждане както на експерименти, така и на първите няколко избора. Убеден съм, също така, че доставчиците на електронни подписи биха издавали безплатни такива с ограничен срок на действие. Гласуването с КЕП наистина не следва да бъде универсално решение, но за спазване на сроковете в кодекса (т.е. европейски избори 2019) е напълно достатъчно.

Реализацията на проект „Изграждане и внедряване на система за дистанционно електронно гласуване“ [..] проект „Развитие на пилотната система за електронна идентификация и внедряване в продуктивен режим“ [..] и проект “Реализиране на ЦАИС „Гражданска регистрация“ и ЦАИС „Адресен регистър“ [..] трябва да се разглеждат в съвкупност и дейностите по тях да се синхронизират, защото са взаимно свързани. Ако се разглеждат и се развиват поотделно, няма да се получи единна, работеща система. Ето защо в дейност 2 на проекта с бенефициент ДАЕУ и партньор ЦИК е заложено, че системата за дистанционно електронно гласуване трябва да е синхронизирана с националната система за електронна идентификация и Национална база данни „Население“, съответно с ЦАИС „Гражданска регистрация“

Това би било идеалният вариант – двата регистъра и системата за електронна идентификация да са готови и тогава да правим електронно гласуване. Такава и беше концепцията, когато писахме пътната карта за е-управление. За съжаление проектите се забавиха доста. Но проектът за дистанционно електронно гласуване не зависи строго от изброените проекти. Настоящата система на ГРАО (Национална база данни население) и националния класификатор на адресите могат да свършат необходимата за целите на гласуването работа. А проектът за елекетронна автентикация в ДАЕУ предоставя същите интерфейси, които бъдещият „център за електронна идентификация“ ще предоставя, т.е. интеграцията с него на практика значи, че няма нужда да се чака проекта на МВР. Това са много оперативни детайли, но са важни за да придобием пълна представа.

Системата за дистанционно електронно гласуване на Естония е сертифицирана от частна международна компания – KPMG. Тъй като произвеждането на избори като база на демокрацията е и елемент на националната сигурност ЦИК счита, че въвеждането на повсеместно дистанционно електронно гласуване не би било надеждно при липса на държавен орган или организация, която да гарантира сигурността на системата в съответствие с изискванията на закона

Би било добре държавен орган (напр. ДАНС) да провери системата, но това далеч не трябва да е единственият одит и дори не трябва да е водещия. Важно е да отбележим, че почти всички държавни органи с потенциал за такъв одит са в рамките на изпълнителната власт, т.е. наличен е конфликт на интереси – изпълнителната власт сертифицира система за провеждане на избори. В този смисъл, държавен одитиращ орган не е задължителният компонент – задължителен е външният одитор.

В последната точка от анализа си ЦИК предават на практика думите на проф. Константинов, които адресирах по-горе.

Тези критики реално променят анализа и поради това ще опитам да ги сведа до знанието на ЦИК максимално бързо. Съветът ми би бил да се публикува допълнение към анализа с някои уточнения и разглеждане на различни хипотези, така че Народното събрание да не се окаже (или да не се оправдае, че е) подведено.

Промени и прецизирания на Изборния кодекс ще трябват така или иначе, особено след проведените експертименти. Но може вместо да искаме отлагане, да разпишем едни конкретни стъпки по въвеждането – например „първите с КЕП (и двуфакторна автентикация), след това включваме електронната идентификация, като стане, след това интегрираме новото ГРАО“. Софтуерът не е нещо, което се прави веднъж и се забравя – той се развива постоянно. Такава поетапност и плавност ще позволи да избегнем рисковете и най-важното – да повишим доверието в системата (а то в момента, за съжаление, е доста ниско).

За светлото бъдеще и съдебната система

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2115

Подкрепям напълно позицията в ето тази статия. И, за да не изчезне изневиделица из Нета, я копи-пействам тук. С надеждата авторите ѝ да не ме съдят за права…

Нова светлинка в бездруго светлата ни съдебно демократична действителност изгрява на хоризонта. На 20 февруари СГС ще се сдобие с нов шеф. Кандидатите за поста са двама. А единият от тях, по-светлият, е протеже на най-широко скроения в талията и ханша представител на статуквото, коментират запознати със ситуацията. Очевидно кандидатът на олигархията е човек с много подвизи.

Дали той вече не е оглавявал СГС, оставяйки трайни и незаличими дири след себе си?

Дали това не е човекът, името на когото нашумя след като през 2005 година стана ясно, че кара откраднат от Германия джип BMW X5. В последствие автомобилът е бил конфискуван у нас, а Министерството на финансите го предоставило на СГС. Немската преса и в частност „Шпигел“ обаче разкри, че откраднатият джип се ползва от нашия „голям“ съдия и той го върна.

Топло.

Дали това не е човекът, отказал преди време скандално да впише ръководството на СДС през 2009 г.? Да припомним, според ръководствата на СДС и ДСБ тогава съдът е използван за политически цели, за да не се стигне до десноцентристко управление след изборите. По важно е дали това беше законно или става дума за политическа поръчка.

Топло, топло.

Дали пък това не е човекът, по време на чието управление на СГС не се разигра опитът за кражба на дялове от „Радио Вива“, когато неговото протеже – съдия Костадинка Наумова, без наличие на съответните документи извърши прехвърляне на дяловете, вписа промяната в Търговския регистър и бе спасена от дисциплинарно производство от своя шеф, предложил я за член на ВСС?

Възможно ли е това да е човекът, за когото все по време на мандата му от партия РЗС обявиха, че директно се е намесвал в дела за – обърнете внимание! – банкови фалити и големи кредити, като директно е разпореждал на съдиите да вземат определена страна.

Още по-топло.

Ще има ли изненадани, ако това се окаже същият човек, по действия и бездействия на когото юристът Димитър Абаджиев се изказа така: „Този случай е станал емблематичен как чрез протакане и пренасочване на делото за по-ранни дати, както и отхвърляне на процедурни искания, са удовлетворени правата на небезизвестната групировка(за „Мултигруп“ иде реч – б. а.). Отхвърлени са искания за изслушване на вещи лица. Претенциите са освен към конкретния съдия и към административния ръководител на съда“.

А дали това не е човекът, чийто период в СГС ще се запомни главно с множеството скандали и с изключително лошата организация, както припомня юристът Даниел Божилов от НПО „Ние, гражданите”?

Горещо.

И в крайна сметка, не е ли именно този човекът, за когото тогавашният председател на ВАС казва: „Първият мандат на Светлин Михайлов беше провал за самия съд, а вторият би бил катастрофа за цялата съдебна система“.

Точно така, няма грешка. Всичко това е Светлин Михайлов, който понастоящем е кандидатът на статуквото за председател на Софийския градски съд, говори се в съдебните среди. Говори се също, че Михайлов залага изключително много на традициите и приемствеността. Очевидно има за пример своя богат личен опит.

Светлото бъдеще в съдебната система става все по-светло.

—- * * *

Ако на 20 февруари бившият шеф на СГС бъде избран отново на този пост, ще се случат със сигурност следните неща:

Ще избухнат поредица от скандали, свързани с грехове на „стария – нов“ кандидат за шеф на СГС
Ще се докаже, че новата съдийска колегия на ВСС не гледа напред, а се връща към онова минало на политически и олигархични зависимости
Ще бъде даден много лош знак на нашите европейски съюзници за това, че съдебната ни система не се обновява и реформира
Уважаеми членове на съдийската колегия на ВСС,

Прочетете внимателно мотивите, с които е бил освободен от поста председател на СГС Светлин Михайлов през 2009 г. Консултирайте се с тези съдии, които помнят скандалите с изпълнението на политически и бизнес поръчки през 2007 – 2008 г. Не позволявайте досегашните срамни практики в това отношение да продължат.

Залогът не е само престижът на съдебната система. Залогът е международният авторитет на България.